Слънце недосегаемо (роман-изповед)

1.

… Фургонът, който се намираше на двеста крачки от точката на пристигането, зееше с отскубната от панти врата и избити прозорци — следи от ударната вълна.

Пришълците влязоха. Брюнетът намери петромаксова лампа, която скоро засъска под сръчните му, радостно-възбудени пръсти. Високият следеше действията на другаря си.

Ниският му посочи шкафче с дочени работни дрехи и изкорубени от налепи вкоравена кал и дзифт гумени ботуши, а сам намери купчина вестници. С жаден интерес зашумоли с хартията. Докато високият тромаво се навличаше, спътникът му издаваше неразбираеми цъкания с език и къси възклицания.

> Добре ли се справих?

Ниският бегло погледна:

— Куртката се закопчава отпред. И свиквай да говориш гласно. Някои от хората в тази страна са чувствителни към телепатия. Старата еманация им е действала много поколения.

— … Така ли?

— Накриво е. И наопаки. Дай да ти покажа…

— Обличай се и ти. Какво научи от тез листа?

— Че сме в последните дни на септември 1998-а.

— Това значи ли нещо?

— Може би.

— Трудно те разбирам на Лъжовния език, събрате.

— Минали са почти девет години, откак съм напуснал това място.

— Само толкоз ли узна?

Ниският забави отговора си.

— Не знам. Трябва да помисля. Да вървим. И ме наричай отсега нататък Иван.

— Ами аз какво име да приема?

— Хм. Ще ти измисля по пътя. В селото долу ще намерим млечни животни и по-свестни дрехи. Ще трябват пари… Тях ще ги набавя от София. Хайде.

Иван още веднъж огледа фургона за нещо полезно.

Поеха по черен горски път, но в един момент свиха по стръмна пътека и вихрено се понесоха надолу по нея, едва докосвайки земята с ботуши. Брулеха храстите — мракът не им пречеше, не ги спъваха изпъкналите вени на корени, щръкнали камъни или просто издатини; резките завои не удържаха устрема на лудешкия бяг. Тичаха повече от половин час. Очите им светеха като дупки във фенери от тиква. Поспряха едва преди селото и чак тогава, без намек дори от леко задъхване, Иван се обърна към своя спътник:

— Докато оздравяваме, ще си свърша и личната работа. Нямам нужда от помощ.

— Сам ли ще ме оставяш?

— От време на време. Недей да се цупиш, ще идеш на кино или най-добре на концерт… — с угасващи очи той опипа стобори и къщи зад потъналите в растителност дворове.

Сетне обърна уши подир далечно и слабо мучене.

— Крава — ухили се Иван широко и хвана другаря си за рамото. — Хайде сега да направим малко реквизиции…

Призори двамата напуснаха крайните софийски квартали и се насочиха на изток, покрай околовръстното. Вървяха успоредно на шосето, по което ги подминаха няколко автомобила и един грамаден камион. Високият мъж ги сканира с интерес и ноздрите му трепнаха след мириса на отработени газове. Без спънки и бавене преодоляха широколистна горичка, заобиколиха група постройки и стъпиха на банкета на пътя.

— Внимавай, стражници — предупреди Иван.

Полицаите в караулката на кръстовище със светофар даже не ги и погледнаха. Пришълците бързо оставиха зад гърба си ред строителни складове и малки работилници, осеяни с авточасти. Иззад оградите заръмжаха песове, високият светна с очи и кучетата със скимтене се скриха. Току ги отминаха и вече бяха кривнали по бледа пътека в саморасла гора, където все още гъстееха високи тополи, макар да личаха следите от сечища. Миришеше на влажни листа и на домашни животни, бръмчаха жици на високоволтов далекопровод.

Не след дълго нагазиха в Искър. Нареклият се Иван се учуди, че реката е станала толкова плитка.

— Ето там — посочи той искрици от уличните лампи на някакво село. — Там отиваме.

Спътникът му мрачно оглеждаше малко бунище.

Тъмнокосият махна с ръка:

— Зарежи, не обръщай внимание. Това е най-дребното от всичко, което навярно ще те подразни.

— Вече видях повече от дузина такива.

След двестатина метра ниският спря.

— Яааа… Гледам новото игрище — обясни той на другаря си. — Може би баджанаците още ритат топката… Сигурно с тях е и Манчо, циганинът от долната махала, дето му викахме Пеле. Сто на сто е доволен! То цял стадион бе, съвсем като истински. Голям футболист е Манчо… Хайде, надясно сме.

Двамата задминаха последните тополови стражи на оредяващата гора и тръгнаха между неравните квадрати на гиздави бостани. Отпред сивееха къщи и клонести дървета по дворовете. Селото се катереше по нашарена от есента планина. Цветовете бяха едва загатнати в здрача.

— Много е тихо.

— Неделя, почивен ден.

Стъпиха на асфалт.

Иван забави крачка. Сдържаше дъх, въртеше лице. Понякога спираше и докосваше тук ограда, там дърво, сетне бетонен електрически стълб. Почеса глава пред гараж, украсен с предизборни плакати на разни партии. Задържа взор върху пейката до портата и…

… Они тръгнаа да одат се по ситни гащи…

Тъмнокосият наклони глава, вслушан в гласовете от съзнанието си. Складовете на паметта реагираха на картината пред очите…

Навлекла едно ситно полѐ, минижуп, гъзо ѝ се види чак от Софията…

Че да не ѝ е грозен я!

Бе селско момиче кога се е веело така едно време!

Ти па! Да не са по-доле от гражданките, кат са от село!

Я че видим как че викаш, кога твойта унука пойде така по крака и полуголи цици!

А де, а де!

Хе-хе…

… призрачни гласове. Гласове от спомени. Сякаш пейката оживява не от меките сенки на лунния лъч, пробил облачния воал, а дядовците от детството седят и мърморят, будейки интереса на момчурляците към снажната кака… А какво толкова ѝ има на нея? Облечена е досущ малко момиченце, направо като някоя бебешорка — носи късо рокле, ухае хубаво… ама на парфюм… И от този миг хлапаците с инакви очи забелязват хлапачките и скоро започват да се вглеждат в онези, на които понякога позволяват да вземат участие в сраженията им с фунийки…

Той въздъхна.

— ?

— Няма нищо — откликна в тъмното треперещ полушепот. — Няма нищо…

— Богато място.

— Аха… — съгласи се.

Помнеше и предишността тук. Всъщност, и по негово време селото не е било бедно, тук живееха предимно тираджии и милиционери от КАТ, работници от Кремиковци и потомствени земеделци. Всички гледаха стока, а от бостани и градини вадеха толкова продукция, колкото не осигуряваше нито едно ТКЗС в страната на глава от населението. Иван въртеше глава, сякаш захласнат от красивите бели къщи с червени керемидени покриви там, където помнеше сивкави едноетажни къщурки. Не се удържа при вида на лъскавите западни автомобили и цъкна с език. Спътникът му се заинтригува от произведения звук.

— Тук имаше едно куче — полугласно обясни Иван. — Много ме мразеше. Лаеше ме до скъсване. Не помня да съм го дразнил нарочно. Просто не ме траеше. Обаче минех ли с колелото — не джавкаше. — Той посочи към двора. — Виждам колибката… но псето го няма. Сигурно е умряло.

По-високият се замисли. Изучаваше обстановката. Личеше, че всичко наоколо е безкрайно ново и непознато за него.

— Девет години хич не били малко време… — добави още по-тихо ниският мъж.

Подминаха спретната църквица с отделно градена камбанария. Отгоре ѝ тъмнееше пусто щъркелово гнездо.

— Горяла е — рече високият.

Иван спря пред телената ограда на черквата.

Спътникът му очакваше някакви обяснения, интересуваше го най-вече гнездото, ала почувства, че другарят му мълчи някак твърде дълбоко, и затова се въздържа от въпроси.

Ниският откъсна взор от табло с налепени некролози и рязко тръгна по спускаща се надолу уличка. Русият го настигна и те отново закрачиха редом един до друг.

— Да. Помислих, че просто е реставрирана. Чувал съм, че била по-стара от селото.

Последва завой вляво… тъмнокосият забавяше крачка с всяка подмината къща, сякаш тялото му усещаше някаква съпротива на въздуха.

Тук, в ниското, под неопадалите орехови шуми, здрачината бе по-гъста.

Край един двор и двамата обърнаха глави към светещ прозорец. Оттам отчетливо се носеше народна песен.

Спряха заслушани. Иван скришом обърса очи с длан.

След това от радиото гръмна сръбско, позаглушено от самодоволен възглас: „Ете тва е сигнал плюс деветдесет мегахерца“, и крива усмивка раздвижи устните на Иван. Какво ли друго съм очаквал — сви той рамене. Но по перденцето шавна сянка, раздразнена ръка врътна копчето и на друга вълна зазвуча нещо старо и познато:

Някой в стаята намали звука.

Пришълците продължиха по пътя си. Подминаха още десетина порти и застанаха пред чиста бяла къща на два етажа, издигаща се на стръмнина. Отпред имаше голям гараж, а край него — от вратника към терасата на къщата — мъжделееха стъпала.

— Пристигнахме — рече тъмнокосият, но едва пристъпи към портата и пак спря на място.

След дълга пауза високият го докосна по рамото.

— Страх — прошепна Иван на другаря си.

— ??

— От заключено ме е страх.

— Това не е рационално поведение — отвърна му високият, внимателно душейки въздуха.

— Знам — рече Иван и решително посегна към вратичката.

Ръката му чак изфуча като крайчец на бич. Портата с лекота се открехна, изшумоляха пометени от нея листа и очите на Иван отново се навлажниха. Съвсем накрая пантите тъничко скръцнаха.

Стъпките — тихи сенки — на двамината чужденци не смутиха покоя.

Домът спеше. Тъмнокосият колебливо напипа звънеца. Някъде вътре удари камбанка.

Втори път не се наложи да позвънят. И двамата доловиха разбудено човешко присъствие, сетне чуха мекия звук на ходилата в терлици, стъпващи леко по черги. Странно, но Иван вече не чувстваше никакво напрежение, нито вълнение. Просто чакаше вратата да се отвори.

— Кой е? — женски глас питаше през прозявка.

Тъмнокосият разлепи устни и отвърна с едно придихание:

— Свой, лельо Елена. Аз съм.

Оттатък се възцари тишина.

В патрона на бравата се превъртя ключ. През открехнатата врата бликна жълто електрическо сияние.

Гостите изобщо не премигаха, ала жената — на вид току едва прехвърлила четирийсет — затърка очи и замига насреща им. После впи пръсти в дълга гъста коса, отметна вълнист бретон и широко се ококори…

— Аз съм — повтори ниският мъж.

Всъщност, пред смаяната стопанка, сънено наметнала жилетка върху нощницата си, той съвсем не изглеждаше нисък. Комай имаше над метър и осемдесет. Усмихваше се замечтано и детски. Острите черти на лицето му изглеждаха по-меки, хлътналите кафяви очи галеха лицето на жената.

Другарят му, сериозен и някак смален, надничаше иззад него, извинително свел глава.

— Ванко! — ахна накрая жената. — Боже Господи, Ванко! Ти… Ах!…

Тя притисна към гърдите тясната си длан.

Той се усмихваше.

— Божичко! Ох, не знам!… Иване…?

— Аз съм. Добро утро. И добре заварила.

— Ах… Ванко, миличък, добре си дошъл… Влизай, ох Господи, не сънувам!…

— Не съм сам обаче…

— Вътре, вътре, на топло! Ох, леле… Митьо! Мите! Я виж… ох… виж… кой се връща. Ванко, мойто момче… Не сънувам. Не сънувам.

— Чекай ма, Елено, барем дънките да обуя… Кой Иван, какво става, пожар ли…

Появилият се мъж бе набит, плешив и с коремче. Присви късогледи очи и застина, замръзна насред крачка. Дори тръсна глава.

Подир няколко мига и с нарастваща увереност той се ухили щърбаво и здраво стисна с две ръце протегната длан. Преглътна и подсмъркна. Накрая успя да рече:

— Ооо… Здрасти, калпазанин! Рано идеш.

— По-добре рано.

— Отколкото… да де — мъжът помълча, целият сдържано ухилен, но очите му просто поглъщаха гостенина. — Радвам се.

— И аз.

— Ха така.

— Просто чудеса — повтаряше през цялото време жената, — да не повярваш! Ванко! Иване!…

Иван щастливо въздъхна и примижа към лампата в гостната. Къщата, макар и след ремонти, с нови тапети и теракота, миришеше познато. На уют. На отдавна отминало, а затова и хубаво време.

На дом.

… А едно време мечтаеше за другото си, нереално, изтъкано само от мечти Вкъщи. И виж ти, когато се прибра там, където бе истинската родина, взе да му домилява за ранното детско гнездо.

Странно е сърцето човешко. Дори когато бие отдясно и в драконов ритъм.

2.

— О, Ванко, ние съвсем не обърнахме внимание на твоя приятел — плесна с ръце Елена и топло се усмихна към Високия. — Извинявайте, но просто… ситуацията е много… много неочаквана… и радостна!

Иван бързо се намеси, преди другарят му да отвори уста:

— Да ви представя… приятелят ми е чужденец. Ален… Ален Брюле.

— Французин? Чудесно! Ето с кого ще си говоря! Аншанте, мусю. Жо сюи Елена̀… Ха-ха-ха! Ваньо, ще ти изпаднат очите!

— Видиш ли кака ти? — обади се бате Митко. — На дърти години езици тръгна̀ла да учи…

— Не го уча наново, Митьо, припомням си го.

> Защо „французин“? Какво значи?

Име на народ. Издъних се. Бях забравил, че леля е учила този език в училище. И нали КАЗАХ — ПО-тихо. Тук мнозина ЧУВАТ.

— Рави, мадам. Мусю! — „Ален“ учтиво се здрависа с Елена и Димитър.

— Кафе?

— По-добре чай. Ааа… Елена, нещо да се преоблечем…

Моментна сянка на изненада и недоумение.

— О да, разбира се, в твоята стая, Ванко, всичко си е на място. Но вие наистина… че сте облечени малкооо… хм.

— Моята стая? — попита с пресъхнали устни Иван.

— Да — тихо и нежно отвърна Елена. — Там всичко е както си го оставил. Аз само понякога минавам с прахосмукачката.

— И ти чете книгите — вметна ехидно Димитър, слагайки длан на рамото на жена си.

Тя погали пръстите му и невъзмутено се възмути:

— Но винаги ги слагам на място!

Иван се отърси от вцепенението си:

— Ще идем да намерим нещо за Ален. Але, вьян! — махна той на другаря си.

— Тъкмо ще направя закуска — провикна се подире им Елена.

— Аха, мерси… — Иван спря и посочи на приятеля си стълбите. Кривна пръст, за да уточни, че става дума за стаята вдясно, и изстреля тиха фраза, на която французинът кимна. После добави: — Ей сега се връщам.

В кухнята Елена беше сама, бате Митко бълбукаше пред мивката в банята.

— А…

— Да, Ванко?

— Искра.

Елена се обърна отново към чайника.

— Не е тук — погледна го през рамо с извинителна усмивка. — Живее в София.

— Аха. Ясно.

Той помълча.

— Може ли да поседя малко в стаята ѝ?

— Разбира се. Тя би била съгласна. Знаеш това.

— Знам.

— Ванко?

— Да? — спря той на вратата.

— Радвам се, че… се върна… — личеше, че ѝ е трудно да го произнесе, защото бе съпроводено с тежък спомен. Въпреки това черните ѝ очи не поеха от тъгата на миналото. Отразяваха само радост, без никакви задръжки и съмнения.

Щитът работи, механично си отбеляза Иван и мъничко се засрами, че се налага да го използва.

Той плъзна взор по стаята, обиколи я с поглед, запечатвайки всяка подробност, сравнявайки я с картини от паметта си, и накрая се усмихна:

— Мисля, че и аз.

Трапезата бе меко казано богата. Сърце не му даваше да си признае, но нямаше как — животинските протеини щяха да затруднят организма му да продължи регенерацията. Въпреки човешката си форма, същината му продължаваше да се подчинява на законите на змейския организъм, който в зряло физиологично състояние вече не се нуждаеше от месо, понеже оползотворяваше на ненадминато ниво постъпващата храна.

Иван въздъхна. Ако не беше все още в шок след принуденото Преминаване, с голям кеф би излапал една-две пържоли, само заради вкуса им. Навярно и Алванд не би отказал — даже след деветата, че и след единайсетата смяна на кожата, месото не предизвиква задължително отвращение. Пък и тия подправки, този майсторлък, това ухание… как да не събудят детски апетит и у пораснал шаркан, а и колко любов е вложена в готвенето им.

Въздъхна още веднъж и си призна проблема. Усети как зад гърба му „французинът“ изпита облекчение. За сметка на това бате Митьо се ококори над очилата.

— Ам’че ти ОБИЧАШЕ месо бе, мъж!

— Да, но вече не ми понася.

Елена се огорчи, но съвсем мъничко, което изчисти съвестта на Иван.

— Правилно, човек трябва да яде онова, което усеща като здравословно — рече тя.

Чак пък човек, помисли си Иван.

Димитър побутна очилата с кутре и сви рамене:

— Е, рупай си зеленце тогава… Ами риба? Да сготвим другия път, затова те питам.

— Риба? — Иван се озърна към Алванд, който едва забележимо кимна. — Риба може. И мляко. Особено кисело. Понякога и яйца става. Вижте, не е някакво фанатизиране. Просто… спазвам режим.

Бате Митьо съкрушен поклати глава:

— Леле-леле… наш Иван — вегетарианец! Тц-тц-тц. Ами ти, мусю?

— Moi aussi.

Димитър направи чупка с китката като да махне с ръка — хем изрази отношение, хем ги прикани най-после да сядат на масата.

— Елено, гадже, сипвай им на тия будали силаж, а на мен — от зеленчука, дето расне на кокал, дет’ се дере, а не се бере! Ванко, твоят френец пие ли барем?

— Вино.

— Ба, вино… Виното и бирата са за плакнене на уста. Сипвам му ракия! И ти си дай чашата, хайде.

— Ама аз не ща…

— Мечтай си цял живот. Не ще. Тая салата — с лимонада „Загорка“?

— Добре, нека е ракия — отстъпи Иван. — От твоята е, нали?

— Питаш! Е… готови ли сте? Наздраве!

Алванд внимателно следеше какво прави домакинът и люсна ракията досущ като него. Иван не сколаса да се намеси. Следеше с тревога какво ще стане.

„Ален“ преглътна. Премлясна. Завъртя доволно глава.

— Tres bien!

— Поне един нормален има тая вечер у дома, освен мене — сдържано одобри бате Митьо. — Дамите не ги туряме в сметката. Анкор, мусю?

— Bien sur.

От една страна Иван се забавляваше. Чувстваше се прекрасно. Уютно. От друга — никога не бе виждал пиян змей. Чудеше се дали не е време да се тревожи.

„Ален“ удари втората чаша.

— Пиеш като змей бе, мусю.

Алванд панически се озърна към събрата си. Иван се разхили.

— По-скоро като казак — вметна Елена, както винаги хранеща се изискано. Тя щастливо наблюдаваше как Иван чупи едри селски залци и гребе с вилица от чинията си.

— Ракията — взе да разяснява Димитър — не се кърка все едно че е водка, мусю. Тя мераклийски се близва. Това е напитка с вкус и аромат. Аз само първата я треснах като простак, добре че кака ти не успя да ме види. По-кротко, с кеф, няма закъде да бързаме. Яваш, яваш.

Алванд послушно кимаше.

— Je vouz compris, Dimitar. Йявашшш…

— Я кажи сега, Ванко, къде се губеше толкова време?

— Мите… — сръчка го притеснено Елена.

— По света… само не и у нас.

— И все двамата с Ален?

— Е, той повече е пътувал…

— Пътувал. У Прага бил ли е? Храдчани видел ли е? Не? Е, къде сте обикаляли тогава! Ванко — стана сериозен Димитър, — споменавал съм ти — по света има общо взето какво да се види, но в Европа на практика повечето читави неща са у Чешко. И хората там са малко по-свестни от западняците. Ама не много. Мързели са, чехите де. По цял ден седят и мислят как като свършат нещо, да не го ремонтират след година, а след сто. Защото са мързеливи. А виж ни нас! Българи — юнаци! Асфалт настелим наесен — напролет повтаряме! И следващата есен — пак. Мост стои, по проект десет години експлоатация без ремонт — за същия срок поне седем пъти го кърпим. А ленивите чехи ръчкат своите мостове веднъж на петнайсет или двайсет години. Нали ти казвам — мързели!… Да, мусю, да. Иване, ти не си ли му разправял, че едно време сме имали обща държавна граница с франките?

— Тц. Не е ставало дума.

— Що ли не съм изненадан на практика. Ти открай време нехаеш за всичко родно, освен ако не играят мач с някоя Бразилия… Е, тогава аз, както сега си немам работа, ще го просвещавам за Жофруа дьо Майната-си и Балдуин Хландърски!

— Митьо, ти изобщо не знаеш френски — подкачи го Елена.

— Яааа… Па р̀ъце нали имам? Че ме разбере. Виж го — досега всичко разбра! Айде, а тон санте, Ален!

— Мите, ще напиеш госта.

— Мечтай си цял живот. Той ще ме напие, не аз него… — в гласа на Димитър се промъкна недоумение. — Ей, гадже, требе да ми изпереш беневреците.

— Къде ги измаскари така бе, Мите? — ахна Елена.

— Па знам ли… у гаража, къде. Е, наядохте ли се? Да палим по тютюн.

Без да се усети, Иван също протегна ръка. Алванд подуши дима и не последва неговия пример.

Димитър започна да споделя плановете си за разширяването на хола. Възнамеряваше и камина да прави. Говореше най-вече на „французина“, който кимаше умно.

— Не съм го виждал чак толкова приказлив — подшушна Иван на Елена.

— Намерил си е слушател, който не му възразява — също тъй съзаклятнически отвърна тя.

Бате Митьо хвърли бърз поглед през дебелите стъкла на очилата.

— Имаш късмет, гадже, че днеска не чуем добре… От ушната кал ще да е. Ален, я ела да ти покажа как съм направил парното. Елено, я му извади Швейк на френски, да се понаучи на нещо хем западно, хем и славянско… Иване, кво му правиш сигнализация? Остави човека! Виждам го, че му е интересно!

Когато двамата излязоха, Елена поклати глава — неясно дали с упрек или пък с гордост. А може би и от двете по малко.

— Митко е жив пример как достойнствата са обратната страна на недостатъците…

— Хм — Иван предъвка, изостави за малко салатата и посегна към каната с айрян. — Нали помниш, че винаги ме е смущавало подобно медално мислене и свързаната с него линейна логика — „горе-долу“, „висш-нисш“, „ези-тура“… Нека се споразумеем — добави с усмивка, — че едно КАЧЕСТВО, погледнато от различни страни, може да се нарича недостатък или достойнство…

— Моят Ванко — промълви Елена, — винаги готов да философства. И то с пълна уста.

— Хубаво де — засмя се и той. — Я тогава, докато дъвча, ми разкажи какво ново има из наше село! — И „философът“ си сипа още салата.

Елена лесно склони, без даже да се усети как Иван я подхлъзна тя да вземе думата.

— Ами, даже не знам откъде да започна… Имаме много млад кмет… а пък директор на училището стана, сигурно няма да повярваш…

Заслушан в почти напевния ѝ глас, той включи радиото да създава лек музикален фон. След мъничко музиката се смени с новини, на които тя позамлъкна, вметвайки къси коментари към вестите.

Последваха реклами и някои от тях едва не задавиха змея. Иван се облещи към апарата.

— Вече е така! — разпери ръце Елена. — Кич-културата на консуматорите настъпва с голям валяк, както казва бате ти Митьо… А, връщат се. Горкият Ален…

Чуха се тежките стъпки на домакина. Първо влезе „Ален“, а бате Митьо избумтя иззад него:

— Ожадняхме! Къде ни е ракията!

— Митко, защо тропахте в спалнята? — строго попита Елена. — Не съм я разтребвала.

— Кой ти гледа оправията! Гледахме библиотеката. И до тавана ходихме, търсех една книга, ама я нема… Понеже стана дума за казармата… Кво ма, мъжки разговори. Нема да говорим за плетки, я.

— Мите! Ти си служил само една година трудовак!

— Ух, издайник… Виде ли я, Ален? Когато фактите говорят, само женските не си траят. Трудовак, ама към танково поделение! А мусю разбира от танкове, та исках да му покажа за чешките „Шкоди“, че като конструкция не са били по-зян от швабските, дето парад си направиха у Париж!

Елена трепна при споменаването, че „французинът“ разбира от танкове. Хвърли светкавичен поглед към племенника си, който в този момент гледаше към Алванд и се колебаеше дали да се смее, или е настъпил момента да вземе мерки. Забеляза реакцията на жената. Усети сърцевина от уплаха. И не се учуди, че тя се опита да се шегува:

— Мите, ти откъде знаеш как на френски е „танк“?

Димитър се изпъчи:

— Какво има да му знам! Шардасо — каруца за юруш, демек. Нали така е, Ален?

— Oui.

Иван с мъка се въздържа да не хмъкне. Е, какво пък, Алванд наистина беше „специалист“ по мачкане на танкоподобни машини. Често големите вимана носеха на борда си пет-десет щурмови бронехода. От два тина по Кашеп вече нямаше и следа от тази машинна сган — двамата бяха взели дейно участие в почистването на терена…

Димитър скромно прие победата.

— Видя ли? Ето че знам. А, Елено, „Декамеронот“ Искра ли я е взела? И „Кентърбърийските разкази“ ли? Добре, така може. Ама защо не ми се е обадила?

— Аз забравих. Грешката е моя.

Димитър не обичаше да раздава книги, особено онези, на които държеше — тоест почти всички. Ала винаги имаше изключения. Домакинът мръдна пръсти:

— Тогава пак сам ще нарежа салатата, а тебе да те е срам! Та, Ален, викам ти, тая ваша линия „Мажино“ е била ама пълен мерд. Виде ли братушките как сгазиха финландската Манерхайм? Като пиян тираджия мантинела, така я отнесоха!

Алванд направи неопределена гримаса, която домакинът изтълкува като възражение.

— Ако искаш да кажеш, че е станало с много кръв — прав си. Само че оня с мустаците и лулата кръв лесно е давал. На практика обущарски син, в семинария учил, ама май талантът си му е бил на бакалин — правил си е сметките с остро моливче. Виж, че после финландците цялата война не посмяха да се намесят, влага им е държало, значи — имал е резон да затрие толкоз народ. Пукало му е за народа на него… само оня, улавият, дето за нула време ви разгроми, само той му обърка сметките. Щото мустакатият може да е бил умен и хитър, дето в България е едно и също, ама всеки умник току направи някоя шашавотия и стане на будала. А будала човек и вързано куче го апе. Ама накрая… тегли му калема и на него през гушата. И това, защото Т-34 беше по-добра машина от немските, а немските не са били по-добри от чешките до 1939-а… На това какво ще кажеш?

— Мите — намеси се отново Елена. — Не бъди груб с госта…

— Груба ли е истината? Неква лъжа да съм казал? Не, аз си уважавам и дьо Гол, и Брежерак, а на Екзюпери, Ален, нали ги видя — имам му всичко, половината е на български, половината е на чешки. Кака ти има негови и на френски, оти знае да ги чете, а пък аз, като по̀ неокомуш, си ги сричам на по-елементарни езици… Викам само, че френците тогава немаха толкова инженери близо до властта и затова сглупиха, правителството им де. Това какво лошо говори за мусю и неговото племе? Че виж ни нас — ние все мърльовци си туряме на врато, а френците — само от време на време… Ален, ако имаш нужда впрочем, ползвай библиотеката спокойно. Ванко, вие нали нема да фукнете още утре или пък вдругиден?

— Тук сме, бате Митьо. Ако може да ни изтраете един месец или малко повече…

— Ако ще цяла година. Чекай да те питам, че това не знам как да го смарангясам на френски… кой набор е, че сега по-млад ми се вижда?

Иван за момент си представи как ще назове измерения в години срок от излюпването на побратима си. Може би Димитър само щеше да побутне очилата си и да отбележи, че не му дава толкова лазарника. Навярно би вметнал, че сигурно е виждал въпросните швабски танкове на живо по Шанз-Елизе. И би продължил „разговора“ за това, че всъщност историята на човечеството е история на техниката, а през последния век и кусур — история на автомобилната техника…

— Три, не, четири години е по-млад от мен — пресметна съотношението Иван.

— Ама май е по-старши, нали?

Иван се засмя и се надигна.

— Бате Мите, прощавай, ама ние с Ален сме малко уморени…

Димитър не се засегна. Сви рамене — е, щом е така… Сетне се осведоми делово:

— Ще се сместите ли в твоята стая? Сега ще извадя походното легло, вие си теглете чоп кой ще спи на него.

Алванд дълго благодари с жестове и побърза подир събрата си. Той също разбра, че след първата радост от срещата домакините имат нужда да се посъвземат.

Хората не понасят дълго време живота без упойка — така бе казвал баща му. И много други неща още беше споделял със сина си. Алванд не се съмняваше в мнението му, но комай през последните четиристотин години хората се бяха променили?…

Алванд влезе в стаята с кашон в ръце. Вратата послушно хлопна след него.

Иван се откъсна от вестника и бегло отбеляза:

— Не затваряй вратата с опашка, ако обичаш. Отстрани изглежда като магия. И изобщо, ползвай крака и ръце, за да вземаш разни предмети!

— Опашката ми е невидима… А, да. Добре. Само че тук сме само ние…

— Просто си следи навиците, събрате. Че ще вземеш да се издъниш… Книги?

— Да. Трябва да науча френски. Взех ги от тавана.

— Хубаво те уредих аз…

— Ще ми е полезно — заяви Алванд в отговор. — Димитър ми оказа наистина голяма чест, усетих твоето изумление… А защо езикът, който се говори тук и който си говорел като малък, започва с „не“? — попита той след няколко секунди.

— Моля?

— Много често тук казват „не“. И по радиото слушах, често започват изречение с отрицание — „не така, а иначе“, „не толкова това, колкото онова“. Казват не „мисля така и така“, а „не мисля така“ и чак после изричат какво мислят… — Змеят отвори първата книга и от нея изпадна пожълтяла реклама, изрязана от вестник.

— Климатична инсталация — прочете Алванд, като изви врата си под кошмарен ъгъл, при което прешлените изпукаха. Той се усети и побутна листчето с крак. — Това пък какво е?

Иван обясни.

— А защо се заселват там, където температурата не им понася? Щеше да е по-просто, ако правеха така.

— Ама не е. Тук живеят като… върколашките глутници — заемат определена територия.

Алванд отново взе късчето вестник и го обърна.

— Безразлично. Без-раз-лич-но — опита прочетената дума на слух. — Защо не „хладност“? Или „никаквост“? Хм. „Лепило“. Иван, има ли „разлепило“? Като залепиш нещо с лепило, как го разлепваш? Или е правилно да се каже „отлепило“… — Змеят изгледа събрата си учудено. Физиономията на Иван ставаше червена, устните се гърчеха, свивани в напразно усилие. Сви рамене и продължи да разглежда фрагментите от заглавия и парчета изречения по изрезката. — „Клептоман обра…“ Одеве слушахме музика, Ерик Клептън. „Ман“ значи човек. Клептън-човек? Истинският Клептън какъв е тогава?

Иван избухна в смях.

— Смешливостта ти е противообяснима — укори го Алванд, отвори многоезичен речник и започна да го прелиства. — „Разбирам“. Раз-бирам. Бера. А на друг диалект същата дума е… „стоя под“, на трети — „поемам“… „От-бирам“ тогава трябва да е „тръгвам от знание за нещо“… Не? „Разбирам“ не ми харесва. Прави знаенето на парчета. Защо не е „в-бирам“? Как можеш да „стоиш под“ или да „поемаш“ знание? Без анализ? Без съмнение? Без СЪГЛАСЯВАНЕ? А, тук има „смятам“… Броя или преценявам? Преценявам… Ценя? Купувам? Всичко накуп? Без други думи не става ясно… Аха! — лицето му просветна. — Метлата е сметало. Не? С метало. Сметалото има метла? Смет и сметка. Каква е връзката?

— Ти вместо да отгатваш значенията на думите или да ги измисляш според значението им, разгледай тълковния речник… Така е в Лъжовния език.

— „Мъртъв камък“, „неодушевен предмет“… предполага се, че някога са били одушевени и живи или ще станат такива… Иван! Тези думи нищо не казват!

— Масова практика е хората да изричат неща, които нищо не изразяват.

— Но това тук е НАПИСАНО.

— Все тая. Написано, изговорено… Много говорят, нищо не казват. Или казват едно, а имат предвид друго. И не се учудвай — често наистина НИЩО нямат предвид.

Алванд посочи с очи надолу, към първия етаж:

— Не и тези, които са ти били Семейство.

— Хм. Те са… особен случай.

— Засега… съм изненадан приятно. Дори ми се струва, че мнението на Голямото ято за потомците на атъланите в Горната земя е… пресилено.

— Засега си почти очарован, виждам. Но ще се срещнеш с други хора… и ще видиш тогава. Хайде, учи си сега уроците.

Алванд послушно отвори първия учебник и погледът му освети страниците. Иван се изтегна на походното легло с ръце на тила.

Само след десетина минути скочи, докосна другаря си по рамото, на което Алванд просто кимна.

3.

Гробището се намираше извън селото, край асфалтиран път, който се катереше нагоре към ливадите за паша. Същото шосе водеше към поделение на Строителни войски.

Гледано оттук, селото се постилаше като черга върху полегато стълбище. Цял ден във въздуха висеше мъглива мараня, Стара планина съвсем се губеше, а Витоша бе плоска — сякаш изрязана от сивкавосин картон. Залезът позволяваше да се гледа гърбицата на планината не повече от няколко мига, преди очите да се насълзят.

Силуетите на недалечната столица бяха мъничко по-релефни. Някъде там слънцето хвърляше случаен отблясък в прозорец или върху покрив от ламарина. Чернеещо ято врани отлиташе от жиците на далекопровод.

Гробищният парк се бе разширил. Новите кръстове и надгробни плочи още не бяха обсебени от храсталаците на забравата. Старата част пък обратно — на места бе почти недостъпна. Сливи, круши, лески и шипки — одрипавели от есента, ала израсли нагъсто — се скланяха над покойните. Множество гробове бяха занемарени. Край могили се разпиляваха отдавна увехнали цветя и венци.

Иван бързо намери парцела, който търсеше. Краката сами го водеха.

Загледа се продължително в съседния паметник.

†

Иван Владимиров

Чакмаков

1964–1989

Сви рамене, но някак странно и неестествено. Сетне се обърна към другия гроб, при чийто покойник беше дошъл. Личеше, че тук скоро е плевено и метено. От овала на порцеланова снимка се усмихваше симпатично женско лице. Над него сплиташе клонки голям розов храст, сега само бодли. Духаше вятър и свиреше в жиците.

Валентина Митева Йорданова, 1941–1982.

Приседна.

— Честит рожден ден… мамо — промълви едва чуто, докато вадеше от пазвата си тънка восъчна свещичка.

Притвори очи и духна крайчеца ѝ.

Сетне я забоде в пръстта и прикри с длан лумналото от дъха му пламъче.

— Дойдох… мамо.

Мама Валентина не можеше да отговори. Знаеше ли тя, че детето ѝ наистина я бе отнесло на Луната? В аномалното си сърце, голямо колкото кошница. Сега то биеше равно, ала в нечовешки тритактен ритъм.

Напоителният канал, който се намираше над гробището, започваше от язовира в другия край на селото и стигаше до нивите на съседното село, зад хребета на планината. Нестръмните му брегове носеха останки от бетонна облицовка. Коритото бе пресъхнало и Иван се спусна на дъното.

Ставаше все по-тъмно, звездите — все по-ярки. В пазвите на шипковите храсти свистеше вятър, завихряше и донасяше шумки чак до коритото, но Иван не обърна внимание. Заобикаляше дълбоки локви, подритваше какви ли не боклуци и вехтории, дори прескочи напукана външна гума от трактор.

След близо километър поспря — отпред нещо чернееше. Бяха останки от акведукт, някога по него бе текла планинска вода, за да се влее в друг канал. На по-малко от петнайсет метра нататък по шосето избуча лека кола, фаровете очертаха мост с поразкривен на места парапет. Иван продължи напред и излезе от канала.

Завой след моста отклоняваше шосето към планината, но покрай канала пълзеше черен път, който заобикаляше коничен хълм с гъсто обрасъл северен склон.

Вятърът стихна, когато Иван наближи могилата. На темето ѝ стърчеше бетонна колонка. Той потърси пътеката, забеляза я, но се върна малко назад — тук имаше нещо като паметна плоча. Светлината бе слаба, ала не чак да попречи на взора му да напипа изхабените букви. Иван плъзна ръка по студенеещата повърхност. Неговите очи различаваха надписа, според който хълмът бе обявен за тракийска могила, паметник на културата.

Между пръстите му заиграха разряди статично електричество, камъкът ги попи.

Той постоя още малко, бръкна в джоба си и докосна някакъв дребен предмет. Стисна го в длан и заизкачва могилката.

Когато стигна върха, се огледа. От изток, зад просторни ливади, се издигаше обрасъл с борове склон. Близо до него одрипавели от есента тополи образуваха плътни редици покрай коларския път, точещ се успоредно на коритото на канала. На запад светеше градът. Над мотела до ханчето „Църна маца“, отвъд опитните поля на Института по генетика и още нататък, след металургичния комбинат на север, погледът отгатваше познатите очертания на Стара планина. В южна посока Витоша подпираше небосвода — сякаш беше откраднала от вечерния купол шепа звезди за полите си.

Иван сведе глава. Чакаше.

От малка дупка в земята — обиталище на полски мишки или на смок — повя нечие смътно присъствие. Въздухът съвсем спря да се движи.

Ванко затвори очи, за да не притесни призрака, докато той придобива образ. Още жумейки, изрече:

— Втора майко? Тук съм.

Чу в ума си отговарящия му глас:

Здравей, сине.

Пред него мъжделееше сияние, очертано в силует на жена. Чертите на лицето обаче бяха далеч по-неясни от написаното върху могилната плоча. Но Иван много добре помнеше скрития сега лик. Усмихна се, макар да му се доплака. Към челото му се протегна призрачна женска ръка. Докосването бе по-леко и от погалване с крайчеца на перце, ала той го усети. Жестът говореше: недей, недей, недей…

— Вимана, който уби теб, любимия ти и другите човеци в самолета, беше унищожен тин и два колокотла преди да Премина и дойда при теб в Горната земя. Бях в ятото за възмездие. Изгорихме останките без следа, Втора майко. Сестрите проклеха душите на нефилимите. Отмъстени сте.

Благодаря, макар това да няма значение за мен.

— Нося ти избавлението.

Безплътната жена не каза „най-сетне“, макар той да чувстваше колко парадоксално и непостижимо дълго за нея — изтръгната от властта на времето — бе протекло очакването на талисмана.

Добре, мойто момче. Ти как си? Разкажи ми. Имаш ли нужда от съвет?

— Не, милата ми. Бъди спокойна. Справям се.

Порива да сподели колко би искал да я прегърне истински — нея, както и другата, физическата си майка оттатък в селското гробище — това той потисна дълбоко в себе си, защото беше излишно.

Тогава, позволяваш ли ми да надзърна в отминалия ти живот? Нали има от какво да се… зарадвам?

Призракът едва ли щеше да изпита нещо близко дори до емоция, но очевидно се нуждаеше от докосването, което би спестило устния разказ. Иван предпочиташе да ѝ говори, говори, говори… ала прощаването щеше да се проточи… навярно до заранта. И кой ли знае, освен мъртвите, колко мъчително може да бъде пребиваването в измеренията на живите, след като вече си умрял, но се е наложило да се задържиш за изпълнение на дълга си докрай.

С готовност прие молбата ѝ.

— Разбира се, Втора майко.

Отвори съзнанието си и остана в това състояние, без всякаква мисъл в главата. Разбра, че призрачната жена се оттегля, без дори да е усетил навлизането ѝ. Чувството му за време автоматично го уведоми, че са изминали седем удара на сърцето.

Радвам се за теб, сине. Навярно този път се намерихте.

Той се усмихна, пое си дълбоко дъх.

— Прости ме… — изрече едва-едва змеят.

Нивга не съм ти била обидена, рожбо. Ти тръгна грешно, ала сполучи. Спокойна съм вече.

Сетне и двамата помълчаха.

Мъждукащата фигура трептеше подобно на пара, издишвана през устата в хладината на есенен ден.

Подир бавна минута призракът промълви:

Остави талисмана. Иди… и нека Слънце да е с теб. Бъди щастлив, лети високо, сине.

— Ще бъда, Втора майко. Сбогом.

Наведе се и пред прозирните нозе на силуета постави дребния предмет, затоплен в стиснатата длан. А после, без да се оглежда, започна бързо да се спуска. Сто и петдесетте метра до шосето измина с твърда крачка, но щом стъпи на моста, Иван се обърна и подпря тяло на парапета.

На върха на могилата вече нищо не мъжделееше. Не заради делящото разстояние. Знаеше, че призракът е изчезнал — този път завинаги. Душата ѝ бе откопчена, освободена от родината на нейните предци.

Джери, Гюргя Янелска, самодива-воин от Долната земя, най-после бе получила своя вечен покой.

Иван не се върна в селото тази вечер.

Прибра се чак след като се видя с Искра на следващия ден.

Дойде си у дома по тъмно, с такси.

— Здрасти — посрещна го Димитър.

Седеше на стълбищната площадка, която наричаше „мойот кабинет“. Наистина — тук имаше маса с няколко пепелника, чашки, захарница, пакети чай и кафе. Над нея, през голям прозорец, в къщата надничаше нощта. Край стените бяха поставени къси пейки вместо столове, на стълбите към тавана се мъдреше туристически газов котлон, увенчан с чайник. Монтирането на парапети в тази част от къщата се отлагаше вече десетина години. Стопанинът държеше ръка на тръбите на парното, преценявайки температурата.

— Здрасти, бате Митьо — отвърна Иван. — Сам ли си?

— Па да. Кака ти отпраши за покупки. А може и да е на среща, казва ли ти некой… Сѐди де. Сигурно ще хване следващия рейс. Нема да ни мърмори още час и нещо — Димитър погледна часовника си.

Иван се настани отсреща, изхлузи се от якето и го остави да провисне на облегалката. Димитър почеса небръснати бузи.

— Чакам да видя — обясни той — как че тръгне парното с новио кюмур… А — сети се, — френецът кам го, бе? Арно въртя лопатата днеска.

— ?

— С него прибра’аме въглищата. Тъкмо ги докараха.

— До София е сигурно. Що?

— Ааа, добре. Оправя се, нали?

— Криво-ляво.

— Снощи. За вечеря. Между другото — пекох риба, ама ти нали скиташ, нема те никакъв — яж ми опинците сега… Та значи, на вечеря. Пущах му музика — оня ти Янис на кака ти, Вангелис, Демис Русос, некви стари неща, готини, рокаджийски — мръщи се. Найдох Ковърдейл и Пейдж, пущих му Оскар Бентън и Форинър — нъцки. Извадих му Жо Дасен, Азнавур и Едит Пиаф — па се мръщи. Не щеш ли, валя се туканка една касетка с македонски — заслуша се, чак спре да дъвче… Той май разбира, а?

— Ъм… Нищо чудно. Познаваме се отдавна.

— Я кво се стегна. Екстра се погаждаме с него. Я на шопски, он на френски… Ванка?

— Ъ?

— Да те питам нещо.

Подпря брадичка с юмрук и кимна — давай, целият съм внимание. Но бате Митко се бавеше. Най-сетне поклати глава и с удоволствие измърмори:

— Море какъв хаймана беше… Освестил си се. Възмъжал. Пораснал.

— Същото ми го каза и леля. Обаче по-мило. Без „хаймана“.

— Че лъжа ли?… За друго ми беше приказката…

— Давай де.

— Търсил ли си Искра? По телефона, в смисъл — обаждал ли си се… пфу, че си оплетем езико… А?

Иван скръсти ръце, без да отлепя лакти от масата:

— Защо питаш?

Веждите на бате Митьо трепнаха над очилата. Наклони глава на една страна. Разчорлените му остатъци коса над ушите хвърлиха смешни сенки върху стената.

— Когато някой отговаря по този твой начин — пръстите на мъжа помръдваха, пестейки по-широки жестове, — на практика преводът на думите е: не си ври гагата, гледай си работата или направо… на баба ти фърчилото.

Иван гледаше дланите му. Масивни, мазолести, широки като лопати, с къси дебели пръсти. Класически пример как понякога ръцете нищо не говорят за притежателя си, освен това, което той сам би желал да демонстрира. Не, не заради някаква потайност. Може би това се наричаше достойнство — истинско, неафиширано…

Обикновено Димитър криеше ръце в джобовете, стърчаха само палците — с тях жестикулираше. Иван го бе виждал да слуша някого, поизпъчил шкембе, с внимателна физиономия… като твърде често в рамките на очилата му гаснеха иронични искрици.

Елена наричаше този му поглед „даскалски“.

Сега нямаше и следа от даскалския снизходителен поглед. Мъжът го гледаше така, сякаш сериозно и спокойно очакваше мнение по въпрос за предимствата на нискооборотен дизелов двигател спрямо карбураторните автомобили, като не дърляше събеседника за незабавен отговор — даваше му време да събере мислите си. На Иван изведнъж му хрумна, че бате Митьо е един от редките екземпляри от човешката раса, които умеят да общуват, да събеседват, вместо да чакат пауза в речта на отсрещната страна, за да се включат със собствени монолози.

Интересно, забелязал ли е Алванд това? Това ли е забелязал?

Във всеки случай Димитър бе първият човек, когото неговият събрат-шаркан категорично и изцяло беше харесал.

Иван разлепи устни:

— Не… Не значи това — ухили се, вдигна рамене и разпери длани. — Просто… — Димитър многозначително кимна на следващите му думи — печеля време.

— Те цигарите са за това.

Сякаш в потвърждение бате Митко извади нова от посмачкания пакет „Мелник лайт“.

— Променила се е — равно и сдържано каза той, отпъждайки дима с лениво движение на ръката. — Обаче… мисля, че много ще ти се зарадва. И оттук риторичен въпрос в скоби: какво чакаш… — Димитър предупредително вдигна двата пръста с димящата между тях цигара.

Иван се изненада на хлапашкия си импулс да реагира и да го прекъсне. Старите навици се съживяват, помисли си с нещо, приличащо на носталгия.

— Ще ти се зарадва — повтори Димитър, криввайки голямата си глава, — независимо от каквото и да е, кеф ти минало, кеф ти бешело, забравено или помнено… Но искам да ти кажа, без така очебийно да ти е като предупреждение, що ли… променила се е. Да. Сякаш не е същата. Не мога да преценя към добре или зле. Просто май си е влязла в бреговете, които си е избрала. Животът на практика си е неин, тя си го живее, аз най-малко бива да ѝ се меся… колкото и да я мисля. Дете ми е, нали разбираш. И на сто години да стане, я ако съм жив, па че я мислим! — довърши с усмивка.

Иван му посочи пепелника с очи и двамата тихичко се засмяха.

Бате Митко тръсна внимателно пепелта, а Иван замислено придърпа пакета цигари към себе си. С дясното кутре улови търкулната към него запалка.

— Ти май си единственият — разлепи устни Иван, втренчен в огънчето, — който абсолютно безкористно я обича… Съвсем истински. Просто така. Сигурно по този начин го могат само бащите. Още не знам. Вие с Елена ѝ дадохте много обич, без да искате нищо в замяна. Без да се набърквате в живота ѝ. Без да я карате да следва ваши амбиции. Без да смятате, че щом ви е дете, значи ви дължи нещо. Това е…

Много змейско, довърши наум. Да уважаваш съдбата на детето си. Да не го смяташ за своя частна собственост. Всеки нов живот има задължения към следващия, не към предишния. На предишния дължи само уважение, но не и обвързване, не и съобразяване за своя сметка. За сметка на Съдбата си. Да, змейско е.

— Това е чудесно — довърши изречението си Иван. — Въпреки че не ви е леко. Винаги съм ви обичал за това, че не предпочитате лесния избор, а правилния.

Премълча, че те не „мислеха най-доброто“ на дъщеря си, а я оставяха да го мисли сама. Подкрепяха я от момента, в който Искра започна да се държи като възрастна, и не се шокираха от годините ѝ, в които тя реши, че вече е пораснала.

— Изобщо, голяма работа сте с Елена, бате Митьо. Да! — Иван енергично изтръска цигарата, сякаш постави точка.

Димитър побутна и намести очилата на носа си. Почеса плешиво теме, набръчка кръгло чело — все още белязано с резка от каскета — и щърбаво се ухили:

— Оти се’а ме караш да се чешем, дека не ме сърби?

Засмяха се дружно, по мъжки.

— Ми ти от’ се чешеш?

— Аде де!

Едва що смехът им заглъхна и Димитър понечи да зададе въпрос. Иван отгатна намерението му и го отклони със свое питане:

— Как е Пеле?

— Манчо? Оня, футболистчето? Той се преби на един строеж преди… чакай да ти кажа… Абе малко след като доларът литна на три бона. Да…

Иван сведе очи, а бате Митко добави:

— Не бе, по-рано почина момчето. Още когато министъро викаше по телевизора: Братя, не купувайте. Май така беше… Синът му обаче играе. Ама да можеше да иде като Стоичков в чужбина, а така че се затрие по нашите си отбори. Ни ти пари кат пари, ни ти слава. Ама гот играе, здраво. Нема кой да му обърне внимание от големците по БФС-то… Циганин бил! Ами че Чирков да не е швед на практика!?

— Жалко за Пеле…

— Не казвам, че не е. Обаче… те на̀.

В настъпилото мълчание Иван чакаше бате Митко да го попита онова, на което можеше да отговори… ала не искаше. Още не. А пък ако може — никога.

Димитър се размърда, пейката скръцна. Иван вдигна лице.

Гледаха се и не продумваха.

Димитър повдигна вежда: Хубаво — Манчо. Ами ти?

Иван сви очи: Внимавай, бате Митко — ще взема и да ти кажа.

Димитър упорстваше.

— Ходил си на гробищата. Май.

Иван поклати глава, но погледът му остана вързан като с конец за Димитър.

— Палнах свещичка на мама. Благодаря ви, че се грижите за паметника.

Погледите им оставаха кръстосани.

Димитър изтърва запалката и се наведе да я вземе. Гласеше се да рече нещо.

— Знаеш ли какво — в сериозността му се долавяха дяволитите искрици на „даскалския“ поглед. — Я да пийнем от онази ракийца с дюлите. Да си потраем, да си послушаме Рейнбоу и Цепелин. От твоята касета, аха, същата, дето ми я беше подарил.

— Ти я пазиш…?

— Питаш! Е? Офертата приемаш ли, пане? Да вадим ли дамаджанката? Ем че сипем кюмур на котлето.

— Задаваш ми отговори.

— За парното ли?

— За дамаджанката.

— Мъжка приказка! Ха такъв те искам! А то… — намръщи се в показно недоумение. — А сега, като по-голям и по-нахален, на практика ти оставям най-тежкото. Да стъкмиш салата и да довлечеш касетофона! — Той стана, пъхна ръце в джобовете и очерта с подаващите се палци категорична водоравна линия. — И без мене никакво слушане! Само радио „Тангра“… Леле, кака ти какви ще ни завариии…

4.

Автомобил връхлетя автобусна спирка. Удареният отхвърча и заедно с пръски стъкло от витрината влетя в магазинчето за обувки, помете стелажите и замря на пода. Странна бе липсата на каквито и да е наранявания, нямаше и никаква кръв. В моргата дежурният патологоанатом не повярва на полицаите, че човекът е починал при ПТП, защото не откри и сериозни вътрешни травми. Накрая в акта за смъртта бе записано: Инфаркт вследствие силен стрес.

Алванд предусети какво ще се случи, ала уви — едва в последния момент. Той премина в интензивно времеделене, но скоростта на връхлитащата кола не му остави алтернативи за действие. Тутакси се отказа да поеме и угаси кинетичната енергия на машината, защото имаше вероятност да убие шофьора. Освен това отделената при мигновеното спиране странична топлина би довела до експлозия на петролното гориво в резервоара. Затова змеят насочи вниманието си към хората, които можеха да бъдат прегазени. Бяха трима. Двама от тях успяха да реагират и Алванд само леко ги тласна да се махнат по-бързо оттам. Човекът в средата обаче нямаше никакъв шанс да се измъкне или да бъде отместен. Оръженосецът го облече в енергиен щит, докато изтичаше последният миг преди сблъсъка.

Автомобилът вече се хлъзгаше с блокирали от спирачките колела, гумите оставяха черни следи и се нагорещяваха. Бронята шибна нещастника, но той остана невредим в енергийния си пашкул. Тялото политна, премина през витрината…

В мига, в който мъжът най-сетне рухна на пода на магазинчето, незримият щит се разпадна.

И Алванд усети, че човекът е мъртъв.

Мъртъв заради разрива на сърцето му.

Напускащата тялото душа вече беше достъпна за сетивата на един млад Оръженосец и той внимателно я разгледа. Търсеше причините за смъртта, защото сърцето на току-що умрелия изобщо не бе слабо. Съзерцаваше неспасения клетник и за една кратка секунда научи много за него. Без подробности — само основното — то го интересуваше.

Възрастният мъж не бе нито лош, нито добър. Можеше всъщност да бъде наречен по-скоро добър. При все това не бе имал воля и осъзнаване да гради своя собствен живот. Носил се бе по течението на събитията. И така беше допуснал Съдбата, дарена му по рождение, неотменима от неговата душа, да се превърне от жив инструмент за постигането на щастие в нещо неотвратимо, вкоравено и безкомпромисно. Да се превърне във Фатум. Часът, минута и секундата, мястото на внезапната и нелепа негова смърт — те бяха записани все едно върху камък. И тук нищо не можеше вече да се направи.

Същността на Алванд бе да приема, дори и да не може да се примири, но да посреща неизбежното с достойнство.

И въпреки това стоеше потресен, с притиснати до тялото ръце, с разперени и побелели пръсти. Досега не бе имал толкова директен сблъсък със Съдба, превърнала се в Предопределение. Не би могъл и предварително да я познае — не бе достигнал нужния възрастов етап на самоконтрол и развитие. Бе само Оръженосец. Затова сега трепереше, а човешките му очи се пълнеха със сълзи.

И хората наоколо — онези, които не гледаха с разширени зеници мястото на злополуката, напразно надявайки се да зърнат смъртта, защото смъртта беше неуловима, се озъртаха с недоумение и капчици съчувствие към високия русоляв мъж, който сякаш в унес повтаряше и повтаряше:

— Не успях… не опазих… не успях…

— Ванко?

Иван се обърна към смесения селски магазин, откъдето го бяха повикали. Видя усмихваща се притеснено жена. Косата ѝ бе съсухрена от многократни боядисвания и сега бе в някакъв неопределен цвят, зъбите ѝ чернееха развалени, очите — в рамки от бръчки. Престилката ѝ на продавачка бе измачкана и непрана, отгоре носеше домашно плетена жилетка. Под вълнените три-четвърти чорапи змеят усети мършави крака с изпъкнали вени. Дланите бяха загрубели, ноктите — изгризани. Стоеше прегърбена, жалка, изтормозена. Гледаше го жадно и страхливо.

Той не се поколеба и за миг. Равно я поздрави:

— Здравей, Мариана.

Този път усмивката ѝ бе истинска и разпука маската на годините.

— Не вярвах, че ще ме познаеш! — възкликна тя… и посивя отново. След миг друго пламъче озари нейното лице, но бе далечно отражение на спонтанния радостен блясък. Блясък, който пък бе сянка на отдавнашната Мариана.

— Чух, че говорят, дошъл си бил. Видох те през витрината, па рекох да се обадя… — рече тя извинително.

— Добре си направила.

Не я попита „как си“. Виждаше сам.

— Искаш ли да те почерпя с едно кафе? — погледна го тя с надежда. — Туканка, зад щанда.

— Не пия кафе, но ако направиш един айрян, за мен ще е удоволствие.

Жената чак затаи дъх, вероятно бе очаквала учтив отказ. Зашета, трескаво замаха с ръце, канейки го да влезе.

Магазинът бе подреден идеално, табелките с цените бяха изрисувани на ръка. Иван позна спретнатия, изящен почерк на Мариана. Само дето не можеше да се сети кога преди го е виждал. Навярно просто го разпозна, защото приличаше на нея — отдавнашната.

Той се настани на предложеното пластмасово столче зад стъкления хладилник с колбаси. Тя потрепваше, суетеше се.

— Пушиш ли, Ванко?

— Паля понякога.

— С какви цигари да те почерпя?

— Ти пушиш ли?

— Не. Слава Богу, има̀х късмет да не ги почна истински.

— Тогава и аз няма да пуша.

— Заповядай айряна.

— Благодаря ти много.

Най-сетне Мариана седна и с кръстосани китки похлупи длани върху коленете си. Гледаше го с прозрачни пъстри очи. Иван отпи от подадената му каничка.

— Чудесен е!

— Наздраве, Ванко…

— Как са вашите? Чичо Емилиян?

— Тате е пазач на едни складове на Гара Искър. Мъчи го ревматизъм, затова се преместиха в апартамент в „Дружба“. Удобна баня, централно парно, тоалетната им вътре, не на дворо като на село… — Тя помълча и изведнъж забързано промълви, сякаш стъписана от собствените си думи:

— За първи път си проговаряме, Ванко. Как само ме гледаш… дори сега, каквато съм…

Иван меко я прекъсна с жест. Тя въздъхна и приглади паднал пред очите ѝ кичур. И отново се престраши, все едно скачаше от високо:

— Всички викат — Ванко си дойде. А никой не се сеща кога те погребваха. — Тя леко се наклони напред и доверително му прошепна: — Само аз помня, Ванко.

— Елена и бате Митко също, Мариана.

— Те — може. Те те обичат. Ти… ти си ангел, нали, Ванко? — от очите ѝ струеше благоговение.

Лицето му постепенно стана сурово:

— Не си го и помисляй, Мариана — сгълча я Иван, без да повиши тон. Преди това обаче се увери, че правилно е разчел какво става в ума ѝ, какво има в спомените ѝ. — Не го прави… никога повече. Имаш за кого да живееш. За децата си, например. Да не си го помислила повече!

Чертите ѝ леко се стоплиха, но в началото отговорът изкънтя на кухо, на пустота:

— Имах две помятания първо. После родих две момичета, с четири го̀дини разлика. Между них — пак аборти… Ала момиченцата ми са здрави, да.

— Приличат ли на теб? — омекна Иван.

— Много ми помагат — откликна тя. — Еле па мънѐчката… Ангел си, Иване. Истински. Всичко знаеш, всичко виждаш. Ето… — Тя се извърна леко, за да бръкне в пазвата си, а после протегна ръка към него. — Наистина си ги кътам, държа си ги скришом.

Иван се втренчи в счупено детско пръстенче. Тенекиена калинка с олющен червен лак. И избледняла мартеничка — навярно поне година висяла окачена на дърво. Пред съхранените късчета минало очите му бавно премигаха — за първи път откакто Мариана го бе повикала в магазинчето си.

— Пазят ли те? — попита той полугласно.

— Олеква ми, като ги гледам…

Той докосна пръстенчето и мартеничката:

— Отсега нататък ще ти помагат още повече. Но и ти се стегни. Добре?

— Нищо не искам от теб, Ванко. Прав си, имам за кого да живея… Прости ми за тогава. Не знаех…

— Тогава и аз не знаех, Мариана… — той замълча и вдигна глава към витрината.

Миг след това вратата рязко се отвори и в магазина влезе грубовата тийнейджърка. Беше с дънково яке и издута от гърдите ѝ ярка фланелка с цветна апликация на някаква силно гримирана жена, под която се четеше надпис — „Цеца Велићковић“. Иван си спомни, че бе зървал подобен плакат в градския транспорт.

Влязлото момиче го стрелна с безразлични очи, енергично дъвчейки дъвка.

— Майко ма, ѐла т’питам нещо… Д’бърден! — сети се да поздрави непознатия, при което пролича леката ѝ досада. Повтори нетърпеливо: — Ела де!

Мариана суетливо излезе иззад витрините на щанда и двете се отдалечиха към вратата. Дъщерята гледаше нахакано, долната ѝ устна подскачаше надолу-нагоре, докато премяташе с език дъвката в полуотворената си уста, зъбите ѝ белееха. Приличаше на бате Здравко отпреди много години. Мариана нещо тихо ѝ говореше, момичето се цупеше едва-едва. Взе няколко банкноти от ръката на майка си, без да каже нищо, обърна се и излезе.

Мариана се върна зад щанда.

— Малката е по-блага — сметна за нужно да поясни тя, криейки очите си, — обаче сега е на училище.

— Сигурно повече прилича на теб.

— Външно — не. И двете са одрали кожата на баща си.

Змеят сканираше лицето ѝ.

— … Бие ли те?

— … Вече не. Нали няма кой да се заглежда по една грозотия…

Иван бавно пое въздух. Видя как е било. Зърне ли Здравко чужд мъжки поглед, насочен към жена му, хубавицата — шамар на нахалника, шамар на нея, кучката мръсна. Видя го и сегашен — разплут, безобразно затлъстял, със свински очички. Ала изгладен, облечен не евтино, с безвкусен златен пръстен и тънък ланец под двойната гуша.

На мегдана избоботи автобус. Иван не помръдна, но жената с пъстрите очи се озърна, тик сгърчи бузата ѝ.

— Забавих ли те? Беше тръгнал нанякъде — обади се тя плахо.

— Ще хвана следващия автобус, не бери грижа… Чуй сега какво ще направиш! Кога ще го видиш — довечера?

— В три часа ще дойде от борсата да докара стока за магазина — бира, цигари, пресен хляб…

— Значи — тогава! Ще стиснеш в коя да е ръка пръстенчето и мартеницата, па като влезе, ще му кажеш, че ти трябват пари! Половината от изкарваната печалба си е твоя!

Мариана го гледаше стреснато, невярващо, Иван почти гневно тръсна глава:

— Тежко му, ако не те послуша! Но ще те послуша… — змеят поклати заканително глава. — И още как ще послуша! А ти веднага да идеш на зъболекар! Още днес. И на пълни прегледи! И да се грижиш за себе си! И от нищо да не се боиш, чу ли! Веднъж като го огънеш, от талисманите повече няма да имаш нужда. Да! И да ти купи някаква печка, калорифер! Тук е студено! — Той се наведе към нея, сериозен, с поглед като меч. — Вярваш ли ми?

Мариана не смееше да въздъхне. Разлепи напукани устни:

— Вярвам, Ванко. Но ще си ги пазя — и калинката, и мартеничката. За спомен.

Пъстрите ѝ очи (леле, бях забравил, а може би и не забелязвах, че са пъстри!) ставаха все по-бистри. Попита, повече с тях, отколкото с глас:

— Ти няма да останеш тук дълго… познах ли?

— Да. Няма да остана дълго… — Той почувства умора. Притвори клепачи.

А тя — ахна, притиснала ръце към гърдите си. С учудване се опипа. Усещаше как нещо се влива в нея. Нещо светло. Чувстваше се като току-що полято цвете, изоставено да съхне в забравена саксия.

— Мариана! Какво правиш!

— Ръка да ти целуна, Ванко. За благословията.

— Недей. Аз не благославям!

— Та не го ли стори току-що, Иване? — засмя се тя.

Красивото момиче в нея бе започнало да гризе отвътре повехналата обвивка. Дали щеше да успее — зависеше единствено от волята ѝ.

— Благодаря ти за айряна. Бъди щастлива. Аз ти го заръчвам!

— Подушвам, че си лекувал някого, събрате.

— Да. Минах покрай голяма къща, пълна с болка. Влязох и… Има още много такива домове. Проверих. В тях се мъчат да вършат онова, което правят у нас Лечителите.

— Ох… Поне сполучи ли?

— Напълно.

Иван кимна разсеяно и подхвърли:

— Все пак не прекалявай, даже когато си заслужава. Преди всичко трябва да се възстановим… и да се приберем…

— Пресметнах наново срока на регенериране. Киселото мляко и някои положителни потоци ще ни позволят да се съвземем по-бързо, отколкото си мислехме.

— Това е добре. Много добре! А… Май имаш и лоша новина… каква е тази гадна миризма от джоба ти?

Алванд му подаде газов пистолет.

Иван с отвращение го взе.

— Виж това нещо… — каза намръщен. — Виж го само. Не е изковано от живи ръце. Направено е от машина. Безлико е. Няма име. Обикновен механизъм за убиване.

— То е слабо да причини сигурна смърт. Но си прав. Мерзост е.

— Да, наистина. Откъде го взе?

— Стреляха по мен с него. Не, нищо не им сторих. Не съм дошъл за съдник. Вързах ги с магия и ги оставих на тукашните стражници. Видях, че ги прибраха.

— Хм. По това, което чета по вестниците, не се изненадвай, ако ги пуснат. Тук правосъдието е… странно.

— Нима няма да ги накажат?

— Кой знае. Зависи какво са извършили и кого могат да подкупят.

— Ако ги срещна отново, ще съм принуден да действам. Не си съгласен.

— Не съм.

— Ще се съобразя с твоето мнение. Но може да не ми остане друг достоен избор.

— Просто внимавай, Алванд.

— Разбрахме се да ми викаш Ален.

Иван се засмя.

— Добре. Но не ме карай да ти говоря на френски!

— В момента говорим на френски.

— Така ли?… хм. Всъщност, в главата си го чувам като български, но от устата ми излиза друго.

— Видя ли, спазваш прикритието, Иван. Без да се усетиш. Не си станал отново човек, събрате. Тази кожа сега е измамна. Като коричка върху рана.

— Толкова ли силно пролича страхът ми? Мислех, че съм го скрил — въздъхна Иван.

— Пролича. Бъди спокоен. Лъжовният език ти влияе, кара те да си мислиш лъжовни неща, събужда старите кошмари. Не им вярвай.

— Благодаря, Алванд… Ален. Ще спиш ли?

— Не, мисля да гледам видео и да чета.

— Пак ли тълковни речници?

— Пак. Много интересно нещо — думи обясняват думи… Защо хората толкова рядко мислят? Използват щампи, заучени неща… И не се разбират, дори когато един на друг си говорят познати думи.

— Аз така и не можах да разбера много неща тук. Въпреки че си блъсках главата над тези въпроси, които ми изсипа за три минути, чудех се над тях през целия си съзнателен живот. А значителна част от него премина сред човеците.

Алванд започна да се съблича, Иван отново забоде нос във вестника, но с края на окото си видя нещо.

— Имаш синина над лакътя.

Алванд помълча.

— Поех удар — отвърна най-сетне.

Иван въздъхна и не попита повече. Но събратът му за една секунда превъртя в паметта си случката.

Прекосяваше градския парк, чието име си преведе като „Свободно място“, но после чу, че го наричат и „Борисова градина“. Сред дърветата шумът на самоходните механични повозки омекваше, миризмата на петролни отпадъци мъничко се притъпяваше. В шумата ровеха птици, по короните прескачаха катерици, минаваха кучета, животни, типични само за Борея отпреди войната, котки, които и преди беше срещал в малките дъбравни царства на самодивите. Алванд намираше това незастроено пространство за умиротворяващо.

Тъкмо разсъждаваше над последния посетен концерт — как успява да живее крилата душа в безкрилото тяло на певеца, чийто глас се извиси над залп смъртохвъргачки в залата на НДК, мъртвото подобие на зертон. Разбира се, огнебойките бяха заредени с „развлекателни муниции“, както веднага ги сканира застаналия нащрек шаркан, но произведоха достатъчно шум, три отсечени удара по нервите и после — злокобно тракане… а в същото време гласът на човека ги надмогна и без усилвателите. Алванд замръзна тогава. Само това — живият глас, който надвива мъртвите изстрели — се видя на змея като поезия, а имаше и слова в песните на всичко отгоре… чак му дойде в повече.

Възможно ли е сред ХОРАТА да има толкова ПОЕТИ?… Та те живеят в света на лъжовния език, мислите им се движат в очертаните от Заблудата корита. Странно… Ето, събратът Иван-Крилан казва:

Лъжовният език — и спрегнатото с него мислене — не е предназначен за общуване, а за налагане на власт, за внушение, за създаване на илюзия, в която да се чувстваш уютно. Да се чувстват уютно червеите, които не могат да летят и бездната отдолу ги плаши. Бездна за тях е истината, че всичко е „безсмислено“… вместо да се зарадват, че има толкова много за „осмисляне“ и самоусъвършенстване…

Мнението на събрата Крилан е страшно… безнадеждно за хората. Но очевидно не всички са такива, за каквито говори събратът…

Разсъжденията му бяха прекъснати от двойка влюбени, които вървяха насреща му по алеята.

Оръженосецът мигом настръхна. Не му хареса излъчването на младия мъж.

Девойката се въртеше около него, закачаше го, играеше като малко драконче в слънчеви лъчи, а той… Не, той по някакъв свой начин изпитваше добри чувства към момичето. Само че Алванд не съумя да разбере какви са те и доколко съответстват на определението „обич“, дори в доста противоречивия му и ограничен човешки смисъл.

Тя се опитваше да го увлече подире си да тичат по тревата, да изразят радостта си.

Той не искаше да го направи. Вероятно му се струваше „неуместно“ и „глупаво“. Алванд се учуди.

А после се случи нещо, за което не бе подготвен. Стана внезапно, без предупреждение, без проблясък на лошо намерение от страна на младежа.

Той улови девойката за ръката и я стисна с пръсти като с клещи. Ощипа я безмилостно, хем разбирайки, че причинява болка, хем нехаейки за това. Лицето на момичето се изкриви, тя проплака изненадано, притихна… и закрачи покорна, УКРОТЕНА, до своя… какъв? собственик?

Алванд съвсем инстинктивно, сякаш новоизлюпен, реагира и пое болката ѝ по начин, който избягваха да правят Лечителите. В същото време заби поглед в младежа, търсейки в миризмата на емоциите му обяснение за постъпката.

Младежът забеляза вниманието на минувача. Намръщи се. Спря.

— Кво си зяпнал, бе!

Алванд мълчеше. Момичето се опитваше да се скрие зад приятеля си, срам пръскаше от нея като искри от болид.

— Айде, минавай си по пътя! Чу ли ме, нещастник?

Алванд сведе поглед и продължи. Разбра причината. Младежът бе жесток и безразличен. Кух. Змеят не очакваше, че разгадката може да е толкова елементарна. Това човешко създание сякаш не бе от един и същ биологичен вид с немалко други срещнати хора… но и те, при определени обстоятелства, биха могли да направят нещо подобно! — прозря внезапно Алванд.

Но защо?

Грубиянът излъчи разочарование. Каза нещо през зъби.

За миг Алванд се изуми какво значи изявеното от човека желание по отношение на майка му. После долови формата, съдържанието и натовареността на фразата. Беше обида. Беше предизвикателство. Беше подигравка с неща, за които змеят досега не си беше представял, че може да бъдат сведени до обекти за гавра.

Стана му досадно. Нима душевно дребното същество зад гърба му си въобразява, че може да заплюе небето? Хм… човешки израз. Какво лошо има в плюенето?… Че може да намаже с кал Слънцето? Че може да оскърби с ДУМИ и жалки действия змей, който лети високо?

Продължи да крачи по алеята и изобщо не обърна внимание на презрителното „шубе, педал!“, запратено подире му.

Но чу как младежът се обърна към момичето:

— Айде, щом ти е толкова палаво, ела у нас.

Змеят ограничи конуса на слуховите си възприятия, а после изтри случката от приоритетната част на съзнанието си. Тя щеше да остане завинаги като картина от огромната галерия отминали моменти и научени истини, обграждаща арената на неговата моментна воля и мисъл — всичките тези картини винаги в готовност, под нокът, за да позволяват правилно да оценява, анализира и действа.

След около час минувачите, които вървяха към НДК или се отдалечаваха към „Петте кьошета“, неволно спираха край оградата на Военноисторическия музей и обръщаха глави към навеки приземения в двора на музея МиГ-19. И дори най-несантименталните от тях цъкаха с език, че е печално, абе направо тъпо е това — да си създаден за небеса, пък да гниеш и ръждясваш на земята. Сетне продължаваха, без да поглеждат към високия мъж с много светлокафяви, почти жълти очи, който втренчено разглеждаше крилатата машина. Само след десетина крачки хората преставаха да се чудят какво ги е налегнало така ненадейно, спираха и да тъгуват.

Алванд не се чудеше на изблика на чувства към неживи поначало дуралуминиеви ламарини, към една машина. Самолетът беше попил от някогашната страст на своите пилоти, тя се усещаше за още острите сетива на шаркана. Но за щастие „деветнайсетката“ не бе придобила Сянка на душа като една кръстена и заклета сабя, например. По-добре — защо да изпитва страдания…

Змеят се сбогува с полепналите по корпуса на машината смели мечти.

Бързаше за поредния концерт, а и искаше да се отбие до книжарницата на ъгъла — събратът Иван-Крилан не можеше да му отговаря на всички въпроси…

5.

Иван отново се прибра след мръкнало. Умислен.

След като слезе на мегданчето от автобуса, мина покрай смесения магазин на Мариана. Бакалията работеше, но жената не беше вътре. Вместо нея стърчеше, опирайки корем в тезгяха, Здравко. Имаше вид на наказан… и трайно, хронично шокиран. Иван закрачи по-бодро. В небето висеше пълна луна, обгърната с тънкото облачно було на светъл харман. Дори човешките очи на змея различаваха в ореола плахите цветове на дъга. Иван погледа месечината с умиление. Но по пътя до дома отново потъна в грижите си.

Димитър още не се бе върнал от работа, но в кухнята завари Елена и „Ален“. Двамата оживено беседваха, а може би и спореха, но очевидно дори разногласията доставяха на стопанката удоволствие. Поне изглеждаше подмладена, с поруменели страни и блеснали по детски очи. Иван спря, за да ѝ се полюбува.

Забелязаха го, че наднича през вратата, цяла минута по-късно — даже и „французинът“ не реагира веднага. Алванд бе облечен в синя риза и черни официални панталони с ръб. Само сако и вратовръзка му дай — на какво ли ще заприлича?…

— Ванко, здрасти!

— Ivan, comment allent les affaires?

Поздравиха го… и си продължиха с локумите. Иван измига. Поклати смаяно глава.

След още минута, две или пет, Елена дяволито го стрелна с очи:

— Защо стоиш там и гледаш като таласъм?

Той влезе, закачи якето на закованите от вътрешната страна на вратата куки и седна на пейката до Алванд.

— Как гледат таласъмите?

— Стреснато.

— Ами гледам ви как си шпрехате, та пушек се вдига, и рекох да почакам да светнат субтитрите… Алл… ен , накъде? У парти, мон ами?

— А concert a Sofia. Je depeche, pousse-toi.

Иван послушно мръдна, правейки му път. Алванд се изниза и Елена тръгна да го изпрати — най-вероятно, за да си довършат приказката. Бъбреха, прекъсвайки се весело — също като ученици. Иван със смайване установи, че без да се напряга, нищо не успява да разбере. Сви рамене, крадешком се огледа и отвори с призрачна опашка хладилника. Сетне очите му светнаха и отвътре послушно изскочиха три кофички кисело мляко. Успя да ги приземи на масата пред себе си миг преди Елена да се върне.

— Ванко, голям бозайник си станал! — засмя се тя и ласкаво разроши косата на племенника си.

Иван престорено недоверчиво огледа кофичката и издаде долната си устна:

— Не… не е боза. Ето виж!

Елена седна на отсрещния стол и се облакъти на масата.

— Зачудих се закъде се е издокарал така — кимна към външната врата Иван. — Като за първа среща. А то било концерт… Той и вчера беше, нали?

— Вчера е ходил да чуе някакъв виолончелист от Корея, май в една от малките зали на НДК или в зала „България“, не запомних… Избърши си млечните мустаци, хлапе такова.

Иван правеше гримаси.

— Приятелят ти е доста начетен.

— Тъй ли? — този път не се преструваше, но пред Елена това мина като поредния майтап.

— Определено има класическо образование.

— За какво си мъркахте толкоз разпалено? — небрежно попита Иван, отваряйки второ кисело мляко. Вчера беше заредил малкия хладилник с повече от дузина кофички, с което предизвика хълцане у леля си.

— За религия.

— Религия?

— Да. Разгроми пред мен всички божества от „Илиадата“. Богове ли, пита ме. Аха, ония, дето все се гневят. И като ги почна… Зевс убива сина на Аполон, а той, нафуканият гангстер-колежанин, така го нарече, продължил безропотно да служи на боса и даже му се подмазвал. Олимп, казва, е като дома на дон Корлеоне, само дето боговете са по-големи диваци от бандитите, че и узурпатори… и всичко, което кажеше, подкрепяше с толкова остроумни и точни примери, че… просто възхитителен! Що за богове, казва, не са изградили нищо, само използват вече направеното от титаните. Много ми беше забавно! Не очаквах такава ерудиция…

— Защо не. Ален… — за малко Иван пак щеше да изтърве истинското име на събрата си — е умно момче.

В следващия момент той усети различен полъх откъм Елена. И си даде сметка, че това, което почувства едва сега, беше присъствало в нея от по-рано. Просто бе малко позасипано с възхищението на жената към събеседника, с който може да се говори интелигентно и увлекателно. Двете ѝ настроения не се смесваха, не се потискаха едно друго. Под впечатленията от приятния разговор с „французина“ се спотайваше тревога, но с непознат привкус. И в момента тъкмо тая тревожност изплува нагоре.

Елена попита направо — сякаш се боеше, че няма да посмее да зададе въпроса, ако вземе да обикаля отдалеч:

— Ванко, бил си в Чуждестранния легион, нали?

Иван почти не се озадачи. В действителност, шашавото питане представляваше образец за логика. Вероятно по този начин Елена навързваше в стройно обяснение предположенията си за всички събития — сегашни и отпреди девет години. Присъствието на „Ален“ и липсата на вести от Иван през цялото време са ѝ подсказвали как да нареди пъзела, как с възможно най-малко болка и страх да отговори на мъчещите я въпроси.

Змеят с човешка кожа само се подсмихна. Не искаше да лъже. Не можеше да каже истината.

Както се надяваше, Елена изтълкува това по свой начин.

— Не искаш да отговаряш, добре. С Ален изглежда сте… много добри приятели.

— Без малко да кажеш „братя“ — подхвърли Иван. Каза го механично, преди да се усети, че прекалява. Ох, гадни човешки навици… тялото диктува реакции, хитрува, заобикаля съзнанието, лъже волята…

Елена се сепна и направи големи очи:

— Да… наистина… имате някаква прилика. Сродни души — усмихна се тя по своя неподражаем начин, свеждайки глава. — Навярно имате еднаква карма. Сходни вибрации. Свързва ви общ път, над материалните неща…

Еднаква карма… — помисли си Иван. — Лельо, мила, колко често отгатваш нещата, без даже да подозираш до каква степен си права…

Ала на глас рече:

— Хм. Душите не са ли материални? Според мен са. Защото нематериалното е илюзорно. Съществува само като начин за тълкуване на материални неща.

— Наистина личи, че Ален ти влияе! И той е краен материалист. Казва, че няма разлика между материалното и духовното.

— Няма… граница. Според мен.

— Да, правилно, така го каза.

— Май… нещо не сте се разбрали правилно.

— Няма значение… Видях го с речници. Учи ни езика. — Иван потисна усмивка. — Преди не се ли е интересувал как звучат думите на български?

— Не… нямахме време.

Елена стана още мъничко по-сериозна. Приглади покривката, поглеждайки ръцете си, и рече небрежно:

— Той ми спомена, че сте били ранявани.

Ох, Алванд…

— Дреболии — още по-небрежно отвърна Иван.

— Да, той реагира по същия начин — jamais gravement… — Тя потърси очите на племенника си. — Ванко, кажи ми, че си се върнал завинаги. Че повече никъде няма да те пращат… който и да е. Вече сме в други времена.

Иван сведе лице към третото, все още неотворено кисело мляко.

— Значи, пак ще продължите с тази ваша… професия? — тъжно попита тя, поглеждайки го с надеждата да отрече.

Той отвърна на погледа ѝ.

— Не е професия. Такъв е животът ни.

Каза го меко, но непреклонно. Вътрешно недоумяваше за смисъла на „другите времена“.

Елена отново потърси спасение в гънките на покривката.

— Ами да, в един момент ставаш част от това, което вършиш… — въздъхна тя, но отново се усмихна ведро. — Важното е, че си жив и здрав. Виждаш ми се уморен, иди да спиш, аз те заприказвах. Друг път ще си бъбрим до късно.

— Няма страшно. Винаги ми е било и ще ми бъде приятно да си бърборим. Бате Митьо май се бави?

— Обади се, че няма да се прибере преди единайсет. Имат повреда в една от машините, някакъв кран. Трябва спешно да го оправят, за да продължат утре с ремонта на моста.

— Така е, като още е в „Пътно строителство“… Ами, лека нощ, Елена.

— Лека нощ, Ванко.

— Днес гледах чуден залез.

— Прекрасно.

Алванд не усети какво означава празната по същност фраза, защото твърде бързаше да зададе някакъв свой въпрос.

— Край мен минаваха много хора. Наблюдавах и тях.

Иван вдигна глава. Събратът му искаше внимание не просто така.

— И никой не се спря, не се загледа в чудните цветове, никой не се сбогува със Слънцето до сутринта — продължаваше Алванд.

Иван се опита да отгатне въпроса и с интерес зачака да разбере дали е познал.

— Не са слепи очите им — развиваше мисълта си змеят, предпазливо избирайки думи, заслушан в това как звучат от устата му. — Различават само два основни тона по-малко от шарканите. Не са слепи умовете им, поне и такива имаше сред тях. Не им хрумва, че винаги е възможно да не доживеят до зората. Чувстваха се заети. Плитки са сетивата им, бързо им се пресищат и уморяват, затова и съзнанието им заспива. Трябват им нови впечатления, нови дразнители, за да ги държат будни. Живеят по навик. Аз си отговорих сам, Иван. Благодаря, че ми помогна.

Иван се усмихна.

— Ти знаеше ли какво ще попитам? — блесна с очи Алванд.

— Не. Сега знам.

— Те не ценят нищо, което им се дава даром. Дали понеже нямат стойност в собствените си очи? Как чудато и странно това се преплита със себичността им… Но трябва да има нещо положително, не става само с „негативизъм“ да се живее.

— Затова превръщат Хаоса в подобие на ред. Вместо да потърсят Равновесието.

— Никой не ги е научил… — въздъхна Алванд.

— Те сами не желаят да се научат. Силен сблъсък на два противоположни Потока…

— Тъжно ми е за тях, Иван.

А Иван седеше с каменно лице и мълчеше.

Обади се чак когато Алванд пусна видеото и понечи да си надене слушалките, за да не пречи на събрата си. Беше донесъл нови касети — предимно фантастика, Иван мярна „Видове“ и „Видове 2“.

— Алванд, какво друго научи за хората?

— Че песните им са тъжни. Особено тези на народа, който те е отгледал. Хубавите песни винаги са тъжни — настоя той. — Нима хората ценят повече тъгата и не държат на радостта? Как успяват да пораснат и да помъдреят в такива условия?

— Само тъга ли съзря?

— Присъща е.

— Присъща е на всички хора, не само на българите.

Алванд докосна с пръст челото си и притвори очи.

— Срещнах чужденци — съобщи той. — И не видях толкова тъга у тях. Видях самодоволство.

— Живеят по-добре.

— По-добре са облечени, по-хубава храна ядат, имат удобства… сетих се за друго. „Едно ферари с цвят червен“. От ТОВА ли се живее по-добре? Наистина ли това му трябва на човека?

— На повечето.

— Хма! — възкликна змеят. От ирисите му плисна топазен блясък и той завъртя глава в недоверчив кръг.

Замълчаха. Алванд гледаше два филма на два екрана, прелистваше и страниците на тълковния речник. Иван се мръщеше над вестниците. Статиите говореха за издевателства на монополиста при плащането на сметките за парното, а зимата тепърва предстоеше… полицай застрелял непълнолетна ученичка… пожар в дискотека на морски град, почти всички пострадали са момичета… правителството взе решение да намали ДДС, но вече щяло да начислява данъка върху хляба и млечните продукти.

Журналистите с право биеха тъпана, но истеричният тон на техните писания правеше проблемите да изглеждат лековати, дори и трагичните. Защо е тая кресливост?…

Едната слушалка изпадна от ухото на Алванд. Видеомагнетофоните замръзнаха на стоп-кадър.

— Странни са фантазиите и страховете на хората — промълви змеят.

— Не се изтощавай.

— Внимавам.

Иван въздъхна и пак отложи вестника. Вдигна вежди: питай, хайде.

— Сега чух от филма изречение, което ми припомни да уточня едно понятие. Какво ще рече „греховна любов?“ Има ли смисъл в човешкия език това?

— Има.

— Надявах се да е просто безсмислица — унило отвърна Алванд. — Един и същ език за общуване и размисъл… За събеседване и за монолог… Олеле. Виждат света само от една точка. И страдат от несъвършенството си, сякаш някога са притежавали съвършенство… притежание. Притежанието има силно значение за хората. Неща, които не са им нужни.

— Нужно им е нещо, което да ги отвлича от това, че не ценят себе си. Вече си го забелязал.

— Мислейки на лъжовния език, не виждам тези връзки… Интелигентността тук води до въображение, а то подгрява самозаблудата… Това е капан!

— Да.

Алванд помисли.

— Хората не действат, те реагират — огласи той извода си.

— Те си го знаят.

— Знаят, но не ОСЪЗНАВАТ!… Извини ме, благодаря ти.

— Събрате, не се снишавай толкова ниско. Нашата липса на страх от смъртта тук, в този свят, означава нулева воля за живот. Не любов към живота.

— Ако не летя ниско, не усещам миризмата. Плащам с това, че се блъскам в дърветата.

— Ако не намалиш скоростта, нищо не различаваш обаче.

— Бавното летене изисква повече усилия… — кимна Алванд.

— … повече умора. Ще паднеш под краката им.

Алванд се стресна:

— А те няма да спрат. Без да ме мразят, ще ме стъпчат…

— Да.

— Тук нямат милост към падналите?

— Колкото милост имат щастливите по тукашния начин към нещастните. Защото не ги разбират. Страхуват се да разбират, почти никой от тях не е съгласен да поеме част от болката на другия. А болният завижда на здравия.

— Това е от късата им памет? Не помнят състоянията си на болка и затова отказват съчувствие и се сърдят на щастливите, задето им отказват капки от своята радост. Да, защото „своето“ е само „свое“… Чух ги да казват „боря се с живота“. А кога живеят, след като се „борят“?

— Ох, Алванд… Тук смятат, че обратното на Обичта е Омразата. Омразата според тях е първично чувство…

— Затова любовта им минава през омраза… но… „Първичните чувства, които е добре да се избягват — изрецитира Мъдрите скрижали Алванд, — са Страх, Завист и Мързел на ума, тялото и езика. А противостоят им Обичта, Възхитата и Любопитството да узнаеш, радостта да направиш, удовлетворението да изкажеш и да изслушаш… Всички чувства и усещания се състоят от изброените първични импулси така, както бялата светлина е съставена от деветте цвята на дъгата…“ Правилно ли го преведох на български?

— Горе-долу.

— Много дълго.

— Длъжко е, да. Нали трябва да накараш лъжовните думи да предадат точния смисъл.

Алванд грейна, щракна с пръсти!

— Това е то! Ще го обмисля, благодаря, Иван! Усещам, че има нещо, което пречи на този свят да се разпадне! Ти си готов за Мъдрец, събрате! — добави той уважително.

Иван се навъси.

— Бих предпочел Щастието да ми беше Учител…

— Никой не избира пътя си. Избираме само как да го извървим най-добре и с повече радост…

Иван прие жеста с кимване. Но премълча, че според него Земята на хората НАИСТИНА се крепи върху Навика. Не искаше да обърква и обезсърчава събрата си. Пък и Алванд тутакси би затънал в езиковите дебри, подхвръквайки от време на време, за да посочи например, че навикът е инерция, че е двуостра, че в крайна сметка подклажда Мързела на духа… А и хората НЕ УМЕЯТ нито да се страхуват като разумни създания, нито да мързелуват, без да се отегчават, нито дори свястно да завиждат, така че да се мобилизират за нещо градивно! В края на краищата „лошите“ първични чувства-мотиви, според закона на противодействието, често пораждат „добри“ действия. Както и обратното — „добрите“ импулси да доведат до… път към ада, да го постелят със себе си.

Не, нека Алванд си рови, не е малко драконче. Може пък да открие нещо интересно.

Хората открай време са привлекателен обект за изследване. Всяко шарканско поколение си задава въпроси за тях, търси отговори. Кой знае дали Алванд няма да направи някакъв пробив в това отношение?

Продължиха всеки със заниманията си. Иван — борейки се с навиците си да се ядосва за нещата, които научава. Алванд — жаден да разбере объркания свят на хората.

Жената бе много възрастна, съсухрена, спретната. Пристъпваше бавно, като часовникова стрелка.

— Момиче — обърна се тя към високата минувачка с хубава гъста коса, — бихте ли ми помогнали да сляза по стълбите, моля.

Помолената, която изглеждаше на малко повече от трийсет, я погледна, отмятайки косата от лицето си с рязко движение на глава.

— Разбира се, госпожо, хванете се за мен.

— Простете, че ви бавя…

— И дума да не става! Тъкмо си търсех повод да не бързам. Позволете ми обаче да ви упрекна — не бива да излизате сама!

— Имах бастунче, момиче, но докато слизах от автобуса, шофьорът потегли и то остана заклещено на вратата…

Минувачката хвърли кос поглед към бабата. После стрелна с очи наоколо.

— Къде отивате? И без това нямам какво да правя. Спокойно бих могла да ви придружа.

— Много сте мила, но…

— Моля ви, направете ми това удоволствие. Като малка много обичах да се разхождам с баба ми. Та, закъде казахте, че сте?

— Ами… тук някъде трябва да работи внук ми… В Полиграфията…

— Полиграфията? Хм. До БТА? От провинцията ли сте?

— Да. Пък и виждам доста зле… само ми покажете къде е тази сграда…

— Изглежда не са ви ориентирали добре. Не се притеснявайте… Обещавам ви, че много преди края на работното време ще намерим внук ви! Но преди това… ужасно съм гладна! Нали няма да ми откажете компания? Не повече от петнайсет минути в онази баничарница, нали?

Върлинест младеж с жълтеникаво-кафяви очи наблюдаваше двойката, отдалечен на около петдесет метра. Чуваше всяка тяхна дума. Тъкмо подминаваха бистро. Минувачката бързо прецени предимството на свободната маса и рече:

— Знаете ли, госпожо, вижда ми се далеч тая баничарница. А сега има слънчице, тук е завет. Седнете малко да си починете… аз ще изтичам и веднага се връщам. Да, така… Секунда само… Госпожице! Бихте ли донесли на тази маса едно капучино и едно мляко с какао? — минувачката успя да подмами сервитьорката с едра банкнота, която пъхна в ръката ѝ, след което ѝ прошепна няколко думи на ухо. Сетне с енергична крачка тръгна към баничарницата. Крадешком извади мобилен телефон от чантата. На челото ѝ легна вертикална бръчка.

— Ало? Вкъщи ли си? Чудесно. Чуй какво искам сега. Ела с колата на спирката пред моята работа, там, където обядвам, но отсреща… Ще пропуснеш малко лекции, чудо голямо. До петнайсет минути ще дойдеш ли? Знам, че винаги мога да разчитам на теб! — тя се усмихна, свали апаратчето от ухото си, огледа се на пешеходната пътека и натисна друг бутон. Тръгна да пресича, озъртайки се, леко намръщена. С неприязън погледна телефона. Вече съвсем пред баничарницата, набра друг номер. Обърна се назад и късогледо присви очи, за да се убеди, че старицата послушно и някак безпомощно седи на пластмасовото столче, както и че млякото с какао е пред нея, но тя не смее да посегне към чашата. — Мими? Шеф ни в офиса ли е? Защото не отговаря. Добре. Ако се върне до един час, кажи му, че ми изникна спешна лична работа. Каква гюрултия може да вдигне, някога да съм оставяла някоя поръчка недовършена? Да съм закъснявала със срока? Нека ми се обади тогава… Не, не, ще имам време да си довърша, денонощието има двайсет и четири часа! Хайде, затварям…

Алванд проследи купуването на три банички — „Две отделно и да са от най-меките и топли, моля!“ — и обратния път на младата жена до бистрото. Видя я как се сепна на двайсетина крачки от заведението, сетила се за нещо, как премести баничките в едната си ръка и как отново извади телефона:

— Ало? Да, да, не се и съмнявам, че пътуваш вече. Обаче… хрумна ми още една поръчка. Отбий се някъде по пътя и купи бастун… Обикновен бастун. Нищо ми няма, естествено… Ще видиш. Хайде, доскоро… Ама, госпожо, млякото е за вас, заповядайте! Просто си казах, че кафето може да ви е силничко… Сега ще хапнем и след малко ще идем до полиграфския комбинат…

След три минути Алванд се обърна и тръгна по пътя си.

Хората се заглеждаха в него. Лицето му сияеше.

Алванд отново се бе нагиздил парадно.

— Анкор? Кель консер? — поинтересува се Иван, който от вратата тръгна към хладилника.

— Трийсет години „Щурците“ — обади се със завистливи нотки Елена.

Иван се спря с кофичка кисело мляко в ръка.

— Ъ! — Той поразмисли. — Е, аз и без това предпочитам да си ги слушам на касетка или диск. Изчезвай, Ален, ще изтървеш автобуса. Продай излишните билети или си хвани някоя засукана човечка… девойка.

Алванд махна на Елена за довиждане и хукна навън, навличайки шлифера в движение.

— Но ти защо не го придружи? — учуди се Иван, надигайки млякото.

— Аз — въздъхна тя — минах времето да се правя на хлапачка и да подскачам по агитки, митинги и концерти. Ален ми предложи, разбира се, но не ми се ходи без Митко.

— Той би настоял да отидеш!

— Не, Ванко, и аз вече предпочитам касетите и плочите. Предимствата на възрастта — да се лишаваш от разни неща без съжаление.

— Хм. По този начин — да… Но не следва ли със зрелостта и началото на едно закостеняване?

— Е — небрежно махна с ръка Елена, — всяко нещо си има две страни.

Иван се намръщи. Загледан в нищото, отпиваше големи бавни глътки от кофичката.

Елена го наблюдаваше известно време.

— Слънце си, когато си щастлив, но когато не си… като тресавище без дъно си, Иване.

Това го сепна.

— Мислех си над двете страни на нещата — оправда се той и се слиса колко лесно и близо мина до лъжата. — Виж, струва ми се погрешно схващане. Не съвсем погрешно, ами непозволено схематизиране… — Иван се огледа, приближи се до масата и започна да къса ивица от празните полета на вестника.

— Защо? Всяко явление, характерите дори, сезоните, самите предмети са като монети — имат гръб и лице.

— Ха. Някои неща имат само лице. Други нямат гръб.

— Не съществуват такива! — засмя се Елена.

— Да ти дам ли пример? — хитро попита той, имитирайки безуспешно даскалския поглед на бате Митко. Приключи с късането на вестника и забърса тубичка лепило от рафтчето до радиото.

— Дай да видиме! — с готовност се съгласи леля му.

— Наистина ще ти ДАМ… Ето.

— Какво е това?

— Ивица хартия, лист, слепен на геврече. Има вътрешна и външна страна, нали?

— Да… — сви тя рамене.

— А ето сега го късам и лепя пак, но завъртам единия край, опакото с лицевото… какво се получи?

— Изкълчено геврече.

— Което няма външна и вътрешна страна. Провери с пръст, прекарай го по повърхността.

— А! — смая се жената. — Наистина!…

— Лист на Мьобиус. Математик, живял през осемнайсети век… май. Тогава го е измислил. Или открил. Та, ето ти нещо, което има само ЕДНА страна. Само не ме карай да ти го покажа с монета!

Не че не бих могъл…

Елена разглеждаше листа в дланта си. Държеше го много внимателно, като крехка играчка за новогодишна елха.

— Над какво се замисли? — подхвърли Иван.

— Чудя се модел на какво е?

— На всичко, за което си мислела, че има две страни.

Тя поклати глава, не беше съгласна.

— Безкрайност. Това е безкрайността.

— Хайде бе! — иронично присви очи Иван. — И как така ти се побира в шепата? Ами да — безкрайност. Портативна вечност. Не е ли прелестно… лельо?

Тя прие играта и престорено се нацупи.

— Не е прелестно да ми викаш „лельо“.

— Ами някой одеве ми приказваше за старост-нерадост и че не му се ходи по концерти… — Пресегна се и натисна копчето на радиото. В стаята нахлу рокендрол, жив като пролетта.

Елена направи две-три стъпки, ритъмът я увлече, тя се завъртя през кухнята. С дънки и вързана на опашка коса наистина ѝ отиваше да е гимназистка — „хлапачка“. Може би гимназистка с грижи, хвърлили сенки върху лицето… но само толкова.

За неудоволствие на Иван тя не продължи да танцува. Преминавайки покрай радиокасетофона, Елена окачи мьобиусовия лист на антената му и намали звука.

— Нека си знаем гьоловете… и годините — каза засмяна и седна.

О, слънце, досети се изведнъж Иван. Остеопороза. Затова върви така предпазливо, сякаш плува. А навремето я викаха в отбора по спортни танци… Лельо, мила…

Той плъзна магически пипала към нея… и веднага ги отдръпна. Алванд вече бе започнал с терапията. Не само си приказва с Елена, защото му допада като събеседник. Ах, ти, оръженосецо…

— Как мина днешният работен ден? — попита той светски и пристъпи към хладилника.

— Както винаги — махна Елена. — Канцеларщина. Чудя се дали когато дадат ДЗИ на някой чорбаджия, няма да се оправят нещата… А, в автобуса на връщане един младеж, не му знам името, тук от махалата е, играехте като малки…

— Черен такъв, с криви зъби?

— Да.

— Стоян.

— Може би. Пита ме как си… няма ли да отидеш за един мач на игрището…

— Ааа… не е Стоян. Пламен е. Хм. Ами защо сам не дойде да ме викне за мач?

— И аз това попитах, той нещо замърмори…

— Хм. По едно време си мислех, че цялото село ще се изсипе на гости да ме зяпа, пък то… — Иван загърби Елена, защото се изчерви. Този път ПОЧТИ излъга. Изобщо не се чудеше на липсата на интерес от страна на съселяните си. Мисловният щит ги пропъждаше и укротяваше любопитството им.

Но Елена имаше свое обяснение, което по други причини изопна Иван — отначало от изумление.

— Ами хората ги е страх още… — рече тя многозначително.

— От какво?

— От Държавна сигурност.

Иван бавно се обърна.

— Нали не мислиш, че аз имам нещо общо? — попита той и млъкна.

Явно мислеше. Ами да, как иначе да си обясни РАЦИОНАЛНО какво се е случило, как така е жив, а са докарали ковчег и предали смъртен акт…

— Не е каквото изглежда — каза намусено.

Елена сви рамене. Всъщност, не беше засегната, че племенникът ѝ има някакви тайни. Приемаше ги. И все пак отглас от укор прозвуча в думите ѝ:

— Назоваването на нещата с истинските им имена дава сигурност. — Тя наклони глава и сложи точка на темата, продължавайки с друго. — Сигурност и власт, контрол над нещата. Това дава словото. Нали затова е било в Началото.

— Хъммм… не съм съгласен.

— Винаги си несъгласен — засмя се Елена, подготвяйки се за спор. Не беше престанала да обича дискусиите, стига в тях да няма противопоставяне. Везничката тя.

— Първо, не съм съгласен, че в началото е било словото. Нито мисълта.

— По това сме спорели с теб до малките часове — подсети го тя.

— Добре, да не се връщаме тогава. Но ето, казваш, че с назоваването на нещата придобиваш контрол над тях. Това е… илюзия. Единственото, на което можеш да разчиташ, като наричаш нещо, е да придобиеш разбиране за същността на самото назоваване. Което не е малко. Да, това вероятно е вид власт. Но е като… ето, местоимението „мое“. Не в смисъл на нещо, което ми принадлежи, а нещо, което съм направил, станал съм причина да се случи. Така „власт“ е като да се научиш да правиш балончета с дъвка, да караш колело без ръце. Това е власт над теб самия. Над мислите, над идеите, на които може и да не си им автор, но ги споделяш. Власт над представите ти за действителността. Тогава става малко по-лесно и възможно да я видиш каква е наистина.

— Хм. Ти реши да не се връщаме към стари спорове, при което само затвърждаваме мненията си, без да се разубедим. Но искам само да видя дали отново мислиш за някои неща по същия начин… Помниш ли какво ми казваше за случайността?

— Подсети ме.

— Че случайностите са вълнички в реката на предопределеното.

— Така ли съм казвал? — потърка чело Иван. Да, така беше. Интуитивен превод от езика, който още не знаеше наяве. Доста точен превод. И, по каноните на заблудата, нещо се е изплъзнало.

— Самите случайности съставят „предопределеното“. Но понеже много неща имат връзки помежду си, а където има връзки, отношения, не може да се говори за случайност… Така че случайности има, но рядко са ЧИСТИ случайности.

— Аха, и аз казвах същото, а ти ми възразяваше. Препирахме се за свободната воля.

— Репчил съм се, защото я постави в религиозен контекст, затова…

— Радвам се, че си се развил, Ванко, пораснал си.

Споренето не я интересуваше. Просто обичаше да общува.

Как не съм видял точно това. Ама че турук! Турук с люспи.

Той се засмя и вдигна ръце: предавам се.

— Развих се, да. Надявам се. Само рисувачеството ми не се разви.

Елена изведнъж подрипна:

— Ау, забравих! Приготвих нещо да ти покажа — и го забравих!

На лицето ѝ се появи хитра усмивчица, сякаш криеше сладкиш. Иван чак се облиза.

Тя изпърха от кухнята и бързо се върна, най-вероятно от спалнята, защото оттам хлопна чекмедже.

Носеше детска рисунка с боички. Подаде му я тържествено.

— Малко преди да дойдете у баба Стана, когато научи, че имаш братовчедка, ти ѝ прати писмо. Загубихме го някъде при строежа, но рисунката оцеля.

Иван стреснато гледаше забравеното си художество.

Слънце ми, нима съм ЗНАЕЛ тогава?

Цветовете бяха потъмнели, многото напластени боички се лющеха, особено по прегънатото на листа. Елена надникна над рамото му и каза:

— Принцеса с криле и опашка. И дърво със златни ябълки. Прати я за Искра в Чехия — за подарък. Тя даже по едно време, като ѝ обясних от кого е, ти викаше „батко Змеян“. Иван — Змеян… — Елена пое рисунката от изтръпналите ръце на племенника си. Добре че не го погледна в лицето. — С майка ти седяхме един ден и гледахме снимки, открихме рисунката ти в албума. Валя каза, че други запазени нямаш, пък и не си рисувал много. Даже си спомни, че преди това ти купила книжка с приказката за Златната ябълка. И ти си се ядосал на книжката, скъсал си я, казал си, че приказката лъже. Пак единственото ти посегателство срещу книга. И после си седнал да рисуваш „картичка“ за Искра. Да ѝ обясниш, че ламята там, или змеят, не била лоша. Валя ти казала, че Искра е руса, и ти си ѝ изпросил „златен“ лак за нокти, за да оцветиш люспите на принцесата… Много мила картина. Искра дълго си я гледаше, много ѝ се радваше… А ти викаш — случайности имало. Ето, бях приготвила да ти я покажа и стана дума за рисуване… Видя ли, Тома неверни? Ще я прибера. Много се лющи. Хич не ти са се свидили боите, цял барелеф си направил! Дали да не я напръскам с лак за коса, за да я фиксирам?… — замърмори Елена, излизайки от кухнята.

Иван гледаше подире ѝ.

Случайности. Ох, има ги, има ги! Иначе нямаше да се разминем след ТОВА!… Обаче се разминахме…

Елена се върна тъкмо когато той беше успял да се овладее. Тя запали сандалова пръчица и я постави в пепелника. После седна, този път право пред него.

— Сигурно не е случайно и това, че тази рисунка я намерихме малко преди майка ти да почине, Ванко.

Той неспокойно се размърда.

— Веднъж на Искра ѝ беше мъчно и ѝ казвам: ще ти мине, слънчице, пак ще ти е хубаво. А тя: хубаво ми е било и преди, но тогава то е минало, а сега — още е сега и затова ми е мъчно… Тя винаги живее СЕГА. Ти също.

Иван вече знаеше какво ще последва.

— Когато… погребението. Покрай Валя се сетих за… Запечатан ковчег. Всички бяхме в едно кошмарно, непрогледно СЕГА.

Той докосна ръката ѝ, стисна я меко.

— Няма от какво да се тормозиш. Всичко е наред. Наистина. Хубаво ми е, че се върнах. Че ме чакат. Че още имам… дом.

Тя отвърна с извинителна усмивка и взе ръката му в шепи:

— Имаш, Ванко. Винаги си имал и винаги си добре дошъл. Тук е сърцето ти. Знаеш ли… Искра дойде на гробищата, когато мислехме, че погребваме теб. Не се приближи. Нищо не каза. Затвори се, все едно се бронира. Сякаш душата ѝ се вкамени. Не отрони и една сълза. Но ѝ личеше колко я боли. Толкова, колкото не може да понесе нито човек… нито друго създание.

— Знам — той издърпа ръка и посегна към цигарите.

— Ти винаги знаеш… Макар че колко още трябва да научиш… Аз все не мога да те изненадам.

— Напротив. Вие с бате Митко всякога сте ме изненадвали. Приятно. Най-приятно. Едва ли ще смогна да ви се отплатя някога за това… знам, за такива неща не се търси отплата…

— Нали си тук. Нищо друго няма значение. Радост…

Той се загледа в тъмнокафявите очи на Елена, крехки и прозрачни.

Не трябваше да се срамуваш пред нас от обичта си към Искра — казваха те. — Само в това сбърка. Но сега… навярно всичко ще се оправи.

Навярно, отвърна безмълвно той.

— Нищо друго няма значение, Ванко — повтори на глас Елена.

Той ѝ се усмихна.

Със същите думи, съвсем същите, го посрещнаха и там, на зертона, неговите Посрещачи.

— Искаш ли да се преместим в хола, май има нещо интересно по телевизията? — предложи Елена. — Ще си бъбрим за хубави неща, не за тежки спомени. После и бате ти Митко ще си дойде, ще има да си приказваме… оттук до безкрай. Сега.

Той кимна.

Безкраят продължи до три сутринта. В полунощ към малката щастлива вечност на семейството се присъедини и Алванд — по този случай пуснаха диска на „Щурците“, който змеят бе купил на концерта.

Това, че семейството бе непълно, почти не пролича.

Може би защото Искра не излизаше от мислите им и сякаш не липсваше.

Преди да легне да поспи, Иван притисна буза до вратата на стаята ѝ.

6.

— Как е?

Венета без въодушевление подхвърли на бюрото му прясно изсушена пачка. Северин сграбчи фотографиите и ги заразглежда.

— Значи позна, а? Наистина си има някой… — понацупи се той. — Само толкоз ли? Ми това може да е просто неин познат… Това в сладкарница ли е? Къде?

— Да. На Орлов мост.

— Може просто да е познат — кисело повтори детективът. — Нищо не можем да кажем на клиента…

— Той е.

— Кой „той“?

— Тайният любовник на Искра. Ама думата ми се струва направо бледа за тях…

Северин учудено вирна лявата си вежда към Венета. Помълча малко, въздъхна и рече:

— Добре, това пак ли е интуиция? Какво всъщност правят през цялото време. Като гледам таймера на апарата… цял час, че и повече.

— Нищо особено в общоприетия смисъл. Седят на пастичка и боза. Тя — кафе и минерална вода…

— Венета! Толкова и аз виждам от снимките!

— Мълчат. Гледат се в очите. Почти непрекъснато. Направо се галят с погледи. И съвсем леко или широко, но внезапно си се усмихват… и пак са сякаш глухонеми. Докосват се с ръце под масата.

— Никъде не ги виждам така…

— Защото не успях да ги хвана, затова. През цялото време имах чувството… че си говорят, без да млъкват.

Северин потропа снимките по плота на масата като тесте карти.

— Нещо си много… хм… лирично настроена. Или греша?

Венета тропна пред него фотоапарата и кожения калъф с телеобектива.

— Иди да ги пасеш ти, пък да те видя как ще си настроен!

— Ама моля ти се, с нищо не исках да те засегна… Венета… Обади се, чу ли ме! Не си изключвай пейджъра!… — Северин поклати глава. — Женски истерии.

Макар поведението на Венета да го бе смутило с това, че изглеждаше твърде нетипично за нея, той го отдаде на някакви нейни лични проблеми. Е, трябваше все някога да се пропука тази маска… въпреки че опитът му да надникне под черупката ѝ бе завършил плачевно. И мъчително. За двамата.

Буф! Стари истории, що ли се сеща?… Я да видиме какво е записала Венчето на диктофончето…

Разочарова се. Освен нейни откъслечни наблюдения за места, часове и неразбираемите ѝ съкращения, нямаше нищо от обектите. Ах, да, те нали не си приказвали.

Поне на глас.

Северин въздъхна и се разшета из офиса, като остави записът да се извърти без прескачания, може би все пак бе пропуснал нещо.

От касетофона гласът на Венета сипеше отсечени фрази.

Той зарови ръце в своето чекмедже, тънещо в неразбория. Не можеше да намери фактурите, с които трябваше да ходи на консултация относно тъпите данъци…

Нещо казано от съдружничката му го накара да зареже издирването и да върне записа назад. Захапа нокът и заслуша.

„Прави впечатление синхронът в движенията им. Бележка: Искра е играла народни танци, непознатият мъж също може да е танцьор. За проучване…“

Прекъснато щракане, наблюденията на Венета отново изплуваха от магнитната лента:

„Въпросният синхрон е по-скоро прилика в жестикулацията им, но може и да ми се струва, досега са твърде пестеливи, не ръкомахат, но раменете, накланянето на главите… Нещо странно има, обаче още не мога да си го изясня…“

„Засилва се убеждението ми, че маниерите им са сходни. Също донякъде и походката. Тръгнали са от сладкарницата към спирката на тролея… Не, вероятно ще продължат пеш или… да. Ще минат покрай мен.“

Щракане, съскане. В глухо бучене тънат звуци от градски транспорт. Всъщност, почти минута акустичният фон сякаш изпъква на записа. Венета твърде дълго мълчи. Не е забравила диктофона изключен — микрофонът е плътно до устните, чува се дишането ѝ. Но явно не намира какво да каже.

Северин се намръщи.

Накрая съдружничката му колебливо се обажда:

„… Ммм… минаха. Нямам думи. Трябва да го обмисля. Засега само едно конкретно нещо… Ръцете им. Неговите ръце са уголемени копия на ръцете на Искра. Еднакви са като на близнаци. Поне създават такова усещане… Пе-де-ме, съ-ръ-пъ-въ хикс. Нецелесъобразно. Ще ме надушат. Отказвам се. Шестнайсет и тринайсет. Край…“

Въпреки оповестения финал, касетофонът продължава да възпроизвежда запис на уличното бумтене. Венета се е разсеяла?

А, ето още…

„От тях… лъха нещо… добро. Мисля си за слънце.“

С това кратките ѝ устни бележки за деня приключват. Шумът в тонколоните утихва до нивото на празна лента.

Северин изключи касетофона и почеса тила си.

Бре. Какво толкова го развълнува в тези думи…? Хм. Добре, утре ще се види каква е тая работа…

Ама къде са шибаните фактури, мама му стара!

Тайният Приятел — поради липса на установено име, Северин го кръсти с определението на Венета — бе висок малко над метър и осемдесет, имаше длъжка кестенява коса и слабо лице. Смуглият му тен беше като на човек, дълго пребиваващ на открито. Очите му бяха тъмни, леко хлътнали. През цялото време, откакто Северин го надзираваше, той изглеждаше дълбоко замислен, с втренчен взор. И като че много учуден на различни неща.

Най-вероятно бе на около трийсет години. Връстник.

Детективът пое обекта от спирката на Окръжна болница и го проследи с колата до хотел „Плиска“. Наложи се да продължи пеш, затова се обади от мобифона си на Венета да прибере автомобила.

Следеният бавно тръгна покрай булеварда, потъна в парка, пресече го и дълго стоя на светофара на „Драган Цанков“ срещу РТ-кулата.

После отново изпоти Северин с мързелива разходка до площад „Йорданка Николова“. Там купи три кисели млека и ги изпи, докато спокойно вървеше към Синьото, където пак спря за кисело мляко.

Ба, порази се Северин, колко изкърка тоя… Мога да го проследя по кофичките. Махмурлия ли е? Тц. Не личи.

Непознатият обиколи стадиона. Имаше вид сякаш нещо си припомня. Оттам се размота до паметника на Съветската армия. Зяпа го от всички страни, все едно го виждаше за пръв път. От провинцията ли е? Във всеки случай бе отседнал в Панчарево или Симеоново, но предишния ден Венета не можа да установи това със сигурност. Твърдеше обаче, че в три следобед ще имат среща с Искра край „Ариана“.

Интересно, какво ли щеше да прави още час и петнайсет минути? Да посети „Александър Невски“? Историческия музей? И, о Боже, не спря да се налива с кисело мляко!

Тайният Приятел купи пет-шест вестника и някакво списание, слезе в подлеза и го прекоси, разглеждайки афишите по стените. Изкачи стъпалата към улица „Сан Стефано“ и веднага хлътна в малка баничарница, където удобно се настани на една маса и заби нос във вестниците.

Северин и без да го погледне, можеше да познае какво си е поръчал.

Детективът нарочи за наблюдателен пункт лилаво барче, намиращо се точно срещу баничарницата. Остави съобщение на пейджъра на Венета да му докара форда на „Иван Асен“ и влезе в заведението, където стържеше Металика, а барманът решаваше кръстословица. Взе си малка бира и запали цигара.

Следеният продължаваше да изучава пресата така, сякаш щеше да пише дипломна работа върху материалите на столичните медии през октомври.

Без да го изпуска от очи, Северин се помъчи да обобщи впечатленията си.

Преди всичко Приятелят имаше страшно много време за пилеене. И огромен стомах в жилавото си тяло. И направо свръхестествени бъбреци, защото никъде не се отби до тоалетна, нито бе регистрирано да отскача зад храстите. Отнасяше се небрежно с парите си, защото отказваше ресто и банкнотите му бяха на топка в джоба на черните дънки.

Хм. Наистина се обличаха почти еднакво с Искра (нея засега Северин бе видял само на снимки) — тъмни дънки, кожени якета. Дори косите си връзваха на висока опашка по един и същ начин. Предпочитаха кубинки или маратонки.

Имаше ли това някакво значение? Може би.

Но поразителното беше друго.

Приятелят не носеше слънчеви очила, съвсем очевидно не си лепеше фалшиви мустаци зад ъгъла… но защо ли детективът имаше настойчивото ирационално усещане, че мъжът с булимия към киселото мляко (този ненаситник обаче не хапна дори едно геврече! интересна форма на лакомия…) е… маскиран.

На моменти Северин бе готов да се закълне, че непознатият е полупрозрачен като облак. И имаше нещо смущаващо в сянката му…

Днес наистина бе „променливо облачно“, понякога слънцето ослепяваше есенния град, светваха улиците и жълто-червените дървета, а сянката под краката на Тайния приятел бе странно разкривена и сякаш по-голяма, отколкото би трябвало да бъде. Със сигурност Венета би забелязала повече подробности, но този детайл се загнезди в съзнанието на Северин като нещо нелогично. За нещастие слънчевите набези бяха кратки, всичко отново помръкваше и детективът не успя да разнищи защо му се струва, че има несъответствие между фигурата на следения и неговата сянка.

Никакви други улики не бе в състояние да формулира, бяха прекалено дребни щрихи към портрета на Приятеля, но цялостното усещане бе чудновато.

Макар да избягваше да си създава мнение въз основа на оскъдни наблюдения, Северин намираше обекта за най-необикновеното… какво?

Пфу, съвсем нормален мъж на мойте години! И все пак… Излъчване… Опа!

Приятелят се надигна и Северин спря да си клати краката в такт с Battery. А, пак отиде да си вземе кисело мляко. Лактоман. Пристрастяване към бактерия булгарикус.

По дяволите, откъде бе тази негова самовглъбеност? Част от маршрута си непознатият премина сякаш нищо друго освен него не съществуваше на този свят. Стряскащото бе в това, че Северин наистина го възприе така — повярва — само силуетът на Приятеля, който не изпускаше от очи, бе реален, а всичко друго — илюзия. Мараня. Халюцинация и бълнуване.

Откъде такива усещания? Какво ми става?

Детективът си позволи да отклони вниманието си от баничарницата, колкото да нацели цигарата с огънче. Отпи вкусна глътка бира. Пяната тихичко пукаше и той се загледа в нея.

Напомни му за морето — така се плъзгаше морската пяна по пясъка. За последен път ходи на море по повод на една приятелска среща с колегите от Варна, тогава още беше под пагон в МВР. Добре си изкара. Влезе в първата петица. Жалко че го нямаше Ясен, затова варналиите спечелиха отборно. Братчедът щеше да им разбие тайното оръжие, онзи бабанко имаше техника, но братовчедът има и хъс, и по-дълги ръце — пиши го победил. Ех, скоро не са ходили да се боксират… Защо ли не му се обади да отидат до залата?

Северин изправи гръб. Да, добре ще е малко да се разкърши. Да направят с братовчеда един спаринг. Напоследък Ясен взе да се уповава прекалено много на дългите си ръце и умението да държи противника на дистанция, а после внезапно да го атакува отблизо. Ама е занемарил техниката. И общата физическа подготовка, да… Боксът е комплексна игра — сила, техника, дух, мислене…

Точно така, ще му звънне. Още сега. Хем ще научи дали Ясен е откопал нещо в картотеките, Венета му даде доста добри снимки…

Северин удари рязка спирачка на мисълта си и усети главата си куха, кънтяща.

Снимки. Венета. Братчедът…

Какви снимки. На кого?…

Мамка ти!…

Това е за трети път днес!!!

Детективът толкова рязко вдигна глава към витрината, че погледът му се разфокусира.

Баничарницата отсреща. Масата в аквариумната ѝ вътрешност. Някакви тийнейджърки избутваха настрани купчина вестници.

Какво по дяволите… Нещо, някой…

Приятелят!

Беше се изпарил.

Северин с ужас си помисли, че може би няма да го познае. Сякаш лицето на непознатия мъж, когото трябваше да следи, беше избърсано с влажна гъба от дъската на паметта му.

— Ей, добре ли си?!

Той бавно се извърна към бармана. Полезрението му се клатушкаше, картината пред очите му бе загубила дълбочина.

— Д-да, нищо ми няма.

Барманът го гледаше изпитателно. После отново пусна музиката.

— Пребледнял си.

— Аха… Колко дължа?

Под краката му изхрущя стъкло.

— Заедно с чашата и шишето, пет и петстотин — кисело отвърна момчето. — Поседи малко да ти мине, ако искаш.

Навън Северин шумно глътна въздух и се озърна отчаян. Нямаше представа кого и къде да търси.

Алванд отново домъкна цял сак книги и касети с филми и музика. Една от видеокасетите, която показа още на влизане — Lord of the Dance, придружи с коментара, че това му приличало на върколашки танци, изпълнявани от самодиви. Естествено, не беше забравил да зареди и хладилника — въпреки възраженията на Елена да не купува продукти, които самите те няма да ядат. Иван също не спазваше тази „уговорка“, с която не го свързваше обещание. Той виртуозно избегна да се съгласи пряко с леля си, че няма да „правят такива неща, гости сте все пак“. Като че и „Ален“ не се чувстваше гост. Елена въздишаше: европейци…

Змеят друсна на леглото сака и започна да изважда придобивките, като си свирукаше весело.

Иван хвърли едно око на покупките и съобрази, че нещо не е наред. Притесни се:

— Откъде имаш толкова пари, събрате? Аз ти дадох преди… преди…

— Взех си от „разбойник“.

Иван се смръзна. Окопити се бързо и рече внимателно:

— Много ти благодаря за деликатността да използваш граморската дума, сякаш на българите не им е присъщо. Не се чувствам дотолкова обвързан точно с този народ, както и с човечеството изобщо. Но осъзнаваш ли, че си извършил „кражба“?

— Граморите нямат такава дума. Малцина кашепци я имат.

— Да, защото винаги са готови да споделят каквото имат. Собствеността за тях е нещо, което не може да се отнеме. Ние ги научихме, че истинското имане и да се споделя, не намалява. И все пак?

— Прочетох за валутата и си помислих, че може да спечеля.

— И те измамиха? Ох…

— Отначало не повярвах. Стана толкова… обикновено и толкова… внезапно. Когато проумях какво се е случило, последвах измамника.

— И?

— Наредих му да ми върне парите.

— Използвал си Заповедния език?!

— Избрах да го притисна по този начин, вместо да му поискам сметка за всички злини, които подуших в него. Все пак, нали ми каза, и аз разбрах-приех, че нямам право, че не е УМЕСТНО да съм съдник тук. Поне при първа среща с някой… разбойник.

— Хм. Словата на Заповедния език проникват право в нервите. Не е имал воля и осъзнаване да ти се противопостави.

— Не е намеса в Съдбата му. Той също не оставя избор на своите жертви. Не всякога и те са отговорни за това, че се хващат… на въдицата. Често е действал с принуда, не е оставял измамените сами да се измамят.

— И?

— Той се уплаши повече, отколкото предполагах. Даде всички пари, които носеше.

— А ти… да не му върна фалшивите долари? Долари, нали?

— Дойче марки. Не. Спомних си, че такива са незаконни по тукашните правила. После му наредих да иде в участъка на стражниците-полицаи и да си признае всичко сторено.

— Ох… С колко пари го одруса? Кажи ми ги като валута, нещо не ми е нормално с такава лекота да смятам левовете в хилядарки…

Алванд назова сумата и Иван чак подсвирна.

При толкова пари, въобще не се учуди на шепата полускъпоценни камъни, които Алванд изсипа върху леглото.

— Ще запомняш музика? — досети се Иван.

— След като нямам Пеещо цвете — кимна събратът му. — Избрах тези кристали от музея „Земята и хората“. КУПИХ ги, Иван. Не съм ги… свил.

Иван се засмя извинително.

— Чувството за хумор — Алванд се възползва от повода да сподели поредното си откритие — е лекарство против страха. Механизмът на шегуването е учудващо прост, основан е на забелязване на противоречия от рода на „мъжко момиче“, „дървено желязо“, „благородна лъжа“…

Иван вдигна ръка:

— Ти самият си един самоходен хумор в момента. От изразите, които изброи, само дървеното желязо понамирисва на шега. Я ги анализирай!

Алванд помълча. А после върху лицето му се изписа детинско огорчение:

— Не, не мога така! Да излъжа Лъжовния език засега е над силите ми, не умея да го направя отвътре, докато мисля на него! Но ще измисля как да го накарам сам да покаже лъжовността си! Освен ако не е невъзможно по принцип… окото не може само̀ да се види.

— Правилно. Колкото ти си виждаш ушите, да.

— Защо ми е да си ги виждам? — обърка се Алванд. — С тях слушам… Няма значение — махна небрежно с ръка. — Трябва по-често да слизаме в Човешкия свят!

Ококорването на Иван не впечатли събрата му, който продължи с разсъжденията:

— Коварното в Езика на заблудата е, че на границата между съмнението и невярата се намира пропастта на ОТЧАЯНИЕТО. Притежателните слова, които толкова широко са употребявани от хората, „мой, моя, мое“, не са просто страст да притежават предмети или ДОРИ живи същества. Това е последица от Лъжовния език да обсебва и обяснява действителността, вместо да я приема. Намирам, че всички стойностни личности в този свят са страдали от лъжовността на езика-мислене и са се бранели с хумор от него. Разсъдъкът, затворен в рамките на Лъжовния език, е като…

— Като хамелеон в огледална клетка — подсказа Иван.

Мълчание.

— Какво може да стане с хамелеон в клетка от огледала?

— Умира. Доказано е.

— Правили са опит с животното? — ужаси се Алванд. — Не може да бъде!… — Помълча, помисли. — Може… Когато мисля на Езика на заблудата, виждам, че не само това е възможно. И никак даже не е трудно да се възприема светът като съставен от „крайности“… Затова значи хората не се издигат до осъзнаване. Ще умрат в огледалната клетка на своите представи за Всемира… Ето, четох астрономическия календар и там имаше следното: всичко, което се наблюдава като явление, но не може да се измери, се отхвърля, за да може научното познание да съставлява прогнозируеми модели, а не до безкрай да събира данни и никога да не формулира хипотеза. Плоско е, но работи — в света, изграден от думи. Тук думите са всичко. Видях, че „нормалните“ хора несъзнателно приемат чужденците, които не говорят диалекта им на Лъжовния език, за… по-глупави. Автоматично мислене, плод на Мързела. Същото отношение усетих у тях и спрямо глухонемите. Щом няма думи — няма разум, според тях. Заради същото не слушат и децата си — защото още им липсват думи. Защо казват: „невинен“ или „чист като дете“. Или още — „първични“, децата били „първични“… Изобщо не успях да разгадая логиката на последното.

— НИЕ сме логични и рационални. Те не са рационални. Тяхната логика лежи върху изкривените предпоставки на мисленето им, определено от Лъжовния език.

— Да, съгласен съм с мнението ти. Децата обаче са просто деца, нито чисти, нито невинни. Те са рекички без ясни брегове, лесно се мирят с Хаоса. Нов живот. Начало на пътя.

— Почваш да разбираш…

— „Разбирам“ в човешкия смисъл — без да приемам, че онова, което съм проумял, е истина — без да го споделям.

— Браво на теб. Смайва ме и твоят ентусиазъм да си изясниш нещата с едно замахване на крилото.

Алванд седна. Набръчка чело.

— Така е, защото младите шаркани много си приличаме с хората. Нали? Затова те са ни толкова интересни — напомнят ни за нашето собствено детство… само че почти всички хора НЯМАТ избор какви да станат в своя свят. Те не виждат възможностите. Вярват на очевидното, не надничат ОТВЪД него. А щом нещо не виждат, или не го знаят — то не съществува за тях. А хората наистина не съществуват извън елементарното ниво на сетивата си. Изпускат най-важното — че умът също е сетиво.

— Играта с думи взе да ти се услажда. Но не съди според нашите понятия.

— Още една дума не на място. Не „съдя“. Не произнасям присъда. При-съда. Съд. Делва. Съдба. Сравнявам…

Иван се разходи из стаята. Спря пред прозореца и надникна навън. Времето бе хубаво, но вероятно щеше да се заоблачи.

— Ще излизам скоро.

— За да се видиш с другата ни изгубена посестрима?

— Да.

— Следят те.

Иван се обърна гърбом и се замисли.

— Ще внимавам.

— Значи ти се изплъзна изпод носа? Не мога да повярвам, даже да го видя написано и подпечатано!

Детективът избяга от светлокафявите очи на Венета.

— Така е — призна той мрачно, надвесен над чашата силно кафе. — Може да ти звучи глупаво, но е така.

— Кажи ми пак какво стана.

Северин разтърка врата си.

— Просто… забравих за него. Изчезна ми от мислите, разбираш ли?! А после избяга и наяве — той стисна със здрави пръсти русите си перчеми. Продължи глухо под шепите си: — Засуетих се като кокошка из целия квартал. Хората ме мислеха за смахнат. Леле че срам.

— Не се скуби. Случва се.

— Не и на мен! Оооох…

— Да не е от онази контузия преди месец?

— Три месеца, Венче. Не е. Рингът няма нищо общо. Познавам всички усещания, свързани с леки мозъчни сътресения. Беше… нещо непознато. Дори не мога да го опиша. Просто… Тайният приятел избяга от главата ми. Напълно преднамерено. Чакай, чакай, знам какво говоря… Не си бръчкай носа. Още не съм ти казал най-главното. Тъкмо от него съм… уплашен.

Той се стегна и храбро отсече:

— Тези… бели петна в паметта ми. Докато пасях нашия човек, това ми се случи три пъти. И чак на третия път се стреснах. Предните два изобщо не ги усетих.

— Момент. Имал си амнезии…

— … докато вървях по петите на Приятеля, да. И си ги спомних едва в онова барче с Металика.

Венета сметна за уместно да помълчи.

— Бях на лекар. Заради това пристигам чак сега.

— Можеше да звъннеш все пак. Да не се притеснявам.

— Обадих ти се на пейджъра.

— Погледни какво си ми изпратил.

Дисплеят на пейджър „Моторола“ показа четири съобщения:

— Представях си те пълен с олово 45-и калибър и на системи — въздъхна тя.

— Прощавай — искрено се разкая Северин. — Не ми хрумна, че ще го възприемеш така…

— Ами как да го възприема?! Три пъти набираш номера ми и нищо не продумваш! Обадих се на алфа-пощата да чуя записа. Три дълги мълчания, в последното се чува сирената на линейка. И накрая — повикване през страхотен шум и говориш задъхано, сякаш с последни сили!…

— Минаваше трамвай. И ми беше пресъхнала устата от притеснение.

— А трите празни обаждания, когато нищо не каза?

— Ами… не знаех какво да кажа… — погледна я Северин нещастно.

След няколко секунди Венета омекна и грижовно приглади косата му с длан. Той затвори очи.

Подир минутка тя тихо попита:

— Какво искаше да кажеш с това избяга ми от мислите?

Детективът преглътна.

— Буквално. Пресичаше алея „Яворов“. Излязох му в гръб, много близо… и изведнъж се разсеях. Замислих се за съвсем странични неща. После се сепнах и се зачудих защо съм се помъкнал с фотоапарата. Дори снимах някаква птица. Има я на кадър. Кълвач. Обаче литна нанякъде, затърсих го през обектива и случайно попаднах пак на Приятеля. После пак. Около Братската могила. Изгледах го като празно място и си останах край паметника. Щракнах няколко кадъра. Парче синьо небе през жълти листа. Отново ми провървя, там нали е открито, и мярнах обекта до онези езерца, където растат лилии…

— То е едно. Кръгло.

— Едно ли?

— Мммм…

— Той си стоеше там и гледаше водата. А се сетих за него, защото видях празна кофичка от кисело мляко. Но не я беше хвърлил той. Някаква стара се оказа, смачкана. Добре че твоя Приятел го беше прихванало съзерцателство, та го настигнах… И на третото вече — Северин съкрушено поклати глава — се отплеснах съвсем, а той преспокойно си бил тръгнал и зарязал вестниците. Взе си само списанието. От ония с фантастика…

— „Зона F“?

— Май да. И тогава се усетих какво ми се беше случило. Сетих се за… уроките.

Северин подсмъркна и млъкна. Засърба хладкото горчиво кафе.

Венета размишляваше.

— Всъщност, първите два пъти той не ти е бягал, нали? Не се е стремил нарочно да се отдалечи или да се спотаи някъде, докато си… разсеян, така ли да разбирам?

Лицето на детектива леко се проясни.

— Като че ли да. Ъхъм. Да. Наистина е така — довърши той изненадано.

— Тогава Приятелят….

— … не ми е виновен. Причината е в мен. Не. Не съм съгласен. Повярвай ми, не си въобразявам… Пфу! Мамка му!!

Гледаха кафеникавото петно на стената отсреща.

— Изпусна ли парата? Не замеряй повече нищо, ще счупиш телевизора. Вярвам ти. Наистина.

Северин придържаше скулите си с пръсти. Отнесено чакаше потока мисли да кристализира в нещо убедително и проницателно.

— Искаш ли друго кафе?

— Тц. Ще повърна.

— Ще ида за натурален сок…

— Не, стой тук. Нещо сега ще се сетя… ей сегичка…

— Като хрумването, че твоите пристъпи на амнезия се дължат на външно…

— Аха — внимателно прошепна детективът, шавайки пръсти като да напипа паяжинка пред носа си.

— … въздействие, но ненасочено…

— Ненасочено, да — Северин сключи вежди.

— Магнит.

— Магнит?

— Магнитна аномалия. Обърква, дезориентира компасите.

— Така, така…

— Но не е насочена към това да ги смущава нарочно. Синдромът на Йосарян.

Северин зажумя в юмрука си.

— Тъй.

— Нека приемем за стопроцентово вярно твърдението, че Приятелят е смутил способността ти да се концентрираш и да помниш непосредствените си задачи. Внесъл е шум в твоя RAM. Но от всичко личи, че не го е правил насочено към теб.

— Той не ме е забелязал.

— Точно така. Просто притежава способността да… „бяга от чужди мисли“ за себе си.

— Щит.

— Ммм… да речем. Вероятно си го приближил твърде много. Докоснал те е с „щита“. Носи го непрекъснато. Не специално против теб. По навик. Може самият той да не знае за… този свой… щит. Малко груба метафора, струва ми се.

— Съмнявам се, че не подозира. Да мъкне коруба като костенурка и да не я усеща — стига бе. Може да не му тежи, но си я чувства. Но мен наистина не ме е забелязал. И слава Богу. Защото ако… носи такъв щит… какъв ли тогава ще е мечът…

Последва дълбока пауза.

— Не говориш сериозно.

— Напротив. Много сериозно говоря.

Венета изпита нужда да пусне радиото, за да запълни тишината.

— Страх ли те е?

Той забави отговора си.

— Малко. Но вече съм предупреден. И ще внимавам. Не се плаши.

— Странното е… че не се плаша. Но ми е едно… предчувствие. Необикновеност.

— Звучи окуражаващо, знаеш ли. Щом интуицията ти не говори за опасност.

— В никакъв случай за опасност. Няма заплаха. Обаче много да се пазиш. За всеки случай.

— Окей — Северин решително стана. — Късно е. Ще ти извикам такси.

— Няма ли да се прибираш? Имаш нужда от почивка.

— Ще спя тук. Утре… Утре ще го видя.

7.

Беседата между приятеля на Иван, Елена и бате Митко бе в разгара си, когато телефонът зазвъня.

Домакините тъкмо се кискаха на забележката на Ален, че радиорекламата за „голямо намаление на белгийски килими“ вероятно означава, че вместо килими, вече се предлагат изтривалки. Елена прихна още повече от слисаната физиономия на французина, породена от тяхната реакция на шегата му — Ален играеше докрай, и то доста талантливо. Митко пък тръгна да казва, че „ето, това е пример за съперничество между белгийци и французи“, но звъненето на апарата го прекъсна. Той пусна една весела проклетия и отиде в антрето, за да вдигне слушалката.

Вратата остана отворена и само след няколко секунди стана ясно, че търсят Димитър. Елена притихна, когато мъжът ѝ отвърна. Млъкна и Алванд.

— Какво сте направили?

В паузата стопанката и гостенинът видяха как се променя добродушната физиономия на Димитър. Той бутна вратата, която не се затвори напълно, но Митко бе застанал гърбом към нея и като че вече я бе забравил.

— Dimitar est cherchee du travail… — тромаво обясни Елена, без да откъсва очи от съпруга си.

— Абе, шиле! — гласът на Димитър стана като клепано желязо. Той рядко се ядосваше, но когато го изкарваха от кожата, предпочиташе да мълчи, докато не му мине. Сега обаче трябваше да продължи да говори. — Господ не ти е дал една глава и две ръ̀це, та да мислиш по-малко, пък да бачкаш двойно! Слушай насам сега! — От тона му изчезнаха емоциите, но Митко продължи така, сякаш чете инструкции, напечатани с много остри букви. — Обезопасете гредата да не падне. Запънете я със стрелата на другия кран. После. Освободи макарата. Откачи куката… — продължи той да забива нарежданията, като че набиваше нитове. — И ме ЧАКАЙТЕ… Какво? А, да — как пък не. Чакайте ме. Ти не разбра ли, че си блокирал хидравликата, бе? Не се напъвайте. Не сте по-силни от машината. Тя не познава нито болка, нито умора. Нито знае сама кога да спре. Можехте само да сте по-умни от нея. Затова — чакайте да дойда!…

Димитър затвори слушалката. Не я тресна, както може би му се искаше.

— Все за чужди дертове се кахъря…

— Какво стана, Мите? — разтревожено попита Елена.

— Претаковаха мостовия кран серсемите — измърмори Димитър и започна да се облича. — Пак добре, че няма пострадали… ама като отида, ще има! Контузени вратове и уши за шиене. Сорим, гадже. Ще ида да им бая на главите да не потрошат още нещо.

— Ама пил си!

— Жорката ще ме закара, той не пие зарад хепатита, дето го изкара напролет.

— Мите, тая фирма инженери няма ли си!

— Има тя… марулки. Няма да пипам нищо, само ще им казвам какво да вършат. Ленка, знаеш, че внимавам. — Той дори се ухили накрая. — Пазим се аз, че ако се у̀трепа, веднага щ’те гушне некой парясник, каквато си ми сладка. След два-три часа че си дойдем.

Алванд каза нещо.

— А? — обърна се Митко.

— Пита дали не може да помогне — преведе Елена.

— А така! Правилно. Аленчо, много че ми услужиш, ако седнеш да ми вардиш булката от навлеци! Разбрахме ли се? Дойде ли некой да я сака — тепай го, както са те учили. Разбрахме ли се?

— Calm-toi et le soleil t’en garde! Je voudrais garder ici — абсолютно сериозно отвърна „французинът“, на което Елена вдигна вежди, понеже Ален НАИСТИНА беше сериозен.

И как интересно го каза — „слънце да те пази“, вместо „Бог да те пази“…

Колкото можа, се постара да я разведри, без да прибягва до магически докосвания. Освен до онези, с които помагаше на организма ѝ да се справи с болестта.

После дойде Иван и Алванд се възползва от възможността да хукне да види рекламираната нова версия на „Зоро“, току-що пусната в киносалоните…

— Елена, може ли един неудобен въпрос?…

Тя се обърна изненадана. Пресегна се и намали радиото. Сетне кимна.

— Когато баба Стана почина, ти предложи на мама Валентина да останем да живеем в старата къща. Тя защо ти отказа?

Елена приглади коса и седна до Иван.

— Смятах, че това, което дрънкат за майка ти, не заслужава никакъв коментар. Нали разбираш, одумваха я, както само на село го могат. На сама жена с дете се гледаше с лошо око. Веднъж им казах на клюкарите и клюкарките, че е била омъжена, че е вдовица, но те не престанаха да си измислят небивалици. Валентина се засегна. И то на мен. Защото не ѝ казах, самата тя не даваше ухо на клюките. Реши, че не съм я подкрепила. Не разбра, че просто не искам да обръщам внимание на онези хлебарки. Тя не го схвана като подкрепа. Осъзна го после, но ние тъкмо подхванахме строежа, съборихме къщата. Валентина си науми, че трябва да ни подпомогне с пари, а ги нямаше. И затова не се върна. Не успях да я разубедя, че не ѝ се сърдя, че няма за какво да ѝ се сърдя…

— Да. Мама Валентина беше доста мнителна на моменти.

— Помирихме се окончателно два месеца преди инфарктът да я повали. Боже, само седем години по-възрастна от мен беше… Помня, че ти караше първата си студентска бригада, нали?

— Да.

Елена наклони глава и заприлича на светица.

— Тъкмо изчистихме онова недоразумение помежду ни… Искаш ли още таратор? — попита го тихо.

— Искаш, искаш!

— Ти никога не си го обичал, пък не му е и сезон да се яде.

— Яде, яде…

— От тенджера да яде! — засмя се на старата шега Елена, събра останалите съдове от масата и ги занесе до мивката. Иван бълбукаше с таратора, за да я разсмее още.

Изведнъж почувства промяна в настроението ѝ и спря да се лигави. Лепна очи в тила ѝ. Зачака. Продължи, макар и беззвучно, да опразва тенджерата.

Елена стоеше гърбом и плакнеше чиниите. Обади се, уж нехайно:

— Винаги съм искала да те питам… защо ѝ казваш така?

Иван остави лъжицата.

— В смисъл?

— Често ѝ викаш мама Валентина. Обикновено така наричат бабите. Някои внуци не харесват думата „бабо“. Обичливите внуци.

Гласът на Елена бе станал стъклен — като чашите, които миеше — чуплив.

— Како Сърничке… наистина ли искаш да го знаеш?

Усмивката още повече разхубави гласа ѝ:

— Не си ми викал така, откакто бях на деветнайсет, на сватбата ни с Митьо… Да, Ванко. Искам да знам. Аз вече знам. Искам само… потвърждение. За да не се лутам.

Искаше, но се боеше да се обърне.

— Затвори си очите — реши се Иван. — После се завърти към мен. Отвори ги бързо и пак ги затвори. Като мигване наопаки. Не се страхувай. Аз съм, твоят Ванко.

Помисли си, че все пак тя няма да посмее.

Не позна. Посмя. Жени, змеици — непредсказуеми същества…

Елена направи каквото ѝ каза… и след „мигването наопаки“ остана със затворени очи, неподвижна, с ръка на гърдите, със задържан дъх. Много бавно вдигна клепачи отново. Очите ѝ бяха големи и кръгли. Но не изненадани.

Иван бе този, който се изненада, когато чу въпроса на леля си:

— И Искра ли е като теб?

— Не съвсем. Има повече злато по люспите. Нали е руса…

Елена задиша нормално. Обърна се гърбом и довърши миенето на съдовете, като подхвърли през рамо:

— Да ти сипя ли малко вино? Защото ще пийна една чаша. За компания…

— Съгласен!

— Хем ще дразним после бате ти Митьо — изкиска се тя и се усмихна. — Сега вече ми е спокойно, Ванко. Щастлив ли си… там?

Той отговори едва когато се чукнаха за наздраве:

— Почти.

За миг Елена се стегна.

— Винаги съм я чувствала като необикновено дете. Толкова се радвах на бебетата на приятелките ми! А после с моето някак… сякаш не беше МОЯ дъщеря.

Иван стисна чашата и за малко не я спука.

— Винаги е била твоя дъщеря! — възрази той остро. — Ти я износи, ти я роди, ти я обичаше и я обичаш. Без теб нямаше да стане истинска! Елена! Моля те, не си въобразявай щуротии! Тя Е твое дете!

Елена поклати глава:

— Децата не са наши. Ние сме техни.

Тя подпря лакти на масата и продължи кротко:

— Ванко, ще ти разкажа нещо. Когато се оженихме с бате ти Митко, много млади се взехме, заминахме за Чехия. Там лекарите ми казаха, че имам болни яйчници. Че няма да забременея. Почувствах се… празна, лишена от смисъл. Ако не беше подкрепата и търпението на Димитър, сигурно щях да полудея. През отпуската му си дойдохме в България. Още във влака ми се присъни нещо странно. Баба ти Стана сънувах.

— Помня я.

— Странното беше, че в съня си я мислех за вече умряла. Бяхме в мрак, а тя — без да помръдва, с безизразно лице, пронизващи очи — се приближаваше към мен. Цяла вечност се приближаваше. И ме сочеше с изпънат пръст. Ето така, притиснала дясната китка към гърдите си и ме сочи с показалец, а на него блести златен пръстен. Трябваше да ме е страх… но не се боях. Баба Стана съвсем се доближи до мен и каза: тя е. И тогава лумна пламъче, държах свещ и бях в тъмна църква — сама. Знаеш ме, не ходя на църква. Много лицемерие срещам по такива места. Като пристигнахме, покрай ходенето на гости и раздаване на подаръци, забравих какво бях сънувала. Видях се и с Валя, вие живеехте в една вила в Бояна тогава, под наем. Донесох ти камионче, ти веднага го направи на нищо, но беше много доволен…

Иван се усмихна сдържано.

— И после се наканих да си вървя и дойде хазяйката ви. Една наперена такава, отракана, нахакана… обаче симпатична. Останах още малко. Хазяйката се връщаше в София и предложи да ме закара, имаше СВОЯ кола. Шофираше като мъж. През цялото време не спря да бърбори и само ме поглеждаше косо… имаше много ярки зелени очи. Нищо не запомних какво ми приказваше, но отиде чак до баба Станини, където отседнахме с бате ти Митьо, старата къща я съборихме предната есен, наливахме основи за нова. Забави се малко, попита Димитър нещо за колата, поговориха си. И после… на сбогуване ме целуна по бузата. И с Митко си каза довиждане тъй, сякаш са били съученици. Не знам… някои хора умеят да бъдат безцеремонни и пак не ги мислиш за простаци. Димитър щеше да тръгва за работа много рано, но не помня вече защо, май му се обадиха по телефона у комшиите да не ходи. Елено, каза ми, щом е така, дай да си спретнем романтична вечер в механата! Но не отидохме. Останахме си у дома. На свещи… После цяла нощ сънувах люляци, люляци… Събудих се много ведра. Много жадна за живот. И казах на Митко, че сигурно от снощи съм бременна. Той ме погледна стреснато: Елено, трай си да не чуе дяволът! Но аз му казах, че знам. Наистина знаех.

Иван слушаше и зяпаше приборите за хранене. Върху алуминиевата дръжка на заоблен нож личеше изтъркано „Д.И.П. Петко Денев“ и отдолу, малко по-четливото „неръждаем“.

— Помниш ли как един ден най-после се засякохте у дома?

Иван се размърда.

— Бях останал да спя в стаята си…

— Искра дойде — подхвана Елена, — много капнала. Тъкмо беше почнала нова работа като сервитьорка в една дискотека. След нощна смяна беше. Спяхте, разделени от една стена. Надникнах да ви видя, първо в твоята стаичка, после в нейната. Чак ми хрумна, че сигурно сънувате едно и също нещо… После слязохте за късна закуска, даже не и обяд, ранна вечеря по-вярно казано. Ти първо отиде да вземеш дърва за печката, Митко още не беше купил тази…

— Печката на баба Стана с фурната, в която правехме тиквеници с късметчета.

— Да… вие все се редувахте преди това, през Бъдни вечер. Ту единият остане без приятелка, ту другата скъса с момчето си… Влязохте едновременно в кухнята. Цяла минута се гледахте в очите, когато се запознахте… РАЗПОЗНАХТЕ.

— После дойде бате Митьо — Иван премрежи поглед. — Ти беше сготвила мусака и я сипа в две тави — едната за вас, другата за нас.

— И вие по едно време почнахте да се кискате и да си крадете с вилицата картофчета. Хлапета.

Иван съвсем ясно чу мисловното ехо на последната дума в ума на Елена: „дракончета…“

— И вие не изостанахте, също се сбихте в чинията си.

— Да, и четиримата бяхме като ученици на купон. Детска градина… Станахте неразделни. Докато… тя пак не се събра с предишния си приятел.

— Той накара негов колега да се обади на Искра, че е в болница — остро рече Иван. — Спука апандисит. И я върза със собственото ѝ съчувствие…

— Ти защо не се намеси — тихо попита Елена, без въпросителна интонация.

— Не… можах. Стори ми се нечестно.

— Този свят не е честен.

— Но ние сме! А после направи и катастрофата… накара я да се почувства отговорна за него.

— Искра проговори, докато бяхме втория път в Чехия — неочаквано се отдръпна от пряката тема Елена. Бавно подпря брадичка с дългите си пръсти. — Митко добри пари изкарваше там, къща строяхме, затова пак заминахме. И така проговори наша Искра на чешки. Все ѝ се чудех, ние с Митко сме с тъмни коси… ха-ха, бате ти Митьо имаше много коса едно време!… И с тъмни очи. А тя — руса, синеока. В детската градина даже веднъж не ни я дадоха, имаше нова възпитателка и тя не повярва, че сме ѝ родители, мислеше я за чехкинче… После в селото така ѝ викаха — Чехкинчето. Чужденката. Не знам защо така остро ме пробождаше тая дума. Сякаш ми се привиждаше някаква истина в нея… И се сещах за баба Стана, тя тъкмо почина тогава. Тя беше руса и светлоока. Боже, виках си, нима баба ми се е преродила в моето дете?… Вие прераждате ли се, Ванко?

— Не. Прераждането е… като поправителен. Ние сме отличници.

Искаше шегата да я развесели. Но постигна обратен ефект. Тъгата ѝ го обгърна.

— Недей така… това не е… утешение. Хората имаме нужда от утешението.

Како Сърничке… защо ли все забравям, че си безкрила и бездната отдолу и навред само те плаши… — помисли си Иван. — Как да ти внуша истината, че в пустотата има достатъчно място за свободен полет и сътворяване…

— Мечтите, а не душите се прераждат — промълви той. — Ние изпълняваме Съдбата си.

Елена мислеше, загледана в листа на Мьобиус, надянат върху антената на касетофона.

— Не искам да съм дракон, Ванко. Толкова сте самотни.

Той дълбоко пое дъх. Не съм избирал самотата. Тя ме избра.

Не го каза. Елена продължи да говори, сякаш бе в унес:

— Пише… че сте рационални и безмилостни. Че кръвта ви е гореща и чак разяжда… като негасена вар… — Тя неволно погледна към лявата си ръка, където имаше малък белег, спомен от строежа на къщата. — Че сърцата ви са студени и безмилостни. Умовете на драконите са лишени от чувства и жалост. Така пише.

— Нима с Искра сме такива?

— Вие не сте… Но винаги сте постъпвали толкова… ПРАВИЛНО… дори когато бъркахте, че…

— И другите като нас не са. Умеем да летим над чувствата си, да, когато се наложи. Обаче не просто знаем що е жал и милост — имаме ги в излишък, да даваме на всеки, който е поискал. Не вярвай на лошите неща, които са останали в паметта на атлантите. Това е клевета.

— Защо сте ТУК, Ванко? За какво сте наказани?

— Не сме наказани. Така стана. Ние сме… les enfants perdus8. Имаше война, сега тя привършва. Но по-преди две двойки, заплашени от гибел, оставиха неродените си змейчета тук, за да ги опазят. Двойките загинаха. Тогава мама Валентина и ти… ни спасихте. Нямаше да оцелеем без любовта ви.

Очите на Елена бяха големи, изплашени, чисти. Прошепна:

— Значи ти си СЪВСЕМ сирак, Ванко… Как се казваш в действителност?

— Крилан.

Тя се отпусна.

— Хубаво звучи. Не се отказвай… от човешкото си име, Ванко.

— Няма. Хм. Пак добре че съм Иван, а не ме кръстиха Георги…

Поредната шега предизвика бледа реакция. Но отключи нов спомен.

— С Митко тръгнахме на излет един ден, с колата, разбира се, той по едно време само до тоалетната не ходеше с „Вартбурга“ си — Елена омекна и дори се засмя, почти без тайната помощ на племенника си. — Потеглихме към Трудовака, по Самоковския път, след крепостта Урвич…

— Сещам се, да. Паметникът на Трудови войски, дето са строили пътя.

— Така, да. И, както винаги, бате ти видя закъсала кола и спря. Почовърка под капака, почеса се по темето, беше почнало да му се вижда, и извади теглич…

— Типично.

— Закара човека у нас и до вечерта се занимава с автомобила му. Неговата представа за почивен ден.

— Не му се сърди.

— Да му се сърдя? — изуми се Елена. — Ами че аз заради това го ХАРЕСВАМ! Е… понякога ми е идвало байгън, дето има една дума… Човекът се оказа художник. И ни предложи за благодарност една разкошна икона на Свети Георги… Беше много красива дърворезба, още без лак, без рамка. Обаче… спогледахме се с Митко и отказахме. Сега разбирам защо. И така… Митко не искаше пари, върнахме му и иконата. Затова след няколко дни художникът ни посети и ни докара една жар-птица, пак от дърво.

— Онази, дето ви е в спалнята?

— Да. Преди беше над креватчето на Искра… А тя… как се казва?

— Не знам. Тя навярно ще го узнае.

— Като тръгна на народни танци в читалището — продължи със сведена глава Елена, — сама го поиска, не сме я карали, на един концерт строши дъските на сцената. Много бурно играеше, на други танци винаги е стъпвала внимателно, леко, галеше земята, но тръгнеше ли шопско хоро… Там се набива, удря се, гази се!… И пукна дъските. Никой не повярва, помислиха, че е някое от големите деца, момчетата. Това стана в трети клас. И аз не повярвах. А трябваше… Ванко, кого погребахме до Валентина?

Не можа да премълчи. Не искаше да отговори.

И има късмет.

По стълбището затропаха тежки стъпки.

— Елено! Простряла си ми беневреците и са станали на талпа! — весело се провикна през вратата Димитър.

След секунди той влезе с вкоравени, замръзнали в нощта дънки — първата диверсия на настъпващата зима.

Елена плесна с ръце:

— Толкова студено ли е станало!

— Лед, гадже, лед! Лед Цепелин! Ракийно време! Време за Цепелин! — той намигна на Иван. — Май се опитвате да пиете без мен. Лошо, лошо. И сакахте да ми се смеете после, знам аз, знам…

— Няма, няма такова нещо! — в един глас и през смях завикаха Иван и Елена.

— Добре — неочаквано хрисимо им повярва Димитър. — Казвате, така и така, не сме плели заговори коварни зад гърба ти. Добре. А я си помислете над следното… — Последва театрална пауза. — На практика пиете ли? Пиете. Чакате ли ме? Не ме чакате.

— Пием и те чакаме — рече Иван.

— Да кажа, че може и да си прав. Но на практика не виждам доказателствааа…

Елена кимна разбиращо и тръгна да се промъква към хладилника, но мъжът ѝ я улови за талията и я прегърна:

— Стоп, кротувай!

Тя се задърпа, смееше се… но очевидно не искаше да се откъсне от яките му ръце, в които сега намираше сигурност и утеха.

— Никакво мърдане! — даскалски нареждаше бате Митко. — Сега за наказание сам ще направя салатата и че си сипем ракията, а вазе че ви е срам. Те!

— Ти пък, срам… — изкиска се в рамото му Елена.

Най-сетне Димитър спря да държи строга физиономия и цъфна от ухо до ухо:

— Да де, какъв ти срам, они двамата наденали дебелите о̀чи, ни ракия са ми сипали, ни салата турили, па лъжат, че ме чекат. Чекат те… марулки.

Вечерта премина чудесно, без докосване до смущаващи теми.

Иван не използва психощита.

8.

— Ето, от едно А следва Б. Но дали наистина А определя Б? Нима Б не провокира някак си А-то? Подобно твърдение е вярно само при линейно векторно време…

— Абе ти какво пак си прочел?

— Иван! Вече се убедих, че тук умеят да надлъгват Лъжовния език, да се издигат над него! Искам да се науча и аз да го правя, поне колкото човешките Поети. Досега не ми беше очевидно, че Езикът на заблудата отваря вратите на въображението!

— Алванд, въображението в сферата на влиянието на Лъжовния език може да въздейства разрушително и още по-заробващо.

— Рисковано е, да. Но аз имам имунитет, за мен не е опасно. Възхищавам се на онези човеци, които подозират, че могат да се погубят, ала не спират. Това е интересно. Слаба е човешката природа… по-скоро МЕКА спрямо нас. Затова използват гъвкавостта си. Понякога ми се струва, че ни надминават в това отношение. Вероятно се увличам. Когато се върнем… и освободим Радослав… тогава непременно ще се срещна с Мъдрец, за да беседвам с него за хората.

— Ти на мен ли ми казваше, че съм готов за Мъдрец? Я се виж!

— О… ласкаеш ме незаслужено, събрате.

— Заради удоволствието да видя как шаркан се засрамва. Радвам се за теб.

— И аз — за теб. За това, че отново се намерихте с твоята Обич.

Иван въздъхна.

— Не знам дали наистина вече летим в една посока. Сърцето ѝ е в капан… и самото то е капан. Не знам какво ще стане. Не мога направо да ѝ кажа, че обича недостоен за обич… може би привързаността ѝ към него го прави достоен? Не знам. Пред избор е.

Алванд го гледаше стреснат.

— Страшно нещо каза, събрате… Странна дума употреби — „недостоен за обич“. Само на човешки може да се каже това… Няма живо същество, което да не е достойно за поне трошичка обич… или поне милосърдие, нека и в най-крайната негова форма… Хм. „Крайната форма“. Сякаш нещата са нанизани на шиш и можеш да ги посочиш кое е по средата, кое отляво, кое отдясно… Нещата са ясни и без толкова опростяване.

Иван мълчеше.

Тъкмо те похвалих, помисли си той. Ох, наивнико мой мил, люспест, опашат. Намесят ли се хората, нищо вече не е ясно. Ясни сме НИЕ. Ясни са граморите, самодивите, джуджетата. Ясни са и вампирите, и банши… Невинаги предсказуеми. Но ясни. Хората не са ясни, защото са непредсказуеми по свой особен начин. Винаги може да направят глупост. А глупостта е наистина непредсказуема. И с това е опасна като нищо друго…

— Събрате — рече Алванд. — Страх пред нещастие е хвърлил сянка връз ума ти.

— Тя е в плен на Лъжовния език — промълви Иван. — И ще избира, без да знае друг. Тежко ми е.

— Изборът ще е неин…

— Може той да ѝ повлияе. В човешки стил ще е.

— Слънце да е с теб, каквото и да се случи.

Иван наметна якето и излезе.

Алванд го изчака да напусне двора и също се измъкна подире му. Не искаше да е груб и неделикатен, но изпитваше смътно безпокойство, което не успяваше да анализира.

Само ще прикривам полета на своя побратим — рече си… и усети, че се оправдава, понеже мислеше на човешки език. Поклати глава и реши засега да разнищва още една от многобройните нишки на този проблем.

Проблем. Интересна дума… Имат ли проблемите „известен смисъл“, както бе чул веднъж да казват хората?…

Хма! Стига! Да видя кой Ловец дебне моя събрат и тогава всичко ще стане ясно.

Венчето наистина беше познала — тези се гледаха не влюбено, ами такова от същото, само че на ен-та степен. Срещата обаче се оказа съвсем кратка и след минутния разговор двамата се разотидоха.

Северин бе убеден, че след малко пак ще се съберат. Може би бе заразен с интуицията на Венета.

Имаше приготвен диктофон с крещящ стикер на агенция за социологически проучвания. Възнамеряваше да зададе няколко тъпи въпроса, след което да попита за име, професия, възраст — „така, за анкетата, ако желаете, разбира се!..“ Рядко някой не желаеше. При вида на приветливата, но явно служебна усмивка, хората се отпускаха. Едни се надяваха да попаднат в новините, когато се случваше да се представи за репортер, други безгрижно не се опасяваха, че някой ще развява имената им публично. Понякога българинът проявяваше удивителен наивитет и пълна готовност да откликне…

Само да си държи главата чиста от паразитни мисли. Нищо освен целта. А тя е…

— Прощавайте, господине, няма да ви отнема повече от три минути, правим една анкета, моментна снимка на обществените нагласи…

— Извинете — с убийствена вежливост отвърна мъжът.

Ушите на Северин пламнаха под погледа на Приятеля. Стори му се, че очите на непознатия познайник дълбоко седят в орбитите и бълват безплътни и безшумни струи чер пламък. Мъжът прониза лъжесоциолога с проницателно тъмен взор и продължи пътя си.

Ядец. Не стана. Язък. Налагаше се отново да действа по сложния начин.

Уф. Още съм жив.

Ха. Ха.

Защо ли не ми е смешно.

Дали и Искра притежава такива… странности? Венета бе открила някакво неизказваемо подобие между тях. Още щом ги видя наяве заедно, Северин го повярва безрезервно и докрай. Но се изненада колко дребничко бе момичето. Едва стигаше до рамото на Приятеля, а с него бяха почти еднакви на ръст.

Детективът се скри зад син павилион с козметика и зачака.

Видя накъде свърна Приятелят и напрегнато каза няколко думи в мобифона си.

Отговорът на съдружничката му, която пък следеше Искра, го удовлетвори. За миг затвори очи, за да прецени къде ще се пресекат маршрутите им.

Държеше мислите си изкъсо — като добермани на каишка. Запровира се навътре в парка, минавайки директно през храстите. След стотина метра спря и се спотаи. Не изпускаше от съзнанието си образа на обекта, мъчейки се да не мисли за нищо.

Абсолютно за нищо.

Обектът седеше на пейка и разлистваше списание „Паралели“. Може би дълго щеше да седи, защото имаше под ръка и купчина вестници.

… Най-сетне търпението на Северин беше възнаградено. В края на алеята се появи Искра. Все още безименният ѝ

приятел? любовник? — ще научиме ние тая работа…

познат продължаваше задълбочено да чете вестник. Не помръдна, когато жената мина край пейката, като едва не закачи с небрежно преметната на рамото раница неговото коляно…

Детективът за момент се откъсна от бинокъла и стисна с пръсти основата на носа си. Сърбежът обаче не намаля и Северин звучно кихна. Промърмори, подсмръкна и избърса насълзени очи в ръкава.

Сетне отново се залепи за окулярите. Виждаше гъстия храсталак до алеята. Леко помръдна встрани…

Върху празната пейка самотно белееше вестник. Можеха да се прочетат едрите заглавия на първа страница: „Изборите в Македония се печелят от…“ и „Сърбия навярно ще отстъпи пред ултиматума на НАТО“.

Трескаво зашари с бинокъла. Заповяда си да остане спокоен.

Паническа досада и раздразнение започнаха да надигат жлъчни змийски глави след двайсетте секунди, през които Северин не успя да открие нито един от обектите.

Да се не види, вдън земя ли пропаднаха!…

Той ядно и гузно стисна челюсти и си наложи методичен оглед на района. Сектор по сектор, нищо че ръката му потрепваше, готова хаотично да застрелка бинокъла насам-натам, с надеждата да се натъкне на Искра и приятеля ѝ по волята на случая.

Да, ама само от щастливи случайности кариера не се прави. Законите на Мърфи са неумолими. Даже за чувствителния нос на хрътките.

Така. Едната алея — празна. Другата — също. Пътечките между тях… Неокапалата шума с ярки есенни цветове пречеше на полезрението.

Нещо рижаво се мярна през клоните и Северин веднага върна натам усиления си от оптиката поглед.

Странно плоската и няма картина оставаше безлюдна. Клони, листа, дънери — като на фототапет.

Дали без да искат, и двамата са се облекли така — той с жълто-кафеникаво яке, тя — в черно кожено. Искра вероятно е изпрала черните си дънки. Не им трябва по-добър камуфлаж.

Рижавото нещо изскочи, почти стряскайки Северин, увеличено от цайсовските лещи, сякаш право в лицето на детектива.

Пфу!… Куче…

Ирландски сетер на върха на щастието.

Детективът неволно проследи радостното псе, което тичаше с развяващи се уши.

Между две дървета, край които сетерът профуча, обективът на бинокъла показа отдалечаващи се по тясна, трудно забележима пътечка, крака в поизбелели дънки.

Стоп! Ето ги!

Черното кожено яке над дънките, преметната през рамо черна раница. Мъжът в кафяво вървеше пред Искра и отместваше от пътя ѝ клоните. Държаха се за ръце.

Северин силно притисна очи към окулярите и ожесточено задъвка забравеното сухо стъбълце.

Ахааа… ясно. Вървят напряко към спирката на булеварда. Гениално просто за досещане.

Той преметна ремъка на бинокъла и забърза към колата, за да пресрещне следените.

Само да не кривнат някъде!…

Не кривнаха.

Стояха кротко и чакаха тролейбус. Ето тук беше досадата — да се мъкне подире му от спирка на спирка…

Северин се наежи в седалката и престана да обръща внимание на клаксони и размахвани през прозорците пръсти. Упорито гледаше невдъхновяващата задница на тролея и сканираше с присвити очи спирките.

Най-стресова стана ситуацията на хотел „Плиска“, от страната на кино „Изток“. Детективът си каза набързо шофьорската молитва, която не е за пред деца и дами, и нагло прехвърли бордюра, за да влезе в локалното платно. Добре че няма мантинела, мамка му, не са се сетили да сложат…

После той се превърна в нещо шашнато, многооко и с шия на лагери, върху която главата се въртеше подобно на пумпал.

Отмина спирката, за щастие не чак задръстена от народ, но не и без хич. Караше толкова бавно, колкото можаха да издържат нервите на тези след него.

Олекна му страшно, когато мярна Искра и нейния тайнствен познат да седят мирно в тролея и да гледат през мръсното стъкло към небето.

Слязоха в началото на булевард „Насър“ и се върнаха под моста на 4-ти километър.

Ясно — селските рейсове. Уффф…

Тези двамата имаха страст към природата и пълно пренебрежение към атмосферните условия. Вярно, не валеше. Но изведнъж температурата бе взела да пада и от прохладно ставаше почти мразовито. Небето се свъсваше и ниски облаци задираха с провиснали кореми върховете на дърветата.

Боже, защо не отидоха тия двамата в някоя кокалянска механа или панчаревско хотелче, вместо да хванат гората!

Северин се промъкваше през бодли и трънаци, мъчейки се да не шуми и да не изпуска от очи мяркащото се кафяво от якето на мъжа и светло-синьото от дънките на младата жена. Добре че непознатият познайник не носеше обичайните си дрехи — би станал съвсем неразличим в тая гора…

Като внимаваше да не си издере ръцете по настръхналите шипки, детективът за пореден път си помисли, че наистина е поразително колко еднакво се обличаха Тайният приятел и Искра. Все едно се наговаряха. Отбеляза си също, че наблюденията на Венета бяха много точни — и двамата не закопчаваха якетата си, ходеха предимно разгърдени, в джобовете държаха винаги само лявата ръка, дори когато бяха без ръкавици… И какво още? — не си слагаха никакви шапки. Някак странно накланяха глави на една страна, сякаш долепваха око до невидима снайперска пушка… Защо, по дяволите, все предизвикваха някакви заплашителни асоциации!…

… Да не би в тоя пущинак да има някаква вила?

Северин спря и се заслуша. Май отпред шумеше вода.

Гората се поразреди и той започна да прибягва от топола към топола, криейки се като малчуган.

Уф че хлапашки изпълнения. Рисковете на професията…

И изведнъж се закова на място.

Ясно виждаше и двамата следени. Стояха край някакъв водопад, под изкривена и аха да падне във вира върба.

И говореха.

Северин отчетливо чуваше думите.

Но не с ушите си.

Гласовете им го ковяха право в главата и с всяка подслушана дума той чувстваше, че слепоочията натежават и мигрената се разпалва като жарава…

… ми обясниш?

Ти, чувстваш ли присъствието му?

Не… защо така?

Твърде близо е до теб. В мъртвото ти пространство. или се е научил да се крие от сетивата ти.

Райко-слънчице… винаги съм го усещала кога ще дойде, дали е в апартамента, в коя от стаите се намира… а сега… как е станало това?

Не знам. налучкал е някак… не се безпокой сега за това.

Бе съвършено непознат език, но удивително разбираем, по-разбираем от сръбски и руски, да не споменаваме трънския… и май даже по-разбираем от български…!

… не бих искала да го нараня.

Ами мен? нима… чакай! КОЙ Е ТУК!?!

Какво?

НЯКОЙ НИ ЧУВА!

Детективът не издържа и заотстъпва сляпо заднешком. Тресеше се. Не точно страх. Не съвсем ужас. Никога не би си помислил, че изумлението е способно да предизвика паника…

няма значение. почти успяхме, слънчице-звездице… виждаш?

… да… също като преди…

Северин се препъна и залитна възнак. Просна се по гръб, лактите се забиха в меката влажна постеля от лански и тазгодишни листа, но въпреки тях го заболяха и ръцете, и задникът. Геройски успя да предпази бинокъла и фотоапарата.

Изохка през зъби. Няколко мига седя неподвижен, задъхан и с лумкащо в гърдите сърце.

Тръгна да се надига точно когато откъм водопада нещо започна да се разгаря в синкава светлина.

Сам не разбра какво го накара да вдигне „Канон“-а и да започне да снима. Автоматичната машинка забръмча и защрака. Сиянието ставаше нетърпимо, дори осезаемо и Северин простена от болка в очите, но продължи да държи окото на апарата насочено към мястото на странната двойка природолюбители-прелюбодейци.

Стискаше клепачи и се свиваше, свиваше, изгърбен като костенурка.

Когато отвори щедро леещи сълзи очи, вече знаеше, че каквото и да се е случило преди малко — то бе свършило.

Тишината, в която малкият водопад бучеше с предпубертетна сериозност, шумяха клони и посвирваше вятър — тази тишина сега му се струваше друга. Нещо в нея отсъстваше. Нещо подобно на сол в супа. Или някаква невиждана подправка, веднъж само вкусена, но останала да липсва на езика, здраво вкопчена в паметта и гъделичкаща със спомена за себе си…

Северин се изправи и поизтупа разсеяно и небрежно.

Върху ретината му още играеха червени и зелени петна, но успя да различи, че Искра и чудатия ѝ приятел ги няма пред водопада.

Детективът пристъпи от крак на крак и неуверено тръгна към вирчето, в което — кой ли знае колко десетилетия — се оглеждаше все тъй върбата.

Над облечената в камъш и папури рекичка космати облаци ту забулваха, ту разголваха част от Витошката гърбина. В инакво време мястото би било навярно много красиво, ала не това накара детектива дълго да мига пред себе си.

Гледката се поклащаше, сякаш бе прожектирана върху ветреещ се леко чаршаф. Във въздуха пробягваха концентрични вълнички, събираха се в точка и за миг блясваха синкаво-слепящи светулки.

Северин се опита да покрие главата си с шлифера, издуван от засилващия се вятър, който с хъс забрули дърветата.

Сведе очи надолу.

В размекнатата земя личаха следите на двамцата симпатяги, заради които Севериновите крака замръзваха в тънките мокасини, а лактите тръпнеха.

Нейните — от маратонки „Адидас“, и то доста стари.

Неговите — кубинки, изтърквани вероятно още от съветската война в Афганистан.

Бавно и с приклякване детективът тръгна по тях, успоредно на брега на вира. Тъмната вода носеше мъртви листа и пяна. По дъното се виждаха огладени от слоя тиня камъни.

Не само студът и вятърът го накараха да изтръпне, усетил лед в гръбнака.

Земята ставаше все по-кална и все по-мека.

Но пък следите оставяха все по-плитка и трудна за различаване диря.

Докато накрая не изчезваха там, където Северин затъна до глезените в калта.

Наоколо нямаше къде да се иде, без по пръстта да остане поне някакъв отпечатък. Нямаше накъде и да се отскочи. Чакълест склон със затревена козирка предлагаше здрава опора, но той отстоеше на десетина метра от мястото, където следите просто изчезваха.

Просто изчезваха.

Северин си каза, че му е повече от достатъчно.

С мъка измъкна крака от калта и тръгна обратно, полюшвайки се като паток.

Неусетно за себе си, той ускоряваше крачка, а накрая даже побягна.

При един от завоите на пътечката, над някаква стръмнина към мъничко блато, той се хвана за кората на дебела топола, за да не падне и… с цялата си набрана скорост се блъсна в изникнал, сякаш от самото дърво, човек!

Стреснат вик излетя от гърлото като скимтене — ударът бе изкарал всичкия въздух на детектива. Като че бе връхлетял на самото дърво, а не върху тялото на човека.

Който никак не изглеждаше изненадан.

Северин за секунда го припозна, но червенокосият момък пред него въобще не приличаше на Приятеля. Може би само с втренчените си немигащи очи с жълтеникави ириси. Лицето му бе поразено от някаква кожна болест, сивкави бръчки създаваха илюзията за змийска кожа. Детективът замръзна.

Жълтоокият не бе помръднал и милиметър, сякаш имаше корени. Беше поне с една педя над ръста на Северин, но минимум петнайсет кила по-лек от него, почти кльощав. Дълъг сив шлифер висеше като на закачалка на иначе широките му рамене.

С отворена уста Северин поемаше големи порции въздух.

— Из-хви-нете — изпръхтя той и понечи да го заобиколи.

Онзи не се отмести и детективът отново се бутна лекичко в него.

Момъкът беше непоклатим. Във всеки случай кокалите на тоя тип бяха корави като арматурно желязо от най-дебелата марка. Северин се втренчи в краката му, почти готов да ги види зациментирани поне до глезените.

Нищо подобно. Изпод шлифера се подаваха крачолите на новички мастиленосини дънки и също толкова чистички маратонки. Все едно още миришеха на магазин.

— Про-хрох-щавайте! Бързам! Бихте ли се отместили от пътя ми, моля!

Кльощавият мълчеше. Стоеше като вкопан, бръкнал дълбоко в джобовете на връхната дреха. Изучаваше детектива, сякаш преценяваше нещо. Раздразнението на Северин отстъпи място на смътна тревога — стори му се, че в топазените очи на отсрещния се разтягат и свиват две тесни вертикални зеници…

Мълчаха и се гледаха.

Детективът не можеше да определи възрастта на мъжа пред него. Вероятно бе или младолик дядка някъде към четирийсет, или рано пораснал младеж. Косата му беше къса и гъста, червена като бакър. Чертите на лицето бяха някак изтънчени и дори поразената от незнайната краста кожа не ги загрозяваше. Пък и самото лице притежаваше объркващо здрав и естествен вид… сякаш се беше родил такъв. Дали не е грим?

Прилича на… гущер, несмело си помисли Северин. И сега какво, ще се бием ли, що ли…?

Не изглежда чак толкова як, че да не мога да се справя, пък…

Въобще нямам желание да се занимавам с този… този…

Плавно, почти танцово, но и невероятно бързо, жълтоокият стори път. След броени секунди детективът се окопити, машинално кимна с глава за „мерси“ и се промуши между шлифера и дървото. Правеше втората крачка, когато с крайчеца на окото видя леко помръдване — сякаш непознатият искаше да го блъсне с бедро. Северин усети парливо жегване на камшик по гръбнака си.

Без каквато и да е връзка с навиците за самозащита и със съзнанието, тялото на детектива се подчини на друго, нямащо нищо общо с нервите му. Краката го понесоха на спринт по пътечката. Едва успяваше да криволичи между дървета и храсти, есенна шума съскаше и се метеше подире му.

… Боже, закъде съм побягнал…

Той спря и се приведе, стиснал коленете си с длани. Вдишваше жадно мразовития въздух, краката му тръпнеха от внезапната слабост. Добра скорост, по дяволите, никога не съм тичал така, като вятър… Изправи се бавно и отведнъж натежалите му фотоапарат и бинокъл го подсетиха какво прави тук.

… Северин дълго стоя на едно място, масажирайки слепоочията си.

През цялото време усещаше между плешките нечий немигащ внимателен взор.

Двайсетина метра отляво, зад висок и сух къпинак, мъжделееше дълъг виненочервен обект с болкитови петна по калниците. Фордът го чакаше — твърд щрих, успокояващ контур сред свят, който се отразяваше в криво магическо огледало.

Би предпочел отново да се разсее, да забрави и никога да не си спомня всичко това, което не се вписваше в границите на досега познатото битие.

И все пак се огледа, но чак през стъклото на автомобила и след като двигателят вече ръмжеше на скорост, докато обувките цапаха амбреажа.

Никой.

Поне доколкото можа да прецени със сълзящите си от студа очи.

Фордът рязко потегли, пръсна кал в близките храсталаци и заподскача по бабуните на черния път.

На шосето детективът спря и телефонира на Венета.

— Шефе, клиент!

Огнян избърса ръцете си с гюдерията и излезе пред халето на сервиза. Носеше работен комбинезон, който гледаше да пази чист, но тъй като участваше в работата наравно с подчинените си монтьори, не успяваше да избегне някое и друго петно. Ала не се срамуваше от лекетата. Все пак, за повече представителност, носеше под комбинезона си риза и вратовръзка. Примижа към посетителя.

Клиентът беше висок, млад, с дълъг шлифер. Слабото му лице се криеше зад големи тъмни очила. Ветрец рошеше светлокестенявите, почти русоляви коси с меден оттенък. Кожата на клиента носеше неравномерен петнист загар на скиор или човек, бачкащ на открито. А може би има екзема или някаква форма витилиго.

Дрехите му бяха нови, но по тях трудно можеше да се съди какво иска — таратайка за малко пари или реглаж на луксозна марка автомобил.

— Тонев, собственик — представи се Огнян. Не подаде пръв ръка, следейки реакцията на клиента.

Онзи не се погнуси да стисне длан на работник. Това се хареса на Огнян, както и здравото мъжко здрависване.

От своята страна на очилата Алванд прецени, че съперникът на Крилан изглежда по-възрастен от годините си — най-вече в лицето. Иначе фигурата му бе спортна, макар и не поддържана с упражнения.

(Спортна, помисли си змеят, въпреки че се беше зарекъл да не се отвлича и да не прави никакви изводи, дори предварителни, докато срещата не приключи. По-скоро — огледът. Искаше да си отговори на някои въпроси. Внимателно прецени какво ще каже и какво ще направи, така че да не засегне достойнството на събрата си.

Естествено — и достойнството на човека пред себе си.

Както и честта на родената в човешка кожа змеица Искра.)

(Спортна външност…

Иван му бе обяснил понятието.

Спортисти? И само с това ли се занимават? Има ли тогава и хора, които са посветили живота си единствено на ядене, пиене, сън — и го правят професия?… Между другото, защо „професия“? Нима думата „живот“ е толкова тясна в Лъжовния език?…

Събратът Иван-Крилан само разпери ръце…)

— Какво ще обичате?

— Търся да купя на старо автомобил. Разбрах, че работилницата ви предлага такава посредническа услуга, като гарантира качеството на машината. Даже май поемате обслужването, правите ремонт, ако се наложи…

— Правилно са ви информирали — не без гордост, но пък и без изтъкване отвърна Огнян. — За какъв модел става дума?

— Додж.

— Сериозна заявка… Не ви трябва ударена кола?

— По възможност бих предпочел здрава и в добро състояние.

— Колко време може да почакате, докато уредим доставката?

— Най-много месец.

— Добре, надявам се да се оправим. Ще ви е удобно ли да ми оставите телефон, на който да ви се обадя? Нека да е след два-три дни, ще имам конкретна оферта — сума, срокове, обем на гаранцията…

— Тъкмо исках да питам… — прекъсна го Алванд, внимателно намествайки Разсейващия си щит. — Малко необичайно е в тези времена автосервиз да предлага подобни услуги. Повечето хора от вашия бранш бягат от такава отговорност. Поне засега. Не говоря за големите доставчици и автокъщи. Но и те са далеч от стандартите в чужбина. Пък вие…

— Градя име — обясни Тонев. — Това е най-важният капитал. Другия си го имам! — той кимна към работниците си, които бяха облепили медночервеникав „Крайслер“, пострадал при нелека катастрофа. При това скоси очи и към собствените си длани с изпочупени почернели нокти.

Щеше много грижливо да ги измие след работа. Не мислеше цял живот да човърка двигатели и купета. Е, ако устискаше да нарежда и само да гледа, разбира се.

Лек като перце, щитът на оръженосеца се отдръпна от съзнанието му. Алванд бе видял достатъчно. Оставаше само един, последен въпрос. Чудеше се как да го зададе по-гладко. Играта с думи наистина бе интересна, но шарканът осъзнаваше, че не я умее колкото един средно интелигентен човек дори.

Затова се зарадва, когато Тонев сам даде повод:

— А, извинете, кой ви препоръча моя сервиз?

— Защо? — престори се на предпазлив Алванд. Може да не умее да приказва виртуозно, но е ловил като малко шарканче риба с опашката си.

— Защото винаги държа да благодаря на хората, които ми правят реклама — директно отвърна Тонев. — Нямам пари за такава, разчитам на доволни клиенти. И после мога да намаля цената за някоя услуга или доставка на резервни части… клиентът все пак не е длъжен да ме хвали, дори ако съм си свършил работата, нали?

От Искра ли си го научил, или с това си я спечелил? — запита се змеят и отвърна небрежно:

— Една млада дама, навярно е ваша позната. Чу ме да питам за коли на старо по телефонния автомат на спирката на „Окръжна болница“ и ми даде адреса ви. Искра се казва.

Наблюдаваше в бързо времеделене реакцията на Тонев.

Първо — недоумение в очите. После — тръпка по лицето — като приливна вълна по кашепските океани, гледана от орбита, „високо небе“ на граморски. Сетне — ПРИПОМНЯНЕ. Ужас. Болка. И Страх. Еманация от чувство на привързаност, признаци на човешкия начин на обичане. Алванд притъпи сетивата си. Не беше деликатно и честно да изследва чувствата на Тонев към Искра. Ако изобщо някой имаше право на това — то бе събратът Иван. Ако дръзне да избере и поеме подобна отговорност.

Танцът на емоциите продължаваше. Овладяване на лицевите мускули. Гасене на издайнически пламъчета в погледа. Стабилизиране на деловата маска.

По характер този човек донякъде напомня на Димитър, констатира Алванд.

Знае ли това Иван? Редно ли е да му го кажа?

Той премина в нормално времеделене, съобразено със събеседника.

Тонев само секунда бе забавил отговора си. Рече с пластмасова ведрост:

— А, Искра… Е, ще намеря начин да ѝ благодаря. За себе си ли търсите „Доджа“?

— Да. Очаквам добра печалба от една сделка.

— Добра инвестиция ще направите. Ами, дочуване тогава!

Ръкуваха се отново. Алванд се обърна и тръгна към автобусната спирка на стотина метра нагоре по улицата на бившето село, сега — краен софийски квартал. Не изпускаше от вниманието си аурата на Тонев.

Който страдаше и недоумяваше. И се срамуваше. И мъничко се питаше дали не би било добре наистина да я забрави… да се върне окончателно при жена си… при сина си. Не! Само с Искра искам да живея!

Направо го изкрещя наум. Алванд се втренчи в отражението му във витрината на ресторанта от другата страна на улицата. Тонев стискаше юмруци. Беше се сетил за това, което не можеше да обясни „рационално“, в рамките на своите представи за света. Боеше се. Бе готов да се бори — досущ като ловджийски пес, чийто страх не се е превърнал в паника. Но не знаеше как да се бори. За миг се сети за Съгледвача (съгледвачите!…), които беше наел. Но се оклюма. Не вярваше, че те ще му помогнат.

Значи са двама, каза си змеят.

Виж ти.

Ловецът, когото Алванд се постара да посплаши, изобщо не помисли в онзи миг на паника за другаря си. А го ПРИКРИ. Ясно защо — жена е. Виж ти…

Ловецът не бе лош, потвърди се впечатлението на Алванд. Колкото до Огнян Тонев… е, той е нормален човек. По-добър е от повечето… Но би ми било неприятно да приема загуба от такъв като него, помисли си змеят. Радослав е повече от това.

Точно така.

Ще понеса да отстъпя пред Радослав. Ще изпитам скръб, ала без обида — рече си оръженосецът хладнокръвно, надмогнал чувствата си, сякаш забравил своето име Водач. По-скоро — Съдник.

Ако Тя избере Радослав, разбира се.

Отдалечаваше се с ленива крачка, когато чу зад гърба си:

— Шефе, оригиналните накладки ето тук може да ги използваме пак, обаче това — ще трябва да го поръчаме, ако ще държим да е баш за модела…

Почувства как Тонев с усилие се откъсва от грижите и терзанията си, заслушва се в казаното, съсредоточава се, вниква…

… и вече отново е ведър, отдаден на своята работа.

Искра бе изтрита от мислите му.

Алванд зачака автобус, оглеждайки се между другото и за заблудено свободно такси.

Ето го последния отговор. Искра използва по-твърд от разсейващия щит. Може би несъзнателно.

Дори новоизлюпено шарканче не заема защитна поза спрямо обект, когото не смята за враг. Никой не се брани от приятел. Вдигнатият щит е белег за война. Шаркански обичай. Щитът е самата война. Хората си мислят, че МЕЧЪТ значи война. Мечът е активната форма на щита, изпреварващ удар, радикална защита. Образът на щит в мисълта означава намерение да се нападне. Така гласят Скрижалите.

И така… Искра третира Тонев като потенциален враг. Или не самия Тонев, а целия Човешки свят. Слънце ясно… Как е издържала толкова години — бодлива, наежена, винаги готова за битка!? Това е неестествено състояние!

Иван е прав — ужасно е да се родиш змей по душа в чуждия свят човешки.

Алванд потръпна. Чужд свят…

Забеляза свободно такси и моментално вдигна ръка, оставяйки настрани разсъжденията си.

За да направиш нещо добре, не го върши заедно с други. Освен ако не са два-три филма за гледане и тълковен речник за бегло четене — съвместими действия, обикновено запечатване в паметта. Не като да хващаш такси и да анализираш важни неща, при това без да навлизаш в бързо времеделене.

9.

Тресеше го. Затова спря, за да набере номера на Венета.

— Братовчед ти ми звъня преди час. Намерил е в картотеката нещо и по нашия въпрос.

— Защо не се обади на мен? — Северин погледна часовника, разтърси го и установи, че е спрял.

— Мобифонът ти беше изключен.

— Така ли?… Да, може.

Ясно помнеше, че не е изключвал апарата. Само го нагласи да бръмчи без много шум. Писукане на мобифон се чуваше надалеч — знаеше го от опит. И хората му обръщаха внимание, все още не бяха масови тези играчки в България…

— При тебе наред ли е всичко?

— Да — излъга без колебание Северин. Гърбът го сърбеше и той се отърка в облегалката. — Къде да те чакам?

— След малко ще се видя с Ясен на Лъвов мост. Ще ми даде някакви книжа по случая. Ще бъда на спирката за към жека-то.

— Помоли го да ме изчака, ако няма работа. Край.

Той пропусна да го задминат няколко тира и потегли след тях. Отби се от околовръстното към Студентски град. Подсмърчаше и няколко пъти кихна.

Венета беше сама. Тя се качи с тънка черна папка под мишница.

— Братовчед ти беше зает.

— Все е зает — Северин наблюдаваше светофара.

— Подготвяли мероприятие за деветнайсети декември.

— Охо!… Отдалеч се гласят. Нещо ще се разсмърди на тая дата значи…

— Всъщност, спешно му дали друга задача. Беше много отнесен. За първи път го виждам такъв. Даже забрави редовната си шегичка.

— Коя от всичките? — детективът ръчкаше лоста на скоростите. Колата забуча, набирайки асфалта под себе си.

— За зестрата, без която щял да ме вземе.

Той плъзна поглед към папката на коленете ѝ.

— Чете ли го?

— Не.

— Нямаше да ти се сърдя. Нали сме съдружници.

— Нещо не ми се искаше да го чета… Разстроен ли си?

— Хм. Не. Защо?

— Пред МВР винаги се озърташ за някой познат, а сега дори не погледна.

Северин хвърли око в огледалото, все повече се отдалечаваха от споменатата сграда.

— Чувствам се отмалял. Май успях да настина. Да имаш аналгин-хинин в чантата?

— Заповядай.

— Дай още едно хапче… На задната седалка до фотоапарата трябва да има минерална вода… Чхи!

— Не е на здраве.

— Ав-чхи!… Пфу… Мерси. Кажи число.

— Сто.

— Ъ!

— Добре, триста трийсет и три тогава.

— „И“? Познавам ли някой с „И“?

— Ивайло.

— Ти пък… Викаме му Йовчо. Не става. А предишното беше „А“…

— Анелия.

— Глупости. Постарала се е да ме забрави. И преди не се сещаше за мен, камо ли сега изведнъж… освен ако Маргарита не я е подсетила, тая злобарка… Не ми говори за нея. Салфетки да ти се намират?

Пред решетката на вратата на офиса ги чакаше неприятна изненада — Тонев мереше с крачки площадката.

— Ето ви и вас! — измърмори той веднага щом излязоха от асансьора. Гласът му беше враждебен.

— Добър вечер, господин Тонев — отвърна с убийствена учтивост Венета, а Северин гръмко кихна.

Докато отключваха кънтящите брави, клиентът потропваше с крак.

— Заповядайте — пропусна го пред себе си Венета. Огнян Тонев влезе припряно.

Пред табелката ОРФЕЙ-С&B съдружниците се спогледаха. Човекът, забъркал ги в цялата тази история, имаше доста превъзбуден вид.

— Пил е — прошепна Венета.

— Усеща се и с хрема.

Тонев хвана бика за рогата веднага щом тримата се озоваха в стаята. Думите му се сляха с щракането на лампите:

— Докъде стигнахте?

Освен че понамирисваше на алкохол, нищо в движенията му не го издаваше. Дори очите му не блестяха, само бяха станали мътни и неподвижни. Но пък мигаше често, сякаш готов да заплаче, макар на лицето му да беше изписан контролиран и овладян гняв.

Докато вървеше към бюрото си, Северин си позволи да го игнорира. Венета спря до телевизора. Клиентът се завъртя, опитвайки се да ги вижда и двамата, но нямаше как да успее да го направи.

Детективът не седна на мястото си, настани се върху плота на бюрото. Заби нос в хартиена кърпичка и едва когато я навлажни достатъчно, вдигна очи към клиента:

— Вижте — започна той. Тонев се втренчи в устата му. — Седнете. Моля.

Огнян Тонев с нежелание се подчини.

— Искам да ви питам нещо… Казахте, че Искра пише стихове…

— Какво общо има…

— За какво пише? На какви теми?

Гневните бръчки на Тонев лекичко се изгладиха, но тъкмо това някак го състари и смали тялото му в креслото. Северин го гледаше отгоре и като че от още по-високо.

— … Различно. Шантави са. Само някои са разбираеми… Оня… също пишеше такива.

— Кой е „оня“?

Тонев откри нещо интересно в ръцете си.

— Бях ги намерил. Кофти постъпка. Признавам. Но ги видях. И… странно, навремето те ми помогнаха да я оценя… отвориха ми очите… казах си „майната му на дреболии и глупости“, дадох си сметка кое ценя в живота, а кое е маловажно и е наистина суета и лански сняг… Сега… нещо ми се изплъзва. Не съм спокоен. Нещо става с нея. Припада. Не точно губи свяст, просто… все едно се отнася! И съм убеден, че е… — Огнян Тонев премлясна, поклати сведената си глава. — Не е глупава, никак даже, но… абе наивна е, млада… колко му е да ѝ мътят главата всекви…

— Защо не кажете направо подозренията си.

Клиентът отвърна през зъби:

— Не вярвам в такива глупости… но ѝ е направена магия. Не, сигурно е някаква хипноза, нещо такова, нали разбирате, просто нещо…

Буквално преди няколко дни, Северин би се изкушил грубо да отпрати Тонев на врачка, но пък сега… Сега бе готов даже да му съчувства… ако същият не беше си позволил да ги води за носа и да премълчава известни му… обстоятелства!

— Искра ти чете мислите, нали — глухо се обади Северин. Не задаваше въпрос.

Тонев бе слисан.

— Кара те да забравяш… кой си… къде си… защо си…

— Само когато ми е сърдита!

— Да. Но сега пак. Тя излиза и ти забравяш за нея. Все едно никога не си я срещал. А после внезапно се сещаш… когато вече се е върнала.

— Тя винаги се връща.

— Обаче не си сигурен дали и този път ще е така… — тихо, по-скоро на себе си, измърмори под нос Северин. Четеше страха на мъжа, свитък от нерви, отсреща в креслото.

— Какво знаете? Какво разбрахте? — с прегракнало нетърпение настръхна Тонев. Заприлича на изгладнял пес.

— Нищо — прошепна си детективът замислено.

— Какво? Моля?

Северин махна с ръка на Венета. Тя се изкашля и Тонев веднага се извърна към нея с цялото тяло.

— Досега изяснихме едно нещо. Искра наистина се среща с някакъв човек…

Клиентът застина, неизреченото „Така си знаех“ увисна на устните му. Но премълча. Само леко кимна на жената отсреща. Северин забеляза, че свива юмруци, а очите му стават тесни, досущ амбразури.

— … но не знаем кой е…

— А снимки, снимки, имате ли? Носите ли? Видях камера, фотоапарат де. А?

Тонев суетливо се озърташе ту към единия, ту към другата.

— Може ли да ги видя? Снимките? На онзи…

— Вижте, много ще ни улесните, ако все пак ясно кажете…

— Какво да ви кажа!

— Името.

Тонев прехапа устни. В настъпилата пауза Северин се бореше с кихавицата.

— Иван.

— Иван?

— Да. Мисля… Струва ми се… Стиховете. Може да си въобразявам, но май има нови.

— От същия човек?

— Като че ли да. Нищо не зная за него. Почти. Бил е откачалка. Сигурно и сега е такъв… — заби той поглед в обувките си. — Аз ги изгорих. Писмата му. Веднага след като той изчезна от живота ни. А преди да дойда при вас… ги намерих отново. Непокътнати. Огън не ги лови. Дайте да видя лицето му!

Венета пристъпи с половин крачка към банята, но детективът я спря с очи и болезнено кихна в шепите си. Съдружничката безпомощно разпери ръце:

— Нямаме ги в момента. Занесох ги вкъщи, да избера кои е добре да дадем за разпознаване… и ги забравих. Но ако изчакате… Северине, дай ми ключовете от Форда… Само след половин час…

— Нямам половин час.

Имаше поглед на маниак и глас на самоубиец.

— Разкажете ни за този човек, моля ви. Може би го познавате…

— Не! Не го познавам. Не искам да го познавам… Беше се махнал, отиде си… И сега се върна… от пъклото! — Тонев скочи на крака и изсъска язвително — Благодаря ви. Ще се обадя във вторник, за да ми кажете сметката!

— Но, господин Тонев…

— Благодарих ви! И ще платя! А сега вървете по дяволите! И ме оставете на мира!

— Може би ще е добре да си поговорите съвсем откровено с Искра — намеси се детективът.

Клиентът се завъртя на пета. Северин трепна от кръглото безумие на зениците му. Тонев пръсна слюнка и изрева в лицето му:

— Искра! Е! ИЗЧЕЗНАЛА!!!

После се втурна навън. Венета се опря на телевизора, притиснала „Канона“ към гърдите си. Вратата изтрещя, злобно засилена. Хлопна решетката. Чуваха го как тича по стълбите.

— Този е ненормален. Дано не се наложи да намесваме и полиция… Защо не искаше да му дам снимките?

— Не знам.

— Искра, докато я следях… Знаеше, че я наблюдават. Обаче се оглеждаше за мъже. На мен не ми обърна внимание.

— Знаеш ли… — не довърши Северин, прекъснат от нова доза кихавици. — Вземи от лабораторията каквото ти трябва и да ходим у нас. Тоя пак ще дотърчи. Не искам да имам нищо общо…

— Защо тогава да проявявам филма?

— Искам да видя какво съм снимал.

Мълчаха, докато слизаха с асансьора и напускаха блока. Едва на паркинга Северин се обади:

— Не, седни ти на волана. Нали обичаш да караш тая бракма?

— Добре, щом черпиш… — тя го изчака да се настани и го подкани да си сложи колана. Северин изпуфтя, ала се покори.

— Мисля обаче, че ще си ида у нас — каза Венета. — Все пак вкъщи е цялото оборудване, а у вас трябва да обърна банята нагоре с краката.

— Ама, ако ще ти е по-спокойно, да дойда и аз?

— Не, няма смисъл — Венета запали, огледа се и с мръсна газ даде напред. — Проучи какво е събрал братовчед ти. А най-добре е да дремнеш. Ще дойда, щом свърша с проявяването на филмите. Два часа ми стигат, без много да бързам… — Тя хвърли къс поглед към Северин. — Много си се смачкал.

— Аха. Направо съм размазан.

— Пресили се, Севчо.

— Изтраях.

— Разкажи ми.

— Обаче не карай като на рали… А така… Проследих ги до…

— Сигурен си, че… диалогът е бил на чужд език.

— Ахъммм… И да, и не. Разбирах ги. Но никога не бих могъл да повторя точните думи.

— Не си настинал. Вероятно ничия психика не е била натоварвана по този начин. Почини си добре. Ако филмът е преекспониран и не излезе нищо, само тогава ще се обадя.

— Добре. Но не по мобифона. Картата е на издишване. Сметките ще ни скъсат задника. Имаш ли жетони?

— Имам карта, до блока имаме Булфон.

Скръцнаха спирачки.

— Дотук бях. Чао.

— Чао.

Той направи две крачки и се върна, преди Фордът да е потеглил. Чувстваше се мек като парцал.

— Дай една целувка за илач… Венче. Те са двама.

— Кои?

— Освен Иван има още един индивид. Също е „щитоносец“. Пресрещна ме, когато се връщах. Висок е. Жълтоок. И зловещ. Ако има за кого да се притесняваме, то е за Тонев.

— Боже!

— Венче, шоковата палка е в жабката. Заредена докрай. Внимавай.

Легна си в хола. Все пак наистина беше настинка. Изгълта няколко аналгин-хинина и се зави с юрган, както беше облечен. Унасяше го, но любопитството се оказа по-силно от болестта и умората.

Това, което прочете в папката, го поболя още повече.

Събуди се неочаквано бодър и с острото чувство, че не е сам.

В ъгъла светеше нощната лампа с мекия си оранжев абажур. Щорите бяха плътно спуснати. На дивана до него седеше Венета и го гледаше. Усещаше топлината ѝ.

Северин се протегна лекомислено като котарак.

— Как си?

— Значително по-свеж. Удивително. Как влезе?

— Пазя ключове.

Северин отклони поглед, но за нещастие той опря черната папка, поставена на фотьойла. Беше захвърлил листата на пода, но явно Венета ги бе събрала.

— Прочете ли?

— Не.

Още се чувстваше трескав. Венета му подаде шише минерална вода и той забълбука, опитвайки се да изрази с жест „благодаря“. Пое дъх и обърса уста.

— Виж ги. Поне ще разбереш защо Тонев имаше нужда от ченгел, за да говори.

— Трябва ли?

— Опасявам се, че да.

— И аз съм ти приготвила нещо за четене.

Той съгледа няколко шарени томчета.

— Защо, какво? Какво е това?

— Черен ще ми е този ден, в който не мога да си позволя да си купя някоя книга. Но в случая ги нося за теб, да им обърнеш внимание.

— Защо?

— Материали по случая. Тук е моя извадка с цитати от конкретните места, които можеш да сравниш с текста в книгите.

Северин първо придърпа напечатаните на принтер страници в тънка пластмасова обложка, после изви глава да прочете заглавията на кориците.

— Приказки. Детски приказки? Какво искаш да кажеш с това?

Венета мълчаливо сложи на гърдите му плик. Вътре коравееше купчина снимки, формат почти А4.

— Ето. Колкото до въпроса ти — май аз трябваше да попитам: Сево, какво си фотографирал?

Северин не мигна.

— Според сведенията на братовчед ми, снимали сме призрак, Венета.

Тя повдигна очилата на носа си.

— Значи… работата е още по-дебела, Северине.

След кратко мълчание всеки протегна ръка към четивата си. Сториха го с решимостта на сапьори, посегнали към детонатор на мина.

…

Северин имаше съвсем малко предимство пред съдружничката си, но само защото още не беше разгледал снимките. И все пак, Венета не бе толкова шокирана, колкото той очакваше.

— Иван Владимиров Чакмаков — прочете на глас тя. — Роден на 23 август 1964 година. Починал на 14 ноември 1989 година.

Остави листовете. Северин мълчеше съчувствено.

— На снимката си прилича.

— Той е. Братчедът свали и отпечатъци от пръсти.

— Откъде?…

— От кофичка за кисело мляко.

— А аз се чудех какво си набутал в плика…

— Дактилоскопската експертиза е правена от професионалисти. Няма грешка.

— Смая ме.

— Ти мен още не си. Направила си интересен реферат на тема змейовете в българския фолклор. Някаква метафора ли е това?

— След малко. Първо да смеля досието от братовчед ти. Тайният приятел… Иван. Той е мъртъв…?

— По документи да. А може би и в действителност.

— Разстреляли са го на гръцката граница. Близо до… Вълча поляна?

— Да.

— При опит за бягство. Измяна на родината. Това е глупаво. Няколко дни след падането на бай Тошо.

— Не е знаел. Работили са на някакъв изолиран обект.

— Ами радио!

— Тогава на войниците не ни даваха да имаме транзистори. Конфискуваха ги.

— Идиотизъм. Защо са го взели толкова късно в казармата? А да, следвал е… Но висшистите нали служат като старшини-школници?

— Не се е дипломирал. Плюс лоша характеристика от вуза. Политически неблагонадежден. Въпреки че не е направил кой знае какво. На практика нищо. Не го ли запомни това?

— Не. Пропуснах го някак… Какво значи ОГВС?

— Ограничено годен за военна служба. Имал е… нещо нередно в медицинския картон. Ето, тук братчедът е отбелязал, че заради някакви аномалии лекарите от донаборната комисия са го отложили… даже май е бил изобщо за освобождаване по здравословни причини. Нещо сърдечно. Вроден порок сигурно. Нищо не се разбира от диагнозата, освен „кардио-нещо-си“.

— Обаче после решили, че може да ходи войник.

— И такива неща ставаха.

— Натикали са го в трудовашко поделение, където са го побъркали, а после са го убили. — Венета се изправи и закръстосва стаята със скрити под лактите си юмручета. — Гади ми се.

— Уф… така беше по онова време…

— Била съм на четиринайсет години — тя спря и се втренчи в нищото пред себе си.

— Най-странното е — промълви Северин, — че аз съм служил на същата застава. Обаче две години преди… това. Познавам мястото идеално. Дори знам точно къде се е случило. Пък и докато бях солджър, се сприятелих с един от фатмаците, старшина Величко Янев, много свестен мъж, за съжаление сега работи не за онези, за които трябва… От него научих за инцидент… за трагедията. Едва бях почнал работа в МВР и подочух това-онова, та питах бай Величко, като се чухме по телефона. Пълзяха разни слухове, че тъпунгерите от Вътрешни войски пак са окензали терена… извинявай. Милицията и другата кантора, която после стана жандармерия и гранична полиция, хем бяха едно ведомство, хем разделени. Затова се рънчеха по повод и без повод, доколкото с военните нито се мразехме, нито се обичахме, не като… Янев не ми каза нищо по телефона, само спомена, че след два месеца ще идва в София на прегледи във Военна академия. Срещнахме се и…

— Има ли вероятност да е оживял? — прекъсна го Венета, гризейки нокътя на кутрето си. Подпря с показалец рамката на очилата си и сякаш забрави да махне пръста си от там. — На роднините е бил предаден в запоен ковчег. Може да не е бил вътре…

— Тези копия ни ги е дал братовчед ми. Те не са фалшифицирани, така че да стават за обществена консумация. Каквото пише там, такова е било. Съжалявам.

— Тогава как си обясняваш всичко?

— Засега никак. Бай Величко доста ми разказа за случката. Заедно с него в психиатрията се лекували двама срочнослужещи. Войници от същата застава. Свидетели на разстрела. Не му се приказваше много-много. А после съвсем млъкна, оправда ми се с подписка за неразгласяване… Никак не мога да си го обясня — добави той накрая, връщайки се към първоначалния ѝ въпрос.

Венета сложи длан върху плика със снимките.

— Тогава виж какво излезе от филма.

— Трябва ли?

— Страхувам се, че се налага.

Двамата се засмяха тихо.

Детективът извади снимките. Първата беше силно преекспонирана, все едно бе щракнал слънцето през телеобектива. Смътни сенки на по-преден план.

— Различаваш ли нещо?

— Гледам таймера. Часовникът ми е спрял точно в момента на снимката.

— „Сейко“-то ти?

— Да, виж. И не иска да тръгне.

— Не показва същия час.

— Мъчех се да го сверявам — въздъхна той. — Добре, я сега… Аха. Я виж, това е върбата — Северин очерта с нокът бледите ѝ контури. — А тук трябва да са те… Егати, нищо не разбирам…

— Ето ти същата поза, пообработена на компютър.

Детективът мълча дълго и глупаво.

— Какво Е това?

— Какво си снимал, скъпи?

Със страдалческа гримаса „скъпият“ се надигна, дотътри се до библиотечния шкаф и зарови ръце в чекмеджетата. С досада хвърли на масичката пистолет „Аркус“, разбута купчинка книжа и накрая победоносно и заканително се върна с голяма лупа в ръка.

Прихвана снимката с два пръста и завря нос в нея, ококорен в дебелото увеличително стъкло.

— По дяволите… — изпъшка сетне.

В сивите сенки и петънца на бял фон, без затруднение се разпознаваше вирчето с водопада, а също и кривата снага на върбата. Над отразяващата плътния блясък вода, слънцето висеше някак призрачно, но и ярко. И две фигури се топяха в необикновената светлина. Само че в техните силуети Северин никак не съумя да отгатне човешки форми. Можеше само да каже коя е Ивановата — по-масивна и тъмна, както и в какво се бе превърнала Искра…

В нещо светло, изящно, фино, грациозно.

Двете същества бяха извърнали един към друг чудовищни глави с гребени върху почти лебедови шии. Плочки, рога, шипове по гръбнака. И общо четири разперени криле — прозирни, красиви и войнствени.

Те летяха към сиянието, във и през него.

— Това… те ли са? — смутолеви Северин.

— Питаш ли?

Хладнокръвният глас на Венета го стресна.

Той изтърва лупата на килима и безпомощно се свлече обратно на канапето. Пръснатите по масичката фотографии не излизаха извън полезрението му.

Венета почука по-настойчиво по плота, за да привлече неговото внимание.

— Все пак, не са го убили докрай — рече тя тържествуващо.

Северин я изгледа с очи на луд. Тя се помъчи да обясни.

За първи път в живота си Алванд изпитваше нужда да се оплаче някому от умствена умора. И може би дори да се свре под крилете на майка си. Някога това бе едно от най-сигурните места във вселената. Както и сянката на баща му.

Намираше се в Столична библиотека, в читалнята, пред камара книги.

Четеше онова, което хората мислеха за змейовете.

И една дванайсета част от всичко, което проучи, бе достатъчна, за да изпита пълно объркване.

Във вид на смътна идея, обрасла с недоразумения и заблуди, шарканите като че ли се радваха на почит в словесния свят на човеците. В една страна, чието име Алванд хареса, защото значеше „изгряващо слънце“, за първия микадо, император, нещо като постоянен Водач на Ятото, се твърдеше, че бил син на морска змеица и човек-рибар. В съседната държава също смятаха драконите за покровители, дори титлата на човешките Водачи бе свързана с шарканите и намекваше, че именно те са им дали право да властват. В страни като Тайланд, Корея, Виетнам, в целия човешки Далечен Изток уважаваха змейовете… там дори следваха старинни шаркански повели — вярно, преведени на местните диалекти на Лъжовния език, а това водеше до чудатости според оръженосеца. Видя неточно изображение на шаркан върху държавното знаме на Бутан, после и нещо като халичи и лами върху други сегашни и предишни гербове, включително европейски. Спомни си, че в българските църкви често змейове държаха знака на местната човешка вяра — кръста.

В същото време, същите българи бъркаха змея с витяка, макар да имаха отделни думи. Думата „витяк“ у други народи звучеше като „витяз“ и се смяташе за похвална, но отнесена САМО към човешко същество.

Като цяло обаче, образът на дракона се възприемаше от съзнанието на хората като Зло. Като необуздана природа, мислена от човеците за враждебна, особено след завладяване на умовете им от идеята за Единствен творец — идея, която заявяваше, че обяснява всичко и няма друга истина освен нея. Идеята се наричаше религия и Алванд проследи как с течение на времето хората са се прекланяли все повече и повече на своите представи за себе си — за съжаление, не на най-възвишените представи за себе си. Успоредно с този процес вървеше демонизирането на всякакви нечовешки същества и особено на шарканите. Алванд бе поразен от този изблик на необяснима омраза. Дали не бе внезапно възвръщане на паметта на атлантите?

Веднъж говореха с Елена и той ѝ каза, че сегашните хора наистина са потомци на загиналата Атлантида. Елена никак не се учуди. Нима помнят участта на първородината си и ОБВИНЯВАТ нас за това? Обвинение — странна дума в контекста на Лъжовния език… Сякаш атлантите не са носели отговорност за случилото се?

Иван обясни нещата по-просто. Хората, каза той, страдат от „комплекс за непълноценност“.

(Алванд дълго анализира явлението „комплекс“, но не стигна до окончателни изводи. Струваше му се нелогично такъв проблем да съществува в съзнанието на разумно същество… нека и същество, което няма достъп до подсъзнанието си. Впрочем, хората си мислеха, че в подсъзнанието им се спотайват чудовища. Вероятно ученият Фройд е имал такива твари в главата си, но Алванд се съмняваше, че ВСИЧКИ хора са като него. Подсъзнанието на шарканите представляваше просто автоматизираната част от ума, в която отлежаваха и дозряваха неоформени мисли, какъв ти развъдник за „чудовища“ е това…).

Поради „комплекса“, хората в плен на Мързела очернят всичко, което ги превъзхожда. Те „поливат с кал“ всекиго, комуто завиждат, и всичко, от което се боят. И по този начин изглеждат пред себе си по-чисти, по-силни, по-смели.

Алванд възрази, че може много хора и да мислят така, но авторитетът на Водачите им би трябвало да промени погрешното мнение („Грешка, грях“ — странно тежки слова…). Иван го изгледа със съжаление и му обясни как в човешкия свят се става Водач.

Алванд, с риск да обиди събрата си, не повярва.

Излизаше, че хората нямат същински Водачи, а нещо смесено и най-много напомнящо на Възпитател, който води малките в първия техен полет. Или Лечител, който прибира болни, ранени, слепи, води ги там, където ще им се помогне… Защото Водач е онзи, когото следваш драговолно, не по принуда, а по силата на осъзнат и критичен избор, и си готов всеки миг да поемеш бремето му, ако дадена небесна пътека му е непозната, ако се отклонява от целта на полета — та той сам ще ти отстъпи челното място в ятото, защото Вярност следва да има към избрания Път, не към водещия или към начина на летене… Пък и Пътят винаги трябва да се следи дали е верен. И никой Водач няма нужда (а и не бива! вече не е Водач!) да води слепи очи и умове, да вижда и мисли вместо тях, такива тежат на крилете му, такива не могат да внесат поправки в курса и начина на следването му… Така не се решават поставените задачи!

Иван потвърди, че хората точно това търсят — Наставник, който обаче да води следовниците си не по пътеките на знанието, а по Пътя на Действието.

Говореха на Лъжовен език и змеят установи с изненада, че в рамките на Езика на заблудата казаното от Крилан има смисъл. И още проумя, че фразата „не ти вярвам“ с нищо не се доближава до най-страховитото оскърбление в света на шарканите. Отказът да се даде заслужено доверие тук не се възприемаше като обида.

Алванд ревизира всичките си досегашни изводи след това поредно откритие, но отложи да приеме тълкуванията на събрата Иван. Струваха му се твърде елементарни.

Но нататъшните проучвания само усложняваха въпроса. Или трябваше да приеме, че Иван е прав, въпреки обобщението, или че отговорът надхвърля възможността на оръженосеца да го осмисли.

Но най-изумяващият факт за Алванд бе, че хората смятаха драконите за НЕИСТИНСКИ, за плод на собственото си въображение. При все че в литературата им имаше много документирани случки за срещи с шаркани. Алванд даже откри в човешките легенди отзвука на няколкото големи затишия във военните действия с нефилимите, по време на които доста шаркани са посетили Горната земя, изоставена от тях заради ангажирането им в боевете. Нима наистина е типично и присъщо за хората — да отричат факти, вместо да ги прибавят към знанията си?…

Искрено се засмя на твърденията за многоглавостта на шарканите. Реши, че е добра шега, докато не му хрумна, че по този начин човеците са обяснявали мъдростта на змейски и ламийски Учители и Пазители на знания, да не говорим за Съзерцателите… И престана да му е смешно, жално му стана от това плитко схващане… Хората май наистина пилееха забележителния си ум в затворените кръгове на страха и заблудата.

А нямаха оправдание (още една чудата думичка!…) за този си мироглед. Защото освен с Лъжовния си език разполагаха и с други езици — музика, математика, живопис… Но всяко от тези изключителни средства за изучаване и отразяване на света те без да искат, натикваха в същата лъжовна клетка. А отразяване не е „изкривяване“, първа стъпка, нали? Даже и математиката — точна и ясна. Механично търсеха реалните съответствия на математическите абстракции. Е, тук поне постъпваха логично — в духа на своята наука, която създаваше модели на действителността, без всъщност да открива природни закони. Но защо забравяха, че модел и обект не са едно и също? Естествено, отделни умове го разбираха… но защо тогава останалите не се стремяха да следват тези умове? Древният закон на Ятото — лети подир оногова, който знае — тук не се спазваше последователно.

А дори се потъпкваше.

Защо?

Иван-Крилан казва, че хората превръщат способностите си в цинизъм, ентусиазма — в амбиция, амбицията — в мания. Нима е прав напълно?…

Алванд усети, че времето е напреднало. Той върна книгите, взе читателската си карта, отговори с усмивка на усмивката на момичето-библиотекар и излезе навън. Наближаваше часа за затваряне на книжната къща. Тук правилата бяха такива. Знанието — в определени часове.

„Хмък“ — така казва събратът Иван. Та даже и Радослав го използва.

Съдържателна дума. Една от малкото, които най-често са си на място.

Замислен, той прекоси площада, минавайки покрай прибиращите стоката си търговци на книги. Почти всички, според Алванд, миришеха неприятно откъм главата си. Пое по най-прекия път към близкия градски парк, за да стигне до спирката на самоходната повозка до селото на Иван, Елена и чичо Димитър.

Ех, ако събратът му не бе сметнал за необходимо да скрие истинската си същност, неговото старо Семейство би могло ако не да му отговори на много мъчни въпроси, то поне да му даде крило да постави правилните въпроси…

Опасност!

Вървеше и анализираше, а в следващия миг се мобилизира за бой. Към него се приближаваше човешко същество, от което лъхаше на заплаха. Сигналите бяха толкова силни, че змеят премина в ускорено времеделене и сканира противника.

Беше готов да отразява нападение, ала вместо това го сполетя още едно странно откритие.

Източникът на враждебната душевна радиация се оказа просто случаен минувач, сравнително млад, към четирийсет — хората брояха живота си почти като граморите. Човекът просто преливаше от омраза и ненавист. Объркващото бе, че черното лъчение не беше конкретно насочено. То оставаше безформено, безлико и всеядно. С неописуема изненада змеят подуши, че коренът е в отвращението на човека от самия себе си. Той НЕНАВИЖДАШЕ СЕБЕ СИ! Терзаеше се за дреболии, не харесваше походката, лицето, гласа, работата си… и заради това мразеше целия свят.

Но още по-объркващото предстоеше.

Алванд се вгледа по-дълбоко и установи, че човекът дори не подозира за пламтящия огън на ненавист у себе си. Той просто виждаше, че всичко около него е досадно, гадно, дразнещо, отвратително, неуместно, грозно, достойно само за храчка в муцуната или забиване на юмрук в слабините… Но агресията не му изнасяше, боеше се от съпротива.

Този човек бе нещастен. Беше станал заради това лош. Неумението му да пие като роса всяка капчица радост го бе разсъхнало, душата му се беше напукала като забравена на слънце буца глина… и през пукнатините надничаше Хаосът.

Хаосът не е зло. Хаосът е свободна енергия. Поле за градеж. Без доза хаос животът не би бил живот, а безкрайни простори от идеални кристални структури — безжизнен и съвършен свят, тоест неизменен, безукорен, каквато е смъртта, а не Животът и Любовта. Хаосът и Редът следва да се намират в Равновесие, така че процесите да не замират, но и да не се прескачат един друг, рушейки фината тъкан на живота и на Всемира.

В случая обаче Хаосът бе Зло.

Алванд и преди бе подушвал подобни неща, но някак ги подминаваше, защото не се случваха чак толкоз разголени. Беше ново и поразително, че едно същество може до такава степен да се самоотрича. Бе на ръба на невъзможното — толкова дисхармонично съществуване. Би трябвало да е мъртъв или да умре всеки миг! Но нямаше признаци да се прекрати животът му в обозримо бъдеще — поне час или два още… Един оръженосец не е дорасъл да прозира отвъд Момента, едва съзнанието на Мъдрец простира своето СЕГА толкова нашироко по привидната стрела на времето… За младите сега е като миг, а не отрязък, област или срок…

Алванд с любопитство, сдържайки реакцията си на състрадание, проследи изкривяванията в аурата на човека, за да запомни симптомите на загнездилия се Хаос, нека и неосъзнат. Долови, че грозотата на деформираното биополе някак се усеща и от околните хора — минувачите извръщаха лица, страняха, отдръпваха се. Едно куче без стопанин и дом дори започна да лае и вие от страх, готово да нападне носителя на Злото… Впрочем, някои кучета налитат и заради злобата в себе си.

Змеят неволно поклати глава. Невероятно. Човекът спря пред напречната пешеходна пътека на същото кръстовище с него, в очакване на зелен светофар. Алванд проследи мисълта му, насочена към красиво момиче на отсрещния тротоар, и добави още един щрих към портрета — нещастният не умееше и да обича.

Иван казваше, че малцина човеци го могат — истински.

Да, но Алванд беше прочел пасаж в една от „свещените“ човешки книги, който го накара да вярва, че хората умеят да обичат почти като шарканите. Вярно, Иван забеляза, че събратът му твърде оптимистично си превежда от Лъжовен език конкретно послание на апостола с име Павел.

Може би. След тази среща… как да не се съгласиш. Истината не зависи от това дали ще натежи на сърцето…

Бездомният пес отново нададе вой към човека и побягна, когато понечиха да го ритнат.

Кучетата — горките твари, толкова дълго живели до хората, че почти се бяха вчовечили, приемайки предимно лошите черти на човешкия нрав. Но дори и добрите се изкривяваха в тях от животинската им природа. Защото хората не ценяха истински благородните кучешки характеристики. Ето, дори казват „куче“ като обида, пък смятат същия звяр за „приятел“. Слуга, беше го поправил Иван. Слуга, не приятел. Не Съратник от Свитата. Роб. Затова хората си остават „хора — нещо, което трябва да бъде превъзмогнато“. Защото където има робство, не може да съществуват истински Господари. Господар в смисъла, присъстващ в уважителното обръщение между шарканите.

Алванд постоя, загледан в гърба на опасния нещастник. Съмнения разкъсваха змея дали не следва да предприеме нещо. Няма страшно, ако този Хаос в душата-съзнание е моментно състояние — хората се идентифицират с настроенията и емоциите си, дори с мненията и — пак! — с думите, които произнасят. Моментното състояние ще премине. Но ако Хаосът е проял всички вътрешни образи на този човек и е стигнал до същността му? В такъв случай нещастникът е като… заредена бомба.

Трябва да се обезвреди.

Алванд се двоумеше.

И тогава покрай него — змея в човешки облик, щръкнал на бордюра — префуча тъмен и лъскав микробус. Луксозен, както му казват. Автомобилът безочливо не спази червения светофар, екнаха уплашени викове от пешеходци. Оръженосецът забоде поглед във возилото. И усети в микробуса познато присъствие.

За втори път ги срещаше. И те пак отиваха да вършат злодеяния.

Импулсът да хукне и да ги преследва дори не достигна ума му, отхвърлен веднага като неприемливо действие. Алванд се огледа.

Бялата полицейска „Лада“ на човешките стражници-брастагу, паркирана до кръстовището на площада „Славейков“, измуча късо със сирената си. Изръмжа двигател… и се задави, угаснаха и светлините на автомобила. Отвътре мигом изскочи униформено ченге, но без шапка, бързо отвори капака, блъсна с юмрук и фаровете светнаха, но опитът му отново да запали двигателя не сполучи. Алванд чу как стражникът съска в безсилен яд и захвърля преговорното си устройство в колата.

Змеят съзря такси и вдигна ръка да го спре.

— Карайте, моля, след тъмния микробус. Парите не са проблем — добави „вълшебните“ думички.

— Що? — наежи се таксиметровият шофьор.

Алванд нямаше време за губене. Обърна лице към него. Ирисите на змея пламнаха като стопове на кола и на Заповеден език той каза:

— КАРАЙ. МОЛЯ.

Повече възражения не последваха.

Микробусът спря извън София — там, където под студеното ясно небе се извисяваше Витоша — грамада, обсипана със светлинки. Двигателят млъкна в заградено с бодлива тел пространство, в което зееше изкоп за строеж. От околовръстното шосе изкопът беше скрит със стена фургони и паркирани за ремонт или продан коли, камари строителни материали и буци старо желязо. Откъм съседния терен бучеше агрегат и ръмжеше бетоновоз — тук, зад очукани тараби, се бачкаше под светлината на фарове и прожектори, които озаряваха дори околните парцели.

Никой от слезлите от буса мъже не забеляза прелетялата над оградата сянка, която беззвучно се сля с масива дървени макари силов кабел.

Измъкнаха от купето натикан в чувал младеж, мършав и нисичък, по скъсана тениска и тесни кожени панталони. Устата му беше залепена с изолирбанд. Ръцете — вързани на гърба с белезници.

— Дай го педала насам! — нареди най-авторитетният и извади мощно фенерче с метален корпус. — Ще пищиш ли бе, дупедавец?

Конус светлина бликна и безмилостно опря главата на хвърления като парцал човечец. Един от мъжете с шут вдигна пленника, после го подсече да застане на колене. Лицето на младежа приличаше на пица от побоя. Сополи с кръв се стичаха по лепенката върху устата. Едното ухо беше разкъсано, вероятно е имал обица. Лявото око — затворено от подута синя плът, дясното примижаваше — и то посинено. Трепереше — вече и от студ.

— Тебе питам, педалче!

Шамар. Удрящият носеше пръстен — нова драскотина и още кръв. Главата се люшна, после затресе в отрицание.

— Отлепи му ебалника.

Нарочно болезнено дръпване, по изолирбанда останаха парчета кожа. Момчето изохка, заплака.

— Казвай къде скри пачаврите!

Обезобразеният запелтечи.

— Не ми се прави на девствен, МЪЖЛЕНЦЕ… — лениво отрони главният.

Думите на момчето не се чуваха ясно.

— Искам си курвите обратно, ясно ли ти е? Колко ти платиха, за да им помогнеш да офейкат, а?… Я? Хич. Ама ти наистина си бил МЪЖ бе!

Дебелашко изсмиване. Коментар:

— Без пари! Педалска работа… Сигурно са го научили на нов чешит свирка.

Младежът изхленчи:

— Жал ми станааа! Кха-кха…

— Добре. Нежна душа си, ясно.

Отстрани отново се захилиха.

— Казвай къде са и ще ти се размине с малко бой. Иначе ще рипаш във варницата. С дръжка от лопата в гъза за изпроводяк, да не кажеш после на Свети Петър, че сме те оставили капо. Не се шегувам. Нали знаеш? АЗ не се шегувам.

Коленичилият младеж изхленчи тихо. Прошепна нещо. Повтори го, треперейки.

Главният мълчеше невярващо.

— Какво?! Абе…

Зверски ритник.

— Вдигнете го! Бързо!

Другите не посмяха да остроумничат. Изпълниха незабавно нареждането.

— Теб какво те бо̀ли какво ще ги правя? Акъл ли ще ми даваш? А?

Рязък удар. Вързаният се сгъна на две и остана като купчинка пред краката на главния — в средата на кръга други биячи. Щракна затвор на пистолет.

— Знаеш ли колко е кофти в стомаха? Ще ме молиш и за един в челото.

Алванд пристъпи през сенките. Усещаше оръжията. Мерзостните машинно произведени смъртохвъргачки-огнеплюйки. Създадени… не, просто направени — за да убиват.

А убийците дори не мразят жертвата. Не е редно да се убива с омраза. Но с безразличие — това вече е наистина недопустимо. Ако някой трябва да умре — бъди милостив и го убий бързо, преди да се е уплашил дори.

Само че хърбавият младеж тук не заслужаваше да умре, нито пък да се мъчи. Бе проявил добрина. Беше надвил страха си. За да спаси други от болката, която сега понасяше. Проклинаше се, че го е сторил. Ужасяваха го смъртта и мъченията — даже не знаеше кое повече. Но страстно желаеше някак да съумее да не се пречупи, да не изтъргува пощада срещу предателство. А се боеше, че няма да устои — нима изобщо можеше да се издържи! Много му се живееше. И въпреки това, изпускайки мехура и червата си от страх, отвърна „не“.

После зарида, в очакване на куршума.

Главният стоеше над него наежен като вълкодав, с настръхнали рамене. Ръмжене клокочеше в гърлото му. Искаше да гръмне жертвата си, тоя боклук сбъркан! Мразеше да не става неговото.

Щракна отново — предпазителят. Главният прибираше пистолета.

— Курвите ми трябват. Ще изгорим с бая пари — изсъска той. — Дайте оксижена! Ще ми каже…

— Може да не е той, Батка… Един духач да издържи толко лобут заради некви пачаври? Стига бе!

— Кой, ако не той! — кресна главният. — Мамашките и мамалигарките как ще се оправят, без да им е помогнал някой? А друг освен него няма! Кажи, кой друг?

— Може да ги е пипнал оня… дето ни се дървеше преди.

Главният отметна глава назад и смени тона:

— Викаш, на педала са му платили други братлета, от чуждия отбор? Дай оксижена, ще видим дали си прав… Кой е тоя бе?

Алванд излезе от сянката на фургона. След секунда и половина към него се насочиха няколко пистолетни дула и даже една рязана двуцевка. Със закъснение към него понечи да се обърне и фенерчето-палка. Зениците на оръженосеца припламнаха.

— СТОЙТЕ НЕПОДВИЖНО.

Злосторниците застинаха. Пръстите им се вкамениха върху спусъците. Мимоходом Алванд блокира съвършено беззащитните пред магическо въздействие механизми на оръжията. И се вгледа във всеки един от бандитите поотделно. Някои го разпознаха. И може би усетиха, че този път няма да им се размине с преспиване в полицейски участък. В очите им светна ужас, но вдървените тела не се подчиниха на волята.

Алванд гледаше през зениците им, един след друг, сякаш оценяваше закачени на стена снимки. Взираше се право в съзнанието им, обръщаше го наопаки. По пътя до тук бе имал достатъчно време да се съмнява и да претегля правото си да влезе в ролята на Съдник. Ала часът на обмисляне и решаване беше отминал. Настъпи минутата за Действие.

Алванд надничаше в душите на подсъдимите.

Никога не поглеждай дракон в очите — ще те прочете като книга със самопризнания.

— ПУСНЕТЕ ПИСТОЛЕТИТЕ. ПУШКАТА СЪЩО.

Железата окапаха на земята и звъннаха по заледената ѝ коричка.

— СРЕЩНАХ ВИ ЗА ВТОРИ ПЪТ.

А БЯХТЕ ПРЕДУПРЕДЕНИ. ЗНАЧИ — САМИ ИЗБРАХТЕ ТАЗИ СЪДБА.

А АЗ ИЗБРАХ ДА ВИ ПОИСКАМ ВЪЗМЕЗДИЕ.

ИЗБРАХ ДА ПОЕМА ВЪРХУ СЕБЕ СИ ВАШИТЕ ЗЛИНИ.

НЕБЕСНИЯТ СЪБРАТ ЩЕ МЕ ОСЪДИ, АКО СЪМ СГРЕШИЛ.

СМИРЕТЕ СЪРЦАТА СИ.

АЗ, СЪДНИКЪТ, ЩЕ ВИ ПОМНЯ.

АЗ, СЪДНИКЪТ, КАЗАХ.

Автобусът мина покрай дълга върволица заградени места в района на Малинова долина. Пътниците хвърлиха мрачни погледи към терените (строят, а? сто на сто незаконно! с рушвети, мамицата им реститутска, апашка, мошеническа, номенклатурна, мутренска!…) и внезапно ги заслепи светкавица, която изригна иззад купчините греди и големи дървени макари. Замигаха, помислиха си, че е искра на електрозаварка.

Следващите коли не забелязаха нищо.

Само шофьорът на една старичка „Лада“ тъкмо отвори прозорчето, за да се отърве от празната чашка от кафе, и подуши воня на пърлено, на овъглена пържола. Но мислеше за друго и след миг забрави за миризмата.

Алванд настани в микробуса изпадналия в безсъзнание пленник, в организма на когото вля солидна доза от жизнената си сила на Лечител. После се зае да изучи автомобила. Припомни си чутото от Димитър, стъпка по стъпка извика в паметта си и своите наблюдения над таксиметровия шофьор. Системата за управление му се стори хем по-сложна, хем по-примитивна от язденето на зертон-ладия. Подкара колата, добросъвестно даде мигач, изчака пролука в колоната от превозни средства и пое по шосето към центъра. Отиваше да прибере жертвата на злосторниците в убежището ѝ, където се криеха и пленничките на същите бандити. Повече нямаше задължения по случая.

Изобщо не се обърна към осъдените. Стражниците-полицаи щяха да ги приберат — Алванд взе апарата за комуникация на единия от тях, за да уведоми блюстителите на реда. После щеше да изхвърли мобифона, не му трябваше. Или щеше да го подари на жертвата, която спаси.

Полицаите щяха да ги приберат. Всички, освен един.

За Безвъзвратно осъждане бяха трима, но само за един Алванд не изпита съмнения, че заслужава Последно възмездие. Само него полицаите нямаше да открият.

Никога.