Смъртни врагове

15.

Петък, 18 февруари

05:07 по Гринуич

Хилкрест Уудс Мол, Кълъмбъс, Охайо

— Ехо-едно до командния пункт — прошепна гласът в миниатюрния микрофон. — Искам разрешение за влизане със сила, както и за придвижване към фаза „зелена линия“.

Ед Дерън стоеше до магазина за обувки „Пейлъс Шу Соурс“, близо до пешеходната зона на едно предградие в Средния запад. Светещият глобус на самотната улична лампа вече бе пръснат с един изстрел от безшумната 9-милиметрова автоматична пушка. Пелена от дъжд и лапавица забулваше района на нападението и им осигуряваше чудесно предимство при нощна атака.

— Разбрано, Ехо-едно — отвърна Лес Мейсън. — Бъдете готови.

„Бъдете готови — двете най-трудни думи в тази работа“ — помисли си Дерън. Като водач на оперативен екип на ООЗ, той отговаряше за живота на останалите шестима мъже. Сега те се бяха наредили пред него и като някаква смъртоносна стоножка очакваха заповедта да убиват.

И щяха да го направят. Противно на това, което хората си мислеха, Отрядът за освобождаване на заложници към ФБР не бе просто екип за бързо реагиране. Те бяха цивилният отряд на Америка за борба срещу тероризма, напълно подготвен тактически екип, готов за извънредни действия навсякъде, където бяха изчерпани всички други възможности.

Те взривяваха вратите, а не чукаха по тях, за да покажат заповед за арест или обиск. Правеха зашеметяващи диверсионни атаки, а не наблюдаваха заподозрените с фиброоптични камери. Говореха с автоматични откоси, а не предупреждаваха предварително. И ако заподозрените държаха оръжие, загиваха на място.

— Имате разрешение за влизане със сила и за придвижване към фаза „зелена линия“ — обяви Мейсън. Командирът на ООЗ звучеше решително, но спокойно. Той самият нерядко бе стоял на мястото на Ед Дерън.

Командващият отряда нямаше нужда от допълнителни обяснения. След като командирът на ООЗ бе издал заповед за проникване, той се превръщаше автоматично в седмия член на групата.

Бързина, изненада и агресивност при действието, припомни си Дерън подробностите, които бяха обсъждали точно преди акцията.

Всичките петдесет оперативни служители и двайсет и петимата от поддържащия персонал бяха пристигнали точно преди да се смрачи и бяха построили полевия си офис в Кълъмбъс в ъгъла на един голям гараж.

След кратко заседание на екипа, на което оперативен служител от С-4 изчете заповедта за действие, снайперистите от „Рентген“ и „Уиски“ бяха изпратени на предварително установените позиции. Целта им беше бившият ресторант „Голдън Корал“, превърнат впоследствие в седалище на божията църква и продаден накрая на група, регистрирана в съда като благотворителна ислямска организация. На фасадата отпред още имаше християнски кръст и поизлющени следи от църковни украси, бележещи предишното й предназначение, но хората вътре бяха всичко друго, но не и благочестиви вярващи християни.

„Командвай атака — помисли си Дерън. — Проверка на вратите, поставяне на взрива, бързо нахлуване и прочистване на терена“.

Наблюдателите от местния клон на ФБР в Кълъмбъс бяха съобщили, че в сградата има дванайсет мъже и две жени. Предварителните проучвания бяха установили данни за финансови преводи от саудитски правителствени среди, за които се приемаше, че в миналото са били свързани с вероятни терористични клетки в Съединените щати. За нещастие добрите отношения между предишната администрация на Белия дом и членовете на саудитското кралско семейство бяха, попречили преди време на ФБР и Департамента за вътрешна сигурност да ги изобличат.

Това е законна религиозна група, свързана с близък и жизненоважен съюзник от Близкия изток, твърдяха хората от предишната администрация. И те не бива да бъдат тревожени без конкретни доказателства за вредителство.

Политически тъпотии, ръмжаха разследващите. Почти всичко, свързано със Саудитска Арабия, беше недосегаемо през предишните четири години — от членовете на фамилията на Бин Ладен, които се измъкнаха от страната след 11 септември с правителствени самолети на САЩ, до твърде спорните финансови канали, които хвърляха в треска разследващите ги. Дали това се дължеше на зависимостта от петрола, или на личните връзки между президента и кралския двор на Сауд, не беше много ясно — но бе доказателство в подкрепа на циничното твърдение, че войната срещу терора мирише повече на пари, отколкото на справедливост.

Фаза „зелена линия“, повтори си Дерън, след като първият мъж от групата се прикри зад ръба на широкия прозорец. След кодираната команда те трябваше да напуснат фаза „жълто“ — да излязат от временното си укритие. Сега екипът от седем мъже трябваше да действа открито, лице в лице с неизвестността.

Без бавене, третият мъж от редицата изтича и се сниши под прозореца от другата страна на сградата. Приклекнал между вратата и обширния прозорец, той измъкна странно на вид приспособление.

Дерън наблюдаваше как брийчърът на екип „Ехо“ разтегля подобния на въдица алуминиев прът с прикрепената в края трилитрова бутилка с вода. Тънка матова тръбичка минаваше по цялата дължина на пръта и стигаше до пусковия механизъм в основата му.

Дерън бе обучаван, че експлозивите действат по три начина — осигуряват ударна вълна, вдигат във въздуха или режат. ООЗ ги използваше и по трите начина, но в този случай щяха да използват водата — неподлежаща на компресиране и затова абсолютно разрушителна, за да усилят ефекта на взривния заряд. При заповед за действие брийчърът щеше да вдигне бутилката с вода до центъра на широкия три метра прозорец и да възпламени взрива. Свръхналягането, осигурено от експлозията, щеше да пръсне напълно стъклото и да неутрализира намиращите се вътре, така екипът щеше да влезе много по-безопасно, отколкото през вратата.

— „Ехо“ готови — прошепна Дерън, когато видя, че брийчърът вдига палец.

Екипът зачака обратното броене. Познаваха добре целта: компютърно помещение в предната част на сградата. Тази нощ нямаше да спасяват заложници, но информацията от един хард диск можеше да спаси хиляди хора.

— „Хотел“ готови — съобщи друг глас. Това беше втората група нападатели, които бяха заели позиция при задната врата. „Рентген“ и „Уиски“ покриваха околността — без да откъсват очи от оптическите си мерници, те дебнеха за цели, които евентуално можеха да се появят в мрака около сградата.

— Команден пункт — едно до всички групи: бъдете готови, наблюдавам — каза Мейсън.

Дерън усети как сърцето му започва да бие по-бавно, главата му се проясни и дишането му се нормализира. Обзе го неестествено спокойствие — чувството на увереност и способност, което винаги го беше водило в битките.

— Пет, четири, три, две…

Пушечните изстрели проехтяха зад бойците от „Ехо“, когато снайперистите откриха огън по своите цели.

— Едно…

БУУМ!

Водният заряд отнесе целия прозорец.

— Действай, действай, действай! — викна Мейсън, хвърляйки смелите мъже срещу неизвестността.

— Прекъсване на тока ли? Ами… включете го отново!

Президентът на Съединените щати седеше на старинната пейка пред органа в Овалния кабинет, борейки се с „По-близо до теб, мили боже“ в аранжимент от деветнайсети век. Любимият му хармониум „Истей“ ръмжеше и виеше в стаята, където вече можеха да влизат само вицепрезидентът и най-близките му съветници.

— Дейвид, не можем да го включим отново — започва внимателно Бийчъм, която стоеше до лявото му рамо и се мъчеше да скрие съжалението си. — Имаше нова атака. И две релейни станции…

— Терористи ли? — викна президентът. Той спря за момент, като че ли търсеше подходящата дума, но се отказа и продължи с втория куплет на песента.

— Разбирате ли какво ви казва вицепрезидентът, Дейвид? — попита Андреа Чейз. Началник-кабинета стана от дивана и тръгна към своя шеф. Венабъл бе още в синия си халат, коланът му висеше от двете страни, яката му стърчеше под рошавата посивяла коса. Изглеждаше така, сякаш през стаята бе минала виелица.

— Пътническите самолети — кимна той и внезапно запя някакъв химн, на който го бе учила майка му в началното училище. — О, къде, боже мой, ще засвири големият рог… Терористи? Маями. Дисниленд. Това е проблем на медицинската помощ: проектите за безплатно лечение можем да финансираме и чрез социална сигурност, да… това е, което се надявам да предложа на американския народ и на демократическата партия… ние се нуждаем от вашата помощ, за да върнем Белия дом назад към… — Той потри слепоочието си с пръсти, като че ли главата му бе стегната в менгеме и масажът можеше да й помогне да заработи правилно. — Аз, хм, надявам се всички ние… — Венабъл натисна един клавиш, после изкриви лице от фалшивата нота и спря. Седеше пред старинния орган, пръстите му все още почиваха върху клавишите от слонова кост, но сякаш изведнъж се бе изгубил всред целия заобикалящ го свят.

— Г-н президент — чу се един глас, — аз съм д-р Хернандес. Помните ли ме?

Лекарят на Белия дом изглеждаше ужасен от гледката. Хлътнали очи, загуба на двигателни умения, неясна реч, отпусната кожа, дезориентация и дори халюцинации. През годините във Виетнам беше виждал често ефекта от безсънната психоза, настъпваща при продължително лишаване от сън. След четиридесет и осем часа без почивка на бойното поле много способни мъже се бяха превръщали в гугукащи бебета. А този мъж бе изкарал цели четири денонощия на крак.

— Хернандес… испанският… л-лекар… — с труд промърмори Венабъл. — Безгръбначни страхливци. Убиват невинни жени и деца. Варварство. Зло, в името на религията… не забравяйте да кажете на Чейз, че това съобщение не пасва с…

— За бога, докторе, той мисли, че произнася обръщението си от понеделник вечерта — каза Ошински. Двамата с Хавлок седяха шокирани на дивана. — Той дори не знае, че сме тук.

Президентът отново се загледа в органа, пръстите му се местеха странно под импулсите от мозъка му и създаваха какофония от пискливи и хаотични звуци.

— Докторе, може ли за момент?

Вицепрезидентът хвана лекаря на Белия дом подръка и го поведе към мястото, където седяха Ошински и съветникът по националната сигурност. Андреа Чейз се приближи към тях и всички сведоха глави.

— Трябва да направим нещо — каза Бийчъм. — Дадох му дозата, която му предписахте, и вижте — никакъв резултат. Той очевидно е откъснат от действителността.

— В моменти на извънреден стрес това е напълно възможно, но може да бъде и много опасно — каза д-р Хернандес. — Човешкото тяло може да кара седмици без храна, дни без вода, но бързо се пречупва без сън. Когато съзнанието му се пренастрои, той бързо ще се оправи, но клинически…

— Мамо! Мамо, свърших си урока! — викна президентът. — Искам да си играя!

— За бога някой да махне ония репортери от Южната ливада! — викна Ошински.

Всички погледнаха към телевизионния екип, който се готвеше да предава на живо. Очевидно още не бяха забелязали нищо необичайно в Овалния кабинет.

— Аз ще се погрижа за това — каза Чейз и изтича навън.

— Докторе, трябва да дадем успокоително на президента, и то веднага.

Бийчъм беше категорична.

— От медицинска гледна точка е необходима просто още една инжекция — рече д-р Хернандес — Но това не е обикновен случай, Елизабет. Страната е в криза, а медикаментите, които трябва да му предпиша, ще го лишат напълно от съзнание. Сигурна ли сте, че можете да вземете подобно решение?

— Ако ти не можеш, аз мога! — изрева Ошински. — Погледнете го, докторе! Той е добър и възпитан човек. Наистина ли искате историята да го запомни как е викал майка си? За бога, сложете бедното копеле да спи.

Всички бяха забравили факта, че говорят високо в присъствието на Венабъл.

— Елизабет, още ли сте тук? — внезапно каза президентът. Той стана от органа и се отправи към тях, сякаш току-що се бе събудил след приятна дрямка.

— Това е симптоматично — каза д-р Хернандес и огледа Венабъл, като че ли беше поредният интересен случай при сутрешна визитация. — Мозъкът може да се стабилизира временно и после отново да изпадне в деменция.

— Доктор Хернандес — каза учуден президентът, — какво ви накара да дойдете тук?

— Инжектирайте го — каза Бийчъм.

— Инжекция ли? — попита Венабъл. Очите му отново блеснаха диво, но веднага след това раменете му се отпуснаха. Бе изчезнал обратно в хаоса на изтерзаното си съзнание.

Сирад се събуди. Бе спала на някаква маса, покрита с палто, което бе намерила зад една копирна машина. На пода до нея тихичко похъркваше Хамър фенът, а Рави се бе наместил на дивана.

— Как може да спите до това нещо? — попита „Не мога да топя в манджата“, имайки предвид главно помръдващия в съня си вълнови теоретик.

— А, усетил си — рече тя, избутвайки палтото от себе си и сбръчквайки нос. — Вони като кофа за боклук.

— Това е дъхът му — каза „Не мога да топя“. Сирад се смъкна от масата и отиде до него. Той играеше на някаква електронна игра.

— Уф — потръпна Сирад. — Как работите с него?

— Нямаме избор. Той е блестящ и ни трябва.

Сирад поклати глава, изразявайки смайването си. Почисти паяжинките от себе си и се замисли какво още трябваше да свърши.

— Трябва да се върна в града и да говоря с Мичъл — каза тя. — Наясно ля сте какво трябва да правите, докато ме няма?

Стенният часовник й казваше, че е пропиляла доста повече време от предвиденото.

— Вече започнах — отвърна мъжът до нея. — Само чакам Рави, за да продължим.

Добре, помисли си Сирад. Електронно — математическата алхимия сега й беше последна грижа. Рави и неговата шайка търсещи мозъци знаеха достатъчно, за да се погрижат за детективската работа. Сега тя беше единствената, която имаше цялата необходима информация, за да сглоби пъзела.

„Бордърс Атлантик“ е пълна с тайни и те всички са мои, спомни си тя какво й беше казвал Мичъл. Безмилостният, арогантен изпълнителен директор я беше размотавал, манипулирайки я като неофициален офицер под прикритие на ЦРУ, като й бе подхвърлял само трохички през последните месеци.

„Е, сега кой знае тайните?“ — триумфираше Сирад. Тя прибра в куфарчето си разхвърляните си бележки и принтираните страници с дигиталния подпис, които Рави й бе показал.

„Ти може да имаш бронирана каса, Мичъл — помисли си тя, — но сега аз държа ключовете“.

Но й предстоеше да реши в коя посока да завърти лостовете на механизма.

Джеръми седеше на една маса за пикник под лунната светлина заедно с полковника от едната си страна и един албинос с превръзка на едното око — от другата. Хайди стоеше зад него, грижейки се за нараненото му ухо.

— Казах ти, че не съм фермерска дъщеря — рече тя, пренебрегвайки неодобрителната физиономия на баща си.

— Нямаме време за това, Хайди — клъвна я меко полковникът.

— Никога не бих те завела долу, ако знаех, че ще те наранят — извиняваше се тя на Джеръми. — Полковникът каза, че иска само да ти зададе няколко въпроса. Помислих си, че ще е по-добре аз да те заведа долу, а не хората му.

— Не се тревожи за това — каза Джеръми. Той премигна, когато тя му капна кислородна вода в ухото.

— Достатъчно, Хайди — рече нетърпеливо полковникът. — Имаш доста работа по подготовката за утрешната група. Пристигат още двайсет школници, забрави ли?

— Да, ама те не са толкова симпатични като този — рече тя, прибирайки чантата за първа помощ. — Това ухо може да ти създаде проблеми, ако не се лекува навреме.

Полковникът преглътна начина, по който тя прокара пръсти през косата на Джеръми, и я изчака да си тръгне.

— Сигурен ли си, че разбираш какво може да поискаме от теб? — попита Елис. Разпитът беше разсеял повечето от тревогите му относно произхода на Джеръми, но Свещеничеството на Финеас беше малка група, намерила убежище в лоното на Движението за християнска идентичност. Като всяко друго движение, и то си имаше своите тайни и споразумения и разкриването им пред непознати винаги криеше рискове.

— Сигурен съм — каза Джеръми.

Хайди му бе натъпкало ухото с памук, което му причиняваше леко туптене в главата.

— Смъртта е всичко, което трябва да осъзнаеш за себе си — каза му полковникът с малко мелодраматичен тон. Той гледаше Джеръми втренчено, сякаш неговият планински магьосник го бе научил на някой неща.

— Моята смърт или тяхната? — усмихна се Джеръми.

— И двете. Мисля, че знаеш това.

— Да, така е.

— И за това си дошъл, така ли?

Джеръми кимна. Всъщност това не беше лъжа.

— Как разбра? — попита албиносът. — Как разбра, че ще ни намериш тук?

Това бяха първите думи, които бе произнесъл след разпита в бункера.

— Ами, не знаех — отвърна Джеръми. — Не бях сигурен, не и докато не ви видях долу в бункера.

Джеръми се обърна надясно и се взря в Кейлъб. Синът на Елис носеше нещо като очила на оксиженист и на главата си беше нахлупил широкопола шапка „Панама“. Кожата му изглеждаше млечно бяла, почти прозрачна.

— Кейлъб отговаря за Шеста клетка, нашата оперативна част.

Елис не беше представил официално сина си, но Джеръми го познаваше добре. Преди по-малко от седмица той бе видял как този мъж изчезва в индонезийската джунгла.

— Ако решим да те приемем, ще трябва да отговаряш пред мен — каза Кейлъб. Думите му като че ли изискваха отговор.

— Отговарям само пред истинския и праведен бог — рече Джеръми. — Ще ти помогна, ако искаш, но трябва да знаеш какво мисля и чувствам.

Елис кимна сякаш отговорът го бе впечатлил.

— Виждал ли си това? — попита той.

Джеръми взе парчето пожълтял вестник, което някой бе изрязал от „Вашингтон Пост“. ЗАЩО ТОЗИ МЪЖ Е В БЕЛИЯ ДОМ? — гласеше заглавието.

Някой бе подчертал цитат, който Джеръми добре помнеше — това бе изявление за тогавашния президент Джордж У. Буш: „Защо този човек е в Белия дом? Мнозинството американци не гласуваха за него. Той е в Белия дом, защото бог го постави там във време като сегашното“.

Авторът на тези думи бе генерал Уилям „Джери“ Бойкин от специалните военновъздушни сили на САЩ.

— Искате да кажете, че Бойкин е свещеник на Финеас? — попита Джеръми. Постара се да звучи по-скоро оптимистично, а не с недоверие.

— Бих искал — отвърна Елис. — Но не е. Искам да кажа, че има здрави, съзнателни патриоти на всички равнища на управлението. Невинаги трябва да си татуираш вътрешната страна на клепача, за да подкрепяш нашата кауза.

Полковникът взе изрезката и я погледна с възторг.

— Чел си Светото Писание — рече Кейлъб. — Знаеш какво трябва да бъде сторено.

— Познавам гласа на неверника — кимна Джеръми. — Богът на тъмнината. Ислямският Мохамед. Знам, че трябва да бъде спрян.

— Ръководителите на тази страна ни оставиха в провала — продължи Кейлъб. — Хомосексуални бракове. Една раса се смесва с друга. Майки убиват неродените си деца. Свещеници развращават най-невинните от паството си… — гласът му потъна в отвращение, толкова дълбоко, че дори не можеше да го изрече с думи.

— И двама мъже изправени срещу целия свят, опитващи се да спрат това? — прозвуча зад тях женски глас. Глас, който Джеръми не предполагаше, че ще чуе в тази обстановка. Косъмчетата по тила му настръхнаха.

— Точно щях да обясня на един нов свещеник как възнамеряваме да го използваме в нашата мисия — каза Елис.

— Това е добре — отвърна жената, прекрачвайки пейката до масата за пикник, за да седне. Настани се точно срещу мъжа, до когото бе лежала в индонезийските джунгли. — Защото според новините губим войниците си по-бързо, отколкото си губим времето.

— Това е Сара — представи я Елис.

Джеръми не видя никаква реакция от нейна страна, затова се постара и той да остане безразличен.

— Не очаквах, че ще участва и жена — каза той.

— Нито пък те — отвърна редник Джейн. — Нито пък те.

Чисто е! Ръководителят на екип „Ехо“ чу вика на един от хората си откъм задното помещение. Зад тях лежаха петима мъртви терористи сред хаос от пръснати стъкла, счупени дървени мебели и празни гилзи.

— Всичко е чисто — повтори Дерън в микрофона си. Той минаваше от стая в стая, за да се увери, че никой от убитите не беше с отличителните знаци на ООЗ.

— Разбрано, Ехо-едно — отвърна и Мейсън по кодираната радиостанция „Моторола“. — Каква е равносметката?

— Пет лоши момчета убити, трима заловени живи — отвърна Дерън. Пушекът от ослепителните димни гранати, острата миризма на взрива за разбиването на вратите и димът от автоматичната стрелба изгаряше дробовете му. — Всички от ООЗ е налице. Няма ранени.

— Какво открихме? — попита Чък Прайс, ръководителят на поддържащия екип, който завари Дерън в малката канцелария отзад. Там единственият компютър беше разположен върху евтина сгъваема маса.

— Открихме това, за което сме дошли, предполагам — отвърна другият.

Дерън притисна с пръст носа си и изплю една черна храчка на пода. Английските гранати „Бикфорд“ предизвикваха превъзходно объркване, но остатъците им се полепваха като пясък по зъбите.

— И всичко това заради един шибан хард диск? — сви рамене Прайс. — Какво стана с времето, когато издаваха заповеди за обиск?

Мичъл тъкмо бе пристигнал с хеликоптера от имението си и Сирад го откри в Бойната зала.

— Мога ли да вляза? — попита тя, чукайки по отворената двукрила врата. Беше късно, но кой ли спеше през тези дни?

— Моля — отвърна Мичъл. Той стоеше между голямата заседателна маса от червен дъб и изложбените витрини. — Точно се наслаждавах на последните си придобивки.

Той посочи към пистолетите за дуел, поставени върху кадифената поставка с дула едно срещу друго. Почти по същия начин ги бе гледал и Александър Хамилтън преди двеста години.

— Какво решихте? — попита тя, насочвайки се към прозорците. Светлините на Ню Йорк проблясваха в тъмнината.

— Да реша за какво? — попита той.

— Относно противоречивите сведения за щастливия изстрел на Аарон Бър. Разбрах, че сте искали да купите тези пистолети, за да пробвате сам спусъка.

— А, да. Спусъците… — той изглеждаше облекчен, почти игрив. Сирад не го беше виждала преди в такова настроение.

Мичъл отвори една широка стъклена витрина и измъкна пистолета, намиращ се вдясно.

— Ето това е единият. — Той го насочи под ъгъл от четирийсет и пет градуса към пода и постави левия си юмрук на хълбока. — Хамилтън загубил сина си от един 54-калибров куршум, изстрелян от това оръжие през 1801-а, после — три години по-късно — загубил и своя живот заради една глупава особеност на оръжието. Измамни неща са тези механизми.

Сирад наблюдаваше как шефът й зае позата за дуел и изпъна рамене перпендикулярно на мястото, където тя стоеше.

— Противоречието е следното: подготвяйки сина си за дуел за честа на семейството през 1801-а, Хамилтън твърдял, че един джентълмен винаги трябва първия път да стреля встрани. Ако това не било достатъчно да се успокоят буйните страсти, то тогава вторият куршум лесно би намерил целта.

Мичъл се втренчи в Сирад и насочи пистолета към краката й.

— Можеш да си представиш празнотата в корема на младия човек, когато е стоял до реката в Ню Джърси в онази съдбовна утрин и се е опитвал да реши дали да последва съветите на баща си, или да направи така, както му подсказва инстинктът. Според повечето сведения той бил възпитано и кротко момче. И сигурно е разчитал на първия изстрел.

Сирад се опита да изглежда отегчена. Беше дошла със собствената си информация за президентската хитрост й алчност.

— Лека мъгла се стелела над Хъдзън, докато секундантите приготвяли оръжията. Филип сигурно е усещал струйките пот, търкалящи се по гърдите му и попиващи в дантелената риза и в жилетката.

Мичъл дръпна назад ударника, чу се острото двукратно изщракване.

„Той наистина обича тия неща — помисли си Сирад. — Обича силата, обича да държи живота на другите в ръцете си“.

На лицето му беше изписано същото изражение, както и преди шест месеца, когато грубияните от седемнайсетия етаж я бяха проснали на една маса, за да наливат газирана вода в гърлото й. Тя си спомняше как той стоеше над нея, докато й задаваха въпроси, на които не можеше да отговори, и поглъщаше жадно страданията й, наслаждавайки се на властта си.

— Заели са местата си, после се чул гласът на неговия секундант — „Готови“ и Филип заел позиция. После, според всички сведения, двамата мъже вдигнали пистолетите и стреляли. Филип последвал съвета на баща си и не се прицелил. Неговият противник или не е знаел поговорката „благородството задължава“, или просто е искал да оцелее. Филип бил уцелен с куршум в корема, който засегнал гръбначния стълб. След ден и половина починал — имал е достатъчно време да премисли съвета на баща си, не мислиш ли.

Сирад наблюдаваше как Мичъл издига пистолета нагоре и го изравнява с дясното си рамо. Стояха на двайсетина крачки — стандартното разстояние за дуел.

— И това създало неудобното противоречие, с което е трябвало да се пребори Хамилтън три години по-късно — продължи Мичъл. — Представата за умиращия му син. И чувство за морален дълг — дълг, поставящ честа над всичко друго. Буря от гняв, дълг и отчаяние.

— Дойдох да ви кажа, че идентифицирахме хората, опитващи се да проникнат в „Куантис“ — каза Сирад. Тази пантомима доста й напомняше за удоволствието, което Мичъл изпитваше при проявите на слабост у другите.

— И така, фамилията Хамилтън отново печели предимството на първия изстрел — продължи Мичъл. — „Готови с оръжията!“ — виква секундантът.

Мичъл насочи пистолета право към Сирад. Тя се втренчи в черната дупка на дулото.

— Ръцете, държащи оръжията, се вдигат постепенно — говореше той, като че ли разказваше личен спомен. — Слънцето блести върху метала. Птиците замлъкват. Въздухът е изпълнен с мириса на бор, на свежо окосена трева и на все още незапален черен барут.

Той гледаше напрегнато, прицелваше се внимателно, насочил дулото право между веждите на Сирад.

— Позиция за стрелба!

ЩРАК!… Ударникът падна, а той отмести дулото едва в последния момент.

— Един мъж пада смъртно ранен. Хамилтън.

Сирад реши, че той произнесе думите доста многозначително.

— Също като сина си, умира след ден и половина. Ден и половина, за да преосмисля цената на честта, борейки се с пристъпите на агонията.

Мичъл наведе пистолета и поклати глава.

— Някои твърдят, че спусъците на тези пистолети са много бързи и че Хамилтън е стрелял твърде рано заради стреса или от неопитност.

— Става дума за човек от Белия дом — каза Сирад. Опитваше се да не показва колко много я притеснява поведението му.

— Но не е било заради спусъка. Това е твърде лесно обяснение.

— Разбрахте ли какво ви казвам? Агенцията по комуникациите към Белия дом стои зад всичко това.

— Много лесно обяснение за хора, които не разбират как полагането на една клетва може да промени човека.

Двамата сякаш водеха съвсем отделни разговори.

— Защото човек, който е жертвал живота на собствения си син заради честта — продължаваше Мичъл с все по-патетичен глас, — никога не би изменил на убежденията си заради самия себе си. Той би гледал на обстоятелствата почти с насмешка и би казал: Историята ще ме запомни по-скоро като съвестен служител, отколкото като егоист. По-скоро бих умрял като почтен човек, отколкото да живея като негодник.

И чак тогава Сирад разбра, че вече не говорят за Александър Хамилтън или за дуела, привършил трагично преди двеста години. С тази метафора, която като че ли очертаваше собственото му съществуване, Джордън Мичъл още веднъж я бе надвил.

— Казвал съм ти много пъти, Сирад, че „Бордърс Атлантик“ е пълен с тайни и че те всички са мои — завърши той и се наведе напред, с ръце, опрени на масата. В едната все още стискаше оръжието. — Свършила си превъзходна работа, но още си далеч от истината. Мислиш, че това е президентът, защото не разбираш законите на честта.

Тя почувства как очите му се впиват в нейните. Но те не я гледаха похотливо като другите мъже — а твърдо и настъпателно.

— Ето защо им позволих да те наранят. Ето защо те държах встрани от мен през тези няколко месеца. Добра си, но още не си готова за ролята, която съм избрал за теб.

Сирад започна да трепери. Само Джордън Мичъл можеше да й причини това.

— Върни се обратно и погледни по-дълбоко — продължи той. — Надрасни физическата си красота и психопатия и се опитай да разбереш какво би накарало един баща да даде своя живот и този на сина си за едната чест.

С тези думи Мичъл прибра пистолета в кутията.

— Нямаме много време — каза той. — Но необходимостта е строг надзирател.

Той излезе от залата.

Копеле мръсно, изруга наум Сирад, като прекрасно разбираше, че тези две определения няма как да имат нещо общо с Мичъл.

16.

Петък, 18 февруари

06:08 по Гринуич

Президентския апартамент, Белия дом

— Той ще се оправи скоро — уверяваше доктор Хернандес първата дама. Виктория Венабъл поправи една възглавница зад гърба на съпруга си и отметна кичур коса от челото му.

— Благодаря ви, Елизабет — обърна се тя към вицепрезидента. — За първи път от много дни насам го виждам да си почива.

— Надявам се, разбирате, че нямахме друг избор — обясни Бийчъм. — В поведението му се проявиха признаци на…

— О, напълно разбирам. — Първата дама притвори плътно тежките завеси и издърпа кабела на телефона. — За това, което сте направили, се иска истинска смелост. Американският народ не бива да го вижда в такова състояние.

Докторът постави два пръста на китката на президента и засече пулса му с помощта на един златен „Ролекс Дейтона“.

— Жизнените му функции са наред — отбеляза той. — Утре по това време ще е отново на крака, сякаш нищо не се е случило.

— Благодаря ви, докторе — каза първата дама. — Мога ли да ви помоля да ни оставите за момент насаме с вицепрезидента?

Докторът прибра медицинската си чанта и излезе, като затвори плътно вратата след себе си.

— Какво би станало, ако това се разчуе? — запита тя Бийчъм веднага след като останаха сами. Бе живяла твърде дълго сред политическите среди и знаеше много по-добре от мнозина как понякога властта може направо да те премаже.

— Никой няма да разбере — рече Бийчъм. — Знаем само Андреа, Хавлок, генералът и аз. Разбира се, и докторът и хората от Сикрет Сървис, но никой не може да припари до тях.

— Кабинетът ще задава въпроси, особено след това, което се случи. Конгресът ще иска указания, а точно сега страната ще се нуждае от някакво изявление на президента.

— Позволете ми да се погрижа за това, Виктория — опита се да я успокои Бийчъм. Тя протегна ръка и прегърна загрижената жена през рамото. — Познавам този град и знам как да опазвам тайните. Когато Дейвид се събуди, ще сме готови да му предложим сценарий, с който той ще се гордее. И никой няма да изглежда по-авторитетен и по-мъдър от него.

— Благодаря ти — прошепна първата дама. — Той е добър човек, знаеш това.

— Знам — каза Бийчъм и двете се отпуснаха в спокойна прегръдка. „Точно затова ще ми бъде трудно да сторя това, което трябва да направя“ — добави наум вицепрезидентът.

Джеръми пристигна на национално летище „Рейгън“ в петък около два следобед и нае един среден по големина шевролет, използвайки фалшивата си самоличност. Елис ги бе закарал заедно с Кейлъб до Далас и ги бе инструктирал подробно през целия път.

— Хайде, хайде! — подвикна тихо Джеръми, притеснен от натоварения трафик по Четиринайсета улица — колите едва пълзяха около моста. Отгоре на всичко той бе заклещен в четирилентовата улица между една цистерна „Лаун Доктор“ и раздрънкан микробус.

Макар че Елис му бе разкрил само част от мащабната операция, Джеръми бе разбрал, че крайната им цел ще е мощна атака с катастрофални последици в района на Вашингтон. Събитията досега бяха грижливо организирани така, че за всичко да бъдат обвинени ислямските фундаменталисти, но от това, което бе научил в Тексас, истинската цел беше да се принуди правителството на Съединените щати да реагира остро и по този начин да се провокират ответни терористични акции не само от организации като „Ал Кайда“, но и от по-малки регионални групи.

— Точно като при Бостънското чаено парти — беше се изхилил Кейлъб, сравнявайки замисленото от баща му с прословутото нападение на Семюъл Адамс през 1773-та, при което „Синовете на свободата“, маскирани като индианци от племето мохоук, бяха изхвърлили в пристанището големи бали от скъпия английски чай „Дарджилинг“ на стойност хиляди златни долари. Това се помнеше като една от най-оригиналните и успешни психологически операции в историята на страната.

Но Семюъл Адамс и неговите съмишленици — саботьори бяха изхвърляли чай, а не бяха сваляли самолети.

— Да тръгваме! — викна Джеръми през страничния прозорец. Той натискаше клаксона си както всички останали и напредваше със сантиметри по претъпкания с коли мост. Вече минаваше два часа и задачата му трябваше да бъде изпълнена — не се допускаха никакви извинения. По залез Джеръми трябваше да „осигури“ една бетонобъркачка и да я закара до склад в югоизточната част на Окръг Колумбия. Друг от свещениците на Финеас — един от „самотниците“ — щеше да го посрещне там с допълнителни инструкции.

— Заради татуировката от вътрешната страна на клепача сме съгласни да те изпробваме — беше му казал Елис, — но ако наистина искаш да се присъединиш към нашата борба, трябва да се докажеш.

Очевидно това беше първото изпитание.

— Махнете това нещо от пътя! — викна един минаващ мотоциклетист.

Джеръми чак сега забеляза, че създалата се „тапа“ на моста бе причинена от две коли, които се бяха чукнали леко в другия му край. Пострадалите шофьори като че ли бяха заети главно с това да си разменят мръсни жестове, отколкото да се занимават с повредите на колите си.

„Откъде, по дяволите, ще взема бетонобъркачка?“ — мислеше си Джеръми, когато движението внезапно се ускори. Пред него се откри целият Вашингтон, мерна се върхът на паметника на Джордж Вашингтон, който се издигаше над мемориала „Линкълн“.

В главата му се въртяха десетина въпроса и половината от тях бяха свързани с редник Джейн.

Какво правеше тя в „Хоумстед“? Какво би могло да я свързва със същите мъже, които лично бе наредила да се ликвидират в Индонезия? Ако беше под прикритие, защо ЦРУ или ФБР не му бяха съобщили да я очаква? А ако играеше за двете страни, защо не го бе издала?

Джеръми настъпи педала на газта и зави в посока, за която не бе и помислял. Там някъде в града на монументите Кейлъб поставяше основите на големия катаклизъм. Той се похвали, че предишните атаки били само загрявка. Но това, което щяло да последва, щяло да се учи от децата в училище.

Децата.

Джеръми така стисна кормилото, че кокалчетата на пръстите му побеляха. При цялата тази бъркотия не беше си и помислял за евентуалните последици за семейството му. Каролайн и децата живееха само на шейсетина километра южно от града и очевидно щяха да бъдат изложени на голяма опасност.

— Мамка ви, копелета — изруга Джеръми, имайки предвид Елис и Кейлъб и цялата шайка свещеници на Финеас.

Обади се на Каролайн, това беше първата мисъл, която му хрумна в главата. Но какво би станало, ако Елис бе пратил някой да го следи? Ако това беше само тест за вярност?

Но как би могъл да узнае, замисли се отново Джеръми, позволявайки на чувствата да спорят с професионалната логика. И двамата с Каролайн имаха нови телефони „Куантис“, който можеха да бъдат подслушвани само от Джордън Мичъл и „Бордърс Атлантик“. Между другото Мичъл също знаеше за акцията му.

Джеръми измъкна решително мобилния телефон от джоба на якето си. Сега Каролайн би трябвало да е в службата си. Всичко, което трябваше да направи, бе да се обади у дома и да остави съобщение. Нещо просто, от рода „Махай се, по дяволите, от града, докато градът не е отишъл по дяволите!“

Той погледна през огледалото за задно виждане дали някой не го следи. Не забеляза нищо особено. Промени няколко пъти лентите, като се опитваше да забележи евентуална „опашка“ — надясно към Индипендънс авеню, после отново надясно към Инфант Плаза. Никой не го последва.

Направи го! — подтикваше се Джеръми. Моралистите, може би, щяха да спорят дали е имал право да се опитва да спаси само своето семейство, а не е помислил за хората от отряда или за приятелите си. Но пък на моралистите едва ли им се бе случвало да се изправят пред вероятната гибел на съпругите и децата си.

— Ало, обадихте се на семейство Уолър — гласчето на седемгодишната Мади изчурулика в ухото на Джеръми. Макар че й липсваха няколко зъбчета, тя все пак бе успяла да запише правилно съобщението. — Сега точно си играем навън, затова оставете съобщение след сигнала.

— Здравейте деца, татко е — каза той, опитвайки се да реши какво да им каже. — Виж, мила… нещо ще стане. Ще трябва да идеш при родителите си за няколко дни. Още довечера. Още довечера, разбираш ли? Ще се обадя, когато мога, но тръгвайте веднага. Обичам ви.

Той изключи телефона.

— Що за съобщение беше това? — промърмори недоволен от себе си Джеръми. Никога не успяваше да бъде добър в нюансите.

Но тогава колата до него забави малко ход и Джеръми обърна внимание на нюанс от съвсем друго естество. Шофьорът се бе вгледал твърде дълго в телефона му. Погледът му беше твърде напрегнат.

Станал си параноик, звънна гласът на емоцията в главата на Джеръми, но постепенно професионалната логика надделя. „Това, че страдаш от параноя, съвсем не означава, че те не са зад гърба ти“ — помисли си той, направи остър завой и се насочи към „Адамс Морган“39.

Сирад караше на север по Мерит Паркуей, опитвайки се да осмисли това, което Мичъл й беше казал. Въпреки че изпълнителният директор я беше направил отговорник на проекта „Куантис“, той продължаваше да не й разкрива някои от най-важните подробности. Отгоре на това, загадъчният й шеф още от самото начало знаеше за истинския й работодател — ЦРУ. „Бордърс Атлантик“, както и изненадващо голям брой от големите корпорации в САЩ от години сътрудничеха на разузнавателните агенции, предлагайки изпълнителски постове на действащи агенти. ЦРУ го наричаше неофициалното прикритие (НОП) — елитни шпиони биваха внедрявани в производствени, финансови, вносно-износни и комуникационни сектори и събираха информация, до която обикновените агенти просто не можеха да достигнат.

Но с времето нещата ставаха все по-трудни. По традиция агентите на ЦРУ бяха част от дипломатическите корпуси — така офицерите за свръзка в посолствата зад граница притежаваха служебни документи от Държавния департамент и се радваха на дипломатически имунитет, в случай че ги откриеха или „осветяха“. Но един НОП нямаше подобен имунитет — ако го откриеха, той отиваше в затвора до края на живота си или дори по-лошо.

Въпреки рисковете — или, може би, именно заради тях — елитните оперативни служители предпочитаха да работят като НОП. Чуждите правителства вече наблюдаваха дипломатите с толкова голямо внимание, че напълно ограничаваха възможностите им за събиране на разузнавателни данни — там агентите можеха само да си побъбрят по коктейлите, да разглеждат открити анкети или да разчитат на случайни наблюдения. Висшите корпоративни чиновници обаче имаха възможност да предлагат пари. И понеже парите изкушаваха алчните, а алчността надделяваше над строгото спазване на правилата дори и в най-подозрителните държави, НОП бяха свободни да правят подкупващи предложения и да купуват всеки, до когото не биха могли да стигнат по други пътища. В един свят, управляван от големите мултинационални корпорации, чийто капитал нерядко бе по-голям от брутния национален продукт на редица държави, бизнесът се въртеше именно така. Парите, а не верността към родината бяха ръководният принцип.

Сирад и нейният контрольор от ЦРУ — господин Хох, знаеха всичко това, когато Мичъл й бе възложил проекта „Куантис“. Но сътрудничеството на Мичъл с нейната агенция беше много по-дълбоко, отколкото тя предполагаше. Макар че отначало никой ней беше съобщил това, изпълнителният директор на „Бордърс Атлантик“ също беше търкал навремето наровете във Фермата. След като беше завършил университета в Дартмут в края на 60-те години, той бе ангажиран по времето на Студената война и бе внедрен първо в академичните среди в Перу, а след това бе навлязъл по-дълбоко и бе работил в международен търговски център в Чили.

Мичъл бе използвал 400000 долара, дадени му от ИТТ40, за да закупи един „Груман Гуз“, да наеме пилот и секретарка и да прехвърля към Съединените щати и обратно жизненоважна информация за южноамериканската държава. Работейки с мултинационалния ИТТ той бе помогнал и за свалянето и последвалото убийство на Салвадор Алиенде през 1972 г. В резултат на това ИТТ получи чилийската мед, от която толкова се нуждаеше за телефонните си линии, а ЦРУ разработи мрежа за разузнавателна информация в тази част от света, която отчаяно се опитваше да спаси от съветската експанзия.

Трийсет години по-късно „Бордърс Атлантик“ израсна като огромен хипопотам в средите на международния бизнес, разбира се, не и без помощта на милиардите долари, осигурени от Мичъл. Фирмата имаше представители в 117 страни и голяма мрежа от агенти. Кадрите НОП, работещи в „Бордърс Атлантик“, играеха и от двете страни на линията, предлагайки на компанията каквото й беше нужно, за да увеличава пазарния си дял, а на правителството на САЩ — необходимата информация, касаеща националната сигурност.

„Бордърс Атлантик“ е пълна с тайни, но те всички са мои.

Мичъл през цялото време е знаел, че някой от Белия дом бе в дъното на атаките срещу „Бордърс Атлантик“ — а защо не и самият президент? Но как? И защо бе пропилял толкова много време и усилия, насочвайки своите най-добри програмисти и криптолози да се занимават с това?

Какво се очакваше да разкрие самата тя? Цялата тази история за дуела, за умрелия отдавна държавник и за честа изглеждаше повече като акт на високомерие в облицованата в тъмно дърво заседателна зала.

„Бордърс Атлантик“ е пълна с тайни…

Сирад все още шофираше към офиса си, когато нещо привлече вниманието й. Беше само отражение, мигновен проблясък в ъгъла на страничното й стъкло, който обаче проблесна в главата й като мълния. И внезапно всичко доби смисъл — цялата суматоха, всички приказки за дуела и честта… дори и атаките срещу „Куантис“.

„Бордърс Атлантик“ може да е пълна с тайни — усмихна се тя, завивайки към охранявания вход, — но изглежда, че Джордън Мичъл най-накрая откри пред мен начин да запазя няколко от тях за себе си.

Никой не забеляза малкия самолет „Маунтийн Гоут“, който кръжеше над замръзналите гъсталаци на тундрата на стотици километри южно от Прадхоу Бей, Аляска. Тези издръжливи „работни коне“, предпочитани главно от пилотите контрабандисти, бяха позната гледка в този щат, в който имаше повече самолети на глава от населението от, където и да било. А и местността бе твърде изолирана — съвсем близо до Северния полярен кръг и на десетки километри от всяко населено място.

— А какво ще кажеш за онова снежно поле точно под нас? — попита помощник-пилотът и посочи плоската блестяща ивица загладен от вятъра сняг, която изглеждаше достатъчно надеждна, за да издържи самолета.

— Ти си навигаторът — отвърна пилотът, намали оборотите на единствения двигател и зави надясно, спускайки самолета надолу с лек наклон.

— Ти май започна да обичаш тези таратайки — каза помощник-пилотът, впечатлен от лекотата, с която колегата му управляваше малката машина. „Маунтийн Гоут“ — сравнително нова марка за авиокомпанията „Аляска Еър“, бе придобила известност с голямата си товароподемност и сравнително високата си скорост от 350 километра в час. Това правеше малкия самолет особено подходящ за полет като днешния.

— Трябва да се спуснем леко и едва да докоснем леда — обади се пилотът. — Никога не се знае какво има под ледената кора.

Но нямаше основание да се тревожи. Самолетът кацна леко, зави надясно и спря близо до гигантска стоманена змия, която се проточваше на хиляда и триста километра от Прадхоу Бей до Валдес.

— Имаме само двайсет минути — каза помощник-пилотът. Разузнавателните клетки бяха подготвили всяка подробност на тази операция — от графиците за инспекционни полети на компанията „Аляска Пайплайн Сървис“41 до прогнозите за времето.

— Няма да се бавим — отвърна пилотът, вдигайки качулката на голямото си полярно яке над плетената вълнена шапка. — Тук е адски студено!

Двамата мъже изскочиха от самолета, нарамиха четирийсет килограмовите раници и тръгнаха в противоположни посоки. Всъщност работата им беше много проста. Петролопроводът „Транс Аляска“ може и да беше едно от инженерните чудеса на двайсети век, но беше съвсем уязвим дори и за най-елементарния саботаж. Беше дълъг 1300 километра, като при повече от седемстотин от тях тръбите бяха монтирани главно над повърхността и често пъти се крепяха на триметрови подпори, за да не пречат на мигриращите лосове и канадски елени да преминават безпрепятствено.

Повече от трийсет и пет милиона литра суров петрол преминаваха в огромната тръба със скорост десет километра в час, като налягането бе от сто грама на квадратен сантиметър. Петролът бе затоплен и със специални прибавки, които позволяваха да се намали вътрешното сцепление на течността и да се предотвратят нежелани задръствания. Тръбите бяха с диаметър около един метър и всяка двайсетметрова секция от бетон, стомана и изолация тежеше около трийсет и пет тона.

Първо сложиха експлозивите.

Всеки от мъжете се зае с няколко от поддържащите колони, разположени през двайсетина метра една от друга, като поставяха по два взрива на всяка подпора. За тях прикачаха и взривните капсули, а взривният фитил, който ги съединяваше, приличаше на тристаметров пиротехнически шнур за коледен фойерверк.

Атакуването на петролопровода щеше да бъде по-трудно, ако трябваше да се заемат със самата тръба, но поддържащите колони улесняваха нещата. Всичко, което правеха сега, беше да „подрежат“ тесните бетонни подпори и да оставят голямата тежест на петролопровода да срути цялото съоръжение. Когато специалистите във Валдес отчетяха изтичане на петрол и затвореха помпените станции на север и юг, вече щяха да са загубили няколко милиона барела от ценната течност.

Накрая се заеха с детонаторите. Това бяха прости уреди, задействани с помощта на радиовълни, обикновени батерии и запалителни механизми. От военна гледна точка те бяха изработени така, че лесно да бъдат свързани с взривните механизми, използвани при предишните атентати.

Мъжете се върнаха обратно в самолета с вдървени от студа ръце и лица. За щастие отоплението вътре беше повече от добро.

— Шибано време — каза пилотът. — Представяш ли си да живееш тук?

— Е, поне е красиво — каза партньорът му. Той се увери, че раниците са зад седалките, и огледа това, което бяха свършили.

— Но не задълго — каза пилотът, насочи носа на самолета срещу вятъра, който фучеше с петдесет километра в час, и запали двигателя. — Не им завиждам на ескимосите след час.

Хайди намери баща си в къщата на ужасите, където той юркаше школниците, упражняващи се в близък бой, и му подаде мобилния телефон. Полковник Елис веднага разбра, че става дума за нещо важно. Всички знаеха, че не обича да го безпокоят по време на обучение.

— Извинете ме, момчета — каза той, отстъпвайки встрани, като предаде ръководството на един от другите инструктори.

Елис взе телефона от дъщеря си, без да попита нищо, макар че по изражението й разбра, че имат някакъв проблем.

— Ало? — каза той в слушалката.

— Той се обади по телефона — каза един глас. Елис разпозна един от членовете на Клетка шест, бивш взводен командир от Десета планинска дивизия, който бе преместен към Окръг Колумбия, за да помага при последните етапи на операцията.

— Това проблем ли е? — попита полковникът, който вече беше изразил опасенията си за сигурността на операцията. Но Джеръми имаше свой живот и може би ставаше дума за някаква глупост.

— Смятам, че е проблем — отвърна мъжът кратко. По телефона Елис можеше да чуе гласовете на деца, играещи някъде наблизо.

— Е и?

— Кейлъб смята, че е много важно. Защото Джеръми направи нещо много странно.

Елис поклати глава. Винаги бе допускал вероятността от внедряване на враг в организацията — още по време на операциите „Финикс“ в джунглите на Индокитай и военните проекти в Пентагона. Сега смяташе, че контролните филтри, изградени в съпротивителната организация на Свещеничеството на Финеас, където нямаше ръководство, значително намаляват риска. Но може би се лъжеше.

— И какво по-точно? — попита той.

— Проследихме разговора му до една къща в Стафорд, Вирджиния — отвърна мъжът. — На пощенската кутия пише Уолър без „к“ — съобщи обаждащият се. — Смятаме, че това повдига сериозни въпроси. Този приятел наистина е пълен с изненади.

На Елис не му трябваше много време, за да обмисли възможностите.

— Добре знаеш какво мисля за изненадите — каза полковникът. — Направете каквото трябва, за да получим някакви отговори.

— Добре — въздъхна вицепрезидентът. — Имаме малко повече от дванайсет часа, за да се справим с положението. Е, какво е развитието?

Нейният непосредствен кръг от съветници се бе свил до три направления: опазване на реда, разузнаване и политика. Това означаваше, че освен началник-кабинета, която се грижеше за всичко и пазеше интересите на президента, съветът се състоеше от Олрид, Хавлок и генералът. Шефът на ЦРУ Вик и директорът на ДВС, както и целият министерски кабинет бяха оставени в резерв. Най-опасното нещо по време на криза беше загубата на контрол, затова всички тези ръководители на агенции и другите висши служители сега щяха само да са в тежест.

— Рано тази сутрин ООЗ удари укрепената къща в Кълъмбъс — каза Олрид. — Това беше най-сериозната ни надежда да докажем връзка между „Ансар инш Аллах“ и саудитците.

— Беше!? — попита Бийчъм. — Нищо ли не са открили?

Шефът на ФБР се размърда в мястото си.

— Нападнали са с два екипа отпред и отзад едновременно — каза той. — Срещнали са доста силна съпротива, но са си пробили път до компютърното помещение, където са взели хард диска. Пратихме го със самолет до нашата лаборатория в Куонтико и кибернетичният отдел го е разгледал с най-голямо старание.

— Превъзходно! — изтърси Хавлок.

— Не съвсем — направи гримаса Олрид. — Убихме петима от тях при нападението. Има трима оцелели, които се кълнат, че са мислили ООЗ за банда от хулигани с антиарабски настроения. Откакто започнаха терористичните атаки, постоянно са получавали смъртни заплахи, имало е опити за кражби и няколко нападения. Като предохранителна мярка са закупили оръжия и са поставили пазачи вътре в сградата. Твърдят, че просто са се опитвали да се защищават.

— Господи… — рече Бийчъм. — Искате да ми кажете, че не сте проверявали разрешенията им за оръжие.

— Проверихме — кимна Олрид. — Но какво от това? Законни или не — не бихме могли да четем в умовете им. А и ООЗ има по принцип разрешение да използва смъртоносна сила.

— А какво стана с хард диска? — попита Ошински. Очевидно всички тези приказки за убити и ранени въобще не го интересуваха.

— Текущи разходи, адреси на вярващи, акции за събиране на средства… все неща, които бихте намерили в един работен компютър. Имаше и някои молитви, които бе съхранил моллата, но нищо провокационно. Продължаваме да душим за следи, но май ще се окаже празна работа.

— Празна работа ли? — възкликна Чейз. — Искате да ми кажете, че всичко, с което разполагаме след пет дни разследване, са петима мъртви мюсюлмани и един компютърен диск, пълен с документи на „Ексел“? — Тя стана и удари с юмрук по облегалката на стола си. — Почакайте „Асошиейтед Прес“ да се добере до всичко това!

— Ние сме нападната страна, Андреа — припомни й Хавлок. — Все още вадим телата изпод развалините, за бога. Загубата на пет чалми не би трябвало да се превръща в национална новина.

— Ами връзките със Саудитска Арабия? — запита Бийчъм, пренебрегвайки това признание за Четвъртата власт. — Това беше главната причина да ги заподозрем, нали?

— Слаба работа — каза Хавлок. Той се пресегна и взе една папка с три метални ринга, на чиято корица имаше знак на Военновъздушните сили и златен надпис, който гласеше: Папка за специални материали.

— Имам всички доказателства, събрани по въпроса от Националната агенция по сигурността, от ЦРУ и ДСВ. Всичко! Подслушвания на телефонни разговори, сводки на отделни разузнавачи и банкови трансакции. Има някакво съмнение, че саудитците са прехвърляли пари по сметки, които можем да проследим пряко до симпатизанти на „Ал Кайда“ или до палестински сепаратисти.

— За какво са ни банковите преводи до симпатизанти на „Ал Кайда“? — попита Бийчъм. — Трябва ни нещо конкретно. Нещо, с което да се захванем.

— Нека да не забравяме за поемането на отговорност — отбеляза Олрид. — Разполагаме с видеокасетите: араби, които съобщават информация, която само истинските бомбаджии биха могли да знаят.

— По дяволите, дори аз мога да имитирам арабски акцент — подигра го Чейз. — Това би могъл да бъде всеки.

— Защо друг би поел отговорността за варварството, ако не е отговорен за него? — попита Олрид.

— Вижте резултата — каза Чейз. — Повече от три хиляди мъртви; западната част от страната е тъмна и студена; кметът на Лос Анджелис заплашва появилите се крадци с въвеждане на военно положение; гражданската авиация е парализирана; пазарите се сриват. За бога, в Маями един тип е застрелял човек, който проверявал водомерите, защото го помислил за терорист, мотаещ се из задния му двор! Не мислех, че някога ще кажа това, но може би сме изправени пред страхотен катаклизъм.

— Достатъчно — намеси се Бийчъм. — Гражданите на тази страна не са избрали правителство, което да вдига безпомощно ръце и да обвинява други за положението.

— Тя е права — обяви Ошински, имайки предвид Чейз. — Нашите части са пръснати из цял свят — Босна, Ирак, Афганистан. Операциите за събиране на разузнавателни данни са стигнали до критичното си напрежение — работи се в Корея, Иран и Китай. Но не можем да подслушваме саудитците, защото имат проклетите телефони „Куантис“ на Джордън Мичъл. Президентът дори не може да успокои американския народ, защото е под влиянието на успокоителни…

— Като ми напомняте тези неща, който не мога да контролирам, не допринасяте с нищо — излая Бийчъм. Сега и тя на свой ред се изправи. — Не ми трябват докладчици — искам да спра следващата вълна, преди тя…

— Извинете ме, Елизабет — каза Вик, втурвайки се в залата. — Вече е късно за това.

Той отиде до стената и включи телевизионния репортаж за последните лоши новини.

— Три нови инцидента: разбит е петролопроводът в Аляска, два контейнеровоза са потънали при устието на Мисисипи на север от Ню Орлиънс, а край Бостън има огромни пожари в резервоарите за природен газ. Човешките жертви са малко, но това са големи бедствия с тежки последици за икономиката и за околната среда.

На Бийчъм й причерня пред очите.

— Този петролопровод носи около петнайсет процента от нашия вътрешен добив на петрол — посочи Олрид. Повече от 80 процента от американската инфраструктура беше в частни ръце и той си спомни за протестите на Бюрото по този въпрос и изтъкването на евентуалните опасности. — Пристанището в Ню Орлиънс контролира транспорта по вода до Близкия изток през Мисури. Запасите от природен газ в Бостън са…

— Преместете президента долу в ПЦСО — нареди Бийчъм, пренебрегвайки думите му. Президентският център за спешни операции се намираше под Западното крило на другия край на постройката и бе устроен като бомбоубежище още по времето на Студената война. — Искам да приведете в готовност Националната гвардия заедно със запасните във всичките щати. Искам Пентагонът да отмени текущите операции и да обяви най-висока степен на бойна готовност срещу НЕИЗВЕСТЕН ПРОТИВНИК. Искам да се затворят финансовите пазари и цялата гражданска авиация да остане по летищата, както и да се призоват всички резервни екипи…

Тя спря и се замисли за момент, но после кимна, сякаш се съгласяваше с някаква налудничава мисъл.

— И искам да се свика пресконференция след двайсет минути.

— Пресконференция ли? — продума изумено Чейз. — Не може да водите пресконференция без президента.

— Разбира се, че мога! — викна Бийчъм. — Докато Дейвид се събуди, аз съм висшият служител в тази страна, която е под пряка атака. Имаме две възможности, Андреа: или да вдигнем президента от леглото, за да ни забавлява с някой химн, или да си надигнем задниците и да се захванем за работа. Време е да дадем отпор на тези копелета и това трябва да започне с шибаното Ен Би Си!

Кристофър гонеше Мади през отъпкания вече сняг пред къщата им, когато синият джип „Исузу Трупър“ бавно се зададе по Купърс Лейн.

— Хванах те, Мади! — викна той, държейки пред себе си дългата пръчка като пушка — Пуф! Пуф!

— Но не ме уцели! — викна в отговор сестра му, бягайки от въображаемите куршуми в играта на „специален отряд“. Баща им не позволяваше да си играят с оръжия, дори и да бяха само играчки, затова те използваха пръчки. — Аз те уцелих, не ти!

Кристофър хвърли въображаемата си пушка на земята и започна да хълца.

— Не е честно, Мади — оплака се той. Беше късно следобед и той беше малко кисел, защото не беше спал. — Винаги казваш, че не съм улучил.

— Защото си лош стрелец — каза Мади, насочвайки се обратно към малкото си братче. Обърна се и видя, че синият джип се приближава към тях по покритата със сняг ливада.

— Не съм пък — заспори Кристофър, все още хълцащ и разгневен.

— Добре де, улучи ме — отстъпи Мади. Тя вдигна пръчката и му я подаде. — Но сега е мой ред да те преследвам. Ще използвам укреплението.

Непознатият джип бе спрял и стъклото на страничната врата започна да се смъква.

— Ей, кой е там? — попита тя.

Кристофър не каза нищо, бе се вторачил в странното лице на шофьора.

— Това ли е домът на Уокър?

Кристофър се приближи към голямата кола, стиснал здраво въображаемата пушка в ръка. Майка му беше казала да не говори с непознати, но сега той имаше с какво да се защити и всичко му изглеждаше безопасно.

— Не Уокър, а Уолър — отвърна Кристофър. Той вдигна пръчката на равнището на очите си, както татко му беше показвал тайно, без да види мама.

— Ти пират ли си? — попита Мади. Беше виждала такива като него в книгите и по филмите. Мъжът имаше черна превръзка на едното си око и усмивка, която я караше да настръхва.

— Защо кожата ти е толкова бяла? — попита Кристофър, като продължи да се приближава, за да го види по-добре.

— Вкъщи ли е татко ви? — попита мъжът.

— Не се приближавай толкова, Кристофър — рече Мади. — Мама каза да не говорим с никого, когато татко отсъства от града. Особено с пирати.

Нито едно от децата не можеше да види 9-милиметровия пистолет в скута на мъжа, но усещаха опасността по изражението му.

— Не ми харесваш — обяви Кристофър. Може би заради превръзката върху окото на непознатия или защото кожата му беше бяла като снега, но нещо у него не беше наред. — Махай се оттук!

И Кристофър отново насочи пръчката към мъжа.

— Махай се, или ще стрелям!

Шофьорът вдигна дясната си ръка и направи жест, като че ли стреляше с пръсти.

— Ей, приятел — изръмжа той, като се опита да придобие най-зловещото пиратско изражение. — Не искам да се бия с такова пале като теб! — После посочи пак момчето с показалец, смъкна палеца си, сякаш натиска въображаемия спусък, и отново се ухили. — Но ще се върна, когато сте заспали, и тогава ще ви отвлека в моето леговище. Брррр! — Той натисна газта и потегли надолу по улицата.

— Хайде, ела — каза Мади, като гледаше насълзените очи на братчето си. На нея също й се плачеше, но не биваше да го прави, особено когато играеха на война.

17.

Петък, 18 февруари

23:45 по Гринуич

Федерал Мол, Вашингтон

— Доста шаблонно, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид тази среща в сянката на мемориала „Линкълн“, в мъглата, издигаща се от топящия се сняг. Пълнолуние. Двама шпиони си шепнат всред атмосфера на предателство. Точно така си представях нещата, когато за първи път се присъединих към Агенцията. Колко наивна съм била тогава.

Г-н Хох носеше пухкаво черно яке „Норт Фейс“ и подходяща кожена шапка, нахлупена до ушите. Редник Джейн беше облечена твърде леко, предвид дългото пътуване, което й предстоеше по Рок Крийк Паркуей в кола с фалшива регистрация.

— Не ти ли е студено? — попита той. Жената беше обута с маратонки, носеше джинси и някакъв рибарски пуловер, който леля й Джули беше изплела за нея в пенсионерския курс по ръкоделие.

— Чувал ли си се с нея?

— Защо все така се получава, че, когато говорим, сякаш водим два отделни разговора? — попита Хох. Той я поведе надолу по зле почистен от снега тротоар към група голи като скелети дъбови дървета.

— Защото никой в този бизнес не казва истината. Кълна се в бога, вече дори не мога да водя нормален разговор. Заради лъжите, разбираш ли? Скоро и аз ще откача… За кого работите, с какво се занимавате, кой е любимият ви цвят, за какво сте готов да дадете някакви пари.

— Тя е проследила натрапника и е разбрала, че идва от Агенцията по комуникации към Белия дом — каза Хох, като мушна ръце в джобовете си и сви рамене, сгушвайки се в якето.

Жената вървеше плътно след него и премисляше казаното. Бе свела лице, но очите й непрестанно оглеждаха наоколо.

— Тя знае ли за Джафар ал Таяр?

— Разбира се, че не. Мисли си, че преследва онзи, който се опитва да проникне в техния софтуер.

— Само това?

— Да.

Редник Джейн се наведе и направи топка от сняг. Подхвърли я няколко пъти във въздуха и затърси подходяща цел.

— А какво става с Уолър? — попита Хох.

— Той е тук, във Вашингтон. Дадоха му несъществена задача, за да видят как ще се справи.

— И?

— Още нищо не съм чула от Елис — каза тя. — Дори всезнаещите, всесилни и вездесъщи духове на неподражаемото ми изпълнение понякога трябва да изчакват.

Хох не споделяше шеговитото й настроение и остави без коментар тромавите й шегички на религиозна тематика.

— ЦКТ се спря на три възможни сценария — каза той, имайки предвид намиращия се в Ленгли Център по контратероризъм към ЦРУ.

Хох крачеше бавно в мрака и гледаше към декоративните прожектори върху кулата на Капитолия, които сега светеха някак по-слабо, сигурно поради съображения за сигурност. Цялата централна част на града — която досега той бе приемал като един от символите на вечния американски оптимизъм — беше потънала в тъмнина и сенки.

— Става ми студено.

— И трите сценария са свързани с евентуалното използване на радиоактивно замърсяване. Бюрото смята, че на Елис са му останали още близо три килограма гама излъчватели, от които той може да направи няколко прилични по обем устройства за разпръскване на радиоактивност.

— Става дума за Вашингтон, нали? — попита тя, имайки предвид цезия и кобалта. — Ще се насочат към важни цели. И въобще няма да се интересуват от броя на ранените. Те търсят символичния ефект.

— Според първия сценарий ще ударят три или четири различни обекта в столицата и около нея. Леснодостъпни цели. Места, които не бихме очаквали: пешеходната зона в Джорджтаун, Инфант Плаза, Храма на мормоните или Националната катедрала — нали знаеш, че мрази католиците. Все такива места.

Редник Джейн поклати глава. Знаеше, че я изпитва.

— А другият сценарий?

— Сценарий номер две: да използват диверсия от познат тип — кола — бомба или нещо подобно — за да се отклони вниманието ни от по-сериозните цели. Нашите екипи се втурват натам, а в това време те осъществяват значително по-разрушителната атака срещу Капитолия, Белия дом или Пентагона.

— Ще им е доста трудно да хвърлят „мръсната бомба“ — каза жената. — Вече сме прекратили достъпа до всички важни обекти; той никога не би успял да се приближи достатъчно, за да използва УРР.

— Това е, което докладвахме и в Белия дом — съгласи се Хох. — Освен това евентуалният удар по заблуждаваща цел би трябвало да се поеме от местните власти, а за сигурността на големите обекти отговаря ФБР. Изпращането на полиция, пожарна и екипи за спешна медицинска помощ до мястото на бомбения атентат няма да отклони охраната от важните зони и дори може да предизвика обратен ефект.

Редник Джейн хвърли снежната топка по един храст на трийсетина метра от тях.

— Надявам се, че си запазил най-интересното за накрая.

Хох спря и се обърна към нея.

— Една малка част от нашите експерти не очакват взрив — каза след кратка пауза той. — Три килограма радиоактивни изотопи на пръв поглед изглеждат много, но в действителност ще е голяма глупост да бъдат изложени на открито в подобно време. Топящият се сняг бързо би разредил замърсяването и така Елис не би постигнал търсения символичен ефект. Очевидно той иска да разколебае доверието на американците в правителството и това не може да стане с няколко УРР — дори и да са десетина. Просто няма да свършат работа.

— Каква е алтернативата? — попита Джейн. Никога не бе претендирала, че може да чете мисли.

— Радиоактивно заразяване на затворените системи — отвърна Хох.

— Какво? Какъв вид затворена система биха могли…

И след това разбра. Редник Джейн, жена, която винаги се бе мислила за много умна и корава, за да се бои от призрака на смъртта, внезапно осъзна пред какъв гений на злото бяха изправени.

— Как смяташ да го спреш? — попита тя.

— Нямам такова намерение — отвърна Хох. — Нито пък ти трябва да се месиш.

Намирането на бетоновоз се оказа не много трудна задача. Джеръми просто пообиколи града и спря до един от многото нови строителни обекти, откъдето проследи бетоновозите до диспечерския център в Арлингтън, Вирджиния. Веднага щом се стъмни, той се промъкна на паркинга и си потърси подходяща кола. Много от по-новите камиони, превозващи бетон, имаха сложни устройства срещу крадци, но той намери един грамаден по-стар модел, който можеше да бъде откраднат и от първокласник.

Един опърпан пазач, очевидно на минимална надница, вдигна бариерата и пропусна машината като почти не погледна към удостоверенията на Джеръми, който му обясни, че бил получил специална поръчка в последния момент. Строежите из столицата непрекъснато се увеличаваха и разнасянето на бетон се бе превърнало в денонощно занимание.

„Може би щеше да е по-добре, ако ме беше спрял — помисли си Джеръми, докато се опитваше да се справи с голямата колкото къща кола. — Така нямаше да се тревожа, че помагам на Елис да убива жени и деца при следващите атаки“.

Но не го спряха. Пазачът отбеляза заминаването на Джеръми в един тефтер и го изпрати към портала.

Тринайсета улица №1721, югоизток, припомняше си Джеръми адреса, който Елис му бе дал още в „Хоумстед“. Откри мястото за по-малко от двайсет минути: беше една авторемонтна работилница, притисната между типови къщи с червени тухли. Улиците бяха пусти — само няколко души се опитваха да изринат снега от колите си и един странен минувач, който се разхождаше, нехаещ за студа.

След като се увери, че е открил точния адрес, Джеръми паркира камиона, като изключи от скорост и натисна спирачките. Точно щеше да слезе, за да потърси човека за връзка, когато вратата на отсрещния гараж се отвори и един мъж в чисто нов работен комбинезон му махна с ръка да вкара камиона вътре. Човекът изглеждаше нетърпелив, но уверен.

— Сигурен ли си, че не те проследиха? — попита го той, когато Джеръми изключи големия ръмжащ дизел. Авторемонтната работилница изглежда беше доста голяма — въпреки ниския вход, през който едва вкара голямата машина, помещението беше снабдено с пневматични крикове, комплекти с инструменти и няколко автомобила в различен стадий на ремонт.

— Никой не ме е следил — отвърна Джеръми и изскочи от кабината. — Казвам се Джеръми — добави той и протегна ръка, за да се здрависа с мъжа.

— Малачи — каза човекът. Беше около педя по-нисък от Джеръми и се движеше така, като че ли цял живот се бе занимавал с физическа работа. Възрастта му бе трудна за определяне заради дългата му брада, но сигурно бе трийсет или четирийсетгодишен.

Джеръми забеляза още двама мъже в далечния край на помещението, но Малачи не ги представи. Те прехвърляха някакви тежки торби от каросерията на малък камион „Райдър“ върху палета, поставени върху електрокар. Джеръми не можеше да прочете надписите на торбите, но по мириса безпогрешно определи съдържанието им като фосфатен тор, и то в голямо количество.

— Сега какво следва? — попита Джеръми, предполагайки, че никой от тези мъже няма време за излишни приказки. — Беше ми наредено да ви предам камиона. Само това ми съобщиха.

— А на нас ни казаха да го натоварим — каза Малачи. — Но сами.

— Да почакам ли? — попита Джеръми.

— Върни се към единайсет — викна единият от свещениците на Финеас през рамо. — Тогава някой ще ти каже какво следва.

Джеръми погледна часовника си. До тогава имаше три часа.

— Има ли тук наблизо място, където човек може да изпие чаша кафе? — попита той, но Малачи вече се бе присъединил към другите, за да им помага при разтоварването.

Направо чудесно, изропта наум Джереми. Трябваше да седи и да чака цели три часа, докато Елис и хората му се готвеха за опустошителния си удар.

„Дишай дълбоко — рече си той. — Не си единственият, който работи по тази операция“.

Снайперистът от ООЗ излезе навън в студената нощ, като таеше надеждата някой друг да е постигнал по-голям напредък.

Сирад надуши Хамър фена още преди да влезе в строго охраняваната Мозъчна лаборатория. От него се носеше остра, кисела миризма, която й напомняше за сирене „Стилтън“, киснато в оцет.

— За Бога, няма ли някъде наблизо душ? — попита тя.

— Има умивалня на д-д-другия край на с-с-сградата — каза вълновият теоретик, щастлив, че я вижда отново. — Но на т-твое място не б-бих се п-п-ритеснявал — миришеш с-страхотно.

Тя потрепери от този комплимент и хвърли палтото си на една маса близо до Рави, които работеше, седнал пред терминала си.

— Някакви новини? — попита тя.

— Почти нищо — отвърна той. — Какво каза Мичъл?

Сирад се усети, преди да отвори уста. Толкова дълго бе обмисляла намеренията на Мичъл, че не беше решила още какво да каже на тримата си партньори.

— Иска да продължим докрай — реши накрая тя — и да влезем вътре.

— Да проникнем в Агенцията за комуникации на Белия дом ли? — „Не мога да топя“ бе истински учуден. — Сигурно се шегувате. По-лесно е да се обясни произходът на вселената и да се дадат три примера.

— Джордън Мичъл да се шегува! — рече Рави.

— Мисля, че просто ви има доверие — каза им Сирад.

— Агенцията държи ключовете от замъка — протестира „Не мога да топя“. — Те контролират всички президентски комуникации, включително и кода за изстрелването на ракетите в случай на ядрена война. Имат най-сигурните комуникационни защити в света.

— Не, „Бордърс Атлантик“ има най-сигурните защити в света — поправи го Сирад. — И вие вече показахте, че можете да идентифицирате дори и опитите на Белия дом да проникне в нашите мрежи. Кой от вас вярва, че можем да пробием защитата им?

— А-аз, м-майната му… — рече Хамърът.

— Предполагам, че това означава „да“? — попита Сирад. Носът й рефлексивно се сбърчи от миризмата му.

— Той е вълнови теоретик — протестира Рави. — И нищо не разбира от тази работа.

„Не мога да топя“ също не беше оптимист.

— Проникването е едно — каза той, — но проникването, без да се показваме… съвсем друго.

— Нека погледнем нещата от добрата им страна — усмихна се Сирад. — Имаме на разположение осем часа, за да свършим това. А както показват анализите, след този срок вече не би могло да има някаква особена разлика…

— Ст-т-рахотно — викна Хамър фенът, който като че ли се беше запалил от това предизвикателство. — Ще се заема с м-малко м-м-математика.

— Виж какво ще ти кажа, приятел — обърна се към него Сирад. — Ние ще се заемем с малко математика, а ти ще идеш и ще се натъркаш с малко сапун. Не искам да съм груба, но очите ми почват да сълзят.

— Заради ръчичката ли е, миличък? — попита Каролайн Уолър. Кристофър винаги бе заспивал лесно, особено след като цял ден бе играл навън, но тази вечер отказваше да отиде в леглото. — Ръчичката ли те безпокои?

Те седяха във всекидневната, осветени от меката светлина на настолната лампа. Някаква стара мелодия се носеше от телевизора в другия край на къщата. Мади бе настояла да изгледа само още едно последно анимационно филмче.

— Боли ме коремчето — оплака се Кристофър.

— Може да е от лекарството, миличко — успокои го майка му. — Помниш ли? Нали лекарят ти каза да го вземаш по време на вечеря, за да не те боли коремчето.

Тя прокара пръсти през косата на малкото момче, което лежеше свито в скута й. Ароматът на бебешки шампоан и изпрана пижама изпълваше стаята със семейна топлота.

— Не искам да си лягам. — Той отново започна да плаче и Каролайн едва успяваше да го успокои.

— Добре, добре сладичък — прошепна тя. — Ще те гушкам, докато заспиш.

Не се ядосваше. И как би могла? Откакто Джеръми бе започнал да отсъства постоянно, децата се бяха превърнали в единствената й утеха. Нямаше значение колко трудно й беше и в работата, и със сметките, както и с всички други задължения на самотна майка — в каквато се бе превърнала, тя винаги се стараеше да бъде ласкава и мила с децата си.

— Няма да заспивам! Никога, никога! — избухна в плач детето и зарови глава в скута й.

— Ей, ей! — каза тя. — Какво има?

Малкото момче очевидно не се глезеше и цялото трепереше от страх. Нещо го беше разтърсило ужасно.

— Кристофър — опитваше се напразно да го успокои тя, — миличък, какво не е наред?

Каролайн се опита да го обърне към себе си, за да може да го погледне в лицето, но той упорито не вдигаше глава.

— Заради пирата е — каза Мади. Каролайн погледна дъщеря си, която стоеше притеснено в другия край на всекидневната. — Той каза, че щял да ни отвлече, когато заспим.

— Какво?! — изуми се Каролайн. — Мислех, че съм ви казала, да не гледате такива рисувани филми.

— Не беше филм, мамо — каза Мади и скръсти ръце, като се опитваше да изглежда смела. В крайна сметка тя беше голямата сестра и татко й беше поръчал да наглежда къщата, докато го няма. — Беше си истински пират.

Каролайн стана от дивана.

— Кристофър, чуй ме миличък — каза тя. Тонът на гласа й бързо се бе променил и сега бе истински загрижен. — Какво е станало днес? Уплаши ли те някой?

Малкото момче поклати глава и изхълца, без да я погледне.

— Казах ти, това беше пират — настоя Мади.

— Какъв пират? — попита Каролайн. Детското въображение често превръщаше фантазиите в реални емоции. — Вече не съществуват пирати.

— Мъжът в джипа. Той спря пред нашата къща и ни попита дали се казваме Уокър.

— Кога? — попита Каролайн. Слабо осветената стая внезапно започна да й се струва несигурна и плашеща. — Кажи ми какво се случи.

— Играехме си отвън и до нас спря един голям джип. — Гласът на Мади започна да се прекършва, издавайки страха на детето зад фасадата на решимост.

— Ела тук, миличко — каза Каролайн, разтваряйки ръце. Кристофър все така се държеше здраво за нея. — Искам да ми кажете точно какво се случи днес.

Мади седна в скута на майка си.

— Той имаше пиратска превръзка на едното око и беше бял като сняг — рече Кристофър. — Каза, че щял да се върне обратно, когато заспим, и щял да ни отвлече в бърлогата си.

Мади започна да плаче тихо, като се опитваше да скрие сълзите си.

— Добре — успокои ги Каролайн. — Никой няма да ви води никъде.

Тя потърка бузките им с носа си, опитвайки се да превърне цялото това преживяване в игра.

— Басирам се, че сега ни чака отвън — заспори Кристофър. Те живееха в доста оживен квартал, но задният двор на къщата гледаше към горист район и това често предизвикваше фантазията на децата преди лягане. — Само ни чака да заспим.

— Не и когато ви защищавам аз — каза Каролайн, преправяйки гласа си като някакъв супергерой от телевизионните сериали. — Сега ще ви докажа.

Първият й импулс беше да се обади на Мейсън, ООЗ имаше денонощен телефон при случай на нужда — ако децата казваха истината, това можеше да представлява истинска заплаха.

— Как ще ни защищаваш? — попита Мади. Нея човек трудно можеше да излъже.

— Ела с мен.

Каролайн избърса сълзите от очите им и ги подкани да слязат от скута й.

— Вижте — навсякъде около къщата има сняг, нали? — попита тя. Те кимнаха, подсмърчайки, и я последваха до прозореца, гледащ към задния двор.

— Ами ако ни гледа сега? — попита Мади.

— Там няма никого, миличко, виждаш ли — посочи Каролайн към задната, покрита със сняг ливада. — Всички следи са само от вашите малки крачета. Пиратите имат големи крака. Ако някой е бил тук, щяхме да забележим следите му.

Логиката малко я поуспокои.

— Ами ако дойде, след като си легнем? — попита Кристофър.

— Аз ще стоя до вас, докато спите. И ако забележа големи отпечатъци в снега, ще знам, че пиратът е наоколо.

Каролайн отново показа на децата задния двор. Лунната светлина им позволяваше да виждат добре наоколо.

— Искам татко — изплака Мади.

— И аз, миличко, но нашият татко ме е научил как да се пазя от глупави, стари пирати. Те нямат работа в къщата ни и никой няма да ви отвлече в тайната си бърлога.

— Обещаваш ли? — попита Кристофър. Майчините уверения като че ли бяха свършили работа. Той долепи лице до стъклото и се вгледа в отпечатъците, за да се увери, че всички са само от малки крачета.

— Обещавам — каза Каролайн. Тя коленичи между децата, уверена, че те постепенно ще се успокоят, макар че самата тя ставаше все по-притеснена. — Обещавам.

Кристофър се извърна от прозореца малко по-спокоен.

— Добре, но коремчето още ме боли — каза той. — Но мисля, че…

Преди той да завърши изречението си, Мади изпищя така, като че ли самата Смърт се бе изправила пред прозореца.

ТРЯС!

Една ръка в ръкавица разби прозореца и сграбчи малкото момче за гърлото. Кристофър се опита да изпищи, но ръката задуши крясъците му и ги превърна в едва чуто мънкане.

Каролайн политна назад, но инстинктивно запази равновесие, криейки Мади зад себе си и дърпайки с всички сили пръстите, стиснали гърлото на ужасения й син.

Мади продължи да пищи, размахвайки ръце нагоре-надолу като падащо коте.

— Не, не, недейте! — Каролайн се чу как вика. Това бе отчаян вик на жена, разбрала, че децата й никога повече няма да повярват на нейните обещанията.

— Приготвила съм едно изявление и бих искала да го прочета — съобщи вицепрезидентът на четирийсет и осемте члена на пресклуба на Белия дом. Тя застана зад прочутата катедра „Синята гъска“ и си прочисти гърлото. — След това ще отговоря на няколко кратки въпроса.

Опита се да се съсредоточи върху бележките си и репортерите в залата, но фактът, че казаното на тази набързо свикана пресконференция ще се понесе незабавно в четирите посоки на земното кълбо, продължаваше да я тревожи.

— В три часа следобед, стандартно източно време, терористи отново удариха по три важни обекта на националната ни инфраструктура. Това са поредните варварски опити на враговете ни да прекършат волята на най-силната в света демокрация.

Бийчъм нагласи очилата си и се опита да вложи повече емоция в надрасканите на ръка върху малки картончета бележки.

— През последните два часа ми беше докладвано, че служители от Департамента за вътрешна сигурност и Федералното бюро за разследване са направили значителни разкрития по идентифицирането на хората, отговорни за тези атаки.

Тишината в залата изведнъж бе взривена от почти неконтролираните възклицания на близо петдесет от най-изтъкнатите журналисти в света, усетили вече миризмата на първата вестникарска страница. Те отчаяно искаха да зададат своите въпроси, но това беше вицепрезидентът на Съединените щати и изражението й не позволяваше своеволия. Въпросите трябваше да изчакат.

— Тъй като разследването продължава, не мога да ви предложа много подробности, но искам да кажа от името на президента Венабъл, че доверието на американския народ ще бъде оправдано. Ние вярваме, че убийците, причинили тези атентати, ще бъдат изправени пред правосъдието, преди да ударят отново.

Тя погледна към журналистите, които политиците приемаха по-скоро като човекоядни хищници, и свали очилата си.

Близо петдесет ръце се вдигнаха в същия момент. И почти едновременно петдесет гласа извикаха:

— Госпожо вицепрезидент!

— Харолд — каза тя, сочейки кореспондента на Си Би Ес, който пръв бе попаднал в полезрението й.

— Къде е президентът и защо той не направи лично това съобщение?

Разбира се, тя бе предвидила това. Америка очакваше своя главнокомандващ.

— Както може да си представите, президентът проявява непрестанна загриженост за благосъстоянието на американския народ. Той ме помоли да говоря с вас, за да може да присъства на по-важните делови срещи с нашите водещи правозащитни и разузнавателни служби.

Знаеше, че езикът й звучи малко дървено, но в изказването й имаше разум и логика. Сега трябваше да проличи силата на държавата, а не на отделната личност или воля.

— Г-жо вицепрезидент, за „Ансар инш Аллах“ ли говорите, за групата, която пое отговорността за три от атентатите?

Бийчъм се обърна към репортера на Ен Би Си.

— Казах ви вече, че националната сигурност не позволява да ви давам повече подробности. Всичко, което мога да кажа, е, че сме уверени, че ще открием тези, които носят отговорност. И да, заслужава си да отбележа, че по всяка вероятност са намесени и чужди интереси.

— Саудитците ли имате предвид? — обади се някой.

Бийчъм пренебрегна въпроса и посочи репортера от „Ню Йорк Таймс“.

— И аз бих искал да ви попитам същото — каза той. — Саудитското правителство полага големи усилия да отрече участието на кралската фамилия. Дали не сте се насочили пряко към някой от членовете на саудитската кралска фамилия? Може би към принц Абдула?

Бийчъм се опита да не издава притеснението си.

— Ние имаме дългогодишни и утвърдени връзки със Саудитска Арабия — каза тя, тръгвайки по много тънък лед. — Понякога съществуват преходни и трудни периоди за кралското семейство, но саудитците са наш важен съюзник и смятаме да поддържаме установените вече връзки.

— Не са ли те предмет на вашето разследване? — викна друг репортер. Това беше извън протокола на подобни пресконференции, но емоциите започваха да взимат връх.

Бийчъм посочи една репортерка отдясно, която не познаваше по лице.

— Имаме непотвърдена информация, че тази сутрин екип от федерални агенти е нападнал ислямска благотворителна организация в Кълъмбъс, Охайо — каза жената. — Петима от заподозрените са убити. Може ли да потвърдите истинността на тази информация и да ни кажете дали тази акция е част от новото развитие на разследването, за което говорите?

Бийчъм погледна бележките си, които, разбира се, не съдържаха отговор на този въпрос. Но на всички беше ясно, че медиите скоро ще се доберат до тази история.

— Дойдох този следобед, за да уверя американския народ, че Белият дом прави всичко в рамките на човешките възможности, за да спре тези терористични атаки — каза тя. — Сигурна съм, че и вие, както и всеки друг в тази зала, разбирате деликатния характер на това разследване. Не бива да искате от мен да казвам неща, които биха подложили на риск живота на много невинни хора. Мисля, че засега това е достатъчно.

В същия момент секретарят по печата на Белия дом излезе пред Бийчъм и махна с ръка, за да постави край на пресконференцията. Въпросите заваляха като град, но вицепрезидентът се извини и изчезна обратно в Западното крило.

— Сигурно знаете нещо, което не ни е известно — каза Андреа Чейз, като се приближи до Бийчъм. Досега тя не бе получила никакви сведения, които да подсказват положително развитие на нещата.

— Знам, че двеста и осемдесет милиона граждани се нуждаят от някаква причина, за да станат утре сутрин от леглата си — отвърна вицепрезидентът. Дори и когато беше спокойна, тя вървеше доста по-бързо от останалите. — Знам, че членовете на нашия пресклуб са започнали да се чудят какво се е случило с президента и знам, че трябва да накараме тези терористични копелета да се чудят колко ли близо до тях сме успели да се доберем. Ако имате по-добър план, кажете го веднага.

Чейз замълча за момент и после каза:

— Дейвид ще се събуди след по-малко от дванайсет часа и ще има много въпроси към нас. Не бих искала да го срещна първа, за да ме пита: „Къде, по дяволите, да търся обичайните заподозрени?“.

Бийчъм остави началник-кабинета до вратата пред Овалния кабинет.

— Тревожиш се за утре — каза вицепрезидентът. — А аз трябва да управлявам цяла държава днес.

Полет №272 на авиокомпания „Делта“ от Канзас Сити пристигна в девет без десет. Това бе последният полет за деня на летище „Рейгън“.

Високият, елегантен мъж премина по „ръкава“ от самолета до сградата на летището, носейки брезентовата си торба и новия брой на списание „Тайм“. На корицата имаше две снимки една срещу друга, прерязани от назъбена линия по средата: от една страна беше президентът Венабъл, а от другата — саудитският принц Абдула. Заглавието гласеше: СЪЮЗНИЦИ ИЛИ АРМАГЕДОН?

— Приятно прекарване — пожела му стюардесата и той последва останалите пътници в залата на летището.

„Не виждам нищо приятно във всичко това — помисли си той, като се насочи към един почти пуст сектор от аерогарата. Чаткането на каубойските му ботуши по мраморния под отекваше в красиво подновения интериор на залата. — Но, както обикновено, дългът и удоволствието рядко се съчетават добре“.

Полковник Елис видя, че шофьорът му го чака в студа, и това му напомни годините, прекарани в Пентагона. Свещеникът на Финеас седеше зад кормилото на един тъмночервен форд с номера от Вирджиния.

— Какво е положението на нещата? — попита Елис.

— Клетка шест е разположена в укрепената къща до „Адамс Морган“. Разузнавателната група е осигурила охраната на съоръженията, има караул на смени и допълнително подкрепление при резервоара „Макмилан“. Трябва да приготвим пакетите до девет часа тази вечер.

— Какво става с неверника?

— Уолър. Джеръми Ендрю Уолър. Трийсет и една годишен, женен, с три деца. Сто четиридесет и пет хиляди долара ипотека. Табелка отпред. Абонамент за „Нешънъл Джиографик“, „Попюлър Сайънс“ и „Маколс“.

— Има семейство, така ли?

— Да. Току-що ги прибрахме.

— Дали е от ФБР? — помисли си Елис на глас.

— Да. Снайперист от Отряда за освобождаване на заложници. Започнах „сондажи“ във Форт Браг и Дем Нек42. Ще се опитам да открия някой, който може да е работил с него.

Бившият член на Специалните сили се обърна назад, за да погледне през прозореца, когато колата се откъсна от тротоара.

Отряд за освобождаване на заложници, помисли си той. Този тип можеше да им създаде доста неприятности.

Джеръми се върна в авторемонтната работилница пет минути преди уреченото време. Докато чакаше, бе чел някакво евтино романче над сочни пържени картофки и сандвич „Макдоналдс“, затоплен в микровълнова печка. Остра болка го притискаше точно зад гръдната кост — като че ли храната му бе приседнала или го душеше някакво предчувствие.

— Готови ли сте за шофьора? — попита той, след като почука и влезе с уверена стъпка, с надеждата, че изглежда спокоен.

— Задръж! — каза Малачи. Той стоеше близо до задния край на бетонобъркачката и бе вдигнал възпиращо ръка. Другите двама стояха точно зад него, носеха дебели гумени ръкавици и дихателни маски, които се използваха при работа с опасни химически материали.

— Мирише като в селска ферма напролет — каза високо Джеръми.

Той си спомни как като малко момче бе работил във фермата на приятеля си Ерик. Можеше ли да забрави как сутрин, с пукването на зората, се качваше да налива дизел в резервоара на големия трактор „Джон Диър“, докато Ерик сипваше фосфатните торове в специалния прицеп на машината.

— Ти си гледай твоята работа — озъби се Малачи.

— Както кажеш — рече примирително Джеръми.

Той се опита да прецени обстановката, без да изглежда любопитен. Един от мъжете с маски се бе качил на стълба и се бе навел над големия отвор на бетонобъркачката. На върха на стълбата имаше закрепена кутия с размерите на куфар. Като че ли изсипваха съдържанието й във фосфатната смес.

— Скоро ли ще свършите?

Другият мъж се наведе над нещо близо до задния калник на камиона и Джеръми предположи, че това е детонаторът.

— Само пет минути — каза Малачи, като погледна часовника си. — Свръзката ти трябва да пристигне всеки момент.

— Тук съм — съобщи глас, който Джеръми разпозна веднага.

— Полковник? — каза той и се обърна към Елис и още един мъж, когото не бе виждал досега. — Не очаквах да ви видя толкова скоро.

— Е, аз се научих, че очакванията могат да крият в себе си сериозна опасност — каза Елис. — Особено когато си имаш работа с непознати.

Джеръми реши, че долавя заплаха в гласа му, но после сметна, че му се е сторило.

— Подготвихме всичко, полковник — докладва шефът на авторемонтната работилница, без да направи повече опит да се включи в разговора, и не приближи до тях.

— Благодаря ви — каза Елис. — Това е всичко.

Тримата свещеници на Финеас излязоха през странична врата и отидоха да се обеззаразят, както предположи Джеръми. Телохранителят на Елис ги изчака да излязат, после улови погледа на шефа си и също напусна помещението.

— Значи още сме в график? — попита Джеръми, когато останаха сами, и кимна към току-що натоварения бетоновоз.

— Като че ли всичко е готово.

— Така разбрах и аз — каза Елис. Говореше тихо, през зъби.

— Нашите разузнавателни клетки ни уверяват, че всичко е готово.

Джеръми отново усети нещо — особена интонация, която беше научен да долавя по време на акция.

— Какво ще заповядате по-нататък, сър? — попита той. Преди полковникът да отговори, вратата в дъното се отвори и влезе още един мъж.

— Доста е оживено тук тази вечер — отбеляза Джеръми.

Кейлъб застана до баща си. Джеръми видя, че албиносът е свалил бинтовете от главата си и ги е заместил с черна превръзка на едното си око. Бледата, почти прозрачна кожа на мъжа блестеше в мътната светлина на гаража.

— Заповедите за теб се промениха — каза Елис саркастично. Той очевидно знаеше нещо. И двамата го знаеха.

Джеръми усети как адреналинът запрепуска из тялото му. Целият се напрегна и се почувства както при мисията в Йемен или Пуерто Рико, когато спасяваха заложниците, или като при удара в далечната индонезийска джунгла. Само че този път не разполагаше нито с пушка, нито с някакво друго оръжие — единствено със здравия си разум.

— Променени ли? Как? — Джеръми мушна ръце в джобовете си, за да не издават нервността му.

— Задържахме семейството ти — съобщи Кейлъб без повече обяснения. Думите сякаш подсякоха коленете на Джеръми, но той запази самообладание.

— Нямам семейство — каза той. — За какво говориш?

Кейлъб вдигна дясната си ръка и показа пропитата с кръв превръзка на едната си китка.

— Знаеш ли къде получих това? — попита той. — Докато измъквах сина ти Кристофър от хубавата малка къща в Стафорд. Жена ти крещеше като чистокръвна кучка, но после Сач я хвана и всичко се нареди.

Джеръми се хвърли към албиноса. Направи го съвсем импулсивно — и с един рязък удар под коляното го повали на земята.

— Спри, или те ще умрат — каза спокойно Елис. Той изговори думите тихо, почти шепнешком, но така те подействаха на Джеръми много по-смразяващо, отколкото ако ги беше изкрещял.

— Какво искате? — попита Джеръми, без да се отдръпва от Кейлъб, който с труд се изправяше на крака. Единственото око на албиноса беше станало още по-розово.

— Искам само да изпиташ дилемата на командира — каза му Елис. — Искам да усетиш какво е да избираш между най-скъпото за теб и добруването на тези, които си се клел да защищаваш. Дали ще се подчиниш на заповедите, за да спасиш семейството си, ако знаеш, че тези заповеди ще убият хиляди други хора? Или ще се откажеш от мисията си, знаейки, че ще избием любимите ти хора по най-жесток начин?

— Ти си абсолютно луд — каза Джеръми. В този момент философските дилеми въобще не го интересуваха.

— Няма нужда да ме обиждаш — озъби се Елис. — И не съм нито луд, нито болен: всъщност съм благословен с почти идеална яснота на ума.

Джеръми видя, че Елис държи полароидна снимка в ръката си.

— Преди трийсет години в едно проклето азиатско оризище получих просветление. Всичките ми хора измираха около мен. Самият аз бях прострелян на няколко места, кървях, бях объркан, уплашен, гневен… и изпълнен с ярост срещу врага, който някой политик беше определил за мен. Знаех, че ще умра и че никога няма да видя отново семейството си. И тогава се замислих за опрощението — дали господ щеше да ме вземе в рая, независимо че бях убил много хора.

Джеръми не обръщаше внимание на откровенията на Елис. Интересуваше го само снимката в ръката му.

— И той дойде при мен. Като нежен глас. Всъщност само като присъствие.

Кейлъб стоеше неподвижен до баща си, готов да го защити и при най-малкия опит за нападение.

— Бог ме изпълни с такава любов, каквато никога преди това не бях чувствал. Безкористна, самопожертвувателна и правдива любов към нещо по-голямо от моите собствени желания. Нямах представа какво означава всичко това, разбира се, освен че не ми е писано да умра в онова оризище. Същността на това просветление ми се разкри чак после, когато оцелях и се върнах към света.

— И какво имаш предвид? — попита Джеръми.

— С твоята безкрайна любов ти ще водиш хората, които си избавил, казва Светото Писание — рече Елис. — С твоята сила ти ще ги водиш към светата цел. Народите ще чуят и ще треперят; тревога ще обхване филистимяните.

Лицето му светеше от решимост.

— Филистимяните — черните богове на исляма, никога няма да се усмирят, докато не ни отнемат това, което ни е дарил господ. И наш дълг е да ги победим. Свещеничеството на Финеас е последната защита на Спасителя.

Кейлъб подаде на Джеръми фотографията. Бяха снимали Каролайн, свита на един тухлен под. Беше гола, само по бикини. Ръцете и краката й бяха овързани с тиксо.

— Индипендънс авеню номер сто — каза Елис и посочи камиона. — Ще трябва да откараш стоката до Капитолия.

Джеръми изпита огромното желание да приключи с всичко това тук и сега, но не беше възможно. Елис имаше много верни свещеници в укрепената база и те сигурно щяха да убият Каролайн и децата, преди той да ги е открил.

— Има един голям изкоп на Източната ливада — допълни Елис. — Строи се бункер, където да се укриват членовете на Конгреса при терористични атаки.

— Така или иначе ще ги убиеш — възрази Джеръми. — Ще взривиш камиона заедно с мен — за да изглежда като самоубийствена терористична атака, и ще ликвидираш семейството ми.

— Не бързам чак толкова — каза спокойно Елис. — Измислили сме нещо далеч по-продуктивно за теб. Все още очаквам от теб велики дела.

— Да бе, да — каза Джеръми с крива усмивка. — Не забравяй какво ми каза за риска, който се крие в очакванията.

18.

Събота, 19 февруари

02:17 по Гринуич

Президентски център за спешни операции, Белия дом

— Къде съм?

Мъжът, който преди три седмици се бе възкачил на президентския пост, се появи от разхвърляното подземно помещение напълно замаян. Идеално сресаната му някога коса сега беше разпиляна над челото. Под очите му имаше тежки тъмни торбички. Двудневна сиво-черна четина покриваше бузите и врата му. Морскосинята роба, която беше намерил до леглото си, бе добре пристегната около кръста му, но бе облечена наопаки.

— Това е ПЦСО, сър — каза един сержант от комуникационния център на военновъздушните сили, скачайки на крака. Пред вратата на спалнята стояха на пост двама морски пехотинци.

— ПЦСО ли? — попита Дейвид Венабъл, пристъпвайки в доста безличното на вид помещение, пълно с шумящи машини и изкуствена светлина. Беше достатъчно отпочинал, но все още замаян от съня. — И за какво служи това ПЦСО?

— Вие сте в бункера под Западното крило, Дейвид — обади се Андреа Чейз, която излезе от съседната стая и се насочи към него. Самата тя изглеждаше не съвсем спретната.

— Това е Президентски център за спешни операции, сър — добави младият боец от въздушните сили, който държеше незабавно да отговори на президента.

— Какво се е случило? — попита Венабъл. Той огледа помещението и хората във военни униформи, които изглеждаха прекалено заети. Не се мяркаше нито едно познато лице.

— Моля, обадете се в офиса на вицепрезидента и съобщете на г-жа Бийчъм, че президентът я очаква — нареди Чейз на морския пехотинец.

— Слушам, госпожо — отвърна той.

Чейз взе ръката на президента и се опита да надвика тракането на компютърните клавиатури, звъненето на телефоните и новините по телевизията.

— Добре ли сте, Дейвид? — попита тя внимателно.

— Мисля, че да — отвърна президентът. Очевидно той се опитваше да сложи в ред мислите си, да възвърне силите си. — Колко дълго съм спал?

— Нека влезем — каза Чейз и го въведе в съседното помещение, от което току-що бе излязла. — Бяхте на легло двайсет часа. Сега е петък вечер. Осемнайсети.

— Петък ли? — избухна той. После се опита да подреди хаоса в главата си и да си припомни как са го свалили тук, но не успя, и се помъчи да се хване за последното нещо, което си спомняше. — Ама нали… помня, че… беше понеделник.

— Ами… — започна да обяснява Чейз, но спря. В този момент каквото и да кажеше, нямаше да прозвучи смислено.

— Здравей, Дейвид — намеси се Бийчъм. — Как си?

— Събудих се в нещо като бункер с чувството, че ушите ми са запушени с памук и нещо е умряло в устата ми. А и не помня нищо от предишните три дни и…

Сега Венабъл забеляза, че халатът му е облечен наопаки.

— Само ме погледнете на какво приличам! Искам да знам, за бога, какво става тук.

— Докато спеше, последва нова поредица от атаки — взривен беше петролопроводът в Аляска, два кораба бяха потопени в Мисисипи и бяха унищожени стратегическите ни резерви от природен газ в Бостън. ФБР е…

— Не, имам предвид какво стана с мен! — президентът се смъкна в един стол край малката заседателна маса. — Как така се озовах тук?

Бийчъм не загуби хладнокръвие.

— Бяха ти дадени успокоителни, Дейвид — каза тя. — Аз разреших това. Лекарят на Белия дом ти направи една инжекция.

Венабъл кимна. Вече се бе сетил за тази възможност.

— Взех те за вицепрезидент заради доброто на партията — каза той, облягайки се заплашително на масата. Разсъдъкът му се връщаше с мълниеносна бързина. — Знаех, че правя грешка, но нямах избор.

— Дейвид…

Андреа Чейз се опита да го спре, но той не й обърна внимание.

— Знаех, че няма да можеш да действаш като втори човек в управлението — каза той.

— Не беше спал повече от деветдесет и шест часа — възрази Бийчъм. В гласа й не се долавяше извинение. Действаше като стар и опитен адвокат, попаднал на труден случай. — И като резултат от безсънието бе изпаднал в така наречената безсънна психоза.

— А ти изпадна до така наречената държавна измяна, така ли?

— Не, Дейвид — спря го Чейз. — Не беше така. Направихме това, което трябваше да се направи, с оглед на…

— Извинете ме, г-н президент — сержантът от военновъздушните сили почука едва след като влезе. — Спешно съобщение за вас от Форт Мийд.

— От Националната агенция за сигурност — обясни Бийчъм, посягайки към трите листа хартия, които държеше сержанта. — Чакахме това съобщение относно дейността на принц Абдула.

— Това вече не е твоя война, Елизабет — каза президентът и гневно издърпа документите от ръцете й. После се вгледа в тях и се опита да ги прочете, но осъзна, че е без очила.

— Ето, вземете моите — каза Чейз. Тя му подаде очила за четене с розови рамки, които изглеждаха страшно комично върху изтощеното му лице.

— ВЕСП? Какво…? Отново тези проклети съкращения — изръмжа той, опитвайки се да осмисли изпратеното от Националната агенция за сигурност съобщение.

— Вътрешен екип за спешна подкрепа — разшифрова първото съкращение Бийчъм. Вече бе прочела достатъчно от съобщението на НАС, за да разбере, че развитието на разследването не води изобщо до принц Абдула. — ВЕСП е междуагенционен екип за бързо реагиране, предназначен да координира мащабни и необикновени атаки, като тези, пред които сме изправени. Имам предвид, че екипът поддържа връзка с НАС, ЦРУ, ФБР, ДВС и всички останали агенции. Тези хора използват специално пригоден за целта „Боинг 737“, който се нарича „Гейткийпър“.

Венабъл върна документите на своята заместничка и продължи да мърмори.

— Преведете ми това съобщение — каза той.

— Екипът за спешни ядрени разследвания е открил силно радиоактивно излъчване в „Адамс Морган“. Смятат, че това е сериозна аномалия в сърцето на столицата и се намира в зоната на контрол, което означава, че представлява пряка заплаха за персонала на Белия дом.

— По дяволите — каза Чейз.

— И какво означава всичко това? — попита Венабъл.

— Означава, че Федералната комисия по сигурността ще настоява за изпълняване на предвидените за подобни случаи протоколи. Един от нас трябва да напусне града — каза Бийчъм, която бе очаквала това да се случи.

— Тогава си стягай багажа, Елизабет — каза Венабъл. Очите на президента се бяха прояснили. Той съблече халата си и го обърна откъм правилната стана. — Сега не е време да разсъждавам върху това, което си направила. Нареждам ти да се отправиш към онова „сигурно място“, за което постоянно чувам. Ще видим дали ще успееш отново да узурпираш властта от бетонен бункер под някоя забравена от бога планина.

Сач беше едър и здрав мъж, но това, което държеше в ръцете си, сигурно беше най-тежкото нещо, което бе вдигал досега.

— Мразя тия неща — изпуфка той. Черната пластмасова кутия нямаше обозначения, но Сач знаеше какво е съдържанието й.

— Нали това ни втълпяваха постоянно — опита се да го успокои партньорът му. — Не трябва да харесваш това, което вършиш, а просто да го изпълниш.

— Аз не съм вече „тюлен“ — възрази Сач. — А и докато бях там, никога не ми е пукало особено за тия тъпи мъдрости.

Другият мъж беше с трийсет сантиметра по-нисък и двайсет и пет килограма по-лек от Сач, но беше тренирал сериозно за тази мисия.

— Добре, само не го изпускай. Защото ръцете и краката ми трябват, а други няма да ми пораснат.

Сач излая нещо като смях и последва партньора си. Тръгнаха да излизат от скромната типова къща, за да стигнат до паркирания наблизо микробус с пет врати.

— Добре, че вече си направил четири деца — каза Сач. — Чух, че от това нещо топките ти може да се сбръчкат като стафиди.

— Значи полковникът е подбрал подходящия човек, нали? Защото светът не е готов за потомците на хора като теб.

И двамата се захилиха, облекчавайки трудния момент, и тръгнаха по дългите стълби. Сач стигна първи до буса, опря кутията на задната броня, като я придържаше с бедро, и отключи задната врата.

— Чуваш ли шум от хеликоптер? — попита той. Другият погледна нагоре, но не можа да види нищо над покривите по тясната улица.

— Това е Вашингтон, Окръг Колумбия — каза партньорът му. — Тук навсякъде бръмчат с хеликоптери.

— Така е — съгласи се Сач, остави своята кутия в белия шевролет „Астро“ и затвори вратите. — Но е добре да сме нащрек.

— Е, тогава аз ще карам — каза партньорът му. — Защото единственото по-опасно нещо в този град от трите кила цезий сега е ти да седнеш зад волана.

— Моля ви, оставете децата — умоляваше Каролайн. Тя можеше да понесе болката и физическия тормоз, но страхът, който бе видяла в невинните им очи продължаваше да я измъчва.

— Докарай ги тук — каза един от похитителите.

Това беше мъжът, който бе влязъл през прозореца. Пиратът. Албиносът. Най-белият човек, когото бе виждала. С лице, гротескно нашарено от белези около черната превръзка на окото. Все още бе кървав от счупеното стъкло.

— Мамо! — изхълца Кристофър, когато я видя да лежи така безпомощна на пода на мазето. Бетонът бе издрал кожата й, докато я бяха влачили. Жестоки синини покриваха лицето и гърдите й.

— Всичко е наред, мило — каза тя с възможно най-утешителен глас. Завързаните й ръце и крака я боляха, но най-много се измъчваше от това, че не можеше да прегърне децата си.

„Стегни се! — каза си тя мислено. Още повече че нараняванията бяха повърхности и щяха да минат скоро. — Бъди силна заради децата“.

— Какво искате от нас? — попита тя.

Не я бяха питали почти нищо — пребиха я без видима причина.

— Искаме да накараш тези палета да мируват — каза похитителят. Той бе облечен във фланелена риза и кафяви дочени панталони „Кърхарт“, каквито носеха дърводелците и селяните.

— Уа-а-а — запищя Патрик. Вторият похитител влачеше малкото дете за яката на пижамата.

— Особено това. Малкото копеле не си е затворило устата, откакто го събудихме.

Дърводелецът блъсна детето към майката. Нямаше нужда да го подканя. Патрик изтича до майка си и падна върху нея.

Кристофър, който стоеше до вратата вцепенен от страх, бавно последва братчето си и коленичи до него, като продължаваше да трепери.

— Всичко е наред, миличко — успокояваше го Каролайн. Тя се опита да избърше кръвта от лицето си с обратната страна на ръката си, за да не ги изплаши. Носът й вероятно беше счупен, а един от ударите бе сцепил веждата над лявото й око.

Проклетото ФБР, проклинаше тя наум, като отчаяно се бореше с паниката, заричайки се да не плаче пред децата си. Не беше ли достатъчно, че й бяха отнели съпруга, а сега бяха позволили на тези животни да посегнат и на семейството й.

Индипендънс авеню №100.

Каква ирония, помисли си Джеръми, докато дърпаше лоста на шестнайсет скоростната кутия в бавно набираше скорост с бетоновоза, натоварен с тор и нафта за горене. Трябваше да стигне до големия, ограден строителен обект близо до Южната поляна на Капитолия. Този строеж бе започнат преди повече от година: уж беше таен проект, но не остана дълго такъв. Стърчащите до небето кранове, багерите, камионите и жълтите каски на строителите трудно можеха да се скрият.

Първи откри, че се стои конгресен бункер на стойност 40 милиона долара, вестник „Вашингтон Пост“, но тогава този факт не породи някакви особени дискусии извън столицата. Във времена като тези, кой би обвинил националната законодателна власт, че си строи укритие?

Дванайсет минути, припомни си Джеръми. Обектът се намираше само на тринайсет преки от авторемонтната работилница, където бяха натоварили бетоновоза. Нарежданията на Елис бяха кратки и точни.

Влизаш през охраняемия портал при Източната порта — беше казал той. — Тази нощ трябва да се излеят стотици кубици бетон и, практически, всеки бетоновоз в града сигурно ще трябва да отиде дотам поне веднъж.

„Как може Бюрото да е пропуснало това?“ — мислеше си Джеръми, докато намаляваше пред един червен светофар. Знаеха, че терористите търсят символични цели, а едва ли имаше по-значима цел от сградата с огромния купол върху Капитолийския хълм, в която заседаваше Камарата на народните представители.

Детонатор, кабел, взрив.

Джеръми освободи спирачката и се включи в движението, напомняйки си за простата, неизменна схема на всяко импровизирано взривно устройство. Хората на Елис бяха монтирали спусък с дистанционно задействане. Детонаторът щеше да запали проводящия кабел — може би някаква тънка тръбичка, която трябваше да препрати мълниеносно искра до петтонния взрив. Всеки, който бе виждал резултатите от взривното устройство на Тимоти Маквей в Оклахома Сити43, би разбрал какво щеше да последва.

„Трябва да намеря начин да прекъсна връзката между детонатора и взрива — помисли си Джеръми. — Но провалът трябва да изглежда съвсем естествен“.

ДРЪН!

Една кола засече Джеръми — той сви рязко към тротоара и без малко да смаже един куриер на велосипед.

— Гледай къде караш, бе! — викна Джеръми, осъзнавайки за първи път, че на шофьорите на тежките камиони съвсем не им е лесно.

Мъжът в колата му размаха среден пръст и форсира напред, оставяйки Джеръми с пламнало от яд лице.

„Копеле! — помисли си той. — Само ако този идиот знаеше какво има в камиона. И че безопасността на семейството ми и на целия град, пълен с невинни граждани, може да бъде застрашена, защото някой бърза за фризьор“.

После изведнъж се усмихна. Имаше идея.

Настъпи газта и увеличи скоростта. Те сигурно го следваха; или Елис, или някой от свещениците на Финеас. Той, разбира се, не виждаше „опашка“ зад себе си, но те бяха достатъчно умни, за да останат незабелязани.

— Време е за действие — промърмори Джеръми, като се надяваше, че все още има шанс. Планът му не беше съвсем гениален, но най-добрите планове обикновено не бяха такива.

Сирад не искаше да вниква в „крайъгълния камък на Нгуен“, нито в теорията „за генериране на стохастичната вълна“ и „алгоритмите на Камю“. Единственото, което искаше да разбере, беше дали Рави е открил начин да пробие защитните стени на Агенцията за комуникация на Белия дом, без да го усетят.

Новината за това дойде след десет часа упорити опити. Хамър фенът най-накрая си бе взел душ, а „Не мога да топя“ бе сварил нова каничка кафе.

— Господи! — отбеляза Сирад, когато компютърният й екран премигна два пъти и се изпълни с текст на обикновен английски. — Това ми прилича на уебстраница.

— И е точно такава — обясни Рави — Това е Сипернет интерфейс на АКБД с МОИС и „Диснет 3“.

— Рави!

— Съжалявам. МОИС — Мрежата на отбранителните информационни системи поддържа четири комбинирани мрежи за обмяна на военни съобщения в Белия дом и другите агенции. „Диснет 3“ е най-сигурната от тях и е отбелязана като „Сайт-Y“. Тя използва пакетно променящи се възли, работещи по Международния стандарт — „Диснет 3“.

— И това осигурява съобщенията между Пентагона и АКБД, така ли? — попита тя.

— Това се смята за най-засекретения и сигурен комуникационен канал.

— Блестящ е, нали? — попита Рави.

— Какво? — попита Сирад. — Кой е блестящ?

— Господ.

— Г-господ ли? — скочи Хамър фенът. — Какво общо има Г-господ с всичко т-това?

— Сложността. Ние само си играем на кодове — обясни Рави. — А той размахва ключове за разгадаване под носа ни, но когато най-накрая се стигне дотам, дори не сме в състояние да формулираме прилични въпроси.

— Хайде, човече — подкани го „Не мога да топя“. — Как може да ставаш такъв мистик всеки път, когато сме на крачка от нещо съществено?

— Господ е единственият голям разузнавач — отвърна Рави. Думите звучаха поучително, почти като молитва. — Поет механик.

— Може ли да спрем с това „алилуя“ за момент, момчета? — попита Сирад. — Защото имам въпрос.

Тя се наведе към компютърния екран и посочи един от редовете в текста.

— Ако натрапникът наистина е от АКБД, какво е това?

Хамър фенът надникна през рамото й и се опита да разбере какво им сочи. Сега се чувстваше доста по-уверен, защото миришеше на фин тоалетен сапун и на шампоан „Хед енд Шоулдърс“.

— КАПСТОУН 3 — прочете той на глас. — И-ин-нтересно! Може би това е входящ код за далечен достъп.

— За какво? — попита Сирад. Тя помръдна мишката и кликна два пъти върху това, което й се струваше доста неразбираемо.

— Да кажем, че се опитваш да прочетеш собствените си имейли от нечий друг компютър — обясни Рави. — Обикновено ще трябва да се регистрираш със своето потребителско име. Но това става бавно и оставя следи. По-добре би било да влезеш вътре, да клонираш протоколите за достъп на другия потребител и да поровиш из нещата си, като имаш възможност да влизаш и излизаш бързо. Малко е трудно да се направи, но е сравнително бърз и сигурен начин да наблюдаваш, без да те виждат.

— Д-добър начин да се набъркаш — ухили се Хамър фенът.

— Но специално този нарушител смята, че е напълно невидим — каза „Не мога да топя“. — Защо ще му е нужно да се прикрива под допълнителен маскиращ слой.

— Защото не иска да рискува и не иска да допусне и най-малката грешка — предположи Рави. — Защото това е някой толкова високо, че не може да си позволи да го разкрием.

— Кой е толкова високо? — попита „Не мога да топя“. — Да не би да е президентът?

Сирад не каза нищо, но мълчанието й само потвърди предположението им.

— Това не е сериозно — възрази „Не мога да топя“. — Венабъл не е достатъчно умен, за да направи това сам. Би се нуждаел от помощта на НАС или на някоя друга агенция и дори тогава би бил уязвим заради времевия подпис.

— А какво би станало, ако някой е разбрал, че президентът е извън играта? — помисли на глас Сирад. — Ако са използвали неговия подпис, знаейки, че той е много зает и няма да обърне внимание?

— Копелета — каза Рави. — Те са се надявали да разкрием това през цялото време.

— Какви са нашите ограничения за достъп в сайта? — попита Сирад и внезапно се оживи. Тя се разходи нагоре-надолу по екрана с мишката, като търсеше това, което единствено тя би разпознала.

— Няма такива — увери я „Не мога да топя“. — Щом е в АКБД или във военната система за информация, можем да го проверим, защото имаме пълен достъп.

— И до входящите, и изходящи комуникации ли? — попита Сирад.

— Да. Имаме достъп до всичко, което правят, казват или знаят.

— И до вътрешни, и до международни потоци от данни, така ли?

— Да.

— И гражданските, и военните?

— Разбира се — отвърна Рави, — имаме свободен достъп до всички комуникации и информационни потоци. Какво искаш?

— Искам достъп до секретните кодове за потвърждение — изрече задъхано тя.

И тримата мъже я зяпнаха.

— Имаш п-предвид ш-шибания футбол ли?

— Точно това имам предвид — настоя Сирад. Тя се протегна към палтото си, за да провери там ли са ключовете й. — Можете ли да ги пробиете?

— Да се обзаложим ли — попита самоуверено Рави.

После се наведе назад и скръсти ръце, внезапно разбрал за какво става дума.

Президентът се бе изкъпал и обръснал и сега обличаше традиционния си тоалет — бяла риза, червена връзка и син двуреден костюм. Както обикновено, и днес срещата бе насрочена в Залата на кабинета, въпреки тревогите на Сикрет Сървис, която се опитваше да го държи в подземния бункер.

— Добър вечер — поздрави той на влизане в претъпканата зала. Непосредствено след него вървяха Андреа Чейз и секретарят по печата. — Искам да кажа няколко думи за отсъствието си през последните двайсет и четири часа.

Никой не каза и дума. Някои го гледаха внимателно, а други се бяха втренчили в своите папки с докладни и не смееха да вдигнат глава.

— Разбирам, че е имало слухове, но сега нямам време да се занимавам с това. Както разбирате, аз отново съм в Овалния кабинет и искам да ви обърна внимание на факта, че все още не сме видели най-лошото в тази криза.

Чейз седна до масата, секретарят по печата застана до източната стена, а Венабъл, както обикновено, стоеше прав зад стола си.

— Нека да чуем последните данни от разследването по случая — продължи президентът и кимна на министъра на правосъдието. После се протегна за чаша ледена вода.

— Бих ли, хм… не трябва ли да изчакаме вицепрезидента — попита мъжът, когото вече всички приемаха като въздух под налягане.

— По предложения на службите за сигурност я изпратих в планината — каза Венабъл. Гласът му звучеше твърдо и уверено. — Бих могъл да я включа по конферентната връзка, но в момента тя все още е в хеликоптера на военноморските сили. Хайде, продължете с вашия доклад.

Министърът на правосъдието затършува из анализите, които ФБР и ДВС му бяха приготвили. Опазването на реда не беше силната му страна. Той беше юрист и учен, посветил се по-скоро на буквата на закона, отколкото на прилагането му. Смяташе ченгетата за зле образовани, облечени в сини униформи чистачи на обществената канализация. За него те бяха просто неизбежно зло.

— Откъде бих могъл… откъде да започна, сър? — попита той.

— Започнете с това, което би трябвало да зная — отвърна Венабъл. Той съжаляваше, че е назначил този човек, още след първата им среща, но сега вече беше късно да направи каквото и да е. — Научихме ли нещо повече за саудитците?

Министърът на правосъдието запрелиства страниците, докато не откри папката с надпис „Саудитска Арабия“.

— Да… хм, разследването на ФБР продължава. Директор Олрид ме уверява, че саудитците — да, саудитците…

— Матю, би ли ни помогнал малко — прекъсна го Венабъл, като се обърна към Хавлок, който като съветник по националната сигурност бе истинска информационна банка за всичко, което се бе случило от понеделник насам. Мнозина мислеха, че директорът на Централното разузнавателно управление или както го наричаха — новият разузнавателен цар, е най-добрият шпионин на Америка, но в действителност съветникът по националната сигурност беше висшият служител на президентското разузнаване.

— Има три линии на развитие при саудитците — започна Хавлок с увереност и бързина, каквито Венабъл не бе видял на първата им среща. — НАС засече голямо увеличение на комуникационния трафик с китайците — но, както знаете, повечето от тези комуникации минават през телефони „Куантис“ и не можем да ги подслушваме. Успоредно с това те са изтеглили сериозни по обем капитали от американски финансови корпорации. Реални пари. ФБР изчислява сумата на почти петстотин милиарда.

— Какво е отражението върху пазара? — попита президентът.

— Предвиждаме раздвижване на курса на долара и остър скок на ценните на благородните метали веднага щом новината се разчуе — каза му Хавлок. — Вече се говори за десет процентен удар върху индекса „Дау Джонс“ веднага щом пазарите заработят отново… а може и повече.

— Какво казват по въпроса китайците? — обърна се Венабъл към държавния секретар.

— Отричат всичко. Разбира се, става дума за петрола. Знаем това, но не можем да направим нищо. Саудитците са орязали производството до равнища отпреди 1976-та година и са отворили южната част от страната си за всяка петролна компания в света, търсеща петрол, освен за нашите фирми. Суровият петрол вече удари петдесет долара за барел. Стратегическите ни резерви са слезли до най-ниските нива.

— Защо? Как така допуснахме резервите да спаднат толкова драстично?

— Така бе наредило предишното правителство — отвърна Хавлок. — Американските петролни компании отбелязаха рекордни печалби през последните две години, след свалянето на Садам Хюсеин. И се намеси една петролна фамилия от Тексас, която имаше много тесни връзки с кралския двор на Сауд. Може да си направите изводите сам.

— Къде е долната линия на резервите ни? — попита Венабъл, който държеше да се застрахова. Разбираше добре кога трябва да се затегнат прекалено разхлабените кранчета.

— Г-н президент, на лице е опасност за националната сигурност — намеси се председателят на Обединените генерални щабове. — Пет долара за галон бензин могат и да предизвикат недоволство в някой щат, но аз имам реактивни самолети и танкове, които не работят добре със сгъстен дипломатически въздух. Ако не започнем да действаме твърдо, скоро няма да можем да се противопоставим дори и на шепа бандити със самоделни бомби.

Президентът потупа по стар навик гърба на стола си, но не каза нищо.

— Споменахте за три линии — обърна се той отново към Хавлок. — Каква е третата?

Сътрудникът по националната сигурност скръсти ръце пред себе си и се обърна към министъра на енергетиката.

— Екипът ни в района на Капитолия смята, че сме открили откраднатите материали от Кентъки — каза министърът. — Не цялото количество, но една достатъчно голяма част от него, за да се образува съдебно дирене.

— Тъкмо се канех да ви го съобщя — подскочи министърът на вътрешните работи, развълнуван от факта, че може да предложи нещо на масата за обсъждане.

— Координирахме се с ФБР и ДВС да поддържат безопасно разстояние от заподозрените, но районът е много труден — продължи министърът на енергетиката. — Хубавото на радиоактивните изотопи е, че те трудно се преместват, без да оставят следа.

— Във Вашингтон ли са? — попита Венабъл. Беше предположил, че ще се появят тук, но не ги очакваше толкова скоро. — Сигурни ли сте?

— Да, сър. Анализаторите на ЦРУ смятат, че е най-вероятно да се поставят едновременно няколко „мръсни бомби“ в града. Припомнете си, че тези терористи търсят символичен ефект. Трябва да допуснем, че това здание ще е основната им цел.

— Има ли и нещо друго… Може би скакалци или чума? — попита Венабъл. „Може би, ако знаех, че нещата са толкова лоши, щеше да е по-добре да не ставам от леглото“ — помисли си той.

— Има и някой добри новини. Всъщност зависи от гледната точка — започна отново Хавлок. — Говоря за рейда на ООЗ срещу групата в Кълъмбъс. Е, може да се е оказал „черна дупка“ по отношение на тероризма, но изследването на хард диска ни даде достъп до някой от секретните сметки на принц Абдула. Сега ФБР и разследващите от Финансите ще могат да замразят някои от тези авоари и така да ни спечелят малко време.

— Но Абдула ще опищи света — прекъсна го Венабъл.

— В тесен кръг, може би — кимна Хавлок, — но не и публично. Тези сметки вероятно представляват опит да се измъкнат част от кралските пари, за да си създаде принц Абдула мощно предимство след смъртта на коронованата особа. Но той едва ли би искал да види тази история по „Ал Джазира“.

— Извинете ме — прекъсна ги един униформен морски пехотинец. — Г-н президент, Ситуационната зала има спешно съобщение за вас. КРИТИЧНО съобщение. Свръхспешно.

— Какво, по дяволите, пък сега? — изръмжа Венабъл и се отправи към вратата. — Матю и Андреа, елате с мен. Джералд, искам мнение за реакцията на ООН относно евентуален военен удар срещу Саудитска Арабия. Генерал Ошински, искам военен план на бюрото си до довечера.

— С всички възможни варианти ли? — попита военният.

— С всички.

Венабъл излезе с началник-кабинета и съветника по националната сигурност и остави другите да гадаят какви биха били последствията от „Всички възможни варианти“. Това не беше шифър — в пряк текст това гласеше, че президентът Дейвид Венабъл обмисля нанасяне на ядрен удар след повече от петдесет години въздържание.

Светофарът пред Джеръми превключи на жълто. Тълпа от среднощни посетители на баровете чакаше на тротоара да пресече; таксита се движеха хаотично в търсене на клиенти.

Няма да е много приятно, реши той и натисна газта. Големият дизелов камион се обви в облак черен пушек и се понесе напред. Искрящо белият мерцедес пред него намали на светофара, но Джеръми продължи да натиска педала и се насочи право към него, като го избута към претъпкания с хора тротоар.

Свистяха спирачки, виеха клаксони, пищяха хора. Огромната жълта бетонобъркачка се покачи върху скъпия мерцедес като трошачка на коли в автородео. Другите коли се пръснаха във всички посоки, удряха се с трясък, на асфалта се сипеха натрошени стъкла. Замириса на изгоряла гума. Джеръми с облекчение разбра, че няма сериозно наранени. До него спря една полицейска кола — синьо-червените й светлини хвърляха отблясъци наоколо. Районът около Капитолийския хълм беше фрашкан с полицейски коли.

— Шофьорската книжка и талонът — каза единият полицай, насочвайки се към вратата на шофьора.

Джеръми разглеждаше в огледалото улицата, опитвайки се да мерне „опашката“ си. Дали лично Елис го бе следил? И колко ли време му трябваше, за да разбере за злополуката?

— Начукай си го, задник — каза Джеръми. Той говореше тихо, със смирена усмивка, за да изглежда отстрани, че казва „Толкова съжалявам офицер“.

— Какво каза? — попита патрулният. Беше слаб чернокож с тънък като молив мустак над горната устна.

— Казах да се шибаш — усмихна се мило Джеръми. Опитваше се да прилича на подчиняващ се и спазващ законите гражданин. — Басирам се, че тъп негър като теб обича да се заяжда с белите момчета.

Полицаят се дръпна и наведе глава, неспособен да повярва на казаното. В далечината се чуха сирени. Вбесени шофьори излизаха от колите си, за да огледат щетите.

— Излезте от камиона, сър — каза полицаят.

— Иска ти се, нали, шибан лапач на понички — Джеръми продължаваше да се усмихва, сякаш си говореха за времето. Отстрани приличаше на възпитан, дълбоко разкайващ се за направеното нарушение гражданин.

— Каква е тази миризма? — попита вторият полицай и се приближи до партньора си.

— Мирише на майка ти, копеле — отвърна все в този стил Джеръми.

— Какво рече? — полицаят направо замръзна от учудване.

— Я излез от шибания камион! — нареди първият полицай.

— Не и преди да издухам с тоя пищов черния ти задник обратно в Руанда.

Вторият полицай посегна към оръжието си, а чернокожият с тънките мустачки се покатери на стъпалото на камиона и притисна пистолета си към стъклото от страната на шофьора. Дулото му сочеше право в носа на Джереми.

— А сега какво ще кажеш да смъкнеш жалкия си бял задник от камиона, за да идем в управлението да обсъдим расистките ти схващания? — каза полицаят. Очите му оглеждаха кабината за скрито оръжие.

— С удоволствие, полицай — отвърна Джереми. Всеки, следящ го, би сметнал злополуката и задържането му просто за лош късмет. Не бе обезвредил бомбата все още, но със сигурност й бе попречил да стигне до Капитолия.

19.

Събота, 19 февруари

05:41 по Гринуич

Специална база Маунт Уедър, Окръг Кларк, Вирджиния

Елизабет Бийчъм беше виждала мястото на военни карти и беше чела исканията за реконструкция на обекта, но всъщност никога не бе посещавала така нареченото „сигурно място“. Маунт Уедър, „Място Седем“ или просто „Мястото на запад“ от въздуха изглеждаше като безлична група от сгради и асфалтови паркинги и по нищо не се различаваше от стотиците военни бази.

Преди време, след като бе приютил спомагателния спешен център, Маунт Уедър бе започнал да действа като метеорологична база за наблюдение и научни изследвания. През 50-те години някой бе оценил възможностите му и го бе превърнал в бункер в епохата на Студената война. По-късно, в края на 90-те, базата, заемаща почти две хиляди декара, бе станала най-тайната столица на правителството — секретното убежище на правителство в сянка, и сега бе толкова засекретена, че дори персоналът вътре не знаеше за какво точно е нает.

— Моля, дръжте се, госпожо — предупреди я офицер от охраната с пагони от морската пехота. Големият боботещ хеликоптер „НМХ-2“ се наклони остро наляво и заподскача леко във въздуха. — Тук, в района на Блу Ридж, има доста неприятни насрещни ветрове. Постарайте се да си стегнете колана.

Бийчъм направи както й беше казано и се наведе да погледне през малкото кръгло прозорче. Летяха над междущатска магистрала I-66, водеща на запад, а после се бяха отклонили над шосе №50. Намираха се от другата страна на Мидълбърг, откъдето започваше да се издига планината над големите провинциални имения в областите Перис и Ашбис Геп — там, където шосе №601 завиваше на юг и поемаше обратно. Тесният двулентов път се виеше нагоре към Блу Ридж Маунтин. Навсякъде имаше метални огради и бодлива тел, които маркираха строго забранената територия.

Хеликоптерната площадка беше близо до основните сгради. Дори и в мъждивата светлина на прожекторите Бийчъм забеляза входния портал и триетажната тухлена сграда с високи каменни колони, които — както я бяха информирали — бяха само фасада, прикриваща вентилационните шахти. Тежковъоръжени военни охраняваха мястото за кацане, а пазачи в синя униформа без особени отличителни знаци стояха наблизо като публика при посрещането на шоузвезди.

„Наслаждавай се на гледката, докато можеш, Елизабет — каза си вицепрезидентът. — Може да мине доста време, преди отново да видиш слънцето“.

Хеликоптерът започна да се снижава. Пред погледа й се изпречи планинската верига Шенандоа. Прозрачна мъглица се издигаше от бялата снежна покривка и превръщаше долината под тях в почти мистична сцена, огрявана от лунна светлина. Намираха се точно на деветдесет и пет километра от нейния офис на Пенсилвания авеню, но тя разбираше, че Маунт Уедър щеше да е един напълно различен свят.

Джордън Мичъл беше човек на действието и чакането му досаждаше невъобразимо.

— Още ли е там? — попита той. Изпълнителният директор на „Бордърс Атлантик“ рядко посещаваше седемнайсетия етаж, но всичко, което му трябваше, за да започне решаващата игра, се намираше там, между електронно защитените му стени.

— В момента слиза надолу — отвърна Траск. Началник персонала стоеше в другия край на залата, опитвайки се да води два телефонни разговора едновременно и да успокоява шефа си. В помещението имаше още двама души — един системен инженер, който трябваше да им помага да се оправят със сложната електронна апаратура, и Хамид, който беше в играта от самото начало. Той, много по-добре от всеки друг, с изключение на Мичъл, разбираше, че последните часове от тази деликатна и сложна операция трябваше да се организират с абсолютна точност.

— А какво става с Уолър?

Мичъл много се бе надявал на него, защото подготовката на снайпериста от ООЗ съчетаваше няколко от най-важните характеристики: той бе екипен играч, който се справяше отлично и сам; интуитивен, но с прагматично недоверие към отговорите; атлетичен боец, който познаваше границите на мускулната си сила. Всеки друг би представлявал проблем за контролиране, но професионалната етика на Джеръми и дълбоко вкорененият му патриотизъм го поддържаха в най-добра форма.

— Почакайте една минутка — каза Траск в един от телефоните. Разговорите бяха важни, но Мичъл си оставаше приоритет.

— Джеръми е бил арестуван.

— Арестуван?

Явно Мичъл не бе предвиждал такъв вариант.

— Изглежда сам е предизвикал автомобилна катастрофа — каза Траск, предавайки на Мичъл това, което му съобщаваха по един от телефоните „Куантис“.

— Ами камионът? — попита Мичъл. — Къде, по дяволите, е камионът?

— Тук, сър — обади се системният инженер. Той натисна някакъв бутон и на един от плоските екрани на стената се появи столичният Стюард Скуеър. — Това е камера на Сикрет Сървис, прикачена към един стълб за осветление. Мога да ви дам три различни ъгъла.

Техническият експерт зачатка по клавиатурата и екранът се раздели на четири квадрата: видеопредаване в реално време — виждаха се полицейските коли, пожарните, линейките и тълпата любопитни минувачи.

Грамадният жълт бетоновоз стърчеше над един смазан мерцедес като носорог, притиснал заек.

— Знаем ли къде са го отвели? — попита Мичъл.

Траск каза нещо в един от телефоните и кимна.

— Арестувала го е столичната пътна полиция. Полицейският участък е на Базърдс Пойнт, на брега на Потомак. Вероятно са го отвели там.

Мичъл се опита да разсъждава като Джеръми и да си представи какво е намислил най-добрият им тактически оперативен служител. Дали нарочно го бе замислил, или това беше просто още една случайност, с която трябваше да се съобразява?

— Къде е Елис? — попита Мичъл и посочи един от екраните. — Пуснете ми го там.

Специалистът изпълни нареждането и на екрана се появи улица, наблюдавана през предното стъкло на кола.

— Това е той в онзи „Навигейтър“, насочва се към тайната база в „Адамс Морган“ — каза Траск. — Имаме около десетина души след него. Вероятността да се измъкне, е много малка.

— Къде е Кейлъб?

Траск заговори по телефона, преди да отговори на шефа си.

— Още е на Капитолийския хълм, следим го на юг по „Индипендънс“. Като че ли се опитва да не изпуска от очи Джеръми.

— Г-н Мичъл — обади се женски глас през сложна аудио система, предназначена да идентифицира гласа на търсения човек и да го изолира от излишните шумове.

— Какво има?

— Имате посетител, сър. Госпожица Мално.

— Прати я тук — каза Мичъл.

Той долови погледа на Траск.

— Тя вече знае — каза Мичъл.

Траск кимна и се върна към телефонните си разговори.

— Казвам ви, че исках да ме арестувате! Толкова ли не можете да го допуснете? — Джеръми се опитваше да убеди двамата полицаи в своя план, след като го бяха арестували и го бяха набутали безцеремонно в задната част на патрулната кола.

— Негър, а? — попита саркастично ченгето с тънките мустачки. — Има ли още в Америка толкова неграмотни хора, които да използват тази дума?

— Седях върху тонове силно експлозивно вещество, а зад гърба ми се беше лепнала цяла шайка бели убийци и расисти — настояваше на своето Джеръми. — Какво друго можех да направя?

— Можеше да почнеш с това: „Имам нужда от помощ, офицер“ — намеси се шофьорът. Той го иронизираше и говореше с акцента на Чичо Том. — Би се изненадал, като разбереш какво можем да свършим, ако си размърдаме мозъците — нищо че сме цветнокожи.

Той изви врат, за да погледне назад към Индипендънс авеню, където бе останала бомбата на колела с невредим детонатор. Надяваше се, че Елис не би пропилял едно УРР за толкова случайна цел. Ако беше прав, полковникът щеше да изчака, докато нещата се успокоят, а после щеше да изпрати друг шофьор, за да си прибере камиона — бомба.

— Вижте, не ме интересува какво ще правите с мен — рече Джеръми. — Но ви казвам: този камион е пълен с амониев нитрат и нафта. АНФО. Същото лайно, което Тим…

— Какво знаеш за АНФО? — попита шофьорът, който изостави подигравателния тон.

— Вече ви казах! Аз съм агент на ФБР, работещ под прикритие, и наблюдавах как онези задници забъркват взривната смес в един автосервиз на Тринайсета улица.

— Да вземем да се отбием там, а? — предложи мъжът с мустачките.

— Защо ще си правите излишен труд? — опитваше се да ги убеди Джеръми. — Просто кажете на някой от вашите колеги да се покатери и да надникне в барабана на бетоновоза. Всеки с нормален нос ще разбере, че там няма бетон.

Полицаите се опитваха да решат дали да повярват на думите на този глупав строителен работник.

— Нали брат ти е там, в района — напомни мъжът с мустачките на партньора си.

— Адам две-десет, до Адам четири… — заговори шофьорът в радиостанцията си.

— Адам четири слуша — дойде веднага отговорът.

Джеръми се отпусна облекчено в седалката. Един поглед в барабана на бетонобъркачката щеше да потвърди историята му и полицията можеше да евакуира района, преди да се е случило нещастие.

Но вече беше твърде късно.

Първо проблесна мълнията — по-ярка от слънцето в огледалото на колата. Минаха две секунди, преди ударната вълна да се стовари върху задното стъкло на колата. После отекна и невероятният гръм.

— По дяволите!

Шофьорът овладя колата и спря до тротоара. Всички знаеха какво се е случило. Вълната от терористични действия, за които бяха гледали по телевизията и слушали по сутрешните новини, най-накрая бе помела и националната столица.

— Мамка му! — изстена полицаят с мустачките. Той изскочи от колата и се обърна към прочутия купол на Капитолия. От прозорците се сипеха счупени стъкла, но сградата изглеждаше незасегната.

Джеръми се извиваше на седалката, борейки се с белезниците и меката тапицерия, за да може да види настъпилата трагедия, която бе решил, че е предотвратил.

— Адам две-десет, до Адам четири — викаше шофьорът в микрофона си. Брат му трябваше да е някъде там, сред гъстия сиво-бял дим. — Адам две-десет, до Адам четири!

Но отговор не идваше.

Цялото движение около тях спря. Хората наизскачаха от колите си, зяпнали с отворена уста ужасната гледка. Стотици работили до късно чиновници от Конгреса, местни жители, клиенти на баровете и отиващи на прием лобисти тичаха надолу по Индипендънс авеню като бясно стадо подплашени животни.

— Боже господи! — изстена отново ченгето.

Джеръми реши, че той има предвид взрива, но след това забеляза близо до себе си познатия шевролет. И оръжието.

Кейлъб се изравни с тях и насочи пистолета през прозореца на колата. Стреля два пъти така естествено, сякаш просто питаше за посоката. Ченгетата се строполиха мъртви. Преди Джеръми да реши какво да прави, Кейлъб скочи, издърпа го от колата и го метна в готовия да потегли шевролет.

— Мислех си, че никога няма да се появиш — каза Джеръми.

Едноокият албинос мълчеше. Очевидно не му се говореше.

— Добре дошли в Маунт Уедър, госпожо вицепрезидент — поздрави любезно Бийчъм един полковник от военновъздушните сили, като се опитваше да надвика шума на спиращите пропелери на хеликоптера. Двама агенти от Сикрет Сървис я поведоха към очакващата я черна бронирана лимузина. По-младият носеше багажа й: предварително готова чанта с дрехи за няколко дни и старото й дипломатическо куфарче.

— Благодаря, полковник — викна тя в отговор. Перките на хеликоптера постепенно спряха, но снегът продължаваше да се носи на вихри. — Надявам се, че вътре ще е по-топло!

Така и беше. Беше топло и доста зрелищно. Минути след като преминаха през големия три на девет метра източен портал на базата, вицепрезидентът се оказа в един подземен град, който надхвърляше досегашните й представи. Централният тунел на подземието се спускаше надолу, в недрата на планината към една огромна изкуствено създадена пещера и се разклоняваше непрекъснато на многобройни странични тунели, изпълнени с десетки празни сгради — някои от които на три етажа. Напомняше й на мравуняк.

— Поразително — беше всичко, което тя можа да каже, докато колата продължаваше напред.

— Сигурно е така, госпожо — каза полковникът. — Подготвени сме да поддържаме двеста души за най-малко шейсет дни. В кратък срок можем да увеличим капацитета на базата до две хиляди. Разполагаме с всички комуникации, отличен медицински център за възстановяване и най-новите апаратури за отчитане на всички постъпващи данни.

— И къде са те? — попита Бийчъм. — Имам предвид хората. — Тя забеляза, че въпреки следите от добра организация, наблизо не се виждаше жива душа.

— Заключени са, госпожо. Така е по правилник. Мерките за сигурност са доста по-строги, отколкото вероятно сте свикнали. Докато главнокомандващите се придвижват — вие или президентът — спираме всякаква дейност и напълно изолираме районите.

— Трябва да ви кажа, полковник — рече тя, излизайки от лимузината и следвайки униформения мъж през поредицата от кабинети, — че съм била на много места, но никога не съм виждала нещо подобно.

— Е, има своята особена прелест, предполагам — усмихна се той. Морски пехотинци в пълно въоръжение стояха със заредени оръжия около вратата на приемната. — Свикнали сме да мислим за това място като за нашата силажна яма далеч от дома.

Опитът на мъжа да я развесели изненада Бийчъм. След всичките тези военни униформи, автоматични оръжия и напрегнати физиономии това беше приятно разнообразие.

— Това е Маргарет, вашата секретарка — каза полковникът.

— Радвам се да се запознаем, госпожо — каза жената. Тя бе облечена цивилно — с вълнени панталони и пуловер „Феър Айл“ с американско знаменце на яката. Бийчъм реши, че е около четиридесетте.

— И аз се радвам да се запознаем, Маргарет — отвърна вицепрезидентът.

— Това е вашият кабинет — полковникът посочи една странична врата. В помещението имаше бюро, диван, масички от двете му страни и един бюфет. Цветовете бяха ограничени до синьо и сиво. Преобладаваха махагоновите ламперии.

— В бюфета има хладилник — отбеляза той. — Има и три телевизора с достъп до телевизионните мрежи и кабелните новини. Банята е зад онази врата.

— А хваща ли се НВО — усмихна се Бийчъм. — Нали разбирате, мразя да изпускам сериите на „Семейство Сопрано“.

— Разбира се, че може да включвате, който канал пожелаете — отвърна полковникът. — Освен това имаме наши собствени телевизионна и радио станции, в случай че искате да гледате сериал, в който сама участвате.

— Учудена съм, че не сте покрили стените с плоски екрани и снимки от улиците на Вашингтон, за да пресъздадете атмосферата на Белия дом.

— Добра идея — отвърна полковникът. — Ще я съобщим в Белия дом, но лично аз мисля, че не бива да се бъркат двата ръководни центъра. Не бихме искали да разрушим декоративната си схема на древен подземен бункер, нали?

Бийчъм се засмя.

— Имаме секретни връзки с Белия дом, осъществени с помощта на телефонната система „СТУ-III“ — продължи доклада си полковникът и вдигна слушалката, за да направи демонстрация. — Този телефон е със стандартна мултиплексна система — като този в резиденцията ви. Много е качествен, но не е засекретен. Третият телефон е от системата КОПАН, с която, може би, сте запозната от работата си в Белия дом. Чрез него имате директна връзка с Пентагона, с командния подземен щаб в Рейвън Рок и с президента, където и по света да се намира той.

— Благодаря ви, полковник — рече Бийчъм. Тя огледа стаята и внезапно се почувства ужасно уморена.

— След половин час ще ви запознаем с правителствените правилници за безопасността и скоро след това ще имате среща с кабинета.

— С кабинета ли? — попита тя.

— Съжалявам, госпожо, забравих. Ще научите подробности за това по време на брифинга след половин час, но според военновременните правилници тук трябва да има представители от всяко равнище на кабинета.

— Имате предвид дублиращи ръководители на всяко министерство ли?

— Точно така, госпожо. Те са посочени от президента, без да са одобрявани от Сената поради съображения за сигурност. Ние ги наричаме господин и госпожа министър. Те имат същата власт като своите колеги, който работят във Вашингтон, във време на преход и изострена обстановка.

Бийчъм не си направи труда да го попита какво имаше точно предвид под термина „изострена обстановка“, защото внезапно й хрумна нещо друго.

— А как стои въпросът относно Конгреса и Върховния съд? Дали случайно не са дублирани и законодателната и съдебната власт? — попита тя.

— Оставям това за брифинга по въпросите на военновременните правителствени протоколи — каза полковникът. — Това е извън моята компетенция.

След тези думи мъжът, ръководил церемонията по посрещането на Бийчъм, изчезна, оставяйки вицепрезидента да обмисля положението. Въпреки новостите в този подземен свят на чудесата, „Място Седем“ беше крипта, която я отделяше от останалия свят и пречеше на мисията, която само тя можеше да изпълни.

„Добре, Елизабет — каза си тя, опитвайки се да свикне с флуоресцентната светлина. — Погребана си под половин километър солидна скала, докато президентът планира ядрена война срещу заплаха, която дори не разбира. Мислиш, че си много умна. А как ще се измъкнеш от това?“

Нямаше време за отговор. Още преди да е успяла да си отдъхне, полковникът се втурна с новини за още едно бедствие. От това, което й съобщи, малката стая — бункер й се стори безкрайно тясна.

Вашингтон осигуряваше питейната си вода от река Потомак, като водата се пречистваше от химикали, бактерии и остатъчни твърди частици и се дообработваше с добавки от хлор, флуор и калиев перманганат. После се насочваше към чешмите на потребителите. Това бе една внимателно наблюдавана и контролирана по научен път система, която осигуряваше на домовете, офисите и федералните сгради почти 1200 милиона литра всеки ден.

Полковник Елис беше запознат с този процес още от времето, когато работеше в Пентагона. Там бе виждал много антитерористични проекти, свързани с уязвимостта на водопроводите, но вероятността от химическо и биологическо заразяване се смяташе за слабо вероятна заради многобройните контролни инсталации, филтриращи и регулиращи водния поток. Именно затова специалистите се страхуваха най-вече от радиоактивно замърсяване. Според експертните доклади всеки, запознат с водопречиствателните станции и процедури, би могъл да внесе опасни изотопи след филтрацията на водата. Резултатът от подобно заразяване на затворената система би могъл да бъде катастрофален.

Сач не се интересуваше много от химическите процеси по пречистване на водата или от контрола на киселинността й, докато Оли шофираше по булевард „Макартър“ към водопречиствателната станция „Дейликарлиа“. Мислеше само за срещата с един от членовете на Клетка шест, който трябваше да им предаде последните две черни кутии със „светещ прах“, и за това как да ги пренесат, без да се изложат на опасното облъчване.

— Уха-а — каза партньорът му, сочейки към охраната на портала. Там стоеше самотен пазач — доста отегчена жена с двайсетина килограма наднормено тегло. — Ето я.

Сач пооправи възела на връзката си и се изправи в седалката.

— Добър вечер, полицай — поздрави той жената през прозореца, блеснал в най-любезната усмивка, на която беше способен.

Жената проточи врат, за да види какво има в буса без отличителни знаци.

— От кои сте, драги? — попита тя.

— От корпуса — отвърна Сач. Той измъкна една идеално подправена лична карта, върху която пишеше „Армейски инженерен корпус“.

— Намира ли ви се малко кафе в колата, скъпи? — попита тя. — Тук е по-студено от сърцето на курва.

Сач поклати отрицателно глава.

— Трябваше да се сетим по пътя — извини се той. — На излизане ще ти взема, и ще ти донеса.

— Със сметана и с три пакетчета захар. — Тя им махна с ръка да влязат. — И кажи на твоя дребен приятел поне да се опита да се усмихне. Няма да му се счупи лицето.

Сач чу как жената се смее зад тях, докато караха напред към водопречиствателната станция.

— Знаеш ли, права е — каза Сач. — Малко веселие от време навреме няма да те убие.

Каролайн Уолър се чувстваше гола и самотна, захвърлена върху бетонния под в тъмното празно мазе. Кристофър вече беше спрял да плаче, а Патрик спеше на корема й. Мади стоеше настрани и някак бе потънала в себе си.

— Добре ли си, миличка? — попита я Каролайн.

— Татко ще дойде и ще ни спаси — рече малкото момиче.

— Миличко… — Каролайн се опита да звучи оптимистично, но нямаше смисъл да лъже — татко много те обича. Трябва винаги да помниш това, разбираш ли? Той е много смел човек и те обича с цялото си сърце.

Известно време Мади не каза нищо, после внезапно заяви:

— Аз вече не съм малко момиче, мамо. И знам за Дядо Коледа. Не вярвам нито в еднорози, нито в Батман, дори не вярвам във Великденското зайче. Но съм сигурна, че татко идва за нас. Той няма да позволи на тези хора да ни наранят.

Каролайн отчаяно се пребори с внезапния порив на сълзите. Детската невинност я потресе.

— Можеш да кажеш това на Патрик и Крис, когато се събудят — натърти думите си Мади. — Знам, че идва.

Лампите над главите им светнаха и те се смълчаха, когато чуха шум от приближаващи се стъпки.

— Не й вярваш, нали? — попита мъжки глас. Полковник Елис заслиза по стълбите на мазето и се отправи към скупчените в ъгъла тела.

— Кое животно би сторило това на деца? — попита Каролайн.

— Хайде сега, госпожо Уолър — каза той. — Задавате ли подобни въпроси на съпруга си, когато се завръща от тайните си мисии? Остава ви само да гадаете, нали? Да се досещате и да се молите. Вие знаете, че той е убиец, но се стараете да не мислите за това. Е, трябва да приемем факта, че и добрите хора вършат понякога лоши неща.

Той, разбира се, беше прав. Каролайн от доста време предпочиташе да остава в неведение относно работата на мъжа си. Но сега тя разбра и още нещо — този мъж знаеше за Джеръми доста повече от нея самата.

— Вие религиозна жена ли сте, госпожо Уолър? — Тонът му беше мек, почти почтителен. — Доколкото разбрах, посещавате редовно методистката църква?

— Какво ще правите с нас? — попита тя.

Мади го гледаше с очи, пълни с омраза; малкото момиче отчаяно искаше да го убие, но не знаеше как.

— Искам да си помислите какво би представлявал свят, в който не се тревожите, когато се качвате на самолет, автобус или влак; и не се безпокоите за децата си, растящи в свят, където няма чужденци, които да им мислят злото?

Полковникът се приближи и приклекна до нея, както магьосникът от планинското племе го бе учил преди десетилетия.

— Какво би станало, ако имена като „Ал Кайда“, Бригадите на Ал Акша и „Джамия Исламия“ престанат да се обсъждат постоянно? Какво би станало, ако тероризмът изчезне от ефира, оставяйки Ен Би Си, ФОКС, или Си Ен Ен да съсредоточат вниманието си върху сексскандалите и възтържествуването на справедливостта?

Полковникът се протегна и внимателно отмести косата от лицето на Кристофър.

— Какво сте готова да жертвате, за да опазите някого от семейството си, хората, на които най-много държите? Аз не задавам риторичен въпрос и наистина бих искал да знам.

— Не искайте от мен да разбирам лудостта ви — каза Каролайн. Необходимостта да защищава три деца я изпълваше със сили.

— Знам, че ще направите нещо, нали? Бихте убили или бихте умрели, за да ги спасите… бихте дали с радост живота си, за да спасите последното ценно за вас нещо на света.

Мади се изправи. Бяха й взели обувките и сега тя беше само по розовите си чорапки.

— Добре искам да помислите върху това: за един по-добър свят, в който злите подземни духове не призовават към джихад, към свещена война. Свят, освободен от Мохамед и неговите фалшиви пророчества. Без повече самоубийци — бомбаджии и хора, залъгвани с обещания за девици с големи очи.

— Татко ще те убие — каза ненадейно Мади. Беше свила пръстчетата на двете си ръце в юмруци.

— О, не ме мрази, миличко — каза Елис. — Ужасно е в сърцето на малко момиченце да се таи омраза. Но някой ден ще ме разбереш.

Той се изправи.

— Правя това от любов, трябва да го знаете — продължи той. — Защото само любовта ще ни спаси. Християнската любов. Любовта към истинския и правдив бог, който е жертвал живота на любимия си син, за да могат другите да живеят. Това е любовта на една майка, която би се опитала да ме убие, за да защити децата си. Толкова чиста любов, че и самият дявол не би могъл да я спре.

Полковникът се обърна към Мади.

— Това е любов, за която щастливците с готовност биха загинали — каза той. — Аз, ти, твоят татко. Това е любов към нещо по-добро…

Той се обърна и се заизкачва по стълбите.

— Той все пак ще те убие — каза отново Мади. В очите й нямаше сълзи, гласът й не трепереше.

Полковникът спря за миг на стълбата, но не отговори нищо. След минута вече си беше отишъл, без да остави нищо друго, освен думите си, които още отекваха в главата на Каролайн.

— Хванахме ги — каза Сирад и влезе в оперативния център на седемнайсетия етаж като триумфиращ пълководец.

Мичъл се обърна към нея за миг, но после отново насочи вниманието си към нещо, което Траск беше извикал на екрана на компютъра.

— Достатъчно се наслушах на загадки — рече той. — Какво открихте сега?

Сирад застана до него и видя, че на екрана на компютъра му има някакво съобщение.

— Не съм сигурна, че можем да обсъждаме това пред много хора — каза тя. Сирад забеляза, че съобщението е свързано с нещо, наречено „Джафар ал Таяр“. Тя владееше добре арабски и незабавно преведе името.

„Джафар Пилота? — учуди се тя. — Но това едва ли има нищо общо с ново отвличане на самолет. Или не?“.

— Всеки в тази зала е проверен и може да му се има доверие — заяви Мичъл, а после се обърна към Траск, който стоеше пред компютъра в другата част на помещението, и попита: — Къде е Уолър?

— Тъкмо завиха наляво по Флорида авеню — каза началник персонала. — Изглежда се насочват към скривалището.

— Искате ли да ви го съобщя, или не? — попита Сирад. Беше дошла с ексклузивна новина и изискваше цялото внимание на Мичъл.

— Слушам те — каза Мичъл, като продължи да гледа екрана. Той бе известен с умението си да мисли по няколко проблема наведнъж.

— Намерихме начин да проникнем през защитата им — каза тя.

— На Белия дом ли? — попита Хамид.

— На Агенцията за комуникации на Белия дом — уточни Сирад. — Те контролират всички вътрешни и външни връзки между президента и неговия персонал.

— Както и футболната топка — допълни Мичъл.

— Да — съгласи се Сирад. — Както и кодовете за изстрелване на ядрено оръжие. През тях минават всички канали, свързващи президента с Пентагона, ЦРУ, ФБР и Ситуационната зала на Белия…

— Давай по същество — прекъсна я Мичъл.

— Въпросът е, че сега имаме пълен достъп до комуникациите на Белия дом — уточни Сирад. — Ние влязохме, идентифицираме къртицата и в крайна сметка получихме достъп до всичко, което президентът и неговите съветници казват, пишат или предават по компютърната мрежа.

Мичъл кимна одобрително, но Сирад забеляза, че не е изненадан.

— И какво още научихте? — попита той.

— Истинският оператор, отговорен за проникването в нашата система е някой, известен като КАПСТОУН44 3 — каза му Сирад. — Но това не е толкова важно в момента. По-скоро би трябвало да ни тревожи въпросът какво се опитва да направи и с каква власт разполага.

— Какво искаш да кажеш? — попита Мичъл. — Бих приел, че такова проникване би трябвало да се ръководи лично от самия президент.

— Това е първото и най-очевидно заключение — съгласи се Сирад. — Докато се вгледаш в това, което се опитват да направят.

— Те се опитват да подслушват нашите съобщителни линии. Това вече го знаем — намеси се Траск.

— Така искат да си мислим — възрази Сирад. — Но това е само капан, хитрина, която да прикрие истинските им намерения.

— И какви са те? — попита Мичъл. Тя вече бе привлякла цялото му внимание. — Какво смяташ, че се опитва да постигне този КАПСТОУН 3?

Сирад се огледа. Историята, разказана й от Мичъл, за дуела между Александър Хамилтън и Аарон Бър едва сега добиваше смисъл. Въпреки сложността си цялата история се свеждаше само до въпроса за честта.

— Съжалявам, но не мога да ви кажа — рече тя. — Все още не.

Всички се обърнаха към нея. Досега никой не беше отказвал нищо на Джордън Мичъл.

— Не можеш да ми кажеш ли? — попита Мичъл. — Сигурно ти…

— Вие ми казахте много преди това да започне, че „Бордърс Атлантик“ е пълна с тайни — прекъсна го тя. — И че те всичките са ваши.

Сирад знаеше, че започва рискована игра, но както й беше казал Мичъл, понякога славата се заплаща със саможертва.

— Е, ако искате да спасите тази страна от една всеобща свещена война — каза тя, — трябва да ми се доверите. Само и единствено на мен.

— Какво за Бога беше това? — попита президентът.

Когато взривът разтърси прозорците на Овалния кабинет, той бе зад катедрата си и обсъждаше стратегията с Андреа Чейз, със съветника по националната сигурност и министъра на отбраната.

Преди някой да може да отговори, в стаята нахлуха агентите на Сикрет Сървис.

— Г-н президент, трябва да ви заведем веднага в ПЦСО — каза високо командирът на смяната. Каза го бързо, но спокойно.

— Какво се е случило? — попита Венабъл.

Агентите го грабнаха за ръцете и го издърпаха иззад катедрата.

— Една минута — настоя той, опитвайки се да освободи ръцете си. — Няма да отида обратно в онази проклета дупка, докато не разбера какво е станало.

— Моля ви, Дейвид — намеси се и Чейз. — Те са тук, за да ви защитят. Аз ще разбера какво е положението и ще ви докладвам след десет минути.

— Това не може да се обсъжда, господин президент — каза началник-смяната, охлабвайки хватката около ръцете на президента. В гласа му нямаше никаква любезност. — Трябва да дойдете с нас. Веднага.

— Защо дойде за мен? — попита Джеръми. Като че ли всички сини лампи и сирени във Вашингтон се насочваха към Капитолийския хълм, докато Кейлъб завиваше надясно по Единайсета улица.

— Мислиш, че бих им позволил да те отведат до стаята за разпити, та ти да провалиш всичко, така ли?

С дясната си ръка Кейлъб уверено въртеше волана, а в лявата държеше пистолета.

— Да проваля какво? Всичко, което знам за тази операция до момента, изхвърча във въздуха.

Кейлъб трябваше силно да извие врат, за да погледне Джеръми. Загубата на дясното му око правеше наблюдението на човека до него доста трудно.

— Първо, знаеше достатъчно, за да проникнеш при нас — отвърна Кейлъб с обвинителен тон. — Татуировката, доктрината, фактът, че полковникът е организирал свещениците на Финеас.

— Както и че работиш с индонезийците ли? — добави Джеръми.

Кейлъб трепна от изненада, но не каза нищо.

— Полянката в джунглата… в Ириан Джая. Някакъв шибан пигмей с парцалче около бедрата и наниз от зъби около врата, предвождащ шайка търсени терористи.

Джеръми бе почти доволен, като гледаше как Кейлъб трепери от гняв.

— Спомням си, че тогава те видях за първи път — продължи Джеръми. — Мерникът на снайпера ми беше кацнал между твоите малки заешки очи. Спомням си как онзи бял боклук до теб извика името ти и как всички побягнаха, както си бяха с торби на главите, и момчетата от оперативната група ги надупчиха с пистолетите си „Марк-4“.

БАМ!

Пистолетът на Кейлъб подскочи, когато един 9-милиметров куршум проби хълбока на Джеръми, леко ожули бедрената му кост и изхвърча от крака му сред пръски кръв и разкъсаната плът, преди да се забие в пластмасовата дръжка на вратата на колата. Изгаряща болка смрази съзнанието на Джеръми за миг, но той се насили да я преодолее, поклати глава и продължи, като че ли нищо не се бе случило.

— Дали тези нещастни копелета с теб знаеха, че е решено ти да продължиш да живееш, а те трябва да умрат? — попита той, опитвайки се гласът му да не трепери. — Сигурно още чуваш гласовете им, нали? Как се чувстваш, като знаеш, че са загинали хората, които са ти вярвали?

— Скоро ще узнаеш — отвърна Кейлъб.

Той се вгледа в шофьора на колата до него, който като че ли бе чул изстрела. Мъжът се изравни още повече с тях, за да ги огледа по-добре.

Сега беше ред на Джеръми да избухне.

— По-добре ме убий сега — каза той. В ООЗ ги бяха обучили на самодисциплина, но всеки човек си имаше граници. — Защото, ако не го направиш, аз ще те убия, по дяволите.

— Както тогава там, в джунглата ли? — попита Кейлъб. — Кой от нас има сега дупка от куршум?

Той премина на червено и свърна наляво по Флорида авеню.

— Не, ще го направя както трябва — каза Кейлъб. — Първо ще ги убия пред теб, така че да можеш да почувстваш какво е да загубиш и последното, на което си вярвал в живота си.

Джеръми загуби желание да говори. Отпусна се в седалката и се вгледа в бавно стичащата се кръв по панталона му.

Има време за всичко, успокояваше се той. Ако искаше да спаси семейството си и да спре Елис, трябваше да преодолее егото си и да направи нещата по най-добрия начин, който знаеше: сам!

20.

Събота, 19 февруари

06:10 по Гринуич

Военновъздушна база „Ендрюс“, Мериленд

Полковник Елис никога не се бе притеснявал от насилието. Насилието го бе следвало като сянка — още от кварталните борби, на които чичо му го бе изпращал заради паричните залози, до военните схватки и жестоките тайни операции, в които бе участвал по целия свят.

„Съсредоточи се върху работата си — повтаряше си той. — Само истинският и правдив господ разбира същината на човешките желания и цели. Само справедливият, единствен господ може да води своите избраници към обетованата земя“.

Елис лежеше в снега, облечен в бяла маскировъчна униформа, и трепереше от студ под клонките и храстите, с които се беше прикрил. От умело приготвеното му скривалище се виждаше само дулото на 50-калибровата му пушка „Барет“.

„Скоро всичко ще свърши — казваше си той. — Скоро ще се види истинският резултат от всички наши жертви“.

Гледаше през оптическия мерник към писта „Две-три изток“. Някъде долу, зад строените един до друг военнотранспортни самолети „С-141“ и „С-17“, готовите за полет изтребители и силно укрепените охранителни кули, правителственият самолет се готвеше да излети за още един, последен полет.

— Да са благословени миротворците, защото те ще бъдат наречени синове божи — прошепна той.

Скоро всичко щеше да свърши. Скоро всичко щеше да започне отново.

— Било е мощен взрив с радиоактивно излъчване — каза Андреа Чейз. — Броят на убитите е около сто тридесет и седем до този момент, но спасителните екипи все още работят. Очаква се броят им да нарасне.

Началник-кабинета последва президента до ъгъла на централното помещение в подземния бункер. Персоналът, както и допълнителните служители вече бяха заели местата си — от специалистите по съобщенията, до експертите по управление на кризи и военните, отговарящи за сигурността.

— Мръсна бомба? — попита той.

— В момента като че това има и добра страна — кимна тя. — Спешните екипи по отбраната работят и по едно УРР в „Адамс Морган“. Скоро ще изчислят окончателно степента на радиоактивното замърсяване.

— И?

— Звучи странно, но замърсяването не представлява голяма опасност.

Президентът се обърна към телевизионните репортажи, предавани на няколко от големите екрани. Колко неприятно, помисли си той, по време на целия този кошмар Белият дом получаваше най-сигурните данни от журналистите и техните камери, а не от разузнаването.

— За кого има и добра страна? — възкликна президентът. — За щата Айова ли? Виждате ли това, което аз виждам?

Пораженията изглеждаха големи. Повечето от магазините по Индипендънс авеню бяха взривени или сериозно повредени, а сградата на Върховния съд като че ли беше претърпяла сериозни повреди. Почернели от огъня каросерии на коли, автобуси и камиони бяха пръснати навсякъде по улиците. Части от тела висяха дори по дърветата на цели осем преки разстояние.

— Имах предвид радиацията — обясни Чейз. — Очевидно този взрив е ужасен, но експлозията е разпръснала радиоактивния материал на много голям периметър, което значително е отслабило радиоактивното влияние. Специалистите очакват ветровете и топенето на снега да действат като естествен фактор за обеззаразяване.

— Това цялото количество радиоактивни изотопи ли са? — попита президентът. — Използвали ли са всичко, с което разполагаха?

— Рано е да се каже — обясни Чейз. — Военновъздушните сили имат самолет, наричан „Констант Финикс“, с който измерват радиационните нива.

Венабъл помисли за момент, после кимна сякаш се съгласяваше със себе си.

— Няма да чакам следващата атака, Андреа — каза той. — Време е да ударим тези животни, преди да са…

— Да ударим кого? — възрази тя, виждаше, че нещата започват да се повтарят. — Знаете колко голям залог е това, Дейвид. Ние дори не знаем кой е истинският виновник за терористичните атаки.

— Местните новинарски станции току-що са получили потвърждения за отговорността — обади се един глас. Беше Хавлок, който влизаше в помещението. Следваше го началникът на Обединените щабове. — Същата лента, същият език. Няма съмнение в това, господин президент. Това са същите мръсни копелета, с които се занимавахме и досега.

— Не можем да започнем война заради някакви поемания на отговорност — възрази Чейз. — За бога, говорим за потенциална Трета световна война!

— Има и още нещо — каза генералът. — НАС е прихванала няколко специфични разговора между саудитския външен министър и принц Абдула. Обсъждали са подробности от атаката.

— Какви подробности? — попита невярващо Чейз. — Мислех, че те използват телефоните „Куантис“ и ние не можем да ги подслушваме.

— Разговорите бяха по открити линии — каза Хавлок.

— Открити линии ли? — продължи Чейз. — Защо биха говорили открито за нещо, в което вече сме ги подозирали? Какво са говорили. Поели ли са отговорността?

— Не, не съвсем — отвърна Хавлок. — Не е било толкова конкретно. Но разполагат с подробности, които още не са пуснати в репортажите на медиите.

— Ами нали и те си имат разузнавателна служба — възрази Чейз. — Биха могли да получат тази информация от десетина различни източника.

Венабъл започна да крачи нервно. Цялата стая жужеше като кошер.

— Добре — каза той накрая, — не знам точната процедура, но ще се обадя по телефона. Искам две стратегически цели в Саудитска Арабия. Военни съоръжения с възможно най-малък брой цивилни жертви — не искам някой да започне да им съчувства.

— Тренировъчни лагери на „Ал Кайда“ — предложи Хавлок.

— Какви лагери на „Ал Кайда“? — попита Чейз. — Да не би да знаете за някой такъв?

— Не, но именно в това е красотата на тайната информация — отвърна съветникът по националната сигурност. — Можем да твърдим каквото си искаме. Кой би могъл да потвърди, че не е така?

Чейз се засмя с възмущение, но Венабъл като че ли хареса предложението и процеди през зъби нарежданията си с такава увереност, каквато никой от съветниците му не бе виждал от началото на кризата.

— Четири бойни глави — нареди той. — Най-малките тактически ядрени оръжия, с които разполагаме. Трябва да приключим с това сега и завинаги.

— Опасявам се, че няма да е толкова лесно, сър — обади се Ошински.

— Какво имате предвид? Като президент имам пълната власт да…

— Трябва да съгласуваме решението си с нашите съюзници от НАТО — уточни Чейз. — Трябва да подготвим съобщения и да им ги изпратим.

— Освен това трябва да изведем на позиция платформите за изстрелване — добави генералът. — Южно от Суецкия канал се намира нашият боен кораб „Интрепид“, но оттам не биха могли да изстрелват ракети, докато не им намерим безопасна позиция в Индийския океан.

— Съществуват и други съображения, засягащи вътрешната сигурност — посочи Чейз. — Трябва да обсъдим възможността от ескалация на отговора. Това би могло да доведе до въвеждане на военно положение — мобилизация на запасни части, използване на специалния правителствен самолет „Гейткийпър“. Нещата трябва да се координират с осемнайсет хиляди местни, щатски и федерални поделения за опазване на реда. Трябва да дадем време на федералната служба за спешни ситуации да подготви отбранителни операции и екипи за евентуална евакуация както в Ню Йорк, така и в Лос Анджелис и в други големи градове. Смятам, че трябва да посветим в операцията и Федералния резерв; не можем вече да гарантираме нормалната работа на банките.

— Не можем да пренебрегнем и нашите посолства и военни бази зад океана — добави генералът. — Трябва да променим нивото на бойна готовност. Това ще отнеме известно време.

— А и Сикрет Сървис няма да ви позволи да останете тук, Дейвид — каза Хавлок. — Не и сега.

— Какво искаш да кажеш? — попита Венабъл. — Бийчъм вече е в онази база, както и да се казваше. Къде предлагаш… къде смятат те… че трябва да отида?

— В Бронята — отвърна Ошински, — както сме свикнали да го наричаме. Това е въздушен команден и контролен център, предназначен да ви пази по време на началните етапи на една ядрена война.

— Ядрена война ли? — попита Венабъл. — Каква ядрена война? Говоря само за ограничени удари.

— Би трябвало да очакваме ответен удар — възрази Хавлок. — Специалистите от ЦРУ са разработили подобни сценарии. Те предсказват, че арабският свят ще възприема всеки едностранен ядрен удар като нападение срещу Мека и ще реагира обединен в единен фронт. Можем да очакваме ответни удари от Северна Корея и Иран. А и палестинците ще подскочат до тавана. „Ал Кайда“ ще призове към свещена война от Тихия океан до Европа и Африка.

Венабъл поклати глава. Беше на този пост само от месец, а му се налагаше да даде първата заповед за ядрена атака след 1945-та.

— Не мога да стоя мирно и тихо, докато те сеят разрушение в страната. Не е ли така?

Никой не му отговори. Сериозността на президентския въпрос ги бе накарала да онемеят.

Преди да стане свещеник на Финеас, Сач беше работил като техник към градската служба за поддържане на водопроводите и сега без затруднения се ориентираше из водопречиствателната станция на Вашингтон — „Дейликарлиа“. Макар и по-голяма от станцията в родния му град Бирмингам, тази инсталация работеше на същия принцип. Необработената вода от естествения източник — в случая река Потомак — течеше по големи водопроводи към басейните за утаяване, където се използваше силата на гравитацията, за да паднат твърдите частици на дъното на утаителите. Оттам водата минаваше през инсталация за пречистване, където — чрез допълнителните филтри за химическа обработка се добавяха всички нужни химикали: от флуор и раздробен варовик, до въглен, отнемащ неприятните миризми, и серен двуокис. Едва след това водата постъпваше в големите подземни резервоари, за да бъде разпределена към отделните квартали на града.

Сач знаеше, че това бе най-уязвимото място на системата. Всяка година военизираният Технически корпус доставяше в пречиствателните станции почти четири хиляди тона варовик, осем хиляди тона стипца, две хиляди тона хлор и четири тона меден сулфат за водоочистващите механизми. Изсипването на двете черни кутии, пълни с цезий на прах и кобалт на зърна за медицински цели, щеше да стане за няколко минути.

Като претендираха, че са инспектори по качеството на водата, свещениците от Клетка шест успяха да проникнат до автоматична инсталация за пречистване на водата. Инспекторите по принцип работеха сами, защото не искаха да издават по каква система правят своите проверки, и тъй като тези двамата имаха необходимите служебни карти и знаеха професионалния жаргон, никой не се въртеше около тях. Докато те изсипваха смъртоносните си добавки в инсталацията, редовната нощна смяна дори им направи каничка прясно кафе.

Добро кафе, помисли си Сач, докато сипваше една чаша за себе си и една за жената от охраната при главния вход. Имаше повод да черпи — след месеци подготовка бе завършил задачата си безпогрешно.

— Със сметана и две пакетчета захар — поръча той. Кофеинът беше единственият порок, който си позволяваше. Никога не бе посягал към нещо по-силно.

Джеръми загуби всички надежди за бързо бягство след огнестрелната рана в хълбока. Успя да ограничи кървенето, но само докато седеше в колата. Знаеше, че щом стане от мястото си и започне да се движи, раната щеше да се отвори отново, а и това щеше да стане, ако успееше въобще да излезе от колата — нещо малко вероятно. Кейлъб продължаваше да държи полуавтоматичния пистолет в скута си, скрит от погледите на околните, но смъртоносно опасен за спътника му от ФБР.

— Как разбрахте за нас? — попита Кейлъб, след като пътуваха десетина минути мълчаливо.

— Пари — отвърна Джеръми. Гледаше през прозореца и се опитваше да запомни маршрута. Познаваше Вашингтон, но главно от картите и адресите, които му бяха давали инструкторите от ФБР. — Направо няма да повярваш какво става, като размахаш петдоларова банкнота на паркинг за тирове.

Кейлъб не каза нищо. Емоциите му явно бяха също толкова бледи, колкото и кожата му.

— Наистина ли си мислиш, че господ няма да ти търси сметка? — попита Джеръми. Не че държеше да разговарят, но така се разсейваше и не мислеше за болката в хълбока.

— Господ ли? — рече Кейлъб. Предположението на Джеръми му се стори много смешно. — Та ние сме негови войни. Неговата ръка е насочена срещу филистимяните. Той ще ни награди с вечно спасение за това, което вършим.

— Убивате невинни жени и деца, за да отидете в рая, така ли?

— За да могат милиони други да живеят по-добре — възрази Кейлъб. Тонът му се промени чувствително. — Войната винаги е взимала своите жертви. Представи си колко много ще умрат, ако позволим на мюсюлманските кучета да продължат своя терор и да избиват хората по улиците. Докога ще се държим като християни и ще им позволяваме да растат между нас, да си проправят път в нашите общности? Мислиш, че ги е грижа за Америка, за нашия начин на живот? Те ни мразят до дъното на душата си и няма да се спрат, докато не ни избият всичките.

— И затова вие ставате като тях, така ли? — попита Джеръми. — Правите точно като тях, само че в собствената си страна, там, където те не могат да достигнат.

Кейлъб го погледна за момент и по лицето му пробяга усмивка.

— Може би сме те надценили. Е, скоро ще разберем.

Той натисна спирачките и свърна наляво по улица „Еверест“, покрай спретнати едноетажни къщи. Това беше добре поддържан квартал, застроен в типичния за 70-те години стил — с мрежести телени огради и малки градински басейнчета за птици с огледално покритие.

— Какво е това? — попита Джеръми.

— Нали искаше да видиш семейството си?

Кейлъб натисна един бутон за отваряне на гаражна врата и зави по сенчестата алея. Вратата се отвори и веднага се затвори зад тях.

— Семейството ми ли? — попита Джеръми. Възможността да ги види му се стори прекалено хубава, за да е истина. — Водиш ме при семейството ми ли?

— Разбира се — каза Кейлъб, изключвайки двигателя. Вратата на къщата се отвори и оттам излезе друг мъж с пушка с рязано дуло в ръката. — Това е единственият начин да те накараме да ни кажеш това, което искаме да знаем.

Министърът на отбраната беше успял да се измъкне от Вашингтон с хеликоптер. В крайна сметка той беше висш военен ръководител, човек, отговорен за поддържане на националната сигурност по време на криза. Затова и през цялата криза предпочиташе да идва и да си отива с хеликоптер.

— Каква блъсканица е долу, нали? — каза министърът по интеркома. Неговият административен помощник поклати глава от съседната седалка в кабината на „МД-530“, наричана още „Малката птичка“. Той беше бивш военен, но никога не бе виждал подобно нещо.

На стотина метра под тях дълъг поток от коли си проправяше път на запад между заоблените хълмове на Западна Вирджиния. Черни служебни коли и лимузини, стотици частни леки автомобили и джипове — както и всичко достатъчно голямо и бързо, за да може да превозва представители на законодателната, съдебната и изпълнителната власт вън от Вашингтон. Националният политически елит се бе втурнал по шосе №50 към едно все по-неясно бъдеще.

— Прилича ми на преследването на О. Джей Симпсън45 — отговори другият. Черни шевролети „Събърбън“ на Сикрет Сървис и полицейски патрулни се опитваха да въведат ред в движението, а плътно зад тях бяха подвижните предавателни станции на големите американски телевизии.

— Предполагам, че нашето „неназовано сигурно убежище“, скоро ще престане да бъде „неназовано“.

Министърът поклати глава. Въпреки изключителната секретност на Маунт Уедър, нямаше начин да се прикрие бързата мобилизация на предвидените да оцелеят представители от Вашингтон.

— Ще имаме две минути предимство, сър — каза пилотът на хеликоптера. — По-добре е да избегнем блъсканицата.

Министърът на отбраната се загледа напред към покритите със сняг хълмове, докато високоманевреният хеликоптер подскачаше нагоре-надолу, следвайки извивките на ландшафта.

— Какво каза на семейството си? — попита той.

— Казах им, че ги обичам — отвърна сътрудникът му.

— Да, аз също — рече министърът. Болезненото усещане в стомаха му подсказваше, че това съвсем не бе достатъчно.

— Татко! Татко!

Каролайн погледна нагоре към стълбата на мазето и си помисли, че халюцинира. Не можеше да повярва, че това е Джеръми.

Но беше.

— Всичко ще бъде наред, мила — каза успокояващо снайперистът от ООЗ, докато Кейлъб и другият тип с револвера го следваха надолу по стълбите на мазето. — Татко е тук.

Мади стана и затича към него, прегръщайки краката му, както бе правила толкова пъти при завръщането му от мисия. Но сега прегръдката й усили болката в хълбока му и той едва не падна.

— По-леко, миличка — каза Джеръми. Човекът с револвера го бутна напред. — Трябва да почакаш малко при мама, разбрахме ли се?

Мади отстъпи назад, цялата оцапана с кръвта от неговата наново отворила се рана.

— Татко, тече ти кръв! — викна Мади. — Какво си направил на баща ми, гаден пират?

Малкото момиче се спусна към Кейлъб, удряйки го с юмручетата си, а едноокият албинос просто я зашлеви с опакото на ръката си. Момичето падна на циментовия под от силния удар.

— Мади! — викна Каролайн — Ела при мен!

Джеръми кимна с глава и Мади отстъпи назад, лицето й бе зачервено, а юмручетата й все още стиснати, готови за борба.

— Всичко ще е наред — усмихна се Джеръми, — но, миличко, трябва да слушаш мама.

Полковник Елис бе чакал този ден трийсет години. Цялата подготовка, жертвите, молитвите и търсенето на сродни души го бе довело до момента, който неговите бойни другари наричаха „час нула“. Това бе осъществяването на една негова сложна и дръзка мечта, родена след Божието просветление на бойното поле.

Води, подчинявай се или изчезвай от пътя, беше му набивал в главата неговият първи военен инструктор.

Е, той никога не бе бил от тези, които се подчиняваха.

Писта две-три, изток, припомни си Елис, оглеждайки се за следи от раздвижване. Всъщност бяха проверявали и препроверявали всяка вероятност, но и тук, както и при всички друга операции, съществуваше възможност за провал, макар този случай да беше малко по-различен. Точно в това Елис виждаше красотата на съпротивителния модел без ръководство — ако противникът заловеше един от членовете, какъвто и да беше той по ранг, нямаше начин да се провали цялата организация.

Полковникът провери за сетен път екипировката си.

Грижи се за оборудването си и то ще се погрижи за теб, беше го учил инструкторът му преди толкова много години. Това беше проста истина, която се запечата в съзнанието на осемнайсетгодишния сирак, който не искаше нищо друго, освен да има кауза, за която би дал живота си.

А тази кауза беше точно такава. Божието просветление на бойното поле се бе превърнало във фиксидея за него. В последен завет.

— „Помни как си приел и какво си чул… — прошепна той цитат от «Откровение на Йоана». — … Който побеждава, той ще се облече с бели дрехи и няма да залича името му от книгата на живота, а ще изповядам името му пред моя отец и пред неговите ангели“46.

Бяло. Елис кимна с глава. Чисто бяло: цветът на доброто.

— Що за лайнар би ударил едно малко момиче? — попита Джеръми. Беше се обърнал към Кейлъб и говореше тихо — така че децата да не могат да го чуят.

— Такъв, който иска информация — отвърна Кейлъб и повлече Джеръми напред, като почти го повали на земята.

— Казах ти, че той ще се върне за нас, нали, мамо? — рече Мади, която стоеше до майка си, но само защото така й бяха казали. Не сваляше очи от баща си в очакване на напътствия.

— Татко? — обади се Кристофър. Второто по възраст дете на Уолър надигна главичка от гърдите на майка си и седна. — Татенце?

— Здрасти, приятел — каза Джеръми. Въпреки болката в крака и гнева, изпълващ съзнанието му, той си наложи да се усмихне. — Засега стой там, при майка си, разбра ли?

Кристофър искаше да стане и да се затича към баща си, който за него бе по-велик и от Супермен, но видя Кейлъб. Ужасът, който изпитваше от белия „пират“, напълно го парализира.

— Всичко това е много вълнуващо — каза Кейлъб, като побутваше Джеръми към семейството му. — Но не разполагаме с много време.

Той направи знак с ръка и мъжът с револвера коленичи и сграбчи Кристофър.

— Не! — започна да хълца малкото момче, вкопчвайки се в майка си и разкъсвайки ризата, с която я бяха наметнали. Каролайн се опита да го задържи, но бе здраво овързана и не можеше дори да се протегне.

— Достатъчно! — извика гневно Джеръми. Той протегна свободната си ръка, за да спре мъжа с пищова, но Кейлъб го събори на пода.

— Остави баща ми! — кресна Мади и се просна върху Джеръми, опитвайки се да го защити.

— Какво знаеш за проект „Меджидо“? — попита Кейлъб.

Джеръми се опита да не показва колко го мъчи болката.

— Никога не съм чувал за проект „Меджидо“ — отвърна той, избута Мади встрани от себе си и се опря на стената, за да се изправи отново на крака.

— Грешен отговор номер едно — рече Кейлъб.

Човекът с револвера стовари тежката дръжка на оръжието си върху десния крак на Кристофър.

Детето запищя и падна.

„Мисли! — наложи си Джеръми. Мъжът повдигна револвера и се приготви за нов удар. — Чувствата няма да ти помогнат да излезеш жив оттук. Използвай това, което имаш около себе си, за да победиш противника“.

— Нищо не мога да направя, за да не нараняваш семейството ми — каза след малко той на Кейлъб с възможно най-спокойния си глас. — Получих заповед да спра по-нататъшните атентати. Но никога не съм чувал за проект „Меджидо“.

— И затова ли помогна при подготовката на бетоновоза? — ухили се Кейлъб. Говореше спокойно, докато Кристофър поемаше агонизиращо въздух с отворена уста, неспособен дори да заплаче заради ужасната болка. Когато малкото момче отново започна да стене, Кейлъб изкрещя на Джеръми: — И така ли спря по-нататъшните атаки?

— Не знаех какво планирате — отговори разумно Джеръми. Избягваше да поглежда към измъченото си семейство. — Ти сам чу какво ми каза Елис! Единственият начин да разбера плановете ви беше да продължавам играта до последната минута.

— Никога ли не си чувал за Джафар ал Таяр?

Джеръми се постара да изглежда изненадан.

— Звучи като нещо арабско — каза той. — От индонезийците ли научаваш такива работи?

Кейлъб се опита да разсъждава. Би ли могъл човек в положението на Джеръми да лъже, докато семейството му страда така? Имаше само един начин да разбере.

Албиносът кимна и човекът с пищова замахна силно с дръжката на оръжието — този път към пищяла на Каролайн, удряйки крака й с такава сила, че частички от дървената ръкохватка на оръжието се разлетяха по бетонния под.

Каролайн изстена от ужасната, задушаваща болка. „Ти си раждала три пъти — опита се да се контролира тя. — Не доставяй удоволствие на садиста“.

— Виж какво направи! — викна Кейлъб на мъжа, който държеше счупеното оръжие за дулото. Мъжът обърна пистолета, насочи го заплашително към Каролайн и сложи пръст на спусъка.

Кристофър отново запищя, неспособен да понесе болката от собствената си рана и обхваналия го ужас.

— Силов суплекс — каза Джеръми.

Думите излязоха неволно от устата му, като хълцане или кашляне, и прозвучаха някак странно на фона на страданието в стаята. „Силов суплекс“ беше детска игра, която той и Мади често играеха.

— Силов суплекс ли? — попита малкото момиче. Сега от очите й се стичаха сълзи въпреки смелостта, която бе проявила, но тя бързо ги изтри с опакото на ръката си. Мади беше малко момиче, но беше и момичето на татко, а това означаваше генетична склонност към действие.

— Хей, а-а-а! — изпищя тя с всичката сила, която ужасът й придаваше.

Кейлъб беше твърде изненадан, за да реагира, когато Мади скочи срещу човека с револвера и полетя към него като истински специалист по бойни изкуства. Ударът на трийсет килограмовото й тяло едва разклати мъжа, но не това бе най-важното.

Джеръми се възползва от мигновеното им разсейване и както стоеше от дясната страна на Кейлъб, направи широка крачка към него. Преди едноокият да разбере какво става, гневният десен юмрук на Джеръми го уцели право в челюстта и го просна на пода.

БУУМ!

Човекът с пищова изстреля един предупредителен изстрел към стената, откъдето върху Каролайн и Кристофър се посипаха парчета. Нови писъци, още кръв и пълно объркване. Мъжът трескаво се опитваше да се оправи в суматохата срещу новите удари на разбеснялата се Мади и най-вече срещу учудващо бързите действия на добре тренирания оперативен служител на ООЗ, обучаван за „светкавични действия“.

БУУМ!

И вторият куршум удари в стената, но този път бе стрелял Джеръми. Сега той лежеше на пода с пистолета на Кейлъб в ръка. От дулото излизаше дим. Кръв и натрошена кост се пръснаха по мръсния под, когато главата на човека с пистолета се тресна в цимента.

— Закъсня — каза някой. Думите изглеждаха далечни и някак неестествени сред писъците и ехото от стрелбата, сред нарасналия адреналин и болката. Беше Кейлъб.

Джеръми обърна пистолета към него.

— Не съвсем — каза оперативникът от ООЗ. Знаеше точно какво трябва да направи. Въпреки че белият пират се бе изправил първи на колене, беше напълно ясно кой владее положението.

Никой не отказваше достъп на Мичъл до каквото и да било.

— Ясно, сега привлече вниманието ми напълно — каза той и се обърна към Сирад с поглед, който трудно можеше да се сбърка.

Те стояха в дамската баня, в единична кабина от хромиран метал и кехлибарени плочки от Еквадор. — Сега, каква е тайната, която си мислиш, че криеш от мен?

— Казах ви, г-н Мичъл — това е нещо, което не мога да споделя засега. Трябва да ми вярвате.

Мичъл мерна отражението си в едно широко огледало. Изглеждаше съсредоточен, обмислящ положението, но стресът бе започнал да личи в тъмните кръгове около очите му.

— Нека се върнем към напълно професионалните си отношения, както беше през последните две години, може ли? — попита той, наблюдавайки я в огледалото. — Ти дойде в „Бордърс Атлантик“ като обещаващ младши директор, но това беше само прикритие. Твоята истинска роля бе да работиш като цивилен агент на ЦРУ, обучен от държавата играч, способен да прониква не само в чужди правителства, но и в корпорацията, която те е наела.

Мичъл замълча за миг, давайки й възможност да отговори. Тя бе скръстила ръце пред гърдите си и го слушаше внимателно.

— Доведох най-добрите експерти — хора, работещи с детектора на лъжата, анализатори на стреса в гласа, профайлъри — и ти ги направи всичките на глупаци.

Сирад внезапно избухна в смях.

— Значи съм добър лъжец — каза тя. — Това е една от причините да ме цените, нали? Единственият проблем е, че може би бях твърде добър лъжец. Ето защо ме държахте настрани от важните задачи през последната година. Искахте да намерите начин да ме изпробвате, да разберете докъде ще стигне лоялността ми… докъде ще можете да ме контролирате.

Сега Мичъл я слушаше внимателно.

— И бяхте прав — продължи тя. — Вникнах в играта и сега я разбирам много по-добре, отколкото онази нощ в Бойната зала, когато ме проснахте на масата и ме наливахте с газирана вода. Сега знам какво всъщност искате от мен и имам желание да ви го дам.

Сирад, която бе майстор в прелъстяването и почти беше забравила какво представлява усещането да убиеш, се приближи до единственото живо човешко същество, което би могло да бъде по-добро от нея. Тя се наведе и прошепна в ухото му.

— Знам какво замисляте — каза тя. — Знам за Джафар ал Таяр и колко високи са залозите. Вие ме научихте на изкуството на дуела и на разликата между честта и победата.

— Е и? — попита Мичъл. Усети как по гърба му полазиха тръпки. Тази жена можеше да се окаже много по-ценна, отколкото някога бе предполагал.

Сирад допря буза до неговата. Задържа се достатъчно дълго, за да може той да пие от дъха й, да усети горещината на гърдите й и да вкуси плодовете на това, което бе посял, отгледал и добил.

— А сега е време да се изправим на десет разкрача разстояние. Аз държа в ръката си голям английски револвер — едва чуто промълви тя. — Чувате ли как изщраква петлето?

През целия си живот Джеръми щеше да се чуди дали бе взел правилното решение за това, което стори в следващия момент. Неспособен да върви и разполагащ само с броени минути, за да разбере какво бе планирал полковник Елис с проект „Меджидо“, той реши да разпита Кейлъб пред цялото си семейство. Просто нямаше друг начин. Те вече бяха изживели неописуема травма и следващата сцена едва ли щеше да влоши много положението им.

БУУМ!

Първият куршум раздроби дясното коляно на Кейлъб. Джеръми бе притиснал дулото до крака му, за да заглуши изстрела и да спести поне част от ужаса на децата си.

— Кой е Джафар ал Таяр? — попита Джеръми.

Кейлъб се изсмя силно. Болката промени изражението му, но Джеръми не постигна желания резултат. Албиносът й се наслаждаваше.

БУУМ!

Вторият куршум отнесе другото коляно.

Джеръми отново зададе въпроса, но и сега реакцията беше същата. От разкъсаните панталони на Кейлъб шуртеше чиста артериална кръв. И двамата знаеха, че това ще го умъртви за минути.

БУУМ!

Третият куршум смаза левия лакът на Кейлъб и го просна неподвижен на пода.

— Кой е Джафар ал Таяр? — попита отново Джеръми. Досега не беше вярвал, че е способен на мъчения, но животът му през последната година беше променил много от схващания му.

— Ти не можеш да ги спреш — каза Кейлъб. Думите излизаха с труд от устата му, а кръвта образуваше все по-големи локви около него. Заедно с нея изтичаше и животът му. Съзнанието му започваше да се замъглява. — Това е нещо много дълбоко. Твърде…

Джеръми знаеше, че е безсмислено да спори. Болката очевидно не действаше на този човек, но той трябваше да направи нещо. Имаше само броени минути, преди мръсникът да отнесе тайната на проект „Меджидо“ със себе си.

— Свещениците на Финеас — прошепна изведнъж агентът на ФБР. Как можа да не се сети досега?

Джеръми затършува из мазето, докато намери това, което му трябваше: остра като бръснач ножица за подрязване на чимшир.

— Кой е Джафар ал Таяр? — попита Джеръми, протегна се и издърпа с лявата си ръка клепача на здравото око на Кейлъб, разкривайки розовата плът под него.

— Не! — успя да изрече албиносът. Той разбра какво го очаква в последния момент — нямаше начин да отиде в рая без символа за службата си към Бог на земята.

— Искам име — рече Джеръми.

Той прегъна силно клепача и допря острието до него.

— Президентът… — прошепна едва чуто Кейлъб.

Джеръми се наведе още по-близо и отново попита.

— Президентът ще ви спаси — потръпна Кейлъб.

Джеръми извъртя ръка и отряза клепача.

„Мамка му! — помисли си той. — Този човек трябва да иде направо в ада“.

21.

Събота, 19 февруари

07:07 по Гринуич

Хеликоптер „НМХ-1“, летящ над Вашингтон

— И защо го наричат футболна топка? — попита президентът. Той пътуваше в задната част на един от четиринайсетте хеликоптера „НМХ-1“ от въздушната формация „Бяла линия“, обслужваща по традиция правителството. До него седеше симпатична жена капитан от флота, с черно кожено куфарче в ръка, което за разлика от широко разпространените митове, не беше прихванато с верижка за китката й.

— Тази идея е хрумнала на президента Кенеди по време на Кубинската криза, но всъщност Айзенхауер е първият, които е имал директен достъп до това куфарче — обясняваше жената в капитанска униформа. Беше хубава блондинка, облечена в строга униформена рокля, която обаче не заличаваше индивидуалността й.

— Разказват, че веднъж, докато Кенеди играел американски футбол, брат му Боби се блъснал в един от военните съветници и изпуснал топката. Тогава президентът се пошегувал, че брат му жонглира с топката, все едно че е радиоактивна. След играта Боби нарекъл куфарчето радиоактивна футболна топка, която президентът не трябвало да изпуска. И така се появил прякорът.

— Интересно — каза Венабъл, когото вече бяха запознали със съдържанието на куфарчето по време на инструктаж по прехвърляне на властта във Военния офис на Белия дом. В загадъчния куфар лежеше „черният тефтер“, съдържащ вариантите за изстрелване на ядрените ракети на САЩ, нареждането за спешните действия — „кодовете за атака“ и указание за неотложните действия на президентската администрация, в което бяха изброени и подходящите места „за оттегляне“. Имаше и кодиран телефон. Наскоро комуникационната агенция на Белия дом бе прибавила към всичко това и един мобифон „Куантис“.

— Федералната агенция по сигурността иска да останете във въздуха през първите 12 часа след удара — каза Чейз, навеждайки се към главнокомандващия. Генерал Ошински седеше срещу тях, до Хавлок. — Ще кръжим над щатите от Средния запад и ако условията разрешат, ще се приземим във военновъздушна база „Питърсън“ в Колорадо.

Президентът кимна.

— Какви са евентуалните цели?

— Набелязани са четири отдалечени селища в южния край на Саудитска Арабия — каза генералът, — все слабо населени места с лоши комуникации: напечен от слънцето пущинак. Можем да ги пробутаме като лагери на „Ал Кайда“.

— А къде е „Интрепид“?

— В момента минава покрай бреговете на Йемен — отговори му. Хавлок. — От Военния команден пункт докладваха, че ще имат готовност за изстрелване след около два часа.

— Добре — кимна Венабъл. — Това ще осигури достатъчно време на всички да стигнат до военновременните убежища в Рейвън Рок и „Място Седем“. Предполагам, че вицепрезидентът е ускорила прилагането на военновременните протоколи? — усмихна се криво президентът, доволен, че вече е посвикнал с безкрайните термини и съкращения.

— Така се разбрахме — отговори Хавлок и погледна през прозореца към двата абсолютно еднакви хеликоптера на морската пехота, кръжащи около тях. Той знаеше, че това са примамки, замислени да отклонят опитите за сваляне на тяхната бавно движеща се и лесно откриваема „ВИП мишена“. Да се открие в кой от трите хеликоптера лети политик№1 на Америка не му се стори особено трудно.

— Дейвид — заговори Чейз, — мисля, че трябва да си поговорим за твоето решение. — В хеликоптера беше доста шумно и едва ли бе възможно да ги подслушват. — Все още нямаме сигурна информация, че саудитците стоят зад атаките. Трябва да разгледаме още няколко възможни варианта, преди да стигнем до ядрените оръжия.

Това беше неубедителен аргумент и тя го знаеше, но сметна за нужно да опита още веднъж.

— Тази държава е в състояние на война — отвърна Венабъл — и аз съм полагал клетва, като главнокомандващ, да я предпазвам от всякакви врагове — чужди или вътрешни. — Той впери поглед в черното куфарче, представяйки си какво ли ще почувства, когато заповяда да го отворят. — Смятам, че единственият начин да спрем по-нататъшните кръвопролития е да изпратим ясно послание.

— Послание до кого? — попита тя. — До арабския свят, който вече си мисли, че сме заплаха за неговото съществуване? Това само ще усили негодуванието на развиващите се страни. Саудитска Арабия беше наш съюзник, някога ние…

— Мисля, че преди да продължиш, е хубаво да чуеш това — прекъсна я Хавлок и затвори мобилния си телефон. — Службите са засекли висока радиоактивност в Белия дом, Капитолия, и в няколко други здания в центъра на града. ДВС мисли, че е заразено общественото водоснабдяване.

— Боже мой — промърмори Венабъл, — изотопите от Луисвил.

— Заразяване на затворена система — поклати глава Хавлок. — Най-лошите ни страхове.

Всички в хеликоптера знаеха последиците. Всяка капка вода, от Овалния кабинет и чешмите на ФБР до душовете в Сената, беше отровена. Терористите бяха превърнали столицата в град — призрак.

— След колко време ще можем да се прехвърлим в онзи самолет? — попита президентът. Кръвта нахлуваше в лицето му.

— След дванайсет минути сме там. Пилотите са на предстартова позиция, самолетът е със запалени двигатели — каза Хавлок.

— Искам връзка с Великобритания, Русия, Китай и НАТО в мига, когато колесникът се отдели от земята — заповяда Венабъл. — Ще ударим веднага щом „Интрепид“ заеме позиция.

— Не мърдай, задник такъв!

Джеръми чу да се отваря врата на горния етаж и из къщата се понесе забързаният тропот на тежки обувки. В началото си помисли, че това са други членове от Клетка шест на Елис, но влезлите бяха твърде много, за да са те.

— Полиция! — извика друг глас и лъч на фенерче освети помещението. Екип от облечени в черно командоси се спусна по стълбите.

Джеръми пусна пистолета си и вдигна ръце над главата си, знаейки методите им. Щяха да насочат вниманието си към пистолета, приемайки, че всеки с оръжие представлява заплаха.

— ФБР! — извика Джеръми. — Аз съм от ФБР!

Това като че ли забави крачките на първите двама, но не за дълго. Петчленният екип се движеше мълниеносно и веднага се зае с безопасността на Каролайн и децата, поваляйки Джеръми на пода и връзвайки китките му зад гърба.

— По дяволите — каза единият от мъжете. Сигурно гледката беше зловеща. Кръвта на Кейлъб беше образувала голяма локва, а парченца мозък и черепни кости от мъжа с пистолета се бяха размазали по стената. Каролайн лежеше почти гола в неестествена поза, а Патрик и Кристофър се бяха притиснали в нея, скимтяха и подсмърчаха.

— Знам какво си мислите, но грешите — опита се да възрази Джеръми. — Аз съм агент от ФБР под прикритие, а това е моето семейство.

— Затваряй шибаната си уста — кресна единият от мъжете. — Знаем, че ти шофираше камиона.

Друг от екипа претърси Джеръми за оръжие и извади портфейла му от джоба на панталона.

— Тук пише, че името му е Уокър — извика полицаят, четейки фалшивите документи на Джеръми.

— Това е личната карта за прикритието ми! — опита се да обясни Джеръми. Един от мъжете натисна с коляно тила му и изви китките му нагоре. Болеше толкова силно, че той почти забрави за крака си.

— Спести си думите, задник — каза мъжът, който го беше завързал. — Жена ми беше на Капитолийския хълм, когато избухна шибаната ти бомба.

Патрик започна да плаче и един от полицаите се опита да го успокои.

— Всичко е наред, миличък — каза полицаят. — Ще ви изведем от тук.

— Браво-две до командния пункт, имаме нужда от линейка — каза друг от мъжете по радиото, после се наведе и покри Каролайн с раздраната й блуза.

— Не наранявайте баща ми — извика Мади, която изглежда се възстановяваше бързо от шока от новото нахлуване.

— Спокойно, миличка — опита се да я успокои водачът на екипа. — Ние не нараняваме никого.

— Трябва да се свържа с вицепрезидента — настоя Джеръми. — Няма никакво време…

Преди да успее да довърши изречението си, в мазето влязоха още двама полицаи.

— Без съмнение това е база на „Ансар инш Аллах“ — каза единият от тях. — Трябва да видите какво намерихме горе: аудиокасети, експлозив „Семтекс“, оръжия, карти… цяла камара.

— Мамка му! — изруга отново другият. — Какво, по дяволите, е станало тук?

— Казвам ви… — опита се отново Джеръми, но мъжът, който беше опрял коляно до врата му, го натисна, за да му попречи да продължи.

— Не знам какво е станало — каза водачът на екипа. — Но сме дяволски сигурни, че ще разберем. Закарайте жената и децата в болница. И отведете това лайно до базата. Ще видим какви ще ги суче, когато му припари задникът.

Джордън Мичъл винаги обмисляше предварително различни варианти, когато ставаше въпрос за най-големите му врагове. Той знаеше, че хората от компанията се оплакват заради манията му за контрол, но това по никакъв начин не променяше стремежа му към ред.

— Къде са те? — попита той.

Траск посочи графичното изображение на екрана вляво от тях.

— Току-що пристигнаха в база „Ендрюс“ — отговори административният помощник. — Бронята е зареден и е готов за полет. Въздушното пространство е затворено. Ще се издигнат във въздуха с вертикално излитане.

— Могат ли да го направят? — попита го Мичъл.

Въпреки смазващата купчина проблеми, пред които бе изправен, летателните възможности на специално оборудвания „Боинг 747“ изведнъж му се сториха много интересни.

— Да — каза Траск. — Буш нареди да се направи този самолет веднага след единайсети септември.

— Хванахме ги! — проговори Сирад. Тя стоеше сама пред компютърния терминал.

Мичъл погледна през рамото й.

— Писмено или гласово съобщение? — попита я той.

— Нито едното, нито другото — Сирад посочи към бъркотия от числа, букви и символи. — Това е кодова утвърдителна парола от Рейвън Рок за изстрелване на ракети. Дори Комуникационната агенция на Белия дом да поддържа всички гласови и текстови съобщения, НАС трябва да провери всеки опит за използване на футболната топка.

— Обясни по-точно.

Сирад започна да трака по клавиатурата. Беше си направила добре домашното.

— Като една от мерките за сигурност, НАС подменя ежедневно кодовете за изстрелване. Тези промени се предават чрез подсигурен канал, наречен „Диснет 3“ до Белия Дом, Пентагона, Стратегическото военновъздушното командване и накрая до летящия комуникационен център на флота — ТАКАМО.

— Това, което гледаш, техният сайт ли е?

— Не е сайтът им, а информационният им поток — отвърна му Сирад. — Прилепихме се направо към канала за пренасяне на информация на Националното командване, в случая — към самолета на президента „Еър Форс Уан“ и Пентагона.

— И разбираме веднага, ако се подадат заповеди за стрелба — довърши Мичъл.

— Нещо повече — каза Сирад, — имаме възможност и да ги прихващаме. Информационният канал на НАС изисква автоматично потвърждаващ отговор за „предпазване от грешка“. Системата е програмирана така, че да иска повторение на командата, както когато изтривате нещо на персоналния си компютър. И ние имаме възможност да блокираме този потвърждаващ отговор, докато преминава по канала.

— И имаме достъп до „Еър Форс Уан“? — попита той.

— Както и до Пентагона — кимна Сирад. — Те не могат да открият разлика между казаното от нас и някой от техните електронни източници.

— Отлично — каза Мичъл с необичаен за него израз на одобрение. — Имам спешно съобщение от ФБР до президента. Приготви се да го предадеш.

Елис лежеше в укритието си между дърветата, знаейки, че неговата роля във финалната игра ще започне само след няколко минути.

„Дишай дълбоко — напомняше си той. — Адреналинът е бедствие за стрелеца“.

Ръцете му започнаха да треперят, когато от северозапад се появиха трите хеликоптера на морската пехота. Беше заел позицията преди повече от два часа, но не от студа трепереше сега.

— Амуниция, магазин, затвор, камера, предпазител, спусък, мерник — започна тихичко да си повтаря той. И най-малката подробност можеше да го провали, а втори шанс нямаше да има.

Елис извади пълнителя и го потупа внимателно върху дланта си, за да се увери, че едрокалибрените патрони са подредени правилно. После дръпна назад тежкия затвор и провери магазина, за да е сигурен, че нищо не го е замърсило. Накрая вкара пълнителя, освободи предпазителя и чу как първият куршум влезе в дулото.

Дисциплина, изкомандва се сам. Полковникът беше военен човек, оформен от насилието и предопределен да го извършва, но само господ можеше да го води в това, което щеше да последва.

Свещеникът на Финеас лежеше зад корпуса на оръжието, направено от масивна стомана и пластмаса. Сведе поглед към окуляра на оптическия мерник и пробва как се върти. Устройството от неръждаема стомана не пречеше на свободното нагласяване на дългото черно дуло.

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ, прочете той през окуляра. Трите думи бяха изписани на самолета. След преклонението му към бога това бяха трите думи, към които бе най-силно привързан.

Елизабет Бийчъм беше започнала да организира своето правителство в сянка от момента, в който пристигнаха първите бронирани коли: четиридесет члена от всяка камара в Конгреса, държавният секретар, министрите на отбраната, на вътрешните работи и трима върховни съдии. Всички се събираха в амфитеатрална зала за 250 души, в предната част, на която имаше невисок подиум.

Членовете на Конгреса бяха настанени на обичайните места — републиканците отдясно, демократите — вляво. Членовете на кабинета седяха на предните централни места, а съдиите от Върховния съд бяха заели страничните столове.

— Ще пропусна формалностите — каза вицепрезидентът, която говореше от катедра, поставена върху подиума. Гласът й изпълни залата и всички разговори моментално секнаха.

— Не знам какво точно сте чули, но водоснабдяването на Вашингтон е било заразено с радиоактивни материали.

Залата отново зашумя. Всички хора тук имаха семейства и приятели в града.

— Нашите експерти ни съобщиха, че замърсяването може да се промие до няколко дни, но президентът заповяда пълна евакуация. Неговият хеликоптер току-що кацна във военновъздушна база „Ендрюс“. Бронята ще излети след минути.

— Бронята? — извика младият сенатор от Роуд Айланд. — Това не е ли Самолетът на Страшния съд?

— Това е мобилен команден и контролен център — каза тя с равен и спокоен глас. — Натоварена съм да ви съобщя, че президентът възнамерява да използва правото си на главнокомандващ и да удари по стратегически обекти в Саудитска Арабия.

Присъстващите отново се разшумяха.

— Какъв вид удари? — извика един от републиканците. Слуховете и предположенията вече бяха плъзнали из залата.

— Тактическо ядрено оръжие — обяви Бийчъм на зяпналите от учудване и вече открояващите се малки групички от недоволни. Тя стоеше на катедрата и се опитваше да си придаде авторитетен и спокоен вид.

— Това ще предизвика свещена война! — извика някой.

— Знам, че новината ще шокира някои от вас — каза тя, — но това е решение на президента. Ако имате възражения, предлагам ви да ги отнесете до господ бог.

— Затваряй си шибаната уста — каза шофьорът.

Джеръми седеше на задната седалка на черния шевролет „Събърбън“. Две служебни коли се движеха отпред, проправяйки им път с мигащи светлини и сирени през натовареното вашингтонско движение.

— Казвам ви, името ми е Джеръми Уолър. Аз съм агент от ФБР, от Отряда за спасяване на заложници. Работех по секретна операция във връзка с терористичните акции.

Бяха вързали ръцете и краката му, но нямаше начин да усмирят протестите му.

— Майната ти — каза седналият до шофьора в колата. — Следим и теб, и лайняните ти приятелчета терористи, откакто подкарахте камиона с бомбата. Запази простотиите за адвоката си.

— Добре тогава, позволете ми да говоря с него — съгласи се Джеръми. Ако Кейлъб беше казал истината, той трябваше на всяка цена да се свърже с Бийчъм. Само тя можеше да спре президента от въвличането на света в невиждана военна трагедия. — Кога мога да говоря с адвоката си?

— Имайки предвид, че си нелегален вражески войник, заловен по време на национално разследване по сигурността, и че не сме длъжни даже да обявим, че съществуваш, бих казал, че това ще стане към края на следващия век, задник такъв.

Сърцето на Джеръми биеше до пръсване. Мисли! — крещеше той наум. Ако не намереше начин да се добере до Бийчъм, истината за самоличността на Джафар ал Таяр щеше да изгние заедно с него в гроба.

— Защо не можеш да приемеш, че си прецакан, предателско копеле? — каза мъжът до него, като се обърна рязко и посочи с пръст все още кървящото лице на Джеръми. — Единственото нещо, което искам да чуя от устата ти, са имената на хората, с които работиш, и думата „съжалявам“.

Джеръми понечи да му отвърне, но едно внезапното хрумване го накара да замръзне на мястото си.

— Съжалявам — каза той с цялата примиреност, на която беше способен в момента. — Добре, казах го. Сега ме заведете при вицепрезидента и ще ви кажа всичко, което искате да знаете.

— Трябва да заемете местата си незабавно — каза пилотът. Президентът Венабъл виждаше за първи път хората от екипа си, облечени във военни униформи с бронирани жилетки.

Андреа Чейз го водеше по пътя към заседателната зала, точно зад витата стълба, водеща към горния салон на самолета. Десетки хора се движеха из претъпканата основна кабина на грамадния „Боинг“, заети с последните приготовления за полета, който се очертаваше като доста дълъг.

Преработеният „Боинг 747-200“, който бе превърнат в специален правителствен самолет „Еър Форс Е-4В“, приличаше на цивилните си сродници само по външен вид. Националният въздушен оперативен център можеше да поеме до 114 души, имаше противоядрени и анти термични щитове, защита срещу електромагнитни вълни, система за противоракетна отбрана и възможно най-добрите комуникационни връзки.

— Трудно ми е да повярвам, че толкова голямо нещо може да излети вертикално! — отбеляза Хавлок. Той не беше фен на летенето и никак не бе възхитен от мисълта за предстоящия полет.

— Четири двигателя на „Дженеръл Електрик“, модел CF6-80C2B1 — каза Ошински, чийто екип наблюдаваше подготвителните операции. — Не само че можем да излетим под прав ъгъл, но можем и да поддържаме безкраен полет на 12 хиляди метра височина със зареждане във въздуха.

— Готови ли сме? — попита пилотът и се наведе да помогне на Хавлок да закопчае специалния си колан, пригоден и за вертикално излитане. Мощните двигатели на самолета се включиха и машината бавно се отправи към пистата.

— Момент, пилот — отвърна генералът. Той посочи към футболната топка и куриерът от военновъздушните сили внимателно постави куфарчето на махагоновата заседателна маса. — Само искам да съм сигурен, че всичко е наред, в случай че президентът…

Думите му затихнаха почти до шепот, когато куфарчето бе отворено и разкри механизма на Третата световна война. Той дръпна „черния тефтер“ — ръководство от 75 страници, което разделяше военните сценарии на три категории: Възможности за всеобщо нападение; Възможности за подбрани обекти за атакуване и Възможности за ограничена атака.

— Има два комплекта планове, между които може да избирате, господин президент — обясни Ошински. Той погледна в куфарчето, за да се убеди, че всичко е наред. — „Предупреждение за изстрелване“ или „Готовност за изстрелване“. Мисля, че е напълно реално…

— Извинете, сър — на вратата на заседателната зала се появи капитанът на „Еър Форс“. — Пристигна съобщение за президента от Белия дом.

Капитанът на самолета пристъпи и подаде документа.

— За какво става дума? — попита Чейз, след като шефът й го прочете. Нейна работа беше да знае всичко, което достига до него.

— Не мога да повярвам — каза Венабъл и прочете написаното още веднъж, за да е съвсем сигурен. — Това е от специалните служби на ФБР… и те казват, че оттеглят твърдението си за съучастието на Саудитска Арабия. Съобщават, че са разкрили група бели расисти — група от Движението за християнска идентичност, наречена „Свещеници на Финеас“…

Той се обърна към Хавлок, неговият личен офицер по разузнаването.

— За бога! Те смятат, че това е вътрешна работа.

Бийчъм и нейният първи помощник седяха в специалния апартамент за ръководителя на правителството — три кабинета, в които никой не беше работил от времето на единайсети септември.

— Президентът се готви да излети от военновъздушна база „Ендрюс“ — каза мъжът, заемащ поста директор по оперативните въпроси на Федералната служба по сигурност. — Независимо, че президентът все още има върховната власт, извън тези стени правителството е престанало да съществува. И само вие, де факто, сте ръководител на невоенните операции и на всичко, което е необходимо, за да могат да бъдат изпълнени. Ако се случи нещо с „Еър Форс Уан“, вие поемате пълния контрол.

Вицепрезидентът кимна. Вече бе играла тази роля по време на кризата. Отговорността и необходимостта да ръководи никога не бяха я плашили.

— Искам да ми докладвате веднага щом излети — каза тя. — Установихте ли надеждни връзки?

— Да, госпожо — отвърна й мъжът. — Току-що разговарях…

Вниманието му бе привлечено от някаква суматоха в преддверието.

— Тя трябва да ме приеме, по дяволите! — изкрещя някакъв глас.

После забързано се почука на вратата.

— Влез — каза Бийчъм.

Врата се отвори и влезе един майор от морската пехота с автоматичен пистолет „Берета 92“ в ръка.

— Извинете, госпожо — започна офицерът някак объркано, — знам, че звучи налудничаво, но тук са хора от ДВС с един от арестуваните. Той твърди, че имал информация, която е от изключително значение за това разследване, но можел да я съобщи само на вас.

Бийчъм погледна към директора по оперативните въпроси и после към двамата агенти на Сикрет Сървис.

— Името ми е Джеръми Уолър! — извика някой. — Кажете й, че името ми е Джеръми Уолър!

— Вътрешна работа ли? — повтори Хавлок. — А какво стана с поемането на отговорност от арабите?

Президентът прочете още няколко реда от информацията, дошла от ФБР. Тя даваше подробности, изложени със сложната терминология на Бюрото — език, които Венабъл едва сега започваше да разбира.

— Тук се съобщава, че това е бяла фанатична групировка, известна като „Свещеничество на Финеас“, която е използвала за прикритие мюсюлманските терористи. Това е вътрешна операция, имаща за цел да разпали война между християнството и исляма.

— Това е смешно — каза Хавлок. — Това същото ФБР ли е, което преди час ни убеждаваше, че има явни връзки между принц Абдула и радикални клетки в нашата страна?

— Всичко е било инсценировка — продължи да чете президентът. — Сега анализаторите смятат, че свещениците на Финеас се опитват да предизвикат нещо като битка на Апокалипсиса. Същински Армагедон.

Ошински остави обратно черния тефтер, а Чейз поклати невярващо глава. Хавлок се почеса по челото, като се опитваше да намери смисъл в казаното.

— Да отменя ли полета, сър? — попита командирът на самолета, чиято работа включваше и много по-важни задачи от това да закопчава коланите на ВИП седалките.

Венабъл почти не се замисли.

— За нищо на света — каза той. — Това е мнение на ФБР — същото ФБР, което не можа да ми даде никаква информация за избухването на първата бомба. Ако си мислят, че ще рискувам националната сигурност заради някаква щура теория за конспирация на тайни свещеници и общества, сигурно са полудели.

Президент Дейвид Рей Венабъл посочи към футболната топка.

— Извадете кодовете — каза главнокомандващият. — Мисията продължава.

Полковник Елис гледаше как грамадният синьо-бял самолет завива по дясната писта за изчакване и продължава по главната писта, набирайки скорост. Знаеше, че не трябва да пропусне точния момент. Щеше да разполага само със секунди след излитането на Бронята, преди летящият команден център да излезе извън обсега на изстрелите му. Най-добрият момент за стрелба беше, когато самолетът се подготвя за вертикално излитане.

— Благословени са умиротворителите — прошепна той. — Защото те ще бъдат наречени синове господни.

Сега той бе излязъл от прикритието си и се виждаше напълно ясно — едно топло тяло всред снежното поле, но това нямаше значение. Беше твърде късно за всеки, който би искал да го спре. Трябваше само да уцели един от двигателите в момент, когато набира пълни обороти за излитане.

Задръж… задръж… задръж…, самоконтролираше се той, слагайки пръст на спусъка. „Еър Форс Уан“ идваше директно срещу него и започна да нараства в оптическия му мерник.

„Само един удар — каза си той. — Само един куршум, за да спася избраните“.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита вицепрезидентът, когато вкараха окования Джеръми в нейния офис. Превръзката на крака му кървеше. Дрехите му бяха разкъсани и изпоцапани.

— Съжалявам, госпожо — каза агентът от ДВС, — но той сто пъти повтори, че…

— Трябва да говоря с вас насаме, госпожо вицепрезидент — настоя Джеръми. — Нямаме време да спорим. Имам информация, която е изключително важна за националната сигурност. Извънредно важна. И при това само за вашите уши.

Бийчъм се опита да не показва, че го познава. Фактът, че Джеръми бе тук, бе дръзко нарушение на правилата, които той бе приел при първата им среща в кабинета на Джордън Мичъл.

— Оставете ни — заповяда тя. — Всички.

— Но, госпожо… — започна агентът от Сикрет Сървис.

— Оставете ни! — настоя Бийчъм. Тя разполагаше с властта и те нямаха друг избор, освен да се подчинят.

— Нямате право да идвате тук — каза вицепрезидентът, когато останаха сами. — Знаете това, нали?

— Знам всичко за проект „Меджидо“ — избълва той. Нямаше време за обсъждане на морални правила или етикет в свят, в който вече не съществуваха такива. — Идентифицирах Джафар ал Таяр.

Бийчъм замръзна. „Възможно ли е това?“ — запита се тя. Дали този незначителен агент от ФБР би могъл да разкрие тайна, която беше укривана на най-високи правителствени равнища през последните две десетилетия?

— К-к-какво? — запелтечи тя. — Какво… Кой…?

— Той е президентът — заяви Джеръми, без да се интересува кой можеше да го чуе. — Той възнамерява да използва тези терористични атаки като оправдание за удар срещу Саудитска Арабия, като се надява с това да разпали война с ислямските държави. Трябва да го спрете.

Бийчъм стана от стола си. Обърканият й поглед внезапно изчезна и на негово място се появи иронична усмивка.

— Загубили сте много кръв, агент Уолър — каза тя. — Мисля, че бълнувате.

— Господи, той не спира — изпъшка Сирад, когато Самолетът на Страшния съд потегли по пистата за излитане. Охранителните камери на военновъздушните сили предаваха движението му на един от петте екрана в залата.

— Наистина ли мислиш, че би могъл да стори това? — попита Мичъл. Дори да се съмняваше, не го показа.

— Но какво ще стане, ако…

— Сирад — спря я Мичъл, — мислиш ли, че ще оставя такова нещо в ръцете на политиците?

Изпълнителният директор на „Бордърс Атлантик“ взе едно дистанционно и смени репортажите на Си Ен Ен за касапницата около Капитолия с друго предаване, чието изображение бе зърнесто и черно-бяло, като че ли се предаваше от неособено качествена охранителна камера. Всички в стаята видяха малката тъмна фигура, която се придвижваше към неподвижен предмет в същия цвят.

— Какво е това, някаква инфрачервена картина ли? — попита Сирад.

— Това е смъртта — каза Мичъл, кръстосвайки ръце пред гърдите си. — Хората я наричат редник Джейн.

Ревът на самолетните двигатели заглуши последните стъпки на агентката от специалния отдел на ЦРУ по скърцащия, замръзнал сняг. Тя се движеше бързо към обекта, както й беше наредил нейният работодател от Ню Йорк. Обектът беше коленичил само на десет метра пред нея и бе съсредоточен върху собствения си изстрел.

БУУМ!

Безмилостната пушка „Барет“ 50-ти калибър избълва огън и изгърмя така силно, че дъхът й секна за част от секундата.

БУУМ!

От дългото дуло на оръжието отново изскочи синьо-червен пламък, насочен към Бронята, който издигаше нос към небето.

БУУМ!

Последният изстрел прозвуча много по-слабо сред грохота на излитащия президентски самолет.

Ефектът обаче беше безпогрешен. 45-калибровият пистолет на редник Джейн излая само веднъж и уби на място полковник Елис точно там, където сателитите на Джордън Мичъл и техните инфрачервени сензори го бяха открили.

— И седмият ангел изля гневът си в небето; и величествен глас дойде от храма небесен, от трона господен, казвайки, „Сторено е!“ — каза тя. Редник Джейн не се смяташе за религиозен човек, но епитафията й се стори уместна. Той все пак беше войн и тя чувстваше, че му дължи това.

Загадъчната специалистка по пеперудите се оттегли обратно през снега, докато „Еър Форс Уан“ се изгуби в небето над нея. Тя имаше и друга работа за вършене.

— Готови сме, господин президент — потвърди генерал Ошински, след като „Еър Форс Уан“ беше вече във въздуха.

Той допря до ухото си мобифона „Куантис“, изваден от футболната топка. От другата страна на линията оперативният офицер от „Интрепид“, плаващ на 110 мили южно от Йемен, беше готов да изстреля ядрените ракети.

— Дейвид, искам още веднъж да те помоля да размислиш — обади се неговият началник-кабинет. Тя беше първият и най-важен политически съветник, но понякога липсата на тестостерон предизвикваше в нея нелогични аргументи. — Какво ще стане, ако сега докладът на ФБР е верен?

— Изстрелване — заповяда президентът. Кръвта на праведното отмъщение беше зачервила лицето му, но погледът му още бе изпълнен с колебание.

— Ракетите изстреляни — потвърди Ошински.

„Е, какво пък? — помисли си Чейз, примирявайки се с едно бъдеще, което се бе опитала многократно да предотврати, като член на това правителство. — Вече е свършено“.

Мичъл разпозна кодовете за изстрелване на ракети, още преди Рави да му съобщи, че са се появили на компютъра.

— Това са — каза шефът на „Бордърс Атлантик“. Гласът му звучеше спокойно. Без паника. — Изпратете прихванатите данни до Маунт Уедър.

Сирад започна да чука скорострелно по клавишите и накрая натисна „Ентър“.

— Изпратено е — каза тя.

Мичъл кимна.

О, колко обичаше да вижда как се осъществява един сложно замислен план.

— Госпожо вицепрезидент! — Нейният първи помощник влетя в кабинета, без да чука. Беше останал без дъх от тичане. — Госпожо вицепрезидент, пристигнаха трагични новини.

Джеръми видя паниката в очите на мъжа. Той беше бюрократ от кариерата — един от онези безгръбначни празни костюми, които се бяха издигнали до съответния пост, като внимателно бяха избягвали взимането на решения. А сега бе изправен срещу много сериозен проблем.

— Опасявам се, че „Еър Форс Уан“ е бил свален… госпожо, президентът е мъртъв.

Никой не каза нито дума. Казаното надхвърляше всички представи. Но след това хората от Сикрет Сървис и морските пехотинци влязоха отново и последствията станаха очевидни.

— Мъртъв? Какво означава това за нас? — попита тя.

— Според нормите на държавния протокол и според конституционните разпоредби, трябва да се закълнете и да заемете поста Президент на Съединените щати. Веднага.

— Президент… — повтори Бийчъм. Гласът й се загуби, без да показва дали скърбеше за неочакваната смърт на един политически съперник, или изпробваше звученето на новата си титла.

— Един от върховните съдии вече пристига — каза оперативният директор от Федералната агенция по сигурността. — Трябва да свикаме временен Конгрес и да установим тук новото седалище на правителството. — Той бе застанал в поза „мирно“. — Предполагам, че това не е повод за поздравления, госпожо, но искам да съм първият, който ви пожелава успех.

Джеръми едва дочуваше срамното бърборене на мъжа. Всичко, което го занимаваше в момента, бяха последните думи на Кейлъб.

Президентът, беше прошепнал албиносът. Президентът е единственият, който ще те спаси.

И тогава, внезапно обхванат от ледената тръпка на прозрението, Джеръми разбра истината, от която за малко не му се подгънаха коленете.

— Благодаря ви… — каза Бийчъм със силен, уверен глас. Беше чакала толкова години този момент, че й се стори почти като бълнуване. — Искам да се обадя на Първата дама и се постарайте тази информация да не излиза извън тази стая. Разбрано? После искам да ме свържете с командния пункт в Рейвън Рок и да свикате Конгреса. Направете всичко, каквото е нужно, за да съберем правителството тук.

— Да, госпожо — каза служителят от Федералната агенция. Служебните протоколи предвиждаха всяка брънка по веригата на предаването на властта, но не го бяха подготвили за ден като този. Той се обърна и излезе залитайки от стаята.

— Джафар ал Таяр — каза Джеръми, забравил за охраната на президента. Думите прозвучаха грубо и мръснишки в застоялия въздух на подземния бункер, осветяван от флуоресцентните лампи. — Господи! Това сте вие.

Бийчъм се обърна и го погледна с почти свръхестествена убеденост. После махна с ръка към охранителите и каза:

— Този мъж няма нищо, с което да помогне на разследването. Отведете го от кабинета ми, преди да е изпоцапал килима.

— Има ли някакъв резултат? — попита Мичъл.

Атмосферата в залата около него издаваше несигурността на околните, но годините, прокарали граница между финансовите амбиции и патриотичния дълг, го бяха отучили от всякаква проява на слабост. Това беше неговото шоу, и всички в стаята го знаеха.

— Все още не — каза Сирад, четейки информацията от Агенцията по комуникациите на Белия дом на монитора си. Клавиатурата под ръцете й позволяваше директна връзка между най-висшите правителствени служби и най-секретните им военни бази. Фактът, че има достъп до информационните канали на АКБД, караше ръцете й да треперят.

— Вече трябва да е направила първия си ход — каза Мичъл. — Сигурни ли сте, че…

— Почакайте, ето — прекъсна го Сирад. — Някой от „Място Седем“ току-що мобилизира всички американски сили в Европа. Не мога да разпозная някои от абревиатурите, но изглежда, че поставя всички военни части на САЩ в бойна готовност.

Сирад посочи към екрана, опитвайки се да намери мястото по течащия надолу текст.

— Има още нещо… изглежда, „Интрепид“ е бил оттеглен обратно в Индийския океан — тя спря. — Ето още едно съобщение: ПОТУС. Адресирано е до…

— До мен — обяви Мичъл.

— Да — беше всичко, което Сирад можа да каже. Проумяла едва сега блестящия заговор на Мичъл, тя потръпна от силата му и осъзна как я беше омотал с програмата „Куантис“, с предполагаемото проникване и с връзките на Белия дом; как си беше играл с нея, набутвайки я все по-надълбоко в механизма на кодирането, докато Хамър фенът, „Не мога да топя“ и другите й бяха съдействали да пиратства из личния информационен поток на президента.

Сирад се извърна от екрана и погледна към мъжа, който явно бе достатъчно силен, за да завладее света.

— Прочети ми я — каза Мичъл.

— Съобщава се, че проект „Меджидо“ е завършен — каза Сирад, без да поглежда отново към екрана: фразата се бе запечатала в съзнанието й. — Съобщава се също: „Всичко около теб е подсигурено. Бийчъм“.

Никой не каза нищо. Само Мичъл кимна сякаш на себе си и мълчаливо се усмихна с почти болезнено потреперване.

„Еър Форс Уан“ се бе издигнал вече на дванайсет хиляди метра, когато президентът научи, че поради неизяснени технически трудности неговите заповеди за превръщането на някои части от Саудитската пустиня в огромни полета вулканично стъкло бяха останали без последствие. Нито една ракета не се беше отправила „зад хоризонта“, бе му съобщил неговият съветник по националната сигурност и никакви „предполагаеми“ тренировъчни бази на „Ал Кайда“ не бяха разрушени, както беше заповядано.

За щастие президентът бе научил също и че този доклад на ФБР беше подкрепен от данни на разузнавателни източници от ЦРУ, събирани сред най-висшите кръгове на арабските правителства. Бившият полковник от Специалните сили на име Бък Елис беше идентифициран като лидер на малка нелегална група, известна под името „Свещеничество на Финеас“. Следователи на ФБР и ДВС бяха претърсили ранчото му край Кървил, Тексас, и бяха открили там списъци, сочещи 18 бели расисти като отговорни за най-страшната вълна от насилие в американската история.

В рамките на един час президентът се върна в базата „Едрюз“, за да напусне специалния самолет и да се опита да съгради наново изтерзаната нация.

— Има още един проблем — каза му Андреа Чейз, когато хеликоптер „Номер едно“ на морската пехота ги посрещна, готов за следващия етап от пътуването им. — Със затварянето на всички федерални сгради във Вашингтон всички действащи звена на правителството са се преместили в „Място Седем“ в Маунт Уедър.

— Ако трябва да съм честен с теб, не съм сигурен, че в този момент мога да се изправя срещу още един проблем — каза Венабъл. Както при всяка криза, болката от острата загуба даваше път на уникалната човешка надежда за възстановяване.

— Става дума за Елизабет — продължи Чейз, след като закопчаха коланите на седалките си в големия корпус на флотския хеликоптер и усетиха как той се насочва на северозапад. — Има нещо, което трябва да знаете за нея.

Вицепрезидентът на Съединените щати седеше спокойно зад бюрото си, когато врата се отвори и двама агенти от Сикрет Сървис влязоха и въведоха отново Джеръми Уолър в стаята. Часовникът показваше 12:04 Зулу — след по-малко от 10 минути президентският хеликоптер щеше да се спусне на „Място Седем“.

— Знаеш ли, липсват ми прозорците — каза тя, изправяйки се и давайки знак на охраната да напусне. — Те ми напомнят, че отвън има нещо, в което си струва да вярваш.

Джеръми стоеше пред нея с ръце, пристегнати зад гърба му с белезници. Сцената му се струваше някак неестествена, трудна за възприемане дори и след собствените му нечовешки преживявания.

— Прозорци… — промърмори той. Не можа да каже нищо повече.

— Знам какво си мислиш — кимна Бийчъм. Тя бръкна в едно от чекмеджета и взе някакъв предмет, който Джеръми не видя. — Мислиш ме за предател. Мислиш, че съм предала страната си… всичко, за което ти почти жертва живота си.

— Те се опитаха да убият жена ми и децата ми — каза Джеръми. Предател не звучеше достатъчно силно. Тази жена беше масов убиец. Тя олицетворяваше самото зло.

— Обърни се — каза тя.

Бийчъм се изправи и пристъпи към него. Държеше нещо в дясната си ръка, нещо достатъчно малко, за да се скрие в юмрука й.

— Те ще те спрат — каза той и я погледна, като се опитваше да реши какво да направи. — Мичъл ще разбере и ще намери начин…

— Обърни се! — заповяда Бийчъм. Този път тя се приближи достатъчно близо, за да може Джеръми да види бурята в зачервените й очи. Това не беше поглед на политик, а убедеността на истински вярващ — на някой, способен на всичко.

— Няма да го направя — поклати глава Джеръми. — Ако ще ме убиваш, ще трябва да ме гледаш в очите.

Бийчъм избухна в смях. По-скоро нервно хълцане — плод повече на ирония, отколкото на хумор.

— Да те убивам ли? — отговори му тя. — Не възнамерявам да те убивам. Смятам да те освободя.

Тя пристъпи зад него и използва малък ключ, за да махне белезниците му.

— Да, аз съм Джафар ал Таяр — каза тя. — Прав си за това, но не по начина, по който ти го разбираш.

Тя свали белезниците и ги сложи на бюрото. Джеръми я изчака да се отдръпне.

— Преди 25 години един полковник от армията се запозна с млад, изпълнен с идеали лейтенант, който предлагаше смела и интересна идея. Тази държава е изправена пред заплахата на комунизма, бе казал той, заплаха, която надхвърля ядрените оръжия и конфликтите от Студената война в Третия свят. Америка е изправена пред реалната възможност някой да успее да проникне в правителството по пътя на демократичността, основната философия на тази държава. Какво ще стане, ако някой успее да спечели властта чрез избори? — бе попитал той. — И какво ще стане, ако те…

— Знам историята — прекъсна я Джеръми. — Как, по дяволите, мислиш, че те открих?

— И какво ще стане, ако те успеят да провалят системата отвътре? — Бийчъм отиде до бюрото си и се облегна на него. Като че ли беше потънала в спомените си. — Какво ще стане, ако враговете ни разберат, че най-голямата слабост на демократичното ни общество е прекадената му зависимост от свободата?

— Как е могло всичко да се изкриви така? — попита Джеръми. — Ето това не разбирам. Как е възможно най-добрите и най-умните в армията… как е възможно вие да извършите нещо толкова ужасно?

— Тя не го е извършила — прекъсна ги друг глас, който Джеръми разпозна, без да се обръща.

Беше президентът.

— Радвам се да те видя, Дейвид — каза Бийчъм. Тя се отправи към главнокомандващия и го прегърна. — Сигурно вече си в течение на всичко, което се случи.

— Осведомиха ме — каза той, — но явно някой тук дължи обяснение на господин Уолър.

Джеръми разтърси глава и постепенно започна да си дава сметка колко сложна бе тази игра.

— Вие не сте знаели кои са другите — кимна той, без да изпуска Бийчъм от поглед. Сега всичко се изясняваше. — Вие не сте знаели дали има други, подготвени от Елис. И ако това е бил президентът, вие сте се опитали да го разкриете.

— За мой лош късмет при подобни трагични обстоятелства — каза Венабъл. Той тръгна към бюрото и прегледа някои от нещата на Бийчъм, поставени отгоре. — Но сега разбирате, че нямаше друг начин. Нямаше начин да спрем терористите, без да застрашим това разследване. Можеха да умрат милиони, ако бяхме влезли във война с исляма.

— Кога разбрахте? — попита Джеръми.

Вероятно нямаше право да пита за подобни неща, но пък вече беше стигнал толкова далеч.

— Не и преди Елис да се опита да стреля по „Еър Форс Уан“ — каза Бийчъм. — Тогава разбрахме със сигурност, че аз съм най-високопоставеният кандидат от проект „Меджидо“.

— А защо обявихте президента за мъртъв? — упорстваше Джеръми. — За да се обявите за президент?

— За да сме напълно сигурни — каза Венабъл. — След като разбрах за заговора, реших да не рискувам. Ако някои от другите вербувани от Елис бяха на високи постове в Конгреса, те щяха да се разкрият веднага, след като Елизабет поемеше контрола над правителството.

Джеръми поклати невярващо глава.

— Сега трябва да ни извините, агент Уолър — каза президентът. — Приятно ми е да стоя тук и да си бъбрим, но трябва да възстановяваме държава. Сигурен съм, че ще ни разберете.