Смелите моряци

Глава II

— Предупредих те — каза Ден, а сълзите на Харви се настигаха върху излъсканата палуба. — Татко не бърза, но ти си го заслужи. Пфу. Няма смисъл да се разчувстваш така. — Раменете на Харви се издигаха и снишаваха заедно със спазмите от хълцанията му. — Знаем какво ти е. Татко ме е бил един-единствен път — за първи и последен път, и то беше по време на първото ми пътуване. След това чак ти се повдига и човек се чувства самотен. Зная.

— Да — стенеше Харви. — Този човек или е луд, или е пиян, а аз, аз нищо не мога да му сторя.

— Не говори така за татко — прошепна Ден. — Татко е противник на всякакъв алкохол. Той казва, че нещо си мръднал. Какво, по дяволите, те накара да го наречеш крадец. Той ми е баща.

Харви стана, избърса носа си и обясни подробно всичко, което се отнасяше до липсващата пачка банкноти.

— Не съм се побъркал — завърши той. — Само че баща ти никога не е виждал повече от петдоларова банкнота наведнъж, а моят баща е толкова богат, че всяка седмица може да купува по една такава лодка и това ни най-малко няма да му се отрази.

— Ти не знаеш колко е ценна „Тук сме“. Може би баща ти, наистина има купища пари. Ама откъде ги има? Татко казва, че смахнатите не могат да говорят логично. Хайде, кажи де.

— От златни мини и тем подобни — на Запад.

— Чел съм за тях. И пак на Запад, а? Той да не се премята с пистолет върху изкуствено пони, каквито има в цирка? Наричат ги Дивия Запад и съм чувал, че шпорите и юздите им са от чисто сребро.

— Ама че си глупав! — разсмя се Харви, без да иска. — Баща ми изобщо няма понита. Когато иска да се разходи, той се качва на влака си.

— Как на влака си?

— Не точно на влака си, а в собствения си вагон, разбираш ли. Никога ли в живота си не си виждал частен вагон?

— Слейтин Биймън, той има — каза Ден предпазливо. — Видях го в съюзното депо в Бостън, там имаше трима негри, които миеха стъклата. Слейтин Биймън е собственик на почти всички железници в Лонг Айлънд, така разправят. Казват още, че е купил половината Ню Хемпшър и е сложил ограда наоколо, а вътре бил пуснал лъвове, тигри, мечки, бизони, крокодили и тем подобни. Слейтин Биймън е милионер. Виждал съм неговия вагон.

— Е, и баща ми, казват, е милионер и има дори два собствени вагона. Единият носи моето име „Харви“, а другият е на майка ми — „Констанс“.

— Чакай — каза Ден. — Баща ми не ми позволява да се кълна, но смятам, че ти можеш. Преди да продължиш по-нататък, трябва да се закълнеш, че ако лъжеш, ще умреш.

— Разбира се — съгласи се Харви.

— Не е достатъчно. Кажи: „Да умра, ако не казвам истината.“

— Да умра на това място — повтори Харви, — ако всяка дума, която казвам, не е чистата истина.

— И така — цели сто и тридесет и четири долара, а? — запита Ден. — Чух, като казваше на татко, и си помислих, че ще те погълне като кит.

Харви запротестира и се зачерви цял. Ден беше умен младеж и със собствените си очи, след като разпитва Харви десет минути, се убеди, че не лъже или поне не много. Освен това той се беше обвързал с най-страшната клетва, известна на момчетата, а продължаваше да седи жив и невредим, със зачервен от удара нос в улея за оттичане на водата, и да разказва чудеса след чудеса.

— Боже мой! — въздъхна Ден от дън душа, когато Харви приключи невероятната история с вагона, наречен на негово име. След това дяволита усмивка засия на широкото му лице. — Вярвам ти, Харви. Най-после и баща ми да сгреши веднъж в живота си.

— Сгрешил е — съгласи се Харви и се замисли как би си отмъстил.

— Той просто ще полудее, като разбере. Татко не обича да греши в преценките си. — Ден се облегна и се удари в хълбока. — Харви, не разправяй много, иначе ще развалиш шегата.

— Не искам да ме нокаутира отново. Обаче ще му дам да разбере.

— Никога не съм чувал някой да му е дал да разбере. Сигурно е обаче, че пак ще те пребие. Колкото повече не го разбираш, толкова повече ще ти доказва, че не си прав. Но златни мини и пистолети…

— Не съм и споменавал за пистолети — прекъсна го Харви, който държеше на клетвата си.

— Вярно, не си. Два собствени вагона, единият наречен на тебе, а другият на нея, двеста долара на месец джобни пари. А той лежи тук набит за това, че не иска да работи за десет долара и половина на месец! Това е най-големият удар за сезона — и той избухна в беззвучен смях.

— Е, прав ли съм бил? — запита Харви, който мислеше, че е открил някой, който да му съчувства.

— Грешиш, много грешиш! По-добре си запретни ръкавите или пак ще отнесеш боя, а и мен ще набият, че те защищавам. Татко винаги ми дава двойна порция, защото съм негов син, а той не обича да покровителства никого. Предполагам, че здравата му се сърдиш. Често пъти и на мене ми се е случвало. Но татко е много справедлив човек и всички на кораба твърдят това.

— Ти това справедливост ли го наричаш? — Харви посочи отеклия си нос.

— Това е нищо. Помага на излишната кръв да изтече. Татко го направи за здраве. Но да ти кажа направо, не мога да имам нищо общо с човек, който счита мене, татко или някой друг от борда на „Тук сме“ за крадци. В никакъв случай не сме сбирщина като онези, които се навъртат по кейовете. Ние сме рибари и плаваме заедно вече шест години, че и повече. Затова недей да правиш грешки! Казах ти, че татко не ми дава да се кълна. Той казва, че клетвите са напразни и си ме пердаши. Ако му разкажа за баща ти и неговите работи, а и за доларите ти, няма да повярва. Не зная какво е имало в джобовете ти, когато изсуших дрехите ти, тъй като не съм погледнал, но ще те уверя, със същите думи, които ти преди малко произнесе, че нито аз, нито татко, а ние бяхме единствените, които сме се допирали до теб, след като те донесоха, не знаем нищо за парите. Това е. Е, какво ще кажеш?

Кръвотечението очевидно избистри мозъка на Харви, а може би и самотата в морето оказа своето въздействие.

— Прав си — съгласи се той и сконфузено погледна надолу. — Струва ми се, че след като ме спасихте от удавяне, трябваше да проявя повече благодарност, Ден.

— Е, тъкмо главата ти започна да се прояснява и пак оглупя — отвърна Ден. — Във всеки случай само татко и аз бяхме на борда. Готвачът не се брои.

— Можех да предположа, че съм загубил парите в морето — промълви Харви почти на себе си, — вместо да наричам всеки, който ми попадне пред очите, крадец. Къде е баща ти?

— В кабината. Какво искаш от него?

— Ще видиш — каза Харви. Главата му все още бучеше и той тръгна като зашеметен към кабината, където малкият корабен часовник висеше точно над щурвала. Отвътре тя беше боядисана в шоколадово жълто. Трууп беше зает с дневника и пишеше с огромен черен молив, който от време на време жадно смучеше.

— Не се държах добре — рече Харви, учуден от собствената си смиреност.

— Сега пък какво се е случило? — запита шкиперът. — Да не би да сте се сбили с Ден, а?

— Не, идвам при вас.

— Тук съм и слушам.

— Е, дойдох да си взема думите обратно — изрече Харви много бързо. — Когато спасят някого от удавяне… — преглътна той.

— Е? Ако вървиш по този път, все още има надежда да станеш човек.

— … той не бива да обижда спасителите си.

— Правилно и точно, точно и правилно — каза Трууп и на устните му се появи сянката на суха усмивка.

— Затова дойдох да кажа, че съжалявам. — И отново преглътна звучно.

Трууп се надигна бавно от сандъка, на който седеше, и протегна голямата си ръка.

— Все ми се струваше, че си добро момче, и сега виждам, че не съм сгрешил в преценката си. — Тридесетсантиметровата ръка сграбчи като в клещи ръката на Харви до лакътя. — Ще й прибавим още малко хрущял, преди да те върнем на баща ти, млади момко, и това, което се случи, смятам, няма да ти навреди. Ти съвсем не беше отговорен. Сега върви да си вършиш работата и няма да има повече обиди.

— Съвсем блед си — възкликна Ден, когато Харви се появи отново на палубата.

— Не усещам — отговори той и ушите му се изчервиха.

— Не исках да кажа в този смисъл. Чух какво каза татко. Когато заяви, че не мисли лошо за някого, това значи, че татко се е предал. Той мрази да греши в преценките си. Хо! Хо! Когато татко си състави мнение, по-скоро би свалил знамето, за да отдаде чест на британците, отколкото да го промени. Радвам се, че нещата се уредиха, както трябва. Татко е прав, като казва, че не може да те върне образно. Нашата прехрана е риболовът. След половин час ще се върнат другите мъже, гладни като акули.

— Защо?

— За вечеря, разбира се. Стомахчето ти не ти ли подсказва? Още сума ти неща има да научиш.

— Мисля, че ги знам вече — каза Харви тъжно, насочил поглед в сплетените въжета и скрипци над главата си.

— Корабчето е прекрасно — ентусиазира се Ден, като разбра погрешно погледа на Харви. — Почакай вятърът да издуе главното платно, тогава ще видиш как ще се понесем. Преди това обаче има работа да се върши. — Той посочи надолу към тъмнината на отворения главен люк между двете мачти.

— Защо? Там няма нищо.

— Ти, аз и още няколко души ще трябва да напълним люка — каза Ден. — Там отива рибата.

— Жива? — запита Харви.

— Е, не. Мъртва и осолена. В трюма има стотина бъчви със сол, а досега рибата едва покрива пода.

— А къде е рибата?

— Казват, че е в морето, а ние се молим да се пресели в нашите лодки — припомни Ден старата рибарска пословица. — Снощи те уловихме заедно с още четиридесет риби.

Той посочи към някаква дървена ограда точно пред квартердека.

— Ти и аз ще ги мием, след като ги изчистят. Дано довечера напълним кошарата! Случвало се е корабът да е натоварен здравата с риба, която трябва да се изчисти, и ние стоим до масите и се разпаряме от работа вместо тях, толкова ни се доспива. Ето ги, идват вече. — Ден се взираше над ниския фалшборд към половин дузина лодки, които се приближаваха към тях, порейки копринената повърхност на морето.

— Досега не бях виждал морето от толкова близо — каза Харви. — Колко е хубаво.

Ниското слънце огряваше водата и тя изглеждаше пурпурна, с розови отблясъци върху очертанията на дългите заоблени вълни, в чиято основа тъмносиньото се губеше в тъмнозелено. Като че всички шхуни наоколо притегляха лодките си с невидими въжета, а дребните черни фигурки в тях гребяха като механични играчки.

— Провървяло им е — забеляза Ден с присвити очи. — Манюел е пълен догоре. Полегнал е ниско, както лист на водна лилия в тиха вода, нали?

— Кой е Манюел? Не мога да разбера как ги познаваш отдалече.

— Последната лодка на юг. Той те откри снощи — Ден посочи нататък. — Манюел гребе по португалски, не можеш го сбърка. На изток от него е Пенсилвания — и той е чудесен гребец. Като че се е натоварил със сода за хляб, така изглежда. Виж как красиво са се разгърнали лодките на изток от него. Този с изгърбените рамене е Дългия Джек. Той е от голуейците, които живеят в южен Бостън, а всички голуейци са добри гребци. На север, още по-нататък е Том Плат, след една минутка ще го чуеш да пее. Той твърди, че старият „Охайо“ е първият кораб на нашата флота, преминал около нос Хорн, и че той самият се е бил на него. Не говори много, но пее. С рибата има голям късмет. Чуваш ли? Какво ти казах?

Над водата се носеше мелодична песен от лодката на север. Харви дочу нещо за нечии студени ръце и крака, а след това:

— Лодката му е пълна! — усмихна се Ден. — Ако запее „О, капитане“, значи е пълен догоре.

Песента продължи:

— Том Плат е наловил много риба. Утре ще ти разкаже всичко за стария „Охайо“. Виждаш ли онази синята лодка зад него? Това е чичо ми, братът на татко, и ако има някой кутсуз тук в Бенкс, бъди сигурен, че това е чичо Солтърс. Гледай как внимателно гребе. Залагам заплатата и дела си, че той е единственият опарен днес, и то много.

— От какво е опарен?

— От ягоди. Кога тикви, кога лимони, кога краставици. Да, от лактите надолу целите му ръце са опърлени. Ужасен късмет има този човек. Сега ще се хванем на лодбалката и ще ги изтеглим. Вярно ли е това, което ми каза сега, че никога в живота си не си работил нищо? Сигурно се чувстваш доста зле, а?

— Все пак искам да се опитам да работя — отговори Харви решително. — Само че всичко е съвсем ново за мене.

— Тогава хвани такелажа оттам. Зад теб.

Харви сграбчи едно въже и желязна кука, които се клатушкаха на една рейка над главната мачта, докато Ден дърпаше друго, което идваше от върха, а в това време Манюел приближи с препълнена лодка. Португалецът се усмихна с добродушна усмивка, която Харви се научи да разпознава добре по-късно, и с една вила с къса дръжка започна да прехвърля рибата в кошарата на палубата.

— Двеста трийсет и една! — извика той.

— Подай му куката — каза Ден и Харви я хвърли в ръцете на Манюел. Той я промъкна през една примка на носа на лодката, хвана принадлежностите, които държеше Ден, прикачи я с куката за лодбалката и се покатери на четири крака на шхуната.

— Дърпай! — извика Ден и Харви задърпа, удивен колко лесно се изкачваше лодката.

— Стой! Няма да я вдигнем до върха на мачтата, я! — засмя се Ден. Харви спря да дърпа, а лодката увисна във въздуха над главата му.

— Отпусни настрани! — извика Ден и докато Харви отпускаше, Ден поклати леко лодката с ръка, докато тя застана точно зад главната мачта.

— Когато са празни, никак не тежат. Не си свикнал, пък много добре го направи. Има някои тънкости, които ще научиш в морето.

— А-ха! — каза Манюел, подавайки загорялата си ръка. — Добре ли си вече? Снощи по това време рибата се беше спуснала към тебе, а сега ти си се спуснал след нея. Е, какво?

— Аз, аз съм ви много благодарен — запъна се Харви, а ръката му се промъкна към джоба още веднъж, но се спря, като си спомни, че няма пари, които да предложи на човека. По-късно той опозна Манюел добре и нощем, когато лежеше в леглото си, го обливаха горещи вълни на срам и неудобство при мисълта за грешката, която можеше да извърши.

— Няма защо да ми благодариш! — рече Манюел. — Как щях да те оставя така около Бенкс? Станал си вече рибар, е, какво? Охо! Аха! — Той се наведе назад и напред, за да раздвижи схванатия си кръст. — Не съм чистил лодката днес. Бях много зает. Пасажите идваха бързо един след друг. Дени, синко, изчисти я заради мене.

Изведнъж Харви тръгна напред. Той разбра, че можеше да направи нещо за човека, който му беше спасил живота.

Ден му хвърли миячка, той се наведе над лодката, изчисти мръсната вода, макар и неумело, но е голямо старание.

— Издърпай дъските на пода, те се плъзгат в нарезите — каза Ден. — Избърши ги и ги върни обратно. Не оставяй слуз по дъските. Някой ден пак ще ни потрябват. А ето го и Дългия Джек.

От лодката към кошарата полетя искрящ поток риба.

— Манюел, поеми въжето. Аз ще наглася масите. Харви, изчисти лодката на Манюел. Лодката на Дългия Джек виси над нея.

Докато миеше. Харви погледна дъното на другата лодка, която се намираше вече над главата му.

— Също като индийските вълшебни кутии, нали? — забеляза Ден, когато лодката беше спусната над другата.

— Добре й е там, както на патица във вода — каза Дългия Джек, — рибар от Голуей, с прошарена брада и дебели устни, който се навеждаше назад-напред точно както Манюел преди се раздвижваше. Диско в кабината мърмореше нещо по посока към люка и дори го чуваха как смуче молива си.

— Сто четиридесет и девет и половина, нямаш късмет, Дисковолус! — рече Дългия Джек. — Изпотрепвам се, за да ти напълня джобовете. И пак казваш лош улов. Този път португалецът ме би.

Отстрани на кораба се удари нова лодка и още един поток риба се изсипа в кошарата.

— Двеста и три! Я да видим пътника! — Новодошлият беше още по-грамаден от голуееца. На лицето му ясно личеше виолетов белег, който започваше от лявото му око и се плъзгаше отстрани чак до десния ъгъл на устната му.

Като не знаеше какво друго да прави, Харви измиваше всяка новопристигнала лодка, вадеше дъските отвътре и след това отново ги слагаше на дъното на лодката.

— Добре започва — обади се мъжът с белега, който се оказа Том Плат, като го наблюдаваше критично. — Има два начина да се прави всичко. Единият е по рибарски — първо хващаш едно въже и правиш плъзгащ се възел, а другият…

— Както правехме на стария „Охайо“! — го прекъсна Ден, като се вмъкна сред групата мъже с дълга дъска на колелца. — Бягай оттам, Том Плат, и ме остави да наглася масите.

Той притисна единия край на дъската в две отверстия на фалшборда, ритна крака и се наведе бързо — точно навреме, за да избегне удара на моряка от бойния кораб.

— Това същото го правехме и на „Охайо“, Дени, разбираш ли? — каза Том Плам със смях.

— А представи си, че дъските бяха криви, тогава нямаше да попаднат на мястото си и не знам кой ще си намери ботушите на главната мачта, ако не ни оставиш на мира. Дърпай нагоре! Зает съм сега, не виждаш ли?

— Дени, ти се изтягаш по цял ден на въжетата — рече Дългия Джек. — Ужасно си нахален и съм убеден, че за една седмица ще развалиш пасажера.

— Името му е Харви — отговори Ден, размахвайки два ножа с необикновена форма, — няма да мине много време и той ще бъде равен на петима търсачи на миди от южен Бостън… — Той подреди красиво ножовете на масата, а след това наклони глава, за да се наслади на ефекта.

— Мисля, че са четирийсет и две — дочу се гласец през борда и го последва дружен смях, когато друг глас му отговори:

— Този път късметът се е обърнал срещу мене, аз имам само четирийсет и пет, макар че целият съм опърлен.

— Четиридесет и две или четиридесет и пет. Забравих докъде бях стигнал — обади се гласецът.

— Това са Пен и чичо Солтърс, които броят улова. Всеки ден става по-смешно от цирк — каза Ден. — Само ги погледни!

— Идвайте, идвайте! — изрева Дългия Джек. — Мокро е там, отвън, деца.

— Каза четирийсет и две. — Това беше чичо Солтърс.

— Тогава отново ще ги преброя — отстъпчиво отговори гласът.

Двете лодки се полюшваха и се удариха едновременно отстрани на шхуната.

— Търпение! Чакай! — озъби се чичо Солтърс и се отблъсна с плисък назад. — Не мога да проумея какво е накарало фермера да тръгне по море. За малко щеше да разбиеш лодката ни.

— Съжалявам, господин Солтърс. Излязох в морето заради нервите си. Май че вие ме посъветвахте за това.

— Да потънеш с нервите си в китова дупка! — крещеше чичо Солтърс, дебел и тантурест нисък човек. — Пак ще ме удариш. Колко каза, четирийсет и две или четирийсет и пет?

— Забравих, господин Солтърс. Хайде да ги преброим.

— Едва ли са четирийсет и пет. Моите са четирийсет и пет — каза чичо Солтърс. — Внимателно брой, Пен.

Диско Трууп излезе от кабината.

— Солтърс, прехвърли веднага рибата си тук — нареди той с властен тон.

— Не разваляй спора, тате — промърмори Ден. — Те двамата току-що започват.

— Мама мия! Той ги боде по една — виеше Дългия Джек, когато чичо Солтърс започна да се труди усърдно, а малкият човек в другата лодка броеше редица чертички на планшира.

— Това е уловът от миналата седмица — каза той, гледайки печално и пръстът му остана там, където чертичките свършваха.

Манюел сръга Ден, той хукна към задните принадлежности и навеждайки се ниско напред, плъзна куката в палубното въже, а Манюел го издърпа бързо. Всички започнаха да теглят и скоро издигнаха лодката — с човека, рибата и всичко.

— Едно, две, четири — девет — броеше Том Плат с опитно око. — Четирийсет и седем. Пен, ето ти! — Ден опусна бързо задните въжета и го изтърси направо на палубата заедно със сипещата се риба.

— Задръж! — извика чичо Солтърс, като се поклащаше в кръста. — Задръж, аз съм малко зает с броенето.

Той нямаше време да протестира, защото се намери вече на борда, където постъпиха с него както с Пенсилвания.

— Четирийсет и една — каза Том Плат. — Един фермер те би, Солтърс. При това си такъв моряк!

— Не броиш честно — отвърна той и се препъна на излизане от кошарата, — а мене тези опарвания ме подлудиха.

Грубите му ръце бяха подути и покрити с лилави петна.

— Някои намират ягодите на самото дъно — рече Ден, гледайки към току-що изгрялата луна, — дори ако трябва да се гмурнат до дъното.

— А други — добави чичо Солтърс — ядат най-хубавите работи, без да работят, и на всичкото отгоре се подиграват на другарите си. Сядай!

— Сядайте! Сядайте! — извика откъм бака глас, който Харви не беше чувал. Диско Трууп, Том Плат, Дългия Джек незабавно се втурнаха напред. Малкият Пен се наведе над дълбоководната макара и заплетените въдици за треска. Манюел се просна с цялата си дължина на палубата, Ден се спусна в трюма, където Харви го чу, че отваря бъчви с помощта на чук.

— Сол — поясни той, като се върна отново на палубата. — След вечеря ще осолим рибата. Ти ще се лепнеш до татко. Том Плат и татко работят заедно и ще ги чуеш как спорят. Ние сме втора смяна — ти аз, Манюел и Пен — младите и красивите на борда.

— Защо втора смяна? — запита Харви. — Гладен съм.

— Те ще свършат след малко. М-м! Хубаво мирише тази вечер. Татко винаги си намира добър готвач, стигат му неприятностите с брат му. Днес има голям улов, нали? — Той посочи към кошарата, пълна догоре с треска. — Каква беше дълбочината на водата, Манюел?

— Двайсет и пет сажена — отвърна португалецът сънливо, — движат се бързо напред. Някой ден ще ти покажа, Харви.

Луната вече се плъзгаше над застиналото море, когато по-възрастните мъже се качиха на кърмата. Не стана нужда готвачът да вика „втората смяна“. Ден и Манюел слязоха през люка и се настаниха на масата, преди още Том Плат, последен и най-бавен от големите, да бе успял да си избърше устата с ръка. Харви последва Пени и седна пред железен тиган с дреболии от треска, смесени с парченца свинско и пържени картофи, самун топъл хляб и чаша силно черно кафе. Както бяха гладни, едва изчакаха Пенсилвания тържествено да прочете молитвата. След това ядоха мълчаливо, докато Ден пое дъх над тенекиената чаша и запита Харви как се чувства.

— Надъних се, но имам място за още едно парче.

Готвачът беше огромен лъскав черен негър и мълчалив, за разлика от всички негри, които Харви познаваше, само с усмивки и жестове ги подканяше да хапнат още.

— Виждаш ли, Харви — Ден потрака леко с вилицата по масата, — точно както ти казах. Хубавите младежи като тебе, Пензи, мене и Манюел сме втора смяна и ядем, когато свършат възрастните. Те са стари морски вълци, стават нетърпеливи и изпадат в лошо настроение и трябва да се угоди на стомасите им. Ето защо те се хранят най-напред, което не заслужават. Не е ли така, докторе?

— Той не може ли да говори? — прошепна Харви.

— Не особено. Не зная да може. Езикът му е много странен. Идва от вътрешността на Кейп Бретон, там, където селяните говорят истински шотландски. Кейп Бретон е пълен с негри, които са се преселили там по време на нашата война и говорят като селяните със силен шотландски акцент.

— Това не е шотландски — отбеляза Пенсилвания. — Това е галски. Четох за това в една книга.

— Пен чете много. Почти всичко, което казва, е истина — освен когато брои рибата, нали?

— Баща ти дава ли им да кажат колко са хванали, без да ги броят? — запита Харви.

— Да, защо не. Какъв смисъл има някой да излъже за няколко стари риби.

— Имаше един, който лъжеше за улова си — обади се Манюел. — Лъжеше всеки ден. Лъжеше, че има пет, десет, двайсет и пет риби повече.

— Къде беше това? — попита Ден. — Не е някой от нашите.

— Французин от Ангий.

— А! Тия французи от западния бряг изобщо не броят. Имат си причини — не умеят да броят. Ако ти попадне някоя от меките им куки, Харви, ще разбереш защо — каза Ден със страшно презрение.

— Винаги повече и никога по-малко, всеки път, когато солим — изръмжа Дългия Джек надолу към люка и „втората смяна“ веднага се покатери горе.

Сенките на мачтите и на главното платно, което никога не свиваха, се люлееха насам-натам върху палубата, осветена от лунните лъчи, и рибата на кърмата грееше като купчина сребро. В трюма се чуваше тропотът от стъпките на Диско Трууп и Том Плат, които се придвижваха сред каците със сол. Ден подаде на Харви една вила и го поведе към края на грубата маса, където чичо Солтърс вече барабанеше нетърпеливо с дръжката на ножа.

— Ще идеш долу при татко и Том Плат и ще внимаваш чичо Солтърс да не ти извади окото — поръча Ден, преди да слезе в трюма. — Ще взема сол отдолу.

Пен и Манюел се настаниха в кошарата и затънали до колене сред треската, размахваха ножове. До Дългия Джек имаше кошница, а ръцете му бяха пъхнати в големи ръкавици. Той беше застанал до масата срещу чичо Солтърс, а Харви — пред вилата и ведрото.

— Ей! — извика Манюел и се наведе, вдигна една риба, забол единия си пръст под хрилете й, а другия в окото й. Постави я на парапета на кошарата; острието на ножа блесна и в същия миг се чу звук от раздиране. Рибата, разрязана от устата до опашката, с цепки от двете страни на гърлото, падна в краката на Дългия Джек.

— Ей! — извика Дългия Джек и я грабна в облечената си в ръкавица ръка. Черният дроб на треската падна в кошницата. Още едно дръпване и с един замах изпрати във въздуха главата и вътрешностите, а изтърбушената риба се плъзна към чичо Солтърс, който сумтеше яростно. Чу се още един звук на раздиране, гръбнакът прелетя през фалшборда, а рибата, обезглавена, изкормена и разпрана, цопна във ведрото, от което пръски солена вода попаднаха право в разтворената от удивление уста на Харви. След първия вик мъжете утихнаха. Треската се движеше като жива и преди Харви да престане да се учудва от главозамайващата сръчност на всички, ведрото се напълни.

— Вади! — изсумтя чичо Солтърс, без да обръща глава. Харви вадеше рибите по две, по три и ги прехвърляше надолу през люка.

— Ей! Набождай повече! — извика Ден. — Не ги пръскай. Чичо Солтърс е най-добрият касапин в цялата флотилия. Наблюдавай го и помни какво ти казах!

Наистина, като че ли кръглият чичо Солтърс припряно разрязваше страници на списания. Тялото на Манюел, превито от кръста надолу, приличаше на статуя, но дългите му ръце изхвърляха рибата без прекъсване. Малкият Пен се трудеше сърцато, но си личеше, че е слаб. Един или два пъти Манюел намери време да му помогне, без да прекъсва потока на снабдяването. А веднъж Пен изрева, тъй като набоде пръста си в една френска кука. Тези куки се правят от мек метал, за да се изкривят отново след употреба, но треската много често се изплъзва от тях и се хваща на друга. По тази причина лодкарите от Глостър мразят французите.

Долу натриваха едрата сол и тя стържеше по грапавата повърхност на рибите. Напомняше звука на точило, който се смесваше с непрекъснатото скриптене на ножовете, с шума и отскубнатите рибени глави, черен дроб и летящи черва, падащи в кошницата. Към всичко това се прибавяше скърцането на ножа на чичо Солтърс, който изтръгваше гръбнаците, и плясъкът на рибите, хвърляни във ведрото.

Прясната морска треска тежи повече, отколкото можете да си представите, и след един час гърбът на Харви го заболя от постоянното навеждане и той почувства нужда от почивка. За пръв път в живота си обаче той работеше наред с другите хора. Тази мисъл го изпълни с гордост и той продължи, макар и по-бавно.

— Край! — извика най-после чичо Солтърс. Превит сред рибата, Пен дишаше тежко. Манюел се навеждаше назад-напред, за да раздвижи кръста си, а Дългия Джек се облегна на фалшборда. Готвачът се появи, безформен като черна сянка, събра няколко гръбнака и глави и се оттегли.

— Рибени късчета и задушени глави за закуска — каза Дългия Джек и млясна с уста.

— Ножове долу! — повтори чичо Солтърс, размахвайки плоското нащърбено оръжие за разпаряне.

— Гледай си в краката, Харви — извика Ден отдолу.

Харви видя как половин дузина ножове се забиха около отвора на люка. Той ги събра и отдели изтънените.

— Вода! — извика Диско Трууп.

— Бъчвите са отпред, а ведрата отстрани. Побързай, Харв — каза Ден.

Харви се върна след минута с голямо ведро, пълно със застояла кафява вода, гъста като нектар, а челюстите на Диско и Том Плат се отпуснаха.

— Това е треска, Том Плат — рече Диско, — а не смокини от Дамаск, нито пък сребърни пръчки. Това ти го казвам всеки път, откакто плаваме заедно.

— Въпрос на няколко сезона — отвърна Том Плат хладно. — Доброто нареждане винаги си е добро нареждане, а има и правилен, и неправилен начин на подреждане дори на баласта. Ако някога си виждал четиристотин тона желязо в…

— Ей! — При вика на Манюел работата започна отново и завърши едва след като кошарата се опразни. Когато падна и последната риба, Диско Трууп заедно с брат си се заклатушкаха към кабината; Манюел и Дългия Джек отидоха напред, Том Плат изчака само да плъзне люка и също изчезна. Половин минута по-късно откъм кабината се чу силно хъркане и Харви отправи празен поглед към Ден и Пен.

— Този път свърших повече работа, Дени — промълви Пен, чиито клепачи бяха натежали за сън. — Но смятам, че е мое задължение да помогна да изчистим.

— Не бих искал да имам съвестта ти и за сто цента — каза Ден. — Иди да спиш, Пен. Няма защо да вършиш работата на юнгите. Извади едно ведро, Харви. А, Пен, потопи тия неща във ведрото, преди да легнеш. Дали няма да заспиш по пътя?

Пен вдигна тежката кошница с черния дроб на рибите, изсипа го в едно буре с прикрепен на панти капак, заковано до бака, и след това също изчезна в кабината.

— Юнгите почистват след осоляването и дежурят на първа вахта при спокойно време. — Ден изплакна енергично кошарата, разглоби масата, остави я да съхне на лунната светлина, избърса кървавите остриета на ножовете в сноп кълчища и започна да ги точи на едно малко точило. През това време Харви изхвърляше черва и гръбнаци през борда под негово ръководство.

Още при първото пляскане от гладката вода се издигна като стрела нагоре сребристобяло привидение и издаде странна, стенеща въздишка. С вик Харви се отдръпна назад, а Ден само се засмя.

— Делфини — поясни той. — Молят се за рибешки глави. Когато са гладни, ни следват. Дишат като печалната смърт, нали? — Страшна смрад на гниеща риба се понесе из въздуха, когато белият стълб потъна, а водата заклокочи мазно. — Никога ли не си виждал скачащи делфини? Докато стигнем до края, ще ти се случи да видиш стотици. Да ти призная, хубаво е да има още едно момче на борда. Ото беше доста възрастен, пък и датчанин. Често се биехме — той и аз. Нямаше да ме е грижа, ако говореше на християнски език. Спи ли ти се?

— Страшно — каза Харви.

— Не трябва да спиш, когато си на вахта. Я стани и провери котвата. Не забравяй, че си на вахта, Харв.

— Пфу! Какво може да ни стане? Ясно е като ден. Хррр!

— Понякога се случват разни неща, така казва татко. При хубаво време най-сладко се спи и преди да усетиш, някой лайнер може да ни разцепи лодката на две и седемнайсет офицери, покрити със злато, всичките джентълмени, ще се закълнат, че сме се движили без светлини и че е била гъста мъгла. Харв, по-добре е да свикнеш и ако клюмнеш още веднъж, ще те напердаша с някое въже.

Луната, която е свидетел на най-чудновати неща, наблюдаваше близо до Бенкс един слаб младеж с къс голф и червено палто, който се олюляваше по претрупаната палуба на седемдесеттонната шхуна, а зад него вървеше и размахваше въже като палач друго момче, което се прозяваше и клюмаше след всяко замахване на въжето.

Щурвалът стенеше тихо, платното се издуваше слабо под поривите на лекия вятър, а брашпилът скърцаше. Харви протестираше, че дежурството няма край, заплашваше и най-сетне заплака, а Ден с думи, които едва се процеждаха от устата му, описваше прелестта на вахтите, размахваше въжето и шибаше гемията така често, колкото удряше и Харви. Най-после часовникът в кабината удари десет и на десетия удар малкият Пен пропълзя на палубата. Той намери двете момчета, скупчени едно до друго до главния люк и потънали така дълбоко в сън, че съвсем лесно ги изтърколи до леглата им.