Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Антиземие

Земната повърхност е изкривена. Това е медицински факт, както са писали едни автори в едно произведение, което периодично го забраняват и реабилитират. В действителност, фактът е физически и геометричен. Петнайсеткилометров тунел, изкопан по традициите на пътностроителната наука, не може да се види от единия край до другия нито от око, нито от лазерен далекомер — лъчът опира в тавана, понеже средната точка на тунела се издига на повече от четири метра спрямо краищата му. Но ако тунелът се пробие по права линия, не се мери с нивелир и не следва кривината на земната повърхност, такъв тунел има почти вълшебни свойства… например, пътуването по него със свободно пуснат по релсите вагон ще трае теоретично 42 минути и 12 секунди — независимо от разстоянието. Дали ще са сто или десет хиляди километра — винаги 2532 секунди. Теоретично. На дело триенето и въздушното съпротивление, особено на дълги дистанции, няма да позволят на този вагон да се засили достатъчно, за да пристигне самостоятелно до крайната точка.

Въпреки това, тунелът е направо вълшебен!

И смъртоносен…

Радослав знае много за тези тунели. Официалното им наименование е Гравиметрополитен, ге-ем-пе. Строителите им ги наричат гробници. Гробовой могильный пиздец. ГМП. Грубо и ясно.

Радослав е един от строителите на ГМП. Бивш. Рядко изключение — бивш строител на ГМП… и жив.

Бившите строители на гробниците обикновено са мъртви.

Радослав не знае как наричат гемепето цивилните, свободни хора. Криминалните не са свободни, даже когато не са зад решетките. А само с такива е общувал през последната година. Пък предишните единайсет… ох… Девет от тях минаха под земята. В гробниците. Лицето му още не е възвърнало окончателно нормалния си тен. Може би никога няма да стане — тунелната тъма е като въглищния прах, който трайно оцветява кожата на миньорите. Дори волтовите дъги на електрожените не разкрасяваха бледите лица на тунелните роби, само ги обгаряха, физиономиите се лющеха, за кратко почервеняваха и пак си връщаха предишния трупен цвят. Живи мъртъвци.

Радослав добре помнеше как заплака, когато се видя в огледало. Добре помнеше и безкрайната перспектива на маршрута „Москва — Воркута“ — смаляващи се в точка пунктири на очертаващите ГМП-тунела лампи.

И сега отново сънуваше същия кладенец към ада. Рядко минаваше нощ, без да го сънува.

И винаги присъстваше само едно озвучаване, същият „саундтрак“, както казваше Павката… дали вече си е отробувал присъдата? Навярно се е върнал… Надали. Практиката е зеките да се оставят на поселение близо до бившите си лагери. Малко преди да станат „престъпници“ с Павел, нямаше такива работи. Но от десет години насам, както се приказваше, нещата отново се затегнали. Пак се е засилила класовата борба.

… Радослав спеше. Потръпваше в съня си. И в ушите му тихо тракаше, мъркаше, нижеше се шум, подобен на шевната машина на съседката в комуналката им в София.

Картечниците на изпълнителните отряди.

На всеки седем дни те почваха да работят и не млъкваха дълги часове. После, когато херметизираха готовите участъци на тази линия на ГМП, и изпомпаха оттам въздуха за пробни пробези на мотрисите, картечниците млъкнаха. Изтощената работна сила се премахваше с вакуум.

Всеки „строител“ след три до пет години, ако оцелееше, задължително отиваше — отнасяха го — за изпълнение. Ликвидация.

Терминът беше „обновяване на трудовите ресурси“.

Специалистите — заварчици, монтьори, квалифицирани арматурчици, водопроводчици, шлосери, зидари, миньори с разряд, инженерни кадри — такива доживяваха до седем години в гробниците, ако имаха късмет да не пострадат при злополуки, да се гътнат от болести, да пукнат от недохранване. Както и да не бъдат заклани от други затворници или пребити от надзирателите. Добрите и работни специалисти, впрочем, останали съвестни към задълженията си въпреки условията, началството ги къташе — в рамките на изискванията за борба с разхищения.

Но винаги има изключения.

А освен изключенията има понякога и учудващо сплотени криминални елементи, които показват повече воля за оцеляване от останалите, в масата си надяващи се да „заслужат“ реабилитация зеки. Сякаш ДЕЙСТВИТЕЛНО са се провинили и съвсем „справедливо“ са се озовали в гробовно-могилния… да де. Пиздец.

… Радослав дори в съня си знаеше, че през последната година в тунелите на линията до Воркута разстрелните команди вече нямаха работа с картечници. Вакуумът и без това го има под ръка. А боеприпасите са нужни другаде — в Афганистан, в арабска Африка, в Скандинавия, за износ към Латинска Америка и Югоизточна Азия — там хем против японци, хем и за душите на австралийците-империалисти, мръсни буржуи, заради тях е всичкото това страдание, тая мъка, този кошмар… защо не вземат да пукнат сами вече! Та да си отдъхнат хората в лагерите и извън тях, но зад бодливите кордони на държавната съветска граница…

Знаеше, че от година не разстрелват амортизирани тунелни роби. Въпреки това ЧУВАШЕ тракането на „шевните машини“, докато отново сънуваше гробниците, целия си срок в тях като на късометражен филм, от прехвърлянето му на строителния участък под земята (в Соловки поне имаше слънце!) до бягството с групата кавказки бандюги, с които се сприятели просто защото мутрата му мязаше на грузинска, чеченска или пак оттам някъде. Тра-тра-тра-та-та-та… Тра-та-та-та…

Тихо, успокояващо, монотонно. Наистина успокояващо — последен покой, край на пъкъла, сбогом, гробници, посрещнете ме, ангели небесни, мъченик съм, за царството небесно даде ми пропуск самият прокурор… Хубава песен, нищо че е блатная. За царството небесно пропуск ми даде самият прокурор…

Трак-трак-трак-трак…

Картечници. Или все пак шевната машина на леля Валя? Прибраха я, когато синът ѝ сгази нещо лука и се опитаха да го арестуват, а той се изтръгна от сините фуражки и побягна. Стреляха по него, гониха го, превърнаха булевард „Голованов“ (татко упорито си му викаше „Княз Дондуков“, но все шепнешком) в авеню на Чикаго от „американски“ филм, заснет в киностудио „Мосфильм“. И им избяга! Помогна му внезапно изръсила се над София едра градушка, разправяха, че ледените шрапнели пребили до смърт неколцина милиционери и един цивилен. И бате Ванко им изчезна яко дим! А леля Валентина накрая я пуснаха от РУНКВД. Но после тя също изчезна. От заключената си стая. Колко слухове плъзнаха от това… Уж че и роднини на Иван от село също се изпарили — мистериозно.

… трак-трак-трак…

Това не е шевна машина. Нито картечница в бетонните черва на ГМП. Това е…

Радослав рязко седна.

Вертолетът боботеше съвсем близо. Нямаше нужда да наднича от развалините, за да се убеди, че на бордовете му пише „Милиция“.

Знаеше си — вертолетът не ще да е самотен патрул. Ще има и потеря. Ще пуснат псета. И наистина, пуснаха ги!

Чуваше засега далечния лай и куцукаше задъхан, плувнал в студена пот, обезумял от страх, мъчеше се да тича по чезнещата, обрасла от много лета пътека.

От отчаяние взе да мучи, да вие тихо през зъби. Чу се. Чу как се вайка на пресекулки, пръска плюнка и ако не бе ял нищо от два дни, досега би напълнил гащите с рядка воняща каша.

Побесня. Освирепя. Притъмня му от срам и ярост. Щракна с челюсти, пълни с изгнили от скорбут зъби. Би захапал собственото си гърло заради това жалко хленчене, предателски изтръгнало се от него.

Блъсна се в дърво, усука се около дънера му и провисна като вързоп недопрано лагерно пране. Гълташе със зиналата си уста дори тук, в гората, в планината, тежък зноен въздух, лапаше го на хапки, на буци и усещаше как освежителен пристъп на злобна омраза прояснява съзнанието.

Поне избягах от вертолета! Тумбестата машина с тънка опашка бучи над клоните, но листата пречат, скриват го от винтокрилите преследвачи. Но крият и тях от неговите куршуми, бля!

Все още клатушкан от тласъците на гърдите си, с които поемаше навярно последната си порция дъх в живота, Радослав вдигна пред лице дясната си ръка. Пръстите му — груби, безформени, смазвани и чупени, мръзнали и парени — петте верни му юначета стискаха с мъртва хватка парабелума. Радослав му се ухили.

С черен изгризан нокът той изтегли и щракна обратно пълнителя на пистолета. Не, нямаше да умре по начина, който единайсет години го беше ужасявал, а през последните три месеца — просто отвращавал. Но ето я оксидираната гаранция, че ще избегне позорната, сива, обикновена участ да го пребият с приклади. Не ще му се случи и да го прострелят в тила над собственоръчно изкопана яма. Нямаше да го блъснат във варница, нито да го тикнат под леда или обесят в кенефа! Няма да го ликвидират в боксовете за изпълнение в тунелите. Няма и да го хвърлят във вакуумна секция да се спука като надута от компресор жаба. Да, и с компресор няма да го…

Неее! Ще се бие! И ето туй приятелче щеше да му осигури компания за към пъклото! Ще го носят на ръце, ушавите, до самия казан ще го носят, а там дяволите ще му дадат една цигара време да ги натика в цвърчащия катран, да им набута мутрите в черните смрадни мехури!… И после с леко сърце ще иде в другия казан, за такива като него, живели несретно и окаяно — в ухаеща на билки вода, а руса сукубка ще му търка гърба с големи пружиниращи цици и така — до края на света, до страшния съд, а музика ще бъдат воплите на неговите мъчители от приживе.

Радослав изграчи нещо като смях.

Ех, очички! Гледайте юбаво да умерите някой изрод в синя униформа право в охранената мутра, лъснала от лойта на милионите зекове от Лисабон до Владивосток, от фиордите на Норвегия до чукарите на Хиндукуш!

Застена при мисълта, че досега се беше гнусял да натисне спусъка срещу човек. Даже и ушав.

И то след единайсет години в ГУЛАГ!

Изведнъж му се доплака. Като глупак бе живял… поне можеше да умре мъничко по-свястно. Но никой нямаше да научи.

Повей на вятър — пак чу кучетата. О, не! Тези гадини!… Не понасяше кучета. Вохрите в лагерите само с песове се разхождаха, особено в гробовния пиздец.

Радослав изхлипа и стисна парабелума. Огледа се диво. Не трябваше да бяга от развалините. Там имаше добра позиция. Паника! Там можеше скъпо да продаде живота си. И там щеше да бъде…

Беглецът се изправи на треперещи крака.

Да, щеше да бъде… светло. Три месеца бе вървял от Кавказ, след като НКВД разгроми бандата, в която се подвизаваше. Три месеца пеш, тихо, скришно — като вълк. Нощем. Денем — спотайване по бърлоги и бунища. Три месеца път. В най-гадното време тръгна — месец дъждосняг, старият март. И се добра… почти. Не стигна точно до дома. И за какво вървя толкова? За да умре на родна земя и на светло. А какво може да е по-светло от разрушен манастир? Храм. Добро място да напусне този извратен свят.

Не биваше да бягам от развалините. Даже беше съзрял по чудо оцелял стенопис, от който незнаен светия го гледаше благо…

Радослав замръзна.

О, не… останките на манастира са били тъпкани със сигнализация! Защо иначе да го оставят порутен! Мястото беше лично, с изглед — само за вила на партиен другар! Обаче са го оставили занемарен. За капан. За такива като него — вълци-единаци…

Божичко, как можах да се хвана… Как!!!

Сепна се от още по-близък лай и краката го понесоха в обратната посока. От собственото си хъркащо дишане Радослав не можеше да прецени откъде иде шумът на потерята, огледа се няколко пъти през рамо, опитваше се в същото време да зърне някоя удобна за последен бой позиция — канара ли, вековно дърво, оголена стръмнина… Но животинските инстинкти го тласкаха да бяга, вместо да се обърне и озъби, да им пусне кръв, да им го върне тъпкано, да не си отиде капо, ех!…

Неясно кога загуби пътеката, куцукаше и замяташе крачоли покрай пресъхнало каменисто коритце на нявгашен планински поток. Вероятно водите текваха при пролетния топеж на снега и през есенните порои.

Лай, стряскащо отчетлив. Трескаво се извърна, продължи да отстъпва заднешком, а ръката с парабелума се размахваше като крило на ветропоказател. Да не би да му се е счуло само, нервите са наострили слуха възмяра, ех да виждаше и с дясното око както с лявото… о! ооо!

Залитна назад и едва успя да сподави изненадан вик — проработи зековският навик да се спотаи на всяка цена. Докато падаше, се изви по котешки, вкопчи се в провисналия жилав храсталак… не се задържа. Къс сподавен вопъл, тупна, изтъркаля се по стръмнината и с тежко „ухх!“ пльосна на дъното.

Ударът от приземяването го зашемети, няколко секунди лежа неподвижно, глупаво зяпнал листака горе, зад който се криеше побелялото от жега небе.

Не, рече си отнесено, тръгнах през сечко, по дъждосняг вече бях в кубанските степи…

Опомни се, конвулсивно зашари наоколо за пистолета. Беше в ръката му, стискаше дръжката до премала, до болка. Скочи на крака, тихо изохка-изпсува и лепна гръб към влажна скала. Посмя да се огледа.

Намираше се в изрязано от водата и времето дере с каменисти, почти отвесни стени, което тънеше в зеленикав сумрак. Подсвирна наум, не можеше да си обясни как не се е пребил. Потрепери, не толкова от болката в кьопавия крак, не толкова от страх, колкото от внезапния хлад. Тук бе усойно и неприветливо, в сравнение с жарените от слънцето полянки… но поне нямаше копои — дву- и четирикраки. Бреговете на малката клисурка бяха плътно обрасли, може би нямаше да го забележат.

Внезапната надежда избухна в гърдите, сърцето запърха, Радослав затрепери отново. Чакаше, вирнал глава нагоре, подпрял дулото на парабелума в скулата си. Не дръзваше да помръдне, само въртеше трескаво очи, мъчейки се да гледа във всички посоки.

Преди да чуе шума на преследвачите, виковете им, джавкането на гадните псета, трясъка на чупени клони, топуркане на тежки ботуши, тракане на метал — преди това обърна внимание, въпреки превъзбудата си, на тънкия писък — комари. Удържа се да не размаха ръце, но настръхна. Ненавиждаше дребните вампири. Първото лято в Соловки те го докарваха до полуда. Даже се бе зарадвал, когато го преместиха на строежа на ГМП. Зарадвал се беше, идиот…

Горе храстите зашумяха неистово, Радослав забрави комарите, но не и гробниците.

Искаше да се слее със скалата, да стане на камък, да…

Тъничко гласче, сякаш на момиче, приличаше на далечно, но идеше тъкмо иззад гърба му:

Не ти препоръчвам, знаеш ли каква проклетия е?!

Той замръзна, кръвта му изстина, тялото стана непослушно. Потрес. Не направи опит да се обърне, нито реагира на промушилата се отгоре муцуна на овчарка с изплезен език.

Господи, спаси ме и помилуй…

Представи си как протяга ръка и стреля в кучето… а в същото време оставаше неподвижен, инертен сякаш в кошмарен сън, от който няма събуждане.

Овчарката гледаше право в него, а той обречено гледаше нея.

… ангели небесни, помогнете ми, не искам да умирам, искам да живея, да живея…

Държиш ли тъкмо ангели да ти помогнат? Може ли… аз…?

Кучето присви паст, сега ще лавне, ще се дере от злоба, ще се дави като бясно. Следом по хладната скала ще плиснат автоматни откоси. И тогава Радослав ще се дави, но в собствената си кръв…

Света Богородице, нека припадна, нека нищо не усетя, моля те…

Недей припада — рече самоуверено гласчето, гъделичкайки го по врата, но и вътре във вцепенения череп. — А ти, лошо куче, трай! Варе гъкна, навъзнак ти обърнах кожуха!

Радослав нямаше сили и воля да откъсне взор от псето.

Но то не джафна.

Тихо заскимтя, задърпа се, ни назад, ни напред. Далечен глас подвикна отгоре:

— Партизан! Търси, Партизан, търси! Дръж, Партизан, дръж!

Храстите отново се раздрусаха. Изникна охранено лице, зачервено, с потно провиснал мустак, нелепо килната синя фуражка с алена петолъчка.

Пръстът на Радослав върху спусъка сякаш бе ръждясал.

Милиционерът плъзна свински очички надолу, после с нечленоразделно пуфтене нахока кучето, отвърна нещо дрезгаво зад гърба си и…

… и изчезна!

Горе край клисурката грозно заръмжаха още псета, изтопуркаха множество подковани и обути в гьон крака, звънна желязото на оръжията, заканителни неразбираеми гласове заглъхнаха, стопи се трясъкът на мачкани фиданки и кършени клони…

Отлетяха дълги минути, преди Радослав да си позволи да повярва в невъзможното — потерята бе го пропуснала.

Свлече се на колене, цевта на пистолета се зарови в наноси едър пясък. Тилът му леко чукна в скалата, Радослав затвори очи.

Колко още мина — минута, час? един ден? — той продължаваше да клечи, равнодушен към комарите, които дебелееха по кожата, нито буден, нито заспал, нито в съзнание, нито в несвяст, потопен в тъп гумен транс.

Ей, добре ли си?

Стресна се, но едва-едва, сякаш от безобидно бодване с игла. Отмести се и се озърна.

И отново се стресна, дойде на себе си, страшно ококори очи и отвори уста от изумление. Гърлото се сви, макар да понечи да завърти една слисана псувня.

Когато се окопити, размисли да сквернослови — ей така, без да разбере защо.

Голата кафява канара, към която се бе притискал толкова отчаяно, търсещ закрила от природните сили, в които не вярваше, не бе гладка. Нито хаотично набраздена или напукана от вековната ерозия.

Върху камъка личеше издялан зашеметяващ барелеф на същество, от което изтощеният беглец се стряскаше дори на картинка. Беше приблизително метър и седемдесет високо изображение на змия със странни подутини по тялото, главата на чудовището — увенчана с назъбен гребен. Но най-поразителни се оказаха очите под изящни вежди — бяха направо човешки, бадемови, с дълги мигли и… го гледаха, като живи! Подобни очи не бе подозирал, че съществуват наяве.

Всъщност… през лагерните години бе отвикнал от жени, а през последната година на опасна свобода срещна предимно проститутки… но и у най-шармантните сред тях не си спомняше очи, които да не са празни. Може би само на кино…

Очарован, той несъзнателно протегна ръка да докосне позаличеното от изминалите времена дело на незнаен майстор.

Не един е майсторът, юнако! — отново му се счу момичешкото гласче, което този път иронично. — Двама — мама и тате!

Радослав стоеше глупаво на колене и мигаше. Гласчето звучеше някак призрачно, сякаш на ръба на чуваемостта, все едно както би забелязал нещо с периферното зрение… нима би могло да има някакво подобно явление и за слуха?… Разтърка очи.

Каменната фигура му се разкри малко по-инаква — неудобно замряла тънка момичешка снага с притиснати към люспесто тяло ръце. И като че и разперени криле… или въображението търсеше логични форми в неравностите по канарата. Всъщност, цялото изваяние се долавяше повече с въображение, отколкото със зрение. Единствено очите личаха крещящо ясно, като на забулена приказна царкиня от отминалото невинно детство… сякаш не го е и имало това детство.

Приключи ли със зяпането? Няма ли да направиш нещо? — нетърпеливо попита змията.

Той дълго мълча, но накрая пресипнало промърмори:

— Полудял съм…

Тишината му се стори необикновена. А после каменното момиче-змия заговори и той се дръпна назад:

Ей, чуй ме! Наистина аз ти говоря! Повярвай го! Скрих те от твоите гонители! В това можеш ли да повярваш? Гледаха те и не те виждаха. Е, това не означава ли, че съм истинска, а ти не си полудял?

Той здраво почеса сплъстена коса на тила.

— Не знам — престраши се да отговори.

Не знаеш?! Жими Бога! И кой тогава те отърва?! А?! Поне едно благодаря, сполай, нещо такова кажи! — възмути се гласчето.

— Благодаря…

Тъй е по-хубаво — омекна веднага змията — А сега… Ще ми помогнеш ли, както аз ти помогнах?

Радослав за минута притвори клепачи.

Погледна втренчено скалата.

Беше истина.

— Как?

— Няма ли да ме целунеш?

Беглецът се облещи към канарата.

— Какво ще стане, като те целуна?

Ще развалиш магията! Ще ме освободиш! Знаеш ли колко дълго съм тук? Ще ти се отплатя — опита се да скрие отчаянието си гласчето.

Той гледаше в унес каменните, но живи очи. Запита се, кога ли за последен път е вярвал в чудеса?

Даже докато се измъкваше от тунелите с малката чеченско-месхетинска група — не вярваше… или все пак да?

Стори го, моля те! Още една година и туй паве хараво ще се откърти та срути. И тогаз съм свършила навеки. Е?

Тези ли нейни думи го накараха да се реши? Знаеше какво е затвор, но не бе чувал за такъв, чийто стени да рухват от една целувка. Или само заради прекрасните очи, неизвестно как станали умолителни, почти жални?

Полудявам или не, но НЕЩО в тази клисурка ми спаси живота… засега. Дължа повече от благодарност, нали?

Изправи се. Пристъпи. Поколеба се и остави парабелума на земята. Опря длани в канарата.

Отблизо очите на каменната змия сякаш плуваха в мъгла…

Камъкът имаше вкус на камък и студена метална влага. Отстрани се след странно дълъг миг, някак сладко-печално спокоен и… почти щастлив, може би. Дори като че светлина изгряваше в сърцето, лекота, прилична на онова, което изпита, когато оредялата при престрелката група бегълци се откъсна от вохрите и малко след това бе поета от авери от московския криминален свят. Дотогава беше щастлив. Въпреки че имаха да си плащат за услугата на московските урки…

Почувства, че се усмихва. После, въпреки че не очакваше нещо наистина необикновено, изкриви устни в гримаска на леко разочарование. Въздъхна примирен — нищо не се беше случило. Мигна, очите му се бяха навлажнили.

Фигурата внезапно се раздвижи. Радослав замря.

Барелефът наистина се преобразяваше, течеше, линиите трепкаха. За кратък миг всичко наоколо се олюля, самият въздух стана кварцово твърд… Беглецът мигна още веднъж… и в канарата остана само една пукнатина.

А пред него стоеше стройно девойче, облечено в рокля с черно-сива пъстрота на пепелянка, сякаш наистина от змийска кожа.

Хлад полази по гръбнака на Радослав.

— Ах, най-сетне! — възкликна момичето. Гласът ѝ вече нямаше смущаващата призрачна тоналност. Тръсна дълга до кръста катраненочерна коса, подметна я весело като конска опашка с крехки красиви ръце.

Той гледаше захласнат.

Но когато тя надникна в очите му, тогава Радослав съвсем изгуби представа къде се намира.

Светът вече нямаше никакво значение.

Слънцеград

Граматикът удобно седеше в средата на работната килия на господаря на Слънцеград, докато последният обикаляше покрай стените, изписани с Повелите от „Законника“, и надничаше през тесните бойници-прозорци навън. Понякога владетелят се забавяше, привлечен от някоя случка, уловена от орловите му светлокафени очи по площадите и улиците на Слънцеград. От кулата на канския аул цялата крепост, приютена в извивката на Истър, се виждаше като на длан. Шумотевиците на града обаче достигаха килията като дъждовен ромон и той не пречеше на владетеля да слуша какво му чете граматикът:

— … да са следните съсловия: люд, багаини, бат-багаини, боили. И людете да си избират Старейшина според каква мъдрост и колко опит има, но да е навършил той поне 30 години, пожелателно да е семеен, опрятен и безукорен според казаното в „Съдника“…

Владетелят вдигна ръка и граматикът, млад, с едва набола брада, въпреки че си гледаше в листата, замлъкна в очакване и приготви гъшето перо да драска и поправя Повелята.

Кавханът направи още няколко крачки и рече:

— Нека си остане тъй. Продължи, Гаврилос, моля.

Младежът зачете нататък:

— Старейшината или Съборът на общината право му се дава на всяка година в ден Бехти да издига заслужили люде да станат от багаинско съсловие…

— Не само поради ратни заслуги — каза владетелят и граматикът чевръсто заскърца с перото, — но и за ум, майсторлък и ако е дал повод уважаван да е от люда… Написа ли го? Чети нататък, момаже.

— Които са багаини по съсловие, тях им се вменява в задължение да избират от бат-багаините в общините на една жупа, в която един и същ език се говори, и да издигат достоен чловек за Жупан. И пак багаини да посочват кой бат-багаин Бори-таркан на град да става. Жупанът в ден Бехти пред Съвета на бат-багаини да предлага кои багаини достойни са за издигане в съсловие.

— Това… подчертай го, ще го мисля още.

— Сторено, Велики кавхане!

— Чети тогава нататък.

— Бат-багаините да предлагат пред Боилския съвет кой боил да стане Бан на банава. Банът в ден Бехти пред Боилския съвет предлага кои да се назоват боили. Боили и бат-багаини на Велик събор избират кавхан на саракта. Боили избират най-умните и достойни от своето съсловие за хора в Боилския съвет. И всички длъжности да траят по една Янкулова година и не повече, но може по-малко, ако старейшини, жупани, банове и боилски съветници закона не знаят и престъпват и нехаят за добруването на народа на Слънцеград.

— Добре. Нататък. Да кажеш нещо искаш?

— Ако ми позволи Великият кавхан… — запъна се младежът.

С движение на веждите владетелят му нареди да не мънка, а да си казва какво му е на сърцето.

— Нека има срок от шест лета, след които за длъжностите в саракта да има одобрение, също както…

— Разбрах — кимна кавханът. — Добре, впиши го. Ти кое съсловие си, момаж?

— Люд съм, велики. Волен люд.

— Хм. Вече няма да има люд и волен люд. Всички ще са волни, Гаврилос. Насетне, докато почиваш, напиши указ, че те правя багаин за ума ти остър, пряко възрастта ти зелена. Мога още, таз Повеля, която пишеш, в сила ще е след месец… Чети нататък, багаин… Вода изпий, сърце ти пърха като на пиле. Готов ли си? Чети.

— А от боилско съсловие мъже да идат на Изпитание и който го премине, да става Канасубиги на Слънцеград. Изпитанието Канардамле да се нарича, а явилите се на него — Канартикини. Всеки боил, бил дванайсет лета кавхан или срока си на канасубиги достойно дослужил, да се именува Бат-боил и такъв до живот остава човек в Боилския съвет. До живот, ала само ако е в ум ясен, на клетвата към Слънцеград верен и недомислици или злосторства няма…

— Добави: жена ако се яви на Канардамле и Изпитанието издържи, за Кан да се избира, щом е показала, че е достойна… Нататък.

— Боилският съвет потвърждава избора на бори-таркани в градовете, жупан-таркани на губернии, имаети на васални граждани на саракта. Сторва това със съгласие или по указание на Кана. Боилският съвет праща бирници и насетне грамоти предоставя за сбрани данъци на Кана и Кавхана. И после сядат заедно да решават за кои дела ще се похарчат парите според нуждите на народа на Слънцеград.

Канасубиги пази саракта при война, води войската и граничната стража, милва осъдени, преговаря с други държави и племена по света, а и е имает на кутугерите и граматиците. Канът приема жалби от всеки гражданин на Слънцеград.

А Кавханът надзирава спазването на законите, води вътрешната стража и сопачии и е имает на колобрите. А вътрешната стража пази народа на Слънцеград от разбойници, гаси пожари, помирява разпри с добро или със сила, помага при бедствия и болести, предава виновници за престъпления и злосторства на таркана живи и невредими. Кавханът приема жалби от всеки гражданин на Слънцеград.

А колобрите предлагат на боилите кой багаин, граматик или бат-багаин да стане таркан, за да е съдник в община, град, жупа, банава и губерния. И колобрите викат от Долната земя змейове, кога се налага за съвет, война и при бедствие.

А тарканите са под началство на Боила таркан, назначен от Кана и пред него отговорен с главата си. А тарканите гледат да помиряват спорове и чак сетне да съдят, ако няма престъпление или злочинство, внимават да съдят умно и за присъдата отговарят с главата си.

А съветът на кутугерите може да поиска да се отмени указ на Боилския съвет, ако това застрашава здравето на народа на Слънцеград, телом или духом, без по-високо оправдание за такова увреждане. И кутугерите нямат друг началник, освен Канасубиги. А кутугерите не вземат пари от другаде, освен от кесията на Кана, ала могат да приемат благочестиви дарове, които да не са в голям излишък…

— Добави: Канасубиги, избран след Канардамле, на пост застава и клетва пред Великия събор полага. И служи дванайсет лета, а ако люд и багаини го харесват и след едната Янкулова година, нека царува още толкова и после бат-боил да стане до живот, ала ако запазва ясен ум, без оглед на телесна мощ или немощ, стига да не пречи на ума…

— Дързък съм, велики кавхане, ала туй се повтаря…

— Препиши го после да не се повтаря. Благодаря. И още допиши — на Канардамле идват боили на по поне 35 години драговолно или, по посочване от боила, колобри, без оглед на съсловие и възраст над трийсет. И ако някой посочен откаже, да не се довежда насила на Канардамле… струва ли си да се пише „защото няма кураж кан да бъде“? Според теб?

— Може да се напише…

Кавханът поразмисли.

— Не, туй в Тълкуванията на повелите му е мястото, не в самата Повеля. Законът не е приказка за услада на ушите. А на теб ти се иска всичко да е разписано, нали?

— Иска ми се, велики.

— Законникът не само от граматици се чете, багаине. Следва да е лесно написан, леко да се разбира.

— Сгреших, велики…

— Сгреши и ми помогна с това аз да не сгреша. Запомни това. Някой ден на свой храненик да го кажеш… Продължи да пишеш: на Канардамле канартикините със забулени лица… не, задраскай „забулени“. Пиши: с кожени качули на лице да идват, имена да не си казват и така да пазят се, докле трима не останат след Изпитанието. И тогава Боилският съвет посочва кому пръстена на кана да даде, ако Великият събор не се възпротиви с повече от половината си хора… Великият събор записахме ли от кои се свиква?

— Да, велики кавхане. Ето: „Велик събор е Съвет на старейшини, жупани, бори-таркани и бат-боили…“

— Добре тогава. Още: а трима канартикини остават само ако е трудно да се излъчи един достоен след Изпитанието… Така. Доста за днес с тази повеля… Какво не свършихме?

— Дописка към повелята за вярата, велики.

— Да, наистина. Пиши… „вярата в сарактите на Слънцеград е дело и избор на душата на всеки гражданин и насила да не се покръства никой, и насила на кой да е бог да не се кланя, а само по искане на сърцето. И всички вери са признати в Саракта, освен такива, които щета за здраве допускат или повеляват на следовника си, които имущество и обичаи чужди не зачитат, които към престъпване на Законника зоват и клетва гражданска не признават… И който другиго обиди зарад вяра, такъв да се съди като оскърбител за език говорен или лик телесен, племе, род, възраст, пол и порода. Да се съди според «Съдника», както е записано там…“ Друго?

— Повели няма вече, кавхане, за писане. Каза ми да отложа искането на Боилите да се правят в ковачниците повече чъваншегори за бранни дела, за да го помислиш.

— Още малко ще помисля… Какво записахме за гербовете и знамената, багаине ми граматико?

Младежът разрови книжата пред себе си. Зачете:

— Герб на Слънцеграда златно четириделно слънце е, с дванайсет лъча; Кански герб — дванайсетоделно слънце с девет лъча; носи се само от Кана; на други граждани не им приляга с такова да се кипрят, освен при важни обреди и заклеване, защото кой се перчи с такъв знак, такъв не зачита народа си на Слънцеград и белег е на самовъзгордяване…

— Нека остане, нищо че прилича на тълкуване.

— Гилдията граматици може да каже да се препише, велики кавхане. Нали ми каза, че…

— Като кажат, ще го направим. Какво е писано нататък?

— Бойните знамена да са тъмночервени с бели везани змейове и жълти слънца с по девет лъча; да носят номера на плъкове и дружини.

— Подчертай го, ще искаме мнение от багатурите.

— Държавното знаме е зелено и има бяло слънце с шест бели малки и шест големи червени лъча. И всеки гражданин е волен да се кипри с цветовете на знамето и да шие по дрехите си или да прави накити със слънце с дванайсет лъча; а поругаване на знамето и знаците на Слънцеград е постъпка, от която следва да се срамуват всички, които я извършват, но първите дваж пъти до наказание да не води, ала третото се заплаща с глоба, дори да е без умисъл сторено. А последващо такова деяние се заплаща с глоба, без оглед на умисъл, освен ако не е послужило за по-висока цел, като да речем, превързване на тежка рана. И ако така употребено знаме е живот спасило, да се занесе в Двореца на Слънцеград, където да се пази за пример, и поуката е, че то само служи на народа на Слънцеград, същото прави и Канът.

— На мен ми харесва — заяви кавханът. — Дай направо да го подписвам… А чъваншегорите могат да почакат. Много хора умряха от тях през пустата Ромейска смута…

Владетелят постави подписа си: „Боила кавхан Вананд“, подпечата го с пръстена си и хвърли кос поглед към граматика:

— Ти си ромей родом, багаине. Честно кажи — василевса Василий с право ли със смърт наказахме на битоля на Престолния град?

— С право, кавхане. Той честни ратници пленени ослепи от гняв, без нужда. И без чъваншегорите по-боле народ биха загинали заради буната.

— Християнин ли си, Гаврилос-багаин?

Граматикът разкопча дрехата си и показа калаено кръстче.

— И не ти е обидно, че Сарактът при основаването си се обяви за съюз на българи, сърби, великоморавци и маджари? Че досега не е имало кавхан от гърци?

— Ще има, кога спрат сами да се дърпат, кавхане. Слънцеград бе съюз на българи, сърби, великоморавци и маджари през 951-о лето от Христа, толкова народи ти успя да склониш за седем години, откак се върна от Долната земя, кавхане. Днес е 999 година от рождеството на Спасителя и много други имена на народи са вписани вече в съюза.

Кавханът, колобър Вананд не свали очи от лицето на младежа.

— И сянка няма обида у теб, че може скоро да няма гръчки канасубиги на Слънцеград?

— Канът няма род и племе, владетелю — тихо отвърна граматикът. — Канът няма майка и баща, братя и сестри, канът няма роднини. Майка му е земята на Саракта, баща му е небето над Слънцеград, жена му — законът, а деца, братя, сестри и роднини са му гражданите и васалите на Саракта. Аз вярвам в това, кавхане, вярвам го, както имам вяра в Спасителя, Сина Божи.

Вананд бавно се изправи. Загледа се през прозореца, в който се канеше да надникне залезното слънце.

— Това, което рече… — произнесе той, — запиши го в бележките за канска клетва. Сам ли го измисли?

— Псалми съчинявам, кавхане — смути се младежът. — Затова така…

— Няма и вахт, откак си багаин на дело, Гаврилос, не чакай бат-багаин да те направя. Ала пред имаетите на гилдията ти благодарствена грамота ще ти връча.

— Кавхане, чест ми правиш.

— После ще се покланяш, от заран седиш, гърбът те боли, момаж. Иди да почиваш, утре пак те чакам на зазоряване с новия Законник.

— Не съм уморен…

— Варе! Одеве честен беше, сега хитруваш! Иди, иди…

Кавханът остана сам. Приседна на пейката пред писалището. Отметна посивяла плитка, която клюмна от бръснатата му глава пред лицето. Позволи си да въздъхне тихо.

Да, Ромейската смута, която разтресе Саракта и бушува седем години, вече наистина е в миналото. Мнозина ромейски по кръв младежи, граждани на Слънцеград, мислят като неговия храненик-граматик. При все че вуйчовците на Гаврилос загинаха под веригите на чъваншегорите, когато армията на бунтовния водач, сваленият през 976 година василевс Василий II, отказа да се предаде.

Боилите недоумяваха защо Великият кавхан толкова усилия хвърля да се договори с главатаря на въстанието. Даже Елица, най-миролюбивото същество в цял Слънцеград навярно, му се беше троснала:

„Витане! Загиват хора! Направи нещо!“

„Слънце мое Елице, мъчат ме съмнения, че твърд с ТЪКМО този човек ще съм, заради злодеянието му към ратниците на цар Самуил от инаквата Линия на времената…“

„Не го чакай тогава и ТУК да постъпи по същия начин, Витане! Ти го пощади вече веднъж, прати го в манастир! Явно някои хора не разбират от добро…“

Ала кавханът колобър продължи да опитва да уреди конфликта с преговори. До момента, в който извергът наистина не ослепи ранени войници, които плени от кутугерски обоз. Числом пет дружини, заедно с лечителите.

И успя, надмогна себе си, обузда гнева си, не прати кораб небоходен „хала“, с гърмели и трескавици, със змеепламък и светкотевици да превърне в пепел бунтовните теми, както веднъж беше сторил. Ала вместо хала, позволи на багатурите да използват колесниците „чъваншегор“.

В света-време на Елица тази машини се наричаха танкове. Разбира се, машините в саракта се задвижваха от слънчеви колела, не с петрол, а вместо стрели или снаряди мятаха съсиреци топлина, взета от светилото, Небесния събрат на змейовете.

По този повод има тежък разговор с Пратеника-съзерцател на шарканите, но съумя да го убеди, че употребата на магическите слънчеви колела е била необходима. Сети се да срещне змея с участвалите в сражението чъваншегор-багатури и посланикът на Долната земя поне отчасти промени мнението си.

И сега, поне временно, сарактът се радваше на мир.

Задълго ли?

Върна се от бъдещето, където помогна на ичиргу боила Верена Дулари да проведе една малка военна операция, работа за джамаче, в разгара на похода на княз Ингвар против Константинопол. Тъкмо се зачуди как да постъпи, и войната свърши с мирен договор, князът се върна с плячка в Чернигов, а Вананд се зае с осъществяването на проекта си.

Беше 944 година.

Чак не повярва, когато успя да завърши първия етап само за седем години.

Естествено, без машините, задвижвани със слънчева енергия, не би се справил.

Изгради Слънцеград в меандрите на Дунава преди Бдинската крепост — Престолното място на новата държава. С небоходните кораби, само два от които бяха „хали“, си осигури мир, за да укрепи съюза. Наблюдаваше как Свентослав, новият княз на тавроскитите, бъдещите руснаци, разгромява хазарите, каганатът престана да съществува — дотук добре, обаче после варягът настъпи към Слънцеград. Успя да го пропъди с магия — вся паника в умовете на дружините на княза. Но подцени упоритостта му — Свентослав настъпи отново и опожари Дръстър.

Крал Мешко I поиска да се присъедини към Слънцеград тъкмо в тоя момент. Предложи и войски да удари в гръб тавроскитите. Навярно си правеше сметка да заеме престола в качеството си на избавител на младата държава. Независимо от тези негови мераци, чест му правеше, че не изчака да види накъде ще духне вятъра.

Тогава Вананд лично се качи на третата построена хала, най-мощната от въздушната флота на Саракта, като почти за опашката замъкна на борда и змея-посланик (впрочем, той полетя накрая сам). Пресрещна Свентослав и три пъти призова войската на нашественика да си обира крушите. Ала дружинниците повече се бояха от княза си, отколкото от небоходите. Вананд стоеше на мостика, змеят-посланик се намираше до него. Колобърът-кавхан извърна лице към шаркана, погледна го право в очите и заповяда на прислугата на халата да открият огън.

Змеят премълча и не изрази отношение.

След три секунди войската на тавроскитите вече не съществуваше и вятърът отвяваше пепелта на хора и коне към водите на Истър. После по реката се защураха ладиите на загиналата армия. Вананд ги остави да избягат.

Целият саракт беше притихнал, за първи път се демонстрираше унищожителната мощ на слънчевите колела, благодарение на които работеха машините в Слънцеград. Уви, само видът на реещите се сред облаците небоходи не послужи чак толкова дълго като възпиращ фактор, колкото се надяваше кавханът. Изобщо не се радваше, че е показал ужасните зъби на ръкотворните хали. Като че ли Посланикът на Долната земя оцени това.

Мешко не се отметна от обещанието си, каза, че смятал договора за сключен. И зае мястото си в Боилския съвет. Ако не бяха някои черти от характера му, Вананд би го предложил за канасубиги.

Само след две години, въпреки потреса на съседни и далечни владетели, Йоан Цимисхи се опита да спретне коалиция на държавите на запад от Слънцеград срещу саракта. Успя да подлъже невежи наивници като Отон I, че нечестивата дяволска магия на Слънцеград ще се окаже безсилна против християнски войски. Половината от армията на германеца се състоеше от свещеници. Затова и когато бойните колесници (още не чъваншегори, просто колесници, но без коне, само със слънчеви колела) тръгнаха в настъпление, сбирщината на Отон се изпомачка сама в настъпилата паника. Същата нощ небоход „сварло“ стовари неколцина джамачи в двореца на византиеца. Те го прибраха и откараха в затвор в Слънцеград. Да, наложи се да се строи ЗАТВОР в столицата, пфу!… Константинопол осъмна без император. В същата 971 година се сключи мир с ромеите.

Беше грешка да не се намеси в интригите в Цариград след това. И плати с ново разпиляване на сили и загуба на време — вместо да гради, пак пое на война. Халите превозиха армиите на саракта право в града, превзеха го без много кръв, тикнаха потенциалния българоубиец в монашеска килия, а Вананд обяви византийските земи за присъединени към Слънцеград.

Германците се престрашиха едва през 983 година да влязат в досег със слънцеградските власти и новият им владетел, Отон II, подписа „вечен мир“ с творението на Вананд. Кавханът отново потъна в любимите си грижи — ограмотяване, възпитание в благородство и чест, строежи, изграждане на инфраструктура, здравеопазване и изхранване, борба с мизерията, особено духовната…

Новото разширяване на Саракта дойде изневиделица. Руският княз Владимир поде покръстване на владенията си — както винаги в такива случаи с огън и меч, подгони „езичниците“, които в отговор се отцепиха от княжеството му и пратиха прошение до кавхана да се присъединят към Слънцеград с териториите и населението си.

Вананд заряза всичко друго и доказа, че може да бъде и дипломат. Напрежението с държавата на Владимир не се разреши с война — благодарение на личната среща с княза.

Три години безгрижие — тоест много грижи, свързани със съзидание и живот, вместо с разрушения и смърт. И после в разцвета се разрази Ромейската буна — през пролетта на 991 година според един от календарите, въведен от кавхана.

Кавхан… съвладетел. През цялото това време Слънцеград всъщност нямаше канасубиги, истински владетел. Функциите на кана изпълняваше Боилският съвет. Вананд бе „съвладетел“ с боилите. Което много им допадаше. И избегна гражданска война.

Не я избегна. Въстанието на бившите византийски земи всъщност тъкмо гражданска война си беше. Бунтовниците също използваха слънчеви машини — без мълнии и топлинни лъчи, естествено, не разполагаха с квалифицирани хора за това. От своя страна, силите на законната власт също избягваха да отприщват мощта на машините. Вананд даже не го заповяда, а обясни на багатурите защо не бива да се воюва с ромеите сякаш са външен враг.

И смутът се проточи седем години — седем безценни лета, през които развитието замря, а в някои отношения дори се смъкна на вече преминат етап.

Само шарканите одобриха тази му тактика. И Елица — през първите пет години от размириците. Изправен пред сериозен срив в изпълнението на проекта си за справедлива и честита държава на свободни хора, Вананд с тежко сърце позволи на технитарите да извадят запечатаните чертежи и да построят бързоходните бронирани повозки, наречени според традицията с думи от езика на кан Аспарух. Чъваншегор. Железен бик. Плениха Българоубиеца — вече се беше закичил с тази титла. Смел мъж. Но зъл. Змейовете предложиха да го съдят те, но Вананд отказа — човешка разпра, човешко уреждане трябва. Цял месец продължи съдилището. Тарканите на саракта само за едно поискаха смърт — за очите на военнопленниците и за заповяданите от „императора“ безчинства към отроци. Вананд правилно си подбра обвинителите. Допусна оправдаване и минимални присъди по всички други точки. Обаче за ослепените войници остана непреклонен. Призова за свидетели майките, жените и децата на осакатените. И запуши устата на защитниците на Василий — цяла тълпа свещеници, някои довтасали чак от Рим. Накара ги да хленчат за изгнание. Българоубиецът се почувства унизен от това, но заради отмъщението искаше да остане жив… Обвинението изкара насилени по негова пряка заповед като свидетели. Те бяха предимно християни. И един епископ не издържа, плю и призова съдът да се произнесе както намери за добре.

Василий умря на площада пред мълчаливо многохилядно множество, уговорено преди това да не показва никакви чувства на одобрение — за гражданин на Слънцеград е срамно да се радва на нечия смърт, нека и заслужена.

Вананд до последно не беше убеден, че няма да има изблици, но поведението на народа го накара да се гордее с хората си и да се поздрави мислено, задето е посял семената на достойнството в народа си.

Осъденият пое меч от облечен в броня багатур — така поиска, да умре от собствената си ръка. Искаше да изкаже презрението си, но според наблюдаващите чужди посланици, май стана обратното — Слънцеград се оказа твърде високолетяща мишена за храчката на метежника. Вананд помоли змейовете за мъртва вода (нямаше точна представа какво е тя), в която да потопи острието предварително. Не че искаше да спестява на Василий мъките, а понеже не пожела зрелището да става по-грозно, отколкото е. Шарканите с готовност се съгласиха, даже дойдоха трима техни и кацнаха на перваза на канския аул дълго преди започването на процедурата — нарочно, за да не гледат само тях, а осъдения. И пак се наложи чужденците да ги подканват да не се въртят и да имат уважение към човека, който се сбогуваше със живота. Защото в саракта кой не е виждал змейове? Само слепите…

Василий заби меча в корема си, ръката му трепна в последния миг, но мъртвата вода си свърши работата. Не гъкна. Вананд прати писмо до княз Владимир с предупреждение, че ако още веднъж си позволи да се намесва във вътрешните работи на Слънцеград, може и да не свърши по същия начин, но държавата му без остатък ще стане бат-банава на саракта.

И за осем-девет месеца бунтът окончателно утихна, метежниците се прибраха по къщите си.

Оттогава мина година и четири месеца. В мир.

Докога?…

Вананд отвори капака на писалището. И се загледа в портрета на Елица, зографисан от един много добър майстор — като жива я бе нарисувал.

Милата му тя, за да не се чувства изоставена от мъжа си, беше предпочела да спи змейски каменен сън, докато Витан-Вананд се щура като изоглавен по скелето на гигантския си проект. От три години лежеше в криптата. А той от три месеца не се беше отбивал, за да поседи до нея за няколко минутки — през ден, два или три.

И седем дни не е съзерцавал портрета ѝ поне…

Вананд стисна с пръсти челото си.

Тангра всевиждащ, къде ми умът?…

— Крайно време е да си изберем канасубиги, любима — промълви той на портрета. — Крайно време е да поживея и за теб… за нас, а не за всички край Истър, Черното и южните гръцки морета.

Изправи се, без да откъсва навлажнени очи от лицето на Елица — самодивско чист лик с весели тъмни очи на човешко момиче. Момиче, което бе постигнало с обичта си онова, което той, боила колобър, даже нямаше идея как да направи.

— Скоро Слънцеград ще има кан — твърдо каза кавханът. — Обещавам ти, жими обич.

Елица се усмихваше от портрета.

Залязващото слънце окончателно нахлу през прозореца и изпълни килията със златно сияние.

Ние сме зората

Спецът, завеждащ лаборатория, обясняваше оживено, с неподправена отдаденост на поверената му работа, докато крачеха по коридора от Научното крило към отбранителната зона на яруса. Въпреки увлечението, с което говореше, гласът му звучеше малко по-фалцетно, а също така и жестикулираше малко по-отсечено, отколкото навярно му бе присъщо.

И, разбира се, отбягваше да се озърта към високопоставения камрад, когото придружаваше. И не само от лицето на пълномощния комисар отскачаха очите на Спеца, погледът му заобикаляше дори отраженията от червената униформа на Контрольора в металните стени на коридорите.

Наближиха люка за вход във военната зона, постовите от двете страни застанаха мирно, камерата за наблюдение се прицели в посетителите, а от тесните амбразури в железобетонната рамка на осмоъгълния, висок четири метра люк надникнаха роботизирани картечници.

Началникът на поста, младши комгруп с рубинени петлици, отдаде чест и поиска легитимация. Докато траеше проверката, Контрольорът спря излиянията на Специалиста с властно движение на кутрето.

— Кажете ми, камрад спец, защо провеждате опитите с обекта във военната зона?

— Камрад контролен комисар, в този сектор пирамидополисът на Хегемониума е построен наскоро, Научният комплекс не е довършен, особено изолаторите. Затова се обърнах за съдействие към Армията и командването ми предостави арестантските си помещения, които отговарят на стандартите за изолатор, в който да държим опасния ксенобиологичен материал и да провеждаме експерименти с него… Блокът за ликвидация е наистина много подходящ за целта. Аз съм изключително признателен за разрешението на Ръководещите и ходатайството на Армията…

Контрольорът отново безцеремонно прекъсна лабораторния отговорник:

— Какво знаете за подопитния си обект, преди да започнете да го изследвате и изучавате? Каква документация е налице за него?

Началникът на поста върна пропуските на комисаря и спеца, люкът започна да се отваря, при което светнаха оранжеви светлини за внимание, а войниците в черно заеха стойки за прикриване — според регламента. Още поне половин минута нямаше да може да се влезе в зоната — механизмът на люка беше тромав. Контрольорът си отбеляза този факт, за да го отрази после в рапорта си, специално в раздел „Обща атестация“.

— За съжаление, камрад, не разполагаме с много информация за създанието… освен че е маркирано като „пленено яйце на дракус“. Намираше се с спецхранилището на скоков линеен кораб на Ве-Ка-еС-Ха, претърпял сериозна авария. За съжаление, екипажът… оцелелите от екипажа на линкора, според медиците бяха… и продължават да са неадекватни. Военспецовете откриха, че инфобанките на Ка-еЛ-Ка са неизползваеми, опустошени са оперативните дискови носители на данни, интелектроните — унищожени, киберсистемите — под критично равнище… цяло чудо, че корабът се добра дотук… Моля, заповядайте.

Люкът тъкмо се беше отворил. Посетителите пристъпиха през прага. Черноуниформените военни с лица като отлети от метал зорко следяха коридорите през входа в зоната през прицелите на актоматите си. Правилно. След пристигането на тежко аварирал линкор отбранителната готовност винаги се повишава според Устава. Но все пак — минала е цяла седмица… Престарават се.

Контрольорът и спецът закрачиха към временните научноизследователски изолатори. Спецът се измъчваше от суровото мълчание на комисаря. И, точно според очакванията на контрольора, завеждащият лаборатория не изтрая дълго:

— Прощавайте, камрад комисар… всичко това изложих в подробна докладна… да не би да не сте получили копие? Виноват, не е възможно — обърка се завлабът под погледа на Контрольора. — Разбира се, че имате копие… но навярно е съкратена сводка от докладната ми…

— Известни са ми фактите, спец — снизходително произнесе Контрольорът с едва доловима насмешка. — Но винаги държа да ги чуя пак. Нали знаете, такава е функцията на контролния апарат, да проверяваме и препроверяваме данните…

Не без задоволство забеляза, че спецът се изпоти. Рационално погледнато, няма от какво да се страхува. Характеристиките на този спец са добри. Но няма нищо лошо в това да изпитва страх, нека и неоснователен, безпричинен. Макар че винаги има причина. Всеки греши, всеки има пропуски в работата си. Безукорен е само Вечният. Добросъвестността трябва да е подплатена с такъв страх, всеки трябва да помни във всеки миг за отговорността си пред Хегемониума… и пред Контролните органи, естествено.

Разбира се, това не го пише в Общия устав.

— Откъде пристигна линкорът… припомнете ми номера му?

Спецът се изчерви като униформата на комисаря.

— Виноват, камрад… не помня наизуст идентификатора на линкора… нито сигнатурата на вселената, от която пристигна. Има го в докладната ми…

— Много жалко, камрад спец — сухо отвърна контрольорът. — Това ще се отрази на атестацията ви. Бива ли да не помните неща, които сте написали в докладната си?…

— Камрад комисар! — изписка немощно спецът, ненадейно опитал се да изправи гръб, засегнат на тема компетентност. — Аз върша най-съвестно и отговорно работата си…

— Което е ваше задължение — лениво вметна комисарят.

— … която не включва запаметяване на излишни за пряката ми дейност на теоретик-изследовател подробности!…

Куражът му свърши. Продължи измъчено, умолително:

— Камрад комисар, аз не отговарям за всичко по казуса с линкора, на мен ми повериха да изясня доколко ценен е дракусът от спецхранилището на кораба…

— Добре, спец — заряза упражненията по психологически натиск Контрольорът. — Кажете ми това, което е в областта на вашата компетентност. Какво научихте за яйцето?

— Не яйцето, камрад — търпеливо натърти спецът, завеждащ лаборатория. — Дракусът.

След три-четири крачки комисарят съобрази кое му бе прозвучало като грешен тон в брътвежите на спеца. Спря рязко.

Край тях преминаваха военнослужещи в черно, бойни роботи с оксидирани корпуси, пак черни киборги, понякога се търкулваха сивкаво-сини сервуси. Сиви стени, бели маркировки, алени капчици на отличителни знаци. Жълти указателни табелки. И само червеният комбинезон на комисаря и зеленикавият мундир на спеца нарушаваха цветовото еднообразие на военната зона.

— Дракусът?

— Създанието се излюпи. Тоест, заварихме го излюпено в хранилището. Успяхме да го зашеметим и преместим в камерата за ликвидация, пренесохме там нужното оборудване, аз проведох ориентировъчни тестове, пробни експерименти… — Гласът на нищо и никаквия завлаб укрепна. Намираше се в свои води, възвръщаше самочувствието си. — Вярно, опитите ми бяха пълна импровизация, инфобанките на нашия пирамидополис не съдържат много сведения за тези същества. Затова пратихме запитване до нашия Възел, но още не сме получили исканите материали. Има някакви проблеми с векторната връзка, както ми обясниха колегите от комуникационния отдел…

Комисарят се овладя. Спецът не спираше да приказва:

— Но даже от ИМПРОВИЗИРАНИТЕ експерименти получих достатъчно данни, за да съставя една наистина системна програма за изследване на обекта, навиците му, ресурсите на организма, реакции към различни дразнители, нивото на развитие на централната му нервна система. Наблюденията са много интересни… Структурните изследвания и дисекцията ще проведем после, когато обектът умре от естествена смърт…

— Каква естествена смърт?! — прекъсна го комисарят. — Колко време смятате да държите това… изчадие тук!?

Спецът, увлечен в познатата му материя, се стресна съвсем слабо.

— Съществото не се е хранило, откакто го преместихме във временния изолатор. Анализирахме черупките от яйцето, по тях открихме необичайни протеиноиди, за съжаление, в напреднал стадий на разложение. Вероятно става дума за хранителен белтък, от чиито запаси съществото е консумирало, преди да го открием. Успешно реконструирахме само едно от споменатите вещества, странен вид полифункционален дефензин, който вероятно ще намери приложение в медицината на Хегемониума, ако успеем със сигурност да потвърдим молекулната му структура…

— Не сте му давали да яде?

— То ОТКАЗВА да яде. Именно затова пристъпих към експерименти без ясен план…

— Трябва незабавно да го видя!

Спецът си позволи да се усмихне:

— Вече стигнахме — заповядайте.

Влязоха в командната стая на бокса за ликвидация. Няколко монитора показваха помещението, директните прозорци бяха затворени с бронирани щитове. Сравнително тясното помещение бе задръстено от нетипична за този тип площ апаратура, която записваше множество параметри, постъпващи от сензорите в бокса.

Контрольорът се насили да не впие очи в екраните, а първо посочи към бронираните капаци:

— Вие ли се досетихте да изолирате дракуса по този начин?

— Останките от документацията на хранилището на линкора съдържаше изрична сигнатура за настоятелно препоръчан режим на обезопасяване, който включва бронирани щитове. Пък и…

— Пък и? — зловещо повтори Контрольорът.

Спецът довърши без особено въодушевление:

— Операторите, които наблюдаваха малкото на дракуса… аз не съм виждал, впрочем, ВЪЗРАСТЕН индивид и вече направо не мога да си представя КАКВО представлява… — Контрольорът изръмжа и спецът припряно се върна към конкретиката. — Та операторите, които пряко наблюдаваха дракуса през прозорците… станаха неадекватни.

— Какво значи това?

— Още не бяхме реставрирали записаната на хартия част от документацията, затова не знаехме, че съществото се подозира като източник на пси-въздействия… Операторите проявиха нелоялност, камрад. Сега са под следствие. Мнението на следователите е, че са имали намерения, квалифицирани като измяна. Но някои медици са склонни да го разглеждат като заболяване, причинено от дракуса.

— Какво направиха?

— Ами, още ги държат в ареста, не са ги разстреляли…

— Не с тях, ТЕ какво са направили?

— Опитаха се да освободят създанието. Не беше просто нарушение на правилника за боравене и третиране на ксенобиологичен материал. Беше НАИСТИНА опит да пуснат дракуса на свобода.

— Къде на свобода… — стъписа се комисарят.

— Навън.

— Навън? — Контрольорът направи движение с глава, сякаш да посочи нещо извън стените на пирамидополиса. Дори се озъби саркастично. — Във враждебна околна среда? Тия да не би просто да са изпаднали в паника, да са се уплашили от зверчето? Може да са искали да се отърват от него!

Завлабът смачка пръстите си.

— Предполагам… това е лично мнение, научният съвет засега няма общо решение… че външната среда може да не е крайно неблагоприятна за дракуса.

Контрольорът замълча. После се обърна към екраните, по които играеха цветни графики.

— Покажете ми го!

Спецът-завлаб даде знак на единия от тримата оператори. Мониторите се покриха с мимолетни смущения и после изображението на дракуса възникна върху тях — от няколко ракурса.

Контрольорът се втренчи в създанието, тялото му на атлет се стегна.

Спецът заговори монотонно:

— Обърнете внимание на характерните белези на хищник — дълги остри зъби, които да късат плът, без да я дъвчат, относително мощни за възрастта и телесната му конструкция нокти по четирите крайника, а даже и на лактите на предните лапи, нокти по крилете… някои мои колеги се съмняват, че това са криле, тоест органи за летене. Колегите ми поддържат хипотезата, че тези израстъци всъщност служат за температурна регулация, понеже създанието е аналогично на биологичния клас рептилия… Вижте и подобното на жило образувание на върха на опашката! Обърнете внимание също върху рогчето на носа, очевидно то е в процес на атрофия, навярно е служело само за разчупване на яйчената черупка…

Контрольорът гледаше създанието като омагьосан. Особено го привличаха големите бледозелени очи с вертикални зеници. Съществото примижа за кратко, без да мигне. Лежеше свито на кравайче в ъгъла на доста просторния бокс.

Хм, голямо помещение са отделили тукашните архитекти за изпълнение на екзекуции…

Спецът не спираше да дудне:

— … тежи в момента почти десет килограма, а при изваждането му от линкора беше единайсет точка петстотин и девет килограма, дължина метър и трийсет от носа до края на опашката, височина около седемдесет сантиметра изправено. Размерите не са претърпели промяна… Телесна температура четирийсет и две, колебае се, но никога не пада под трийсет и девет, при дразнения се покачва до петдесет… удивително откъде черпи енергия… Интересно и засега необяснено явление регистрираме по отношение на температурата в самия бокс, тя постоянно пада, затова подгряваме помещението с карбонови радиатори…

— Колко интелектрона анализират съществото? — поинтересува се комисарят.

— А… нито един.

— Защо? — остро попита Контрольорът.

Завлабът се омърлуши:

— Задействаха се системите им за сигурност. Веднага щом бяха включени към сензорите, монтирани в бокса…

— Какво значи това? — комисарят напрегнато чакаше отговор.

Спецът късо, като в конвулсия, размаха ръце:

— Не знам, не съм специалист по интелектроника. Аз съм биолог, основен профил — поведенчески модели на ксенобионти. Изучавам туземни организми, с цел намиране на полезни за Хегемониума видове! — додаде почти обидено.

— А какво казват колегите ви от научния корпус на пирамидополиса?

— Казват… че поради сложността си интелектроните изпитват върху себе си някакви засега неизяснени ефекти на пси-въздействието на дракуса. Разбира се, интелектроните не са живи мозъци и не могат да се поддадат на… психична и съзнателна поквара, но вероятно пси-емисията на съществото претоварва сензорите. А просто да оставим интелектрон да наблюдава екраните и другата контролна апаратура като обикновен оператор, това не би било ефективно. Има и без това много задачи за интелектроните в пирамидополиса. Напоследък снабдяването ни със свежи бройки… куца. Според плана за развитие, трябваше да ни изпратят…

— Добре, достатъчно! Камрад, какви експерименти сте правили вие с дракуса?

— Ще ви покажа…

— Момент! Какво е онова нещо, дето мърда под крилото на дракуса?

— А, това е коте. Лабораторно животно за опити. Сега ще видите как е попаднало там… Оператор номер три! Запис на експеримент осем-нула-шест! Дай го на четвърти екран!

— Слушам, камрад! — проговори операторът. Беше изпълнителен ранг, Вършител към научния корпус.

Записът тръгна. Комисарят обърна глава към съответния монитор.

Създанието на записа се намираше в същия ъгъл, както и в момента. В краищата на видеополето се сменяха цифрите на таймера и още някакви данни, неразбираеми за контрольора.

— Вижте сега — посочи спецът. — Вкарваме в изолатора подвижен обект. Проверяваме хищните реакции на дракуса…

Камерата показваше как към съществото се движи дребен военен сервус за профилактика на тръбопроводи. Малкият дракус вдигна глава на изящна шия и се втренчи в сервуса. Наблюдаваше го. Сервусът бавно се приближаваше.

— Ето, тук обектът съска… Оператор! Какво става с аудиопътеката на записа?

— Виноват, сега ще тествам декодера…

— Остави! Простете, камрад комисар, предишните оператори бяха настройвали апаратурата, а после се опитаха да я повредят… ще ви казвам какво се случи като звук… Оператор! Запис!

— Виноват… — Вършителят освободи стоп-кадъра.

— Ето — започна да обяснява завлабът. — Съска към сервуса. Роботът продължава да напредва. Дракусът съска по-силно. Виждате, изправя се… Ето! Предупредителен удар с върха на опашката — точно пред робота! Засега не му е навредил. Сервусът продължава. Дракусът съска. Ето тук млъкна. А сега…

Случилото се нарочно премина на каданс по знак на спеца.

Контрольорът потисна тръпката, преминала по тялото му и особено силно усетена в стомаха. Външно само премига.

Дракусът удари робота по корпуса с опашката си. И сервусът се превърна в купчина парчета.

— Не го заболя — каза спецът, без нарочно да отгатва въпросите на комисаря. — Не показа никакви признаци на болка или нараняване на опашката. Разби брониран корпус на сервус с повишена механична устойчивост… Следващият опит, оператор!

Смяна на кадъра.

— Същата ситуация, но този път навлякохме сервуса с кожа, одрана от лабораторно животно. Очаквахме дракусът да го нападне веднага, не чак когато реши, че сервусът го заплашва. Очаквахме, че ще е гладен и ще се опита да изяде робота. И вижте…

— Същата реакция.

— Но ето го — подушва кожата. И — ярост! Удря отломките на робота! Следващ кадър!… какво ще кажете?

— Момент… и вече напада сервусите…?

— От момента на вкарването им през отвора за подаване на храна на затворените в изолатора следствени и предназначени за изпълнение. Повече не предупреждава.

— Но не понечва да ги хапе.

— Не. Агресията му не е предизвикана от желание да утоли глад. Обърнете внимание на скоростта му на нападение. Сякаш е възрастен организъм, а не скоро излюпено… Чудесен материал за селекция на бойни породи — ако не беше дракус, разбира се. Но пък, кой казва, че новоизлюпени дракуси не могат да се дресират?… А вижте сега… вкарахме му живо същество…

Дракусът този път не атакува. Взря се отдалеч. Подуши. И предпазливо се приближи към животинчето. Бързо го лизна. Котето очевидно издаваше звуци, устичката му се отваряше…

— Никакви признаци на паника у лабораторното животно. Грубата ни апаратура, с която разполагаме за детектиране на пси-сигнали, отчете по-висока активност на пси-вълни в този момент. Навярно неконтролирана емоция. Всички други емисии от дракуса се губят във фона на апаратурата… Вижте го! Взе го под своя защита! Интересен вроден инстинкт. При данни на хищник, дракусът отказва да третира живи същества като плячка… но само полово незрели организми! Погледнете следващия запис! Възрастен лабораторен плъх… Уби го.

— Заради котето — възрази комисарят. — То първо тръгна в атака, отстъпи, поколеба се. И тогава дракусът се намеси. Вие му сложихте малък хищник. Той е солидарен с него.

— Да, аз стигнах до същия извод… но вижте сега. Проверка на инстинкта на самосъхранение. Пускаме второ коте — възрастен екземпляр… не, не го е осакатил дракусът. Остана ни неликвидиран материал от други опити в лабораторното крило… И показваме на дракуса възможностите.

— Стреляли сте по котката с картечницата.

— Да. Убедихме се, че дракусът направи връзката между смъртта на второто си другарче и картечницата. И ето сега…

На екрана оръжието, закрепено върху кинематичен манипулатор, се приближаваше към дракуса. Съществото отстъпваше. Отстъпваше. Отстъпваше.

Дотук — нищо интересно, помисли си Контрольорът. — Почти всеки нелоялен, озовал се в подобен бокс, също отстъпва. Често далеч по-позорно.

Дракусът бе притиснат в ъгъла. Нямаше накъде да отстъпва. И тогава… се изправи срещу картечницата. Не засъска. Не нападна манипулатора. Дори не посегна. Просто се изправи, зяпна право в цевта, втренчи се в оръжието и…

— То чака изстрелите! — възкликна Контрольорът, забравил за авторитета си.

— Вие го казахте. Нататък е още по-интересно.

Манипулаторът кривна и се прицели в котето — настръхнала от ужас топка косми. Секунда — и пред манипулатора отново стоеше дракусът.

— Момент, повреда в записа ли е това?

— Не. Просто съществото се придвижи наистина МНОГО бързо. Застана между картечницата и лабораторното животинче.

Контрольорът мълчеше пребледнял.

— Няколко пъти повторихме това изпитание по различни начини. Пускахме роботи, които да се насочат към котето. Дракусът разбиваше дребните модели, от по-едрите отстъпваше, като винаги заставаше между роботите и лабораторното животно… Странното е, че още е живо… Не сме им давали храна, дракусът и без това не я поглежда, а да, само вода пие…

— Това е разумно поведение — каза ледено контрольорът.

Спецът поклати глава и дори се засмя:

— Прилича, да. Но тогава трябва да допуснем, че у дракусите разумът се предава по наследство, също като вродените инстинкти… което противоречи на хегемонийската неврофизиологична теория. Нима предлагате обяснение от сферата на една реакционна, отречена от учените на Хегемониума доктрина, КАМРАД? — запита накрая многозначително.

Контрольорът отвърна с бесен поглед. Какво си позволява този лабораторен плъх! Тая хлебарка учена!

— Не съм упълномощен да отвръщам на нападките ви… КАМРАД! — продължи със същия вледеняващ тон. — Нито да споделям поверителни данни, които ме карат да направя такова изявление! Не се опитвайте да контролирате контрольор. Ясно?

Спецът разбра, че е прекалил. Сви се, прегърби се, скри глава в раменете:

— Виноват…

— Ликвидирайте съществото. Веднага.

Спецът се стъписа. Засуети се:

— Но… почакайте… колективът ми едва започна експерименталната програма. Имаме да изясним механизмите и рефлексите… втората сигнална система у това създание не може да е…

— Ликвидирайте изчадието. Докато не е късно, спец!

— Камрад, вие фактически саботирате изследванията на пирамидополиса ЖF-8009…

— Глупак! — изтърва нервите си комисарят. Стисна челюсти. И изведнъж запита, навеждайки се напред към монитора: — Онова там белег ли е? Върху левия му хълбок?

— Драскотина, да. Получи се разсейване при стрелбата по котката… куршум улучи дракуса…

— И?

— Люспите издържаха — сви рамене завлабът. — Странно, но съществото само потръпна от удара, а кинетичната енергия на муницията би трябвало поне да го събори на пода… Предполагам, че дракусът е преобразувал енергията в топлинна, защото широкоспектърните камери регистрираха нагорещяване на криловидните му крайници. Тоест, наистина служеха като радиатори за разсейване на топлина… Дракусът, впрочем, така и не се е опитвал да лети в бокса…

— Престанете да плещите несъществени неща, камрад! Отклонявате се от темата!

— Искам да кажа, че… създанието не е имало причини да се бои от картечницата, щом кожата му е бронирана.

Комисарят свирепо разду ноздри.

— Не ТОВА е важното, камрад. Обърни внимание накъде ГЛЕДА дребното чудовище, докато картечницата сочи между очите му!

— М-моля? Накъде гледа, какво искате да кажете?… В цевта гледа.

— Така ви се струва — контрольорът заговори по-тихо, но още по-зловещо. — Гледа всъщност право в камерата. Не тази, която прави записа, защото е маскирана. Гледа онази, която е на тавана на бокса. Давате ли си сметка какво значи това? Ликвидирайте тази гадина!

Няколко мига завлабът се опита да издържи взора на комисаря. Не успя, естествено.

— Официално ли ми нареждате да унищожа опитния обект? — сухо запита спецът, гледайки дланите си.

— Официално.

Прегърбен, спецът се приближи до щатния пулт на командната зала, над който имаше малки екрани за наблюдение и запис на изпълнението на екзекуциите. Отвори с ключ капака на панела. Отключи и по-малко капаче, под което се намираше червен бутон. Комисарят следеше пръстите му.

Спецът гледаше бутона. Посегна. Задържа. И изведнъж захлопна капачето, автоматичната брава щракна, закривайки спусъка на картечницата.

Спецът се обърна. Каза твърдо, но очите му шареха настрани:

— Искам потвърждение на нареждането от Ръководния ешелон в Централата на сектора ни. Имам право. Дракусът е ценен научен обект на изследване. Изучаването му е важно за Хегемониума. Не мога да поема отговорност да лиша Делото на Вечния от важен научен напредък, възможен скок в развитието ни…

— Спец… — каза Контрольорът през зъби. — Ти сам каза, че има проблеми с векторната комуникация. Колко, мислиш, че ще отнеме потвърждението на пълномощията ми?

— Имам право да поискам такова.

— Не ме слушаш какво ти говоря, спец. Аз пристигнах тук с векторен транспортер, след като девет пъти отлагаха рейса по маршрута към вашата воняща планетка! Девет пъти! В сектора имаме проблем, спец. Разни твои колеги-умници казват, че имало смущения във векторното поле. Но аз не съм тесен функционер. Аз съм бивш спец по космология и топология на хиперпространството. И такова нещо като „смущения във векторното поле“ е пълна дивотия и абсурд от рода на „суха водка“ или „репресиран без вина“. Тоест нещо, което не съществува в природата. Или поне в Устава и практиките на Хегемониума. Нещо СТАВА, спец. И това НЕЩО вероятно е свързано с вашата гадинка, която държите в разстрелния бокс, и с проклетите дракуси, за които в нашата вселена информацията е с крайно ограничен достъп, ако я има изобщо. Чуй ме, спец… преди четвърт смяна Централата на сектора изгуби комуникационна и телепортна връзка със СЕДЕМ вселени. А току преди да дойда, секна векториалът с периферния галактичен куп…

— Не искам да ви слушам — съобщи спецът. — Не ме въвличайте в поквара с пораженчески приказки. Провокацията ви няма да мине! За мен е обидно да ми правите подобни проверки, камрад комисар!…

— Идиот такъв — почти ласкаво произнесе Контрольорът. — Такива като теб не ги проверяваме, направо ги бесим в нашите изолатори. Обаче сега не ми е до проверки на твоята лоялност, ти, квалифициран вършител такъв. Сервус мозъчен. Интелектрон амортизиран. Отвори си очите за собствените си опити с дракуса. На мен не вярваш — повярвай на записите на лайняните си експерименти. Това създание — комисарят посочи, но не към екраните, а към щитовете-капаци върху прозорците, — тази твар малка, преди седмица се е излюпила. С вродени задръжки, неестествени за животно. Подръж я само седмица, като ѝ пускаш записи на информационните бюлетини на Хегемониума, и ще ти проговори с човешки глас. Имаш ЛИЧИНКА. ЛАРВА. БЕЗРАНГОВ… как беше на архаика… ДЕТЕ. БЕБЕ. Което се изправя срещу смъртта като герой от драматизациите за Вечния. Млък. Слушай и не крякай. Слушай, докато можеш. Докато АЗ мога да говоря. Имаш новородено същество… чиито ТТ-данни знаеш по-добре от мен. Питаш ли се КАКВО ли могат ВЪЗРАСТНИТЕ? За съжаление, ако ти кажа какво АЗ знам, че могат, ще трябва да те вкарам при дракуса и да ви застрелям и двамата. Казвам „за съжаление“, защото още си нужен на Хегемониума, макар че незаменими хора, знаеш, няма. Затова… убий гадинката, моля те. Убий я, докато родителите ѝ не са подушили местоположението на рожбата си.

Завлабът гледаше встрани. Двоумеше се. Контрольорът изръжма:

— Не ми ли вярваш, гад? АЗ не си вярвах докрай, преди да дойда в това смрадливо местенце, тая планетна система, в тоя коптор, в тая зала. Мислех, че са слухове. Провокации. Проверки. Контрол. Не са, спец. Това е реалният свят. Не чакай дракусите да дойдат. Убий малкото. То ги вика. Убеден съм. Нашите уреди не хващат писъка му за помощ… но то пищи. Нищо, че се пъчи пред картечницата. Страх го е. Гладно е. Иска да живее. Иска да брани разни малки животинки, хищни като него. Затова пищи. Убий го, преди възрастните да нахлуят…

Втрещеният спец колебливо посегна към капака на бутона.

Комисарят въздъхна с облекчение и посегна да избърше чело.

И тогава угасна осветлението.

В непрогледния мрак екнаха изненадани, стреснати вопли, които бързо се задавиха — в тъмното става още по-страшно, когато викаш. Поне в първия момент.

Шум от слепи, припрени движения. Трясък на нещо съборено. Изохкване. Груба физиологична ругатня. Още една — крамолна. За такава понижават в ранг. При предишни, неизкупени провинения — пъхат в бокс за изпълнение. Или ти навличат оранжев комбинезон на Декласиран.

— Спец?

— Контрольор?

— Какво става?

— Не знам. Късо съединение…

— Аха, късо, как пък не.

— Но защо не се активира аварийно захранване?!

— Защото нещо пие енергията от реакторите на пирамидополиса, ето защо…

— Нещо?… — гласът на учения като че бе възмутен.

Мракът бе лепкав и ужасно пуст. Комисарят имаше нужда да го запълни с нещо. С думи, например.

— Разследвах доклад от смежна вселена… — каза, следейки гърлото си да не издава квичене, а спокойни и стегнати слова. — Доклад за колапс и разгром на пирамидополисите и целите хегемониумни сектори там… Ликвидирахме очевидеца. За измяна, всяване на паника, разпространяване на лъжливи зловредни слухове, вражеска пропаганда, реакционна агитация, за саботаж и оповестяване на секретна информация. Да знаеш — ако се отървеш, същото те чака.

— Майната ти, комисар!

— Аха, майната ми. Хубав архаичен израз… Не я познавам — майната си. Ти не я познаваш. Никой в Хегемониума не си познава майната. Дракусите си знаят своите. И майни, и копелета. И държат да си изчистват сметките. Пият енергията на машините ни. Захлопват защитните ни не-полета. ТЯХ, щитовете, дават на късо, не електрическите мрежи. Изтърбушват линкори и вселенолети. Ти, спец, видя как става: пляааас!… с опашката. И край.

— Комисар, стегнете се!

Вопълът помогна на контрольора да се вземе в ръце. Дори му стана скучно, не просто спокойно. Отвърна лениво:

— Не звучиш мобилизиращо и героично. Още малко, и ще ревнеш, женчо… Бъди доволен, че не си в общите яруси… Охо!

Нещо тежко раздруса помещението. Земетръс? Да-да, земетръс. Пирамидополисите не помръдват при земетръс.

— Камрад контрольор, какво стана?!

Контрольорът не отвърна. Струваше му се, че едва-едва, съвсем мъждиво различава помещението. Сякаш осветено с много тъмночервена лампа. Аварийното осветление, което е автономно, всеки плафон — сам за себе си. Само че енергията в тях стига само за мъждукане, едва покриващо границата между инфрачервеното и прага на видимия спектър.

— Камрад контрольор?!

Писъците вече се надигат, задръжките падат. Отвъд звукоизолираните стени на ареста и военната зона, в ярусите на сградата-град върлува „адът“, архаично казано…

Контрольорът се извъртя към закритите с бронирани капаци прозорци към бокса и зачака. Бъди доволен, спец, бъди доволен, че ще свърши бързо…

Изобщо не се учуди, когато ноктеста лапа смачка отвътре щитовете като станиолени, а сетне в контролната заличка надникнаха две глави, далеч по-свирепи и едри от чутурката на дракусчето. Впрочем, то също надничаше, беше се покатерило по гърба на възрастните чудовища. Те се виждаха идеално — люспите им светеха. Засканираха с интелигентни, внимателни очи всеки човек в залата.

Комисарят съвсем спокойно чакаше да го забележат. Впрочем, не съвсем безучастно — беше му много любопитно какво ще последва.

А последва окото на дракуса, то се втренчи в неговите очи и бръкна през тях право в душата му.

Бележки

Векторна връзка — мигновена връзка за предаване на информация между различни вселени и субвселени; в редки случаи настъпва силна деформация на сигналите, като съобщенията практически се унищожават като информация, обикновено това е ефект от сериозно „запушване“ на даден векториал.

Векторен транспортер — автоматично средство за мигновено прехвърляне на товари и пътници между вселени, субвселени и отдалечени региони на една и съща субвселена.

Векториал (I знач.) — хиперпространствена мрежа за предаване на сигнали и маса без дезинтегриране на структурата ѝ. Векториалите действат двупосочно и изискват обмяна на равни по маса обекти, например транспортер, който се рематериализира (ин-телепортира) в точка В, след като е „тръгнал“ (дематериализирал се, екс-телепортирал се) от точка А. Като противоход от В към А се прехвърля равен по маса обект, друг транспортер или инертна маса. При невъзможност от обмяна на обекти по описаната схема настъпва временно „запушване“ на векториала, различно от разкалибрирането на телепортер при пътуване през него. Запушването може да трае цели стандартни месеци и не всякога е следствие на нарушаване на процедурата по обслужване на телепортала. Пълна дисперсия на противоходната енергия във векторното поле (хиперпространството), тоест „отпушване“, за даден векториал, настъпва минимум след 137 стандартни хегемонийски часа от момента на запушването.

Векториал (II знач.) — отделно направление, маршрут във векториала-мрежа.

Телепортер — входно-изходна точка на векториал. При всеки акт на обмяна на обекти между различни вселени, субвселени или отдалечени точки в пространството на една и съща субвселена, настъпва разкалибриране на апаратурата на телепортала, настройката трае минимум 9 ст.х. часа, като сроковете на привеждане на уредбата в готовност за ново прехвърляне не зависят от масата на прехвърляните обекти, а само от виртуалното разстояние, преодолявано от транспортираните материални обекти. Синхронизацията на процеса на телепортиране (обмяна на маса) става по векторна връзка, която практически не се влияе от обема предавана информация.

Скоков кораб — векторен транспортер с уредба за маневриране в космическото пространство и собствен векторен телепортал на борда, даващ възможност да се прехвърля в рамките на една субвселена или, при по-голяма мощност, да прониква трайно в съседни субвселени. СК може да използва и векториал-мрежата.

ВКСХ — военно-космически сили на Хегемониума

Вселенолет — по-висш клас скоков кораб, способен без стационарен телепортал и извън векториала-мрежа да преминава от една вселена в друга.

Вектор — еднопосочен векториал, обикновено периферен маршрут от векториал-мрежата. Векторът е способен да върне обект в обратна посока само след изтичане на 137 ст.х. часа, независимо колко бързо е калибриран телепорталът му.

Име (III знач.) — форма на постоянен идентификатор, отнесен към човешко същество. Архаично понятие, основаващо се на древното реакционно схващане за индивида като антагонист на колектива. Вечният доказва научно и неопровержимо, че индивидът има смисъл само и единствено като член на колектив и всяко откъсване е пагубно за морала, психиката, съзнанието и физическата цялост на отделния човек, приобщен към Хегемониума.

Хегемониум = Универсум + Хегемония — виж „Делото на Вечния“; „Заветите на Предвечния“; Общ устав на Хегемониума. Единствената прогресивна и диалектически възможна форма на съществуване на човечеството.

Речник на по-редките думи

Ал-Ринахаб — арабското название на Полярната звезда.

бреша — широка пробойна.

бруствер — (от нем.) насипи от пръст в отбранителни съоръжения, предназначени за защита от снаряди, за прикритие при наблюдение, за удобство при стрелба.

варе — недей.

Вер Шелард — Змейска земя.

ВРИД — временно изпълняващ длъжността.

гасщет — (нем.) кръчма, пивница.

грацилен — (мед.) слаб, с фина костна структура.

Ишчел — Свят на дъгите.

кома — опашка на комета.

либрационна точка — или точка на Лагранж: (астрон.) една от петте точки в орбитална система, където малък обект, на който въздейства само гравитационната сила, остава неподвижен спрямо два по-големи обекта.

опорни лъчи — лъчите на лазерно оръдие в режим на прицелване. На следващия етап им се подава мощност, необходима за унищожаване на обекта.

периточка — (астрон.) най-близката до даден обект (звезда, планета) точка от орбитата на друго тяло (луна, спътник), обикалящо около него.

стапел — (от холандски) съоръжение за построяване на кораб, от което впоследствие той се пуска на вода.

трос — корабно или алпинистко въже.