Смелите моряци

Глава III

След дълбокия сън, прояснил духа, ума и сърцето, човек отива на закуска с вълчи апетит. Момчетата изпразниха цяла тенекиена чиния със сочни парченца риба — същите кървящи парчета, които готвачът беше събрал през нощта. После измиха съдовете и на големите, които вече бяха излезли на риболов, нарязаха свинско за обеда, измиха бака, напълниха лампите, извадиха въглища и вода за кухнята и провериха предния трюм, където държаха припасите. И днес времето беше чудесно, — меко, приятно и ясно. Харви дишаше с пълни гърди.

През нощта бяха надошли много шхуни и осеяха морето навред с платна и лодки. Далеч на хоризонта се стелеше димът на презокеански параход и помрачаваше синевината, а на изток се открояваха платната на друг голям кораб. Диско Трууп пушеше до покрива на кабината, с едно око следеше лодките наоколо, а с другото — една муха на главната мачта.

— Когато татко се държи по този начин, значи, обмисля нещо много важно — прошепна Ден, — решава нещо много важно за всички ни. Залагам си надницата и дела, че скоро ще хвърлим котва. Татко познава треската и цялата флотилия знае, че той я познава. Виждаш ли как ни следват, постепенно и съвсем невинно, но се промъкват и ловят риба близо до нас? Тази е „Принц Лебо“ от Четъм. Още от снощи се мъкне след нас. А ей там, онази голямата, с кръпка на предното платно и нов кливер е „Кери Питмън“ от Западен Четъм. Няма дълго да задържи платната си, освен ако късметът й от миналия сезон не се обърне. Нищо друго не прави, освен че дрейфува. Няма котва, която да може да я задържи… Когато татко пуфка дима така на малки колелца, той изучава рибата. Ако сега го заговорим, ще се вбеси. Последния път, когато го пресякох, взе един ботуш и го запрати по мене.

Захапал лула между зъбите си, Диско Трууп рееше напред невиждащ поглед. Както казваше синът му, той изучаваше рибата — използваше опита и знанията си за Бенкс против плаващата в собствените си води треска. Той приемаше натрапчивото присъствие на чуждите шхуни като признание на силата си. Но тъй като работата все пак се свеждаше до пари, по-добре би било, ако се изплъзне и закотви кораба на място, където нямаше да има други, докато станеше време да се отиде до „Девата“ — онова оживено място, където рибата изскачаше отвсякъде. Диско Трууп си мислеше и за времето, за ветровете, теченията, храната и за други най-дребни неща, свързани с улова на десеткилограмовата треска и, което е за отбелязване, самият той започваше да прилича на треска. Най-после извади лулата от устата си.

— Тате — прошепна Ден, — ние свършихме каквото трябваше. Не може ли да поизлезем малко? В това време може да се улови нещо.

— Но не с тези червени дрехи, нито с мокрите кафяви обувки. Дай му нещо по-подходящо.

— Татко е доволен, това оправя нещата — радостно каза Ден и задърпа Харви към кабината. В това време Трууп тръгна надолу по стълбата с ключ в ръка. — Татко държи резервните ми дрехи там, където може да ги наглежда, защото мама казва, че съм разсеян.

Той затършува в едно долапче и след три минути Харви се издокара с рибарски ботуши, които стигаха до средата на бедрата му, с дебел син пуловер, доста кърпен по ръкавите, чифт плетени ръкавици с един пръст и непромокаема шапка.

— Сега вече заприлича на моряк — каза Ден. — Хайде, по-бързо!

— Дръжте се наблизо — извика им Трууп — и не се движете много сред другите лодки. Ако някой ви попита какви са плановете ми, кажете истината, тъй като нищо не знаете…

Една малка лодка с надпис „Хети С.“ се поклащаше отзад до шхуната. Ден сръчно я отвърза и леко скочи върху дъските на дъното й. Харви тромаво падна след него.

— Така не се скача в лодка — забеляза Ден. — Ако имаше вълнение, щеше да отидеш право на дъното. Трябва да се научиш да скачаш.

Ден нагласи халките на греблата, седна на предната седалка и започна да следи движенията на Харви. Момчето се беше учило да гребе в басейните на Едирондекс и гребеше по женски, но леките весла се различаваха много от твърдите два и половинметрови морски гребла, които затъваха в малките вълни. Харви дишаше тежко.

— Късо! Греби накъсо! — извика Ден. — Ако гребеш така спънато, ще обърнеш лодката, в каквото и да е море. Лодката е чудесна, нали? Много я обичам.

Малката лодка беше безукорно чиста. На носа й имаше малка котва, две дамаджани с вода и към седемнадесет сажена тънко кафяво въже за въдици. На кнехта, точно под дясната ръка на Харви, до един неугледен чук се намираше рупор, къс харпун и още по-къса дървена пръчка. Няколко въдици с много тежки топчета и двойни кукички за треска, всички грижливо завити на квадратни блокчета, бяха забодени на мястото си до планшира.

— Къде са мачтата и платното? — запита Харви, чиито ръце започнаха да се изприщват.

Ден се засмя.

— Рибарските лодки нямат платна. Трябва да се гребе, но не много силно. Не ти ли се иска да имаш такава лодка?

— Сигурно баща ми би могъл да ми купи една-две такива, ако поискам — отговори Харви. — Досега той беше твърде зает, за да помисли за семейството си.

— Така е. Забравих, че баща ти е милионер. Но ти вече не се държиш като милионерче. А лодката, снаряжението — говореше Ден, като че тя беше китоловна лодка, — струват много пари. Мислиш ли, че баща ти би ти дал лодка — така, само за забавление?

— Не бих се учудил. Това може би е единственото нещо, за което не съм го молил.

— Сигурно скъпо излизаш на вашите! Не плъзгай така, Харв. Трябва да гребеш накъсо, защото морето никога не е съвсем спокойно…

Трас! Веслото удари Харви под брадичката и го събори назад.

— Тъкмо това щях да ти кажа. Аз също трябваше да се науча. Когато започнах, бях едва на осем години.

Харви отново зае мястото си намръщен, тъй като челюстта го болеше.

— Няма смисъл да се ядосваш, казва татко. Той казва, че ако правим грешки, ние сме си виновни. Нека да опитаме тук. Манюел ще ни стори малко място.

„Португалецът“ се люлееше над водата цяла миля напред, но когато Ден изправи едното весло, той размаха лявата си ръка три пъти.

— Трийсет сажена (петдесет и пет метра) — каза Ден, нанизвайки солена мида на куката. — Вземи въдицата. Слагай стръвта като мене, Харв, и внимавай да не я оплетеш.

Въдицата на Ден излетя много преди Харви да успее да усвои тайната на нанизването на стръвта и да метне своята във водата. Лодката се носеше леко по вълните. Нямаше смисъл да се хвърля котва, докато не се намери удобно място.

— Идваме! — извика Ден и по раменете на Харви се посипаха пръски. В същия миг една голяма треска плесна и удари отстрани лодката. — Голяма е, Харви, много голяма. Под ръката ти е! Бързо!

Очевидно не ставаше въпрос за рупора, затова Харви подаде чука на Ден, който ловко зашемети рибата, преди да я изтегли в лодката, и дръпна куката с късата дървена пръчка, която наричаше „моряшка пръчка“. Тогава Харви почувства подръпване и започна да тегли старателно.

— Недей, това са ягоди! — извика той. — Гледай!

Куката се беше заплела в китка ягоди — от едната страна червени, а о другата бели, съвършена имитация на този земен плод, с изключение на това, че нямаха листа и че цялото стъбло беше тънко и грапаво.

— Не ги пипай! Недей…

Предупреждението дойде твърде късно. Харви ги беше хванал с куката и им се възхищаваше.

— Ох! — той нададе вик и пръстите му се сгърчиха, като че ли беше сграбчил сноп коприва.

— Сега знаеш какви са ягодите на дъното. Татко казва, че нищо, освен риба не се пипа с голи ръце. Хвърли ги настрани и сложи стръв. Не се зазяпвай, това няма да ти помогне. Всичко се отразява на надницата.

Харви се усмихна при мисълта за десетте долара и половина на месец и се чудеше какво би казала майка му, ако го видеше как виси над перилото на една рибарска лодка по средата на океана. Тя изживяваше мъчително разходките му до езерото Саранак и между другото Харви си спомни съвсем ясно как се забавляваше с притесненията й. Изведнъж въдицата се размърда в ръцете му и го ожули през плетените ръкавици.

— Голяма е, дай й място, защото е силна — извика Ден. — Ще ти помогна.

— Не, недей — озъби се Харви, като потегли въдицата. — Това е първата ми риба. Да не е кит?

— Сигурно е камбала. — Ден погледна надолу във водата и приготви големия чук за всеки случай. Нещо бяло и кръгло проблясваше в зелената вода. — Залагам си заплатата и дела, че тежи над петдесет кила. Сам ли си решил да я изтеглиш?

Кокалчетата на Харви се бяха разранили и разкървавили, тъй като ги беше ударил в перилото, лицето му придоби тъмночервен цвят от прекомерна възбуда и напрежение; целият беше потен и полузаслепен от взиране в осветените от слънцето вълнички, които кръжаха бързо около движещата се въдица. Момчетата се измориха преди камбалата, която имаше предимство през следващите двадесет минути. Най-после огромната риба беше извадена и прибрана в лодката.

— Първият ти късмет — каза Ден, избърсвайки челото си — Случва се веднъж на сто пъти.

Харви загледа нашарената със сиви петна риба с неописуема гордост. Беше виждал подобни риби много пъти на мраморни плочи в магазините, но никога не му бе идвало на ум да попита как са дошли там. Сега вече знаеше. Всяко мускулче на тялото го болеше от умора.

— Ако татко беше тук — каза Ден, като дърпаше въдицата заедно с Харви, — той щеше да познае простите белези. Рибата става все по-дребна и по-дребна, а ти хвана може би най-голямата за цялото пътешествие. Забеляза ли вчерашния улов — беше само от едри риби, но нямаше камбала. Като я види татко, веднага ще разчете знаците. Татко казва, че всяко нещо около Бенкс си има знаци, стига човек да умее да ги разгадава. Татко е много по-проницателен и от най-умния човек.

Докато разговаряха, чуха изстрел от борда на „Тук сме“ и една празна кошница се издигна нагоре.

— Казах ли ти нещо, а? Викат ни всички. Татко е измислил нещо, иначе никога нямаше да наруши риболова по това време на деня. Обърни лодката, Харв, ще трябва да гребем назад.

Намираха се откъм наветрената страна на шхуната, готови да се понесат с лодката по спокойното море, когато викове за помощ ги отведоха на половин миля до Пен, който се въртеше бързо около една определена точка подобно на гигантски воден бръмбар. Малкият човек се отдръпваше и приклякваше с огромна енергия, но към края на всяка маневра лодката се завърташе, а въжето я спираше.

— Ще трябва да му помогнем, иначе тук ще цъфне и ще завърже — каза Ден.

— Какво става? — запита Харви. Той се намираше в един нов свят, където не можеше да се налага над по-възрастните от него, а трябваше смирено да задава въпроси. А и морето беше безкрайно и невероятно спокойно.

— Котвата се е оплела. Пен редовно ги губи. През това пътуване вече е загубил две — при това на пясъчното дъно, и татко обеща, че ако загуби още една, ще му даде келег. А това съвсем ще разстрои Пен.

— Какво е келег? — заинтересува се Харви, който имаше неясната идея, че това може би е някакво моряшко название, нещо като изтезанията в приказките.

— Голям камък вместо котва. Сигурно на носа на някоя лодка ще видиш такъв камък и цялата флотилия знае какво означава той. Рибарите много тежко го понасят, а Пен никога не би могъл. Той ще бъде като куче със завързана тенекиена кутия на опашката. Толкова е чувствителен. Здрасти, Пен. Пак ли загази? Стига с твоите номера. Изправи се и дръж въжето право напред — нагоре и надолу.

— Тя не мърда — изрече запъхтяно малкият човек. — Никак не мърда и истина ви казвам досега опитвах какво ли не.

— Я, какво е това гнездо напред? — запита Ден, посочвайки към купчина непохватно оплетени запасни весла и въжета.

— А, това ли? — гордо обясни Пен. — Това е испански брашпил. Господин Солтърс ми показа как да го направя, но и с него лодката не може да помръдне.

Ден се наведе ниско, за да скрие усмивката си, подръпна веднъж-дваж въжето и котвата веднага поддаде.

— Дърпай, Пен — каза той усмихнат, — защото може отново да се заплете.

Оставиха го. Няколко пъти Пен им благодари, а тъжните му сини очи се взираха вторачено в шиповете на малката котва, около която здравата се бяха вплели водорасли.

— Слушай, Харв — рече Ден, когато никой не можеше да ги чуе. — Пен не е съвсем в ред. Но не е опасен. Просто умът му се е изчерпал. Ясно ли ти е?

— Ти ли мислиш така или баща ти? — запита Харви, като се наведе към веслата си. Той разбра, че вече привиква да ги движи по-лесно.

— Тук татко не греши. Наистина Пен е доста смахнат. Не точно това, но е безобиден идиот. Вече гребеш добре, Харв. Казвам ти това, защото трябва да го знаеш. Някога той е бил моравски проповедник. Истинското му име е Джейкъб Болър, татко ми е разправял, и живеел с жена си и четирите си деца някъде из Пенсилвания. Веднъж Пен ги взел със себе си на моравски събор — нещо като лагер, и преспали само една нощ в Джонстаун. Чувал ли си за Джонстаун?

Харви се замисли.

— Да, чувал съм. Но не зная по каква причина.

Върти се някъде в главата ми редом с Ештъбула.

— На двете места е имало големи бедствия, затова, Харв. Е, и в тази единствена нощ, когато Пен и семейството му спали в хотела, Джонстаун бил унищожен. Срутила се стената на един язовир, станало наводнение, течението понесло къщите, те се удряли една в друга и потъвали. Виждал съм снимки. Нещо ужасно. И преди Пен да разбере какво става, пред очите му потънало цялото му семейство. И оттогава акълът му престанал да работи. Смътно си спомня, че в Джонстаун нещо се е случило, но бедният не си спомня точно какво и ето защо винаги е учуден и усмихнат. Когато го срещнал чичо Солтърс, който по това време отишъл в град Елигейни, той не знаел кой е и не се сещал какъв е бил. Половината роднини на майка ми живеят разпръснати в Пенсилвания и зимно време чичо Солтърс ги навестява. Та той почти осиновил Пен, понеже добре знаел какво се е случило, отвел го на изток и му дал работа във фермата си.

— Да, снощи, когато лодките им се сблъскаха, чух, че нарича Пен фермер. Чичо ти Солтърс фермер ли е?

— Дали е фермер! — извика Ден. — Оттук до Хетръс няма достатъчно вода, която би могла да измие пръстта от ботушите му. Той беше фермер и винаги ще си остане такъв. Истински фермер. Знаеш ли, Харв, виждал съм този човек как обръща едно ведро, сяда на него, взима в ръце бъчвичката за вода и се движи пръстите по нея, като че ли дои крава. Такъв фермер е той. И така, Пен и той въртяха фермата. Тя се намираше нагоре към Екзетър. Тази пролет чичо Солтърс я продаде на един евреин от Бостън, който искал да си построи лятна къща, и взе цяла купчина пари за нея. И така двамата умопобъркани живееха много пестеливо, докато един ден църквата, към която принадлежал Пен — моравската, го открила къде е. Моравските братя писали на чичо Солтърс. Не зная точно какво са писали, но чичо Солтърс полудял. Той е член на епископалната църква, но ги оставил, без каквито и да е обяснения по този въпрос. Отговорил им, че няма да отстъпи Пен, на който и да е проклет моравец в Пенсилвания или където и да е другаде. Тогава дойде при татко и доведе Пен със себе си. Това стана преди два курса. Каза му, че той и Пен трябва да излязат в морето за риба заради здравето си. Сигурно се е сетил, че моравците няма да търсят Джейкъб Болър из Бенкс. Татко се съгласи, тъй като чичо Солтърс лови риба от цели трийсет години в промеждутъците, когато не работеше с патентни торове. Той купи една четвърт от „Тук сме“. Пътуването подейства така добре на Пен, че татко свикна да го взима. Някой ден той ще си спомни за жената и децата си, и за Джонстаун, тогава може и да умре от мъка, така смята той. Не споменавай Джонстаун, нито пък такива неща на Пен, защото чичо Солтърс може да те хвърли право в морето.

— Бедният Пен! — измърмори Харви. — Никога не би ми минало през ум, че чичо Солтърс се грижи за него, като ги гледам как се карат.

— Въпреки всичко, аз обичам Пен и ние всички го обичаме — каза Ден. — Може би трябваше да го изтеглим на буксир, но преди това исках да ти кажа тези неща.

Те вече приближиха шхуната, другите лодки останаха по-назад.

— Няма нужда да се вдигат лодките, това може да стане и след вечеря — каза Трууп от палубата. — Веднага почваме да солим. Слагайте масата, момчета!

— Дълбокомислено — намигна Ден, като тръгна да подготвя нещата за осолването. — Гледай лодките — още от сутринта си точат зъбите. Всички чакат татко. Виждаш ли ги, Харв?

— Струва ми се, че всички са еднакви — и наистина за човек, който не е моряк, люлеещите се шхуни наоколо изглеждаха досущ подобни една на друга.

— Но не са. Оная жълтата с наклонения бушприт е „Пражка надежда“. Шпикер й е Ник Бреди, най-лошият човек в Бенкс. Така ще кажем, когато стигнем Големия риф. А по-нататък е „Окото на деня“. Собственици са й двамата Джералд. Тя е от Херуич, бърза е. Обаче татко е способен да намери риба и сред гробище. А другите три отстрани са „Меги Смит“, „Роуз“ и „Идит Уолън“, всички от нашия край. Сигурно утре ще срещнем „Аби М. Дийринг“, нали, татко? Те всички идват откъм плитчините Куиро.

— Утре няма да видим много лодки, Дени — когато Трууп наричаше сина си Дени, това означаваше, че старият беше доволен. — Момчета, тук е претъпкано — продължи той, като се обърна към екипажа, докато мъжете се катереха на борда. — Ще ги оставим да слагат голяма стръв и да ловят, малко риба. — Той погледна улова в кошарата. Учудващо беше колко малко риба имаше там. Освен камбалата на Харви, останалата риба тежеше към седем килограма и половина.

— Изчаквам — прибави той.

— Ще трябва сам да се справиш с това, Диско, тъй като не виждам никакви знаци — каза Дългия Джек, разглеждайки ясния хоризонт.

И все пак след половин час, докато все още осоляваха, мъглата на Бенкс падна „между риба и риба“, както казваха те. Тя се спускаше непрекъснато и на вълни, извиваше се като кълба пушек около безцветната вода. Безмълвни, мъжете спряха да солят. Дългия Джек и чичо Солтърс започнаха да вдигат котвата; брашпилът скърцаше, докато мокрото конопено въже се захвана. Манюел и Том Плат им помогнаха. Котвата излезе с въздишка, а платното се изду, докато Трууп закрепваше щурвала.

— Горе кливера и фока! — извика той.

— Нагоре в мъглата — извика Дългия Джек, който бързо се справи с кливера, докато другите повдигаха тракащите, звънтящи рингове на фока; утлегарът скърцаше, а „Тук сме“ си пробиваше път, носена от вятъра, и потъваше във въртящата се бяла завеса.

— Вятърът следва мъглата — каза Трууп.

За Харви всичко беше така чудесно, че не можеше да се изрази с думи, а най-хубавото от всичко, че не се чуваха никакви заповеди, освен рядкото промърморване на Трууп, който завършваше с „браво, сине!“

— Никога ли не си виждал как се вдига котва? — Том Плат запита Харви, който зяпаше към мокрия фок.

— Не. Къде отиваме?

— Преди да е изминала седмица, откакто си с нас, трябва да разбереш, че сме тръгнали да ловим риба и да закотвим кораба. Сега всичко ти е ново, но не се знае какво може да ни се случи. Например аз, Том Плат, никога не съм мислил…

— Това е по-добре от четиринайсет долара на месец и куршум в корема — обади се от щурвала Трууп. — Отпусни малко кливера!

— Предпочитам доларите — отвърна морякът от бойния кораб, който оправяше големия кливер с дървена рейка, завързана за него. — Но не мислехме за парите, когато отивахме на война с „Мис Джим Бък“. На излизане от Бофърт, при Форт Мейсън, се изсипа градушка от гранати върху кърмата и над главите ни забушува истинска буря. Ти къде се намираше тогава, Диско?

— Тук или някъде наоколо — отговори Диско, — печелех си хляба в дълбоките води и избягвах южните капери4. Съжалявам, че не мога да ти осигуря гореща стрелба, Том Плат, но предполагам, че вятърът ще ни догони, преди да стигнем източния бряг.

Откъм носа на кораба сега се чуваше постоянно удряне и тропане, следвано от плътен тъп звук, който идваше от струйките вода, които дрънкаха по бака. От такелажа се стичаха лепкави капки и хората се оттегляха откъм подветрената страна на кабината — всички, освен чичо Солтърс, който стоеше вдървено на предния люк и гледаше опарените си ръце.

— Предполагам, че рейките ще издържат — каза Диско, поглеждайки с едното око към брат си.

— Аз мисля, че това няма да стане в никакъв случай. Какъв смисъл има да хабим платната? — отговори фермерът — моряк.

Щурвалът едва забележимо играеше в ръцете на Диско. След няколко секунди свистящият гребен на една вълна се стовари върху шхуната диагонално, удари чичо Солтърс и го намокри от глава до пети. Той се изправи, изтръска се и отиде напред, където го настигна друга вълна.

— Виждаш ли как татко го гони из цялата палуба — каза Ден. — Чичо Солтърс си мисли, че неговата четвърт част са платната. През последните две пътувания татко го оставя да се къпе. Ей! Хвана му цаката! — Чичо Солтърс се беше подслонил при предната мачта, но го удари още една вълна. Лицето на Диско беше така безизразно, както и кръгът на щурвала.

— А може да е по-добре, ако се закрепят с щати, Солтърс — каза Диско, като че ли не беше видял нищо.

— Опъни си тогава старото платно — извика жертвата сред дъжд от пръсти. — Само не обвинявай мене, ако стане нещо. Пен, я слез долу и си изпий кафето. Трябва да имаш повече разум и да не се мотаеш по палубата в такова време.

— Сега ще сърбат кафе и ще играят на дама цяла вечност — каза Ден, когато чичо Солтърс избута Пен в предната кабина. — Изглежда, че всички ще правим това известно време. Няма нищо по-празно от стоенето тук, когато не се лови риба.

— Хубаво, че го каза, Дени — извика Дългия Джек, който обикаляше и се чудеше с какво да се развлече. — Съвсем забравих, че имаме нов пътник на борда. Няма мързел, който въжето да не може да излекува. Прехвърли го насам, Том Плат, да го науча.

— Този път вече не е мой ред — се изкикоти Ден. — Трябва сам да се научиш. Татко започна да ме учи с края на едно въже.

В продължение на един час Дългия Джек се разхождаше след жертвата си нагоре-надолу и учеше Харви, както казваше на „неща, които трябва да знае всеки рибар дори ако е сляп, пиян или сънува“. На седемдесеттонна шхуна с една мачта няма много принадлежности, но Дългия Джек притежаваше дарба да обяснява. Когато искаше да привлече вниманието на Харви към фаловете на форпика, той забиваше пръстите си в тила на момчето и държеше така половин минута. Той наблягаше върху разликата между носа и кормилото част на кораба, като разтъркваше носа на Харви, изминавайки няколко фута по дължината на утлегара, и указанията за всяко въже се запечатваха в главата на Харви с края на самото въже.

Урокът щеше да бъде по-лесен, ако палубата беше съвсем пуста. Но там, изглежда, имаше място за всичко, освен за хора. Напред лежеше брашпила с неговите тали, вериги и конопени въжета, които правеха придвижването крайно неудобно: коминът на бака, буретата при люка на бака за събиране на черния дроб на рибата, зад тях беше утлегара, а прикритието на главния люк заемаше цялото пространство, което не се използваше за помпите и кошарите за риба. След това идваше гнездото за лодките, откъдето халките за привързване към пристана се удряха в квартердека, отзад се намираше кабината, наоколо бяха разхвърляни ведра и най-различни неща, а най на края се издигаше осемнадесетметровия утлегар, който разделяше шхуната надлъжно, и те трябваше да се навеждат всеки път, когато им се налагаше да минат на другата страна на кораба.

Том Плат, който не можеше да не се намеси, реши да се възползва от случая и започна да обяснява надълго и нашироко платната и рейките на стария „Охайо“.

— Не обръщай внимание на думите му, слушай какво аз ти казвам, невинно момче. Том Плат, не обърквай момчето с празни приказки за „Охайо“

— Ще го унищожите за цял живот, като започнете да му обяснявате предна и задна част на кораба по този начин — застъпи се Том Плат. — Дайте му възможност да разбере няколко основни принципа. Плаването е изкуство, Харви, и аз бих ти показал, ако се бяхме покачили на марса…

— Знам си аз работата. А с приказки ще го убиеш ти. Млъквай най-сетне, Том Плат! Сега след всичко, което казах, как ще свиеш фока, Харви? Помисли си, преди да отговориш.

— Ще го изтегля натам — каза Харви и посочи към подветрената страна на кораба.

— Накъде! Към Северния Атлантически океан?

— Не, към утлегара. След това ще прехвърля въжето назад, както ми показа…

— Не така — намеси се бързо Том Плат.

— Тихо! Той се учи и още не е усвоил добре всички названия. Продължавай, Харви.

— А, не, това беше рифът. Ще захвана с кука такелажа за рифа, след това надолу…

— Смъкни платното, дете! По-ниско! — рече Том Плат с професионална загриженост.

— Ще наведа отвора и ще издигна фала — продължи Харви. Тези термини се бяха запечатали в съзнанието му.

— Сложи ръката си върху него — каза Дългия Джек.

Харви се подчини.

— Ще го сваля, докато примката на въжето допре до задното, не, това е халката, докато желязната халка слезе до долу. След това ще я вържа, както ми каза, а най-после ще издигна фала на форпика отново.

— Забрави халката на халса, но с течение на времето ще ти помогнем да се научиш. За съществуването на всяко въже на борда има основателни причини, иначе нямаше да бъде тук. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Тези долари, с които ти пълнят джобовете, малки пътнико, за да можеш сам да преплуваш от Бостън до Куба и да казваш, че Дългия Джек те е научил. Сега ще се разходим малко наоколо, аз ще питам за въжетата, а ти ще посочваш с ръка всяко от тях.

Той започна и Харви, който се чувстваше съсипан, се упъти бавно към посоченото въже. Краят на друго въже го удари по ребрата и почти му извади въздуха от дробовете.

— Когато имаше собствена лодка — провикна се Том Плат, който го следеше със строг поглед, — можеш да се влачиш колкото си искаш. Но дотогава ще изпълняваш всички заповеди бегом. Я повтори още веднъж, да видим как става!

Харви се беше разгорещил от упражненията и последното го изпоти от глава до пети. Сега изглеждаше особено хубав. Беше син на много богат и умен човек и на твърде чувствителна жена, която постоянно го глезеше и по такъв начин превърна почти в магарешки инат твърдостта на характера му. Той погледна към другите мъже и видя, че дори Ден не се усмихва. Очевидно това влизаше в ежедневието, въпреки че беше ужасно уморително. Затова бързо преглътна забележката, въздъхна и се захили. Със същия ум, който по-рано използваше да се налага на майка си, сега прецени, че никой на борда, освен може би Пен не би изтърпял това. Човек научава много и от тона на другите. Дългия Джек назова половин дузина въжета и Харви танцува по палубата като змиорка при отлив и следеше с едно око Том Плат.

— Много добре. Добре направено — насърчи го Манюел. — След вечеря ще ти покажа една малка шхуна, която изработвам сам. Така ще научиш още по-добре всички въжета.

— За обикновен пътник е наистина отлично — забеляза Ден. — Татко току-що каза, че ще се научиш да си изкарваш хляба, преди да успееш да се удавиш. Това е твърде голяма похвала от негова страна. Ще те науча на още много неща, когато сме на вахта следващия път заедно.

— Високо! — изръмжа Диско, взирайки се в мъглата, която се спускаше чак до носа. На три метра отвъд кливера нищо не се виждаше, а отстрани се нижеше безкрайна върволица от тежки, бледосиви вълни, които мълвяха и си шепнеха една на друга.

— Сега ще те науча на нещо, на което Дългия Джек не може да те научи — извика Том Плат и взе от един сандък на кърмата дълбоководен лот, вдлъбнат в единия край, намаза вдлъбнатината с говежда лой и тръгна напред.

— Ще те науча да пускаш Синия гълъб. Шууу! — Диско завъртя щурвала така, че шхуната спря, а Манюел, на когото Харви помагаше (и беше много горд с това), спусна в един миг кливера върху утлегара. Лотът запя дълбока монотонна песен, докато Том Плат го въртеше в кръг.

— Продължавай, човече — обади се Дългия Джек нетърпеливо. — В тази мъгла няма да се доближим много до остров Файър. И без никакви трикове!

— Не ревнувай, Голуеецо. — Отпуснатият лот цопна в морето, докато шхуната бавно се издигаше над вълните.

— Въпреки всичко това прилича на трик — каза Ден. — Дълбоководният лот за нас е единственият уред да измерваме дълбочината, защото в мъглата нищо не се вижда. Какво ще кажеш, татко, колко фута е дълбоко тук?

Лицето на Диско се отпусна. Уменията и честта му бяха заложени в това бягство от рибарската флотилия, а той се славеше като ненадминат мореплавател, който и с вързани очи се ориентира сред Бенкс.

— Ако не се лъжа, шейсет — отговори той и погледна малкия компас на прозореца на кабината.

— Шейсет — пропя Том Плат, който дърпаше и навиваше дългото мокро въже.

Шхуната отново ускори ход.

— Дигай! — заповяда Диско след четвърт час.

— Как ти се струва? — прошепна Ден и погледна гордо Харви. Но Харви беше твърде горд със собствените си действия, за да може тъкмо сега нещо друго да му направи впечатление.

— Петдесет! — каза бащата. — Предполагам, че сме точно над падината на Грийн Бенк, където дълбочината е 50–60 сажена.

— Петдесет! — изръмжа Том Плат. Те едва го виждаха в мъглата. — Удря се на един ярд като мидите при Форд Мейсън.

— Слагай стръв, Харв — каза Ден и се наведе с въдица над водата.

Шхуната сякаш се движеше напосоки през мъглата. Предното й платно плющеше бясно. Мъжете изчакваха и наблюдаваха момчетата, които започнаха да ловят риба.

— Хей! — Въдиците на Ден се размърдаха върху нашареното с резки перило. — Как по дяволите татко усети рибата? Помогни тук, Харв. Този път е голяма. Трябва да се намушка и с кука — те започнаха да дърпат заедно и извадиха десеткилограмова треска с оцъклени очи. Куката беше влязла право в стомаха й.

— Гледай, цялата е покрита с малки рачета — извика Харви, като я обърна.

— По дяволите, и рачета вече се появиха — извика Дългия Джек. — Диско, хвърляй по едно око към кила.

Котвата потъна, рибарите заработиха с въжетата и всеки от тях зае мястото си на фалшборда.

— Ядат ли се? — попита задъхан Харви, докато теглеше друга треска, също така посипана с рачета.

— Разбира се. Когато са покрити така, това означава, че са били на лов заедно с хиляди други като тях, а когато толкова бързо поемат стръвта, значи, че са гладни. Няма значение как ще сложиш стръвта. Ще налапат дори и гола кука.

— Чудесно! — извика Харви, след като измъкнаха рибата от водата. Тя се задъхваше и пляскаше, почти цялата набодена от куките, както Ден беше казал. — Защо не можем винаги да ловим риба така, вместо да излизаме с другите лодки?

— Винаги можем, докато започнем да солим. Когато изхвърляме главите и вътрешностите, отпадъците плашат рибата и я връщат чак до Фънди. Но сега вече никой не лови риба по този начин. Мисля, че тази вечер рибата тук ще се свърши. Когато теглим рибата така, гърбът боли повече, отколкото когато сме в лодката, нали?

Работата беше доста трудна. И наистина, когато се лови риба с лодка, треската се движи по морето и до последния момент тежестта й се поема от водата, при това вие, така да се каже, сте на същото ниво. А тук от водата до палубата на шхуната рибата се тегли във въздуха, навеждаш се над фалшборда, притискаш корема си. Опасен и рискован е този риболов. Когато рибата престана да кълве, бяха наловили цяла грамада.

— Къде са Пен и чичо Солтърс? — запита Харви, изтърси слузта от мушамата си и внимателно завъртя нагоре въдицата, подражавайки на другите.

— Иди да пиеше кафе и ще видиш.

В бака масата беше свалена под жълтата светлина на лампата, закачена на кукички за един стълб. Без да обръщат внимание нито на рибата, нито на времето, двамата мъже седяха пред разтворената табла. Чичо Солтърс ръмжеше при всеки ход на Пен.

— Какво става? — запита чичото, когато видя Харви, подпрял едната си ръка на перилото при върха на стълбата, да виси и крещи на готвача.

— Огромни риби и то много — цели купища — отвърна Харви, подражавайки на Дългия Джек. — Как върви играта?

Долната челюст на малкия Пен се отпусна.

— Той за нищо не е виновен — озъби се чичо Солтърс. — Пен е глух.

— Играят на дама, нали? — запита Ден, когато Харви се заклатушка към задната част на кораба с тенекиено канче кафе. — Това ни освобождава от чистене тази вечер. Баща ми е справедлив човек. Те ще чистят тази вечер.

— А докато те чистят, двете момчета, които всички познаваме, ще приготвят стръвта и мрежите — каза Диско, който въртеше щурвала с дяволска сръчност.

— А-а, предпочитам да чистя, татко.

— Не се съмнявам. Но във всеки случай няма да чистите. Хайде на колене! На колене! Пен ще боде, а вие двамата ще слагате стръв.

— Защо, по дяволите, тези глупави момчета не ни предупредиха, че ще ни прекъснеш играта? — мърмореше чичо Солтърс, тътрейки се към мястото си на масата за осолване. — Този нож е невъзможно тъп, Ден.

— Ако шумът от спускането на котвата не успее да те разсъни, май ще трябва да си наемеш юнга само за да те буди — каза Ден, който ровеше сред мрежите във ведрата, захвърлени към наветрената страна, при кабината. — Харви, не искаше ли да слезем долу да приготвим стръвта?

— Слагайте стръвта, където сте, където сте. Не вярвам долу да свършите по-добра работа.

Това означаваше, че момчетата трябваше да слагат за стръв части от вътрешностите на треската, след като тя се изчисти — което е по-лесно, отколкото да бъркат с голи ръце в малките бъчвички със стръв долу. Ведрата бяха пълни с грижливо подредени въжета, като на всеки няколко фута имаше по една кука. Да се провери всяка кука, да й се наниже стръвта, при това да се разпредели така, че да може да лети добре във въздуха, когато се хвърли от лодката — всичко това е цяла наука. Ден се справяше отлично и на тъмно, без да гледа, докато Харви все набождаше пръстите си на кукичките и оплакваше съдбата си. Ден изхвърляше сръчно куките, сякаш бяха в ръцете на стара мома, която плете дантела.

— Научих се да слагам стръв на брега още преди да се науча да ходя — каза той. — Но както и да е, това си е пипкава работа. Татко! — Този вик беше оправен към люка, където Диско и Том Плат соляха. — Колко мрежи ще ни трябват?

— Три. Побързайте!

— Във всяко ведро въжетата са дълги по 550 метра — обясни Ден. — Достатъчно за една вечер. Ох! Как се набодох. — Той пъхна пръста в устата си. — Казвам ти, Харв! Колкото и пари да ми дават в Глостър, не бих се хванал на редовен риболовен кораб. Може да са модерни, но да се слага стръв, това е най-тежката, най-мръсна и най-ниско платена работа на земята.

— Не мога да си представя какво представлява истинското риболовство, щом това не е — забеляза Харви намръщено. — Всичките ми пръсти се нарязаха като парцали.

— Пфу? Това е един от проклетите таткови опити. Той самият не лови риба с мрежа, освен ако няма особено основателни причини за това. Той ги знае. Затова ни кара да слагаме стръв. Ще видиш, като извадим мрежите. Ще бъдат препълнени с риба.

Пен и чичо Солтърс изчистиха всичко, както бе наредил Диско, но и момчетата им помогнаха. Веднага след като мрежите със стръвта бяха приготвени, Том Плат и Дългия Джек, които изследваха с фенер вътрешността на една лодка, ги взеха, напълниха ведрата с малки боядисани рибарски шамандурки и прехвърлиха лодката в морето. На Харви то се стори изключително бурно.

— Те ще загинат. Натъпкаха лодката като товарен влак — извика той.

— Ще се върнем, чакайте ни — каза Дългия Джек. — И само ако мрежите се оплетат, ще има да ни помните.

Лодката се издигна върху гребена на една вълна и точно когато изглеждаше, че в следващия момент ще се разбие в шхуната, тя се плъзна по ръба на вълната и бе погълната от лепкавата тъмнина.

— Дръж тук и звъни непрекъснато — каза Ден и подаде на Харви връвта на камбаната, която висеше точно зад брашпила.

Харви звънеше с все сила, защото съзнаваше, че от него зависят два живота. А Диско, който беше в кабината и драскаше в корабния дневник, съвсем нямаше вид на убиец и когато отиваше на вечеря, се усмихна сухо на възбудения Харви.

— Нищо не му е на времето — рече Ден. — Дори ти и аз можехме да хвърлим тези мрежи. Те се отдалечиха само толкова, колкото да не прережат въжето на котвата. А всъщност нямат нужда от камбана.

— Бим! Бам! Бум! — продължаваше да звъни Харви, като от време на време разнообразяваше камбанния звън с барабанни удари. Това продължи около половин час. Най-сетне отстрани се чу вик. Манюел и Ден се спуснаха към куките на лодбалката5. Дългият Джек и Том Плат изскочиха заедно на палубата. Имаха такъв вид, сякаш целият Северен Атлантически океан се беше стоварил върху гърбовете им. Лодката ги последва във въздуха и се стовари шумно.

— За малко не свършихме — каза Том Плат, докато водата се стичаше от него. — Дени свърши добра работа.

— На банкета ще имаме удоволствието да бъдем във вашата компания — прибави Дългия Джек. Водата жвакаше в ботушите му, той подскачаше като слон и ненадейно перна Харви през лицето с ръката си, все още в мушамена ръкавица… — Ще окажем чест на втората смяна с присъствието си.

Четиримата слязоха на вечеря. Харви се нахрани здраво със задушена риба, пържена риба с картофи и лук и заспя дълбоко, малко след като Манюел извади от един сандък модела на „Луси Холмз“, първия кораб, с който беше тръгнал по море, и започна да обяснява кое въже за какво служи. Харви не помръдна, когато Пен го сложи в леглото.

— Трябва да са нещастни, много нещастни майка му и баща му, които мислят, че е умрял — промълви Пен, като се взираше в лицето на момчето. — Да изгубиш дете — живо дете!

— Стани оттук, Пен — рече Ден. — Иди отзад и си довърши играта с чичо Солтърс. Кажи на татко, че ще дежуря заради Харви, ако няма нищо против. Съвсем е изтощен.

— Много добро момче — намеси се Манюел, като събу ботушите си, след което изчезна в сянката на долната койка.

Ден се засмя, но смехът му завърши с хъркане.

Навън беше мъгливо и ветровито. Мъжете удължиха вахтите си. Камбаната известяваше смяната им. Шхуната с мъка си пробиваше път, борейки се с вълните. Коминът съскаше и пращеше, когато пръските вода стигаха до него. Момчетата спяха, а в същото време Диско, Дългия Джек, Том Плат и чичо Солтърс, всички поред се разхождаха по палубата — назад, за да нагледат щурвала, напред, за да проверят дали котвата държи, или да отпуснат още малко въжето, та да не се протърка, или за да се взират в неясния й отблясък при всяко завъртане.