Смелите моряци

Глава IX

Колкото и голяма да е скръбта на един мултимилионер, той като всеки най-обикновен работник трябва да продължава своята работа. В края на юни Харви Чейн, старши, пристигна на източния бряг, за да посрещне една съсипана, не на себе си жена, която ден и нощ бълнуваше, че синът й се дави в зелената морска вода. Той я обгради с лекари, опитни медицински сестри, масажистки и компаньони, които лекуваха чрез внушение, но всичко беше безполезно. Госпожа Чейн лежеше и стенеше или разказваше с часове за момчето си на всеки, който проявеше желание да я слуша. Тя вече нямаше син, как щеше да живее занапред? Често я занимаваше въпросът, дали е мъчителна смъртта на удавника, и съпругът й се страхуваше, да не би да се реши да направи някакъв подобен опит със себе си. За своята собствена мъка той говореше малко — едва ли осъзнаваше нейната дълбочина, докато веднъж откри, че прелиства календара на бюрото си с въпроса: „Има ли смисъл да продължавам?“

Никога досега не се бе съмнявал, че един ден, когато момчето завърши колежа, той ще го притисне до себе си и ще го въведе в тайната на богатството си. Тогава това момче, мислеше той, както всички много заети бащи, щеше веднага да стане негов съратник, помощник и съдружник. Щяха да се занижат прекрасни години, в които улегналият възрастен мъж и дръзкият младеж щяха да осъществяват заедно грандиозни проекти. Сега това момче беше мъртво — загубено в морето, както можеше да се случи и с някой от моряците шведи, които пътуваха на корабите му, пренасящи чай. Жена му умираше или може би нещо по-лошо ставаше с нея. Самият той, смазан от армията медицински сестри, доктори, прислужници и обслужващи, отчаян от променливостта на нейните неспокойни капризи, нямаше сили да се изправи срещу многобройните си врагове.

Той настани жена си в новия си, недовършен още палат в Сан Диего, където тя и обкръжаващите я заемаха отделно крило. Обикновено Чейн прекарваше деня в кабинета си, обширна стая с веранда, заедно със секретаря и машинописката, която беше едновременно и телеграфистка. Четирите компании, собственици на железниците на Запад, водеха помежду си война за цените, в която той трябваше да вземе участие. В дървообработващите му лагери в Орегон беше започнала унищожителна стачка. Законодателната власт в щата Калифорния не симпатизираше на производителите и се готвеше да започне открита война срещу тях.

Ако времето беше друго, той щеше да приеме битката, преди да е започнала, и тогава борбата щеше да бъде безогледна. Ала сега седеше отпуснат, черната му мека шапка беше паднала над носа. Едрото му тяло изглеждаше прегърбено в широките дрехи. Погледът му се рееше от върховете на обувките към китайските джонки в залива и той разсеяно отговаряше на въпросите на секретаря си, който разтваряше съботната поща.

Чейн разсъждаваше какво би му струвало да се откаже от всичко и да се оттегли. Притежаваше големи застраховки, беше си осигурил кралска рента, можеха да живеят в някои от именията му в Колорадо в тесен кръг (това би се отразило добре и на жена му), или да речем във Вашингтон или на някой остров в Южна Каролина. Човек трябваше да забрави намеренията, които не можеше да осъществи. От друга страна…

Ненадейно тракането на машинописката престана. Момичето впери очи в секретаря, който беше пребледнял.

Той подаде на Чейн телеграма, изпратена от Сан Франциско:

Бащата изтърва телеграмата, облегна глава на бюрото и задиша тежко. Секретарят се спусна за доктора на госпожата. Докторът завари Чейн да се разхожда напред-назад.

— Какво, какво мислите за това? Възможно ли е? Има ли някакъв смисъл? Нищо не мога да разбера — извика той.

— А аз разбирам отлично — каза докторът. — Губя седем хиляди долара на година — това е всичко. — Той си припомни борбата за частна практика в Ню Йорк, която беше изоставил под властната молба на Чейн. С въздишка му върна телеграмата.

— Смятате ли, че може да й кажем? Ако е някаква измама…

— Какъв смисъл има да ви мамят? — отбеляза хладно докторът. — Това може да се провери. Съвсем съм сигурен, че момчето ви е живо.

Влезе прислужницата-французойка, чието високомерно държание отговаряше на голямата й заплата.

— Госпожа Чейн каза, че трябва незабавно да дойдете. Тя смята, че не сте добре.

Господарят на трийсет милиона наведе покорно глава и последва Сюзън. Тънък висок глас викаше от горната площадка на стълбата от бяло дърво:

— Какво има? Какво се е случило?

Вратите не успяха да задържат вика, който миг по-късно разтърси затихналата къща, когато Чейн съобщи новината на жена си.

— Всичко е наред — усмихна се докторът. — Може би единственото медицинско твърдение в романите, което съдържа някаква истина, е, че от радост не се умира, госпожице Кинзи.

— Зная. Сега ще трябва да върша много неща. — Госпожица Кинзи беше от Милуоки, говореше без заобикалки и макар че мислите й бяха заети повече със секретаря, предусети, че я очаква доста работа. Той разглеждаше внимателно голямата карта на Америка на стената.

— Милсъм, тръгваме с частния вагон за Бостън. Уредете връзките! — извика Чейн надолу по стълбите.

— И аз така смятах.

Секретарят се обърна към машинописката и очите им се срещнаха. Погледът й беше изпълнен с очакване, въпреки че тя не беше съвсем уверена в неговата досетливост. Той обаче й посочи да се премести до телеграфа, както генерал дава знак за започване на действията. След това прекара ръка през косата, загледа се в тавана и започна да диктува, докато белите пръсти на госпожица Кинзи се обръщаха към цяла Америка.

— До К. Х. Уейд, Лос Анджелис. „Констанс“ е в Лос Анджелис, нали, госпожице Кинзи?

— Да — госпожица Кинзи кимна между чукането, а секретарят гледаше часовника си.

— Готова ли сте? Изпратете „Констанс“ — частния вагон и уредете да тръгне оттук в неделя навреме, за да бъде готов следващия вторник за връзка с Ню Йорк, Лимитед на 16-та улица в Чикаго.

Чук — чук — чук!

— Няма ли по-добро разрешение от това?

— Засега не. Това им осигурява шестдесет часа оттук до Чикаго. Няма да спечелят нищо, ако тръгнат направо на изток. Готова ли сте? Уредете с Лейк Шоър и Мишигън Съдърн да закарат „Констанс“ на Нюйоркската централна гара и оттам през Бъфало и Олбъни до Бостън. Налага се да стигнат в Бостън в сряда вечерта. Да се направи така, че да няма чакане. Предупредете Карниф, Тоуси и Бариз — подпис Чейн.

Госпожица Кинзи кимна, а секретарят продължи:

— Сега трябва да телеграфираме, разбира се, и на Карниф, Тоуси и Барнз. Готова ли сте? Карниф, Чикаго. Моля прикачете частния ми вагон „Констанс“ от Санта Фе — 16-та улица следващия вторник вечерта към нюйоркския влак през Бъфало и оттам за Олбъни. — Били ли сте някога в Ню Йорк, госпожице Кинзи? Някой ден ще отидем заедно. Готова ли сте? Прикачете вагона за вечерния влак от Бъфало за Олбъни. Тази телеграма е за Тоуси.

— Не съм била в Ню Йорк, но зная това! — каза тя и тръсна глава.

— Извинявайте. Сега за Бостън и Олбъни. Барнз. Същите инструкции от Олбъни през Бостън. Тръгва в три часа и пет минути (това няма да пишете), пристига в девет и пет минути. Сряда. Това е всичко, което Уейд ще направи, но си струва да се разтичат директорите.

— Чудесно — провикна се очарована госпожица Кинзи, която би могла да се възхити само на такъв мъж.

— Не е лошо — рече Милсъм скромно. — Сега всеки друг, но не и аз, щеше да загуби трийсет часа и да прекара цяла седмица в напрежение, вместо да прехвърли вагона от Санта Фе направо до Чикаго.

— А какво ще кажете за Ню Йорк лимитед. Самият Чонси Депю не може да закара своя вагон дотам — подхвърли госпожица Кинзи, която беше дошла на себе си.

— Да, но това не е Чонси. Това е Чейн. Светкавица. За него всичко е възможно. Така да е. Мисля, че няма да е зле, ако телеграфираме и на момчето. Него, все пак, го забравихте.

— Ще питам.

Когато се върна с посланието на бащата, който молеше Харви да ги посрещне в Бостън, той завари госпожица Кинзи да се смее над клавишите. Малко след това и Милсъм се разсмя, тъй като енергичните почуквания от Лос Анджелис гласяха:

После пристигна и съобщение от Топека (от къде на къде и Топека беше замесен, Милсъм не разбираше):

Когато видя телеграмите на изплашените бизнесмени, Чейн иронично забеляза:

— Смятат, че обявявам война. Кажете им, че точно сега нямаме намерение да се бием, Милсъм. Обяснете им защо ще пътуваме. Мисля, че ще е по-добре, ако дойдете и вие, и госпожица Кинзи, макар че не вярвам да свърша някоя работа по пътя. Веднага им кажете истината.

И така истината беше разказана. Госпожица Кинзи чукаше в такт, докато секретарят навсякъде добавяше: „Нека да има мир.“ В заседателните зали на две хиляди мили разстояние представителите на няколко железопътни компании, защищаващи интересите на шейсет и три милиона долара, отдъхнаха. Чейн отиваше да посрещне единствения си син, който така чудодейно беше възкръснал. Мечката търсеше своето малко, а не спекулации. Всички притежатели на големи жп компании, които точеха ножове за спасяване на финансовия си живот, оставиха оръжията си и му отправиха най-добри пожелания, а половин дузина обхванати от паниката дребни собственици вдигнаха глави и съжаляваха за пропуснатите си по вина на Чейн възможности, който беше заровил томахавката.

За ефира седмицата беше много напрегната, тъй като сега, когато тревогата вече изчезна, хора и градове се надпреварваха да предлагат подслон. Лос Анджелис се обади на Сан Диего и Барстоу, че машинистите от Южна Каролина трябва да бъдат готови в самотните си депа; Барстоу предаде съобщението на Атлантическата и Тихоокеанската линия. От Албукерк новината се разнесе до Ачисън, Топека, управата на Санта Фе и чак до Чикаго. С локомотив, комбиниран вагон и персонал позлатеният частен вагон „Констанс“ щеше да бъде „експедиран“ на две хиляди триста и петдесет мили. Влакът щеше да се движи с предимство пред другите сто седемдесет и седем влака, с които предстоеше да се среща и разминава. Диспечерите и персоналът на всички влакове трябваше да бъдат предупредени. Щяха да бъдат нужни шестнадесет локомотива, шестнадесет машинисти и шестнадесет огняри — най-добрите, които можеха да се намерят. Две минути и половина бяха необходими за смяната на локомотивите, три — за напълване резервоарите с вода и две — за попълване на запасите от въглища.

„Предупредете хората и осигурете необходимите цистерни, тъй като Харви Чейн бърза, бърза, бърза“ — гласяха телеграмите.

— Очакваната скорост е четиридесет мили в час. Диспечерите ще придружават специалната процесия в съответните им отсечки. Нека вълшебният килим се простре от Сан Диего до 16-та улица, Чикаго. Бързайте! Бързайте!

— Ще бъде горещо — забеляза Чейн, когато в неделя на зазоряване тръгнаха от Сан Диего. — Майчице, ще бързаме колкото можем. Не виждам никакъв смисъл отсега да си слагаш шапката и ръкавиците. По-добре легни и си вземи лекарството. Бих изиграл една игра домино, ако днес не е неделя.

— Добре, всичко ще бъде както трябва. Само че когато си свалям шапката, имам чувството, че никога няма да стигнем.

— Майко, помъчи се да поспиш и ще стигнем до Чикаго, преди да усетиш.

— Но, татко, още не сме стигнали в Бостън. Кажи им да бързат.

Снажни машинисти пробиваха път към Сан Бернардино и пустинята Моухави, но все още не развиваха голяма скорост. Жегата на пустинята дойде след топлината на хълмовете, които се простират на изток към иглите и реката Колорадо. В ослепителната светлина вагонът пъшкаше от непосилна жажда. На врата на госпожа Чейн слагаха бучки лед. Влакът с мъка следваше безкрайна дългите наклони близо до Еш Форк, преди Флагстаф, където под далечното сухо небе се простират гори и каменоломни. Стрелката на скоростомера махаше и се удряше насам-натам, нажежени до бяло въгленчета потракваха по покрива и вихрушка прах се всмукваше във въртящите се колела. Персоналът на комбинирания вагон седеше в помещенията си. Хората се задушаваха в ризите с дълги ръкави. Чейн отиде при тях и на висок глас, като заглушаваше рева на машината, им разправяше стари случки, които всеки железничар знае. Той им разказваше за сина си, за неговото чудно спасение. Те кимаха, цъкаха и се радваха заедно с него, питаха за „нея, там отзад“ и дали тя би приела машинистът да отвори вратата. Чейн смяташе, че тя ще се съгласи. Вратите на мощния „огнен кон“ бяха отворени от Флагстаф до Уинслоу, макар че диспечерите протестираха.

Госпожа Чейн в будоара си, където прислужницата-французойка, жълто-бяла от страх, се беше хванала за сребърната дръжка на вратата, охкаше слабо и умоляваше съпруга си да бързат. Когато оставиха пустеещите плажове и осветените от луната скали на Аризона и продължиха пътешествието си в горещината, веригата и свистенето на въздушните тръби им показаха, че са за Куулидж при Континенталния вододел.

Трима смели и опитни мъже — спокойни и уверени, когато започнаха пребледнели, с разтреперани ръце, потънали в пот, когато приключиха работата си, промениха курса им от Албукерк към Глориета и чак отвъд Спрингър, нагоре и нагоре до тунела Рейтън по държавната линия. Оттам полетяха към Ла Джънта. Пред тях се разкри Аркънсоу и се спуснаха по дългия наклон към град Додж. Чейн радостно премести стрелките на часовника си с един час напред.

Във влака се говореше малко. Секретарят и машинописката седяха един до друг на щампосани испански кожени възглавници до задното стъкло и наблюдаваха сливането и разделянето на релсите, които оставаха назад. Предполагаше се, че водят бележки за пътешествието. С незапалена пура между зъбите Чейн се разхождаше нервно между великолепния „Констанс“ и празния съединителен вагон.

През нощта пуснаха електричеството и този луксозно печален палат, разкошно осветен, се движеше през бедни безлюдни местности. По едно време се чу свистенето на цистерна с вода и гърления глас на китаец, звънтенето на чукове, които изпробваха стоманените колелета. Смъмриха някакъв скитник и го прогониха от задната платформа. Последва трополенето на въглища, които се изсипваха в тендера, и най на края ги удари неясен шум от гласове, когато прелетяха покрай някакъв спрял влак. Сега пред тях зееха огромни пропасти, траверсите бръмчаха под краката им или пък се редуваха със скали, които препречваха погледа към звездите. Стръмни възвишения и проломи следваха едни след други и се търкаляха бързо назад, към назъбените планини в края на хоризонта. Влакът се бе втурнал към хълмовете надолу-надолу, докато най-после стигна равнината.

В град Додж нечия ръка подхвърли един брой от канзаския вестник. В него беше отпечатано интервю с Харви, който очевидно се чувстваше поласкан от инициативата на местния репортер. Журналистът разказваше шеговито за срещата си с по чудо спасения син на Чейн и това успокои донякъде госпожата. Подканата й. „бързайте“ се предаваше от персонала към машинистите в Никърсън, Топека и Марселищ. Наклонът на пътя намаляваше и километрите бързо оставаха назад. Сега вече градовете и селата бяха близко и човек чувстваше, че се движи сред хора.

— Не виждам циферблата, така ме заболяха очите. Какво става?

— Движим се с най-добрата възможна скорост, майко. Няма смисъл да пристигнем. Ще се наложи да изчакаме.

— Не ме интересува. Искам да чувствам, че се движим. Седни и ми обясни откъде минаваме.

Чейн седна и й разчете картата. В някои отсечки от пътя поставиха рекорди, които се запазиха до ден-днешен. Двадесетметровият влак изпускаше все същите огромни кълба пара и се движеше в задуха с бръмченето на гигантска пчела. И все пак скоростта не задоволяваше госпожа Чейн. Жегата, безмилостната августовска жега я замайваше, стрелките на часовника като че не мърдаха. Кога, кога най-после щяха да пристигнат в Чикаго?

Не е истина, че когато сменяли локомотива във Форд Медисън, Чейн направил на обединеното братство на локомотивните машинисти дарение, което им давало възможност по-късно да се борят срещу него и неговите хора на равни начала. Той платил своите задължения към машинистите и огнярите според заслугите им и банката му най-добре знаеше колко са получили служителите, които проявиха съчувствие към него. Говори се, че последният екип извършил с голямо умение сложното прехвърляне на композицията до 16-та улица, тъй като госпожата най-после задрямала и само всевишният би могъл да помогне на онзи, който би я разбудил.

Един високо заплатен специалист, който трябваше да прехвърли композицията от Лейк Шоър и Машигън Съдърн лимитед до Чикаго се държеше като някакъв пълновластен господар, и не позволяваше да му диктуват как да си върши работата. Въпреки това той се отнесе с „Констанс“ така, сякаш вагонът беше натоварен с динамит и когато служителите възнегодуваха, направиха това шепнешком и с мимики.

— Пфу! — спомняха си хората от Ачисън, Топека и Санта Фе, — бързахме така, като че щяхме да поставим рекорд. Не искахме да раздрусаме болната жена на Чейн. Само си помисли за това. Изминаваме разстоянието от Сан Диего до Чикаго за 57.54. Трябва да им кажеш на онези от източните железопътни линии. А когато решим да поставим рекорд, ще ви се обадим.

За западняка (въпреки че това не звучи приятно за никой град) Чикаго и Бостън са един до друг и някои железопътни линии поддържат това заблуждение. Влакът отнесе „Констанс“ в Бъфало и го остави на централната нюйоркска гара при реката Хъдзън. Видни магнати с побелели бакенбарди и златни амулети по верижките на часовниците си се бяха събрали там, за да поговорят малко за бизнес с Чейн. „Констанс“ се плъзна грациозно по реката Хъдзън към Олбъни и така беше завършено пътуването от бряг до бряг — общо за осемдесет и седем, часа и трийсет и пет минути или три дни, петнадесет часа и половина. Там ги очакваше Харви.

След силно вълнение повечето хора и всички момчета имат нужда от храна. Зад спуснатите завеси, вглъбени в своето щастие, те нахраниха завърналия се блуден син, докато влаковете ревяха напред и назад около тях. Харви яде, пи и разказа на един дъх с много преувеличения приключенията си, а госпожа Чейн го държеше за ръка. От живота на открито и от соления въздух гласът му звучеше по-плътно, ръцете му бяха загрубели и грапави, китките му носеха белези от циреи, а ботушите му и дрехите миришеха на риба.

Баща му, привикнал да преценява хората, го наблюдаваше внимателно. Не личеше момчето да е преживяло нещо лошо.

Наистина, той знаеше много малко за сина си, но ясно си спомняше недоволния младеж с лице като тесто, комуто беше приятно „да се обади на стария“, който постоянно разплакваше майка си и се оживяваше само на обществените места и по хотелски балкони, където простодушното богато момче играеше или хокаше прислужниците. Но този добре сложен млад рибар не клинчеше, гледаше го твърдо в очите, говореше ясно и открито и което беше изненадващо, с уважение. В гласа му имаше нещо, което обещаваше, че новият Харви нямаше да се промени.

— Някой го е обуздал — мислеше си Чейн. — Констанс никога нямаше да позволи това. Не вярвам, че Европа щеше да му се отрази по-добре.

— Но защо не си обяснил на този човек Трууп кой си? — повтори майката, след като Харви разду историята си почти двойно.

— Диско Трууп, мила. Най-добрият човек, който някога е управлявал кораб.

— Защо тогава не му каза да те върне на брега? Знаеше, че татко ти щеше да му се отплати десеторно.

— Зная, но той ме считаше за луд. Съжалявам, че го нарекох крадец, когато не намерих парите в джоба си.

— Един моряк ги откри до флагщока онази, онази нощ — изхълца госпожа Чейн.

— Ето това обяснява нещата. Ни най-малко не виня Трууп. Тогава само казах, че няма да работя — поне не на кораб, тръгнал към Бенкс и, разбира се, той ме удари по носа! Потече ми кръв като от заклано прасе.

— Горкото ми дете! Те трябва ужасно да са те обиждали.

— Те бяха прави. Да. След това ми просветна.

Чейн се тупна по крака и се разсмя. Това беше момчето, за което сърцето му жадуваше. За пръв път виждаше подобни блясъци в очите на Харви.

— Старият ми даваше по десет и половина долара на месец, досега ми е платил половината. Запретнах си ръкавите, а Ден ме подкрепяше във всичко. Все още не мога да върша работата на истински мъж. Но мога да управлявам лодка не по-лошо от Ден. Няма да се изгубя в мъгла — поне не много. Имам си мои номера при слаб вятър — при направляването, мила. Умея да слагам стръв на мрежите, зная си въжетата, разбира се, бързо ловя риба. Научих „Джозефъс“ почти наизуст. Мога да правя хубаво кафе. Мисля, че сега съм в състояние да изпия още една чаша, моля. А нямах представа колко работа трябва да свърши човек за десет долара и половина на месец.

— Аз започнах с осем и половина, синко — намеси се Чейн.

— Така ли? Никога не са ми казвали това, сър.

— Никога не си питал, Харв. Някой ден ще ти разкажа, ако ти се слуша. Подай една пълнена маслина.

— Трууп смята, че най-интересното нещо на света е да видиш как другите си изкарват хляба. Много е хубаво да има все пак някой друг да се грижи за прехраната. Но там добре ни хранеха. Най-доброто ядене на Бенкс можеш да получиш. Диско, той ни хранеше превъзходно. Голям човек е той. А Ден — синът му — е мой другар. Имаше и един чичо Солтърс, който непрекъснато бълнуваше за детелина, той също четеше „Джозефъс“. Той още мисли, че съм побъркан. Там беше и бедният малък Пен, той вече наистина е смахнат. Не трябва да му се говори за Джонстаун, защото… И, о-о, вие трябва да се запознаете с Том Плат, Дългия Джек и Манюел. Манюел ми спаси живота. Жалко, че е португалец. Той не говори много, но е музикален. Намерил ме, когато течението ме носело, и ме изтеглил.

— Чудя се как не се е отразило всичко това на нервната ти система — отбеляза госпожа Чейн.

— Защо, мамо? Работих като кон, ядях като прасе и спях като мъртвец.

Това беше твърде много за госпожа Чейн, пред очите, на която отново се мярна трупът на сина й, носен от солените води. Тя се прибра в стаята си, а Харви се сгуши до баща си, за да сподели чувството на признателност към рибарите.

— Можеш да разчиташ на мене за всичко, което трябва да се направи за хората, Харв. Според думите ти те трябва да са добри хора.

— Най-добрите във флотилията, сър. Можеш да питаш в Глостър — каза Харви. — А Диско все още смята, че ме е излекувал от лудостта. Ден е единственият, на когото си позволих да разкажа за вас, за частните вагони и всичко останало, но не съм съвсем сигурен, че ми повярва. Искам утре да им взема ума, да ги смая. Кажи, не може ли да се закара „Констанс“ до Глостър? Мама като че ли не трябва да се движи. Във всеки случай утре трябва да свършим с чистенето. Улвърмън ще вземе рибата. Разбираш ли, ние първи се върнахме от Бенкс този сезон и той дава четири долара и двайсет и пет цента на квинтал. Но здраво му се опънахме, докато се съгласи на тази цена. И сега бързо искат рибата.

— Искаш да кажеш, че утре ще работиш?

— Обещах на Трууп. Трябва да отида. Донесох сметките с мене — той погледна в омазнената тетрадка с важен вид, който разсмя баща му. — Според моите изчисления има триста, не — двеста деветдесет и четири квинтала още.

— Наеми си заместник — предложи Чейн, за да види какво ще отговори Харви.

— Не бива, сър. Аз водя сметките на шхуната. Трууп казва, че аз работя с цифрите по-добре от Ден. Трууп е много справедлив човек.

Харви погледна часовника, който показваше единадесет и двадесет минути.

— Тогава ще спя тук до три часа и ще хвана товарния влак в четири. Нас от флотилията ни вземат на всякакви влакове.

— Това е идея. Но мисля, че ще успеем да придвижим „Констанс“ за толкова време, за колкото пътува и товарният влак на твоите хора. По-добре сега си легни.

Харви се просна на дивана, изрита ботушите си и заспа, преди баща му да изгаси лампата. Чейн застана да се полюбува на младото му лице под сянката на ръката, отпусната върху челото. Между другите неща, които му минаха през главата, беше и мисълта, че може би досега се е отнасял нехайно към задълженията си на баща.

— Човек никога не знае кога поема най-големите рискове — каза си той. — Можеше да бъде и по-лошо от удавяне, но хубаво, че е така. Ако не са му навредили, няма да мога да се отплатя достатъчно на Трууп, това е всичко.

Сутринта донесе свежия полъх на бриза през прозорците. „Констанс“ беше спряла сред товарните вагони в Глостър. Харви беше вече отишъл на работа.

— Сега той пак ще падне през борда и ще се удави — каза майка му горчиво.

— Нека да отидем и погледаме. Да сме наблизо, че да му хвърлим въже в случай на нужда. Никога не си го виждала да работи и да си изкарва прехраната — отбеляза бащата.

— Какви глупости! Като че някой е очаквал…

— Добре, но човекът, който го е наел, е очаквал.

Те тръгнаха надолу сред складовете, пълни с рибарски мушами, край кея на Улвърмън, където „Тук сме“ се издигаше над водната повърхност. Знамето й все още се развяваше. Всички на борда се трудеха в слънчевата сутрин като мравки. Застанал при главния люк, Диско наглеждаше Манюел, Пен и чичо Солтърс, които се занимаваха с такелажа. Ден носеше тежки кошници, напълнени от Дългия Джек и Том Плат, а Харви с една тетрадка защищаваше интересите на шкипера пред чиновника, застанал на побелелия от сол край на кея.

— Готово! — обадиха се гласове отдолу. — Дърпай! — викна Диско.

— Ей! — каза Манюел.

— Насам! — отвърна му Ден, носейки кошницата.

След това чуха гласа на Харви, ясен и бодър, който проверяваше тежестта.

Изкараха и последната риба от трюма и Харви скочи от едно въже на два метра към въжената стълба. Това беше най-краткият път до Диско. Подаде му сметките и извика:

— Двеста деветдесет и седем. Трюмът е празен!

— Колко общо, Харв? — попита Диско.

— Осемстотин шейсет и пет. Три хиляди шестстотин седемдесет и шест долара и една четвърт. Да можех и аз да имам дял от нея.

— Не бих казал, че не си го заслужил, Харв. Не ти ли се иска да прескочиш до канцеларията на Улвърмън и да му предадеш сметките ни?

— Кое е това момче? — Чейн, добре запознат с начина, по който разпитват безделниците, наречени летовници, се обърна с тоя въпрос към Ден.

— Той е нещо като пасажер — беше отговорът. — Намерихме го носен от течението на Бенкс. Паднал от някакъв презокеански кораб, така каза. Беше пасажер, а сега е рибар.

— Изработва ли толкова, колкото изяжда?

— Да-а. Татко, този човек иска да знае дали Харви изработва толкова, колкото изяжда? Искате ли да се качите горе? А за госпожата ще спуснем стълба.

— С най-голямо удоволствие. Няма да ти е трудно, мамичко, и сама ще можеш да погледнеш.

Жената, която в продължение на цяла седмица не можеше да повдигне глава, се покатери по стълбата и застана като поразена сред бъркотията от въжета в задната част на кораба.

— Вие ли се интересувате от Харв? — запита Диско.

— Да.

Дългия Джек подсвирна.

— Ох, Диско — каза той и това беше всичко.

— Аз, аз съм сгрешил в преценките си, и то по-лошо, отколкото хората от Марбълхед — промълви Диско така тихо, като че вятърът донесе думите му. — Не се срамувам да ви го кажа, господин Чейн, смятах, че момчето не е на себе си. Говореше някак странно за пари.

— Така ми каза и той.

— Каза ли ви още нещо? Че го бих веднъж — рече той и хвърли обезпокоен поглед към госпожа Чейн.

— А, да — отговори Чейн. — Бих казал, че това му е сторило повече добро, отколкото каквото и да е друго на света.

— Сметнах, че беше необходимо, иначе нямаше да го направя. Не искам да си мислите, че нашият екипаж обижда момчетата на борда.

— Нямам такива впечатления, господин Трууп.

Госпожа Чейн разглеждаше с внимание всяко лице; светлото, но с твърдо изражение лице на Плешивия Диско; типичната фермерска външност на чичо Солтърс; обърканата простоватост на Пен, тихата усмивка на Манюел, засмения от радост Дълъг Джек, белега на Том Плат. Наистина, те бяха груби според нейните разбирания, но очите й гледаха със сърцето на майката и тя стана с протегнати ръце.

— О, кажете ми кой го спаси — запита почти разхълцана. — Искам да ви благодаря и да ви благословя — всички ви.

— Господи, това ми е достатъчна отплата — обади се Дългия Джек.

Диско ги представи всички поред. Дори капитанът на някой старинен китайски кораб не би го направил по-добре. Госпожа Чейн бърбореше неразбираемо. Тя почти се хвърли в ръцете на Манюел, когато разбра, че той първи намерил Харви.

— Нима бих могъл да го оставя да се удави? — запита бедният Манюел! — Вие какво бихте направили, ако го бяхте намерили? Е, и какво? Имаме едно добро момче и съм така доволен, че той е ваш син.

— Харви ми каза, че Ден му бил другар през цялото време! — извика тя. — Ден вече се беше изчервил, но стана тъмночервен, когато госпожа Чейн го целуна пред всички по двете бузи. След това я поведоха напред, за да й покажат бака, където тя отново се разплака. Трябваше да й посочат точно на кое легло спеше Харви. Там беше и негърът, който чистеше печката. Той й кимна така, като че с години беше очаквал да я срещне. Опитваха се по двама наведнъж да й разкажат за всекидневния живот на шхуната. Тя седна до гредата и облегна ръцете си, все още в ръкавици, на мазната маса. Жената се смееше с треперещи устни и плачеше.

— И какво ще правим с „Тук сме“ след всичко? — Дългия Джек се обърна към Том Плат. — Тя превърна шхуната в катедрала.

— Каква ти катедрала! — изсмя се Том Плат.

— Можеше, но да беше някой по-приличен и по-чист кораб вместо тази разхвърляна шхуна и да поддържахме горе-долу някакъв ред и да имахме юнги да ни помагат. А сега тя ще подскача по стълбата като кокошка, а ние трябва да се занимаваме с рейките.

— Тогава Харви не е бил луд — обърна се Пен бавно към Мейн.

— Не, наистина, не благодарение на бога — отговори милионерът с нежно снизхождение.

— Би било ужасно, ако е луд. Не виждам нищо по-лошо от това да загубиш детето си. А вашето дете се завърна. Да благодарим на бога за това.

— Привет! — рече Харви, гледайки ги отвисоко от кея.

— Сгреших, Харв. Сгрешил съм — каза бързо Диско и протегна ръка. — Сгрешил съм в преценките си. Но не трябва да ми го натякваш повече.

— Аз ще имам грижата за това — каза Ден със затаен дъх.

— Сега ще тръгваш, нали?

— Е, не преди да изчислите надниците ми, ако искате да имам нещо общо с „Тук сме“.

— Така е. Съвсем забравих — и той му наброи останалите пари. — Ти направи всичко, каквото трябваше, Харви, и то така добре, сякаш си израснал… — Тук Диско се спря. Той съвсем не знаеше как щеше да завърши изречението.

— Тук ли е вашият вагон? — запита Ден дяволито.

— Хайде, елате да ви го покажа.

Чейн остана да разговаря с Диско, с останалите образуваха истинска процесия до депото. Начело на всички вървеше госпожа Чейн. Като видя нашествениците, прислужницата-французойка, нададе вик, а Харви, без да се намесва, ги остави да се чудят на богатствата на „Констанс“. Те ги възприемаха безмълвно — щампованата кожа, посребрените дръжки на вратите, кадифетата, огледалата с позлатени рамки, никела, бронза, кованото желязо, облицовката от редките видове дървета, които растяха на континента.

— Казвах ли ви — тържествуваше Харви. — Казвах ли ви. — Това беше най-голямото му отмъщение и то се виждаше добре.

Госпожа Чейн поръча обяд, за който по-късно Дългия Джек разказваше в общежитието с най-малки подробности. Самата тя им сервираше. Мъже, които са свикнали да се хранят на малки маси по време на морски бури, имат изненадващо скромни и добри маниери при хранене и госпожа Чейн, която не знаеше това, беше удивена. С голямо удоволствие тя би взела Манюел за главен прислужник. Той се държеше съвсем спокойно и боравеше със завидна лекота с изящната стъклария и сребърните прибори. Том Плат си спомни за хубавото време, прекарано на „Охайо“, и за маниерите на чуждестранните владетели, които обядваха с офицерите, а тъй като Дългия Джек беше ирландец, той водеше разговора, докато другарите му се отпуснат.

В кабината на „Тук сме“ бащите се разглеждаха един друг зад пурите си. Чейн разбираше достатъчно добре, че имаше работа с човек, на когото не можеше да предложи пари. Също така знаеше, че никакви пари не щяха да заплатят на Диско това, което беше направил. Той мълчеше и изчакваше удобен случай.

— Нищо не съм направил за вашето момче, освен че го накарах да работи малко и го научих как да си служи с квадранта — каза Диско. — А колкото до цифри, главата му работи два пъти по-добре от тази на моя син.

— Между другото — запита непринудено Чейн, — какво смятате да правите с момчето си?

Диско премести пурата си и направи с нея красноречив жест към кабината.

— Ден е съвсем обикновено момче. Не ми позволява да му се меся. Когато аз се оттегля, той ще си събере способен екипаж. Не му се иска да се раздели с риболова. Зная това.

— М-м-м! Някога били ли сте на Запад, господин Трууп?

— Веднъж съм ходил до Ню Йорк с лодка. Не съм се движил по железниците. Също И Ден. Солената вода е достатъчно добра за нас. Бил съм почти навсякъде, сред морето, разбира се.

— Мога да му дам възможност да опознае солената вода колкото се може повече, докато стане шкипер.

— Как така? Аз мислех, че сте нещо като крал на железниците. Харви ми каза така, когато… направих грешката.

— Ние винаги сме склонни към грешки. Мислех, че може би ще ви интересува, че притежавам една линия на кораби, които пренасят чай — от Йокохама до Сан Франциско. Шест от тях са железни — около хиляда седемстотин и осемдесет тона всеки от тях.

— Ах, проклетото момче! Той никога не ми е казвал. Ето, в това бих се заслушал вместо в онези истории за железопътни линии и карети с понита.

— Той не знаеше.

— Като нещо дребно, което му се е изплъзнало от съзнанието, а?

— Не, аз ги пазех в тайна. Взех „Синята М.“ — товарен кораб по старата линия на Морган и Мак Куейд — едва това лято.

Диско се строполи на мястото си зад печката.

— Велики всемогъщи боже! Предполагам, че се подигравате с мене от самото начало. А знаете ли, че Фил Еърхарт излезе от същия този град преди шест, не, седем години, и сега е помощник-капитан на „Сан Хосе“ с едно прекъсване само от двайсет и шест дни. Сестра му все още живее тук и редовно чете писмата му на моята жена. Вие сте собственикът на „Синята М.“, товарния кораб?

Чейн кимна.

— Ако знаех това, веднага щях да обърна „Тук сме“ към пристанището.

— Но може би това нямаше да е така добре за Харви.

— Само ако знаех! Само ако той ми беше споменал за тази проклета линия, щях да разбера! Никога повече няма да вярвам на преценките си.

— Никога. Те имат добри екипажи. Така казва и Фил Еърхарт.

— Радвам се, че имам такава препоръка. Сега Еърхарт е шкипер на „Сан Хосе“. Това, което исках да зная, е — ще ми отстъпите ли Ден за година-две. Ще видим дали няма да можем да направим помощник-капитан от него. Бихте ли го поверили в ръцете на Еърхарт?

— Риск е да се вземе едно просто момче…

— Познавам един човек, който направи повече за мене.

— Това е друга работа. Вижте, не ви препоръчвам Ден, защото той е моя плът и кръв. Зная, че пътищата към Бенкс не са лесни, но той има много да учи. Може добре да направлява кораб, няма друго момче да умее това така добре, но ми се ще да не е така слаб по навигация.

— Еърхарт ще се погрижи за това. Един-два курса той ще бъде юнга, а след това ще напредне. Предполагам, че вие ще се заемете с него през зимата, а на мене ще ми трябва в началото на пролетта. Зная, че е дълъг пътят по Тихия океан…

— Пфу! Ние от нашето семейство — живи или мъртви, сме по цялата земя и по всички морета.

— Но искам да разберете и държа на това. Всеки път, когато искате да го видите, ще ми казвате, аз ще ви уреждам транспорта. На вас няма да ви коства нито цент.

— Ако бихте желали да се поразходите с мене, да отидем у дома, за да съобщите това на жена ми. Аз направих вече толкова грешки в преценките си, че ми изглежда като сън.

Те отидоха до бялата със сини черчевета къща на Трууп, която Чейн оцени за хиляда и осемстотин долара. Една стара лодка в предния двор беше пълна с латинки. Имаше закрит сайвант, превърнат в музей на морски трофеи. Там ги очакваше едра жена, тиха и сериозна с помътнели от дълго взиране в морето очи. Когато чу предложението на Чейн, тя уморено се съгласи.

— Всяка година само от Глостър губим по стотина души, господин Чейн — каза тя. — Около стотина момчета и мъже. Вече така проклинам морето, като че е живо и може да ме чуе. Бог не е дал на хората котви. Вашите екипажи, разбирам, че тръгват направо и се връщат отново право у дома.

— Право като ветровете, които са ги подгонили. Давам премии за рекордни пътешествия. От стоенето в морето чаят не става по-добър.

— Когато беше малък, Ден играеше в склада и се надявах, че и като порасне, ще се занимава с това. Но когато се научи да кара лодка, разбрах, че няма да се откаже от нея.

— Корабите са с хоризонтални рейки, майко, железни и хубави. Помниш ли какво ти четеше сестрата на Фил, когато получаваше писмата му?

— Никога не съм мислила, че Фил лъже. Той е много смел, както повечето мъже в морето. Ако Ден е способен, господин Чейн, той може да отиде. Завинаги.

— Тя просто ненавижда океана — обясни Диско, — а аз не зная как да ви се отблагодаря.

— Баща ми, най-старият ми брат си отидоха по този начин, а също и двамата ми племенници и мъжът на сестра ми — каза тя и отпусна тъжно глава на гърдите. — Искате ли да знаете как загинаха всички?

Чейн си отдъхна, когато Ден се върна и прие предложението с по-голямо удоволствие, отколкото би могъл да го изрази с думи. Наистина, предложението означаваше ясен и сигурен път на осъществяване на всички желани неща, но Ден повече мислеше как ще командува вахтата на просторната палуба и ще разглежда далечните пристанища.

Госпожа Чейн говори лично с неоценимия Манюел за спасението на Харви. Изглежда, че парите не го привличаха. Притиснат силно, той каза, че би взел пет долара да купи подарък за едно момиче.

— Как бих могъл да приема пари, когато така лесно си изкарвам храната и тютюна? Независимо дали искам или не искам, вие ще дадете нещо, така ли? Е, добре! Щом желаете да ме наградите, направете го по друг начин. Тогава можете да дадете колкото искате — и той я представи на един намръщен португалски свещеник, който разгъна дълъг, колкото расото му списък на крайно бедстващи вдовици. Понеже беше последователна унитарианка11, госпожа Чейн не симпатизираше на убежденията им, но изпълни молбата на този смел млад човек.

Манюел, верен син на църквата си, свърза всички благословии, които бяха отправени към госпожа Чейн заради нейната щедрост, със себе си.

— Това ме успокоява — каза той. — Сега имам опрощение за цели шест месеца. — И тръгна да търси кърпа за момичето, което беше предпочел пред всички останали.

Солтърс замина с Пен, за да изкарат зимата, без да оставя какъвто и да е адрес. Той се страхуваше, че тези разточителни милионери с частни вагони ще се заинтересуват прекалено от неговия другар. По-добре беше да отидат на гости при роднини, някъде навътре в страната, докато времето се оправи.

— Никога не ходи при богатите, Пен — заръча той във влака. — Или ще разбия шахматната дъска в главата ти. Ако забравиш името си отново, което е Прат, помни, че принадлежиш на Солтърс Трууп и че ще останеш, където и да си, докато дойда да те взема. Не ги гледай тях, очите им са плувнали в лой.