Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Борея и Атлантида

не са напълно идентични — Борея се състои от много повече острови, разпрострени нашир, а архипелагът Атлантида е представлявал тясна ивица вулканични върхове, подаващи се над водите на океана. Изповедта на Великия Атлант („дин“ значи велик и е производна от думата „диин“ — океан, море, води, но има значение и на „вожд, силен човек“) е повече емоционално излияние, отколкото историческо свидетелство. Великият магьосник, подчинил с телепатия кроманьонското племе и повел го към световно господство, преувеличава и броя на островите на своята страна, а също така горделиво си присвоява „заслугата“ за Ледниковата епоха. Или поне претендира, че дейността му е станала причина за нея.

В действителност 12000 година пр.н.е. може да се смята за началото на края на заледяването. През нея започва масово отстъпване на ледовете, които освобождават течения в Атлантика и улесняват миграцията на кроманьонски племена към островите, които по-късно наричат Атъл-диин, както се вокализира това название от съвременния човек.

От всички срокове, които фигурират в Изповедта, достоверна е единствено продължителността на подготовката на атлантите, фактически Великия Атлант, за повторно и решаващо нахлуване в Долната земя — почти сто и двайсет години. За тинга на Голямото ято изминават 60 тина — заради различния времеви поток в двете реалности.

Още около 11900 г. пр.н.е. обединените от изключително силния вожд-екстрасенс, бъдещия Велик Атлант, жители на архипелага предприемат ловни експедиции към континентите, при което варварски унищожават млади животни от едрите видове — особено мамути.

Приблизително през 11800 г. пр.н.е. се случват междуособиците на архипелага, провокирани от първото „прераждане“ на Магьосника. Скоро след това започват истинските нашествия на атлантите, чиято цел, ако се вярва на Магьосника, била да „приобщят“ към своята религия, култ към слънцето, еволюционно по-старите хоминиди (Старите и Древните).

Основания да се смята, че атлантите са автори на първите религиозни походи, дават самите думи на Магьосника, но не в Изповедта му, а по свидетелство на запазената в змейските крипти негова Сянка. Разбира се, шарканите не позволяват масово запознаване с детайлната история на Атлантида, поради убедеността си, че подобни знания трябва да се изучават строго индивидуално, според готовността на дадена личност.

Във всеки случай, който се е добрал до Долната земя и е поискал да види летописите за Атъл-Диин, не му е било отказано. А впоследствие, запознатите не желаят да коментират наученото. „Иди и сам прочети!“ — казват обикновено.

Затова приведената тук историческа справка представлява реконструкция от свободни за достъп фрагменти информация. Но няма сериозни основания да се съмняваме, че в общи линии тя е правдива.

Със сигурност се знае точната година на Първото нашествие на атлантите в Долната земя и тя е 11652 г. пр.н.е. Тя е и началото на Първото събрание на Голямото ято, свикано след отблъсването на агресията. Съвещанието — Тинг, както се произнася с човешко гърло — траело 110 земни години, във всеки случай през 11542 г. пр.н.е. последвал опитът за реванш (13540 години преди посещението на Алванд и Крилан в света на човеците).

Великият Атлант премълчава в Изповедта, че 41 години преди фаталния Втори поход армиите му подновяват терора си по всички достъпни им континенти. Атлантските набези са съпроводени с мащабни опожарявания в Африка и още по-стръвен зооцид, с цел да уморят от глад непокорните им неандерталски племена. Вероятно тъкмо тази постъпка бележи прелом в мненията на Тинга и змейовете започват да се обръщат към намерението да унищожат първата кроманьонска цивилизация.

И така, в година 11542-ра преди новата ера, подчинените на волята на Магьосника атланти, въоръжени с ментална технология за въздействие върху материални обекти, се прехвърлят през дремещите змейски Проходи към Ишчел. Шарканските Мъдреци обръщат Проходите така, че войските се телепортират на повърхността на Луната, където са избити за няколко секунди с концентрирани слънчеви лъчи, чието въздействие е сходно с прилагане на особен вид атомно оръжие, при което основен поразяващ фактор е светлинният импулс.

Следите от това събитие вероятно са смутили американските астронавти или намерението им да кацнат в района на десанта на атлантите е било осуетено, за да не видят тези следи. Катастрофата на „Аполо-13“ обаче няма нищо общо с това, апаратът е бил повреден заради опасността да се натъкне на зертона на канарчупа Зора и отговорност за аварията са поели ламите от свитата на Господарката, съпруга на един от Премъдрите шаркани.

Какво се случило на самата Атлантида е известно. И не толкова заради изригналите вулкани; пепелта от пожарите в континенталните гори, последици от опити на Магьосника с телепортиране на материя от недрата на Слънцето, запрашила земната атмосферата и предизвикала няколко по-студени зими. За кратко Ледниковата епоха сякаш се завърнала. Но рецидивът на заледяване не продължил дълго и само след половин век климатът се стабилизирал и продължил да се затопля.

Платон в крайна сметка е бил прав в едно отношение — гибелта на Атлантида е настъпила за по-малко от денонощие. Само че датата, посочена от античния философ и довела до твърдението, че Атлантида е потънала през 9570 г. пр.н.е., е наистина недоразумение. Но то не се дължи на погрешно прочетени древноегипетски числителни от Платон, просто египтяните са записали дата, ала според неземно летоброене.

Откъде са знаели египтяните за Атлантида? Най-вероятно от самодивски родове, които по-късно се преселили в Тракия; оттам иде доверието на египетските жреци, и без това вече приобщени към елинистичния свят, към учения, който идвал от земите, обитавани от приятелска на шарканите раса…

Борея поема известна част от децата на атлантите, което е въплътеното в действие „особено мнение“ на немалка част от участниците в Тинга, останали със съмненията си относно заличаването на атъланската култура. Тези змейове искали да имат непосредствено пред очите си една човешка цивилизация, за да се убедят дали все пак не е имало алтернатива. До известна степен те получили отговор на този си въпрос, когато от друга вселена на Кашеп нахлули нефилимите — „новите атълани“, както ги определили потомците на неандерталците, изцяло евакуирани в реалността на Долната земя след потопяването на Атлантида. Граморите запазили спомена за злодеянията, извършени от Магьосника, и комай само те не се съмняват, че шарканите са имали пълното право да се защитят.

Голямото ято в действителност никога не е поставяло на Тинга си въпроса за възмездие заради убитите от атъланите невръстни заложници при Първото нашествие.

Ламийските кланове-рояци също не смятат, че ликвидирането на колективния разум на атлантите е било прибързано. Но и те се съгласили да отстъпят цялата Земя на човешката раса.

Борея само през първите дванайсет години се е намирала под опеката на шарканите. Започналият процес на обособяване на вътрешнорасови разновидности (това, което съвременното човечество нарича „раса“) сред борейците спрял, но на Земята продължил. Магьосникът правилно загатва за причините на този процес, който продължил по силата на приспособяването към специфичните условия на околната среда. И първият тласък е бил следствие от развиващата се нетолерантност на умствено зависимите атланти към всякаква различност, презрение към „Неистински хора“. Те съвсем закономерно избирали сексуални партньори според подобието на себе си и така първоначално възникнали общности, развили се по-късно до монголоидни, европеиди и афро-австралийски варианти на човешкия фенотип. Магьосникът, преживял подир първото си прераждане тежки психически травми от насилието над себе си, не се е намесвал пряко в чисто сексуалната сфера на поданиците си и така допуснал зародиша на бъдещето разцепление, което оказва влияние на развитието на земната цивилизация и до ден днешен.

Може би това дава основания да се говори за Проклятието на атлантите, към което ламите нямат никакво отношение, те дори не са взели пряко участие в унищожаването на Атлантида, а твърденията на Магьосника са мнение на един гневен и провалил се в начинанието си човек. Защото процъфтяването на Борея и търпимостта на жителите ѝ към континенталните им съседи е най-яркото доказателство за липса на такова Проклятие.

Проблемът е другаде — и той на най-примитивно равнище може да се определи като „слаб имунитет към изкушенията на злото“ сред всички потомци на атлантите. Хората лесно се поддават на изкушения, наистина. Но това са „вътрешни“ изкушения, породени или от недоосмислени грешки в миналото, или, както е в случая с нефилимите, осъществени евентуални последици от тези грешки в едно алтернативно бъдеще, реализирало се в паралелна вселена.

Не абстрактното вселенско Зло, а собствените потиснати, но неизживени страхове и обиди са способни да изкушат и завладеят човека, да го тласнат към кошмарни постъпки — спрямо себе си преди всичко и спрямо околните.

И докато това е така, човечеството няма причини да бъде смятано за наистина разумна, осъзната и отговорна пред лика на Вечността раса.

Двуслънчевата система на Долната земя

Ако приемем слънцето Райко за неподвижно, или, по-коректно казано, свържем с него координатна система, то червеното джудже Янкул го обикаля на разстояние 8 астрономически единици (около 161 милиона змейски прелета, или малко познатата змейска мярка за големи разстояния — 1 кръстолъч) за 12 кашепски яра или 11 тина. Между слънцата и отвъд тях се намират всички планети на системата.

Най-близката до Райко планета няма аналог в Слънчевата система, тя представлява обгорен от централната звезда свят, непознат на повечето кашепски народи, но известен на белонските космоплаватели, както и на шарканите. Змейовете наричат планетата Олин Ре и са установили постоянна база на един от нейните полюси. Тя е сравнително малка, радиусът ѝ съставлява 0,38 от радиуса на човешката земя, тоест Олин Ре е съпоставим с Титан. Интересното е, че само допреди век земните астрономи са търсели близо до Слънцето хипотетичния Вулкан, който би трябвало да е вътрешна планета спрямо Меркурий.

Следващата по отдалеченост от слънцето Райко е Тесахет, аналогът на Меркурий — още един неприветлив свят, неговата повърхност е едва 13 на сто от площта на Кашеп.

Тесан, „отвъдната“ Венера, в реалността на Долната змейска земя е много подобен по размери на Земята, но условията на него са сходни с венерианските, макар и не толкова екстремни. Шарканите обмислят от векове дали да не тласнат планетата към промяна, за да основат там шарканско гнездовище, но надделява мнението, че Тесан като свят има потенциала да развие собствен живот. Според някои, това вече се е случило и поради тази причина Голямото ято не предприема експедиции до тази планета, макар че зертоните на змейовете често използват гравитационното поле на Тесан за маневри при своите космически полети из системата. От друга страна, традиционни пътешествия през междупланетното пространство предприемат белонците, докато шарканите използват Проходи, така че нищо не налага на змейовете да кръжат около Тесан, освен за развлечение. За разлика от аналога си, Венерата на Долната земя притежава естествен спътник, голям почти колкото Луната, заради което Радослав в един момент се пита дали всъщност ТЕСАН, а не КАШЕП е аналогът на Земята в реалността на шарканите, още повече че радиусът на тесановата орбита е 0,85 астрономически единици.

Кашеп обикаля Райко на разстояние 1,46 астрономически единици (29 милиона и 400 хиляди прелета — 1 живолъч) за 1 яр. Кашеп притежава четири спътника, преместени и подредени много внимателно и постепенно през бурния период от историята на шарканите, когато понякога действията са изпреварвали осмислянето на последиците от тях. В резултат от осъществяването на този проект на Кашеп цял континент се смъкнал до морско равнище и попаднал в приливната зона. Наложила се евакуация на множество животни и растения, но въпреки това шарканите не смятат това си дело за грешка. Техният свят и другите три луни обикалят планетата на една и съща, почти кръгова орбита с радиус 400 000 километра, като взаимното им разположение стабилизира гравитационно системата. Периодите на въртене около оста са синхронизирани с периодите на обикаляне около Кашеп и нито намаляват, нито нарастват поради ефекта на орбиталния резонанс — приливните сили се уравновесяват, когато тези периоди се съотнасят помежду си като цели числа.

Клех Нзе — най-малката луна на Кашеп. Радиус — 0,039 от кашепския и по-малко от 1/10 от този на Ишчел; площ — около милион и 215 хиляди квадратни километра, което спрямо земната Луна е около 3%, тоест остров Гренландия е по-обширен от нея.

Вад Нзе — средната луна. Радиус — 0,061 от кашепския и по-малко от 0,14 от този на Ишчел; площ — малко над три милиона квадратни километра, което спрямо земната Луна е 8%.

Шахар — втората по големина луна на Кашеп. Радиус — 1509 км; площ — 28,6 милиона квадратни километра, което спрямо земната Луна е около 75% (или площта на Северна Америка заедно с три острова като Магадаскар). Населена, Дом на някои самодивски преселници. Ниската гравитация им пречи да посещават по-масивните светове.

Ишчел — Змейската земя. Маса — една четвърт от земната или 0,15 от кашепската. Радиус — 0,54 от земния или 0,43 от кашепския. Екватор — 21700 км или 2916 прелета, теоретично би могла да се пробяга от граморски бързоходец точно за 81 сола. Повърхностна гравитация — 0,86 от земната (в кашепски единици 0,81). Площ — близо 149 милиона квадратни километра, почти колкото земната суша (по-малко от 1/5 от кашепската). Съотношение суша-море — почти 1:1 (при 2:5 на Земята и приблизително също толкова на Кашеп).

Следващата планета след Кашеп е Белон. Вероятно този свят се е образувал като спътник на Райко, но през този ранен стадий от еволюцията на системата слънцата все още обикаляли едно спрямо друго по елиптични орбити, което, ако се придържаме към избраната райкоцентрична система, се изразявало като колебания в дистанцията помежду им. Постепенно орбитите на светилата се стабилизирали, тоест разстоянието Райко — Янкул практически престанало да се колебае и в сегашната епоха се приема за постоянна величина от 8 а.е. Стабилизирането на тази дистанция довело до това, че древният Белон периодично попадал в гранична зона между сферите на привличане на светилата и това променило орбитата му. Днес втората автохтонно населена планета в двуслънчевата система описва траектория във вид на осморка, последователно преминавайки от едното към другото слънце — 813,4 сола около Райко (162,88 собствени денонощия „белт“) и 217,6 сола (43,52 белта) около Янкул, при което се приближава достатъчно до червената звезда, за да получава необходимата ѝ топлина и светлина. Календарът на белонските жители отчита пет орбитални периода като една „година“ (белтин), състояща се от 1031 белта. Естествено, названията на „денонощията“ и „годините“ са дадени на кашепски, тъй като звуковата комуникация на белонците е твърде бедна и заема третостепенно значение в начина им на общуване.

Но в същата ранна епоха, когато е възникнал Белон, около младия Янкул също се образувала отдалечена от протозвездата планета, която споделила съдбата на Белон. Отначало, поради стечение на обстоятелствата, а после вследствие на орбитални резонанси и гравитационни влияния, Фухтон поел по подобна на Белон орбита. Практически се приема, че двойката светове се движат в „противоход“, което в действителност не е така, иначе биха се сблъскали в инфлексната точка от орбитата си. Въпреки това, орбиталните периоди на Фухтон са същите като на Белон. Видими са една от друга само през определени интервали от време.

Обратно на първоначалните представи на кашепските звездобройци, Белон и Фухтон не са близнаци, макар че средната им яркост е много сходна, което се дължи на по-високото албедо на Фухтон. Той почти изцяло е покрит с вода, която замръзва при отдалечаването му от Райко и, преди да навлезе в сезона си на Янкулово лято, блести по-силно, което е накарало ранните кашепски астрономи да предположат, че планетите имат еднакви размери. В действителност екваториалният диаметър на Белон е 11 690 километра и е почти два пъти по-дълъг от аналога си Марс в другата реалност (въпреки че не е ясно коя от двете планети е аналог на Марс). Фухтон също е по-масивен от Марс, но едва 1,26 пъти по-голям по площ. Фухтон се е въртял в миналото си много бързо и е забележимо сплескан, с по-голям екваториален радиус от полярния. Средният радиус на планетата се приема за 3909 км при площ 192 милиона квадратни километра — почти една четвърт от кашепските простори. В настоящата епоха фухтонското денонощие трае 8 часа, а Белон се върти двайсет пъти по-бавно, но плътната му атмосфера изглажда денонощните температурни разлики. Фухтонската „година“ по този начин трае 4124 собствени денонощия — „белтоха“ в книгите на кашепските астрономи.

За една орбитална осморка и двете планети претърпяват дълго и сравнително горещо за тях райково лято, междинна зима, меко янкулово затопляне, втора междинна зима и отново навлизат в райковия периучастък на орбитата си. Но първата междинна зима на Фухтон не е толкова сурова заради запазващия топлината океан.

Белон няма естествени спътници, а около Фухтон кръжат три астероида — малки лунички.

Главната разлика между тези два свята е в това, че на един от тях е възникнал живот, също като на Кашеп и Ишчел. Може би за земните човешки учени е странно, че това е относително сухият и суров Белон, а не изобилният на вода Фухтон — по този въпрос може да се правят много различни хипотези. Фактът обаче си остава факт, нещо повече — белонският живот породил и разумна раса инсектоиди.

След дълги войни между белонските кошери, обитателите на този свят се сдобили с две неща — биоинженерен опит и унитарно общество по целия си матерен свят. Последица от първото са органичните „машини“, включително и ракети за проникване в космоса, а резултат от второто е схващането, че отделните кошери е по-добре да си сътрудничат и да се сливат, вместо да се избиват. Така колективните съзнания на белонските общности се оказали подготвени за цивилизована среща с кашепските народи и най-вече — шарканите.

През периода на конфликта с нашествениците-нефилими (белонските субцивилизации на Бесклин, Тъмон и Фухтон понесли значителни щети от нашествието, включително пострадали от атомни бомбардировки), белонските кошери съдействали на шарканските ята и роеве в контрола над космическото пространство. Кълболетите на белонците от осемстотин земни години кръстосват по икономичните хоманови орбити двуслънчевата система. Приблизително от деветстотин години насам сравнително леснодостъпният Фухтон представлява колония на белонската цивилизация, главна база за космическите им „апарати“, които в действителност са отгледани в кошера кастови форми на отделни екземпляри; пълноценни индивиди фактически са самите кошери. В зората на своята космонавтика белонските ксеноинсектоиди заселили и четирите собствени планети на Янкул — Янир, Кулхе, Тъмон (по площ повече от половин Земя) и Бесклин, аналозите на юпитеровите Галилееви спътници. Най-малкият от тях е само два пъти по-малък от Земята. За свикнали с близкия Райко кашепски (и човешки) очи планетите на Янкул изглеждат мрачно, но като цяло са благоприятни за обитаване. Белонските колонисти усилено ги променят според нуждите си, но поради характера на телесната им конструкция, гъвкавостта и способността за метаморфоза, а най-вече вследствие на тяхната склонност да се приспособяват към дадени условия, процесът на обживяване на Янкуловите спътници променя и самите колонисти, затова е по-справедливо да се говори за най-малко шест основни разновидности на белонската разумна раса.

Общата им численост според змейски и ламийски Съзерцаващи надхвърля 20 милиарда физиологично самостоятелни единици, или 800 милиона кошерни индивида, като прирастът се забавя и вероятно наближава ниво на стабилизация. Белонската цивилизация практически излиза от етапа си на експанзия, до голяма степен изчерпан още през периода на вътрешните борби за оцеляване, довели белонците до същински разум и направили ксеноинсектоидите по-въздържани и толерантни. Още повече че световете с повишена гравитация не ги привличат. Значително по-интересни са им астероидните тела около червеното слънце. Някои белонски кошери са се приспособили да живеят в тях и дори най-нежните им кастови единици са способни, без вреда за себе си, да понесат за кратко време суровите условия на космическия вакуум.

При космически битки с вимана и други атълански апарати, някои кълболети са изчезнали във вероятности тунели и част от тях са попаднали на Земята в античния период на историята ѝ и в отделни по-късни периоди. Засега най-сериозните доказателства за контакт с белонци от космическата каста, използваща много метал и помощни радиоактивни източници на енергия за направа на телата си, представляват някои древнокитайски документи. Малко по-органична модификация белонци твърде вероятно да е породила древноелинските легенди за кентаври. Засега няма доказателства, че белонските космонавти имат нещо общо с рисунките в пустинята Наска или строежа на египетските пирамиди, въпреки че термитниците на някои белонски кошери от Кулхе много приличат на тези постройки.

„Отвъдният“ Сатурн — Шани Нин’ур, и другите отдалечени планети-гиганти представляват светове, обикалящи и двете слънца, които за тях в гравитационно отношение са едно тяло. Орбитите им са стабилни, размерите — малко по-големи от аналозите им в Слънчевата система, изключая Шани Нин’ур, който е почти два пъти по-голям от Сатурн. Поради неизяснени причини и той има пръстен — по-дебел и по-обширен от сатурновия. Планетата е отдалечена на 25 а.е. (3,125 кръстолъча, или мъничко над 17 живолъча) от Райко. Обикалят я пет едри спътника и още трийсетина с размери над 890 км в диаметър.

Сатланзе (Уран) е последната планета, известна на звездобройците от Кашеп. Асуон (Нептун) и Анунхет (Плутон), въпреки значителните си размери, са твърде отдалечени и недостъпни за наблюдение. За тях знаят само шарканите, както и белонците, но за ксеноинсектоидите Външните представляват интерес единствено като ориентири за космическа навигация.

Физиология и еволюция на змейовете

Първоначално древните змейове са хищници с активни отровни жлези у женските и необуздана свирепост сред мъжките. Общата им черта е била способност за споделяне на емоции и примитивни мисли, което пришпорило развитието на нервната система да долавя нервната активност на себеподобните и други живи същества, най-често с цел да се открива плячка. Характерно било и постепенното преминаване от животинска към растителна храна с напредването на възрастта, което спомагало за по-голяма продължителност на живота, поради намалени дегенеративни явления в организма при умерена консумация на месо у възрастните индивиди. Притежавайки по-голям опит от хищните младоци, предимно растителноядните възрастни по-успешно опазвали своето семейство и потомството им започнало да преобладава в популацията. Храненето с растения довело до образуване на метан в храносмилателната система и след избухване на свръхнова звезда в близост до родния им свят, мутация променила рудиментарните отровни жлези на мъжките, които започнали да оползотворяват метана, като го натрупвали. Минималните количества месо доставяли и фосфорни съединения; така се появило огнедишането. Развитата нервна система, огнедишането и чисто физическите данни поставили шарканите извън всякаква конкуренция, освен вътрешновидовата, което ги спасило от упадък. Същата свръхнова повлияла върху женските да успяват да задържат яйцата в тялото си и да раждат малките си живи, но при определени условия могли да снасят яйца и да ги мътят.

Еволюцията на шарканите поела по пътя на съперничеството на мъжките индивиди — всеки се стремял да създаде семейство, тоест да привлече и задържи вниманието на женската за дълги години, предвид трудния процес на зачеване — този път последица от епоха на еруптивни явления на смутеното от радиацията на свръхновата Голямо слънце. Освен преки брутални двубои, шарканите използвали и развитите си сетива, за да усложнят ритуалите за ухажване, активно да телепатират омайни образи. Понеже нямало как да внушат на също владеещата телепатия и емпатия женска, че са красиви и силни, те предпочели по-хитра тактика — да правят комплименти, защото към себе си винаги сме по-снизходителни. Така вместо да се перчат, мъжките превъзнасяли своята избраница. Разбира се, някои прекалявали и така се породило понятието за Лъжа. Надпреварата в правенето на добро впечатление довела до мисловна реч. Възникнал нов вид — сармаците, които вече притежавали наченки на разум (от човешка гледна точка).

Покрай брачните ритуали сармаците случайно и почти несъзнателно открили възможността да преминават от една реалност в друга — концентрирайки свободната енергия от околната среда, за да въздействат върху материални обекти (явление, наречено епохи по-късно от хората „магия“) — и благодарение на това бързо колонизирали достъпните им слоеве действителност. Различните условия в различните реалности, сред които най-драстичната — разликата в броя на слънца и луни, гравитация, налягане и температури, довели до разделянето на сармаците на лами и змейове. Ламите в известен смисъл представлявали регресия по отношение на физиологията; те например се върнали към снасяне на яйца, които издребнели и заприличали на хайвер, също така заели водни площи и крилете им се превърнали в перки. Но в интелектуално отношение ламите се развили по-бързо, което принудило змейовете да сторят същото.

Огнедишането у мъжките се променило на мятане на мълнии — съзнателен акт на въздействие върху организма, по-специално върху органа за ориентация, сроден с електрическите органи у някои земни риби. Последвали ги женските, които изобщо нямали специални органи за генериране на електричество.

От този момент змейовете и ламите придобили, състезавайки се, същински разум и, след като се убедили, че не могат да се надвият, започнали да си партнират под формата на ритуално съперничество. Общо и двата клона на шарканската раса съзнателно доразвиват възможностите на организмите си да извличат нужните вещества от растителната храна във възрастно състояние, без това да има негативни последици за умствената и физиологическата им активност. Ламите отново се научили да летят, използвайки „магия“ за подемна сила и селекция на личинките си, за да приспособят наново перките за аеродинамични упражнения. Змейовете пък окончателно се разделили на моногамни двойки, а традицията на миграциите към по-благоприятни за отглеждане на малките места се превърнала в обичая им да се събират заедно само когато било необходимо да решават възникнали въпроси, твърде непосилни за самотен шаркан или двойка.

Еволюцията продължила като история на разумна раса.

Шаркански мироглед

Според змейовете, като към подобни възгледи се придържат и ламите, но с различни акценти, всичко живо, а донякъде и неживо се подчинява на шест първични импулса-емоции-мотива. На ниво разумни същества или поне такива, които използват развита реч, те се делят на „нежелани“ и „предпочитани“. Страх, Завист и Мързел се смятат за причиняващи повечето негативни чувства и водят до постъпки, от които индивид или популация деградират, но винаги следва да се помни, че „от една точка в пространството винаги може да се полети нагоре или надолу; падането и пикирането не е едно и също, както и издигането често си прилича с движение под принуда на взрив, когато положението е извън контрол“. Така Страхът е здравата основа на предпазливостта, инстинкта за самосъхранение; Страхът е съставка на някои форми на загриженост, привързаност, а в най-градивната си трансформация може да достигне до Съмнение — важен инструмент при боравенето със седмата първична емоция-мотивация, която приблизително се превежда като „Информация“.

Завистта, която по принцип е хипертрофирало Желание и подтиква да отнемеш това, заради което завиждаш, може да те накара да развиеш желаното качество или да намериш желания обект другаде, без да го крадеш, дори да си го направиш. От друга страна, задоволената завист потенциално е способност да се замислиш над действителната стойност за теб на онова, което си придобил, понеже го е „притежавал“ някой друг. Когато откриеш, че си се борил за нещо, което всъщност не ти трябва, научаваш кое е ценно и кое — излишно. Оттук и схващането на змейовете, че истинските съкровища са личните качества, а не материалните обекти. Всъщност, на много ранен етап се стига до извода, че всичко трябва да е материално, а „нематериалните“ неща са проява на активността на материални обекти. Един надпис например е материален обект — слой мастило, подреден по определен начин. Съдържанието на надписа е „идеално, духовно“. Но е такова само когато материалният обект „мозък“ възприеме съдържанието на надписа, посредством напълно материалните сетива и нервни импулси, а после и биохимични реакции в аналитичната част от мозъка — тоест чрез функцията си като материален обект, която функция е „съзнание“. Следователно, решили първите змейски Мъдреци, всичко в този свят е материално.

Мързелът, който всъщност е склонността на всяка система към регрес и увеличаване на ентропията, създава навици, които спестяват нуждата всеки път нещата да се започват отначало. От друга страна, навиците водят пак до мързел. Нежеланието да се прави нещо без причина обаче носи в себе си зародиша на изобретателността и избора да поразсъждаваш как по-лесно и по-изгодно да свършиш нещо, което се налага да се свърши, но не е приятно.

По този начин „негативните“ първоначала дават избор да се използват „позитивно“. По същия начин и „висшите първочувства“ могат да поведат към принизяване.

Любовта, в основата си нагон за продължаване на рода, исторически свързана с творческа дейност, за да бъде заслужена в чисто физически смисъл, като че ли няма негативни прояви. И според змейовете, наистина е така. Още в зората на своята история, те установили, че различаващите се по начин на мислене заради половите си хормони змейове и змеици могат да съчетават различните си похвати на концентриране на свободна енергия, тоест да правят „заклинания“. За постигане на синхрон в това общо действие е било задължително партньорите да се ценят взаимно, тоест — да се обичат. Концентрирането на енергия и черпенето ѝ от околната среда само по себе си се явява за една двойка източник на удоволствие, който може да се съчетава и с чисто сексуалното ѝ използване.

Случва се обаче светът да престане да е важен за двойката, когато партньорите са си самодостатъчни. Тоест, Любовта може да тласне към Заблуда. Безконтролното правене на магия може да увеличи Потока, преминаващ през лещата на слятото съзнание, изпаднало в еротичен екстаз, и да изпепели тази леща, дори ако преди това не е предизвикало чисто физическа екзо- или ендотермична катастрофа в околната среда. Поради тази причина се стигнало до заключението, че запазването на индивидуалността е нещо важно за оцеляването на расата и средата на обитаване, защото Любовта е твърде могъща сила и никой не бива да дръзва да мисли, че може да я овладее. Астрономическите наблюдения и осмислянето на източника на енергията на звездите като Обич, сливане на леки ядра при термоядрени реакции, утвърдило мнението на шарканите, че любовта е в основата на градивните, но и разрушителни процеси във Всемира. Тоест — че е първична сила, която у живите същества се наблюдава като обикновен полов нагон, сетне привързаност и обич във всичките ѝ форми.

Понеже Любовта, дори когато разрушава (разчиства мястото), е градивна сила, творческа енергия, обратното ѝ е Страхът, който даже проявен като инстинкт за самосъхранение, е предимно деструктивен. Страхът, смесен с Любовта, дава Ревност, но при различна подчиненост е отговорност и стремеж към самоусъвършенстване. Омразата, според шарканите, е продукт на Страха и Завистта, двете заедно или всяка отделно. Следователно, Омразата не е първична и сама по себе си не ръководи Живота като явление и процес.

На Завистта се противопоставя Възхитата, самият акт на отказ да поискаш да отнемеш, а вместо това да отдадеш дължимото и да се опиташ да постигнеш нещата сам. Фактически Възхитата е пак завист, но употребена „достойно“ и „разумно“, при това на елементарни прояви на Възхита са способни и животните без реч, което означава според Мъдреците, че не съществува рязка качествена граница между разума и животинското състояние. Такъв качествен преход, според змейовете, съществува в състоянието на разумност, нарича се „Осъзнаване“ и изисква непрестанно усилие да се задържиш на „стръмния връх на Равновесието“, защото умът „винаги може да заспи“.

Под Равновесие шарканите разбират динамично равновесие, на практика крайно неравновесна система, способна да даде развитие към усложняване и обогатяване, но и заплашена от срив към регресията и упадъка. Процъфтяването не е задължителен белег на постигнато Равновесие.

На Мързела опозицията е Любопитство, което най-близо се допира до седмото начало — „Информация“. Стремежът да се правят нещата, да се създават, осмислят също е „умно използване“ на Мързела, както е случаят със Завистта, но има една важна особеност — Любознанието е и сила само по себе си, то е и изискване да „заслужаваш“ нещата, които ти се случват, като се започне с най-първото сполетяло те — Живота.

Животът не се дава за заслуги, животът е просто живот и друг може да нямаш, затова е по-добре да го използваш за постигане на Щастие, достойно за осъзнато същество. Така че в мига на Смъртта да си отидеш в небитието, от което си дошъл, отново щастлив, че си имал битие, и то битие, през което си доказал, преди всичко на себе си, че наистина си разумен.

Поради тази причина, твърдят змейските Мъдреци, шарканите не се боят от смъртта, защото и не изпитват страх от живота, тъй като животът е проява на Обичта на всемира към себе си.

Седмата първоемоция, условно преведена като „Информация“ на дадения Лъжовен език, в най-ниското си равнище се проявява като стремеж за обмяна на вещества и енергия с околната среда. Над нивото на микроорганизмите се нарича Глад. Гладът може да изостри, но и да притъпи сетивата, да провокира ума, но и да го изтощи. Физиологичният глад е първата степен на Информацията. Следващото равнище е потребност от общуване и е пистата, по която другите първоемоции тласкат напред или назад, ускоряват или забавят възникването и усложняването на системи за комуникация. На определен етап Информацията е и нужда от общуване със себе си, обобщаване на натрупани данни и правене на изводи. Информацията се смята за „неутрална“, като цяло пасивна сила, освен в проявата си на „индивидуален стремеж към оцеляване“, защото задоволяването ѝ и начините на задоволяване се определят от предишните шест и от техните трансформации.

Мъдреците сочат, че Информацията влиза в известно противоречие с Любовта, особено ако се касае до избора „индивид — общност“, и тук трябва „да се лети като през гора“. В крайна сметка личността е важна и изборът дали да се жертва личното щастие следва да е много предпазлив и винаги конкретен според обстоятелствата.

Змейовете отричат повтарящия се кръговрат в природата, защото поради дълголетието са забелязали, че нещата се променят и никога не са същите. Не бива да се заблуждаваме от сезоните и затворените пътеки на световете ни около слънцето. Съзерцанието и просветлението са само инструменти, не единствени източници на познанието — трябва да проверяваш изводите си с нокти. Развитието може привидно да е като спирала, но не е, защото Посоката не е определена, и то е така поради липсата на Първотворец. Но разумните раси могат да поемат ролята на Творци, стига да не се ръководят от прищевки, а да изучават всемира с всички средства, които не ограничават Съдбите на живите създания, без това да е наложително за запазване на Равновесието.

Те казват: „Определянето на посоката е осъзнат разум“.

И още: „Вглеждайки се в себе си, можеш да разбереш всемира. Но обърнеш ли очи навън, можеш да приемеш истинското положение. Бъди готов, че може да си сгрешил. Илюзията не е около, а вътре в теб. Никой не лети със затворени очи. Всемирът съществува даже когато не го мислиш.“

„От бездната се бои само който няма криле.“

„Крилете може да не растат от раменете.“

„Лети високо — гледай и отблизо.“

Змейски възрасти:

А) мирно време: Чедо, Дете —— Младеж —— Ученик —— „Семеен“ —— Учител —— Осмислящ —— Осъществил Съдбата;

Б) военно време: Наследник —— Разрушител —— Оръженосец —— Воин —— Стратег —— Мъдрец —— Премъдър;

В) метафорично изразени: Ново слънчице —— Търсещ пътеката —— Поел по Пътя —— Щастлив —— Поет —— Пазител на знания —— Съзерцател;

Г) други описателни: живее в гнездо (дете); обикаля гнездовището (подрастващ); лети далеч (младеж); летят заедно (двойка); кръстосва дъгата (поет); рее се над света (мъдрец); обитава Всемира (премъдър);

Д) свързани с физиологията: девет кожи; седем кожи; пет кожи; три кожи; не сменя кожа; една кожа; сури люспи.

Забележки: „Учител“ като възраст-състояние на духа не означава, че Поетът „учи“. Той споделя със света своите песни, тоест дава храна за размисъл и емоциониране (интуитивно осмисляне, осмисляне без мислене). Поетът не е Водач, който води по пътеките на познанието — такива са Наставниците и Възпитателите, което не е възраст, а възможности на семейни шаркани (сред които обикновено са и Мъдреците). Поетът не учи директно, както го прави Водачът в знанията.

Обучението започва с Отразяване, преминава към Осмисляне и завършва с възпитаване на навици по Осъзнато възприемане. Нататък всеки „лети сам“. Най-близко до човешкото образование е Отразяването, но винаги следва да се помни, че няма толкова голямо огледало, което да отрази ВСИЧКО, следователно Отразяването е недостатъчна корекция на Заблудата. За попълване на неотразеното се извършва Осмисляне (съзнанието на всеки етап е ограничено, също като линейните размери на едно огледало; най-добрият модел на Всемира е самият Всемир, затова Отразяването като знание поражда напрежение и непълнота). Осмислянето не намалява безрадостния факт, че знанието не може да се придобие като Абсолютно (съвършено, тоест такова, към което няма какво да се добави, което е фактически състояние на Смърт), но позволява да се изгради окончателно система за подреждане на знанията във взаимодействащи си структури, които като страничен ефект водят и до премислени и ефективни Действия, които не застрашават в крайна сметка Равновесието. Възприемането, приемано и като смирение, позволява да се премахне напрежението от това, че никой никога няма да притежава Върховна мъдрост и истина от последна инстанция. На този етап започва отказ от прибягване до модели, възприемат се и анализират самите обекти и явления въз основа на разбора им с инструментите на Осмислянето.

И после, когато „всеки лети сам“, творбите на един Поет дават ориентири в безкрая, който подлежи на узнаване. Заради това Поетите се смятат за Учители.

Във време на Хаос (война), поетите обаче „снишават полета“ си и някои от тях са способни да станат Наставници на Военните водачи — Стратези. Често един Стратег може и да не пребивава при мирни условия на етап Поет, но задължително са налице заложби на Учител, дори те да не се реализират заради особености на Съдбата-душа. Други Поети не са способни да „летят ниско“, за да служат като успешни Стратези, но винаги са добри Съветници на Стратега. При военно време Стратезите почти се изравняват по авторитет с Мъдреците, които също се „снишават“ за решаване на практически проблеми; отстъпват им само по степента на осъществена Съдба.

А Съдбата не е пътека на душата, тя е самата душа. Душата не е пътник по Пътя на Съдбата, тя е самият Път. Съдбата трябва да се осъществява, за да е източник на щастие, а щастието е естествено състояние на съзнанието и живите същества.

И само граматически и на лъжовен език може да се каже „щастлив съм“ в минало или бъдеще време. Щастието е СЕГА; живеенето СЕГА, с усещане за миналото зад крилете и с поглед в бъдещето, е щастливо живеене.

Щастието е нещо, което не те сполита, щастието е нещо, което можеш сам да си позволиш или забраниш.

Щастието е пътеката на Съдбата. Тоест нещо, което всеки притежава по рождение и постига по стъпалата (висините) на своята възраст-етап-състояние-реализация (на змейски — една дума).