Служители на Здрача

15.

Уайн & Дайн се намираше в един привлекателен висококласен търговски център от тухла и дърво, който беше на разстояние половин квартал от пристанището за яхти Нюпорт Бийч. Дори в понеделник магазинът имаше много работа с постоянен поток от купувачи през сектора с вносни храни и почти толкова много на щанда с вината. На щанда със съдове и прибори за готвене, по всяко време се ровеха най-малко двама-трима души, които внимателно разглеждаха тигани и тенджери, вносни машини за сладолед, уреди за обработка на храна и други кухненски принадлежности. Следобедът, в добавка към храните, вината и малките готварски прибори, Кристин, Вал и техният продавач в магазина Тами продадоха две от най-модерните машини за тестени изделия, един скъп комплект прибори за маса, един хитроумен готварски инструмент, един красив бакърен подгревател за затопляне на закуски с три отделения за обслужване и една богато украсена машина за капучино от мед и месинг, която струваше деветстотин долара.

Въпреки че продажбите в магазина вървяха необичайно добре почти от деня на отварянето му и въпреки че на практика той беше станал доходен още след третата седмица работа (нещо нечувано за един нов бизнес), Кристин продължаваше да се изненадва и възхищава, че касовият апарат продължава да звъни. След шест години и половина сигурна рентабилност, тя още не бе преситена от успеха.

Голямото оживление в Уайн & Дайн направи този понеделничен следобед да премине много по-бързо, отколкото Кристин мислеше, че е възможно, когато неохотно беше оставила Джоуи с Чарли Харисън. Лудата старица беше, разбира се, в подсъзнанието й. Тя няколко пъти мисли за обезглавеното тяло на Бренди пред входа и за няколко минути почувства слабост и пресъхване на устата. А Хенри Ранкин беше винаги наоколо. Той помагаше при торбите с покупките, слагаше етикети с цените на новите стоки. Подпомагаше Кристин и Вал с каквото можеше, преструвайки се на служител, но скришом наблюдаваше купувачите, готов да се счепка с някой от тях, ако забележеше, че заплашва Кристин. Въпреки всичко, въпреки мислите за окървавения труп на кучето, които я преследваха и въпреки непрекъснатото напомняне за опасността, което присъствието на Хенри предизвикваше, часовете отлитаха бързо и за нея беше облекчение да бъде непрекъснато заета.

Вал също помагаше. С известно лошо предчувствие, Кристин беше й разказала за положението, в което се намираше, въпреки че очакваше Вал да й досажда с въпроси през целия ден и да я подлуди до пет часа. Вал изглежда се впечатляваше и от най-малката беда, твърдейки, че е „травматизирана“ дори от такива дреболии, каквито са пропускащо вода кранче в банята или бримка в чорапите й. Виждаше драма или дори трагедия в една хрема или счупен нокът, но никога не беше истински разтревожена или депресирана от някоя от малките неприятности, които водеха до нейните превземки. Тя просто се забавляваше да бъде героиня в нейната собствена сапунена опера, драматизирайки своя живот, правейки го по-колоритен за себе си. А ако временно беше без травма, която да осветли нейния ден, тя можеше да я намери в проблемите на своите приятели, поемайки ги върху себе си, като че ли беше комбинация от Милата Аби и Атлас със света на раменете си. Но Вал беше една добронамерена жена, с чувство за хумор, честна и работеща здраво. А сега, някак си, за изненада на Кристин, Вал беше достатъчно разумна, за да избегне коментирането на лудата жена и заплахите за живота на Джоуи. Тя държеше езика си зад зъбите, макар сигурно да беше разяждана от хиляди гризящи я въпроси.

Чарли Харисън пристигна в пет часа с Джоуи и двама души, които изглеждаха, като че ли бяха повикани за разпределението на ролите в някой нов филм за Херкулес. Това бяха бодигардовете, които щяха да бъдат дежурни, докато ги сменеше следващата двойка в полунощ.

Първият беше Пит Локбърн. Той бе висок шест фута и три инча12, с къдрава руса коса, сериозно изражение на лицето и зорки очи. Раменете на сакото от костюма му изглеждаха, като че ли бяха подпълнени с двойка железопътни траверси, но само самият Пит беше там, отдолу. Другият беше Франк Ройтер, чернокож, точно толкова чудесен, колкото и Локбърн, хубав, с най-големите ръце, които Кристин беше виждала някога. Двамата, Локбърн и Ройтер, бяха спретнато облечени; и двамата говореха тихо и вежливо. Въпреки това човек никога не би могъл да ги вземе погрешка за баптистки свещеници или рекламни агенти. Те изглеждаха, като че ли се бореха с мечки гризли и чупеха на две големи дъбови дървета само за да се поддържат във форма.

Вал се взря в тях смаяна и едно ново изражение на загриженост се появи на лицето й, когато се обърна към Кристин.

— О, Крис, мила, слушай, аз мисля, че може би не осъзнах истински това, докато не се появи твоята армия. Искам да кажа, че това наистина е сериозно, нали?

— Наистина е сериозно — съгласи се Кристин.

Двамата мъже, които Грейс избра за мисията, бяха Пат О’Хара и Кевин Баумберг. О’Хара беше 24-годишен ирландец, здравеняк и с леко наднормено тегло, бивш католик. Баумберг беше нисък, набит мъж с гъста черна брада. Той беше се отказал от юдейската религия, както също от семейство и проспериращ ювелирен магазин, за да помогне на Майка Грейс да подготви света за Здрача, за идването на Антихриста. Тя ги избра за убийството, защото те символизираха две важни неща: всеобщия призив на нейното съобщение и братските отношения между всички добри хора, които бяха единствената сила, имаща шанс да забави или предотврати края на света.

Няколко минути след пет часа О’Хара и Баумберг изнесоха две чанти за пране от сутерена на църквата в Анахейм. Те изкачиха поредица бетонови стъпала, водещи към един паркинг с чакълена настилка.

Ранната зимна нощ, носеща се по небето като огромна черна армада, беше изтласкала по-голямата част от светлината към западния хоризонт. Няколко облака се приближаваха застрашително откъм океана, а въздухът беше хладен и влажен.

О’Хара и Баумберг поставиха чантите за пране в багажника на един бял Крайслер седан, който принадлежеше на църквата. Чантите съдържаха две ловни пушки, два револвера и муниции, които бяха благословени от Майка Грейс.

Напрегнати, уплашени и прекомерно заети с мисли за тленността, двамата мъже нямаха желание да разговарят. Те мълчаливо изкараха колата от паркинга на улицата, където внезапно задухалият вятър разлюля дърветата покрай улицата и помете сухите листа по канавките.

16.

Докато Тами обслужваше последните купувачи за деня, Чарли попита Кристин:

— Някакви проблеми? Някой да е причинил някакво безпокойство?

— Не. Денят мина спокойно.

— Какво изровихте по случая с „Дъ Тру Уърд“? — попита Хенри Ранкин.

— Ще отнеме твърде много време да ти разказвам — отвърна Чарли. — Искам да заведа Кристин и Джоуи у дома им, да се уверя, че в тяхната къща не ги грози опасност и да ги настаня в нея за през нощта. Докарах твоята кола. Отвън е, на предната седалка има едно копие на файла до днешна дата. Ти можеш да го прочетеш по-късно и да се осведомиш.

— Нужен ли съм ти повече тази вечер? — попита Хенри.

— Не — отвърна Чарли.

— Мамо, ела — каза Джоуи. — Ела до колата. Искам да ти покажа нещо наистина хубаво.

— Ей сегичка, миличък.

Макар и Локбърн и Ройтер да бяха, най-малко физически, от вида мъже, за каквито повечето жени мечтаят, Вал Гарднър едва ли погледна втори път някой от тях. Тя се прицели точно в Чарли веднага щом той свърши да говори с Хенри Ранкин и засили своя женски чар, докато не стана горещ като пламък.

— Аз винаги съм искала да срещна някой детектив — каза Вал със затаен дъх. — Животът с един детектив трябва да е много вълнуващ.

— В действителност, той обикновено е скучен — отвърна Чарли. — По-голямата част от нашата работа се състои в разследване или полицейски надзор върху заподозряно лице или място, часове наред скука.

— Но от време на време… — каза закачливо Вал.

— Ами, разбира се, от време на време има малко фойерверки.

— Обзалагам се, че това са моментите, за които живеете — каза Вал.

— Никой не очаква с нетърпение да бъде застрелян или ударен с юмрук в лицето от съпруга при някой противен бракоразводен случай.

— Вие просто сте скромен — каза Вал, заканвайки му се е пръст и намигайки така хитро, както само тя знаеше.

А тя със сигурност знае как, мислеше си Кристин. Вал беше една изключително привлекателна жена с кестенява коса, блестящи зелени очи и правеща впечатление фигура. Кристин завиждаше на нейния пищен външен вид. Макар няколко мъже да бяха казали на Кристин, че е красива, тя никога не вярваше истински на тези, които и правеха комплиментите. Тя никога не бе изглеждала красива в очите на майка си. Фактически нейната майка я причисляваше към категорията „обикновено дете“ и макар да знаеше, че изискванията на Евелин са абсурдно високи и че мненията и не са били винаги рационални или точни, Кристин продължаваше да има за себе си една представа като за донякъде привлекателна жена, в най-скромния смисъл, подходяща повече за монахиня, отколкото за прелъстителка. Понякога, когато Вал беше с най-хубавия си тоалет и кокетираше, Кристин се чувстваше като момче до нея.

— Обзалагам се, че вие сте от този вид мъже, които се нуждаят от малко опасност в своя живот, за да му придадат пикантност, от този вид мъже, които знаят как да се справят с опасността — каза Вал на Чарли.

— Боя се, че не е точно така — каза Чарли.

Обаче Кристин можеше да види, че ухажването на Вал му доставя удоволствие.

— Мамо, моля те, ела — повика я отново Джоуи. — Излез навън при колата. Ние купихме едно куче. Истински красавец. Ела да го видиш.

— От кучкарника ли? — обърна се Кристин към Чарли, прекъсвайки играта на Вал.

— Да — отвърна той. — Опитах се да придумам Джоуи да вземем един дог на име Убиец с тегло сто и четиридесет фунта, но той не ме послуша.

Кристин се усмихна.

— Ела и го виж, мамо — каза Джоуи. — Моля те. — Той хвана ръката й и я задърпа нетърпеливо към вратата.

— Имаш ли нещо против да затвориш сама, Вал? — попита Кристин.

— Не съм сама. Имам Тами — отвърна Вал. — Ти си върви у дома. — Тя хвърли на Чарли изпълнен с желание поглед, очевидно съжалявайки, че не бе имала повече време да поработи върху него. — А ако се наложи да не дойдеш утре, не се безпокой за това — каза тя накрая на Кристин.

— О — каза Кристин. — Аз ще бъда тук. Така денят ще мине по-неусетно. Щях да полудея, ако нямах възможност да работя този следобед.

— Радвам се, че се запознахме — каза Чарли на Вал.

— Надявам се да ви видя отново — отвърна Вал, давайки му една 24-каратова усмивка.

Пит Локбърн и Франк Ройтер напуснаха първи магазина, огледаха алеята пред редицата магазини и изследваха подозрително паркинга. Кристин се чувстваше неловко в тяхната компания. Присъствието на тези двама наети въоръжени мъже я караше да се чувства неудобно и необичайно претенциозна, като че ли си придаваше важност.

Небето на изток беше черно. Над главите им то беше тъмносиньо. На запад, над океана, имаше един ярък оранжево жълто-червен залез, осветявайки отзад зловеща маса от приближаващи се буреносни облаци. Въпреки че денят беше топъл за февруари, въздухът беше вече хладен. По-късно той щеше да стане направо студен. В Калифорния един топъл зимен ден не беше рядък дар на природата, но тя рядко го разпространяваше и върху зимните нощи.

Тъмнозелен Шевролет, кола на компанията Клемет-Харисън, беше паркиран до Файърбърда на Кристин. На задната седалка седеше едно куче, което се взираше в тях през прозореца и когато Кристин го видя, дъхът й спря.

Това беше Бренди. Секунда или две тя стоя шокирана, не можейки да повярва на очите си. После тя схвана, че това, разбира се, не беше Бренди, а един друг златист ретривър, фактически със същия ръст, на същата възраст и със същия цвят на козината като Бренди.

Джоуи изтича напред и отвори вратата, а кучето изскочи, издавайки кратък дълбок радостен лай. То подуши краката на момчето и после подскочи, поставяйки лапи на раменете му като едва не го събори на земята.

Джоуи се засмя и разроши козината на кучето.

— Не е ли хубаво, мамо? Не е ли страхотно?

Тя погледна Чарли, чиято усмивка беше почти толкова голяма, колкото тази на Джоуи. Все още на тридесет фута от момчето, без да го е чула, Кристин заговори тихо с явно раздразнение:

— Не мислите ли, че някоя друга порода би била един по-добър избор?

Чарли изглеждаше смутен от нейния обвинителен тон.

— Искате да кажете, че е твърде голямо ли? — попита той. — Джоуи ми каза, че е същият ръст като кучето…

— Не само същия ръст. Това е същото куче.

— Искате да кажете, че Бренди е бил златист ретривър?

— Не съм ли ви казала?

— Никога не сте споменавали породата.

— О. Ами Джоуи не я ли спомена?

— Той изобщо не каза и дума.

— Това куче е едно точно копие на Бренди — каза с безпокойство Кристин. — Не зная дали това е добра идея. В психологично отношение имам предвид.

Джоуи се обърна към тях, държейки ретривъра за нашийника му и потвърди нейната интуиция, като каза:

— Мамо, Знаеш ли как възнамерявам да го кръстя? Бренди! Бренди Втори!

— Разбирам какво имате предвид — каза Чарли на Кристин.

— Той се опитва да отрече, че Бренди изобщо е бил убит — каза тя, — а това не е здравословно.

Неоновите лампи на паркинга светнаха, хвърляйки жълтеникава светлина в падащия здрач. Кристин отиде и застана до своя син.

Кучето я подуши, проверявайки я, наклони глава на една страна, като че ли се опитваше да си представи доколко е подходяща и накрая постави лапа върху крака й, сякаш търсеше нейното уверение, че тя ще го обича така много, както неговия нов млад господар.

Тъй като почувства, че вече е твърде късно да върне кучето обратно и да вземе друга порода и усети, че за лош късмет Джоуи вече се е привързал към него, Кристин реши да го спре да нарича животното Бренди.

— Миличък — каза тя, — аз мисля, че ще е по-добре да се спрем на някое друго име.

— Бренди ми харесва — възрази той.

— Но използването отново на това име… прилича на обида за първия Бренди.

— Наистина ли?

— Все едно, че се опитваш да забравиш нашия Бренди.

— Не! — извика яростно той. — Никога не мога да го забравя. — В очите му отново се появиха сълзи.

— Това куче трябва да си има свое собствено име — настоя кротко Кристин.

— Аз наистина харесвам името Бренди.

— Хайде. Помисли за някое друго име.

— Ами…

— Какво ще кажеш за… Принс.

— Не. Но, може би… Ренди.

Кристин се намръщи и поклати глава.

— Не, миличък. Измисли нещо друго. Нещо съвсем различно. Какво ще кажеш за нещо от… „Звездни войни“?

Няма ли да бъде хубаво да имаш куче на име Чубака?

— Да! Чубака! Ще бъде чудесно! — възкликна с просветнало лице Джоуи.

— Като че ли бе разбрало всяка дума и като гласно изразено одобрение, кучето излая веднъж и близна ръката на Кристин.

— Добре, нека сега сложим Чубака във вашия Файърбърд — каза Чарли. — Искам да се махаме оттук. Вие, Джоуи и аз ще пътуваме в Шевролета, а Франк ще шофира. Пит ще ни следва с вашата кола и Чубака. А, между другото, ние продължаваме да си имаме компания.

Кристин погледна в посоката в която сочеше Чарли. Белият пикап беше в далечния край на паркинга до половината в жълтеникавата светлина от лампата, а другата половина в сянка. Шофьорът не се виждаше зад тъмното предно стъкло, но тя знаеше, че той е там и ги наблюдава.

17.

Нощта беше паднала.

Буреносните облаци продължаваха да пристигат от запад. Те бяха по-черни от самата нощ и бързо закриваха звездите.

О’Хара и Баумберг кръстосваха бавно с белия Крайслер, изследвайки добре поддържаните скъпи къщи от двете страни на улицата. О’Хара шофираше, а ръцете му непрекъснато се плъзгаха върху волана, защото го обливаше студена пот. Той знаеше, че е представител на Бога в тази работа, защото така беше му казала Майка Грейс. Знаеше, че това, което правеше, е добро, правилно и абсолютно необходимо, но той все още не можеше да си представи себе си като убиец, независимо дали свят или някакъв друг. О’Хара знаеше, че Баумберг се чувства по същия начин, защото бившият бижутер дишаше твърде ускорено за човек, който не е направил още никакво усилие. Малкото пъти, когато беше говорил, гласът му бе треперещ и по-писклив от обикновено.

Те не се съмняваха в своята мисия или в Майка Грейс. И двамата вярваха дълбоко и неотклонно в старицата. И двамата щяха да направят каквото им беше казано. О’Хара знаеше, че момчето трябва да умре, знаеше защо и вярваше в причината. Убиването на това особено дете не го смущаваше. Той знаеше, че Баумберг се чувства по същия начин. Те бяха влажни от пот и нервни, само защото се страхуваха.

По забулената от дърветата улица няколко къщи бяха тъмни и една от тях можеше да послужи за целта им. Обаче вечерта беше в началото си и много хора все още се връщаха от работа у дома си. О’Хара и Баумберг не искаха да изберат една къща, да я разбият и после да бъдат открити и може би хванати в клопка от някой човек, връщащ се у дома си с чанта в едната ръка и храна за вкъщи от китайския ресторант в другата.

О’Хара беше подготвен да убие момчето, майка му и бодигардовете, които пазеха момчето, защото всички те бяха в служба на Луцифер. Грейс беше го убедила в това. Но не беше готов да убие всеки, изпречил се на пътя му случаен свидетел. Следователно те трябваше внимателно да изберат къщата.

Те трябваше да търсят място, където вестници от няколко дни бяха натрупани пред входа, където пощенската кутия беше препълнена или където имаше някакъв друг знак, че обитателите са далеч от дома си. То трябваше да бъде в този квартал, но може би нямаше да намерят това, което търсеха. В този случай трябваше да изменят плана на нападението.

Почти бяха достигнали северния край на квартала, когато Баумберг каза:

— Ето там. Какво ще кажеш за това място?

Мястото беше една двуетажна испанска къща със светлобежова мазилка, полускрит от големите дървета керемиден покрив, лехи с вероника и редове с азалии. Уличната лампа осветяваше табелата на недвижимото имущество на една компания, която бе поставена в тревната площ близо до тротоара. Къщата беше обявена за продан и никоя от стаите й не светеше.

— Може би тя е незаета — предположи Баумберг.

— Съмнявам се — каза О’Хара.

— Струва си да погледнем.

— Мисля, че си прав.

О’Хара паркира колата до бордюра. Той носеше чанта с инструменти, която бе напълнил в църквата и съпроводи Баумберг до испанската къща. Минаха бързо по една алея с цъфтящи бегонии и спряха в преддверието на вход с портал. Тук бяха в дълбока сянка. О’Хара беше уверен, че не могат да бъдат забелязани от улицата.

Студен вятър свиреше в клоните на дърветата бензое и караше светлолистите вероники да шумолят, а на О’Хара се струваше, че самата нощ ги наблюдава с враждебни намерения. Възможно ли беше да бяха проследени от някое демонично същество, което да е сега с тях при къщата в тези сенки, един пратеник на Сатаната, чакащ да ги издебне, когато не внимават и да ги разкъса на парчета?

Майка Грейс беше казала, че Сатаната ще направи всичко, каквото може, за да провали тяхната мисия. Грейс виждаше тези неща. Грейс знаеше. Грейс говореше истината. Грейс беше истината.

С разтуптяно сърце Пат О’Хара се взираше в тъмнината, очаквайки да зърне някакво прокрадващо се чудовище. Но не виждаше нищо необикновено.

Баумберг премина пред портала от ковано желязо в тревната площ и после в една леха пълна с азалии и тъмнолисти бегонии, които в мрака изглеждаха съвършено черни. Той погледна през един от прозорците и каза тихо:

— Няма никакви пердета… и няма никаква мебелировка.

О’Хара отиде до друг прозорец, доближи лицето си до стъклото, присви очи и откри, че и тази стая е празна.

— Успяхме! — възкликна Баумберг.

Бяха намерили това, което търсеха.

Входът към задната тревна площ беше също с портал, но вратата не беше заключена. Когато Баумберг я бутна, желязната врата изскърца върху несмазаните си панти.

— Аз ще се върна до колата, за да взема чантите — каза Баумберг и изчезна в черните завеси на нощта.

О’Хара не мислеше, че идеята да се разделят е добра, но Баумберг беше изчезнал преди той да успее да протестира. Сам му беше по-трудно да потисне страха си, а страхът беше храната на дявола. Страхът привличаше Звяра. О’Хара се огледа в тъмнината и си напомни, че неговата вяра беше бронята му. Нищо не можеше да му стори зло, докато той се доверяваше на своята вяра в Грейс и Бога. Но това не беше лесно.

Понякога той копнееше за дните преди неговата конверсия13, когато не знаеше за приближаването на Здрача, когато не беше осъзнал, че Сатаната е на свобода на Земята и че се е родил Антихриста. Тогава той беше щастлив невежа. Единствените неща, от които се беше страхувал, бяха полицаите, затвора и рака, защото последният беше убил неговия старец. Сега О’Хара се страхуваше от всичко между залеза и зората, защото в часовете на мрака дяволът беше най-смел. Понастоящем животът му беше изпълнен със страх и понякога истината на Майка Грейс беше твърде тежка за носене.

Все още с чантата за инструменти, О’Хара продължи към задната част на къщата. Бе решил да не чака Баумберг. Щеше да покаже на дявола, че не е уплашен.

18.

Джоуи поиска да пътува отпред с Пит Локбърн, с когото непрекъснато и ентусиазирано бърбореха през целия път до вкъщи.

Кристин седеше отзад с Чарли, който от време на време се обръщаше, за да погледне през задното стъкло. Франко Ройтер ги следваше в Понтиак Файърбърда на Кристин, а няколко коли зад Ройтер продължаваше да ги следи белият пикап, който беше лесен за идентифициране дори през нощта, защото единият му фар светеше малко по-ярка от другия.

— Не мога да разбера този човек там, навън — каза Чарли. — Толкова ли е глупав, за да мисли, че не го забелязваме? Наистина ли си мисли, че е предпазлив?

— Може би не го е грижа дали го виждаме — предположи Кристин. — Те изглеждат така… арогантни.

— Вероятно сте права — каза с въздишка Чарли, обръщайки се отново напред.

— Какво открихте за компанията „Дъ Тру Уърд“? — попита Кристин.

— Както подозирах, „Дъ Тру Уърд“ отпечатва религиозни материали — всякакви видове брошури. Неин собственик е Църквата на Здрача.

— Никога не съм чувала за нея — каза Кристин. — Някакъв шантав култ ли?

— Доколкото ми е известно — да. Абсолютна щуротия.

— Сигурно не са голяма група, иначе вероятно щях да съм чувала за тях.

— Неголяма, но богата — каза Чарли. — Може би са около хиляда души.

— Опасни ли са?

— Досега не са били замесвани в големи конфликти. Но възможността е налице, фанатизма. Ние имахме една разправия с тях по повод на един друг клиент. Преди около седем месеца. Жената на този човек избяга и се присъедини към култа, вземайки със себе си двете им деца — едното три–, а другото четиригодишно. Тези сумрачни чудаци не казваха къде е жена му, нито даваха да види децата си. Полицията не можеше да помогне твърде много. Невъзможно е в такива случаи. Всички са предпазливи, когато става дума за нарушаването на религиозните свободи. Освен това, децата не бяха отвлечени. Те бяха с майка си, която може да ги заведе където й харесва, ако с това не нарушава някое споразумение за попечителство при положение на развод. Тук обаче случаят не беше такъв. В края на краищата, ние намерихме децата, отвлякохме ги и ги върнахме на бащата. Не можахме да направим нищо за жена му. Тя беше се присъединила доброволно към култа.

— Колективно ли живеят? Като тези хора в Джоунстаун преди няколко години?

— Само една част от тях. Другите си имат свои собствени домове и апартаменти, но само ако Майка Грейс им позволи тази привилегия.

— Коя е Майка Грейс?

Чарли отвори една чанта и извади плик и джобно фенерче. Подаде й плика, включи фенерчето и каза:

— Хвърлете един поглед.

Пликът съдържаше лист гланцирана хартия с размери осем на десет инча14. Това беше снимка на старицата, която ги беше безпокоила на паркинга. Дори на една черно-бяла фотография и дори в две измерения, очите на старицата бяха страшни. В тях проблясваха безумни пламъчета. Кристин потрепери.

19.

От задната страна на къщата бяха прозорците към трапезарията, кухнята, къта за закуска и всекидневната. Към всекидневната водеше двукрила стъклена врата. О’Хара я опита, макар да беше сигурен, че е заключена. Беше точно така.

Вътрешният двор беше гол. Никакви саксии. Никаква градинска мебел. Откритият плувен басейн беше източен, може би за пребоядисване.

О’Хара стоеше до стъклената врата и наблюдаваше къщата на север от тази. Шестфутова стена отделяше този имот от съседния, следователно можеше да вижда само втория етаж на другата къща. Той беше тъмен. На юг, откъм другата стена, се виждаше втория етаж на друга къща, който беше осветен. Никой не гледаше от прозорците.

Задната страна също беше оградена със стена, но къщата в тази посока беше очевидно едноетажна, защото не се виждаше от двора, в който стоеше О’Хара.

Той извади едно джобно фенерче и започна да изследва стъклата на вратата и прозорците. Движеше се бързо от страх да не бъде забелязан. О’Хара търсеше жици, фотоклетки и каквото и да било алармено устройство. Кварталът беше от тези, в които една трета от къщите можеше да бъдат съоръжени с алармени устройства. Той не откри нищо.

О’Хара изключи фенерчето, порови в чантата и извади оттам едно компактно, захранвано от батерии, електронно устройство с големината на малък транзистор. От едната му страна излизаше проводник с дължина осемнадесет инча15, който завършваше с вакуумна чаша с големината на капак от буркан за майонеза. Той закрепи вакуумната чаша върху стъклената плоскост на вратата.

В О’Хара отново се прокрадна чувството, че нещо опасно се приближава към него и студени тръпки го полазиха по гърба, когато се обърна в тъмнината на задния двор. Вятърът шумолеше чрез дебелите крехки листа на един огромен фикус, съскаше в листата на две палми и люлееше по-малките храсти. Но празният открит плувен басейн беше този, който привлече вниманието на О’Хара и стана център на страха му. Внезапно му хрумна, че нещо голямо и противно се крие в басейна, вслушва се в шума от неговите движения и чака подходящия момент, за да изскочи. Нещо, което беше се откъснало от мрака. Нещо, което беше се издигнало от дупките на Ада. Нещо, изпратено да му попречи да убие момчето. Освен неизброимите звуци на вятъра, той мислеше, че чува и един зловещ звук от плъзгане на нещо мокро, идващ от басейна и внезапно студ го прониза до костите.

Баумберг се върна с двете чанти, стряскайки О’Хара.

— Ти също ли чувстваш това? — попита Баумберг.

— Да — отвърна О’Хара.

— Той е ето там. Самият Звяр. Или някой от неговите вестоносци.

— В басейна — каза О’Хара.

Баумберг се взря в черната яма в средата на поляната.

— Да — каза накрая той. — Аз го чувствам. Там долу в басейна.

„Ако започнем да се съмняваме в силата на Майка Грейс да ни защитава, това може само да ни навреди — каза си О’Хара. — Нещо може да ни спре, само ако загубим нашата вяра или оставим да ни завладее страхът.“

Така беше им казала Майка Грейс.

Майка Грейс никога не грешеше.

О’Хара се обърна отново към стъклената врата. Вакуумната чаша продължаваше да стои здраво закрепена към едно от стъклата. Той включи малкото устройство и в средата света покрит със стъкло циферблат. Този уред представляваше детектор на звукови вълни, който щеше да им каже дали къщата е съоръжена с безжична алармена система, която защитаваше сградата чрез откриване на движение. Осветеният циферблат не помръдна, което означаваше, че няма никакъв вид радиовълнова активност във всекидневната зад стъклената врата.

Преди Майка Грейс да го приобщи към нейната вяра, О’Хара беше професионален крадец и бе дяволски добър в своя занаят. Грейс имаше склонност да търси хора за нейни последователи сред тези, които бяха най-далеч от Бога. Църквата на Здрача можеше да се добере до богатство от умения и знания, каквито липсват в църквите на средно равнище, чиито членове бяха почтени, кротки и миролюбиви. Понякога това беше благодат.

О’Хара откачи вакуумната чаша от стъклото, изключи вълновия детектор и го върна в чантата. После извади от нея лейкопласт и ножица. Отряза няколко ивици и ги залепи върху стъклото близо до дръжката на вратата. Когато то бе изцяло покрито, О’Хара го удари с юмрук. Стъклото се разби на парчета, но почти безшумно, всички парчета останаха залепени за лейкопласта. Той извади парчетата от рамката, остави ги настрана, пресегна се през нея, намери пипнешком резето, освободи го и отвори.

Сега беше съвсем сигурен, че няма никаква алармена система, но трябваше да провери още нещо. О’Хара коленичи на двора, пресегна се през прага и повдигна килима. Под него нямаше никаква алармена подложка, а само ватирана подплънка.

О’Хара постави килима на мястото му. Той и Баумберг влязоха в къщата, вземайки трите чанти.

О’Хара затвори и заключи стъклената врата.

Той погледна към тревната площ зад къщата.

— То вече не е там — каза Баумберг.

— Не е — съгласи се О’Хара.

Баумберг погледна през неосветената всекидневна към къта за закуска и тъмната кухня зад него.

— Сега то е вътре с нас — каза той.

— Да — каза О’Хара, който беше почувствал враждебното присъствие в къщата веднага щом прекрачиха прага.

— Да можехме да запалим някоя лампа — каза неспокойно Баумберг.

— Предполага се, че къщата е напусната. Съседите ще забележат светлините и може би ще извикат полицаите.

Една дъска изскърца над главите им от стаята на втория етаж.

Преди да премине към вярата на Майка Грейс, в дните, когато беше крадец, промъквайки се тихо по своя път към ада, О’Хара си представяше, че скърцането е само шум от улягане, един от многото безсмислени звуци, които издава една празна къща, когато местата на свързване се разширяват или свиват като реакция от влажността (или от нейната липса) във въздуха. Но тази нощ той знаеше, че това не е звук от улягане.

Старите приятели на О’Хара и някои от членовете на неговото семейство казваха, че е станал параноик откакто се е присъединил към Църквата на Здрача. Те просто не можеха да разберат. Неговото поведение изглеждаше параноично само защото беше видял истината, както беше го научила Майка Грейс, а неговите стари приятели и семейството му нямаше да бъдат спасени. Неговите очи бяха отворени, докато техните очи продължаваха да бъдат невиждащи.

Още шум от скърцане над главите им.

— Нашата вяра е един щит — каза треперещ Баумберг. — Ние не смеем да се съмняваме в това.

— Майка ни е осигурила с броня — каза О’Хара.

Скръъъъъц.

— Ние вършим Божа работа — каза Баумберг, предизвиквайки тъмнината, която изпълваше къщата.

О’Хара включи джобното фенерче, закривайки го с едната ръка, за да осигури само светлина, която да ги води, но да не се вижда отвън.

Баумберг го последва до стълбите и нагоре по тях до втория етаж.

20.

— Нейното име е Грейс Спайви — каза Чарли, докато тяхната кола се движеше през бушуващата февруарска нощ.

Кристин не можеше да откъсне очите си от фотографията. Черно-белият поглед на старицата беше странно хипнотичен и отделяше студено излъчване.

На предната седалка Джоуи говореше на Пит Локбърн за „Извънземното“ на Стивън Спилбърг — филм, който беше гледал четири пъти и който Локбърн изглежда, че беше гледал още повече пъти. Гласът на сина й звучеше слабо, като че ли той беше на някоя далечна планина, вече загубен за нея.

Чарли угаси фенерчето.

Кристин почувства облекчение, когато върху снимката падна сянка, прекъсвайки тайнственото въздействие, което тя имаше над нея. Тя постави снимката в плика и го върна на Чарли.

— Тя оглавява този култ?

— Тя е култът. Това е преди всичко един култ към личността. Нейната религиозна идея не е нито специална, нито уникална. Цялата работа е в начина, по който тя я предава. Ако на Грейс се случи нещо, нейните последователи ще се отдръпнат и църквата вероятно ще се разпадне.

— Как може една луда старица като нея да привлече някакви последователи? Тя не ми изглежда да притежава някакъв изключителен талант.

— Но тя го притежава — каза Чарли. — Самият аз не съм говорил с нея, но Хенри Ранкин е говорил. Той бе поел този случай, който споменах — двете малки деца, чиято майка беше ги взела със себе си, присъединявайки се към култа. Та той ми каза, че Грейс притежава определен неоспорим магнетизъм, че е една много силна личност. И въпреки че идеята й не е особено нова, тя е драматична и вълнуваща, просто от тези неща, на които определен тип хора биха откликнали с ентусиазъм.

— Каква е нейната идея?

— Тя казва, че ние живеем в последните дни на света.

— Всяка религиозна чудатост оттук до Мейн е прокламирала това по едно или друго време.

— Разбира се.

— Така че би трябвало да има още нещо към нея. Какво друго казва тя?

Чарли се поколеба и тя усети, че той се бои да й каже останалото.

— Чарли?

Чарли въздъхна.

— Грейс казва, че Антихристът вече се е родил — продължи той.

— Чувала съм и тази история. Има един култ, който казва, че Антихристът е Кралят на Испания.

— Този култ е нов за мен.

— Други казват, че Антихристът ще бъде човекът, който ще поеме управлението на Русия след сегашния премиер.

— Звучи малко по-смислено, отколкото да се приписва това на Краля на Испания.

— Аз не бих се изненадала, ако някъде съществува култ, който мисли, че Бърт Рейнолдс, Стивън Кинг или Родни Дейнджърфилд е Антихристът.

Чарли не се усмихна на нейната малка шега.

— Ние живеем в странни времена — каза той.

— Приближаваме се към края на едно хилядолетие — каза Кристин. — По някаква причина това побърква хората. Говори се, че последния път, когато е наближавала 1000-та година, е имало всички видове странни култове, упадък и насилие, свързвани с хорските страхове за края на света. Допускам, че ще се случи същото и при приближаването ни към 2000-та. По дяволите, това вече е започнало!

— Сигурно — съгласи се кротко той.

Кристин усети, че той все още не беше й казал всичко, в което Грейс Спайви заявяваше, че вярва. Дори в слабата светлина, която влизаше през прозорците на колата, можеше да забележи неговото безпокойство.

— Е? — подтикна го тя.

— Грейс казва, че ние сме в Здрача, този период точно преди синът на Сатаната да завладее Земята и да управлява хиляда години. Колко добре знаете Библията и особено предсказанията?

— Някога бях много добре запозната с нея — отвърна тя. — Но вече не съм. Всъщност не мога да си спомня много неща.

— Аз също. Но от това, което разбирам от проповядването на Грейс Спайви, Библията казва, че Антихристът ще властва хиляда години, носейки на човечеството неописуеми страдания, след което ще започне последната битка между доброто и злото и накрая Бог ще слезе на земята, за да унищожи завинаги Сатаната. Тя казва, че Бог й е дал един последен шанс да избегне хилядолетното властване на дявола. Казва, че той й е наредил да се опита да спаси човечеството посредством основаване на църква на добродетелните хора, които ще спрат Антихриста, преди да е станал достатъчно силен.

— Ако не знаех, че има хора (фанатични и опасни), които вярват в този вид глупост, щях да намеря това забавно. И как мисли тяхната малка група добродетелни хора да се сражава с внушителната сила на Сатаната, ако първо предположим, че вярвате в нея?

— Което не е вярно. Но доколкото разбирам, техните планове за битката са тайна, която е известна само на тези, които са станали членове на църквата. Обаче аз мисля, че знам какво имат те наум.

— И какво е то?

— Тя възнамерява да го убие — отвърна след кратко колебание Той.

— Антихриста ли?

— Да.

— Просто така.

— Не си въобразявам, че те мислят, че това ще бъде лесно.

— Направо бих казала, че няма да им е лесно — каза с усмивка Кристин, въпреки положението. — Кой дявол би си позволил да бъде убит лесно? Във всеки случай, няма логика. Антихристът ще бъде една свръхестествена фигура, а свръхестествените същества не могат да бъдат убити.

— Аз зная, че католицизмът има традиция да оценява едно учение по точки посредством логически методи — каза Чарли. — Например Свети Тома Аквински и неговите писания. Но тези хора, с които си имаме работа, са елементарни. Фанатици. Логичността не е нещо, което религиозните фанатици изискват един от друг. — Той въздъхна. — Във всеки случай, приемането, че вие вярвате в цялата тази митология, както е представена от Библията и както е интерпретирана от Грейс, не е чак толкова нелогично. В края на краищата, предполагало се е, че Исус е бил свръхестествено същество, Божи син, и въпреки това е бил убит от римляните.

— Това е различно — възрази Кристин. — Според преданието за Христос, това е било Негова мисия, Негова цел и Негова съдба да позволи да бъде убит, за да ни спаси от най-лошите последствия от нашите грехове. Така ли е? Но аз едва ли бих си помислила, че Антихристът ще бъде също такъв алтруист.

— Вие отново мислите логически. Ако искате да разберете Грейс и Църквата на Здрача, ще трябва да изоставите логиката.

— Добре. И така, кой казва тя, че е Антихристът?

— Когато ние измъкнахме тези две малки деца от нейния култ, Грейс още не беше идентифицирала Антихриста — отвърна Чарли. — Още не беше го намерила. Но сега мисля, че може би вече го е открила.

— И? Кой е той? — попита Кристин, но преди Чарли да успее да отговори, отговорът я удари като тежък чук.

Отпред, Джоуи продължаваше да разговаря с Пит Локбърн, не обръщайки внимание на разговора между майка му и Чарли Харисън.

Независимо от това Кристин понижи гласа си до шепот.

— Джоуи ли? — попита тя. — Боже мой, тази луда жена мисли, че моето малко момче е Антихристът ли?

— Почти бих се обзаложил, че е така.

Кристин чуваше изпълнения с омраза глас на старицата, който се издигаше от една тъмна локва на паметта: „Той трябва да умре, той трябва да умре.“

— Но защо той? Защо Джоуи? Защо не е избрала някое друго дете?

— Може би е така както казахте: Вие сте били просто на неподходящо място в неподходящо време — каза Чарли. — Ако друга жена с друго дете е била на паркинга в Сауд Коуст Плаца последната неделя по същото време, Грейс щеше сега да преследва друго малко момче вместо Джоуи.

Кристин знаеше, че той вероятно е прав, но тази мисъл я смайваше. Това беше една глупава, жестока и злостна лудост. В какъв свят живееха те, щом едно невинно пазаруване в търговския център ги правеше избраници за мъченичество?

— Но… как изобщо ще я спрем? — попита Кристин.

— Ако тя действително прибегне до насилие, ние ще я спрем. Ако не можем да я спрем, тогава… ами тогава ще отстраним нейните хора, преди те да са докоснали Джоуи. Не става дума за някакво правно задължение. Вие сте ни наели, за да ви защитаваме и ние имаме законно право да прибегнем до прилагането на сила, ако е необходимо и неизбежно, за да изпълним нашето задължение.

— Не. Аз имам предвид… как ще променим нейното намерение? Как ще я накараме да признае, че Джоуи е просто едно малко момче? Как ще я накараме да се махне?

— Не зная. Аз мисля, че един фанатик като нея е приблизително толкова всеотдаен, колкото би могъл да бъде и всеки друг. Не мисля, че ще бъде лесно да я накараме да промени намерението си за каквото и да било, да не говорим за нещо така важно за нея като това.

— Но вие казахте, че тя има хиляда последователи.

— Може би сега дори малко повече.

— Ако тя продължи да ги изпраща след Джоуи, ние не можем да убием всичките. Рано или късно, някой от тях ще проникне през нашата защита.

— Не възнамерявам да оставям това да се проточи — увери я той. — Не възнамерявам да им давам много възможности да наранят Джоуи. Ще накарам Грейс да си промени намерението, да се оттегли, да се махне.

— Как?

— Още не знам.

Един образ от харпията на паркинга се върна в съзнанието на Кристин — развятата от вятъра коса, изпъкналите очи, покритите с топчици мъх и петна дрехи — и почувства да я обхваща отчаяние.

— Няма начин да се промени нейното намерение — каза тя.

— Има начин — настоя Чарли. — Аз ще го открия.

— Тя никога няма да спре.

— Сутринта имам уговорена среща с един отличен психолог. Доктор Дентън Буд. Особено много се интересува от култова психология. Възнамерявам да дискутирам случая с него, да му дам нашия профил на Грейс, да го помоля да работи с нас за откриване на нейното слабо място.

Кристин не виждаше този подход като много обещаващ. Но всъщност тя не виждаше като обещаващ какъвто и да било подход.

Чарли улови ръката й, докато колата летеше във ветровитата нощ.

— Аз няма да ви изоставя — каза той.

Кристин за пръв път се попита дали неговите обещания не бяха празни.

21.

О’Хара и Баумберг стояха до прозорците в голямата детска спалня на втория етаж на пустата къща.

Те продължаваха да чувстват заплашителното присъствие на нещо лошо, което ги наблюдава. Опитаха се да го игнорират, придържайки се твърдо към своята вяра и своето решение да изпълнят задачата, която беше им дала Майка Грейс.

Отвън задният двор лежеше в тъмнина, помитан от засилващия се вятър. Оттук, горе, те можеха да виждат в открития плувен басейн. Никакъв звяр не беше се спотаил в бетонната вдлъбнатина. Вече не. Сега той беше в къщата с тях.

Зад този имот имаше друга тревна площ и друга къща. Това бе една разположена на голяма площ едноетажна сграда в стил ранчо, покрив с напукани дървени плочки и свой собствен открит плувен басейн. Басейнът беше напълнен и така осветен от дъното, че представляваше един проблясващ синьо-зелен скъпоценен камък във формата на бъбрек.

От чантата в краката си О’Хара беше извадил един бинокъл за нощно виждане. През него О’Хара виждаше много добре всичките сгради, които допираха задната част на парцелите по тази улица. Фасадите на тези къщи гледаха към друга улица, която беше успоредна на тази.

— Коя е къщата на Скавело? — попита Баумберг.

— О’Хара бавно се обърна надясно, гледайки по-нататък на север.

— Не е къщата зад тази — отвърна той. — Тя е следващата, с правоъгълния басейн и люлките.

— Не виждам никакви люлки каза Баумберг.

— Наляво от басейна — поясни О’Хара, подавайки му бинокъла. — Детска люлка и гимнастически уреди.

— Само през една къща — каза Баумберг.

— Да.

— Няма запалени лампи.

— Още не са се прибрали вкъщи.

— Може би те няма да се приберат.

— Ще дойдат — каза О’Хара.

— А ако не дойдат?

— Ще отидем да ги потърсим.

— Къде?

— Където ни изпрати Бог.

Баумберг кимна.

О’Хара отвори една от чантите за пране и извади оттам една пушка.

22.

Когато те свърнаха в квартала на Кристин и влязоха в района на нейната къща, Чарли попита:

— Виждате ли тази каравана?

До тротоара на отсрещната страна на улицата беше паркиран един пикап. За пикапа беше прикачен корпусът на една каравана. Тя беше съвсем обикновена. Кристин не й обърна голямо внимание, но внезапно й се стори зловеща.

— Това пак ли са те? — попита Кристин.

— Не. Това сме ние — отвърна Чарли. — Вътре съм поставил човек, който да държи под око всяко минаващо по улицата превозно средство. Той има камера с инфрачервен филм, така че може да заснема регистрационни номера дори и на тъмно. Има също и преносим телефон, така че може да позвъни във вашата къща, в полицията или да се свърже с мен.

Пит Локбърн паркира зеления шевролет пред къщата на Скавело, а Франк Ройтер изтегли Файърбърда на Кристин в алеята за паркиране.

Белият пикап марка „Форд“, който ги следваше, мина покрай тях. Те го наблюдаваха мълчаливо, докато неговият шофьор го вкара в съседната улица, намери място за паркиране и изключи фаровете му.

— Аматьори — каза подигравателно Пит Локбърн.

— Арогантни негодници — добави Кристин.

Ройтер излезе от Файърбърда, оставяйки кучето вътре, и отиде до тяхната кола.

Чарли свали прозорчето, за да говори с Франк и същевременно поиска от Кристин ключовете от къщата. Тя ги извади от чантата си, а Чарли ги подаде на Франк.

— Прегледай я добре. Увери се, че никой не чака вътре — нареди му той.

— Веднага — отвърна Франк и разкопча сакото на костюма си, за да си осигури бърз достъп до оръжието в кобура под мишницата и се отправи по пътеката към главния вход.

— Оттам ли ще се появят лошите? — попита Джоуи.

— Нека се надяваме, че не, миличък.

Дърветата бяха много, а уличното осветление слабо и Чарли започна да се чувства неловко, че бездейства. Той също излезе от Шевролета и предупреди Кристин и Джоуи да стоят вътре. После застана от неговата страна на колата с гръб към Пит Локбърн, поемайки отговорност за приближаващите се в неговата посока.

От време на време някоя кола завиваше иззад ъгъла, влизаше в квартала, минаваше покрай тях или се отправяше към алеята за паркиране на някоя друга къща. Всеки път, когато виждаше някоя нова двойка фарове, Чарли ставаше напрегнат и поставяше дясната си ръка под сакото върху дръжката на револвера в кобура под мишницата.

Беше му студено. Искаше му се да си беше взел палто.

Слаби светкавици проблясваха в западното небе. Една далечна гръмотевица го накара да си спомни за товарните влакове, минаващи с грохот покрай запуснатата малка къща, в която бе израснал преди години в Индиана. Сега онова време му се струваше като друг век.

По някаква причина тези влакове изобщо не бяха за него символ за свобода и спасение, каквито може би са били за други момчета в неговото положение. За младия Чарли, който лежеше на тясното легло в малката стая и се опитваше да забрави последния изблик на пиянско насилие на баща си, шумът от тези влакове винаги напомняше, че живее в бедняшката част на града. Тътенът на тракащите колела беше гласът на бедността, звукът на нуждата, страха и отчаянието.

Той беше изненадан, че този далечен тътен на гръмотевица можеше да върне назад с такава смущаваща яснота тракането на тези влакови колела. Еднакво изненадващо беше, че споменът за тези влакове можеше да пробуди детските страхове и да припомни в съзнанието му чувството на уловен в капан, което беше неразделна част от неговата младост.

В това отношение Чарли имаше много общо с Кристин. Неговото детство беше поразено от физически, а нейното от психически тормоз. И двамата бяха живели под ударите на юмруци, единият в буквален, а другият в преносен смисъл и като деца се бяха чувствали като в клетка.

Той погледна надолу страничното прозорче на Шевролета и видя Джоуи да се взира навън в него. Чарли му показа вдигнат палец. Момчето, усмихвайки се, му отвърна със същото.

Обект на тормоз като момче, Чарли беше особено чувствителен към деца, станали жертва на насилие. Нищо не можеше да го разгневи повече от възрастни, които бият деца. Престъпленията срещу беззащитни деца пораждаха у него едно неприятно чувство и го изпълваха с омраза и мрачно отчаяние, които нищо друго не можеше да предизвика.

Той нямаше да им позволи да причинят зло на Джоуи Скавело.

Чарли нямаше да разочарова момчето. Не смееше да го разочарова, защото в противен случай нямаше да може да се понася.

Изглежда мина доста дълго време до връщането на Франк. Той продължаваше да бъде нащрек, но не чак толкова, колкото когато бе влязъл вътре.

— Чисто е, мистър Харисън. Погледнах също и в задния двор. Няма никого наоколо.

Те въведоха вътре Кристин, Джоуи и Чубака. Бяха обградили жената и момчето докато се движеха, за да не позволят открита линия за стрелба.

Кристин беше казала, че й е провървяло, но Чарли не очакваше да види такъв просторен и добре обзаведен дом. Във всекидневната имаше огромна камина, оградена от гравирана рамка и рафтове за книги, стигащи чак до ъглите. Един грамаден китайки килим осигуряваше центъра на една приятна смес от ориенталски и европейски антики и антични репродукции от високо качество. Покрай една от стените имаше един осемпанелен, ръчно гравиран параван от палисандрово дърво с двоен триптих, изобразяващ водопад, мост и древно японско село, всичките изпълнени в сложно нагласени парчета стеатит16.

Джоуи искаше да отиде в своята стая и да си поиграе с новото куче, Франк Ройтер отиде с него.

По предложение на Чарли Пит Локбърн мина през къщата отгоре до долу и обратно, за да провери и се увери, че всички врати и прозорци са заключени и за да дръпне всички пердета, така че никой да не може да вижда вътре.

— Мисля, че ще е по-добре да видя какво мога да намеря за вечеря. Може би хотдог. Това е единственото нещо, от което имам в изобилие — каза Кристин.

— Не се безпокойте — каза Чарли. — В седем часа един от моите хора ще донесе много храна от ресторанта.

— Вие мислите за всичко.

— Нека се надяваме, че е така.

23.

О’Хара насочи бинокъла към един от прозорците на втория етаж на къщата на Скавело, после към следващия прозорец и така нататък. Накрая прегледа също и прозорците на първия етаж. Във всяка стая светеше, но навсякъде пердетата бяха плътно затворени.

— Може би тя се е прибрала вкъщи, а е изпратила момчето някъде другаде за през нощта — предположи Баумберг.

— Момчето е там — каза О’Хара.

— Откъде знаеш?

— Не можеш ли да го почувстваш, че е ей там?

Баумберг хвърли бърз поглед през прозореца.

— Почувствай го — каза О’Хара с тих и уплашен глас.

Баумберг потърси усещането, което беше уплашило неговия партньор.

— Тъмнината — каза О’Хара. — Почувствай особената тъмнина на момчето, всяващата страх тъмнина, която се отделя от него подобно на мъгла от океан.

Баумберг напрегна сетивата си.

— Злото — каза О’Хара с понижен до дрезгав шепот глас. — Почувствай го.

Баумберг постави ръцете си върху хладното стъкло, притисна челото си към него и се взря напрегнато в къщата на Скавело. След известно време той го почувства, точно както беше казал О’Хара. Тъмнината. Злото. То се излъчваше от тази къща като радиация от плутониев блок и струеше през нощта и през стъклото, през Баумберг, замърсявайки го. Това беше една лоша енергия, която не даваше никаква топлина или светлина, която беше мрачна, черна и студена.

О’Хара свали с рязко движение бинокъла от очите си, отвърна се от прозореца и застана с гръб към къщата на Скавело, като че ли излъчваната от нея лоша енергия беше повече, отколкото той можеше да понесе.

— Време е — каза Баумберг, вземайки една пушка и един револвер.

— Не — възрази О’Хара. — Остави ги да се настанят. Остави ги да се отпуснат. Дай им шанс да намалят бдителността си.

— Докога ще чакаме?

— Ще излезем оттук в… осем и тридесет.

24.

Шест часа и четиридесет и пет минути следобед.

Кристин наблюдаваше Чарли, докато той откачи телефона в нейния кабинет и го замени с едно устройство, което беше донесъл със себе си. То приличаше на кръстоска между телефон, телефонен секретар и електронен калкулатор с размера на чанта за документи.

Чарли вдигна слушалката. Кристин можеше да чуе сигнала за свободна линия, въпреки че беше отдалечена няколко фута.

— Ако някой позвъни, ние ще дойдем тук, за да се обадим — каза Чарли, поставяйки слушалката на вилката.

— Това ще запише разговора ли?

— Да. Но устройството е главно проследяващ телефон. Той е подобен на апарата в полицията, включващ се, когато наберете техния номер за спешни случаи.

— 911?

— Да. Когато наберете 911, те знаят от кой номер и адрес се обаждате, защото веднага щом вдигнат слушалката и установят връзка с вас, тази информация се отпечатва при тях. — Той показа нещо, приличащо на къс бяла лента от сметачна машина, подаващ се от един процеп на устройството, поставено върху бюрото й. — Ние ще имаме същата информация за всеки, който позвъни тук.

— Значи ако тази Грейс Спайви позвъни, ние не само ще запишем нейния глас, но ще имаме доказателство, че обаждането е осъществено от неин телефон или на телефон, принадлежащ на нейната църква.

— Да. То може би няма да бъде приемливо за съда, но трябва да помогне да бъде заинтересована полицията, ако можем да докажем, че тя отправя заплахи срещу Джоуи.

Седем часа следобед.

Храната от ресторанта пристигна точно в определения час и Кристин забеляза колко доволен беше Чарли от това колко акуратен е неговият човек.

Петимата ядоха на масата в трапезарията говежди ребра, пиле печено на жар, печени картофи и салата от зеле, а Чарли разказваше забавни истории за случаи, с които беше се занимавала неговата агенция. Джоуи слушаше като омагьосан, въпреки че невинаги разбираше или оценяваше подробностите от анекдотите.

Кристин наблюдаваше как нейният син гледа Чарли. По-мъчително от всякога тя почувства, че на момчето липсваше баща или друга мъжка авторитетна фигура, от която да се възхищава и да може да се учи.

Чубака, новото куче, яде от една чиния в ъгъла на помещението, после се протегна и постави глава върху лапите си в очакване на Джоуи. Очевидно, Чубака е бил притежаван от семейство, което се е грижело за него и го е обучило добре. Той се приспособяваше бързо и лесно. Кристин продължаваше да се смущава от неговата прилика с Бренди, но тя започваше да мисли, че това, в края на краищата, ще приключи.

В седем и двадесет пресекливият отдалечен звук от гръмотевица стана по-силен. Гръм разцепи нощното небе и прозорците зазвъняха.

Кристин се сепна и изпусна вилицата. За момент помисли, че до къщата е избухнала бомба. Когато осъзна, че това е само гръмотевица, тя се почувства глупаво, но един бърз поглед към останалите й показа, че те също са били за кратко време стреснати и уплашени от звука.

Няколко големи капки дъжд удариха по покрива и по прозорците.

В седем и тридесет и пет Франк Ройтер приключи с яденето и стана от масата, за да направи пълен преглед на къщата, проверявайки отново всички врати и прозорци, които Пит беше проверил по-рано.

В седем и четиридесет и седем Джоуи се нахрани и извика Пит Локбърн да играят на „Старата мома“17 Пит прие. Те отидоха в стаята на момчето, а кучето тръгна с тихи стъпки живо и нетърпеливо след тях.

Франк притегли един стол до един от прозорците на всекидневната и през една тясна пролука между пердетата изследва измитата от дъжда улица.

Чарли помогна на Кристин да събере хартиените чинии и салфетки, които занесоха в кухнята. Там шумът от дъжда се чуваше по-силно, бумтейки при удрянето си върху козирката на входа от задната страна на къщата.

— А сега, какво? — попита Кристин, натъпквайки чиниите в кофата за отпадъци.

— Ще изкараме нощта.

— После?

— Ако старицата не се обади тази нощ по телефона и не ни даде нищо, което да можем да използваме срещу нея, утре ще говоря с доктор Буд — психолога, който споменах. Той особено силно се интересува от неврози и психози на религиозна основа. Разработил е някакви успешни депрограмиращи процедури за реабилитиране на хора, чиито мозъци са били промити от някой от тези чудати култове. Той познава мисленето на тези религиозни водачи, така че може да ни помогне да намерим слабото място на Грейс Спайви. Смятам да се опитам да говоря лично с тази жена.

— Как смятате да уредите това?

— Ще телефонирам в Църквата на Здрача и ще помоля за среща с нея.

— Вие мислите, че тя ще се съгласи да се срещне с вас?

— Дързостта на тази постъпка може да я заинтересува — отвърна Чарли, свивайки рамена.

— Не можем ли да отидем при полицаите сега?

— С какво?

— Вие получихте доказателство, че Джоуи и аз сме следени.

— Следенето на някой не е престъпление.

— Тази жена Спайви се обади във вашата агенция и заплаши Джоуи.

— Нямаме никакво доказателство, че това е била Грейс Спайви. И само Джоуи е чул заплахата.

— Може би, ако обясним на полицаите как тази луда жена мисли, че Джоуи е Антихриста…

— Никой не напуска Църквата на Здрача — каза Чарли.

— Какво искате да кажете?

— Когато бяхме наети да измъкнем тези две малки деца от култа, ние отначало мислехме, че ще успеем да намерим някой, който е бил последовател на Грейс Спайви, но се е отказал. Искахме да намерим някой неин последовател, който се е разочаровал, който може да ни каже къде са децата и как най-лесно бихме могли да ги откраднем. Но не можахме да намерим такъв човек. Щом веднъж се присъединят, те изглежда са осъдени да останат в нея за цял живот.

— Винаги ще има няколко недоволни, разочаровани…

— Не и при Църквата на Здрача.

— Каква е хватката, с която тази луда старица ги държи?

— Твърда като желязо и стягаща здраво като менгеме — отвърна Чарли.

Светкавиците проблясваха така ярко, че се виждаха през мъничките пространства между летвите на транспарантите.

Тресна гръмотевица, която отекна в прозорците и дъждът рукна по-силен от всякога.

В осем и петнадесет, след като даде някои последни инструкции на Локбърн и Ройтер, Чарли си отиде.

Той настоя Кристин да заключи след него.

Франк Ройтер посъветва Кристин да се махне от прозореца и тя последва съвета му, макар и неохотно. Някак си докато можеше да вижда Чарли Харисън се чувстваше в безопасност. Но в момента, в който затвори пердетата и се върна от прозореца, я завладя едно съкрушаващо усещане за уязвимостта на Джоуи и за нейната собствена уязвимост.

Кристин знаеше, че Пит и Франк са добре обучени, компетентни и верни, но нито един от двамата не й даваше чувството за сигурност, което получаваше от Чарли.

Осем и двадесет.

Тя влезе в стаята на Джоуи. Той и Пит седяха на пода и играеха на „Стара мома.“

— Хей, мамо, аз печеля — каза Джоуи.

— Той е истинска фурия на картите — призна Пит. — Ако за това научат момчетата в агенцията, аз никога няма да мога да го преживея.

Чубака лежеше в ъгъла и наблюдаваше с провиснал език своя господар.

Кристин можеше почти да повярва, че Чубака е всъщност Бренди, че никога не е имало обезглавяване, че Пит и Франк са просто двама приятели на семейството и че това е само една обикновена спокойна вечер, прекарвана у дома. Почти. Но не съвсем.

Отиде в своя работен кабинет и седна на бюрото си, гледайки закритите прозорци и вслушвайки се в шума на дъжда. Този шум наподобяваше монотонното пеене на хиляди хора, отдалечени на толкова голямо разстояние, че не можеш да различиш думите, а чуваш само тихия приглушен ромон на голям брой страстни гласове.

Тя се опита да работи, но не можеше да се концентрира. После взе една книга от лавиците, лек роман, но не можа да задържи вниманието си върху него.

За момент Кристин помисли да телефонира на майка си. Нуждаеше се от рамо, на което да плаче. Но Евелин, разбира се, нямаше да й осигури комфорта и съчувствието, от които се нуждаеше.

Искаше й се брат й да е още жив. Да може да му телефонира и го помоли да дойде и бъде с нея. Но Тони беше си отишъл завинаги. Баща й също беше си отишъл завинаги и въпреки че едва го познаваше, той й липсваше както никога досега.

Ако само Чарли беше тук…

Въпреки присъствието на Франк, Пит и неназования мъж, наблюдаващ къщата от караваната навън, тя се чувстваше ужасно самотна.

Кристин се взря в телефоно-проследяващото устройство върху бюрото й. Искаше й се лудата старица да се обади и заплаши Джоуи. Поне щяха да имат достатъчно доказателство, за да заинтересуват полицията.

Но телефонът не звънеше.

Единствените звуци бяха тези от бурята.

В осем и четиридесет Франк Ройтер влезе в кабинета на Кристин, усмихна й се и каза:

— Не ми обръщайте внимание. Просто правя обиколки.

Той отиде до първия прозорец, задържа пердето настрана, провери резето, взря се за секунда в тъмнината и после пусна пердето на мястото му.

Подобно на Пит Локбърн, Франк беше свалил сакото и навил ръкавите на ризата. Окаченият на рамото му кобур висеше под лявата мишница. Дръжката на револвера улови за миг светлината и зловещо проблесна.

За момент Кристин се почувства в някакво необяснимо преплитане на фантазия и реалност, като в някакъв гангстерски филм от 30-те години.

Франк открехна пердето на втория прозорец… и извика от изненада.

Взривът от ловната пушка прозвуча по-силно от трясъка на гръмотевичната буря.

Прозорецът експлодира навътре.

Кристин подскочи, когато върху нея се изсипа дъжд от стъкло и кръв.

Преди да успее да достигне собственото си оръжие, Франк беше откъснат от пода от силата на взрива и отхвърлен назад.

Столът на Кристин се преобърна с трясък.

Бодигардът се строполи върху бюрото пред нея. Лицето му липсваше. Сачмите от ловната пушка бяха превърнали черепа му в кървава развалина.

Отвън убиецът стреля отново.

Заблудени сачми намериха лампата на тавана, пръснаха я, сваляйки долу още стъкла, малко мазилка и тъмнина. Настолната лампа на бюрото беше вече съборена на пода при падането на Франк Ройтер върху него. В стаята беше тъмно с изключение на тази светлина, която влизаше през отворената врата от коридора.

Разкъсаните от сачмите пердета бяха уловени от един неканен порив на вятъра. Парцали от тях се удряха един в друг, плющяха и се въртяха във въздуха, като проядени погребални одежди на съживен труп в някоя панаирна зала на забавленията.

Кристин чу някой да вика и помисли, че е Джоуи. После установи, че гласът е на жена и накрая откри, че това е нейният собствен глас.

Една дъждовна вихрушка си проби път през разпокъсаните пердета. Но дъждът не беше единственото нещо, което се опитваше да влезе вътре. Убиецът на Франк Ройтер също се катереше през разбития прозорец.

Кристин побягна.

25.

С повишен адреналин и изгаряща от страх като в трескав сън, с настойчивото и странно чувство за забавено движение на времето на един кошмар, Кристин тичаше от своя кабинет към всекидневната. Краткото разстояние изискваше само няколко секунди, но изглеждаше, като че от единия до другия край на нейната къща са сто мили, а за паническото й преминаване от една стая до друга са необходими часове. Тя знаеше, че е будна и въпреки това се чувстваше като в сън. Това беше реалност и все пак нереално.

Когато Кристин достигна всекидневната, Пит Локбърн и Джоуи точно влизаха в нея откъм спалнята на момчето. Револверът на Локбърн беше в ръката му.

Чубака влезе след тях с клепнали уши, отпусната опашка и силно лаейки. Изстрел от ловна пушка разби бравата на входната врата. Още докато във въздуха летяха трески, един мъж нахълта в къщата. Той се сви във фоайето към всекидневната с ловна пушка в ръцете пред себе си. Очите му бяха широко отворени, а лицето бяло от ярост, ужас или и двете. Противоречив човек с обикновена външност. Беше нисък и набит с гъста черна брада, украсена с дъждовни капки. Той пръв видя Кристин и насочи оръжието си към нея.

Кристин изпищя.

Една силна оглушителна експлозия разтърси стаята и Кристин беше сигурна, че изживява последните милисекунди от своя живот.

Но ударен беше неканеният гост. Ризата му цъфна като грозно червено цвете от кръв.

Пит Локбърн беше стрелял пръв. Сега стреля отново.

Фонтан кръв бликна от рамото на натрапника. Ловната пушка падна от ръцете му, а той залитна назад. Третият изстрел на Локбърн го улучи в шията. Вече мъртъв, той се просна на една масичка във фоайето. Главата му се блъсна назад в огледалото над нея, направи го на парчета и после тялото му рухна на кървава купчина.

Когато Джоуи се хвърли в ръцете на Кристин, тя извика на Локбърн:

— Има още един човек! Кабинетът…

Твърде късно. Убиецът, който бе убил Франк Ройтер, беше вече във всекидневната.

Локбърн се придвижи бързо, но не достатъчно. Ловната пушка изрева и Пит Локбърн беше отнесен.

Макар да беше тяхно куче по-малко от едно денонощие, Чубака знаеше на кого трябва да е верен. Ръмжейки с оголени зъби, той скочи към убиеца и захапа левия му крак, забивайки зъбите дълбоко и държейки здраво.

Мъжът извика, вдигна ловната пушка и стовари тежкия й приклад върху главата на златистия ретривър. Кучето изквича и се сгърчи на пода.

— Не! — извика Джоуи, като че ли загубата на втория домашен любимец беше по-лошо, отколкото перспективата да бъде убит самият той.

Хленчейки от болка и очевидно уплашен, убиецът каза: „Боже, помогни ми, Боже, помогни ми, Боже, помогни ми!“ и после обърна ловната пушка към Кристин и Джоуи.

Тя забеляза, че той, подобно на брадатия мъж, всъщност не изглеждаше да е луд, дегенерат или зъл човек. Свирепостта на ужаса, който го измъчваше беше най-необикновеното нещо в него. Иначе той беше съвсем обикновен. Млад, на малко повече от двадесет години. С леко наднормено тегло. Светлокож, с малко лунички и наквасена от дъжда червеникава коса, която покриваше главата му. Неговата обикновеност беше нещото, което го правеше така страшен. Щом този човек можеше да стане един безумен убиец под влиянието на Грейс Спайви, тогава старицата можеше да поквари всеки. На никого не можеше да се вярва. Всеки попаднал в плен на нея, можеше да бъде убиец.

Той дръпна спусъка.

Чу се само сухо щракване.

Той беше забравил, че двете цеви бяха празни.

Хленчейки и циврейки, като че ли той беше в опасност, убиецът започна да рови в джоба на якето си и извади от там два патрона за ловджийска пушка.

Със сила и бързина, породени от страха, Кристин грабна Джоуи и побягна, но не към входната врата и улицата отвъд, защото там щяха със сигурност да умрат, а към стълбите и детската спалня, където бе оставила дамска чанта — чантата, в която държеше собствения си пистолет. Джоуи се вкопчи отчаяно в нея и като че ли изобщо не тежеше. Тя беше обладана за кратко време от нечовешка сила, а стъпалата отстъпваха пред енергичните й крака. После почти горе тя се препъна, едва не падна, хвана се за парапета и отчаяно извика.

Но това че се препъна беше добре, защото в същия момент убиецът отдолу откри огън, изпразвайки и двете цеви. Две серии едри сачми удариха парапета в горния край на стълбището, разбивайки го на трески, изрониха мазилка от стената и пръснаха лампата на тавана на самото място, където щеше да бъде тя, ако не беше се спънала.

Докато убиецът зареди отново, Кристин се гмурна напред в коридора на втория етаж. За момент тя се поколеба, стискайки здраво Джоуи, полюляваща се и дезориентирана. Това беше нейната собствена къща, по-позната за нея от всяко друго място на света, но тази нощ тя беше чужда. Ъглите, пропорциите и осветлението в стаите изглеждаха други, различни. Коридорът, например, изглеждаше безкрайно дълъг, с изкривени стени като на проход в панаирен лабиринт. Тя мигаше и се опитваше да потисне паниката, която изкривяваше нейните възприятия. Бързаше напред и накрая успя да се добере до детската спалня.

Зад нея откъм стълбището идваше шума от стъпките на убиеца, който я следваше, щадейки ухапания си крак.

Кристин влезе в спалнята, затръшна вратата, сложи резето и пусна Джоуи. Чантата й беше на нощното шкафче. Тя я грабна точно когато убиецът достигна вратата и започна да трака с дръжката. Пръстите й трепереха твърде силно и няколко секунди тя не можа да дръпне ципа. Накрая отвори чантата и взе пистолета.

Джоуи беше изпълзял в ъгъла до високия скрин. Той се сви, опитвайки се да стане още по-малък, отколкото беше в действителност.

Вратата на спалнята се разтресе и беше отчасти разбита от бурята едри сачми. Една дупка се отвори от дясната й страна. Една панта бе откъсната от касата на вратата. Тя се завъртя във въздуха, отскочи от една стена й изтрака отгоре върху скрина.

Кристин стисна пистолета с две ръце и с неприятното чувство, че не го държи достатъчно устойчиво, се обърна към вратата.

Друг изстрел строши бравата и вратата се отвори навътре, висейки само на една панта.

Младият червенокос убиец стоеше на прага и изглеждаше по-уплашен, отколкото се чувстваше Кристин. Той издаваше нечленоразделни звуци. Ръцете му трепереха по-силно от нейните. От едната му ноздра висеше сопол, но той изглежда не го усещаше.

Кристин насочи пистолета към него и натисна спусъка.

Нищо не се случи.

Предпазителят не беше свален.

Убиецът изглеждаше стреснат от факта, че тя е въоръжена. Неговата ловджийска пушка беше отново празна. Той я хвърли настрана и извади един револвер от колана на панталоните си.

Тя се чу да казва „Не, не, не, не, не“, повтаряйки думичката монотонно от чист страх, докато търсеше пипнешком двата предпазителя на пистолета. Тя ги свали и после натисна спусъка отново и отново.

Гърмежите от нейната стрелба, отекващи от стените около нея, бяха най-приятните звуци, които някога беше чувала.

Натрапникът падна на колене, когато куршумите се забиха в него и после се просна по очи. Револверът падна от отпуснатата му ръка.

Джоуи плачеше.

Кристин се приближи предпазливо до тялото. Кръвта се просмукваше в килима около него. Тя побутна тялото с крак. После отиде до вратата и погледна в коридора, който беше осеян с парчета от парапета на стълбището и стъкълца от лампата, натрошени от едрите сачми на ловната пушка. По килима имаше кървави петна от ухапания крак на мъртвия убиец. Той беше оставил кървава следа от началото на стълбището.

Тя се вслуша. Долу никой не се движеше, нито говореше. Не се чуваха никакви стъпки.

Само двама ли бяха убийците?

Кристин се питаше колко куршума бяха й останали. Магазинът побираше десет. Тя помисли, че е изстреляла пет. Пет оставаха.

— М-мамо — хленчеше приглушено Джоуи.

— Шшшшт — каза тя.

И двамата се заслушаха!

Вятър, гръм. Дъждът тропаше по покрива и прозорците.

Четирима мъже бяха мъртви. Тази констатация достигна съзнанието й и тя почувства, че й се гади. Къщата й беше заприличала на касапница, на гробище.

Един клон от дърво, размърдан от вятъра, драскаше къщата.

Вътре мъртвата тишина стана още по-дълбока.

Накрая тя погледна Джоуи.

Той беше силно пребледнял. Косата му падаше на лицето. Очите му изглеждаха неспокойни. В момент на страх той беше прехапал устната си и струйка кръв беше се стекла по брадичката му и надолу по част от шията. Както винаги, тя беше шокирана при вида на неговата кръв. Обаче, като се има предвид какво му се бе случило, това нараняване можеше да бъде понесено.

Гробищната тишина загуби своето студено въздействие върху нощта. Отвън по улицата имаше викове, не гневни, а от страх и любопитство, когато най-после някои съседи се осмелиха да излязат от домовете си. В далечината нарастваше звукът от сирена.