Смелите моряци

Глава X

Неразговорливият готвач на „Тук сме“ мислеше другояче. Той събра всичките си вещи, загъна ги в кърпа и пристигна с вързопа си на „Констанс“. Черният „доктор“ не търсеше по-висока заплата — за него нямаше значение къде ще спи. Беше му се присънило, че трябва да следва Харви до края на живота си. Опитваха се да го разубедят, говореха му, че между един негър от Кейп Бретон и двама негри от Алабама има доста голяма разлика. Най на края все пак въпросът беше решен от господин Чейн. Идеята да бъде назначен готвач или портиер развесели милионера. Хрумна му, че някой ден Харви ще има нужда от личен прислужник, а този доброволец щеше да бъде по-полезен от петима случайно наети хора. Затова беше хубаво да го оставят, въпреки че се наричаше Макдоналд и ругаеше на галски. Вагона щяха да върнат, в Бостън, откъдето трябваше да отведат негъра на Запад, ако той все още държеше на желанието си.

С „Констанс“, който Чейн дълбоко в себе си презираше, си отидоха и последните остатъци от света на милионерите и той се отдаде на дейна почивка. Глостър беше нов град на нова земя и той възнамеряваше да намери в него подслон, както по-рано намираше във всички градове от Снохомиш до Сан Диего, откъдето бе дошъл. Тук хората изкарваха прехраната си на кривата уличка, която служеше за кей и склад на кораби. Като бизнесмен той искаше да научи тази благородна игра. Хората казваха, че четири от всеки пет рибени кюфтета, които се сервират на неделната закуска в Нова Англия, идват от Глостър и за доказателство го затрупваха с цифри, изчерпателни статистически сведения за лодки, снаряжения, размери на кейове, инвестиран капитал, осолване, опаковане, фабрики, застраховки, надници, ремонт на кораби, печалби. Той води разговори със собственици на големи флотилии, чиито шкипери бяха нещо повече от наемни работници и чиито екипажи бяха почти изцяло сформирани от шведи или португалци. Съветва се и с Диско, един от малцината, които имаха собствен плавателен съд, и сравняваше неговите наблюдения с обширните си познания. Сядаше върху купчина вериги в някой от магазините за корабни принадлежности и задаваше въпроси с бодрото и неутолимо любопитство на западняк, а целия бряг се мъчеше да разбере „каква, по дяволите, е целта на този човек“. Ходеше в обществените застрахователни заведения и искаше обяснения за неразгадаемите знаци, които всеки ден нанасяха с тебешир върху една дъска. Това го свърза със секретарите на дружествата за защита на вдовиците на рибарите и на сираците от града. Те просеха безсрамно, като всеки от тях искаше да бие рекорда на своята институция. Чейн подръпваше брадата си и ги препращаше към госпожа Чейн.

Тя се настани в общежитие близо до източния край — някакво странно заведение, в което очевидно пансионерите се разпореждаха сами. Покривките бяха най-обикновени — на карета в бяло и червено. Наемателите явно се познаваха от години. Ако бяха гладни, можеха да стават посреднощ, за да си приготвят например зайци по уелски. На втората сутрин от престоя си госпожа Чейн свали диамантените си скъпоценности, преди да слезе на закуска.

— Те са изключително приятни хора — довери тя на съпруга си, — така непосредствени и приятелски настроени, независимо че почти всички са от Бостън.

— Това не е простота, майчице — възрази й той и отправи поглед към камъните зад ябълковите дръвчета, между които бяха опънати техните хамаци. — Това е нещо друго, което ние, което аз нямам.

— Не може да бъде — рече тихо госпожа Чейн. — Тук няма жени, чиито рокли да струват по сто долара. А защо ние…

— Зная мила. Ние имаме, разбира се, ние имаме. Мисля само, че това е стилът на Изтока. Добре ли се чувстваш?

— Не виждам много Харви, той е непрекъснато с тебе, но вече не съм така нервна както преди.

— Не съм се чувствал така добре, откакто Уили почина. Едва сега разбрах, че имам син. От Харви ще излезе свястно момче. Имаш ли нужда от нещо, мила? Да подложа ли възглавничката под главата ти? Добре, ние ще идем надолу към кея и там ще останем малко.

През тези дни Харви следваше баща си като сянка. Двамата често се разхождаха заедно и Чейн винаги намираше оправдание за това, че слага ръката си върху развитите рамене на Харви. Харви откри и се възхити от нещо, на което по-рано не беше обръщал внимание — странната сила на баща му да прониква в същността на нещата, които научаваше от хората по улицата.

— Как ги караш да ти разкажат всичко, без да споделяш мислите си? — запита го синът му, когато излизаха от склада за такелажни принадлежности.

— В живота си съм се срещал с доста хора, Харв. Предполагам, че вече съм се научил да ги преценявам. Познавам също така добре и себе си. — Те приседнаха на кея, съвсем близо до морето и той продължи: — Хората винаги могат да разберат дали човек сам си е пробил пътя. Само тогава те се отнасят с него като с равен.

— Както се държат с мене долу на кея на Улвърмън. Аз съм просто един от тях. Диско разказа на всички как съм си изкарвал надниците… — Харви простря ръце и разтърка дланите си. — Пак омекнаха — забеляза той тъжно.

— Нека останат така още няколко години, докато получиш образованието си. След това пак ще загрубеят.

— Да, предполагам — неохотно се съгласи Харви.

— Това остава на тебе, Харв. Можеш да се прислониш зад гърба на майка си, разбира се, да я тревожиш с капризите си и да опъваш нервите й с всякакви глупости.

— Така ли правех? — в гласа на Харви се почувства смущение.

Баща му се обърна към него и протегна ръка.

— Знаеш не по-зле от мен, че нищо няма да мога да направя от тебе, ако не постъпваш съвестно. Само с тебе все пак бих могъл да се справя, но няма да успея да изляза на глава с вас двамата — с тебе и с майка ти. Животът е твърде кратък.

— И това не е съвсем добре за мене, нали?

— Мисля, че до голяма степен вината е моя. А ако искаш да знаеш истината, до днес не си показвал кой знае какви способности. Така ли е?

— А-а! Диско мисли… кажи колко смяташ, че е струвало възпитанието ми досега?

Чейн се усмихна.

— Никога не съм водил сметка, но превърнато в пари — в долари и центове, излиза не четиридесет, а по-скоро петдесет хиляди, а може би и шейсет. Младите струват скъпо. Трябва да имат много неща, след това се уморяват от тях. Бащата само попълва чека.

Харви подсвирна, но дълбоко в себе си беше твърде доволен от мисълта, че възпитанието му е струвало така скъпо.

— И това е загубен капитал, нали?

— Само вложен капитал, Харв. Надявам се, че е вложен.

— Дори ако се сметне, че е трийсет хиляди, трийсетте долара, които спечелих, са само една хилядна от тях. Това е твърде нищожно — Харви загрижено поклати глава.

Чейн се разсмя така поривисто, че едва не падна от парапета във водата.

— Диско е спечелил много повече от Ден, след като Ден е преминал десетгодишната си възраст, а Ден ходи на училище само половин година.

— Да не би това да ти е целта?

— Не, нямам никаква цел. Просто не се чувствам особено доволен от себе си точно сега. Това е всичко… Заслужавам един хубав ритник.

— Не мога да го направя, приятелче. Ако бях устроен другояче, щял съм да го направя отдавна.

— Щях да го помня до края на живота си и никога нямаше да ти простя — каза Харви, облегнал брадичката си върху свитите в юмрук ръце.

— Точно така. Точно така бих постъпил и аз. Разбираш ли?

— Да. Грешката е моя и ничия друга. Както и да е, все нещо би трябвало да се направи.

Чейн извади пура от джоба на жилетката си, отхапа единия й край и запуши. Бащата и синът много си приличаха, тъй като брадата скриваше устата на Чейн, а Харви имаше орловия нос на баща си, близко поставените му черни очи и същите тесни черепни кости. С малко кафява боя той би представлявал наистина живописен червенокож от книгите с приказки.

— Отсега нататък — каза Чейн бавно — ще ми струваш между шест и осем хиляди на година, докато станеш пълнолетен. Тогава вече ще те наричаме мъж. Ще получаваш четиридесет, петдесет хиляди, освен това, което майка ти ще ти дава. Можеш да имаш камериер и яхта или някакво фантастично ранчо, където ще даваш вид, че развъждаш коне, и където ще играеш комар с приятелите си.

— Като Дори Тък? — усмихна се Харви.

— Да, или като двете момчета на Де Вятре, или като сина на Мак Куейд. Калифорния с пълна с такива. А ето ти и един пример от Изток.

Като изпускаше черна пара, луксозна яхта гордо навлезе в пристанището. Палубата на яхтата беше облицована с махагон, кабината обкована с никел, а над задната палуба беше опънат навес от раиран плат в розово и бяло. На мачтата се развяваше триъгълен флаг с емблемата на някакъв спортен нюйоркски клуб. Двама младежи, облечени в костюми, които те явно смятаха за морски, играеха на карти до салона, а няколко жени с червени и сини чадърчета се оглеждаха наоколо и се смееха шумно.

— За нищо на света не бих искал да съм на такава яхта и да ме подгони и най-невинният вятър. Няма никакъв парапет — забеляза критично Харви, докато яхтата намали ход, за да се настани и хвърли котва.

— Мислят, че така си прекарват времето най-добре. Ако искаш, мога да ти купя такава яхта, че и два пъти по-голяма, Харв. Как ти се струва такова нещо?

— Ами! През борда изобщо няма начин да се прехвърли лодка — каза Харви, който все още разглеждаше с голямо внимание яхтата. — Ако не мога да хвърля въже по-добре от него, ще си остана на брега… И какво, ако го направя?

— Да останеш на брега или какво?

— С яхта и ранчо. Да си живея на гърба на „стария“ и да се скрия зад гърба на мама, когато изпадна в беда — рече Харви и очите му проблеснаха.

— Е, в такъв случай би могъл да постъпиш при мене, синко.

— Десет долара на месец? — Очите му още веднъж блеснаха.

— Нито цент повече, докато не заслужиш, няма да можеш да разполагаш с парите си няколко години.

— По-скоро бих започнал да мета кабинета ви. Не са ли започнали така сума ти важни клечки? По-добре човек сега да получи нещо, отколкото…

— Зная, това е известно на всички. Но за тази работа мога да наема, който и да е. Аз самият направих същата грешка, като започнах.

— Трийсет милиона долара не си ли заслужават грешката? Аз бих рискувал за такава сума.

— Аз вече загубих известна част, но пък спечелих в друго отношение. Ще ти разкажа.

Чейн поглади брадата си, погледна гладката повърхност на водата, засмя се и заговори на Харви, сякаш гласът му идваше някъде отдалеч. Харви започна да осъзнава, че баща му разказва историята на своя живот. Той говореше спокойно, без да жестикулира и без да се вълнува. За тази история най-големите вестници охотно биха платили огромни суми. Това беше историята на четиридесетгодишната му неуморна дейност и в същото време история на Новия Запад, която тепърва предстоеше да бъде написана.

Историята започваше с едно сираче, което скитало бездомно и самотно из Тексас, и преминало, както става в приказките, през стотици най-различни перипетии. Момчето усетило миризмите на всички западни щати, пред очите му израствали градове, които в следващия сезон напълно западали. Чейн си припомняше за мъжеството на преселниците и затънтените, слабо населени лагери, които вече след много труд се превърнаха в общини. Чейн разказваше и за изграждането на трите железници, за умишления провал на четвъртата, за параходи, селища, общини, гори и мини, за хората от различни националности, които строели, разработвали, копали. Спомена за големи, невиждани богатства, които се пръскали пред очите или се изплъзвали най-случайно от ръцете им, когато трябвало да преминат от едно място на друго кога на кон, но по-често пеша. Понякога богат, понякога беден, ту тук ту там — моряк, железничар, предприемач, съдържател на общежитие, журналист, техник, търговски пътник, агент на фирма за недвижими имоти, политик, безделник, търговец на спиртни напитки, собственик на мини, спекулант, животновъд или скитник. Харви Чейн бил в постоянно движение — ту дързък, ту хладнокръвен, но винаги бодро крачещ към целта си и както сам казва — към славата и напредъка на своята страна.

Вярата никога не го напускала, дори когато достигнал крайния предел на отчаянието — вярата, която човек има, когато познава хората и живота. Говореше унесен сякаш на себе си за големия кураж, за изобретателността, които го бяха поддържали винаги. Историята беше така жива в спомените му, че той не промени тона си. Беше побеждавал враговете си, прощавал им беше така, както те го бяха побеждавали или му бяха прощавали в онези далечни дни. Беше молил, увличал след себе си, понякога извършвал дори насилие над градове, компании и синдикати, но винаги за тяхно добро. Беше пропълзял през планини и проломи с железопътни релси зад себе си. И във всички тези битки трябвало да издържи на опитите на противниците да сломят духа му.

Харви следеше разказа със затаен дъх, навел глава на страна, без да сваля очи от лицето на баща си. Вече се беше смрачило и червеният край на пурата осветяваше сбръчканите бузи и гъстите вежди на стария Чейн. Приличаше на локомотив, който щурмува тъмна местност — и гъста по една миля между всяко проблясване на локомотивната пещ, но този локомотив можеше да говори и думите разтърсиха момчето до дъното на душата му. Чейн допуши пурата и хвърли угарката. Двамата все още седяха в мрака над плискащата се вода.

— Никога досега не съм разказвал това — каза бащата.

— Нищо по-славно не съм чувал! — извика Харви.

— Ето всичко, което съм постигнал. Сега идвам до това, което не съм могъл да постигна в живота си. Може да не ти се стори много важно, но бих искал да остарееш като мене, преди да го откриеш. Аз, естествено, се справям с хората и в моята сфера никой не може да ме излъже, но — но, аз не съм в състояние да се състезавам с учен човек! Вярно през живота си съм понаучил това-онова, но смятам, че липсата на образование ми личи.

— Никога не съм забелязал — каза синът му с известна гордост.

— Въпреки всичко ще го забележиш, Харв. Ще го забележиш — щом като завършиш колежа. Мислиш, че не го съзнавам ли? Мислиш, че не се виждам в очите на хората, когато ме преценяват като „простак“. Всички бих ги удушил, да, но каква полза? Не бих казал, че те са кой знае колко по-образовани, но все пак стоят по-високо от мене. Сега шансът е пред тебе. Ти трябва да усвоиш цялата наука, защото ще живееш с хора, които са получили солидно и системно образование.

— А за мене какво остава? — въздъхна Харви. — Цели четири години в колеж! Бих предпочел да имам камериер и яхта!

— Нищо, синко — настояваше Чейн. — Ти влагаш капитала си, който ще ти донесе най-добри печалби, и мисля, че няма да намериш капитала ни намалял, когато станеш годен да го управляваш. Помисли си и утре сутринта ми кажи. Да побързаме! Закъсняхме за вечеря.

Тъй като това беше делови разговор, нямаше нужда Харви да казва на майка си за него и, естествено, Чейн се съгласи с мнението му. Но госпожа Чейн прочете това в очите им и я обхвана страх и малко ревност. Момчето, което някога я нагрубяваше, бе изчезнало. Това момче с напрегнат израз, което необичайно сериозно разговаряше с баща си, някак беше различно. Тя разбра, че говореха за бизнес, тема, извън нейните интереси. Съмненията й бяха разрешени, когато Чейн се върна от Бостън и й донесе нов диамантен пръстен.

— Какво вършите вие, двамата мъже, сега? — запита го тя с лека усмивка.

— Говорим, просто си говорим, майко, нищо лошо не става с Харви.

И наистина не ставаше. Момчето беше съставило договора съвсем самостоятелно. Железниците, обясняваше той сериозно, го интересуваха толкова малко, колкото и дървения материал, недвижимите имоти или мините. Това, за което копнееше, беше контролът над новозакупените параходи на баща му. По време на ваканция можеше да се занимава най-обстойно с работата на параходната компания. Харви зададе хиляди въпроси. Интересуваше се най-подробно за всичко — като се почне от тайните документи в сейфа на баща му и се свърши с влекача в пристанището на Сан Франциско.

— Споразумяхме се — каза най-после Чейн. — Естествено, че докато свършиш колежа, ще си смениш мнението най-малко двадесет пъти. Но ако останеш въпреки всичко с тези намерения, ще ти предам всички документи, както и цялата работа, за да я ръководиш сам. Как ти се струва това, Харв?

— Не, не си заслужава да разделяш такова преуспяващо предприятие. И без това в света има бясна надпревара. Диско казва, че кръвните роднини трябва да се държат колкото се може по-близо едни до други. Тогава тълпата не ги напада. Това е една от причините, казва той, да се повишават толкова цените. А знаеш ли, че „Тук сме“ потегля за Джорджис в понеделник. Те май не се застояват дълго на брега, нали?

— Ние също трябва да тръгваме. Изоставил съм работата си между двата океана и е крайно време да се връщам. Никак не ми се иска, не съм имал почивка като тази цели двайсет години.

— Не можем да си тръгнем, преди да изпратим Диско — каза Харви, — а в понеделник е Денят на загиналите. Нека да останем до тогава.

— Какъв е този мемориален ден? И в общежитието говорят за него — запита Чейн. И на него не му се искаше да разваля хубавите дни.

— Виж какво, доколкото разбирам, на този ден се свири и пее. Урежда се главно за курортистите. Диско не обича много този празник, защото тогава събират волни пожертвувания за вдовиците и сираците. Диско си има собствено чувство за чест и достойнство. Не си ли забелязал?

— А, да. На няколко пъти ми направи впечатление. Това е празник на града, така ли?

— Да, летен празник. Четат имената на удавените или на изчезналите при последните пътувания, произнасят речи, рецитират и така нататък. През това време, казва Диско, секретарите на Обществата за помощ се боричкат в задния двор за плячката. Истинският празник, казва той, е през пролетта. Тогава взимат участие и свещениците и по тези места все още няма летовници.

— Разбирам — каза Чейн с пълното и ясно разбиране на човек, свикнал от дете да уважава честолюбието на градските жители. — Ще останем за Деня на загиналите и следобед ще си тръгнем.

— Може би трябва да отида при Диско и да му кажа да доведе хората, преди да отплават. Аз, разбира се, ще остана с тях.

— А, така ли? — възкликна Чейн. — Аз ще бъда един от жалките курортисти, а ти…

— Аз съм от Бенкс, пълноправен обитател на Бенкс — извика Харви отзад и скочи в тролейбуса, който тръгваше, а Чейн продължи по пътя си с блажени мечти за бъдещето.

Диско нямаше вкус към обществените тържества, които се организираха с благотворителна цел, но отстъпи пред молбите на Харви, за когото празникът щеше много да изгуби, ако екипажът на „Тук сме“ нямаше да присъства. Диско обаче постави едно условие. Той беше чул — изненадващо е как всички мигновено научаваха какво става по крайбрежието — той беше чул, че „някаква“ актриса от Филаделфия щяла да вземе участие с изпълнението на песента „Пътуването на шкипера Айърсън“. Лично него актрисите го привличаха толкова, колкото и летовниците, но правото си е право и въпреки че той самият (тук Ден се изкикоти) веднъж беше сгрешил в преценката си, това повече не трябваше да се случва. Така Харви се върна отново в източен Глостър и изгуби половин ден, за да обясни на озадачената актриса, много известна по двете крайбрежия, грешката, която щеше да извърши. На края актрисата се съгласи, че искането на Диско беше справедливо.

От дългогодишен опит Чейн беше стигнал до убеждението, че всички обществени тържества са насъщна храна за обикновените хора. В горещата мъглива утрин той наблюдаваше забързаните на запад тролейбуси, пълни с жени в леки летни рокли и белолики мъже със сламени шапки, които с удоволствие бяха напуснали душните бостънски канцеларии. Пред пощата бяха струпани стотици велосипеди, официалните лица се суетяха и се поздравяваха важно и знаменцата едва-едва потрепваха в тежкия въздух.

— Майко — каза той изведнъж, — не ти ли напомня това Сиатъл, когато беше изгорен и трябваше отново да го възстановяват.

Госпожа Чейн кимна, тя също познаваше празненствата, които ставаха и на много места по западния бряг и ги сравняваше с това. Рибарите започнаха да се смесват с тълпата около градските врати. Тук имаше мургави португалци, жените им бяха с непокрити глави или в най-добрия случай носеха шалове, светлооки новошотландци и представители на други морски народи — французи, италианци, шведи и датчани с екипажите си от каботажните шхуни. Навсякъде имаше жени в черно, които поздравяваха с тъжна гордост, тъй като това е техният голям ден. Имаше и свещеници от най-различни вероизповедания и ранг — високопоставени духовници, дошли на почивка, скромни пастири от Църквата на Хълма, лютерански пастори, които някога са били моряци с обрасли като храсти бради, другари на екипажите от десетки лодки. Тук бяха и обществени благотворители, едри корабовладелци, дребни корабопритежатели, чиито плавателни съдове бяха заложени от кила до върховете на мачтите, банкери и морски застрахователни агенти, капитани на влекачи и на всякакви други лодки, такелажници механици, пристанищни носачи, търговци на сол, корабостроители и бъчвари и цялото разнородно население от крайбрежието.

Пъстрата разнородна тълпа се придвижваше към свободните седалки, а един чиновник от градската община, плувнал в пот, се грижеше за настаняването на публиката, извънредно горд от възложената му длъжност. Запознаха се с Чейн и взаимно преди няколко дни се харесаха.

— Е, господин Чейн, какво мислите за нашия град? Моля, госпожо, седнете, където ви е удобно. Предполагам, че и при вас на Запад стават подобни неща, нали?

— Да, но те са от по-ново време.

— Така е, разбира се. Трябваше да бъдете тук, когато честваха нашия двеста и петдесети рожден ден. Казвам ви, господин Чейн, старият град си има своите предимства.

— И аз така чувам. Всичко се плаща, разбира се. Но какво ще кажете за един град, който въпреки всичко няма първокласен хотел?

— Мини оттук наляво, Педро, има достатъчно места за всички. Е, това им разправям аз през цялото време, господин Чейн. На този празник се събират много пари. Не смятам, че една по-голяма сума може да ощети много такъв богат човек като вас. Това, което искаме, е…

Неочаквано тежка ръка се стовари на рамото му и зачервеният шкипер на каботажен кораб от Портланд го завъртя настрани.

— Защо по дяволите, събирате полицията и затваряте кръчмите в града, когато всички прилични хора са в морето? А? Градът е съвсем сух и мирише много по-лошо, откакто го напуснах. Във всеки случай можехте да отворите едно барче за газирани напитки.

— Това не личи да е навредило на сутрешната ти закуска, Карсен. По-късно ще ти обясня. Седни до вратата и си обмисли доводите, докато се върна.

— Какво значение имат моите доводи? В Микелон една каса шампанско е осемнадесет долара и… — Шкиперът се наведе и седна, а прелюдията, която засвири органистът, го накара да млъкне.

— Новият ни орган — обясни чиновникът гордо на Чейн. — Струва ни четири хиляди долара. Ще се наложи да увеличим данъците през следващата година, за да го изплатим. Няма да оставим свещениците само да проповядват я. Ето, нашите сирачета ще пеят в хора. Жена ми ги учи. По-късно пак ще се видим, господин Чейн. На трибуната имат нужда от мене.

В този миг в залата прозвучаха звънливите детски гласове, високи, ясни и искрени.

Жените в залата се облегнаха назад, за да слушат по-добре, повтарящите се тонове изпълваха въздуха. Госпожа Чейн и жените около нея задишаха начесто. Тя едва ли е предполагала, че в света има толкова много вдовици. Очите й инстинктивно затърсиха Харви. Той намери другарите си от „Тук сме“ и стоеше с тях в края на тълпата между Ден и Диско. Чичо Солтърс се бе върнал предишната нощ заедно с Пен от Памлико Саунд и го посрещна с подозрение.

— Твоите хора още ли не са дошли? — изсумтя той. — Какво правиш тук, млади човече?

„Вие, морета и течения, бог да ви благославя: хвалете го и го възхвалявайте вечно!“

— Не ти ли изглежда добре? — запита Ден. — Той си е тук на мястото, както и ние, както всички останали.

— Но не в тези дрехи — изръмжа Солтърс.

— Затваряй си устата, Солтърс — каза Диско. — Жлъчта отново се връща в тебе. Стой си на мястото, Харв.

Когато химнът свърши, на трибуната излезе един от членовете на градската община. Ораторът поздрави всички с „добре дошли“ в Глостър и между другото посочи с какво Глостър превъзхожда останалия свят. След това спомена за морското богатство на града и за цената, която трябва да бъде заплатена за тазгодишния улов. А по-късно щяха да чуят имената на умрелите — сто и седемнадесет души. Вдовиците се спогледаха. Глостър не притежаваше някакви големи мелници или фабрики, с които да се гордее. Неговите синове работеха на надница, която морето можеше да им осигури, и всички знаеха, че нито Джорджис, нито пък Бенкс са пасища за говеда. Най-многото, което хората на брега можеха да направят, е да помогнат на вдовиците и сираците. След като направи няколко общи забележки, той използува възможността да благодари от името на града на онези, които, водени от висок обществен дух, се бяха съгласили да вземат участие в празненството.

— Ненавиждам тези молби — измърмори Диско. — Това не дава вярна представа на хората за нас.

— Хората трябва да имат четири ръце, за да успеят при възможност да спестят нещо — отговори Солтърс. — Разбира се, тази просия е срамна работа. Вземи си бележка от това, млади момко. Богатствата се задържат за кратко време и ако започнеш да ги пръскаш по разни луксове…

— А какво става, когато се загуби всичко, всичко? — запита Пен. — Тогава какво трябва да се направи? Веднъж аз — воднистосините очи се задвижиха нагоре-надолу, като че ли търсеше нещо, към което да прикове погледа си, — веднъж прочетох, в някаква книга мисля, че беше за една лодка, от която всички се издавили, освен един и той ми каза…

— Глупости! — прекъсна го Солтърс. — Чети по-малко, а обръщай повече внимание на храната си и така ще можеш сам да си изкарваш прехраната, Пен.

Харви, притиснат сред рибарите, имаше чувството, че по гърба му пълзят мравки, все едно че го тресеше треска, която започваше от основата на врата и стигаше до петите. Беше му студено, въпреки задушния ден.

— Тази ли е артистката от Филаделфия? — запита Диско, загледан навъсено към естрадата. — Нали се разбрахме да не пее песента на стария Айърсън, Харв?

И наистина тя изпя не „Пътуването на Айърсън“, а една балада за рибарското пристанище Бриксъм, около което буря настигнала през нощта риболовните кораби, а на брега жените запалили огън, за да спасят мъжете и синовете си.

— Охо! — възкликна Ден през рамото на Дългия Джек. — Трябва да е било много страшно.

Прекрасният глас на актрисата затрогна присъстващите. Когато тя запя как измокрените до кости моряци се хвърлили към брега, а живите носели на ръце умрелите си другари и в светлината на огъня питали:

или:

по всички пейки сърцата на хората забиха лудо.

Актрисата се поклони, но едва-едва се чуха ръкопляскания. Жените търсеха кърпичките си, а много от тях бяха вперили насълзените очи към тавана.

— Хм — изсумтя Солтърс, — ако беше в театър, това щеше да струва на всекиго по долар, а може би и по два. Някои хора, разбирам, могат да си го позволят. На мене ми се струва като истинско прахосничество… А как, по дяволите, капитан Барт Едуърдс е успял да се добере дотук?

— Не го спирайте — каза един човек от Ийстпорт зад него, — той е поет и се готви да каже нещо свое. Идва оттам, откъдето дойдохме и ние.

Той не напомни, че капитан Едуърдс цели пет години се е борил да му позволят да изпълни поемата си в Деня на падналите във войните. Организационният комитет се отнасял с насмешка към молбите на капитана, докато най-после те му дотегнали дотолкова, че за да се отърве, предоставил на поета най-после възможност да осъществи своето желание. Когато застана старият човек на естрадата, облечен в най-хубавите си дрехи, неговото простодушие и възторг спечелиха слушателите още в самото начало. Публиката изслуша търпеливо трийсет и седемте стиха с най-подробни описания на гибелта на шхуната „Джоън Хаскен“ при Джорджис по време на буря през 1867 година. Старецът завърши, възнаграден от всички присъстващи със сърдечен възглас.

На един бостънски репортер дойде чудесната идея да публикува епичната поема и интервю с нейния автор. Капитан Барт Едуърдс, бивш ловец на китове, корабостроител, рибар и поет, в своята седемдесет и трета годишна възраст постигна всичко, към което се беше стремил цял живот.

— Според мене всичко това е умно и вярно написано — забеляза човекът от Ийстпорт. — Ходил съм по тия места, за които той е писал, бил съм там и мога да подпиша с две ръце, че всичко, което разправя, е самата истина.

— Мисля си, че Ден би могъл да напише тия стихове преди закуска, и то само с една ръка — обади се Солтърс, за да защити честта на Масачузетс. — Съгласен съм, че момчето е доста образовано, особено като за човек от Мейн. Но все пак…

— Сигурно с чичо Солтърс ще се случи нещо лошо през следващото пътуване. За пръв път чувам похвала от него — смееше се Ден. — Какво става с тебе, Харв? Защо утихна така? Лицето ти е въззелено!

— Не зная какво ми е! — отговори Харви. — Имам чувството, че вътрешностите ми са твърде големи за тялото ми. Като че ли съм претъпкан. Треперя от студ.

— Разстройство? Пфу! Много лошо. Ще почакаме, докато мине четенето, и тогава ще тръгнем, за да хванем отлива.

Жените, загубили мъжете си това лято, бяха застинали по местата, сякаш очакваха да бъдат разстреляни в упор, тъй като знаеха какво щеше да последва. Летните пансионерки, облечени в розови и сини блузи, които се подсмиваха през цялото време, докато капитан Едуърдс четеше поемата си, станаха отведнъж сериозни и оглеждаха лицата на присъстващите глостърски жители, за да разберат защо всички замлъкнаха. Рибарите се устремиха напред. Онзи градски чиновник, който беше разговарял с Чейн, изникна на естрадата и започна да чете годишния списък на загиналите, разделяйки го по месеци. Нещастните случаи от миналия септември бяха не много и повечето — чужденци. Гласът му отекваше в притихналата зала.

— Не, от Огъсти, Мейн — извика нечий глас.

— Обаче е тръгнал от Сейнт Джонс — каза четящият. Съгласно направената забележка той нанесе поправка с молив на края на листа и продължи:

Една от облечените в черно жени извика и почти изгуби съзнание. Госпожа Чейн слушаше с широко отворени очи, отметна глава назад и се задавя от хълцания. Майката на Ден, която седеше вдясно, се спусна към нея. Четенето продължаваше. Когато стигнаха януарските и февруарските случаи, ударите станаха по-чести. Вдовиците едва дишаха.

Жена му издаде слаб стон, както стенат ранените малки животни. После изведнъж заглуши стенанията си и като се олюляваше, напусна залата. Месеци наред напразно се беше надявала, тъй като понякога ставаха чудеса и се случваше някой да се загуби с лодка и после да бъде спасен от случаен кораб. Сега обаче тя загуби и последната си надежда и Харви видя как един полицай спира файтон, за да я отведе в къщи.

— До депото е само петдесет цента — започна да се пазари файтонджията, но полицаят го спря с ръка. — То аз така и така отивам натам. Скачай вътре. Добре, Елф, но следващия път няма да ме спираш, когато фаровете ми не са запалени. Разбираш ли?

Страничната врата затисна струята ярка слънчева светлина и Харви отново обърна очи към четеца на безкрайния списък.

И така нататък, и така нататък. В гърлото на Харви застана буца, а стомахът му напомняше деня, когато падна от парахода.

Откъм дъното на салона се чу още един тих, сърцераздирателен стон.

— Тя не трябваше да идва, не трябваше да идва — прошепна с мъка Дългия Джек.

— Не се отпускай, Харв — прошепна Ден. Харви повече нищо не чу, потъна в някаква тъмнина, изпъстрена с огнени петна. Диско се наведе напред и каза нещо на жена си. С едната си ръка тя прегръщаше госпожа Чейн, а с другата стискаше ръцете й.

— Отпуснете главата си надолу — прошепна тя.

— Ще дойда след минутка.

— Не мога! Не мога! О, оставете ме… — госпожа Чейн не знаеше какво да каже.

— Трябва — повтори госпожа Трууп. — Момчето ви току-що припадна. Случва се понякога, особено докато не са станали истински мъже. Искате ли да се погрижите за него? Можете да излезете от тази страна. Съвсем тихо. Елате с мене. Е, стига, мила, и двете сме жени. Трябва да се грижим за нашите мъже. Елате.

Рибарите на „Тук сме“ веднага се притекоха на помощ и отнесоха побледнелия треперещ Харви на една пейка в преддверието.

— Помогнете на майка му — забеляза госпожа Трууп, докато майката се наведе над момчето си.

— Как предполагате, че той е издържал всичко това? — се обърна възмутено госпожа Чейн към мъжа си, който до този миг не беше проговорил нито дума. — Това е ужасно, ужасно. Не трябваше да идваме. Глупаво беше, че дойдохме. Защо не пишат за тези неща във вестниците, където трябва? По-добре ли си, миличък?

Това наистина засрами Харви.

— Нищо ми няма — отговори той, като се опита да се изправи на крака и да се усмихне. — Може да е от нещо, което съм ял на закуска.

— Сигурно е от кафето — каза Чейн, чието лице беше застинало в твърдо изражение, като че излято от бронз. — Няма повече да се връщаме там.

— Смятам, че ще е по-добре, ако отидем до кея — рече Диско. — Тук стана много задушно от тези португалци, а въздухът ще освежи госпожа Чейн.

Харви заяви, че никога не се е чувствал по-добре през живота си, но чак на кея на Улвърмън, когато видя „Тук сме“, разтоварена от пристанищните носачи, неразположението му изчезна и го обзе странна смесица от гордост и тъга. Някакви други хора, най-вече курортисти, се забавляваха в малки платноходи или пък се любуваха на морето от края на вълнолома, но той достигаше до нещата някак си отвътре, а нещата бяха твърде много, за да бъдат обхванати наведнъж. Въпреки това му се искаше да седне и да заплаче, тъй като малката шхуна щеше да потегли съвсем скоро. Госпожа Чейн плака през целия път и разказваше нещо на госпожа Трууп, която я милваше като малко дете, а Ден, който не беше гален, откакто навърши шест години, подсвиркваше край тях.

И ето познатата група — Харви се чувстваше като древен мореплавател — се качи на старата шхуна, която се удряше в закотвените наоколо лодки. Харви с ръце отблъсна бързо кърмата от вълнолома и тя се плъзна покрай кея. На всеки му се искаше да каже нещо важно, но никой не беше в състояние да измисли каквото и да е. Харви поръча на Ден да се грижи за ботушите на чичо Солтърс и да изтеглят от водораслите котвата на Пен, а Дългия Джек пожела на Харви да не забравя уроците му по мореплаване. Шегите се губеха в присъствието на две жени, а и трудно е да се пошегуваш, когато зелената вода на пристанището увеличава разстоянието между двама добри приятели.

— Горе кливерът и фокът! — извика Диско, хванал щурвала. Вятърът поде шхуната. — Ще се видим пак, Харв. Не зная защо, но ще си мисля много за тебе и твоите хора.

Корабчето се отдалечи. Гласовете вече не се чуваха. Изпращачите седнаха, за да видят как шхуната ще излезе от пристанището. Госпожа Чейн все още плачеше.

— Стига, мила моя — каза госпожа Трууп. — Такава си е нашата женска участ. Няма да ви олекне много, ако плачете. Бог знае, че никога не ми е направил някое голямо добро, но той знае, че съм имала много неща, за които съм могла да плача, но не съм плакала.

След няколко години на западния бряг на Америка по улицата в лепкавата морска мъгла вървеше млад човек. От двете страни се издигаха богаташки къщи, построени от дърво, което имитира камък, и с врати от ковано желязо. Когато младежът застана пред една от тях, до него се появи още един млад човек, който яздеше скъп чистокръвен кон.

— Здравей, Ден!

— Здравей, Харв!

— Похвали се с нещо, какво става с тебе?

— Е, през следващото пътуване ще бъда втори офицер. А ти не завърши ли учението в твоя загубен колеж?

— На път съм. Да ти призная, Лелънд Стенфорд Джуниър не може да се сравни със старата „Тук сме“. През есента ще започна да си изкарвам сам прехраната.

— Искаш да кажеш с нашите параходи?

— Разбира се. Почакай, ще ми паднеш в ръцете, Ден. Като се заловя със старата търговска линия, ще ви науча как се работи.

— Ще видим — каза Ден с братска усмивка, когато Харви скочи от коня и го покани да влезе. — Затова ти изпратих телеграмата. Кажи нали докторът не е някъде наблизо? Някой ден ще удавя този смахнат негър заради проклетите му шеги.

Чу се тих смях и от мъглата изникна с ликуваща усмивка бившият готвач на „Тук сме“, за да поеме поводите на коня. Той не позволяваше на никой друг да се грижи за Харви.

— Гъска като на Бенкс, а, докторе? — запита Ден.

Но черният ясновидец не счете за нужно да отговори, преди да потупа Ден по рамото и за двадесети път да изграчи старото предсказание в ухото му:

— Господар-слуга. Слуга-господар — каза той. — Спомняш ли си, Ден Трууп, какво ти казах някога на „Тук сме“?

— Е, няма да отрека, че вече нещата наистина изглеждат така — засмя се Ден. — „Тук сме“ беше прекрасна шхуна и на нея за добро или лошо дължа много — на нея и на татко.

— И аз също — добави Харви Чейн.