Слънце недосегаемо (роман-изповед)

1.

— Дракон по дънки? Със скъсани кубинки?

— Виж пак снимката. Ти си я правил.

— И… какво излиза? Двойка влюбени змейове от приказките си правят срещи в нашия свят!

— Обратно. Маскирани като хора змейове си устройват любовните рандевута в друг свят.

— Така де… Венче, как можеш толкова спокойно да реагираш на всичко това!

— А как да реагирам? Да изпия литър валериан? Да ида на психиатър? Да хукна във военното министерство да предупредя ПВО? Какво толкова се е случило, че да се паникьосвам? Учудена съм, да. Изумена. Очарована. Но не виждам защо да се побърквам като тебе.

— Не виждаш?! Змейове се разхождат из града в края на двайсти век!…

— Не влачат опашки, нали? Не предизвикват пожари или задръствания по кръстовища. Дори не носят значки „ЗМЕЙ СЪМ!“. Не е нужно да крещиш. Най-малкото не съм глуха.

Той потисна нов истеричен изблик.

— Това е… дивотия. Абсурд. Змей баничка яде ли?

— Документирано е, че яде, а и му харесва. И много мляко пие.

— Венета! Не ми се подигравай!

— Не ти се подигравам, Северине. Веднъж ми каза, че жените били по-умни от мъжете. Вярно, направи го, за да ми се харесаш, но е истина. Съгласен?

— Ъхъ.

— Спокойно тогава, слушай мен и всичко ще е олрайт. Ето, имаме факти. Те говорят. Не сме длъжни да предупреждаваме полицията. Нека обмислим. Имаме един… двама обикновени змейове…

— Обикновени? Няма обикновени змейове! Те са… те са необикновени!

— Всеки чужденец е необикновен. И всеки е необикновен сред чужденци.

— Спести ми мъдри афоризми, плийз. Ох… Какво ще правим? Трябва… трябва да се предприеме нещо!

— Дали изобщо следва нещо да се предприема?

— Как така „дали следва“?

— Че защо? Нали не искаше да имаш повече тая грижа. Ето, отпада.

— Чакай, май не говорим един и същ български… В наше време се разхождат дракони…

— Змейове.

— Терминология! Едно и също е! Без спорове! Та, викам, разхождат си се дра… змейове… ъ?

— Е, и?

— „Е, и?“ Това не те ли плаши?

— Никак. Няма от какво. Лично за мен поне няма страшно. Не съм расистка. Като студентка първи курс ме ухажваше един негър. Много мил.

— Негър? — той смаяно я гледаше. — Не си ми разказвала.

— Негър. Да, не е като да е змей, съгласна съм. Даже не беше поклонник на вуду, каквото и да ми разправяха наоколо. Най-вече мъжете, колегите от курса.

— Завиждали са — поусмихна се Северин.

— На кого? На негъра? На мен?

— Ха-ха! — смехът го пречистваше. Почувства се лек, освежен. Хвана я за ръката и дори не забеляза с радостно учудване, че Венета не се отдръпна.

— Безопасно, значи — рече, след като се поуспокои. Ръцете им продължаваха да са една в друга. — Така мислиш?

— Убедена съм. Те са… каквото и да пише в книжките, сега са влюбени… Винаги съм го забелязвала — влюбените не са злобни. Освен най-човещинийските индивиди, маймуноподобните. Само че при тях влюбването е чисто и просто разгонване, нищо друго. У себе си не си ли го забелязвал? Обичаш не само даден човек, но и целият свят ти се струва по-добър и по-хубав. Не е ли така?

— Така е — дрезгаво ѝ отвърна.

— Така е. Е, тук сигурно за тях не е много уютно… и не е добре да ги предизвикваме, но предполагам, сигурна съм, че никому нищо лошо няма да направят. Искат едно — да бъдат заедно. И вече навярно са. Случаят ни е приключил, партнър.

— Да — той стискаше ръката ѝ и леко я погалваше с пръст в основата на китката. Тя се усмихваше замечтано, но и присъстваше, не бе отнесена, каквато само веднъж я бе виждал. — Случаят е приключен… — Северин се ухили, но след секунди безметежната му физиономия се издължи тревожно:

— Тонев! Ще я заяви за безследно изчезнала. Ще ни забърка в проблеми!

— Вярваш ли, че ще му стигне кураж за това? Или… спомен?

— Аааа… А! Да, бе. Жалко за потърпевшия.

— Не ми е жал. Щом не е зарязал всичко за една змеица, значи не я е искал каквато е. Сам си е виновен.

Детективът отвори уста. Искаше да изтърси, че лично нея той не би сменил и с харем змейкини, че нека започнат все едно отначало, като захванат първо да се запознаят, сякаш не са се виждали преди. ЧЕ ТОЗИ ПЪТ ВСИЧКО ЩЕ Е ПО-ЗМЕЙСКО И ОТ ЗМЕЙСКОТО…

За съжаление звънецът на входната врата не му позволи това. На Северин му се добълва огън, жупел, напалм и вакуумни бомби.

И двамата се обърнаха, после погледнаха и ръцете си. Бяха преплели пръсти. Намериха си очите.

Звънецът не се предаваше.

— Няма ме — прошепна ядосан и весел Северин.

— Не си давал адреса на Тонев, нали?

— Мислиш, че той? — намръщи се детективът. — Не, не съм давал адрес. На визитката са само координатите на офиса и номера на мобифона. Да не съм луд!

Сигналът вече стържеше нервите.

— Някой приятел?

— Познаваш ги! По-нагли още не съм завъдил… Ама че навлек! Комшиите са. Нямаше сигнал от домофона — досети се Северин.

Звънецът неочаквано спря…

— Уффф — омекнаха те в един глас.

… за да почне тропане по вратата. Закънтя цялата кооперация.

— Скъпо ще ти излезе нова — реши Венета и стана. — Лежи си, болнико, аз ще се справя.

— Ей, първо надзърни през шпионката!

— Изи, партнър. Може би и пищов ще ми дадеш?

— Кой ли може да е? Откъде да знам… Внимавай.

Проследи я с поглед как мина в антрето, палейки лампите на минимум. Без токчета имаше адски секси походка…

Венета се върна, завъртя ключа и усили осветлението. Северин примижа, сетне се ококори. Младата жена имаше доста смутен вид, което бе крайно необичайно за нея.

— Партньоре… — започна тя, като се отмести от вратата и направи лек жест на покана към намиращия се в антрето. — Опасявам се, че случаят… — в стаята започна нещо да се промъква — още не е изчерпан.

Северин отвори уста и веждите му се извиха в космати питанки. Влезлият бе Иван.

Но щом детективът мигна, оживелият мъртвец се превърна… хъм. Донякъде приличаше на човек — бе към два метра висок, с мургаво-шарена кожа, зъбчест гребен на главата, а вероятно и по гърба, със светещи очи и чифт грамадни ноктести криле зад раменете. По паркета изтропа опашка.

Северин мигна отново.

Иван Чакмаков стоеше на прага и гледаше мрачно. Пак мигване…

Тайният приятел с лекота се разпознаваше и в нечовешките черти на съществото, което горе-долу отговаряше на приказното описание: „от кръста нагоре — юнак снажен, от кръста надолу — смок шарен“.

А тъй де. И мунчо би схванал, че се очертават нови неприятности.

— Къде е Искра, ченге? — недружелюбно попита змеят.

Върна се, както винаги безшумен. Беше вече късно и хората в къщата спяха. Алванд огледа наоколо. Откъм съседите свиреше музика, няколко двора по-надолу още светеше прозорец. Изфуча кола. Лавна куче. Змеят забеляза сива котка, която предпазливо се промъкваше към купчината дърва под навеса. Нощното небе сиво-оранжевееше в посока към столицата, по планината блещукаха електрически искри. Наблизо нямаше никой, който да го забележи, и с плавен скок Алванд се издигна до прозорците на втория етаж. Едното им крило бе открехнато. Шмугна се вътре.

Включи нощната лампа и седна на леглото.

Чете до зори, сетне легна да поспи за час. И отново взе книга от струпаната на пода камара.

Този път бе преминал изцяло на поезия, но не изоставяше и речниците.

За да се говори кратко в рамките на Лъжовния език, трябваше да се знаят много, много думи.

Някак беше успял да вникне в докладите и рапортите. До вчера вечерта нищо друго не го занимаваше, освен достъпа до секретната папка с делото, което Ясен Георгиев наричаше за пред себе си „Делото за Златната ябълка“. Разбира се, разработката носеше само пореден номер, без поетични заглавия, но той си знаеше досието така. Най-вече заради изпуснатия златен плод.

Не вярваше, че някога ще я зърне отново. Не си представяше, че пак ще му поверят тази задача. Не смееше да разчита на подобен обрат.

Но ето че бе настъпил.

В момента никак не го вълнуваше паническият отчет, добавен към документите на делото. А до вчера бе погълнат от старата нова история.

Докато не научи, че съществува още един Посетител. Щом свърза фактите, неясно намекващи за какво ли не, Георгиев забрави за онова, което внесе смут във ведомството.

А ведомството бе наистина смутено, нещо повече — беше уплашено.

Невероятно, но Витан-Вананд бе похитен. Елица Браничева бе заминала. Последното, без капка безпокойство, му съобщи по телефона лично инженер Браничев.

— А кога мога да разчитам да се чуя с дъщеря ви?

— Тя замина да следва в чужбина — сухо отвърна слушалката. — Позвънете някой ден, когато тя ми съобщи номера си. Дочуване.

— А къде, прощавайте…

Но линията бе прекъснала. Георгиев остави телефона с неописуемо облекчение. И без проверка ясно виждаше позната картина — същото като с… ъъъ… Хисарски.

Не вярваше, че издирванията ще дадат резултат. Никой повече нямаше да чуе и да си спомни Елица. Освен може би родителите ѝ — и те щяха да бъдат спокойни. И заради това Ясен също можеше да си позволи да не мисли повече за цялата история. От него се изискваше да изимитира някаква дейност, колкото да успокои началството, да изложи някакви логични и убедителни съображения, запазвайки истинските изводи за себе си. По-точно — да ги скрие от самоуверени глупаци. А всички специални служби по цялата планета се състояха тъкмо от самоуверени тъпуци, тъпуци, ала с възможности.

Възможности, които не струваха пукната пара пред един средновековен магьосник. Лично се бе убедил в това. Изпитваше някакво злорадо удовлетворение, че сега и тялото на Витан-Вананд е недостижимо за който и да е от този Свят, защото не вярваше, че някакъв маниак или безцеремонни чужди специалисти най-арогантно са отвлекли полуживата плът на вещера. Момъкът беше избягал. И по-добре.

Тази кристална очевидност обаче не се нуждаеше да бъде посочена на ръководството. Щеше да предизвика само нервност и глупави ходове. Нека вярват в която версия си поискат. Ясен възнамеряваше да хване най-достоверната хипотеза, която би задоволила началството, и да я разпише до съвършенство. И всичко да утихне, службите отново да се заемат с рутинната работа, да хукнат по активни мероприятия, да подгонят дребни апаши, да дебнат по-едрите, в търпеливо очакване акулите да загубят високо покровителство, за да бъдат използвани в голямата мръсна подмолна игра… и повече да не преследват вещери, змейове и извънземни пришълци, които, разбира се, са измислица… но по-добре да не пресичаш пътя на тези измислици. Те хапят. Особено щом си го изпросиш — хапят безмилостно!

И тъкмо една подобна фикция подскачаше в мислите на Ясен Георгиев и му пречеше да свърши замисленото белосване на опашатата лъжа по секретното дело с номер вместо заглавие. Щеше да маскира една лъжа като истина.

Истината пък щеше да си остане истина, дори премълчана.

Нямаше такива тук, които да са дорасли до нея. Никой не би прочел чистата истина и не би намерил подир това сили да я остави настрани, съзнавайки, че не е негова работа повече да я пипа.

Никой, включително самият Георгиев. Той разбра това за себе си, когато се хвана, че обмисля контакт с новия Посетител.

Изводът намирисваше на обида, но бе и окуражаващ — да, и аз съм тъпак, но като всички останали, никак по-лош. И наистина, какво изкушение! И този път няма грешка, няма объркване, лицето под маската бе изчислено правилно.

Нищо, нито ред, нито дума в папката не загатваха съществуването на Новия. В цялата Служба единствен Георгиев знаеше за него. И нямаше да го разкрие, освен… ако сполучеше. И тогава страшно много хора биха спечелили.

Ясен се запита колцина от тях го заслужаваха. И още по-гадното — най-недостойните щяха да се възползват от Златната ябълка най-пълно, щяха да грабнат лъвския пай от нея. Хм. Не всичко обаче става за обиране и плячкосване. В Библията някъде пишеше, че слънцето свети и над праведни, и над грешници. И никой лакомник не е успял досега да го приватизира. Значи все пак е възможно. Остава само една малка подробност.

Да се срещне лично с Посетителя.

Георгиев се загледа в пръстите си. Не трепереха. Е, говореше ли това, че наистина е готов да се изправи очи в очи със създание, чиято призрачна опашка бе подгонил преди две години, разследвайки обстоятелства на черноморски уестърн!?

Не. Никога нямаше да събере достатъчен запас несъмнена храброст за такава постъпка. Но знаеше, че ако сега спре, ако не предприеме нищо, нямаше да си го прости. Възможност като тази, шанс един от милиард милиарда — нима някой му даваше право да попилее? А даваше ли му се правото да се възползва? Само действие може да отговори на този въпрос.

Ясен би се колебал обаче, въпреки нагласата да действа изпреварващо — ала колко рядко му се удаваше това в действителност! Но най-шантавото се състоеше тъкмо във факта, че вече бе тласнат към постъпка. Точно тази нощ той се събуди с взето решение в главата.

И похарчи деня, за да свикне с това си решение.

Чуваше безплътния глас, обяснил му в тазнощното съновидение ситуацията.

Беше към два след полунощ.

Пробуди се неспокоен, стана и се разходи по слипове и фланелка из малката си квартира. Целият му живот мина под наем или по общежития. Отвикнал бе да притежава нещо свое, което да не може да вземе под мишница, или такова, че да не става за подкарване, пък било и до сервиза или близкия охраняем паркинг. И ето — сега също, не му беше останало нищо, освен джипа — негова гордост, защото спадаше към стилните вещи, с които Ясен се опитваше да се обгражда през целия си съзнателен живот. Два пъти го бяха крали, но благодарение на системата за охрана с вграден таен предавател автомобилът бързо се намираше. Дори неодраскан.

В личния му живот настъпи пълен крах. Много бързо всичко се разпадна. Предварително, някак предусетил вътрешното скъсване с жена си, той няколко пъти се напи зверски. Последва развод. Мина цивилизовано. Вече бившата му съпруга се завърна на служба в конната полиция. Тя обичаше животни. Веднъж се засякоха в Южен парк. И двамата смутено отклониха погледи.

По същия начин и сега той отклони очи от китарата си. Прекрасен инструмент. Уж кухарка, модел Кремона, но бе правена по поръчка. Строен черен гриф, черно женствено тяло, бели прагове, бял кант около отвора на резонатора, изрязан във форма на нота. Скъпи сребърни струни, никелирани ключове. Още докато ухажваше… да… той ѝ пееше:

… Дали не би било добре да беше продължил в консерваторията класическа китара…?

Така че, освен колата и Кремоната, Георгиев отново не притежаваше нищо. Ах, да. Чудото… Онази история, която бе взела стремително да се забравя, да се заличава в паметта… а после изведнъж отново изпъкна, сякаш беше се случила вчера. А наистина, само някакви си месеци бяха отминали от бруталния сблъсък с приказните събития. Благодарение на своята работа Георгиев имаше съмнителното щастие да се докосне до нещо отвъд познатия му свят и измерения.

Едва ли би му хрумнало от само себе си, че живее на ръба на вълшебства, в страна, която повечето млади и енергични хора се стремяха да напуснат.

Обратно на тях, в България се завръщаха змейове.

Ясен жадно пи вода от мивката в кухнята и седна на табуретка пред масата с неприбрани чинии. Точно в този момент спря токът.

Във внезапната тъмнина, от която подскочи, забравеният при пробуждането сън се върна, оглушително ярък, отчетлив… само малко размазан в началото.

Някакви въздушни сенки го въвеждат в хол с високи тавани. Ослепително светят свещи от груби каменни свещници, но стаята тъне в сгъстен сумрак. Смътно различава ориенталски килими с окачени колекции хладно оръжие. Мирише на восък, прашен пергамент и омайно силен тютюн.

Ясен се чувства като под конвой, но не може да различи водещите го, както и помещението, в което невидимите стражници го оставят, още повече че най-важното за гледане е пред него.

То е кресло с висока облегалка. Прилича на трон. В сянката му седи възрастен мъж и пуши наргиле. Водата бълбука, дим се дипли край свещите, които само го заслепяват като прожектор на разпит.

Лицето на седящия пристъпва напред. Той гледа мрачно изпод вежди и мълчаливо подръпва от мундщука. Облечен е пребогато, същински персийски шах. Обаче удобно изпънатите и кръстосани крака са обути в дънки с кръпка.

Георгиев разпознава седящия. Отваря уста и пламва в притеснение. Не може да намери в главата си името му.

— Заповядай — махва небрежно онзи.

Ясен послушно подгъва колене и задникът му потъва в пухкава възглавница, поставена върху отрязана горна част на антична колона. Капител, сеща се за думата Ясен. Капител дорийски стил.

Някога мечтаеше да учи археология, но го теглеше и към техническите науки. Накрая записа право. Организира с колеги рок състав…

— Ъъъ, здрасти, наборе.

Така избягва обръщението по име, за което още рови в паметта си, ужасен от внезапното предателство на пословичния си контрол над спомените.

— Една водка? — любезно предлага домакинът.

Чашата увисва във въздуха пред носа на Георгиев.

— Кола?

Ясен свежда поглед. Макар името още да е зад седем печата, нищо друго не е забравено.

— Почти нямах друг изход.

— Е, все пак намери.

— Да.

— Наздраве тогава. Спокойно, нямам слабост към стрихнин и цианкалий. Освен това ми трябваш.

Георгиев отпива — първо водка, чашата е запотена, алкохолът е толкова качествен, че изумява, а после, не без опасения, влива глътка кока-кола. Задържа я в устата си. Нормален сладникав вкус на кола. Газираното щипе небцето. Преглъща, едва не се задавя. Нищо му няма.

— За какво ти трябвам?

— За работа.

Изчаква, но домакинът пафка наргиле и си трае.

— Би ли уточнил?

Отговорът е въпрос:

— Ти какво толкова стръвно преследваше, неясен Ясене? Змейове, ако не се лъжа. Така ли беше?

Георгиев внимателно потвърждава и пак сръбва водка. Не обича да го подлагат на напрежение, прекрасно познава похватите и те са му неприятни, когато ги изпитва върху собствения си гръб.

— И успя ли?

— Да хвана змей? Опазил ме Бог.

— Бог? Той не предпазва от дивотии, да не кажа глупост.

— Айде смъкни картите, наборе. Какво искаш?

— Да не хващаш змей. Само да го намериш.

— Нищо работа. Дадено. Какъв го искаш — пембян, черен, зелен? На ивици?

Смръщване.

— Сега не се таковай… не ти отива. Освен че си ми длъжник, сега си ми и на гости. Дори когато си ми бил най-неприятен, забелязвах, че се държиш възпитано, делово. Май си разстроен. Наздраве.

Георгиев забелязва, че седи пред трона по слипове и потник. Присвива устни и признава неохотно:

-… Да, донякъде ми е нервно.

Чашата се държи във въздуха и Ясен крадешком проверява дали не я крепи например прозрачен плот на маса.

Човекът отсреща пуска тънка усмивка и изрича нещо на пръв поглед неуместно:

— Не разполагаш с никакъв простор за избор — и подчертава забележката си със струя тютюнев дим. Наргилето избълбуква насмешливо.

Георгиев свива вежди и поглажда върховете на пръстите си. Понеже събеседникът вече е избил вън от полето гласеното възражение на Ясен, сътрудникът простичко пита:

— Къде ще го намеря?

— В Панчарево. Има едно заведение. Ще обиколиш улиците след гимназията и ще го познаеш на часа. Само тръгни. Утре. Приключението ти е ГАРАНТИРАНО.

— Същият ли е, за който си мисля?

— Категорично.

— И след като го открия — какво да правя?

Домакинът разперва длани, лактите му не се отлепят от облегалките.

— Каквото искаш.

Няколко димни колелца се насочват към Георгиев, той пъди пушека с ръка.

— Вярвам, че няма да нахълташ начело на армия, защото този път не разполагаш със заложник. И насреща ти няма да има човешко същество с паранормални умения, а същински дракон. Може би малко… неспокоен. Вероятно лесно раздразним, ако опиташ силов натиск. Ха. Хич не ме вълнува какво ще предприемеш, ако сбъркаш, ти ще си изпатиш и може би най-видиотените измежду онези, които ще доведеш. Странични щети няма да има много, невинни жертви също, понеже змейовете пипат много по-прецизно от натовски бомбардировачи, но пък и стигат докрай, за разлика от гореспоменатите. Говоря ти всичко това, понеже и сам си го мислиш. По същество ми е абсолютно безразлично как ще постъпиш. От теб се иска да откриеш змея… А натам може и да нямаш голям мегдан за импровизирани действия.

— Много… несигурни перспективи. Преди да се съглася, трябва да разполагам с повече яснота по въпроса…

— Не съм те повикал, за да поставяш условия. Посочих ти къде можеш да намериш змей. И толкова. Нищо друго. А сега, ако си привършил питието, моля да ме извиниш за нелюбезността… и да се събудиш.

Георгиев наистина се събуди тогава. И в устата му нагарчаше…

Ясен потърси в папката името на домакина на съня. То все му се изплъзваше.

Лъчезар Хисарски.

Отпусна се на бюрото и установи, че подхвърля в ръка ключа от „Гранд Чероки“-то.

Нямаше унижение в това Съдбата да хвърли вместо теб жребия, нали? Рубиконът се преминава самостоятелно после. Отстрани е неотличимо от проява на собствена воля.

Представи си, че минава някаква въображаема река. Мъкне тежка канистра бензин, воняща течност се лее по дъските на моста. Остава да щракне запалка, да драсне кибрит и път назад няма… А сега даже не се изисква сам да пали — ето, стои отсреща онзи, който с едно издишване ще изпепели отстъплението…

Змей.

Боже мили, нима държавата ни гъмжи от тях?! В рамките на една и съща година, добре де, и малко преди нея, но за съвсем малко, ако го погледнеш като минало време, той, Ясен Георгиев, се натъкна на следи от присъствие на фантастични същества, спокойно живеещи сред хората. Същите тези хора, с които говори един и същи език, има подобен манталитет, изповядва криво-ляво близки ценности, носи както достойнствата, така и недостатъците им като народ, като историческа съдба и късмет!!!…

Може би нормалното би било да се е уплашил. Особено сега, в момента. Вместо това чувстваше почти възторг и по момчешки разпалено любопитство. Навярно права бе жена му, уви, бившата, че повечето мъже рядко стават възрастни. Предимно играят на такива.

Както и да е, какво от това. Предстоящата среща с истински, жив дракон, при това роден и израснал в България… как е могло да се случи подобно нещо, впрочем?

Стига съм умувал. Да тръгвам и да го видя!

— А прочее, смятам, че Картаген трябва да бъде разрушен — рече си Ясен Георгиев на глас.

И след като изрецитира този любим цитат, той решително събра книжата, за да ги заключи в сейфа.

2.

— Къде е Искра, ченге?

И какво да ти кажа сега? — също така мрачно отговори Северин, само че наум. — Хубав въпрос. Не беше ли с тебе бе, бате?

— Беше — отговори змеят. — Закъсняхме. Върнахме се. Дойдох пак. И не я надушвам. Какво се е случило? Знаеш ли нещо?

Опааа… и мисли четем значи. Сюр-прайз. Честито.

— Не ми губи времето — изръмжа гостът. — Искам да знам къде сте я скрили с онова човеченце! Писна ми и съм на стъпка от това да стана бесен.

Северин нямаше желание да използва оръжие, но все пак крадешком потърси пистолета. Лежеше на масата, на половин скок разстояние…

„Аркусът“ мръдна като жив, стрелна се по въздуха и шумно се удари в отворилото се от само себе си чекмедже, което се захлопна и дори скръцна с бравата, макар ключът да се намираше на лавицата пред книгите, половин метър по-нагоре.

— Това е, за да не се изкушаваш излишно — Иван-змеят отпусна ръка — лапа? — която сочеше библиотеката. — И без това не би ти помогнал. Е?

Въздухът ли се беше встъклил и не ставаше за дишане, а за кусане с вилица, или мускулна треска стискаше край ребрата, но Северин не намери сила да издаде дори звук.

Спасението дойде от там, откъдето бе идвало винаги, откакто съществуваше агенция „Орфей-С&В“.

— Защо не седнеш? — Венета фамилиарно хвана чудовището за лакътя, от който стърчеше полупризрачен палец с нокът като кама. — Ако после решите да се биете, хубаво, но нека да се държим като възрастни хора… добре де, просто като възрастни и интелигентни. Едно кафе?

От змея лъхна изумление и изведнъж очите му, убийствени като на немаскиран филмов робот-терминатор, взеха да гаснат и той пристъпи напред, воден от младата жена.

— Бива — рече необичайно меко за свирепия си вид. — Без захар, но със сметана… хайде, нека е мляко, щом друго нямате…

Венета поспря за кратко. Имаше вид на откривател, изненадан от откритието си, въпреки че го е очаквал.

— „Четирийсет дни бабата пояла змея с мляко — изрецитира тя. — А на четирийсет и първия оставила бакъреното менче, ала то останало непокътнато. Вдигнала го и що да види — четирийсет алтън-жълтици. Разбрала, че змеят оздравял и отлетял…“

Иван стоеше в човешки вид, склонил глава на една страна. Но като сянка край него витаеше тъмният ореол на истинската му телесна форма. Той бръкна в джоба, извади нещо и щракна с пръсти към Венета, която ахна към бляскавия звънък предмет в шепата си.

— Носи го като медальон, за здраве и късмет. Ще ти отива! — Гостът светски седна в креслото, което, обратно на очакванията на детектива, не изскърца тежко. Сянката на змея разпери по пода страховити криле.

— Само момент! — Венета изприпка към кухнята.

Змеят обходи с неразгадаем поглед стаята. Спря се върху книжките с приказки и се ухили за момент, от което Северин се почувства меко казано зле — зъбите на този тип сякаш всичките бяха кучешки, големи и остри.

— Затвори си устата, ще лапнеш някоя муха — рече Иван.

Северин се сепна, стисна челюсти и отметна одеялото. Приседна и се опита да издържи змейския взор.

— Чакаме дамата — предупреди гостът, — после ще говорим. Като възрастни и интелигентни.

— Нямах това предвид — протестира Северин — Фирмата не се занимава с клюкарски случаи. Лично ваша работа си е. Просто…

— Не намери подходяща дума, да — съгласи се змеят. — И после?

— После онзи… клиентът… дотърча в офиса и изкара една истерия, че Искра е изчезнала. Спомена за тебе… Обаче не му беше присърце темата. Добре, ясно е, че знаеш… И това е. Венчето прояви снимките и седяхме тук и се чудехме какво съм заснел…

— Ти се чудеше — уточни змеят. — Ех, брато, не си заслужавате жените вие… Карай.

— Това е — натърти Северин.

— Вярвам ти. Ще трябва да ида до тях — „тях“ той произнесе през зъби.

— Вилата на Тонев е в Панчарево — рече изведнъж Венета. И Северин, и змеят се втренчиха в нея. — Ти не знаеш ли за вилата?

Северин не бе сигурен дали одобрява нейната проява на пристрастие. Змеят гледаше младата жена замислено.

— Благодаря — рече накрая. Отнесе се в нещо незримо пред себе си за около минута.

Северин поклати с укор глава към Венета. Тя сви рамене.

— Тъй, добре — Иван стремително скочи. Очакван тътен по пода нямаше. Очевидно не бе тежък в обичайния смисъл на това понятие. — Прощавайте, ако имаше нещо. Тръгвам. Сбогом.

— Почакай — спря го Венета. — Обещай ми, че…

— За Тонев ли? Уф, кой ще се занимава с празно място… Хубаво, обещавам. Спокойна ли сте?

— Благодаря. А приятелят ви?

— Алванд? О, не. Той е истински дракон, никога не се меси в чужди лични работи! — Змеят се подсмихна и тръгна към вратата.

Венета го спря отново:

— Сигурен ли си, че трябва да идеш там?

— А къде?

— Искаме още малко време. Десетина минути.

— За?

— Обясни ни. Имаме право да знаем. Да разберем какво се случи.

Змеят постоя в нерешителност. После се върна и седна.

— Да. Петнайсет минути не решават нищо. Какво се е случило искате да знаете, така ли?

Северин се запита наистина ли го иска. Иван направи гримаса към него:

— Между другото, поздравявам те, издържа на психощита ми. Ако обаче те бях усетил, можеше и името си да забравиш.

Детективът тихичко хлъцна.

— Когато ни засне с фотоапарата — поде змеят, — ние се прехвърляхме… не е точната дума, но няма значение. Не преминавахме у нас, в Долната земя, както я наричат в приказките. Бяхме… по-близо… — той погледна към библиотеката сякаш с носталгия. — Всемирът има по-сложен строеж, отколкото го пише в учебници и списания. И в същото време по-прост. В близост до масивно тяло, като звезда например, четириизмерната тъкан на вселената е подложена на напрежение. Времето търпи забавяне спрямо пространствените измерения, които всъщност са единайсет. Но обикновено те са групирани в устойчиви структури, комбинация от три различни измерения, които образуват една дадена триизмерна реалност с четвъртото измерение — линията на времето, определена като такава от структурите в същата реалност. Реалност, която е достъпна за сетивата на обитателите си. Така една слънчева система съдържа дванайсет факториел реалности — близо половин милиард. Далеч не всички стават за живеене. Понякога условията там са твърде РАЗЛИЧНИ… Нещо неясно ли казвам? Ориентирам се по онази бала списания „Космос“ и популярна литература… Не ги държиш за украса, нали? Е, значи ще схванеш. То е нещо, което умен човек ще го разбере.

Северин не беше сигурен в коя реалност се намира. Виждаше госта странно: уж нормален младеж, особено в светлината на нощната лампа, под разкопчаното му яке — черна фланелка с хипарски знак, но… периферното зрение продължаваше да долавя другата форма, а когато Иван попаднеше в блуждаещ, нефокусиран поглед, около тялото му се завихряха сенки, мяркаха се бледи образи като на двойно експонирана снимка — люспи с шипове, криле и дълга опашка, която нервно си търсеше удобно място.

— И така, всяка звезда във Вселената разцепва хиперреалността на множество самостоятелни слоеве, самостоятелни реалности. Хората и змейовете обитават такива отделни една от друга реалности. Обаче отделната реалност, особено населената с живот, има свои… „отражения“, версии. Защото времето не е поток, нито стрела. Такова ни се привижда. Съществува една най-стабилна за възприемащите я посока на стрелата на времето. Но не са „забранени“ и други времеви линии, които сключват ъгъл с „най-масовата“ или са успоредни на нея. Тези различни от „нормалното“ стрели пораждат подреалности на дадена реалност, „отраженията“. „Разстоянието“ между подреалностите е по-лесно преодолимо от „разстоянието“ между реалностите, които са подредени в енергийно-времева йерархия и не могат да се прескачат без преминаване през тях. Човешката и змейската реалности са съседни. Обаче за хората те са толкова досегаеми, колкото Еверест за един охлюв. Бариерите между отраженията в рамките на една реалност са по-ниски — например, като Витоша. Само че повечето хора се намират в инвалидни колички пред тази „Витоша“… Успявате ли да си го представите?

Северин и Венета кимнаха колебливо.

— С Искра проникнахме в подреалност на тукашната реалност. Има места, където Бариерата е тънка. Може да се прекоси дори случайно, въпреки че се случва извънредно рядко. Аз и Искра ходехме до „Витоша“, за да може Искра да свикне с Преминаването. Тренирахме. За скок към „Еверест“. Сега — ясен ли съм?

— Как изглежда там? — прекъсна го внезапно Венета. Беше стиснала юмруци до побеляване.

— Отвъд Малкия проход, който снимахте ли? Същото като тук. Обаче няма хора. Дива, необитаема от разумни същества планета. Витоша, образът на планината там, е обрасла в гори чак до Черни връх — като рунтава мечка. В Искъра можеш да къпеш слонове. Страхотно. Понякога… най-често деца… попадат в такива варианти на своята реалност. Но не остават там напълно, защото носят мехур от собствено време и след известен престой изкачат обратно в тукашния свят като коркови тапи от вода… В този смисъл „отраженията“ по-трудно се колонизират от другите базови реалности, в тях престоят е ограничен — като пребиваването на гмурец на морското дъно. Налага се да излизаш в основната реалност, дори за минутка само. — Иван внезапно се втренчи във Венета. — Ти си попадала в такова място, знаеш как е.

Венета видимо трепна, отвори леко уста, разхлаби свити юмручета.

— Та това е, което мога да ви кажа — рече Иван.

— А защо изобщо сте тук? — намеси се Северин.

— Това е… по-дълга история. Ще ви я кажа. Може ли една цигара?

— Ааа… Ми ето ги.

— Мерси.

Косата на детектива настръхна, когато хвърленият до захарницата пакет шавна и една цигара скочи към змея, който разсеяно духна крайчето ѝ и пламналото огънче се разгоря от дълбокото дръпване. Иван издиша дима и се смръщи към цигарата:

— Ама че гадост… Та така. Имало едно време драконче…

Замълча, забил показалци между веждите си и седя така достатъчно дълго — самовглъбен и далечен, — за да накара детектива да потропа с пръсти по масата, а младата жена внимателно да подрънне с лъжичка в чашката. Гостът не реагира още няколко секунди, а после с продължителна въздишка се пресегна към пепелника… и забрави цигарата, която продължи да дими между пръстите му.

— Не — каза той. — Не започва така. По-вярното е… имало едно време война…

Бял „Опел“ потегли от жилищен блок в квартал Княжево, измъкна се от потока коли през няколко преки, прекоси разбито кръстовище с повреден светофар, където цареше същинска лудница.

Скоро гумите носеха автомобила по Околовръстното, двигателят меко бучеше. Воден от опитна ръка, опелът изпреварваше другите коли и край него преминаваха с подрусване по кръпките на асфалта студените софийски покрайнини. Светът бе замрял на прага от есента към зимата.

В България рядко се случва истинска есен — от един момент нататък летните нощи и сутрини стават по-студени, блести слана. В уморените зелени къдрици на дърветата зажълтява, рижавее, червенее — без значение какви ще са цветовете, това е като прошарена коса. И макар че небето синее особено красиво над новата премяна на горите — кои щедро посипани с багри, кои едва докоснати по върха на короните, рядко всички дървета успяват да облекат подходящи за сезона костюми. И изведнъж листата капят, изсипват се дъждове, няма и седмица — прехвърча сняг. Есента е преминала сякаш транзит, а когато случайно пък се проточи, хората я наричат циганско лято.

Настъпва зимата.

Есента на 1998-а година успя да заяви за себе си, разграничи се от лятото с дъждовни седмици и се постара да не бъде прекалено щедра на слънце, за да не я объркат отново с друго годишно време.

Но сега тя отлиташе към миналото, бързаше заедно с белия автомобил към закъсняващите снегове, които се подготвяха… но засега не напускаха облачните търбуси.

От топлото купе на автомобила Искра гледаше към замръзналия пейзаж, попиваше го със сини очи — сякаш само в тях природата пазеше цвета на помръкналото сега небе.

След пуста автобусна спирка опелът намали, моторът заглъхна, автомобилът продължи няколко метра по инерция със скърцащо шушнене на колела върху широкия банкет. По Витоша пълзяха надолу космати сиви мъгли. Виждаше се някаква трансформаторна подстанция, загадъчна, като декор за фантастичен филм от шейсетте.

Искра погледна човека зад волана.

Той не обърна към нея лице, криеше се от очите ѝ. Зад стъклото префучаваха леки коли, камиони, микробуси. Мърляв икарус заръмжа, заобикаляйки опела, и заедно с беззвучните ругатни на шофьора блъвна черен облак от ауспуха.

Искра още веднъж настойчиво присви очи към мълчащия мъж до себе си. Той продължаваше да съзерцава предния капак на колата.

Младата жена поугаси синьото под миглите си и се огледа към задната седалка, където лежеше натъпкан с багаж сак.

Мъжът разлепи устни към таблото, където индикаторът показваше пълен резервоар:

— Сигурна ли си, че си решила окончателно.

В гласа му не се появиха въпросителни интонации. Бе глух, уморен, набъбнал от мъка. Тъкмо последното го ядосваше.

— Да, Огняне. Но не държа да се чувстваш още по-зле отсега. Ще сляза и ще чакам рейс, щом ти е неприятно да идваш до нас.

— Казах ти, че ще те закарам…

Той измъкна ключовете от гнездото и ги запремята на пръстите.

— … и ще те закарам. Спрях за една цигара.

Въпреки това не бързаше да запали. Искра премълча.

— Искам да знаеш, че много ще ми липсваш.

— Моля те, нека не започваме пак — с нисък от умора глас отвърна тя, гледайки връзката ключове, — говорихме вече достатъчно. Моля те, престани с това самоизмъчване. Пуши и да тръгваме. Нека запазим добри отношения, въпреки раздялата.

Той нито взе цигара, нито понечи да запали колата. Отбягваше погледа ѝ, отнесен и будещ тревога.

— Огняне, тежко е и за двама ни, нека тръгваме, защото иначе…

— Иначе какво?

— … ще се прибера с автобус… — тя млъкна и присви очи.

— Иначе какво? — повтори той сковано и може би мъничко заплашително. — Какво искаше да кажеш по-точно?

— Което искам да кажа, казвам го.

— Не, друго имаше предвид.

Искра се пресегна към сака, но веднага се отказа да го издърпа на коленете си. Посегна към вратата.

— Искре!

Тя се понадигна от седалката, за да бръкне в задния джоб на дънките. Измъкна някакъв предмет и със замах го хвърли над волана. Нож с дървена дръжка изтрака в стъклото. Бе красива, ръчно изработена кама с фигурен улей и месингова инкрустация по дървото — такива продаваха по сувенирните магазини в Търново. Искра метна отгоре и кожената ножница.

— Как можа да го помислиш! — ледено каза тя. Гръдният ѝ тембър леко присъскваше като точиларско колело в метал.

— Защо все го мъкнеш тогава? От мен ли те е страх?

— Никой не заслужава моя страх, Огняне. Знаеш защо го мъкна, както се изрази. Това ми е спомен.

— От четири години не се сещаше…

— А сега се сетих! Огняне, или ще ме закараш, или ще си ходя сама. Говорихме дълго, говорихме цяла нощ. Стори ми се, че се разбрахме! Не искам, не желая и няма да ти позволя да ме разочароваш! Няма да спра да те уважавам. Значеше и значиш за мен много. Имахме мечти! Но отношенията ни свършиха. Просто са изчерпани. Пресъхнали. Точка. Е?

Той съвсем бегло я погледна. Бе достатъчно, за да може тя да забележи блясъка в очите му. Лицето ѝ от гневно моментално се превърна в загрижено, отрази в жал болката на мъжа, бръчки на състрадание прорязаха бялото ѝ чело над веждите.

Той сякаш замаяно заръчка ключовете в гнездото. Не веднага успя. Моторът забоботи и мъжът каза безизразно:

— Казах, че ще те закарам и ще те закарам там… където те чака… чакат.

— Винаги съм те ценяла за това, че държиш на думата си.

— Там, където те чакат.

Тя отново побърза да му отговори, изпитваше боязън, неприемане на тишина точно в този миг и тъкмо след тези негови думи:

— Чакат ме, да. Мама, тате. Моята стая, пълна със спомени. Огняне — тя се приведе напред и за момент сложи малката си длан върху неговата, едра и грубовата, държаща скоростния лост. Веднага отдръпна ръка, защото пръстите му я потърсиха. — Нека приключим нещата достойно. Далечни бяхме отдавна. Не мога повече да живея с тази чуждост до теб. Това ще е най-добре и за двама ни… — тя се намръщи, повече на последното изречено, толкова безцветно, банално, както и повечето думи, с които тя воюваше, откакто проговори… ала нямаше други.

Не разполагаше с други думи за този човек.

Взе старопрестолната кама, стисна дръжката до побеляване и кръстоса ръце на гърдите си, скри китки под мишниците и се отметна на облегалката. Втренчи взор пред себе си. Очите ѝ, допреди малко прозрачни и беззащитни пред чужда тъга, изстискаха болката в една-единствена сълза и потъмняха до наситено-синьо, вкаменено, неподвластно на яростните вълни чувства. Цялата заприлича на къс оцветен лед, издялкан като за китайски празник на зимата във формата на млада жена, залостила скръбта си зад мразовита стена.

Ала в сърцето ѝ пърхаше неизтребимата слънчева светлина, жарта, която винаги даваше сили на Искра. Но никой не можеше да я усети, ако сама не пожелаеше това.

Никой от този Свят.

Опелът плавно пропълзя към асфалта, без тласък ускори, превключи по-висока предавка — като идеален пример как се кара кола, и ето, отново се носеше напред. Бяла стрела в посивелия свят, жаден за зима.

И ние сме понякога като зимата, помисли си Искра, понякога се налага да идваме, за да премахнем слабото, отживялото и отживяното. За да бъде отново чисто. Макар и пусто…

Автомобилът ловко избягваше дупките по шосето и сякаш навиваше километрите на кардана си като скрипец на кладенец или пък хурка, точеща от вълмото прежда дебел вълнен конец. Машината пееше от скоростта, за която бе произведена.

Имало едно време война. Страшна и дълга.

Голяма Война. И все още я има. Последните нейни акорди. Затихващо ехо… Но тогава била едва в началото.

Бойна формация от три двойки, един оръженосец и неколцина присъединени към отряда същества попаднала в извънредно трудно положение. Ударната мощ на това ято по въздух била равна на възможностите на девет ескадрили стратегически бомбардировачи, по море надминавала флотилия атомни подводници, а на твърда земя би прегазила танкова армия както вълк минава през стадо овце. Според собствените им мерки, ятото се смятало за нещо като взвод.

Взводът вече няколко денонощия стоял блокиран на едно място. Бил плътно обкръжен отвсякъде — както в пространството, така и във времето. Отрязали им пътя за спасение както към низреалностите, така и към по-горните измерения. Вероятностните генератори на противника осуетявали всякаква възможност за отстъпление и по равнината на времето. Вражеските сили търпели огромни енергийни и материални загуби, но чисто механично, чисто количествено те превъзхождали ятото. Затова гибелта му била въпрос на часове.

Съществувала една възможност. Да отворят все пак Проход към друга реалност. Щяло да е в неестествено за целта място. Дори само поради тази причина Преминаването криело опасности и висок риск. Но заради изкуствените силови полета на противниковите машини, през пробит процеп в действителността било възможно да се измъкнат само един или двама войника от ятото. А после Проходът взаимодействал с вероятностното поле и следвала верижна реакция на локално разпадане на тъканта на пространство-времето. На практика — самоунищожаване на взвода.

Затова ятото се съпротивлявало, докато не изтощило силите си почти докрай. Не би издържало още една атака.

Тогава Водачът на ятото решил как ще постъпят. Не бил длъжен, но все пак попитал съратниците си. Те се съгласили светкавично. Защото вече били обмислили всички възможности и имали ограничен избор — да позволят да ги пленят или да загинат, спасявайки поне един или двама свои другари, събратя.

Имало и трети изход — ятото да изкриви и затвори пространството около себе си в непроницаема сфера, под която да се укрият всички. Но предпочели второто. Престоят в сферата би могъл да продължи хилядолетия, а трябвало да се опитат да предупредят Голямото ято, че във Всемира се е появил Враг…

Две двойки от взвода очаквали деца. Още твърде рано им било да се родят. Нямало начин да бъдат спасени физически. Затова майките, които никога нямало да станат същински майки, помолили (защото такова нещо не се заповядва) една девойка-боец от свитата на ятото да им позволи да ѝ поверят душите-съдби на своите чеда. Понеже било сигурно, че само един ще оцелее. ТРЯБВАЛО да оцелее. Евентуално след момичето от свитата щял да опита бягство през Прохода и единственият оръженосец от обкръженото ято.

… Вие се чудите какво значи това — поверяване на душа. Душа и Съдба значи едно и също, но нямам време да го обяснявам. Душата и тялото не образуват едно цяло, нито представляват половинки на някакво цялостно същество. Свързани са в мъчноразделима прегръдка — като протоните и неутроните в атомното ядро. Разделянето им означава смърт… но не задължително. Не можете да си го представите? Хайде бе! След като не сте се побъркали в училище, когато са ви казали, че материята в действителност е изградена от пустота, значи ще преглътнете и това…

Процедурата била кратка. Младата самодива приела още недоразвитите детски души от двете змеици. Може да се каже, че чудодейно забременяла, но не точно в плътския смисъл. Тя трябвало да пренесе дракончетата там, където ще ги доизносят и родят по нормалния начин, според естествените срокове и в естествените им телесни форми.

От предните позиции докладвали за признаци на нов щурм. Затова сбогуването било кратко.

Двете змейски семейства родители, които никога нямало да видят потомците си, отворили Проход. Самодивата и оръженосецът скочили в портала… и се стопили в сиянието му в същия миг, в който цялата физическа материя около обсаденото ято се превърнала в нещо неописуемо. Нещо страшно за поглеждане и от милиард километра разстояние.

За нищожно парченце от време ятото и близките до него подразделения на противника се разпилели в безкрая като потоци елементарни частици, светлина и твърди лъчения. Половината от масата на безжизнена луна, където ставала битката, се анихилирала. Времето в хипоцентъра на реакцията се усукало, предизвикало бързозатихваща ударна вълна, тя извела от строя вероятностните генератори на вражеските пространстволети, които орбитирали на висок рейд и останали сравнително незасегнати от взрива.

Няколко котла по-късно останките от „спечелилата“ двубоя флота се събрали и преброили оцелелите. После, лишени от възможността да пронизват мигновено пространството на големи разстояния, камо ли да отварят собствени Проходи, се повлекли с подсветлинна скорост към обитаем свят в същата система. Това била малка планетка с атмосфера, удържана да не се разсее в космоса от силово поле, което човек би нарекъл „магическо“. Екипажите на корабите-пространстволети нападнали планетката. Те следвали присъщата им логика, че подобно поле трябва да има източник, уредба, която да употребят вместо вероятностен генератор и да възстановят мобилността си в слоевете реалност, в които се водела войната.

Разбира се, сбъркали. Нямало генератор. Самият живот пораждал такова поле. Само дето пилотите на пространстволетите нямали представа как да се възползват от това за своите си нужди. Може би дори и не разбрали как стоят нещата. Разгневили се… и опожарили със слънчев чук малкия свят. Превърнали го в обгоряла главня, покрита с радиоактивен прах.

Орляк шаркански крепости вече бързал към същата система, привлечен от взрива на ятото-взвод. Но щом засекли предсмъртния вопъл на малкия свят, господарите на зертоните побеснели. Ламите, за разлика от възрастните змейове, често си позволяват да сърфират върху вълните на своя гняв.

Сестрите настигнали врага и го принудили да бяга. Пространстволетите опитали да отблъснат преследвачите с атомно оръжие. Размаханият насреща слънчев чук само още повече разярил ламите в крепостите. Без да знаят, пространстволетите изгубили всякакъв шанс за пощада.

Зертоните притиснали корабите-убийци към слънцето — звездата на системата — и ги накарали да преминат през короната, досами фотосферата. Повечето съпровождащи флотата кораби изгорели още на подхода. Що-годе невредими останали единствено суперпространстволетите. Премъдрите Сестри от ламийските крепости разтърсили със заклинания звездата. Лекичко, само за да предизвикат малки изригвания.

Протуберанси пресекли траекторията на преследваните злосторници. Защитните им екрани издържали само няколко секунди на плазмените факли. Огнени гейзери разнесли в космоса на онази реалност превърнатите в йони врагове. Заличителни проклятия изтрили от Всемира дори психовълните на загиналите същества от пространстволетите.

Халите никога не се церемонят, когато налагат възмездие.

После ламите проследили пътя на унищожената флота и установили, че Врагът съвсем скоро е убил малко шарканско ято.

Войната едва започвала, Великото примирие между шарканите още не било настъпило, но Сестрите незабавно изпратили вестоносци при своите братовчеди, змейовете, за да им разкажат за нещастието, сполетяло няколко двойки воини.

Междувременно продължили да търсят оцелели в мъглявината от прах, останала от разбитата луна. Напразно, нямало никой оживял, но не спирали да се надяват да открият поне нечия Сянка…

Уви. А и скоро им се наложило да изоставят издирванията си, защото Врагът предприел нова масирана атака, проникнал в множество реалности и епохи. Ламийските крепости се събрали със змейските зертони и поели на бой. Оставили разследването колко и кои са загинали за след войната.

… Мъчно ми е да кажа кога е станало това с мерките на човешкия свят. Теорията на относителността с някои допълнителни тънкости важи в целия Всемир. Но събитията, за които ви разказах, предизвикали реакция в съседната реалност, известна като Долната земя, приблизително когато тук, на Балканите, сърби и унгарци претърпели кърваво поражение на Косово поле. Самата Голяма война в извънчовешката низреалност навярно започнала повече от стотина години преди това, горе-долу когато в Европа гръмнали първите барутни оръжия…

Самодивата не попаднала в онези времена. Вероятностните полета смутили силно Прохода и той се отворил не само не в онази реалност, към която бил насочен, но и запратил Преминаващата девойка напред в бъдещето. По-точно — в тази реалност, човешката, вашата. Самодивата се озовала в 1963-а година, в България.

И после, когато тя ме пося за живот в утробата на човешка майка (плодът ѝ бе обречен заради тежки вродени увреждания… и дори вече бе умрял като душа), когато се появих на бял свят в човешка кожа и пораснах, самодивата ми разказа, почти както аз ви го разказах, какво се е случило.

Онова, което тя нямаше как да знае, научих от летописите на моята раса и от една Премъдра ламя, която е преследвала убийците на моите родители още като последна, най-млада сестричка в роя си. И ме попита после Премъдрата: как са се казвали загиналите шаркани от малкото ято.

За първи път в живота си произнесох на глас имената на майка ми и баща ми. Казах на Премъдрата и имената на другите двойки, оръженосеца и самодивите от свитата. Втората двойка, която назовах, бяха родителите на жената… която вие наричате в този свят Искра.

Оръженосецът загинал, отдавайки жизнената си сила на самодивата, която носела в себе си душите на неродените змейчета. Той ѝ предал цялата си жизнена енергия, за да я спаси от шока на смутеното преминаване. Ние на практика почти нямаме инстинкт за самосъхранение, много добре сме защитени и издръжливи, затова не ни е необходим, надживели сме го преди много, много време. Оръженосецът постъпил както трябвало да постъпи всеки друг шаркан на негово място. Изтощил се като батерийка и умрял. Би се учудил, ако за това му били благодарили.

Самодивата дълго търсила подходяща майка за другото драконче, за Искра. Нуждаела се най-вече от такава майка, която би издържала да износи душата на змейското момиченце. И да не е за сметка на живот на нейно, чисто човешко дете. А и важно било дракончетата да са близо едно до друго. За да се намерят. И пробудят.

А развитието на душата-съдба на Искра принудило самодивата да побърза. Била на края на силите си, когато намерила подходящата жена, роднина на третата ми, човешката майка. Така решила, че ще е по-сигурно — като братовчеди по кръвта на телата си, змейчетата щели по-лесно да се открият едно друго, все пак не са останали толкова много народи, които да са хем цивилизовани, хем да държат на роднински връзки. Разбира се, би могла да не го прави точно по този начин, но било необходимо максимално да се намалят неблагоприятните събитийни линии.

Така на двайсет и трети октомври хиляда деветстотин шейсет и седма година се роди и Искра.

… Мисля, че самодивата не попадна случайно в реалността на хората. И на всичко отгоре на Балканския полуостров. Произходът на нейното родно племе е оттук, родовата им памет е почти наследствена, тя е виждала в сънищата спомените на своите прабаби, които общо взето имали добро отношение към древните тракийски племена. Дори името на самодивата тук, в човешкия свят звучало съвсем по наш… съвсем местно — Гюргя. Само че сбърка времето. От траките нямаше и помен, освен бледи следи в кръвта на съвременните балкански народи. Гърци, римляни, византийци са изтребвали познатите на предците на Гюргя човешки племена. Но и българите ѝ се сторили приемливи. Тя бързо се приспособи към човешкия начин на живот. Не ни изостави. Зорко следеше как растем, как живеем. Бдяла е над нас. Готвела е запознаването — разпознаването — ни.

Едва отскоро си давам сметка колко ѝ е било трудно. Съвсем сама в този свят. Без никакъв шанс да го напусне самостоятелно. Разчитала е ние да я изведем със себе си, щом пораснем достатъчно. Може да се е надявала да пристигне преди това облачна крепост, пратена да търси изгубените шаркански деца. Надявала се е, да, но не остана със скръстени ръце да чака спасителни зертони. Отрака се, стана медицинска сестра. Милата ми междинна майка…

Не доживя до срещата ни. Животът ѝ прекъсна съвсем нелепо. Изгоря при авиокатастрофа.

Беше предвидила и това! Ние оставахме телесно братовчеди и бе въпрос единствено на време някой ден да се срещнем. Нещо повече… кака Джери, както ѝ виках, остана до мен, за да ме напътства. Избра много мъчителна и безрадостна форма на мъждукащо съществуване, за да е сигурна, че ще изпълни обещанието си към мъртвите ни родители и дълга си към нас, отчасти И НЕЙНИ деца.

Знаете ли… Тя се оказа права. Въпреки че войната бе заличила следите на ятото-взвод и дирята на принудения Проход, нас са ни търсели! Многобройни експедиции проверявали свят по свят, епоха по епоха, навсякъде, където имало и най-малка надежда да открият загубени във вихъра на бедствието. И спасението пристигна. В доста драматичен момент от живота ми. Наблюдаваха ни, защото бяхме близо до това да се измъкнем от чуждата на същността ни реалност сами. За съжаление… това не стана. Затова ме измъкнаха оттук, когато видяха, че нямам друг шанс.

Знам, надушвам маса въпроси в главите ви. Повечето неща не съм в състояние да ви обясня разбираемо. Не само защото бързам. Едното от затрудненията ми иде от условно казано бедността на човешкия език. Пълнотата на тази история например е неизразима с познати ви думи. Казвам това не като поетична хипербола. Математически е изключено да дефинирам нечовешки понятия с кой да е език на хората. Бих могъл да го кажа на онзи Език, който Северин подслуша. Но ще ме извините, няма да го направя, той е предназначен за много интимно общуване, не би било тактично да го употребявам. А и вие, хората, нищо не знаете за войната, за която говоря. Постарахме се да ви я спестим. До голяма степен успяхме. Пък и… вижте, и без друго вече ви обърках представите предостатъчно. На вас вече ще ви бъде трудно да продължите да живеете спокойно, както преди — да ходите на кино, да пиете по кръчми, да слушате музика и да тичате на работа, просто да се разхождате по улиците, да се тормозите за нещата от вашето битие, да плачете, да се смеете, да се любите… да мечтаете и строите планове. След всичко, което научихте — няма да ви е лесно.

Змеят млъкна. Местеше поглед от Северин към Венета, но не ги гледаше, унесен в мислите си.

— Защо тогава ни каза всичко това? — обади се с дрезгав глас детективът.

Иван се сепна. Заслуша се в нещо. Вдигна учудено вежди. Сетне криво се поусмихна.

— Боиш се, че ще залича спомените ти. Недей.

— Тогава защо ни каза толкова неща?! Ами ако се раздрънкаме…

— Че защо? Няма да ви дадат Нобелова награда. Ще ви наградят с нещо друго, което няма да ви хареса.

— Питаме друго — намеси се Венета. — Питаме защо?

Змеят неочаквано се усмихна широко.

— Казах ли ти — обърна се към Северин, — не си заслужавате вие жените! Ами защото сте свестни, Венета. Вие двамата. И защото… Защото някой трябва да знае. Не за да го разгласява. Просто да знае. И да не се страхува. Само за това ви моля — няма причина за страх. Никой от шарканите не ви мрази. Никой от нас не ви желае зло. Помнете това. И раснете. Някой ден… ще настъпи времето наистина да се срещнем с вас, човечеството. Надявам се — за да летим в една и съща посока.

Северин шумно въздъхна.

— Контактът се отлага, така ли? — унило рече той.

— Ха! Ти допреди малко се радваше, че ще се махнем!

— Да, но все пак… — измънка детективът. — Криво ми става, че няма да стигнем тази ваша Долна земя… Защо „Долна“?

— Отгатни сам. Не е много трудно. В приказките съвсем ачик е казано.

— Според приказките, в старите времена май е било лесно да се попада във вашата реалност.

— Хм. В началото на историята Земята и нейният Аналог са били много преплетени като реалности… Даже падането на силикатната луна Перун върху повърхността ѝ е предизвикало географското сходство, подобие на континенталните плочи. И, да, наистина, през определени периоди бариерите между реалностите изтънявали. Може да ти се стори елементарно и механично като обяснение, но когато земната ос, заради прецесията си, съвпадне с кашепската, когато и в двата свята Вега става полярна звезда, Проходите се отварят с по-малко енергия. За съжаление… тогава възникнаха проблеми. По ваша вина. Искрено се надявам, че няма да търсите пътя към моята реалност неканени…

— Как се случи да те… онова, на границата? — пресипнало попита Северин. — Защо го позволи?

Иван се почеса по брадата. Намуси се, сви рамене — сенките на крилете му се разлюляха.

— Бях загубил вярата си, знаенето кой и какво съм. Но в крайна сметка се завърнах в моето Вкъщи, дето е непрекъснато съвсем близо, редом, край мен… тогава се излъгах, че е неосезаемо и недосегаемо. Бях отчаян, Северине. Иначе никакви пушки нямаше да ме спрат. Доволен съм, че никого не пречуках тогава.

— Гробът, празен ли е? — попита го детективът. Нямаше как да зададе този въпрос деликатно. Не можеше и да го премълчи, вече беше блеснал в главата му. Затова го огласи.

Змеят отклони глава встрани, без да изпуска от очи събеседника си. Отвърна спокойно, почти безразлично:

— Формално тук наистина съм мъртъв. И на гробището гният… вече са изгнили едни меса, които съблякох, когато станаха излишни. — Иван протегна напред ръка и се загледа в разперените си пръсти. — Виждаш, че истинското ми тяло добре помни човешката си какавида. За тази реалност господстващата за разумните същества форма е такава. Не че сте безспорно разумни.

— Но защо си…

— Попаднах тук по принуда, каприз дьо ла гер, войнишка фортуна своенравна… Изхабих много жизнена сила. Затова придобих човешко тяло. Само че вече се съвземам, укрепвам и ставам отново себе си физически — шарканът Крилан. Също както ледът се стапя на вода, а водата се изпарява, така се разсейва обликът ми на Иван Чакмаков. Нещо повече — не е здравословно да оставам дълго в този вид. Бебетата също не седят дълго в утробата, там е безопасно само до време…

Венета настойчиво търсеше нещо в очите на змея.

— Не си простил — замислено рече тя. — Не си се помирил с хората. Забелязвам много гняв в теб.

Шарканът сякаш се учуди. Помисли.

— Да — призна с лекота. — Не съм простил. Но работя по въпроса. Заради редките екземпляри в човешката раса, които струват. Дето ги наричат златни сърца.

Той се изправи — спокоен, пречистен от изповедта си.

— Ти си жена, ти го усети — каза змеят. — Не съм сигурен обаче, че имам какво да прощавам. Сега си мисля, че всъщност нищо тук не ме е обидило. И нищо не е в състояние да ме обиди. Просто защото гледам да летя високо. Твърде различни сме. Далечни са световете ни.

— Ти принадлежиш и на двата.

Змеят едва забележимо се усмихна. Промълви:

— Бъди щастлива. И двамата бъдете щастливи. Струва ми се, че ТОЗИ път няма да се разминете така тъпо. Отивате си. Змей ти го казва! Нямаш друг изход. Сбогом. И ви благодаря.

Плъзна се към вратата и изчезна в антрето.

Чу се хлопване на врата.

Венета бавно отвори длан и сложи на масата подаръка на приказното създание. Предметът приличаше на монета, златна от едната страна и сребърна от другата. Сребърната ези (или тура) на талисмана изобразяваше четири лунни сърпа, а златната тура (или ези) — два слънчеви диска с различна големина. Непознати руни украсяваха изключително фино обработения метал.

Северин прегърна младата жена през раменете и те дълго останаха така, мълчаливи и замислени.

Осем километра преди отбивката за селото на Искра опелът се заби в стара топола. Дървото издържа, но паднаха отчупени сухи клони и трясъкът на удара вдигна към ниските оловни небеса грачещо ято врани.

Никой друг освен птиците не видя катастрофата — кварталите на града бяха останали назад и наблизо нямаше самотни къщи.

И точно в този момент пътят бе пуст.

Предницата на колата не приличаше на нищо — вихър смачкана ламарина, а под нея, по асфалта и пръстта, локви вода и масло.

Искра остави пожарогасителя, с който за всеки случай обработи колата, воняща на петролно гориво, от което ѝ прилошаваше. Доизтръгна шофьорската врата и задърпа навън изпадналия в несвяст мъж. Едва освободи предпазния колан. Огнян слабо застена и тя бързо пробяга с длани тялото му.

Вярваше, че няма нищо счупено, нито усети сериозни рани, освен изкълчената му ръка. И може би зле ударен крак. Безсъзнанието се дължеше на рязко люшналата се глава — цяло щастие, че не се пречупиха вратните прешлени! — и вероятно имаше натъртвания и охлузвания откъм прегънатия навътре таван.

Искра издиша гореща пара от устата си и тръсна разпиляна коса, от която се посипа стъкло. По челото си имаше тънка вадичка кръв.

При удара тя бе изхвърчала през стъклото с глава напред, оставяйки едната си маратонка. Тополата спря краткия ѝ полет и сега над лявото ухо и под фонтанелата на черепа шумеше и тръпнеше остатъчна болка.

Само секунда младата жена остана неподвижна, просната до дървото, пред съскаща вода от смазания радиатор. Веднага щом овладя шока, Искра скочи на крака. Първо кой знае защо посегна към камата, сякаш се канеше да отрази нападение. Почти не забеляза движението си, защото моментално се втурна към колата.

Успя сравнително бързо да освободи заклещения крак на Огнян и най-сетне издърпа отпуснатото му тяло върху дребния чакъл на банкета. Дишаше тежко, притъмняваше ѝ от усилието, но довлече мъжа до задната част на онова, което бе останало от опела, и го подпря в седнало положение на багажника.

Отпусна изтощени ръце и се помъчи да се овладее, за да може да размисли какво да прави по-нататък.

Полъх на сила, живителна струя не въздух, а почти физически осезаемо чувство на помощ я изпълни. Първо в Искра блесна радост, но веднага се сля с тревога… и се вкорави като щит.

Тя се обърна.

Странна фигура се снижаваше над шосето. Приличаше на човек, но раменете се разкривяваха внезапно от прострени дълги сенки, отделни части на тялото губеха форма и потръпваха в нови очертания.

Съществото кацна на пътя, с два скока се приближи и бързо огледа жената, колата, пак насочи светещ поглед към Искра…

Добре ли си!?

Виждаш сам… Ще се оправя…

Драконче!…

Искра зарови лице в рамото му, стисна го в обръч ръце през кръста.

Няколко мига той галеше косата ѝ.

Пак… пак ли… — Иван завърташе лице към приятеля на жената.

Тя отстъпи от прегръдката му назад. Главата на Иван ставаше все по-драконова. От полупризрачната нечовешка муцуна се отрониха тихи човешки слова:

— Нима отново ще му простиш, Звездице…

Змейският поглед докосна омекналия Огнян и тогава Искра го закри с тялото си. Ръцете ѝ зашариха по гърба, търсеха нещо на колана под якето. Не откъсваше очи от Иван. Два немигащи сияйни погледа опряха един в друг сякаш върхове на шпаги.

Искра отпусна ръце, дланите ѝ бяха празни.

Иван пое дъх.

— Преди ми вярваше.

— Винаги съм ти вярвала.

— Тогава защо се опипва за средство, с което да го защитиш от мен?

Иван рязко сключи юмрук, в който скочи лежащата край деформираното предно ляво колело кама. Пръсти с кинжални нокти стиснаха острието. Той протегна оръжието с дръжката към Искра.

— Тъкмо с нея ли? — рече с упрек.

— Прощавай. Инстинкт за закрила. Станала съм нервна през тези години. Не го мрази, моля те!…

Как мога да мразя това празно място, което си решила да обичаш — помисли си, без да го изрича или телепатира. Ала тя го прочете в очите му. Поклати глава.

Погледите им вече не се кръстосваха като мечове, но и не се сливаха.

Ти ме повика.

Не го осъзнавах.

Успях да дойда с това!

Повиках спомен. А ти дойде в плът и кръв.

Прощавай, не съм го разбрал…

Аз направих избора си, Крилане. Още отдавна. Нали ти ме учеше да се боря за мечтите си, да не ги зарязвам безпомощни!…

Помълчаха.

— Радвам се, че намери път към нашия свят, Ванко. Красиво ли е… у нас, в Долната змейска земя?

— Ела с мен, Вкъщи.

— Не мога. Тук е моят дом, Ванко-Крилане.

— Тук е нашият Затвор! Искрице-звездице, аз… — млъкна и стисна зъби, сякаш да запре напиращите думи.

— Любовта е рана. Който най-дълбоко ранява, него обичат най-силно. В този свят е така. Поне за нас.

Отново се загледаха един в друг.

— Крилете ти наистина са красиви — промълви тя с тежко гърло. — Видя ли, бях познала. Радвам се… че те видях… че си жив… че летиш най-после и никой няма да те принуди да пълзиш…

Тя докосна с пръсти раната на главата си. Змеят направи движение към нея, но Искра го спря с протегната ръка.

— Недей — прошепна, — върви, отлитай… защото ще заплача… и тогава тук няма нищо да расте, а ей онази джанка, хлапетата много я обичат — изхлипа и подсмъркна, смело и рязко вдигна лице към Иван.

Още минута.

Огнян се раздвижи и тя моментално го подхвана, помогна му да се изправи, подпря го с рамо. Сетне забеляза, че той се е вдървил като статуя, и затова мълниеносно се озърна към Иван. Той замота енергично муцуна в припряно-успокояващо отричане:

— По-добре нищо да не помни. И няма нужда да ме вижда. Сега тръгвам. Още малко. Да те погледам.

Три секунди.

Той вдигна длан, сви китката в юмрук и го притисна към гърдите си. Тя повтори жеста и те неволно се усмихнаха.

Змеят разпери призрачни криле и се заиздига лек като хвърчило към сивото студено небе.

— Бъди добре.

— И ти. Лети високо.

— Обещавам.

Крайградски автобус намали, заобикаляйки подаващата се от банкета задница на катастрофирала лека кола. Шофьорът с раздразнение и съжаление хвърли бързо око към стоящите край душмански потрошения автомобил мъж и жена.

Катаджиите още не бяха довтасали.

„Женската е карала — измърмори си убедено шофьорът. — А зяпай сега облаците, моме. Блазе, че си се отървала, ама отгоре мангизи за ремонт няма да завалят. Кой им дава книжки на такива… Ах маматъъъ!“

Вихрушка тръсна „Икаруса“, той подскочи на равното като на дупка. Рейсаджията се вкопчи с мъртва хватка в ненадейно опърничавия волан и едва овладя машината. Откъм салона възроптаха немногобройни пътници.

Дървото с кюсналата се в него кола отмина в огледалото за задно виждане. Рейсът се полюшна още веднъж като оживял и подчинен кротна.

„Егати ветровете! — пое трепкав дъх шофьорът. — Още малко и да се натреса като ония рапони. Тюх, къде ми бяха цигарите?…“

Пътниците в салона мърмореха нещо за картофи и каруцари.

Автобусът ръмжеше и пушеше по маршрута си към София.

3.

Я сипи още сироп, че ми е безвкусно…

Как можеш да се наливаш с толкова сладко?

Обожавам! Много си падам!

В чашата на Сашо Рус се уголемява облаче концентриран домашен сироп от ягоди. Лъчезар понечва да остави бутилката, но се сеща и пита Радослав:

— И ти ли, Бруте, ще маскариш водката?

— Ааа, не — засмива се Дичо и слага длан над питието си.

Шишето е паркирано под масата, Зако изглежда доволен. Шеговито-надменно поглежда към Сашо:

— Не ти ли домиля за ракия в тая дива Америчка? Юнайтед Стейтс дринкър!

— Ма’ам едно уиски с шопска салата и не ми пука, че не е от Шопландия, а от Скотланд. Ма ти да знаеш какви циркове стават на Бъдни вечер! Някой ми беше казал, че в един супермаркет на кучи вой разстояние имало българска гроздова. Не им повярвах, щото са зле с кирилицата. Навярно са видели сръбска лозовица или македонска грапа. Но важното е, че разпознават руската водка. И тъй. Качвам се аз на колата и пътувам два часа в задръстване и сняг до шия, за да ме върне полицията — имало тежка катастрофа, всичко оградено, шаш и паника! Що, викам си, се мъча? Бам едно „Джони Уокър“, сипвай в павурчето захар — те ти греяна ракия! На туземците очите им щяха да изскочат, като взех да мезя с люти чушлета. Един мексиканец, дето пие текила, без да мигне, щеше да пукне на място! А аз неговите манджи само като ги надуша — рева като порой!…

— Как е Еми? — пита Радослав и посръбва водка. Набожда с вилицата кисела краставичка, после и от маринованата цаца, към която Лъчезар гледа с отвращение.

— Екстра. Взела си е на старо едно „Ровърче“ и само обикалят с бебока като бесни. Вече познава целия щат като по карта, а аз още не се оправям в квартала…

— Ти?

— Служба чистота към кметството. Малко работа, много пари. Като за емигранти де. И колегите са по̀ народ от местните, все такива като мене…

— С тази публика няма скоро да научиш английски — отбелязва Зако.

— Ъхъ. Повече испански, полски и корейски. Аз си карам на български. Имам чувството, че английски говорят само канадците и черните… ох, с тия сладури имах една препирня, понеже откъде да знам, че „негър“ е обидна дума, а „черен“ — нормална за употреба? В българския е обратното, мама му стара…

— Вярно ли, че канадците са по-културни от щатските? — любопитства Радослав.

— Абе… според местните обичаи — навярно…

— И по-нататък?

— Догодина ще купуваме къща. Мъничка. Глася се за социален работник. Ходя на курсове. Емилия взе едно топ-лапче…

— Лаптоп бе, дивак!

Сашо обожава да се гъбарка с думи и имена, вече го върши почти несъзнателно. В тайфата още е знаменит лафът му: „Див чесън? Чесан, пък див… дивото е рошаво, ей!“ Сега се сопва обаче на Зако, май е засегнат:

— Добре де! Буквояд! Лап-топ, преносим компютър, компютърен преносник, все тая… Та взе си Еми таз чалгийка и се урежда да бачка надомно към интернет-компания някаква. „Надомно“, това е за по-благозвучно. Не си седи вкъщи, затова ѝ е лапнатият топ, да си върши работата където ѝ е кеф да паркира колата…

— Драпате за средна класа — кимва Лъчезар. — А къща — що? Вземете на изплащане.

— Така е прието, да, ама нали сме си българи…

Радослав протяга ръка към касетофона, за да обърне касетката. Още не може да познае чия е музиката, а Лъчезар само загадъчно се хили.

Хвърля бегъл поглед наоколо из стаята.

— Добре си подредил. Не можах да ти позная апартамента — казва одобрително.

Зако пуска блажена струя дим и отнема от устата си чибука на избълбукалото наргиле. Изпод атлазен домашен халат се подават коленете му в дънки. Палатите, в които седят, се губят в здрач и пушек, но обстановката е като за султански покои — тежки пухкави килими, резбован таван, оръжия и доспехи красят стените, драпирани с гоблени, писалище с разкошни фолианти по лавиците зад него. На свършване е ароматното масло в трепкащо кандилце пред домакина.

— А я да те питам за… — обръща се към Сашо Рус Радослав, но…

Сашо е изчезнал.

Върху инкрустирания плот на масата се стапят като в киноефект чашата, чинията и цигарите на Русия. Трепва свещта.

Би трябвало да е учуден, но не е. Ясно, тръгнал си е. Споглеждат се с Лъчезар, който изпуфква през чибука:

— Всичко при него е тип-топ. От американските служби го търсиха. Гледаха го и не го виждаха. И винаги когато го търсят, няма да го намират. А той, щастливецът, даже не подозира за това.

— Какви служби? ЦРУ? ФБР?

Не пита „защо“. Знае — заради Верена.

— Не. Засега никой не знае за тая кантора. Сърчинг фор терестиал алтернатив лайф формс. Биха пречукали папата, Далай Лама и биха се изсрали в джамия за ДНК-проба от твоята змеица. Или от тебе. Но не успяха да се доберат до Сашо и да го разпитат. Скоро специалната сенатска комисия ще им спре финансирането на проекта, навярно ще станат легални, към някой университет, поредните чудаци.

— Имам чувството, че не ни помни. Нито мен, нито теб.

— Това е страничен ефект, част от… „заклинанието“, така да го кажа. Когато сънува, тогава се сеща за нас. Айде стига за Сашко.

Известно време мълчат, пушат и пият.

Зако пали ново благоуханно кандилце, над фитила се издига езиче пламък, който сгъстява мрака.

— Как я караш? — пита Лъчезар.

Радослав се обляга върху възглавниците и чопли ориенталските шевици.

— Още блуждая. А в момента съм в принудителна почивка.

Зако небрежно махва с ръка:

— Това ще се уреди. Иначе как си?

— Като змей — ухилва се Радослав.

Светлината намалява. Лъчезар му се вижда по-стар от трийсетте си години. На китката му смътно блести гривна, носи и златен пръстен с някакъв кабалистичен знак.

Стаята неусетно, но разбираемо се отнася, едва люшва подът, както в остро маневриращ зертон.

— Чуй какво ще ти кажа — Зако гледа Радослав с дълбоките си катранени очи. — Оръжието не е в ръката ти, а тук — чука с полусвит пръст слепоочието на Радослав. — Него нито губиш, нито ще засече, когато най не бива. Внимаваш ли? Друго: скоро Годо ще дойде. Да не се шашнеш и да гаврътнеш от мъртвата вода във вампирския граал. И последно… — Лъчезар се усмихва, много рядко го прави, но има изключително топла усмивка. — Приятелствата нямат начало, нямат край. Приятелството е извън времето. И затова разделите не трябва да натъжават. Нека не си липсваме.

Зако се обляга назад. Край него сякаш се сгъстява полумрак, креслото му тръгва заедно с цялата стая назад…

— Бъди читав, Дичо. Ще се помним — казва напоследък.

— Тръгваш ли си?

— Ха! Трудно ще си тръгна от там, където не съм! — иронично отвръща Лъчезар с отдалечаващ се глас и ето че самият избледнява, пропада…

— Почакай, Зако… Зако! — вика Радослав…

… и собственият му глас го пробужда.

Дълго не можа да проумее къде се намира.

А, да.

Мамка му.

В търбуха на един умиращ в неволя зертон, поробена ламийска крепост.

Страната още коментираше посещението на принц Чарлз в София. Шегуваха се, че за пристигането му метеоролозите уредили лондонско дъждовно време — как иначе, прочутото българско гостоприемство, задника си съдираме да угодим на гостите, да не речем направо, че им ги подлагаме — задниците де…

Ураганът Мич опустошаваше Централна Америка, шефовете на НАСА се чудеха къде да приземят совалката, на чийто борд се намираше 77-годишният ветеран Джон Глен, но американците повече бяха впечатлени от съобщението на учените, че чрез клониране на ембрионални клетки много скоро ще стане възможно произвеждане на всякакви тъкани за присаждане, при това имплантантите ще са универсално съвместими с кой да е реципиент, търсенето на донори ще намалее…

През това време Алванд стоеше възхитен пред мъждукащ Проход.

Постоянните Проходи между Кашеп и Земята бяха залостени от началото на войната. А и по принцип не бяха много. Едни — скрити в непристъпни планини — дали началото на легенди за вълшебни страни. Други — в морските дълбини или някои езера — сред тях и Лох Нес. Трети — в пещери, край древни развалини… Всички бяха запечатани. Ключът от тях се намираше в Света на дъгите.

Но ето че намери ЧУЖД Проход, сътворен не от облачна крепост или шаркански Мъдрец.

Алванд с благоговение притвори Прохода, без да го заличава. „Върза“ го с биополето на старото дърво, самотен голям дъб. Стори го по-лесно, отколкото би обяснил как го прави на човешки език. Подобни дървета, сред тях и орехите, са подходящи за Праг на Проход. Хората затова са мислели, че змейовете почиват върху такива дървесни великани, може би дори вият гнезда в клоните им. И не са смеели да ги секат, почитали са ги… Ето, даже край София само преди петдесет земночовешки години е имало грамаден орех посред нивите, отдавна престанал да служи за резе на Проход. Ала когато го отсекли, остатъчните магически заряди облъчили участващите в убиването на дървото. И те бързо загинали — един се пропил и умрял, друг полудял, трети се обесил, четвърти, главният инициатор, председател на ТКЗС, още на следващия ден издъхнал от инфаркт. И селяните рекли: отмъсти си змеят, задето му махнаха ореха…

Отмъстил, да. Колкото е отмъстил електротехникът на някой непредпазлив крадец на жици под напрежение. От какви недомислици само тръгват хорските легенди!…

Когато минаваш през Проход, той се схлупва подире ти. Образованите сред човеците биха казали „колапсира“. Обикновено е така. Но се случва, когато Проходът е отворен от неопитен ум, след колапсирането да последва вторично активиране… и накрая процепът между подвселените кротко угасва, тъканта на реалността зараства.

Алванд имаше късмет да се натъкне на него, да го подуши преди окончателното му изчезване. И го стабилизира с жизнената сила на стария, но пълен със Съдба за осъществяване дъб. И още при огледа заключи, че не го е отворил шаркан. ВГЛЕДА СЕ и се убеди в неочаквания си извод — в друг слой реалност бяха преминали не кой да е, а човешки същества!…

Нима бе възможно хората да умеят да се обикнат така, че да овладеят Вселенската сила и да Преминат?! Значи, събратът Иван-Крилан все пак е сбъркал! ВЪЗМОЖНО е човеци да се ОБИЧАТ като змейове!

Оръженосецът се изпълни с уважение към непознатите влюбени. Този свят продължаваше да го изненадва с несъвместимостите си, с крайните контрасти… Но и да го уморява. Сега тълкуваше нещата по-рядко от преди. Стигна до мнението, че по същество, разликите между Горната и Долната земи не са в очевидното, а в съвсем тънки и неуловими подробности. Съществени обаче подробности. Детайли, заради които истинското чудо беше във факта, че змейове и хора изобщо някога намират общ език. Ненапразно по-умните са се оттеглили в друга реалност, за да не анихилират двата Свята…

Ох, колко добре, че скоро ще го напускат…

И тук Алванд се сепна. Нещо не беше наред. Той изчисти съзнанието си от формулирани мисли и се остави на Потока. След мигновено прелетелия транс узна причината — във фона на безчет биополета не долавяше присъствието на Крилан.

Младият шаркан потисна емоционалната вълна и се зае да анализира. Веднага отхвърли възможността събратът му да е мъртъв — умирането щеше да освободи Последна сянка, която сетивата му биха доловили заради нейната различност от всичко друго в тази реалност.

Значи, Иван бе се захлупил със своя щит, с което показваше, че не желае да го безпокоят. Добре, негов избор, ала… защо толкова ПЛЪТНО се е затворил? Нещо не беше наред и Алванд изпита съмнение дали в случая не бива да се постъпи нетактично. Претегли последиците от постъпката си. Каквото и да се случеше, щеше да „плати“, както казват хората, само той. Съмненията останаха.

Тогава отпрати зов. Отговор не последва, но остана с впечатлението, че е чут.

Реши да почака.

Алванд усети слабо трепване в Потока. Заслуша се, но усещането не се повтори и той го отложи в складовете на паметта си, още повече че в момента изживяваше възхита от едно свое откритие. То можеше да се предвиди, Алванд дори го очакваше, ала очарованието да се докосне до още една брънка на Истината не губеше от това.

Алванд забелязваше красотата на прозрението, изразено съвсем просто:

Лъжовният Език притежаваше заложби да излъже себе си… и така да даде на породилата го и пораждаща го мисъл неизкривена картина на обективната реалност!

Всички Лъжовни езици, всички израснали в различните човешки племена противоречиви граматически правила, огромни лексически масиви — те позволяваха Съчетаване. И то ги издигаше над ограничените брегове на Заблудата. Повечето думи нямаха директно съответствие за буквален превод и тъкмо затуй си пасваха, допълваха се. Граматиките даваха безкраен набор възможности за опериране с понятия, значения и смисли. Вярно, Съчетаването не разполага с ясен и докрай логичен ред, подобен на структурата на Деветте змейски Езика, особено що се касае до Езика на Познанието. В тази светлина Лъжовният Метаезик е твърде див и стихиен, ала това е белег на различно Качество вътре в него, една скрита мощ за разсъждения и извисяване на ума. Вярно, надскачане на ограниченията често се постига и интуитивно, но остава практически недокоснато от аналитичната сфера на разума, когато не съществуват познати формулировки за предмети, явления и идеи. И ако някой човек би познавал поне по един език сред основните типове реч на своята раса, ако би ги допълнил с жестови форми на общуване, то тогава той би разбирал Всемира така, както да би владеел Деветте Езика! Наистина, малко по-иначе, по по-различен начин, с неизбежните пропуски в детайлите, но — такъв човек би могъл да се доближи по интелект до Премъдър змей!

Разбира се, човешките езици оставаха самоцентрични и мереха всичко според себе си, но и тази пречка бе преодолима: хората развиваха наченки на обективен анализ, наричан от тях математика. Една по-широка обща математическа култура щеше да позволи на Лъжовния език това, което той поначало бе в състояние да извърши — да погледне себе си, ала не като абсолютна среда на всичко съществуващо. И крачката към обективно съзнание щеше да остане във волята на избора на всяка отделна личност. Човеците можеха в крайна сметка да Прогледнат.

Алванд бе омаян от ширналата се в ума му перспектива.

Хорските мислители, боравещи в рамките дори на един-единствен лъжовен език, успяваха да стигнат далеч, ала от един момент нататък се спъваха, блъсваха се в предела на възможностите си. Често свършваха трагично. И то само поради това, че им липсваше тъкан-инструмент, която да изведе човешкия начин на мислене над себе си, на простор, където има достатъчно духовен обем за растеж.

Алванд подозираше, не — бе убеден, че неведнъж човеци са излизали от кожата си, изправяли са умствена снага високо към небето. Невъзможността да споделят Пътя си ги е спирала. Заобикалящото общество ги е виждало в пречупената светлина на Лъжовния Език и хорските Мъдреци или са угасвали сами, или са бивали стъпквани. Как нито веднъж не са случили да се съберат онези големи хора!… Ала в историята стояха сведения, че понякога и тълпите поемали посочения Път.

Уви. Бързо губеха посоката сами. Огромни вълни даваха жалки резултати. Все пак — резултати. С малки стъпки, ала движение. Движение, ала пипнешком. Липсваха им очи. Мозъците им бяха слепи. Слепи, но зрящи. Втренчени в криви огледала. Четвъртата Сила в човешкия Свят — Навикът.

Змеят поглади корицата на последния речник, след който го сполетя Откритието. В неговата обширност Алванд намираше множество по-малки Открития. Късчета мъдрост. Човешките думи.

Усмихна се.

Побратимът Радослав имаше известно право. Някои думи съдържаха мъдрост от тъга. Също Път, но неабсолютен, неединствен.

Хората имаха множество определения за радост, за щастие. Но в момента Алванд се чувстваше най-плътно до усещането, изразено с диалектна немска дума — „хаймве“. Боли-за-Вкъщи. Човешкият Свят бе интересен… приказен… вълшебен… пресищащ. Змеят остро закопня за своята Земя, трогателно-наивно наричана тук Долна, за нейната позната обикновеност.

И у нас Навикът е Сила.

Не е Сила — инерция.

Алванд се усмихна отново. Дори измамните думи допускат постигане на верни изводи. Но за него е така, той има предимството да знае посоката. Деветте Езика, неговият и на расата шаркани компас. Хората са интригуващи същества.

Но е Време за Завръщане. Там, при Голямото ято. Там, в Света на дъгите, където трайно живее Обичта. Там, където Страшната война трябва да бъде доубита като бясна акула. Там, където чака избавление един стойностен човек.

Бате Митко стоеше посред гаража с ръце на кръста. Той винаги спираше за малко, за да огледа докъде е стигнала работата и дали не може да се свърши по-елегантно, с по-малко усилия, по-бързо и по-добре.

В случая го чакаше скоростна кутия на „Лада Нива“, а Димитър имаше само две ръце. Умуваше дали да свирне на комшията. Идеята не го блазнеше, макар никога да не бе имал проблеми със съседи. Ала сега той, женският татко, свикнал да се оправя без помощник, се хвана, че мисли къде се е запилял Иван.

Никога не беше се обръщал към него другояче, освен по име. Само понякога, много рядко, шеговито подхвърляше „батко Змеяне“ — така викаше на братовчеда си малката Искра, още преди да го види на живо. Още по-рядко, от дъжд на вятър, Димитър, изключително наум, мислеше за племенника си „синко“.

Никога не съжаляваше, че Господ му е орисал дъщеря. Не просто не допускаше да му хрумне да си рече „що нямах мъжко“, на сърце не му идваше да упрекне съдбата за това. И все пак, ако имаше И МОМЧЕ, навярно по-спокойно би гледал на живота… и на скоростната кутия.

Скръцна врата и нахлу светлина — слънцето блъскаше от висините по облачния покров, който само изтъняваше, но не се предаваше. Пък даже и не се сещаше да завали, като миналите дни, ей така, само без полза замрачваше небето и караше хората да хабят ток в електрическите крушки.

Димитър пестеливо мръдна глава. Побутна очилата си.

— Ооо… мусю. Здрасти. Как си.

— Tres bien. Et vous?

— И аз така. Закуси ли? То е обяд де…

— Oui, merci.

— Пак кисело мляко и хляб с лютеница?

— Oui.

— Хм. Гледам, че вече си се побългарил. Не само разбираш, а и лютеница не ядеш като чужденец, не си се омазал като преди…

— Ques-que vous fait, Dimitar?

Бате Митко се забавляваше с френския прононс на името си: Димитаа̀.

— Берем ядове. Третият стадий след фукня и мрънкане.

— Expliques-moi?

Димитър охотно обясни:

— С кое да е нещо хората първо се хвалиме, после от същото се оплакваме — било от кола и жена, шеф и къща, работа, нова покупка или придобивка… Типична българска, а навярно и всечовешка… ъммм… недоебаност. Прощавай, друга дума не ми дойде. Прекалено е точна.

Французинът закима:

— Le mot juste, d’accord.

Димитър потупа капака на днешния си дерт:

— „Ладата“ е хубава кола, пъргава е, сравнително лесно се кара, ама аз си обичам „Вартбурга“. Моделът 353 е най-добрата соцкола, от мен да го знаеш, понеже няма нищо излишно по нея. И ще ти кажа защо. Първо, айзенахските автомобили, даже и „Трабант“, дето сега го плюят незаслужено, са си на практика БМВ. И производителят ИМА опит да прави автомобили — точно сто години вече. Второ, трицилиндровият двутактен двигател е разработен още преди войната, но щом е оцелял досега, значи е ДОБРЕ измислен. С деветдесет коня без проблем си качваш до 180 на прав участък. Трето, „Вартбургът“ има голям пробег без сервизна намеса. Яко шаси, с тройна закалка. По-здрав е от „Фиат“, „Рено“ или „Ситроен“. Купето не се нуждае от коментар, добро е, модерно е, такова си остава от шейсет и шеста. И важното е, че колата е с предно предаване, не харчи много гориво, а двигателят е по-сигурен от мотора на „Ладата“… с която сега требе да се мъчим…

— Je voudrais vous aider.

— Тъкмо щях да те питам навит ли си… Ами… Я тогава да качим скоростната кутия, ама вземи се преоблечи…

Слязоха в канала и Димитър вирна глава към дъното на автомобила.

— Сега тук с крика…

Алванд сграбчи възела зъбни колела, преди Димитър да смогне да гъкне. Нагласи кутията на мястото ѝ в търбуха на автомобила и зачака.

Бате Митко само побутна очилата си и посмачка с палец носа. Опомни се за секунди и светкавично, но без следа от припряност, затрака с гаечните ключове. Мъчеше се по-бързо да освободи помощника си, защото скоростна кутия от „Лада“ може да не е същото на камион, ала все пак не е от папие-маше, независимо от пълното пренебрежение на френеца към теглото ѝ.

— Можеш да пуснеш.

Алванд отстъпи.

Димитър довърши затягането на болтовете. После двамата се измъкнаха от канала. Бате Митьо надникна под капака. Взе парцал да избърше ръцете си. Отдавна не му се бе случвало да не знае какво да каже, пък и не вървеше да премълчи. Ограничи се с късото:

— Мерси.

Френецът кимна. Не беше запъхтян, нито изчервен от напрежение. Сякаш буцата, която повдигна одеве, бе пластмасова щайга с празни буркани. Димитър бръкна в грешен джоб за цигари.

Чак когато запали, намери какво да каже:

— Як си ти. Това е хубаво. Или поне не е зле за млад и разумен човек. Да си виждал Ванко? Къде го носи вятър по света… Я опитай да го кажеш на български.

— Не знам. От вчера го няма.

Бате Митко духна пепелта от цигарата.

— Много чисто говориш. Браво. Елена била имала добри учебници…

— От тях научих френски. И не съм човек.

Димитър помълча.

— Ами какъв си? Извънземен?

Беше склонен да го повярва.

— Да — простодушно отвърна „Ален“. — Извън Земята. Извън тази Земя.

Бате Митко се учуди на спокойствието си. Едно е да имаш широки разбирания, да не смяташ никое мнение за последна дума и да се интересуваш — когато не си капнал психически след бачкане — от живота, Вселената и всичко останало. Друго е да приемеш нещата, когато ти се натресат в двора… или в гаража. Димитър не ползваше съмнения заради самите тях, просто каквото и да е твърдение следваше да се докаже.

Озърна се към „Ладата“.

— И откъде… си пристигнал, долетял, телепортирал…? Кое наричаш родно място?

Алванд приклекна край прозореца, вдигна лице към небето.

— След полунощ облаците ще се изчистят. Ще ти покажа, Димитър.

— Звездата ти?

— Луната.

Бате Митко дълбоко кимна, но реши да уточни:

— Нашата Луна?

— Точно така. Ала нейна друга реалност. Отвъдност.

— Не става приказка за някакво царство на сенки, така да разбирам на практика?

— Правилно. То е Долната земя от вашите „детски“ приказки. Не е Миктлан, нито Хадес. Не е Оня свят.

Очилата на Димитър заблестяха. Мозъкът му щракаше въпреки изумлението, а може би благодарение на него — впрегнато като вол да тегли каруцата на логиката. А самото изумление идеше от някаква истинска вярност, която дявол знае как я усещаше в думите на „французина“.

— Как ти е истинското име?

— Алванд. Така ме познават някои хора. Така бих искал да ме познаваш и ти. Защото си от онези човеци, заради които свят светува за Добро.

Мъжът приглади остатъците коса над ушите.

— Да. Добре. А я да те питам… Ванко. Нашият Ванко. И той ли е от там?

— Винаги е бил.

Димитър замачка следваща цигара, забравяйки да я запали.

— Не ми е чудно. И ще ти кажа защо. Изглежда постоянно съм го усещал вътре в себе си, някъде под съзнателните мисли. Та излиза какво — че вие сте…

— Змейове. Също и…

— Знам — бърже го прекъсна бате Митко.

Лапна цигарата и я задъвка.

— Знам — повтори. — Обаче ще ме заболи, ако го кажеш. Дете ми е…

— И винаги ще ти е дете.

— Разбирам. И все пак… Тъга. Човешки предразсъдъци — той тихо се засмя, — нося ги като цайсите, без тях не се оправям. Или като годините — не мога да ги отрека. Но знам и винаги съм го знаел. Макар често да ми се е струвало пълна щуротия и лудост. А най-вече… сигурно скоро ще си тръгвате…?

— Иван-Крилан и аз.

Димитър го гледаше през стъклата сериозно.

— Не знам — отвърна Алванд на погледа му.

Щракна запалка и отрази пламъчето в очилата.

— Предполагам, че ще е правилно — рече след дълбоко дръпване.

— Не дойдохме заради… това. Просто се случи.

— И животът е така. Просто се случва.

Алванд се учуди само за частица от мига. Имаше за какво да харесва този човек.

— Трябва да намеря Крилан — каза той. — Може би ще Преминем още тази вечер. Разполагаме с Проход.

Димитър поизпъна рамене.

— Елена знае ли?

— Аз не съм ѝ казвал.

— Недей. Аз ще намеря начин да я подготвя… и да ѝ обясня по-късно. Ако ще тръгваш, тръгвай още сега, Елена скоро ще си дойде, а прибере ли се, ще те хване да си упражнява френския… Между другото, справя ли се?

— Много добре.

— Умна е тя. И готина. Малко разпиляна — въздушна зодия.

— Името ѝ значи „слънце“. Змейовете сме негови деца.

— Ама тя не е Елена по рождение… Всъщност, няма значение. Май нищо няма случайно на този свят, а? — засмя се Димитър.

Сетне неловко мълчание увисна в гаража.

— Горе в стаята има вещи, книги. Разполагайте с тях. Ние нямаме нужда. Достатъчни сме си ние самите и Обичта. Аз имам Обич към теб, змейски татко Димитър.

В стъклото на прозореца забръмча муха, навярно стоплена от калорифера.

— Тръгвам — рече оръженосецът. — Жалко, че не остана време да иззидаме камината в хола.

Бате Митко късо посочи гостенина си с палец:

— Не ти казвам сбогом, Алванд.

— Да. Довиждане тогава.

Бате Митко не се обърна подир змея. Лъхна и секна прохладно течение от вратата.

По дланта си Димитър пазеше топлина на здраво мъжко ръкостискане. Изпуши още една цигара, преди да се качи в къщата. Там той обърна една ракия за щастието на всички Слънчеви чеда… и човешки рожби.

После се върна в гаража. По „Ладата“ имаше още работа.

4.

Заведението се казваше „Поли“. Бронзови букви образуваха силует на рибка, а за да подчертаят приказния произход на емблемата, собствениците на коктейл-бара бяха поискали от художника да изобрази и коронка, за да се знае, че рибката е златна.

Някога мястото на заведението беше само една просторна, дори прекалено просторна тераса. Още от времето на знаменитото 58-о постановление за стопанската инициатива на гражданите обаче, над терасата надвисна удължен скат на покрива и защитената от преки атмосферни влияния площ се превърна в кръчма „Златната рибка“. По-късно собствениците остъклиха терасата изцяло, облицоваха я отвътре с ламперия, поставиха плетени маси и столове, смениха бар-плота, купиха прозрачен хладилен шкаф за безалкохолни напитки. Така от бившата кръчма остана само старата емблема, запазена вероятно по сантиментални съображения. По-възрастните посетители я знаеха под едно заглавие, младите — под друго. Но дори в тази претъпкана със заведения махала, „Поли“ се радваше на добра посещаемост, може би заради достъпните цени или впечатляващата квадрофонична уредба с кристален звук.

Още по светло в коктейл-бара се събираха постоянни компании, отбиваха се виладжии и просто случайни посетители.

Днес до някое време персоналът имаше порядъчно работа, което означаваше добра надница. По принцип, заведението стоеше отворено, докато има повече от един клиент.

Но ето, че още от ранен следобед на крайната маса до малката, почти декоративна камина заседна мрачен млад мъж, който си поръча цяла бутилка „Финландия“ и две кутии „Марлборо“ за мезе. Сетне процеди през зъби на сервитьорката, гледайки през нея, да сменят радиостанцията на уредбата или да пуснат си-ди, или касетка със свястна музика. Имаше нещо твърде непререкаемо в клиента, а пронизващите му очи почти уплашиха момичето и тя помоли бармана да сложи някаква касетка, защото повечето компактдискове бяха в онзи стил, който мрачният посетител не одобряваше. Барманът, обикновено отстъпчив, и този път нямаше нищо напротив да угоди на клиент, но се посмръщи и тревожно изгледа мъжа, сврял се в ъгъла. Стори му се особен и той кисело си рече, че може би по някое време ще се наложи да го изхвърли навън. Имаше и опит, и физика за подобни аварийни положения, но никак не обичаше тъпашки селски изпълнения. Учеше във ВИФ, сега НСА, и това му позволяваше да се самооценява по-високо от местното население, тоест — като осмислен привърженик на по-цивилизовани маниери.

Изборът на музика обаче го затрудни, но най-сетне откри нещо, което определено бе добър компромис — стара касетка на сръбската рок-банда „Сребърни криле“.

След това продължи да се задява с другото момиче, съвсем новопостъпило на работа в заведението. Хрипкавият глас на вокала запълни бара и младежът забрави за проблемния клиент.

А той, клиентът, се заслуша в песента, за кратко чертите му се загладиха, лицето за миг просветля. Очевидно позна музиката, в което нямаше нищо чудно — изглеждаше достатъчно голям, за да я помни отпреди двайсетина и повече години.

Първата сервитьорка изпита необяснимо облекчение от реакцията на посетителя.

Но мрачният мъж я стресна отново, след като изгълта, все едно беше лимонада, три пълни чаши водка една след друга. И да се беше намръщил при това, нямаше как да се разбере по свъсеното му лице. Запали цигара и зяпна в бутилката.

Заведението междувременно се пълнеше, поопразваше, пак оживяваше и скоро взе трайно да задържа хора. Касетката свиреше безспир в режим Continuous Play и се харесваше на всички.

Мрачният клиент не припадна от водката. Когато сервитьорката се приближи да разтреби съседната маса, го чу да си мърмори. Момичето неволно се заслуша.

Навярно си мислите, че ми е мъчно… БЕШЕ ми мъчно… но удавих мъката си в езерото. Натиках я в празното шише от ракията и я удавих… Ха. Ха. Ха.

Клиентът приказваше на изправените пред пепелника няколко останали му цигари. Беше им нарисувал с химикалка очички върху филтъра. И тъжни завъртулки — усти. Естествено — и чертички за нослета…

Може би при други обстоятелства това би разсмяло момичето, но сега… Тя реши да сподели с бармана извода си, че клиентът опасно се е насвяткал. Точно тогава мрачният мъж я забеляза и поръча нова бутилка от същия алкохол и кутия цигари. И ЧАК ТОГАВА ОТВОРИ УСТА. Преди говореше на фасовете си БЕЗ ГЛАС.

Сервитьорката хлъцна и побърза към бар-плота. По пътя реши, че е стресната от непогасимата жажда на клиента за алкохол, и точно това сподели с колегите. Кратката консултация предизвика колебания в персонала: да, кърка прекалено много, обаче…

Девойката изпълни поръчката — предвид цените с ресторантски проценти на водка „Финландия“ и вносни цигари, бе лудост да се откаже, — но поиска клиентът да се разплати, „понеже приключвали смяната“.

— Колко?

Гласът бе много странен, абсолютно смахнат тембър, сякаш по-богат на обертонове от скъпата уредба. Сервитьорката не намери сили да отвърне и само му подаде касовата бележка.

Клиентът плати и изръмжа, че не иска ресто.

— Е? — попита я барманът, когато тя се върна.

— Има пари — съобщи сервитьорката.

— Пиян ли е?

— Ннне бих казала.

— Нещо бледа ми се струваш.

— А… ще глътна малко въздух навън. Много е запушено.

— Добре.

Момичето изхвръкна навън, барманът се позачуди подире ѝ, озърна се към шантавия клиент, но не го видя добре в дискретното вечерно осветление и през хлапетата, които циркулираха от касата към стаичката за видеоигри. Приведе се към скрито под плота табло и засили потенциометъра, който подаваше захранване към вградените в покрива вентилатори. Като че ли наистина беше прекалено задимено…

Скандалът започна, когато местна тайфа окупира две маси и гръмогласно поиска мускатова ракия със салата и „ако няма шишчета, някакви пръжки тогава“.

За зла участ, те се оказаха в непосредствена близост до обедния клиент, който привършваше третото си шише. Малко след като компанията удостои заведението с шумното си присъствие, посетителят отскочи до тоалетната. Походката му бе като на човек, изпил само две бири. Докато го нямаше, новопристигналите настояха за смяна на музиката — „нещо по-така“. Мрачният алкохолен атлет не обърна внимание на това. Сервитьорката се успокои.

Навярно вече му беше все едно какво бумти в заведението, той и без това отдавна не слушаше тонколоните. Повече му допадаше да беседва с цигарите и чашата си… и, да, лепваше тъмен немигащ поглед върху всяка жена в коктейл-бара. Изпровождаше я с очи, но сякаш търсеше в нея други черти, прилика… а може би и тях не ги виждаше, а само реагираше на движещи се в помещението обекти. А повечето „обекти“ наистина бяха от женски пол, понеже заетите с важни разговори мъжкари пращаха гаджетата си с поръчки до бара, независимо че сервитьорките с късите си поли привличаха общото внимание — навярно трябва да се досети човек, че заведението не е на самообслужване, нали?…

Когато бурята се разрази, момичето, обслужващо кризисния край на заведението, си помисли, че цялата дандания сто на сто би се разминала — мрачният мъж кротко се наливаше с водка и пушеше цигара след цигара, затворен в някакъв свой собствен свят, в който навярно чашата най-приятелски се съгласяваше с монолозите му.

Обаче поведението, или по-скоро бездействието на мрачния клиент (мрачен? рече си изведнъж сервитьорката, не точно мрачен, а тъжен) попадна в обсега на сетивата на вече обърнал две малки ракии самоуверен смотаняк от гръмогласната компания.

Той се загледа в него, прислуша се. Беше двайсет и пет или трийсет годишен здравеняк с наченки на сериозно напълняване. Физиономията му лъщеше, оглеждаше сервитьорката с нагли очи и прекъсваше приятелите си с превъзходството на признат авторитет. Сипеше псувни и се хилеше самоуверено, но ето, внезапно замълча, забелязал странния посетител до камината и вероятно чул какво си мърмори.

Предчувствие за нещо лошо накара сервитьорката да трепне, когато здравенякът хлопна със замах мрачния мъж по рамото и изрева като овчар по добичета:

— Ма за коя пачавра се кахъриш бе, брато? Я бъди мъж, шибни ѝ два шамара да ѝ пусне пичката жежка вода, айде за някаква си кучк… ъъхррр…

Под кючека, леещ се от тонколоните, изведнъж настъпи мъртва тишина.

Здравенякът се давеше, лицето му моравееше, а странният клиент го гледаше с очи, от които сякаш бликаха черни мълнии. И тези мълнии стискаха нещастния простак за гушата!

Картината бе страшна, стъписваща и никой не успя да реагира, докато мрачният клиент не се изправи.

Тогава се случиха две неща.

Първо, здравенякът се изхлузи от стола и пльосна на пода, разтърси масата и от нея се сринаха чаши, чинии, солници, оцетници.

Второто накара всички да затворят, да стиснат очи, защото на мястото на мрачния клиент изникна нещо кошмарно!…

По-смелите, сред които барманът, отвориха клепачи след няколко тъмни секунди.

Клиентът от ъгловата маса стоеше с ръце в джобовете и съзерцаваше със студени змийски очи падналия. Около тялото му сякаш се гърчеха лазерни ефекти от сорта на ония, дето ги пускат по дискотеките… ала не от светлина, а от сенки.

Той внезапно се отмести от масата си, пристъпи към бар-плота и протегна ръка към копчетата на уредбата. Барманът, понечил да го спре, почти си глътна езика, възпрян от почернелите като катран очи на мрачния мъж. Те бяха яростни.

В тонколоните изгърмя редица радиостанции, течнокристалната скала се върна назад и от уредбата бликнаха плътни звуци на нещо класическо, внушително и потискащо, минорно до траур, до скръб… та чак до мазохистична наслада от тъгата.

Компанията не бе мръднала от местата си. Всичките седяха бледи като печурки. Въздухът тегнеше, наелектризиран все едно в силова подстанция.

Мъжът застана край тях. Наведе се и повдигна лежащия от пода. Стискаше го с два пръста за носа, лицето на завалията се гърчеше в жестока гримаса. На фона на класическата катедрална музика избумтя глас, какъвто можеше да се чуе само във фантастичен филм, посветен на Хелоуин:

— Някога да си чувал максимата „език мой, враг мой“? При употреба не на място, води до беля. Тогава и шести американски флот няма да те отърве, боклук. Марш вънка.

Цялата компания вкупом хукна към изхода, звънна строшено стъкло.

— Ти — стой! Плащай си сметката.

Здравенякът с подутия нос извади пачка банкноти и с треперещи пръсти заотделя пари, изтърва ги, тръгна да ги събира от локвите ракия, портокалов сок и салата… зловещият клиент му обърна гръб, но едва го стори, шавна тънка сянка и на фона на трагичен акорд от тонколоните съвсем отчетливо прозвуча плясък на камшик. здравенякът, както се беше навел, изрева отчаяно и тънко, сграбчи се с две ръце за задника и побягна, сякаш дявол го гонеше по петите.

— Една водка, моля.

Клиентът сядаше на мястото си до незапалената камина.

Персоналът с мъка се размърда. Гръмотевичното напрежение във въздуха спадаше.

Независимо от това останалите посетители още същата минута взеха да се спасяват.

Георгиев разпозна кръчмата отдалеч. Докато паркираше джипа, стана свидетел на бързо изнасяне на хора отвътре. Изглеждаха наплашени, пръсваха се по двойки, тройки, на малки тумби. Спешно хващаха отсрещния тротоар, сякаш в заведението бе избухнал пожар… всъщност, едва ли, тогава биха останали, ако не да помагат в гасенето, то да гледат.

Няколко минути Георгиев наблюдаваше тихата евакуация, белязана от вцепенена паника. Опипа се за пистолета. Без да поглежда, отстрани пълнителя и го скри в жабката. Поседя още малко, докато се увери, че повече плъхове не са останали на кораба.

Сто на сто не беше сбъркал мястото, макар че доста се помота, докато го намери.

Излезе, без да бърза, заключи, задейства алармата. Охранителната система на автомобила не пищеше, но сигнализираше директно на пейджъра, а при евентуална кражба изпращаше радиокод, по който можеха да я открият навсякъде из страната. Струваше майка си и баща си.

Влезе в дворчето на къщата, заизкачва стълбището, също без да бърза, макар да тръпнеше отвътре. И знаеше, че няма да се успокои, колкото и много стъпала да прекрачи.

На входа почти се сблъска с някакъв тип, бял в лицето като свещ, от когото лъхна я на повръщано, я на урина. Човекът изписка тихичко и се втурна надолу по стълбите. Някакво чудо го предпази да не се пребие. Георгиев го видя как изчезва зад оградата. Поклати глава и бутна вратата.

Заведението (механа с претенции за коктейл-бар) беше почти празно. Георгиев веднага се досети за причината — посетителя в дъното. Неговото отровно присъствие пъдеше клиентите и държеше в шах и безпомощност персонала.

Помещението потръпваше от звуци на орган, подходящи за готически замък с привидения. Нервно момиче бършеше пода с парцал на дълга дръжка. Другото се притискаше към бара, гузно-доволно, че НЕ ТЯ е в онзи край на заведението. Ясен закрачи направо към масата в дъното, поспря само край бар-плота и посочи на бармана да намали звука. Младежът само измига и Георгиев собственоръчно докосна сензора „Volume“. Цъкна наум, впечатлен от уредбата. Пресегна се и взе чиста празна чаша. Барманът не възрази.

Очакваше следващите няколко метра да бъдат най-трудните в живота му, но не позна. Дори небрежно срита търкаляща се под краката му червена банкнота от пет хиляди лева.

Седна срещу потъналия в себе си мъж. Задържа поглед върху три пепелника, от които върху покритата с матово стъкло маса изпадаха фасове. Сетне намери сили да вдигне очи към съществото, което търсеше.

Което толкова дълго бе издирвал в сивия скучен мръсен ежедневен свят. В мараня край човешката маска мъждукаше истинската телесна форма. Георгиев не изпита нито страх, нито радост. Това дори не го учуди.

Змеят бавно изплува от мислите си. Видя срещу себе си бледосини изцъклени очи под светлоруси вежди. Мигна. Забеляза празната чаша, която Ясен Георгиев обхващаше с длан. Мълчаливо му сипа водка от бутилката си.

Георгиев очакваше очите на дракона да бъдат остри, изгарящи. Но Иван го гледаше угаснало, помътняло и безразлично, сякаш бе препариран.

Сътрудникът на държавната служба, която уж не беше за мръсни поръчки, първи наруши проточилата се пауза:

— Знам кой си.

Гласът на змея прозвуча прекалено човешки:

— Браво. Спечели си питието. Спечели още едно, като ми го обясниш на мен. Ще ми е интересно някой да ми отвори очите най-после.

Реакцията представляваше жива подигравка, но даваше възможност да се завърже разговор. Георгиев не се поколеба.

— Според документи — каза той полугласно, — ти си Иван Чакмаков, български гражданин. И наистина си такъв. Но не изцяло. Другото ти „Ти“ е нечовешко. Допускам, че то е истинската твоя същност, всичко останало е видимост. По този начин ти си… змей. Име — неизвестно, фамилия, ако имате такава, също. Гражданство… хм, да речем, че си поданик на някакво драконско царство в Долната земя…

— А стига бе. Ти ма умря, майна.

— А може пък да си цар, княз… първи гражданин, знам ли. Понеже не съм наясно, мога само да правя предположения, които навярно ти се струват смешни и нелепи… дано не ги възприемеш като оскърбителни…

Сега — пауза… нека поеме топката.

След малко змеят шавна и хмъкна:

— Що млъкна бе, ченге? Забравил си патроните от ютията — от заплес ли е?

Георгиев реши, че ще е уместно пак да смени тона:

— Оставих пълнителя нарочно. Тук съм… да преговарям.

— Я. Остави молба в три екземпляра и се пръждосвай. Не съм в настроение.

— Имам го писмено.

— Какво… К’во е т’ва бе?!

Бръчкаше чело над подадения лист.

— Позволих си на своя глава… виж, ще ти призная — представлявам тук само себе си. Сметнах, че ще е безсмислено, а може да се окаже и вредно, да пусна информацията за теб по каналите на ведомството. Първо реших да установя личен контакт. После заедно с теб ще решим какво ще правим. Това са точките, по които, след уточняване на процедурата…

— Тази дивотия за „алтернативен енергиен източник“ — какво общо има с мен?

— Възникнала е ситуация… Проблеми с атомната електроцентрала, не, не, просто ни натискат, засега мекичко, предварителна подготовка, но от Европа ще настоят за закриване на реакторите в Козлодуй, и признавам, лично на мен ми хрумна…

— Да туриш по един змей до всяко парно котле в България ли?

— Не. За спасяване на атомната енергетика. Защото връщане към въглища и нефт е…

— Ми направете си термоядрени централи, мен к’во ми дреме, тук съм на частно посещение — той хвърли листа, — ясно?

— Не, чакай, чуй ме — настоя Георгиев. — Навсякъде по света са тръгнали да свиват ядрената енергетика, подета е същинска кампания по дискредитирането ѝ, най-вече по линия на радиоактивните отпадъци. А те наистина се утилизират невероятно глупаво, сякаш нарочно, макар че има брилянтен изход за погребването им, става дума за свръхдълбоки сондажни шахти… Не, не, това са подробности, важното е, че проблемът е решим без никакви странични ефекти. Обезпокоителното се състои в настъплението на нефта. Но петролът, първо, е не по-малко опасен за екологията от радиоактивни боклуци; второ — представлява опасно икономическо оръдие за политически диктат в ръце на държави със съмнителни морални ценности, а и в края на краищата — петрол и въглища като гориво, ами че това е деветнайсети век, по дяволите! Крачка назад в развитието на технологиите…

— Това. Не ме. Интересува.

Ясен не очакваше точно това. А навярно следваше да го допусне. Попита сдържано — все още сдържано:

— Защо?

Змеят го изгледа с учудване.

— Как защо! Ами че аз не умея да мисля глобално! И ти не го можеш, строго погледнато. Мисленето е конкретно, според обхвата на емоциите. Тогава се избягва залитане в самозаблуда. Просто още не съм дорасъл да мисля всеобхватно. Абе, аз що ти се обяснявам!…

— Не, не, почакай, та ти нищо дори не погледна в списъка, освен първото!

— Сериозно? Напротив, ченге, мога да ти изрецитирам всичките „точки“, точно както си ги съставил. Хубаво. Сам си го изпроси.

Няма да карам по ред, прескачам „А.И.Е.“ и започвам от… превенция на тежки престъпления. Извинявай, това как си го представяш? Дракони-полицаи? Страхотно! Нещо май ти хлопа дъската, човече.

— Имам предвид…

— Нищо нямаш предвид! Намесваш ни във вътрешни си ваши неща. Ха! Да не би задната ти мисъл е наказване на апаши по ултрабърза процедура? Прочистване, както би се изразил, на доброто човечество от злобари, изроди, насилници, мафиоти. Много благородна идея. Нарича се тероризъм, ако не знаеш. Като нищо ще включиш в листата излишни, вредни, недостойни за живот лица, наркоманите и хомосексуалистите.

— Наркодилърите. Зависимите от дрога — те трябва да се лекуват.

— Това съвсем малко променя нещата. После. Написал си предупреждаване за стихийни бедствия. Екстра. Да пъдим от Балканите бури? Да укротяваме земетресения? Защо само тук, а не по целия свят?

— Нямам това предвид. Само нещо като служба за своевременно алармиране…

Змеят не го слушаше:

— Точка „образование“. Може да значи какво ли не. Само че си имате достатъчно добри постижения в тази област, припомнете си ги сами, дори можете да реконструирате вещерската наука, макар че ви е рано… и късно. Забрави ние да ви открием килийни училища, народни читалища и университети. Така. Ах, да — здравеопазване. Здраве. Уж хубаво. Прелестно. Обаче в скоби има едно „евгеника“. ДОРИ АКО предположа, че няма нищо общо с нацисткото съдържание, това пожелание пак е съмнително. Искаш да наплодиш витяци? Предлагаш да ви опрашваме момите? Ми да, чужд задник лесно се предлага. Ааа, друго било. Тц. Не се занимаваме с генно инженерство, не си познал, ченге. Потърси самодиви за тая работа. Може откакто ни е разумна расата, да сме подобрявали организмите си, но това слабо прилича на „селекция“. Ние… сме други.

— В смисъл?

— В смисъл най-разумно би било да питаш за това змеица — тя най-добре и най-точно знае в кой момент е способна да зачене и да има здрава рожба без наследствени аномалии… Ама и надали нашите момичета масово ще си паднат по вас! — Змеят изведнъж тресна с юмрук камината, сякаш освирепял от собствените си думи.

Овладя се светкавично и комай даже задържа силата на удара си. Георгиев местеше поглед от закачената от ръката на Иван тухла към омекващия му пестник. Тухлата бе разбита в прах. По кокалчетата на пръстите нямаше и следа от ожулено. Змеят изръмжа по-спокойно:

— А и да се случва чат-пат, недей си точи лигите за бърз прираст на населението. Не споменавам изобщо, че тази работа е твърде лична — току-виж ти сам си го знаеш, че любов по държавен указ не става. А и да става, пак не бива. Ти да не си бил комсомолски секретар, а?… Млъкни. Не съм свършил.

В паузата Иван изгълта съдържимото на чашата си. Изсумтя.

— Следващата ти приумица е туризъм… Туризъм ли? О, не… Това е просто… без думи. Пропуснах ли нещо? О. Превъзпитаване на криминални точка-запетайка нова система следствие, съд и наказания тире намаляване количество затвори… Ха… Този връх ме е страх да го тълкувам, съвсем не ми се мисли какво си имал предвид. Ще ми се да вярвам, че не е нещо повече от най-безобидната възможна идея — промиване на престъпни мозъци. Абе пич, кой одеве каза фразата „морални стойности“? Това — за морално ли го намираш? И прощавай, може да греша — да не би да замисляш да построиш затворите в Долната земя? След като ги сринеш с булдозери тук? Ще ни пращаш каторжници? Особено опасни злодейци? От Змейската земя няма как да избягат и застрашат тукашното ти общество, прав си. Значи ни поверяваш роля на надзиратели. Просто се чудя как да ти благодаря за честта. Ако ти перна шамар, може да ти откъсна умната глава. Затова ще ти подаря развитие на идеята — срещу скромно заплащане България би могла да опразни всички зандани по света! Ставаш в ООН-то и викаш: „Абе господа, дайте ни вашите отрепки, отървете се от тях, престанете да трошите грешна държавна пара зарад крадци и бандити! Намалете си данъците! А за да сторите това — опайте ни ги насам сите ваши айдуци! Само към всяка партида, към всеки синджир роби искаме по един списък: кого след колко години да ви го върнем превъзпитан, кротък, законопослушен, същинска божа кравичка!“ Чудо и приказ, нали? Кажи, защо не видях в хартийката ти пункт търговия. Вече знам какъв ще ви е вносът: шаячни раирани дрехи и бодлив тел!

— Превръщаш нещата в абсурд…

— Аз ли? Абсурдът е вграден в темелите на стройния ти проект, Ясен Живков Георгиев, но внимавай — разстлах твоите точки като гобленчета, та сам да се полюбуваш какви мечтания си избродирал, виж я картинката на собствените си желания.

Ясен мълчеше, но умът му трескаво търсеше аргументи. Осъзна, че змеят не е изопачил неговия план, а просто му сочеше неща, които можеха да се случат… да бъдат поискани, заявени от хората, когато него, Георгиев, неизбежно изместят от важните преговори със змейовете…

— Няма да има преговори, ченге. Нито сега, нито след сто или хиляда години. Държавите ви нямат никаква стойност за нас. Не обичаме тълпи, а личности. Стойностни личности. Такива, за които не е от значение колко крака имат и как са им оцветени кожите и космите… — Змеят изведнъж въздъхна. Посъживените му по някое време очи угаснаха отново.

— В момента не мислиш за онова, което трябва — каза той. — Тревожиш се за бош шейлер. Вземи се притесни, че точка първа противоречи на всичко останало в листа. Декларира ми пламенен патриотизъм, а какво излиза после? Да ви вземем под крило. Да ви решим вашите проблеми. А нали уж не искаш повече „Батковци“ за тази страна? Недоволстваш срещу „благодетели“ и „освободители“, ама… В крайна сметка — какво искаш? Да превърнеш България във васал на хипотетична змейска империя? Ще се разочароваш.

Змеят Иван надникна в кутията Малборо, но тя беше празна.

— Най ме жегна — продължи унило — не друго, ами „съмнителните морални ценности“. Ах… а лично твоите ценности — какви са? Храбрец си ти, македонски сой, но вгледай се в сърцето си — и се уплаши!

Ясен не бе в състояние да признае провал.

— Зарежи глобалните неща. Нека говорим конкретно. За България ще е много добре да се отърве от горивната зависимост. ЩЕ задишаме по-леко. Ще спрем да превиваме гърбове в поклони. Хайде, нека не си мечтаем за някакво лидерство в региона, достатъчно е да престанем да живеем като бедни скотове…

— За да заживеете като богати скотове ли? — змеят като че леко въздъхна. Приведе се напред и попита: — Ти, виждал ли си мои снимки? Вероятно досието ми разполага с няколко ефектни кадъра. От моргата.

Георгиев не отвърна нищо, защото наистина бе виждал такива снимки. Мъчително преглътна.

— Направиха го хора — тихо промълви Иван. — Не става дума за българи ли, гърци ли — хора. Не изпитвам гняв заради това. Все пак онази случка ме освободи от човешката плът… — змеят протегна напред ръце и ги загледа в унес. — Но оттогава нямам желание да подавам крило на хората. Поне не на всички. Отнехте ми твърде много, макар че… кой съм аз, че да ви съдя…

Георгиев с далечен, сякаш несвързан с него ужас, забеляза как по кожата на Иван пробягват нещо като вълни. Все едно тялото му бе телевизионен екран и върху човешката плът изникваха островчета блестящи люспи. Променяше се и структурата на главата, ръцете за миг се превърнаха в лапи с остри нокти, над раменете трепнаха криле…

— Не искам да споря с теб по същество — говореше змеят. — В цялата светоспасителна ария, част от която ми изпя, ще ти посоча само още една от многото фалшиви ноти. Спомена, че държавите производителки на петрол имали съмнителни морални ценности. Не че не съм съгласен с нещо, което е вярно, но кажи, спрямо какво сравняваш тези съмнителни ценности? Кое ти е еталон? Чистата идея? Нима нещо конкретно съществуващо? Но това са дребни подробности и като цяло твоят свят не ме вълнува толкова силно. Той не е мой. Може да съм роден тук — и какво от това? Този свят ме разстреля като куче. Обаче на практика, не само от това ми е чужд. Толкова чужд, че не намирам основания дори да го смятам за враждебен.

Ясен сведе лице към масата. Всички угарки в пепелника бяха изпушени до филтъра. Каза съвсем искрено:

— Съжалявам. Просто искам да те подсетя, че тогава времената бяха съвсем други. Официално си загинал при нещастен случай при обслужване на армейско въоръжение. Като се появи, си помислих, че работата е активно мероприятие на ДС по внедряване… В азбучния ти секретен картон пише: въоръжен опит за нарушаване на държавната граница, вследствие на психическо разстройство. Дата, година. Просто разбери.

— Аааа… Разбирам. И затова не съм тук да търся някому сметка. Но така или иначе — скоро си тръгвам. Да. Може да се каже. И по-добре вземи че ме забрави. Забрави ме и ти, и шефовете ти. Живейте си своя живот. Оправяйте го както умеете. — Иван притихна за момент. — … Това, дето го помисли, хич ли не ми милея за страната, в която съм израснал… Не е твоя работа, за кое ми милее, а за кое не. Не мога да ти помогна. Не искам. Сбогом. Гледайте си земните работи и бъдете рахат.

Георгиев остана само няколко секунди неподвижен, а после отсече разочарованието си и стана. Повече искаше да демонстрира, че и хората умеят да се държат достойно.

Змеят Иван — (Боже, какъв идиотизъм, помисли си Ясен, как е възможно един змей да се казва Иван?!?) — бе станал непристъпен и далечен, по-далечен и недостижим от хималайски връх, от Проксима Центавър, която уж била най-близо до Земята…

Георгиев не издържа и отвори уста, за да попита още нещо, може би съвсем лично…

— Да не твърдиш, че Жоро е по-подходящо име за един дракон? — обади се Иван.

— Господин Чакмаков…

— Пречиш ми да се напия! — прекъсна го змеят, без да го поглежда, без да загуби вида си на потънал в себе си… и нереален с петната истинска своя същност, които изникваха по него и пропадаха, досущ слънчеви зайчета.

Подминавайки бар-плота, Ясен неволно се натъкна на въпросително повдигнати вежди на бармана. Сви рамене и продължи.

Пред вратата устоя на изкушението да се обърне.

Не се надяваше, че змеят може да хукне подире му. Не му хрумна подобна нелепица. Въпреки това Георгиев още няколко минути остана неподвижен и втренчен в светещата фирма на заведението, машинално чудейки се защо златната рибка се казва Поли.

Нюхът на ченге го предупреди за неприятности. Група мъже на тротоара между заведението и неговия автомобил привлече вниманието му. Охо, ще възниква ситуация май…

Мъжете стояха и с мрачни физиономии, навити я за пиячка, я за скандал, слушаха диалога между двамина от тях:

— … Бе мани го оня, оти момчето е сачма, у нихно село сите са таквиа, ти не си търси белята, аре по-арно да одим у билярда, тамо че ти мине. Заеби глупости…

В отговор се посипаха почти нечленоразделни приглушени закани.

Остър и стремителен като брадва, Ясен крачеше право към колата си и групичката разсеяно се отдръпна, за да му сторят път.

— Ей, мъжки… — подвикна на Георгиев онзи, когото убеждаваха да се откаже от нещо си, което хич не интересуваше Ясен. — Я ка̀жи, вътре седи ли още един такъв особено шантав наглед, а…?

Ченгето се закова на място и, вместо отговор, бавно пристъпи към здравеняка, който му се стори вече познат. Човекът бе бесен от обида, но раменете му стърчаха страхливо нагоре. Георгиев почти завря лице във физиономията на запиталия го мъж. Различи следи от тежко оскърбление по носа на човека и се досети по миризмата, че това е същият, който изхвръкна навън преди половин час. Ясно. Георгиев бе в състояние да го разбере, но не и да му съчувства.

Мъжът отначало замига на парцали, а когато Ясен засъска свирепо към всички насъбрали се, дори плахо се люшна назад.

— Чупка, момци! Слушай си авера и припкай „у билярда“, пишман-биткаджия такъв, да не те събират после с прахосмукачка… И вие също, дим да ви няма, че ще станете трудни не само за рисуване, но и за фотографиране!

— Абе…!

— Аде! Ъ? — Георгиев лудо завъртя очи, отметна якето и постави пръсти на пистолета. И след секунда махна ръка от кобура, оправи сакото си. — Всъщност, що ли се занимавам с вас? Чао, пичове, ще ви скивам в моргата.

Може би под маската на студения му яд пролича неподправения страх, който зарази струпалите се за отмъщение юнаци, още повече че им беше прясно изживяването в „Поли“. Навярно си припомниха как бягаха досущ хлебарки от заведението, защото, когато Ясен запали джипа и отлепи гумите от бордюра, в огледалото за обратно виждане съзря тайфата приятелски да дърпа засегнатия си аркадаш в противоположна на механата посока. Здравенякът не се съпротивляваше, макар по устните му да личеше, че псува.

Автомобилът забуча с всичките си конски сили по шосето към София. Ясен пусна за малко волана и избърса в коленете изпотени длани.

„Отървах ги копеленцата“ — помисли си той, изпреварвайки на забранено.

Не е голяма грешка да спасиш човешки живот — беше казала веднъж жена му.

— Наистина, не е чак фатална… — измърмори си под носа Ясен.

Бившата му жена. Тя прекрасно знаеше колцина кретени биват отървани от полицаи, без да го заслужават, ала една улична саморазправа, нека и абстрактно справедлива, е категорично неприемлива, незаконна.

Ех, златце, какво знаеш ти за законност, душо чиста, невинна…

Забибипка радиотелефонът. С крайчеца на окото Георгиев прочете върху зеленото екранче номера, от който го търсеха. Служебно повикване. Чудесата са си чудеса, а работата — работа, дааа…

Кутрето му натисна нужното копче и Ясен каза едно отсечено „ало“ към микрофона.

Живот, майката, да му се ненаживееш! Еееех…

Чу запис, вероятно автоматично изпратен от телефонния секретар в службата, след като не бе отговорил преди двайсет и нещо минути. Гласът на шефа.

„Ясене, утре в седем нула нула те искам в осми кабинет с папката, за да я предам после в хранилището. Връщаш се на предишната задача. Край.“

Запита се на какво ли се дължи внезапното отстъпление, пак обръщане с краката нагоре, но го стори мързеливо, без живец. Сигурно трябваше да анализира възможните причини, но не го вълнуваше.

— Абсолютно ми е през оная работа, началник! — каза Георгиев към изключения микрофон. Почувства глад и загледа за някое капанче, преди още да е напуснал селото.

Беше му сиво. Отсега нататък целият живот навярно щеше да бъде сив и скучен.

Звънец прекъсна сладкото унасяне. Северин с нежелание стана и тръгна към домофона. Запали лампата и хвърли око на стенния часовник. Изненада се колко е рано. Мислеше, че е далеч по-късна доба.

— Кой е?… А… Добре, влизай.

Въздъхна, постави слушалката и натисна бутона.

Рече към спалния кът (първоначално беше стая, но той махна стената и провеси пердета):

— Венче, слънце, трябва да се обличаме.

— Мммм… Кой е?

— Братчедът. Нещо важно. Уф…

— Севчо? Какво е това на гърба ти? Боли ли те?

— Какво? Къде?

— Между плешките. Червен белег като от каиш… Прилича на игрек. От какво е това?

— Ми… не знам.

Тя му хвърли панталон. Северин заподскача на един крак, навлече го. Отиде в коридора и се помъчи да се види в огледалото.

По площадката отвън зашумоляха стъпки.

Северин наметна на голо тънък пуловер с шпиц яка и отвори вратата, без да чака натискане на гадния звънец.

Братовчедът не беше сам. Щом съзря втория неканен гостенин, Северин гръмко и от сърце възкликна:

— О, не!!!

5.

Трийсет и пет минути преди Северин да помене с недобра дума орисията си, и приблизително час и половина, може би два, след като Ясен посети заведението на златната рибка Поли, джипът „Гранд Чероки“ отново спря пред същата механа, коктейл-бар, кръчма или на който както му хареса. Накратко — пред кръчмето, в което един змей давеше мъката си.

Георгиев излезе, подхвърли нещо неразбираемо на оставащия вътре и малко сковано се насочи към заведението.

Този път беше почти пълно.

Георгиев спря на входа и обходи с изцъклени очи помещението. Знаеше, че Иван вече не е тук, но все пак… Успя да направи впечатление. Сервитьорката леко пребледня, позна го и побърза да се приближи.

Размениха няколко думи. Барманът и другата келнерка тревожно ги гледаха. Георгиев кимна, успокояващо потупа девойката по рамото и напусна механата.

Барманът изпусна въздуха, обърна се към момичето, но се отказа от изявления. Вместо това постави три чаши, в които щедро отсипа по стотина грама от най-скъпото уиски.

— Заведението черпи — рече на колежките си, — заслужаваме го!

Над масите се лееше музика и бърбореха приглушени гласове, звънкаха чаши и по-рядко вилици, гребящи мезета. Подскачаше смях, пускаха се ръце… и така нататък, всички обикновени събития за обикновено барче.

Все пак се понапълни, слава те Боже, не остана хич без оборот…

— Тръгнал си е преди повече от петдесет минути, час. Нищо не е споменал, по което да се съди накъде се е запътил — рече Ясен на този до себе си в колата.

Искаше да добави, че са били уплашени, объркани, но премълча и само запита:

— И какво ще правим сега?

Съществото на съседната седалка се размърда и обърна отчетливо фосфоресциращи очи към Георгиев. В кехлибареното на ириса живо трепкаха вертикални черни зеници.

— Не зная какво ме питаш — отвърна шарканът.

— Питам…

Георгиев млъкна. Искрено казано, хич не му дремеше какво ще се предприема. Осъзнаваше, че иска да се махне далеч от тези пронизващи очи, и се бореше с глупавия си страх. Единствено любопитството честно стоеше на негова страна в тази борба. Даде си сметка, че никаква професионална чест, никакви разбирания за дълг, никаква амбиция не можеха да надвият ужаса да се изправи лице в лице с истински дракон. Нито заповед, нито мераци за изгода.

Само любопитството. Нищо друго.

Алванд го стопира в района на Атомния център, недалеч от разклона за ж.к. „Дружба“. Ясен рядко реагираше на вдигнат палец дори извън града, макар че принципно нямаше нищо против стопаджиите. Самият той нерядко пътуваше по този начин, но тогава бе студент и бяха по-улегнали времена. Но след като веднъж приятна компанийка от едно момче и две момичета, които остави близо до Созопол, му задигнаха за довиждане стек „Салем“ ментол и лятно яке от задната седалка, той се закле да спира само в краен случай.

Случаят наистина бе краен и Георгиев нямаше как да не отбие — изведнъж двигателят млъкна, помръкна таблото, угаснаха фаровете. Оказа се обезточена цялата електрическа инсталация на „Черокито“. Още преди шофьорът да се учуди, стопаджията преспокойно седна в джипа. Ледените възмутени думи на Ясен се заклещиха в зъбите му, когато дебелоокото копеле го погледна. Светещо. Сетне докосна таблото и токът се върна, моторът забоботи.

— Търся събрата си Иван — обясни той. — Проблем ли имаш?

Ясен облиза пресъхнали устни: В известен смисъл.

Доскоро не допусках, че проблемите притежават известен смисъл. Хайде, карай.

Скован, Георгиев се подчини.

Така за втори път застана на змейска пътечка. Опасна писта. Отново хукна да души змейска диря… И ето че пак удари на камък.

— Да го потърсим у тях? — предложи той.

Змеят поклати глава:

— Няма го там.

— Но ако…

— Не тревожи близките му — възрази Алванд. — Имам по-добра идея. Ще ме закараш при онзи, който го следеше. Северин. Частен детектив. — Змеят се втренчи в Георгиев и добави: — Същият, с когото имате общ дядо. Бащите ви са братя от две различни майки. Трябва да знаеш къде живее.

Георгиев продължаваше да разтрива слепоочията си.

— Нали ти е интересно? — попита кехлибареноокият дракон. — Направо вониш на любопитство. Кое те уплаши?

— Всичко е наред… Не знаех, отначало не знаех, че Севчо разработва… следи де, и то тъкмо Иван. Само благодарение на това се случи да разбера, че Чакмаков е змей.

Ама че… — изпъшка наум.

— … съвпадения? Не твърдя, че са.

Георгиев свали радиотелефона от гнездото му. Разсеян, той се принуди да набере номера повторно.

— Нямам връзка. Северин е изключил своя апарат. — Захапа замислено антената. — Ще идем до апартамента му! — каза решително.

— Съжалявам за умората ти, но нека го сторим бързо. Ние трябва да се връщаме. В Долната земя, както я наричате.

Ясен кимна, но не посегна към стартера.

— Защо сте тук?

— Нямахме друг изход, освен насам. Лош войнишки късмет, казано по вашему. Ала третият от ятото остана във вражески плен и трябва да го освободим, няма да издържи дълго, човек е от твоя свят.

Все едно на шофьорската седалка поникнаха игли или кабърчета. Сътрудникът на разузнавателната служба подрипна на място.

— Как… кой е той? — изстиска през свитото си гърло Георгиев. — Лукан, Лазар… Лъчезар! Лъчезар, ъъъ, нещо на „ски“. Христов… Хисарски! За него ли…

— Не. Казва се Радослав.

Този път Георгиев се задави и се разпра в тежка кашлица. Дереше се така отчаяно, че след секунда колебание змеят внимателно го потупа по гърба.

Ясен трескаво зарови лице в носната кърпа, обърса се, гнусливо прокара кутре по волана пред себе си и пак покашля в кърпата.

— Радослав Радославов? Как е той? Добре ли е?

— Познаваш ли го?

— Не лично.

— Надявам се да устиска.

— Аха. Ами… момичето? Верена.

Змеят позабави отговора си.

— Тя е в друг отряд-ято.

— А Лъчезар Хисарски? Май не си чувал за него.

— Не. Представи си го.

Ясен усети гореща суховата длан на челото си. В същото време отлично виждаше, че ръцете на змея са далеч.

— Според образа, който носиш за този човек… — не, не ми е известен. Възможно е да не съм в състояние да го разпозная. Все пак, съзнанието ти не ми дава снимка, а твоите представи за него… да, така, по-ясно си припомни лицето… Не зная. По-скоро не съм го срещал. Той е Преминал в Нашия свят според теб, така ли?

— Мисля, че да.

— Едва ли. Възможно е да е другаде. Но ако го видя някъде, ще му предам твоите извинения. Приятели ли сте?

Георгиев рязко се отмести и зачовърка ключовете на стартера. Чак когато джипът запищя с гуми двеста метра нататък по главната улица, той се успокои и отрони:

— Просто му дължа извинение.

— Разбирам.

В тона на змея се съдържаше още някакъв смисъл, може би нещо като „съгласен, има за какво“. Ясен усети ризата си тясна в раменете. Концентрира се в шофирането. Драконът зяпаше навън, където светлини правеха пътечки по водата на язовира.

Подминаха минералната баня, от ресторанта „Чушките“ гърмяха ориенталски маанета, чуха се даже през шума на колите. Навярно това провокира змея да посегне към радиото. Заигра си с него като хлапак, следеше танца на индикаторните диоди, бъзикаше копчето, превключваше от станция на станция.

Автомобилът се носеше напред, изоставил селото.

Змеят продължаваше да тормози радиоефира. Спря, когато Георгиев сви устни в чертичка, мъчейки се да потисне раздразнението, което не смееше да покаже. Тишината в купето накара Ясен механично да намали скоростта. Сътрудникът събра мислите си. Интересуваха го множество въпроси, но избра да се закачи за новата информация, загатната от дракона одеве:

— В Долната змейска земя, значи, бушува война?

— Вече свършва. Врагът е изолиран в своята вселена, където или ще се задуши, или след време ще престане да бъде Враг. Останали са няколко негови бази. Те ще загинат.

Георгиев караше като в сън.

— Но тази война беше такава, каквато досега не сме имали. Сега се налага да почистваме след нея. Всяко масово зло оставя разрушени души, ранени мечти, съсипана вяра. Къщи, мостове и дворци лесно се градят, не те са ни грижата.

Ясен кимна по навик и любопитно се извърна:

— А кога е започнала?

— Не избухна отведнъж. Разгоря се като пожар в степ — постепенно, скришно, а когато лумна, тук, във вашия свят са гръмнали първите барутни смъртохвъргачки. Шарканите и приятелските раси се изтеглихме от Горната земя, за да се бием. На помощ ни се притекоха дори онези твари, които наричате „зли“… Пък вие, хората, решихте, че огнестрелното ви оръжие ни е прокудило. Подобно предположение е нелепо.

За първи път за предишната седмица душата на Ясен се отвърза.

— Аха — усмихна се той. — И на мен не ми се връзваше този момент. Сигурен бях, че във веригата събития, тоест евакуацията на змейовете и появата на барутните оръжия, няма пряка причинно-следствена връзка. Освен, може би, по-нататъшното разпространение на барута. Злоупотребата му.

— Изводът ти е правилен.

Ясен кимна и отпусна гръб в седалката. Кой знае защо неизказано му бе олекнало.

— Но барутът е следствие, не причина — добави змеят. — Имахте нагласа да се унищожавате заради чисти идеи — религия, икономика, език, култура. А после, когато развяхте знамето с лозунга „Егалите, фратерните, либерте“, войните ви станаха много по-жестоки от преди, почти без аналози в миналото.

Броячът на километража извъртя цял оборот на последната цифра, преди сътрудникът Ясен Георгиев да отпусне вдървения си врат. След още един километър той си пое дъх с пълни гърди.

Отпред се показа кръстовище със светофар и блестяща караулка на КАТ. Като никога преди, Ясен старателно, като на изпит за книжка, прекоси кръстовището и сви наляво. Ускори по околовръстното.

След двайсет минути гумите на джипа издумкаха върху трамвайни релси.

Чудовищни писъци, смесени с вълни болка, вихрушки чужда агония и виелици от предсмъртен ужас удариха Радослав по нервите. Той вдигна мислен щит, за да се отърси от емпатичната врява. В звуковата и психична суматоха долови реактивоподобен победоносен вой, а редом — смразяващ кръвожаден вик, от който го полазиха тръпки… и който му се стори странно познат. Сабята се въртеше като тънък пумпал, но не стана ясно дали е разтревожена, или се радва на касапницата в кухините на облачната крепост.

Трясна, избумтя, килията се разклати. С отвратително скърцане се спука черупката-стена вляво от Дичо и той се сви на топка. Огнени отблясъци нахлуха в килията и го заслепиха за миг. Подът отдолу се изкоруби. Избуча пламък — щурмуващите май имаха огнемети. Завоня нетърпимо на пърлена леш и горял рог, нажежено желязо и още някаква миризма, която доскоро бе съвсем непозната за Радослав… но добре известна на змейската му кожа.

Дичо се изправи, отлепи гръб от стената. Не искаше наследствените съперници на Верена да го заварят сврян в ъгъла. Наежен, той посрещна окървавена димяща паст на ламя, провряла шия в процепа. Навярно заради железния нагръдник с кашепска военна сигнатура, физиономията на халата не му се видя толкоз грозна, както на одевешните лами-еничарки. А когато зеленикаво-оранжевото чудовище се намъкна вътре, младият мъж забеляза още отлики — у влязлата хала най-дълъг бе вторият чифт криле, едрите ѝ люспи бяха по-плоски навсякъде по тялото, освен по гърба. И обсидиановите шаркански очи не изглеждаха безизразни и тъпи, напротив — бяха интелигентни и проницателни. Сториха му се доволни.

Ламята измери Радослав от глава до пети — кръглите ѝ зеници се разшириха — и в същия миг го лъхна непознато, ала приятелско присъствие. Халата изръмжа на някой зад себе си:

— Тук е, Господарке! — сетне пак се извъртя към Радослав и рече на граморски: — Отдръпни се натам, ще избием стената.

Ударната вълна го задуши, хвръкнаха парчета, засъска плътта на замъка-раковина. Писък на халосията. Сред пушек и валма студена мъгла, пара от лимфата на крепостта, в килията надзърна още едно същество. Само момент — и Радослав разпозна вампир. Бледо човекоподобно лице с прозирна кожа, бездънни очи. И кожен шлифер. Не, глупости, това са летателни ципи, опънати между наглед болезнено тънки и дълги пръсти. Съществото бе босо и стискаше с яки подвижни нокти кама с двойно сърповидно острие, доста оплескано. И при това успяваше даже да крачи.

— Той е, жено — изгъргори съществото. — Невредим. Върни ми клетвата.

— Път стори! — прекъсна го ясен женски глас.

Надигащият се изпод откъртени плочки и рогови пластини Радослав се изправи срещу…

Не. Не беше Верена. Жената бе по-възрастна. Много по-властна, чертите ѝ нямаха момичешка мекота. Черните ѝ очи гледаха сурово, като на хищна птица. Кръвопиецът, който влезе преди нея, се стараеше да се държи по-далеч от роклята ѝ — тебеширено бяла с бледосиви шарки. Сякаш за тези одежди беше одрала анаконда-албинос.

От сребристата сабя, която държеше, капеше гнусна слуз. Жената тръсна острието и го вложи в кожена ножница. Подир нея в помещението се вмъкнаха две лами.

— Канарчупа Зора есъм — заяви тя. — Ти Радослав от Радана-магесника коляно си. Вънемлеш ме?

— Д-да…

— Читав еси? — продължи строго жената. — Жадаш вода кладязна? Жито крепко?

— Не, благодаря. Наред съм… Зора-княгиньо.

Тя едва-едва се усмихна на неговия поклон.

Съществото-вампир пък нещо загъгни, но Дичо различи само думата „въздаяние“.

— Господарке — намеси се едната ламя, — инъйх закленьоних ни есми нашли. Ни има клеврети боле, прочее и зело време не чака. Изволяй въздати съратнику нашему що поклято бе.

Зора не отвърна веднага, продължаваше сухо и строго да разглежда Радослав, който се почувства като бръмбар, набучен на клечка за зъби. Сетне ненадейно му се усмихна — топло и мило-познато.

Сто на сто Верена бе наследила тази чаровна усмивка от майка си.

— Бива — рече тя на ламята, а сетне косо се обърна и към вампира: — Иссякна обетът, иже дал си нам. Миром ижде пожелаеш иди.

Съществото засъска тихо, но настоятелно. Лицето на жената отново се вледени.

— Миром иди ижде пожелаеш — без да се обръща, повтори княгинята все така спокойно, но под равността на думите ѝ проплъзна заплаха.

Тварта пренебрегна този знак и загъргори по-високо. Ламята, която си бе позволила да се застъпи за своя съратник, пристъпи на място. Другата тихо издиша дим от ноздрите.

Зора присви очи и се завъртя стремително към наглото създание. Вампирът заотстъпва. Жената изрече със смразяващ тон:

— Вън, изчадие мръзко, вращай се в бездение свое геонено, донелиже блага есъм.

Под свирепия поглед на княгинята съществото бързо се изпари, само тъмна сянка се шмугна през отвора. В коридора се чу суетня и някакво гъгнене, като команда. Шум на отдалечаваща се тълпа.

Внезапен крясък, който се удави в механично трансформаторно жужене, запиукаха машинни сигнали, съвсем близо избухна престрелка, задави се. Трополене, боричкане. Едната ламя затисна с тялото си пробива в стената, лумна и забуча огнемет, секна брътвежът кибернетични кодове. Някой остана да пъшка.

По-приглушени и далечни отгласи намекваха за жестока схватка в зертона. Радослав помирисваше сражението, разпокъсано на множество огнища. Зора дори вежди не помръдна. Вирна брадичка към младия мъж — досущ както Верена!

Лицето бе станало строго, но думите прозвучаха почти нежно:

— Крачи зади мене, момаж, халите ще вардят! — Тя се обърна към ламята и повелително произнесе: — На кромеш да идем. Камо кажи!

— Во испре, Господарке — страшно почтително отвърна ламята.

Докато Зора напускаше килията, следвана по петите от Радослав, в коридора няколко сестри-шарканки сведоха глави пред нея.

Личи им колко я уважават, помисли си той. Май направо си я харесват.

Зора обаче надали изпитваше някакви симпатии към ламите. Попита студено:

— Колико наши ратници об бран погинаха?

В коридора отвън бе задимено. Търкаляха се трупове. Предимно сиви качулки, но и неколцина караконджолоидни воина, които и приживе надали бяха имали приятен вид, а сега в разкашкано състояние… Радослав се извърна. Повредените роботи се оказаха не по-малко отвратителни за гледане. В останките на единия, сред окадени хромирани части и стопена пластмаса, нагорещеният корпус пържеше топка желирана маса, подозрително напомняща човешки мозък.

— Три доселе, Господарке. Твиремия, Шехтима, Елемяна. Дузина съратника тожде.

Жената прекрачваше мъртвите с решителна стъпка. Наблизо изпращя експлозия, лют вятър развя косите ѝ, в които просветнаха сребристи нишки. Ала Зора отново не мигна.

— Врази избийени?

— Безгода.

Свитата закатери умерено стръмен набръчкан улей. В преградите зееха проломи, пълзеше дим. На горната площадка святкаха мълнии и нещо се срутваше. Нов взрив разлюля небесната крепост, Зора се подпря на сабята си.

Най-близката ламя се обади отсечено:

— Съпостат пакъй ийзлиха напира, Господарке. Из зертона робски ся вратити исме нудени.

Зора спря чак горе, върху площадката.

Помещението беше голямо, с множество улеи-стълбища и тунели към други етажи на крепостта, но валма пушек пречеха око да обгърне кухината изцяло. Лами и вампири с оръжия вилнееха по периметъра на площадката. Очевидно от коридорите върху тях се изливаха пълчища сиви мъртваци, безразлични към интензивния заградителен огън. И тук имаше много убити нефилими, но освен качулати зомбита и натрошени роботи, се търкаляха апарати, подобни на крачещи инвалидни колички, от седалките на които провисваха овъглени едроглави тела.

Зора отритна гнусливо някакъв отломък от пътя си и нареди:

— Остъпленье заповяда̀ям! Туй на Алемхала реци, Тутома-посестро. Седе няма вяште десити.

Озърна се към Радослав, който тъкмо бе спрял.

— Има какво, княгиньо! Сабята ми. Вика ме. Пропадна в дупка на пода! Ох, съвсем я забравих!…

Жената се смръщи:

— Всуе. Не достанет год за нею, юнако. Отмештай се.

Ала той вече тичаше към голям пролом с димящи ръбове и само подвикна през рамо:

— Чакайте ме тук, ей сега пристигам!

— Въспят! — възкликна Зора подире му. — Варе, юначе! Камо тичаш, козля пужаво!

Дичо не разчу какво му подвикна дъщерята на кан Омуртаг. Писъкът на Рауни кънтеше в главата му. Сабята го зовеше, крещеше като изоставено дете в горяща къща.

Гласът на оръжието, НЕГОВАТА халосия, го водеше.

— Бил ли е тук?

— Да, беше, вчера вечерта.

— Нямате представа къде може да е сега.

Не беше въпрос, но Северин потвърди. Непрекъснато се озърташе крадешком към змея. Още стоеше на прага в антрето. Георгиев забарабани с пръсти по хладилника. Детективът посочи столовете край кухненската маса.

— Какво се случи? — Венета се появи в кухнята през входа от хола. Беше с топла блуза и дънки.

Ясен се надигна от място, разпери ръце, като едва не събори кафеварката от котлона.

— Здрасти, Венета. Трудно ми е да ти обясня набързо…

— Тя пита мен — каза Алванд и насочи вниманието си към нея. — Търся Иван-Крилан. Вчера сутрин излезе и не съм го виждал до днес. Той — лек жест към Георгиев — е приказвал с Иван преди повече от два часа и според него Крилан е бил сам и разстроен…

— Къде си го виждал? — тя блесна с очила към Георгиев.

— В една кръчма в Панчарево — без желание измърмори Ясен.

Венета някак особено разглеждаше Георгиев, сякаш преценяваше вещ, която има нужда да купи, но не е докрай убедена в необходимостта ѝ. Той отклони взор към мивката и измитите чинии до нея.

— И? — кимна тя на дракона. — Не ти се е обаждал нито той, нито Искра.

— Тази нощ трябва да Преминем — рече Алванд. — Помогнете ми да го намеря.

Ето я! Халосията на Радан колобър! А сега — сабята на Радослав витяка. Камъкът пламтеше и стоманата нечуто пееше, дръжката потрепери, щом той я докосна, досущ погален от господаря си верен кон.

Тревога се излъчи от сабята, а после и змейското се надигна у Радослав.

Тунелът беше запречен.

Стена сиви качулести фигури с дългошипестите им боздугани.

Радослав се озърна.

Отзад също нямаше изход.

Никакви емоции или чувства. Сякаш беше изправен срещу бездушни механизми.

А то си е баш така, бате…

Стисна дръжката с две ръце на нивото на дясната си буза.

— ааааааАААА!!!! — закрещя той и се втурна срещу фалангата бесен и радостен.

С всяка крачка-скок стената качулки и метални шипове се приближаваше, нарастваше и не се огъна пред връхлитащия броненосен багаин.

Ще се нанижа!

Ще ги смачкам!!!

Сабята зафуча във въздуха.

Радослав летеше в атака, усетил се този път истински змей, изпълнен с вихрен възторг! Пред самия противник той рязко смени посока, затича се по стената на коридора, усещайки железните ноктохвати на чизмите си като собствени нокти. Протегна лявото си крило и с острия му ръб съсече трима войника през средата.

В сърцето нахлу кошмарът на три черни въртопа, но Радослав му се опъна. Преодоля го, стисна волята си в пестник.

Някъде три души напуснаха страшните си енергийни затвори. Освободени.

Радослав се стовари посред фалангата и развъртя сабя и криле.

В сивите редици избухна фонтан парцали, слуз и отсечени парчета плът, които изгниваха още преди да паднат. За съвсем кратко време коридорът бе разчистен за бягство.

Натежал от смърт, омърсен от нея отвън и отвътре, Радослав понечи да поеме пътя нагоре. Рауни едва не се изтръгна от ръката му. Той учудено я погледна, но гнусни налепи по забралото му попречиха да я види добре. Отвори шлема си.

Искрата в окото на сабята проникна през зениците му в мозъка и изпълни черепа с жестоката си жълто-зелена жар, сякаш с гной.

Искам да убивам.

И Радослав се завъртя на пета, хукна назад — срещу другата фаланга нефилимски роби. Обсипаха го с плазмени куршуми. Той отби лъчевите изстрели почти небрежно и оголи зъби в хищна гримаса, която нямаше нищо общо с неговата усмивка, онази усмивка, която Верена така харесваше…

Верена…

Сабята го дръпна в нова атака. Радослав забрави всичко друго, освен жаждата да се сражава, да спретне истинско ПИРШЕСТВО на разрушение. Трошеше, мушкаше, риташе, сечеше… и се заливаше в смях.

Не би познал смеха си, ако се бе заслушал. Ала нямаше време.

След няколко минути точен удар повреди забралото. Нито се затваряше, нито се отваряше. Той смъкна шлема и го окачи грижливо на колана. После поля с огън от подпряната на лакът сабя оцелелите от клането.

Постоя, озърна се. Под клепачите му изригваше зеленикаво сияние. Той се ухили зловещо и тръгна… да търси нови жертви за халосията си.

Обзе го мрачна радост, щом от страничен тунел му се изпречиха обхванати от силови защитни екрани механизми с нечетен брой манипулатори, служещи за придвижване и ръкопашен бой, въоръжени с ракетници. Зад тях се тълпяха познатите монаси-мъртваци.

Коридорът се изпълни с воя на оръжията и звънката песен на Рауни.

6.

— Къде си го търсил?

— Тръгнах след хората, които го наблюдаваха — тоест към вас. Но виждам, че и вие не знаете.

— Значи не си проверил местата, където Иван би могъл да бъде?

— Вие ми бяхте първата следа.

— Имаш ли друга идея?

— Не. Може да е навсякъде.

Мъжете се умълчаха и спогледаха.

— Извинете за безпокойството — каза змеят. — Разполагам с известно време, вярвам, че ще успея да обиколя и сканирам Софийско поле.

След минутна пауза Венета вдигна пръст:

— Алванд, ти не допускаш ли Иван да е на някое… специално място?

— Кое място може да е специално? — учуди се оръженосецът.

— Вие, змейовете, не се ли привързвате към… някоя конкретна гора… или планина?

Алванд се стараеше да не наднича и да не подушва мислите на събеседниците си. Вече не ги третираше като потенциални противници, които би било оправдано да дебне.

— Защо да се привързваме към МЕСТА? Привързваме се към приятели, ако само това значение на думата имаш предвид, Венета…!

— Да, места, свързани със спомени, или където просто ви харесва да се намирате. Където се отбивате дори без осъзната цел.

— Винаги осъзнаваме целта си… Разбрах те. Забелязах нещо подобно сред хората. Събратът Иван е бил възпитаван като човек. — Очите на Алванд светнаха.

— В такъв случай, вместо да претърсваш цялата страна, би могъл първо да провериш…

— Да!… Ти сякаш знаеш точното място? — Алванд изпитателно наклони глава.

— Иван сподели някои неща… — кимна Венета. — Северине, ще ни закараш до вира, където снима преминаването.

— Знам къде е езерото! — възкликна Алванд. — Наистина, събратът Крилан е запазил човешки навици, а в този Свят те са засилени. Благодаря, Венета. Няма нужда да ме водите.

— Ние ще дойдем с теб — твърдо каза жената. — Може да сме от полза, пак.

— Чакай, Венче, защо пък точно вирчето? — намеси се Северин. — Ами нищо чудно да седи на гробищата, да се е отбил до даскалото си или да обикаля футболното игрище, или Бог знае още къде!…

— Ако не е там, в което се съмнявам, ще го намерим в Княжево, пред прозорците им.

— Добре де, ето обличам се, ама обясни!

— Не разбра ли, шефе? — Венета отметна коса — Искра.

— Какво „Искра“?

— Ясен ти разказа къде е намерил Иван. Причината е логично една — змеицата се е върнала при човека. Тонев.

— Аха. Вирчето е последното място, където са били заедно…

— Уф, Северине, това е тяхното място!

Детективът смутено замълча. Защо ли ставам толкова тъп край нея? Усмихна ѝ се. Тя за секундичка сви устни като за целувка. Олекна му.

Ясен сложи ръка на рамото му:

— Нека е с моята кола. Ти ще караш, Сево.

— Дадено, братчед! — детективът потърка ръце.

Алванд обаче в миг попари радостта му, като посочи компютъра:

— Имате тук паметна машина. Да я изтрия ли цялата, или сам ще заличиш всички данни за Иван?

Венета седна отзад до Георгиев. И щом потеглиха, го подхвана. Отначало — с по-неутрален тон:

— Ясене, откога си знаел как стоят нещата? Или просто всичко е някакво недоразумение, хайде, готова съм да повярвам дори в наниз невероятни съвпадения и случайности, а?

Джипът бучеше и съскаше с гуми по улиците на столицата, които тук, в покрайнините, бяха пусти далеч преди наистина късен час.

— Венче, не мисля, че тук му е мястото и времето… — смутено се опита да се намеси Северин, но Венета му махна да млъкне и да върти волана.

Детективът нещастно погледна змея до себе си, който направи лека гримаса, може би някак съчувствена.

— Кога научи, че Иван Чакмаков всъщност е змеят Крилан? Преди да ми дадеш досието му или по-късно? — разпитваше тя и Георгиев не съумя да запази мълчание.

— Ъхъм… Не много преди това…

— О! Колко мило.

Ясен изсумтя, но продължи покорно:

— Досетих се, че в София има… дракон, вероятно маскиран като човешко същество… Венета, съвпадението беше, че ИМЕННО вие започнахте да го разработвате. Бях ИЗЧИСЛИЛ, че го има, само не знаех кой е точно. Вашата… заслуга е да ми посочите конкретно лице…

— О! Заслуга. И как?

— Какво как…

— Как „изчисли“ дракона?

— Преди всичко по болниците. Статистически взрив на оздравяемост. И рязък спад в заболеваемостта, според данни от поликлиниките.

— Това не е достатъчно — отсече Венета. — Изплюй черешката.

— Плюс едно… произшествие. То малко ме учуди. Очаквах убийства…

— Убийства ли каза? — невинно, едва ли не ведро уточни тя.

— Търговци на робини — внезапно се намеси Алванд. — Не съм ги търсил нарочно. Случиха ми се на пътя. Дадох им нов живот.

Георгиев хладнокръвно допълни:

— Бандюги. Нелегално прехвърляне на момичета от Молдова, Украйна и България в Шенгенската зона. Но като всички престъпни групировки у нас, не се ограничаваха само с една дейност. Захващаха се с всякакви незаконни работи — рекет, пране на пари… опити да се включат в наркотрафика, производството на синтетична дрога. Всеки член на бандата имаше по пет-шест ареста за по двайсет и четири часа, но… даже до повдигане на обвинения не се стигна, поне до висящо дело да го бяха докарали.

— Откъде знаеш толкова за някакви си мутри? Да не си криминален полицай?

Ясен въздъхна обречено и призна:

— Пасяхме ги, понеже бяха спипали бандероли за акцизни стоки… Първия път, когато се усетих, че нещо става, ги бяха закопчали в Четвърто районно по анонимен телефонен сигнал… — Ясен стрелна с очи змея. — Патрулката отишла да провери и ги заварила в безпомощно състояние и с отворени сакове с кокаин ниско качество, нерегистрирано оръжие и малко хапчета… Не, не бяха бити. Не можеха да ходят. Като парализирани. Пуснаха ги накрая, въпреки всичко… А после, миналата седмица, пак анонимно обаждане…

— Аз бях, да — потвърди Алванд, без да се обръща.

— Тогава отидохме ние, не МВР. Намерихме ги живи и здрави… и невинни като бебенца.

— Не схванах — намръщи се Венета.

— Ами петима възрастни мъже се държат като лоботомирани. Аз отначало точно това си помислих. Но не. Просто мозъците им вече са… празни. Поне така твърдят лекарите. Останали са им основните инстинкти и моторни функции. Никакви спомени. Не знаят да говорят, не разбират какво им се казва. Повишиш ли им тон — плачат. Върнати в детското си състояние.

— На практика това е унищожаване на личността! — подсвирна Северин.

— Да… но фактически не е убийство…

Тя го разглеждаше като нещо много интересно, за което не е преценила дали ѝ харесва, или го намира за отвратително. Георгиев прекрасно се досещаше какво си мисли тя, ала знаеше, че Венета може и да не го изрече, тъкмо защото бе прекалено очевидно и тя нямаше вкус към риторични въпроси. Във всеки случай Георгиев се почувства задължен да отвърне на премълчания упрек:

— Бях сигурен, че змейовете няма да ви навредят. Тоест, змеят. Чак тая вечер разбрах, че са двама…

Тя кимна, но очите ѝ останаха подигравателни и гневни.

— Пак не казваш всичко, но хайде, от мен да мине… Аз, Ясене, не съм ти никаква, ама той — показалец в гърба на Северин — ти е роднина. Мислех, че това е от значение за теб. Но вече знам как хубаво си научен да лъжеш.

Георгиев се загледа през прозореца, криейки раздразнение, мъчейки да се вземе в ръце и да не обръща внимание на глупави провокации, моментът хич не беше подходящ за дрязги… Ала няма ли поне капчица право тази кукла с компютър вместо мозък… и комай не е капчица… В този момент Северин загря за какво е ставало дума и наби спирачки пред зелен светофар.

Късметът им беше, че завръщащ се навярно от Перник товарен камион „ЗИЛ“ бе заел другото платно. Шофьорът вътре не посмя да се огледа към скъпия автомобил, а само благодари на Бога, че не си е натресъл главоболия с шашавите бухалкаджии в джипа.

Всички се люшнаха напред. Джипът се закова, но моторът продължи да мърка.

Детективът се обърна енергично, преметна ръка на облегалката и зяпна Ясен. Мълчеше.

— Добре — глухо рече Георгиев, — можеш да не го казваш. Знам какво мислиш.

— Така ли? Това би могъл да го каже той, не ти!

Алванд с непроницаемо лице ги наблюдаваше от мястото си.

— Ако сега ми се разкрещиш как така съм могъл да ви излагам на непроверен риск… сигурно ще си прав. Не сигурно. Наистина прав. Оставих те да следиш… змей, без да те предупредя, Сево, Бога ми, вярвах, че той няма да застраши живота ви!

— Знаеше или вярваше в това, братовчед? — изговори Северин спокойно, но личеше, че отвътре клокочи.

Ясен не отвърна веднага, за секунда прехапа устни и потисна въздишка.

— Съжалявам, Сево. В крайна сметка се радвам, че нищо лошо не се случи. Оказа се вярно — змейовете не вредят на свестни хора… Нямам предвид себе си. Не се нерви.

Но Северин бе спрял да се ядосва също така отведнъж, както преди малко беше избухнал. Мълчаливо гледаше профила на Ясен, чиято скула съвсем леко трепкаше от стиснатите зъби. Изпита нещо като болка, мъка и само отрони тихо:

— Колко си се променил за тези години, братчед. Изобщо не го забелязах. Да, не усетих кога си станал друг човек.

— Сево…

— Няма нужда. Не ми идва отвътре да ти се разсърдя. Обаче няма да мога да го забравя, Ясене. Край, за това повече дума не обелвам и нищо не ща да чувам. Животът продължава, кръвта вода не става, рода не се забравя!

— Сево.

— Кажи, братчед.

— Дай една цигара.

— Заповядай. Ама язък — половин година устиска.

— И още толкова ще устискам, обаче сега… Имам си огънче.

— Нека аз.

— Мерси.

Северин се озърна към Венета, усмихна ѝ се извинително и погледна Алванд.

— Тръгваме, нали, змейо?

Джипът продължи. Редки пешеходци запротестираха към тежкарите, за които червеното не е закон, но чак след като автомобилът отмина.

Знаеш ли с кого си имаш работа?…

— Защо постъпи така с онези хора, Алванд?

— Защото ги срещнах за втори път. Не бяха наказани — змеят погледна към Ясен, който с отсъстващ вид изучаваше нощните софийски предградия. — И затова ги наказах аз. Дори проявих твърде много милост към един от тях.

— Ясене?

— Нали ти казах, пипвали сме ги, но трябваше да ги пуснем под гаранция. Бяха парализирани на… на местопрестъплението. Обаче се отърваха. Даже униформените колеги си имаха неприятности, понеже тази „парализа“ не можа да бъде медицински обяснена и онези ни обвиниха в полицейско насилие…

— И колцина още такива юнаци са ви подарили змейовете, а вие сте ги пуснали да си идат по живо по здраво? Заради това ли очакваше убийства? Екзекуции.

— Венета, трябва ли да отговарям пред теб за цялата правоохранителна и правораздавателна система в тая шибана държава? Ако стана някой ден министър, тогава ела да ми теглиш ремъци от гърба, аз ще ти държа солничката, но сега, моля, остави ме на мира!

— Нямаше ли да е по-честно да ги убиеш, Алванд?

— Този свят не е мой.

— Но се намеси. Можеше да отървеш жертвите им само. А с онези… да постъпиш… благородно.

— По-благородно от това? — искрено се учуди Алванд. — Наказаните имат възможност да намерят по-добър Път за своята Съдба. Бях длъжен да се намеся. Но се отказах да искам сметка от местните съдници, задето не са взели мерки… Той не ме разбира правилно — Алванд посочи Георгиев, който трепна.

Ясен тъкмо бе измъкнал изпод себе си ученическа тетрадка и нещо драскаше в нея.

Венета не махна с ръка, но помръдна пръсти.

Алванд добави:

— Но един от злодеите наистина убих.

Георгиев го погледна изпод вежди. Венета замръзна.

— Онзи, за когото си мислиш, че е избягал зад граница — обясни змеят на Ясен и върна погледа си към младата жена. — Хората не са лоши, макар че вършат лоши неща. Злодушието е нещастие. И не можех да им помогна като Лечител, затова им станах Съдник. В моя свят нито един от тях не би заслужил милостта, която им дадох, защото преди са ритали робините си в корема, за да убият заченати деца. Убийците на деца не се щадят. Аз — пощадих, само защото този свят не е моя същинска отговорност. Вгледах се в тях и в един забелязах, че вече е мъртъв приживе. За другите имаше надежда. Но последният не уважаваше чуждия живот. Не уважаваш живота — значи не цениш и своя. Не му взех нещо, за което наистина е милял. Ако му се свидеше, нямаше да постъпва така и да се радва на чужда болка. Не, Венета, не се гордея с това. Но не изпитвам вина, странно е, че мислиш за вина. То е мое задължение — срещна ли на пътя си зло, да го смачкам, след като не съм могъл да го възпра на време, да го предваря. Приемаш ли отговора?

— Д-да. Но… Би могъл да го уплашиш, да го…

— Равновесие, Венета. Хаосът и Редът следва да са в равновесие. Защо аз? Защото бях там и защото бях в състояние да Противодействам. Бих изпитвал вина, ако бях отминал… — змеят замълча, заслушан в мислите на жената. — Разбира се, че е нечовешко. Затова и не твърдя, че е по-добро или по-лошо. Различност.

Алванд се обърна напред към шосето, осветено от фаровете на джипа.

— С което ни провали акцията да проследим как точно прехвърлят момичетата и откъде се снабдяват с бандероли за акцизни стоки — дрезгаво рече Георгиев.

Змеят не сметна за нужно да отговори.

Венета поиска цигара.

— А кое ви дава право така да раздавате правосъдие, Алванд? — промълви тя.

— Чуваме плач.

— Иван ни спомена, че вие не разбирате добре смисъла на казаното с човешки език.

— На всеки език плачът е един и същ — простичко отвърна змеят. — Ние Закриляме селата по всички ни достъпни светове. И го правим без жестокост.

— Какво ще рече „жестокост“ според теб, Алванд?

— Излишно насилие.

— Всяко насилие е излишно!

— Затова се стремим да го отбягваме, но не всякога остава алтернатива.

Пътуваха през Студентски град, където бе по-оживено и луксозни коли като тяхната се срещаха по-често. Алванд любопитно надничаше навън.

— Кафяви хора, жълти хора… — промълви Алванд. Озърна се към младата жена. — Не ще мога да ти разкажа всичко, хубава Венета — змеят за кратко отклони очи към Северин, — защото нямаме достатъчно време, а аз не съм разказвач. Аз съм Оръженосец.

— Това… в смисъл на някаква длъжност? Каста?

— Знам значението на думата. Не. Това е моята възраст и сегашен Път. Нося бремето и доброволния избор да воювам, ала още съм единак, затова не съм истински Воин.

— Прощавай — намеси се Георгиев, — колко дълго живеете?

— Предимно достатъчно.

— Ммм?

— Достатъчно, за да осъществим Съдбата си повече или по-малко пълно.

— Не… в години. Хиляда?

— Има много такива шаркани.

— Ами… две? Две хиляди.

— Не се съмнявам. Но ми е мъчно да смятам живеенето в години. Не е аритметика.

— Благодаря — Ясен отново се задълбочи в листа на коленете си.

— Светове — рече Северин замислено. — Не свят, а светове!… А ние сме на път да унищожим своя, дето ни е единствен! Май колкото повече имаш, толкова повече цениш…

Джипът сви след Спортната академия.

— Алванд, осъзнавам колко идиотско нещо ще питам, но… кое ти направи най-голямо впечатление у нас?

— Ето това, Венета, което каза Мъжът-на-Студа. Самомнението на хората. Човечеството не може да убие Земята. Засега. И навярно никога. Цели ери назад, още откакто Земята и Кашеп са били идентични в реалността си, а после Първото Живо е причинило разцепване на действителностите, през еона много пъти двата ни Свята са опустявали. Но не са умирали напълно. Прави ви впечатление гибелта на динозаврите преди два милиона и четиристотин хиляди югха, но още по-рано Голяма смърт е помитала планетата до почти тотално мъртвило. Само появата на свободен кислород в атмосферата е била грамадна катастрофа за много живи създания. Вие не сте способни да предизвикате такова нещо. Можете да се убиете сами, да повлечете в Небитието слепящи дузини на брой същества, ала подир време пак ще има много живот, който ще знае за вас, колкото вие знаете за динозаврите. И тъй ще бъде, докато са живи слънцата… Слънцето. А сигурно и след това. Това ме впечатли, Венета. Че нивга не спирате в знаене на своето място във Всемира.

Венета мълчеше.

Георгиев гризеше химикалката, зарязал писането.

Обади се Северин:

— Мъж-на-Студа?

— Не значи ли това името ти, Северин?

— По-скоро Мъж-който-прави-Тъпи-изказвания.

— Второто ти твърдение одеве бе мъдро.

— Ахммм? Да. Само че то обикновено се отнася за парите.

— Ти му намери по-добро осмисляне. Инак говориш за друго.

Детективът насочи джипа към кварталите „Младост“. Подхвърли с едва доловим укор:

— Трябваше ли да ме плесваш с опашка? Остана ми белег.

— Ще ти е за здраве.

Автомобилът мина покрай Аско-Деница, намали зад закъснял в нощта рейс 213. На спирката слязоха съвсем малко пътници. Северин превключи скоростите, даде газ и изпревари автобуса.

— Ти си поет, Алванд — забеляза Венета.

Змеят се обърна. Пресегна се и улови пръстите ѝ. Неговите бяха много горещи и гладки. Лъхна я такова нежно чувство на благодарност, че тя издърпа ръката си и се сви зашеметена на задната седалка.

Северин почеса носа си.

Драконът се загледа напред.

Имаше още нещо, което го бе впечатлило, ала то отиваше на второ място, а Венета не бе го попитала за двете най-силни впечатления. И по-добре. Не искаше да казва на младата жена, че другият важен белег в паметта му от Горната земя щеше да остане неразбираемото за змея безразличие към чужда болка. Не съзнателно игнориране на нечие страдание, а тъкмо равнодушие. Навярно наистина хората бяха твърде многобройни за толкова тесен Свят.

Ала как, Слънца всемогъщи, при все това коравокожие човеците успяваха да събуждат-подаряват другиму толкова светлина! Трогателно, несръчно, пък така мило. Така истински.

— Поет е онзи, който открива-споделя истини — промълви змеят, — които може и да не е осмислил. Като в песните на Петя Дубарова. И Премъдрите скланят глави пред тази дарба. Никой не знае откъде иде другаде, освен от Вселенската сила, Обичта. Бих се радвал да израсна до Поет. Като побратима Радослав.

— Побратим Радослав? — сепна се Георгиев и пак се облегна. — Ааааа… Да.

Венета го стрелна с очи, Северин също надникна в огледалото.

Ясен скръсти ръце на гърди и нарочно показно се зарея с поглед навън.

— А какво ти хареса у нас? — попита Северин, като кой знае защо погледна към Венета в огледалото.

— Балет — без колебание отвърна змеят. — Културата на движение е на границата на възможностите на физиката ви. Неистова самодисциплина. Красота — като двуслънчев изгрев над океана след буря. Синхрон при групова хореография — като в шарканско ято, когато танцуваме, когато водим спасителна акция или сражение. Ако постъпвахте по същия начин с ума си, ако правехте същото и в другите сфери от живота си… но навярно причината е в това, че чисто като продължителност наистина живеете кратко, което е поправимо, а и не умеете да сгъстявате времето, да го изпълвате с щастие… Но балетът ви е почти съвършен. Като Смъртта.

Хората стреснато мълчаха.

Паузата се проточи. Всеки мислеше за нещо свое и Алванд учтиво притъпи сетивата си, за да остави онова, което се въртеше в главите на спътниците му, да си остане там. В края на краищата — то си бе тяхно.

7.

Северин спря на същото място, където бе паркирал „Форда“, следейки Иван и Искра. Фаровете осветяваха къпинака. Детективът забеляза сред сгърчените от слани листа повехнали черни ягоди.

Той изключи двигателя и попита змея до себе си:

— И сега?

Алванд не успя да отговори, защото Ясен му протягаше сгънат лист над седалката:

— Вземи това в Долната си земя. Там си го прегледай, може пък… — Георгиев сви рамене.

— Хартията е възможно да не оцелее в Прохода. Най-трайно бих го съхранил в паметта си.

— Ми… прочети го тогава.

Драконът хвърли един-единствен поглед върху написаното.

— Идеята за ментална експертиза на документи, картини и „т.н.“ ми се вижда разумна, нашите Мъдреци, а дори и по-млади шаркани го могат. Но останалото… Какво значи „либийски проблем“?

— Дай за момент… — Ясен взе бележката и плътно задраска „проблема“. — Все още има шанс сами да се справим. Другите неща… не държа незабавно да вземаш отношение.

Змеят кимна и рече:

— Почакайте ме тук. Или ако желаете, идете си…

— Нека ви изпратим — помоли Венета. — До Прохода. В знак на… приятелство. М?

Алванд се усмихна.

— Да. Добре. Тогава чакайте. Сега ще доведа събрата Крилан.

Змеят Иван бе тук.

Седеше върху стар нисък бент над неголямо вирче, до половината обрасло в изсъхнал от есента шавар. В откритата вода се отразяваше гъстеещ небесен здрач, приведена върба ронеше последните си листенца, тесни като върхове на стрели. Грамадата на Витоша чезнеше, контурът ѝ едва можеше да се проследи. Планетата на хората сякаш извръщаше лице от слънцето, което по някаква причина не бе отговорило на очакванията ѝ, и сега светът потъваше в безрадостна нощ. Поточе скръбно ромолеше по преливник на бента, покрит с дебел мъх — сега тъмносив като котешка козина. И навярно бълбукането, прилично на нечовешко ридание, идеше от мехурчета, родени от заседнали в пукнатините на водостока клонки.

Алванд съгледа своя събрат и другар в гръб. Отражението на софийските лампи в облаците бе предостатъчно, за да разчете текста върху мръсното парче вестник, кой знае кога и как попаднало върху пътеката. Също така ясно оръженосецът разпозна в позата на Иван-Крилан нещо твърде притеснително.

Докато го приближаваше с леки стъпки, змеят си спомни как бе започнал денят — с оранжева зора без сенки под рядък дъжд. В разсеяната жълта светлина необрулените от преминали слани дървета пламнаха с листака си като с нажежени жички и капките сякаш съскаха в тях. Някъде си пробиваше път синьото, както в песен… А сетне утрото взе че посивя. И стана студено. А пък сега, малко отвъд прага на същинската нощ, бе захладняло до почти мразовито.

И затова на този студен фон малкото топлина, която Алванд видя да се излъчва от Иван — твърде малкото, — категорично сочеше нещо нередно.

Младият шаркан се помъчи да върви по-шумно, надявайки се да привлече внимание.

Помириса трепване на механичен сетивен интерес и се ободри. Но веднага щом застана на две крачки зад Крилан, завари отчайваща картина. Плашеща. Изстиваща.

— Събрате?

Малко се изненада от себе си поради избора на обръщението, по-точно начина на изказ. Реши, че навярно така трябва — наистина Лъжовният език тук бе стопанинът, а те бяха гости…

— Гости? — промърмори Иван — Аз нямам гости. Аз самият съм гост.

— Мислех друго, събрате Крилан.

— А. Не те чух добре. Мечтаех си.

Иван говореше безцветно, отнесено, което накара Алванд да премине на по-високо ниво сетивност. Докато анализираше впечатленията си, жълтоокият змей предпазливо отвърна:

— Това е хубаво, приятелю Иван. Мечтите са криле, надеждите — окови.

Иван тромаво се обърна към него.

— Хм — издаде дрезгав звук той, но нищо повече.

Алванд обаче продължи, сканирайки биополето на събрата си — ниският интензитет на енергийния Поток никак не му хареса.

— Пишеше го на корицата на една от твоите книги, Крилан. Съчинил си цяла песен. Много хубава.

— Ха.

Диагностицирането се затрудняваше от враждебно вдигнатия щит на Иван, но Алванд внимателно изучаваше нескриваемите признаци за душевното състояние на своя другар и симптомите бяха един от друг по-тревожни. Дори лоши. Змеят си позволи да насочи струя жизнена сила под психочерупката на седящия, чието безразличие придобиваше ново значение с напредване на анализа.

— Събрате — сипкаво рече Крилан. — Ако обичаш… махай се. Остави ме.

Нямаше никаква твърдост в тона и аромата на желанието. Алванд разбра.

Отсече рязко:

— Не.

Иван пак така флегматично го погледна косо отдолу нагоре. Шавна пръсти и помръдна едното рамо.

— Ами седни тогава. Все ми е тая. Но не ми пречи. Само поседи с мен, докато… докато.

Алванд вече съвсем ясно виждаше-чувстваше, че събратът му е задействал бавно самоунищожение, равносилно на разрязани душевни вени: жизнените му сили лека-полека се топят, изтичат — тялото става все по-проницаемо, докато душата просто не се изпари от него… неусетна, почти нежна смърт. Съзнанието щеше да е ясно до сетния миг и напълно отсъстваше физическо страдание, по което друг шаркан би надушил събрат в беда.

— Защо го правиш? — каза Алванд.

Не знаеше как да постъпи и едва овладя емоциите си — за пръв път, откакто смени деветата си детска кожа. Нуждаеше се от хладен разсъдък, за да помогне. Но как? И… дали?

Крилан не сметна за нужно да му отвърне.

Алванд трескаво търсеше вярно решение. Помисли си, че навярно това, което изпитва сега пред Иван, е близко до състоянието „отчаян“ на хората. Не биваше да допусне отчаяние, макар в момента волята му да се бореше с инстинкта и поражданите от ситуацията реакции-настроения. Трябваше да остане господар на разума и сърцето си на всяка цена, независимо от онова, което щеше да избере за свое действие.

Каквото и да бе то, щеше да бъде подчинено на необходимостта.

Ала какво бе необходимо да се направи? Кое щеше да бъде правилно?

Той прецени, че разполага с известно време, преди жизнената сила в Иван да падне под критичния праг, отвъд който процесът ставаше необратим, а всякаква намеса — закъсняла.

И докато в представите си — следвайки закономерностите на Лъжовния език можеше да използва несигурния, но увлекателен похват, наречен въображение — следеше как върху измислен циферблат се сменят числа на обратен брояч, Алванд взе решение. И, веднъж взел решение, осмислил и приел целта, както всеки шаркан, той взе да планира какво да предприеме.

Бе труден избор, в него липсваше уважение, но змеят вярваше, че ще го разберат, ще изтълкуват намеренията му правилно.

И все пак отначало бе честно и достойно да направи един опит. Събратът Крилан се намираше в пространството на езика на заблудата, а оттук следваше, че може би не преценява своите мотиви правилно. Ала дори неговото решение да е било взето осъзнато и отговорно, вероятно имаше шанс Алванд да го разубеди — посредством същия Лъжовен език, който бе подмамил събрата Иван да се вкара в капан. Със същия език на заблудата трябваше да опита да го изкара оттам. Добре че Крилан още не бе овладял напълно Потока в организма си! Изборът на начина на самоубийство го издаваше, че не е напреднал твърде далеч за възрастта си в изкуството за телесна и здравна дисциплина. И с това даваше на Алванд възможност да помогне, без да прекодейства на приятелска воля, без да пречи на Пътя на Съдбата му. Само дано не се наложи да го спасява насила!

Младежът Алванд изведнъж разбра, че няма да се поколебае и за крайност.

Не искаше Иван да умре.

Не можеше да го допусне!

Усети, вече без ехо от съмнение, че мрачноватият шаркан с чудата съдба и труден нрав му е скъп, колкото никой друг от неговите приятели. Разбира се, и за тях би се борил и би умрял… но сега само те двамата с Иван-Крилан бяха тук, самотни в една чужда, а даже и враждебна реалност. Не, не е това, можеше да се завърне и самостоятелно, разполагаше с готов Проход…

Просто не желаеше да загуби Крилан.

Няма да те дам на Смъртта, приятелю. Тя очевидно не бърза… макар че не би пропуснала. Не, не би пропуснала такъв плод.

— Имаме Проход, събрате Иван.

— Така ли.

— Да. Човешки.

Полъх на намек за внимание.

— Двойка. Вероятно е сътворен от магьосника, когото усетихме в началото.

— Сигурен ли си, че са хора?

— Да! Край Прохода намерих мотор. Носеше миризма на хора. Мъж и жена, влюбени. А наоколо присъстваше остатъчна магия. Начинът, по който е създаден порталът, говори за добро владеене на Потока, но известно непознаване на техниките. Вероятно им е за първи път. Иначе никога не биха оставили подире си неколапсирал Проход. Запрях го с дъб в затворен контур, сега е открехнат…

— Може само да са били с човешки образ тия двамцата…

Отново безцветност. Пустиня, в която няма за какво да се закачиш. Сякаш удавник, когото вадят от водата за косата, пък тя му окапва и нещастникът поема отново към гибелни дълбини… Алванд стисна юмруци. Заболя го от неподвижните невиждащи очи на Крилан.

Но…

… за негова радост Иван проговори.

— Тя ми казваше:

Тя беше решила. Всяка жена в края на краищата ще предпочете сигурното, познатото… питомното. Беше избрала. И не защото е „повече“ или „по-малко“. Някои неща не са съизмерими в линейно или количествено отношение. Следва да го знаеш това от математиката, другарю инженер… А инженер в превод от латински означава способен…

Алванд се досети, че Крилан бърка кой точно е дошъл, но не посмя да прекъсне събрата си.

— … тя отново не е същата онази змейкиня, която пробудих. Иска да прилича на тях… Сън ѝ бях, сън ѝ останах. Аз разбирам, събрате, разбирам как се е получило така. Било ѝ е много по-трудно от мен. Не е имала с кого да сподели, да се увери… да нахрани и помилва своята сляпа вяра, че има друг, наш свят, в който се усещаме истински, брулени от ветрове, но свободни! Свободни в свят, където никой не употребява думи за любов като оскърбления. Защо Доброто не може да побеждава, без да прояви поне мъничко зло? Защо само Злото най-добре въздава кой какво е заслужил? Само Злото въздава справедливост, ала такава справедливост, чието име е възмездие. Защо Доброто не умее да дарява облаги — освен ако не го пуснеш в душата си и не му се насладиш!… и толкоз. Друга файда — тц…

Алванд напрегнато наблюдаваше процеса. Ами ако събратът не е в състояние да прекъсне пикирането си в Небитието?! Ето, на моменти съзнанието му си представя друг събеседник от действителния! Оръженосецът се вкочани от извода си и ПРОПУСНА няколко думи. Слънца ми, като ЧОВЕК…

А Иван продължаваше — с насмешка, печално, равнодушно:

— … по-добро… по-лошо… крайно, умерено… истината била по средата — ха-ха!… Въпросът е поставен неправилно — как ще получиш верен отговор?

Замлъкна за миг, намръщи се и отрони надолу към водата:

— Кръжал съм, описвал съм все по-тесни кръгове… и накрая Я открих!… Какъв резил. Била е толкова близко. През цялото време — до мен. Даже я бях нарисувал правилно. А сега пак…

— В теб говори обидата, събрате — не издържа Алванд. — Недей, виж…

Иван се учуди:

— Да се сърдя на Обичта си? Да ѝ се ОБИДЯ? Бих ли могъл!? Просто ми стана мъчно от това колко малко струвам в очите ѝ…

— Това не е вярно! — възрази Алванд. — Ти лъжеш себе си, Крилане!

— Когато даваш всичко от себе си, другият започва да се чувства излишен — сухо отвърна Иван. — Човешки закон. В този свят той е над всичко. Човешкият закон. Капан за змейове… научиха ни на несподелена любов.

— Но…

— Само не ме съжалявай. Дори от теб не мога го приема.

— Какво лошо има да жалиш?… Добре, не те съжалявам. Боли ме за теб. Нима допусна този свят да те излъже, че си нищо? Не му вярвай! Тук има прекрасни неща, които не мамят — виж тях! Защо ще вярваш на лъжовното в този свят? Виж истината в онези, на които не си безразличен. Защо те убеждава Злото тук, вместо Доброто, което ще ти извади очите!

— … тя казваше, че крилете ми са красиви — отрони Иван, без да го слуша. — И кое им е хубавото — криви са като на вампир… Ох, драконче… — Той се взираше във водата. Промълви:

— Не трябваше да будя драконче, Алванд. Сега тя ЗНАЕ какво ѝ липсва… и нека сега заспи! Пак да заспи… да дочака по-добри и волни времена. Времена за Вкъщи… — Изведнъж Крилан вдигна очи към другия змей. Погледът му бе необичайно бистър, дори твърд:

— И? Какво научи за хората, Алванд, съплеменнико и събрате? А?

Алванд мислено потърка криле и вкопчи въображаеми нокти в приятеля си. Не го даваше на Небитието! Не, не и не!

— По̀ са изтънчени от фамо-граморските народи. И изобщо не приличат на земеморци, струва ми се, че в нашия Свят човеците са някак огладени, прекалено ведри и отпуснати. Тук те са на ръба. Не успяват да разгънат истинското си великолепие, схлупват се и причиняват мъка и страдания, и самите живеят в мъка и страдания. Животът им е драма, същностите им са одрани, структурата на душите им е по-открита за наблюдение. Те са много разномерни същества. Като нас. Носят цялата хиперформа на Всемира. Като даденост, като заложби. Виждам я даже там, където е сплескана, размазана, самоограбена и унизена… Аз мога да се примиря с тях.

— А аз… вероятно… не.

— Радослав?

— Хм. Той сякаш е от друго тесто.

— Не е по-различен от другите хора.

— Но е от добрите хора.

— Но е хора.

— Хм. Какво още?

— Навярно имат основание все да се самосъжаляват за нещо загубено. Но то не е съвършенството, или както го наричат „невинност“. Човеците уж знаят, че съвършено е онова, към което няма какво да добавиш, няма какво да промениш, но пропускат да разберат, че съвършена е Смъртта. Не бива съвършенството да е цел. Целта е достойното щастие. Но те губят трайното си чувство за щастливост от самия живот, както го умеят децата им. Усещат, че нещо детско им липсва, но не могат или не искат да отделят ВАЖНОТО от цялото детство, защото го харесват преди всичко заради безгрижността, усещаната закрила, сигурността и че не им се търси сериозна отговорност.

Крилан се подсмихна бавно.

— Знаеш ли коя беше главната ми грешка, докато обитавах човешка кожа, събратко? — промълви той. — Когато исках нещо, смятах, че ще го получа, ако го заслужа. Не повече, но и не по-малко. Ха! Нищо в човешкия свят не е твое, докато не си го вземеш. Пък нека и с лакти — голяма работа, нали тук пръв значи прав! … Прекалено упорито търсех обичта. А тя не е лекарство против самота… Наистина, любовта е като слънцето, което свети и огрява всички — достойни и презрени, и които я приемат, и които я предават, и криещите се от нея в тъмни дупки, и които изгарят в лъчите ѝ…

Проклинайки се вътрешно, Алванд се впусна като върху плячка от полет и вметна още една доза жизнена сила.

Гласът на Иван леко укрепна — дали от лечителството, дали просто защото говореше за нещо, за което не бива да се шепти:

— Любовта е както живота, дава се без заслуги, в аванс. Каквото и да правиш, с нищо не можеш я спечели. Става само да я излъжеш, понеже е доверчива. И се подарява.

Горко на просилите топлина! Нивга не го прави, по-добре стой с протегната ръка на жълтите павета за жълти стотинки.

Горко на излъгалите Обичта!

Такива умират приживе. Душевна атрофия. О, хората се издяволиха да оскърбят самата Смърт! От жетварка на души я превърнаха в клошарка да прибира празни бутилки.

Не ѝ завиждам, Алванд. — Иван се оклюма. Отрони:

— Какво съм сега без нея? Ножица от една част — реже ли? Само кълца и боде… Нима е мислимо и допустимо да желая провал за обичта ѝ към друг, след като знам какво е! Няма значение дали е заслужена или не — това е любов… — Крилан косо погледна другия змей. — Изгори ме, събрате. Не искам да ме докосват човешки ръце, Алванд. Тези ръце винаги само вземат. Единствено сърцето им дава… и после ръцете си прибират обратно дареното, с лихвите. Не искам тези алчни ръце, Алванд. Не искам.

— Имаме задължения… — заговори Алванд.

— Аз нямам задължения. Намерих я отново, за да я загубя още веднъж…

— И тя те е намерила отново. Не я лишавай от това.

— И теб навярно те чака тази чаша, събрате. Един от вас двамата с Радослав ще изпищи.

— Ако ти сега се справиш, и ние ще можем.

— Знам, всеки нещо е загубил, всеки нещо го боли… което значи, че е още жив и обича, и се страхува… И какво от това? Аз приключих. Изгори ме.

Алванд си позволи да изгуби търпение:

— Братко Крилане, а помисли за онези — малко ли са! — други заключени в този свят, търсещи същинското си „аз“ души! Ти познаваш мъката им, нима ще ги оставиш да я изпиват, без да знаят, че не е напразна!

Топлоотдаването откъм Иван се засили, Алванд го отбеляза, ала бе прекалено рано да ликува. И внезапно змеят се поддаде на емоция. Тя го издебна, заля и понесе на горчива вълна безсилен гняв. Вероятно кръвта на прабаба Алтема Звезднооката в жилите на шаркана бе кипнала.

Алванд скочи на крака и се развика:

— Ставай! И аз ли искаш да се просна като теб!! Да те вземат дяволите!!! Леж, че мри! Колко лесно! Ами Радослав? Да изгние ли искаш в онази дупка, без поне да се види с Верена!

Крилан го гледаше смаяно.

— Яааа…

Жълтоокият змей отпусна криле. Изведнъж разбра, че събратът му го слуша с нарастващо внимание и… че е прекъснал процеса на самоунищожаване! Алванд не съумя да анализира с какво предизвика успеха, не разбираше коя точно дума бе отключила волята на Крилан за живот. Ала не се замисли над разгадката, продължи овладян, но не по-малко настъпателен и настойчив:

— Ами Искра, която ще усети, че те няма Никъде?! Веднъж вече те е погребвала. Недей пак. Нека ѝ бъде известно, че те има Някъде, където и да е, но жив… Събрате, ами аз? Аз също искам да зная, че летиш по своя Път. Та ти си ми по-близък от кръвните ми роднини, все едно сме от едно люпило! Не ме изоставяй… Моля те. За обич МОЖЕ да се моли, Иван.

— Ах ти… — Крилан седеше, подпрял лакти в коленете си, и чешеше разхлабващи се юмруци с брадичка. Ноктести сенки над раменете му го загърнаха като от студ. — Знаеш къде да бъзнеш… Успя да се вчовечиш, змейски младежо. Изнудвач гаден! — добави ласкаво и плесна с все още призрачните си криле, изправяйки се. — Добре, хайде да дадем шанс на Любовта. Да тръгваме.

Погледна го и се разхили неудържимо, хазартно.

За миг Алванд почувства замайване. Сетне се усмихна в отговор — широко, щастливо, но и озадачено.

— Кой е тук? — надуши Крилан след няколко стъпки.

— Приятели. Искат да ни изпратят.

8.

Джипът се отдалечаваше от селото и се катереше по асфалтовата ивица нагоре. Зад тях искряха далечни светлинки по Витоша, отляво София сияеше като малка мъждива зора или догарящ горски огън. Аленееха сигналните пръстени върху комините на ТЕЦ-а в „Дружба“, а отдясно бе спотаена тъма, но и в нея се мяркаха светещи в самота прозорци, вероятно на вили. По диагонал напред, отвъд наклонени нивя, зад околовръстното и още празно поле, червенееше металургичната жарава на Кремиковци. Миниатюрни от разстоянието корпуси и комини на комбината, откроени в огньове на заводски пещи, се отразиха в капака на „Черокито“, сетне муцуната на автомобила се килна настрани, отклони се от цивилизацията и пое право към нощта.

Шосето зави надясно, мина през мост над напоителен канал. Някак изведнъж се изтръгна от облачни валма нащърбената Луна и бледо очерта две могили отляво. Зад по-високата, за която се залепиха очите на Иван, стърчаха голи тополи — като изправени скелети на прадревни рибешки мастодонти.

Джипът продължи към планината, по издигащия се нагоре терен, през шпалир шипкови храсти. Змейовете гледаха към луната, докато обрасла с борова гора стръмнина не я скри от техните немигащи очи. Малко преди това автомобилът намали заради голяма дупка в асфалта.

Склонът отляво стана гол и каменист, джипът заобиколи паднали на пътя парчета скали. Преминаха край бетонна стена с ръждиви железа — сигурно за укрепване на сипея, но твърде вероятно на това място някога да бе имало кариера. Вдясно на пътя спойка от дървета и мрак криеше Бог знае колко дълбоко дере, а зад него се гърбеше една от планинските гънки. Сребристосиви лунни лъчи загатваха тъмни къщи. Вилната зона.

Венета се обърна към Иван, загърбвайки Георгиев.

— Не очакваш ли твърде много от хората? — каза тя. — Ние не сме като теб. Като вас.

— Нима е много това да са по-обичливи, по-внимателни един към друг…? Навярно…

— Хората не искат дълбочина, а хляб и зрелища, по възможност — гратис. И най-трудно се разделяме с илюзии, с предразсъдъци и глупост. Просто сме хора. Още деца.

Крилан поклати глава понамръщен:

— Не, Венета. Ако бяхте деца, щеше да ми е доста по-леко… — Замълча за дълго и насетне довърши, отказвайки се да говори повече по въпроса:

— Благодаря, че идвате да ни изпроводите. Много е мило. Оценяваме жеста.

Фаровете пробягаха по висока сграда край пътя — триетажна, с широки балкони. Бе порутена и изоставена.

— Какво е това?

Иван повдигна рамене и полуматериализираните му криле тропнаха по тавана на купето.

— Нямам представа. От двайсет години е безпризорна. В стаите има много лястовичи гнезда. Преди време в мазето бяха хванали лисица.

Колата ръмжеше по нагорнището. Шосето все извиваше надясно покрай вече съвсем гъстата гора. Кривна повечко и светлините на джипа за малко подпряха железен портал, но пътят зави по-рязко и стана стръмен. Завоят отпред се различаваше, към него надничаше месечината.

Чак в средната част на описваната от шосето подкова, Венета забеляза отляво някакви постройки. Тя се наведе покрай профила на Иван, престанал да бъде съвсем човешки.

— Манастир ли има тук? — попита жената учудено.

— „Свети Иван“, да — хмъкна в нещо като смях змеят. — Май е филиал на Атонската обител. Като хлапета често идвахме тука с велосипеди. В двора има чешма, украсена с парчета стъкло от шише. Някога ми се струваше много красива…

Джипът бучеше вече направо. Продължаваше да се изкачва. От двете страни изглежда имаше множество плодни дръвчета.

— Пускахме се по надолнище с колелетата, затова идвахме — добави Иван-Крилан.

— Чак до долу?!

— Ами да, право до текезесето. До манастира падаше голям зор. Бутахме велосипедите нагоре, буташ, буташ, докато свитки не изскочат из очите. Обаче после — кеф на буци. Изпреварвахме автомобилите.

— Могли сте да се претрепете!

Змеят само показа зъби в усмивка и махна към огромната градина отляво:

— А там има паметна плоча с петолъчка, а може би и сърп и чук. Бояхме се да я доближаваме, мислехме че там лошите фашисти са разстреляли смели партизани. Ха. Много сме гледали „На всеки километър“ и онова за капитан Клос със Станѝслав Микулски…

Венета нищо не видя.

— Вярно ли е? За партизаните.

— Хмък! Някакъв профсъюзен конгрес е имало или нещо от този род през четирийсетте години.

— Далеч ли е още? — попита Северин.

— Не много — отвърна Алванд.

Автомобилът отново зави наляво. За кратко се полюбуваха на северните софийски покрайнини, а след това пак потънаха в горска тъма. Светлина идеше само от фаровете… и от луната.

Кривнаха надясно, наляво, с всеки завой шосето ставаше все по-калпаво. Георгиев се поразмърда безпокойно.

Нали сам се натисна да дойдеш да видиш Проход. Можехме и сами да си долетим.

Мисълта не беше негова и бе нелюбезна. Той се озърна към Иван, но не смогна да премълчи и се обади:

— Тук някъде има военно поделение. Да не вземат да ни спрат…

Няколко минути никой не му отговори.

— Ето тук е отбивката за поделението — посочи змеят Иван.

— Ние продължаваме наляво — допълни Алванд.

Знакът „забранено“ изглеждаше като накълван. Венета съобрази, че навярно е бил щедро дупчен за развлечение от старшини и офицери със служебни пистолети „Макаров“. Мъже.

Шосето съвсем изчезна под тесен черен път. Джипът жулеше клони и подскачаше. Гумите скърцаха по смръзналата се земя. По дълбоките коловози бе текла вода и оголила остър чакъл. Ясен сбръчка нос, ала не понечи да проговори.

— Още километър-два… — странно неопределено произнесе Алванд с помирителен тон.

Според Северин колата пълзеше като глиган право на юг, нищо чудно да вземе да цопне от североизточния бряг в Панчаревското езеро. Той сподели това с насмешка.

— Не пътуваме към Голи рид — отвърна Иван равнодушно, — а повече на изток. По-скоро ще нагазим язовир Пасарел. Обаче не се притеснявай. Пред нас са върховете Здравчов камък и Раковички могили, а и оттам до язовира има бая път…

Посумтя, раздвижи се и внезапно рече почти ядосано на съплеменника си:

— Ти как си стигнал дотук, дявол го взел?

— Летях — виновно призна другият змей. — Схващаха ми се крилата, събрате! Не можех да издържам все да пълзя…

Иван въздъхна с досада, смили се и отказа да хока.

Джипът влезе сякаш в тунел от вейки — толкова гъсти и разпрострени бяха храстите и дърветата, гумите забуксуваха в купища окапали листа. Но скоро луната се подаде в просвет и на Георгиев му олекна.

— Тук — каза Алванд.

Колата изкрета от пътя и свърна в просеката.

Пред тях се ширна призрачна поляна, заляна от млякото на месечината, нито тъмна, нито светла — омагьосан здрач. Тъмнееше горската стена и фосфоресциращи извивки на облачните контури създаваха усещане, че цялото това късче от света плува за някъде. Някъде в Отвъд.

Към Долната змейска земя, например.

В средата на планинската ливада чернееше грамаден дъб. Слабо искрящо хало караше силуета на дървото да изпъква сред синкавото сияние.

В главите си почувстваха необичаен гъдел, все едно ток с високо напрежение течеше по нервите и пълнеше черепите с енергия.

— Тук има някой! — възкликна Ясен Георгиев.

Недалеч от дъба мъждукаха габарити на лек автомобил. Иван не обърна внимание на Ясен, отвори вратата и тръгна към двата човешки силуета край дървото.

Преди да ги достигне, той почти се спъна в мотоциклет, оставен легнал сред сухата мъртва трева. Погледна го бързо, кимна на приближилия се Алванд и продължи нататък.

Другият змей поизостана, за да предупреди следващите го хора за търкалящото се под краката им препятствие. Северин хвана Венета за ръка, Георгиев опита небрежно да прескочи мотора, вместо да го заобиколи, но го закачи и едва не се просна по очи.

Иван крачеше уверено напред, тялото му наедря, припадна на четири ноктести лапи, които оставиха следи в земята. Луната погали летателни ципи, поля ги с лъчи до прозирност, жилките пулсираха. Лъснаха змейски люспи, опашка окоси стръкове бурени.

Той се преобразяваше, губейки без остатък човешкия си вид.

Същото се случваше с Алванд, но той малко по-бързо възвърна същинската си телесна форма. Защото далеч по-малко бе свързан с човешката планета, отколкото Иван.

Змейските им криле, през последните дни видими като смущаваща непосветеното око мараня, се разгънаха с пълна сила, въплътени в тази реалност, завъртяха малки вихрушки. Отзад шумно си поеха дъх свидетелите на възстановяването.

Крилан се плъзгаше през поляната към дървото, превърнало се в мост между светове. Насреща му припламна живо въгленче на цигара.

— Айде бе, змей — рече боботещо Димитър. — Вкочанихме се с кака ти да чакаме.

— Ванко — усмихна се редом Елена.

Змеят спря пред тях, висок колкото жребец. Очите му светеха. Алванд застана до него. Изглеждаше поразен.

— Димитър, Елена!…? — възкликна той.

— Здрасти, добър вечер, французино! — подкачи го Елена.

Ала въпреки шегата, тя стоеше напрегната, присвита, тревожна. Взираше се зад гърбовете на шарканите към пристъпващите Венета, Северин и Георгиев, втренчи се в тях продължително, а сетне очите ѝ пак затърсиха.

— Как разбрахте, че сме тук? — питаше изумено Алванд.

— Нали ти ми каза! — учуди се на свой ред бате Митко.

Змеят отрече.

Димитър почеса тила си, побутна очилата и стъпка цигарата.

— Значи си го помислил — обобщи той. — Като спомена за Проход, аз кой знае защо тъкмо баш за тая ливада се сетих. Като на картичка я видях, докато мигах. И как да не позная мястото, тук съм идвал ехей преди много години за дърва… Даже се гласях пчелин да правя, чехите знаеш ли какви пчелари са…

— Ванко… — плахо отрони Елена, но Крилан не ѝ даде да продължи.

— Двамата с Алванд нямаме много време — каза той. — Но благодаря ви от сърце, че дойдохте…

Елена стисна пръсти сякаш за молитва, огледа се пак:

— Какво, веднага ли? Незабавно?

— За съжаление. Ние двамата, той и аз.

Забеляза, че тя тайничко си отдъхна, лицето ѝ се изглади от безпокойни бръчки. Иван стисна здраво челюсти. Но Елена сякаш си даде сметка, че не успя да бъде скришна в мъничката си и сякаш недостойна радост. Тя се усмихна жално, извинително.

Змеят я прегърна с крило.

— Няма от какво да се срамуваш — прошушна ѝ той. — Обичам ви.

После се дръпна и рече делово:

— Алванд, събуди Прохода, събрате… Какво е онова, дето държиш? Нека видя.

Алванд послушно му подаде сгънат лист.

След като се запозна с написаното, змеят със съжаление изгледа Георгиев, който бе готов да пропадне вдън земя.

— Не се отказваш… — Иван върна листа на Алванд и махна безнадеждно с ципесто крило.

Глупак. Нищо друго не говореше този жест. А змеят вече не му обръщаше внимание, подхвърли уморено на другия:

— Хайде, активирай…

— Веднага, Крилан-събрате.

— Иван-Крилан — прошепна Елена. — Хубаво име имаш. И ти си хубав. Ах, Ванко, сред милион змея да те срещна, пак бих те познала.

Тя го прегърна през шията, а той внимателно постави глава на рамото ѝ, но без да я отпуска да тежи на жената.

— Какъв страшен племенник си имам — промълви тя, притискайки буза към гърлото на дракона.

— Страшен?

— Страхотен — тихо се засмя Елена… и изведнъж заплака. — Нищо, нищо, Ванко, Крилане… женски глупости…

— Еееее… недей сега. Този път не ме погребвате. Представи си, че сме на перона на Централна гара… или в залата на Софийското летище… Просто заминавам. Не е за сълзи. Или дъжд вали, а?

— Дъжд — потвърди Елена и подсмъркна. — По̀ ми е лесно да мисля за влакове. Вече съм ви изпращала от перон вас с мама Валя… Ти беше бебе тогава. Нямаше и две годинки…

Незвуков бумтеж ги раздели. Проходът се отваряше.

Дървото пращеше и сучеше пъстри дъги като ленти на гимнастички. Сиянието бе станало кораво и кристализираше в сфера. Старият дъб изглеждаше още по-овъглен и грамаден.

— Време е — каза Алванд.

Хората стреснато оглеждаха дървото, змейовете, пак дървото…

— Да се сбогуваме — подкани Иван.

Димитър нищо не каза, макар че навярно искаше. Само късо прегърна змея, потупа го по шията, а сетне раздруса лапата на Алванд и отстъпи към „Вартбурга“. Пъхна ръце в джобове и му се дощя да поседне, или поне да се подпре на нещо стабилно, но колата се намираше на няколко метра по-далеч и той остана да тъпче от крак на крак.

Елена помилва Иван по крилото, целуна зъбатата муцуна. Погали и другия змей по гушата:

— Je ne te dis que ça: au revoir. Pas adieu! Pas adieu, Alvând. И на теб, Ванко, също!

— Moi aussi, Elene, Femme-Du-Soleil.

Иван-Крилан обходи с поглед останалите хора. Усмихна се на Венета. Кимна на Северин. Цели петнайсет секунди съзерцава Георгиев, накрая и нему кимна.

До конната база имаш петнайсет минути с „Черокито“.

Ясен се вледени. Змеят вдигна гордо шия и каза към всички:

— А сега, завъртете се и затворете очи. След малко Проходът ще заприлича на дъга от електрожен.

— Лек път, момчета…

— Довиждане, Елена.

— Бъди щастлива, Жена-Слънце.

Изпращачите отпуснаха ръце и загърбиха къпещото се в студен синкав пламък дърво.

Светкавицата на преминаването бе различима дори през стиснатите им клепачи.

Очакваха звук, но такъв не последва. Само почвата под краката им сякаш настръхна и се успокои. Стенеше висок вятър и настъпваше осмелял студ в скръцливи чизми.

Обърнаха се.

Обикновен дъб в средата на планинска поляна, а над тях — свъсващо се небе с подчертаваща мрака луна. Нямаше звезди да надничат в незашитите кръпки на небосвода. Навярно защото се бяха спуснали тук, на земята, и играеха шеметно хоро между клоните на дървото. Досущ вихрушка реактивни светулки кръжаха на въртележка или електрически снежинки репетираха зимния си дебют около дъба. Постепенно оредяваха, може би се шмугваха горе, при самотната щърба месечина, където им бе мястото. Само немногобройни немирници продължаваха да играят, но стихваше и изтъняваше техният рояк…

Ясен се прокашля:

— Сево, дай ключовете, почини си на връщане… Аааа… Имам предложение — той застана пред бате Митко и Елена, които с нежелание се откъснаха от гаснещите следи на затворения Проход. — Сигурно… няма да е неуместно — говореше Ясен, но мъчно намираше думи, бяха някак постни на вкус. — Абе хора, нека отидем в онзи мотел долу в селото. Имаме нужда да пийнем по нещо… Ей така. След всичко случило се… — той клюмна глава към дъба. — Аз черпя.

Мълчанието увисна твърде дълго, за да успее Ясен Георгиев за кой ли път днес да се почувства максимално неловко.

Северин тръскаше часовника си, пак беше спрял. Стрелките сочеха полунощ. Венета се мъчеше да различи лицето на Елена в късчетата-остатъци от сиянието на Прохода.

— Черпя…

Димитър с пестеливо мръдване на пръсти отхвърли идеята, но тутакси предложи своя:

— У нас. Ще караш след мене. Утре ще пишем почивен ден, има къде да ви настаня всичките. А вкъщи има ракия. Хубава. Хайде — рече без молба и без заповеднически нотки, както навярно само той го умееше: простичко, сериозно и неустоимо.

Поканените се колебаеха.

— Има какво да си кажем — рече Димитър, загледан към мястото, където бе се схлупила врата към непостижимото. — И за чие здраве да пием.

— Амиии… Понеже…

— Искра ако си дойде у дома, ще дойде сама — отсече бате Митьо и прегърна Елена през раменете. — Аре, гадже… — зашепна ѝ нещо на ухо и те тръгнаха към колата си, без да се обръщат.

Северин се чудеше дали този едър мъжага с добродушно кръгла физиономия и дебели очила също чете мисли. Все пак — змейски татко…

„Вартбургът“ потегли по увехналите встъклени треви, а след малко подире му заподскача напряко през поляната и джипът.

Всички, дори Ясен, гледаха в огледалото назад — там, където се стапяха искрите на залостения Проход. И когато автомобилите влязоха в коловозите на пътя и самотният дъб, вече съвсем невидим в нощта, окончателно изчезна зад завоя в просеката, а гората ги обгърна, Георгиев изпита внезапна мъчителна тъга. Гримаса изкриви лицето му от почти физическа болка, той мрачно се втренчи в стоповете на колата отпред.

Разделите бяха нещо, с което той не можеше да се справя.

С друсане и скърцане, докато колелата не стъпиха върху шосе и тогава направо полетяха — петима души в два автомобила се връщаха към познатата човешка цивилизация.

Може би не бе най-добрата, дори хич не беше, ала си беше тяхна и навярно зависеше от волята им повече, отколкото допускаха.

9.

Лами, вампири и караконджули лютееха и бе страшно да се погледне дори какво оставят подире си. През облаци дим и пара, даже звуците от плющене на опашки, щракане на зъби и скърцане на нокти бяха кошмарни за чуване.

Свитата на канарчупа Зора прогаряше бреши в скелета на зертона, не разполагаха с време за лутане да търсят момажа-витяк из обитаемите кухини на небесния остров и затова минаваха напряко, като съкрушаваха безмилостно всякаква съпротива. Нефилимски зомбита, андроиди и киборги гинеха на стотици, безмълвно и безчувствено… и продължаваха да настъпват.

Намериха го да виси от тавана, вкопчен в корубата на коридора с ноктите на рицарските си чизми. От главата му капеше кръв, едната ръка висеше парцалено, сабята дърпаше другата, но все по-анемично отбиваше удари на боздугани, сякаш силата ѝ угасваше. Потоци ламийски огън пръснаха скупчващите се край младия мъж мъртваци, сестрите се втурнаха напред.

Откачиха го, понесоха го грижливо към бялата като платно Зора, сеейки неистово разрушение.

Зертонът се тресеше от върлуващите щурмови отреди.

Шупналата маса защитници обаче ги изтикваше постепенно навън, но след сигнала за изтегляне се опита да попречи на подразделението от Армията на Нощта и ламийския рой да избягат от облачната крепост.

Отстъпващите пробиха дупки в туловището на зертона и издухаха в пепел заградителните гнезда.

Високото небе тъмнееше стремглаво, Янкул залязваше, но не зад твърд хоризонт, а в облачен покров. Битката кипеше на почти шест прелета височина над забуления океан.

Зора не стъпи на борда на крехката небоходна шейна, докато ламите не положиха там Радослав и не се впрегнаха в хамутите. Едва тогава канарчупа се качи в хвъркалото и се склони над младия мъж.

Наоколо валяха сажди, съскащи искри и отломки. Лами-телохранителки унищожаваха всичко на хвърлеи навред. Впрегнатите в крилатата шейна сестри търпеливо чакаха.

Зора леко докосна главата на Радослав. Раната над слепоочието бе ужасна. Стърчаха розови парчета кост. Княгинята сви побелели устни, ала не трепна лицето ѝ. Радослав слабо застена.

Орловите очи на жената едва-едва се навлажниха.

— Кротце, доблйе юначе — нежно промълви тя. — Толе язва та саблю свою от нечест да спасиш… ала хубава кубачи, макар и велеклята… затуй ти на пагуба бе.

— Господарке…?

Зора мълчаливо вдигна длан. С другата ръка продължаваше да милва ранения по лицето.

Хвъркатата шейна се стрелна напред, далеч от загиващия зертон. С пронизителен вой затръбиха сигнали за незабавно отстъпление. Вълни предупредителни аларми зовяха светлочувствителните ратници да се укрият зад летящи щитове. Шейната свистеше, крепостта се смаляваше зад откритата кърма на хвъркалото.

— Господарке, на страж исме.

— Съжгайте града вятрен! — заповяда Зора. — На крада тоз сквернен небесен оток!

Телепатична сирена проехтя над облаците:

ВНИМАНИЕ! СЛЪНЧЕВ ЧУК… ПОДИР МИГ!

Зловещ проблясък върна деня. Хиляда слънца пламнаха в едно и скриха звездите.

Вой. Армията на Нощта приветстваше поредния си успех срещу Врага. Огнено кълбо се издигаше все по-високо и по-високо над пометената в облачния покров дупка, вън от планетната атмосфера.

Долу, притихнал и свит, Големият океан отразяваше смъртозарното атомно слънце.

Зора не се обърна да види злощастния Содом и Гомор.

как го открихте

Някой говори.

другар негов, тайбеник Лъчезарий-колобър нам об влъшество каза. Послед ти съповедаям…

Наистина някой говори. Черната мъгла взе да просветлява. Дичо сякаш плуваше от дъно на мътно езеро нагоре, към светлината и въздуха. Към живота.

— Свестява се.

Гласът бе много познат. Радослав, още слепешката, помръдна към източника на говора. Пред очите бавно се появиха контури, фигури, лица.

— … Ал… ванд…

— Годо дойде, Радослав — усмихна му се тревожно змеят.

— … български говориш… чудесно… А?… Годо… Иване… тук ли си?

Преди Крилан да отвори уста, над Дичо се надвеси…

Не, не беше Верена. Зора.

— Млъчи селе, чедо — каза тя благо. Изглеждаше уморена и сякаш печална.

Тя навлажни лицето му с мека прохладна кърпа. Бе неизказано приятно.

Зора подхвърли през рамо на едра ламя:

— С жива вода купел изплънете. Ще церя.

Сетне погледна над Радослав към някого. Младият мъж взе да извърта очи натам, но беше бавен, отчайващо тромав, тялото не се подчиняваше с предишната рядко оценявана лекота.

Княгинята стисна сребърен медальон на гърдите си, продължавайки да се взира питащо в онзи, който стоеше пред нея от другата страна на Дичовото ложе.

Алванд я докосна деликатно по лакътя.

— Вземи моята, господарке Зора.

Тя кимна след секунден размисъл и пое малкия напръстник с прясна течност. Вгледа се за малко в чашчицата. Орнаментът върху нея представляваше множество малки, колкото оризово зърно, черепчета на всевъзможни същества. Миниатюрни дупчици на празни очи от ситните мъртвешки главици я убодоха и канарчупа с мъка потисна трепетлива въздишка в гърдите си.

Поднесе напръстника към устните на Радослав:

— Туй изпий, любо юначе, иста смрът варити, чедо…

Ламята зад гърба ѝ бе извила опашка като раздвоено скорпионско жило. С него направи дълъг разрез по вените на задния си закърнял чифт криле. Самодива от свитата на сестрите придържаше заедно с Крилан сребърно котле, в което се цедеше кръвта на ламята. Друга сестра се готвеше да даде нужния остатък.

Радослав най-сетне успя да погледне към онзи, който стоеше над възглавието на одъра.

Видя висок змей с почти черни люспи, осеяни с бели жилки. Под костени пластини на челото в очните кухини светеха две бездънни късчета небе с отвесни зеници. Ведросиньото преливаше изненадващо и мигновено в синьо-зелено, искряха пъстринки като златни прашинки, като следи-отражения на тънки слънчеви лъчи.

— … Знам… кой си… Ти си змейчето на… Керан-багатур… Ти си… потопил византийска… та флота, … върнал си войските… им и накрая си… убил императора… Ти си… таткото на Верена. Верена…

Мисловна усмивка. Като бащинско докосване, мъжко стискане на рамото.

— Мамо — проплака изведнъж Радослав, клюмна глава. — Студено, мамо, студено…

Той губеше съзнание и го тресяха къси гърчове. Зора с точни твърди движения вля напръстника в устата на момажа, без капка да похаби и преди челюстите му да се стиснат в агония.

Змейската кръв го удари като мълния. Тялото на Радослав се изви в лък и замръзна със стъклени очи… и взе да се разхлабва.

Зора нямаше никакво време за хабене. Прекръсти се бърже и възкликна тихо, гръдно, с вълнение, от което трепнаха всички намиращи се в лазарета:

— Господи Христе, прости ме и благослови!

И с дълбоко черни сухи очи се извърна назад и протегна ръце. Гласът ѝ бе остър, кремъчно безстрастен:

— Купел!

За безкрайно кратка секунда срещна взора на мъжа си, а подир туй забрави всичко друго, освен осъществяването на дарбата си, която не бе престанала да смята за грях, понеже се бъркаше в Божията работа.

Страдание, болестна мъгла. Моменти на изчистване, без да се изтръгне от пропадането в някаква бездна от Нищо. И изведнъж…

Прекъсване. Бяла светкавица и черен мрак.

Бяла? Бе по-бяла от всичко възможно.

Черен? Бе непредставимо непрогледен, кух и безкраен. Инфрачерен.

Бе? Е? Ще бъде?

Вече не съществуваше време. Миналото се разсея, бъдеще не настъпи. Липсваше сега. В миг настана Краят на Всичко.

Небитие. Дори още по-несъществуващо.

Нищо не запомни от този вечен миг. Нямаше какво да бъде запомнено, нямаше с какво да го запомни.

Вечност.

Ала и вечността се оказа невечна. Небитието се изчерпа и отново стана Битие.

Прекъсването свърши. Изтля. Или въплъти.

10.

Нямаше болка, нямаше люшкане или трескава тежина. Усещаше, но не забелязваше тялото си. Значи бе здрав.

Здрав дотолкова, че не обръщаше внимание на състоянието си, а се мъчеше да обоснове онова, което виждаха очите му. Защото картината бе нелогична. Най-малкото не се връзваше, не съвпадаше с онова, което чувстваше чисто физически.

Наоколо се вълнуваше апатично море от мъгла, трептяха сенки — от бяло до буреносно синкаво и оловно, през цяла палитра на сиво с множество тънки оттенъци. Отпред се извисяваше облачен гигант, осветен от вътрешността си в белоснежно и розово. Планината кондензирана пара опираше в акварелни бои на чудесно чисто небе, ярко жълтееше във висините си там, където израстваше от мъглата.

Навред се стелеше приятна разсеяна светлина, облакът откъсваше от снагата си космаци, те се разтапяха без остатък във въздуха, нови се раждаха пак от нищото.

Нима слънцето е толкова ниско над хоризонта? Изгрев? Залез? Но миришеше, полазваше по кожата дъх на ДЕН, пък и това светло небе…

Ала право назад зад гърба на Радослав блещукаха звезди. Горе над и долу под безповърхностния хоризонт просторът се замъгляваше, придобиваше тъмен оттенък, гасеше съзвездията, гъстееше във вечерен здрач, а в средата си ставаше все по-светъл, вече дневен, още по-ярко, още по-наситено и запълнено, въпреки необхватността на пространството… едреят облаци… отражения по тях от слънцето… значи това е изгрев…!

Даде си сметка, че тялото му е безтегловно — значи или падаше, което противоречеше на всичко видяно, включително на слабото движение на въздуха, или се рееше в космоса, но откъде атмосфера тогава…

Над мъгливата равнина-океан се подаваше дебел пръст на объл чукар. Бе изцяло покрит от мъх и трева, която стърчеше като наелектризирана коса, а и приличаше на коса, по-точно на водорасли, с плуващи във въздуха краища, а вятърни струи ту я решеха, ту рошеха — явно нямаха фризьорски дарби.

Голо оставаше само едно петно на върха — макар че понятията горе и долу в усещаната безтегловност просто губеха значение — и то бе осеяно с щръкнали огладени камъни. На свободната от растителност площ, петнайсетина стъпки диаметър, стояха Радослав и двамата змея.

Вероятно се намираха на страшно висока планина, защото ухаеше на чисто и просторно. Като на Мальовица в Рила или нейде зиме из Родопските върхари. И сега навярно бяха кацнали върху някаква кула, скална игла, и пара от мъгли и облаци скриваше пропастите, зеещи от всички страни.

Мисълта за тези бездънни урви стресна Радослав.

Той бе изтървал камъните и сега стискаше опашките на другарите си, което му се струваше по-сигурно и стабилно. Допирът с тях му помогна окончателно да се свести.

Нима съм спял?

— Егати! — рече той.

Спря, защото не намери за кое първо да попита.

— Къде сме?

— О, на чудесно място, Радо! — отвърна Крилан с ентусиазъм. — Широко, проветриво, с много слънце, първокласен въздух и най-вече: няма зидове, тавани, обирджийски капанчета и сръбска музика. Трябва да ти кажа, че в България положението е направо смайващо, само дето не съм решил на зле или добре е тръгнало… Ти не щеш ли да чуеш какво преживяхме с Алванд?

Радослав се вслушваше в нещо, което му заприлича на слаб, едва доловим отглас от гръмотевични разряди. Някъде по посока на облачния масив пред тях и доста надалеч отвъд него бушуваше буря, нищо чудно да бе даже и ураган. Но може би така му се струваше, защото съсък на вятъра в ушите поглъщаше този шум, правеше го нереален.

— Буря ли се задава? — попита той подозрително.

— Не. Стои си на място. Истинските бури са в Горната земя. Бури в чаши. И не винаги с вода. Представяш ли си, в София пуснали метро! И Мѐтро.

— Кога се измъкнахме от зандана, Иване?

Змеят като че ли не веднага превключи на друга тема.

— Ти не помниш ли?

— Не — сухо отвърна Радослав. — Алванд, кажи ми ти, ако обичаш, че бате Криланчо нещо се лиготи…

— Аз? Каква клеветаа!…

— Преди сол и половина четвърт арава от легион на Армията на Нощта, подсилена с малък рой лами, нападна тъмничния зертон. Щурмът тъкмо беше приключил, когато ние с Крилан…

— Само не ми викай на „чо“!

— … се телепортирахме в Долната земя. Видяхме унищожаването на поробената крепост. Било е невъзможно да я запазят… Чуваш ли ме?

— Чувам от зъбатата ти паст родна прекрасна перфектна българска реч… и това направо ме учуди не по-малко от… а, да бе!… Ами Владетелките?

— Спасени са.

— От кого? Ах, да бе, да… Друг екип. Друго скришно ято.

— Точно така.

— И… колко жертви дадохме заради онези хлапачки?

— Не са малко.

— Къде са сега Борейките, на сигурно място?

— Тук са — рече Крилан посериознял. — Ето там, на съседната позиция… и… Радо? Ти някога да си чува̀л у къщи котка?

— А? Да, сиамски котарак, ама беше отдавна…

— Той обичаше ли да го дърпаш за опашката?

— Не! Дращеше… оу! Прощавай! Алванд, извинявай и ти…

— Няма нищо. Криланчо пак се лиготи.

— Ей го и тоя!… Пази Боже сляпо да прогледне, а змей да научи български, жив ще ти смъкне кожата с тъпашки лафове…

Радослав се взираше в мъглата. Промърмори объркано:

— Нещо не мога да се ориентирам. Къде са „другите позиции“…

— Там, накъдето гледаш — намеси се Алванд.

— Да?

— Да.

— Това зертон ли е?

— Не.

Дичо зяпаше към пухкаво от трева парче скала, което висеше в пустотата на километър или само връст от тях, обрамчено в пръстен дъга. Навярно бе оптична илюзия, мъглата срязваше съседния връх и затова се виждаше така. Може би и техният чукар изглеждаше оттам по същия начин.

Радослав почувства пристъп на световъртеж и едва отново не грабна змейовете за опашките. Те протегнаха криле в подкрепа, но Дичо предпочете да улови камъните, стърчащи като рогца от темето на чукара.

— Там ли са? — той дръзна да пусне едната си ръка, за да посочи.

— Да. Между другото, в онова ято имаше… още един българин. Все сме начело — бойна авиация, радиозаглушаване… че и глупости де…

Радослав трепна.

— Зако. Лъчезар. Сигурен ли си, че не е той?

— Името му е „Живея да Побеждавам“ — вметна Алванд.

— Е… аз пък гласно не го питах как се казва — цъкна с език Иван-Крилан. — Язък. Пък го видях, разменихме по няколко думи. Щото той си тръгна веднага щом приклещихме Врага, такова условие беше поставил. Той се включи съвсем ненадейно и за нас. Обаче страхотен войник. Имал нещо важно за вършене в своята си епоха… А?

— Нищо, нищо — измърмори Радослав.

— С него беше едно девойче, самата приказка…

— Тя те познавала — рече Алванд и излъчи мислена картина. — Предаде ти много поздрави.

Радослав се вглъби в предаденото от змея, но субективното възприятие на Алванд за момичето не му позволи на часа да я разпознае и затова змеят подсказа:

— Живее край моста с осемте криле.

— Ааа… Елица. Бре! — Радослав се усмихна. — Спомних си я! Прав си — кимна към Алванд, — истинска самодива… Благодаря. Как ли се е сетила за мен…

Змейовете размениха светкавични погледи.

— Навярно съм бил зашеметен, та не се видях с Елица — разсъждаваше Радослав. — Да. Определено.

Нещо смътно шаваше в главата като откъслеци от потулен със събуждането сън. Сражения във вътрешността на зертона-затвор. Лами, които бучащо ръмжаха на църковнославянски. Те пробиха килията… изведоха го… и после? Провал.

Премести крака и нещо го потупа по бедрото.

Беше ножницата на Рауни и тя самата подаваше змийска глава от нея. Камъкът отразяваше светлината.

— Иха! Халосията ми! — зарадва се Радослав… и някак помръкна. — Провалихме се, нали? — попита той. — Изпортих целия пейзаж. Пак добре, че се сетиха да пратят дублираща група…

— Ние трябваше да се провалим, Радо.

Дичо горчиво се усмихна:

— Да, понеже бях в този екип… — Въздъхна. — Момчета, страшно съжалявам…

— Май не говорим един и същ български. Ние имахме задача да се провалим.

Радослав измига глупаво.

— К… как?

— Ами нашата тройка служеше за отвличане на вниманието. Тингът сметна, че и тримата имаме силни Съдби. Не „дубльорите“, а ние бяхме подкрепящо ято. Такъв беше планът. И този замисъл успя.

— Няма за какво да се натъжаваш, побратиме Радослав — додаде Алванд.

Младият мъж обходи с поглед другарите си. Неприятното усещане, че е излъган, имаше метален вкус, ала още не можеше да се съвземе, за да се разсърди. Възкликна:

— Вие знаехте! — още в края на изблика замъждука надежда, че ще избегне разочарованието. — Или…?

— Бяхме уведомени, но не по начин, който да предполага знаене.

Твърдението му се видя лишено от смисъл. Крилан търпеливо продължи:

— Всичките ни спомени за истинската наша цел бяха дълбоко потиснати, изтласкани от паметта в дълбоките физиологични центрове, там, където шаркани на наша възраст още не могат да надникват пряко. Ятото честно се стремеше да се добере до заложничките, но действията ни на практика се ръководеха от тайни заповеди в самите нас. Разбираш ли, ако ни бяха пленили, ако ни бяха хванали, никой разпит нямаше да изтръгне от нас сведения за операцията. Защото не ги знаехме, макар и да постъпвахме според тях.

Радослав кимна бавно. Схващаше, но…

— Нищо не си спомням! — заяви почти сприхаво.

Змейовете се спогледаха.

— О. Е, да… твоята психоблокада е била по-дълбока.

— Значи, водихме ги за носа.

— Нещо повече. Самото спасяване на Владетелките предполагаше да накараме Врага да се опита да ги скрие там, където му е най-сигурно. Само там нямаше да ги погуби. Вкараме нефилимите в капан. Капан без измъкване.

Радослав изгледа змея. Присви очи и поотметна назад глава:

— Нещо не схващам. Изпитанието, на което се съгласих… е било открай докрай камуфлаж?

— Не съвсем. При провал на главната ударна група ние щяхме да отвлечем пленничките. Но първата ни задача беше да се провалим.

— Програмирани.

— Тъй го наречи, щом искаш. Залогът обаче беше голям, затова се постъпи така.

— Всичко е било планирано и премислено — жлъчно рече Радослав. — А ние като добрички психопрограмирани роботчета послушно си тропкахме по шахматната дъска. А в шаха, Иване, сам знаеш, няма фигура, която да не може да бъде жертвана. Освен царя. Ама в живота и него харчат, стига да оцелее Играчът. Иване! Не съм марионетка, която да я разиграват в пиеса! Унизително е да се правиш на герой там, където всичко е било изчислено и претеглено! Сякаш съм пионка! Да е била предварително пресметната всяка моя крачка…

— Не всичко.

— Ха! Нали сте супермъдри!

— И ние грешим, да не сме богове! Твоето раняване се оказа непредвидено…

— Можеха да ме пречукат в този театър, а аз дори не знаех!… Виж какво, разбирам, приемам, от военна гледна точка наистина е перфектно, обаче… просто ми е гадно! Добре, добре, от съображения за секретност, хубаво… Военна тъпня, пфу… Виж, просто сега реагирам, може би всичко е правилно било разчетено, но… можех да умра, по дяволите!

— Ти умря.

Облачните грамади отпред се разпадаха и ставаше все по-светло. Мъглата също отстъпваше, снишаваше се, навярно всеки момент щяха да бъдат оголени склоновете на тези иглени върхари, тези сякаш пораснали под открито небе пещерни стълбове…

— Какво каза?

— Ти умря.

Звукът заседна в гърлото на Радослав.

Мъглата се преобрази в потоци златно мляко, засия.

Слънце бликна право в очите му, той замига заслепен, наведе глава. Изхлузи ръкавици и пипнешком ги затъкна в колана, махна си шлема, окачи го на кръста… Ръцете му трепереха. Свали ризничната качулка. На ушите стана необичайно хладно.

Умрял?

Избърса сълзите и притвори с длани очи, за да посвикне с ярките лъчи. Слушаше сърцето си. Ударите бяха плахи, неравни.

Главата му хладнееше. Той предпазливо докосна с пръсти слепоочията си. Ръката му замръзна, когато напипа късата, почти нула номер коса. И най-страшното — белег. Безформен, гладък, чувствителен на натиск. Още едно парче змейска кожа по тялото му. Ивицата започваше над външния край на дясната вежда и косо пълзеше към темето над ухото. Цяла педя дълга. Отдолу костта бе твърда. Дори по-твърда, отколкото преди си усещаше черепа.

Ти умря.

Регенерация.

Радослав реши, че очите му вече са свикнали с усилената светлина. Мигайки погледна, като се пазеше от слънцето с ръка.

Гледаше и не виждаше, но постепенно мозъкът обхвана картината и алармира притъпеното от шока внимание. За да го хвърли в нов потрес.

Право пред лицето му в кълбо урагани се скриваше слънцето.

Нима е възможно да има залез в средата на небесата, в самия зенит…

Радослав се пулеше и дивеше на чудото.

Облаците се скупчваха по въртопните линии на невъобразимо обширен диск и Дичо го съзерцаваше почти откъм външното ребро. Перспективата подчертаваше чудовищните разстояния от милиони километри.

В средата си дискът се издуваше от леща в сфера — рехаво облачно кълбо, оцветено в червени, оранжеви, жълти и с цвят на стопен метал и застиваща шлака тонове. И от вътрешността му биеха копия и конуси слънчева светлина. Светлината носеше звук — безкрайна лавина от титанични скални блокове. А може би тътен на атомна артилерийска канонада. Невидимият, само отгатваем слънчев диск клокочеше от вулканични взривове — монотонна симфония в изпълнение на голям експлозивен оркестър.

Лъчите играеха по облачните континенти, в които също бучаха множества гръмотевични бури.

Ала те бяха далечни.

Тук небето преливаше в пастел, свистеше вятър, но доста умерен, кълбяха се островчета и парчета сгъстена пара.

Къде е земята!?

Нямаше такава.

Този Свят бе само едно Небе.

Небеса.

Твърдата повърхност, в която Дичо се вкопчи до схващане в ставите, се оказа някакво малко парче плътно вещество, надали по-едро от сграда на провинциална железопътна станция.

— Голямо зрелище, нали? — ухили се Крилан.

— Свят, в който няма планети, Радослав — рече Алванд. — Вместо тях има газово-прахов диск-пръстен около централната звезда. Облаците го карат да прилича на галактика. Чуваш ли гласа на тукашното слънце? То е по-едро и от Райко.

— Екзоконус, Алвандчо, не точно „диск“ — снизходително рече Иван-Крилан. — И в екзоконуса съществува тороидална… като геврек, Радо… тороидална област с условия, приемливи за живот. „Гевречето“ има три астрономически единици външен радиус, дебелината му възлиза на петстотин хиляди километра. Сега орбитираме в средната зона. Вътрешните слоеве — това е родината на зертоните. Милиарди прелети простор! Квинтилиони планетоиди! Почти съм сигурен, че Екзюпери е имал видения за това място, според Алванд… чо това било характерно за човешките Поети, да пътуват в реалностите насън… Какво ще кажеш, а?

— Кога се случи?

Крилан моментално посърна. Погледна виновно към Радослав, ала Дичо бе забил взор в Небесата. Новобранската прическа, бледото лице и сенките под очите го състаряваха, но и подмладяваха едновременно. Приличаше на гимназист, станал свидетел на катастрофално природно бедствие. Не, по-скоро гражданска война, а не разразило се земетресение е унищожило последните детски островчета в душата му.

Змеят остави престорено бодрия си тон и заговори сериозно, меко, съчувствено:

— По време на щурма на зертона-затвор. Тръгнал си да си върнеш своята сабя. Нападнали са те атълански андроиди и докато халите се притекат на помощ… било е или с боздуган, или от манипулатор на робот-убиец… Поправихме ти каската… Пълният възкресителен процес е траял девет часа. Ние с Алванд настояхме да те вземем с нас, за да ти е по-леко да…

Гримасата на Радослав го прекъсна и накара да млъкне.

Край тях шушнеше вятърът.

Ушите на витяка замръзваха и той си нахлупи каската, за да ги сгрее в подплатата на шлема.

Когато се обади, гласът му бе мрачен и треперещ:

— С какво се различавате от хората тогава, все ми разправяше тинтири-минтири… — говореше Радослав. В желанието си да избухне, затърси остри, обидни думи… но всъщност бе съкрушен.

Тъкмо бе повярвал, че има такава земя, където се отвращават от скришни мръсотии, където няма противоречие между интереси и достойнство; където не мислят едно, казват друго, а вършат трето; където винаги предпочитат да заявят ясно и високо право в очите всичко — похвала, забележка, укор; където спокойно можеш да обърнеш гръб, а в него няма да ти забият нож, няма да плюнат дори, ако не са убедени, че го заслужаваш… и че ще ти дадат да го видиш, за да се защитиш.

Крилан поклати глава, без да изпуска Радослав от поглед. Не по-малка печал от Дичовата прозвуча от устата му:

— По какво сме инакви от хората? Хмък. Навярно според сега-моментната ти емоционална нагласа — по нищо. Освен една дреболия. С това, че плащаме със собствените си кожи, Радо. Никого външен не караме да реализира наши велики идеи. Осъществяваме ги сами — който решава, той върши. И когато се случи да не ни помогнат за някое начинание, нивга не пречат. Стига да е нещо добро. Или барем насочено към ограничаване на злото. В краен случай полезно.

— Да бе, да… — изсумтя свадливо Радослав, но сетне вдигна вежда. — Момент. Искаш да кажеш… казваш…

— Ние го измислихме. Бяхме се съгласили. Направихме избор.

— Кои ние? Къде и мен ме слагаш в кюпа! Сериозно?

— Я си спомни. Събранието. Ти приемаш изпитание. Настани се в пещерата ми. Чешехме си езиците. И ти ми заяви какво си измислил.

— Да. Да?

— После аз отидох да се посъветвам с Мъдреците и Военния съвет. Ти беше се пльоснал във ваната… добре, нека е басейн. Помниш ли?

Дичо се замисли, смръщи… поклати безпомощно пръст.

— Не.

— Ти задряма в басейна. И…

— Да, и докато спях, ме програмирахте… — Радослав не довърши, защото зяпна към Иван-Крилан.

В главата му сякаш зейваше пропаст, вулканично ждрело, от което избликна лавов поток спомени. Спомени, умело потопени в най-потайните дълбини на микровселената на неговото съзнание. Радослав изохка и стисна слепоочия. Само шлемът го предпази от несъзнателно свитите ноктите на ръкавиците. Младият мъж не обърна внимание на изскърцването на метала в метал. Преживяното и забравеното се разгръщаше пред него със скоростта на пренавивана на бързи обороти видеокасета.

Крилан се върна. Водеше петима шаркани. Мъдреци. Две бяха змеици. И една ламя — Алтем-Алтема Премъдрата.

Да, точно така… И единият от мъдреците беше черен змей с бяло по люспите и със сини очи. Саджар’раун, шарканчето на Керан-багатур… още един прапрадядо…

За какво говореха?

Много смътно успяваше да се досети. Платното на спомена беше съхранило само картини и звуци, но от тях не се разпознаваше реч. Да, Радослав питаше, говореше, но „видеото“ май беше дублирано на корейски или суахили. Никаква логическа информация не беше оцеляла в паметта. Само… усещания.

Основното ято също е примамка.

Вселенолет-телепортер — нефилимите го крият някъде, докато е цял, войната няма да свърши.

Радослав простена и отвори очи.

— Спомни си, нали?

— Уффф… може да се каже. Губи ми се… самото обсъждане на плана.

— Това няма да си го спомниш никога. Заличено е. Било е толкова дълбоко, че е пострадало при смъртта ти.

Радослав се отърси с безформената паника, предизвикана от забележката. Замисли се. Завъртя глава:

— Не съвсем. Нещо ми се петлярка, ама много неясно… Нещо във връзка… Вселенолетът! Намерихме ли го?

— Заведоха ни сами до него. Виж сам.

Едва сега, попривикнал със зрелището на Небесата, Радослав разпозна в пръснатите из пространството точки и петънца, плуващи във въздушния мегаокеан, бойни шаркански крепости. Съзря други астероиди — всеки в шлейф пъстра дъга като побито над редут знаме. И още множество такива планетоиди, кои по-близки, кои съвсем отдалечени. Растителността по някои се разпростираше на много стотици хвърлеи. Листата на растенията поемаха вятъра като платноходи. Или мекотелите наутилуси. Аеронаутилуси.

Огледа се по-внимателно. И се досети къде е Врагът.

В центъра на цялото струпване шаркански замъци и планетоиди се намираше внушително, колкото дребна луна, зрително изкривяване, странна въздушна леща. Бе тънка огледална сфера, толкова добре отразяваща този край на Небесата, че се нуждаеше от посочване. Освен ако наблюдателят предварително не знаеше какво да търси. Съвсем като онези забавни картинки от детските списания, в които сред горска шума трябва да намериш спотаени животни. И, веднъж отделил търсеното от фона, вече го виждаш съвършено отчетливо, даже се чудиш как така не си го забелязал веднага.

Радослав разглеждаше сферата изпод свъсени вежди. Вече долавяше и празнотата там, където бе обсадена последната крепост на атъланите.

— Нефилимите затвориха заложничките в силова сфера и се опитаха да я телепортират към вселенолета. От гърлото на машинно пробития проход ги грабна основното диверсионно ято — момент, в който никой не може да стори нищо на Борейките. А в телепортационния канал влетяха няколко промъкнали се подир нас, пишман-диверсантите, бойни Двойки. Все едно сами ни поканиха… Унищожихме вселенолета. Но атъланите тъкмо бяха пред завършване на телепортационна станция. Нея сме блокирали. В момента се намираме в дрейф около станцията, заедно с триста зертона и много Воини, окопани в близките планетоиди като този, на който стоим.

— Какво става сега? — попита Дичо през зъби.

— Издигнали са силово поле. Мъдреците обаче ги капсулираха в контраполе и ги парализираха в тази реалност. Повредихме и генераторите им, които използват души-съдби като въглища в парно котле… От този Свят за тях няма мърдане. На всичко отгоре, сега нефилимите не могат да изключат защитния си екран, докато не им го позволим ние.

Радослав хапеше устни и слушаше Крилан, който отново бърбореше, сякаш сърце му беше олекнало:

— … а междувременно щитът от вероятностно поле, даден на късо по този начин, изтощава всичките енергийни запаси на нефилимите. Намалява заряда във всеки кондензатор, във всеки енергоелемент. Топи им запасите от активно вещество, включително горивото на атомните микрореактори. Батерии със сърцевина от свръхтежки елементи, каквито не познаваш от Менделеевата таблица, стават на нищо. Скапва им и оръжията, естествено. Заради това не могат да се самоунищожат. Пък и не биха го направили, понеже им е изключително важно да запазят вероятностните генератори. В пределите на тази Вселена атъланите не са в състояние да произведат други. Ще опитат да се бият. Аз се надявам, че ще се предадат…

Радослав се озърна към Алванд, сетне отново се втренчи в Крилан.

Змеят продължи, макар да не бе сигурен, че човешкият му приятел го слуша. Крилан бегло се учуди колко бързо и качествено бе свикнал Радослав да избягва безконтролно излъчване на телепатични вълни, докато мисли.

— Сега вътре в станцията гаснат лампи, прекъсват функциониране мислещите машини, температурата в кораба пада… и така ще е, докато цялата им твърдина не се превърне в мъртъв къс метал и синтетика. Последни ще капнат органичните батерии. А щом и тези източници пресъхнат, вероятностното поле ще изпие жизнената сила на екипажа…

Дичо зиморничаво се сви.

Следи какво говоря… но мислите му се реят далеч от участта на нефилимите, помисли си Крилан, без да млъква:

— … нищо живо няма да остане за дълго такова. Това, което чака атъланите, ако не приемат ултиматума, потресе дори вампирите от Армията на Нощта, а тях не бих ги нарекъл добродушковци. Умирането във вероятностно поле е кошмарно. По-лошо от това да те изпие вампир, не за да се нахрани, а за да ти отмъсти. Навярно е най-жестокото наказание за всяка твар, защото я заличава завинаги от Всемира, изстисква и душата без остатък, след като изяде силите на физическото тяло… А после и самото инертно вещество на станцията ще се стопи в студена анихилация, защото полето е ненаситно. Накрая ще колапсира до квантова частица.

— Няма да се предадат — обади се замислено Радослав. Стана му топло и той пак свали шлема. Непрекъснато търсеше занимавка за ръцете си.

— Вероятно няма — въздъхна Крилан. — Въпреки че обещахме справедлив Съд за всеки…

Дичо се премести две крачки назад. Нефилимската станция тежеше в Небето като призрачен, омагьосан замък на Злото, гледан през бруствер на надежден окоп.

Змейовете извиха шии към него.

— Да. Екстра. Обаче нещо още ме мъчи. Нещо, нещо… — Радослав надникна през ръба. — Имам странно усещане… мммм… Ние… ще вземем ли участие в боя?

— Забраниха ни. Ние сме оръженосци. А тук положението е много сериозно, наоколо са събрани най-старите и опитни двойки Воини. Ще ги разпердушинят…

Радослав примижаваше към „острова“, където бяха освободителите на Владетелките. Постави длан като козирка. Иван млъкна и почеса с опашка тила си.

Грохотът откъм тукашното Слънце не е чак толкова силен, помисли си Радослав.

Да, нали всъщност всяка звезда е самоподдържащ се термоядрен взрив. Естествено, че ще е източник на звуков шум, ако би имало край нея атмосфера. И то не шум, а ШУМ, придружен с ГРОХОТ… хм, навярно край самата звезда няма въздух, отблъснат е от силата на изригванията, които са нормално явление за повърхността на всяко слънце…

Сигурно след милиони, милиони години от диска-екзоконус ще кондензират истински планети. Макар че, щом вече има живот, значи системата е стабилна от много повече време. И навярно ще се погрижи за средата си да не се разпадне.

Абе това ли е сега най-важното да го мислиш, бе! Чудо голямо! Геврековидна атмосфера, където цялата планета Земя лесно би се изгубила като прашинка в някой от тукашните облаци. Е, и!? Това може да се прочете в някоя фантастична книга! Мен ме интересува онова, което не се чете в никой роман, никъде, освен в книгата на собствения ми живот…

Радослав посви зиморничаво рамене.

Добре де, ВТОРИ том от тази книга. Втори том — поради кофти обстоятелства.

И какво от това?! Нали е възкресен някак, жив и има да живее!

— Алванд, какво си свирукаш? — попита механично младият мъж, без това наистина да го занимава. Имаше нужда да се разсее след шавналото и изчезнало в главата припомняне…

— Тин Лизи, Уиски ин дъ джар. Ами това… — змеят смени мелодията.

— Сега е „Ден денувам“… — позна Радослав. — Ама хич не проумявам как можеш да свирукаш! Устата ти не е толкова мека… Това ли ти допадна от цялата човешка музика?

— Малко неща не ми допаднаха — призна Алванд.

— И чалгите ли? — Радослав се оживи и направи кисела гримаса към Иван.

Другият змей се ухили. Радослав разсеяно махна с ръка.

— Змейска ви работа… Значи — лицето му се поизбистри, но остана сериозно, — аз съм бил измислил цялата операция…

— Не бихме могли да накараме някой човек насила да свърши това — подаде глас Иван. — Разсъждавахме върху това преди. Обаче, сам разбираш…

— Да, да, да — Радослав потърка чело. — Само дето не си спомням с какъв акъл се навих да го предложа… а следователно и да се нагърбя. Това е амнезия… защото бях умирал, нали? — додаде глухо, гледайки встрани.

Крилан кимна.

— Кои са били истинските освободители на земеморските царкини? — попита Дичо бързо. Ненадейно сърцето му се разтупка.

— Хм. Държиш ли се здраво?

— Какво…? — той замига с подозрение към другарите си шаркани. — Хайде де, Ваньо, Алванд! С ченгел ли да ви тегля думите, а?

— Ти добре ли се чувстваш? Понеже все пак преживя една смърт, Радо, вярно, по-добре от моята едно време…

— Добре съм! — подразни се Радослав.

Защо ли сърцето продължава да лумка, пулсът заприличва на барабанист, който гнети напрежение в цирка преди изпълнение на опасен трик?

— Ама, май се досещам — заяви провлачено той. — Досещам се защо се набутах в тая каша…

Змейовете го чакаха да продължи. Той мълчеше. Алванд размърда криле.

Без да се обръща, Радослав го спря с енергичен жест:

— Потрай. Било е заради… главното спасително ято. Техният Водач. Командирът им.

Крилан отвърна, отначало като скучен докладчик на профсъюзно събрание:

— Командирът е бил същият, който е водел Елициния магьосник в първата негова битка. Станало е по време на похода срещу маджарите през последните години на девети век. Радо, наистина ли се чувстваш окей? Някаква отпадналост…? Неприятен вкус в устата?

— Тя е там, Радослав — простичко рече Алванд.

Вратните прешлени на Радослав сякаш клеясаха и той изключително бавно завъртя пламналото си лице към топазоокия шаркан. Верена.

Преглътна на сухо, но уголемяващата се буца остана в гърлото.

Миличко, колко дълго те търсих!… Скъсах три чифта обувки, износих три ката дрехи… Намерих си бели косми в главата… и даже не ми се вярва, че преминах не просто девет планини, а три свята… Умрях и възкръснах, миличко! Изтормозих се от собствени глупости и от жажда за теб. Написах ти най-хубавите си досега стихове, повтарях си ги до втръсване, за да ги запомня и щом дойде мигът най-сетне да се срещнем отново и за докрая на късите вечности на нашия живот, да мога да ти ги дам като букет… ако не ми се свие гърлото. Вече се сви. Сега мога само да плача, да те целувам и думица няма да смогна да кажа… Но нищо — ти го прочети в мислите ми, виж го в белезите ми, докосни станалата вече моя змейска кожа… бившите твои люспи са загрубели, дращят като метална ризница… колко нежни бяха те по теб…

— Нейна е била идеята, нали?

— Наша. Ти ѝ прати своя лунен камък със записано послание. Алванд…

— Аз не повярвах, че ще издържиш да не я видиш, съвсем в духа на традициите на Ятото при изпитание — каза Алванд.

Радослав стана нервен.

— Какво чакаме! Отивам.

— Не — възрази Крилан. — Срокът на ултиматума изтича, не се знае какво ще ни сервират нефилимите, когато им снемем полето…

— Какво толкова могат да направят вече? — намеси се Алванд с досада в гласа. — Иди, Радослав. Тя знае, че си тук. И също те чака. Ако стане нещо… не бери грижа, ние си знаем работата. Хайде. Лети натам — тихо промълви змеят.

Радослав дрезгаво прошепна на дракона:

— Алванд… приказваш… чудесен български… Аз…

— Няма нужда от това, Радослав — спря го Алванд. — Когато разбрахме, че раната ти е твърде тежка и ще умреш, Господарката Зора ти даде да пиеш мъртва вода. Змейска кръв. От моята. Мигновена смърт на тялото, но без тлен, без отделяне на душата. После те потопи в кръв от ламя — живата вода на сестрите-шарканки. И ти възкръсна. Можеше да не се получи. Беше мъртъв в продължение на деветстотин и две човешки секунди.

— Помня ги една по една, Радо — каза Иван-Крилан. — Непоносимо е да гледаш как мре приятел, пък дори да има шанс да го съживят.

— И после да чакаш, да се питаш — дали ще забие отново сърцето ти?… — довърши Алванд. — Никога няма да забравя тези петнайсет минути и две секунди, Радослав!

— После близо девет часа лежа в несвяст. Не те будихме почти два часа след нужния срок, за да сме съвсем сигурни, че няма да загубиш разсъдъка си. Допреди малко ме тресеше ужасен бъз, че точно това може да те сполети и…

— Крилете ми са твои, Радослав.

— И моите, Радо.

— Ъхъ… моите са ваши също. Тръгвам.

Въпреки това той още минута остана вкопчен в скалата. После потърка очи с юмруци, избърса нос и се изправи.

Стоеше на парче земя, а наоколо навред бе небе. Бездна, изпълнена със светлина. Невероятно огромно небе.

Но аз имам вече криле. Нека и патерици. Няма от какво да ме е страх.

Той с трясък разтвори металните ветрила на доспеха си. И скочи в колосалното нищо, в което ветровете се носеха като реки и играеха без прегради.

Вътре в него страхът безсилно драскаше по решимостта му. Но паниката не съумя да се задържи и затова пропадна, сякаш в същата бездна, за която крещеше в опит да го спре.

Не, не бездна — каза си Радослав — Небе. Само небе. Небеса.

Те го заобикаляха отвсякъде.

С неизчислимите си джуджешки планетки, които пълзяха бавно по небесната сфера, обвеяни от струйни въздушни течения, встрани от основната зона на облачна кондензация в равнината-палачинка на диска — преждени ръкави покрай главните ветрореки в обема… всеобема. Те обикаляха центъра на системата, увлечени в неспирен кръговрат, пронизваха влажни напоителни мъгли и се умилкваха в дългите милиард километра ветрове.

Намираше се в Небето.

С безплътните му мегаконтиненти от мъгла; с великанските му дъждове, които никога не падат, а висят; с гръмотевиците му, дълги десетки и стотици километри, и с далечното бучене на отново скритото зад мъглявината слънце Куиауитъл-Сварог.

Този път атака на алтофобия не последва, но Дичо все още дишаше учестено.

Младият мъж загребваше редкия въздух с железните криле на доспехите. И да ги имаше още за патерици, вече им бе свикнал и чувстваше напора на вятърните струи в ламаринените пера, те отекваха в плешките, движени от мускулите на гърба. С всяко усилие на тялото в душата му растеше удоволствието от натоварването. Сърцето тласкаше кръвта по артерии и вени, хранеше всяка негова частица, всяка мисъл, всяко усещане, всяка капка пот и всеки цикъл вдишване-издишване — и това бе радостта от живота, от близката среща с най-милото същество в безмерната върволица светове и реалности. Пееше му се, и той дори го правеше наум, сливайки в едно всички познати и любими мелодии — нежността на баладите, величието на симфониите, веселяшките кръчмарски ритми и стърженето на рока. Бе щастлив като никога. И твърдо вярваше, че това е само загрявка за бъдещите мигове.

А други мигове отлитаха в миналото заедно с капките пот и бележеха траекторията на края на дългия му скок към Любовта.

До скалата-астероид имаше вероятно не повече от граморски връст. Тя се приближаваше, но не толкова бързо, колкото искаше Радослав. Той съобрази насред път, че би могъл по-ефикасно да увеличи скоростта си, като се противопостави на собственото си орбитално движение около Куиауитъл-Сварог и така да „пада“ към по-ниската орбита на своята цел. Той разпери колкото можа крилете си — те изтрещяха за негов възторг. Съвсем скоро законите на небесната механика си казаха своето — Радослав пикираше към позициите на змейското укрепление. Ясно различаваше върху планетоида изградена твърдина, напомняща за малък средновековен замък.

В облачен процеп, вероятно толкова огромен, че гигант като Юпитер би се търкулнал през него като билярдна топка, бликна златна светлина и цветовете на безкрайното небесно пространство наоколо се промениха като при смяна на прожекторни филтри на колосална театрална сцена.

От укреплението го забелязаха и над острите кули се развяха снопове деветоцветни дъги. От една странична куличка стремително излетя малък крилат силует. Сълзи бликнаха от очите на Радослав, но той продължаваше да вижда със сърцето си — Верена бързаше насреща му и викаше името му, а той… той беззвучно шепнеше нейното, внезапно останал без дъх.

Дръжката на сабята опари дланта му през бронираната ръкавица. Сигналните дъги станаха алармено-червени. Настръхнаха драконовите люспи по мокрия гръб на Радослав.

ВНИМАНИЕ! ВНИМАНИЕ! ВНИМАНИЕ!

Мислегласове от всички страни се сблъскаха като цунамени фронтове.

!ПРОБИВ ВЪВ ВЕРОЯТНОСТНОТО ПОЛЕ!

ВСИЧКИ! ВСИЧКИ! ВСИЧКИ!

ЯТА — АТАКА!

Забръмча, но не въздухът, а ефирът от потоци телепатични реплики, мислеудари блъснаха психощитове. Лавини, впрегнати от магия енергии се вкопчиха, преди противниците да влязат във физически контакт… през тази незвукова врява към нефилимската твърдина като прибой плъзваха настойчиви и ясни призиви:

ПРЕДАЙТЕ СЕ! ПРЕДАЙТЕ СЕ! ПРЕДАЙТЕ СЕ!

Кой вие така гневно, така яростно, така разочаровано?!

Аз.

Още един такъв змейски вопъл, и ще си изкълчиш човешкия гръклян, момче — обади се вътрешният глас.

По дяволите! Кой пак ми се бърка!! Какво пак не ми дава да те прегърна, слънце небеснооко!!! Махнете се! Не?! Тогава — минавам през вас!

За момент младият мъж дойде на себе си, когато ударните вълни — материални и ментални — отминаха. Той стабилизира безредното си пумпалско премятане и се озърна, за да разбере къде се намира.

Бе невероятно близко до Врага. Видът на станцията на атъланите го смая.

Стига бе, само Дарт Вейдър липсва… Наръбена сфера, май додекаедър, ама с повече стени, и то не всички петоъгълни, как се казва подобно нещо в геометрията?… Тъмен метал. Големи олющени надписи — смесена кирилица и латиница, абсурд някакъв… И голям вдлъбнат отражател върху корпуса, навярно параболична антена — именно тя караше станцията да прилича на Звездата на смъртта от филма… Голямо чудовище, леле, вероятно пет километра в диаметър. Или повече. Или по-малко…

Но нещо болнаво, нещо обречено лъхаше от космическата крепост. Мътната нездрава буца постепенно покриваше сиянието на тукашното слънце. Радослав потрепери, щом сянката на станцията го покри. Да, крепостта агонизираше. Но мъждукаха сложни многоъгълни отвори, през които се изсипваха отчаяните орди атълани. Бяха много. Някои бойни единици оставаха сгърчени, продължаваха в свободен дрейф в безбрежните небеса на реалността Куиауитъл-Сварог. Очевидно мъртвите нефилими представляваха значителен дял от масата катапултирали се създания. Немалко атълани обаче мърдаха. От безобразните черупки на някои бликаха бледи кинжални струи на реактивни микродвигатели или съскаше пара. Други разгъваха аеродинамични плоскости и всички оцелели от блокадата под вероятностното поле се групираха в атакуващи формации. Близките звена откриха анемична стрелба с изтощени лъчеви оръжия. Ала повечето нефилими се наежиха с познатите боздугани и всякакви други остриета.

Не викнаха „ура!“, нападаха безмълвно, само потракваха броните им. Фосфоресцираха безчувствени очи, диплеха се сиви качулки.

Бяха опасно близо.

Но още по-близо до челото на облака атълански войници се намираше изящната фигурка със змейски криле и сребристи доспехи. Тя вече плюеше къси мълнии в пресичащата пътя ѝ лавина.

Верена! Дръж се, миличко!

Дичо, Дичо, ела, ела, нищо не могат ни стори, ако сме Заедно!

Радослав замлати въздуха с ламаринените си перки към момичето-драконче. Заслепен от гняв, той не обърна внимание на градушката стрели и копия, с които се опитаха да го спрат. Издрънчаха и отплеснаха встрани от шлема и гръдните доспехи няколко куршума, но това вече нямаше никакво значение. Той ловеше плъзналата се от рязкото падане на температурата мъгла с уста и пръсти, гълташе метри и хвърлеи от разделящото го с Верена разстояние.

Халосията на кръста му отново прати призивен импулс в ръката, която придържаше дръжката на Рауни, за да не пречи на крилете. Радослав виждаше атъланите съвсем до себе си, но скръцна със зъби на сабята.

Пак ли искаш да ме убиеш, а?!

Халосията сякаш се сви до джобно ножче и млъкна.

А Радослав ритна с крак засилено към него човекоподобно с костенурска коруба, под която бучаха и прекъсваха някакви механизми. Халоса с крило робот с червени видеокамери и от корпуса му изпадна нефилим — сбръчкано тяло със сива кожа, почти атрофирало, но лицето на непропорционално голямата глава свирепо крещеше и гледаше с омраза. Така и умря, загрижено повече да докопа витяка, отколкото да съедини трансфузорите на животоподдържащата си система, откачени при удара.

С резки виражи Дичо избегна още няколко нефилима, отблъсна се от купчина червейобразни създания от метал, плът и пластмаса… и се озова сред тройка сиви качулки, които носеха реактивни раници и боядисани в червено брадви с надпис… „ПОЖАРINVEPTAP“. Толкова се стъписа от думата при все чудатия шрифт на буквите, че не реагира да се предпази и секирите избиха искри от посрещналата ги по своя воля сабя. Радослав улови дръжката на халосията, затисна с длан зеленото око на пепелянката и загреба с криле. Но връхлетяха още дузина мъртваци и той прикри глава с ръце…

… нещо фучащо, люспесто и опашато измете притисналата го паплач. Непознатият шаркан се сби с тълпа противници, запердаши ги с опашка, затрещяха мълниите му, замириса на изгоряло.

Давай, брат, хвърчи накъдето си тръгнал!

Още една група нефилими се вкопчи в свирепо кълбо с двойка змейове, опашки заплющяха подобно на бичове.

Радослав се изтръгна от схватката с мъчително изпълнен лупинг. Върна се на курса си към Верена. Вече можеше да различи блясъка на очите ѝ сред развятата черна коса. Сребърен шлем се премяташе във въздуха зад крилете ѝ.

Още малко, Дичо, още малко!…

Той се промуши между двамина робота, които се сблъскаха и станаха на железни трески, блъвнаха мехури слуз, която го зацапа, и няколко секунди витякът се носеше слепешком, като псуваше и бършеше очи с меката вътрешна страна на ръкавицата.

Орляк сиви качулки, бойни роботи с най-различна конструкция и хуманоиди в буцести скафандри го погълна. Радослав зарита с крака, задращи с ръце, предаде се на Рауни и я завъртя в убийствени осморки, помагаше си с патериците за летене, отбиваше и нанасяше удари, но орлякът го мачкаше, душеше…

… два ветрилообразни откоса драконов огън го заслепиха.

— Внимавай бе, Радо! Откъснах ти перките, както се въртиш като шугав!

— Ооох…

— Няма ох. Чисто е.

— Радослав! Хвани се за мен, ще те засиля към нея!

— Радо — отляво!

Младият мъж едва отби свистящ боздуган, за да се изправи очи в очи с нещо многоръко и с пръсти-бръсначи.

Алванд изпепели нефилима, сграбчи Радослав и пикира с него в най-гъстото струпване вражески войници. Зъбатата му паст буквално повръщаше блестящи снопове светкавичен огън и след миг те пронизаха облак мазен дим и овъглени парцали.

— Пускам те! — викна Алванд. — Помни, опрете ли гърбове, вие сте непобедими! ВИЕ СТЕ ДВОЙКА!

— Бла… благодаря…

— Най-добрата ти благодарност ще е да сте живи след боя, братко! Наслука.

И шарканът-оръженосец го метна като авиационна бомба, а сам изви назад, за да сръфа ескадрила приличащи на стършели апарати. Радослав го чу как крещи:

— Ехеееей, нервите се обтягат, но така се налага!!!

Верена!

Дичо! Тук съм! Ида при теб!

И аз идвам, гущерче, идвам…

Станцията, засенчваща слънцето Куиауитъл-Сварог, помъртвя окончателно. Шлейф пушек, пепел и мъртви парчета се точеха от нея като гной от рана.

Змейски и ламийски зертони поеха по грозната следа на сражението.

След облачните шаркански крепости Небесата отново засияха чисти.