Служители на Здрача

26.

Докато властите вършеха своята работа, Кристин и Джоуи чакаха в кухнята, защото това беше от малкото помещения в къщата, което не бе опръскано с кръв.

Никога преди Кристин не бе виждала толкова много полицаи на едно място. Нейната къща беше натъпкана с униформени мъже, цивилни детективи, полицейски лаборанти, един полицейски фотограф, един следовател при смъртни случаи и неговия помощник. Първоначално тя беше приела хората на закона като добре дошли, защото тяхното присъствие й даваше най-сетне едно чувство за сигурност. Но след известно време се запита, дали не беше възможно някой от тях да е последовател на Майка Грейс и на Църквата на Здрача. Тази идея не изглеждаше невероятна. Всъщност логично бе, че един активен религиозен култ, решен да наложи със сила своите виждания на обществото като цяло, би се заел със специалната задача да внедри свои хора в различни служби на закона и да привлича към своята вяра тези, които вече работят в тази област. Тя си спомняше полицая Уилфорд, християнинът, който не беше одобрил нейния език и нейния начин на обличане и се питаше дали случайно Грейс Спайви не е била акушерка при неговото „прераждане“.

Параноя.

Но имайки предвид положението, вероятно наличието на параноя не беше признак на душевна болест. Напротив, може би това беше благоразумно, необходимост за оцеляване.

Докато дъждът продължаваше да трака по прозорците, а мълниите да пробиват грубо своя път в нощта отвън, Кристин наблюдаваше уморено полицаите, гледайки с подозрение всяко тяхно необичайно движение. Тя съзнаваше, че не би могла да премине през останалата част на живота си, без да се доверява на никого. Това изискваше непрекъсната бдителност и степен на напрегнатост, която би я изцедила докрай физически, емоционално и умствено. Все едно да живееш на опънато въже. Засега обаче не можеше да се отпусне. Оставаше нащрек, с полунапрегнати мускули, готова да се хвърли срещу всеки, който направи движение, застрашаващо Джоуи.

Издръжливостта на момчето отново я изненадваше. Когато пристигна полицията, той изглежда бе изпаднал в шок. Очите му бяха безжизнени и не искаше или не беше в състояние да говори. Гледката на толкова много кръв, насилие и заплахата от смърт бяха оставили върху него смущаващ белег. Кристин знаеше, че това преживяване ще остави в него следа за цял живот. Беше неизбежно. Но известно време се страхуваше, че мъчителните събития от изминалите няколко часа ще го направят апатичен или ще изпадне внезапно в някоя опасна форма на психологическо затваряне в себе си. Накрая обаче той бе излязъл от това състояние, а Кристин го окуражи, като бе му дала захранваната с батерии игра Пак-Ман и бе седнала да играе с него. Музикалната тема на електронната игра Пак-Ман и писукащите звуци, издавани от лапащия бисквити жълт кръг върху дъската на играта, беше в странно противоречие с жестокостта на убийството и сериозността на провежданото около тях разследване на полицейския отдел „Убийства“.

На Джоуи беше помогнало също чудодейното съвземане на Чубака от удара по главата, който единият от убийците му беше нанесъл с приклада на ловджийската пушка. Кучето беше изпаднало в безсъзнание и скалпът му беше леко цепнат, но слабото кървене беше спряно от антисептичната превръзка, която Кристин беше поставила върху раната. Нямаше никакви признаци на мозъчно сътресение. Сега кучето беше почти здраво и лежеше до стола на Джоуи. Понякога ставаше, поглеждаше играта Пак-Ман и накланяйки главата си настрани, се опитваше да разбере какво бе това шумно устройство.

Тя вече не беше така сигурна, че голямата прилика на това куче с Бренди е нещо лошо. За да издържи ужаса и бъркотията, Джоуи се нуждаеше от неща, които да му напомнят за по-спокойни времена и се нуждаеше от едно чувство за непрекъснатост, което подобно на мост да му позволи да пресече този период на хаос, без да пострада умът му. Чубака, най-вече поради своята прилика с Бренди, можеше да изпълнява и двете функции.

Чарли Харисън влизаше и излизаше от кухнята на всеки десет или петнадесет минути, правейки проверка на Кристин и Джоуи, както и на двамата нови бодигардове, които беше прикрепил към тях. Единият мъж — Джордж Суортаут, седеше на висок стол до кухненския телефон, пиеше кафе, наблюдаваше Джоуи, полицаите, които влизаха и излизаха и Кристин, която също следеше полицаите. Другият — Винс Фийлдс, беше отвън на двора, пазейки задния подстъп към къщата. Не беше възможно някой от хората на Грейс Спайви да проведе втора атака, докато къщата гъмжеше от полицаи, но и възможността не можеше да бъде изцяло изключена. В края на краищата мисиите от типа „камикадзе“ имаха определена популярност сред религиозните фанатици.

При всяко влизане в кухнята Чарли се шегуваше с Джоуи, изиграваше една игра на Пак-Ман, почесваше Чубака зад ушите и правеше каквото можеше, за да повдигне духа на момчето и да държи настрана ума му от клането в останалата част на къщата. Когато полицията поиска да разпита Кристин, Чарли остана с Джоуи, така че момчето да не слуша такъв ужасен разговор. Те искаха да разпитат също и Джоуи, но Чарли направляваше техния разпит и го сведе до минимум. Кристин съзнаваше, че не му беше лесно да бъде така твърд и извор на добро настроение. Беше загубил двама от своите хора, които му бяха не само служители, но и приятели. Тя бе благодарна, че той успя да скрие собствения си ужас, напрегнатост и тъга, заради Джоуи.

В единадесет часа, точно когато Джоуи се беше уморил да играе на Пак-Ман, Чарли влезе, дръпна един стол от кухненската маса, седна на него и каза:

— Куфарите, които приготвихте тази сутрин…

— Все още са в моята кола.

— Аз ще ги сложа в моята. Идете пригответе всичко, от което може да имате нужда за… да кажем… една седмица. Ще тръгнем оттук веднага щом се приготвите.

— Къде отиваме?

— По-добре е да не ви казвам точно сега. Може да ни подслушват.

Изглежда той също бе обмислял възможността някой от хората на Грейс Спайви да работи като полицай.

— В някое скривалище ли ще се скрием? — попита Джоуи.

— Да — отвърна Чарли. — Точно това ще направим.

Джоуи се намръщи.

— Вещицата има магически радар — каза той. — Тя ще ни намери.

— Не и там, където ще ви заведа — каза Чарли. — Ние повикахме един магьосник, който направи заклинание на мястото, така че тя няма да може да го открие.

— О! — възкликна Джоуи и очарован се наведе напред.

— Ти познаваш истински магьосник?

— Не се безпокой, той е добър човек — отвърна Чарли. — Не прави черна магия или нещо подобно.

— Ами, разбира се — каза момчето. — Не бих могъл да си представя, че един частен детектив би работил с някой лош магьосник.

Кристин имаше сто въпроса, но не мислеше, че е добра идея да зададе който и да е от тях пред Джоуи. Качи се на втория етаж, където следователят надзираваше отнасянето на тялото на червенокосия убиец, и приготви един куфар. Долу в стаята на Джоуи напълни и една чанта за него. После, след кратко колебание, пъхна някои от любимите му играчки в друга чанта.

Кристин беше овладяна и разтревожена от предчувствието, че никога вече няма да види тази къща.

Леглото на Джоуи, афишите от „Звездни войни“ и колекцията му от движещи се пластмасови фигури и космически кораби изглеждаха леко избледнели, като че ли те не бяха наистина там, като че ли бяха от някаква снимка. Кристин докосна креватчето, после куклата на Извънземното и постави ръка върху хладната повърхност на черната дъска, която стоеше в един ъгъл. Можеше да почувства тези неща под пръстите си, но все пак, някак си, те повече не й изглеждаха истински. Това беше едно странно, студено чувство, предвещаващо нещо лошо, което оставяше в нея особена празнота.

Не, мислеше тя. Аз ще се върна. Разбира се, че ще се върна.

Но когато излезе от стаята на своя син, чувството за загуба остана.

Чубака беше изведен първи и вкаран в зеления Шевролет.

После, в дъждобрани, водени от Чарли и хората му, те напуснаха къщата, Кристин потрепери, когато студеният жилещ дъжд я удари в лицето.

Отвън ги чакаха журналисти, телевизионни екипи и пикапът на една радиостанция. Мощните прожектори към телевизионните камери светнаха веднага щом се появиха Кристин и Джоуи. Репортерите се бутаха един друг за най-добра позиция и всичките веднага заговориха:

— Мисис Скавело…

— … един момент, моля…

— … само един въпрос…

Кристин примигна, когато светлините я удариха в очите.

— … кой би искал да ви убие и…

— … случай с наркотици ли е това…

Тя държеше Джоуи плътно до себе си и продължаваше да върви.

— … вие…

— … вие можете ли…

Към нея щракнаха микрофони.

— … имате ли…

— … вие ще…

Един калейдоскоп от странни лица се сменяше пред тях. Някои бяха в сянка, а други бяха неестествено бледи и светли в светлината от прожекторите.

— … разкажете ни какво чувства човека, когато преживява…

Кристин зърна едно познато лице на мъж от телевизионния екип на „Новини в Десет“.

— … кажете ни…

— … какво…

— … как…

— … защо…

Студеният дъжд проникваше под яката на дъждобрана.

Джоуи стискаше силно ръката й. Репортерите го плашеха.

Искаше й се да им извика да се махат, да стоят настрана, да млъкнат.

Но те се тълпяха по-близо.

Ломотеха й нещо.

Кристин имаше чувството, че си пробива път през глутница гладни животни.

После в тълпата се мерна едно непознато и недружелюбно лице: един мъж над петдесетте с прошарена коса и рунтави прошарени вежди. Той имаше пистолет.

Не!

Кристин не можеше да си поеме дъх. Чувстваше ужасна тежест върху гърдите си.

Това не можеше да се случва отново. Не така скоро. Сигурно те нямаше да направят опит за убийство пред всички тези свидетели. Това беше лудост.

Чарли видя оръжието и изблъска Кристин и Джоуи настрана от пътя.

В този момент репортерка също видя заплахата и се опита да избие пистолета от ръката на нападателя, но за нейна неприятност получи куршум в бедрото.

Лудост.

Хората крещяха, полицаите викаха и всички се хвърлиха на просмуканата от дъжда земя, всички, освен Кристин и Джоуи, които тичаха към зеления Шевролет, придружавани от Винс Фийлдс и Джордж Суортаут. Тя беше на двадесет фута от колата, когато нещо я парна силно и болка премина по дясната й страна, малко над ханша. Кристин не падна, дори не залитна върху хлъзгавия от дъжда тротоар, а просто се гмурна напред. Задъха се. Сърцето й биеше толкова силно, че всеки удар й причиняваше болка. Тя се задържа за Джоуи. Не погледна назад и не разбра дали въоръженият мъж ги преследва, но чу страхотен залп и нечий глас да вика:

— Повикайте линейка!

Кристин не се питаше, дали Чарли беше застрелял нападателя.

Или него бяха застреляли.

Тази мисъл почти я накара да спре, но вече бяха при Шевролета.

Джордж Суортаут отвори с рязко движение задната врата на колата и ги набута вътре, където Чубака лаеше възбудено.

Винс Фийлдс обиколи тичешком колата до вратата на шофьора.

— На пода! — извика Суортаут. — Стойте долу!

И тогава дойде Чарли, хвърляйки се отгоре им, за да ги предпази.

Двигателят на Шевролета изрева. Те се отделиха от бордюра с пронизително свирене на гумите и се впуснаха по улицата, от къщата в нощта и дъжда, в един свят, който не можеше да бъде по-враждебно настроен, отколкото ако беше една чужда планета в друга галактика.

27.

Кайл Барлоу се страхуваше да занесе новината на Майка Грейс, макар да предполагаше, че тя вече е научила за нея посредством някое видение.

Той влезе в задната част на църквата и остана там известно време, изпълвайки с широките си рамена входа между преддверието и купола, почти докосвайки страните му. Събираше сила от огромния месингов кръст над олтара, от библейските сцени, изобразени на стъклописите, от благоговейната тишина. И приятната миризма на тамян.

Грейс седеше сама отляво, на втората пейка в предната част. Ако беше чула влизането на Барлоу, тя с нищо не показа, че е усетила неговото присъствие. Гледаше право напред в кръста.

Барлоу мина по страничния кораб и седна до нея. Тя се молеше. Той почака да свърши и каза:

— Вторият опит също не успя.

— Зная — отвърна тя.

— Какво ще правим сега?

Ще ги преследваме.

— Къде.

— Навсякъде. — Отначало тя говореше тихо, с шепот, който той едва долавяше, но гласът й започна постепенно да се издига и да добива сила и убеденост, докато не отекна зловещо от покритите със сенки стени на купола. — Няма да ги оставим на мира. Няма да им дадем никаква почивка, никакво убежище. За тях няма да има никаква пощада. Ние трябва да бъдем безмилостни, непреклонни, неспящи, непоколебими. Ние ще бъдем кучета — ловджийските кучета на Бога. Ще ги преследваме по петите. Ще ги нападнем и повалим на земята рано или късно, тук или там, когато Господ пожелае. Ние ще спечелим. Сигурна съм в това.

Грейс се взираше настойчиво в кръста, докато говореше, но сега обърна своите безцветни очи към него и както винаги, той почувства погледът й да прониква в него до дъното на душата му.

— Какво искаш да направя? — попита той.

— Засега си иди у дома. Спи. Подготви се за сутринта.

— Няма ли да ги атакуваме отново тази нощ?

— Първо ще трябва да ги намерим.

— Как?

— Бог ще ни води. Сега върви. Спи.

Кайл стана и пристъпи в страничния кораб.

— Ти също ли ще спиш? — попита загрижено той. — И ти имаш нужда от почивка.

— Аз не мога да спя, мило момче — отвърна Грейс. Гласът й отново бе станал писклив шепот и в него се чувстваше преумора. Спя само по един час на нощ. После се събуждам и съзнанието ми се изпълва с видения, послания от ангелите, с контакти със света на духовете, с безпокойство, страхове и надежди, с ужасната тежест на отговорностите, с които ме е натоварил Бог. — Тя избърса устата си с опакото на ръката. — Как бих желала да можех да спя, как копнея за сън, за края на всички тези изисквания и безпокойства! Но Той ме е преобразил така, че да мога да действам без да спя по време на тази мисия. Аз няма да спя, докато Бог не пожелае това. Поради причини, които не разбирам, Той се нуждае от мен будна. Настоява за това. Дава ми необходимата сила, за да мога да издържа без сън. Държи ме будна, твърде будна. — Гласът й трепереше и Барлоу предположи, че треперенето се дължи както на благоговеене, така и на страх. — Казвам ти, мили Кайл, да си инструмент на Божията воля е и славно и ужасно, и чудесно и страшно, и стимулиращо и изтощаващо.

Грейс отвори чантата си, извади една носна кърпа и си избърса носа. Внезапно тя забеляза, че кърпата й е покрита с кафяви и жълти петна, отвратително измачкана и с позасъхнали сополи по нея.

— Погледни я — каза тя, посочвайки носната кърпа. — Тя е ужасна. Обикновено бях спретната. Чиста. Моят съпруг, да благослови Бог душата му, винаги казваше, че моята къща е по-чиста от операционна зала в болница. И аз винаги много съзнателно се поддържах спретната. Обличах се добре. Никога не съм носила гнусна носна кърпа като тази, никога преди да ми беше даден този Дар, който изтласка от мен всички обикновени мисли. В очите й блестяха сълзи. — Понякога… аз съм уплашена… благодарна съм на Бог за Дара, да… благодарна съм за спечеленото… но съм уплашена от загубеното…

Кайл искаше да разбере какво трябва да представлява това за нея, какво е да си инструмент на Божията воля, но не можеше да схване нейното умствено състояние или мощните сили, действащи в нея. Не знаеше какво да й каже и се чувстваше потиснат, че не може да я утеши.

— Върви си у дома, спи — каза тя. — Утре може би ние ще убием момчето.

28.

В колата, движейки се бързо през мокрите от бурята улици, Чарли настоя да погледне раната на Кристин, макар тя да твърдеше, че не е сериозна. Той откри с облекчение, че Кристин има право. Беше само одраскване. Куршумът бе оставил плитка бразда с дължина два инча точно над ханша й. Това беше повече ожулване, отколкото рана и най-вече обгаряне от нагрятия куршум. Куршумът не беше в нея и имаше само леко кървене. Независимо от това, те спряха при един нощен пазар, откъдето купиха алкохол, йод и превръзки и Чарли превърза раната, докато Винс зад волана ги извеждаше отново на пътя. Те обикаляха от улица на улица, завиваха внезапно в обратна посока и летяха в шибаната от дъжда тъмнина подобно на насекомо, бягащо от светлината от страх да не бъде ударено и смачкано.

Взеха всички възможни предпазни мерки, за да бъдат сигурни, че не са проследени и пристигнаха в къщата-убежище в Лагуна Бийч чак в един часа след полунощ. Къщата бе по средата на една дълга улица с изглед (на дневна светлина) към океана. Сградата беше малка, едноетажна, с две спални й една баня; старомодна; на около четиридесет години, но добре поддържана, с покрит главен вход, дървена решетка за пълзящи растения и украсени с резба кепенци. Беше забулена от бегонвилия, която пълзеше по една от стените и покриваше по-голямата част от разстоянието до покрива. Къщата беше собственост на лелята на Хенри Ранкин, която беше на почивка в Мексико и нямаше никакъв начин, по който Грейс Спайви или който и да е от Църквата на Здрача да знае това.

Чарли съжаляваше, че не бяха дошли тук по-рано. Разбира се, той не предполагаше, че Грейс Спайви ще предприеме толкова скоро и такава дръзка и яростна атака. Убиването на куче беше едно, а наглото изпращане на убийци, въоръжени с ловни пушки в тих жилищен квартал… е, той не очакваше, че тя е толкова луда. Беше загубил двама от своите хора, двама свои приятели. Една емоционална киселина, отчасти скръб, отчасти самоупрек, го разяждаше. Той познаваше Пит Локбърн от девет години, а Франк Ройтер от шест и много ги харесваше и двамата. Макар да знаеше, че няма вина за случилото се, той не можеше да спре да се самообвинява.

Чарли се опитваше да скрие скръбта и яростта си, защото не искаше да разстройва още повече Кристин. Тя беше объркана от убийствата и изглеждаше твърдо решена да се счита отчасти отговорна за тях. Той се опитваше да я убеди, че Франк и Пит са знаели риска, когато са приели службата и че ако тя не беше наела Клемет-Харисън, сега телата на път за моргата щяха да бъдат нейното и на Джоуи, така че тя е постъпила правилно като е потърсила помощ. Независимо от аргументите, тя не можеше да се отърси от своето мрачно чувство за отговорност.

Джоуи беше заспал в колата и Чарли го пренесе през косо падащия дъжд и замайващата нощна тишина в детската стая, момчето дори не помръдна, само промърмори тихо и въздъхна.

— Мисля, че няма да му навреди, ако пропусне да си измие една вечер зъбите — каза загрижено Кристин.

Чарли не можа да потисне усмивката си, тя го видя и се усети колко нелепо беше да се тормози за някакви дупчици в зъбите само часове след като момчето се беше спасило от трима убийци.

Изчерви се и каза:

— Мисля, че ако Бог го е запазил от куршумите. Той ще го предпази и от разваляне на зъбите, а?

— Това е едно добро разсъждение.

Чубака се сгуши до леглото и с удоволствие се прозя. Той също бе имал труден ден.

Винс Фийлдс дойде до вратата и попита:

— Къде искаш да бъда, шефе?

Чарли се поколеба, спомняйки си Пит и Франк. Беше ги поставил на пътя на изстрелите. Не искаше да постъпва по същия начин и с Винс. Но, разбира се, не трябваше да мисли така. Той не можеше да каже на Винс да се скрие в дъното на килера, където беше безопасно. Работата на Винс беше да бъде на пътя на изстрелите, ако е необходимо. И Винс и Чарли знаеха това, а също и че работата на Чарли е да дава нареждания, независимо от последствията. И така, какво чакаше? В тази работа или ти изнася да поемеш рисковете, или не.

— Да… аз искам да бъдеш точно тук, Винс — каза Чарли след като се прокашля. — Седни до леглото.

Чарли заведе Кристин в малката спретната кухня, където Джордж Суортаут беше направил един голям кафеник кафе и наливаше чаши за себе си и Винс. Чарли изпрати Джордж до прозорците на всекидневната, за да наблюдава улицата и наля от кафето за себе си и Кристин.

— Мириам, лелята на Хенри, обича бренди. Бихте ли желали малко бренди в кафето?

— Може би, идеята е добра — отвърна Кристин.

Чарли намери брендито в шкафа до хладилника и сипа по малко в двете чаши с кафе.

Те седяха един срещу друг на малката маса до прозореца с изглед към окъпана от дъжда градина, където в момента цъфтяха само сенки.

— Как е раната? — попита той.

— Само малко прищраква.

— Сигурна ли сте?

— Да. Слушайте, какво стана сега? Полицията ще предприеме ли арести?

— Не може. Всичките нападатели са мъртви.

— Но жената, която ги е изпратила, не е мъртва. Тя е част от опита за убийство. Един заговорник. Тя е толкова виновна, колкото и те.

— Ние нямаме доказателство, че ги е изпратила Грейс Спайви.

— Ако и тримата са членове на нейната църква…

— Това би било важна улика. Проблемът е, как можем да докажем, че те са били членове на църквата?

— Полицията би могла да разпита техни приятели, техните семейства.

— Което тя със сигурност ще направи… ако успее да намери техни приятели и техни семейства.

— Какво искате да кажете?

— Никой от тримата гангстери не носеше документи за самоличност. Никакви портфейли, никакви кредитни карти, никакви шофьорски книжки, нищо.

— Отпечатъци от пръсти. Сигурно биха могли да бъдат идентифицирани по техните отпечатъци.

— Разбира се, полицията ще е заеме с това. Но ако тези мъже не са били в армията или нямат криминални досиета, или не са били някога на служба като охрана, за която се изискват отпечатъци от пръстите, техните отпечатъци няма да бъдат регистрирани никъде.

— И така, ние може никога да не узнаем кои са били те?

— Може. Ако не ги идентифицираме, няма начин да ги проследим назад до Грейс Спайви.

Кристин се намръщи и сръбна малко от своето, кафе с бренди. Обмисляше положението. Опитваше се да открие какво може да са пропуснали, за да се намери връзката между убийците и Църквата на Здрача. Чарли можеше да й каже, че си губи времето, че Грейс Спайви сигурно е била много внимателна, но тя трябваше сама да стигне до това заключение.

— Човекът, който ни нападна пред къщата… беше ли същият, който караше пикапа? — попита накрая тя.

— Не. Не беше този, когото наблюдавах с бинокъла.

— Но, ако той е бил вътре, като пътник, може би пикапът е все още паркиран на улицата.

— Не. Полицията го потърси. Никъде в квартала нямаше бял пикап. Нямаше изобщо нищо, което би насочило вниманието към „Тру Уърд“ или към Църквата на Здрача.

— Ами техните оръжия?

— Те също са били проверени. Очаквам да не са били закупени законно. Няма да има никакъв начин да се разбере кой ги е закупил.

Лицето на Кристин изразяваше разочарованието й, когато каза:

— Но ние знаем, че Грейс Спайви е заплашвала Джоуи и знаем също, че нейни хора са ни преследвали с пикапа. Нямат ли полицаите достатъчно основание, след случилото се нощес, поне да поговорят с нея?

— Да. И те ще го сторят.

— Кога?

— Веднага. Ако вече не са го сторили. Но тя ще отрича всичко.

— Ще я поставят ли под наблюдение?

— Не. Във всеки случай, няма смисъл. Те могат да я наблюдават, но не са в състояние да следят всеки член на нейната църква. Това ще изисква по-многоброен персонал от този, с който разполага полицията. Освен това, тази мярка е противоконституционна.

— Тогава ние сме се върнали назад до точката, от която тръгнахме — заключи отчаяно тя.

— Не. В края на краищата, може би, не веднага, но след известно време, някой от тези безименни мъртви мъже или някое от техните оръжия, или снимките, които направих на мъжа в пикапа, ще ни дадат някаква конкретна връзка с Грейс Спайви. Тези хора не са съвършени. Някъде, те са пропуснали някоя подробности, направили са грешка и ние ще извлечем полза от нея. Рано или късно, те ще направят и други грешки и ние ще имаме достатъчно доказателство, за да ги арестуваме.

— А през това време?

— Вие и Джоуи ще се спотайвате.

— Тук?

— За известно време.

— Е, ще ни намерят.

— Няма.

— Ще ни намерят — каза мрачно Кристин.

— Дори полицията не знае къде сте.

— Но вашите хора знаят.

— Ние сме на ваша страна.

Кристин се съгласи, но той усети, че има още нещо за казване, нещо, което всъщност, не искаше да каже, но не можеше също и да се въздържи.

— Какво има? Какво мислите? — подкани я той.

— Не е ли възможно някой от вашите хора да принадлежи към Църквата на Здрача?

Въпросът го стресна. Той сам беше подбирал хората си, познаваше ги, харесваше ги, доверяваше им се.

— Невъзможно.

— В края на краищата, вашата агенция се е занимавала със Спайви. Вие сте спасили тези две малки деца от нейния култ, откраднали сте ги от тяхната майка. Аз мисля, че, може би, Грейс Спайви ще бъде предпазлива с вас, достатъчно предпазлива, за да внедри някой във вашата организация. Тя би могла да привлече някой от вашите хора.

— Не. Невъзможно. Първият път, когато тя се опита да осъществи контакт с един от тях, той незабавно ми докладва.

— Това може да е някой от вашите нови служители, който е бил последовател на Спайви, преди да постъпи на работа при вас. Вземали ли сте на работа някой нов, откакто сте откраднали тези деца?

— Няколко души. Но ние подлагаме нашите служители на щателна проверка, преди да ги наемем…

— Членството в църквата може да бъде скрито, запазено в тайна.

— Това би било трудно.

— Забелязвам, че престанахте да казвате „невъзможно“.

Тя го караше да се чувства неловко. Чарли обичаше да вярва, че винаги мисли за всичко и е подготвен за всяка евентуалност. Но за това не беше помислил, главно защото познаваше твърде добре своите хора, за да погледне благосклонно на схващането, че някой от тях е толкова слабоумен, че да се остави да бъде привлечен в някакъв шантав култ. Все пак, хората бяха странни, особено в днешно време и единственото нещо в тях, което можеше да те изненада беше, че те никога не са те изненадвали.

Чарли отпи от кафето си и каза:

— Аз ще наредя на Хенри Ранкин да направи изцяло нова проверка на всеки, който се е присъединил към нас от случая „Спайви“ насам. Ако първия път е било пропуснато нещо, Хенри ще го открие. Той е най-добрият, който имаме.

— И вие сте сигурен, че можете да се доверите на Хенри?

— Господи, Кристин, та той ми е като брат!

— Спомнете си за Каин и Авел.

— Слушайте, Кристин, малко подозрение, едно докосване на параноя… това е добре. Не съм против да сте по-предпазлива. Но вие може да отидете твърде далеч. Трябва да се доверите на някого. Не можете да се справите с това сама.

Кристин кимна и погледна в полуизпитото кафе с бренди.

— Прав сте — каза я. — И мисля, че не е много уместно да се безпокоя колко от вашите хора заслужават доверие, когато двама от тях вече умряха за мен.

— Те не умряха за вас — възрази той.

— Да. Те умряха за мен.

— Те само…

— Умряха за мен.

Чарли въздъхна и не каза нищо повече. Кристин беше твърде чувствителна, за да не изпитва известна вина за Пит Локбърн и Франк Ройтер. Тя просто трябваше да проумее сама, че това не е така — по същия начин като него.

— Добре — каза тя. — И така, какво ще правите вие, докато Джоуи и аз се спотайваме?

— Преди да напуснем вашата къща, телефонирах на административната служба на църквата.

— На нейната църква ли?

— Да. Тя не беше там. Но помолих нейната секретарка да ми уговори среща за утре. Накарах я да обещае, че ще телефонира довечера на Хенри Ранкин, без значение колко късно, и ще му съобщи кога да бъде там.

— Отивате в бърлогата на лъва.

— Не е чак толкова драматично или опасно.

— Какво очаквате да постигнете, като говорите с нея?

— Не зная. Но това изглежда е следващата логическа стъпка.

Кристин се размърда неспокойно на стола си, взе чашата, остави я отново без да пийне от нея и прехапа нервно долната си устна.

— Страхувам се, че…

— Какво?

— Страхувам се, че ако вие отидете при нея… тя може някак си да ви накара да й кажете къде сме ние.

— Не съм толкова лесен — отвърна той.

— Но тя може да използва упояващи средства или изтезание, или…

— Повярвайте ми, Кристин, аз мога да се владея и мога да се справя с тази старица и нейните щуротии.

Тя дълго време го гледа втренчено.

Очите й хипнотизираха с красотата си.

— Вие можете — каза тя. — Аз зная това. Вие можете да се справите с тях. Аз силно ви вярвам, Чарли Харисън. Просто… инстинкт. Имам добро чувство към вас. Зная, че сте способен. Не се съмнявам във вас. Наистина не. Но все още се страхувам.

В един и тридесет, един служител от Клемет-Харисън докара сивия Мерцедес на Чарли до къщата в Лагуна Бийч, така че да може сам да се прибере у дома си. Уморен и със зачервени очи, Чарли погледна часовника си. Беше два и пет.

— Ами, мисля, че трябва да вървя — каза той и отиде до мивката, за да изплакне своята чаша.

Кристин стоеше при кухненския прозорец до вратата и се взираше навън в тъмната нощ.

Той отиде при нея.

— Кристин?

Тя се обърна към него.

— Добре ли сте? — попита той.

Тя кимна, опитвайки се да се покаже смела.

— Просто малко е хладно. — Зъбите й тракаха, докато говореше.

Без много да му мисли, той обви ръцете си около нея. Тя се притисна към него без никакво колебание. После нейните ръце също го прегърнаха. Сега те бяха свързани и нямаше нищо по-хубаво от това да я прегръща. Косата й галеше бузата му. Ръцете й го обгръщаха. Тялото й се сливаше с неговото. Нейната топлина го пронизваше. Нейният аромат го изпълваше. Прегръдката имаше наелектризираща способност на ново и силно желано преживяване и в същото време беше едно приятно и непринудено споделяне. Беше трудно за вярване, ме той я познаваше от по-малко от един ден. Изглежда беше я желал от много по-дълго време. Разбира се, това беше така, въпреки че, ако не я беше срещнал, нямаше да знае, че точно тя е тази, за която бе мечтал от толкова много години.

Тогава той би могъл да я целуне. Имаше желанието и куража да постави ръка под брадичката й, да повдигне лицето й и да притисне устните си до нейните. Знаеше, че тя няма да се противи, че може дори да приеме постъпката му като нормална. Обаче Чарли не направи нищо повече, защото чувстваше, че времето не е подходящо. Сега целувката щеше да бъде отчасти от страх, отчасти от отчаяната й нужда да бъде преосигурена. Ако се стигнеше до целувка, Чарли искаше това да бъде изцяло по други причини: желание, привързаност, любов. Той искаше началото да бъде безукорно за тях.

Кристин изглеждаше смутена, когато накрая се отдели от него.

— Извинявайте — каза тя, усмихвайки се срамежливо. — Нямах намерение да се разтрепервам на рамото ви. Трябваше да бъда силна. Зная това. В тази ситуация няма място за слабост.

— Глупости — възрази нежно той. — Аз също се нуждаех от прегръдка.

— Наистина ли?

— Всеки би могъл да използва от време на време някое плюшено мече.

Тя му се усмихна.

Чарли много съжаляваше, че трябваше да я остави. По целия път до колата, докато вятърът дърпаше палтото му, а дъждът го шибаше по главата, той искаше да се обърне, да се върне обратно там, вътре и да й каже, че между тях се е случило нещо необикновено, нещо, което не би трябвало да се случва така бързо, нещо, което човек вижда във филмите, но никога в живота. Той искаше да й го каже сега, макар времето да не беше подходящо, защото, въпреки че бе сигурен в себе си, не знаеше дали ще успее да се справи със Спайви и нейната лудост. Имаше една вероятност никога да не му се удаде друг удобен случай, никога повече да не види Кристин Скавело.

Чарли живееше в хълмовете на Норт Тъстин и беше почти на половината път до дома си. Той пътуваше по една пуста отсечка от Ървин Булевард и мислеше за Франк Ройтер и за Пит Локбърн, когато събитията от изминалите няколко часа му дойдоха твърде много и изведнъж започна да не му достига въздух. Той трябваше да се изтегли до канавката и да спре. От едната страна на пътя имаше портокалова горичка, от другата — ягодови полета, а навсякъде наоколо — тъмнина. В този час нямаше движение. Отпуснат назад в седалката, Чарли се взираше в обливаното от дъжда предно стъкло, където водата правеше призрачни пъстри шарки в светлината от фаровете на собствената му кола. Задържащите се за кратко време шарки биваха изтривани от движещите се като метроном чистачки. Беше разстройващо и обезсърчаващо да осъзнае, че човешки живот може да бъде изтрит така внезапно и лесно, както тези шарки от дъжда върху стъклото. Той плачеше.

През всичките години на функциониране, Клемет-Харисън беше загубила по време на работа само още един човек. Той бе убит при автомобилна катастрофа, макар това да не е било свързано с неговата задача и да е можело да се случи също така лесно и в свободното му време. През годините, по някои от хората бе стреляно, най-вече от неверни съпрузи. Но досега, слава Богу, никой не беше убит. Работата на частните детективи далеч не бе това, което се описваше по телевизията и във филмите. Понякога си малко бит или трябва да набиеш някой друг и винаги съществува възможност за насилие, но тази възможност рядко се реализира.

Чарли не се страхуваше за себе си, а за своите служители, за хората, които работеха за него и разчитаха на него. Може би бе подписал смъртните присъди на себе си и своите сътрудници. Кой знаеше какво може да очакваш, когато си имаш работа с религиозни фанатици? Кой знаеше колко далеч биха отишли те?

От друга страна, всеки, който работеше с него, знаеше рисковете, макар обикновено да очакваха по-добри шансове. И каква детективска агенция биха били те и какви бодигардове, ако се откажеха от първия наистина труден случай, с който са се сблъскали? И как можеше да се откаже от задължението си, поето пред Кристин Скавело? На сутринта нямаше да може да се понася, ако я оставеше беззащитна. Освен това, той беше сигурен повече от всякога, че с безразсъдна, но не неумишлена бързина, беше се влюбил в нея.

Въпреки барабаненето на дъжда върху покрива и думкането на чистачките върху предното стъкло, нощта беше непоносимо мълчалива в потискащо влажната кола. Липсваше смислен звук. Налице бяха само случайните шумове на бурята, напомнящи му със своята случайност за бездната от хаос, над която бяха се развили неговия живот и живота на всички останали. Това беше една мисъл, върху която той предпочиташе да не се спира в момента.

Чарли се съсредоточи отново върху пътя, даде газ и вдигна два фонтана пръски от една дълбока локва, насочвайки се към хълмовете и дома.

29.

Кристин не очакваше, че ще е в състояние да спи. Тя се просна на леглото, където Джоуи лежеше като камък, но си мислеше, че само ще полежи със затворени очи, почивайки си, докато той се събуди. Трябва да беше заспала мигновено.

Събуди се през нощта и установи, че дъждът беше спрял. Тишината беше дълбока.

Джордж Суортаут седеше на един стол в ъгъла и четеше списание на меката светлина на една настолна лампа със седефен абажур. Тя искаше да поговори с него, да разбере дали всичко е наред, но нямаше сили да се надигне, дори да каже дума. Затвори очи и отново потъна в тъмнината.

Кристин се събуди напълно преди седем часа. Чувстваше се с леко размътена глава след четирите и половина часа сън. Джоуи тихо похъркваше. Остави Джордж да наблюдава сина й, отиде в банята и взе един продължителен горещ душ. Тя трепна, когато водата проникна под превръзката на ханша й и предизвика щипеща болка от заздравяващата й рана.

Излезе изпод душа, избърса се, сложи нова превръзка и започна да си облича дрехите, когато почувства, че Джоуи е в опасност, непосредствена, ужасна опасност. Тя я почувства в костите си. Кристин помисли, че чува вика му над бръмченето на вентилатора в отдушника на банята. О, Исусе, не. Той беше убит там, в банята, насечен на парчета от някакъв агресивен тълкувател на Библията. Стомахът й се сви, кожата й настръхна и въпреки бръмченето на вентилатора, тя помисли че чува още нещо — едно тупкане, един звук като от удари с тояга. Те сигурно го биеха, убиваха и биеха. Дъхът й секна. Кристин знаеше това, знаеше, че Джоуи е мъртъв. Боже мой! В луда паника, тя дръпна ципа на джинсите и без дори да закопчае всички копчета на блузата, излезе, препъвайки се от банята с мокра и висяща на слепени кичури коса.

Всичко беше само въображение.

Момчето беше невредимо.

Джоуи беше се събудил и седеше в леглото, слушайки с широко отворени очи, докато Джордж Суортаут му разказваше някаква история за един магически папагал и краля на Сиам.

По-късно, обезпокоена, че майка й може да чуе за техните проблеми в новините или да прочете за тях във вестниците, Кристин й телефонира, но после съжали. Евелин изслуша всички подробности и беше силно шокирана, но вместо да предложи съчувствие, тя атакува с един разпит, който изненада и ядоса Кристин.

— Какво си направила на тези хора? — поиска да знае Евелин.

— Кои хора?

— Хората от тази църква.

— Не съм им направила нищо, майко. Те се опитват да ни направят зло. Не чу ли, какво ти казах?

— Те не биха те тормозили без причина — отвърна Евелин.

— Те са луди, майко.

— Не може всички хора, принадлежащи към една църква да са луди.

— Е, те са луди. Те са лоши хора, майко. Истински лоши хора.

— Не могат всички те да бъдат лоши. Няма такива религиозни хора. Не могат всички те да те преследват само за свое забавление.

— Аз ти казах, защо ни преследват. Те са си втълпили тази безумна идея, че Джоуи…

— Това е, което ми каза — рече Евелин, — но не може да бъде вярно. Наистина не. Трябва да има още нещо. Трябва да има нещо, с което си ги разгневила. Но дори да са ядосани, аз съм сигурна, че те не биха са опитали да убият никого.

— Майко, аз ти казах, че те дойдоха с огнестрелни оръжия и бяха убити хора…

— Тогава хората, които са имали оръжия, не са били от църквата — каза Евелин. Ти погрешно си разбрала всичко. Нещо друго е.

— Майко, аз не съм разбрала погрешно всичко. Аз…

— Хората на църквата не използват оръжия, Кристин.

— Тези хора на църквата използват.

— Нещо друго е — настоя Евелин.

— Но…

— Ти имаш зъб на религията — каза Евелин. — Винаги си имала зъб на църквата.

— Майко, аз не държа никакъв карез…

— Ето защо ти така бързо обвиняваш в това религиозни хора, когато всичко е просто работа на някой друг, може би на политически терористи, както непрекъснато съобщават в новините или пък си замесена в нещо нередно и то сега е излязло от контрол, което не би ме изненадало. Замесена ли си в нещо, Кристин! В афера с наркотици, например? Търговците на наркотици винаги се убиват един друг, както ги виждаш по телевизията. Нещо подобно ли е, Кристин?

Кристин си въобрази, че чува като фон монотонното тиктакане на стария часовник. Внезапно дишането й се затрудни.

Разговорът продължаваше по този начин, докато накрая Кристин не можеше повече да издържа. Тя каза, че трябва да върви и затвори телефона, преди майка й да успее да възрази. Евелин не беше казала дори „Аз те обичам“ или „Бъди внимателна“, или „Безпокоя се за теб“, или „Ще направя всичко, какво мога, за да ти помогна.“

Все едно, че майка й беше мъртва. Мъртва със сигурност беше връзката между тях.

В седем и тридесет Кристин направи закуска за Джордж, Винс, Джоуи и себе си. Тя мажеше препечена филия с масло, когато отново заваля.

Утрото беше толкова мрачно, облаците така ниски и светлината така слаба, като че ли денят по-скоро свършваше. Дъждът валеше като из ведро от навъсеното небе. Отвън продължаваше да се стеле мъгла. Тя, може би, щеше да се задържи цял ден леко разсеяна, а вечерта да стане непрогледно гъста. Това беше времето от годината, когато безмилостни бури връхлитаха Калифорния. Те идваха откъм Тихия океан и бомбардираха крайбрежните области, докато реките не прелееха, а склоновете на хълмовете не започнеха да се свличат, носейки къщи с убийствена скорост надолу към дъното на каньоните. Както изглежда, в момента те бяха, може би, на път да бъдат връхлетени от една от тези бури.

Перспективата за продължаващо дълго лошо време правеше заплахата от Църквата на Здрача още по-застрашителна, когато зимните дъждове зачестяваха както сега, улиците се наводняваха, автострадите се задръстваха невероятно, мобилността намаляваше и Калифорния изглежда се смаляваше, като планините се свиваха към крайбрежието, притискайки земята помежду им. В най-лошата част на дъждовния сезон Калифорния добиваше някакъв клаустрофобичен вид, за който никога не пише в туристическите брошури или не виждаш на пощенските картички. В подобно време Кристин винаги се чувстваше като в клопка, дори когато не беше преследвана от добре въоръжени фанатици.

— Вие, момчета, трябва да сте уморени — каза Кристин, когато занесе една чиния с бекон и яйца на стоящия на пост до входната врата Винс Фийлдс. — Колко време можете да издържите така, без да спите?

Винс й благодари за храната, погледна часовника си и каза:

— Остава ни още около половин час. Дотогава ще дойде екипа, който ще ни смени.

Разбира се. Един екип за смяна. Едно ново дежурство. Това трябваше да бъде очевидно за нея, но не беше. Кристин беше свикнала с Винс и Джордж. Беше се научила да им се доверява. Ако някой от тях беше член на Църквата на Здрача, тя и Джоуи щяха досега да бъдат мъртви. Тя искаше от тях да останат, но те не можеха вечно да бъдат будни и на пост. Глупаво беше от нейна страна да не разбира това.

Сега трябваше да се безпокои за новите мъже. Единият от тях можеше да е продал душата си на Грейс Спайви.

Тя се върна в кухнята. Джоуи и Суортаут закусваха на полукръглата маса от борово дърво, която можеше да побере само три стола. Кристин седна пред своята чиния, но гладът й беше минал. Тя едва се докосна до храната и каза:

— Джордж, следващата смяна бодигардове…

— Скоро ще бъде тук — каза той с пълна уста яйца и препечена филия.

— Знаете ли кого Чарли… кого мистър Харисън изпраща?

— Имате предвид техните имена ли?

— Да, техните имена.

— Не зная. Имаме няколко екипа. Защо?

Кристин не знаеше защо би се чувствала по-добре, ако знаеше имената им. Тя не познаваше персонала на Чарли. Техните имена не означаваха нищо за нея. Не можеше да каже просто по имената им, че са хора на Спайви. Не разсъждаваше разумно.

— Ако познавате някои от нашите хора и предпочитате те да бъдат тук на смяна, трябва да кажете на мистър Харисън — посъветва я Джордж.

— Не. Не познавам никого. Аз просто… ами… няма значение. Това не беше важно.

Джоуи изглежда чувстваше естествено нейния страх. Той престана да дразни Чубака с парче бекон, постави малката си ръчичка върху рамото на Кристин, сякаш да й вдъхне увереност по начина, по който бе видял да прави Чарли и каза:

— Не се безпокой, мамо. Те ще бъдат добри хора. Които и да изпрати Чарли, наистина ще бъдат добри.

— Най-добрите — съгласи се Джордж.

— Хей — обърна се Джоуи към Джордж. — Разкажи на майка историята за говорещия жираф и принцесата, която нямала кон.

— Съмнявам се, че това е от историите, които се харесват на твоята майка — отвърна с усмивка Джордж.

— Тогава я разкажи отново на мен — настоя Джоуи. — Моля те!

Докато Джордж разказваше приказката, която изглежда сам беше измислил, вниманието на Кристин беше се пренесло към дъждовния ден зад прозореца. Някъде там, отвън, идваха насам двама от хората на Чарли и тя почти беше сигурна, че единият от тях ще е последовател и оръдие на Спайви.

Параноя. Кристин знаеше, че половината от проблема й е психологически. Тя ненужно се безпокоеше. Чарли я беше предупредил да не стига до крайности. Не би било от голяма полза нито за Джоуи, нито за себе си, ако започнеше да вижда преследвачи във всяка сянка. Причината за всичко беше проклетото отвратително време и изтъканото от дъжда и утринната мъгла покривало около тях. Кристин се чувстваше уловена в клопка, задушаваше се, а нейното въображение работеше прекалено силно.

Тя чувстваше всичко.

Това нямаше значение.

Не можеше да се отърве от своя страх. Знаеше, че ще се случи нещо лошо, когато се появяха двамата мъже.

30.

В осем часа сутринта във вторник, Чарли се срещна с Хенри Ранкин пред Църквата на Здрача. Тя представляваше конструкция в испански стил със стъклописи на прозорците, червен керемиден покрив, две камбанарии и широки стъпала, водещи нагоре към шест масивни дъбови врати с резба. Дъждът биеше косо във вратите, стичаше се на потоци по стъпалата и образуваше мазни локви върху разбития и наклонен тротоар. Вратите се нуждаеха от ново лаково покритие, а сградата от нова мазилка. Последната беше запусната и занемарена, но бе в тон със съседните сгради, чието състояние беше се влошавало десетилетия наред. Църквата някога е била дом на някакво презвитерианско паство, което се беше преместило десет квартала на север.

— Изглеждаш уморен — каза Хенри, който стоеше в началото на стъпалата към църквата с голям черен чадър и се мръщеше на приближаващия се Чарли, също с чадър.

— Легнал съм в три и половина — каза Чарли.

— Опитах се да уредя тази среща за по-късен час, но това беше единственото удобно за нея време.

— Всичко е наред. Щях да имам повече време за сън, ако не бях лежал и гледал в тавана. Полицията разговаря ли с нея снощи?

Хенри кимна утвърдително.

— Рано тази сутрин говорих с лейтенант Карела. Те са разпитвали Спайви и тя е отрекла всичко.

— И те са й повярвали?

— Те се съмняват дори само поради това, че имат свои собствени проблеми с повечето от тези култове.

Всеки път, когато по улицата минаваше някоя кола, гумите й съскаха върху мокрия паваж, както при остър завой.

— Успяха ли да открият името на някой от тримата мъртви мъже?

— Все още не. Колкото до оръжията, серийните номера са от една партида на търговец на едро в Ню Йорк от верига пазари на спортни стоки в Саутуест преди две години. Пратката изобщо не пристигнала. Била е ограбена по пътя. И така, тези оръжия са били купени на черния пазар. Няма начин да се проследи кой ги е продал или кой ги е купил.

— Те добре прикриват следите си — отбеляза Чарли.

Беше станало време за разговора с Грейс Спайви. Чарли не бързаше за него. Той не очакваше с голямо нетърпение психопатското бръщолевене, типично за тези култове. Освен това, след последната нощ, всичко беше възможно. Те можеха да се опитат да извършат убийство дори пред собствената си врата.

Чарли погледна към колата си до бордюра на тротоара, където един от неговите хора, Картър Рилбек, чакаше зад волана. Картър щеше да чака и да повика помощ, ако те не излезеха до половин час. В добавка, и Чарли, и Хенри носеха револвери в кобурите под мишницата.

Жилището беше вляво от църквата — то бе навътре от улицата в едно доста буренясало място, между две нуждаещи се от подкастряне коралови дървета и бе оградено от храсти, които не бяха подкастряни или оформяни от месеци. Подобно на църквата, жилището се нуждаеше от ремонт. Чарли предполагаше, че ако наистина вярваш, че краят на света е неизбежен — както твърдяха Служителите на Здрача — тогава ти не си губиш времето за такива подробности като поддържане на градината и измазване на къщата.

Настилката пред входа на жилището беше напукана, а звънецът издаваше тънък, пронизителен и неравномерен звук, който приличаше повече на животински, отколкото на механически.

Пердетата, закриващи прозореца в средата на вратата, рязко се разтвориха. Една жена с червендалесто, подпухнало лице и изпъкнали зелени очи се вторачи в тях. После пусна пердетата, отключи вратата и ги поведе по някакъв мрачен коридор.

След като вратата се затвори и ромолящият глас на бурята поотслабна, Чарли каза:

— Моето име е…

— Зная кои сте — отвърна кратко жената и ги поведе към една стая вдясно по коридора, чиято врата беше открехната. Тя отвори широко вратата и ги покани с жест да влязат. Жената не ги придружи вътре, нито обяви пристигането им. Тя просто затвори вратата зад тях и ги остави да се представят сами. Очевидно, обичайната любезност не беше съставна част на странната религия, на която последователите на Спайви се бяха посветили.

Чарли и Хенри се намираха в оскъдно и евтино мебелирана стая с дължина двадесет фута и широчина петнадесет фута. Покрай една от стените бяха подредени шкафове. В средата имаше обикновена метална маса, върху която лежаха дамска чанта и пепелник. Един метален сгъваем стол стоеше зад масата и още два пред нея. Нищо друго. Никакви пердета на прозорците. Никакви украшения. Нямаше също и никакво допълнително осветление освен висящата от тавана лампа. Тя хвърляше жълтеникава светлина, която, смесвайки се с идващата от прозорците сива светлина, придаваше на помещението още по-мрачен вид.

Може би, най-странното от всичко беше пълната липса на религиозни предмети: никакви картини, изобразяващи Христос, никакви скулптури на Библейски фигури или ангели, никакви бродерии, носещи религиозни послания и нито един от светите обекти (или кичове, в зависимост от гледната точка), каквито би трябвало да обкръжават религиозни фанатици. Такива предмети липсваха също в коридора или в която и да е от стаите, покрай които бяха минали.

Грейс Спайви стоеше с гръб към тях при прозореца в далечния край на стаята и се взираше навън в дъжда.

Хенри се покашля.

Тя не се помръдна.

— Мисис Спайви? — попита Чарли.

Тя се откъсна от прозореца и се обърна към тях. Спайви беше облечена изцяло в жълто; светложълта блуза, шал с веселожълт десен на точки, завързан на врата й, тъмножълта пола и жълти обувки. Тя носеше жълти гривни на всяка китка и половин дузина пръстени с жълти камъни. Ефектът беше абсурден. Яркостта на нейното облекло само подчертаваше бледото й подпухнало лице и повехналата от възрастта кожа. Спайви беше пародия на дванадесетгодишно момиче, отиващо да празнува рожден ден.

Косата й беше разрошена, а очите й имаха безумно изражение. Дори от срещуположния край на стаята, тези очи изглеждаха странни и приковаваха вниманието.

Тя изглеждаше необикновено скована със силно издадени нагоре рамена. Здраво стиснатите й в юмруци ръце бяха опънати право надолу.

— Аз съм Чарли Харисън — представи се Чарли, защото в действителност, никога преди не беше срещал тази жена, — а това е моят колега, мистър Ранкин.

Неустойчива като пияница, Спайви направи две крачки към тях. Лицето й беше изкривено, а бялата й кожа бе станала още по-бяла. Тя извика от болка и се препъна, но навреме запази равновесие и остана да се клатушка, като че ли подът под нея се люлееше.

— Нещо не е ли наред? — попита Чарли.

— Вие трябва да ми помогнете — отвърна тя.

Чарли не беше си представял нищо подобно. Очакваше тя да бъде силна жена, енергична и хипнотизираща личност от атакуващ тип, която още от началото да ги извади от равновесие. Вместо това, тя самата бе извадена от равновесие и то в буквалния смисъл на думата.

Сега тя стоеше приведена, като че ли болка беше я превила на две. Все още беше вдървена, а ръцете й продължаваха да бъдат стиснати в юмруци.

Чарли и Хенри отидоха при нея.

— Помогнете ми да отида до този стол, преди да падна — каза тя. — Причина са ходилата ми.

Чарли погледна ходилата й и беше шокиран да види кръв върху тях. Той хвана лявата й ръка, а Хенри дясната и двамата я занесоха до стола, който стоеше зад металната маса. Когато тя седна, Чарли установи, че има по една кървяща рана от горната страна на всяко ходило, точно върху езика на обувката. Това бяха две еднакви малки дупчици, като че ли тя беше пронизана не с нож, а с нещо, имащо много тясно острие — може би пикел.

— Да повикам ли доктор? — попита той, смутен, че е така внимателен към нея.

— Не — отвърна тя. — Никакъв доктор. Моля, седнете.

— Но…

— Ще бъда добре. Ще се оправя. Бог се грижи за мен. Бог е добър към мен. Седнете, моля.

Объркани, те се доближиха до двата стола от другата страна на масата, но преди някой от тях да успее да седне, старицата разтвори юмруците и им показа дланите си.

— Вижте — каза тя с настоятелен шепот. — Вижте това! Гледайте това!

Ужасната гледка попречи на Чарли да седне. Във всяка от дланите на жената имаше по една кървава дупка, като тези на ходилата. Докато той се взираше в раните й, кръвта започна да сълзи по-силно от преди.

Невероятно, тя се усмихваше.

Учуден Чарли погледна към Хенри й видя в очите на своя приятел същия въпрос: „Какво, по дяволите, става тук?“

— Това е за вас — каза възбудено старицата. Тя се наведе напред към тях с протегнати през масата ръце, показвайки им дланите си.

— За нас ли? — попита слисан Хенри.

— Какво имате предвид? — попита Чарли.

— Един знак — отвърна тя.

— Знак?

— Един свещен знак.

Чарли се взря в дланите й.

— Стигмата18 — каза тя.

Студени тръпки полазиха по гърба на Чарли.

— Раните на Христос — допълни старицата.

На какво се натъкнахме, питаше се Чарли.

— По-добре да повикам доктор — предложи Хенри.

— Не — отвърна тихо, но властно тя. — Тези рани болят, да, но това е една сладка болка, добра болка, прочистваща болка и те няма да се инфектират, ще заздравеят сами. Не разбирате ли? Това са раните, които е изтърпял Христос, дупките от пироните, с които Той е бил прикован към кръста.

Тя е луда, помисли Чарли и погледна неспокойно към вратата, питайки се, къде ли е отишла жената с червендалестото лице. Да доведе още други луди ли? За да организира взвод на смъртта? Принасяне в жертва на човек? Те имат нахалството да наричат това Християнство?

— Зная какво мислите — каза Грейс Спайви с глас, който ставаше все по-висок и по-силен. — Вие не мислите, че аз приличам на пророк. Вие не мислите, че Бог би действал чрез една стара, приличаща на луда жена като мен. Но точно така действа Той. Христос се е движел с бездомниците, сприятелявал се е с прокажените, проститутките, крадците, уродливите и ги е изпращал напред да разпространяват Неговото слово. Знаете ли защо? Знаете ли?

Сега тя говореше толкова високо, че гласът й отекваше от стените, а Чарли си спомни за един телевизионен евангелист, който бе говорил с хипнотични ритми и маниера на добре обучен артист.

— Знаете ли, защо Бог избира най-невероятните предвестници? — попита тя. — Това е, защото той иска да ви изпита. Всеки би могъл да си наложи да повярва на проповедите на един красив свещеник с лице на Робърт Редфорд и глас на Ричард Бъртън! Но само праведните, само тези, които наистина искат да повярват на Словото… само тези с достатъчно вяра ще познаят и приемат Словото, независимо от вестоносеца!

Кръвта й капеше върху масата, а гласът й беше се издигнал така, че вибрираше в прозоречното стъкло.

— Бог ви изпитва. Можете ли да чуете Неговото послание, независимо какво мислите за вестоносеца? Достатъчно чиста ли е вашата душа, за да можете да чувате? Или във вас има поквара, която ви прави глухи?

И Чарли и Хенри бяха безмълвни. Нейният глас имаше някаква хипнотизираща способност, която вцепеняваше и изискваше внимание.

— Слушайте, слушайте, слушайте! — викаше настоятелно тя. — Слушайте какво ви казвам. Бог ме наказа с тези рани в момента, в който позвънихте на входния звънец. Той ви дава знак, който може да означава само едно нещо: Вие още не сте в плен на Сатаната и Бог ви дава една възможност да се спасите от грях. Очевидно, вие не осъзнавате какво представлява жената и какво представлява нейното дете. Ако знаехте и продължавахте да ги защитавате, Бог нямаше да ви предложи спасение. Знаете ли какво са те? Знаете ли?

Чарли се прокашля, премигна и се освободи от замъгляването, което за кратко бе обхванало мислите му.

— Зная какво вие мислите, че са — отвърна той.

— Аз не мисля това. Аз го зная. Бог ми го каза. Момчето е Антихриста. Майката е Черната Мадона.

Чарли не очакваше от нея да бъде така пряма. Той бе сигурен, че тя ще откаже, че се интересува от Джоуи, както бе отказала това пред полицията. Той беше стреснат от нейната прямота и не знаеше как да постъпи по-нататък.

— Аз зная, че не записвате този разговор — каза тя. — Ние имаме уреди, които биха могли да открият наличието на звукозаписващо устройство. Тогава щях да съм предпазлива. И така, аз мога да говоря свободно. Момчето идва, за да управлява земята в продължение на хиляда години.

— То е само на шест години — каза Чарли — и е като всяко друго шестгодишно момче.

— Не — възрази тя, продължавайки да държи ръцете си с дланите нагоре, за да показва изтичането на кръв от раните. — Не. Момчето е нещо повече, нещо по-лошо. То трябва да умре. Ние трябва да го убием. Това е Божие желание, Божия работа.

— Вие наистина не може да имате предвид…

— Сега, когато беше ви казано — прекъсна го тя — и когато Бог ви изясни истината, вие трябва да престанете да ги защитавате.

— Те са мои клиенти — възрази Чарли. — Аз…

— Ако настоявате да ги защитавате, вие сте прокълнати — каза загрижено старицата, умолявайки ги да приемат спасението.

— Ние имаме едно задължение…

— Прокълнати, не разбирате ли? Вие ще гниете в Пъкъла. Цялата надежда загубена. Вечност, прекарана в мъки. Вие трябва да се вслушате. Вие трябва да научите.

Чарли погледна трескавите й очи, които го предизвикваха със своята безумна сила. Съжалението му към нея беше смесено с отвращение, което го правеше неспособен и несклонен да спори с нея. Той осъзна, че идването му е било безсмислено. Жената беше отвъд досега на разума.

Сега той се страхуваше за Кристин и Джоуи повече, отколкото миналата нощ, когато един от последователите на Грейс Спайви беше стрелял по тях.

Спайви вдигна кървящите си длани по-високо.

— Този знак е за вас, за вас — каза тя, — за да ви убеди, че аз, всъщност, съм един пратеник, носещ вярно послание. Не виждате ли? Сега вярвате ли? Разбирате ли?

— Мисис Спайви — каза Чарли, — вие не е трябвало да правите това. Никой от нас не е наивник, така че всичко е било напразно.

Лицето й потъмня и тя отново сви ръцете си в юмруци.

— Ако сте използвали ръждив или мръсен пирон — каза Чарли, — надявам се, че веднага ще отидете при вашия лекар да ви бие инжекция против тетанус. Това може да е много сериозно.

— Вие сте загубени за мен — каза тя с глас, който беше толкова равен, колкото масата, върху която свали кървящите си длани.

— Аз дойдох тук, за да се опитам да ви убедя — каза Чарли. — Но виждам, ме това не е възможно. Така че, позволете ми просто да ви предупредя…

— Сега вие принадлежите на Сатаната. Вие имахте своя шанс…

— … че ако не се оттеглите…

— … и вие го пропиляхте…

— … че ако не оставите семейство Скавело намира…

— … и сега ще платите ужасна цена!

— … аз ще се заловя усърдно с тази работа и няма да я оставя. Няма да я прекъсна, каквото и да стане, докато не ви видя дадена под съд, докато всеки не разбере какво, всъщност, представлявате, докато вашите последователи не загубят своята вяра във вас и докато вашият безумен култ не бъде унищожен. Ще направя това, което казвам. Аз мога да бъда така безмилостен и решителен, като вас. Мога да ви довърша. Спрете, докато не е късно.

Тя го гледаше свирепо.

— Мисис Спайви — каза Хенри, — бихте ли сложили край на тази лудост?

Тя не отвърна нищо, само наведе глава.

— Мисис Спайви?

Никакъв отговор!

— Хайде, Хенри — каза Чарли. — Нека се махаме оттук.

Когато те приближиха вратата, тя се отвори и привеждайки се, за да не се удари в рамката, в стаята влезе един огромен мъж. Лицето му беше като от някой кошмар. Той не изглеждаше истински. Само образи от филмите биха могли да му дадат подходящо описание, помисли Чарли. Мъжът приличаше на някакво Франкенщайново чудовище, създадено по лош проект и с малко пари. Имаше мускулестото тяло на Конан Варварина и тромава походка. Мъжът видя Грейс Спайви да плаче и лицето му придоби отчаяно и гневно изражение, което накара кръвта на Чарли да се смръзне във вените му. Гигантът се пресегна, сграбчи Чарли за палтото и почти го отдели от пода.

Хенри извади пистолета, а Чарли каза: „Прибери го, прибери го“, защото макар положението да беше лошо, то не беше непременно смъртоносно.

— Какво й направихте? — попита грамадният мъж. — Какво направихте?

— Нищо — отвърна Чарли. — Ние бяхме…

— Пусни ги — каза Грейс Спайви. — Пусни ги да минат, Кайл.

Гигантът се колебаеше. Очите му гледаха Чарли с такава злоба, каквато би накарала и дявола да сънува кошмари. Накрая той пусна детектива и се заклатушка към масата. Гигантът забеляза кръвта върху ръцете й и бързо се обърна към Чарли.

— Сама си е направила това — каза Чарли, промъквайки се към вратата. Той не харесваше извинителния тон в гласа си, но в момента нямаше място за гордост. Да демонстрира мъжественост би било желязно доказателство за слабоумие. — Ние не сме я докосвали.

— Пусни ги да си вървят — повтори Грейс Спайви.

— Махайте се! Бързо! — каза с нисък заплашителен глас гигантът.

Чарли и Хенри направиха както им беше казано.

Жената с червендалестото лице и изпъкналите очи ги чакаше при входната врата. Докато те бързаха по коридора, тя я отвори. Веднага щом прекрачиха прага навън, тя затръшна вратата зад тях и я заключи.

Чарли излезе на дъжда без да отвори чадъра си и обърна лице към небето. Дъждът беше освежаващ и чист и той го остави да барабани върху него, защото се чувстваше омърсен от лудостта в къщата.

— Бог да ни е на помощ — каза разтреперан Хенри.

Те се запътиха към улицата.

Мръсна вода се пенеше върху настилката. Тя образуваше към пресечката кафяво езеро, върху чиято набраздена от вятъра повърхност, като флотилия от малки корабчета, се носеха парчета боклук.

Чарли се обърна и погледна към жилището на Спайви. Сега неговата мръсотия и запуснатост се набиваше като нещо повече от обикновен урбанистичен упадък. Плесента по сградата беше отражение от умовете на обитателите й. Покритите с тънък слой прах прозорци, белещата се боя, разкривения покрит вход и лошо напуканата мазилка, всичко това бе не само развалина, а и физическо материализиране на човешката лудост. Като дете Чарли беше чел много научна фантастика, а и все още продължаваше да чете по малко. Може би затова той се сети за Закона на Ентропията, според който Вселената и всички неща в нея се движат само в една посока — към разлагане, разруха, унищожение и хаос. Църквата на Здрача изглежда беше възприела ентропията като най-последен израз на божествеността и, отдавайки се на нея, агресивно разпространяваше лудост, безумие и хаос.

Чарли беше уплашен.

31.

След закуска Кристин телефонира на Вал Гарднър и на няколко свои познати и ги увери, че тя и Джоуи са добре, но на никой не каза къде се намират. Благодарение на Църквата на Здрача, тя повече не се доверяваше и на своите приятели.

Точно когато завърши телефонните разговори, пристигнаха двамата нови бодигарда, за да сменят Винс и Джордж. Единият от тях, Сенди Брекенстайн, беше висок и слаб, около тридесетгодишен, с изпъкнала адамова ябълка. Той напомняше Икабод Крейн в старата версия на рисувания филм на Дисни „Легенда за тихата пещера“. Партньорът на Сенди беше Макс Стек. Той беше набит мъж с големи възлести ръце, масивни гърди, дебел почти колкото главата му врат и мила детска усмивка.

Джоуи незабавно хареса и Сенди и Макси и скоро тичаше напред-назад от единия до другия край на малката къща, опитвайки се да прави компания и на двамата. Той бърбореше, питаше ги какво е да си бодигард и им разказваше своята очарователно изопачена версия на разказаната му от Джордж Суортаут история за жирафа, който можел да говори и принцесата, която нямала кон.

Кристин не беше така бърза като Джоуи. Тя беше любезна с тях, но предпазлива и внимателна.

Искаше да има свое собствено оръжие. Пистолетът й вече го нямаше. Полицията беше го задържала миналата нощ, докато провери дали е регистриран. Не беше много подходящо да вземе нож от кухнята и да се разхожда с него из къщата. Ако Сенди или Макс бяха последователи на Грейс Спайви, ножът нямаше да предотврати насилието, а да го предизвика. А ако не бяха Служители на Здрача, тя щеше само да ги обиди с една такава демонстрация на недоверие. Единствените й оръжия бяха предпазливостта и нейната съобразителност, които нямаше да бъдат кой знае колко ефективни, ако се окажеше лице с лице срещу маниак с 357 Магнум.

Когато обаче, малко след девет часа, бедата я посети, тя не дойде нито от Сенди, нито от Макс. Фактически Сенди, който беше на пост до прозореца на всекидневната забеляза, че нещо не е наред и насочи вниманието си към улицата.

Когато Кристин дойде, за да попита, дали иска още кафе, тя го завари да изучава улицата отвън с видимо напрежение. Сенди се беше надигнал от стола и наблюдаваше през бинокъла.

— Какво е това? — попита тя. — Кой е там, навън?

Сенди й даде знак да изчака, после свали бинокъла.

— Може би няма никой отвърна той.

— Но вие мислите, че има някой.

— Идете и кажете на Макс да наблюдава много внимателно задната страна — каза Сенди, при което адамовата му ябълка заподскача. — Кажете му, че един и същ пикап е минал три пъти покрай къщата.

Сърцебиенето й се ускори, като че ли някой беше включил някакъв превключвател.

— Един бял пикап ли? — попита тя.

— Не — отвърна той. — Тъмносин Додж с рисунка на сърфинг от едната страна. Може би, това е нищо. Просто някой, който не познава квартала, се опитва да намери някакъв адрес. Но… ъ… по-добре кажи на Макс, за всеки случай.

Кристин побърза да се върне в кухнята, която беше в задната част на сградата и се опита да предаде спокойно новината на Макс Стек, но гласът й трепереше, а и не можеше да контролира ръцете си, които правеха нервни, безсмислени жестове във въздуха.

Макс провери ключалката на кухненската врата, макар че беше я проверил веднага след като бе поел дежурството. Той затвори напълно транспарантите на единия прозорец, а на другия ги притвори наполовина.

Чубака лежеше в един ъгъл и дремеше. Той повдигна глава и започна да души, усещайки напрежение във въздуха.

Джоуи седеше при масата до градинския прозорец и усърдно оцветяваше картинка в някаква книжка за оцветяване. Кристин го измести от прозореца и го постави в ъгъла, близо до бръмчащия хладилник, за да бъде извън линията на евентуалната стрелба.

С емоционалната приспособимост на едно шестгодишно дете, Джоуи беше забравил твърде скоро за опасността, която беше ги принудила да се крият в чуждата къща. Сега всичко отново се върна и очите му се разшириха.

— Вещицата ли идва? — попита той.

— Може би няма нищо, за което да се безпокоим, миличък.

Тя се наведе, издърпа нагоре джинсите му и напъха в тях ризата, който беше се измъкнала наполовина от колана. Неговият страх свиваше сърцето й и тя го целуна по бузата.

— Може би това е само фалшива тревога — каза тя. — Но ти знаеш, че хората на Чарли не рискуват.

— Те са супер — съгласи се той.

— Със сигурност — каза тя.

Сега, когато личеше, че те са готови да изложат живота си на опасност за нея и Джоуи, тя се чувстваше виновна, че е била подозрителна към тях.

Макс отмести малката масичка от прозореца, така че да не трябва да се обляга върху нея, за да погледне навън.

Чубака тихо изскимтя и започна да обикаля в кръг, почуквайки с нокти по кухненските плочки.

От страх, че кучето може да попречи на Макс в някой решителен момент, Кристин го повика. Животното не можеше още да научи новото си име, но реагира на тона на гласа. Той отиде и седна до Джоуи.

Макс погледна през пролуката на транспаранта и каза:

— Тази проклета мъгла е сигурно от сутринта.

Кристин установи, че в мъглата и дъжда, градината със своите азалии, буйно растящ олеандър, вероники, грижливо оформени миниатюрни портокалови дръвчета, люляк, покрита с пълзящи растения градинска беседка и други храсти би помогнала на някой лесно да се промъкне на опасна близост до къщата без да бъде забелязан.

Въпреки уверенията на майка си, Джоуи вдигна поглед към тавана, към звука от дъжда върху покрива, който се чуваше силно в едноетажната къща и каза:

— Вещицата идва. Тя идва.

32.

Доктор Дентън Буд, психолог и психиатър, беше живо доказателство, че наследниците на Фройд и Юнг нямаха всички отговори — нито едните, нито другите. Една стена в кабинета на Буд беше покрита с научни степени от най-добрите университети в страната, с награди от половин дузина професионални организации и почетни докторати от учебни заведения в четири страни. Той беше написал най-широко приетия и високо ценен учебник по обща психология на тридесетгодишна възраст и неговата позиция като един от най-знаещите експерти по специалността абнормална психология беше неоспорима. Все пак Буд, въпреки своите знания и опит, не беше без свои собствени проблеми.

Той беше дебел. Не просто приятно закръглен. Дебел. С поразително голямо наднормено тегло. Когато Чарли се срещаше с Дентън Буд („Бу“ за приятелите), той винаги се слисваше от неговите размери. Изглежда, никога не можеше да запомни, че той е толкова дебел. Буд беше висок колкото Чарли, но тежеше четиристотин фунта. Лицето му беше добра имитация на луната. Вратът му беше като стълб, а пръстите като кебапчета. Седнеше ли, той препълваше столовете.

Чарли не можеше да разбере защо Буд, който беше в състояние да открие и излекува неврози у трудно подаващи се на лечение пациенти, не можеше да се справи със своето собствено невъздържане от ядене. Това беше някаква загадка.

Но неговите необичайни размери и психологическите проблеми, лежащи в основата им, с нищо не променяха факта, че той беше един чудесен човек, добродушен, забавен и винаги готов да се засмее. Въпреки че беше петнадесет години по-възрастен от Чарли и безкрайно по-образован, те още от първата си среща станаха приятели. Един или два пъти в месеца ходеха заедно на вечеря, разменяха си подаръци и правеха усилие да поддържат тази връзка, което, понякога, изненадваше и двамата.

Бу прие Чарли и Хенри в кабинета си, който беше част от ъглов апартамент на един стъклен небостъргач в Коста Меса и настоя да им покаже своята последна старинна касичка. Той колекционираше механизирани касички с часовникови механизми, които извършваха никакво действие при пускането на монета в тях. Имаше поне две дузини на различни места в кабинета. Новата касичка беше прецизна изработка с размера на кутия за пури с овлажнител. Върху капака стояха ръчно изработени метални статуетки на двама брадати златотърсачи, разположени от двете страни на едно смешно магаре. Бу постави монета от четвърт долар в ръката на единия златотърсач и натисна някакъв бутон от едната страна на касичката. Ръката на златотърсача се повдигна нагоре, подавайки монетата на втория златотърсач, но подвижната глава на магарето се наведе и челюстите му се затвориха върху монетата, която златотърсачът изостави. Магарето повдигна отново главата си, глътна монетата и тя падна в касичката под него, докато двамата златотърсачи клатеха учудено главите си. И ето върху седлото на магарето беше Чичо Сам.

— Изработена е в 1903 година. В момента, доколкото е известно, в света има само осем действащи модела — заяви гордо Бу. — Казва се „Данъчен агент“, но аз я наричам „Няма никакво правосъдие в една магарешка вселена“.

Чарли се засмя, но Хенри изглеждаше объркан.

Те отидоха в ъгъла на помещението, където около масичка за кафе със стъклен плот бяха разположени големи удобни кресла. Креслото на Бу изскърца тихо, когато той седна на него.

Тъй като кабинетът беше на ъгъл, той имаше две външни стени, които бяха в по-голямата си част от стъкло. Поради това, че тази сграда бе загърбила другите небостъргачи в Коста Меса и бе с лице към малкото останали открити площи селскостопанска земя в тази част на окръга, навън изглеждаше, като че ли няма нищо друго, освен сиво празно пространство, състоящо се от пенещи се облаци, прозрачен воал от мъгла и дъжд, който се изливаше върху стъклените стени във вид на вертикални реки. Ефектът беше дезориентиращ. Създаваше се впечатление, като че ли кабинетът на Буд не съществуваше в този свят, а в някаква алтернативна реалност, в някакво друго измерение.

— Казваш, че става дума за Грейс Спайви ли? — попита той.

Буд се интересуваше особено много от психози на религиозна основа и беше написал една книга за психологията на култовите водачи. Грейс Спайви беше възбудила любопитството му и той възнамеряваше да включи една глава за нея в следващата си книга.

Чарли разказа на Бу за Кристин и Джоуи, за тяхната среща с Грейс в Сауд Коуст Плаца и за опитите за покушение върху тях.

Психологът, който не вярваше в полезността да се държи официално с пациентите, който използваше придумването и хумора като част от своята терапия и чието лице рядко се смръщваше, сега бе намръщен.

— Това е лошо — каза той. — Много лошо. Аз винаги съм знаел, че Грейс е истински вярваща, а не просто мошеник. Тя винаги е била убедена, че светът наистина отива към своя край. Но никога не съм предполагал, че е затънала така дълбоко в психична фантазия. — Той въздъхна и погледна навън към бурята. — Ти знаеш, че тя говори много за своите „видения“ и ги използва, за да подлудява своите последователи. Аз винаги съм мислил, че тя не ги притежава, а само се преструва, че ги има, защото съзнава, че те са едно добро средство за обръщане на хората в своята вяра и за запазване на последователите си. Посредством виденията, тя може да твърди, че Бог казва на нейните хора да вършат неща, които тя иска от тях, неща, които те може да не приемат, ако не мислят, че заповедите идват право от Небето.

— Но, ако тя е истинска вярваща, как би оправдала фалшификацията пред себе си? — попита Хенри.

— О, лесно, лесно — отвърна психологът, отвръщайки поглед от дъждовната февруарска утрин. — Тя може да се оправдае като каже, че само предава на своите последователи неща, които Бог без друго би им казал, ако той в действителност се появи в нейните видения. Втората и по-смущаваща възможност е, че тя действително вижда и чува Бог.

— Вие нямате пред вид, че тя Го вижда в буквалния смисъл на думата — каза Хенри.

— Не, не — каза Бу, махайки с пълничката си ръка. Той беше агностик, флиртуващ с атеизма и понякога казваше на Чарли, че имайки пред вид мизерното положение на света, Бог сигурно е на продължителна почивка в Албания, Таити, Кливлънд или някой друг отдалечен ъгъл на вселената, където новините просто не стигат до Него. — Имам предвид — продължи той, — че тя вижда и чува Бог, но, разбира се, Той е само плод на нейния собствен болен мозък. Психопатите, ако са с достатъчно големи психични отклонения, имат често видения, които понякога са от религиозно естество. Но аз не предполагах, че Грейс е отишла толкова далеч.

— Наистина тя е отишла толкова далеч, че вече никой не може да каже къде е стигнала — каза Чарли.

Бу се засмя, не така от сърце, както харесваше Чарли, но се засмя. Това бе по-добре от мръщенето, което изнервяше Чарли. Бу нямаше претенции относно своята професия и не считаше нищо за свято. За него беше толкова подходящо да се използва термина „умопобъркан“, колкото и „душевноболен“.

— Но, ако Грейс е откачила до такава степен, тогава в тази ситуация има нещо, което е трудно за обяснение — каза той.

— Той обича да обяснява всичко — каза Чарли на Хенри. — Един роден педант. Ще ти обяснява какво представлява бирата, докато ти се опитваш да я изпиеш. И не го питай какъв е смисълът на живота, защото ще трябва да останем тук, докато се пенсионираме.

Буд остана необичайно сериозен.

— Не смисълът на живота ме озадачава точно сега — каза той. — Ти казваш, че Грейс е отишла твърде далеч. Може би, си прав. Но ти разбираш, че ако Грейс наистина вярва в цялата тази глупост с Антихриста и иска да убие едно невинно дете, тогава тя очевидно е една параноидна шизофреничка с апокалиптични фантазии и мания за величие. Обаче, трудно е да си представи човек, че някой в това състояние би могъл да действа като авторитетна фигура или да е начело на култ като нейния.

— Може би някой друг е начело на култа — предположи Хенри. — Може би тя е просто един фигурант, а някой друг я използва.

— Дяволски трудно е да се използва един параноиден шизофреник по начина, по който предлагате — каза, поклащайки глава, Буд. — Те са твърде непредсказуеми. Но, ако наистина е започнала да буйства и да действа съгласно нейните предсказания за Второ пришествие, тя не е непременно луда. Би могло да има и друго обяснение.

— Като например? — попита Чарли.

— Като например… може би, нейните последователи са разочаровани от нея. Може би култът се разпада и тя прибягва до тези драстични мерки, за да възстанови силните усещания на своите ученици и да ги запази верни.

— Не — възрази Чарли. — Тя е побъркана.

Той разказа на Бу за своята неотдавнашна ужасна среща с Грейс.

Буд беше слисан.

— Тя наистина е забивала пирони в ръцете си? — попита той.

— Е, не съм я видял да го прави — призна Чарли. — Може би някой от нейните последователи е държал чука.

Бу се размърда, а креслото изскърца.

— Има още една възможност — каза той. — Спонтанната поява на белези, подобни на раните на Христос, върху ръцете и краката на психопатик с комплекс за религиозно преследване е рядко, но не съвсем нечувано явление.

Хенри Ранкин бе удивен.

— Искате да кажете, че те са били истински? — попита той. — Искате да кажете… че Бог й ги е направил?

— О, не. Аз не твърдя, че това е бил истински свещен знак или нещо от този сорт. Бог няма нищо общо с него.

— Радвам се да чуя да казваш това — каза му Чарли. — Боях се, че внезапно си започнал да откачаш. И ако има две неща, които никога не бих очаквал от теб, едното е да се държиш странно с мен, а другото е да станеш балетист.

Загриженият израз върху лицето на дебелия човек не се смекчи.

— Господи, Бу — каза Чарли, — аз вече съм уплашен, но ако ситуацията те безпокои толкова много, значи не съм и на половината уплашен така, както би трябвало да бъда.

— Аз съм обезпокоен. Колкото до белезите, подобни на раните на Христос, има някои доказателства, че в някаква месианска лудост, един психопат може да установи контрол върху своето тяло… върху структурата на тъканта… един почти, е, психически контрол, който медицинската наука не може да обясни. Подобно на тези индийски свети мъже, които ходят върху горещи въглени или лежат върху пирони и посредством силата на волята предотвратяват нараняване. Раните на Грейс може да са обратната страна на тази монета.

Хенри, който обичаше всичко да бъде разумно, подредено и предсказуемо очакваше вселената да бъде така подредена и добре натъпкана като собствения му гардероб и явно беше смутен от разговора за психически способности.

— Те могат да си причинят кървене само като мислят за него? — попита той.

— Те, може би, не трябва да мислят за него, поне не съзнателно — каза Бу. — Белезите, подобни на раните на Христос, са резултат от едно силно подсъзнателно желание да бъдеш някаква религиозна фигура или символ, да бъдеш уважаван или да бъдеш част от нещо по-голямо от самия себе си, нещо космическо. — Той скръсти ръце върху дебелия си корем. — Например… колко много знаеш за предполагаемото чудо при Фатима?

— Там Дева Мария се е явявала на много хора, на хиляди хора — каза Хенри. — Мисля че е било през двадесетте.

— Едно поразяващо и трогващо божествено посещение — или един от най-невероятните регистрирани случаи на масова истерия и самохипноза — каза Бу, очевидно давайки предпочитание на второто обяснение. — Стотици хора са съобщили, че са видяла Дева Мария и са поискали едно бурно небе, кипящо с всички цветове на дъгата. Сред огромната тълпа, при двама души са се появили белези, подобни на раните на Христос. — Ръцете на един мъж са започнали да кървят, а дупки от пирони са се появили в ходилата на една жена. Няколко души са твърдели, че са получили спонтанно малки пробождания в кръг около главата, сякаш трънен венец. Има документиран случай на един свидетел, плачещ с кървави сълзи. Последвалото медицинско изследване не е показало никакво нараняване на очите и никакъв източник на кръв. Накратко, съзнанието е все още обширно и неизследвано море. Тук има тайни — почука той глава с дебелия си пръст, — които, може би, никога няма да разберем.

Чарли потрепери. Беше зловещо да се помисли, че Грейс е откачила дотолкова, че може да накара своето тяло да кърви спонтанно с единствената цел да даде материал на болните си фантазии.

— Разбира се — каза Буд, — ти, вероятно, си прав относно чука и пироните. Спонтанните белези, подобно на раните на Христос при разпъването му на кръста, са рядкост. Грейс, може би, сама си ги е направила или е накарала някой от своите хора да ги направи.

Дъждът се стичаше на потоци по стъклените стени, а една ужасно мокра черна птица прелетя наблизо, търсейки убежище, стрелна се и изчезна за миг преди да се блъсне в прозореца.

— Аз мисля, че се натъкнах на смисъл на живота — каза Чарли, имайки предвид какво беше им казал Буд относно кървавите сълзи и причиняването на рани, подобни на раните на Христос посредством мисълта.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита Бу.

— Ние всички сме просто актьори от един космически филм на ужасите в частния кинотеатър на Бог.

— Възможно е — каза Бу. — Ако четеш своята Библия, ти ще видиш, че Бог може да измисли по-ужасни наказания, които не са сънували дори Тоб Хупър, Стивън Спилбърг или Алфред Хичкок.

33.

При третото преминаване покрай къщата на синия Додж пикап с нарисувания сърфинг от едната страна, Сенди Брекенстайн беше успял със своя бинокъл да разчете регистрационния му номер. Докато Кристин Скавело бързаше към кухнята, за да съобщи за присъствието на подозрителната кола на Макс, Сенди беше телефонирал на Джули Гетърс, полицейска връзка в Клемет-Харисън, и я помоли да направи справка за синия Додж.

Докато чакаше отговора на Джули, той стоеше нащрек при прозореца с бинокъл в ръка.

За пет минути пикапът направи четвъртото си преминаване, отправяйки се този път нагоре по хълма.

Сенди използва бинокъла и видя неясните очертания на двама мъже зад обливаното от дъжда предно стъкло.

Те изглежда изучаваха точно тази къща.

После изчезнаха. На Сенди почти му се искаше да паркират отпред. Така поне щеше да може да ги държи под око. Не му харесваше, че не ги вижда.

Докато стоеше при прозореца, хапеше устната си и му се искаше да беше станал заклет експерт-счетоводител като своя баща, в щаба Джули беше се свързала с шерифската служба на окръг Ориндж. Информацията беше получена бързо благодарение на компютризацията и след не повече от дванадесет минути тя се обади обратно на Сенди. Синият пикап беше регистриран на името на Емануел Луис Спадо от Анахйем. Съгласно шерифската служба, която заедно с всички останали полицейски агенции в окръга непрекъснато получаваше пресни данни, мистър Спадо беше съобщил в шест часа тази сутрин, че колата му е открадната.

Веднага щом получи тази информация, Сенди отиде в кухнята, за да я сподели с Макс, който бе също толкова обезпокоен.

— Това е беда — каза направо Макс.

— Но пикапът не принадлежи на църквата — възрази Кристин Скавело, която бе преместила сина си в ъгъла до хладилника, извън линията на стрелбата.

— Да, но може да го е откраднал човек на църквата — каза Сенди.

— За да разграничат църквата от каквото и да било нападение, което може да предприемат срещу нас тук — поясни Макс.

— Или би могло просто да е съвпадение, че някой в откраднат пикап циркулира по тази улица — каза жената, макар гласът й да звучеше неуверено.

— Никога не съм срещал съвпадение, което да ми хареса — заяви Макс, продължавайки да наблюдава градината зад къщата.

— Също и аз — присъедини се към него Сенди.

— Но как са ни открили? — поиска да знае Кристин.

— Не мога да разбера — отвърна Сенди.

— Да ме вземат дяволите, ако зная — каза Макс. — Ние взехме всички предпазни мерки.

Те всички знаеха най-вероятното обяснение: Грейс Спайви имаше внедрен доносник в Клемет-Харисън. Никой от тях не искаше да го каже. Възможността беше твърде неприятна.

— Какво им каза в щаба? — попита Макс.

— Да изпратят помощ — отвърна Сенди.

— Ти мислиш, че трябва да я чакаме ли?

— Не.

— Нито пък аз. Ние сме като патици на гюме тук. Това място беше хубава идея само докато мислехме, че те няма да го открият. Сега, нашият най-добър шанс е да изчезнем преди да са разбрали, че сме ги разкрили. Те няма да очакват от нас внезапно изтегляне и гасене на светлината.

Сенди се съгласи с него.

— Облечете си палтата — каза той на Кристин. — Можете да вземете само два куфара, защото ще трябва да носите и двата. Макс и аз не можем да ви помогнем с багажа по пътя към колата. Ръцете ни трябва да са свободни.

Жената кимна. Тя беше отчаяна. Момчето беше бледо като восък. Дори кучето изглежда се безпокоеше. То душеше въздуха, наостряше уши и тихо скимтеше.

Сенди също не се чувстваше добре. Той знаеше какво беше се случило с Франк Ройтер и Пит Локбърн.

34.

Гръмотевица разтърси прозорците.

Дъждът валеше по-силно от всякога.

Въпреки че стаята беше приятно затоплена Чарли не можеше да се освободи от неприятен хлад, който правеше ръцете му лепкави.

— Аз съм разговарял с хора, които са познавали Грейс преди този религиозен фанатизъм — каза Дентън Буд. — Много от тях споменават колко са били привързани тя и съпругът й. Женена в продължение на четиридесет и четири години, тя е идеализирала този мъж. Нищо не е било достатъчно добро за нейния Албърт. Поддържала дома точно както той е харесвал, готвела е само неговите любими ястия и е правила всичко по начина, по който той е предпочитал. Единственото, което тя никога не е била в състояние да му даде, е това, които той искал най-много — син. На погребението му се е разплакала и непрекъснато е повтаряла: „Аз никога не му дадох син“. Възможно е, за Грейс всяко дете от мъжки пол — да е символ на нейния неуспех да даде на съпруга си това, което той най-силно е желаел. Докато бил жив, тя е можела да компенсира този неуспех, като се е отнасяла към него като към цар, но щом веднъж си е отишъл, вече е нямало никакъв начин да оправдае своето безплодие и вероятно е започнала да мрази малките момчета. Първо да ги мрази, после да се страхува от тях и накрая да си въобрази, че едно от тях е Антихриста, дошъл тук, за да унищожи света. Това е едно разбираемо, макар и тъжно напредване на психозата.

— Доколкото си спомням, те са осиновили една дъщеря… — каза Хенри.

— Тази, която е изпратила Грейс за психиатрично освидетелстване, когато за първи път е излязла наяве историята на Здрача — каза Чарли.

— Да — каза Бу. — Грейс е продала къщата, ликвидирала влоговете и вложила парите в тази църква. Това било неразумно и нейната дъщеря е била права като потърсила начин да запази имота на своята майка. Грейс обаче е преминала отлично психиатричното освидетелстване…

— Как? — учуди се Чарли.

— Ами, Грейс е била хитра. Тя е знаела, какво е търсел психиатъра, който я е преглеждал и е успяла достатъчно добре да се владее, за да скрие всички тези становища и тенденции, които биха предизвикали подозрение.

— Но тя е ликвидирала имот, за да основе църква — напомни Хенри. — Лекарят сигурно е можел да види, че това не е бил акт на разумна личност.

— Напротив. При условие, че тя е разбирала рисковете на своите действия и всичките възможни последствия или поне стига да е убедила преглеждащия я лекар, че ги разбира, само фактът, че е искала да даде всичко, за да служи на Бога, не би било достатъчно, за да бъде обявена за душевно болна. Знаете, че в тази страна имаме религиозна свобода. Това е една важна конституционна свобода и в случаи като този, законът се отнася с уважение към нея.

— Ти трябва да ми помогнеш, Бу — каза Чарли. — Разкажи ми за начина на мислене на тази жена. Дай ми някакъв коз срещу нея. Покажи ми как да я отклоня, как да я накарам да промени мнението си относно Джоуи Скавело.

— Този вид психопатична личност не се страхува, нито е неустойчива на провал. Точно обратното. С причина, в която да вярва и подкрепяна от манията за величие, силно религиозна по натура… ами, макар на външен вид да изглежда обратното, тя е една скала, която е изключително устойчива на натиск и удар. Тя живее в една реалност, която е сътворила за себе си и то така добре, че може би, няма никакъв начин да можеш да я разклатиш, да я разбиеш или да я накараш да загуби вяра.

— Искаш да кажеш, че не мога да я накарам да промени намерението си?

— Мисля, че това е невъзможно.

— Тогава, как да я накарам да се оттегли? Тя е една ненормална жена и би трябвало да има лесен начин да се справя с нея.

— Ти не ме слушаш или не искаш да чуеш какво ти казвам. Ти не трябва да правиш грешката, приемайки, че само защото е психопатка тя е уязвима. Този вид умствен проблем носи със себе си една особена сила, една способност да издържа отхвърляне, неуспех и всички видове стрес. Ти виждаш, че Грейс е развила своята психопатна фантазия с единствената цел да защити себе си от тези неща. Това за нея е един начин да се бронира срещу жестокостите и разочарованията на живота и тази броня е дяволски добра.

— Искаш да кажеш, че тя няма слаби места ли? — попита Чарли.

— Всеки има слаби места. Аз просто ти казвам, че в случая с Грейс това няма да е лесно. Ще трябва да прегледам моя файл за нея, да помисля малко… Дай ми поне един ден.

— Мисли бързо — каза, ставайки, Чарли. — Няколкостотин религиозни фанатици, склонни да убиват, дишат във врата ми.

— Чарли — каза Бу при вратата, когато те напускаха кабинета, — зная, че твоята вяра в мен е понякога твърде голяма…

— Да, развил съм към теб комплекса Месия.

— Аз просто не искам да влагаш твърде много надежда в това, което съм в състояние да направя — каза, все още необичайно сериозен Бу, отминавайки шегата. — Фактически, аз не съм в състояние да направя каквото и да било. Веднага ще ти кажа, че има само един-единствен отговор, един начин да се справиш с Грейс, ако искаш да спасиш своите клиенти.

— И какъв е той?

— Да я убиеш — отвърна без усмивка Бу.

— Определено не си от онези мекосърдечни психиатри, които винаги искат да дадат на масовите убийци втори шанс за живот. Къде си получил дипломата си — в Атила, варварския институт за психиатри ли?

Той много искаше Бу да се пошегува както друг път, но мрачната реакция на психиатъра на разказа за неговата среща с Грейс тази сутрин беше така нехарактерна, че наруши равновесието на Чарли. Той се нуждаеше от смях. Нуждаеше се, да му бъде казано, че има благоприятен изход от тази отчайваща ситуация. Здравият разум на Бу в съчетания със сериозното изражения на лицето му плашеше много повече, отколкото цветистата тирада на Грейс Спайви.

Но Бу каза:

— Чарли, ти ме познаваш. Знаеш, че във всичко мога да намеря майтапа. В определени ситуации мога да се подсмивам при шизофрения. Забавлявам се при определени видове смърт, изпитания, проказа, американски политици и рак. Усмихвал съм се при повторенията на „Лейвърн & Шърли“, когато моите внуци са настоявали да ги гледам с тях. Но тук не виждам нищо смешно. Ти си ми скъп приятел, Чарли. Аз се боя за теб.

— Сериозно ли говореше, когато каза, че трябва да я убия?

— Аз зная, че не би могъл да извършиш хладнокръвно убийство — каза Буд. — Но се боя, че смъртта на Грейс е единственото нещо, което може да отклони вниманието на тези религиозни фанатици от твоите клиенти.

— Значи би помогнало, ако аз бях способен на хладнокръвно убийство.

— Да.

— Нямаше да е зле, ако поне малко носех убиец в себе си.

— Да.

— Господи.

— Положението е трудно — съгласи се Бу.

35.

Къщата нямаше гараж, а само навес за кола, което означаваше, че те ще са изложени на опасност, докато влязат в зеления Шевролет. Тази работа не се харесваше на Сенди. Обаче нямаха никакъв избор, освен да останат в къщата, докато дойде подкреплението, а инстинктът му подсказваше, че това би било грешка.

Той напусна къщата пръв през страничната врата и се озова в открития навес. Покривът отклоняваше дъжда, а решетъчната конструкция, обвита от пълзящото растение „Орлови нокти“, не му позволяваше да проникне под наклон през дългата страна на бараката. Студеният вятър обаче вкарваше дъждовните завеси през отворения край и ги хвърляше в лицето му.

Преди да даде сигнал на Кристин и Джоуи да излязат навън, Сенди отиде до края на навеса, в алеята за паркиране, защото искаше да се увери, че никой не се спотайва пред къщата. Той носеше палто, но беше без чадър, за да запази свободни ръцете си и дъждът го шибаше по главата, лицето и се оттичаше в шията му. Нямаше никой при главния вход, нито по тротоара, нито свит до храстите, така че той повика жената и момчето.

Той направи още няколко крачки по алеята за паркиране, за да погледне в двете посоки на улицата и видя синия Додж пикап. Той беше паркиран на една и половина пресечки нагоре по хълма на отсрещната страна на улицата и беше обърнат с лице към къщата. Точно когато го забеляза, пикапът се отдели от бордюра и се насочи към него.

Сенди погледна назад и видя, че Кристин, мъкнеща два куфара и съпровождана от кучето, точно бе достигнала до колата, където момчето бе отворило задната врата за нея.

— Чакайте! — извика им той и после погледна обратно към улицата.

Сега пикапът се приближаваше бързо. Дяволски бързо.

— В къщата! — изкрещя силно Сенди.

Жената беше нащрек, защото дори не се поколеба, а просто пусна куфара, сграбчи сина си и се отправи обратно по пътя, по който беше дошла, към отворената врата, където сега стоеше Макс.

Останалото се случи за няколко секунди, но ужас беше изкривил чувството за време на Сенди Брекенстайн, така че изглеждаше, като че ли бяха изминали минути в непоносимо удължена паника.

Първо, пикапът го изненада като пресече улицата и влезе в алеята за паркиране пред къщата. Но не спря там. Излезе от алеята, но не обратно на улицата, а в тревата. Движеше се с рев през тревната площ пред къщата, като изкореняваше трева, хвърляше кал и чимове в своята диря, мачкаше цветята и прекатури едно басейнче за птици. Двигателят му ръмжеше, а гумите му избоксуваха за момент, но после отново захапаха. Пикапът летеше напред с маниакално намерение.

Какво по дяволите…

Вратата на пикапа от страната на мястото до шофьора се отвори и един мъж изскочи оттам, падна в тревата и се претърколи.

Сенди си помисли за плъхове, напускащи обречен кораб.

Пикапът проби оградата със съседния имот.

— Какво става? — извика Макс зад Сенди.

Сега само една къща отделяше синия Додж от тяхната къща.

Чубака лаеше яростно.

Шофьорът на пикапа даде още газ. Той идваше бързо като експресен влак, като ракета.

Намерението беше ясно. Колкото и безумно да изглеждаше това, пикапът щеше да се блъсне в къщата, в която се криеха.

— Излезте навън! — извика Сенди на Кристин, Джоуи и Макс. — Излезте от къщата, надалеч от нея, бързо!

Макс изскочи от къщата и тримата заедно с кучето побягнаха към задния двор. Това беше единствената посока, в която можеха да се придвижат.

Синият Додж свърна, за да избегне едно дърво в съседния двор и блъсна оградата.

Сенди вече беше се отклонил от пикапа и тичаше обратно покрай стената на къщата.

Оградата от колове се пропука зад него със звук на трошащи се кости.

Сенди премина тичешком през навеса и после покрай колата прескачайки изоставените куфари. Той викаше на другите да бързат, викаше им да се махат от пътя. Подканяше ги към задния двор, към оградата, отвъд която имаше тясна уличка.

Не бяха успели да изминат целия път, когато пикапът се блъсна със страшна сила в къщата. Частица от секундата по-късно, оглушителна експлозия разтърси задавения от дъжд ден. За момент изглеждаше, като че ли самото небе беше паднало, а земята бурно се издигна нагоре и се сгромоляса.

Пикапът е бил натъпкан догоре с експлозиви!

Сенди усети удара от горещата въздушна вълна, която го подхвана и хвърли. Той премина, премятайки се, през тревната площ, през някаква леха с азалии и накрая се блъсна в дъсчената ограда до малката уличка, удряйки дясното си рамо. Видя огън на мястото, където беше къщата, огън и пушек, който се издигаше нагоре като огромен стълб. Във въздуха хвърчаха множество отломки, летви и мазилка, стъкло, тапицирана облегалка на едно кресло, от която се изсипваше пълнежа, счупен капак от тоалетна чиния, възглавници от канапе, едно парче килим — той зарови ниско главата си, молейки се да не бъде ударен от нещо тежко или остро.

Докато го бомбардираха отломките, Сенди се питаше, дали шофьорът на пикапа беше изскочил навън, както бе направил човекът от седалката до него. Беше ли изскочил в последния момент или бе така заангажиран с убиването на Джоуи, че беше останал зад волана, направлявайки синия Додж по целия път до къщата? Той, може би, седеше сега сред развалините с оголени от плът кости, а ръцете на скелета му продължаваха да стискат почернялото от огъня кормило.

Експлозията удари Кристин в гърба като гигантска ръка. Оглушена за кратко време от взрива, тя беше отхвърлена надалеч от Джоуи. В една кратка, но зловеща тишина, Кристин се претърколи през някаква кална цветна леха, чупейки гъстите храсти от ярко и тъмночервени импатиенс19 и усещайки носещите се на талази вълни горещ въздух, който изглежда за момент изпари падащия дъжд. Тя удари болезнено коляното си в ниската тухлена ивица, която ограждаше засадената площ, усети в устата си вкус на пръст и се спря до стената на градинската беседка, която беше обрасла с бугенвилия. Все още в тишина, върху нея и върху градината около нея, падаха дървени покривни плочки, парчета мазилка и други отломки. Слухът й започна да се възвръща, когато тостера, който така скоро беше използвала, за да направи закуска, дрънна върху тревата и шумно отскочи на известно разстояние, сякаш беше живо същество, влачейки шнура си като опашка. Нещо огромно и тежко, вероятно покривна греда или голям къс зидария падна върху покрива на дългата и приличаща на тунел градинска беседка и я събори. Стената, до която беше се опряла Кристин, хлътна навътре, разкъсаните стебла бугенвилия изпопадаха върху нея и тя осъзна колко близо е била до смъртта.

— Джоуи! — извика Кристин.

Той не отговори.

Тя се измъкна на ръце и колена от разрушената беседка и после, олюлявайки се, се изправи.

— Джоуи!

Никакъв отговор.

Смърдящият пушек от срутената къща се стелеше върху тревата. Комбиниран с бавно движещата се мъгла и носения от вятъра дъжд, той намаляваше видимостта. Тя не можеше да види своето момче, а и не знаеше къде да гледа, така че зави слепешката наляво, откривайки, че й е трудно да диша поради острия пушек и поради паниката, която стискаше като менгеме гърдите й. Кристин се натъкна на обгорялата и разкъсана врата на хладилника, промуши се между две миниатюрни портокалови дръвчета, едното от които беше оплетено в някакъв чаршаф и пресече задната врата на къщата, която лежеше върху тревата недалеч от касата, в която някога бе стояла. Тя видя Макс Стек. Той беше жив и се опитваше да се измъкне от трънливите стебла на няколко розови храста, сред които беше хвърлен. Тя мина покрай него като продължаваше да вика Джоуи и все така не получаваше отговор. И тогава, сред всички други отломки, погледът й попадна на нещо, което я потресе. Това беше куклата на Джоуи Извънземното, една от любимите му играчки, която бе изоставена в къщата. Взривът бе откъснал двата крака и едната й ръка. Лицето й беше обгоряло, а кръглото й коремче разкъсано и пълнежът излязъл от съдраното място. Извънземното беше само една кукла, но тя някак си приличаше на предвестник на смъртта, едно предупреждение за това, което би намерила, когато накрая откриеше Джоуи. Кристин започна да тича, държейки под око оградата. Тя обикаляше имота, търсейки като обезумяла своя син. Препъваше се, падаше, ставаше отново и се молеше да го намери цял и жив.

— Джоуи!

Нищо.

— Джоуи!

Нищо.

Пушекът лютеше на очите й. Пречеше й да вижда.

— Джоооуууууи!

Накрая тя го откри. Той лежеше в задната част на имота, близо до портата към малката уличка с лицето надолу върху мократа трева, неподвижен. Чубака стоеше над него и го побутваше с муцуната си по врата, опитвайки се да предизвика реакция в него, но момчето не реагираше. То просто лежеше там неподвижно, много неподвижно.

36.

Кристин коленичи и избута кучето настрана. После постави ръце на рамената на Джоуи.

Известно време тя се страхуваше да го обърне, страхуваше се, че лицето му е разбито или че отломки са извадили очите му.

Като хълцаше и кашляше от новата вълна пушек, идваща от горящите развалини зад тях, накрай го обърна внимателно по гръб. Лицето му не беше наранено. По него имаше петна от кал, но никакви охлузвания или видими счупвания, а дъждът дори бързо изми мръсотията. Тя не виждаше никаква кръв. Слава Богу.

Клепките му трепнаха и се вдигнаха. Очите му несъсредоточени.

Той само бе изпаднал в безсъзнание.

Облекчението беше така силно, че тя се почувства весела и жизнерадостна.

Когато накрая очите му се проясниха, тя провери дали няма сътресение на мозъка, като му показа три пръста и го попита колко вижда.

Той мигаше и изглеждаше объркан.

— Колко са пръстите, миличък? — попита повторно тя.

Джоуи се прокашля няколко пъти, изкарвайки пушека от гърдите си и после каза:

— Три. Три пръста.

— А сега колко са?

— Два.

Макс Стек, който бе успял да се освободи от трънливите розови храсти, се присъедини към тях.

— Познаваш ли коя съм аз? — попита Кристин Джоуи.

Джоуи изглеждаше озадачен, но не защото се затрудняваше да намери отговора, а защото не можеше да разбере, защо му задава този въпрос.

— Ти си мама — каза той.

— А ти как се казваш?

— Не ми ли знаеш името?

— Искам да разбера, дали ти го знаеш? — отвърна тя.

— Ами, разбира се, че го знам — каза той. — Джоуи. Джоузеф. Джоузеф Антъни Скавело.

Нямаше сътресение на мозъка.

Успокоена, Кристин силно го прегърна.

Сенди Брекенстайн клекна до тях, изкашляйки пушека от дробовете си.

Челото му беше порязано над лявото око и от едната страна на лицето му имаше кръв, но той не беше сериозно наранен.

— Момчето може ли да се движи? — попита Брекенстайн.

— То се чувства отлично — отвърна Макс Стек.

— Тогава да се махаме оттук. Те може да дойдат и да огледат мястото, за да проверят, какво е станало с нас.

Макс освободи резето на портата и я отвори.

Чубака се стрелна през нея на малката уличка и останалите го последваха.

Уличката беше тясна, със задните дворове на къщите от двете си страни. Тук-там имаше гаражи, а много боклукчийски кофи чакаха да бъде събран боклука от тях. Нямаше никакви канавки или канализация и водата се стичаше в подножието на хълма.

Когато четиримата прецапаха до средата на плиткия поток, чудейки се кой път да хванат, от съседната къща нагоре по хълма се появи един висок мъж в жълта мушама с качулка. Въпреки дъжда и мрачното време, Кристин видя, че той носи оръжие.

Макс извади своя пистолет и държейки го в двете ръце, извика:

— Хвърли оръжието!

Но непознатият откри огън.

Макс също изстреля в бърза последователност три куршума и беше по-добър от противника си. Кандидат-убиецът беше улучен в крака и падна, още докато звукът от изстрелите ехтеше нагоре по склона. Той се търкулна, разпръсквайки рекичката, а мушамата му пляскаше като крилата на огромна и ярко оцветена птица. После се блъсна в две боклукчийски кофи, катурна ги и изчезна под разсипаната купчина смет. Пистолетът изхвръкна от ръката му и се хлъзна по настилката.

Те не изчакаха дори да се уверят, дали човекът е мъртъв или жив. Наблизо можеше да има и други служители на Здрача.

— Да се махаме от този квартал — настоя Макс. — Трябва да се доберем до телефон и да получим подкрепление.

Сенди и Чубака отпред, Макс най-отзад, те тичаха надолу по хълма, плъзгайки се и пързаляйки се по хлъзгавата настилка, но без да падат.

Кристин поглежда няколко пъти назад.

Раненият мъж не беше станал от боклука, в който беше паднал.

Никой не ги преследваше.

Все още.

Те завиха надясно при първия ъгъл, тичаха по една хоризонтална улица, която пресичаше напреки хълма и минаха покрай един слисан пощальон, който беше се дръпнал от пътя им. Появи се яростен вятър, който сякаш преследваше някого. Докато бягаха, блъскани от вятъра дърветата се люлееха и потръпваха около тях, крехките клони на палмите тракаха шумно и празни кутии от сода се търкаляха в краката им.

След две пресечки напуснаха хоризонталната улица и завиха по стръмна улица. Надвисналите дървета образуваха свод над пътя и правеха деня още по-мрачен, сякаш по-скоро беше вечер, отколкото сутрин.

Дъхът изгаряше гърлото на Кристин. Очите й смъдяха от пушека, който бяха оставили зад себе си, а сърцето й биеше толкова силно и бързо, че я боляха гърдите. Тя не знаеше колко далеч може да стигне с този ход. Не много далеч.

Беше изненадана, че малките крачета на Джоуи можеха да се движат толкова бързо. Не се налагаше да се бавят заради него. Той можеше да върви наравно с всички.

Нагоре по хълма се зададе кола. Фаровете й пробиваха редеещата мъгла и дълбоките сенки, хвърляни от огромните дървета.

Кристин внезапно реши, че хората зад тези светлини са на Грейс Спайви. Тя сграбчи Джоуи за рамото и го поведе в друга посока.

Сенди й извика да остане при него, Макс викаше нещо, което тя не можеше да различи, а Чубака започна силно да лае. Обаче тя не им обърна внимание.

Не виждаха ли, че идва смъртта?

Кристин чуваше зад себе си бръмченето на двигателя да става все по-силно. То звучеше диво, кръвожадно.

Джоуи залитна по наклонения тротоар и падна, плъзгайки се в нечии преден двор.

Тя се хвърли върху него, за да го запази от изстрелите, които очакваше да чуе всяка секунда.

Колата се изравни с тях. Звукът от нейния работещ двигател изпълваше света.

— Не! — извика тя.

Но колата си отмина без да спре. Това не бяха хора на Грейс Спайви.

Кристин се почувства глупаво, когато Макс Стек й помогна да се изправи. Не целият свят ги преследваше. Само така изглеждаше.

37.

В центъра на Лагуна Бийч те намериха убежище от бурята и от последователите на Грейс Спайви в един автосервиз на Арко Сървис. След като Сенди Брекенстайн показа на управителя своята служебна карта и обясни нещата така, че да получи съдействие, на тях им беше позволено да въведат и Чубака при условие, че го завържат добре към един рафт за инструменти. Сенди не искаше да оставя кучето отвън не само за да не се мокри (то беше вече достатъчно мокро и трепереше), а защото съществуваше възможност, макар и незначителна, хората на Спайви да кръстосват града и да забележат кучето.

Докато Макс, Кристин и Джоуи стояха в задната част на помещението за услуги, далеч от врати и прозорци, Сенди използва телефонния автомат в малкото помещение за продажби. Той телефонира в Клемет-Харисън. Чарли не беше в агенцията. Сенди разговаря с Шери Ордуей, администраторката. Той й обясни положението в което се намираха, за да може тя да разбере сериозността му, но не й каза къде са, нито на кой телефон могат да бъдат намерени. Сенди се страхуваше да не би Шери да е доносникът на Църквата на Здрача, не беше абсолютно сигурен в нейната лоялност.

— Намери Чарли — каза той. — Ще говоря само с него.

— Но той как ще разбере, къде да те намери? — попита Шери.

— Аз ще се обадя отново след петнадесет минути.

— Ако успея да го намеря до петнадесет минути…

— Ще се обаждам всеки петнадесет минути, докато го намериш — каза той и затвори телефона.

Сенди се върна във влажното помещение, което миришеше на машинно масло, грес и бензин. Една тригодишна Тойота беше повдигната на едното от двете хидравлични устройства и някакъв мъж с лисичо лице и в сив работен комбинезон подменяше шумозаглушителя. Сенди каза на Макс и Кристин, че ще е необходимо известно време, докато се свържат с Чарли Харисън.

Работникът при помпата, младо русо момче, монтираше нови гуми на комплект хромирани джанти, а Джоуи наблюдаваше, смаян от силата на специалните инструменти и очевидно бе изпълнен с въпроси, но се опитваше да не безпокои човека. Бедното дете беше мокро до костите, окаляно и мърляво, но въпреки това не се оплакваше, нито хленчеше, както биха правили повечето деца при тези обстоятелства. Той бе изключително добро дете и изглеждаше в състояние да намери положителна страна на всяка ситуация. В този случай, възможността да наблюдава монтирането на гуми беше достатъчна компенсация за изпитанието, през което току-що бе преминал.

Преди седем месеца съпругата на Сенди, Мериан, беше родила момче. Трой Франклин Брекенстайн. Сенди се надяваше и неговият син да бъде така добър, като Джоуи Скавело.

После си помисли, че ако трябва да си пожелае каквото и да било, най-добре щеше да бъде това, да живее достатъчно дълго, за да види Трой пораснал, без значение дали има или не добро държане.

Когато минаха петнадесет минути, Сенди отиде до телефона при един автомат за бонбони и позвъни отново на Шери Ордуей в щаба. Тя беше оставила съобщение за Чарли, но той още не се беше обадил.

Дъждът отскачаше от настилката пред пункта. Улицата започна да изчезва под една дълбока локва. Работникът монтира още една гума. А Сенди беше по-неспокоен от всякога, когато позвъни в агенцията за трети път.

— Чарли е в полицейската лаборатория с Хенри Ранкин — каза Шери. — Опитват се да разберат, дали специалистите са открили нещо за тези тела в къщата на Скавело, което да ги свърже с Грейс Спайви.

— Това звучи като работа с малък шанс за успех.

— Мисля, че е най-доброто, с което разполага — каза тя.

Тази новина беше още по-лоша.

Тя му даде номера на лабораторията и той го записа в малкия си бележник.

Сенди телефонира в лабораторията, помоли за Чарли и веднага го свързаха. Той му разказа за нападението с повече подробности, отколкото беше дал на Шери Ордуей.

Чарли беше чул най-лошото от Шери, но продължаваше да бъде поразен и слисан от това, колко бързо Спайви беше открила Кристин и Джоуи Скавело.

— И двамата са добре, нали? — попита той.

— Мръсни, мокри, но без наранявания — увери го Сенди.

— Значи сред нас има изменник — каза Чарли.

— Така изглежда. Освен ако не сте били проследени, когато сте напуснали къщата миналата нощ.

— Сигурен съм, че не сме били проследени, но, може би, колата, която използвахме, да е имала монтирано подслушвателно устройство.

— Възможно е.

— Вероятно не е така — каза Чарли. — Не ми е приятно да го призная, но, може би, имаме шпионин в нашата агенция. Откъде се обаждаш?

Вместо да му отговори, Сенди попита:

— При теб ли е Хенри Ранкин?

— Да. Тук е. Защо? Искаш да говориш с него ли?

— Не. Просто исках да знам, дали той може да чуе това.

— Не и казаното от теб.

— Като ти кажа къде сме, това ще трябва да го запазиш само за себе си. Само за себе си — каза Сенди и после бързо добави. — Не защото имам основание да подозирам, че Хенри е внедрен от Спайви. Нямам такова. Вярвам на Хенри повече, отколкото на по-голямата част от останалите. Въпросът е, че аз, всъщност, не се доверявам на никого, освен на теб. На теб, на себе си и… на Макс, защото, ако това беше Макс, той вече щеше да е убил детето.

— Ако изобщо имаме някой ненадежден човек — каза Чарли, — това, най-вероятно, е някоя секретарка или счетоводител, или нещо подобно.

— Зная — каза Сенди. — Но аз съм отговорен за живота на жената и детето. А и моят живот също е в опасност, докато съм с тях.

— Кажи ми, къде сте — каза Чарли. — Ще запазя информацията само за себе си й ще дойда сам.

Сенди му каза.

— Това време… по-добре ми дай четиридесет и пет минути — каза Чарли.

— Ние няма да мърдаме оттук — увери го Сенди.

Той затвори телефона и се върна в гаража, за да бъде с другите.

Когато предишната вечер дъждът започна да вали, имаше кратък период със светкавици, но през последните дванадесет часа нямаше нито един. Повечето от бурите в Калифорния бяха много по-тихи от тези в другите части на страната. Светкавицата обикновено не придружаваше дъждовете тук и силните електрически бури бяха рядкост. Но сега, освен че хълмовете бяха прогизнали от вода и съществуваше опасност от свличания на кал, улиците бяха наводнени, а бреговата линия блъскана от гонени от вятъра вълни, почти на два пъти по-големи от нормалните, Лагуна Бийч беше внезапно атакувана също и от мълнии. С трясъка на съпровождаща я гръмотевица, която разтресе стените на сградата, катастрофална мълния прониза земята някъде наблизо, а сивият ден стана за кратко примигващо светъл. С ефект, подобен на стереоскопичния, светлината пулсираше през отворените врати на гаража и през мръсните разположени високо прозорци, давайки за момент луд живот на сенките, които се извиваха и танцуваха в продължение на една или две секунди. Последва кратка пауза с още по-силна гръмотевица и халтавите прозорци затракаха в своите рамки. После падна трета мълния и мократа настилка пред пункта блесна и светна с искрящите отражения на силния гняв на природата.

Джоуи се беше отдалечил от майка си към отворените врати на гаражните помещения. Той трепкаше при гръмотевичния трясък, който следваше всяка мълния, но изглежда, че не го беше много страх. Когато небето се успокои за момент, той погледа назад към майка си и каза:

— Ау! Божи фойерверки, а, мамо? Не са ли те, за които беше ми говорила?

— Да. Божи фойерверки — съгласи се Кристин. По-добре ще е, ако се дръпнеш оттам.

Друга мълния разсече небето и денят отвън изглежда подскочи, когато убийственият ток премина през него. Тази мълния беше по-лоша от всички останали и взривът от нея не само разтрака прозорците и накара стените да затреперят, а изглежда разтърси също и земята. Сенди дори я почувства в зъбите си.

— О! — възкликна момчето.

— Миличък, махни се от тази отворена врата — помоли го Кристин.

Момчето не се помръдна и в следващия миг силуетът му беше очертан от поредица мълнии, далеч по-ярки и по-бурни от всички досега. Те бяха така замайващи и поразяващи със своята мощ, че монтьорът на гуми се стресна и изпусна един гаечен ключ. Кучето изскимтя и се опита да се скрие под рафта с инструменти, а Кристин изтича до Джоуи, сграбчи го и го дръпна назад от отворените врати.

— О, мамо. Това е много красиво — каза той.

Сенди се опита да си представи какво щеше да бъде, ако бе отново малък, така малък, че още да не си осъзнал от колко много неща на света има да се страхуваш, че думата „рак“ да няма определение, да нямаш реална представа за значението на смъртта, неизбежността на данъците, ужаса от ядрена война или за коварното съсирваме на кръв в човешката кръвоносна система. Как би изглеждало всичко, ако можеше да бъде отново малък, така малък, че да може да наблюдава с възхищение мълниите по време на буря, не подозирайки, че някоя от тях може да се стовари върху теб и да изпепели мозъка ти за една хилядна от секундата? Сенди погледна Джоуи Скавело и се намръщи. Той се чувстваше стар, ужасно стар, а беше само на тридесет и две години.

Безпокоеше го факта, че въпреки че е бил малък някога, все пак не му е липсвал страх, макар със сигурност да е нямал представа що е смърт, когато е бил шестгодишен. Говореше се, че животните живеят своя живот без чувството за смъртност и беше ужасно несправедливо, че хората нямаха същото удоволствие. Човешките същества не можеха да избегнат предопределеността на своята смърт. Съзнателно или подсъзнателно, тя беше с тях всеки час и всеки ден. Ако Сенди би имал възможност да поговори с тази религиозна фанатична, с тази Грейс Спайви, той щеше да поиска да узнае, как тя можеше да вярва в (и да бъде предана на) един Бог, който е създал човешки същества, само за да ги остави да умрат по един или друг ужасен начин.

Сенди въздъхна. Почваха да го налягат мрачни мисли, а това не беше характерно за него. При това положение, той се нуждаеше от нещо повече от своята обичайна бутилка бира, преди лягане — например, една дузина бутилки. Все пак… той би желал да зададе на Грейс Спайви този въпрос.

38.

Малко преди обяд, Чарли пристигна в автосервиза на Лагуна Бийч, където го чакаха Сенди, Макс, Кристин, Джоуи и кучето.

Джоуи изтича към него викайки:

— Хей, Чарли, ти трябваше да видиш как къщата хвръкна във въздуха, също като в някой военен филм или нещо подобно!

Чарли го вдигна и задържа.

— Очаквах да си ядосан на нас, загдето направихме грешка. Помислих, че отново ще настояваш за наемането на Магнъм — каза той.

— О, не — каза момчето. — Твоите момчета бяха великолепни. В края на краищата, откъде можеш да знаеш, че това ще се превърне във военен филм?

Наистина откъде?

Чарли занесе Джоуи в задната част на гаража, където другите стояха в сенките между рафтовете с резервни части и купчини гуми.

Сенди беше му казал, че жената и момчето са добре и той, разбира се, беше повярвал, но се отпусна едва сега, когато ги видя със собствените си очи. Преминалата през него вълна на облекчение беше с физическа, а не само с емоционална сила. Тя му напомни, макар той да не се нуждаеше от напомняне, колко важни бяха станали за него тези хора за един толкова кратък период от време.

Вече поизсъхнали, но измачкани и кални, с провиснали и сплъстени коси, те представляваха една жалка на вид група. Макс и Сенди изглеждаха сурови, разгневени и опасни, с вида на хора, които опразват заведението още с влизането си в него.

Това подчертаваше красотата на Кристин и беше знак за нейната дълбочина, защото тя изглеждаше сега почти толкова добре, както ако беше чиста, свежа и добре сресана. Чарли си спомняше какво чувстваше, докато я притискаше до себе си миналата нощ в кухнята на малката къща на Мириам Ранкин, точно преди да си отиде. Той искаше отново да я притисне, чувстваше една топла, разтапяща нужда да стори това, но пред своите хора не можеше да направи нищо друго, освен да пусне Джоуи долу, да вземе ръката й в двете си ръце и да каже:

— Слава Богу, че сте добре.

Долната й устна затрепери. За момент Кристин имаше вид, като че ли ще се облегне на рамото му и ще заплаче. Но се овладя и каза:

— Непрекъснато си повтарям, че това е просто един кошмар… но не мога да се събудя.

— Ние трябва веднага да се махнем оттук, да се махаме от Лагуна — каза Макс.

— Съгласен съм — каза Чарли. — Ще ги взема в моята кола. След като заминем, вие двамата се обадете в агенцията, кажете на Шери къде се намирате и поискайте да ви изпратят кола. Върнете се нагоре по хълма до къщата на Мириам…

— От нея не е останало нищо — прекъсна го Сенди.

— Взривът беше страхотен — потвърди Макс. — Пикапът трябва да е бил натъпкан догоре е експлозиви.

— От къщата може да не е останало нищо — каза Чарли, — но полицаите и пожарното отделение са все още там. Шери е проверила това в полицията на Лагуна Бийч, а аз разговарях с нея по телефона, идвайки насам. Представете се на полицаите, помагайте им с каквото можете и разберете какво са открили.

— Намерили ли са човека на улицата? Този, по когото стрелях? — попита Макс.

— Не — отвърна Чарли. — Той е изчезнал.

— Той трябва да е пълзял. Аз го раних в крака.

— Тогава е пълзял — каза Чарли. — Или наоколо е имало някой, който му е помогнал да избяга.

— Трети човек ли? — попита Сенди.

— Да — потвърди Чарли. — Шери казва, че вторият човек е останал в пикапа.

— Господи.

— Те са камикадзе — отбеляза с треперещ глас Кристин.

— От тях трябва да не е останало нищо, освен голям брой малки парченца… — каза Макс и щеше да продължи, но Чарли го спря като кимна с глава към момчето, което слушаше с отворена уста.

Те мълчаха, размишлявайки върху безумната смърт на шофьора. Дъждът тропаше върху покрива като тържествен марш при погребална процесия.

Внезапно механикът включи един автоматичен гаечен ключ и всички подскочиха при тракащия звук.

Когато механикът изключи устройството, Чарли погледна Кристин и каза:

— Окей, нека се махаме оттук.

Макс и Сенди ги съпроводиха до сивия Мерцедес пред пункта за обслужване, изследвайки подозрително всичко, което се движеше в дъждовния ден. Кристин седна отпред с Чарли, а Джоуи отзад с Чубака.

— Вие свършихте чудесна работа — каза Чарли на Сенди и Макс през отворения прозорец.

— Почти загубихме — отвърна Сенди, отхвърляйки хвалбата.

— Работата е, че не сте — каза Чарли. — А и вие също сте здрави и читави.

Той не знаеше как би понесъл, ако още някой от неговите хора бе загинал така скоро след смъртта на Пит и Франк. Отсега нататък само той щеше да знае къде са Кристин и Джоуи. Негови хора щяха да работят по случая, но само той щеше да знае местонахождението на своите клиенти, докато Грейс Спайви не бъде спряна по някакъв начин. Така шпионите на старицата нямаше да бъдат в състояние да открият Кристин и Джоуи, а той щеше да рискува единствено своя собствен живот.

Чарли вдигна прозореца си, заключи вратите и потегли.

Лагуна беше в действителност един приятен, топъл, чист, пълен с живот град, но днес той изглеждаше мрачен и потънал в дъжд, сива мъгла и кал. Градът напомняше на Чарли за гробища и като че ли се стоварваше върху тях, като капак на ковчег. Чарли започна да диша по-леко, когато излязоха от града и се отправиха по главния път Пасифик Коуст Хайдуей.

Кристин се обърна и погледна Джоуи, който седеше тихо в задната част на колата. Бренди… е, Чубака лежеше върху седалката с голямата си рунтава глава в скута на момчето. Джоуи милваше равнодушно кучето и се взираше през прозореца в бушуващия океан, където вятърът блъскаше вълните сред гъста като стена пепелявосива мъгла, движеща се към брега от разстояние половин миля. Лицето му беше почти безизразно. Но все пак имаше някакво неуловимо изражение, каквото тя никога преди не беше виждала и не можеше да разчете. За какво ли мислеше той? Какво ли чувстваше? Кристин го беше попитала вече два пъти, дали е добре и той беше отговорил утвърдително. Тя не искаше да му досажда, но се безпокоеше.

Беше загрижена не само за физическата му безопасност, въпреки че този страх я гризеше. Тя се тревожеше също за психическото му състояние. Ако Джоуи преживееше безумната кампания на Грейс Спайви срещу него, какви ли емоционални белези щеше да носи до края на живота си? Беше невъзможно да мине през тези преживявания незасегнат. Може би щеше да има психологически последици.

Сега той продължаваше да гали главата на кучето, но по един хипнотичен начин, като че ли не усещаше напълно присъствието му до себе си и се взираше в океана зад прозореца.

— Полицията иска от мен да ви заведа там, за да ви зададат още въпроси — каза Чарли.

— Да вървят по дяволите — отвърна Кристин.

— Те са по-склонни да помогнат сега…

— За да заслужим тяхното внимание бяха необходими всички тези смъртни случаи.

— Не ги отписвайте от сметката. Разбира се, ние ще ви защитим по-добре, отколкото могат те и сигурно ще открием нещо, което да им помогне да арестуват Грейс Спайви. Но сега, когато са започнали разследване за убийство, те ще извършат по-голямата част от работата, водеща до обвинението й. Те ще бъдат тези, които ще я спрат.

— Аз нямам доверие на полицаите — каза категорично Кристин. — Спайви, може би, има внедрени свои хора там.

— Тя не може да е проникнала във всеки полицейски участък в страната. Няма толкова много последователи.

— Не във всеки полицейски участък — каза Кристин. — Само в градовете, в които има свои секти.

— Полицията на Лагуна Бийч, разбира се, също иска да говори с вас за случилото се тази сутрин.

— Тя също да върви по дяволите. Дори никой там да не принадлежи към Църквата на Здрача. Спайви може да очаква от мен да се появя в участъка. Може нейни хора да наблюдават и чакат, за да ни убият в минутата, в която излезем от колата. — Внезапно през главата й премина една ужасна мисъл. — Нали няма да ни водите в никакъв полицейски участък? — попита тя.

— Не — отвърна Чарли. — Само казах, че те искат да говорят с вас. Не съм казал, че смятам идеята за добра.

Кристин се облегна на седалката.

— А има ли някакви добри идеи? — попита тя.

— Не трябва да увесвате нос.

— Имам предвид, какво ще правим сега? Нямаме никакви дрехи, нищо освен това, което носим на гърба си плюс моята дамска чанта и кредитните карти, което не е много. Никъде не можем да останем. Не смеем да отидем при наши приятели или където и да е другаде, където ни познават. Хората на Спайви ще ги преследват като диви животни.

— Това не е чак толкова лошо — каза той. — Преследваните животни нямат удоволствието да бягат в Мерцедес Бенц.

Кристин оцени неговия опит да я накара да се усмихне, но не можа да намери воля, за да го стори.

Това „туп-туп-туп“ на чистачките на предното стъкло звучеше като странно нечовешко сърцебиене.

— Мисля да отидем в Ел Ей20 — каза Чарли. — Църквата на Здрача се подвизава в града, но по-голямата част от нейните дейности са съсредоточени в окръзите Ориндж и Сан Диего. Из Ел Ей бродят малко от хората на Грейс, така че рискът някой от тях да ни открие е малък. Фактически, няма почти никакъв риск.

— Те са навсякъде — каза Кристин.

— Бъдете оптимист — каза Чарли. — Не забравяйте малките уши.

Кристин погледна назад към Джоуи и пристъп на вина я проряза при мисълта, че може да го плаши. Но той изглежда не обръщаше внимание на разговора от предните седалки. Джоуи продължаваше да гледа през прозореца, но вече не океана, а поредицата магазини в Корона Дел Мар.

— В Ел Ей ние ще купим куфари, дрехи, тоалетни артикули и всичко друго, от което се нуждаете — каза Чарли.

— После?

— Ще вечеряме.

— После?

— Ще намерим хотел.

— Ами, ако в хотела работят нейни хора?

— Ами, ако някой от нейните хора е кмет на Пекин? — попита Чарли. Тогава ще е по-добре да не ходим и в Китай.

В края на краищата, тя му отпусна една слаба усмивка. Не беше много, но бе всичко, което Кристин имаше в себе си и тя дори се изненада, че може да реагира толкова добре.

— Извинявайте — каза тя.

— За какво? Че сте човешко същество и се страхувате?

— Не желая да изпадам в истерия.

— Тогава недейте.

— Няма.

— Това е хубаво, защото е налице благоприятно развитие.

— Като например?

— Един от тримата мъртви мъже от миналата нощ — червенокосият, който застреляхте вие — е бил идентифициран. Името му е Пат О’Хара. Те са били в състояние да го идентифицират, защото той е професионален крадец с три ареста и една присъда в досието си.

— Крадец ли? — попита тя, слисана от това неочаквано въвеждане на един по-обикновен криминален елемент.

— Полицаите не само са открили името му. Те могат също да го свържат с Грейс.

— Как? — попита Кристин, изправяйки се в седалката, стресната.

— Неговото семейство и приятелите му казват, че той се е присъединил към Църквата на Здрача преди осем месеца.

— Това е то! — възкликна възбудено тя. — Точно от каквото се нуждаят, за да арестуват Грейс Спайви.

— Е, разбира се, те са се върнали в църквата, за да поговорят отново с нея.

— И това е всичко? Само да поговорят с нея?

— До този момент те нямат никакво доказателство…

— О’Хара е бил един от нейните хора!

— Но няма никакво доказателство, че той е действал по нейно указание.

— Те, всичките, правят каквото им каже тя, точно каквото им каже тя.

— Но Грейс твърди, че нейната църква вярва в свободната воля, че никой от нейните хора не е и в най-малка степен повече направляван, отколкото католиците или презвитерианците, или с по-промит мозък от който и да е евреин в която и да е синагога.

— Глупости — каза тя тихо, но с чувство.

— Вярно — съгласи се Чарли. — Но това е дяволски трудно да се докаже, особено като се има предвид, че не можем да пипнем някой бивш член на църквата, който би могъл да ни разкаже как стоят нещата вътре в нея.

Част от възбудата на Кристин се изпари.

— Тогава, каква полза имаме от идентифицирането на О’Хара като Служител на Здрача? — попита тя.

— Ами, това влага известно съдържание във вашето твърдение, че Грейс Спайви ви е безпокоила. Сега полицаите приемат вашия разказ много по-сериозно, отколкото в началото и това няма да навреди.

— Нуждаем се от много повече.

— Има още едно малко нещо.

— Какво е то?

— О’Хара или може би, другият човек, който е дошъл с него, е оставил пред вашата къща една чанта, в която е имало инструменти за кражба с взлом, а също и други неща. Между тях е бил и един голям пластмасов съд, пълен с безцветна течност, която се оказала обикновена вода. Те не знаят защо е била там и за какво е трябвало да послужи. По-голям интерес са предизвикали един малък месингов кръст… и един екземпляр от Библията.

— Това не доказва ли, че са били там по някаква странна религиозна мисия?

— Не, но, във всеки случай, е интересно. Това е още един възел в примката на палача, още едно малко нещо, което помага за завеждане на дело срещу Грейс Спайви.

— При тази скорост ще я изправим пред съда в края на века — отбеляза кисело Кристин.

Сега те пътуваха по Макартър Булевард, изкачвайки и спускайки се по серия хълмове. Пътят ги водеше покрай Фешън Айлънд, покрай стотици къщи от по един милион долара, покрай някакъв мочурлив район със застояла вода от Нюпорт Бей и покрай полета с висока трева, която ту се огъваше под порива на дъжда, ту се изправяше и потрепваше, когато променливият бурен вятър сменяше внезапно посоката си. Въпреки че беше средата на деня, повечето от колите в насрещното платно се движеха със запалени фарове.

— Полицията знае какво проповядва Грейс Спайви относно идването на Здрача, Второто пришествие и Антихриста, така ли? — попита Кристин.

— Да. Те знаят за всичко това — отвърна Чарли.

— Те знаят, че тя мисли, че Антихристът е вече сред нас?

— Да.

— И те знаят също, че тя е прекарала последните няколко години в търсенето му?

— Да.

— И че възнамерява да го убие, когато го намери ли?

— Тя никога не го е казвала нито в проповед, нито в книгите с религиозна тематика, които е публикувала.

— Но има точно такова намерение. Ние знаем това.

— Какво знаем и какво можем да докажем са две различни неща.

— Полицията би трябвало да е в състояние да разбере, че поради тази причина тя се е съсредоточила върху Джоуи и…

— Миналата вечер, когато полицията я е разпитвала, Спайви е отказала, че ви познава вас, и Джоуи, а така също, че не е била в Сауд Коуст Плаца. Тя казва, че не разбира какво имате против нея и защо се опитвате да я клеветите. Казва, че още не е открила Антихриста и дори не мисли, че ще успее да го стори в скоро време. От полицията са я питали, какво би направила, ако някога го открие, а тя е отговорила, че ще насочи молитвите си срещу него. Те са я питали, дали би се опитала да го убие, а тя се е престорила на обидена от самата идея. Казала е, че е Божия жена, а не престъпничка и че молитвата ще бъде достатъчна. Спайви е казала, че ще окове дявола с молитви, ще го върже с молитви и че ще го върне обратно в Ада с нищо друго, освен с молитви.

— А те, разбира се, са й повярвали.

— Не. Аз говорих с един детектив тази сутрин и прочетох доклада от тяхната среща с нея. Те мислят, че тя е неуравновесена, може би опасна и че трябва да бъде считана за главна заподозряна в опитите за покушение над вас.

Кристин беше изненадана.

— Виждате ли? — каза той. — Трябва да бъдете по-уверена. Случват се някои неща. Не така бързо, както ви се иска, не, защото има процедури, които полицията трябва да следва, правила на доказателство, конституционни права, които трябва да бъдат уважавани…

— Понякога изглежда, че единствените хора, които имат конституционни права, са престъпниците.

— Зная. Но ние трябва да работим вътре в системата, колкото можем най-добре.

Те минаха покрай аерогарата на окръг Ориндж и излязоха на Сан Диего Фриуей, отправяйки се на север към Лос Анджелис.

Кристин хвърли поглед към Джоуи. Той не гледаше през прозореца, нито галеше кучето. Беше се отпуснал в един ъгъл на задната седалка със затворени очи и отворена уста, дишайки тихо и дълбоко. Движението на колата беше го приспало.

— Това, което ме безпокои е, че докато ние трябва да действаме вътре в системата, бавно и предпазливо, за тази кучка Спайви няма никакви правила, които да я спрат. Тя може да се движи бързо и да бъде брутална. И докато ние тъпчем предпазливо около нейните права, тя ще ни убие всичките — каза Кристин на Чарли.

— Тя може първа да се самоунищожи — каза Чарли.

— Какво имате предвид?

— Тази сутрин ходих в църквата и се срещнах с нея. Тя е напълно откачила, Кристин, тя е съвършено безразсъдна. Разпада се по шевовете.

Той й разказа за срещата си със старицата и за кървавите белези, подобни на раните на Христос, върху нейните ръце и крака.

Ако искаше да я успокои, като обрисува Грейс Спайви като някаква бръщолевеща луда, колебаеща се на ръба на колапса, Чарли не успя. Силата на лудостта на старицата я правеше по-застрашителна, с по-непредсказуеми постъпки и по-безмилостна от всякога.

— Съобщихте ли това на полицаите? — попита Кристин. Казахте ли им, че тя е заплашвала Джоуи пред вас?

— Не. Това би било просто моя дума срещу нейна.

Чарли й разказа за своята дискусия с Дентън Буд, неговия приятел психолог.

— Бу казва, че един психопат от този вид притежава изненадваща сила — каза Чарли. — Той казва, че ние трябва да очакваме тя да колабира и да реши този проблем вместо нас, но той не я беше виждал. Ако Бу беше с мен и Хари в кабинета й, когато тя протягаше кървящите си ръце, щеше да знае, че тя не може да издържи още много дълго.

— Имаше ли той някакви предложения или идеи относно това как да бъде спряна?

— Той каза, че най-добрия начин е да бъде убита — отвърна с усмивка Чарли.

Кристин не се усмихваше.

Той откъсна погледа си от обливаното от дъжда шосе достатъчно дълго, за да измери нейната реакция и после каза:

— Разбира се, Бу се пошегува.

— Настина ли?

— Ами… не… той, един вид го имаше предвид… но знаеше, че това не е възможност, която би могла да се разглежда сериозно…

— Може би, това е единственият отговор.

Чарли я погледна отново и челото му се набръчка от безпокойство.

— Надявам се, че вие се шегувате — каза той.

Тя не каза нищо.

— Кристин, ако вие я премахнете някак си с оръжие, ако вие я убиете, ще отидете в затвора. Държавата ще ви отнеме Джоуи. Във всеки случай, ще го загубите. Отговорът не е убиването на Грейс Спайви.

Кристин въздъхна и кимна в знак на съгласие. Тя не искаше да спори по този въпрос.

Но тя се питаше…

Може би, тя щеше да свърши в затвора и може би щяха да й отнемат Джоуи, но поне той щеше да бъде жив.

Когато Чарли отклони Мерцедеса от автострадата при наклона на Уилшър Булевард от западната страна на Ел Ей, Джоуи се събуди, прозя се шумно и поиска да знае къде се намират.

— Уестууд — отвърна Чарли.

— Никога не съм бил в Уестууд — каза Джоуи.

— О! — възкликна Чарли. — Аз мислех, че си светски човек. Мислех, че си бил навсякъде.

— Как бих могъл да бъда навсякъде? — попита момчето. — Аз съм само на шест години.

— Достатъчно голям, за да бъдеш навсякъде — отвърна Чарли. — Навремето, като шестгодишен, аз съм бил навсякъде от моя дом в Индиана чак до Пиория.

— Не е ли това мръсна дума? — попита подозрително момчето.

Чарли се засмя и видя, че Кристин също се смее.

— Пиория ли? Не, това не е мръсна дума, а място. Мисля, че в края на краищата, не си светски човек. Един светски човек трябва да познава Пиория също така добре, както познава Париж.

— Мамо, за какво говори той?

— Той просто се занася, миличък.

— Така си и мислех — каза момчето. — Много детективи се държат понякога така. Джим Рокфорд също се прави понякога на глупав по подобен начин.

— Ето откъде съм взел това — каза Чарли. — От добрия стар Джим Рокфорд.

Те паркираха колата в подземния гараж до Уестуудския театър, от другата страна на У.К.Л.А.21 и отидоха да пазаруват дрехи и други необходими неща в Уестууд Вилидж, използвайки кредитните карти. Въпреки обстоятелствата и въпреки времето, това беше една приятна екскурзия. Пред всичките магазини имаше навеси и сенници, така че винаги се намираше сухо място, за да завържат Чубака, когато влизаха вътре да разглеждат. Невероятният проливен дъжд, който беше главна тема на разговори сред продавачите, помагаше да се обясни лошия външен вид на Джоуи и Кристин. Никой не ги гледаше подозрително. Чарли се шегуваше за някои от дрехите, които пробваха, а Джоуи си хвана носа, сякаш беше усетил някаква остра миризма, когато Чарли се преструваше, че смята да купи една спортна риза в крещящ оранжев цвят. След известно време заприличаха на едно обикновено семейство на обикновена разходка в един обикновен свят. А всички религиозни фанатици бяха някъде далеч в Средния Изток, биещи се за своя нефт и своите джамии. Беше приятно да се помисли, че тримата са едно цяло и Чарли почувства още веднъж онзи изблик на копнеж за дом и семейство, който никога не беше го спохождал преди да срещне Кристин Скавело.

Направиха два курса до колата, за да оставят в багажника своите покупки. Когато Кристин и Джоуи имаха вече всичко, от което се нуждаеха, те отидоха до няколко магазина, за да екипират също и Чарли. Поради това, ме нямаше да се връща в собствената си къща, за да не би някой да го проследи, той си купи един куфар, тоалетни принадлежности и дрехи за три дни.

Няколко пъти срещаха хора на улицата, хора които сякаш ги наблюдаваха или бяха подозрителни по някакъв начин, но във всичките случаи опасността се оказа въображаема и постепенно малко си отдъхнаха. Продължаваха да бъдат предпазливи и нащрек, но вече не чувстваха, че зад всеки ъгъл ги дебнат въоръжени маниаци.

Те завършиха пазаруването точно, когато магазините вече затваряха, после намериха един уютен на вид ресторант — нищо луксозно, но с множество прозорци от лъскаво тъмно дърво, и цветни стъкла, и меню, богато на специалитети за пълнеене, като например: настъргани картофи, задушени със сирене и бекон. В пет и тридесет още бе рано за вечеря, но те не бяха обядвали и умираха от глад.

Поръчаха си нещо за пиене, а Кристин взе Джоуи със себе си в дамската тоалетна, където двамата се поизмиха и се преоблякоха в някои от новите дрехи, които бяха купили.

Докато те бяха заети с това, Чарли използва един телефонен автомат, за да се обади в агенцията. Шери беше още на работното си място и го свърза с Хенри Ранкин, който очакваше неговото обаждане, но нямаше много новини за съобщаване. От лабораторните тестове полицията беше установила, че откраднатият син пикап Додж е носел няколко сандъка пластичен експлозив, използван навсякъде от въоръжените сили на Съединените Щати, но не бе успяла да се добере до мястото, откъдето веществото е било закупено или откраднато. Новината, че къщата й е разрушена напълно бе достигнала в Мексико до лелята на Хенри, Мириам и я бе шокирала, но тя не обвини за това своя племенник. Изглежда нямаше намерение да се връща скоро от своето пътешествие, отчасти защото, в края на краищата, нямаше нищо за спасяване от развалините, отчасти защото застраховката щеше да покрие загубата, отчасти защото тя винаги приемаше леко лошите новини, но главно защото беше срещнала в Акапулко един интересен мъж. Казваше се Ернесто. Това беше развитието на последните събития.

— Аз ще проверявам два пъти на ден как върви работата по случая и ще давам съвети — каза Чарли.

— Ако науча някакви новини за леля Мириам и Ернесто, също ще ти ги съобщя.

— Ще ти бъда благодарен за това.

Те, и двамата, замълчаха за момент. Никой от тях не беше в настроение да продължава да се шегува.

— Мислиш ли, че е мъдро от твоя страна, да се опитваш да ги защитаваш съвсем сам? — попита накрая Хенри.

— Това е единственият начин.

— Трудно ми е да повярвам, че Спайви е внедрила някой тук, но ще поставя всеки един под микроскоп, търсейки заразата. Ако някой от тях е Служител на Здрача, аз ще го открия.

— Зная, че ще го откриеш — каза Чарли. Той не възнамеряваше да споменава, че друг детектив, Майк Спеклович, проверяваше щателно Хенри, по нареждане на Чарли, докато Хенри проверяваше щателно всички останали. Чарли се чувстваше виновен за това недоверие, но то беше неизбежно.

— Къде си сега? — попита Хенри.

— В една затънтена област в Австралия — каза Чарли.

— Какво? О. Не е моя работа, а?

— Съжалявам, Хенри.

— Всичко е наред. Ти действаш по единствения възможен начин — каза Хенри, но в гласа му се чувстваше лека обида от недоверието на Чарли.

Потиснат от начина, по който този случай разбиваше много ценното приятелство сред неговите служители, Чарли затвори телефона и се върна при масата. Келнерката точно сервираше неговата водка мартини. Той поръча още една, преди да е отпил от първата и после хвърли поглед на менюто.

Кристин се върна от дамската тоалетна в светлокафяви джинси от кадифе и зелена блуза, носейки пълна торба с техните стари дрехи. Джоуи носеше сини джинси и с каубойска риза, с която беше особено горд. Дрехите им се нуждаеха от ютия, но бяха по-чисти и по-свежи, отколкото тези, които носеха, откакто бягаха от обречената къща в Лагуна Бийч. Наистина, независимо от гънките по блузата си, Кристин беше очарователна и сърцето на Чарли подскочи отново при вида й.

Когато напуснаха ресторанта, носейки два хамбургера за Чубака, се беше стъмнило съвсем и дъждът беше спрял. Леко ръмеше и влажният въздух беше потискащо тежък, но повече не изглеждаше така, сякаш ще трябва да започнат строежа на нов Ноев ковчег. Кучето подуши хамбургерите, разбра, че са за него и настоя да си ги получи. Чубака излапа двата сандвича за секунди пред ресторанта, а Кристин каза:

— Той дори има маниерите на Бренди.

— Ти винаги си казвала, че Бренди няма маниери — напомни й Джоуи.

— Точно това имах предвид.

Сега, когато бурята изглежда утихваше, тротоарите на Уестууд Булевард се изпълваха със студенти от У.К.Л.А., тръгнали да вечерят или на кино, зяпачи на витрини и любители на театъра, убивайки времето си до началото на представлението. Калифорнийците имаха малка или по-скоро нямаха никаква търпимост към дъжда и след буря като тази, винаги плъзваха, силно желаещи да бъдат навън и да се разхождат с почти празнично настроение. Чарли съжаляваше, че беше време да потеглят. Вилидж приличаше на някакъв оазис на здравия разум в един побъркан свят и той беше благодарен за осигурения отдих.

Покритият паркинг беше почти пълен, когато пристигнаха и те трябваше да оставят колата на най-ниското ниво. — Сега, когато взимаха асансьора за надолу към дъното на сградата, те се чувстваха много по-добре, отколкото мислеха, че ще е възможно само преди няколко часа. Нямаше нищо по-хубаво от добрата храна, няколко питиета и няколкочасова свободна разходка по улиците, без да бъде стреляно по теб, за да се убедиш, че Бог е в Своя Рай и със света всичко е наред.

Но това чувство беше за кратко време. То изчезна, когато вратите на асансьора се разтвориха.

Всички лампи наоколо бяха изгорели. Имаше някои, които светеха в далечината, разкриващи редица от коли, сиви бетонови стени и масивни, крепящи покрива колони, но пред асансьора беше тъмно.

Колко вероятно беше три или четири лампи да изгорят едновременно?

Този тревожен въпрос проблесна в главата на Чарли в момента, в който вратите се отвориха и преди той да успее да реагира, Чубака започна свирепо да лае по сенките зад тях. Кучето беше подозрително свирепо, като че ли беше обзето от внезапен силен гняв. Въпреки това, то не излезе от асансьора, за да преследва обекта на своя гняв, което беше сигурен знак, че нещо много лошо ги очаква отвън.

Чарли посегна към контролното табло на асансьора.

Нещо изсвистя в кабината и се удари в задната стена на пет сантиметра от главата на Кристин. Куршум. Той проби дупка в металната плоскост. Звукът от изстрела беше като кошмарно допълнение.

— Надолу! — извика Чарли и удари бутона ЗАТВАРЯНЕ НА ВРАТИТЕ, а един друг куршум се удари в тях, когато започнаха да се затварят. Той натисна бутона за най-горния етаж, Чубака продължаваше да лае. Кристин пищеше. Най-после вратите се затвориха напълно и когато кабината потегли по своя път нагоре, на Чарли се стори, че чува един последен напразен изстрел.

Убийците не бяха предвидили, че кучето ще реагира така бързо и шумно. Те очакваха Кристин и Джоуи да излязат от асансьора и не бяха подготвени да ударят своята плячка в самата кабина. В противен случай, изстрелите щяха да бъдат по-грижливо насочени и Джоуи или неговата майка, или и двамата, щяха да бъдат мъртви.

За щастие, единствените стрелци бяха тези на най-ниското ниво на паркинга. Но, ако те бяха предвидили възможността, че тяхната плячка може да бъде предупредена и да не излезе от асансьора, тогава, може би щяха да поставят други на най-горния етаж. Кабината можеше да спре да се издига на което и да е ниво, вратите да се отворят и някой да чака там.

Но как ги намериха? Питаше се отчаяно Чарли, докато Кристин се надигаше от пода. За Бога, как?

Все още носеше своя пистолет, който беше взел на отиване тази сутрин в Църквата на Здрача. Той го извади и го насочи към вратите пред тях.

Кабината не спря, докато не достигна най-горния етаж на паркинга. Вратите се отвориха. Жълтеникави светлини. Сиви бетонни стени. Лъскави коли, паркирани в тесни пространства. Но никакви въоръжени мъже.

— Хайде! — покани ги Чарли.

Те тичаха, защото знаеха, че мъжете от най-долния етаж на паркинга сигурно идваха бързо зад тях.

39.

Те изтичаха към Хилгард Авеню, надалеч от У.К.Л.А. и търговската част на Уестууд, навлизайки в един богаташки и тих жилищен квартал. Чарли приемаше като добре дошли всички сенки, но ги застрашаваха светлите петна, ограждащи всяка улична лампа, защото бяха единствените хора на тротоара и можеха лесно да бъдат открити. Те завиха няколко пъти, търсейки да се скрият в лабиринта от пищно озеленени улици. Постепенно Чарли започна да мисли, че са избягали от своите преследвачи, въпреки че знаеше, че още дълго време няма да се чувства напълно в безопасност.

Макар дъждът да беше намалял все още леко ръмеше и макар да носеха мушами, те отново се намокриха и им стана студено. Чарли започна да търси превоз. По дължината на улицата бяха паркирани автомобили и Чарли се движеше покрай тях под отцеждащите се коралови дървета и палми, предпазливо опитвайки вратите им и надявайки се никой да не го види. Първите три коли бяха здраво заключени, но вратата от страната на шофьора на четвъртата, един двегодишен жълт Кадилак, се отвори, когато той я опита.

— Побързайте — подкани Чарли Кристин и Джоуи да влязат в колата.

— Ключовете в нея ли са? — попита тя.

— Не.

— Ще я откраднете ли?

— Да. Влизайте.

— Аз не искам да нарушавате закона и да влезете в затвора заради мен и…

— Влизайте вътре! — каза настойчиво той.

Тримата се настаниха удобно на облечената във велур предна седалка, така че Кристин постави Джоуи в средата, очевидно страхувайки се да го остави дори толкова далеч от нея, колкото беше задната седалка. Кучето се разположи отзад, отърсвайки се от дъжда и опръска всички.

В жабката имаше фенерче. Чарли го използва, за да погледне под волана, където откри проводниците на запалването. Той ги свърза на късо и двигателят на Кадилака заработи без колебание.

След не повече от две минути те се отделиха от бордюра. Известно време Чарли кара със загасени фарове. После, уверен че са се измъкнали незабелязано, той запали фаровете и се насочи към Сънсет Булевард.

— Ами, ако полицаите ни спрат? — попита Кристин.

— Те няма да ни спрат. Собственикът, може би, няма да съобщи, че е открадната до сутринта. И дори ако само след десет минути открие, че е изчезнала, тя за известно време няма да бъде вписана в списъка на търсените коли.

— Но те могат да ни спрат за превишена скорост…

— Не възнамерявам да я превишавам.

— … или някое друго нарушение…

— За какъв ме мислите — за шофьор-каскадьор ли?

— Такъв ли си? — попита Джоуи.

— О, разбира се, по-добър от Ивъл Канивъл — отвърна Чарли.

— Кой? — попита момчето.

— Господи, остарявам — каза Чарли.

— Ще участваме ли в гонитба с коли като по телевизията? — попита Джоуи.

— Надявам се, че не — отвърна Чарли.

— О, това би ми харесало — каза момчето.

Чарли погледна в огледалото за обратно виждане. Зад него имаше две коли. Не можеше да предположи каквото и да било за тях. Те бяха просто двойки фарове в тъмнината.

— Но рано или късно, колата ще попадне в списъка… — каза Кристин.

— Дотогава ние ще я паркираме някъде и ще вземем друга — прекъсна я Чарли.

— Ще откраднем друга?

— Сигурен съм, че няма да отида при Херц или Авис — каза той. — Една кола, взета под наем, може да бъде проследена. По този начин те може да ни намерят.

Исусе, чуй ме, мислеше той. Много скоро ще заприличам на Рей Миланд в „Загубеният Уикенд“, въобразявайки си заплаха на всеки ъгъл и виждайки гигантски буболечки да пълзят по стените.

При следващия ъгъл, той зави наляво.

Същото направиха и двете коли зад него.

— Как ни намериха? — попита Кристин.

— Трябва да са поставили предавател в моя Мерцедес.

— Кога са направили това?

— Не зная. Може би, когато бях в тяхната църква тази сутрин.

— Но вие казахте, че сте оставили в колата си човек, докато сте били там. Някой, който да повика помощ, ако не излезете отвътре в предполагаемото време.

— Да. Картър Рилбек.

— Така че, той е щял да ги види ако се опитват да поставят предавател.

— Ако не е, разбира се, един от тях — каза Чарли.

— Мислите ли, че той би могъл да бъде?

— Вероятно, не. Но, може би те са поставили подслушвателно устройство преди това. Веднага, щом са разбрали, че вие сте ме наела.

При Хилгард, Чарли зави надясно.

Същото сториха и двете коли зад него.

— Или, може би, Хенри Ранкин е Служител на Здрача — каза той на Кристин — и когато му се обадих от ресторанта преди малко, той може да е проследил линията и да е открил къде съм.

— Вие казахте, че той ви е като брат.

— Така е. Но и Каин е бил брат на Авел, нали?

Той зави наляво по Сънсет Булевард с У.К.Л.А. от лявата страна и Бел Еър върху хълмовете отдясно.

Следваше го само едната от колите.

— Говорите, като че ли сте станал такъв параноик като мен — каза Кристин.

— Грейс Спайви не ми дава никакъв избор.

— Къде отиваме? — попита тя.

— По-надалеч.

— Къде?

— Още не съм сигурен.

— Ние изразходвахме цялото това време да купуваме дрехи и други неща, а сега всичко остана в Мерцедеса — каза Кристин.

— Утре можем да се екипираме отново.

— Аз не мога да си отида у дома; не мога да отида на работа; не мога да потърся подслон при никой от моите приятели…

— Аз съм ваш приятел — каза Чарли.

— Сега нямаме дори кола — каза тя.

— Разбира се, че имаме.

— Една открадната кола.

— Тя има четири колела — отвърна той. — Движи се. Това е достатъчно добре.

— Имам чувството, че сме каубои в някой от онези стари филми, където индианците ги улавят в клопка в каньон с вертикални стени и продължават да ги притискат все повече.

— Спомнете си кой винаги печели в тези филми — каза Чарли.

— Каубоите — обади се Джоуи.

— Точно така.

Чарли трябваше да спре на една червена светлина на светофара, защото, за нещастие, от другата страна на пресечката беше спряла полицейска кола. На него не му харесваше да стои там, уязвим. Той използва огледалото за обрано виждане и страничното огледало, за да наблюдава колата, която ги следваше. Страхуваше се, че някой може да излезе от нея, някой с ловджийска пушка, докато стояха тук.

— Бих желала да имам вашата увереност — каза Кристин с уморен глас, който разтревожи Чарли.

Също и аз, помисли сухо той.

Светлината се смени. — Той премина пресечката. Непознатата кола изостана малко зад него.

— Сутринта всичко ще изглежда по-добре — каза Чарли.

— А къде ще бъдем сутринта? — попита Кристин.

Те бяха стигнали до Уилшър Булевард. Той зави надясно към входа на автострадата и каза:

— Какво ще кажете за Санта Барбара?

— Сериозно ли говорите?

— Не е чак толкова далеч. Няколко часа. До девет и половина ще бъдем там, ще вземем стая в някой хотел.

Непознатата кола също зави надясно към Уилшър и продължи да се движи след тях.

— Лос Анжелис е голям град. Не мислете ли, че в него ще бъдем точно толкова в безопасност, колкото ако се крием тук?

— Може би — отвърна Чарли, — но аз не бих се чувствал достатъчно сигурен. Трябва да ви заведа някъде, където на мен ми се струва, че е подходящо, за да мога да помисля върху случая в по-спокойна обстановка. Не мога да работя добре в условията на непрекъсната паника. Те няма да очакват от нас да отидем толкова далеч от мястото, където работя, колкото е Санта Барбара. Ще очакват да се въртя наоколо или най-много до Лос Анжелис, така че зная, че там, горе, ще сме в безопасност.

Чарли придвижи колата до входа на автострадата за Сан Диего, водеща на север. После провери в огледалото. Все още не се виждаше другата кола. Той усети, че затаява дъх.

— Вие не очаквахте толкова големи неприятности — запротестира Кристин.

— Със сигурност съм ги очаквал — отвърна той. — Изкарвам си хляба с това.

— Разбира се, че не е така.

— Попитайте Джоуи. Той знае всичко за нас, частните детективи. Знае, че ние просто обичаме опасността.

— Така е, мамо — намеси се момчето. — Те обичат опасността.

Чарли погледна в огледалото за обратно виждане. Никаква кола не идваше зад тях към автострадата. Никой не ги преследваше.

Те се движеха на север в нощта. След известно време дъждът започна отново да вали силно и падна мъгла. На моменти, поради мъглата и дъжда, които скриваха пейзажа и пътя пред тях, изглеждаше, като че ли те изобщо не се движеха в реален свят, а в някакво призрачно и нематериално царство на духове и сънища.

40.

Апартаментът на Кайл Барлоу в Санта Ана беше мебелиран според неговите размери. В него имаше широки кресла с накланящи се облегалки, едно голямо секционно канапе с дълбоко седалище, маси със здрави крака и масивна маса за кафе, на която човек можеше да опре краката си без страх, че може да се срути. Той беше търсил дълго време в безброй магазини за употребявани мебели, преди да открие кръглата маса в нишата за хранене. Тя беше проста и доста очукана, може би не твърде привлекателна, но бе малко по-висока от повечето маси за хранене и му осигуряваше необходимото място за краката. В банята стоеше една много стара и много голяма вана с крака тип лапи, а в спалнята имаше една голяма тоалетна маса, която беше купил за четиридесет и шест долара и много дълъг креват с направен по поръчка матрак, който му беше удобен, макар от дължината да не оставаше свободен дори един инч. Това беше единственото място в света, където можеше да се чувства истински спокоен.

Но не и тази вечер.

Той не можеше да бъде спокоен, докато Антихристът беше още жив. Не можеше да се отпусне, знаейки, че през изминалите дванадесет часа са направени два несполучливи опита за унищожението му.

Кайл обикаляше нервно от малката кухня до всекидневната, влизаше в спалнята и после отново отиваше във всекидневната, спирайки се, за да поглежда през прозорците. Мейн Стрийт беше зловещо осветена от призрачно жълтите улични лампи, както също и от червена, синя, розова и тъмночервена неонова светлина, маскираща истинските цветове на всеки предмет и придаваше на сенките неясни очертания. Преминаващите коли хвърляха фосфоресциращи водни пръски, които падаха обратно върху паважа като кристални пайети. Падащият дъжд беше сребрист и приличаше на разтопен метал, въпреки че нощта съвсем не беше гореща.

Кайл се опита да гледа телевизия, но нищо не можа да го заинтригува. Не го свърташе на едно място. Седна, но веднага стана. После седна на друг стол. Стана. Отиде в спалнята и се просна на леглото. Чу някакъв странен шум при прозореца и стана да провери. Установи, че шумът е от падащата през водосточната тръба дъждовна вода и се върна към леглото, но реши, че не му се ляга и се върна във всекидневната.

Антихристът беше още жив.

Но това не беше единственото нещо, което го правеше нервен. Той се опитваше да повярва, че нищо друго не го безпокои. Опита се да се преструва, че го безпокои само момчето Скавело, но накрая трябваше да признае пред себе си, че още едно нещо го гризе.

Старото желание. Такова едно свирепо желание. Желанието. Той искаше…

Не!

Нямаше значение какво искаше. Той не можеше да го има. Не можеше да се предаде на желанието. Не смееше.

Кайл падна на колене в средата на всекидневната и се помоли на Бога да му помогне да се противопостави на слабостта в себе си. Той се молеше усърдно, молеше се с всичките си сили, с цялото си съзнание и преданост, молеше се с такава напрегнатост, че започна да се поти.

Кайл продължи да чувства старото презряно ужасяващо желание да обезобрази някой, да бие, извива и дращи, да наранява, да убива.

В отчаянието си, той стана, отиде на мивката в кухнята, пусна студената вода и запуши с тапата канала. После извади лед от хладилника и го прибави към нарастващото количество вода. Когато мивката почти се напълни, той затвори крана, потопи главата си в леденостудената вода и се застави да остане така, задържайки дъха си, с потопено лице и смъдяща кожа, докато накрая трябваше да се изправи задъхан. Кайл трепереше и зъбите му тракаха, но той продължаваше да чувства яростта да се натрупва в него, така че отново потопи главата си, почака докато белите му дробове се напрегнаха до пръсване и се изправи, пръскайки и плюейки. Беше замръзнал и трепереше неконтролируемо, но подтикът да буйства все още нарастваше необуздано.

Сатаната беше вече тук. Трябва да беше. Сатаната беше тук и измъкваше наяве старите чувства, навираше лицето на Кайл в тях и го изкушаваше, опитвайки се да го накара да отхвърли своя последен шанс за спасение.

Аз няма да го сторя!

Кайл се втурна из апартамента, опитвайки се да открие точно къде беше Сатаната. Той гледаше в шкафовете, отваряше кутии и дърпаше настрани пердета, за да провери зад тях. В действителност, Кайл не очакваше да види Сатана, но бе сигурен, че ще почувства някъде дяволското присъствие, защото демонът можеше да е невидим. Обаче нямаше нищо за откриване, което можеше само да означава, че Дяволът се е скрил добре.

Когато накрая се отказа да търси Сатаната, Кайл беше в банята и се погледна в огледалото: неспокойни очи, разширени ноздри и безкръвни устни, покриващи кривите жълти зъби. Това лице му напомняше за Фантома от Операта, за чудовището на Франкенщайн и за сто други изкривени нечовешки лица от сто други филми, които беше гледал в „Театъра на Ужасите“.

Светът го мразеше и той мразеше света, всички тези, които му се подиграваха, които го сочеха с пръст, жените, които го намираха отвратителен, всички…

Не. Боже. Моля. Не ме оставяй да мисля за тези неща. Отстрани от съзнанието ми тези мисли. Помогни ми. Моля Те.

Кайл не можеше да откъсне поглед от лицето си, представляващо комбинация от лицата на Борис Карлоф, Лон Чейни и Рондо Хатън, което изпълваше старото огледало.

Той никога не пропускаше тези стари филми на ужасите, когато ги даваха по телевизията. Много нощи Кайл беше седял там пред своя черно-бял телевизор с приковано от ужасните образи внимание, а когато филмът свършваше, той отиваше в банята пред същото това огледало, поглеждаше се в него и си казваше, че той не е така грозен, не толкова страшен, нито толкова лош, колкото съществата, които изпълзяваха от предисторическите блата, идваха отвъд звездите или избягваха от лабораториите на учените. В сравнение с тях, той беше почти обикновен. В най-лошия случай, трогателен. Но той никога не можа да си повярва. Огледалото не лъжеше. Огледалото му показваше лице, направено за кошмари.

Кайл се усмихна на себе си в огледалото и се опита да изглежда приветлив. Усмивката беше злобна.

Никога не беше имал жена без да плати, а дори някои проститутки го отблъскваха. Кучки. Всички бяха такива. Долни, вонящи, безсърдечни кучки. Той искаше да причини зло на някоя от тях. Искаше да прехвърли своята болка на някоя от тях, да закове тази болка в някоя жена и да я остави в нея, така че, поне за кратко време да изчезне от него.

Не. Това беше лоша мисъл. Зла мисъл.

Спомни си Майка Грейс.

Спомни си Здрача, спасението и вечния живот.

Но той искаше. Той изпитваше нужда.

Кайл се намери при вратата на апартамента, без да е в състояние да си спомни как се е озовал там. Той беше полуотворил и бе тръгнал да излиза, за да намери някоя проститутка. Или някой, когото да натупа. Или и двете.

Не!

Кайл блъсна вратата, за да се затвори, заключи я, опря гърба си в нея и огледа с обезумял поглед своята всекидневна.

Той трябваше да действа бързо, за да се спаси. Беше загубил битката срещу изкушението. Сега хленчеше и тръпнеше от ужас. Кайл знаеше, че до секунда или две, ще отвори отново вратата и този път ще излезе, ще отиде на лов…

Обхванат от паника, той изтича към една малка лавица с книги, извади един от томовете — източници на вдъхновение на своята колекция от сто такива заглавия, откъсна от нея колкото страници успя да хване и ги хвърли на пода. После откъсна още страници, и още, докато от книгата останаха само кориците, след което накъса също и тях. Чувстваше се добре като унищожаваше нещо. Кайл дишаше тежко и потръпваше като кон. Той грабна друга книга, разкъса я на парчета и разхвърля парчетата около себе си. После още една и я унищожи, после още и още…

Когато дойде на себе си, Кайл седеше на пода и тихо плачеше. Натрупани около него бяха двадесет унищожени книги, хиляди откъснати страници. Той се надигна и седна, извади една носна кърпа и си избърса очите. После се изправи на колене и стана. Вече не трепереше. Желанието беше изчезнало.

Сатаната беше загубил.

Кайл не беше се предал на изкушението и сега знаеше защо Бог искаше мъже като него да участват в битката със Здрача. Ако Бог изграждаше своята армия стриктно от хора, които никога не са грешили, откъде би могъл Той да знае, че те ще са в състояние да се противопоставят на дяволските съблазни? Но посредством хора като мен, мислеше Кайл, хора, които не са устойчиви на грях, давайки ни втори шанс за спасение, карайки ни да докажем себе си, Бог се е сдобил с армия от калени бойци.

Кайл вдигна поглед към тавана, но не го видя. Вместо него, виждаше небето отвъд, виждаше в сърцето на Вселената.

— Аз съм ценен — каза той. — Аз се измъкнах от клоаката на греха и доказах, ме никога няма да затъна обратно в нея. Ако това, което Ти искаш от мен е да се справя с момчето, аз вече съм готов да го направя за Теб. Дай ми момчето. Позволи ми да се добера до него. Позволи ми.

Кайл почувства, че желанието, нуждата да задушава, разкъсва и унищожава, отново се надига в него, но този път това беше една по-чиста емоция, чисто бялото свято желание да бъде Божи гладиатор.

Хрумна му, че Бог иска от него да направи самото нещо, което той най-много искаше да избегне. Той не искаше да убива отново. Не искаше повече да наранява хора. Накрая беше спечелил малко уважение към себе си, накрая виждаше слабата, но реална възможност един ден да може да живее в мир с останалата част от света, а сега, Бог искаше от него да убива, искаше от него да използва своя гняв срещу избрана цел.

Защо? Попита той, обхванат от внезапна тиха мъка. Защо трябва да бъда избран точно аз? Аз бях свикнал с желанието, но сега то ме плаши и би трябвало да ме плаши. Защо трябва да бъда използван по този начин, а не по някой друг?

Точно това Майка Грейс наричаше „грешна мисъл“ и той се опитва да я изтрие от съзнанието си. Ти никога не си се съмнявал в Бог по този начин. Просто си приемал това, което Той е искал. Бог е мистериозен. Понякога, Той беше суров и ти не би могъл да разбереш, защо Той изисква така много от теб. Например, когато Той иска от теб да убиваш… или когато те е направил от самото начало изрод, а е можел също така лесно да те направи красив.

Не. Това беше повече от грешна мисъл.

Кайл разчисти накъсаните книги и си наля една чаша мляко. После седна до телефона. Той чакаше да му позвъни Грейс и да му каже, че е дошло неговото време да бъде Божи чук.