Служители на Здрача

59.

— Така е добре, моето момче — каза Кристин, когато Джоуи последва Чарли нагоре между дърветата, насочвайки се към един широк отстъп в склона, на половината път до билото.

Тя се страхуваше, че Джоуи няма да може да върви сам, а само ще стои като зомби. Но, може би, той не беше така откъснат от действителността, както изглеждаше. Джоуи не говореше, не я поглеждаше, приличаше на парализиран от страх, но, очевидно, разбираше, че трябва да продължава да върви, за да избяга от вещицата.

Обемистият скиорски екип малко му пречеше, а и теренът беше на места изключително стръмен, въпреки това, Джоуи продължаваше да върви. Но вървеше все по-трудно. На някои места пълзеше, а Кристин, която го следваше отзад, често трябваше да го повдига над някое паднало дърво или да му помага при преминаването на хлъзгава, покрита с лед, издадена скала.

Чубака често се движеше пред тях, подскачайки и катерейки се нагоре по гористите склонове, сякаш изобщо не е куче, а вълк, който се чувства като у дома си в тези девствени райони. Ретривърът спираше често пред тях и поглеждаше задъхан назад с комично щръкнало ухо. Момчето, като го виждаше, изглежда добиваше кураж и се придвижваше напред с нови сили, така че Кристин беше благодарна, че животното е с тях, макар че приликата му с Бренди, може би, беше допринесла за влошаване на психическото му състояние.

Наистина, тя беше започнала да се безпокои за кучето. Сняг беше замръзнал по космите на слабините и корема, също по опашката и по обраслите с козина върхове на ушите. Това още не го безпокоеше или не го охлаждаше твърде много, но как ли щеше да се чувства след един час? А след два? Лапите му също не бяха пригодени за каменистия терен. В края на краищата, то беше едно домашно животно, привикнало към лекия живот в предградията. Скоро лапите му щяха да бъдат натъртени и насечени, а то щеше да започне да куца и вместо да тича напред, щеше да се влачи отзад.

Ако Чубака не издържеше? Ако бедното куче умреше тук, как ли щеше да се отрази това на Джоуи?

Щеше ли да го убие?

Може би. Или щеше да го изпрати невъзвратимо дълбоко в неговото мълчание.

В продължение на няколко минути, Кристин чуваше отдолу зад тях далечно бръмчене и знаеше, че това сигурно са снегомобилите, които навлизаха с рев на горната поляна, приближавайки се към хижата. Този тъжен факт трябва да беше проникнал също и през замъгленото съзнание на Джоуи, защото в продължение на няколко минути гой правеше мъжествени усилия да се движи по-бързо нагоре.

Те достигнаха склона и спряха, за да си поемат дъх, но никой не продума, защото говоренето изискваше енергия, която те трябваше да пестят. Освен това и нямаше за какво толкова да се говори, с изключение може би на това, колко скоро може да бъдат хванати и убити.

На няколко метра от тях нещо изскочи от един оплетен с пълзящи растения крив кучешки дрян и се стрелна през гората, стряскайки ги.

Чарли светкавично насочи пушката.

Чубака застана в стойка и излая кратко и рязко.

Беше сива лисица, която за секунди се скри в сенките.

Кристин предположи, че лисицата е преследвала плячка — катерица, заек или нещо друго. През зимата животът тук сигурно беше труден. Симпатиите й, разбира се, бяха не за лисицата, а към нейната плячка. Тя много добре знаеше какво е да си преследван.

Чарли метна пушката обратно на рамото си и започнаха отново катеренето.

Върху последния склон преди билото дърветата растяха все по-нарядко и върху земята имаше повече сняг, но все още не трябваха снегоходки. Чарли намери една еленова пътека, която следваше най-лекия маршрут към плоското било. Където пътеката неизбежно минаваше през дълбок сняг, който можеше да затрудни Джоуи, елените бяха разчистили пътя (от последната голяма буря насам, оттук сигурно бяха минали дузини, отъпквайки снега с копитата си) и момчето беше в състояние да продължи само с малки хлъзгания.

Чубака се възбуди от миризмата на елени. Той скимтеше и ръмжеше, но без да лае. Кристин констатира, че Чубака не беше излаял нито веднъж, откакто бяха напуснали хижата. Дори когато беше стреснат от лисицата, той беше издал само лек звук, който не би могъл да се чуе надалеч. Чубака сякаш чувстваше, че лаят би дал сигнал на вещицата. Или, може би, той просто нямаше достатъчно енергия, за да лае и се катери едновременно.

Всяка крачка нагоре не само увеличаваше разстоянието между тях и техните преследвачи, но изглежда ги въвеждаше в лоши атмосферни условия. Като че ли зимата беше по-скоро географска реалност, отколкото състояние на атмосферата, по-скоро реално място, отколкото сезон и те навлизаха все по-дълбоко в нейното мразовито царство.

Небето изглеждаше не по-високо от върховете на дърветата. Поривите на вятъра бяха заменени от обилен сняг, който валеше косо между боровете и елите. Когато стигнаха, ръба на билото, където изобщо нямаше дървета, Кристин разбра, че наближава нова буря, която, по всичко личеше, щеше да бъде дори по-лоша от тази през последната нощ. Температурата бе паднала доста под нулата, а вятърът започваше да се завихря нагоре от долините, гонен от издигащия се вертикално по-топъл въздух. Той духаше по-силно и виеше по-яростно, дори когато стояха на едно място, опитвайки се да си поемат дъх. До два-три часа планината щеше да се превърне в бял ад, а те вече бяха лишени от топлия си подслон — хижата.

Чарли не се спусна веднага към следващата долина. Той се обърна и се взря замислено назад в пътя, по който бяха дошли. Имаше нещо наум. Кристин не знаеше какво, но се надяваше да е добро. Преследвачите ги превишаваха по брой и по въоръжение. Те трябваше да действат дяволски хитро, ако искаха да спечелят.

Кристин се приведе над Джоуи и го целуна по двете бузи, после го притисна до себе си, обръщайки го с гръб към вятъра.

Джоуи не говореше.

Очите му гледаха през нейните, както преди.

„Грейс Спайви, аз ще те убия — мислеше Кристин, обръщайки се назад. — Ще ти пръсна проклетата глава, заради това, което направи с моето момче.“

Чарли огледа билото, примигвайки, когато режещият вятър хвърляше сняг в лицето му и реши, че точно тук е мястото за засада. Билото беше продълговато, без дървета и ориентирано приблизително в посока север-юг. Широчината му на някои места беше около петнадесет метра, на други не по-голяма от тридесет. Той беше почти оголено от снега. Силните ветрове помитаха всичко. Скалите, изрязвани и заглаждани през вековете, стърчаха нагоре по дължината на цялото било, осигурявайки отлични скривалища. От някое от тях, Чарли би могъл да наблюдава изкачването на служителите на Здрача. В момента нямаше никаква следа от хората на Спайви. Разбира се, той не можеше да вижда на твърде голямо разстояние надолу в сенчестата гора, въпреки че непосредствено под него дърветата не растяха така на гъсто, както по-надолу по склоновете. Те се сливаха като стена на разстояние сто или сто и двадесет метра. Отвъд тази точка той не би могъл да забележи дори приближаването на цяла армия, а виещият и стенещ вятър шумеше силно в клоните на огромните дървета, така че той не можеше да чуе и евентуалния шум, който можеше да вдигат преследвачите.

Но Чарли чувстваше инстинктивно, че религиозните фанатици бяха все още на най-малко двадесет минути назад, а, може би, дори на повече. Чарли беше сигурен, че катерейки се нагоре към билото, забавяни от Джоуи, те са загубили ценни минути от аванса си. Но после се досети, че бандата на Спайви ще се изкачва предпазливо и ще бъде нащрек за друга засада, поне в продължение на първата четвърт или половин миля, докато не се възвърне увереността им. Те, вероятно, бяха спрели, за да претърсят хижата и сигурно бяха загубили няколко минути там. Той разполагаше с достатъчно време, за да се подготви да ги посрещне.

Момчето все още стоеше безучастно, почти изпаднало в кататония и дори не усещаше преданото потъркване на кучето в краката му.

— Ще се отправим надолу в следващата долина, докъдето можем да стигнем за пет минути, за да намерим подслон за малко — каза Чарли на Кристин. — После, аз ще се върна обратно тук и ще ги чакам.

— Не.

— Трябва да имам възможност да застрелям поне още един преди да се спуснат след нас.

— Не — възрази Кристин, клатейки непреклонно глава. — Ако ти възнамеряваш да ги чакаш тук, ние ще чакаме с теб.

— Невъзможно. Веднага щом приключа със стрелбата, ще трябва да се махна бързо. Ако вие сте тук, ще се движим по-бавно. Ще загубим много от нашия аванс.

— Мисля, че не трябва да се разделяме.

— Нямаме друг избор.

— Това ме плаши.

— Аз трябва да продължа да ги очиствам, ако мога.

Тя прехапа устни.

— Това продължава да ме плаши.

— Няма да е опасно за мен.

— Колкото е безопасен адът.

— Наистина не е опасно. Ще бъда над тях, когато започна да стрелям. Ще съм скрит добре. Те няма да разберат откъде идва огънят, докато не стане твърде късно, и аз ще съм се изтеглил. Всички предимства са на моя страна.

— Може би те изобщо няма да ни преследват чак дотук, горе.

— Ще ни преследват.

— Този поход не е лек.

— Ние ще се справим. Те също.

— Но Спайви е една старица. Тя не е за такива неща.

— Тогава, те ще я оставят в хижата с няколко пазача, а останалите ще продължат след нас. Трябва да им попреча, Кристин. Трябва да ги избия всичките. Кълна ти се, че една засада няма да бъде опасна. Ще застрелям един или двама от тях и ще се изплъзна, преди дори да открият моето местоположение и да отвърнат на огъня.

Тя не каза нищо.

— Хайде — подкани я той. — Губим време.

Кристин се поколеба, кимна и стана.

— Да вървим — каза тя.

Кристин беше страхотна жена. Чарли не познаваше много мъже, които биха изминали толкова път без да се оплакват, както бе постъпила тя, а и не си спомняше да е познавал друга жена, която би дала съгласието си да бъде оставена сама посред замръзналата гора при тези обстоятелства, независимо колко необходимо беше разделянето. Тя притежаваше толкова голяма емоционална сила и стабилност, колкото и красота.

Не много далеч на север, по протежение на билото, Чарли откри продължението на еленовата следа и те тръгнаха по нея надолу към долината. Пътеката правеше две зигзагообразни обръщания, за да избегне най-стръмните наклони и за да използва напълно предимството на най-удобните контури на терена. Чарли се надяваше да ги придружи през по-голямата част на пътя до долината, преди да се върне назад и устрои засада на хората на Спайви. Обаче еленовата пътека както улесняваше, така и добавяше разстояние при движението надолу и за пет минути те не само не стигнаха дъното на долината, но не бяха и преполовили пътя до нея.

Чарли намери едно място, където пътеката завиваше и минаваше под един скален навес, който образуваше защитна кухина. Не беше напълно оформена пещера, но мястото бе защитено от вятъра и слабо проникващия между дърветата сняг. В далечния край на нишата, точно срещу завоя на пътеката, склонът на хълма беше издаден напред към скалния навес и образуваше трета стена, така че естественото убежище беше оградено от три от четирите му страни.

— Чакайте ме тук — каза Чарли. — Добре ще е да се отчупят няколко изсъхнали клони от онзи голям смърч и да се запали огън.

— Но ти няма да се бавиш повече от двадесет или двадесет и пет минути, нали? Не си струва труда да се пали огън за толкова кратко време.

— Откакто сме напуснали хижата, ние непрекъснато сме се движили — каза той. — Непрекъснато сме генерирали телесна топлина. Но, стоейки тук неподвижно, вие ще започнете да чувствате студа по-силно.

— Ние носим топлоизолиращи…

— Няма значение. Все пак, има нужда от огън. Ако не ти, то Джоуи непременно ще се нуждае. Той не притежава физическите възможности на един възрастен човек.

— Добре. Или… може би да продължим да се движим надолу до еленовата пътека, докато ти ни настигнеш.

— Не. Човек може лесно да се загуби в тези гори. Пътеката може да се разклонява.

Тя кимна.

— Запалете огъня тук, на пътеката, но извън навеса — каза Чарли. — По този начин, пушекът няма да се събира отдолу при вас.

— Те няма ли да видят пушека? — попита Кристин.

— Не. Те, все още, са отвъд билото и не виждат добре небето. — Той бързо откопча снегоходките от раницата на гърба си. — В края на краищата, няма значение, дори да го видят. Аз ще бъда между вас и тях. Надявам се да премахна поне един, а може би двама и да накарам останалите да лежат най-малко десетина минути. През времето, докато тръгнат отново, огънят ще бъде угасен, а ние ще бъдем долу в долината. — Чарли бързо свали раницата и я остави на земята. Взе само винтовката и пълен джоб с патрони. — Сега, трябва да се върна там, горе.

Тя го целуна.

Джоуи изглеждаше безучастен.

Чарли се отправи обратно. Той бързаше по тясната еленова пътека, защото изкачването щеше да му отнеме повече време, отколкото слизането, а той нямаше много време за губене.

Оставянето на Кристин и Джоуи сами в гората беше най-рискованото нещо, което някога беше правил.

Джоуи и Чубака чакаха под скалния навес, докато Кристин отиде между дърветата и събере сухи клони за огъня. Под огромните, разперени, зелени и здрави клони, близо до стълбата, вечнозелените дървета осигуряваха голямо количество сухи клони, отрупани със стари борови шишарки и крехки кафяви игли, които щяха да бъдат отличен прахан. Всички те бяха изсъхнали, защото по-горните живи клони спираха снега далеч отгоре. Освен това, тежестта на тези, огънати от снега, по-горни клони, бе счупила и разцепила сухите клони под тях, така че за нея беше относително лесно да извърти и отчупи нужните й подпалки. Кристин бързо събра голяма купчина от тях.

На бърза ръка, със струя запалителна течност и клечка кибрит, Кристин запали буен огън пред убежището. Веднага щом почувства топлината, тя осъзна колко дълбоко в нейните кости бе проникнал студът въпреки всички зимни дрехи, които носеше и разбра колко би било опасно да чака тук неподвижно без огъня.

Джоуи се облегна назад на скалната стена и се взря в огъня с безучастно изражение на лицето и очи, които приличаха на шлифовано стъкло, изпразнени от всичко, освен от отражението на подскачащите пламъци.

Кучето легна и започна да ближе едната си лапа, а после и другата. Кристин не беше сигурна, дали неговите лапи бяха само натъртени или и ожулени, но виждаше, че той изпитва болка, въпреки че не виеше, нито скимтеше.

Камъкът около тях започна да поглъща топлината от огъня и поради това, че вятърът не влизаше в затвореното от три страни пространство, скоро въздухът стана изненадващо топъл.

Както седеше до Джоуи, Кристин свали ръкавиците си, отвори ципа на един от джобовете на топлоизолиращото яке, извади от него кутия с патрони и я остави до ловната пушка, която беше вече заредена. В случай, че Чарли изобщо не се върнеше… и в случай, че това стореше някой друг.

60.

Докато стигна билото, Чарли се задъха и започна да чувства пронизителна болка в бедрата и в прасците. Гърбът, рамената и вратът го боляха, като че ли продължаваше да носи тежката раница. Той непрекъснато преместваше пушката от едната ръка в другата, защото мускулите и на двете му ръце бяха уморени и също го боляха.

Чарли не беше излязъл от форма. Преди, в окръг Ориндж, когато животът течеше нормално, той посещаваше спортния салон два пъти седмично и всяка сутрин пробягваше по пет мили. Щом той бе започнал да се уморява, как ли тогава се чувстваха Кристин и Джоуи? Дори ако успееше да убие още двама-трима от фанатиците на Спайви, колко дълго биха могли Кристин и Джоуи да продължат да се движат?

Чарли се опитваше да си избие този въпрос от главата. Не искаше да мисли за него, защото отговорът нямаше да е окуражаващ.

Той пресече тясното плато, тичайки полуприведен, защото вятърът по билото бе станал толкова силен, че го караше да залита. Снеговалежът беше вече толкова интензивен, че видимостта върху билото беше се намалила до петнадесет-двадесет метра и беше значително по-малка, отколкото преди при внезапните пориви на вятъра. Чарли никога през живота си не беше виждал такъв сняг. Сякаш валеше не само на парцали, а на споени от студа буци и валма. Ако не знаеше къде отива, той можеше да се заблуди и да загуби ценно време да се лута напред-назад по билото. — Обаче Чарли се движеше неотклонно към група разхвърляни в безпорядък, загладени от времето валчести камъни на ръба на билото и легна по корем на предварително избрано място.

Тук той можеше да лежи до самия ръб на склона в празнината между две неравни, издадени над повърхността голи скали от дълга серия гранитни формации и да наблюдава една лъкатушеща част от еленовата пътека, по която бяха се изкачвали той, Кристин и Джоуи и по която сигурно щяха да се изкачват служителите на Здрача. Чарли се промъкна бавно напред, взирайки се надолу в дърветата и бе разтревожен от едно движение на малко повече от сто ярда под него. Той бързо насочи винтовката, погледна през оптическия мерник и видя двама души.

Господи.

Те бяха вече тук.

Но само двама ли? Къде бяха другите?

Чарли видя, че тази двойка се движи нагоре към едно скрито място от пътеката и помисли, че това сигурно са последните двама от групата. Останалите, движещи се пред тези двама, бяха вече минали завоя и скоро щяха да се появят по-високо на пътеката.

Единият от двамата, които се виждаха, беше среден на ръст и носеше тъмни дрехи. Вторият беше поразително висок мъж в син скиорски екип, върху който носеше кафява парка30 с качулка, а лицето му беше оградено от ивица рунтава козина.

Гигантът в парката трябва да беше мъжът, който Чарли бе видял в енорийския кабинет на Спайви, чудовището Кайл. Той потрепери. От Кайл го побиваха тръпки също както и от Майка Грейс.

Чарли очакваше, че ще трябва да чака тук известно време, десет минути или дори повече, преди да се появят, а те бяха вече почти до него. Сигурно се катереха без почивка и без да разузнават пътя пред себе си. Вероятно бяха нехайни и не се страхуваха от засада. Ако беше се забавил само няколко минути, той щеше да се натъкне на тях, когато стъпваха върху билото.

Еленовата пътека правеше завой. Двамата служители на Здрача се показаха иззад една скала около група борове и ели.

С разтуптяно сърце Чарли премести оптичния мерник към мястото, където пътеката излизаше от тези дървета и видя едно открито пространство с дължина около осем ярда, което щеше да бъде достатъчно, за да се прицели в своите мишени. Разстоянието между него и тях щеше да бъде около седемдесет ярда, което означаваше, че всеки куршум ще отива при изстрела едно цяло и три четвърти инча по-високо. Така че, той трябваше да се цели в долната част на гърдите, за да прониже сърцето. В зависимост от това, колко близо един до друг вървяха негодниците, в откритото пространство щяха да се появят трима от тях, преди първият да е достигнал следващото скрито място. Чарли обаче не мислеше, че ще успее да очисти и тримата, отчасти защото всеки ще бъде на пътя на другия. Една мишена трябваше да падне, за да се получи добра видимост за следващата. Също, те сигурно щяха да се спуснат да се крият още при първия проехтял в гората изстрел. Той би могъл да свали втория по време на това френетично търсене на укритие, но третият щеше да се скрие преди Чарли да успее да се премери.

Той се надяваше на двама.

Първият се появи, излизайки от сенките в сивата светлина, която обливаше една празнина между дърветата. Чарли постави кръстчето върху мишената и видя, че това беше жена. Една твърде хубава млада жена. Чарли се поколеба. Появи се втори служител на Здрача и той премести оптическия мерник върху него. Още една жена, но не така хубава и не толкова млада като първата.

Много умно. Те бяха сложили жените отпред с надежда да попречат на евентуална засада. Разчитаха на неговата задръжка относно убиването на жени, задръжка, каквато те нямаха. Това беше почти забавно. Те бяха хора на църквата. Вярваха, че са служители на Бога, а че той е атеист, но въпреки това не виждаха противоречие във факта, че неговият морал би могъл да бъде по-строг и по-несклонен на насилие от техния.

Планът им можеше и да успее, ако той не беше служил във Виетнам. Но преди петнадесет години Чарли беше загубил двама близки приятели и самият той едва не загина. Една селянка бе дошла да ги приветства, усмихвайки се и после, когато бяха спрели да говорят с нея, беше се взривила. Тези тук не бяха първите фанатици, с които си имаше работа, въпреки че онези бяха подбудени по-скоро от политически причини, отколкото от религиозни. Всъщност, нямаше никаква разлика. И политиката, и религията можеха, понякога, да бъдат отрова. А Чарли знаеше, че безсмислената омраза и жаждата за насилие, който покваряваха един истински вярващ, можеха да превърнат една жена в точно такъв фанатичен убиец, в какъвто биха превърнали и всеки мъж с бойна задача. Организираните лудост и диващина не знаеха граници, независимо от пола.

Той трябваше да се погрижи за Джоуи и за Кристин. Ако пощадеше тези жени, те щяха да убият жената, която обичаше и нейния син.

Те ще убият също и мен, мислеше той.

Чарли беше отвратен от необходимостта да я застреля, но премести оптическия мерник отново на първата жена и нагласи кръстчето върху гърдите й. Стреля.

Жената бе откъсната от земята и изхвърлена от еленовата пътека. Мъртва, тя се удари в стърчащите клони на един черен смърч и предизвика малка снежна лавина от тях върху главата си.

Тогава се случи нещо лошо.

Кристин точно беше добавила още съчки в огъня и отново беше се настанила под скалния навес до Джоуи, когато чу ехото от първия изстрел.

Чубака вдигна глава и ушите му щръкнаха.

Около секунда след първия изстрел се чуха и други, но те не бяха от винтовката на Чарли. Имаше една непрекъсната канонада от изстрели, едно оглушително металическо та-та-та-та, което тя познаваше от старите филми — гласът на автоматично оръжие, може би, автомат. Звукът беше студен, грозен, ужасяващ и изпълваше гората, а тя си помисли, че ако Смъртта можеше да се смее, гласът й би звучал точно така.

Кристин разбра, че Чарли е в беда.

Чарли дори нямаше време да отправи втория изстрел, когато затрака автоматът, уплашвайки го до смърт. Ехото от автоматичния огън отекна неколкократно, отразявайки се от стотици точки в планината и беше трудно да се каже откъде идва. Събитията от предишните няколко дни обаче бяха показали, че добре усвоените от него военни умения не са били забравени и той бързо определи, че стрелецът не е по-долу на склона, а на билото с него, на север от местоположението му.

Те бяха изпратили напред разузнавач, който бе поставил клопка.

Като се притискаше плътно към земята и се опитваше да се слее с камъка, Чарли се питаше, защо не бе застрелян в момента, в който бе се изкачил отгоре на билото? Може би, разузнавачът е бил невнимателен и е гледал в погрешна посока. Или, може би, обилният снеговалеж беше дошъл точно навреме, за да му хвърли временно пелерината на невидимостта. Във всеки случай, това вероятно беше част от обяснението, защото той си спомняше една особено интензивна снежна вихрушка, точно когато беше стъпил на билото.

Автоматът замлъкна за момент.

Той чу серия металически звуци и един стържещ шум и си представи, че стрелецът сменя празния пълнител на оръжието.

Преди Чарли да успее да се надигне и огледа, човекът започна отново да стреля. Куршумите рикошираха от валчестите камъни, сред което беше залегнал Чарли, разпръсквайки парченца гранит. Стрелецът изпращаше куршумите в скалите на север от Чарли. Сега, пронизителният писък на рикошетите се отдалечаваше на юг по билото и той разбра, че служителят на Здрача стреля наслуки, без да е сигурен за местоположението на своята цел.

В края на краищата, Чарли имаше шанс да се измъкне жив от билото.

Той се надигна, но остана приведен, продължавайки да се крие зад валчестите камъни и да се придържа ниско долу. После внимателно се огледа и започна да се промъква на север.

Стрелецът беше преустановил огъня.

Беше ли спрял само, за да изследва терена, премествайки се на нова позиция или отново сменяше пълнителя?

Ако беше вярно първото, тогава човекът беше все още въоръжен и опасен, но, ако беше вярно второто, той беше временно обезоръжен.

Чарли не можеше да чува шумовете, които чуваше преди, при смяната на пълнителя, но не можеше да клечи и да чака вечно, така че той накрая се изправи. Там, само на двадесетина метра, в снега, го чакаше фанатикът. Това беше мъж с кафяв топлоизолиращ панталон и тъмно яке, който не сменяше пълнителя на автомата, а присвиваше очи към плоската част на билото отвъд Чарли, докато последният не изскочи и не привлече вниманието му. Той изкрещя и насочи дулото на автомата.

Но Чарли имаше елемента изненада на своя страна и стреля пръв. Куршумът се заби в гърлото на служителя на Здрача.

Човекът сякаш направи голям скок назад. При падането си, той насочи автоматичното оръжие право нагоре и даде безполезен откос в снежното небе. Шията му беше разкъсана, гръбначният мозък прекъснат, а главата почти откъсната. Смъртта беше настъпила мигновено.

Но в момента, в който Смъртта прегърна автоматчика, когато звукът от изстрела на винтовката разцепи студения въздух, Чарли видя, че на билото, на около тридесет фута зад първия човек и малко вдясно, в близост до скалистия хребет, има втори човек. Последният стреля точно, когато Чарли осъзна опасността.

Чарли се завъртя като ударен с тежък ковашки чук и падна. Той се удари силно в земята и остана да лежи зад валчестите камъни извън полезрението на стрелеца и извън линията на огъня в безопасност, но не за дълго. Лявата ръка, лявото рамо и лявата страна на гърдите му внезапно изстина и изтръпна. Макар все още да не чувстваше болка, той знаеше, че е улучен и тежко ранен. Това беше лошо.

61.

Виковете накараха Кристин да излезе от укритието, да премине загасващия огън и да отиде на пътеката.

Тя погледа нагоре към билото, но, разбира се, не можа да види целия път до него. Той беше твърде далеч. Снегът и дърветата скриваха гледката й.

Викането продължаваше. Господи, това беше ужасно. Въпреки разстоянието и заглушаващия ефект на гората, викът беше страхотен и смразяващ кръвта, вик от болка и ужас. Кристин потрепери.

Звукът беше като от гласа на Чарли.

Не. Кристин беше се оставила да я подведе въображението й. Това можеше да бъде гласа на който и да е друг. Звукът идваше отдалеч и беше твърде изкривен от дърветата, за да може да каже, че е от Чарли.

Крясъкът продължи около половин минута или, може би, дори по-дълго. Изглеждаше като че ли продължи цял час. Който и да беше този човек, той викаше там горе с всичка сила. После, затихна и изчезна, сякаш викащият бе получил внезапно недостиг на енергия, за да даде глас на своята агония.

Чубака излезе на пътеката и вдигна поглед към билото.

Настъпи тишина.

Кристин чакаше.

Нищо.

Тя се върна в защитената ниша, където Джоуи седеше в унес и взе ловджийската пушка.

Раната беше в рамото. Така. Цялата му ръка беше изтръпнала и той не можеше да я мръдне. Раната беше дяволски тежка. Може би, смъртоносна. Чарли не можеше да разбере точно, докато не я извадеше от якето и от топлоизолиращото бельо, за да я погледне или докато не започнеше да губи съзнание. Ако загубеше съзнание в този лют студ, той щеше да умре, независимо дали служителите на Здрача щяха да дойдат, за да го довършат.

Веднага щом установи, че е улучен, Чарли извика, но не защото болката беше толкова силна (нея още я нямаше) и не от уплаха, а защото искаше човекът, който беше стрелял по него да знае, че го е улучил. Той извика като човек, който вижда собствените си вътрешности да се изсипват от рана в корема и като че ли умира. И докато викаше, Чарли се обърна по гръб, опъна се в снега и бутна винтовката настрана, защото сега, когато нямаше две здрави ръце, щеше да има малко полза от нея. Чарли отвори ципа на якето си и извади пистолета от кобура под мишницата, държейки пистолета в здравата си дясна ръка, той я пъхна под себе си, така че тялото му да скрие оръжието. Неговата безполезна лява ръка беше простряна настрана от него, опусната и с дланта нагоре. Чарли започна да прекъсва виковете си, редувайки ги с отчаяни звуци от тежко дишане. После остави виковете да замрат, въпреки че вложи към тях още по-ужасяващи стенания. Накрая замлъкна.

Вятърът спря за момент, като че ли беше се съюзил с Чарли. Планината беше тиха като гроб.

Чарли чу шум от движение отвъд валчестите камъни, които го скриваха от стрелеца. Това беше шум от стъпване на тежки обувки върху оголен от сняг камък. Няколко бързи стъпки. После уморителна тишина. След това още няколко стъпки.

Чарли разчиташе този мъж да бъде аматьор, както човека с автомата. Един професионалист щеше да стреля при приближаването си към граничната формация. Един аматьор обаче щеше да повярва на виковете, щеше да се поздравява за добрия изстрел и щеше да бъде уязвим.

Стъпки. По-близо. Вече много близо.

Чарли отвори широко очи и ги впери право нагоре в сивото небе. Скалната формация отклоняваше част от падащия сняг от пътя му, но снежинки продължаваха да падат върху лицето и клепките на Чарли и той се нуждаеше от цялата сила на своята воля, за да се предпази от мигане.

Той остави устата си леко отворена, но задържа дъха си, защото иначе щеше да се издигне спираловидно нагоре в студения въздух във вид на пара и щеше да го издаде.

Измина една секунда. Пет секунди. Десет.

Още около половин минута и Чарли щеше да се нуждае от дишане.

Очите му започнаха да се замъгляват.

Внезапно този план му се стори лош. Глупав. Той щеше да умре тук. Трябваше да измисли нещо по-добро, по-умно.

В този момент се появи служителят на Здрача, обикалящ по края на гранитната издатина.

Чарли се вторачи здраво в небето, преструвайки се на умрял, следователно не можеше да види как изглежда непознатият. Усещаше го само периферно. Чарли се чувстваше сигурен, че неговото изпълнение на труп е убедително и така трябва да е било, защото беше осигурил щедро на показ собствената си кръв като сценично облекло.

Стрелецът пристъпи по-близо и застана право над него, гледайки надолу и хилейки се.

Чарли трябваше да направи усилие да не се съсредоточава на него. Трябваше да продължава да гледа през него. Това не беше лесно. Очите естествено се стремяха към движение.

Непознатият продължаваше да има оръжие и беше все още при краката му, по-добре въоръжен и по-подвижен от него.

Ако заподозреше, че Чарли е още жив, той можеше да довърши работата за частица от секундата.

Един удар.

Още един.

Той чува ударите на моето сърце, мислеше безразсъдно Чарли.

Този безразсъден ужас пораждаше един по-реалистичен страх — възможността стрелецът да види биенето на пулса на шията или на слепоочията му. При тази мисъл, Чарли почти изпадна в паника, почти помръдна, но после осъзна, че връхната му дреха и прикачената към нея качулка скриваха както шията, така и слепоочията му. Той нямаше да бъде предаден от пулсирането на своя собствен кръвен поток.

После служителят на Здрача мина покрай него, отиде до ръба на билото и извиква на стоящите на склона негови другари по религия:

— Убих го! Убих го този кучи син!

В момента, в който вниманието на стрелеца беше отклонено другаде, Чарли се претърколи наляво и освободи дясната си ръка, измъквайки револвера.

Служителят на Здрача ахна и започна да се обръща.

Чарли, стреля два пъти в него. Веднъж в слабината и веднъж в главата.

Мъжът падна отвъд ръба върху склона, смачка няколко храсти, търкулна се надолу между дърветата и спря до стъблото на един дебел бор. Беше умрял без дори да успее да извика.

Чарли се обърна по корем, примъкна се до ръба на билото и погледна надолу. Част от хората на Спайви бяха излезли от прикритията си в отговор на триумфиращия вик на стрелеца. Очевидно, не всички от тях бяха разбрали, че техният враг е все още жив. Най-вероятно, те бяха взели двата последователни изстрела за дадени от техния човек, за да се увери, че Чарли е мъртъв и може би мислеха, че търкулналото се от билото тяло е неговото. Те не се втурнаха отново да се крият, докато Чарли не извика „Негодници“ и не даде два изстрела с револвера.

После, подобно на глутница плъхове, надушили котка, те се изпокриха на безопасни тъмни места.

Той изстреля оставащите два патрона в револвера, не очаквайки да улучи който и да е, без дори да се цели, възнамерявайки само да ги уплаши и ги принуди да лежат ниско долу още известно време.

— Аз ги убих и двамата! — извика Чарли. — И двамата са мъртви. Как би могло да се случи това, ако Бог е на ваша страна?

Отдолу никой не отговори.

Викането го замая. Той почака малко и пое няколко пъти дълбоко въздух, тъй като не искаше да се усети каквато и да било слабост в гласа му. После отново извика:

— Защо не се изправите и не оставяте вашият Бог да спира куршумите, които изстрелвам аз?

Никакъв отговор.

Чарли направи няколко дълги бавни вдишвания. Опита се да свие пръстите на лявата ръка и те се помръднаха, но продължаваха да бъдат изтръпнали и вдървени.

Докато ги питаше, дали е убил достатъчно от тях, за да ги накара да се върнат, той направи една малка сметка. Беше убил двама на ръба на билото, един на пътеката и трима долу на поляната, където бяха се скупчили около джипа и снегомобилите. Шестима мъртви. Шест от десет. Колко ли души оставаха в гората под него? Чарли мислеше, че е видял там и трима други: още една жена, Кайл и мъжа, който беше пред Кайл, в края на редицата. Но не беше ли някой от тях останал назад с Майка Грейс? Тя сигурно не би останала сама в хижата. Не би могла да дойде чак тук, горе, при такъв тежък маршрут. Така ли беше наистина? Или тя беше точно сега там, сред тримата, на разстояние само шестдесет или седемдесет ярда, свиваща се в сенките като някакъв зъл стар трол?

— Възнамерявам да чакам ето тук — извика Чарли.

Той извади половин дузина патрони от джоба на якето си и затруднен от наличието само на една здрава ръка, зареди отново револвера.

— Рано или късно, вие ще трябва да се размърдате — извика Чарли. — Ще трябва да напрегнете мускулите си или да се вкочаните. — Гласът му звучеше зловещо в снежната тишина. — Вие ще се вкочаните и ще започнете бавно да замръзвате до смърт.

Болкоуспокояващият шок при раняването му беше започнал да отминава. Нервите започнаха да реагират и първата тъпа болка пропълзя в рамото и в ръката му.

— Нека изпитаме вашата вяра, по всяко време, когато бъдете готови — викаше Чарли. — Нека видим, дали вие наистина вярвате, че Бог е на ваша страна. По всяко време, когато бъдете готови, просто се изправете и ми позволете да стрелям по вас и нека видим тогава, дали Бог ще отклонява куршумите.

Той почака половин минута, за да се увери, че те нямат намерение да отговорят, после прибра револвера в кобура и се отдръпна от ръба. Те нямаше да знаят, че го е напуснал. Можеше да подозират, но нямаше да бъдат сигурни. Щяха да останат приковани долу половин час, а може би и по-дълго, преди накрая да решат да продължат изкачването си. Поне се надяваше Бог да му помогне в това. Нуждаеше се от всяка минута, която би могъл да получи.

Болката в рамото ставаше все по-остра. Чарли пропълзя по корем през плоското било, движейки се като сакат рак и не се изправи, докато не достигна мястото, където теренът се накланяше надолу и еленовата пътека се насочваше между дърветата.

При опита си да стане, Чарли откри, че краката му са много слаби. Те се подгънаха под него и той падна отново на земята, удряйки ранената ръка… Господи!… и почувства една голяма черна вълна да се носи с рев към него. Чарли притаи дъх, затвори очи и почака, докато вълната премине, отказвайки да бъде отнесен от нея. Болката вече изобщо не бе тъпа. Тя жилеше, изгаряше и тормозеше, сякаш в рамото му беше се заровило живо същество и сега си проправяше път навън. Болката беше достатъчно силна дори, когато оставаше неподвижен, но и най-малкото движение я правеше десеторно по-силна. Той обаче не можеше просто да лежи тук, а независимо от болката трябваше да стане и да се върне при Кристин. Ако щеше да умира, Чарли не искаше да бъде сам в тази гора, когато му дойдеше времето. Не трябваше да мисли за умиране. Мисълта е майка на действието. Болката беше силна, но това не означаваше, че раната е смъртоносна. Той не беше стигнал толкова далеч, за да се предаде така лесно. Имаше шанс. Винаги има шанс. Чарли бе оптимист през целия си живот. Беше надживял двама ругаещи и вечно пияни родители. Беше оцелял в бедността и във войната. По дяволите, щеше да оцелее и сега. Той премина, пълзейки, от платото върху еленовата пътека. Точно отвъд ръба на билото Чарли се улови за един клон и най-после се изтегли до изправено положение, облягайки се за опора на ствола на дървото.

Той не беше замаян, което бе добър знак. След като пое няколко пъти дълбоко въздух и стоя подпрян на дървото около една минута, краката му станаха по-устойчиви. Болката от раната не беше утихнала, но той откри, че постепенно привиква към нея. Трябваше или да се нагоди към нея, или да я избегне като загуби съзнание. Последното беше лукс, който не можеше да си позволи.

Той се отмести от дървото, скърцайки със зъби, когато огънят в рамото му се разгоря по-силно и започна да се спуска по еленовата пътека. Движеше се по-бързо, отколкото мислеше, че ще може, макар и не чак толкова, колкото при първото спускане, когато Кристин и Джоуи бяха с него. Чарли бързаше, но беше също и предпазлив, страхувайки се от подхлъзване, падане и допълнително нараняване на рамото и ръката. Ако паднеше на лявата страна, той, вероятно, щеше да загуби съзнание от последвалата експлозия на болката и после можеше да не дойде на себе си, преди хората на Спайви да се надвесят над него, мушкайки го с цевта на някоя пушка.

На шестдесет или седемдесет крачки под билото, Чарли се сети, че трябваше да вземе автомата със себе си. Може би до тялото на мъртвия стрелец имаше и няколко допълнителни пълнителя с муниции. Това щеше да изравни малко неравенството. С автомата, той би могъл да направи друга засада и този път да ги очисти всичките.

Чарли спря и погледна назад, питайки се, дали трябва да се върне за оръжието. Издигащата се зад него пътека му се струваше по-стръмна, отколкото си я спомняше. Всъщност, стръмнината изглеждаше толкова призоваваща за борба, колкото най-трудната страна към Монт Еверест. Дишането му се затрудни само като погледна нагоре. Стори му се, че пътеката е станала още по-стръмна. По дяволите, тя изглеждаше вертикална. Той нямаше достатъчно сила да се върне и се проклинаше, загдето не беше се сетил за автомата, докато беше горе. Чарли установи, че умът му не е така бистър, както мислеше.

Продължи да слиза надолу.

След още двадесет крачки по пътеката на Чарли му се стори, че гората се върти около него. Той спря разкрачен, като че ли можеше да спре въртележката от дървета само като забие пети в земята. Чарли я забави, но не успя да я спре напълно, така че накрая продължи предпазливо, поставяйки едното стъпало пред другото с отмерената стъпка на пиян, опитващ се да докаже трезвеността си пред полицай.

Вятърът беше се засилил и вдигаше голям шум в огромните дървета. Някои от по-високите скърцаха, когато върховете им се люлееха при променливите му пориви. Клоните на дърветата тракаха, а зелените иглички цъкаха, шумоляха и съскаха. Скърцането ставаше все по-силно, започвайки да звучи като отварянето на хиляда врати върху несмазани панти. Църкането, шумоленето и съскането също ставаха все по-силни и оглушителни, докато накрая шумът стана болезнен и той се почувства, като че ли се намираше във вътрешността на някакъв барабан. Чарли залитна, препъна се, едва не падна и установи, че по-голямата част от шума не идваше от вятъра в дърветата, а от собственото му тяло и че чува бученето на своята собствена кръв в ушите си, докато сърцето му биеше все по-ускорено. После гората отново се завъртя и докато се въртеше, дърпаше тъмнината надолу от небето като конец от макара, все повече и повече тъмнина. Сега гората не приличаше на въртележка, а на тъкачен стан, изтъкаващ от нишките на тъмнината черно платно, което се въздигаше на вълни около него, покриваше го и той не можеше да вижда къде върви. Чарли се препъна отново и падна…

Болка!

Едно ярко избухване.

Тъмнина.

Чернота.

По-дълбока от нощта.

Тишина.

Чарли пълзеше през катранената чернота, търсейки френетично Джоуи. Той трябваше скоро да намери момчето. Беше научил, че Чубака не е обикновено куче, а робот, една дяволска конструкция, натъпкана с експлозиви. Джоуи не знаеше истината. Може би точно в тази минута играеше с кучето. Сега, всяка секунда, Спайви можеше да натисне копчето, кучето щеше да се взриви и Джоуи щеше да бъде мъртъв. Чарли пълзеше към сивото петно в тъмнината. После, той се намери в една стая и видя Джоуи да седи в леглото. Чубака беше също там и седеше точно като човек с нож в едната лапа и вилица в другата. И момчето и кучето ядяха пържола. „За Бога, какво ядеш?“ попита Чарли. „Пържолата е много вкусна“, отвърна момчето. Чарли се изправи на крака до леглото и взе месото от момчето. Кучето изръмжа. „Не виждаш ли?“ попита Чарли. „Месото е отровно. Те са те отровили.“ „Не“, възрази Джоуи. „Месото е добро. Можеш да опиташ.“ „Отрова! Това е отрова!“ После Чарли си спомни за експлозивите, които бяха скрити в кучето и започна да предупреждава момчето, но беше твърде късно. Експлозията дойде. Само че експлодира не кучето, а Джоуи. Гърдите му се разтвориха и оттам излезе глутница плъхове и се забързаха към Чарли. Той се олюля назад, а те се заизкачваха по краката му. Бяха навсякъде върху него. Много плъхове. Те го хапеха. Той падна, съборен от тях и кръвта му започна да изтича от него. Но това беше студена кръв, студена вместо топла, а той крещеше…

… и се събуди с гадене. Чувстваше студена кръв върху цялото си лице. Той я изтри и си погледна ръката. Това, всъщност, не беше кръв, а сняг.

Чарли лежеше по гръб в средата на еленовата пътека, вперил поглед нагоре към дърветата и към част от сивото небе, откъдето снегът падаше с голяма скорост. Той седна със значително усилие. Гърлото му беше пълно с храчки. Чарли кашляше и плюеше.

Колко ли време е бил в безсъзнание?

Нямаше как да разбере.

Пътеката, която водеше нагоре към билото, беше пуста, доколкото можеше да види. Хората на Спайви още не бяха тръгнали след него. Не беше възможно да е бил дълго време в безсъзнание.

Болката в ръката и рамото изпращаше търсещи пипала през гърба и гърдите и нагоре към шията и черепа му. Чарли се опита да повдигне ръката си и имаше известен успех. Успя също да си помръдне китката без да засили болката.

Чарли се довлече до най-близкото дърво и се опита да се изтегли нагоре, но е успя. Почака малко, после се опита отново, но отново не успя.

Кристин. Джоуи. Те разчитаха на него.

Той трябваше да пълзи известно време. Само докато му се възвърнеше силата. Опита се да пълзи на ръце и колена, пренасяйки по-голямата част от тежестта на дясната ръка, но изисквайки известна помощ и от лявата. За своя изненада, той беше в състояние да се влачи, надолу с прилична скорост. Чарли се плъзгаше по пътеката в местата, където ъгълът на наклона позволяваше да се използва помощта на гравитацията, изминавайки понякога четири или пет ярда, преди да спре.

Чарли не беше сигурен колко път трябва да измине, преди да достигне скалния навес, под който беше оставил Кристин и Джоуи. Навесът можеше да бъде както след следващия завой, така и сто ярда по-далеч. Беше загубил способността си за преценка на разстоянията, но не беше загубил чувството си за посока, така че се влачеше надолу към дъното на долината.

Няколко минути или секунди по-късно Чарли установи, че е загубил винтовката. Вероятно беше се изхлузила от рамото му при падането. Трябваше да се върне за нея. Но тя можеше да се е плъзнала извън пътеката в някой храст или между камъни и нямаше да е лесно да я намери. Той все още имаше своя револвер, а в Кристин беше ловната пушка. Тези оръжия щяха да бъдат достатъчни.

Чарли продължи да пълзи надолу по пътеката и стигна до едно паднало дърво, което препречваше пътя му. Той не си спомняше да е било тук по-рано, макар че можеше и да е бил и се запита, дали не беше направил някъде погрешен завой. Но при първите две преминавания, Чарли не беше забелязал никакви разклонения. Как тогава би могъл да сбърка?

Чарли се облегна на падналото дърво…

… и се намери в някакъв зъболекарски кабинет, завързан към един стол. В рамото и ръката му бяха поникнали сто зъба и за лош късмет всичките се нуждаеха от работа в каналите на корените. Зъболекарят отвори вратата и влезе. Това беше Грейс Спайви. Тя държеше най-голямата и най-противна бормашина, която той беше виждал някога и нямаше никакво намерение да я използва за зъбите в рамото му, а възнамеряваше да пробие дупка право през неговото сърце…

… а сърцето му биеше лудо, когато се събуди и се намери облегнат на падналото дърво.

Кристин.

Джоуи.

Не трябва да ги разочарова. Той се покатери и седна върху ствола, питайки се, дали би посмял да се опита да върви. Реши, че няма да може и отново се отпусна на колена. Той пълзеше.

В един момент почувства рамото си по-добре.

Чувстваше го като мъртво. Така беше по-добре.

Болката утихна.

Той пълзеше.

Ако се спреше за момент, ако се свиеше и затвореше очи, цялата болка щеше да изчезне. Знаеше, че ще изчезне.

Но Чарли продължаваше да пълзи.

Той беше жаден и му беше горещо въпреки мразовития въздух.

Чарли спря, загреба шепа сняг и го сложи в устата си. Снегът имаше отвратителен метален вкус. Той, все пак, го преглътна, защото чувстваше, че гърлото му гори, а отвратителният сняг беше поне студен.

Всичко, от което се нуждаеше сега, преди да продължи да се движи отново, беше малка почивка. Денят не беше светъл. Въпреки това, проникващата надолу между дърветата светлина причиняваше болка в очите му. Само ако можеше да ги затвори за момент, да прекъсне сивия блясък…

62.

Кристин не искаше да оставя Джоуи и Чубака сами под скалния навес, но нямаше избор, защото знаеше, че Чарли е в беда. Не я безпокоеше само продължителната стрелба. Безпокоеше я отчасти и вика, който бе престанал преди малко и отчасти факта, че Чарли беше се забавил така дълго. Това обаче бяха само догадки. Да ги наречем женска интуиция. Тя разбираше, че Чарли се нуждае от нея.

Кристин каза на Джоуи, че няма да се отдалечава много, а само на около стотина крачки нагоре по пътеката, за да види, дали няма някакъв знак от Чарли. Тя прегърна силно момчето и го попита, дали ще се чувства добре. Джоуи кимна в отговор, но това бе единствената му реакция.

— Не ходи никъде, докато не се върна — заръча му тя.

Той не отговори.

— Няма да напускаш това място. Разбра ли?

Момчето премигна, но продължи да гледа през нея.

— Аз те обичам, миличък.

Момчето отново премигна.

— Ти го пази — каза тя на Чубака.

Кучето изръмжа.

Кристин взе ловната пушка и излезе на пътеката, минавайки покрай угасващия огън. Тя погледна назад. Джоуи дори не гледаше към нея. Той беше се облегнал на скалната стена със свити рамена, наведена глава и ръце в скута и гледаше втренчено пред себе си. Боейки си да го остави, но боейки се също, че Чарли може да има нужда от нея, Кристин се обърна и се отправи нагоре по еленовата пътека.

Топлината от огъня й беше добре дошла. Костите и мускулите й не бяха така вдървени както преди малко. Не я боляха много като ходеше.

Дърветата я защитаваха от вятъра, но тя знаеше, че духа яростно, защото издаваше див вой, минавайки през най-горните клони. В местата, където гората се разделяше и разкриваше петна оловно небе, снегът падаше така обилно и бързо, че почти приличаше на дъжд.

Кристин беше изминала повече от осемдесет крачки или около два завоя на пътеката, когато видя Чарли. Той лежеше по корем на пътеката с обърната на една страна глава.

Не.

Кристин спря. Страхуваше се да се приближи повече, защото знаеше какво ще открие.

Той лежеше неподвижно.

Мъртъв.

О, Господи, той беше мъртъв. Те бяха го убили. Тя го обичаше и той я обичаше, а сега той беше умрял за нея. На Кристин й ставаше зле при тази мисъл. Мрачните потискащи цветове на деня проникваха в нея и я изпълваха със студена сивота и сковаващо отчаяние.

Но мъката трябваше да направи, също така, място на страха, защото сега тя и Джоуи трябваше да разчитат само на собствените си сили, а без Чарли, Кристин не мислеше, че ще успеят да се измъкнат от планината. Неговата смърт беше знамение за собствената им съдба.

Кристин огледа гората около себе си и реши, че е сама с тялото на Чарли. Очевидно, бяха го улучили горе на билото и беше успял да стигне дотук със собствените си сили. Явно, фанатиците на Спайви бяха все още от другата страна на билото.

Или, може би, той ги беше избил всичките.

Кристин преметна ловната пушка през рамо и отиде до него, изследвайки го неохотно по-отблизо, без да бъде сигурна, дали ще има сила да погледне студеното му мъртво лице. Тя коленичи до него и установи, че диша.

Кристин затаи дъх и сърцето й изглежда пропусна един-два удара.

Той беше жив.

В безсъзнание, но жив.

Чудеса се случваха.

Кристин искаше да се смее, но потисна този порив, страхувайки се суеверно, че на боговете няма да се хареса нейната радост и те, в края на краищата, ще й отнемат Чарли. — Тя го докосна. Той промърмори нещо, но само толкова. После го обърна по гръб и той й се оплака нещо, но без да отвори очи. Кристин видя разкъсаното рамо на якето му и разбра, че е бил улучен. Около раната имаше бучки тъмна и замръзнала кръв, която бе попила в разкъсаната тъкан. Това беше лошо, но той не беше мъртъв.

— Чарли?

Тъй като той не отговори, тя докосна лицето му и повтори името. Най-после, очите му се отвориха. За момент, те не бяха на фокус, но после Чарли ги фиксира върху нея и премигна. Кристин видя, че е в съзнание. Беше муден и може би замаян, но не бълнуваше.

— Загубих я — каза Чарли.

— Какво?

— Винтовката.

— Не се безпокой за това — успокои го тя.

— Убих трима от тях — каза той с хрипкав глас.

— Хубаво.

— Къде са те? — попита с безпокойство Чарли.

— Не зная.

— Сигурно са наблизо.

— Не мисля.

Чарли се опита да седне.

Очевидно го прониза силна болка, защото трепна и затаи дъх, а Кристин помисли, че той ще припадне отново.

Беше твърде бледен. Приличаше на мъртвец.

Чарли стисна ръката й, докато болката малко утихна.

— Все пак, другите идват — каза той и този път направи сполучлив опит да седне.

— Можеш ли да се движиш?

— Слабо…

— Ще трябва да се махнем оттук.

— Аз… пълзях.

— Можеш ли да ходиш?

— Не знам.

— А ако се облегнеш на мен?

— Може би.

Кристин му помогна да се изправи и се опре на нея и го окуражи да започне да слиза по пътеката. Отначало напредваше бавно, после малко по-бързо. Няколко пъти се подхлъзнаха и едва не паднаха, но накрая достигнаха навеса.

Джоуи не реагира на тяхното присъствие. Но когато Кристин помогна на Чарли да легне на земята, Чубака, махайки с опашка го лизна по лицето.

Скалните стени бяха погълнали голямо количество топлина от огъня, който беше вече малко повече от жарта и я излъчваха от всички страни.

— Приятно е — каза Чарли.

Гласът му беше прекалено спокоен, за да се хареса на Кристин.

— Замаян ли си?

— Малко.

— Свят ли ти се вие?

— Допреди малко да, но вече не.

— Погледът ти замъглен ли е?

— Не.

— Искам да видя тази рана — каза Кристин и започна да му съблича якето.

— Няма време — възрази той, поставяйки здравата си ръка върху нейните, не позволявайки й да го съблече.

— Ще го направя бързо.

— Няма време — настоя той.

— Слушай — каза Кристин, — точно сега, с цялата тази болка в теб, ти не можеш да се движиш бързо.

— Една проклета костенурка.

— И губиш силата си.

— Чувствам се… като малко дете.

— Ние обаче имаме добра аптечка за първа помощ, така че може би ще успея да те позакърпя и да успокоя малко болката ти. Тогава ще можеш да стъпиш на краката си и ще се движиш по-бързо, така че да не губим време.

— Добре — съгласи се Чарли, след като помисли малко. — Но се ослушвай. Те може да не са… далеч.

Кристин свали подплатеното яке, разкопча ризата му и я изхлузи от раненото рамо. После разкъса и изтегли назад горната част на топлоизолиращото бельо, която беше напоена с кръв и пот. От лявата страна на гърдите му, точно под раменната кост, имаше отвратителна дупка. При вида на раната, Кристин почувства гадене в стомаха си. Силното кървене беше престанало, но плътта непосредствено около раната бе подута и силно зачервена. Цветът на кожата избледняваше с отдалечаване от раната и накрая преминаваше в смъртно бледобяла.

— Кърви ли силно? — попита Чарли.

— Кървяло е.

— А сега?

— Все още слабо кърви.

— На струя ли?

— Ако е била разкъсана артерия, досега щеше да си мъртъв.

— Късметлия съм — каза той.

— Голям.

На гърба му имаше изходяща рана. Плътта изглеждаше също така зле, както от предната страна и на Кристин се стори, че вижда в кървищата рана парченца от кости.

— Куршумът не е в теб — отбеляза тя.

— Това е един плюс — каза той.

Аптечката за първа помощ беше в неговата раница. Кристин я извади, отвори една малка бутилка с разтвор на борова киселина и я изля в раната. Разтворът бързо се запени за момент, но не щипеше като йода. Чарли наблюдаваше мехурчетата с малко сънен и безпристрастен поглед.

Кристин бързо събра малко сняг в един тенекиен съд и го сложи да се топи върху горещите въглени на загасващия огън.

Чарли надмогна своята съненост, поклати глава, сякаш да я проясни и каза:

— Побързай.

— Правя най-доброто, което мога — отвърна тя.

Когато боровата киселина завърши действието си, Кристин бързо поръси раната, както отвътре така и отвън, с жълтеникав антибиотиков прах и после с болкоуспокояващ прах. Кървенето беше вече почти престанало. След като свали ръкавиците си, за да може да работи по-бързо и по-добре, тя използва памучни тампони, марли и едно руло бинт, за да оформи една незадоволителна и малко любителска превръзка. Тя обаче я закрепи с толкова много лейкопласт, че бе сигурна, че няма да се размести.

— Вслушвай се — каза Чарли.

Кристин остана съвсем неподвижна.

Те се ослушваха, но само вятърът свиреше в клоните.

— Шумът не е от тях — каза тя.

— Още не.

— Чубака ще ни предупреди, ако някой идва.

Кучето лежеше спокойно до Джоуи.

Леденият въздух беше вече изсмукал натрупаната в камъка топлина. Нишата под скалния навес беше започнала отново да става студена. Чарли силно трепереше.

Кристин бързо го облече, затвори ципа на якето, дръпна качулката на мястото й и завърза връзките под брадичката му. После отиде и донесе тенекиеното канче с разтопения сняг от жарта. В аптечката имаше тиленол, който не беше достатъчно силен болкоуспокоител, но това бе всичко, което имаха. Тя ме даде две таблетки, поколеба се за момент и после му даде още една. Отначало Чарли имаше известно затруднение с поглъщането, което я обезпокои. Той обаче я успокои, че единствената причина за това са силно пресъхналите му уста и гърло й третата таблетка я глътна по-лесно.

Чарли нямаше да бъде в състояние да носи раницата си и те трябваше да я изоставят.

Кристин опразни от някои неща своята собствена раница, за да освободи място в нея за аптечката за първа помощ и закопча всички капаци. Тя пъхна ръцете се през двата ремъка и пристегна токата през гърдите си.

Трябваше да се махат оттук. Не се нуждаеше от часовник, за да разбере, че нямаха повече време.

63.

Кайл Барлоу беше едър мъж, но не и недодялан. Той можеше да се движи безшумно и със сигурна крачка, когато вложеше мисъл в това. Десет минути, след като Харисън уби Дени Роджърс и бутна тялото му надолу по билото, Барлоу излезе предпазливо от плетеницата изсъхнали клони, където се криеше и се плъзна напреко през склона до едно място, където сенките лежаха като замръзнали езера от мрак. От сенките, той се стрелна като котка към едно огромно паднало дърво и оттам до една остра издадена скала, която стърчеше от склона. Барлоу нито се изкачваше, нито се спускаше, а се движеше само успоредно на ръба на билото, далеч от района, който беше контролиран от Харисън, оставяйки другите притиснати към терена, но при късмет за дълго.

След още десет минути, когато Барлоу беше сигурен, че е доста извън полезрението на Харисън, той стана по-малко предпазлив, забърза смело нагоре по склона към билото и се изкатери на него. Барлоу премина през празнината между две скални формации и застана върху плоската, изстъргана от вятъра повърхнина на билото.

В кобура под мишницата Барлоу имаше един Смит & Уесън 357 Магнум. Той отвори ципа на якето си достатъчно, за да извади револвера.

Снегът валеше толкова силно, че той не можеше да вижда по-далеч от двадесет крачки, а понякога и на по-близко разстояние. Ограничената видимост не го безпокоеше. Всъщност, той си мислеше, че това е дар от Бога. Барлоу вече знаеше мястото, от което Харисън беше стрелял по тях. Не му представляваше никаква трудност да го намери. А, междувременно, снеговалежът щеше да го прикрие от Харисън, ако детективът беше още на билото. Това обаче беше съмнително.

Той се движеше на юг право срещу беснеещия вятър, който щипеше вкочаненото му лице и го караше да примигва. Очите му сълзяха, а носът му течеше. Но вятърът не можеше да го събори, нито дори да го поклати. Той би могъл по-лесно да повали някое от масивните дървета по ръба на билото.

След петдесет крачки Барлоу намери тялото на Морган Пиърс. Втренчените, невиждащи очи не приличаха на човешки, защото бяха покрити от млечнобели пердета, представляващи, всъщност, тънък слой лед. Веждите, миглите и мустаците бяха замръзнали. Вятърът трупаше усърдно сняг в ъглите, образувани от ръцете, краката и прегънатата шия.

Барлоу констатира с изненада, че Харисън не беше взел автомата на Пиърс, едно компактно оръжие, произведено в Израел. Той взе автомата, надявайки се, че не се е повредил от снега и реши да не го използва, докато не се удаде случай да провери неговата надеждност. И така, Барлоу го преметна през рамо, а револвера задържа в дясната си ръка.

Барлоу пълзеше към мястото, от което Харисън беше стрелял по тях и от което беше бутнал Дени Роджърс надолу по склона, придържайки се близо до издадените скали по източния ръб на билото. С насочен пред себе си револвер, той заобиколи полека валчестия камък, образуващ северната страна на мястото, където бе лежал Харисън и не се изненада като откри, че детективът беше изчезнал.

Кътчето между скалните формации беше някак си защитено от вятъра, следователно в нишата беше наваляло и беше се задържало известно количество сняг. Върху снега проблясваше месинг: няколко гилзи.

Барлоу забеляза също кръв върху скалите, които образуваха стените на това закътано място: тъмни, замръзнали петна върху сивкавия гранит.

Той се наведе и се взря в подаващите се от бялата снежна покривка гилзи. После разчисти мекия сух пласт от новия сняг, който беше паднал изминалия половин час, махайки настрана също и гилзите и отдолу, върху стария пласт сняг, откри още много кървави петна. Кръвта на Дени Роджърс? Или част от нея беше на Харисън? Може би, Роджърс беше ранил негодника.

Барлоу се отвърна от източния ръб, прекоси тясното било и започна да търси мястото, от което еленовата пътека продължаваше към следващата долина. Понеже Антихристът и неговите пазители бяха следвали пътеката дотук, логично беше да се приеме, че те са продължили да я следват и по отвъдната страна на билото. Новият сняг не се задържаше върху обдухваното от вятъра платно, но се трупаше точно оттатък ръба му. Там вятърът не духаше така силно и шубраците и скалите му даваха възможност да го натрупва върху тях, заличавайки входа към еленовата пътека. Той едва не я пропусна и трябваше да си пробива път през преспата, но после видя и еленови следи и отпечатъци от човешки стъпки върху по-тънкия снежен килим под дърветата.

Барлоу слезе няколко ярда по склона, докато не откри това, което се надяваше да открие: петна от кръв. Нямаше начин тази кръв да е от Дени Роджърс. Вече нямаше никакво съмнение, че Харисън беше ранен.

64.

Чарли беше впечатлен, но не и изненадан от това, колко бързо и сигурно Кристин взе инициативата в свои ръце. Тя ги изведе на пътеката и те тръгнаха отново надолу към дъното на долината.

Джоуи и Чубака ги последваха. Момчето не каза нищо. То се тътреше по пътеката, сякаш чувстваше, че само си губят времето, като се опитват да избягат. Но Джоуи не спря и не изостана. Държеше се близо до тях. Кучето взимаше пример от своя господар и се движеше мълчаливо с клюмнала глава и унил поглед.

Чарли очакваше да чуе викове на пътеката зад тях. От минута на минута, той ставаше все по-сигурен, че ще започне стрелба.

Но снегът падаше, вятърът виеше, дърветата скърцаха и шумоляха, а хората на Спайви не се появяваха. Сигурно беше ги уплашил добре при последната засада. Може би, те бяха останали половин час там, където беше ги оставил, страхуващи се да изпълзят от скривалището си. А след като започнеха отново да се движат към билото, те трябваше да го правят с изключителна предпазливост.

Беше твърде наивно да вярват, че Спайви и хората й ще се откажат от преследването и ще се върнат. Те никога не биха го направили. В края на краищата, Чарли бе научил много за тях. Дентън Буд, неговият дебел приятел-психолог беше прав: само смъртта можеше да спре тази банда фанатици.

При лъкатушенето си през долната половина на склона, еленовата пътека започна да прави по-големи отклонения от преди. Те нямаше да стигнат дъното на долината така бързо, както бяха предвидили.

Първите двадесет минути Чарли не се нуждаеше от голяма помощ, защото в по-голямата си част пътят беше лек и невзискателен. Няколко пъти той трябваше да се хване за дърво или да се подпре на скала, за да запази равновесие и два пъти, когато склонът бе станал твърде стръмен, беше се облягал на Кристин, но не се държеше непрекъснато за нея. Фактически, Чарли се справяше значително по-добре, отколкото мислеше, че е възможно, когато бяха тръгнали.

Макар тиленолът и антибиотиковият прах да бяха притъпили болката, тя продължаваше да бъде неприятна. Дори притъпена от лекарствата, болката беше толкова интензивна, че Чарли би трябвало да очаква да го извади от строя, ако не бе открил, че я понася по-търпеливо, отколкото е мислил, че ще може. Той се адаптираше към нея. Скърцаше със зъби и правеше гримаси, но се адаптираше.

След двадесет минути обаче силата му започна да намалява и той се нуждаеше по-често от помощта на Кристин. Те достигнаха равнинната част на долината за двадесет и пет минути, през което време на него започна отново да му се замайва главата. Пет минути по-късно, когато стигнаха на границата на една обширна поляна, Чарли трябваше да спре и си почине, докато все още бяха под прикритието на дърветата. Той седна под един бор и се облегна на стъблото му.

Джоуи седна до него, но не каза нищо, дори не забеляза присъствието му. Чарли беше твърде уморен, за да се опита да изтръгне дума или усмивка от момчето.

Чубака лижеше своите леко кървящи лапи.

Кристин също седна и извади картата, която Чарли беше разстилал вчера на масата в хижата, настоявайки да й покаже как биха могли да излязат от планините, ако пристигнат хората на Спайви и се опитат да ги поставят на тясно. Господи, колко невероятно изглеждаше тогава една такава ситуация и колко ужасно неизбежна изглеждаше тя сега!

Кристин трябваше да сгъне картата няколко пъти, за да бъде с малка площ, докато я изучава, защото от време на време, вятърът се втурваше от поляната и се разбиваше между дърветата, прониквайки на известно разстояние на вътре в гъстата гора и блъскайки, мушкайки и грабвайки всичко по пътя си.

Силна снежна виелица бушуваше в най-ниската равнинна част на долината извън очертанията на гората. Вятърът духаше от югозапад, бучейки като експресен влак и носейки пред себе си снежна пелена. Снегът валеше толкова на гъсто, че през по-голямата част от времето можеше да се види само около една трета от пътя през поляната, където светът сякаш свършваше в гола бяла стая. Понякога обаче вятърът утихваше за няколко секунди или сменяше за кратко време посоката си. В същия миг стотиците непрозрачни снежни завеси потрепваха и се разтваряха, а в далечината можеха да се видят още дървета, скупчени в другия край на поляната и по-нататък далечната стена на някак си тясната долина, зад която се мержелееше още един силно отдалечен ръб на билото, където ледът и скалите имаха хромов отблясък, дори при липсата на слънце.

Съгласно картата, през средата на поляната минаваше малка рекичка, която течеше по дължината на долината. Кристин вдигна поглед и присви очи срещу белия водовъртеж отвъд гората, но не можа да види рекичката, дори когато снежната завеса се разтвори. Тя си я представи замръзнала и покрита със сняг. Ако те следваха рекичката (вместо да пресекат поляната и влязат в следващата гора) тя щеше накрая да ги отведе в горния край на една тясна клисура, която се спускаше надолу към езерото, защото долината беше висока и се стесняваше като фуния на югозапад, а те бяха все още далеч над Таху. Вчера, когато за първи път разтвори картата, Чарли каза, че те ще следват този път, ако се наложи да напуснат хижата и да поемат през дивата местност, но това беше преди той да бъде ранен. Оттук до най-близката цивилизация имаше три или четири мили път пеша и този маршрут не беше обезкуражаващо дълъг, ако си в добро физическо състояние. Обаче сега, когато Чарли беше ранен и слаб и трябваше да се движат в истинска снежна виелица, нямаше никаква надежда да успеят да стигнат до езерото по този път. При тяхното положение, три или четири мили беше едно точно толкова епично пътешествие, колкото прекосяването на, Китай.

Кристин отчаяно търсеше по картата някой друг път за измъкване или някакви указания за подслон и след като неколкократно се консултира с легендата, за да интерпретира картографските символи, тя откри пещерите. Те бяха по дължината на същата тази страна на долината, на половин миля на североизток оттук. Съдейки по картата, пещерите бяха интересни за тези усърдни туристи, които се интересуваха от древни индиански стенописи и които имаха манията да колекционират накрайници на стрели. Кристин не можеше да определи, дали се касаеше само за една или две малки пещери, или за разширяваща се мрежа от тях, но си помисли, че те биха могли да бъдат поне достатъчно големи, за да им послужат за убежище както от фанатиците на Спайви, така и от убийственото време.

Тя отиде по-близо да Чарли, опря главата си до неговата, за да бъде чута над воя на вятъра и му каза какво е намислила. Той беше напълно съгласен и доверието му в нейния план я накара да вярва още повече в него. Кристин престана да се безпокои, дали решението да отидат при пещерите е мъдро и започна да се безпокои, дали ще бъдат в състояние да стигнат през бурята до тях.

— Ние бихме могли да вървим на североизток през гората по дължината на долината, следвайки основата на нейната стена — каза тя на Чарли, — но така ще оставим следа.

— Докато, ако излезем на поляната преди да сме се отправили нагоре по долината, ако преминем по откритото пространство, бурята за нула време ще заличи следите ни.

— Да.

— Хората на Спайви ще ни загубят точно тук — каза той.

— Точно така. Разбира се, за да достигнем пещерите ще трябва, по-нататък на север, отново да влезем в гората. Те нямат шанс, дори едно на милион, да открият отново нашата следа, поради следната причина: те ще очакват да се отправим надолу по долината, на югозапад, към езерото, защото цивилизацията е в тази посока.

— Правилно. — Чарли облиза напуканите си устни. — На североизток от нас няма изобщо нищо, освен… още пустош.

— Те няма да ни търсят в тези околности, нали? — попита Кристин.

— Съмнявам се да го сторят — отвърна Чарли. — Да вървим.

— Да вървим там, по откритото, във вятъра и снега… няма да е лесно — каза тя.

— Чувствам се добре. Ще се справя.

Видът му не подсказваше, че ще може да се справи. Очите му сълзяха и бяха кървясали. Лицето му имаше измъчен вид и беше поразително бледо, а устните безкръвни.

— Но ти трябва да… се грижиш за Джоуи — каза Чарли. — По-добре отрежи парче въже… и го привържи с него към себе си.

Това предложени беше добро. В откритото поле, видимостта беше в най-добрия случай само двадесет ярда, влошавайки се до по-малко от четири ярда, когато вятърът се раздвижваше и причиняваше снежна вихрушка. За Джоуи, разбира се, щеше да бъде лесно да върви на разстояние няколко крачки, но веднъж разделили се, те щяха да открият, че ще е трудно, ако не и невъзможно, да се намерят отново. Тя отряза едно парче въже от макарата, която висеше на нейната раница и завърза единия край на кръста си, а другия за кръста на момчето. Така то можеше да се движи свободно до шест фута от нея.

Чарли често поглеждаше нервно назад по пътя, по който бяха дошли.

Кристин беше повече обезпокоена от факта, че Чубака също поглеждаше назад. Той все още лежеше относително спокойно, но ушите му бяха наострени и тихичко ръмжеше.

Тя помогна на Чарли и на Джоуи да сложат маските, защото те щяха да се нуждаят от тях, независимо че отворите за очите ограничаваха полезрението им. Кристин постави своята маска на лицето, нагласи отново качулката и изтегли плътно връзките под брадичката си.

Джоуи стана без да му каже никой. Това беше добър знак. Той продължаваше да изглежда безпомощен, безпристрастен и не интересуващ се какво става около него, но поне на подсъзнателно равнище разбираше, че е време да тръгва. Това означаваше, че той не е съвсем недосегаем.

Кристин помогна на Чарли да се изправи.

Той не изглеждаше добре.

Тази последна половин миля до пещерите щеше да бъде чисто мъчение за него. Обаче нямаше какво друго да направят.

Кристин хвана с едната ръка здравата ръка на Чарли близо до рамото (за да бъде готова да го подкрепи, ако станеше нужда) и както бе свързана с Джоуи посредством въжето, тя ги поведе през поляната. Вятърът беше като разгневен звяр. Температурата на въздуха бе най-малко двадесет градуса под нулата. Снежните парцали не бяха повече никакви парцали. Те бяха се свили до мънички кристали сачми, които изскачаха с остър звук от топлоизолиращите дрехи на Кристин. Ако Адът беше студен, вместо горещ, той би трябвало да представлява нещо подобно.

65.

Пепел и полуизгорели черни клони беше всичко, което бе останало от до неотдавна буйно горящия огън в средата на пътеката. Кайл Барлоу ритна обгорения детрит, разпръсквайки го.

Той пристъпи под скалния навес и хвърли поглед на изоставената раница. В един от ъглите на скалната ниша имаше хартиени отпадъци — обвивки от опаковките на марлени превръзки.

— Ти беше прав — каза Бърт Тъли. — Човекът е бил ранен.

— Достатъчно тежко, за да не може да носи повече своята раница — допълни Барлоу, отвръщайки се от изоставения товар.

— Аз обаче все още не съм сигурен, дали трябва да го преследваме само ние, четиримата — отбеляза Тъли. — Нуждаем се от подкрепления.

— Няма време, за да ги докараме — каза Барлоу.

— Но той… той уби така много от нас.

— Подозираш ли ни?

— Не, не — отвърна Тъли, но изглеждаше уплашен.

— Сега ти си войник — напомни му Барлоу. — С Божията закрила.

— Зная. Само че… този… Харисън… той е дяволски добър стрелец.

— Вече не е толкова добър, колкото е бил преди да го рани Дени.

— Но той е застрелял Дени! Сигурно все още е много добър.

— Ти видя мястото по-назад на пътеката, където е падал. Там, където е дошла тя и му е помогнала, има още кръв — отвърна нетърпеливо Кайл.

— Но подкрепления…

— Забрави за тях — каза Кайл, проправяйки си път покрай него.

Барлоу също имаше своите съмнения и се питаше, дали не беше рязък с Бърт само за да изхвърли от съзнанието си своето собствено променено мнение.

Една Ваноф и Майка Грейс чакаха на пътеката.

Старицата не изглеждаше добре. Очите й бяха кървясали, хлътнали дълбоко и полузатворени от потъмнялата плът, която ги ограждаше. Тя беше прегърбена и превита в кръста като самия образ на изтощението.

Барлоу беше учуден, че тя бе дошла толкова далеч. Той искаше да я остави в хижата с пазачи, но тя бе настояла да продължи в планината с тях. Барлоу знаеше, че е жизнена жена и че притежава значителни за нейната възраст сила и издръжливост, но беше изненадан от непоколебимото й движение напред през гората. Понякога, те трябваше да й помагат на някое трудно място и веднъж дори той я носи в продължение на тридесетина ярда, но по-голямата част от пътя тя беше изминала със собствени сили.

— Колко отдавна са напуснали това място? — попита Грейс, чийто глас беше толкова дрезгав, колкото напукани и безкръвни бяха устните й.

— Трудно е да се каже. Огнището е изстинало, но в такова време въглените се охлаждат наистина бързо.

— Ако Харисън е така лошо ранен, както мислим ние — каза Бърт Тъли, — те не може да са много далеч. Ние сигурно сме ги наближили: Можем да си позволим да вървим бавно, да бъдем внимателни и да се уверяваме, че няма да се натъкнем на нова засада.

— Не. Ако те са наблизо, нека побързаме и приключим с тях — каза Грейс.

Тя се обърна, направи една крачка, препъна се и падна.

Барлоу я вдигна и постави на крака.

— Безпокоя се за теб, Майко — каза той.

— Аз съм добре — отвърна тя.

— Майко, ти изглеждаш… изтощена — намеси се Една Ваноф.

— Може би ще трябва да починем тук няколко минути — добави Бърт.

— Не! — отсече Майка Грейс. Нейните кървясали очи ги пронизаха. — Никакви няколко минути. Нито дори една минута. Не можем да си позволим да дадем на момчето дори секунда повече, отколкото трябва. Казах ви… с всяка секунда, която живее, неговата сила се увеличава. Казах ви го хиляда пъти!

— Но, Майко, ако нещо се случи с теб, останалите няма да сме в състояние да продължим.

Барлоу потрепери от пронизващата сила на нейния поглед. И сега гласът й имаше едно особено качество, което се появяваше в него само след видение. Това беше един пронизващ резонанс, който вибрираше в костите му.

— Ако аз угасна, вие ще трябва да продължите. Вие ще продължите. Богохулство е да се говори, че вашият съюз е по-скоро с мен, отколкото с Бога. Ще продължите, докато не ви оставят вашите собствени крака, докато не можете да пролазите дори един фут повече. И вие, все пак, ще продължавате да вървите, иначе Бог няма да се съжали над вас. Няма да има никакво съжаление и никаква милост. Ако вие го разочаровате в тази мисия, Той ще остави душите ви да бъдат повикани в армиите на Пъкъла.

Някои хора не се повлияваха, когато Майка Грейс им говореше по този начин. Други чуваха само декламирането на една стара глупачка. Трети бягаха, като че ли тя ги заплашваше. Четвърти се смееха. Кайл Барлоу обаче винаги беше смирен. Нейният глас продължаваше да го очарова.

Те напуснаха скалния навес и се отправиха надолу по еленовата пътека. Колоната се водеше от Барлоу, Една Ваноф беше втора, Майка Грейс трета, а Бърт Тъли бе последен. Виенето на вятъра приличаше на страховит демоничен глас, а на Барлоу той непрекъснато му напомняше за злите сили, които дори сега заговорничеха, за да поемат управлението на Земята.

66.

Кристин беше започнала да мисли, че те никога няма да излязат от поляната.

Това беше по-лошо от снежната буря. Неразличимост на релефа с вятър, който беше толкова силен, че приличаше на ураган при тропически климат, а снегът падаше така обилно и бързо, че Кристин не виждаше на повече от два или три фута пред себе си. Светът беше изчезнал. Тя се движеше през един кошмарен пейзаж без подробности, в един свят само от сняг и сива светлина. Гората не се виждаше от никоя страна. Кристин невинаги виждаше Джоуи, когато последният изоставаше на разстояние, колкото бе дължината на въжето. Това беше ужасно. И макар светлината да беше сива и разсеяна, имаше един всепроникващ блясък, който изгаряше в нейните очи и тя съзнаваше, че опасността от снежна слепота е съвсем реална. Какво щяха да правят, ако трябваше да опипват своя път през поляната без да виждат, търсейки североизточния край на долината само по инстинкт? Кристин знаеше отговора: те щяха да умрат. Тя спираше на всеки тридесет крачки, за да погледне компаса, закътвайки го в своите облечени в ръкавици ръце и въпреки че се стараеше да се движат по права линия, няколко пъти откриваше, че следват погрешна посока и трябваше да коригира курса.

Дори да не се заблудяха и загубеха, те можеха да умрат тук, ако не се движеха достатъчно бързо, защото студът бе по-силен, отколкото Кристин изобщо можеше да си представи. Той беше толкова силен, че тя нямаше да се изненада, ако внезапно замръзне права по средата на крачка.

Кристин се безпокоеше за Джоуи, но момчето се държеше на крака и се движеше тежко до нея дълго след като тя очакваше да падне. Неговото квази-кататонично отдръпване беше по ирония на съдбата от полза при тези обстоятелства. Понеже не беше в хармония с реалния свят, студът и вятърът му влияеха по-малко, отколкото в противния случай. Но дори така, природните сили щяха да вземат своя данък след известно време. Кристин трябваше скоро да го отведе от поляната в относителния подслон на гората, независимо дали щяха да достигнат или не мястото, където се намираха пещерите.

Чарли беше по-зле от момчето. Той често се препъваше и няколко пъти пада на колена. След пет минути, Чарли започна от време на време да се обляга на Кристин за подкрепа. След десет минути се нуждаеше от нея по-често. След петнадесет минути, той непрекъснато се нуждаеше от подкрепа и ходът им се забави почти до тътрене.

Кристин не можеше да каже нито на него, нито на Джоуи, че скоро възнамерява да се насочи към гората, защото вятърът правеше разговора невъзможен. Когато беше с лице към вятъра, думите бяха натъпквани обратно в гърлото й в момента, в който ги изговаряше, а когато бе с отвърнато от него лице, те бяха разкъсвани като слаба тъкан и разпръсквани в безсмислени срички.

В продължение на дълги минути тя губеше Чубака от погледа си и няколко пъти беше сигурна, че никога повече няма да го види, но той винаги се появяваше отново, изтощен и слаб, но жив. Козината му беше покрита с ледена кора и когато се появеше сред бушуващите снежни вихри, Чубака приличаше на куче, връщащо се от оня свят.

Вятърът помиташе почти напълно от снега обширни площи, оставяйки на места само няколко инчов слой, но при най-краткото му спиране се трупаха преспи. Те запълваха набраздявания и вдлъбнатини, създавайки капани, които не можеха нито да се видят, нито да се избегнат. Те бяха изоставили снегоходките на Чарли заедно с неговата раница отчасти, защото раненото рамо не му позволяваше повече да ги носи и отчасти, защото краката му не бяха достатъчно стабилни, за да ги използва. В резултат на това, Кристин и Джоуи не можеха да използват своите снегоходки, за да прекосяват преспите, защото трябваше да следват този път, който можеше да преодолее и Чарли. Понякога Кристин внезапно осъзнаваше, че е нагазила в сняг до колената си, после до средата на бедрото и в по-дълбок и трябваше да се връща, за да търси обходен път около преспата, а това не беше лесно, тъй като не можеше да види къде, по дяволите върви. Друг път стъпваше в дупки, които снегът беше запълнил. Без никакво предупреждение, от една крачка до следващата, тя внезапно се оказваше потънала до кръста в сняг.

Кристин се страхуваше от внезапно пропадане или от някоя наистина дълбока дупка на поляната. Такива дупки не бяха нещо необикновено за планинска местност като тази. Те бяха преминали покрай няколко много стари и с ръб от загладен от водата варовик. Ако тя направеше някоя погрешна стъпка и пропаднеше в снега до над главата си, Чарли можеше да не бъде в състояние да я измъкне отново, дори да не беше си счупила нищо при падането. По същия начин, тя не беше сигурна, дали ще може да ги измъкне от подобен капан, ако Чарли или Джоуи попаднеха в него.

Кристин така се разтревожи от тази опасност, че спря и развърза въжето от кръста си. Страхуваше се да не повлече Джоуи заедно със себе си в някоя пропаст. Тя нави въжето на дясната си ръка. Така можеше винаги да го освободи, ако наистина пропаднеше в някоя дупка.

Кристин си казваше, че нещата от които най-много се страхуваме, никога не ни се случват, че винаги на главата ни се стоварва нещо друго, нещо напълно неочаквано, като случайната им среща с Грейс Спайви в паркинга на Сауд Коуст Плаца последния неделен следобед. Но, когато те бяха навлезли дълбоко в поляната и когато тя беше почти готова да ги поведе обратно към гората на изток, най-лошото, в края на краищата, се случи.

Чарли току-що беше намерил в себе си нови резерви от сила и беше се пуснал от нейното рамо, когато снега, в който стъпи, внезапно се оказа дълбок и Кристин установи, че се е случило точно това, от което се страхуваше. Тя се опита да се отдръпне назад, но, подпомагана и от вятъра, беше започнала вече да се накланя напред. Цялата й инерция беше в тази посока, така че тя не можа навреме да запази равновесие. Изпускайки силен вик, който вятърът смекчи до тихо възклицание, Кристин пропадна в сняг до над главата си и удари дъното с левия крак болезнено извит под нея.

Тя вдигна поглед и видя снега да се сипе върху нея и да запълва дупката, която бе направила при пропадането си през него.

Кристин можеше да бъде погребана жива.

Тя беше чела вестникарски истории за работници, погребани живи, задушени или премазани в изкопи не по-дълбоки от тази дупка. Разбира се, снегът не беше толкова тежък и мръсен, колкото пясъка, така че нямаше да бъде премазана. Тя щеше да е в състояние да си пробие път през него и дори да не можеше да го стори, щеше поне да може да диша, защото снегът не беше така плътен и задушаващ, както пръстта. Тази констатация обаче не намали нейната паника.

Кристин подскочи миг, след като достигна дъното, въпреки болката в крака си и задраска за твърда опора на ръцете в скритата стена на канала или ямата, в която беше пропаднала. Обаче не можа да я намери. Имаше само сняг. Мек, пластичен и вбесяващо нематериален сняг.

Тя продължаваше да вика. Буца сняг падна в отворената й уста и я задави. Ямата се ронеше над нея от всички страни, засипвайки я със сняг до рамената, после до брадичката. Господи! Кристин продължава отчаяно да отстранява снега от главата си, за да запази лицето и ръцете си свободни, но той я затрупваше по-бързо, отколкото тя можеше да го отстранява.

Лицето на Чарли се появи отгоре. Той лежеше на земята надвесен над ръба на дупката и се взираше надолу. Чарли викаше нещо, но Кристин не можеше да го разбере какво казва.

Тя отмахваше снега, но той продължаваше да се сипе отгоре й. Това беше един непрекъснато нарастващ снегопад, който се спускаше от преспите около нея, докато накрая буквално притисна бодящите я ръце до страните й. Не! А снегът продължаваше да се срутва навътре, достигайки отново до брадичката и до устата. Тя стисна устни и затвори очи. Беше сигурна, че ще остане изцяло отдолу, че снегът ще покрие главата й, че Чарли никога няма да бъде в състояние да я извади и че това ще бъде нейния гроб. Обаче хлътването престана преди да бъде покрит носът й.

Кристин отвори очи и погледа към Чарли от дъното на една бяла фуния. Снежните стени бяха неподвижни, но във всеки момент можеха да трепнат и да продължат да се срутват върху нея.

Тя се страхуваше да мръдне и дишаше тежко.

Джоуи. Какво правеше Джоуи?

Кристин бе освободила въжето (и Джоуи) веднага щом беше почувствала, че ще пропадне в ямата. Надяваше се, че Чарли беше го спрял, преди той също да падне вътре. В своето, подобно на транс състояние, момчето нямаше непременно да спре, само защото тя е пропаднала под снега. Ако Джоуи беше паднал в пряспата, те, вероятно, никога нямаше да го намерят. Снегът щеше да го затрупа и те нямаше да могат да го открият по виковете му при този вой на вятъра и поради заглушаването им от няколкото фута сняг.

Тя не вярваше, че сърцето й може да тупа толкова бързо и силно без да се пръсне.

Отгоре Чарли беше протегнал здравата си ръка с отворена длан и правеше жест ела-при-мен с пръстите.

Ако Кристин успееше да освободи ръцете си от снега, който сега ги притискаше, тя щеше да може да се хване за него и с общи усилия да се опитат да я измъкнат от дупката. Но при освобождаването на ръцете си, тя можеше да предизвика нов снегопад, който да покрие главата й с няколко фута сняг. Тя трябваше да бъде внимателна, да се мърда бавно и предпазливо.

Кристин изви дясната си ръка назад и напред под снега, за да направи по този начин кухина. После обърна дланта нагоре и зачопли снега с пръсти, оставяйки го да пада в кухината покрай ръката й. Така тя направи за секунди един тунел до повърхността. След това провря ръката си през тунела и тя се появи безпрепятствено от пръстите до над лакътя. Кристин я издигна нагоре и улови протегнатата ръка на Чарли. Може би, в края на краищата, щеше да успее. После изрови и другата си ръка и хвана с нея китката на Чарли.

Снегът около нея помръдна, но само малко.

Чарли започна да тегли, а тя се надигна.

Бялата стена започна отново да пада. Снегът засмукваше Кристин като подвижен пясък. Стъпалата й се отлепиха от дъното, когато Чарли я задърпа нагоре, а тя започна лудо да рита, търсейки стената на ямата. Накрая я намери и се опита да забие ходилата си в нея, за да я използва и се избута нагоре. Чарли се отдръпваше назад, продължавайки да я дърпа нагоре. Това сигурно беше мъчително за него, тъй като напрежението минаваше през здравите му ръка и рамо в раненото рамо, изсмуквайки последните му останали сили. Но работата вървеше. Слава Богу. Всмукващият сняг я пускаше. Тя беше вече достатъчно високо, за да рискува да се държи за ръката на Чарли с едната си ръка и да се залови с другата за ръба на ямата. Лед и замръзнала земя поддадоха под пръстите й, но тя се хвана отново, този път за нещо здраво. С помощта на Чарли и наличието на здрава земя, на която да се хване, Кристин успя да се измъкне навън върху гърба си. Тя дишаше тежко и хленчеше с деморализиращото чувство, че е избегнала студения стомах на едно живо същество и че едва не е била разкъсана от един звяр, съставен от лед и сняг.

Внезапно, Кристин установи, че ловната пушка, която висеше на рамото й, когато падна в дупката, беше се изхлузила иди ремъка беше се скъсал. Тя сигурно още беше вътре. Но след като Чарли изтегли Кристин, дупката беше се затворила зад нея. Ловната пушка беше загубена.

Това нямаше значение. Хората на Спайви нямаше да ги последват през снежната виелица.

Кристин застана на ръце и колена и се отдалечи пълзешком от снежната клопка, търсейки Джоуи. Той беше там, на земята, сгушил се в позата на зародиш, с изтеглени нагоре колена и опряна на тях глава.

Чубака стоеше до него, като че ли разбираше, че момчето се нуждае от топлината му, макар видът на животното да подсказваше, че то няма топлина за даване. Козината му бе покрита със сняг и лед, а имаше лед и на ушите. Чубака я гледаше с тъжните си кафяви очи, пълни с объркване, страдание и страх.

Кристин се срамуваше, че беше го обвинила отчасти за отдръпването на Джоуи и че беше пожелала никога повече да не го види. Тя постави ръка върху голямата му глава и той, въпреки умората си, намери сили да потърка нежно муцуната си в нея.

Джоуи беше жив, в съзнание, но в окаяно състояние. По неговата маска бе полепнал набит сняг. Ако тя не го махнеше скоро от този вятър, той щеше да замръзне от студ. Погледът му беше още по-безучастен отпреди.

Кристин се опита да го накара да стане, но той не можа. Въпреки че беше изтощена и разнебитена и въпреки че левият крак продължаваше да я боли от падането, тя трябваше да го носи.

Кристин изрови компаса от джоба си, погледна го и се обърна с лице на изток-североизток, към частта от гористата местност, където трябваше да се намират пещерите. Тя можеше да вижда на разстояние само пет или шест фута. По-нататък бурята образуваше снежна пелена, която падаше като тежки завеси.

Изненадана от степента на своята собствена жизненост, тя вдигна Джоуи и го задържа в двете си ръце. Майчиният инстинкт трябваше да спаси нейното дете, независимо какво щеше да й коства това, а нейното майчино отчаяние бе освободило някакъв последен оскъден запас от адреналин.

Чарли се движеше до нея, но видът му беше лош, почти толкова ужасен, колкото на Джоуи.

— Трябва да влезем в гората! — викаше тя. — Да се спасим от вятъра.

Кристин не мислеше, че Чарли ще може да я чуе при този вой на носещата смърт буря, която бушуваше на поляната. Той обаче кимна, като че ли беше разбрал нейното намерение и те тръгнаха в белотата, надявайки се компасът да ги отведе до относителния подслон на мамонтовите дървета. Те се влачеха с повишено внимание, за да избегнат попадането в някой друг снежен капан.

Кристин погледна назад към Чубака. Кучето се стараеше да ги следва, но с огромни усилия. Дори да можеше да възстанови силата на краката си, нямаше почти никакъв шанс, че ще успее да достигне с тях до дърветата. Това беше, може би, последния път, когато го зърваше. Бурята щеше да го погълне точно както пълната със сняг яма беше се опитала да погълне нея.

Всяка крачка беше изпитание.

Вятър. Сняг. Жесток студ.

Умирането беше по-лесно, отколкото вървенето.

Тази мисъл я плашеше и й даваше сила да направи още няколко крачки.

Едно добро нещо: нямаше никакво съмнение, че техните следи щяха да бъдат напълно заличени. Бесният вятър и арктичният яростен снеговалеж щяха да направят невъзможно проследяването им от фанатиците на Спайви.

Снегът падаше от небето, като че ли беше изтръскван от огромни сандъци и префучаваше надолу на парцали и буци.

Още една крачка. Още една.

Вятърът напластяваше снега по техните ръце, крака, гърбове и гърди, сякаш ги покриваше с броня, докато дрехите им не добиха същия цвят като пейзажа около тях.

Отпред се появи нещо. Един тъмен силует. Той се материализираше в бурята и после беше скрит от една още по-яростна снежна вихрушка. Силуетът се появи отново и този път не изчезна. После още един. Това бяха огромни тъмни петна, призрачни образувания, които се издигаха отвъд снежните завеси. Постепенно, те започнаха да стават по-ясни и по-добре очертани. Да. Едно дърво. Няколко дървета.

Те вървяха най-малко петдесет ярда в гората, преди да намерят място, където взаимно преплетените клони на вечнозелените дървета станаха така на гъсто над главите им, че започнаха да спират значителна част от снега. Видимостта се подобри. Те бяха се освободили също и от бруталните юмруци на вятъра.

Кристин спря, пусна Джоуи на земята и махна неговата набита със сняг маска. Сърцето й се сви, когато видя лицето му.

67.

Кайл Барлоу, Бърт Тъли и Една Ваноф се събраха около Грейс в края на гората под последните вечнозелени дървета. Вятърът ги лижеше откъм поляната, като че ли беше гладен за тяхната топлина. Със свалени от ръцете ръкавици, Грейс протегна ръцете си с длани към поляната отвъд дърветата, получавайки ясновидски възприятия. Другите я чакаха мълчаливо да реши какво да правят по-нататък.

Отвън, върху откритата площ на долината, трещящата снежна буря приличаше на безкрайна поредица от динамични детонации, на един непрекъснат рев. Буйните пориви на вятъра приличаха на удари, а снегът беше гъст като дим. Времето беше подходящо за край на света.

— Те са минали по този път — каза Майка Грейс.

Барлоу вече знаеше, че тяхната плячка беше минала по този път, защото и техните следи му подсказваха това. В каква посока са се отправили след излизането на открито беше друг въпрос. Макар да бяха излезли оттук едва неотдавна, отпечатъците от краката им не бяха оцелели на голямо разстояние от края на гората. Той чакаше Майка Грейс да му каже нещо, което не можеше сам да забележи.

— Ние не можем да излезем на откритото — каза Бърт Тъли, изследвайки с безпокойство покритото със сняг поле пред тях.

Изведнъж Грейс свали ръцете си и се отдалечи от поляната по-навътре между дърветата.

Те тръгнаха с нея, разтревожени от изписания на лицето й ужас.

— Демони — каза дрезгаво тя.

— В бурята ли? — попита Барлоу.

— Стотици… хиляди… чакащи нас… криещи се в преспите… чакащи да се надигнат… и да ни унищожат…

Барлоу хвърли поглед към откритото пространство. Не можеше да види нищо друго освен сняг. Искаше му се да притежава надареността на Майка Грейс. Наблизо имаше зли духове, а той не можеше да ги открие. Това го правеше да се чувства плашещо уязвим.

— Ние трябва да чакаме тук, докато премине бурята — каза Грейс.

Бърт Тъли беше видимо облекчен.

— Но момчето… — започна Барлоу.

— Става все по-силно — призна Грейс.

— А Здрача?

— Все повече се приближава.

— Ако чакаме…

— Може би ще закъснеем твърде много — каза тя.

— Няма ли Бог да ни запази, ако навлезем в поляната? — попита Барлоу. — Не сме ли въоръжени с неговата сила и милост?

— Ние трябва да чакаме и да се молим — беше единственият отговор, който му даде тя.

Тогава Кайл Барлоу разбра, колко късно, всъщност, беше станало. Толкова късно, че трябваше да бъдат по-бдителни, отколкото досега. Сатаната беше сега с толкова силно и реално присъствие в този свят, колкото и самият Бог. Може би, везните още не бяха се наклонили към страната на дявола, но равновесието беше крехко.

68.

Кристин свали покритата с лед маска от лицето на момчето, а Чарли трябваше да се отвърне от детското лице, когато то беше открито.

Аз ги провалих, помисли той.

Отчаяние го обзе и предизвика сълзи в очите му.

Чарли седеше на земята, облегнат на едно дърво и почиваше със затворени очи и глава, облегната също на ствола. Той пое няколко пъти дълбоко въздух, опита се да спре да трепери, да мисли оптимистично и да се убеди, че всичко ще бъде наред, но не успя. През целия си живот беше оптимист и това неотдавнашно запознанство с разкъсващото душата съмнение беше отвратително.

Тиленолът и обезболяващият прах имаха само слабо въздействие върху неговата болка, но дори това минимално облекчение изчезваше. Болката в рамото му отново набираше сила и беше започнала да се разпространява наоколо, както преди. Тя минаваше през гърдите и нагоре през шията отиваше в главата.

Кристин говореше тихо и окуражаващо на Джоуи, макар да й се искаше да плаче при вида му, както бе направил Чарли.

Чарли събра кураж и погледна отново момчето.

Лицето на детето беше червено, на бучки и силно обезобразено от копривна треска, причинена от лютия студ. Очите му бяха почти затворени от подуване. Те бяха покрити по краищата с една лепкава слузеста субстанция, с каквато бяха слепени и миглите му. Ноздрите на Джоуи бяха запушени от подуване, така че той дишаше през устата, а устните му бяха напукани, подпухнали и кървяха. Червенината на лицето му се нарушаваше само от две петна на бузите и едно петно на върха на носа, което можеше да означава премръзване, макар Чарли горещо да се надяваше, че не е.

Кристин погледна Чарли. Нейният собствен песимизъм личеше по угрижения й поглед, ако не в гласа й:

— Добре. Ние трябва да продължим нататък. Трябва да избавим Джоуи от този студ. Трябва да намерим пещери.

— Не виждам никаква следа от тях — каза Чарли.

— Те трябва да са наблизо — предположи Кристин. — Необходима ли ти е помощ, за да се изправиш?

— Ще се справя сам — отвърна той.

Тя вдигна Джоуи. Момчето не се хвана за нея. Ръцете му висяха отпуснати надолу. Кристин погледна Чарли.

Чарли въздъхна, хвана се за дървото и с голямо усилие се изправи. Беше съвсем изненадан, че е успял.

Но Чарли се изненада още повече, когато миг по-късно се появи Чубака, покрит целия с лед и сняг и с ниско наведена глава. Той представляваше движещо се определение за нещастие. Чарли беше сигурен, че животното ще рухне и ще загине в бурята, когато беше го видял за последен път на откритото място.

— Боже мой! — възкликна Кристин, когато съзря кучето и видя колко слисан беше Чарли.

Това е важно, помисли Чарли. Кучето се спаси. Това означава, че ние всички ще оцелеем.

Той искаше твърде много да повярва в оцеляването им. Опита се да се самоубеди. Но те бяха още много далеч от дома.

От начина, по който нещата се развиваха за тях, Кристин мислеше, че няма да бъдат в състояние да намерят пещерите, а само ще се скитат из гората, докато не паднат от изтощение и премръзване. Но накрая съдбата беше им запазила малко късмет и след по-малко от десет минути, те намериха това, което търсеха.

Дърветата в близост до пещерите бяха по-нарядко, защото теренът ставаше изключително скалист. Той се издигаше в неравни каменни стъпала, издатини, изпъкналости, тераси и отстъпи. Поради по-малкото дървета, тук беше се натрупал повече сняг. Огромни преспи имаше в основата на склона и на много места по-нагоре, където някой отстъп или тясна тераса осигуряваха някакво улеснение. Но тук имаше също и повече вятър, който свиреше надолу от върховете на огромните дървета, и големи скални площи, оголени от снега. Кристин виждаше в по-ниските формации тъмните входове на три пещери, където тя и Чарли можеше да са в състояние да се изкатерят. В по-горната формация се виждаха входовете на още половин дузина други пещери, но те не бяха достижими. Там, може би, имаше още много отвори, сега затрупани и скрити от преспи, защото тази част от стената на долината очевидно представляваше един лабиринт от тунели и кухини.

Тя занесе Джоуи до една група валчести камъни в подножието на склона и го остави долу на завет.

Чубака закуцука след тях и се отпусна уморено до своя господар. Учудващо беше, че кучето е изминало целия този път, но беше ясно, че няма да е в състояние да отиде много по-далеч.

С въздишка на благодарност и охкане от болката Чарли се свлече на земята до Джоуи и кучето.

Външният му вид плашеше Кристин толкова, колкото и измъченото лице на Джоуи. Кървясалите му очи бяха трескави — два горящи въглена върху загорялото му лице. Тя се страхуваше, че ще остане сама тук, на открито, с телата на единствените двама души, които обичаше и че ще стане пазач на едно гробище в пустинята, което накрая щеше да бъде и нейно последно място за почивка.

— Ще погледна в тези пещери — каза тя на Чарли, викайки, за да бъде чута, тъй като сега, повече или по-малко, те бяха отново на открито. — Ще видя коя е най-добрата за нас.

Той кимна, Джоуи не реагира и тя се отдалечи от тях, катерейки се по скалистия терен към първия тъмен отвор върху лицето на склона.

Кристин не беше сигурна, дали тази част от стената на долината беше от варовик или гранит, тъй като без друго не беше спелеолог и не знаеше в кой вид скала пещерите са най-безопасни. Освен това, дори тези пещери да не бяха безопасни, тя трябваше да ги използва, защото нямаше къде другаде да отиде.

Първата пещера беше с нисък тесен вход. Кристин извади фенерчето от своята раница и влезе в тази дупка в земята. Беше принудена да пълзи на ръце и колена, а в някои места проходът беше достатъчно тесен, за да изисква ловко промъкване. След десет или дванадесет фута тунелът се разшири до помещение със страна около петнадесет фута и нисък таван, колкото едва да може да се изправи. То беше достатъчно голямо, за да ги приюти, но далеч не беше идеално. Други проходи водеха навън от помещението и по-дълбоко в склона, но никой от тях не беше с достатъчно големи размери, за да може да мине през него. Тя отново излезе на вятъра и снега.

И втората пещера не беше подходяща, но третата беше толкова близка до идеалната, колкото тя очакваше да намери. — Първият проход беше достатъчно висок, така че Кристин не беше нужно да пълзи, за да влезе и достатъчно широк, за да не трябва да се промъква. При отвора имаше малка пряспа, но тя мина през нея без затруднение. След пет фута навътре в склона, проходът завиваше рязко надясно и след още шест фута точно толкова рязко обратно наляво. Това бе една двойна преграда, която спираше вятъра. Първата зала беше около двадесет фута широка, тридесет или тридесет и пет фута дълга и дванадесет до петнадесет фута висока в близкия край. Тя имаше гладък под и стени, които бяха изронени и нащърбени на някои места и гладки като водна повърхност на други.

Надясно от нея се разкриваше друга зала. Тя беше по-малка и с по-нисък таван. Там имаше няколко сталактита и сталагмита, които изглеждаха като образувани от стопен сив восък, а на няколко места в помещението те се срещаха по средата, за да образуват силно вталени стълбове. Кристин освети с фенерчето наоколо, видя един проход в далечния край на второто помещение и допусна, че води към трета кухина, но това беше всичко, което й бе необходимо да знае.

Първото помещение имаше всичко, каквото искаха. Към задната част таванът се спускаше, а подът се издигаше. В последните пет фута издигането беше рязко и образуваше перваз с дълбочина пет фута и широчина двадесет фута, само на четири фута от тавана. Изследвайки с фенерчето тази повдигната ниша, Кристин откри отвор с диаметър два фута в скалата над нишата, който отиваше нагоре в тъмнината и тя установи, че е намерила едно огромно естествено огнище със свой собствен димоход. Отворът сигурно водеше към някоя друга пещера по-високо в склона на възвишението и през тази зала или през някоя друга отвъд нея към повърхността. Пушекът щеше да се издига по пътя на естествената тяга и накрая щеше да излиза в атмосферата.

Важно беше да имат огън. Те не бяха донесли със себе си своите спали чували, защото такива обемни вещи щяха да ги забавят и защото очакваха да достигнат езерото преди падането на нощта, в който случай те нямаше да имат нужда от тях. Снежната буря и раната в рамото на Чарли бяха променили коренно плановете им и сега, без спални чували да ги предпазват от нощния студ и да им помогнат да запазят своята телесна топлина, един огън беше от важно значение.

Кристин не се безпокоеше, че пушекът ще издаде тяхното местоположение. Гората щеше да го скрие. А след като се издигнеше над върховете на дърветата, той щеше да се загуби в бялата вихрушка на бурята. Освен това, почти сигурно беше, че фанатиците на Спайви щяха да ги търсят на югозапад, към края на долината, който водеше към цивилизацията.

Залата се славеше и с една друга отличителна черта, която първоначално се добавяше към нейната привлекателност. Една от стените беше декорирана с рисунка, висока седем фута — един индиански тотем на мечка, може би гризли. Тя беше гравирана в скалата с някакъв вид корозивна жълта боя. Рисунката беше или груба, или високо стилизирана, но Кристин не знаеше достатъчно за индианските тотеми, за да направи прецизно разликата. Знаеше само, че рисунки като тази са били обикновено предназначени да носят щастие на обитателите на пещерата. Образът на мечката, по общо мнение, включваше един реален дух, който щеше да осигури защита. Отначало, това изглеждаше като едно добро нещо. Тя, Чарли и Джоуи се нуждаеха от всяка защита, която биха могли да получат. Но, когато Кристин спря за малко, за да изследва серно-жълтата мечка, тя получи усещането, че в нея има нещо заплашително. Това, разбира се беше смешно и показваше нестабилното състояние на нейното съзнание, защото мечката не беше нищо друго, освен една рисунка върху камък. Въпреки всичко, при преоценката, тя реши, че би предпочела на мястото на тотема още една мръсносива стена.

Кристин обаче нямаше намерение да търси друга пещера, само защото не харесваше декора на тази. Естественото огнище далеч превъзхождаше по значение вкуса към живопис на предишните обитатели. С огън за топлина и светлина, пещерата щеше да осигури почти толкова добър подслон, колкото и хижата, която бяха оставили. Пещерата, разбира се, не беше толкова удобна, колкото хижата, но в момента Кристин не беше така загрижена за удобствата, както не й даваше мира запазването на своя син, Чарли и себе си живи.

Въпреки каменния под, който служеше и за стол и за легло, Чарли беше възхитен от пещерата и в момента тя му изглеждаше толкова луксозна, колкото всяка хотелска стая, която беше обитавал. Само това, дето спираше вятъра и снега, беше несравнимо блаженство.

За повече от един час, Кристин събра изсъхнали дървета и клони, с които да запали огън и да го поддържа до сутринта. Тя се връщаше в пещерата многократно с ръце пълни с така необходимото гориво. Кристин направи една купчина от по-дебелите дървета и друга за малките, които щяха да служат за подпалка.

Чарли се възхищаваше от нейната енергия. Възможно ли беше такава сила да извира от един майчин инстинкт? Изглежда нямаше друго обяснение. Тя би трябвало отдавна да е рухнала.

Чарли знаеше, че трябва да изключва светлината на фенерчето всеки път, когато Кристин излизаше навън и да я пали отново само, за да може тя да вижда, когато се връща с наръча дърва, за да не се изтощят батериите. Въпреки това, оставяше фенерчето да свети, защото се боеше пълният мрак да не предизвика нежелана реакция на Джоуи.

Момчето беше зле. Дишането му бе затруднено и то лежеше неподвижно и мълчаливо до също толкова изтощеното куче.

Докато се вслушваше в неравномерното дишане на Джоуи, Чарли си казваше, че намирането на пещерата е още един добър знак, едно указание, че техният късмет се подобрява, че до един-два дни те ще възстановят силите си и ще могат да се отправят надолу към езерото. Но един друг, по-мрачен глас в него питаше, дали, вместо това, пещерата не беше само един гроб и макар да не искаше да мисли за тази депресираща възможност, той не можеше да си я избие от главата.

Чарли се вслушваше в шума от водните капки в съседната пещера. Студените каменни стени и кухите пространства усилваха този непретенциозен звук и го правеха да изглежда както зловещ, така и странен. Той беше като механично сърцебиене или, може би, като почукване на нокът на животно върху стъклена плоскост.

Огънят хвърляше трепкаща оранжева светлина върху жълтата мечка-тотем, правейки я да потрепва и върху мръсносивите стени. Добре дошла топлина се изливаше от пламтящата купчина дърва. Естественият димоход действаше така, както се надяваше Кристин. Той увличаше пушека нагоре в по-горните кухини и оставяше техния въздух незамърсен. На практика, изсушаващото действие на огъня отнемаше част от влагата във въздуха и елиминираше в голяма степен неприятната миризма на мухъл, която тя бе усетила при първото си влизане в усойната пещера.

Известно време те само се грееха на огъня, без да правят нищо, без да разговарят и дори се опитваха да не мислят.

Постепенно, Кристин свали ръкавиците си, после качулката на якето и накрая свали самото яке. Пещерата не беше силно затоплена и през нея преминаваха течения от съседните кухини, но дебелата блуза и дългата топлоизолираща долна дреха бяха вече достатъчни. Тя помогна също на Чарли и на Джоуи да свалят своите якета.

Кристин даде на Чарли още тиленол. После повдигна превръзката му и постави на раната още антибиотиков прах с още болкоуспокояващо средство.

Той каза, че не изпитва силна болка.

Тя обаче знаеше, че лъже.

Сипаницата, която тормозеше Джоуи, беше започнала най-после да отзвучава. Подуванията спаднаха и деформираното лице на Джоуи бавно възстанови първоначалните си пропорции. Ноздрите му се отпушиха и той повече нямаше нужда да диша през устата, въпреки че продължи малко да хърка, сякаш имаше конгестия в белите дробове.

Моля те, Господи, само не пневмония, мислеше Кристин.

Очите му се разшириха, но все още оставаха плашещо пусти. Кристин му се усмихна и направи няколко смешни гримаси, опитвайки се да предизвика реакция в него, но без резултат. Доколкото можеше да разбере, той дори не я виждаше.

Чарли мислеше, че не е гладен, докато Кристин не започна да топли боб и виенски наденици в един алуминиев съд, който беше част от техния туристически комплект за приготвяне на храна. Ароматът предизвика слюнка в устата на Чарли, червата му започнаха да къркорят и той внезапно се разтрепери от глад.

Обаче щом започна да яде, бързо се засити. Стомахът му се поду и той откри, че все по-трудно преглъща. Самото дъвчене усилваше болката в главата, която дублираше обратно линията на болката в шията и по целия път до раната в рамото му, засилвайки и нея. Накрая храната загуби своя вкус и дори му загорча. Той изяде една четвърт от това, което възнамеряваше първоначално, но дори оскъдната храна дразнеше стомаха му.

— Не можеш ли да поемеш повече от храната? — попита Кристин.

— По-късно ще хапна още.

— Какво не е наред?

— Всичко е наред.

— Повръща ли ти се?

— Не, не. Добре ми е. Само съм уморен.

Кристин го изучава мълчаливо известно време, а той се усмихна насила, заради нея.

— Ами… когато си готов да хапнеш още, аз ще стопля яденето отново — каза тя.

Докато трепкащите пламъци караха сенките да подскачат и лудуват върху стените, Чарли я наблюдаваше как храни Джоуи. Момчето искаше да яде и можеше да преглъща, но тя трябваше да мачка на пюре наденицата и боба и да подава в устата му кашата с лъжица, като че ли беше бебе, а не шестгодишно момче.

Едно мрачно чувство за провал обзе отново Чарли.

Момчето се беше измъкнало от едно непоносимо положение, от един свят на чиста враждебност в една фантазия, която бе намерило за по-привлекателна. Колко ли дълбоко беше се отдръпнал Джоуи в този свой вътрешен свят? Не беше ли твърде дълбоко, за да може да се върне?

Джоуи отказа да поеме повече храна. Майка му не беше доволна от това, колко малко беше ял, но не можа да го накара да погълне дори една хапка повече.

Тя нахрани също и кучето, което имаше по-добър апетит от своя господар. Чарли искаше да й каже, че те не трябва да прахосват храна за Чубака. Ако след тази буря последваше друга и времето не се прояснеше до няколко дни, те трябваше да разпределят на дажби малкото останали провизии и тогава щяха да съжаляват за всеки залък, даден на кучето. Той обаче знаеше, че Кристин се възхищава от куража и упорството на животното и чувства, че неговото присъствие е помогнало, като е предотвратило плъзването на Джоуи до дъното на неговата кататония. Чарли нямаше сърце да й каже да спре да го храни. Не сега. Не още. Ще почакат до сутринта. Може би, дотогава времето ще се промени и те ще могат да се отправят на югозапад към езерото.

За момент дишането на Джоуи се влоши, а хриптенето стана обезпокоително силно и дрезгаво.

Кристин бързо промени позата на детето, използвайки коженото яке, за да подпре главата му. Това помогна. Хриптенето намаля.

Чарли наблюдаваше момчето и си мислеше: И теб ли те боли толкова много, колкото мен, малкия? За Бога, надявам се, че не. Ти не заслужаваш това. Заслужаваш един по-добър бодигард, отколкото бях аз. Дяволски сигурно е, че е така.

Изпитваната от Чарли болка беше далеч по-силна, отколкото той позволяваше на Кристин да разбере. Новите дози тиленол и болкоуспокояващ прах помагаха, но не така много, както първите. Болката в рамото и ръката му не приличаше повече на живо същество, което се опитва да прегризе своя път навън от него. Сега я чувстваше така, като че ли имаше в себе си малки човечета от друга планета, които чупеха костите му на все по-малки парченца, прекъсваха сухожилията, режеха на филийки мускулите му и заливаха всичко със сярна киселина. Те просто искаха постепенно да го издълбаят отвътре. Искаха да използват киселината, за да изгорят всичко, което се намира там, докато не остане само кожата му. После, те щяха да я напълнят с въздух и да го изложат като експонат в някой музей на тяхната собствена планета. Във всеки случай, такова беше усещането му. Недобро. Изобщо недобро.

По-късно Кристин отиде до изхода на пещерата, за да вземе малко сняг, който да стопи за питейна вода и видя, че нощта беше паднала. Вятърът продължаваше да бушува, но те не можеха да го чуват от вътрешността на пещерата. Снегът падаше косо в тъмнината, а вихрушката леденостуден въздух удряше стената на долината с арктична ярост.

Тя се върна вътре в пещерата, постави тавата със сняг до огъня, за да се топи и поговори малко с Чарли. Гласът на Чарли беше слаб. Той изпитваше по-голяма болка, отколкото искаше Кристин да знае, а тя му позволи да мисли, че я е заблудил, защото не можеше да направи нищо друго за него, от което да се почувства по-добре. След по-малко от половин час Чарли заспа, въпреки болката. Джоуи и Чубака също бяха заспали.

Кристин седна между сина си и мъжа, който обичаше. Тя беше с гръб към огъня, взираше се в предната част на пещерата и наблюдаваше сенките и отраженията от пламъците, които танцуваха луд гавот по стените й. С една част от своето съзнание тя се съсредоточаваше за необичайни звуци, а с друга следеше дишането на мъжа и момчето, боейки се, че някой от тях може внезапно да спре да диша.

Зареденият револвер беше до нея. За свое разочарование, Кристин беше научила, че Чарли няма повече резерви патрони в джобовете на якето си. Кутията с муниции беше в неговата раница, изоставена от тях при скалния навес, където тя беше привързала рамото му. Кристин се ядосваше на себе си, че беше я забравила. Двете пушки бяха изчезнали. Револверът беше тяхната единствена защита и в него имаше само шест патрона.

Мечката-тотем блестеше на стената.

В осем и десет, когато Кристин приключи със слагането на дърва в огъня, Чарли започна да стене в съня си и да мята глава върху възглавницата, която беше направила от неговото сгънато яке. Той беше плувнал в мазна пот.

Една ръка върху челото на Чарли беше достатъчна за Кристин да разбере, че той има треска. Тя го наблюдава известно време, надявайки се, че ще се успокои, но Чарли само ставаше по-зле. Неговите стонове се превърнаха в слаби викове, а после и в по-силни. От време на време от устата му излизаха думи и несвързани, безсмислени изречения.

Накрая, Чарли така се възбуди, че тя се принуди да вземе още две таблетки тиленол от флакона. После наля пълна чаша вода и се опита да го събуди. Макар да изглеждаше, че сънят ни най-малко не го облекчава, отначало, Чарли не можеше да дойде на себе си, а когато накрая отвори очи, те бяха замъглени и несъсредоточени. Той бълнуваше и изглежда, че не можеше да я познае.

Тя го накара да вземе хаповете, а той жадно изпи водата, прокарвайки ги надолу. После заспа отново още докато Кристин взимаше чашата от устата му.

Чарли продължи да стене и мърмори известно време и започна силно да трепери, въпреки че беше обилно изпотен. Зъбите му тракаха. На Кристин й се искаше да имаха няколко одеяла. Тя сложи още дърва в огъня. Пещерата беше относително затоплена, но Кристин мислеше, че точно сега не е твърде топло в нея.

Около десет часа, Чарли отново се успокои. Той спря да мята главата си, престана да се поти и заспа спокойно.

Поне, каза си тя, сънят го събори. Но се страхуваше това да не е кома.

Нещо изписка.

Кристин грабна револвера и скочи на крака, като че ли изпискването беше вик.

Джоуи и Чарли спяха спокойно.

Тя внимателно се вслуша. Изпискването отново се повтори. Този път не беше само кратък звук, а серия от писукания, едно пронизително, макар и отдалечено, цвъртене.

Звукът не беше от камък, земя или вода. Това не беше мъртъв звук, а нещо друго, нещо живо.

Кристин взе фенерчето. С бясно биещо сърце и насочен пред себе си револвер, тя тръгна предпазливо към звука. Той изглежда идваше от съседната пещера.

Въпреки че бяха тихи, пронизителните писъци караха косата й да настръхва, защото бяха зловещи и чуждоземни.

Кристин спря пред входа на съседната пещера, осветявайки пространството пред себе си с лъчи от фенерчето. Тя видя приличащите на направени от восък сталактити и сталагмити и влажните скални стени, но нищо необичайно. Сега звуците изглежда че идваха от още по-далеч, от трета пещера или дори от четвърта.

Когато наклони глава и се вслуша по-внимателно, Кристин изведнъж разбра какво беше чула. Прилепи. Множество прилепи, съдейки по писъците им.

Очевидно, те гнездяха в друга пещера някъде в планината и влизаха и излизаха по друг път, защото тук нямаше никаква следа от тях, никакви трупове на прилепи или техни изпражнения. Окей. Кристин нямаше нищо против да разделя пещерите с тях, но само докато те се придържаха към своя собствен район.

Тя се върна при Чарли и Джоуи, седна между тях, остави револвера настрана и угаси фенерчето. После се запита, какво би се случило, ако хората на Спайви се появяха, блокираха входа на тази пещера и не им оставеха друг избор, освен да се отправят още по-дълбоко в планината в търсене на друг изход, на една задна врата към безопасността. Какво щеше да стане, ако тя, Чарли и Джоуи бяха принудени да се спасяват, бродейки от пещера в пещера, докато накрая минеха през тази, в която гнездяха прилепите? Там, може би, трябваше да газят до колена в изпражнения, а над главите им щяха да се вият стотици и дори хиляди прилепи. Някои от тях или дори всичките можеха да имат бяс, защото прилепите бяха отлични преносители на тази болест…

Стига, каза си ядосано Кристин.

Тя имаше вече достатъчно за какво да се безпокои. Лудите на Спайви. Джоуи. Раната на Чарли. Времето. Дългото пътуване обратно към цивилизацията. Не можеше да прибави към списъка и прилепите. Това беше лудост. Шансът да отидат по-близо до прилепите беше едва едно на един милион.

Кристин се опита да се отпусне.

Тя прибави още дърва в огъня.

Пискането замря.

В пещерите отново настана тишина. Нарушаваше я само затрудненото дишане на Джоуи и пращенето на огъня.

На Кристин започна да й се доспива.

Тя опита всеки трик, който успя да измисли, за да остане будна, но сънят продължи да затваря очите й.

Кристин се страхуваше да задреме, защото през това време можеше да се влоши състоянието на Джоуи. Или можеше Чарли да има нужда от нея, а тя нямаше да разбере.

Освен това, някой трябваше да стои на пост.

Хората на Спайви можеше да дойдат през нощта.

Не. Бурята. На вещиците не се разрешаваше да летят, яхнали метлите си, в буря като тази.

Кристин се усмихна, спомняйки се начина, по който Чарли беше се пошегувал с Джоуи.

Трепкащата светлина на огъня беше хипнотизираща…

В края на краищата, някой трябваше да стои на пост.

Само да дремне за малко.

Вещици…

Някой… трябва да…

Кошмарът беше от тези, в които тя знаеше, че е заспала, че случилото се не е реално, но това не ги правеше по-малко страховити. Кристин сънуваше, че всички пещери в стената на долината са свързани в един сложен лабиринт и че Грейс Спайви, заедно със своите религиозни терористи, е влязла точно в тази пещера от други, намиращи се по-нататък по склона. Сънуваше, че те готвят жертвоприношение на човек и че жертвата е Джоуи. Тя се опитваше да ги убие, но всеки път, когато застрелваше някой от тях, тялото му се разделяше на двама нови фанатици, така че, като ги убиваше, само увеличаваше броя им. Кристин все повече обезумяваше и се ужасяваше, а броят им ставаше все по-голям, докато всичките пещери в стената на долината не се изпълниха с хора на Спайви, като армия плъхове или хлебарки. А после, усещайки че сънува, тя започна да подозира, че последователите на Спайви не бяха само в пещерите от съня, но и в истинските пещери отвъд него. Те правеха жертвоприношение на човек както в кошмара, така и в реалността и ако тя не се събудеше, за да ги спре, те щяха наистина да убият Джоуи. Те щяха да го убият, докато тя спеше. Кристин се бореше да се освободи от желязната хватка на съня, но не можеше. Тя не можеше да се събуди и сега, в съня, те щяха да прережат гърлото на момчето. А в реалността, отвъд съня?

69.

Сутринта, когато Кристин се събуди, Джоуи ядеше шоколад и галеше Чубака.

Тя го наблюдава известно време и осъзна, че сълзи се стичат по бузите й. Този път обаче плачеше от щастие.

Джоуи изглежда се завръщаше от своето самоналожено психологическо изгнание. Той беше също и в по-добро физическо състояние. Може би се подобряваше. Слава Богу.

Подуването беше изчезнало от неговото лице и бе заменено от един по-добър, макар и не истински здрав цвят, а дишането му не беше повече затруднено. Очите му бяха пусти и той продължаваше да бъде безучастен, но не в такава голяма степен и не така покъртително, както вчера.

Фактът, че Джоуи бе отишъл при провизиите, бе ровил в тях и бе намерил нещо сладко за себе си, беше окуражаващ. И очевидно той беше добавил дърва в огъня, защото последният гореше ярко, въпреки че след като бе оставен без наглеждане през нощта, не беше се превърнал в купчина топли въглени.

Кристин допълзя до него и силно го притисна в прегръдките си. Джоуи също я притисна, макар и слабо. Той не говореше и не можеше да бъде подкупен, подкачен или насърчен да каже поне една дума. Все още не я поглеждаше право в очите, като че ли не усещаше напълно, че тя е тук, с него. Обаче, когато не го гледаше, Кристин чувстваше, че неговите наситено сини очи се обръщаха към нея и губеха своята безжизненост и замисленост. Тя не беше сигурна. Не можеше категорично да установи това, но смееше да се надява, че той се връща към нея, опипвайки бавно своя път назад от ръба на аутизма. Кристин знаеше, че не трябва да го кара да бърза, че не трябва да е твърде настоятелна.

Чубака не беше се оживил така много, както неговия господар, макар че не беше прекалено слаб и изглеждаше по-здрав, отколкото през последната нощ. Кучето като че ли ставаше все по-здраво и по-енергично още докато Кристин гледаше как Джоуи го прегръща. Той реагираше на всяко потупване, погалване или милване, сякаш малките ръце на момчето имаха лечебна сила. Понякога имаше едно чудно, тайнствено и дълбоко споделяне, една непосредствена връзка между децата и техните животни.

Джоуи държеше своя шоколад пред себе си, обръщаше го отзад и отпред и изглеждаше, като че ли се взира в него. Той леко се усмихна.

Кристин никога не беше искала нищо повече от това, да го види да се усмихва и на нейното лице също се появи усмивка, хармонираща с неговата.

Зад нея Чарли се сепна и се събуди. Кристин веднага отиде при него. Тя веднага забеляза, че за разлика от Джоуи и кучето, неговото състояние не беше се подобрило. Вече не бълнуваше, но във всяко друго отношение беше по-зле. Лицето му беше с вида и структурата на хлебно тесто и мазно от пот. Очите му бяха хлътнали навътре в черепа, като че ли крепяха костите, а тъканта зад тях, като че ли беше се свила под тежестта на нещата, които беше видял. Разтърсваше го силна треска, която понякога прерастваше в бурно треперене, отдалечено само на крачка от конвулсиите.

Чарли беше частично обезводнен от треската. Езикът му залепваше за небцето, когато се опитваше да говори.

Кристин му помогна да се изправи до седнало положение и да вземе още тиленол с чаша вода.

— По-добре ли си? — попита го тя.

— Малко — отвърна той почти шепнешком.

— Как е болката?

— Навсякъде… — отвърна той.

— Имах предвид болката в рамото — поясни тя, мислейки, че той се е объркал.

— Да. Точно това… исках да кажа. Тя не е повече… само в рамото ми. Сега я усещам… също, като че ли е навсякъде… от главата до петите… навсякъде. Колко е часът?

Кристин погледна часовника си.

— Боже Господи! Седем и тридесет! — възкликна тя. — Трябва да съм спала часове наред, без да се помръдна дори на инч. И то върху този твърд под.

— Как е Джоуи?

— Виж сам.

Той обърна глава и погледна точно, когато Джоуи подаваше последното парченце шоколад на Чубака.

— Мисля, че той се възстановява — каза Кристин.

— Слава Богу.

Кристин приглади с пръсти назад падналата на челото на Чарли влажна коса.

Когато се любеха в хижата, тя си мислеше, че той е несравнимо най-красивия мъж, който някога беше срещала. Тя беше се изпълвала с трепет от очертанията на всеки негов мускул и кост. И дори сега, когато беше така смален, бледен и слаб, той й се струваше красив. Лицето му имаше толкова срамежливо изражение, а очите му бяха така ласкави. Искаше й се да легне до него, да го прегърне и притисне до себе си, но се страхуваше да не му причини болка.

— Можеш ли да ядеш нещо? — попита тя.

Той поклати отрицателно глава.

— Трябва — настоя тя. — Ти трябва да възстановиш силите си.

Чарли премигна с влажните си очи, като че ли се опитваше да проясни погледа си.

— Може би по-късно. Продължава ли… да вали?

— Тази сутрин още не съм излизала навън.

— Ако се е прояснило… ти можеш да тръгваш… без мен.

— Глупости.

— По това време на годината… времето може да се проясни само… за един ден… или дори само за… няколко часа. Ти ще трябва да използваш… предимството на хубавото време… В момента, в който настъпи… излез от планините… преди следващата буря.

— Не без теб.

— Не мога да вървя — каза той.

— Не си се опитал.

— Не мога. Едва… мога да говоря.

Дори усилието да говори го отслабваше. С всяка изречена дума дишането му ставаше по-тежко.

Състоянието му я плашеше, а идеята да го остави сам изглеждаше безумна.

— Почти пристигнахме, момчето ми.

Джоуи кимна.

Ти не можеш сам да се грижиш за огъня — възрази тя.

— Разбира се. Премести ме… по-близо до него. На една ръка разстояние. И натрупай на куп достатъчно дърва… Да стигнат за няколко дни. Аз ще бъда окей.

— Ти няма да си в състояние да приготвяш и подгряваш храната си.

— Остави ми няколко… шоколада.

— Това не е достатъчно.

Той я погледна намръщено и успявайки за момент да вложи повече сила в гласа си, каза твърдо:

— Ти трябва да вървиш без мен. По дяволите, това е единствения начин! Това е най-доброто за теб и Джоуи… и най-доброто също за мен, защото аз не възнамерявам да излизам оттук… без помощта на медицински евакуационен екип.

— Добре — каза тя. — Окей.

Чарли се отпусна изтощен от кратката реч. Когато заговори отново, гласът му бе понижен не само до шепот, но до треперещ шепот, който от време на време напълно заглъхваше в края на думите:

— Когато стигнеш долу… при езерото… можеш да изпратиш тук помощ… за мен.

— Е, всичко това не е сигурно, докато не разбера, дали бурята е отминала или не — каза тя. — Най-добре ще е да отида и проверя.

В момента, в който ставаше, един мъжки глас им извика от отвора на пещерата отвъд двойната преграда на входния проход:

— Ние знаем, че сте там, вътре! Не можете да се скриете от нас! Ние знаем!

Кучетата на Спайви бяха ги открили.

70.

Инстинктивно, без да се колебае, за да обмисля опасността на своите действия, Кристин грабна заредения револвер и тичешком прекоси пещерата към Z-образния проход, който водеше навън.

— Не! — извика Чарли.

Без да му обръща внимание, Кристин стигна до първия завой на проходи и зави надясно, без да провери, дали има някой там. Тя видя само скалните стени в непосредствена близост до нея и едно сиво петно светлина при следващия завой, зад който лежеше последната права от тунела, стигаща до отвора в склона. Кристин бързаше напред с безразсъдна непредпазливост, защото това, може би, беше последното нещо, което хората на Спайви биха очаквали от нея, но също и защото тя вероятно не можеше да постъпи по никакъв друг начин. Кристин просто нямаше пълен контрол върху себе си. Лудите, зли и глупави негодници бяха я принудили да напусне дома си и да бяга. Те бяха я притиснали тук, в една дупка в земята, и сега възнамеряваха да убият нейното дете.

— Ние знаем, че вие сте там! — извика отново невидимият мъж.

Никога през живота си Кристин не беше изпадала в истерия, но сега това беше се случило и тя го знаеше, но не можеше нищо да направи. Всъщност, не я беше грижа, че е изпаднала в истерия, защото й действаше добре, дяволски добре, просто я тласкаше да върви. Истерията я вкарваше в сляпа ярост и диво желание да пролее тяхната кръв, да ги накара да почувстват някаква болка и някакъв страх.

Със същото нелогично пренебрегване на опасността, което беше показала при завиването зад първия ъгъл, тя сега зави зад втория и пред нея се простря последната права отсечка от прохода, откритото пространство в нейния край и силуетът на една фигура на фона на сивата утринна светлина. Мъжът беше в яке с нахлупена на главата качулка. Той държеше пушка… не, автомат, но беше го насочил малко или повече към земята, а не право напред в тунела, защото не очакваше никой да изскочи точно пред него и да се окаже толкова лесна мишена. Такъв шанс се случваше веднъж на милион години. Тя правеше това също като един луд камикадзе, без да я е грижа за последствията. Кристин го изненада и когато той започна да вдига дулото на автомата, за да го насочи към нея, тя стреля един, два, три пъти, улучвайки го всеки път, защото беше толкова близо, че бе почти невъзможно да пропусне.

Първият изстрел го наклони назад, а третият изстрел го повали. Автоматът изхвръкна от ръцете му и за момент в Кристин проблесна надеждата, че ще го хване, но докато излезе от пещерата, това силно желано оръжие вече се търкаляше шумно надолу по скалистия склон.

Кристин видя, че снеговалежът е престанал, че не духа вятър и че на склона зад мъжа, който беше убила има още трима души. Единият от тримата, невероятно огромен мъж, вляво от нея, вече беше се втурнал да се скрие. Той бе реагирал на изстрелите, които бяха убили неговия приятел, чието тяло току-що бе тупнало на земята, бе отскочило и все още не беше застанало неподвижно. Другите двама служители на Здрача не бяха така бързи като гиганта. Една ниска набита жена стоеше право срещу Кристин на разстояние не повече от десет-дванадесет фута и представляваше чудесна мишена. Кристин рефлективно натисна спусъка и тази жена също падна, а лицето й експлодира като пробит балон пълен с червена вода.

Въпреки, че Кристин бе преминала през целия проход и бе излязла отвън мълчаливо, сега започна да крещи неконтролируемо. Тя ги ругаеше и викаше така силно, че гърлото я заболя, а гласът й стана дрезгав. После закрещя още по-силно. Използваше думи, каквито никога не беше употребявала преди и беше шокирана от това, което чуваше да излиза от собствената й уста. Но тя не беше в състояние да спре, защото яростта беше я докарала до издаване на нечленоразделен и звуци и безсмислени сквернословия.

И докато крещеше с всичка сила, точно когато видя лицето на набитата жена да експлодира, Кристин се обърна към третия служител на Здрача, намиращ се на двадесет фута вдясно от нея и веднага позна Грейс Спайви.

— Ти! — извика тя с истерия, подсилена от вида на старата вещица. — Ти! Ти, луда стара кучко!

Как можеше жена на нейната възраст да има енергията да изкачи тези хребети и да се сражава с изсмукващите силите атмосферни условия на високата Сиера? Нейната лудост ли й даваше сила? Вероятно да. Нейната лудост блокираше колебанието и умората й, точно както бе блокирала болката, когато бе промушила ръцете и краката си, фалшифицирайки белезите от разпъването на Христос.

Бог да ни е на помощ, помисли Кристин.

Вещицата стоеше неподвижна, непоколебима, арогантна и предизвикателна, като че ли приканваше Кристин да натисне спусъка и дори от това разстояние тя почувства странната и приковаваща сила на очите на старицата. Имунизирана срещу хипнотичния ефект на този безумен поглед, Кристин произведе изстрел и револверът подскочи в ръцете й. Тя не улучи, макар разстоянието да не беше голямо. После натисна отново спусъка, изненада се, когато не улучи за втори път и опита трети изстрел, но откри, че й са се свършили патроните.

О, Господи!

Нямаше повече никакви куршуми. Никакви други оръжия. Господи. Нямаше нищо друго, освен голите си ръце.

Окей, аз мога да направя това, аз мога да направя това, с голи ръце, добре, аз ще удуша кучката, ще откъсна проклетата й глава.

Хлипаща, ругаеща, викаща, носена напред на гребена на една сгромолясваща се вълна на ужаса, Кристин тръгна към Спайви. Но другият служител на Здрача, гигантът, започна да стреля по нея иззад няколко валчести камъка, където беше се скрил. Изстрелите трещяха, а куршумите рикошираха в скалите около нея с пронизителен вой. Тя усети куршуми да прорязват въздуха близо до главата й. Кристин осъзна, че няма да може да помогне на Джоуи, ако бъде мъртва, така че спря и се обърна обратно към пещерата.

Още един изстрел. Остри каменни отломки се пръснаха от мястото на удара.

Кристин продължаваше да бъде в истерия, но цялата тази маниакална енергия беше пренасочена далеч от яростта и жаждата за кръв към инстинкта за самосъхранение. Със звука от стрелбата зад себе си, тя се отправи назад към пещерата. Гигантът изостави укритието си и тръгна след нея. Едрите сачми се удряха в камъка до Кристин и тя очакваше да получи някоя от тях в гърба си. После премина през входа, зави зад първата чупка на Z-образния проход, излизайки извън полезрението на стрелеца и помисли, че е в безопасност. Обаче един последен изстрел рикошира зад ъгъла от първата отсечка на тунела и я улучи в дясното бедро, изваждайки я от равновесие. Тя падна, удари зле рамото си и усети мрака да се простира към нея.

Кристин се затътри по прохода, отказвайки да се поддаде на сковаващия ефект от шока, който следваше след нараняване. Тя си поемаше трудно въздух и парираше отчаяно спускащата се пред очите й тъмнина.

Кристин не мислеше, че те ще тръгнат веднага след нея. Не можеше да знаят, че тя има само един пистолет или че й са се свършили мунициите. Те щяха да бъдат предпазливи.

Но, все пак, те щяха да дойдат. Предпазливо. Бавно.

Недостатъчно бавно.

Те бяха неумолими като хайка в каубойски филм.

Като се потеше, въпреки студения въздух и повдигаше и преместваше крака си, сякаш беше бетонов къс, Кристин се замъкна в пещерата, където на играещата светлина на огъня я чакаха Чарли и Джоуи.

— О, Господи, ти си ранена — каза Чарли.

Джоуи не каза нищо. Той стоеше до перваза, върху който гореше огъня, а пулсиращата светлина придаваше на лицето му кървавочервен оттенък. Той си смучеше пръста и я наблюдаваше с големите си очи.

— Раната не е лоша — отвърна Кристин, опитвайки се да не му позволи да забележи, колко беше уплашена. Тя се изтегли до стената, стоейки на един крак.

Кристин постави едната ръка на бедрото си и го почувства лепкаво от кръв. Отказа да го погледне. Ако кървеше силно, тя се нуждаеше от турникет. Но нямаше време за първа помощ. Ако направеше пауза, за да постави турникета, Спайви или гигантът можеха просто да влязат и да й пръснат черепа.

Кристин още не беше замаяна и повече не я застрашаваше близка опасност от загубване на съзнание, но бе започнала да се чувства слаба.

Тя още държеше празния безполезен пистолет, но след малко го пусна на земята.

— Боли ли те? — попита Чарли.

— Не — отвърна тя и това беше истина. В момента чувстваше слаба или не чувстваше почти никаква болка, но знаеше, че скоро ще почувства.

— Дайте ни момчето? — викаше гигантът отвън. — Ще ви оставим живи, ако ни предадете момчето.

Кристин не му обърна внимание.

— Аз повалих двама от негодниците — каза тя на Чарли.

— Още колко остават? — попита той.

— Още двама — отвърна тя, без да дава допълнителни подробности, тъй като не искаше Джоуи да разбере, че Грейс Спайви влиза в това число.

Чубака беше се изправил на крака и тихо ръмжеше. Кристин беше изненадана, че кучето може да стане, но то все още не беше се възстановило напълно. Изглеждаше болнаво си нестабилно. Нямаше много да е в състояние да се сражава или да защитава Джоуи.

Кристин откри ножа от чантата с прибори за храна, който лежеше между Джоуи и Чарли в далечния край на помещението. Тя помоли Джоуи да й го донесе, но той само гледаше втренчено, без да се помръдне и не можеше да бъде придуман да помогне.

— Няма ли повече муниции? — попита Чарли.

— Никакви.

— Дайте ни момчето! — чу се вик отвън.

Чарли се опита да се примъкне до ножа, но беше твърде слаб и твърде измъчен от болката, за да изпълни тази задача. Усилието го накара да хрипти, а хриптенето премина в мъчителна кашлица, която го остави отпуснат от изтощение и с кървава слюнка по устните.

Кристин имаше френетичното чувство, че времето изтича като пясък от фуния.

— Дайте ни Антихриста!

Макар че не можеше да се движи бързо, Кристин започна да се примъква към другия край на помещението, следвайки стената. Тя си опираше на нея и подскачаше на здравия си крак. Ако успееше да се добере до ножа и после да се върне до същия край на пещерата, тя можеше да ги причака зад ъгъла от тази страна на прохода, а когато дойдеха, можеше да й се удаде да се втурне напред и да промуши единия от тях.

Най-после Кристин достигна провизиите, наведе се, взе ножа и… осъзна колко късо е острието му. Тя го обърна няколко пъти в ръцете си, опитвайки се да се убеди, че точно това е оръжието, от което се нуждае. Ножът обаче трябваше да проникне през едно яке и дрехите под него, преди да причини някакво нараняване, а той не беше достатъчно дълъг. Само да имаше възможност да ги наръга в лицата… но те щяха да имат оръжия, а тя не се надяваше много, че ще успее да проведе успешна фронтална атака.

По дяволите!

Кристин хвърли ножа с отвращение.

— Огънят — каза Чарли.

Отначало тя не разбра.

Той вдигна ръка до устата си си избърса кървавата слюнка, която продължаваше да изкарва с кашлицата.

— Огънят. Той е… едно добро… оръжие.

Разбира се. Огънят. Той беше по-добро оръжие от един нож с късо острие.

Изведнъж Кристин се сети за нещо, което, използвано заедно с горяща главня, би било почти толкова ефективно, колкото огнестрелно оръжие.

Една тъпа болка в ранения крак започна да тупа в такт с ускорения й пулс, скърцайки със зъби, се наведе към купчината провизии. Навеждането не беше лесно, включваше една болезнена маневра, а тя се боеше, че ще трябва да се изправя отново, въпреки че имаше стената, на която да се подпира. Кристин започна да рови из нещата, които вчера беше извадила от раницата и след няколко секунди се изправи с една кутия-пръскалка на течно гориво, която бяха купили в случай, че срещнат трудности при запалването на огън в камината на хижата. Тя пъхна кутията в десния джоб на панталоните си.

Като се изправи, каменният под се залюля под нея. Кристин се подпря на ръба на перваза на огнището и почака, докато й премине замайването.

После тя се обърна към огъня и сграбчи един горящ клон, който беше между две по-големи цепеници. Беше я страх, че клонът ще започне да хвърля искри, но той продължи да гори като ярък факел.

Джоуи не се помръдна, нито заговори, но наблюдаваше с интерес. Той беше зависим от нея. Сега животът му беше изцяло в нейни ръце.

Известно време Кристин не чуваше никакво викане отвън. Тази тишина не беше на добре. Това можеше да означава, че Спайви и гигантът влизат навътре, че вече са в Z-образния проход…

Кристин направи обратно пътешествие около помещението. Тя мина покрай Чарли и отиде към прохода, през който служителите на Здрача можеха да дойдат всеки момент. Кристин бе предприела по-дългия път, защото при нейното състояние, той беше по-безопасен. Тя усещаше мъчително скъпоценните секунди, които губеше, но не можеше да пресече напряко помещението, защото ако паднеше, имаше опасност да загуби съзнание или да угаси факела. Кристин държеше горящата главня в лявата ръка, а другата използваше, за да се опира на стената. Тя куцукаше, вместо да подскача, защото с куцукане се придвижваше по-бързо. Кристин се осмеляваше да използва малко и ранения си крак, въпреки че болката преминаваше през цялото й тяло, когато пренасяше част от тежестта си върху него. И макар че болката продължаваше да тупа в хармония със силните удари на пулса й, тя повече не беше тъпа. Това беше една изгаряща, пронизваща, щипеща и въртяща болка, която ставаше по-лоша с всеки наказващ удар на сърцето й.

Известно време Кристин се питаше, колко ли много кръв е загубила, но си казваше, че това няма значение. Ако не беше загубила голямо количество, тя, може би, щеше да бъде в състояние да се противопостави за един последен път на служителите на Здрача. А ако беше загубила голямо количество, ако кръвта беше изтекла от някоя главна вена или бе бликнала като фонтан от някоя средна артерия, в края на краищата, нямаше смисъл да проверява, защото един турникет нямаше да я спаси, особено тук, на мили разстояние от най-близката медицинска помощ.

Докато измина разстоянието до далечния край на пещерата и спря близо до отвърстието на входа на тунела, главата й се замая и започна да й се повръща. Тя си запуши устата и усети вкуса на повърнатото в дъното на гърлото си, но успя да го потисне. Светлинните отблясъци на огъня се гонеха по стените и придаваха на пещерата едно усещане за аморфност. Нейните размери и очертания, като че ли непрекъснато се променяха, а камъкът сякаш изобщо не беше камък, а някаква странна пластмаса, която постоянно се топеше и сменяше формата си: стените ту се приближаваха твърде много, ту отново се отдалечаваха; една скална изпъкналост внезапно се появяваше там, където е имало вдлъбнатина; таванът се издуваше надолу, докато почти стигаше главата й, а после отскачаше обратно на предишната си височина; подът се вълнуваше като се издигаше и спускаше и на Кристин на моменти й се струваше, че напълно ще се изплъзне изпод краката й.

В отчаянието си, тя затваряше очи, стискаше ги здраво, хапеше устни и дишаше дълбоко, докато не се почувстваше малко по-добре. Когато отвореше отново очите си, пещерата беше отново стабилна и непроменяща се. Кристин се чувстваше относително стабилна, но знаеше, че тази стабилност е крехка.

Кристин се притисна към стената в една плитка вдлъбнатина от едната страна на прохода. Държейки факлата в лявата ръка, тя бръкна с дясната в джоба си и извади от него кутията-пръскалка със запалителна течност. После използва палеца и показалеца, придържайки я с останалите три пръста и дланта, за да развие капачето и открие неподвижно закрепената пластмасова дюза. Кристин беше готова. Тя имаше план. Добър план. Той трябваше да бъде добър, защото бе единствения изпълним.

Огромният мъж щеше вероятно да влезе пръв в пещерата. Той щеше да има огнестрелно оръжие, вероятно същия полуавтомат, който беше използвал отвън. Оръжието щеше да стърчи пред него и да бъде насочено право напред на височината на кръста. Задачата й беше да го облее, преди той да успее да обърне дулото към нея и да натисне спусъка. А това беше нещо, което той можеше да направи за… колко?… може би за две секунди. Или, може би, за една. Елементът изненада беше най-добрата и единствена надежда. Той можеше да очаква изстрели, хладно оръжие… но не това… Ако тя го облееше със запалителната течност в момента, в който се появеше, той можеше да се стресне достатъчно, за да загуби цяла секунда от времето за реагиране, както и още около една секунда от шока, когато усети миризмата на течността и осъзнае, че е напръскан с нещо леснозапалимо. Това беше цялото време, от което тя се нуждаеше, за да го запали.

Кристин притаи дъх и се вслуша.

Нищо.

Дори да не успееше да напръска с горивото кожата на гиганта, а само неговата парка, той щеше със сигурност да изпусне оръжието от ужас и паника и да се сблъска с огъня.

Тя пое дълбоко въздух, задържа го и се вслуша отново.

Все още нямаше нищо.

Ако Кристин успееше да напръска лицето му, не само паниката щеше да е причина да изпусне оръжието. Той щеше да бъде стреснат от силна болка, когато кожата му се покриеше с мехури и започнеше да се бели, а огънят разядеше очите му.

От нейната факла се издигаше пушек и се стелеше по тавана, търсейки изход от затварящата пътя му скала.

Чарли, Джоуи и Чубака чакаха мълчаливо в другия край на помещението. Умореното куче отново беше се отпуснало на задните си части.

Ела, Спайви! Ела, дяволите да те вземат!

Кристин не вярваше абсолютно в своята способност да използва ефективно запалителната течност и факлата. Тя си помисли, че в нейния случай, шансът да успее е едно към десет, но независимо от това искаше да дойдат, веднага, така всичко щеше да свърши бързо. Чакането беше по-лошо от неизбежния сблъсък.

Нещо изпука, щракна и Кристин подскочи, но това беше само огъня в другия край на помещението. Един клон се разпадаше в пламъците.

Елате.

Искаше й се да надзърне зад ъгъла, в прохода и да сложи край на напрежението. Но не смееше. Щеше да загуби предимството на изненадата.

Кристин мислеше, че чува тихото цъкане на своя часовник. Сигурно си въобразяваше, но, във всеки случай, звукът отброяваше секундите: тик-так, тик-так…

Ако успееше да напръска огромния мъж и да го запали, без да се остави да бъде застреляна, трябваше после да се справи и със Спайви. Старицата сигурно имаше собствено огнестрелно оръжие.

Тик-так, тик-так…

Ако вещицата беше непосредствено зад гиганта, може би блясъкът на огъня и цялото това викане щяха да я объркат. Старицата можеше да бъде смутена достатъчно, за да успее Кристин да проведе още една атака със запалителната течност.

Тик-так, тик-так…

Естественият димоход засмукваше пушека от главния огън, но пушекът от факлата на Кристин се издигаше към тавана и образуваше вреден облак. Сега, облакът беше започнал бавно да се спуска надолу в помещението и да разваля въздуха, който дишаха. Той се движеше с всяко блуждаещо течение, но не достатъчно бързо. Миризмата му не беше силна, но до няколко минути те щяха да започнат да се давят. Пещерите бяха така оформени, че съществуваше слаба опасност от задушаване, така че пушекът щеше само да ги отслаби още повече. Все пак, тя не можеше да угаси факлата, която беше единственото й оръжие.

Скоро ще да се случи нещо по-добро, мислеше Кристин. Дяволски скоро.

Тик-так, тик-так, тик-так…

Разсеяна от проблема за пушека и от въображаемия, но не по-малко вледеняващ звук на изтичащото време, Кристин не реагира на важния звук, когато той се появи. Едно единично щракане, един стържещ звук. Това стана преди тя да осъзнае, че тези звуци са от Спайви и нейния огромен спътник.

Кристин чакаше напрегната с високо вдигната факла с протегната пред себе си кутия-пръскалка, а пръстите й бяха готови да стискат и помпат страните на съда.

Още стържещи звуци.

Тих металически звук.

Кристин се показа от плитката вдлъбнатина, където беше се прикрила, молейки се раненият й крак да издържи… и внезапно установи, че звуците не идват от Z-образния проход, а от намиращата се по-дълбоко в склона съседна пещера, която беше свързана с тази.

Тя зърна лъч светлина от скритото в съседната пещера фенерче, който минаваше покрай един сталактит. После лъчът угасна.

Не. Това не беше възможно!

Кристин забеляза движение в края на тъмнината, където другата пещера се съединяваше с тази. Един невероятно висок, широкоплещест и ужасно грозен мъж излезе от тъмното, появявайки се в края на трептящата светлина от огъня на четиридесет крачки от Кристин.

Беше твърде късно. Кристин разбра, че Спайви идваше към тях през мрежата от пещери, а не през по-лесния за защита вход на тунела. Но как? Откъде можеха да знаят, кои пещери водеха към тази? Карта на пещерите ли имаха? Или бяха се доверили на късмета си? Как можеха да бъдат такива късметлии?

Това беше лудост.

Това не беше справедливо.

Кристин излезе една или две крачки напред от сянката, в която беше се скрила.

Гигантът я видя и вдигна оръжието.

Тя пръсна запалителната течност към него.

Той беше твърде далеч. Леснозапалимата течност измина шест или седем фута, но после сви надолу и намокри каменния под на два или три фута, преди да го достигне.

На него сигурно мигновено бе му станало ясно, че тя не би го атакувала с такова грубо оръжие, ако имаше още муниции за пистолета.

— Хвърлете това — каза студено той.

Нейният велик план започна внезапно да изглежда трогателен и глупав.

Джоуи. Той беше зависим от нея. Тя беше неговата единствена защита. Кристин се приближи с още една крачка.

— Хвърлете това!

Преди той да успее да стреля, раненият й крак поддаде и тя се строполи на земята.

— Кристин! — извика от отчаяние и мъка Чарли, натъртвайки силно на единствената дума.

Кутията със запалителната течност се търкулна по пода недалеч от Кристин, Чарли и Джоуи и се спря в един недостъпен ъгъл.

Кристин падна на раненото бедро и извика, когато силна болка прониза крака й.

В момента на падането, факлата се изплъзна от ръката й и попадна върху следата от течността, с която беше се опитала да опръска огромния грозен мъж. Избухна огнена линия, която изпълни за кратко време пещерата със заслепяваща светлина, а после примига и угасна без да причини вреда на никого.

Чубака се хвърли, ръмжейки, с оголени зъби върху огромния мъж, но беше твърде слаб, за да може да направи нещо. Кучето захапа парката, но гигантът вдигна с две ръце полуавтоматичното оръжие и го стовари с приклада надолу върху черепа му. Чубака излая кратко и се строполил безсъзнание или мъртъв в краката на гиганта.

Кристин остана в съзнание, макар да я покриваха отчасти приливи на чернота.

Огромният мъж влезе навътре в помещението, усмихвайки се като едно създание от стар филм за Франкенщайн.

Кристин видя Джоуи да се отдръпва в най-отдалечения ъгъл на пещерата.

Тя не беше успяла да го защити.

Не! Трябваше да има нещо, което да може да се направи. Господи! Някакво решително действие, което все още да може да се предприеме. Нещо, което коренно да промени положението и да ги спаси. Трябваше да има нещо. Но тя не можеше да измисли нищо.

71.

Огромният мъж пристъпи още по-навътре в пещерата. Това бе чудовището, което Чарли беше срещнал в жилището на Спайви, гиганта с изкривеното лице. Този, когото вещицата беше нарекла Кайл.

Докато наблюдаваше Кайл да се приближава в пещерата, а Кристин да трепери пред гротескния натрапник, Чарли се изпълваше в еднаква степен със страх и с отвращение от себе си. Той се страхуваше, защото разбираше, че ще умре в тази влажна и самотна дупка, а се отвращаваше от себе си, заради своите слабост, некомпетентност и безпомощност. Неговите родители бяха слаби и безполезни, бяха се оттеглили в една алкохолна замъгленост, за да се утешават за своята неспособност да се оправят в живота, затова, от най-млада възраст, Чарли беше си обещал никога да не заприлича на тях. Цял живот беше се учил да бъде силен, винаги силен. Никога не отстъпваше пред препятствие, най-вече защото неговите родители винаги отстъпваха. И рядко губеше битката. Той мразеше да губи. Неговите родители бяха хора, които губеха, но не и той, не и Чарли Харисън от Клемет-Харисън. Губещите хора бяха слаби физически, умствено и духовно, а слабостта беше най-големия грях. Той обаче не можеше да отрече истинността на положението, в което се намираше сега. Не можеше по никакъв начин да избегне факта, че е полупарализиран от болка, слаб като котенце и че се бори да не изпадне в безсъзнание. Истината беше, че той бе довел Кристин и Джоуи до това място и до това състояние с обещанието да им помогне. Но обещанието му беше останало неизпълнено. Те се нуждаеха от него, а той не можеше да направи нищо за тях и сега щеше да завърши своя живот, проваляйки тези, които обичаше. Това не го правеше много по-различен от неговия баща алкохолик и от неговата проядена от омраза вечно пияна майка.

Една част от него казваше, че той е бил твърде взискателен към себе си. Беше направил най-доброто, на което е способен. Никой не би могъл да направи повече. Но, тъй като винаги е бил твърде взискателен към себе си, не можеше сега да бъде по-отстъпчив. Нямаше значение какво бе възнамерявал да направи, а какво всъщност бе направил. Той беше ги изправил лице в лице със Смъртта.

На входа между тази пещера и съседната се появи една друга фигура. Една жена. Тя остана за малко в сянка, но после се появи в оранжевата като в навечерието на празника „Вси светии“ светлина на огъня. Това беше Грейс Спайви.

Чарли се опита да повдигне ръцете си, защото, ако успееше да ги повдигне, щеше да може да седне, щеше да може да стане, а ако успееше да стане, щеше да може да се бие. Но той не успя да повдигне ръцете си. Нито една от двете. Нито на един инч.

Спайви се спря, за да погледне надолу към Кристин.

— Не му причинявайте зло — удари на молба Кристин. — За Бога, не причинявайте зло на моето малко момче.

Спайви не отговори. Тя се обърна към Чарли и бавно се затътри през помещението. В очите й се четеше маниакална омраза и триумф.

Чарли беше ужасен от видяното в тези очи и отвърна погледа си от нея. Той трескава търсеше нещо, което да може да ги спаси, някакво оръжие и разбира се действие, което бяха пропуснали.

Чарли внезапно почувства увереност, че все още имаше изход и че, в края на краищата, те не бяха осъдени да умрат. Това не беше просто самозалъгване, нито трескаво бълнуване. Той познаваше добре своите собствени чувства и се доверяваше на своите догадки, а тази беше толкова реална и надеждна, колкото всяка друга от предишните. Все още имаше изход. Но къде, какъв?

Когато се взря в очите на Спайви, Кристин почувства, като че ли леденостудена ръка беше бръкнала през нейните гърди и беше сграбчила сърцето й в арктична хватка. В продължение на няколко секунди, тя не можа да мигне, да преглътне, да си поеме въздух или дори да мисли. Старицата беше луда, да, съвсем луда, но в очите й имаше енергия, перверзна сила. И сега Кристин разбираше как Спайви бе в състояние да привлече и задържи последователи за своята безумна кампания. После вещицата се отвърна от нея и Кристин вече можеше отново да си поеме въздух. Тя още веднъж почувства режещата болка в своя крак.

Спайви спря пред Чарли и се взря в него.

Тя умишлено игнорира Джоуи, помисли Кристин. Той беше причината тя да измине целия този път и да рискува да бъде застреляна, причината да се бори с тези планини през две снежни вихрушки. А сега го игнорираше само, за да се наслаждава на момента, да вкуси от триумфа.

Кристин хранеше черна омраза към Спайви, но сега тя бе станала по-черна от черното, бе изместила всичко друго от сърцето й. Просто за няколко секунди, омразата бе изместила дори обичта й към Джоуи. Тя изпълваше всичко, консумираше всичко.

После, лудата жена се обърна към Джоуи и омразата в Кристин отстъпи при сблъсъка си с преминалите бързо през нея вълни на любов, страх, угризение на съвестта и ужас.

През нея премина, също така, още едно нещо: съживяващото чувство, че все още има какво да се направи, за да бъдат поставени на колена Спайви и гиганта. Само да можеше да й се проясни мисълта.

Накрая Грейс се обърна лице срещу лице с момчето.

Усещаше тъмния ореол, който го ограждаше и се излъчваше от него и много се страхуваше, че вече може да е станало твърде късно, за да направи нещо. Може би, силата на Антихриста беше станала вече твърде голяма и детето сега бе неуязвимо.

Сълзи се стичаха по лицето на Джоуи. Той, може би, все още се преструваше, че е само едно обикновено шестгодишно момче, малко уплашено и беззащитно. Дали Джоуи наистина мислеше, че Спайви може да бъде заблудена от това негово действие и че той изобщо има някакъв шанс да й внуши съмнения в този късен час? Тя бе имала моменти на съмнения и преди, както в онзи мотел в Соледад, но тези периоди на слабост бяха кратки и всичките вече далеч зад гърба й.

Спайви направи няколко крачки към него.

Джоуи се опита да се свие още по-навътре в ъгъла, но вече беше се притиснал толкова плътно в мястото на съединяване на скалните стени, че почти изглеждаше като издатина от тях с формата на момче.

Тя спря, когато стигна само на шест или осем фута от него и каза:

— Ти няма да наследиш Земята за хиляда години, нито дори за една минута. Аз идвам да те спра.

Детето не отговори.

Грейс почувства, че неговата сила още не беше станала твърде голяма за нея и увереността й се повиши. Той още се страхуваше от нея. Тя беше дошла навреме.

— Наистина ли мислеше, че ще успееш да избягаш от мен? — попита с усмивка тя.

Неговият поглед се отклоняваше покрай нея и Грейс знаеше, че той гледа към удареното куче.

— Твоят цербер няма да ти помогне сега — каза тя.

Джоуи започна да трепери и направи устата си като при усилие да проговори. Тя можеше да го види да оформя думичката „мама“, но той не беше в състояние да издаде дори най-слаб звук.

Грейс извади дълъг ловджийски нож от един калъф на пояса си. Той беше с остър връх и наточен като бръснач.

Кристин видя ножа и се опита да стане от пода, но жестоката болка в крака осуети намерението й и тя се строполи обратно върху камъка, още докато гигантът преместваше дулото, за да го насочи към нея.

— Аз бях избрана за тази задача, заради начина, по който бях се посветила на Албърт през всичките тези години и защото знаех как да се отдавам напълно и безгранично — каза Спайви на Джоуи. — Ето как се посветих на тази свята мисия: без резерви или колебание, с всяка частица от своята сила и воля. Никога не е имало никакъв шанс да избягаш от мен.

— Моля ви, слушайте, моля ви, вие имате грешка, голяма грешка — каза Кристин, опитвайки се отчаяно да достигне Спайви, да я докосне на някакво емоционално равнище. — Той е само едно малко момче, моето малко момче. Аз го обичам и той ме обича. — Тя внезапно заговори несвързано и се ядоса на себе си, че не бе в състояние да намери думи, които да я убедят. — О, Боже, ако можеше само да видиш, колко сладък и мил е той, щеше да разбереш, че изобщо бъркаш относно него. Ти не можеш да ми го отнемеш. Това би било толкова… погрешно.

— Аз прекарах много часове в молитва над това острие — каза Спайви на Джоуи, протягайки ножа, без да обръща внимание на Кристин. — И една нощ видях духа на един от ангелите на Всемогъщия Бог да слиза от небето и да влиза през прозореца на моята спалня. Той още стои тук, вътре в този осветен инструмент и когато се забие в теб, не само острието ще прониже твоята плът, а също и ангелския дух.

Жената беше напълно полудяла и Кристин знаеше, че едно позоваване на логика и разум щеше да бъде толкова безнадеждно, колкото и едно позоваване на емоции, но трябваше да опита.

— Почакайте! Слушайте! — извика тя с нарастващо отчаяние. — Вие имате грешка. Не виждате ли? Дори Джоуи да е този, който твърдите, макар да не е, защото това е просто лудост и дори да сте права, че Бог иска смъртта му, защо тогава не го унищожи Той? Ако Бог иска моето малко момче да умре, защо не го порази с мълния или рак? Защо не го остави да бъде блъснат от кола? Бог не би имал нужда от вас, за да се справи с Антихриста.

Този път Спайви отговори на Кристин, но без да се обърне към нея. Погледът на старицата остана върху Джоуи. Тя говореше с жар, който плашеше. Гласът й се издигаше и спадаше като гласа на полеви религиозен проповедник, но с повече енергия от който и да е Елмър Гантри31, с една фанатична възбуда, която обръщаше някои думи в животинско ръмжене и със стремителна екзалтация, която придаваше на останалите фрази една весела напевна отсенка. Ефектът беше ужасяващ и хипнотичен, а Кристин си представяше, че това е същият тайнствен и мощен ефект, който Хитлер и Сталин са имали върху тълпите:

— Когато злото се появи при нас, когато го видим в действие в този тревожен свят, ние не можем само да паднем на колене и да молим Бог да ни избави от него. Злото и подлите изкушения са един тест за нашата вяра и за нашата добродетел, едно предизвикателство, с което трябва да се срещаме всеки ден от нашия живот, за да докажем, че заслужаваме спасение и отиване в Рая. Ние не можем да очакваме Бог да свали хомота от нас, защото този хомот най-вече ние сами сме си го надянали. Наша свещена отговорност е да се противопоставяме на злото и да триумфираме над него, без чужда помощ, с тези ресурси, които Всемогъщият Бог ни е дал. Ето как ще завоюваме място до Неговата дясна ръка в компанията на ангелите.

Най-после старицата се отвърна от Джоуи и се обърна към Кристин, а очите й бяха по-смущаващи от всякога. Тя продължи своята тирада:

— А вие разкривате вашето собствено невежество и вашата проклета липса на вяра, когато приписвате рак, смърт и други бедствия на нашия Господар, Бога на Небето и Земята. Не Той донесе злото на Земята и не Той измъчи човечеството с десет хиляди бедствия. Това бяха Сатаната, омразната змия и Ева в благословената градина на спокойствието, които донесоха греха, смъртта и отчаянието на хиляди от следващите поколения. Ние докарахме злото върху себе си и сега най-последното зло броди по земята в тялото на това дете, а отговорността сами да се справим се него лежи на нас. Това е теста на тестовете и надеждата на цялото човечество е в нашата способност да го издържим!

Яростта на старицата беше накарала Кристин да занемее, лишена от всякаква надежда.

— Аз подушвам твоето разлагащо се сърце — каза Спайви, обръщайки се към Джоуи. — Чувствам твоя източник на зло. Това е един хлад, който прониква направо в костите ми и вибрира там. О, аз те познавам добре. Аз те познавам.

Кристин си блъскаше главата за някакъв план, за някаква идея, борейки се с паниката, която заплашваше да я направи така емоционално и умствено неспособна, както беше я направила физически безпомощна. Тя искаше да опита всичко, без значение колко безсмислено изглеждаше. Всичко. Но не можеше да измисли нещо.

Кристин видя, че, въпреки своето състояние, Чарли беше се надигнал до седнало положение. Както беше слаб и завладян от болката, сигурно всяко движение беше изпитание за него. Той не би се надигнал без причина, нали? Може би беше измислил някакъв начин на действие, който продължаваше да убягва на Кристин. Ето в какво искаше да повярва. Ето на какво се надяваше с цялото си сърце.

Спайви хвана ножа от противоположната страна, държейки го с дръжка към грозния великан.

— Време е, Кайл — каза тя. — Външният вид на момчето е лъжлив. То изглежда малко и слабо, но всъщност е силно и ще се съпротивлява. А аз, макар да съм Избрана, не съм физически силна. Повече не съм. Ти трябва да направиш това.

На лицето на Кайл се появи странно изражение. Кристин очакваше да види триумфиращ поглед, изразяващ нетърпение и маниакална омраза, но вместо това той изглеждаше… не разтревожен и не смутен, а по малко от двете и нерешителен.

— Кайл, дойде времето да бъдеш Божия Чук — напомни му Спайви.

Кристин потрепери. Тя се придвижи към гиганта, лазейки по пода. Беше така уплашена, че успя да игнорира болката в крака си. Тя се вкопчи в края на неговата парка, надявайки се, че ще може да го извади от равновесие, да го събори и да му вземе оръжието. Това беше един безнадежден опит, като се вземеха предвид нейният ръст и нейната сила, но тя не получи шанса дори да се опита, защото той замахна с приклада на оръжието към нея, както бе замахнал към кучето. Ударът попадна върху рамото на Кристин и я събори назад. Тя се строполи на едната си страна, а всичкият въздух беше изкаран от дробовете й. Кристин си пое трудно въздух, сложи ръка върху удареното рамо и заплака.

С огромно усилие, почти притъмнявайки му от болката, Чарли беше се надигнал до седящо положение, защото мислеше, че така ще може да види ситуацията под друг ъгъл и накрая да намери някое решение, което бяха пропуснали. Обаче все още не можеше да измисли нещо, което да ги спаси.

Кайл взе ножа от Грейс и й даде своето полуавтоматично оръжие.

Старицата се отстрани от пътя на гиганта.

Кайл обърна няколко пъти ножа в ръката си, взирайки се в него с леко учудено изражение на лицето. Острието проблясваше в призрачната светлина на огъня.

Чарли се опита да се изтегли до високата пет фута плоскост на перваза, който изпълняваше ролята на огнище, с намерението да сграбчи някоя горяща главня и да я хвърли. С ъгълчето на окото си Спайви го видя да се бори с мъртвата тежест на собственото си разбито тяло и насочи пушката към него. Тя можеше да си спести труда, защото Чарли без друго нямаше достатъчно сила, за да достигне огъня.

Кайл Барлоу погледна ножа в ръката си, после погледна момчето и не беше сигурен какво го плашеше повече.

Той беше използвал нож, беше наръгвал хора и преди. Дори беше ги убивал. Това беше лесно и той бе освобождавал част от напрежението, което периодично се натрупваше в него като налягане на парата в котел. Но сега Кайл не беше същият човек като преди. Вече можеше да контролира емоциите си. Най-после беше разбрал себе си. Старият Кайл мразеше всеки срещнат, независимо дали го познаваше или не, защото хората неизбежно отказваха да го приемат. Новият Кайл обаче съзнаваше, че неговата омраза причинява повече зло на него самия, отколкото на всеки друг. Всъщност, сега той знаеше, че невинаги не е бил приеман заради своята грозота, а често заради своята враждебност и своя гняв. Грейс беше му дала цел и прием и с течение на времето бе открил привързаност, а след привързаността идваха първите признаци за една способност да обичаш и да бъдеш обичан. И сега, ако беше използвал ножа, ако беше убил момчето, Кайл можеше да се плъзне по наклонената плоскост надолу, към дълбочините, от които беше се изкатерил. Той се страхуваше от ножа.

Но той се страхуваше също и от момчето. Кайл знаеше, че Грейс притежава огромна психическа сила, защото беше я видял да прави неща, които не бяха по силите на никой обикновен човек. Следователно, тя трябваше да е права като казваше, че момчето е Антихрист. Ако не успееше да убие дяволското дете, той щеше да разочарова Бога, Грейс и цялото човечество.

Но не беше ли той помолен да пожертва своята душа, за да постигне спасение? Да убие, за да бъде благословен? Имаше ли смисъл това?

— Моля ви, не причинявайте зло на моето малко момче. Моля ви — каза с умоляващ глас Кристин.

Кайл я погледна и неговото затруднение се задълбочи. Тя не приличаше на Мадоната на Мрака със силата на Сатаната зад себе си. Тя беше наранена, уплашена и молеше за пощада. Той беше я наранил и от това чувстваше пристъп на силна вина.

— Кайл! — повика го Майка Грейс, чувствайки, че нещо не е наред.

Кайл се обърна към момчето и изтегли ръката с ножа назад, така че да съсредоточи цялата сила на мускулите в първия удар. Ако той изминеше последните няколко крачки приведен, свалеше ножа ниско долу и ръгнеше момчето в корема, всичко щеше да свърши за няколко секунди.

Детето продължаваше да плаче, а ясносините му очи бяха фиксирани върху острието на ножа в ръката на Кайл. Неговото лице беше изкривено от ужас и върху бледата кожа беше избила пот. Малкото му тяло беше леко превито, като че ли в очакване на болката.

— Порази го! — извика Майка Грейс.

През съзнанието на Кайл бързо преминаха въпроси. Как може Бог да е милостив и да продължава да ме кара да нося товара на моето уродливо лице? Кой Бог би ме спасил от един безсмислен живот на насилие, болка и омраза… просто, за да ме принуди да убивам отново? Ако Бог управлява света, защото Той позволява толкова много страдание, болка и мъка? И как би могло да бъде макар и малко по-лошо, ако управлява Сатаната?

— Дяволът е вкарал съмнение в съзнанието ти — каза Грейс. — Ето откъде идва то, Кайл. Не вътре от теб, а от дявола!

— Не — отвърна той. — Ти ме научи винаги да мисля и да се старая да постъпвам правилно, да ме е грижа да постъпвам правилно. Аз възнамерявам да отделя една минутка тук, само една минутка, за да помисля!

— Не мисли, а просто действай — настоя тя. — Или се махай от пътя ми и ме остави да използвам пушката. Как можеш да ме проваляш точно сега? След всичко, което направих? Как можеш да ме проваляш?

Тя беше права. Той й дължеше всичко. Щеше да продължава да бъде просещ глупак, живеещ в мизерия и разяждан от омраза, ако не беше тя. Ако той я провалеше сега, къде беше тогава неговата почтеност, неговата благодарност? Ако я провалеше, нямаше ли да се плъзне обратно към стария си живот почти толкова сигурно, колкото и ако използваше ножа, както искаше тя?

— Моля ви — каза Кристин Скавело. — О, Боже, моля ви, не причинявайте зло на моето дете.

— Изпрати го завинаги обратно в Пъкъла! — извика Грейс.

Кайл се чувстваше, като че ли беше разкъсван. Той правеше преценки на морала и взимаше имащи стойност решения само от няколко години, което не беше достатъчно дълго време, за да му стане това подсъзнателна привичка и да се справя лесно с дилеми като тази. Кайл усети, че сълзи се търкалят по бузите му.

Погледът на момчето се вдигна от върха на острието.

Кайл срещна очите на детето и беше разтърсен от тях.

— Убий го! — извика Грейс.

Кайл трепереше силно.

Момчето също трепереше.

Техните погледи не само се срещаха, но и… сливаха… така че на Кайл се струваше, че може да вижда не само през собствените си очи, а също и през очите на момчето. Това беше едно почти магическо съпричастие, като че ли той и момчето, нападателя и жертвата, бяха едно цяло. Кайл се чувстваше голям и опасен и в същото време… малък и безпомощен. Той внезапно усети замайване и нарастващо смущение. Неговото видение излезе за момент от фокус. После Кайл видя или си въобрази, че вижда себе си да се надвесва над детето. Виждаше се буквално от гледна точка на момчето, като че ли той беше Джоуи Скавело. Това беше поразителен момент на прозрение, странен и дезориентиращ, едно почти ясновидско преживяване. Гледайки се през очите на момчето, Кайл беше поразен от външния си вид, от свирепостта на своето лице и от лудостта на тази атака. Студени тръпки полазиха по гърба му и той не можа да си поеме въздух. Това не ласкаещо го видение на себе си беше ясновидски еквивалент на удар по главата с шлосерски чук с назъбено чело, на психологическо сътресение. Кайл мигна и моментът на прозрение премина. Той отново беше сам себе си, макар с ужасно главоболие и замайване. Накрая Кайл разбра какво трябва да прави.

За изненада на Кристин, гигантът се отвърна от Джоуи и хвърли ножа в пламъците до Чарли. Искри и живи въглени полетяха във въздуха като огнени пеперуди.

— Не! — извика Грейс Спайви.

— Аз съм приключил с убиването — каза огромният мъж. Сълзи се лееха обилно по бузите му, смекчавайки неговия суров и настървен поглед, както дъждът върху прозоречното стъкло замъглява и смекчава гледката отвън.

— Не — повтори Спайви.

— Това е погрешно — каза Кайл. — Дори ако го правя за теб.

— Дяволът е внушил тази мисъл в съзнанието ти — предупреди го старицата.

— Не, Майко Грейс. Ти си ми я внушила.

— Дяволът! — настоя френетично тя. — Дяволът ти я е внушил!

Гигантът се колебаеше, размазвайки сълзи върху лицето си със своите големи ръце.

Затаила дъх, Кристин наблюдаваше конфронтацията с надежда и страх. Ако това създание на Франкенщайн наистина се обърнеше срещу своя господар, то можеше да бъде чудесен съюзник, но в момента не изглеждаше достатъчно стабилно, за да ги избави от тяхната криза. Въпреки че беше захвърлил ножа, Кайл изглеждаше объркан в умствено и в емоционално отношение и дори не стоеше съвсем стабилно на краката си. Когато допря ръце до главата и започна да примигва през сълзи, Кайл изглежда изпитваше болка почти като че ли беше бит с палка. В края на краищата, той можеше да се обърне всеки момент и да убие Джоуи.

— Дяволът е внушил това съмнение в съзнанието ти — продължи да настоява Грейс Спайви, като пристъпваше към гиганта и му викаше. — Дяволът, дяволът, дяволът!

Кайл свали мокрите от сълзи ръце от лицето си и примигна срещу старицата.

— Ако това е дяволът, тогава той изобщо не е лош. Изобщо не е лош, щом иска от мен никога да не убивам отново — каза той и тръгна клатушкайки се към прохода, който водеше извън пещерите. Кайл спря точно в началото му и се облегна на стената, като че ли се нуждаеше от минутка време за възстановяване след изпълнението на някаква изтощителна задача.

— Тогава аз ще свърша тази работа! — извика яростно Спайви, стискайки ремъка на полуавтоматичното оръжие. Сега тя го взе в двете си ръце. — Ти си моя Юда, Кайл Барлоу. Юда. Ти ме разочарова. Но Бог няма да се разочарова от мен. Аз няма да Го разочаровам по начина, по който го стори ти. Не, не и аз, Избраната, не и аз!

Кристин погледна Джоуи, който продължаваше да стои в ъгъла, облегнат на камъка. Сега неговите ръце бяха протегнати напред с малките бледи длани, спънати и обърнати навън, като че ли да се предпази от куршумите, които Грейс Спайви би изстреляла към него. Огромните му очи гледаха уплашено и бяха фиксирани върху старицата, сякаш тя беше го хипнотизирала. Кристин искаше да му извика да бяга, но това беше безсмислено, защото Спайви беше на пътя му и сигурно щеше да го спре. Освен това, къде можеше да отиде той? Навън, на минусовия вятър, където щеше бързо да замръзне? По-дълбоко в пещерите, където Спайви щеше лесно да го проследи и скоро да го намери? Джоуи беше в клопка, малък и беззащитен, и нямаше къде да се скрие.

Кристин погледна Чарли, който плачеше, разстроен от собствената си неспособност да помогне. Тя се опита да се хвърли към Грейс Спайви, но бе победена от своя ранен крак и от повреденото си рамо. Накрая, в отчаянието си, тя погледа назад към Кайл и каза:

— Не я оставяйте да направи това! За Бога, не й позволявайте да му причини зло!

Гигантът само мигаше глупаво към Кристин. Той изглеждаше шокиран и неспособен да изтръгне оръжието от ръцете на Спайви.

— Моля ви, моля ви, спрете я — умоляваше го Кристин.

— Ти мълчи! — предупреди я Грейс, правейки една заплашителна крачка към нея. После се обърна към Джоуи. — И не се опитвай да използваш тези очи върху мен — каза му тя. — Не можеш да ме победиш по този начин, нито по който и да е друг начин. Не и мен. Аз мога да се противопоставя.

Старицата срещна известна трудност, докато разбере как да борави с оръжието и когато накрая изстреля един куршум, той отиде високо и се удари в стената над главата на Джоуи, като почти засегна тавана. Звукът от експлозията се блъскаше насам-натам в затвореното пространство и едно оглушително ехо се наслагваше върху друго. Гръмотевичният звук и ритането на оръжието изненадаха Спайви, разтърсвайки крехкото й тяло. Тя се залюля, отстъпи две крачки назад и без да иска натисна отново спусъка. Вторият куршум удари тавана и рикошира някъде из помещението.

Джоуи пищеше.

Кристин викаше и търсеше нещо за хвърляне, някакво оръжие, без значение колко примитивно, но не можа да намери нищо. Болката в ранения крак я приковаваше като болт към камъка и тя не можеше да прави нищо друго, освен да удря с ръка по пода от безсилие.

Старицата се запъти към Джоуи, държейки непохватно оръжието, очевидно решила този път да завърши работата. Но нещо не беше наред. Или Спайви беше привършила мунициите, или оръжието беше направило засечка, защото тя започна ядосано да се бори с него.

След като заглъхна ехото от последния изстрел, от дълбочината на планината се появи един мистериозен звук, който идваше от съседните пещери. Той непрекъснато нарастваше и увеличаваше объркването. Това беше един странен и плашещ звук, който Кристин можеше почти, но не съвсем, да идентифицира.

Оръжието беше направило засечка. Спайви успя да изкара една заклещила се в патронника гилза. Месинговият цилиндър изскочи във въздуха, отразявайки светлината на огъня и падна на пода, издавайки слаб звук.

Уика-уика-уика-уика. Странният звук като от пляскане на криле все повече се приближаваше, идвайки от дълбочината на планината. Хладният въздух вибрираше с него.

Спайви отмести леко погледа си от Джоуи и го насочи към входа от съседната пещера, през който преди няколко минути бяха влезли заедно с гиганта.

— Не! — извика Спайви. Изглежда знаеше какво идва.

И в този момент, Кристин също разбра.

Прилепи.

Едно бучащо, пляскащо с криле и носещо се бързо торнадо от прилепи.

Миг по-късно, те започнаха да нахлува в това помещение от съседните пещери. Бяха сто, двеста и дори повече. Те се издигаха към сводестия таван, пищяха пронизително, работеха усърдно с подобните на кожа криле и се стрелкаха напред-назад като кипящо множество, като лудо вихрещи се сенки към горната част на светлината от огъня.

Старицата ги гледаше втренчено. Тя говореше, но думите й се губеха в барабанния шум от рояка.

Прилепите спряха да пищят като един. Сега се чуваше само шумоленето, пърхането и съскането на крилете. Мълчанието им беше толкова неестествено, че изглеждаше по-лошо от писъците им.

Не, помисли Кристин. О, не!

Маниакалната самоувереност на Спайви се разби в покрова на това, всяващо страх събрание. Тя произведе още два изстрела в кошмарния рояк, което беше едно безсмислено и всъщност опасно нападение.

Дали провокирани от изстрелите или по друга причина, прилепите се спуснаха върху Грейс Спайви като едно-единствено същество, като един облак от малки черни машини за убиване, целите от нокти и зъби. Те раздраха нейния топлоизолиращ скиорски екип, хванаха я за косата, впиха нокти в старицата и останаха така. Спайви тръгна, олюлявайки се, да прекосява пещерата. Тя размахваше ръце и се въртеше, като че ли изпълняваше танц на ужаса или като че ли можеше да отлети с тях. Пищейки и викайки, тя се блъсна в една стена и все още с прилепите, вкопчени в нея продължи да се щура и залита.

Кайл направи две нерешителни крачки към нея и спря. Изглеждаше не толкова уплашен, колкото учуден.

Кристин не искаше да гледа, но не можеше да направи нищо. Очите й бяха приковани към ужасната битка.

Спайви сякаш носеше дрехи, съставени от стотици веещи се черни парцали. Лицето й изчезна напълно под тази парцалива дреха.

Освен пърхането и съскането на криле, прилепите поддържаха своето зловещо мълчание, въпреки че сега се движеха още по-френетично и с лоши намерения. Те я разкъсаха на парчета.

72.

Накрая прилепите утихнаха.

Спайви също беше неподвижна.

В продължение, може би, на една минута прилепите представляваха един жив черен погребален покров на тялото, потрепвайки леко, като подухвана от вятъра дреха. През втората минута тяхното неестествено мълчание стана още по-забележимо и изнервящо. Те съвсем не приличаха на обикновени прилепи, нито се държаха като такива. Освен учудващото навременно появяване и целенасочеността на тяхната атака, те притежаваха едно качество, което беше неопределимо странно. Кристин видя някои от малките тъмни зли глави с мигащи кървавочервени очички да се надигат и да се обръщат наляво, надясно, пак наляво, сякаш чакаха заповед от водача на тяхното ято. После, когато заповедта дойде с глас, който само те можеха да чуят, прилепите се издигнаха като един в пляскащ с криле облак и отлетяха обратно в другите пещери.

Кайл Барлоу и Чарли стояха мълчаливи и слисани.

Кристин не погледна мъртвата жена. Тя не можеше да откъсне погледа си от своя син. Той беше жив, колкото и невероятно и удивително да изглеждаше това. След целия ужас и болка, през които бяха минали и след като смъртта изглеждаше неизбежна, за нея бе трудно да повярва, че това помилване, в последната минута беше реално. Неоправдано, Кристин чувстваше, че, ако отмести погледа си от Джоуи, дори за миг, той ще се окаже мъртъв, когато го погледне повторно и че тяхното необичайно спасение ще се окаже илюзия или сън.

Повече от всичко, Кристин искаше да го държи в прегръдките си, да докосва неговата коса и неговото лице, да го притиска силно и да чувства ударите на сърцето му и топлината на дъха му в шията си. Но раната в крака не й позволи да отиде при него, а той изглежда беше в шоково състояние, което бе го накарало да я забрави временно.

Много далеч, в другите пещери, прилепите сигурно бяха започнали да заемат своите познати места, защото отново пищяха, сякаш спореха помежду си за по-благоприятна позиция. Издаваният от тях зловещ звук, който отново замря, бе станал причина студени тръпки да побият Кристин. Това усещане се засили още повече, когато тя видя своя полухипнотизиран син да накланя глава, сякаш разбираше пискливия език на тези нощни създания. Той беше смущаващо бледен. Устата му се изкриви в нещо, наподобяващо неясна усмивка, но после Кристин реши, че е гримаса на отвращение или ужас, предизвикана от сцената, на която току-що беше станал свидетел и която беше го оставила в това полупаралитично вцепенение.

Когато подновените крясъци на прилепите постепенно замряха, Кристин усети страх, макар и не от случилото се с Грейс Спайви. Тя не се страхуваше, че прилепите може да се върнат, за да убиват отново. Наистина, по някакъв начин, Кристин знаеше, че те няма да дойдат и точно невъзможността да знае това я плашеше. Тя не искаше да разсъждава откъде идва знаенето, да размишлява точно откъде идва, нито какво би могло да означава.

Джоуи беше жив. Нищо друго нямаше значение. Звукът от изстрелите беше привлякъл прилепите и по чиста случайност (или по Божия милост) те бяха ограничили своето нападение само върху Грейс Спайви. Джоуи беше жив. Жив. Кристин внезапно почувства сълзи от радост да парят в очите й. Джоуи беше жив. Тя трябваше да се съсредоточи на това чудесно обръщане на съдбата, защото оттук започваше тяхното бъдеще. Кристин бе сигурна, че то щеше да бъде светло, пълно с любов и щастие, без тъга, без страх и над всичко, без съмнение.

Съмненията могат да те гризат, да разрушават щастието, да превръщат любовта в горчивина. Съмнението можеше дори да се вмъкне между една майка и нейния многообичан син, създавайки непреодолима бездна между тях, а тя просто не можеше да позволи това да се случи.

Независимо от всичко, една мисъл, неканена и нежелана, й дойде наум: вторник, Лагуна Бийч, пункта за обслужване на коли Арко, където бяха чакали Чарли след като едва бяха се спасили от бомбата, разрушила къщата на Мириам Ранкин; тя, Джоуи и двамата бодигарда, стоящи при купчината гуми, когато целият свят отвън бе обхванат от една яростна електрическа буря, която беше така мощна, че приличаше на предизвестие за края му; Джоуи, наблюдаващ я без страх, като че ли това бяха само фойерверки, като че ли… като че ли той знаеше, че те не могат да го наранят. Не беше ли това знак? Не беше ли свръхестествената свирепост на бурята някакво съобщение, което той разбираше и черпеше надежда от него?

Не. Глупости.

Кристин трябваше да изхвърли тези глупави мисли от главата си. Това беше точно този вид лудост, от която можеш да се заразиш само от връзка с подобни на Грейс Спайви. Боже мой, старицата беше като преносителка на чума, разпространявайки безразсъдност и заразявайки всеки със своите параноидни фантазии.

Но какво да кажем за прилепите? Защо дойдоха точно в подходящия момент? Защо нападнаха само Грейс Спайви?

Спри се, каза си тя. Ти просто… правиш от нищо нещо. Прилепите дойдоха, защото бяха уплашени от първите два изстрела, които произведе старицата. Звукът бе толкова силен, че беше ги уплашил и довел. И после, когато дойдоха тук… Ами, тя стреля по тях и ги разгневи. Да. Разбира се. Беше точно така.

Освен… Ако първата двойка изстрели беше уплашила прилепите, защо тогава третият и четвъртият не ги уплашиха отново? Защо те не отлетяха? Защо я нападнаха и се отърваха от нея по такъв… подходящ начин?

Не.

Глупости.

Все още анемично блед, Джоуи се взираше в пода, но беше вече започнал да излиза от своето полуапатично състояние. Той нервно дъвчеше един от пръстите си. Това го правеше да прилича на малко момче, разбиращо, че е направило нещо, което може да разтревожи майка му. След няколко секунди Джоуи вдигна глава и погледът му срещна очите на Кристин. Той се опита да се усмихне през сълзите си, но устата му беше все още мека и отпусната от шока и страха. Джоуи никога не беше изглеждал по-мил и по-нуждаещ се от майчина любов, а неговите слабост и уязвимост свиваха сърцето й.

Със замъглено от болката зрение и слаб от инфекцията и загубата на кръв, Чарли се питаше, дали всичко, което беше се случило в пещерата, не беше станало всъщност само в трескавото му въображение.

Но прилепите бяха реалност. Резултатът от тяхното кърваво дело лежеше неопровержим на разстояние само няколко фута от него.

Чарли се уверяваше, че странното нападение върху Грейс Спайви има едно рационално, естествено обяснение, но той не беше напълно убеден от собственото си уверение. Може би прилепите бяха разярени, което можеше да се обясни с факта, че те не избягаха при звука на изстрелите, а бяха, вместо това, привлечени от него, защото всички разярени животни са особено чувствителни (и лесно разгневими) от ярки и силни шумове. Но защо прилепите бяха хапали и драскали само Грейс, оставяйки недокоснати Джоуи, Кристин, Барлоу и самия Чарли?

Той хвърли поглед към Джоуи.

Момчето беше излязло от своя квази-отистичен транс. То бе отишло при Чубака. Джоуи беше коленичил до кучето, хлипаше и искаше да докосне неподвижното животно, но се страхуваше и правеше с ръцете си жестове на безпомощност.

Чарли си спомняше, когато миналия понеделник в своя кабинет беше погледнал Джоуи и беше видял безплътен череп вместо лице. Видението беше кратко като мигване на окото и той бе преместил спомена за него в подсъзнанието си. Ако Чарли изобщо се безпокоеше от този спомен, то беше защото това можеше да означава, че Джоуи ще умре. Но той, всъщност, не вярваше във видения и в ясновидски разкривания, така че не беше много обезпокоен. Сега Чарли се питаше, дали видението не беше действителност. Може би, то не означаваше, че Джоуи ще умре. Може би, то означаваше, че Джоуи е смъртта.

Разбира се, тези мисли бяха само доказателство за сериозността на неговата треска. Джоуи си беше Джоуи, нищо повече, нищо по-лошо, нищо странно.

Чарли обаче си спомняше също и съня си по-късно същата нощ, в който плъховете, вестители на смъртта, бяха изскочи от гърдите на момчето.

Това са глупости, каза си той. От твърде дълго време съм детектив. На никого не се доверявам. Сега търся измама и поквари дори в най-невинните сърца.

Джоуи започна да говори, милвайки кучето. Думите му излизаха на пресекулки между хлипанията:

— Мамо, мъртъв ли е? Мъртъв ли е Чубака? Този… лош човек… той уби ли Чубака?

Чарли погледна Кристин. Лицето й беше мокро от сълзи, а очите й преливаха от нов поток. Тя изглеждаше временно онемяла. Противоречиви емоции се бореха за завладяване на нейното прелестно лице: ужаса от жестоката смърт на Спайви, изненадата от собственото й оцеляване и радостта, че нейното дете е невредимо.

Като видя нейната радост, Чарли се засрами, че е гледал момчето с подозрение. Все пак… той беше детектив, а работата на един детектив е да бъде подозрителен.

Чарли погледна внимателно Джоуи, но не откри излъчваното зло, за което говореше Спайви, не почувства, че присъства на нещо чудовищно. Джоуи продължаваше да бъде едно шестгодишно момче, едно хубаво дете с мила усмивка, способно да се смее, да плаче, да се безпокои и да се надява. Чарли бе видял какво беше се случило на Грейс Спайви и въпреки това ни най-малко не се страхуваше от Джоуи, защото, по дяволите, той не можеше изведнъж да започне да вярва в съществуването на дяволи, демони и Антихриста. Той винаги беше се интересувал от науката като лаик и беше още от дете застъпник за космическата програма. Чарли винаги бе вярвал, че логиката, здравият разум, светският еквивалент на Християнската Света Троица, ще решат всички проблеми на човечеството и всички тайни на съществуването, включително източника и смисъл на живота. А науката вероятно можеше да обясни какво беше се случило тук. Един биолог или зоолог щеше, най-вероятно, да открие, не тяхното поведение е съвсем в границите на нормалното.

Докато Джоуи продължаваше да стои наведен над Чубака и да го милва, плачейки, опашката на кучето помръдна и после удари земята.

— Мамо, виж! Той е жив! — извика Джоуи.

Кристин видя Чубака да се търкулва на хълбок, да се изправя на крака и да се отърсва. Той изглеждаше мъртъв, а сега не беше дори замаян. Той се изправи на задните крака, постави предните лапи на рамената на Джоуи и започна да ближе лицето на своя млад господар.

Момчето се смееше и рошеше козината на кучето.

— Как си Чубака? — питаше го Джоуи. — Добро куче. Добрият стар Чубака.

Чубака? Питаше се Кристин. Или Бренди?

Бренди беше обезглавен от хората на Спайви и бе погребан с почести в едно прилично гробище за домашни любимци в Анахейм. Но ако те се върнеха сега на това гробище и отвореха гроба, какво щяха да намерят? Нищо ли? Една празна дървена кутия? Беше ли Бренди възкръснал и намерил своя път до кучкарника точно навреме, за да могат Чарли и Джоуи отново да го вземат?

Глупости, казваше си ядосано Кристин. Глупава мисъл. Глупачка.

Тя обаче не можеше да избие тези натрапчиви мисли от главата си и те я водеха до други нелогични размишления.

Преди седем години… мъжът на кораба за екскурзии… Лушъс Андър… Люк.

Кой, всъщност, беше той?

Какво беше той?

Не, не, не. Невъзможно.

Кристин затвори очи и вдига ръка към главата си. Чувстваше се така уморена. Изтощена. Нямаше сили да се противопостави на тези трескави размишления. Чувстваше се заразена от лудостта на Спайви, замаяна и изолирана, както вероятно се чувстваха жертвите на маларията.

Люк. Години наред тя се опитваше да го забрави. Сега се опитваше да си спомни. Той беше около тридесетгодишен, слаб и с добре развити мускули. Русата му коса блестеше на слънцето. Имаше ясни сини очи, бронзов загар, съвършено равни бели зъби, подкупваща усмивка и свободно държане. Той беше една чаровна, но не особено оригинална смес от сложност и простота, от житейски опит и невинност. Той бе един сладкодумец, който знаеше как да вземе от жените това, което искаше. За Бога, тя бе мислила за него като за сърфист. Ето на какво приличаше той, на модел на младия калифорнийски сърфист.

Въпреки че нейната сила изтичаше през раната, причинявайки й все по-силно замайване и въпреки че изтощението и загубата на кръв отслабваха съзнанието й и я правеха чувствителна към безумните обвинения на Спайви, тя не можеше да повярва, че Люк е бил Сатаната. Дяволът маскиран като сърфист? Това беше твърде банално за вярване. Ако Сатаната беше истински, ако той искаше син и ако искаше тя да го износи, защо просто не бе дошъл онази нощ в истинския си вид? Тя нямаше да може да му се противопостави. Защо не беше я взел направо с много пляскане на криле и силно удряне на опашка?

Люк пиеше бира, а тя много обичаше пържени картофи. Той пикаеше, къпеше си и си миеше зъбите, като всяко друго човешко същество. Понякога приказките му бяха съвсем скучни и глупави. Не можеше ли дяволът да бъде поне неизменно духовит?

Люк със сигурност си беше Люк, нито повече, нито по-малко.

Кристин отвори очи.

Джоуи се смееше и притискаше силно Чубака. Беше така щастлив, така обикновен.

Разбира се, разсъждаваше тя, дяволът би могъл да изпитва перверзно удоволствие от това да ме използва точно мен, да нося неговото дете.

В края на краищата, тя беше бивша монахиня. Нейният брат беше свещеник и… мъченик. Тя беше изоставила своята вяра. Беше девствена, когато се отдаде на човека от кораба за екскурзии. Беше ли тя съвършеното средство, чрез което дяволът да може да се подиграе с първото раждане на девица?

Лудост. Тя се мразеше за тези съмнения в своето дете и за това, че вярваше на каквото и да е от бръщолевенията на Спайви.

И, все пак… Не се ли измени целият й живот към по-добър, откакто забременя с момчето? Тя беше необичайно здрава (никаква настинка, никакво главоболие), щастлива и имаше успешен бизнес. Като че ли беше… благословена.

Накрая, доволен, че кучето е добре, Джоуи се откъсна от Чубака и отиде при Кристин.

— Мамо, свършили ли всичко? — попита той, като триеше зачервените си очи и подсмърчаше. — Добре ли ще сме вече? Аз все още се страхувам.

Кристин не искаше да го погледне в очите, но за своя изненада тя не откри в тях нищо плашещо и нищо, от което кръвта й да замръзне в жилите.

Бренди… не, Чубака дойде при нея и подуши ръката й.

— Мамо — каза Джоуи, коленичейки до нея. — Страх ме е. Какво ти направиха те? Какво ти направиха? Ще умреш ли? Не умирай, моля те, мамо, не умирай.

Кристин го погали по бузата.

Той се страхуваше, трепереше. Но това беше по-добро, отколкото аутистичен транс.

Джоуи се притисна към нея и само след моментно колебание тя го задържа със здравата си ръка. Нейният Джоуи. Нейният син. Нейното дете. Усещането от притискането му към нея беше чудесно, неописуемо прекрасно. Допирът беше по-добър от каквото и да било друго лекарство, защото той я възвръщаше към живота, проясняваше главата й и разсейваше лошите образи и безумните страхове, които бяха перверзното завещание на Спайви. Прегръщайки силно своето дете и чувствайки неговото притискане към себе си, породено от нуждата за обич и сигурност, Кристин беше се излекувала от заразилата я лудост на Спайви. Това момче беше плод на нейната утроба, един живот, който тя бе дала на света и нищо не беше, нито някога щеше да бъде, по-ценно за нея от него.

Кайл Барлоу беше се плъзнал надолу по пода с гръб опрян на стената и бе заровил лице в ръцете си, за да не гледа грозните останки от Майка Грейс. Но Чубака отиде при Кайл, подуши го и Кайл го погледна. Кучето го лизна по лицето. Езикът му беше топъл, а носът студен, както езикът и носът на всяко куче. То имаше смешна муцуна. Как той е могъл изобщо да си помисли, че такова животно може да бъде куче от Пъкъла?

— Аз я обичах като майка, а тя промени живота ми, така че аз останах с нея дори когато сбърка, когато стана лоша и дори когато започна… да върши наистина безумни неща — каза Кайл, стреснат от звука на собствения си глас и изненадан да се чуе, че обяснява своите действия на Кристин Скавело и Чарли Харисън. — Тя притежаваше… тази сила. Не може да се отрече. Тя беше… както във филмите… ясновидка. Разбирате ли? Медиум. Ето защо можеше да ви проследява вас и момчето… Не защото я е водил Бог… и не защото момчето е син на Сатаната, а защото тя беше просто… ясновидка. — Това не беше нещо, което той знаеше, преди да се чуе да говори. Фактически дори сега изглежда не знаеше какво ще каже, преди думите да излязат от устата му. — Тя имаше видения. Струва ми се, че не бяха религиозни, както мислех. Не от Бога. Наистина не. Може би, тя е знаела това през цялото време. Или, може би се е заблуждавала. Може би, тя наистина е мислела, че разговаря с Бога. Не мисля, че е искала да причини зло, вие разбирате. Тя може да е тълкувала погрешно своите видения, не е ли така? Но има голяма разлика между това да бъдеш медиум или Жана Д’Арк, нали? Голяма разлика.

Чарли слушаше борбата на Кайл Барлоу със своето собствено съзнание и дълбокият изпълнен с разкаяние глас на грозния великан му действаше успокояващо. Успокояващият ефект се дължеше отчасти на факта, че Барлоу бе му помогнал да разбере тези неотдавнашни събития в по-малко фантастична светлина, отколкото хвърляната от Армагедона. Той им показваше как това можеше да бъде паранормално, без да бъде свръхестествено или катаклизмично. Но на Чарли действаха успокояващо и отпускащо също странните тихи гъргорещи тонове и модулации в гласа на огромния мъж, леката задименост на въздуха и някои неопределими свойства на топлината и светлината, които го правеха възприемчив към това послание, както един обект на хипнотизатор е възприемчив към всякакъв вид възприятия.

— Майка Грейс искаше да направи добро — каза Кайл. — Тя просто беше се объркала накрая. Беше объркана. И, Бог да ми е на помощ, аз вървях до нея, въпреки че имах своите съмнения. Почти отидох твърде далеч. Почти… Бог да ми е на помощ… почти щях да употребя ножа срещу това малко момче. Вижте, работата е… Аз мисля, че може би, вашият Джоуи също притежава своите ясновидски способности. Знаете ли? Обръщали ли сте някога внимание на това? На някакви признаци? Мисля, че той е, в известна степен, като самата Майка Грейс, с ясновидски способности или нещо подобно, дори ако момчето не знае, дори ако силата не е станала още очевидна… И ето какво тя е чувствала в него… но го е разбрала погрешно. Трябва да е било така. Това трябва да е обяснението. Бедната Грейс. Бедната мила Грейс. Тя искаше да направи добро. Можете ли да повярвате? Тя искаше да направи добро, както и аз. Същото се отнася и за всеки един от църквата. Тя искаше да направи добро.

Чубака остави Кайл и отиде към Чарли, който позволи на кучето предано да се сгуши в него. Той забеляза кръв в ушите му. Козината върху тях беше също сплъстена от кръв. Това означаваше, че Барлоу беше ударил кучето много силно с приклада на оръжието, наистина, ужасно силно, но то, въпреки това, изглежда беше се съвзело напълно. То сигурно беше получило мозъчно сътресение, но, все пак, не беше замаяно, нито му липсваше чувство за ориентиране.

Кучето погледна Чарли в очите.

Той се намръщи.

— Тя искаше да направи добро. Тя искаше да направи добро — каза Кайл, захлупил лице в ръцете си и започна да плаче.

— Мамо, той ме плаши — каза Джоуи, притискайки се към майка си. — За какво говори? Той ме плаши.

— Всичко е наред, момчето ми.

За изненада на Чарли, Кристин успя да се надигне и примъкне на няколко фута, за да се облегне на стената. Тя изглеждаше твърде изтощена, за да се движи и дори, за да говори. Лицето и имаше по-добър вид и не беше така бледо.

— Чарли? Ти добре ли си? — попита Джоуи, продължавайки да подсмърча и да бърше носа си с ръкав.

Въпреки че Спайви и нейните хора не представляваха повече заплаха, Чарли продължаваше да бъде сигурен, че ще умре в тази пещера. Той беше зле, а щяха да минат часове, преди да може да бъде извикана помощ и преди тя да стигне до тях. Нямаше да може да издържи толкова дълго. Все пак, той се опита да се усмихне на Джоуи и каза с глас, който беше така слаб, че се уплаши от него:

— Аз съм окей.

Джоуи се отдели от майка си и отиде при Чарли.

— Магнъм не би могъл да го направи по-добре — каза той.

Момчето седна до Чарли и го докосна с ръка. Чарли трепна, но всичко беше наред, съвършено наред. После, за няколко минути, той загуби съзнание или, може би, само заспа. Когато дойде на себе се, Джоуи беше отишъл отново при майка си, а Кайл Барлоу изглежда се готвеше да си тръгне.

— Какво не е наред? Какво става сега? — попита Чарли.

Кристин очевидно се успокои като го видя, че е отново в съзнание.

— Няма никакъв начин ти и аз да успеем да се измъкнем оттук без чужда помощ — каза тя. — Ще трябва да бъдем носени на носилка. Мистър Барлоу ще отиде да повика помощ.

Барлоу се усмихна окуражително. Ужасното му на вид лице имаше мъртвешко изражение.

— Снеговалежът спря, а вятърът утихна — каза той. — Ако се придържам към пътеките в гората, ще бъда в състояние да се спусна до цивилизацията за няколко часа. Може би, до падането на нощта ще мога да се върна тук с екип спасители. Сигурен съм, че ще успея.

— Ще вземете ли Джоуи е вас? — попита Чарли, забелязвайки че гласът му е по-силен от преди, а говоренето не изисква от него толкова големи усилия, колкото няколко минути по-рано. — Ще го изведете ли оттук?

— Не — отвърна Кристин. — Джоуи ще остане при нас.

— Без него ще се движа по-бързо — каза Барлоу. — Освен това, вие двамата ще имате нужда от него. Той ще слага от време на време дърва в огъня.

— Аз ще се грижа за тях, мистър Барлоу — обеща Джоуи. — Можете да разчитате на мен. На Чубака и на мен.

Кучето излая тихо, сякаш да потвърди казаното от момчето.

Барлоу удостои момчето с още една уродлива усмивка и то, на свой ред, също се усмихна. Джоуи беше приел преобразяването на огромния мъж с по-голяма готовност, отколкото Чарли, а неговото доверие изглежда беше възвърнато.

Барлоу ги напусна.

Те стояха известно време мълчаливо. Дори не поглеждаха към трупа на Грейс Спайви, също като че ли той беше само още една каменна формация.

Чарли стисна зъби и се приготви за едно мъчително и най-вече безсмислено изпитание. Той се опита да се изтегли нагоре до седнало положение.

Въпреки че преди не му достигаха сили да стори това, сега намери задачата си забележително лека. Болката от огнестрелната рана в рамото беше рязко спаднала за голяма негова изненада и беше притъпена до такава степен, че той я изтърпя без особено усилие. Другите наранявания му причиняваха някакъв дискомфорт, но те не бяха така обезпокоителни и така изтощителни, както преди. Чарли се чувстваше донякъде… обновен и знаеше, че ще бъде в състояние да се удържи жив, докато пристигне спасителния, екип и ги свали от планината в някоя болница.

Той се питаше, дали Джоуи беше причина да се чувства по-добре. Момчето беше дошло при него, беше го докоснало с ръка и той бе заспал за няколко минути. А след събуждането си… беше се почувствал отчасти излекуван. Беше ли това една от способностите на момчето? Ако беше така, тази способност не бе съвършена, защото Чарли не бе напълно излекуван, а се чувстваше само малко по-добре. Раната от куршума не беше зараснала, а неговите натъртвания и раздирания не бяха преминали. Самото несъвършенство на лекуващата способност (ако тя изобщо съществуваше) изглеждаше в противоречие с ясновидското обяснение, което беше им предложил Барлоу. Непълнотата й показваше, че това е сила, която Джоуи не осъзнаваше — една напълно несъзнателно изразена паранормална способност. Или, накратко, Джоуи беше момче с особен дар. Защото, ако беше Антихриста, той щеше да притежава неограничена и вълшебна сила и щеше бързо и напълно да излекува своята майка и Чарли. Но би ли го сторил? Разбира се, че би го сторил.

Чубака се върна при Чарли.

По ушите на кучето все още имаше засъхнала кръв.

Чарли се взря в очите му и го погали.

Раната от куршума в крака на Кристин бе престанала да кърви и болката от нея беше утихнала. Кристин се чувстваше с ясна мисъл. С всяка измината минута, тя разбираше все по-добре причината за тяхното оцеляване, което беше (сега тя виждаше това) подвластно не на интервенцията на свръхестествени сили, а на техните невероятни решителност и издръжливост. Увереността й се възвърна и тя започна отново да вярва в бъдещето.

За няколко минути, докато беше окървавена и безпомощна и Спайви беше се надвесила над Джоуи, Кристин беше се предала на едно нехарактерно за нея отчаяние. Тя беше в такова мрачно настроение, че когато разгневените прилепи бяха се отзовали на стрелбата и бяха нападнали Спайви, Кристин за кратко време беше си задавала въпроса, дали Джоуи, в края на краищата, не беше това, в което го обвиняваше старицата. Боже мой! Сега, когато Барлоу беше отишъл да доведе помощ, когато най-лошото от нейната болка бе преминало и вярата в нейното и на Чарли оцеляване нарастваше, тя наблюдаваше как Джоуи добавя несръчно няколко клони към огъня и не можеше да си представи как са могли да я обземат такива мрачни и глупави страхове. Кристин беше толкова изтощена, слаба и паднала духом, че беше станала възприемчива към безумното послание на Спайви. Въпреки че този момент на истерия беше минал и равновесието й бе възстановено, Кристин бе обезсърчена от осъзнаването, че дори тя, макар за кратко време, бе станала благодатна почва за лудостта на Спайви.

Колко лесно можеше да се случи това: един луд разпространява своите илюзии сред лековерните и скоро е налице една истерична тълпа или в този случай култ, който неговите последователи вярват, че е породен от най-добри намерения и следователно брониран срещу съмнения със стоманена самоувереност. Има зло, установи тя, но не в нейното малко момче, а в неизбежното привличане на човечеството към лесни, макар и нелогични, отговори.

— Имаш ли доверие на Барлоу? — попита Чарли от другия край на пещерата.

— Мисля, че да — отвърна Кристин.

— Той може по пътя надолу, да си промени намерението.

— Мисля, че ще доведе помощ — каза тя.

— Ако си промени намерението относно Джоуи, той дори не е необходимо да се връща. Може да ни изостави тук, а студът и гладът да свършат работата вместо него.

— Обзалагам се, че той ще се върне — каза Джоуи, изтупвайки от прах малките си ръце след добавянето на клоните към огъня. — Аз мисля, в края на краищата, че той е един от добрите хора. Нали така, мамо? Не мислиш ли, че той се един от добрите хора?

— Да — отвърна Кристин и се усмихна. — Той е един от добрите хора, миличък.

— Като нас — добави Джоуи.

— Като нас — потвърди тя.

Часове по-късно, но далеч преди падането на нощта, те чуха шум от вертолет.

— Вертолетът е съоръжен със ски — каза Чарли. — Той ще кацне на откритото място и спасителният отряд ще дойде оттам пеша.

— Отиваме си вкъщи ли? — попита Джоуи.

Кристин плачеше от облекчение и щастие.

— Отиваме си вкъщи, миличък. Ти по-добре си вземи якето и ръкавиците и започни да се обличаш.

Момчето изтича към купа топлоизолиращо спортно облекло в ъгъла.

— Благодаря ти — каза Кристин на Чарли.

— Аз те разочаровах — отвърна той.

— Не. Ние просто имахме малко късмет, накрая… Нерешителността на Барлоу и после прилепите. Но нямаше да стигнем дотук, ако не беше ти. Ти си чудесен. Аз те обичам, Чарли.

Той се поколеба да отговори по същия начин, защото приемането на Кристин означаваше приемане и на момчето. Това не можеше да се избегне. Той не се чувстваше напълно спокоен с момчето, въпреки че се опитваше да повярва в правилността на обяснението на Барлоу.

Джоуи отиде намръщен при майка си. Връзките за пристягане на качулката бяха твърде разхлабени, а той не можеше да развърже несръчно направения от него възел.

— Мамо, защо е трябвало да се слагат връзки за обувки по този начин под брадичката?

— Мислех, че вече наистина си добър във връзването на връзки за обувки.

— Добър съм — заяви гордо момчето, — но само, ако са ми на краката.

— Ами, мисля, че ние не можем да те смятаме за голямо момче, докато не се научиш да връзваш връзки за обувки, където и да са поставени.

— Виж ти. В такъв случай мисля, че никого няма да стана голямо момче.

Кристин приключи с повторното завързване на връзките на качулката.

— О, един ден ще станеш, миличък — увери го тя.

Чарли я наблюдава, докато прегръщаше своя син и въздъхна. После поклати глава, прокашля се и каза:

— Аз също те обичам, Кристин. Наистина.

Два дни по-късно, в болницата в Рево, след продължителни грижи на неизброимо много лекари и сестри, след няколко интервюта с полицията и едно с представител на пресата, след дълги телефонни разговори с Хенри Ранкин и след две нощи така необходим и стимулиран с лекарства сън, на третата нощ Чарли бе оставен да почива без да бъде наблюдаван. Той нямаше трудности със заспиването, но сънуваше.

Сънуваше, че се люби с Кристин и това не беше фантазиран секс, а по-голямата част от спомена за тяхното любене в хижата. Той никога не беше се отдавал така напълно, както на нея в онази нощ, а на следващия ден, Кристин беше направила всичко възможно, за да му каже, че никога не е възнамерявала да прави това с някой друг мъж. Сега, в съня, те се любиха със същата смайваща страст и със същата енергия, отхвърляйки настрана всички задръжки. Но в съня, както беше и в действителността, в това имаше също и нещо… диво, нещо свирепо и животинско, като че ли сексът, който споделяха, беше повече от израз на любов или страст, като че ли това беше една… церемония, едно свързване, което някак си го ангажираше напълно с Кристин, следователно, също така и с Джоуи. Когато Кристин го възседна, когато той влезе като бик дълбоко в нея, подът под тях започна да се разтваря (тук сънят се отдалечаваше от реалността), а кушетката започна да се плъзга в разширяващата се цепнатина. Но, въпреки че и двамата разбираха опасността, те не можеха да направят нищо, не можеха да спрат своето разгонване, дори за да се спасят, а продължаваха да се притискат, плът към плът. Пукнатината в пода стана още по-широка и те усетиха, че в тъмнината отдолу има нещо, което силно желае да ги погълне. Чарли искаше да се откъсне от нея, да избяга. Искаше да вика, но не можеше. Той можеше само да се притиска здраво към нея и да влиза в нея, когато кушетката пропадна през зиналата дупка и подът на хижата изчезна над тях. Те паднаха в…

Той седна в болничното легло, дишайки тежко.

Пациентът в другото легло изсумтя тихо, но не се събуди от дълбокия си сън.

Стаята беше тъмна с изключение на малка лампа при краката на всяко легло и неясната лунна светлина от прозореца.

Чарли се облегна назад на таблата на леглото.

Ускореното му сърцебиене и лудо дишане постепенно се успокоиха.

Той беше мокър от пот.

Сънят върна обратно всичките му съмнения относно Джоуи. Вал Гарднър беше долетяла от окръг Ориндж и беше взела Джоуи със себе си у дома този следобед, а Чарли бе гледал с искрено съжаление заминаването на детето. Момчето беше толкова умно, така изпълнено с добро настроение и непреднамерени закачки, че бе станал любимец на персонала на болницата, а неговите посещения караха времето да преминава по-бързо и по-приятно за Чарли. Сега обаче след прекарания кошмарен сън и благодарение на своето подсъзнание, той отново беше емоционално объркан.

Чарли винаги бе смятал себе си за добър човек, за човек, който винаги е постъпвал правилно, който се е опитвал да помогне на невинния и да накаже виновния. Ето защо, той искаше да прекара живота си, играейки на Мистър Частен Детектив Сем Спейд, Филип Марлоу, Лу Арчър, Чарли Харисън — всичките етични мъже, възхитителни мъже, може би, дори герои. И така, какво ако? Какво, ако Джоуи беше повикал тези прилепи? Какво, ако Чубака беше Бренди, два пъти умрял и два пъти възкресен от своя господар? Какво, ако Джоуи усещаше ясновидските си способности по-добре, отколкото предполагаше Барлоу, още повече… още повече, че Спайви твърдеше, че е демон? Лудост. Но, какво, ако? В такъв случай, какво се очакваше от един добър човек да направи? Какъв беше правилният начин на действие?

Няколко седмици по-късно, една неделна вечер през април, Чарли отиде на гробището за домашни любимци, където беше погребан Бренди. Той пристигна след часа на затваряне, много след здрачаване и беше взел със себе си кирка и лопата.

Малкият гроб със своя отличителен белег беше точно на върха на една могилка, където беше казала Кристин. Гробът се намираше между две индийски лаврови дървета, където тревата извеждаше посребрена от лунния сърп.

Чарли стоеше до парчето земя и се взираше надолу, без всъщност да му се искаше да продължи, но чувстваше, че няма никакъв избор. Той нямаше да има спокойствие, докато не научеше истината.

Наметнатото с мантията на нощта гробище, пълно със спящи вечния си сън котки, кучета, хамстери, папагали, зайци и морски свинчета, беше свръхестествено тихо. Лекият ветрец бе прохладен. Клоните на дърветата леко помръдваха, но рядко шумоляха.

Чарли неохотно свали лекото яке, остави фенерчето настрана и се залови за работа. Раната от куршума в рамото му беше заздравяла добре и по-бързо, отколкото очакваха лекарите; но той още не бе възвърнал предишната си форма и мускулите започнаха да го болят от тази работа. Внезапно лопатата издаде глух звук. Тя беше ударила капака на един масивно направен, макар недовършен и неукрасен ковчег от борово дърво на малко повече от два фута под повърхността. Малко по-късно, той беше вече оголил целия капак на ковчега, който се виждаше на лунната светлина като гладък правоъгълник, ограден от черна земя.

Чарли знаеше, че има два начина на погребване: с ковчег и без ковчег. Във всеки от двата случаи животното биваше обвивано в платно и затваряно в брезентова торба с цип. Очевидно Кристин и Джоуи бяха избрали пълната манипулация и сега в ковчега лежеше една от тези торби.

Но дали торбата съдържаше останките на Бренди… или беше празна?

Той не усети никаква воня от разлагане, но това можеше да се очаква, тъй като брезентовата торба беше влагонепроницаема и плътно затворена.

Чарли приседна за момент на ръба на гроба, внушавайки си, че се нуждае от малко почивка. В действителност, той умишлено се бавеше. Страхуваше се да отвори торбата на кучето, защото му прилошаваше не при мисълта, че ще открие направен на решето от червеи златист ретривър, а при мисълта, че може да не открие изобщо никакъв.

Може би, той трябваше да спре точно сега, да запълни отново гроба и да се махне. Може би, нямаше значение какво беше Джоуи.

В края на краищата имаше теолози, които спореха, че дяволът, бидейки паднал ангел и с вродена доброта, не е в никаква степен по-лош, а само различен от Бог.

Изведнъж Чарли си спомни нещо, което беше чел в колежа. Това беше един стих от Самюел Бътлър, негов любим автор:

Нощта миришеше на влажна земя.

Луната грееше отгоре.

Накрая, той откова капака на малкия ковчег.

Вътре имаше една торба, затворена с цип. Чарли колебливо се опъна на земята до гроба, пресегна се надолу в него и постави ръце върху торбата. Той започна да опипва торбата, като изследваше очертанията на нещото вътре и постепенно се убеждаваше, че те са на трупа на куче с размерите на възрастен златист ретривър.

Добре. Това беше достатъчно. Тук беше доказателството, от което се нуждаеше. Бог знае защо той бе мислил, че се нуждае от него, но той беше тук. Чарли чувстваше, че… му се заповядва да разкрие истината. Той не беше тласкан само от любопитство, а и от един обзел го натрапчив импулс, който изглежда идваше отвъд него. Това може би, беше мотивиран подтик, за който някои можеха да кажат, че е от ръката на Бога, но Чарли предпочиташе да не го анализира или дефинира. През изминалите няколко седмици, Чарли беше под влиянието на този импулс, на някакъв вътрешен глас, който го заставяше да извърши пътуването до гробището за домашни любимци. Накрая, той се бе предал, беше се ангажирал с този глупав проект, а това, което бе намерил, не беше доказателство за заговор на ада, а само доказателство за собствената му глупост. Въпреки че в гробището нямаше никой, който да го види, той се изчерви от смущение. Бренди не беше се върнал от гроба. Чубака беше едно съвсем друго куче. Глупаво беше да се подозира обратното. Това бе достатъчно доказателство за невинността на Джоуи. Нямаше никакъв смисъл да отваря торбата и да се принуждава да се среща с отвратителните останки.

Чарли се питаше, какво би направил, ако гробът беше пуст. Щеше ли да трябва тогава да убие момчето, да унищожи Антихриста, за да спаси света от Армагедон? Каква изключителна глупост. Той не би могъл да извърши такова нещо, дори ако беше му се явил Бог в бели одежди, с огнена бразда и с написана на каменна плочица заповед за смъртна присъда. Неговите собствени родители бяха хора, които биеха и нагрубяваха деца, а той бе жертвата. Това, което най-силно го разгневяваше, беше престъплението срещу едно дете. Дори гробът да беше празен и дори тази празнота да беше го убедила, че Спайви е била права относно момчето. Чапли не би могъл да го преследва. Той не искаше да надмине своите собствени болни родители, като убие това дете. Известно време щеше да може да живее с тази действителност, защото се чувстваше сигурен, че Джоуи е нещо повече от едно малко момче и че, всъщност, е дяволско създание. Но с течение на времето щяха да възникнат съмнения. Чарли щеше да започне да мисли, че си е въобразил необяснимото поведение на прилепите. Празният гроб щеше да има по-малко значение и щеше да му се струва, че всички други признаци и предзнаменования са били измама. Той щеше да започне да си казва, че Джоуи не е дяволско създание, а само надарен и че не е обладан от свръхестествени сили, а само с ясновидски способности. Чарли щеше неизбежно да установи, че е убил не нещо лошо, а едно особено, но напълно невинно дете. И тогава, във всеки случай поне за него, адът на Земята щеше да бъде реалност.

Той лежеше по очи върху хладната влажна земя и се взираше в кучешкия гроб.

Обвитият в брезент труп беше ограден от светли борови дъски. Това беше един съвършено черен вързоп, който можеше да съдържа всичко, но който неговите ръце му казваха, че съдържа куче, така че нямаше изобщо никаква нужда да го отваря.

Машинката на ципа проблясваше в лъча лунна светлина. Неговият сребрист блясък беше като едно самотно, студено взиращо се око.

Дори ако отвореше торбата и намереше вътре само камъни или нещо още по-лошо, нещо невъобразимо ужасно, което да бъде доказателство, потвърждаващо дяволския произход на Джоуи Чарли не би могъл да действа като Божи отмъстител. Каква вярност дължеше той на един Бог, който по начало позволяваше така много страдания в този свят? Какво да кажем за неговите собствени страдания като дете, за неговите ужасна самотност, пердах и непрекъснат страх, които беше изтърпял? Тогава, къде беше Бог? Можеше ли изобщо животът да бъде толкова лош, само защото има промяна в божествената монархия?

Чарли си спомняше механизираната касичка на Дентън Буд: „Няма никакво правосъдие в една магарешка вселена.“

Може би, една промяна щеше да донесе правосъдие.

Но, разбира се, Чарли не вярваше, че светът се управлява от Бог или дявол. Той не вярваше в божествени монархии.

А това правеше присъствието му тук още по-нелепо.

Ципът проблясваше.

Чарли се претърколи по гръб, за да не вижда отблясъка от ципа.

Той се изправи на крака и взе капака на ковчега. Щеше да го постави на мястото му, да запълни гроба, да си отиде в къщи и да бъде разумен след тази ситуация.

Чарли се колебаеше.

По дяволите!

Чарли остави капака на земята, проклинайки своя собствен натрапчив импулс. После бръкна в гроба, извади торбата и отвори докрай ципа, който избръмча като насекомо.

Той трепереше.

Разгърна погребалния плат.

Включи джобното си фенерче и ахна.

Какво по дяволите…?

С трепереща ръка, Чарли насочи лъча от фенерчето към малкия надгробен камък и в трепкащата светлина прочете отново надписа. После освети още веднъж съдържанието на торбата. За момент не знаеше какво да прави със своето откритие, но постепенно мъглата на объркването се разсея. Той се отвърна от гроба и от разлагащия се труп, който издаваше противна воня си едва се сдържа да не повърне.

След като потисна гаденето, Чарли започна да се тресе, но по-скоро от смях, отколкото от страх. Той стоеше там, в тишината на нощта, върху една могилка в гробище за домашни любимци, подобно на възрастен мъж, попаднал във фантастичните лапи на някакво детско суеверие. Той сякаш беше жертва на космическа шега, която ужасно го забавляваше, макар да го караше да се чувства като първокласно магаре. Кучето в гроба на Бренди беше ирландски сетер, а не златист ретривър. Това изобщо не беше Бренди, което означаваше, че работещите тук служители бяха се объркали. Те бяха погребали Бренди в погрешен гроб и незнайно защо бяха поставили сетера в тази дупка. Едно обвито в брезент куче е както всяко друго, а объркването на собственика на погребалното бюро беше не само разбираемо, но и неизбежно. Ако той беше нехаен или по-вероятно, ако си попийваше, вероятността много кучета в гробището да са погребани под погрешни надгробни плочи беше твърде голяма. В края на краищата, погребването на едно домашно куче не беше толкова сериозна работа, както погребването на баба или на леля Ема. Предпазните мерки срещу евентуална грешка не бяха съвсем стриктни. Не съвсем! За да намери верния гроб на Бренди, Чарли трябваше да проследи самоличността на сетера и да разравя втори гроб, а да преглежда стотиците поставени ниско долу надгробни плочи, той знаеше, че е непосилна задача. А в края на краищата, това нямаше значение. Грешката на собственика на погребалното бюро за домашни любимци беше като плискане на студена вода в лицето. Тя отрезви Чарли. Той внезапно се видя като една пародия на героя в един от тези стари комикси на ужаса, който бе посетил едно гробище в преследване на… какво? Дракула Куче? Чарли се засмя така силно, че трябваше да седне, за да не падне.

Те казваха, че Бог действа по тайнствени пътища, а може би това се отнасяше също и за дявола. Чарли обаче, просто не можеше да повярва, че дяволът е така мистериозен, така неуловим, така прецизно фалшив и така явно глупав, че да заличава следата към гроба на Бренди, като причини объркване в моргата към някакво гробище за домашни любимци. Подобен дявол би могъл да се опита да купи душата на човек, предлагайки му сполука при търговия с билети за бейзбол, а такъв демон не можеше да бъде взет на сериозно.

Как и защо Чарли беше приел това така сериозно. Беше ли религиозната мания на Спайви като някаква зараза? Беше ли хванал някаква лека форма на треската „край-на-света“?

Неговият смях имаше пречистващ ефект докато траеше, той се почувства по-добре, отколкото е бил седмици наред.

Чарли използва широката част на лопатата, за да бутне торбата с мъртвото куче обратно в гроба. После хвърли отгоре капака на ковчега, запълни гроба, затъпка го, изчисти широката част на лопатата в тревата и се върна в колата.

Не беше намерил, каквото очакваше и може би дори не беше открил истината, но все пак бе открил това, което се надяваше, че ще открие — един изход, един приемлив отговор, нещо с което би могъл да живее, оправданието.

Началото на май в Лас Вегас беше чудесно време с очакване на предстоящите жестоки летни горещини, но с изчезнали за цяла една година мразовити зимни нощи. Топлият сух вятър продухваше все още останалите спомени от кошмарното преследване във високите части на Сиера Невада.

Сутринта на първата сряда от месеца, Чарли и Кристин трябваше да се оженят в един възхитително пищен и весело безвкусен несектантски обреден параклис в съседство на казино, което много харесваше и на двамата. Те не гледаха на своята венчавка, като на тържествен случай, а като на начало на весело приключение, което бе най-добре да започне по-скоро със смях, отколкото с разкош и светска глъчка. Освен това, щом веднъж бяха решили да се оженят, те внезапно бяха полудели да го направят и никое място, с изключение на Вегас със своите либерални сватбени закони, не можеше да пасне на тяхната програма.

Пристигнаха в Лас Вегас предната вечер и наеха малък апартамент в Бали’с Гранд, а в продължение на няколко часа градът сякаш им изпращаше предзнаменования, предричащи им щастливо бъдеще. По пътя си, отивайки да вечерят, Кристин пусна четири монети по двадесет и пет цента в процепа на един игрален автомат и въпреки, че за пръв път в живота си се докосваше до такава машина, тя спечели хиляда долара. По-късно те играха на „Блек Джек“ и спечелиха почти още хиляда долара. На сутринта, на излизане от сладкарницата, след една великолепна закуска, Джоуи намери един сребърен долар, който някой беше изпуснал. Според Джоуи, неговият добър късмет превишаваше този на майка му и на Чарли.

— Един цял долар! — бе възкликнал той.

Те бяха взели Джоуи със себе си, защото Кристин не можеше да помисли дори да се раздели с него. Тяхното неотдавнашно изпитание още продължаваше да й тежи, а когато се случеше да не го вижда повече от няколко часа, тя се изнервяше.

— След известно време — бе казала на Чарли — аз ще мога да се отпусна повече, но още не. След известно време, ние ще можем да заминем някъде само двамата и да оставим Джоуи на Вал. Обещавам. Но още не. И така, ако искаш да се ожениш за мен, ще трябва на сватбеното пътешествие да вземем и моя син. Що за романтика е това?

Чарли нямаше нищо против. Той харесваше момчето. Джоуи беше добър събеседник, с добро държане, любознателен, умен и привързан.

На церемонията Джоуи беше шафер и бе възхитен от тази своя роля. Той съхраняваше пръстена със строга тържественост и в подходящия момент го даде на Чарли с такава широка и топла усмивка, че тя заплашваше да разтопи златото, в което бе поставен диамант.

Когато церемонията завърши и те напуснаха параклиса под звуците на „Радост за света“ в изпълнение на Уейн Нютън, Кристин и Чарли решиха да освободят любезно предоставената им лимузина и да се върнат в хотела пеша. Денят беше топъл, със синьо и ясно небе (с изключение на няколко пръснати бели облачета) и чудесен дори с евтините кабарета на Лас Вегас Булевард, разположени близо едно до друго от двете му страни.

— Ами сватбения обяд? — попита Джоуи, докато вървяха.

— Само преди два часа си закусвал — напомни му Чарли.

— Аз раста, бе момче.

— Вярно.

— Какво ти звучи като добър сватбен обяд? — попита Кристин.

— Биг Мак и Баскин-Робинс — отвърна Джоуи, след като мисли в продължение на няколко крачки.

— Нали знаеш какъв ще станеш, когато ядеш твърде много Биг Мак? — попита го Кристин.

— Какъв? — попита момчето.

— Като пораснеш ще заприличаш на Роналд Макдоналд.

— Точно така — каза Чарли. — Ще бъдеш с голям червен нос, оранжева коса и големи червени устни.

— Я-я, аз бих желал Чубака да беше тук — каза хихикайки се Джоуи.

— Сигурна съм, че Вал ще се грижи добре за него, миличък.

— Да, но той ще пропусне всички шеги.

Те крачеха по тротоара с Джоуи между тях и дори в този час светеха някои от големите реклами и салони за увеселение.

— И ще ми пораснат големи смешни клоунски ходила ли? — попита Джоуи.

— Абсолютно вярно — отвърна Чарли. — Двадесет и осми номер.

— Което ще направи невъзможно карането на кола — каза Кристин.

— Или танцуването — добави Чарли.

— Аз не искам да танцувам — каза Джоуи. — Не харесвам момичетата.

— О, след няколко години ще започнеш да ги харесваш — увери го Кристин.

— Точно това казва и Чубака, но аз не му вярвам — отвърна мръщейки се Джоуи.

— О, значи Чубака може да говори, така ли? — попита Кристин.

— Ами…

— И освен това, е специалист по момичетата!

— Ами, окей, щом чак толкова искате да знаете, трябва да призная, че аз само се преструвам, че той говори — каза Джоуи.

Чарли се засмя и намигна на своята съпруга над главата на техния син.

— Хей, ако изям твърде много Биг Макове, ще ми пораснат ли също и големи клоунски ръце? — попита Джоуи.

— Да — отвърна Чарли. — И ти няма да можеш да завържеш връзките на собствените си обувки.

— Или да си бъркаш в носа — добави Кристин.

— Аз и без това не си бъркам в носа — възрази възмутено Джоуи. — Знаеш ли, какво ми каза Вал за бъркането в носа?

— Не. Какво ти каза Вал? — попита Кристин, а Чарли видя, че тя малко се страхуваше от отговора, защото момчето винаги научаваше от Вал неприлични приказки.

Джоуи присви очи на пустинното слънце, сякаш се мъчеше да си спомни точно думите на Вал и после каза:

— Тя ми каза, че в носа си бъркат само нехранимайковци, умопобъркани и нейния бивш съпруг.

Чарли и Кристин се спогледаха и се засмяха. Да се смеят беше така хубаво.

— Хей — каза Джоуи, — ако вие, двамата, искате да бъдете сами, вие разбирате… хмм… сами… тогава можете да ме оставите в детската стая на хотела. Нямам нищо против. Там, струва ми се, е чудесно. Има всички видове хубави игри и други неща. Хей, вие, може би, искате да поиграете още на карти или на тези игрални автомати, от които мама спечели пари миналата нощ.

— Аз мисля, че ние вероятно ще оставим хазарта, за да не загубим спечеленото, миличък.

— О, аз мисля, че ти трябва да играеш, мамо — каза момчето. — Ти ще спечелиш, обзалагам се. Ти ще спечелиш много повече. Наистина. Зная това. Аз просто зная, че ще спечелиш.

Слънцето се показа иззад едно от пръснатите бели облачета и светлината падна с пълна сила върху паважа. Тя проблясваше върху хромовата боя и стъклата на преминаващите коли и правеше луксозните хотели и казина да изглеждат по-светли и по-чисти, отколкото бяха в действителност, а самият въздух да блещука фантастично.

Всичко завърши на слънчева светлина, а не в тъмна и бурна нощ.