Смъртни врагове

Пролог

Неделя, 13 февруари

06:27 по Гринуич

Планината Джаяуиджая, Индонезия

Джеръми Уолър се бе втренчил в мощната си карабина, на чието дуло бе кацнала ярка, пъстроцветна пеперуда. Крилата на малкото създание трепкаха на лекия ветрец, който разклащаше филизите на бамбука и слонската трева. Струйки пот се спускаха от двете страни на боядисания му с камуфлажна боя нос, събираха се над горната устна и капеха безшумно по пръстите на дясната му ръка. Усещаше странна смесица от миризми — на грубия брезентов плащ, на многоетажната непроходима джунгла и на нещо гниещо наблизо в сенките.

— Лястовича опашка на Милон.

Женски глас. Нещо, което Джеръми не беше чувал в подобна обстановка. В „Делта Форс“ — сега известна като Група за бойни приложения, понякога я наричаха „редник Джейн“, но никога със сарказъм. Екипите за специални военни операции твърдяха, че при тях няма жени, макар че и в армията, и във флота имаше ограничен брой женски персонал, предназначен за „военни операции, но не за война“. Но сега към тях се бе включил и Отделът за специални действия от ЦРУ и вече трябваше да имаш цял наръчник, за да си наясно с всички играчи.

— Тази пеперуда е графиум милон — продължи жената. — Красив представител на тропическата фауна с жълтеникаво снопче власинки под свивката на лявото крилце. Може би е мъжки екземпляр с това изцяло червено коремче, макар че при този вид е трудно да се определи. — Перленобелите й зъби блестяха изпод дебелия слой камуфлажна боя, напластена на груби зелени и черни ивици по лицето й.

Джеръми избърса потта от очите си. Едри дъждовни капки започнаха да удрят по широките листа на растенията.

— Проклет дъжд — каза той високо. Дъждът замъгли окуляра на оптическия му мерник и целта стана неясна. От влагата защитният костюм прилепна плътно към тялото му. Постилката от брезент, грубата му дреха и местната растителност бъкаха от насекоми и вече го мъчеше досаден сърбеж.

— Всички от ФБР ли ругаят толкова? — попита Джейн.

Джеръми бе специален агент с шестгодишен стаж зад гърба си, като почти от година бе вече в елитния Отряд за освобождаване на заложници към Бюрото. Затова и не счете за необходимо да й отговаря. Те бяха партньори в операция, която изискваше анонимност, а и той нямаше намерение да се сприятеляват.

Осемнайсет хиляди километра на изток двама мъже и една жена чакаха в сумрачна заседателна зала с ламперия от светло орехово дърво и изящни стенни аплици. На три плоскоекранни телевизора примигваха неясни картини, които постепенно се избистриха във висококачествени изображения.

— Имаме „джипиес“ сигнали тук, тук, тук и тук — каза единият от мъжете, който стоеше отдясно на мониторите и сочеше с инфрачервен лазер по централния екран. На него се появиха четири червени точки, обграждащи една поляна в джунглата.

— Къде по-точно се намира това тук? — попита другият мъж, облечен в безупречен раиран костюм и лъснати до блясък обувки „Джон Лоб“. Той седеше в края на огромната заседателна маса и по всичко личеше, че е лидерът на групата.

— Централна Индонезия — бе краткият отговор. — Провинцията Ириан Джая — отдалечен и изолиран район в девствена дъждовна гора, добре защищаван от симпатичното местно население. Най-близкото населено място е едно село на племето йани, наречено Теламбела.

— Теламбела! Страхотно място за начало на сериозна операция, нали? — рече мъжът с четиристотиндоларовите обувки.

— Това място е по-добро за край на сериозна операция — обади се жената. Бе облечена в не съвсем нов, но все още елегантен делови костюм от кашмир и коприна. Висока и стройна, тя се разхождате напред-назад покрай петметровите бронирани прозорци, стигащи до самия таван, от които се разкриваше нощният Ню Йорк.

— Да, да се надяваме на успешен край — съгласи се човекът до екрана. Гласът му звучеше глухо, като на войник, готвещ се за безнадеждна битка.

Последните разузнавателни данни гласяха, че най-силната терористична вълна в историята на САЩ може да настъпи след броени дни. Ако операцията в този забравен от бога пущинак на Третия свят не успееше, последващото насилие можеше да достигне мащаб, който не биха могли да си представят дори и най-добрите умове от ЦРУ и ФБР.

— Знам го този караул, който обикаля с Халид около колибите. Нарекохме го Банджо мен — каза тихо Джеръми. С лявата си ръка той набираше сателитен телефон, на който техниците от Отдела за електронни прибори на ФБР бяха монтирали специалния модул „Фесинейтър“ за промяна на гласа.

Вторият караул, на когото бяха измислили прякора „Кастро“, стоеше точно пред колибите, захапал луксозна кубинска пура.

— Колко е часът? — попита Джеръми.

Вече проливният дъжд така бе намокрил уж водоустойчивия му часовник, че го бе превърнал в ненужна вещ.

— Два без двайсет — каза жената. После гласът й стана нисък и гърлен. Изведнъж започна да произнася странна комбинация от цъкащи и ръмжащи звуци, които сякаш се зараждаха направо в гърлото й и излизаха през носа й.

Секунда след това някой зад тях й отговори със съскащ глас:

— Клик хунг кток кток оум ауп.

— Зарежи тая гадост и говори на английски — прошепна й Джеръми. Той изви врат и затърси с поглед туземеца йани, прикрит в гъстия храсталак зад тях. Кльощавият мъж с препаска, с халки на носа и огърлица от зъби на бабирус1 ги беше довел до тази позиция и после се беше скрил в джунглата така умело, както само местен жител би могъл.

— Внимавай какво говориш — подхвърли му Джейн. — Тези хора са много интуитивни и веднага ще усетят тона ти. Нали знаеш, че прадедите им са колекционирали човешки глави.

— Да, мисля, че веднъж видях нещо подобно в цирка — не трябваше да си особено чувствителен, за да схванеш сарказма в тона му. — Кажи му да стои така, че да го виждаме. Не му вярвам на това малко копеле.

Джейн помълча известно време и после каза:

— Потвърждава, че пратеникът ще се появи от север малко преди да се стъмни. Слънцето залязва в 07:37 Зулу2, което означава, че разполагаме с два часа. Искаш ли да оставиш за малко своя мерник?

Джеръми се отмести от снайпера си. Осемчленният му екип трябваше да се промъква три дни през джунглата, за да се добере до сегашната позиция. Бяха пристигнали с хеликоптер до малко село край реката, откъдето ги бе поел един местен агент на ЦРУ и ги бе запознал с този мъж от племето, чието име Джеръми дори не се опита да произнесе. От ЦРУ им бяха изпратили за преводач Джейн, която бе бивш служител от Специалните разузнавателни сили.

Джеръми никога нямаше да разбере защо правителството на САЩ трябваше да обучава някого да говори на някакъв неразбираем индонезийски диалект, но беше изкарал много време в разузнаването и знаеше, че нещата там невинаги звучат логично. В света на тайните трябваше да приемаш това, което ти се казва, и да следваш целта.

— Не мърдам оттук — рече Джеръми. Нямаше намерение да се отделя от карабината си, докато „пратеникът“ — това бе местният прякор на индонезийския специалист по правене на бомби, наречен Али Фалал Махар — не влезеше в малкото селище от нескопосни колиби, намиращо се пред тях. Махар бе известен терорист и само за последната година бе участвал в единайсет терористични нападения срещу обекти в Източна Азия. Бе отговорен за смъртта на повече от 340 души, 37 от тях американци.

Джеръми знаеше, че „пратеникът“ ще се появи в малката махала малко преди настъпването на нощта, което означаваше, че той трябва да е тук, за да посрещне Махар и… да го поздрави подобаващо.

— Къде са стрелците? — Мъжът с марковите обувки се надигна от стола си и отиде до другия край на масата. За известно време престана да обръща внимание на екраните и се зае с новинарската сводка, която съветниците му подготвяха три пъти дневно.

— Точно там, където започва гората — отговори онзи, който обясняваше сателитната картина. Сътрудникът — стегнат бивш служител от флота на име Траск, посочи към малка полянка в източната част на джунглата. Виждаха се пет примитивни колиби край брега на пресъхнал ручей. Върху плоския покрив от клони на най-голямата от тях бе поставена сателитна чиния. Наоколо имаше и малък червен генератор за ток, няколко тенекиени туби, различни картонени кутии, както и дрехи, проснати на опънато между тикови дървета въже. Нямаше жени и деца, само няколко крастави кучета се въртяха около изгаснало огнище, мъчейки се да изровят нещо за храна от пепелта.

— Позицията на Уолър е тук — продължаваше Траск. Той очерта кръг източно от колибите, а после посочи на юг. — А снайперистът е тук.

— Общо колко са? — попита властно другият.

— Осем. Трима зелени нападатели, двама сини, още един син снайперист и Уолър.

И тримата знаеха, че „зелен“ означаваше човек от армията, а „син“ — от флота.

— А жената от агенцията?

— Да, разбира се… преводачката. Тя има същия тренинг като останалите, но основната й подготовка е академична. Ако се наложи, ще се сражава като другите, но това не е главната й задача.

Мъжът с обувките „Джон Лоб“ затвори сводката, остави я на заседателната маса и се обърна отново към екрана.

— И какво ще стане, ако не го намерим тук? Ако нещо се обърка? Какви са резервните планове?

Жената спря да се разхожда и застана до един от прозорците.

— Изхарчили сме милиони и безкрайно много човекочасове, за да осъществим контакта — каза тя с напевен, аристократичен акцент от Южна Каролина. Беше впечатляваща жена — може би едно от най-известните лица в Америка напоследък. Тя скръсти ръце пред гърдите си и отново се вгледа в града, който така и не се бе научила да харесва.

— Това е еднократна възможност — допълни след малко тя, — ако не се справим с тази операция, няма да има нужда от резервен план.

— Откога ФБР провежда подривни операции с военни екипи в страни от Третия свят? — попита Джейн. Тя беше престанала да наблюдава колибите и като че ли се бе съсредоточила върху ярката пеперуда, наричана „Лястовича опашка на Милон“. — Имам предвид, че всички вие, момчета, следвате правилата, а не ги нарушавате, нали?

— Правилата се променят — рече Джеръми невъзмутимо. После избърса дъждовните капки от ръба на платнената си шапка и огледа местността пред себе си, като се опитваше да си представи как ще изглежда операцията, когато и ако приключи. Според кратката инструкция Махар трябваше да пристигне в този изолиран лагер някъде преди смрачаване. Предишните опити да бъде заловен или убит се бяха провалили заради лошото разузнаване и корумпираните индонезийски служители, но сега се позоваваха на нов източник. Наричаха го с кодовото име „Парсифал“. Той беше вътрешен човек от „Джамия Исламия“ и вече беше издал четирима от помощниците на Махар. Това бе принудило оцелялата част от ръководството да потърси убежище в джунглата.

— Убивал ли си някого досега? — попита редник Джейн.

Джеръми се опита да са раздвижи, без да става. Около тях дишаше първобитната джунгла. Бяха се набутали в едно от най-непроходимите места на света — царство на сенките, призраците и мизерията. Ако не беше лабиринтът от пътечки, различавани само от туземците, това място можеше завинаги да си остане последната връзка между цивилизацията и каменната ера.

— Мислех, че вие от ЦРУ знаете всичко — отговори накрая Джеръми. — Нямаш ли някакво досие за мен, или нещо такова?

Тя се засмя високо.

— Не се надценявай. Имаме време само за терористите, деспотите и гостите на радиопредаванията — рече тя. — А и не сте ли вие, федералните, истинските спецове по досиетата? Или и те са набутани в някой дрешник в Западна Вирджиния, заедно с вечерните тоалети на Хувър3?

Джеръми сдържа усмивката си.

— Дрешник ли? Като онзи, в който Саддам скри всичките си оръжия за масово унищожение, които твърдяхте, че притежавал преди войната?

Тя го погледна сериозно.

— Евтин удар. Това, което изпратихме в Белия дом, и това, което политиците казаха на света, са две напълно различни неща и ти отлично знаеш, че…

— Чакай, чакай… — прекъсна я Джеръми. — Какво, по дяволите, става? Провери северозападното направление.

Снайперистът прилепи око до оптическия мерник и се втренчи в нещо съвсем необикновено. Джейн също вдигна полевия си бинокъл.

— По дяволите… — успя да промълви тя.

Те се появиха на плоските екрани като черни точки върху зеления фон: група тъмни фигури излизаха от джунглата и спираха пред малката полянка.

— Кои, по дяволите, са тези? — попита мъжът със скъпите обувки.

Кадрите бяха заснети под много голям ъгъл от един от търговските сателити, който точно сега бе достигнал връхната точка на орбитата си и преминаваше на двеста километра над Индонезия. Въпреки високата разделителна способност на апаратурата и качествения сигнал, никой в залата не можеше да види нищо повече, освен теметата на новопоявилите се.

— Преброих шестима — рече Траск, но тъй като от джунглата излезе още един, добави: — Всъщност са… седмина.

— Известно ми е само едно цивилно лице, което има връзките и желанието да открие тази забутана дупка в джунглата — каза бавно шефът му. — Това трябва да е Махар.

— А кои са другите? — попита жената. — Разузнаването донесе, че би трябвало да е сам.

— Разузнаването ли — изсумтя Траск. — И най-добрият доклад е само нечие мнение. Просто мнение на изнежен чиновник, който не е виждал военна операция близкото хилядолетие.

Тримата се загледаха мълчаливо в екрана, очаквайки някаква реакция от огневата група, скрита в джунглата. Без значение дали това наистина беше Махар, или не, тя трябваше да реагира по някакъв начин. В нея бяха включени едни от най-способните войници в света, които сега държаха обектите на прицел.

— Скоро ще разберем — каза шефът.

Останалите кимнаха. Въпреки технологическия напредък и добрите сателитни снимки, нищо не можеше да замени опитните специалисти на мястото на събитието.

— Не трябва ли да се обадиш на новото момче в командния пункт? — попита Джейн.

— Сега съм зает — прошепна Джеръми. Пръстът му обви спусъка на снайпера, докато той напрегнато оглеждаше обстановката през оптичния мерник.

В северния край на полянката стоеше един водач от племето йани — изглеждаше точно като техния: нарамил лък и нашарен с праисторически знаци. Той излезе пред шестима по-високи мъже и подаде сигнал на Банджо мен, който стоеше на пост близо до колибите.

— Сиера едно до Центъра — каза тихо в телефонната слушалка Джейн. — Имаме седмина, повтарям седмина нови играчи, появили се от черно-зеления ъгъл, разбрано?

Тя изчака момент, за да могат новите данни да достигнат до мъжа в тактическия оперативен център в Банкок. От Банкок тези основни елементи на разузнаването (съкратено наричани ОЕР), щяха да пропътуват до Отдела за информация в Съвместния център на ФБР и ЦРУ за антитерористични действия в Бетезда, Мериленд. Заповедта за нападение трябваше да бъде предадена по сателитния телефон на всяка една от трите наземни групи. Този план за комуникации изглеждаше сложен и отнемаше много време, но непроходимият терен на джунглата обезсмисляше всички други начини за поддържане на връзка.

Джеръми продължаваше да се взира през оптическия мерник.

— Мисля, че твоят колекционер на глави беше казал, че това няма да стане преди…

Но още докато говореше, той осъзна, че няма време за спорове. Целите се придвижваха бързо към колибите и изпратената бойна група, състояща се от петима нападатели щеше да загуби тактическото си предимство, ако Махар и приятелчетата му се укриеха вътре.

— Да започваме — прошепна Джеръми. — Няма време за губене.

— По дяволите, това променя всичко! — рече жената, която не откъсваше поглед от екраните.

— Всичко е наред — увери я Траск. — Те могат да се справят.

Организаторите на мисията бяха предвидили практически всичко — от медицински екипи за въздушна евакуация до визуални ориентири на терен, в случай на нарушени комуникации. Нямаше значение колко души щяха да се появят в това забутано място — инструкциите позволяваха незабавна употреба на смъртоносна сила без предупреждение от момента, в който възникнеха съмнения за залавянето на Махар.

— Не ме интересува дали са пет, или петдесет. Трябва да отстраним Махар — изръмжа шефът. Всъщност нас ни интересува единствено той.

Някой не му отговори. Присъстващите бяха наблюдавали достатъчно битки срещу тероризма, за да знаят, че вината никога не се носеше от един-единствен човек, колкото и важна фигура да беше той за терористите.

— Ти се заеми с Банджо мен — рече Джейн.

Джеръми знаеше плана. Трябваше да се заеме с пазача, застанал най-близо до колибите, а един „тюлен“ трябваше да обезвреди Кастро — другия външен караул. След като двамата постови бъдеха повалени, петимата от основния екип щяха да излязат от джунглата и да извикат на Махар да се предаде. Ако терористът помръднеше — ако направеше дори едно-единствено движение — Джеръми и снайперистът от другата страна на полянката трябваше да елиминират „целта на преследването“.

— Какво ще правим, ако се върнат обратно в джунглата? — попита редник Джейн.

— Те няма да се върнат в джунглата — отговори Джеръми, като се опитваше да остане неподвижен. Сега можеше да му помогне само Фриц Лотшпайх — неговият стар партньор. Той не знаеше нищо за индонезийските пеперуди или за племенните диалекти, но беше мъж, на когото можеше да се разчита и в ада.

ПФФФТ!

Пушката на Джеръми беше „Акюраси Интърнешънъл AW-SP“ — смъртоносно оръжие, калибър 7,62х51 мм, което изстрелваше куршуми с под звукова скорост, като звукът при изстрел не надвишаваше 60 децибела. Наистина точността на пушката беше ограничена до 100 метра, но ако имаше някой в близост до укритието на снайпериста в тази задушаващо гъста растителност, то той не би дочул нищо.

— Патрулите са свалени — отбеляза редник Джейн.

Секунди преди телата на двамата пазачи да се строполят на земята, петимата нападатели от армейската Група за бойно приложение и флотската Група за наземни бойни действия се появиха от джунглата с оръжия, готови за действие. Приличаха на извънземни, така окичени с клонки и друга зеленина, и бяха толкова странни и внушителни в маскировъчните си униформи, че Махар и неговата шайка дори не помислиха за бягство.

ПУФ, ПУФ, ПУФ…

Излая един боен пистолет. Кучетата се изтъркаляха на земята.

За всеки случай Джеръми държеше мерника си на прицел точно в основата на носа на Махар, но нямаше нужда да стреля. Туземецът от племето йани изчезна в джунглата, подобно на дребен призрак в настъпващия сумрак. Махар и приближените му вдигнаха ръце над главите си. Нямаше и следа от съпротива, предаваха се.

— Това е всичко — каза Траск в облицованата с орех заседателна зала. Беше се отдалечил от екраните и сега стоеше до един обикновен на вид многоканален телефон. — Двамата от охраната са мъртви. Шестима играчи са заловени. Махар е сред тях.

Просто потвърди това, което току-що бяха видели. Сега, когато спътникът слизаше постепенно от връхната точка на орбитата си, лицата и облеклото ставаха по-лесни за разпознаване.

— Боже мой! — внезапно възкликна жената. — Виждате ли това, което виждам и аз?

Другите кимнаха мълчаливо. Махар можеше лесно да бъде разпознат. Снимките от ФБР, ЦРУ и Интерпол бяха направили лицето му добре известно дори и на обикновените телевизионни зрители. Други двама от хората около него също изглеждаха познати: Рамзи ал-кир Амури — страховитият политически водач на „Джамия Исламия“ и Аднан ал Шукриюма — главният убиец на Махар.

Но останалите изглеждаха доста по-различно. Бяха обути в сини джинси, с мокри от пот тениски и бейзболни шапки. Надписът на една от шапките гласеше „Бас Про Шопс“.

— Кой по дяволите е онзи? — попита Джеръми, вдигайки глава от окуляра към партньорката си. Но тя вече не беше до него. Той остана да лежи и да наблюдава как невисоката, мускулеста жена изхвърча от джунглата и се втурва през поляната към шестимата най-нови затворници във войната на правителството на САЩ срещу терора.

— Надявам се да си по-добра с въпросите, отколкото с отговорите — рече Джеръми. После видя как пъстрата пеперуда махна с крила, издигна се от дулото на снайпера му и се впусна в криволичещ, отривист полет.

Внезапно Елизабет Бийчъм, новоизбраният вицепрезидент на Съединените щати, се обърна към Джордън Мичъл — най-богатия и най-известен индустриалец в страната. Изминала беше повече от година, откакто двамата се бяха срещнали за първи път по време на остра и враждебна дискусия пред Комитета по разузнаване към Сената. Двамата така и не станаха съмишленици, но бяха изградили съюз от типа „воля за партньорство“.

— Виждам, но не мога да повярвам — рече Мичъл. В разузнавателните доклади нямаше дори и намек за това, което се беше появило на висококачествения монитор пред тях. — Как е възможно?

Бийчъм поклати глава. Целта, за която упорито бяха работили, беше всичко да приключи сега, в тази далечна, изолирана от света джунгла. Но нещата очевидно се променяха.

— Проклета да съм, ако разбирам нещо — изръмжа тя, — но тези тримата вдясно адски ми приличат на американци.