Смелите моряци

Глава V

Това беше първият от многото разговори, в които Ден откри на Харви защо иска да нарече своята бъдеща лодка Хети. Харви узна и за истинската Хети от Глостър, видя къдрица от косата й, за описанието, на която Ден напразно търсеше думи. Той бил „лапнал въдицата“ още през зимата в училище, където тя седяла на чина пред него. Ден му показа и портрета й. Хети била около четиринадесетгодишна, ненавиждала момчетата и измъчвала сърцето на Ден през цялата зима. Всички тези неща Харви научаваше постепенно, под клетва за пълна тайна, на палубата, било на лунна светлина, било в непрогледен мрак или в задушаваща мъгла. Щурвалът стенеше зад тях, палубата се издигаше над вълните сред нестихващото море. Разбира се, че след като момчетата се опознаха, те се и посбиваха и вдигаха такава врява от носа до кърмата, че понякога ставаше нужда Пен да ги разтървава. Той, слава богу, обещаваше да мълчи пред Диско, който смяташе, че да се биеш по време на вахта е много по-тежко нарушение, отколкото ако заспиш. Физически Харви не беше равностоен на Ден, но новият начин на живот си казваше своето. Той се примиряваше с поражението и никога не се опитваше да си послужи с непочтени средства.

Това се случи, след като Ден излекува циреите на Харви, които се появиха между лактите и китките, там, където мокрите дрехи и мушамата триеха кожата, а солената вода ги разяждаше жестоко. Когато циреите набраха, Ден ги оперира с бръснача на баща си и увери Харви, че сега той е „кървящ банкер“, а болката от раните е предимство на привилегированата класа.

Тъй като Харви си беше все още момче и му се струпваше доста работа, той не затрудняваше главата си с прекалено много мисли. Наистина, често скърбеше за майка си, копнееше да я види и й разкаже за прекрасния си нов живот и колко лесно се приспособяваше към него. От друга страна, предпочиташе да не разсъждава как тя е понесла удара от предполагаемата му смърт. Един ден, както стоеше на стълбата на бака и се шегуваше с готвача, който обвиняваше него и Ден, че са откраднали от пържената риба с картофи и лук, му хрумна, че това е несравнимо по-добре, отколкото да се отнасят с презрение към него в пушалнята на някой нает презокеански параход.

Той вече взимаше участие във всички планове на „Тук сме“, имаше определено място на масата и сред койките, участваше в дългите разговори през бурните дни, когато останалите бяха винаги готови да слушат това, което те наричаха „приказки“ за живота му на брега. Трябваше да минат два дни, за да почувства, че когато разказваше за собствения си живот, който му се струваше неизмеримо далечен, никой, освен Ден (но и за него не беше съвсем сигурно) не му вярваше. Затова той измисли един приятел, друго момче, за когото бил чувал най-страшни чудатости, например, че в Толедо, Охайо, карал малка карета, теглена от четири понита, че си поръчвал наведнъж по пет костюма, че танцувал полка, събирал приятели, сред които най-голямото момиче нямало още петнадесет години, че си разменяли подаръци само от чисто сребро. Солтърс се възпротиви, защото такива работи той смяташе за непоправимо порочни, за истинско богохулство, но все пак слушаше жадно, както и всички останали. Техните забележки даваха на Харви една съвсем нова представа за танците, скъпите дрехи, цигарите, с позлатени мундщуци, пръстените, часовниците, парфюмите, вечерите с малки компании, в които шампанското, играта на карти или обикалянето на хотелите бяха нещо обикновено. Малко по малко той промени тона си, когато говореше за своя „приятел“, когото Дългия Джек ту назоваваше „лудото дете“, „позлатеното бебе“, „сукалчето“, ту съчиняваше други умалителни имена. Вдигнал обутите си в гумени ботуши крака на масата, Харви описваше копринените пижами и изписаните от чужбина дрехи на своя „приятел“. Харви беше изключително приспособимо същество, с верен усет за кораба и всичко, което виждаше и чуваше.

Не мина много време и Харви разбра, че Диско държи стария позеленял квадрант в една чанта под леглото си. Когато измерваше към слънцето с помощта на „Стария фермерски алманах“, Харви започна да изчислява сам, спускаше се долу в кабината и отбелязваше с нокът върху ръждивия кюнец на печката местоположението на шхуната и датата. И главният машинист на презокеански параход не би могъл да направи повече и никой моряк с трийсетгодишна служба не би се проникнал повече от духа на древен мореплавател, отколкото Харви, който отначало внимателен да не се преобърне, докато определяше местоположението на лодката през деня, отмени Диско в работата с квадранта. Съществуваше професионална етика във всички тези неща.

Споменатият квадрант, една карта на Елдридж, фермерският алманах „Бреговият лоцман“ на Блънт, „Навигаторът“ от Баудич бяха оръдията, с които Диско направляваше, плюс дълбоководният лот — резервното му око. Харви едва не уби с него Пен, когато в началото Том Плат го учеше как да мята „синия гълъб“. Въпреки че нямаше достатъчно сила за непрекъснато измерване на дълбочината, при спокойно време Диско прибягваше до неговата помощ. Както казваше Ден: „Татко няма голяма нужда от измерване, но иска да привикнеш. Само намазвай добре въжето, Харв.“ Харви старателно го натриваше с лой, а после внимателно почистваше от лойта пясъка, черупките, калта и всичко, полепнало по него, носеше го на Диско, който опипваше с пръст, помирисваше сместа и си казваше тежката дума. Всички знаеха, че когато Диско мислеше за треска, той мислеше като треска и в резултат на едно отдавна изпробвано качество — съчетание на нюх и опит, придвижваше „Тук сме“ от едно място на друго винаги към рибата както опитен шахматист би премествал фигурите с вързани очи.

Целта на Диско беше Гренд Бенк — триъгълник от двеста и петдесет мили от едната до другата страна — пустиня от развълнувано море, обвито в усойна мъгла, изпълнено с бури, тревожно от плаващи парчета лед, браздено от дръзките презокеански лайнери и осеяно е платна на рибарската — флота.

В продължение на четири дни работиха в мъгла — Харви биеше камбаната, а след като привикна със сгъстения въздух, излезе в морето с Том Плат, макар че си беше глътнал езика. Мъглата се вдигаше, а тъй като рибата кълвеше и никой не би могъл да прекара шест часа в отчаяно бездействие, Харви се залови усърдно с въдиците и харпуните, както ги наричаше Том Плат. След това гребяха обратно до шхуната, водени от камбаната и инстинкта на Том. Гласът на Манюел звучеше едва-едва някъде около тях. Това бяха необикновени свръхестествени преживявания и за пръв път този месец Харви сънува движещите се димящи води около лодката, въдиците, които се простираха в нищото, въздуха около тях, който се стопяваше в морската вода десет стъпки по-надолу от напрегнатия му поглед. Няколко дни по-късно той излезе с Манюел на дълбочина, която изглеждаше към четиридесет сажена, отпуснаха цялото въже, а котвата все още не намираше дъно. Харви се изплаши до смърт, защото последният допир със земята беше загубен.

— Страшна дупка — каза Манюел, който прибираше въжето. — Хубава шега на Диско. Хайде да се връщаме! — И загреба към шхуната, където Том Плат и другите се смееха на шкипера, защото поради някакъв изключителен случай той ги беше отвел до края на пустошта, една огромна бездна в Гренд Бенк. Направиха още една стоянка в мъглата и косата на Харви настръхна, когато лодката на Манюел пое отново. Нещо бяло пореше лепкавата мъгла с дихание, излизащо като от гроб. То бучеше, гмуркаше се и шуртеше. Това беше първото запознанство със страховития леден айсберг на Бенкс и Харви се сви на дъното на лодката, прималял от страх, а Манюел само се разсмя. Имаше и дни обаче ясни, топли и меки, когато ти се струва грях да правиш нещо друго, освен да се скиташ с лодка, да хвърляш въдици без прътове и да пошляпваш с гребло „слънчевите петна“, имаше дни с лек въздух, когато учеха Харви как да направлява шхуната от една страна на друга.

Той се развълнува с цялото си същество, когато за първи път почувства как килът се поддава в ръцете му и се плъзга над дългите вълни, а фокът сече напред и назад синьото небе. Това беше прекрасно, а Диско твърдеше, че ако следи движението му и змия би пречупила гръбначния си стълб. Но, както обикновено, триумфът е следван от провал. Носеха се по вятъра с опънат стаксел — за щастие твърде стар и Харви го затягаше, за да покаже на Ден как съвършено борави с него. С плясък фокът се обърна, предната рейка проби и разпра стаксела, който, за щастие, все пак оцеля при обръщането на гротщага. Парчетата се строполиха в настъпилата ужасна тишина. Харви прекара свободните си часове през следващите няколко дни с Том Плат, под чието ръководство се научи да шие платна. Ден ликуваше, тъй като някога и той бил направил съвсем същата грешка.

Харви имитираше по момчешки всички един по един — особеното привеждане на Диско над щурвала, движението на Дългия Джек, с което мяташе въдиците през рамо, ударите с греблата в лодката на широкоплещестия Манюел и благородната походка на Том Плат, с която, изглежда, се беше разхождал на борда на „Охайо“.

— Хубаво е да наблюдаваш как се приспособява — каза Дългия Джек в един мъглив ден към обяд, когато Харви стоеше до брашпила и се взираше в морето. — Залагам заплатата и дела си, че той го взима на игра и си представя, че е смел мореплавател. Гледай го сега.

— Така започваме всички — намеси се Том Плат. — Момчетата си изграждат вяра в нещо и продължават да се заблуждават и след като станат мъже, та така до смъртта си, и си въобразяват това или онова. Знам как е, и аз преживявах същото на стария „Охайо“. Стоях на първата си вахта — пристанищна вахта, и се чувствах истински мореплавател. Гледай ги, държат се като изпечени моряци. — Той говореше, като сочеше кабината. — Представи си, че си се излъгал в преценките си поне веднъж, Диско. Какво, по дяволите, те караше да ни казваш, че момчето не било в ред?

— Не беше — отговори Диско. — Истински безделник, когато дойде при нас, но сега бих казал, че оттогава значително изтрезня. Излекувах го.

— Добре разказва той — каза Том Плат. — Онази нощ ни разправяше за едно момче, което карало малката си карета с четири понита нагоре-надолу из Толедо, Охайо, и давало вечери на цели тълпи деца на същата възраст. Много интересна приказка, страшно интересна. О, той ги знае с десетки такива.

— Представи си, сам си ги измисля — извика Диско от кабината, където се занимаваше с корабния дневник. — Какъвто е, е напълно обяснимо. Аз не вярвам на нито една от тези истории, а Ден се смее. Чувал съм го, смее се зад гърба ми.

— Чувал ли си някога какво разправяше Саймън Питър Кейхун? Намислили да женят сестра му за Лорин Джералд, а след това научили, че Джералд е измислил тази шега и му се подиграваха чак до Джорджис? — обади се провлечено Солтърс, от когото водата спокойно се опичаше в завета на ширборда, където бяха спасителните лодки.

Том Плат пуфкаше лулата си в пренебрежително мълчание, той беше от Кейп Код и знаеше за тази история от цели двадесет години. Чичо Солтърс продължи с креслив глас:

— Саймън Питър Кейхун казваше и беше съвсем прав, че Лорин дължал пари на всички, а отгоре на туй бил и прост човек. Самият Саймън Питър Кейхун нямаше покрив над главата си, но така разправяше.

— Той не говореше като пенсилванските холандци — отговори Том Плат. — Ти по-добре остави на някой от Кейп да разкаже тази история. Всички Кейхуновци бяха цигани.

— Добре де, претендирам, че съм оратор — възрази Солтърс. — Аз искам да стигна до морала на нещата. Точно както с нашия Харви! Няма пукната пара и още е глупав. Някои го считат за истински глупак, а някои вярват, че е богат. Ха-ха!

— Мислил ли си някога колко прекрасно би било да плаваш с цял екипаж Солтъровци? — възкликна Дългия Джек. — Наполовина ще бъдат омазани с тор, наполовина — с пръст, а Солтърс си представя, че е станал рибар.

Последва кратък смях по адрес на Солтърс.

Диско мълчаливо продължи да се труди над дневника, който държеше в широката си длан. Ето какво пишеше в измазнените страници:

В неделя не работеха. Бръснеха се и се миеха, ако времето беше хубаво, а Пенсилвания пееше химни. Веднъж или два пъти той намекна, че ако не е твърде нахално, понякога би могъл да проповядва. Чичо Солтърс едва не се нахвърли върху му. Със строг глас му обърна внимание, че той не е никакъв проповедник и не трябва да мисли за такива неща.

— Ако му припомним текста, който е чел в Джонстаун — обясни Солтърс, — какво би станало след това?

Така се стигна до компромисното решение Пен да чете на глас от една книга, която се наричаше „Джозефъс“. Това беше стара книга, подвързана с кожа, просмукала миризмата на стотици пътешествия, солидна, напомняща на библия, но за разлика от библията, оживена с разкази за битки и обсади. Прочетоха я почти от кора до кора. Иначе Пен беше свит и мълчалив. Понякога не промълвяваше и дума в продължение на дни, въпреки че в това време играеше на дама, слушаше песни и се смееше на историите, с които другарите му се мъчеха да го разприказват.

— Не искам да ме смятате за недружелюбен — казваше той, — но просто нямам какво да кажа. Чувствам главата си съвсем празна. Почти забравих и името си. — И усмихнат, той се обръщаше към чичо Солтърс в очакване на подкрепа.

— Ей, Пенсилвания Прат — извикваше Солтърс. — Ти май и мене ще забравиш.

— Не, никога — отговаряше Пен със стиснати устни. — Пенсилвания Прат, разбира се — повтаряше той по няколко пъти. Понякога сам чичо Солтърс забравяше името му и го наричаше или Хаскинс, или Рич, или пък Вити, но Пен беше винаги доволен.

Към Харви той винаги проявяваше много нежност. Съжаляваше го, че беше изгубено дете и че изглеждаше малко смахнат. Солтърс не минаваше за приветлив човек. За него беше твърде важно момчетата да се подчиняват на строг ред. В един спокоен ден за първи път Харви, разтреперан от страх, успя да се изкачи на платформата на главната мачта. Ден се намираше зад него, готов да му се притече на помощ, но на Харви се падна честта да закачи там горе огромните гумени ботуши на Солтърс, в знак на подигравка и присмех към най-близкия им в шхуната човек. Харви не си позволяваше такива волности с Диско дори когато старият издаваше строги заповеди и се обръщаше към него, както и към останалите в екипажа с „Не искаш ли да свършиш това и това?“ или „По-добре направи това и това“ и така нататък. Около добре обръснатите устни и смръщените гънки около очите му се таеше нещо, което действаше отрезвяващо на младата кръв.

Диско му показа една стара и изхабена карта, която казваше той, удряше в земята всякакви правителствени документи; водеше го с молив в ръка от стоянка на стоянка по протежение на бреговете — Льо Хейв, Уестърн, Банкеро, Сен Пиер, Грийн, Гренд и говореше за треска през цялото време. Учеше го и на принципа, по който работеше квадранта.

В това Харви превъзхождаше Ден, защото притежаваше ум, предразположен към запомняне на цифри. Мисълта, че само с един поглед може да получи достатъчно информация от намръщеното слънце над Бенкс, действаше на всичките му сетива. Възрастта му обаче пречеше да се занимава с някои други мореплавателски дейности. Както Диско казваше, той е трябвало да се захване с тази работа, когато е бил на десет години. Ден умееше и на тъмно да слага стръв или да намери, което и да е въже, или в краен случай, когато ръцете на чичо Солтърс не бяха изжулени, той можеше да соли риба, служейки си само с осезание. При не много силен вятър, чиято посока усещаше с кожата на лицето си, той умееше да направлява „Тук сме“. Такива неща, както и да скача по такелажа или да принуждава лодката да се подчинява на волята и тялото му, той вършеше механично. Но той не можеше да предаде познанията си на Харви.

Все пак се научаваха много неща, когато в бурни дни се излежаваха или седяха върху долапите в кабината, където запасни болтове, винтове и пръстени се търкаляха и тракаха в паузите сред разговора. Диско си спомняше за пътешествия с китоловни кораби от петдесетте години, описваше смъртните агонии на огромни майки — китове, които ранени, умирали до малките си сред тъмните, вълнуващи се морски води и кръвта им бликала на дванадесет метра височина. Разправяше за лодки, разбити на парчета, за оригинални ракети, които в началото избухвали в погрешна посока и бомбардирали изплашения екипаж. Разправяше как разтапяли китова мас, когато 1200 души бяха останали на леда без покрив, в непоносим студ, след като корабът им бил затиснат сред ледени блокове. Това бяха наистина вълнуващи истории. Но още по-прекрасни бяха неговите разкази за треската, как спорили и стигнали до съгласие в препирните си долу в трюма.

Дългия Джек повече от всичко обичаше мистериозните неща. С безмълвно внимание слушаха разказите му за духовете от брега Мономой, които се присмивали на самотните ловци на миди и ги изпълвали с ужас, за душите на умрелите, които обитавали дюните и бродели по брега за скрити баснословни съкровища на остров Файър, охранявани от духовете на загинали пирати; за фантастични кораби, които в гъста мъгла нападали енорията Труро; за едно пристанище в Мен, където дори местните кораби не се решавали да хвърлят котва, защото посреднощ мъртвите моряци изплували на повърхността със старомодната си лодка и свирели по особен начин, за да накажат онзи, който смущавал техния задгробен покой.

Харви отлично знаеше, че източният бряг на неговата родина от Маунт Дезърт на юг се населява главно от коневъди, които отиват там през лятото с конете си и се забавляват в провинциалните си къщи с паркетни подове и скъпа покъщнина. Ако преди месец той би се посмял на приказките за духове, сега слушаше със затаен дъх и трепереше.

Темата на Том Плат беше безкрайното му пътешествие около нос Хорн на борда на стария „Охайо“ в усилни дни — екипаж, по-немощен и от остаряла птица, екипаж, вече преживял една война. Той им разказваше как в нагорещените до червено топове пускали снаряди, как те съскали и димели, когато удряли в борда, и как юнгите заливали с вода тлеещите дъски и крещели; „Хайде, момчета, давайте още огън!“ Имаше истории за блокади — дълги седмици на безветрие, през които корабът се люлеел на котва, когато единственото разнообразие било отплаването и връщането на параходи, свършили горивото си, а платноходите не можели да мръднат. Припомняше си за бури и такъв студ, който сковавал двестате души, и те трябвало денем и нощем да чупят и трошат, да стържат леда по такелажа; когато печката в камбуза била нагорещена до червено, а моряците пиели какао от ведро. Том Плат не беше плавал с параход. Службата му свършила, когато току-що започнали да използват парата. Той приемаше парата като сполучливо изобретение в мирно време, но очакваше с надежда деня, когато платната отново щяха да влязат в употреба при десетхилядотонните фрегати с петдесет и седем метрови мачти.

Манюел говореше бавно и тихо, и то предимно за хубавите момичета на остров Мадейра, които перели дрехи в пресъхналите речни корита на лунна светлина под потрепващите листа на бананите. Разказваше и легенди за светци, за странни танци и битки в студените пристанища на Нюфъндлънд. Колкото до Солтърс, нето го занимаваха най-вече селскостопански проблеми и макар че четеше „Джозефъс“, считаше за свое призвание да докаже предимството на естествените торове и по-специално на детелината пред всички видове фосфати. Той говореше непрекъснато против фосфатите, разнасяше омазнени фермерски наръчници и четеше напевно от тях, заканваше се с пръст на Харви, за когото всичко това звучеше като гръцки. Малкият Пен така искрено се обиждаше, когато Харви се отнасяше с неуважение към лекциите на Солтърс, че момчето промени тактиката и се стараеше любезно да мълчи. Всичко това действаше на Харви благотворно.

Готвачът, естествено, не участваше в тези разговори. Като правило говореше само когато беше абсолютно наложително. Понякога все пак го осеняваше някакво необикновено вдъхновение и той говореше надълго и нашироко полу на галски, полу на развален английски. Особено общителен беше с момчетата. Постоянно им повтаряше, че един ден Харви ще стане господар на Ден и че той ще доживее да види това. Разказваше им как носел пощата зимно време по пътя към Кейп Бретон — за „влака“, теглен от кучета с крайна спирка Кудри, за кораба с таран „Артик“, който разбива леда между континента и остров Принц Едуард. Разправяше им случки, които беше чул от майка си, за живота далеч на юг, където морето никога не замръзва. Вярваше, че когато умре, духът му ще блаженства край топлите бели пясъчни плажове с полюшващи се над него палми. Момчетата се учудваха на това му желание, тъй като никога не бил виждал палма в живота си. Редовно при всяко ядене той питаше Харви, и то само него, дали храната му харесва и това винаги разсмиваше „втората вахта“. Но все пак те уважаваха преценките на готвача и дълбоко в сърцата си смятаха Харви за талисман.

И докато Харви с всяка своя пора попиваше нови познания, а здравето му заякваше с всяко вдишване на чистия въздух, „Тук сме“ следваше своя път, вършеше работата си из Бенкс, сребристосивите купчини добре натъпкана риба растяха все по-високо в трюма. Нито един ден работата не излизаше извън нормалното, но обикновените дни бяха много и следваха един след друг.

Естествено, човек с репутацията на Диско беше наблюдаван внимателно и следван от другите риболовни кораби, или както Ден казваше, „държаща го под око“, но той умееше прекрасно да им се изплъзва край насечения мъглив бряг. Диско отбягваше компанията им по две причини. Първо — искаше да осъществи собствените си намерения, и второ — той не понасяше смесването на флоти от различни нации. Повечето от лодките идваха от Глостър, сред тях — лодки от Провинстаун, Херуич, Чатъм и няколко от пристанищата на Мен, но екипажите им се събираха само един бог знае откъде. Рискът поражда безразсъдни действия, а когато се прибави и алчността, създават се добри условия за всякакви произшествия сред претъпканата флотилия, която като стадо овце се групира около някой непризнат водач.

— Нека ги водят двамата Джералдовци — говореше Диско. — Ние трябва да заемем място в Източните плитчини, въпреки че ако късметът ни проработи, няма да останем там дълго. Това място, на което сме сега, Харв, не се счита за добро.

— Не е ли? — запита Харви, който вадеше вода (той току-що се беше научил да изтегля вода с ведрото) след едно продължително осолване на риба. — Нямам нищо против да попаднем на някое лошо място, макар и за разнообразие.

— Единственото място, което бих желал да видя, е Източният бряг — обади се Ден. — Кажи, татко, нали няма да останем повече от две седмици в плитчините. Там ще срещнеш много хора, ако имаш нужда от компания, Харв. Тогава започва голямата работа. Нито веднъж няма да ядем навреме. Надигаш канчето, си гладен, и спиш, когато не издържаш повече буден. Ти вършиш добра работа, макар че дойде един месец по-късно, но иначе нямаше да можем да те приготвим в такава форма за Старата Дева.

От картата на Елдридж Харви узна, че Старата Дева е място с чудновато наименувани плитчини. Това беше крайната точка на пътешествието и при добър шанс уловът би бил голям. На картата Девата представляваше само една точица и Харв се удивляваше как Диско с неговия квадрант и лот успява да го открие. По-късно разбра, че както тази, така и всяка друга работа Диско вършеше еднакво добре, като непрекъснато помага на останалите. В кабината висеше дъска с размери четири на пет и Харви не проумяваше предназначението й, докато веднъж, след като три дни мъглата не се вдигна, чуха пронизителното изсвирване на сирена, чийто звук напомняше рева на слон — унищожител.

Бяха застанали на кратка стоянка, като влачеха котвата, за — да си спестят излишна работа.

— На тази ширина хоризонталните рейки трещят — отбеляза Дългия Джек. От мъглата изникнаха мокрите червени платна на някакъв барк9 „Тук сме“ също наду три пъти сирената според морската сигнализация.

По-големият кораб обърна назад марсела си с викове и крясъци.

— Френски е — измърмори презрително чичо Солтърс. — Навярно идват от Сен Мало. — Фермерът имаше набито око. — Почти останах без тютюн, Диско.

— И аз — обади се Том Плат. — Хей вие! Хей! Стойте там! Много добре. От Сен Мало ли сте?

— Да-а! Хей! Има от Кло Пуле, Сен Мало, Сен Пиер и Микелон — отговориха хората отсреща, размахаха вълнените си кепета и се засмяха. А след това всички заедно извикаха: — Дъската! Дъската?

— Донеси дъската, Дени. Да ме убиеш, ако мога да разбера как тези французи пъкат навсякъде, няма ги само в средата на самата Америка. Дълбочината на това място е четиридесет и шест, четиридесет и девет и това им е съвсем достатъчно.

Ден написа цифрите с тебешир на дъската, закачиха я на такелажа и откъм барка се чу хорово „мерси“.

— Няма да е хубаво, ако ги оставим да се изплъзнат така — предложи Солтърс, като си потупваше джобовете.

— А ти успя ли да понаучиш френски след последното пътуване? — запита Диско. — Не искам повече обиди по наш адрес. Престани да наричаш лодките от Микелон, с каквото ти хрумне, както стана при Льо Хейв.

— Ужасно зле сме с тютюна. Млади момко, ти не говориш ли френски?

— А, да… — отговори Харви сърцато и изкрещя: — Ей! Слушайте! Спрете! Чакайте! Идваме за тютюн.

— А, тютюн, тютюн! — извикаха те и отново се разсмяха.

— Тъкмо ги улучи. За всеки случай хайде да пуснем лодка — предложи Том Плат. Нямам някаква специална диплома по френски, но зная друг език, които те ще разберат, така мисля. Хайде, Харви, ела да превеждаш.

Том и Харви тръгнаха с лодката и когато ги издигнаха на борда на барка, там настана неописуема бъркотия. Кабината беше покрита с ярки цветни картини на Девата — Нюфъндлъндската Дева, както я наричаха. Харви откри, че не разбираха неговия френски и затова разговорът беше сведен до кимания и усмивки. Том Плат размахваше ръце и се обясняваше с тях съвсем ясно. Капитанът го почерпи с неизвестен вид джин и екипажът, който приличаше на миманс от комична опера с косматите си вратове, червени шапки и дълги ножове, го поздрави като брат. Тогава започнаха да се пазарят. Те имаха американски тютюн и то много, не бяха плащали за него данък във Франция. В замяна искаха шоколад и сухи бисквити. Харви се върна обратно с лодката, за да уреди въпроса с готвача и Диско, който държеше склада. Когато се появи отново, щурманът на французите преброи кутиите с какао и торбите с бисквити. Цялата картина напомняше пиратска подялба на плячка. Том Плат излезе от нея, натъпкан с пити тютюн за дъвчене и пушене. След това веселите моряци потънаха в мъглата и последното, което достигна до Харви, бе тази весела песен:

— Как стана така, че не моят френски, а твоите мимики свършиха работа? — запита Харви, докато разпределяха разменената стока сред екипажа на „Тук сме“.

— Разговор със знаци! — изсмя се силно Плат. — Да, разбира се, това беше разговор с мимики, много по-стар език от твоя френски. Френските кораби са натъпкани с франкмасони, затова.

— А ти франкмасонин ли си?

— Така изглежда, нали? — отвърна редовният войник, пълнейки лулата си, а пред Харви изникна още една морска загадка, върху която щеше да размишлява.