Смъртни врагове

9.

Сряда, 16 февруари

18:02 по Гринуич

Купърс Лейн №1701, Стафорд, Вирджиния

Каролайн Уолър обичаше съпруга си и това за нея никога не бе представлявало проблем. Тя го последва по свое желание във ФБР, отказвайки се от добре платената работа в Министерството на здравеопазването и социалните грижи заради четиригодишна екскурзия в Озаркс, Арканзас. Когато настана време за това, спомни си Каролайн, самата тя се обади на офицера за връзка във Вашингтонското бюро за набиране на кадри и поиска формуляр. Всичко, което Джеръми трябваше да направи, бе да попълни празните места.

Но това бе останало в далечното минало. Днес тя седеше на върха на нисък хълм и наблюдаваше шумната група от съседски деца, които викаха и пищяха щастливо.

Североизточният вятър беше навял рекордните шейсет сантиметра снежна покривка във Вашингтон и предградията му, затваряйки всичко от Капитолия до военноморската база „Куонтико“ и Академията на ФБР. Времето не можеше да си направи по-лоша шега с един новоизбран президент, изправен пред поредица терористични нападения. Но сега тези проблеми изглеждаха далечни и безинтересни за Каролайн и нейните три деца. Днес, както често се случвате при бурите във Вирджиния, обилният сняг и ветровете бяха отстъпили пред ясното слънце. Беше време за игра.

— Хей, мамо! Виж ме! — провикна се Мади.

Единствената им дъщеря бе наследила приключенския дух на баща си и на своите храбри седем години вече бе пробвала да скача с парашут. Вече не се задоволяваше само да кара колелото си нагоре-надолу по улицата, затова бе вдигнала една рампа и увещаваше по-малките си братя дай позволят да ги прескочи. Когато на мода излязоха екстремните игри, тя реши да се плъзне по перилото на стълбата върху „дъска“ — поднос от чисто сребро, сватбен подарък от родителите на Джеръми. За щастие на Мади, при тежкото сгромолясване подносът пострада най-много, а тя получи само натъртвания.

— Съжалявам, мамо — почти изплака момичето, заровено почти до ушите в снега. — Исках да се спусна майсторски, но загубих равновесие.

— Наглеждай брат си! — викна на свой ред Каролайн. Кристофър, средното им дете, можеше да се нарани дори когато си мие зъбите. Само преди седмица го беше водила до спешното отделение, след като се бе преборил с един шкаф. Насърчаван от сестра си, той се бе опитал да използва чекмеджетата като стълба, за да стигне до своето прасенце — касичка. Последвалата катастрофа му струваше четири шева над лявото око, а на Каролайн още десет години от вече скъсения й от стрес живот.

— Къде е татко? — попита Кристофър.

— Той е зает да спасява света, миличък — рече Каролайн. Напоследък все по-често употребяваше тази фраза.

— Кога този човек ще си дойде вкъщи?

— Веднага след като светът е в безопасност, глупчо.

— Като Джони Ракетата, нали? — попита малкото момче.

— По-скоро като Могъщите рейнджъри — отвърна Каролайн. Тя често използваше рисуваните филмчета, за да обяснява нагледно по-сложните въпроси. В ерата на електронните игри и телевизионните комикси детската психика вече използваше главно анимационни герои, за да си изгражда рамката за определени представи.

— Кристофър, вдигни си ципа, докато не си замръзнал напълно — добави тя, навеждайки се да обърше снега от якето си. — Ако искате да останете още навън, ще…

— Мамо! Кристофър плаче! — викна Мади от подножието на височинната.

Каролайн погледна надолу към подножието на малкия хълм, където Мади се бе надвесила над малкия си брат, дърпайки каишката на шейната и мъчейки се да я извади изпод проснатото му тяло.

— Не можете ли да се оправите сами — викна ядосано Каролайн и се спусна бързо по склона, покрай тълпата по-големи съседски деца, които едва ли бяха забелязали нещо.

— Махни се от шейната ми! — пищеше Мади на брат си, който сега вече наистина се беше подул от рев и почти не можеше да диша между отделните хълцалия. Каролайн преброи седем секунди между писъците и разбра, че е нещо сериозно. Всяко задържане на дъха повече от три секунди обикновено означаваше проблем.

— Остави тая шейна — викна отдалеч Каролайн. Къде, по дяволите, беше Джеръми? Последното, което бе чула от него, беше съобщение, оставено на телефонния й секретар в службата.

Нещо се обърка, беше казал той, разчитайки отново на това кратко обяснение, което използваше преди всяко изчезване. Нещо се обърка — така тя никога не разбираше къде отива и кога ще се върне. Никога не се знаеше нищо за неговите мисии — колко опасни можеха да бъдат, дали ще пътува извън страната, дали ще преживее много страдания, които после проличаваха само по бързо сменящите му се настроения.

— Всичко е наред, сладичък, мама е тук — заговори ласкаво Каролайн, опитвайки се да успокой малкото наранено момче.

— Мисля, че е ръката, мамо — рече Мади. Лекарската професия не беше сред амбициите й, но знаеше много за паденията и удрянията от собствен опит.

— Какво й има на ръката ти? — попита Каролайн.

— Аз… мисля… че тя е… счупена… мамо… — успя да каже малкото момче между две силни изхълцвания.

„По дяволите това ФБР — помисли си Каролайн, коленичейки до сина си и пъхайки ръка в пухения му комбинезон, за да види колко голяма е белята, — Бюрото има десет хиляди агенти, на които може да разчита за войната срещу тероризма. Защо винаги трябва да опира до мъжа ми?“

Джордън Мичъл много харесваше Бъркшайр заради царящото там спокойствие. Тъй като прекарваше по-голямата част от професионалния си живот в Ню Йорк, на него му липсваха спокойните смени на сезоните и начинът, по който Майката Природа продължаваше пътя си въпреки усилията на хората да й попречат. Той никога не бе изпитвал силни религиозни чувства, но усещаше някаква по-висша сила в първите признаци на пролетта, в начина, по който скрежът блестеше под утринното слънце, в крясъците на дивите гъски, летящи на юг.

Съседите можеше да протестират, че хеликоптерът на Мичъл „Бел Джет Рейнджър“ никак не пасва на идиличната им природа. Но само в случай че такива имаше. Затова и той се бе постарал да няма съседи наблизо. Неговото имение „Саут Егримънт“ бе огромна каменна къща с дълга ниска пристройка към нея, наричана „Дългата пътека“. Владението му се простираше на площ от около три хиляди декара, а най-близката къща беше на почти два километра.

— Вашият обяд, г-н Мичъл — обяви икономката, внасяйки тържествено дървен поднос със сьомга, гарнирана със зелени листа от кресон, борови ядки и кускус. Генералният директор на „Бордърс Атлантик“ винаги предпочиташе да се храни в „Дългата пътека“, където се чувстваше изпълнен с енергия.

— Благодаря ви, г-жо Хартунг. — Той вдигна поглед от новата биография на Александър Калдър21 и посочи края на бюрото си. Ярките слънчеви лъчи проникваха през прозорците, чиито оловни стъкла бяха потъмнели с годините.

Стегнатата, пълна жена постави подноса и тихо излезе. Ана Хартунг и нейният съпруг Герхард работеха вече повече от четирийсет години в „Дългата пътека“. Бащата на Мичъл ги бе наел на борда на един пътнически кораб от Аржентина. Всеки намек, че може би двамата се крият от някакво по-тъмно минало, оставаше нечут. Патриархът на фамилия Мичъл ценеше верността над всичко друго, а нацистите бяха известни именно с предаността си.

— Добър ден, г-н Мичъл — Траск влезе в трапезарията и кимна на икономката. Старата жена мина мълчаливо покрай него, без да се интересува от по-новото поколение слуги.

— Добър ли е наистина? — попита Мичъл, като остави книгата настрани. — Бях твърде зает, за да обърна внимание.

— В интерес на истината, аз също — отвърна Траск. Усещаше кога Мичъл би понесъл остроумничене и кога — не. — Но мисля, че ще се заинтересувате да видите това, което успях да ви донеса.

Мичъл знаеше, че Траск бе ходил някъде, защото преди половин час бе чул хеликоптера. Сега единственият му въпрос беше: защо Траск не се бе появил по-рано?

— Добре, отваряй тогава — излая Мичъл. Макар и гладен, той напълно забрави бързо изстиващото ястие.

Началникът на персонала носеше блестящо полирана махагонова кутия, инкрустирана с черешово дърво, бреза и бяло злато. В средата на капака имаше голям кръг и в него грижливо бяха гравирани инициалите А. В. Х.

— Дори само кутията си струваше труда — рече Траск, въртейки кутията и наблюдавайки танца на светлината върху лакираната й повърхност. — Фантастична е.

Но Мичъл не се интересуваше от кутията и Траск го знаеше. Той повдигна капака, за да покаже двата 54-калиброви английски револвера за ездачи — изящни образци на европейското оръжейно майсторство от осемнайсети век, изработени от дамаска стомана и черно гръцко орехово дърво.

— Чудесни са — зяпна Мичъл. Вдигна ги към очите си и дълго ги гледа със затаен дъх.

Траск бе успял да му достави револверите, които Александър Хамилтън22 и Аарон Бър бяха използвали, за да разрешат спора на честта. На 11 юли 1804-та двамата политически врагове се бяха изправили един срещу друг на мястото за дуели в Уайхоукън, Ню Джърси. Един от тези пистолети бе отнел едновременно живота на Хамилтън и служебната кариера на Бър. Сега и двата бяха намерили пътя си към Мичъл.

— Сега ще намеря отговора на въпроса, който винаги съм си задавал — рече Мичъл. — Кой от двата е бил неговият?

— Този отгоре — отвърна Траск. — Така поне казва семейството. За нещастие не можем да бъдем сигурни, защото оръжията са били извън семейството почти четири десетилетия.

Мичъл знаеше откъде идват. След повече от сто и шейсет години един наследник ги беше продал на банка „Чейз Манхатън“. Шефът на „Бордърс Атлантик“ се беше добрал до тях след не малко усилия.

— Колко пъти, според теб, някой е дърпал този спусък след фаталния ден? — попита Мичъл. Той вдигна тежкото оръжие от кадифената му възглавничка.

— Семейството твърди, че не се е случвало — каза му Траск. — А и собствениците на банката едва ли са го правили.

Мичъл отделяше голямо внимание на историята на оръжията, които купуваше. Пистолетите го интересуваха единствено когато с тях бе свързана някаква история.

— Значи, другият е убил Филип — каза Мичъл. Деветнайсетгодишният син на Александър бил застрелян на дуел през 1801 година със същия комплект пистолети. Фамилното предание гласеше, че мъжът, чийто лик бе на банкнотата от десет долара, не искал да се изправи срещу вероятността да умре от същото дуло, така че предпочел да стреля с него при дуела с Бър.

Мичъл подържа пистолета за минута в ръката си, повъртя го насам-натам, попивайки всяка видима подробност. Поднесе го до носа си и го помириса, опитвайки се да усети следа от барут или оловен куршум.

— Готови! — каза Мичъл, също като секунданта на Хамилтън онази съдбовна утрин. Той насочи пистолета към прозореца, както го бе учил собственият му баща, и издърпа назад ударника.

„Стояли са само на десет разкрача един от друг — помисли си той. — Достатъчно близо, за да се наплюят. Сърцето на Хамилтън сигурно е препускало диво, докато той е насочвал ръката с револвера срещу сърцето на противника си. Дали е долавял ехото на изстрела, който е отнел живота на сина му Филип на същото това място? Дали е очаквал смъртта да застигне и него? Дали наистина е възнамерявал да стреля встрани първия път, както е учил сина си, че трябва да направи като истински джентълмен?“

Мичъл сведе поглед към дулото и дръпна спусъка. Той незабавно задейства механизма с ясно метално изщракване.

— Много чувствителен спусък, както го описват книгите — отбеляза Мичъл. Някои твърдяха, че Хамилтън е пропуснал целта си нарочно. Други оспорваха това и твърдяха, че изключително бързият спусък е произвел изстрела, преди Хамилтън да е имал възможност да се прицели добре.

— Това са били негови пистолети — не се съгласи Траск. — Би трябвало да е знаел особеностите им. — В крайна сметка това беше важен и все още нерешен въпрос от историята. Дали един от бащите — основатели на американската нация беше загинал за честта, или беше повален поради лошо прицелване?

— Но той е политик — намеси се и друг глас. Беше женски глас. Подобно нещо Траск въобще не бе чувал в тази обстановка. — Готов за прицел, за стрелба — нали така се командва в армията? Искам да кажа, какво, по дяволите, знаят политиците за стрелбата с огнестрелни оръжия?

Мичъл се обърна към набитата жена с къса коса и зачервени очи.

— Добре ли пътува? — попита той. Посетителката му току-що се бе върнала от Ню Джърси.

— Цял ден ли ще си играете с пистолета, или ще се хванете отново за работа? — попита тя, без да обръща внимание на любезността му. Тази жена не си губеше времето с празни приказки и Мичъл ценеше това.

— Чай за дамата — нареди той на Траск.

— Черен — добави тя.

— Разбира се — усмихна се Мичъл. Колко характерно за жена, на която като че ли й беше приятно да я наричат редник Джейн.

Сач никога не бе смятал, че го бива много в разбиването и промъкването. Последните пет години беше работил във фирмата „Хоум Депо“ и беше доволен от живота си. Работата не беше тежка и най-важното бе, че през цялото време беше в сградата, а през лятото — й горещите месеци на Литъл Рок — там беше приятно хладно. Беше се отнасял съвестно към работата си и отношението към него също беше добро. Сега беше друго. Парите миришеха, но наградата — вечното спасение, си струваше риска.

— Проклета ключалка — изсъска партньорът му. Оли говореше с британски акцент и ругаеше повече, отколкото се нравеше на Сач. Оли твърдеше, че в думи като „проклет“ не влагал никакъв смисъл, но все пак това не изглеждаше съвсем християнско. Вярващите в Господа не трябваше да сквернословят.

— Използвай дешифратора — прошепна Сач.

Оли бръкна в една широка мека торба и измъкна апарат с размер на калкулатор. Бяха ги предупредили, че някои от вратите се отварят само с помощта на магнитна карта и те бяха взели подходяща апаратура за отваряне. Тази брава нямаше да ги затрудни много, но все пак нарушаваше предварителния им график.

— Пет кинта на бас, че ще я отворя за по-малко от трийсет секунди — каза Оли, като прикрепяше уреда близо до стоманената врата.

— Просто я отвори — отвърна Сач. Въобще не си падаше по хазарта.

ЩРАК.

Вратата се отвори и двамата мъже мълчаливо благодариха на господ за бързо свършената работа. Веднъж влезли вътре, Сач и неговият израснал в Лондон партньор закрачиха по широкия коридор покрай аудиториите. Завиха надясно по Т-образно отклонение, после пак надясно към врата, на която имаше надпис „Изследователски институт за рака Хенри Вогт“, лаборатория №4. Отдолу имаше още два надписа: „Опасно за живота“ и под него оранжево-черен предупредителен знак за радиоактивност.

Както и очакваха, до вратата имаше устройство за магнитна карта, с което бързо се справиха.

— Имаме пет минути — напомни лондончанинът и бързо влезе в университетската изследователска лаборатория. Помещението миришеше на дезинфектанти, неръждаема стомана и престояло кафе.

Разузнаването ги бе предупредило за редовни обиколки на един седемдесетгодишен бивш полицай, който използваше надницата от седем кинта на час, за да допълва пенсията си. Той не би представлявал сериозно затруднение, но никой от двамата не искаше да наранява стария човечец и се надяваха, че това няма да се наложи.

— Югоизточният ъгъл — рече Сач. — Да тръгваме.

Той измъкна малко фенерче от джоба си, завъртя го и то освети пътя им с доста злокобна светлина. Докато прекосяваха тъмното помещение без прозорци сърцата и на двамата препускаха лудо. Трудностите се криеха не толкова в открадването, колкото в последствията. Разкриването щеше да провали по-нататъшната…

— Ш-ш-шт! — пошепна прекалено силно Сач. Нещо бе привлякло вниманието му — някакъв шум.

Той скри фенерчето под мишницата си и двамата мъже се заковаха в средата на залата. Няколко секунди нищо не се случи и Сач отново запали малкото фенерче и се отправи към дъното на помещението.

— Не бъди толкова параноичен — рече британецът. — Нямаме време за…

К-КРАК…

Лабораторната врата се отвори и остро изскърца, пропускайки светлината от луминесцентните лампи в коридора.

— Има ли някой? — попита любопитен глас. Отначало той звучеше по-скоро с досада, отколкото с тревога — като че ли беше свикнал да открива тук студенти, вмъкнали се след занятия.

Лампите светнаха и любопитството на стареца прерасна в страх. В средата на лабораторията стояха двама мъже, облечени като охрана. При нормални обстоятелства това не би го разтревожило, но полуавтоматичният пистолет на колана на по-ниския показваше, че не всичко е наред.

— Лаборатория четири! Взлом! — викна охранителят, приближавайки до устата си радиостанция и включвайки микрофона. Тъй като не носеше пистолет, той нямаше какво друго да направи.

— Мани това, старче — изрева Сач. — Не тря’аше да прайш това.

Джордън Мичъл постави оръжието, отнело живота на Александър Хамилтън, върху червеното кадифе в кутията и кимна на Траск да ги остави сами. Сигурно старшият помощник си бе мислил, че ще пият чая заедно, но не и днес. Въпреки близкия достъп на Траск до личния и служебен живот на шефа му, все още имаше зони, които и двамата мъже смятаха за чисто лични.

— Ще се върна след малко — рече Траск, взе кутията с пистолетите и затвори плътно вратата след себе си.

— Не ми каза нищо за пътуването си — напомни Мичъл на новата си гостенка. Тя стоеше пред него в лъчите на приятно напичащото слънце. — Не е просто любезност. Искам да зная какво е психическото ти състояние.

— Умът ми е наред — отвърна жената и вдигна очи към препарираните животни над себе си.

— Беше много заета и имаше малко време за сън.

— Така е. На мен не ми трябва много сън.

— Е?

— Какво, е?

— Как е той?

Мичъл посегна към обяда си. Г-жа Хартунг обилно го бе посипала с чер пипер и прясно холандско сирене, както го бе предпочитал баща му. Мичъл й беше казвал поне десетина пъти, че предпочита сьомгата неподправена, но тя не му обръщаше внимание.

— Загубил е едното си око. Изглежда отслабнал и някак дезориентиран.

Редник Джейн отмахна косата от лицето си. Изглеждаше съсипана от пътуването, макар и да твърдеше обратното.

— Какво ти каза за плана? — попита Мичъл. — Знаем ли къде ще ударят следващия път.

— Не — излъга тя. Редник Джейн беше опитен манипулатор, но сега вървеше по тънък лед. — Той се връща обратно в „Хоумстед“, докато планиращите операциите подготвят новите нападения. Засега това е всичко, което знам.

— Каква е следващата ти стъпка? — попита Мичъл. Той бавно изстърга холандското сирене от сьомгата и внимателно я опита, без да отделя очи от събеседничката си. Странно колко подобна на Сирад бе изглеждала тази жена и колко различни се бяха оказали всъщност. Редник Джейн изглеждаше дори по-опитна в обработването на хората, въпреки че не можеше да се сравнява по красота с другата.

— Следващата ми стъпка… — Джейн спря за момент. — Следващата ми стъпка е да напиша едно фалшиво признание на затворника от Гуантанамо и да го предам на централата на ЦРУ в Ленгли, заедно с доклад за наблюденията ми. Те искат да прикрият всяка следа от Джафар ал Таяр и проект „Меджидо“.

— Не ти вярвам — рече Мичъл. — Има и нещо друго.

— Полковник Елис е много умен човек. И много внимателен. Той сигурно подозира, че някой — агенция или друга заплаха — го дебне, и иска да се предпази. Защо ще ми дава по-голяма роля?

— По същата причина, заради която го правя и аз — отвърна той. — Защото се нуждае от теб.

Големият бос вдигна глава от яденето и я погледна в лицето.

— Но ти няма да идеш да му кажеш. Зная това, защото съм по-добър в тия игри.

Мичъл остави вилицата си в подноса и се приближи към нея. Гласът му спадна почти до шепот.

— Затова и те наех. Точно заради това наех и всеки от колегите ти. Но никога не забравяйте едно нещо: аз съм много по-добър, отколкото вие някога ще бъдете.

Той обичаше този танц и прелъстяването, втъкано в него. Усещаше грацията на стъпките, позите, дразненето и отблъскването. Именно това го бе привлякло в търговията в самото начало.

— Знам, че не вярваш на това — каза й той, — защото си твърде самоуверена. Работиш добре и без чужда помощ. Печелиш от неувереността. Не чакаш някой да те изненада отстрани, защото обичаш риска и дори нищожните шансове.

Той се наведе съвсем близо до нея. Толкова близо, че усети дъха на потната и кожа.

— Никога не забравяй това — рече Мичъл. — Именно аз те измъкнах от същия малък свят, където бе свикнала да се движиш, и пак аз ще те върна обратно. Ти си само винт в механизма, който само си въобразяваш, че разбираш.

Мичъл протегна костелив пръст и очерта торбичките под очите на жената. Искаше тя да усети цялата му тежест.

— Механизмът е толкова сложен, че дори няма да забележиш, когато се спуска, за да те смаже. Следващата ти цел е нещо значително по-дръзко от един фалшив доклад до Ленгли. Знам това, преди да си го сторила.

Мичъл спусна ръката си и се наведе още по-близо до Джейн, така че тя да почувства устните му на ухото си.

— На този етап не ме интересуват връзките ти с Елис. Интересува ме това, което можеш да свършиш за мен.

Редник Джейн отчаяно се мъчеше да не трепери. Дъхът на Мичъл лъхаше на чер пипер, и тежък сос. Миглите му бавно се движеха до бузата й.

После я отблъсна.

ЧУК! ЧУК!

Някой остро почука на вратата.

Траск влезе, носейки бледосиня чаша върху красиво изрисувана китайска чинийка.

— Черен чай „Ърл Грей“, както поискахте — рече той.

Мичъл беше вече до бюрото с биографията на Александър Калдър в ръце.

— Страхувам се, че гостенката ни промени идеята си за освежителна напитка — каза той на Траск. Изглеждаше развеселен и в добро настроение, което му се случваше много рядко. — Трябва да тръгва.

Мичъл дори не я погледна, когато мина край него със забързани, несигурни стъпки. Тя прикрито докосваше страните си, за да изтрие сълзите си — солени, но чисти.

Сач не се интересуваше особено от оръжия. Те въобще не му бяха необходими, особено като се имаше предвид силата, с която господ го бе дарил.

— Моля ви… — изхърка пазачът, когато безмилостният мъж пресече помещението я го хвана за гърлото. Радиостанцията падна и рязко изтрака на пода, но мъжът умря тихо. Чу се само изпукването на врата му.

— По-добре да тръгваме — рече Сач, придвижвайки се към заключения вход на подземието. Той замъкна встрани тялото, вдигна радиостанцията от пода й се присъедини към партньора си, който вече беше включил електронното си устройство към поредната цифрова ключалка.

— Лаборатория четири, няма нищо сериозно — каза Сач в микрофона, надявайки се, че това може да доведе до известно объркване и да им спечели още малко време. Той измъкна от джоба си два индикатора „Лаксъл“, отчитащи степента на радиация, разпечата ги и постави единия на левия си горен джоб.

— Готово — рече британецът. Вратата на приземието бе отворена дори по-бързо от предишната.

— Дръж. — Сач подаде на партньора си другия индикатор „Лаксъл“ и го последва в помещението от неръждаема стомана.

Движеха се бързо между рафтовете, преглеждайки внимателно цилиндричните контейнери, маркирани с надпис: „Внимание! Радиоактивни материали“ над познатия оранжево-черен символ за опасност. Взимаха само контейнери, на които бе отбелязано „Амършам“, „60 — С“, „137 — цезий“, „133 — ксенон“, „192 — иридий“ или „99 — технеций“. Всички те бяха високотоксични гама-емитери: радиоактивни изследователски изотопи, предназначени за университетските ядрени медицински апаратури.

Двамата мъже измъкнаха от брезентовия чувал големи туристически раници и започнаха да тъпчат в тях тежките контейнери. Сач пресметна, че неговият товар е близо осемдесет килограма, и се зачуди дали партньорът му ще се справи с подобна тежест.

— Време е — нареди Сач и затвори раницата на другия, който се обърна към вратата и забърза, доколкото товарът му позволяваше. Въпреки огромната си сила Сач усещаше как раницата забавя темпото му и пречи на равновесието му.

Те стигнаха до вратата, когато полицаят от студентското градче се показа иззад ъгъла на коридора. По лицето му се четеше по-скоро досада, отколкото тревога. После видя огромния Сач да се втурва към него и разбра, че повикването не е било просто недоразумение. Гигантът тичаше по коридора, натоварен с голяма раница, която се клатушкаше тежко на гърба му.

— Какво, по дяволите, прави… — започна охраната, но Сач го отблъсна силно встрани. Полицаят се стовари по гръб, шапката му се затъркаля по коридора, а обутите му в бели чорапи и черни обувки крака се метнаха над главата му.

Грубият ботуш на Сач го уцели по слепоочието и прекрати всяка съпротива.

— По дяволите, това е вторият — рече Сач и продължи напред. Не обичаше да убива, но знаеше, че ако се наложи, е длъжен да го стори.

Качиха се необезпокоявани в асансьора. Надяваха се полицията да не бе поставила повече от един дежурен.

— Това нещо е бая тежко — рече британецът, докато излизаха от асансьора. Той беше жилав и як, но товарът беше около 70 процента от теглото му. Нямаше значение колко бе трениран — огромната раница направо щеше да го смачка.

Не размениха нито дума повече, докато не стигнаха до паркирания отпред бус. Бяха отмъкнали безпроблемно колата, на чиито врати имаше надпис „Университет Луисвил“. Надяваха се, че докато се разбере за кражбата, ще са намерили друго средство за придвижване.

— Полицейско управление до двайсет и седем — чу се някакъв глас и Сач си спомни, че все още носи радиостанцията на нощния охранител. — Всичко наред ли е при вас?

Сач свали раницата си и я постави внимателно в микробуса.

— В лаборатория четири е чисто — каза той, като държеше радиостанцията далеч от устата си и се стараеше да имитира гласа на полицая.

— Разбрано, двайсет и седем — отвърна невидимият диспечер. — Иди при човека от дванайсет-седемдесет и седем, „Мапълхърст“, оплаква се от шум, идващ от къщата на „Алфа Омега“. Като че ли там са вдигнали голям купон.

Сач натисна два пъти ключа за предаване, което беше универсалният полицейски сигнал за „разбрано“. После грабна тежката раница на Оли и я постави до своята в каросерията на буса.

— Все пак съм по-добрият шофьор — каза той, взе ключовете, отвори предната врата и се усмихна на сравнително лесния им успех. — Пък и съм по-хубав.

10.

Четвъртък, 17 февруари

15:01 по Гринуич

„Хоумстед“, Кървил, Тексас

Джеръми смени на трета скорост и отпусна съединителя, когато видя отклонението към ранчото. Зад пощенската кутия се издигаха металните стълбове на голям портал, а знаме развяваше отгоре надписа „Хоумстед“, изрисуван с бели половинметрови букви. Ранчото изглеждаше точно така, както го беше виждал по време на виртуалните симулации в Харви Пойнт.

Джеръми Уокър, дата на раждане 7/22/1971, любим цвят… ловджийско зелено, припомняше си той, като се опитваше да не обръща внимание на малката бодлива топка, търкаляща се в стомаха му.

Сценичен работник в една пътуваща трупа „Фолгър Шекспиър Лайбръри“. Кой, по дяволите, беше измислил това?

Новите гуми на колата му шевролет „Нова СС“ модел 1970-та изскърцаха силно, докато завиваше надясно по покритата с дребен чакъл пътека и минаваше покрай оградата на стопанския двор. Докъдето му стигаше погледът се виждаха само мескитови дървета и едри крушовидни кактуси.

Разбираше, че легендата за трудовата му биография не може да бъде проследена лесно. Елис едва ли имаше много връзки в театралния свят и дори да ги имаше, сценичните работници идваха и си отиваха, подобно на тези в пътуващите циркове. Тази работа вървеше ръка за ръка с анонимността, която само постоянното пътуване можеше да предложи, и, разбира се, можеше да предизвика единствено пренебрежение в един добре подреден свят.

Най-новият школник в „Хоумстед“ се опита да се съсредоточи върху буботенето на форсирания мощен двигател на колата; доставчикът на Джеръми от ФБР нарочно му бе избрал тази чудовищно мощна кола, доскоро използвана в местната тренировъчна база. Подхождала на психологическия му профил, казаха специалистите, и лесно щяла да извести на Елис за присъствието му.

Но Джеръми се вълнуваше главно от тръпката да кара такава мощна кола. До огледалото за задно виждане старият собственик беше закачил мъхнат червен зар. Огромният двигател вдигаше за секунди сто километра, но тук — по чакълестата алея — караше колата да подскача и да се клати въпреки усилията на Джеръми да я удържа.

— Това е, миличка — усмихна се той, опитвайки се да задържи оборотите между три и четири хиляди в минута. — Нека се разбере, че идваме.

А в това нямаше никакво съмнение. Последният километър от пътя бе прав като изстрел на пушка участък и водеше към група едноетажни постройки, боядисани в светлокафяво. Шумът на мощния форсиран двигател се разпространяваше безпрепятствено сред сравнително пустата местност и високият му вой можеше да събуди и мъртвец.

Джеръми преглътна топката, заседнала в гърлото му, и паркира близо до навес за коли, под който имаше един форд „Дюали“ и два доджа — последен модел. Той се погледна в огледалото за задно виждане и се замисли дали един ден беше достатъчен за дегизировката му. Бяха подстригали косата му почти нула номер и му бяха взели самобръсначката, придавайки му вид на човек, който не се интересува много-много от външния свят и си пада малко мързелив, за да спазва такива условности като ежедневното бръснене.

Разведен. Два пъти. Три деца: Патрик, Мади, Кристофър. Придържай се възможно най-близо до истината, бяха му казали. Така нямаше да се обърква с много нови данни.

Джеръми изключи от скорост и форсира двигателя. Така би направил Джеръми Уокър, каза си той. Дързък, самоуверен, прям. После се опомни.

„Не мисли за новата си самоличност — беше му казал специалистът по легендите от ФБР. — Веднага ще те усетят. Трябва да живееш с нея. Не играй. Просто стани нов човек. Трябва сам да повярваш в себе си, за да могат и другите да ти повярват“.

Джеръми форсира двигателя за трети път.

— Мамка му! — Мъжът, който бе оставил зад себе си, също би постъпил така.

Елизабет Бийчъм пристигна в Капитолия откъм Сената по Конститюшън авеню и мина покрай импровизираните заграждения, покрай кучетата — пазачи и мъжете с автомати и торби с противогази.

Тя си припомни, че само преди няколко години всеки можеше да кара по тази улица и да минава покрай мястото, покритото с разбити скали и шисти. Групи ученици и скаути често почиваха на източната поляна пред Белия дом, преди да се наредят на опашка пред ротондата, откъдето започваха обиколките за граждани из Капитолия. В онези дни всеки можеше да се качи до върха на куполообразния покрив и да се разхожда из криптата. Можеше дори да намери някой служител да го преведе по тунелите под Белия дом или да му покаже дупките от куршуми, оставени от пуерториканските радикали през далечната 1954-та.

Но това беше отминало завинаги. Вече нямаше открити обиколки, забранен беше публичният достъп до зрителските галерии и залата със статуите. Вече го нямаше усещането, че сградата на Конгреса принадлежи на обикновените американци — онези, които я бяха построили.

— Срамна работа — каза тя гласно.

— Различен свят — съгласи се Джеймс, четейки мислите й.

Колоната от ескортиращи мотоциклетисти, черни служебни лимузини и полицейски коли мина под южното стълбище и Бийчъм излезе навън. Агентите от Сикрет Сървис с широки костюми и микрофони по маншетите я обградиха плътно, натикаха я вътре и я предадоха в ръцете на униформените полицейски служители от Капитолия.

Първобитни войни, помисли си тя. Още една причина Съединените щати да не престават да се борят срещу хората, признаващи само един водач: Мохамед.

СР-220 — малката заседателна зала, предназначена за закрити изслушвания, вече беше пълна, когато вицепрезидентът влезе вътре заедно със своя административен помощник. Тя носеше едно поовехтяло дипломатическо куфарче и свит на руло доклад за жертвите от досегашните атентати.

— Искам да обявя за протокола, че това е среща на Сенатската специална комисия по разузнаването — каза председателстващият.

Бийчъм винаги беше харесвала прямия, почтен и изискан сенатор от Флорида, един от по-свободомислещите републиканци, с които бе работила. Фактът, че именно той бе нейният наследник на този пост, не беше изненадал никого. Редфорд Бейнс Бочамп познаваше разузнавателната общност и механизмите в официален Вашингтон, защото докато Бийчъм бе начело на тази комисия, той бе неин старши член. Малко неща можеха да убегнат на неговата проницателност.

— Това е закрито заседание — добави той. — Всички доклади и обсъждания се смятат за строго секретни.

После я забеляза и кимна на доскорошната си колежка.

— Добър ден, госпожо вицепрезидент. Добре дошли. Мисля, че всички ние оценяваме Вашето присъствие, особено предвид голямата ви заетост.

— Добро утро, г-н председател — отвърна на поздрава му Бийчъм.

Беше й странно да стои тук, на мястото за свидетели. Само преди месец бе напуснала комисията с горчив привкус в устата.

— Радвам се, че отново мога да бъда сред вас. Трябва да призная, че никога не съм мислила, че ще застана на мястото за свидетели, но сигурно съм се издигнала в обществото, защото днес дори Евелин ме поздрави в асансьора.

Всички се засмяха. Евелин вече двайсет и седем години обслужваше асансьора за членове на Сената. И не поздравяваше никого.

— Е, като свидетел или не, много е хубаво да ви видим отново — рече Бочамп. — Искам да споделя колко горд бях аз, като стар републиканец, когато се преместихте по-надолу по Пенсилвания авеню, особено с оглед на случилото се. На тази страна би и бяло много трудно да намеря по-добър заместник-главнокомандващ.

Той вдигна предупредително пръст и посочи другите членове от Републиканската партия.

— И отново ви напомням, че всичко казано тук, си остава строго секретно — предупреди ги той. — Ако нещо изтече от тази стая, няма да се поколебая да го отрека!

Отново всички се засмяха — Това малко разведри напрегнатата атмосфера.

— Благодаря ви, г-н председател — усмихна се искрено Бийчъм на любезния възрастен джентълмен, който бе един от малкото честни до глупост сенатори в пълния с надути паразити Вашингтон. — Е, да започваме.

Тя посегна към големия бележник, който Джеймс й подаде, за да прочете подготвената за президента редактирана версия на съобщенията на ЦРУ.

— Както вече сте успели да видите от новините по кабелните телевизии, нова ислямска фундаменталистка група е поела отговорността за двете поредни атаки. Тя се нарича „Ансар инш Аллах“ и макар че не разполагаме с много информация за нея, ФБР работи в тясно сътрудничество с Департамента за вътрешната сигурност и с ЦРУ, за да проследи буквално хилядите следи.

— Чуват се приказки за връзка между саудитците и радикалните ислямски клетки тук в САЩ — обади се един член на комисията от Алабама. — Мислите ли, че тези хора са влезли нелегално в страната, яли са натурализирани арабски имигранти?

— Не сме сигурни дори дали са араби — обясни Бийчъм. — Държавният департамент е идентифицирал опасни ислямски фундаменталистки групи в най-малко единайсет страни по света. Би било прибързано да приписваме това на някой определен географски район.

— О, хайде, Елизабет — рече друг член. — Всички съобщават, че ФБР държи затворен един арабин. Говорят, че е саудитец по рождение. Не е ли вярно?

— Наистина задържахме един натурализиран американец от саудитски произход — съгласи се тя. — Но не сме открили той да има нещо общо със заговора.

— Арестуван ли е? — попита председателят. — Разпитван ли е?

— Не мога да обсъждам неговия статут — рече сериозно Бийчъм. Знаеше как ще прозвучи това. Спомняше си добре атаките срещу Белия дом след драматичните събития от 11 септември. — Всичко, което мога да ви кажа, е, че наблюдаваме отблизо няколко страни, за които има данни за държавно спонсориране, и…

— Включително и Саудитска Арабия, нали? — отново я прекъсна сенаторът от Алабама.

— Включително и Саудитска Арабия. Не е тайна, че кралският й двор поддържа озадачаващи контакти. Те са били обект на внимание на този комитет и преди. Но все пак трябва да сме много внимателни, преди да се спрем на някоя държава или единична групировка по този въпрос.

Членът от Алабама плесна с ръка по масата.

— Знаех си! — възкликна той. — Вижте какво — саудитците отдавна ни правят на глупаци. Горещо ви препоръчвам, госпожо вицепрезидент, да заемете твърда позиция в Овалния кабинет, както го правехте в тази комисия. Някой трябва да гарантира, че политиците не пречат на работата на правосъдието.

— Проследете парите им — подкрепи го и друг член на комисията. — Някой трябва да е получил финансова помощ и сигурно има някакви следи.

— Ами СИГИНТ? — попита друг от комисията.

— Казвах ви, че трябва да обърнем много по-голямо внимание на вътрешната сигурност!

— Къде, според вас, ще е следващият удар?

Въпросите валяха бързо и гневно, пренебрегвайки традиционния протокол. Накрая председателят удари с дървеното си чукче.

— Ред — каза той с твърд, равен тон. — Искам ред.

— Моля — вдигна ръце Бийчъм, опитвайки се да укроти присъстващите, — по-старите членове на тази комисия знаят не по-зле от мен, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Всъщност рядко са точно такива, каквито изглеждат. Уверявам ви, че нашето разузнаване работи с всички сили и рови навсякъде от тук до Дамаск. Мисля, че атаките засега…

Вратата зад нея се отвори и един агент от Сикрет Сървис забързано се насочи към местата за свидетели. Бийчъм усети как студени тръпки полазват по гърба й, когато погледна лицето му.

— Извинете — каза агентът, приближавайки се към нея. Той беше охранител и не разбираше от етикета в Сената.

Бийчъм се обърна в стола си и мъжът се наведе да й каже нещо. Той беше началник-смяната. Не би прекъснал заседанието, ако нямаше изрично нареждане от Овалния кабинет.

— Съжалявам, госпожо… — сега агентът говореше тихо, почти шепнеше. — Президентът иска незабавно да се върнете в Белия дом.

Тя кимна мрачно.

— Каза ли ви защо?

— Всъщност не, госпожо, но по всички телевизии се излъчват новите репортажи. Някой е нахлул в една изследователска лаборатория в университета в Луисвил. Липсва значително количество радиоактивен материал. Убити са двама души — пазач и полицай. „Ансар инш Аллах“ отново е поела отговорността.

Бийчъм събра материалите си и стана.

— Моля да ме извините, г-н председател — каза тя. — Ще изпратя някого с новите данни веднага щом научим още нещо. Дотогава ви предлагам да поддържате връзка с ръководството. Въз основа на това, което чух сега, нещата не са се стабилизирали така, както се надявахме.

Сред взрив от въпроси, обвинения и настоятелни искания, вицепрезидентът на Съединените щати стана, обърна се към началник-смяната от Сикрет Сървис и напусна, без дори да се сбогува.

Ню Йорк беше затиснат от най-лошата снежна виелица от десетилетия, но сега, когато Сирад излезе от „Албъмърл Билдинг“, снегът вече бе започнал да се топи. Три нощи подред беше спала в службата, показвайки се от „Заешката дупка“ само за да вземе душ или да дремне на дивана в кабинета си.

Студеният въздух докосна с прелестна свежест лицето й и тя се запъти по Пето авеню, за да завие малко по-надолу в южна посока. Всеки друг ден тя би поискала служебна кола, но не и тази сутрин. Ясното слънце топлеше лицето й, мирисът на сняг и празни улици изпълваше ноздрите й.

„Няма смисъл да пълзя по улиците с кола — бе решила тя. — Метрото ще свърши по-добра работа“.

Отне й двайсет минути, за да стигне до Гранд Сентръл, да вземе влак №7 до Таймс Скуеър и да се прехвърли на влак №3 до улица „Кристофър“. После трябваше да върви малко пеша до „Сохо Хауз“ на Девето авеню, където спретнатият служител на рецепцията я поздрави още на прага на единствения в Ню Йорк хотел за хора със специални членски карти.

— Ще му звънна в стаята — каза чиновникът с изтънчен британски акцент. Сирад се замисли откъде ли се бе появил този пореден „англичанин“ в сърцето на Ню Йорк.

Само след минутка от асансьора слезе висок чернокож мъж с жилетка от камилска вълна и тъмносиви панталони. Той кимна без повече любезности и задържа вратата, докато Сирад влезе в кабината. Качиха се до четвъртия етаж, където чернокожият я отведе до сервирана за двама маса в един почти празен ресторант.

— Дойдох възможно най-бързо — рече мъжът. — Какво се е случило?

Изглеждаше малко уморен от пътуването.

— Имаме проблем.

— Сега ли го забеляза? — попита той. — Моля те, не казвай, че съм летял дотук само за да ми кажеш, че имаме проблем.

Една грациозна келнерка се понесе към масата им на осем сантиметрови токчета и леко се наведе до тях с някаква смесица от арогантност и финес.

— Здравейте — рече тя, опитвайки се да привлече вниманието на мъжа. — Еспресо?

Сирад кимна.

— Вода — поръча той. — Газирана. Донесете ми голяма бутилка.

Жената се усмихна и се обърна, оставяйки зад себе си лек аромат на бадемова пудра.

— Някой е атакувал системата „Куантис“ — каза Сирад, когато останаха сами. — На този етап е по-скоро наблюдение, но въпреки всичко са положени доста висококвалифицирани усилия.

— Не мислиш ли, че това ми е известно? — каза й той. Програмният мениджър на ЦРУ не виждаше смисъл да уточнява своите източници или методи.

— Мичъл каза ли ти, че открихме кои са натрапниците? — попита тя.

Г-н Хох сключи пръстите на ръцете си и потри дългите си палци един в друг.

— Продължавай — рече той.

— Програмистите и математиците, които създадоха софтуера за кодиране на „Куантис“, са добавили към него нещо като електронен капан и система за проследяване. Обясниха ми, че служи като кибернетичен радар, който открива наблюденията отвън, преди те да са се превърнали в широкомащабни атаки.

— Не обичам загадките — каза Хох.

— Рано тази сутрин проследихме нещо, което изглеждаше като пасивен наблюдател, качен на неизвестен сървър в Делхи.

— Изненадва ли те това? — попита мъжът. — Те се опитват да прикрият следите си.

— Проследихме го до имейл адрес с Хотмейл акаунт, в който е влизано от Интернет кафене във Ванкувър, което е практически достъпно за всеки.

— Е, все пак е нещо, нали? — каза Хох, Келнерката донесе водата и еспресото и се отдалечи.

— Едва ли; Това кафене съвсем не разполага с необходимия капацитет за осъществяване на такова невидимо наблюдение на системата ни.

— Тогава как са го направили?

— Ами… не са го направили — отвърна тя.

— Моля…

— Това е примамка. Твърде умно… но не там е въпросът. Проблемът е в това, което се подразбира от последните наблюдения.

Сирад отпи от кафето си. После измъкна писалка от джоба си и написа пет букви върху дланта си. Показа му ги.

— Невъзможно — рече Хох. В очите му се четеше неподправен шок. Сирад разбираше, че той не може да повярва на очите си, макар да бе видял какво ли не.

— Възможно е — Сирад бавно изблиза мастилото от кожата си и изтри дланта си с една салфетка. — Факт. Сега знаеш защо те повиках. Трябва да говоря с…

— Тя няма да говори с вас — рече Хох. Има редица затруднения.

— Какво ще кажете за затрудненията, които ще възникнат, ако тя не ме приеме?

Хох се замисли за момент. В ресторанта влезе друга двойка, която се настани сравнително далеч, откъдето не можеше да чуе разговора им.

— Ще се опитам — рече той накрая. — А Мичъл? Той доколко е в течение?

— Мен ли питате? — каза Сирад. — Този кучи син, който ми извиваше ръцете за информация, която вече знаеше… който ме прие на работа заради способността ми да прелъстявам, а после ме отблъсна, когато я използвах. Човекът, който ме въведе в „Бордърс Атлантик“ като експерт под прикритие, за да ми каже по-късно, че цялата проклета компания е едно прикритие!

Тя заговори малко по-високо и разпалено, но Хох не направи нищо, за да я успокои. И без това никой не би й повярвал.

— Целият живот на Джордън Мичъл е като черна дупка, пълна с тайни. — Тя спря навреме и се опита да се овладее. — Ето защо те извиках тук. Ако искаш да откриеш къде води всичко това, трябва да започнеш от Мичъл.

— Вие трябва да сте господин Уокър — каза мъжът. Още преди да го види, Джеръми вече бе усетил присъствието му.

— Полковник Елис. За мен е чест да се запозная с вас, сър.

— Никакви „сър“ тук, синко. Освен ако не си дошъл да излизаш с дъщеря ми или да ми продадеш кон.

— Нито едното, нито другото — засмя се Джеръми. Той незабавно хареса непосредствения тексасец. — Тук съм за един скоростен тактически курс. Името ми е Джеръми.

Той подаде ръка от колата и се здрависа с полковника.

— Бък Елис — каза мъжът. — Повечето ме наричат Полковника. Отговарям почти за всичко тук. Хайде, ела. Ще те разведа наоколо.

В досието на Елис пишеше, че е метър осемдесет и пет, но той изглеждаше по-висок. Силно загорял, легендарният боец носеше измачкани панталони с цвят каки, небесносиня риза с перлени копчета и шапка с козирка, на която пишеше „Хоумстед“. Под яркожълтата кърпа около врата му се люлееха слушалки, а 45-милиметровият „Лес Беър“ от неръждаема стомана се подаваше от специалния кобур за бързо изваждане „Де Сантис“. Джеръми забеляза, че в многобройните джобове на панталона му има още много неща, включително и уред за нощно виждане. Подаваше се и дръжката на голям боен нож и върхът на някакъв друг инструмент. Явно Елис обичаше всичко да му е под ръка.

— Мога ли да взема оръжието си? — попита Джеръми. Въпросът беше съвсем очевиден, предвид оборудването на полковника.

— Както искаш. Насърчаваме школниците да носят личното си оръжие през цялото време, докато са в имението — рече Елис. — Едно от първите правила за притежаване на оръжие е отговорността.

— Добре казано — съгласи се Джеръми. — След като се регистрирам, веднага ще си го взема.

— Откъде си? — попита полковникът, без да се интересува от други подробности. Той заобиколи шевролета на Джеръми и се запъти към първата сграда по покритата с чакъл алея.

— От Вашингтон, окръг Колумбия. Живея в западната част на Вирджиния — наричат я „конската област“.

— Да, знам я добре. Прекарах доста време там през трите години, докато служих в Пентагона — рече Елис. Той леко накуцваше с десния крак. Джеръми беше чел за заслугите му и за награждаването му с „Пурпурна звезда“ и се чудеше как този човек още е в състояние да ходи. — Обичаш ли конете? Харесва ли ти да яздиш?

— Хм, никога не съм имал достатъчно време за това — призна Джеръми. — Живея там само защото обичам провинцията. Спокойно е, нали разбирате? Намерих работа в града, но не ми се живееше там.

— Разбирам — каза Елис.

Двамата мъже изкачиха двете стъпала към покритата с навес тераса. До предната стена бяха наредени дървени люлеещи се столове — по четири от двете страни на остъклената врата. Елис я отвори и въведе Джеръми в един магазин за подаръци, пълен с тениски, шапки с козирки и чаши за кафе. Във витрина до касата бе изложен впечатляващ асортимент от обикновени и спортни пистолети.

Покрай задната стена бяха подредени грижливо смазани бойни карабини и пушки — помпи с уголемени пълнители.

— Внушителен арсенал — отбеляза Джеръми. Той отиде до една витрина за кобури, кожени чантички за носене на пълнители и ръчно изработени широки колани.

— Големи играчки за големи момчета — засмя се Елис. Стените, по които нямаше оръжия, бяха покрити със снимки на мъже със сурови лица и камуфлажни облекла. Местен художник бе изрисувал и няколко плаката с вдъхновяващи пасажи от Библията. — Обичаш ли да стреляш с дълги дула?

— Харесвам всичко, което гърми — призна Джеръми. Той се наведе над една витрина с пистолети и заразглежда голям 45-калибров револвер. — Голяма красота, човече.

— Това е хоумстедско пушкало. Правят го специално за нас — каза Елис, после отиде до задната стая и се върна с няколко листа хартия. — Струва три хиляди четиристотин деветдесет и пет долара с ДДС, ако се интересуваш. В края на седмицата ще вземем кутия с амуниции и ще го пробваме.

Той остави листовете върху стъклената повърхност на витрината.

— Малко е скъпичък за моя джоб — призна Джеръми. — Но наистина е много красив.

Елис побутна формулярите към него.

— Съжалявам, но знаеш какво казват — нищо не е свършено, докато не се свърши и бумащината. Тури си подписа тук.

Елис му подаде една писалка.

— Ей! Да не се опитваш да ми вземеш работата, полковник? — чу се глас зад тях.

Джеръми се обърна към една поразително красива руса жена, наближаваща трийсетте. Изглеждаше във форма и облеклото й напомняше доста това на Елис чак до 45-калибровия револвер върху атлетичното й бедро.

— А, ето го и шефа! — каза Елис. — Джеръми Уокър, запознай се с дъщеря ми Хайди. Хайди, г-н Уокър точно се разписваше тук.

Джеръми се опита да прикрие изненадата си от силата на нейното ръкостискане и лъчезарността на усмивката й.

— Зачислила съм ви в барака Б. Ще намерите чаршафи и одеяло до леглото си. Столовата е близо до Първи полигон.

Хайди заобиколи витрината и застана до баща си. Заедно изглеждаха поразително: един корав мъж и неговото закалено и силно поколение.

— Тогава ще си взема нещата — каза Джеръми, подписвайки формулярите. — Кога започваме стрелбата?

— Събираме се в аудиторията в единайсет — каза му полковникът и посочи картата до Джеръми. — Тук ще видиш всички полигони, тренировъчни зони и приспособления. Бих искал да кажа, че всичките хиляда и четиристотин декара от нашето ранчо са отворени за школниците, с изключение на защрихованата зона. Това е моето лично пространство. Там не се ходи.

Джеръми проследи пръста на полковника до една ясно очертана зона от картата.

— Сега му е времето да се запознаеш с картата и да поразгледаш наоколо — рече полковникът. — Не забравяй да пиеш много вода и да се намажеш със слънцезащитен крем. Тексаското небе изглежда приятелско, но ще те ухапе, ако му позволиш.

— Благодаря — кимна Джеръми, хвърли последен поглед към 45-калибровия във витрината и се обърна към вратата. Беше му необходим доста самоконтрол, за да не огледа жената.

— Какво мислиш? — попита тя, след като Джеръми си тръгна. Гледаше го как слиза от верандата и изчезва зад ъгъла.

— Приятен тип — рече полковникът, после бръкна в близкото чекмедже и измъкна кафяв плик. Вътре се намираше всичко, което неговото разузнаване бе открило за Джеръми Ендрю Уокър от Бърк, Вирджиния.

— Красив негодник — кимна дъщерята. — Женен ли е?

— Не и според доклада — прочете Елис. — Но ти знаеш правилата.

— Правилата — тя въздъхна. — Вече съм голяма. Трябва да спреш да се отнасяш с мен като с фермерска щерка.

— Заеми се с документацията, скъпа — каза той, целувайки я по загорялата буза. С готовност би жертвал живота си за Хайди, но правилата, за които бе споменал сега, бяха предвидени да защищават нещо далеч по-скъпо.

Кейлъб излезе от междущатската магистрала С-95, северно от Вашингтон, при изход №27, след като беше шофирал повече от четири часа от Ню Джърси. Въпреки болката в главата, която туптеше със силата на пневматичен пистолет, той трябваше да спре още веднъж, преди да се отправи към „Хоумстед“. Баща му го бе натоварил с отговорната задача да създаде свой собствен проект „Меджидо“ и нищо на този свят не можеше да му попречи да положи основния му камък.

Кейлъб се измъкна от натоварения трафик, излезе от магистралата и обърна наляво. Продължи на изток близо два километра, по път №117, а след това надясно към една двулентова магистрала.

Сребристият му форд „Таурус“ пасваше добре на останалите коли на пътя. В крайна сметка Вашингтон беше град на чиновници, сборище на еднакви посредствени служители, възпитани от правителството да пренебрегват всичко, освен вкусния обяд и хубавите коли.

Благодаря на господ за безразличието, помисли си той. Хората в тази страна бяха загубили вярата си в бога. Бяха забравили за светостта на семейството, на родината. Родината, която значеше много повече от шанса за благополучие и богатство, който чужденците виждаха в нея. Американците бяха загубили чувството си за принадлежност — вярата, че съществува нещо, за което си заслужава да умреш. А когато загубиш вяра в голямата цел, за която си заслужава да умреш, губиш и смисъла на живота си.

Пронизващата болка в главата на Кейлъб непрекъснато му напомняше, че е все още жив. „Прегърни я — помисли си той. — Болката е само слабост, подвеждаща тялото“.

Той шофира още известно време, докато видя синьо-белите стълбове, обозначаващи границите на военновъздушната база „Ендрюс“. Тя се разпростираше на осемдесет хиляди декара, заобиколени от хаотично пръснатите предградия на столицата. Никой нямаше да го закача, ако спреше встрани до пътя. Покрай асфалта имаше само дървета. Охраната беше съсредоточила вниманието си върху самото летище, защищавайки много важната инфраструктурна зона, короната на американския въздушен транспорт: Президентската авиотранспортна група.

Еър форс Уан. Пазителят. Самолетът на Съдбовния ден. Самолетите, използвани да превозват президента над петте континента, се смятаха за едни от най-сигурните летателни апарати в света.

„Използвай тежестта на противника срещу самия него — припомни си Кейлъб, като не позволяваше болката да го разсейва. — Съсредоточи се върху мисията“.

Той спря колата си покрай натоварения двулентов път между предградията, включи аварийните светлини и отвори предния капак.

Повреда в колата беше най-идеалното прикритие, което познаваше. Вече никой не спираше заради загазили шофьори край пътя. Поне не и в тази част на страната. Обикновено гледаха в обратната посока и се правеха, че не са го видели, за да не се чувстват виновни. Завираха носове във „Вашингтон Пост“, в булевардни романи или преглеждаха служебни материали — всичко, което можеше да отвлече вниманието им от неволите на другите.

Кейлъб излезе от колата, отиде отпред, вдигна капака и се наведе, преструвайки се, че проверява нещо в двигателя.

Каква ирония — най-добрият начин да се скриеш беше да се изправиш и да махаш на хората, за да те забележат.

След няколко минути Кейлъб отиде и отвори багажника. Извади една тежка торба и я пусна в отводнителната канавка до пътя. Наблюдаваше минаващите шофьори, за да забележи поне един, който се взира в омотаната му с бинтове глава. Но всички гледаха право пред себе си, по-скоро с твърдото намерение да отминат мълниеносно спрялата колата, отколкото да помогнат на човек, който изглежда като избягал от „Бърза помощ“.

Когато събра достатъчно сили, Кейлъб нарами торбата и, без да обръща внимание на минаващите превозни средства, се спусна по лекия склон между дърветата.

11.

Четвъртък, 17 февруари

17:18 по Гринуич

Овалния кабинет, Белия дом

— Какво става, за бога? — попита вицепрезидентът, минавайки като вихър покрай двама униформени морски пехотинци и нахлувайки в Овалния кабинет.

Венабъл стоеше изправен зад катедрата си, обхванал я с две ръце. Изглеждаше притеснен, кожата му беше бледа и влажна като на наркоман, очакващ следващата доза.

— Седемнайсет килограма… Почти четирийсет фунта радиоактивни материали — отвърна Хавлок. Той се бе облегнал на едно бояджийско скеле, оставено от работниците.

— От Луисвилския университет, така ли? — беше чула новините по радиото, докато пътуваше насам.

— Главно изследователски изотопи — обясни Олрид. Той, Вик и Чейз се бяха пръснали на различни места из Овалния кабинет, сякаш липсата на бюро бе премахнала гравитационната сила на президента. — Цезий, иридий, все гама излъчващи материали, които са между най-опасните.

— Обяснете ми го отново — рече Венабъл и вдигна лявата си ръка, като че ли искаше да дирижира някаква информационна симфония.

— Радиологичните материали се разделят на три основни категории — продължи Олрид. — Алфа, бета и гама излъчватели. Естествената имунна система на човека може да се справя добре с алфа и бета-частиците, но не и с гама-частиците. Моите хора ми обясниха, че всеки заинтересуван от изработване на УРР би искал…

— УРР ли? — прекъсна го президентът. — Казах ви, че не искам никакви съкращения.

— Устройство за разпръскване на радиация — намеси се Хавлок. Останалите кимнаха, като че ли знаеха за какво става дума.

— Така нареченият „мръсен снаряд“ — дообясни Олрид. — Ние винаги сме се страхували да не би лошите момчета да се доберат до ядрените оръжия, но всъщност знаем, че е най-вероятно да използват УРР. То е много по-евтино, лесно за конструиране, леснопреносимо и не подлежи на проследяване.

— И, слава богу, не чак толкова смъртоносно — рече Бийчъм. Тя си съблече палтото и го хвърли на дивана. — Говорим за конвенционален експлозив, опакован в радиоактивен прах, Дейвид, който може да бъде всякакъв — изотопи, използвани за производството на различни уреди, медицински импланти или отпадъци от ядрените електроцентрали.

— Идеята е да се предизвика взрив, който да разпръсне радиоактивния материал в околната среда — добави Олрид. — Според специалистите по телевизионните новини, след такъв взрив околната среда ще бъде облъчена и непригодна за хиляди години напред, но това не е вярно. Повечето от изотопите имат къс период на разпад и слизат до безобидни равнища в рамките на няколко дни… и дори на часове.

На лицето на Венабъл се появи израз на леко облекчение.

— Тогава защо медиите не споменават това? — попита той.

— Търговия със страха — отвърна Хавлок. — Така си повдигат рейтинга?

— И за какво тогава става дума? — попита президентът. — Първоначалният взрив ли е най-големият проблем.

— Така е от гледна точка на кризисната схема — рече Бийчъм. — Но не това е най-важното в случая.

Президентът отново вдигна ръка. Искаше да разбере за какво все пак ставаше дума.

— Паниката — изсумтя шефът на кабинета. Другите разбираха от схеми за реакции при криза, а тя разбираше от политика. — Споменавате думата „ядрени“, и хората се побъркват. Това е центърът в новинарските програми; нещата отдавна са надхвърлили разумните мащаби. Джо Сикс-пак23 не знае каква е разликата между радиационен емитер и кока-кола, но ще ореве целия свят, ако някоя муцуна от новините спомене за „мръсна бомба“.

— Тероризмът търси дестабилизация чрез всяване на страх — съгласи се и Бийчъм. — Не ги наричаме „бомбаджии“, а „терористи“. Психологическият ефект от един сполучлив взрив ще засенчи всички предишни акции. Независимо дали пораженията ще са големи.

Венабъл тръгна към вратата, водеща към Западното крило, но се обърна, като че ли беше решил все пак да остане.

— Но ако са откраднали седемнайсет килограма химикали за какво можем да говорим — за няколко различни бомби или за една голяма? — попита той.

— При предишните две атаки удариха няколко различни обекта — припомни на всички Олрид. — Трябва да предположим, че в бъдеще ще използват същата тактика.

През последвалата минута никой не се обади. После отново заговори Олрид:

— Бих искал да уточня, че правенето на подобни неща все пак не е толкова лесно. Концепцията за УРР е като книжен тигър. Никой не е пробвал такъв вид бомби, защото те нямат военно приложение, а цивилните не биха искали да се занимават с почистване след подобни пробни експлозии.

— И какво му е трудното? — озъби му се Венабъл. — Току-що ми казахте, че само трябва да се увие някакъв радиоактивен отпадък около пръчка динамит и да се взриви. Толкова ли е трудно?

— Всъщност е доста трудно — обади се Бийчъм. Тя беше чела материали по въпроса заради едно обсъждане в комисията след събитията от 11 септември. — Количеството експлозив трябва да бъде много внимателно изчислено. Когато е повече, радиоактивният материал ще бъде толкова силно разпръснат, че няма да представлява никаква заплаха. Ако пък е твърде малко, ще бъде замърсена само ограничена зона, която лесно ще бъде прочистена от екипите за борба с химическите и радиоактивни замърсявания. И, както вече отбеляза господин Олрид, за това няма реални данни; задниците, които ще ги майсторят, бая ще се поизпотят.

— Къде ли ще ударят? — попита президентът. Сега той обикаляше в кръг и на бледото му чело блестяха капчици пот. Беше разхлабил връзката си и свалил сакото си, оставайки по измачкана, прилепнала към изпотеното му тяло риза.

— Трябва да предположим, че ще са важни цели — обади се за първи път Вик. Опитваше се да не забелязва колко зле е обръснат президентът. Косми от гъстите черни бакенбарди пълзяха по хлътналите му бузи. — Ню Йорк, Лос Анджелис… някъде по вътрешния пояс.

— Те искат така да мислим! — Венабъл спря обиколките си, сякаш съзря духа на някой бивш президент. — Знаят, че ни е известно за кражбата. Знаят, че правим всичко възможно, за да предотвратим нова атака. Ние знаем, че те знаят, че ние знаем, но ние не знаем каквото още не знаем и това е…

Венабъл се обърка в заплетените си разсъждения и съвсем изпусна нишката на мисълта си. Седна пред готическия на вид хармониум и започна да си играе с клавишите, удряйки ги подред. Бийчъм поклати глава, молейки се той да не превърти.

— Трябва да сме по-находчиви в мисленето си — предложи тя.

— Правилно — съгласи се Венабъл. — Трябва да огледаме отново вътрешността на страната и местата, където удариха първия път. Може би ще ударят отново там… Канзас Сити, Ню Орлиънс…

— Г-н президент — опита се да го прекъсне началникът на кабинета.

— Чатануга, Оуджей, Портланд… не разбирате ли? Те просто искат да ни накарат да мислим…

— Дейвид! — обади се с по-висок глас Андреа Чейз, разбирайки какво ги грози, ако той започнеше да говори несвързано. — Трябва да предположим, че вие сте следващата цел. Което значи, че трябва да обсъдим възможностите за евакуация.

Дейвид Рей Венабъл, четиридесет и четвъртият президент на Съединените щати, кимна така леко, като че ли думите й не тежаха повече от тези на иконом, съобщаващ, че вечерята е готова. Изглеждаше отнесен и тъжен от ужасяващия развой на нещата.

— Да, разбира се. Ще го обмислим.

Той се обърна изцяло към хармониума и включи тока. Старата електрическа помпа, монтирана отдолу, започна тихо да шуми.

— Благодаря ви. Това е всичко засега.

Бийчъм за момент си помисли да помоли останалите да излязат, за да си поговори с лидера на свободния свят, но промени решението си.

„По-добре да разговарям с членовете на кабинета поотделно — помисли си тя. — Трябва да се направи нещо за президента, преди е дошъл следващият удар“.

Бийчъм последва началника на кабинета, която също беше напрегната.

— Може ли за момент? — попита Бийчъм.

Най-близките съветници на президента спряха, за да чуят за какво става дума. Зад тях долетя добре изпълняваната мелодия на „Всички божи твари“. Дейвид Венабъл започна да пее.

— Готови отдясно, готови отляво, всички на огневата линия готови!

Джеръми се обърна и се огледа за своята стандартна заоблена мишена, каквато се използваше и във ФБР. Бе стрелял по такива мишени буквално стотици пъти. Картонената цел бегло приличаше на човешки торс с глава и в момента беше обърната на деветдесет градуса, с ръба си към него.

ЩРАК.

Механичната система на огневата линия заработи и започна да „обръща“ мишената към стрелящия.

Спокойният е по-бърз.

Джеръми измъкна пистолета си и дланта на дясната му ръка здраво обхвана дръжката. Пръстите се долепиха до гуменото покритие и десният му показалец меко обхвана добре смазания спусък.

Балансирай хватката към външната страна на дланта.

Ръцете му се съединиха точно пред гръдната му кост и се покриха една друга; палците се сключиха и се насочиха към заплахата.

Съсредоточи се в гледката пред себе си и натисни спусъка, без да го разклащаш.

Мерникът се наведе и изравни успоредно със земята, докато той придвижваше тежкото стоманено оръжие напред. Държеше лактите си леко свити, бе пренесъл теглото си напред върху пръстите на краката и внимаваше коленете му да са разтворени на ширината на гърдите. Раменете леко отпуснати, и двете очи отворени.

Подготвяй идеално всеки изстрел, преди да натиснеш спусъка. Не можеш да го върнеш обратно. И не се плаши да гледаш.

Гледаше как металният спусък се дръпна назад и после се върна обратно. Видя изскочилия дим и блясъка от дулото. Усети ритането на оръжието и мярна елегантната дъга на изстреляната гилза, докато той продължаваше да стреля по мишената. Наблюдаваше всичко в някакъв забавен каданс, като че ли режисиран от братя Уачовски24. Само трябваше да се появят Нео и агент Смит25 и картината щеше да е пълна.

Продължавай, като се стараеш да виждаш ясно пред себе си. Три изстрела… четири…

Джеръми задържа оръжието си към мишената за още два допълнителни изстрела, след това го наведе и го приближи към гърдите си в позиция, която стрелците наричаха „готов за стрелба пищов“. Всичко като че ли започна да се превърта в обратен ред пред очите му, като при видеото, което в ООЗ обикновено използваха, за да се открият допуснатите при стрелбата грешки.

Той така и не разбра кога точно това се превърна за него във втора природа. Курсовете по бойна стрелба изискваха свободно съзнание, но усвоеното в Школата за нови оператори — ШНО, очевидно се беше забило по-дълбоко в паметта му.

— Проклятие, синко, ти като че ли си вършил това и преди!

Джеръми се обърна към заобиколилите го мъже. Този, който бе непосредствено до него, изглеждаше силно впечатлен. Полковникът беше някъде зад тях, но Джеръми не си направи труда да види реакцията му.

— Опитваш се да ме впечатлиш, или какво?

Джеръми бе изстрелял четири куршума за по-малко от три секунди и следите по мишената се сливаха в една-единствена дупка с неравни краища.

— Практика — каза Джеръми, обръщайки се към един жилест латиноамериканец, от чиято долна устна се подаваше огромна топка тютюн за дъвчене „Скол“. Ментовият аромат ясно се усещаше в сухия пустинен въздух. — Всичко опира до това, нали?

— Е, предполагам — рече мъжът. Говореше с едва доловим акцент. — Но как така и аз се упражнявам през цялото време, а мишената ми все така си прилича на лайно?

Джеръми не отговори. На огневата линия не се правеха фалшиви комплименти.

— Линията е студена! — викна един от инструкторите.

Бяха стреляли близо четиридесет и пет минути под такова силно слънце, каквото Джеръми дори не си бе и представял. Както беше казал полковникът, то изглеждаше дружелюбно, но можеше направо да повали човек.

„Линията“, както я наричаха, представляваше равно пространство, насипано с чакъл, завършващо с триметров земен насип. Мишените се местеха с помощта на механично задвижван кабел, простиращ се на около двайсетина метра. След съответната команда школниците можеха да се обръщат, да бягат, да се търкалят или да пълзят по посока на мишените, както ида стрелят в тях от разстояние, но не по-малко от петдесет метра.

Трима инструктори стояха непосредствено зад школниците, докато те се упражняваха, а полковникът беше малко по-назад и спокойно наблюдаваше заниманията на открито.

За скоростния тактически или така наречения „ударен“ курс се бяха записали общо деветима стрелци — всичките мъже. Доколкото можеше да се съди по облеклото им, Джеръми беше единственият цивилен.

— Хуан Емануел Ксавиер Субеалдеа — представи се мъжът с „лайняната“ мишена. — Всички ме наричат Пушкалото, защото съм брийчър26. Или заради стрелбата ми, а? — Той спря да зарежда пълнителите си, за да се ръкуват. — Познаваме ли се? Изглеждаш ми познат отнякъде.

Страхотно, помисли си Джеръми.

— Едва ли — каза той. — Само, при условие че харесваш Шекспир. Работех за една пътуваща театрална трупа извън Вашингтон.

Джеръми последва останалите школници и отиде да издърпа мишената си, а Пушкалото го следваше по петите.

— Сигурен ли си, че не те познавам? — запита мъжът. Той изплю малко сдъвкан тютюн върху един пълзящ наблизо скорпион. — Работя от години в разузнаването и съм голям физиономист.

— Съжалявам — Джеръми се наведе до едно сандъче с амуниции 45 калибър и напълни джобовете си с патрони за следващия тур по стрелкови упражнения.

— О, майната му, сега се… — отново започна мъжът.

Джеръми усети как по гърба му пропълзява тръпка.

— Виж, съжалявам, човече — каза Пушкалото, като се увери, че никой не ги слуша. — Надявам се, че не съм те уплашил, но както ти казах, не забравям лица.

Джеръми не знаеше как този човек го е разпознал, но по всичко личеше, че всеки момент ще разбере.

— Ти трябва да си ПП27, нали?

— ПП ли? — Джеръми изглеждаше озадачен. — Какво означава това?

Пушкалото се засмя многозначително.

— Нищо няма да раздрънкам. Преди няколко месеца се върнах от Националната академия в Куонтико. Един от нашите инструктори беше от ООЗ и ни разведе из сградата им. Там видях твоя снимка на стената. Говореха, че си оправил някаква страхотна бъркотия в Пуерто Рико и те били наградили с медал за заслуги.

Двамата мъже вървяха известно време мълчаливо.

— Съжалявам, че повдигнах тази тема — каза Пушкалото. — Просто разбрах, че си голяма работа, и исках да ти кажа, че те уважавам.

Джеръми почувства как от стомаха му се надига буца и засяда в гърлото му. Това беше задача под прикритие от Група II, при която не се предвиждаше подкрепа. Беше операция от изключително значение в национален мащаб — мисия, която можеше да има и много тежки, дори фатални последствия. Беше се появил тук преди по-малко от три часа и вече беше разкрит.

— Наистина човече — увери го Пушкалото. — Толкова по тоя въпрос. Мъжката.

Джеръми извади пистолета и пъхна новия пълнител. Не знаеше дали лекото щракване внася допълнителен смисъл на това, което щеше да каже.

— Казвам се Уокър — рече той. — И както ти казах, съм фен на Барда28, нищо друго.

— Мамо, татко още ли ни обича? — попита Кристофър. Малкото момче се бе свило в скута на майка си на дивана във всекидневната. Шина от светлозелено фибростъкло обхващаше ръката му от кокалчетата на пръстите до рамото.

— Разбира се, че ни обича — увери го Каролайн. — Татко те обича повече от всичко на земята, на луната и на звездите, взети заедно. Нали винаги така ти е казвал?

— Така е — рече средното от трите деца, — но защо му трябва да обича луната и слънцето, и звездите?

Каролайн се замисли. Момчето имаше право.

— Само така се казва — рече тя. — Това е същото, както когато разпериш широко ръце и ми кажеш, че ме обичаш толкова много.

И тя му показа.

— Да, ама това е друго — настояваше Кристофър. — Това е много повече от слънцето и звездите, и луната. И много повече от целия свят.

Смълчаха се, опитвайки се да обмислят тази твърде сложна материя.

— Боли ли те ръчичката, мило? — попита накрая Каролайн. Беше го взела при себе си, защото той не можеше да заспи. Сега двамата седяха в притихналата къща, докато другите две деца спяха.

— А-а, не толкова много — отвърна Кристофър. Баща му може да не беше особено добър в обясненията на любовта, но им беше внушил силна антипатия към сълзите. — Татко би се гордял с мен, нали?

— И то много — Каролайн погали немирната коса на сина си и се замисли за съпруга си — какви ли опасности го дебнеха, дали всичко беше наред, в коя държава беше изчезнал.

Убих човек, спомни си тя какво й бе съобщил след мисията в Пуерто Рико. Каролайн нямаше представа защо се бе сетила за това точно сега, докато утешавате неспокойния им син. Дори тогава тези думи бяха прозвучали някак странно, особено като се имаше предвид, че Джеръми винаги й бе изглеждал миролюбив, мил човек.

Преди ООЗ.

Промени го отрядът. Бавно, но сигурно. Както растящата брада променя лицето на мъжа. Започна се от Школата за нови оператори — всички тези безкрайни дни, след които си идваше изтощен и с глава, пълна с предстоящите задачи, които не му позволяваха да се отпусне и да си побъбрят. После той събра екипа и замина за Пуерто Рико.

Последваха кошмарите и гневът, припомни си тя. Сега Джеръми като че ли изпитваше само това чувство. Животът с него бе като разходка из минно поле. Никога не знаеш кога една погрешна стъпка ще взриви целия ден.

— Мислиш ли, че татко е супергерой? — прекъсна мислите й Кристофър.

— Не знам. Ти какво мислиш? — Каролайн го целуна по главата. Джеръми имаше забележителни способности; тя не се съмняваше в това. Само ако можеше да се научи да цени и красотата на заобикалящия го свят.

— Аз мисля, че той е точно такъв — обади се отново Кристофър. — Той изчезва, когато някой е в беда. Има пистолет и арестува лошите хора.

— Тук си прав — рече майка му.

— И никога не ни казва нищо за мисиите си. Е, почти нищо. И ни носи подаръци, защото сме деца и мисли, че нищо не знаем.

— Може би — рече Каролайн, — но това значи, че и ти си един малък супергерой, нали? Смяташ ли, че имаш необикновени сили?

Това изискваше малко размисъл.

— Ами не-е — каза той накрая. — Супергероите не си чупят ръцете.

Каролайн се усмихна на подаръците, който й бе направил Джеръми: три чудесни деца, хубав дом. Може би животът нямаше особен смисъл в моменти като този, но имаше ли идеален живот? Джеръми нямаше да остане вечно в ООЗ. Един ден щеше да се завърне окончателно у дома и супергероят от ФБР щеше сам да обясни на децата колко ги обича.

Сирад се върна в офиса освежена, макар и не особено подготвена да се изправи срещу надвисналото предизвикателство.

Ако казаното от „Не мога да топя в манджата“ беше истина, то тогава хората, опитващи се да проникнат в най-големите тайни на „Бордърс Атлантик“, представляваха голям проблем. Разправиите с физиците и математиците от криптографската секция на „Куантис“ бяха достатъчно трудни. Заниманията с объркващата сложност на онези сили, които стояха зад проникването, направо й изкарваха ангелите.

— Къде се загуби? — попита Хамид. Той влезе в офиса й, без да чука, и се просна в едно кресло. — Онзи факир от „Заешката дупка“, Рави, обърна целия град, за да те търси.

— Какво искаше? — попита Сирад, като насочи дистанционното към екраните пред себе си и започна да прескача по новинарските канали.

— Не ще да каже. Твърди, че е само за твоите очи.

Сирад захвърли дистанционното на бюрото си и се вгледа в екраните, които бълваха репортажи за самолетните катастрофи и разрушените от взривове сгради. В горния ляв ъгъл на всеки от екраните се четеше: ОПАСНОСТ ОТ ТЕРОРИСТИЧНА ЗАПЛАХА. КОД „ОРАНЖЕВО“. Постоянно изписваният текст в долния край пък съобщаваше мнението на световната общественост, реакциите на Белия дом, както и растящия брой на убитите. Другата част от екрана — извън надписите — се разделяше в повечето случаи на две — между „експертите“ и водещия новините.

— Това е проклет цирк — рече Сирад. — Изцяло нов психологически феномен, при който телевизионните мрежи омайват зрителите си с някакъв змийски рефлекс, основан на страха. Само в Америка можем да заменим драмата с реалността в забавленията и реалността с драма в новините. Напълно побъркана работа.

Хамид не виждаше смисъл да я окуражава. Лично той предпочиташе Си Ен Би Си.

— Какво друго знаеш за „Мозъчната лаборатория“? — попита Сирад, сменяйки темата.

— Само това, което са ми разказвали. Никога не съм бил там.

— Рави иска да изпратим там нашия малък екип и да работим в изолация, докато не разрешим проблема.

— Защо? — запита Хамид. — Мозъчната лаборатория се намира на един час път извън града, край един увеселителен център. На седемнайсетия етаж вече имат достъп до техните основни компютърни устройства и софтуера им.

— Мисля, че е изплашен — рече Сирад. Тя се загледа през бюрото към бившия си любовник. Бе минала почти година, откакто за последен път се бяха отдавали на плътски удоволствия. Поради някаква причина това й се стори много отдавна.

— Изплашен от какво? „Заешката дупка“ е добре защитена — дори се смята за непроницаема.

— Наистина ли ме обичаш, Хамид? — попита Сирад, като неочаквано промени темата отново. Не искаше Хамид да узнае истината за „Куантис“. Не и сега.

— Все още те обичам — каза той, без да може да скрие мъката в очите си.

— Съжалявам, знаеш ли — каза му Сирад. — Не мислех, че ще се осмеля да ти го кажа.

— Ако наистина съжаляваш, защо така и не ми обясни? — попита Хамид. — Защо ся тръгна, без дори да си кажем „сбогом“? — Той само се опитваше да научи причината.

— Не е лесно за обяснение. — Тя се обърна отново към телевизионните екрани. Миналото не беше нещо, към което обичаше да се връща.

— Никога не си се доверявала някому, нали? Някога не си вярвала, че някой би направил нещо за теб просто така, защото те обича?

— Значи Рави иска да ме види, така ли? И кога?

— Не ти харесва да те нараняват, нали? — попита Хамид. — Постъпваш коравосърдечно, но не обичаш болката.

— Съжалявам за това, което се случи между нас — повтори тя. — Грешката не беше твоя.

— Съжаляваш, че се е случило или че е приключило? — Хамид говореше тихо, като любовник, който все още се надява.

— Съжалявам… — промърмори тя, — но не знам разликата.

Вечерята се забави доста за повечето от школниците. Полковник Елис винаги се стараеше да не лепнат на „Хоумстед“ прозвището „ранчо за летни развлечения“ и юркаше здраво подопечните си. Точно както го беше правил и в Специалните сили. Когато към седем часа звънецът за вечеря най-после удари, повечето от новопостъпилите не искаха нищо друго, освен дебела пържола и всичките течности, които можеха да погълнат.

— Не ни беше казал, че си такова чудо — рече Хайди, поставяйки подноса си до този на Джеръми върху скованата от груби кедрови трупи маса. Инструкторите се хранеха заедно с школниците, същото важеше и за полковника и семейството му.

— От брошурата разбрах, че това е курс за напреднали — каза Джеръми. Той се премести малко наляво, за да й направи място. — Предполагах, че всички тук ще стрелят добре.

Елис го наблюдаваше от другия край на помещението, но Джеръми се правеше, че не забелязва.

— Но те не могат да стрелят като теб — усмихна се Хайди. — Би ли ми подал черния пипер, моля?

Джеръми й подаде прибора с подправките. Хранеха се от подноси, но масите бяха наредени по съвсем домашен начин. Трапезарията беше под един навес и студеният вечерен бриз започна да повдига покривките.

— Оппа! — Тя се пресегна, за да попречи на хартиените салфетки да полетят. — Пустият му тексаски вятър, никога не спира. Идвал ли си и друг път по тия места, Джеръми Уокър?

Той се усмихна на начина, по който тя произнасяше името му. Думите като че ли се търкаляха по долната й устна като малки капчици, целите влажни и блестящи.

— Идвал съм няколко пъти по работа в Далас — отвърна кратко той. Усещаше погледа на полковника върху себе си и се насили да се съсредоточи над говеждата си пържола и боба.

— Надявам се, че те притеснява полковникът, а не моята компания — каза тя. — Знам, че те гледа доста тежко, но това е защото е баща. Той не знае нищо за вкусовете на момичетата към мъжете и се съмнявам дали някога през живота си е обръщал внимание на хубав мъжки задник.

Джеръми за малко не се задави. Хайди също се засмя, удряйки го с коляно под масата. Нейният хумор бе така свободен, както и просторите около тях.

— Още първата вечер ли искаш да ме изритат оттук? — попита я той. Някои от другите мъже започнаха да ги заглеждат. Хайди изпъкваше над всички, дори и само заради поразителната си естествена хубост.

— Е добре, ще те оставя да си оползотвориш парите, преди да направя нещо наистина глупаво — тя започваше открито да флиртува. Парфюмът, ухаещ на люляк и мед, се смесваше странно с миризмата от смазката за „Хоупс №9“ и аромата от скарата. Сухият вятър вееше над масите, пълнейки ноздрите на Джеръми с опияняващ дъх. — Не си женен, нали?

Джеръми поклати глава. Думата „не“ заседна в устата му.

— Приятелка?

— За малко да си помисля, че ме сваляш — на свой ред започна да флиртува той. Пържолата беше вкусна. Кожата му блестеше от прекарания ден на открито. Почувства се щастлив за първи път от дълго време насам.

— Нищо не остава скрито за теб, нали, Ромео? — Тя набоде малко парче зелен боб и го поднесе към хубавите си устни. Джеръми се постара да не я зяпа.

— Полковникът не е възпитал децата си в скромност — каза тя, след като преглътна. — Мислех, че ще ми е нужна една седмица, за да изпробвам магията си върху теб, но ти си почти готов още от първия ден. Ако почнеш да ми говориш ония глупости, каквито ги бъбрят пред благовъзпитани девойки, тежко ти.

Джеръми се разсмя искрено. Изминалите няколко седмици го бяха превърнали в стегнат възел от притеснения, опасения и страхове. Между обстановката у дома и предстоящата мисия се бе чувствал като в един от онези сънища, когато се опитваш да продължиш, но не можеш да помръднеш краката си.

— В този момент би трябвало да стана, да очистя с пищова всички момчета, които са те зяпнали, да те метна на коня си и да яздим до залеза, нали? — пошегува се той. Все пак Джеръми Уокър беше ерген? Трябваше да поддържа прикритието.

Хайди погледна часовника си.

— Е, слънцето почти залезе, а аз не яздя на гърба на ничий кон — говореше съвсем сериозно. — Но разполагам с няколко часа преди лягане. Ако знаеш за жените поне половината от това, което знаеш за стрелбата, смятам, че трябва да се освободиш от естествената си вдървеност и да се размърдаш.

12.

Петък, 18 февруари

01:00 по Гринуич

Официалния кабинет на вицепрезидента, правителствена сграда „Айзенхауер“

— По дяволите, Елизабет, знаеш ли какво говориш? Това е направо държавна измяна.

Вицепрезидентът седеше с тържествено скръстени на гърдите ръце. Командващият Обединените военни щабове, съветникът по националната сигурност, президентският началник-кабинет и министърът на правосъдието седяха скупчени в единия край на масивната заседателна маса в кабинета, специално предназначен за официални изявления и правене на снимки.

— Знам много добре какво казвам — спокойно отвърна тя на министъра на правосъдието Ендрю Хелиър. — И въобще не става дума за това. Просто посочвам, че президентът на Съединените щати показва поведение, което може да се превърне в уязвим пункт за националната сигурност на страната, особено ако очакваме нови терористични атаки. Като защитници на утвърдените от Конституцията правила на управление, ние сме полагали клетва да обсъждаме всякакви опасности.

— Включително и метеж ли? — попита Хавлок. — Не се замесвам в това.

— Не смятам за уместно да разговаряме за това — съгласи се и Андреа Чейз.

— Аз пък смятам — каза единственият униформен член на това загадъчно съвещание. Командващият Обединените военни щабове беше генерал от морските сили на име Ошински, който никога не бе избягвал конфликтите. — Всъщност искам да припомня на всички, че човекът, който в момента свири химни в Овалния кабинет, има пълната власт да пусне в действие най-могъщите въоръжени сили в историята на света. Аз, като стар войник, съм разтревожен от това, което преди малко видях в президентския кабинет.

Началникът на кабинета на президента отвърна:

— За бога, той просто е уморен. Наистина ли говорите сериозно за прилагането на някаква архаична поправка от Конституцията и за промяна на командната верига, защото Дейвид Венабъл има нужда да подремне? По дяволите!

— Три нощи без никакъв сън — възрази Бийчъм. — Той вече не помни какво си му казала преди минута.

— Бихте ли му позволили да се яви пред телевизията в това състояние, Андреа? — попита генерал Ошински. — Искате ли народът на Америка или в конкретния случай хората от цял свят да го видят в подобно състояние?

За момент настъпи тишина. Очите на присъстващите шареха из превъзходно обзаведената зала. Първоначално построена за флотския департамент, залата бе ремонтирана през 60-те години на миналия век и сега служеше за тържествен декор на важни срещи и пресконференции. Богати орнаментални украси и морски сцени покриваха стените. Подовото покритие бе изработено от махагон, бяла бреза и черешово дърво. Големи камини от белгийски черен мрамор, украсени с позлата, бяха монтирани на северната и южната стена.

— Разговорът, който водим тук, не е никак лесен — съгласи се Бийчъм. — Напълно съзнавам това. Но някой да е казал, че ще бъде лесен? Натоварени сме с грижата за двеста и осемдесет милиона граждани и сме атакувани от врагове, които дори не можем да видим. Не се правя на Александър Хейг29. Просто се опитвам да върша това, което историята чака от нас.

Първоначално никой не реагира. Бийчъм се бе загледала в бюста на Христофор Колумб, реквизиран от един испански крайцер след битката за Сантяго през 1898 г. Бронзовата фигура, на свой ред, я гледаше със същата непреклонност, която личеше и в очите на Хавлок и Чейз.

— Ами лекарят на Белия дом? — попита Ошински след известно време. — Може би той трябва да предпише някакво успокоително — нещо, което да осигури почивката, от която се нуждае Дейвид.

— Добра идея — рече Хавлок. — Дейвид е изваден от равновесие заради случилото се напоследък. Той заема този пост само от три скапани седмици. Кой може да го вини, че се опитва да се занимава с всичко?

— Не става въпрос за обвинения, а за отговорност — посочи Бийчъм. — Но иначе генералът предложи превъзходна идея.

— Какво казва Конституцията за това? — попита военният. За него винаги най-силният аргумент бе все още пръстът върху спусъка. — Трябва да си припомним, че всяко силно успокоително средство може да го направи неефикасен като главнокомандващ. Елизабет, усещате ли накъде вее вятърът, така да се каже?

Министърът на правосъдието Хелиър се обърна към вицепрезидента и тя издърпа копие от Конституцията от чантата си. Разбира се, бе разгледала добре какво пише по този въпрос, но предпочиташе да прочете текста, за да подсили ефекта.

— Двайсет и пета поправка, четвърти параграф: „Ако вицепрезидентът и мнозинството висши служители от министерствата или от Конгреса могат по законен път да предадат на председателя на Сената и на говорителя на Камарата на представителите писмена декларация, че президентът е неспособен да изпълнява задълженията, с които е натоварен, то вицепрезидентът незабавно може да поеме властта и задълженията в кабинета като действащ президент“.

Тя огледа присъстващите.

— Трябва да предадем това в писмен вид, така ли? — попита Хавлок.

— Не е толкова просто, нали? — министърът на правосъдието огледа всички подред. — Това е едно крайно действие. Не знам такъв прецедент.

— Но то ще бледнее в сравнение с това, което би могло да се случи, ако не го сторим — каза Бийчъм. — Никой в тази зала няма да загуби политически толкова, колкото самата аз. Можем да си го кажем открито. Дори само това обсъждане би могло да ми струва най-късото вицепрезидентство в историята и вие всички знаете това. И все пак поемам риска, защото не искам утре да обяснявам на американския народ, че сме оставили един човек с все по-разклащаща се психика да свири църковна музика, защото не сме искали да засегнем чувствата му.

— Това ще се разчуе — каза Чейз.

— Така е, трябва да допуснем такава възможност — каза Бийчъм. — Освен ако…

— Освен ако не кажем на Конгреса — настояваше на своето Андреа Чейз. — Искам да кажа, нали всички президенти спят? Кой би узнал дали го правят с малка фармацевтична помощ?

— Не съм сигурен дали искам да слушам подобно нещо — обади се министърът на правосъдието. — Обсъждаме дали да дрогираме президента на Съединените щати! Като висш представител на закона, искам да ви предупредя, че това е много…

— Според Конституцията, ако отидем в Конгреса с вот на недоверие към президента, след това той ще трябва писмено да аргументира, че отново заслужава поста си — отбеляза Бийчъм. — Някой готов ли е да обясни това на президента, когато той се събуди?

За първи път около масата се появиха смутени усмивки.

— Мисля, че дължим това на Дейвид — каза генералът. — Искам да кажа, че ние му давахме кафе, за да стои буден. Защо не доведем лекаря на Белия дом, за да му капне нещо, което ще му помогне да заспи? Ще се събуди утре вечер нов човек и никой няма да е по-мъдър от него.

— Става въпрос за цели двайсет и четири часа — напомни им Чейз. — Ами радиоактивните материали, които наскоро бяха задигнати? Вече бяхме изправени пред две атаки и…

— Какво друго можем да сторим? — попита Ошински. — Да чакаме, докато някой наистина ги употреби? Не ми се мисли как ще реагира президентът на това след още една безсънна нощ.

Бийчъм се изправи. Никога не се бе плашила от тежки разговори.

— Мисля, че нямаме избор — съобщи тя. — Настоящото психическо състояние на президента представлява ясна и непосредствена заплаха за сигурността на тази страна. Ако не предприемете действие, за да ме спрете, възнамерявам незабавно да говоря с доктор Хернандес.

Никой не възрази.

— Генерале, искам да съм сигурна, че това няма да стигне до Пентагона — продължи тя. — Андреа, вие отговаряте за персонала. Както е предвидено, ще проведем срещата с пресата, но ще отложим пресконференцията в два часа поради съображения за сигурност… Пусни слуха, че готвим нещо позитивно. Хелиър, имаме нужда от вас — говорете с вашия съвет, разбира се, дискретно — за да сме сигурни, че няма да имаме никакъв законов проблем. Аз ще поема политическата тежест, но вече съм се разминавала със затвора и това никак не ми хареса.

Отново никой не се обади.

— Двайсет и четири часа — каза Ошински. — Ще трябва да го откъснем от работата му за двайсет и четири часа.

— Само един ден — промърмори Хавлок. Решимостта на Бийчъм беше възвърнала оптимизма му. — Какво толкова лошо би могло да се случи за това време?

Джими Брийдлав седеше пред един компютърен терминал в средата на идеално кръгъл бункер с площ над две хиляди квадратни метра. Заобикаляше го разграфена на квадрати видеокарта, дълга около петдесет метра и висока четири метра, която непрестанно бълваше информация. От мястото си в Калифорнийския независим системен оператор, наречен накратко Кал-НСО, към Контролния център „Фолсъм“ той беше в състояние да наблюдава всеки електрон, движещ се по западната енергийна система на Съединените щати.

— Ей, Бо, имаме сигнал за критично натоварване в Санта Барбара — викна той на един от колегите си. Това беше рутинно състояние, обичайно за всяка от четирите хиляди точки, обозначаващи големи селища. Операторите бяха свикнали и не го приемаха като сигнал за сериозна тревога.

— Може би Опра Уинфри30 е включила машината си за сладки приказки — провикна се Бо. Няколко души в залата се изсмяха.

— „Пийпълс Мегъзин“ твърди, че отново е почнала диета. Може би е включила машинката за ходене!

Брийдлав се засмя заедно с другите. Той наистина харесваше работата си като главен инженер във Фолсъмския контролен център. Смяташе се за неделима част от енергийната мрежа, доставяща всяка година 200 милиарда киловатчаса на повече от 30 милиона калифорнийци.

Работата в супертайния контролен център Кал-НСО го поставяше в предните редици на американската инфраструктурна защитна система. Както и всички от охранителната система, дирекцията и останалите инженери, Брийдлав беше предварително обучен от щатски и федерални специалисти по кризите. Всъщност поредното упражнение по кризисна готовност бе предвидено от ФБР за следващата седмица. Той се надяваше, че неотдавнашните атаки ще отложат заниманието поне с месец, така че да може да си вземе отпуската, която шефът му току-що бе отложил.

— Ей, Бо, на каква позиция ще играеш довечера? — попита Брийдлав. След работа щяха да играят софтбол, а и жена му се бе съгласила той да остане цялата вечер с момчетата. Щеше да бъде страхотно, ако обърнеха и по няколко наливни бири в „Мълиган“.

— Втора база — отвърна Бо. — Абе някой има ли вести от „Свети Онуфри“?

Атомната електроцентрала в Сан Диего бе предвидила да намали капацитета на реактора си тази нощ заради рутинен преглед. Очакваше се главният инженер на централата да им съобщи подробности от профилактиката.

— Чух, че вълните са стигнали до един метър и вятърът духа откъм брега — засмя се Джими Брийдлав, намеквайки за яхтения отбор, също наречен „Свети Онуфри“. — Казват, че било страхотно.

Двамата с Бо бяха родени в Ориндж Каунти и бяха израснали, сърфирайки покрай морския бряг между стария дом на Ричард Никсън в Сан Клементе и много дискутираната ядрена електроцентрала „Свети Онуфри“. Малкият залив там беше известен сред местните жители под името Трестлес.

— Голям си умник — викна в отговор Бо. Той провери мониторите пред себе си и се отдаде за момент на спомени. През шейсетте Южна Калифорния беше много по-различна, преди автомобилният трафик и тълпите туристи да превърнат всичко наоколо в смешна картинка. Преместването на семейството му във Фолсъм — красив град с петдесет и две хиляди жители, разположен по средата между Сан Франциско и езерото Тахо — беше осигурило на децата му такива юношески години, за каквито самият той обичаше да си спомня.

А и кой би се оплакал от такава работа? Бо работеше като контрольор по трафика на високо напрежение, наблюдаващ изключително важни сектори от Западната електропреносна мрежа: над 45 хиляди километра електропроводи, проснали се над двеста хиляди квадратни километра, задоволяващи 40 процента от нуждите от електроенергия на западния регион.

Но с оборудването на Кал-НСО това не представляваше особено усилие. Бо седеше в команден пункт, на който би завидял всеки филмов продуцент. Освен огромното табло за проследяване, четирите видео прожекционни екрана „Електрохром“ предаваха данни от шестнайсет, свързани помежду си, западни щата. Телевизорите предаваха ефирните и кабелните новини.

Всеки, който би помислил да саботира по някакъв начин тази система, бързо би се обезкуражил. Въоръжени пазачи патрулираха непрекъснато над бункера, а мерките за сигурност надминаваха тези на близкия затвор край Фолсъм. Четци на длани и електронни брави предотвратяваха непозволения достъп до бункера, а самото място нямаше определен адрес. Повечето служители се шегуваха, че анонимността е най-добрата им защита.

— Момчета и момичета, време е за Милър — викна някой, докато Бо следеше данните по компютърния екран.

Той и партньорът му вдигнаха очи нагоре, за да видят как хората от нощната смяна се точеха през отворената врата. Един от операторите, когото не бяха виждали преди, се озърташе наоколо с голям ентусиазъм.

— Как е мрежата? — попита мъжът.

Как е мрежата? — повтори на ум Брийдлав. Кое беше новото момче?

— Да не сме назначили някого, за когото не знам? — попита Брийдлав.

— Може би е на мястото на Шарън — вдигна рамене Бо. Една от колежките им току-що бе заела по-висок пост в Сакраменто.

— Сигурно е така. Кой иначе би изглеждал толкова щастлив, че обикаля гробището?

Точно тогава се случи нещо, което напълно ги обърка. Новото момче хвърли раница си на извитата конзола в средата на залата и побягна.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Бо. Но вече беше късно. Двамата с Брийдлав видяха как от раницата се изплъзва един стоманен цилиндър и пада на пода.

„Толкова със софтбола — помисли за миг Брийдлав. — Край на всичко“.

Нащърбената луна висеше над северния хоризонт, а безоблачното небе бе обсипано със звезди. Джеръми вървеше бавно до последната неомъжена дъщеря на полковника, чудейки се как ще се измъкне от цялата тази бъркотия.

— Значи обичаш Шекспир? — попита Хайди.

Красивото русокосо момиче бе наметнало светлосиво яке „Навахо“ с ресни, а на главата си имаше сламена шапка „Стетсън“. Беше мушнала ръце в джобовете си и подритваше камъчета по посипаната с чакъл пътека, по която се разхождаха.

— От това, което знам за него, предполагам, че да — рече Джеръми. Беше чел задължителните за училище неща — „Ромео и Жулиета“, „Хамлет“, „Макбет“. В колежа една негова приятелка беше играла Розалинда в „Както ви се харесва“.

— Мислех, че си работил за Шекспирова театрална група.

— Бях сценичен работник — обясни Джеръми. Тя ухаеше на чистота и топлина. — Никога не съм играл на сцената.

— Но си слушал пиесите всяка нощ. Не си ли запомнил думите? Толкова са хубави!

Известно време Хайди не каза нищо. Вървяха заедно през тихата нощ, всеки чудейки се какви са намеренията на другия.

— Едно време, в гимназията, играх Жулиета. Беше само сцена, предназначена за подготовка по литература, но аз я харесвах. Още помня стихове, искаш ли да ги чуеш?

Тя избърза няколко крачки пред него и измъкна ръце от джобовете си. Джеръми се усмихна на внезапния й детински ентусиазъм. Усмивката й буквално сияеше в спокойния, свеж въздух.

— Какво е едно име? Туй, което зовем ний „роза“, ще ухае сладко и под всяко друго име…31

Тя спря, като че ли чакаше отговор.

— Сега е твоята реплика.

— Моята реплика ли? Не я знам!

— Взех думата ти. Назови ме само любими мой и кръстен втори път ще бъда, всичко друго, не Ромео!

Сега тя се приближи до него, потънала в спомена за думите, отнесли я в един по-нежен свят. Повдигна ръце и нежно обхвана лицето му.

— Мисля, че това е най-прекрасното нещо, което съм чувала. Не смяташ ли?

Думите й затихнаха; тя отново се наведе напред, за да докосне с устни неговите. Целувката беше така естествена, както и пейзажът около тях, но той не й отвърна. Беше просто партньор в сцена от пиесата. Нищо повече.

— О, кой си ти под плаща на нощта, нахълтал в тайните ми?

Хайди впи поглед в очите на Джеръми, затаила дъх, и той се зачуди доколко искрено беше всъщност това изпълнение.

— Аз съм сценичен работник — каза той. — И никога не съм бил много добър актьор.

Хайди се наведе и отново го целуна. Този път чувството извираше не от някакъв отдавна мъртъв драматург, а от една млада жена, израснала в самота сред строга войнишка атмосфера.

— Хайде сега — би трябвало да бъдеш добър поне в целуването, нали? — каза тя, отстъпи и кръстоса ръце. Помисли си колко хубаво се очертава той на фона на пустинната нощ.

— Не съм голям специалист по жените — рече Джеръми. Това беше истина и тя го знаеше.

— Точно това е най-хубавото — отвърна Хайди.

Зад тях избухна стрелба, близо до петдесетметровите полигони. Последва взрив.

— Какво е това? — попита Джеръми. Тя сви рамене и продължи да го гледа.

— Мислиш, че съм много настъпателна, нали?

— Мисля, че си красива жена, затворена в ничия земя — усмихна се Джеръми. Опитваше се да не я гледа в лицето. После осъзна, че няма избор, и отново се обърна към нея. — Защо иначе ще се разхождаш наоколо с такъв като мен?

Хайди пак се приближи — достатъчно близо, за да почувства топлината му. Ръцете й бяха все така скръстени.

— А това харесва ли ти? — Тя започна тихо: — Как, светиньо, с името си да ти кажа кой съм? — надигна се на пръсти и го целуна отново. Този път той усети и върха на езика й. Устните й го докоснаха съвсем леко — скромни, но и любопитни.

Джеръми се скова, обзет от страшен смут.

Ти си женен! — пищеше някакъв глас в главата му. — Не можеш да целуваш тази жена!

Но друг глас се възпротиви, изтъквайки, че е изпратен тук по особена причина. Мъже с много повече информация от него смятаха, че полковник Елис е отговорен за атаките и вече е убил хиляди хора. Ако най-добрият начин да проникне в неговия кръг от свещеници на Финеас беше чрез дъщеря му, кой беше Джеръми, за да го оспорва?

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Да — Джеръми постави ръце на раменете й, по-скоро като треньор, отколкото като надяващ се любовник. — Всичко е наред.

Веждите й се повдигнаха леко, като че ли разбираше, че не е точно така.

— Просто беше съвсем неочаквано — каза той. — Ти си красива жена. Поразително красива, наистина. И аз… аз не знам какво би трябвало да направя.

Само това можа да измисли. Убиването беше лесно, но не и изневярата.

— Добре де, защо не ми го каза, глупаво момче? — захили — се Хайди. Светлинните, искрящи в очите й, нямаха нищо общо с луната или звездите. Тя подскочи няколко пъти, сякаш бе чула любимата си песен. — Е, тогава виж как се прави. — После обгърна кръста му с ръце и притисна устните си в неговите с подновена увереност. Този път нямаше нищо скромно. Езикът й намери неговия. Опияни го шеметното усещане за опасност, примесена с възхитителната изненада от откритието на нещо чудесно сред този населен с кактуси и камъни пейзаж.

— Как е той — попита Бийчъм. Секретарката на президента беше работила за Венабъл почти двайсет години, още от първата му политическа кампания. От законодателния пост в Кънектикът до Камарата на представителите на САЩ и после до губернаторския офис в Хартфорд. Тази тихо говореща вдовица беше посветила кариерата си и до голяма степен живота си на мъжа, когото обожаваше.

— Тревожа се за него — каза секретарката. — Още не е заспал.

Малка врата свързваше стаята й с Овалния кабинет и тя проверяваше президента като разтревожена майка.

— Знам — рече Бийчъм. — Сам ли е?

— Да. Държавният секретар току-що си тръгна.

— Моля те, остави ни насаме няколко минути — каза Бийчъм.

Секретарката кимна и се обърна към неспирно звънящия телефон.

Вицепрезидентът чукна два пъти на отворената врата и намери шефа си пред хармониума с отпуснати ръце в скута, вперил празен поглед в клавишите. Беше разрошен и объркан.

— Една дума, Дейвид? — попита тя.

— Хм, да… Елизабет. Моля…

Вицепрезидентът влезе и седна на един от диваните.

— Нещо ново ли има? — попита той.

— Не, нищо неотложно — излъга тя. Финансовите пазари по света се клатеха. Американците изпразваха магазините от хиляди ролки тиксо, бутилирана вода и амуниции. Федерацията на авиокомпаниите все още не бе отменила забраната за вътрешни полети. Разузнаването и агенциите по опазване на реда бяха потънали в море от следи и улики. Конгресът бе прекъснал работата си за неопределено време от страх, че може да стане следващата цел на терористите.

— Как се чувстваш, Дейвид?

Президентът кимна с пресилен ентусиазъм.

— Добре. Добре. — Той поклати глава, за да се отърси от унеса. — Чу ли това? — Стана от хармониума и пресече стаята, ослушвайки се. — Не мога да разбера откъде идва.

Бийчъм не чуваше нищо.

— Кое?

— Онази симфония — каза той, обикаляйки в търсене из стаята. — Звучи ми като Хайдн, но не съм… Чуй обоите, толкова са ефирни.

Той продължи да обикаля с несигурни крачки Овалния кабинет.

— Ето, не чуваш ли? — попита отново президентът и докосна с ръка мазилката, като че ли музиката долиташе от невидими високоговорители.

— Дейвид, това не е Хайдн — изрече полугласно тя. — Просто съзнанието ти прави номера. Имаш нужда от сън.

Бийчъм държеше стъкленица с бял прах в потната длан на дясната си ръка. Лекарят на Белия дом се беше съгласил с нейното настояване, но държеше сам да му даде необходимата доза. Тя се възпротиви и каза, че президентът няма да иска да приеме успокоително и присъствието на лекаря само ще го разтревожи допълнително. Единствено опасността от появяване на Венабъл пред телевизионните камери беше решила спора. Лекарят се съгласи да чака отвън в зала „Рузвелт“, докато Венабъл заспи.

— Да спя ли? Глупости! — излая Венабъл все още надаващ ухо към звука, който единствено той чуваше. — Може и да не си забелязала, но сме изправени пред национална криза! Как очакваш от мен да… — Той отново запристъпя бавно, търсейки източника на симфонията.

— Дейвид, хайде седни да поговорим.

Бийчъм разбираше, че щеше да е много трудно да даде лекарството на президента, макар че силното успокоително беше без мирис и вкус. Ако опитът й излезеше неуспешен, някой трябваше да му постави инжекция, а това щеше да ги изправи пред големи проблеми.

— Моля те, Дейвид, седни и нека изпием по чашка кафе — тя изчака той да се обърне към невидимия звук и изсипа праха в една чаша от подноса.

— Кафе ли? — попита той, като че ли тази мисъл за първи път му идваше на ум. — Не, аз бих…

Отново симфонията.

— Тук — каза той. Бийчъм наля вдигащата пара течност в китайския порцеланов сервиз на Белия дом и добави малко сметана, защото той го предпочиташе така. — Трябва да поговорим за кражбата на радиоактивните изотопи.

— Къде е Олрид? — попита президентът. — Той е единственият, който знае нещо за…

После загуби посоката на мисълта си. Приближи се с неуверена стъпка към заместничката си и седна. Тя му подаде чашата.

Бийчъм наля и една за себе си и отпи с пресилен интерес.

— Много хубаво кафе — каза президентът. Тя го наблюдаваше внимателно, докато той не изпи чашата до дъно.

— Има нещо, което бих искала да обсъдя с теб, Дейвид. Моля те, седни до мен за минута.

Президентът се подчини на предложението й като човек в хипнотичен транс.

— Имаме наш източник в една група… — започна тя, но спря, като видя, че няма смисъл да продължава. Още преди да се запита дали лекарството действа, президентът на Съединените щати се стовари тежко върху дивана. Чашата падна от ръцете му и се счупи върху паркета. Секретарката му чу и се втурна вътре.

— О, Боже… — възрастната жена застина с отворена уста.

— Всичко е наред, Мили — успокои я Бийчъм. — Току-що реши да подремне.

В кабинета влезе и лекарят, окачил вече слушалки на врата си.

— Кажи на Сикрет Сървис, че трябва да отнесем президента в леглото — нареди Бийчъм. — Бързо, моля те. Не искаме да плъзнат слухове.

Джордън Мичъл обичаше толкова страната си, че дори можеше да си позволи тя да го мрази. От „Ю Ес Тудей“ до „Аймъс Ин Дъ Морнинг“ коментатори, водещи и неназовани правителствени източници сочеха неговите телефони „Куантис“ като средство, улесняващо подли и кървави заговори. Нищо, разбира се, не потвърждаваше думите им. И никой не споменаваше, че ако не беше информацията, която той събираше чрез прихващане и проследяване на съобщенията, Америка би трябвало да разчита на бюрократите от ФБР и ЦРУ — каква трагедия би било това за страната.

— Колко още ни остава? — попита той.

— Само няколко километра, г-н Мичъл — отвърна Траск. Те седяха един до друг на задната седалка на закупения преди седмица „Майбах 62“. Елегантната лимузина с мощност 543 конски сили — последният принос на „Мерцедес“ към пазара на ръчно изработени лимузини — миришеше на най-фина кожа, скъпи килими и полирано розово дърво. Бутилка „Пелегрино“ и две тумбести кристални чашки стояха недокоснати между двамата.

— Снегът е прекрасен, нали? — попита Мичъл.

В скута си той държеше проспекта на една преуспяваща биотехнологична фирма, но само от време навреме хвърляше поглед към пейзажа отвън. „Бордърс Атлантик“ никога не се бе занимавала с биологични науки, но от всичко, което Мичъл бе видял през последните месеци, биогенетичното инженерство изглеждаше като най-новия хоризонт пред крупните предприемачи.

— Точно както казва Джеймс Тейлър — отбеляза Траск. — „Околностите на Бъркшайр изглеждаха заспали в снежна прегръдка…“

— Кой? — попита Мичъл.

— Джеймс Тейлър. Певецът. Наистина е превъзходен.

Мичъл бутна настрани проспекта и издърпа дебела папка, която бе прегледал миналата седмица. Тя съдържаше строго секретни военни данни и съобщения на ЦРУ относно проведените атаки. Най-отгоре се намираше копие на документ от Агенцията за прогресивни изследователски проекти, с дата 3 януари, 1983 г. Заглавието гласеше: „Сценарий за гражданска защита: Проект «Меджидо».“ Отдолу някой бе сложил печат „Строго секретно!“ и надпис „Кодова защитна дума: ЗОРА“.

— Странно е, че се настанихме да живеем толкова близо един до друг, нали? — обади се Мичъл, после разтвори папката на едно военно досие.

— Както казахте, тази част от страната е прекрасна през зимата — каза Траск. Той чукаше нещо по клавишите на един лаптоп, който бе част от бизнесцентъра на лимузината, включващ факс, безжичен Интернет и, разбира се, защитената комуникационна система на компанията „Куантис“. Задното стъкло с електро регулируема прозрачност, цифровият видеоплейър и двата плоски телевизионни екрана осигуряваха развлечението на пътуващите. Стерео системата „Боуз“ бе с двайсет и един говорителя и осигуряваше изключителна мощност на звука.

— Ето това е, там.

Траск посочи нагоре по пътя към скромна, но добре поддържана къща с мансарден покрив, построена в типичния за 70-те години стил. Боята с цвят на горчица по алуминиевата ограда на места бе избеляла и вратата на гаража беше вече за смяна, но иначе домът се вписваше добре в околната обстановка. Собственикът беше паркирал своя пикал „Форд 150“ в алеята пред къщата, между високите преспи сняг. Яркожълтият му снегорин „Фишер“ като че ли току-що бе донесен от магазина.

— Май очаквах нещо повече… нещо по-хубаво — отбеляза Мичъл. Повечето информация от досието му беше с двайсетгодишна давност, но разследващите бяха схванали основното: този мъж имаше достатъчно пари, за да живее по-нашироко от това.

— Знаете какво казват хората — рече Траск, изключвайки компютъра си. — Парите не могат да ти купят добър вкус.

Шофьорът спря зад пикала и забърза да отвори вратата на Мичъл. Траск последва шефа си по циментовите стъпала и натисна звънеца.

— Да? — обади се мъжът от къщата. Той стоеше зад една алуминиева решетъчна врата, облечен в широки раирани панталони и овехтяло кадифено сако. — Какво обичате?

Той погледна към Мичъл, после към колата.

— Знаете ли кой съм? — попита Мичъл.

— Чета вестници — отвърна мъжът, без да реагира по някакъв друг начин.

— Ще имате ли нещо против да влезем и да поговорим за минутка?

Кокалчетата на ръката му, с която стискаше вратата, побеляха. Той огледа улицата, после отново погледна към посетителя си, когото всеки от съседите му лесно би познал.

— Какво искате? — попита мъжът, като отново проточи врат към улицата. — Защо трябва да ви каня вътре?

— Защото някога сте били патриот — каза му Мичъл. — И имате нещо, което ми трябва.

Този човек купува фирми за милиарди долари, помисли си човека в кадифеното сако. Списанията пишат как Джордън Мичъл с години проследявал наследниците на набелязаните от него оръжейни експонати. И сега този мъж го молеше вежливо, но на лицето му ясно бе изписано, че няма да приеме отказ.

— Какво бих могъл да имам аз, което бихте желали вие?

— Подробности за проекта „Меджидо“ — каза Мичъл.

— За какво?

Мъжът или нямаше представа за какво говореше Мичъл, или беше дяволски добър лъжец.

— Това е много важно за нас — рече генералният директор на „Бордърс Атлантик“. — Знаете, че иначе не бих бил тук.

Мичъл повдигна папката и я задържа пред стъклото на вратата. Беше отворил на страница двайсет и две, където имаше черно-бяла снимка на мъж в боен комбинезон и зелена барета. Снимката изглеждаше стара и леко пожълтяла, но лицето не можеше да се сбърка.

— Проклет да съм — каза собственикът на къщата. — Казаха ми, че този тип е изчезнал завинаги.

13.

Петък, 18 февруари

02:10 по Гринуич

Офисът на началник-кабинета на президента, Белия дом

Първите сведения за атаката дойдоха от Си Ен Ен, която беше основната осведомителна агенция на правителството на САЩ. Андреа Чейз точно говореше по един от защитените телефони с генерал Ошински във Военната зала на Пентагона, когато Уолф Блитцър започна предаване на живо за спасителните екипи в Калифорния.

— Хавлок! — извика тя с пълно гърло. Офисът на съветника по националната сигурност беше в другия край на коридора, след ВИП апартамента. Но тя не се интересуваше дали някой може да я чуе.

— Андреа, видя ли… — каза прессекретарят, който буквално влетя при нея. Шефът на кабинета вече бе станала от бюрото си.

— Събери кабинета — нареди тя, пренебрегвайки факта, че изпълняващият длъжността говорител на Белия дом скоро щеше да има доста свои проблеми за решаване. — Искам Съвета за национална сигурност в Ситуационната зала. Веднага.

— Телевизията съобщава, че големи райони на запад са останали без електричество — каза той, подтичвайки след нея. — Седемнайсет щата…

— Къде е вицепрезидентът? — попита Чейз.

Президентът лежеше на горния етаж почти в кома, предизвикана от лекарството. Правоохранителните и разузнавателни организации бяха напрегнати до края на силите си. А и снегът отново бе покрил и парализирал Вашингтон и мнозина от Белия дом едва се придвижваха.

— Къде е вицепрезидентът?

Секретарят по печата знаеше, че се е набутал на погрешното място в погрешния момент, но нямаше как да се измъкне.

— Не знам. Вече е късно, може би тя е…

— Андреа, западната електропреносна мрежа е извън строя — каза Хавлок, излизайки от кабинета си. Повечето от персонала вече си бяха тръгнали, но тримата висши служители стояха под ярката бяла светлина на флуоресцентните лампи и трепереха от ужас.

— Първо, искам Олрид и Вик тук, колкото се може по-скоро — каза Чейз. Тя прегъваше пръсти в дланта си, докато броеше нарежданията си. — Трябва да намерим вицепрезидента и да я задържим тук. Нека командирът на Сикрет Сървис и директорът по военните комуникации да ме чакат долу, незабавно.

Тя спря, за да направи мислен преглед на хилядите политически усложнения, които й идваха на ум.

— Ще се занимаваме с това извън Овалния кабинет, разбрано? — каза тя. — Западното крило ще бъде пълно с журналисти и не искам да обяснявам защо светлините тук са изгасени. Тръгвайте!

Секретарят по печата и съветникът по националната сигурност забързаха в противоположни посоки, за да започнат да звънят по телефоните.

„Само двайсет и четири часа! — изкрещя наум Чейз. — Как можах да съм толкова глупава?“

— Ш-шт, ще ни чуе — прошепна Хайди. Тя дръпна Джеръми зад централната сграда към едно тайно място, където знаеше, че никой няма да ги обезпокои. — Кълна се, че този човек може да чува дори как изгрява слънцето.

— Сигурна ли си, че това е добра идея? — прошепна в отговор Джеръми. — Той каза, че този район е неприкосновен.

Новата луна се бе издигнала високо над тях и осигуряваше достатъчно светлина, за да виждат, но не и да бъдат наблюдавани отстрани.

— Неприкосновен, но не и за мен — изхихика Хайди. Тя наблюдаваше къщата, докато бързо преминаваха от една сграда до друга, придържайки се към сенките. В прозорците на всекидневната все още светеше, но останалата част от дома изглеждаше притихнала.

— Ако ни хване, ще ми съдере задника — помисли на глас Джеръми. Чувстваше се като ученик, търсещ място да запали тайно цигара.

— Не и преди аз да му се порадвам — каза тя, после спря и отново започна да го целува. Носът й се опря в бузата му — беше студен, но тя явно бе разгорещена.

Джеръми й позволи да го влачи със себе си, като все още се питаше докъде ще стигне всичко това. Беше лъгал за правителството си, бе убивал заради него. Биха ли очаквали и да изневерява?

— Влизай вътре — каза Хайди. Тя спря до една барака за сечива, не по-голяма от два квадратни метра.

— А, тук е върховно. Няма ли поне няколко бали сено, за да легнем?

— Какво искаш, да си говорим или да се забавляваме? — засмя се Хайди, като бръкна в джоба на панталона му. — Защото почвам да се тревожа за теб, Ромео.

Тя си премести малко ръката и захапа горната му устна. Джеръми се опита да се контролира, но…

— Ох-х — изстена тя. — Това за мен ли е?

— Хайди движи пръстите си достатъчно дълго, за да го възбуди, и накрая извади сгъваемото ножче „Ледърман“ от джоба на Джеръми.

— Заключват бараката, за да не могат школниците да влизат вътре. Лесно може да се отключи.

Джеръми погледна към къщата за признаци на живот, а Хайди отвори вратата с помощта на ножчето. Отне й секунди.

— Хайде — каза тя, дърпайки го навътре. — Внимавай със стълбите.

Джеръми не виждаше нищо в мастиленочерната тъмнина, но усети по миризмата, която го лъхна, че нещо не е наред. Това не беше барака за сечива.

— Не мога да запаля лампите, докато не слезем долу — прошепна Хайди. Тя го поведе по няколко бетонни стъпала до нещо като коридор. Държеше ръката му в своята, а с другата докосваше стената, за да се ориентира. Подминаха две врати вдясно и спряха.

— Влизай вътре — побутна го накрая Хайди, като го дръпна за ръката и затвори след себе си.

— Къде, по дяволите, се намираме? — Джеръми бе объркан.

— Е, не сме при дяволите, сладък — изгука Хайди. — Ако го направя както си знам, ще си помислиш, че си в рая.

Тя наведе лицето му към своето и го целуна силно и жадно като жена, уловена в капана на живота и останала без любов. Хайди свали якето си и поведе ръката му под блузата си. Отново бръкна в джоба му, но откри, че нещата са се променили.

— Не се безпокой, тук сме в безопасност — рече тя.

Джеръми се опита да върне желанието си, но съмнението тътнеше като чук в главата му.

Никога не забравяй кой си, когато си там — беше му казал координаторът по прикритието преди дни в Харви Пойнт. Много от агентите под прикритие се бяха провалили заради това.

„Както и факта, че съм женен“ — реши Джеръми. Той обичаше съпругата си и нищо от това, което бе научил за тези няколко дни в базата на ЦРУ в Северна Каролина, не можеше да го накара да се държи по друг начин.

— Хайди — каза той и се отдръпна от нея. Устните й бяха овлажнели от страст. Непрогледната тъма като че ли усилваше звука от дишането им. — Хайди, не мога. Моля те, това не е редно.

Джеръми усети как ръката й се изплъзва от джоба му. Тя отстъпи от него.

— Съжалявам, ако съм те подвел — рече той. — Просто аз…

— Просто си имаш проблем с истината — обади се нов глас в тъмнината. — Може би, защото си подвел всички ни.

Червената светлина ослепи Джереми. След като очите му привикнаха, той видя, че около него в полукръг стоят шестима мъже. Те носеха роби, стигащи до пода, и качулки с отвори само за очите. Джеръми чу как вратата тресна зад него и осъзна, че Хайди си беше отишла.

— Сега може би ще ни кажете истинското си име, г-н Уокър? — каза мъжът в средата.

Дори и през маската гласът не можеше да се сбърка — той принадлежеше на полковника.

Сирад зави от Мерит Паркуей при изход №37 и кара около пет километра по локални пътища до един бизнес парк, отличаващ се с каменните си стени, грижливо обработените тревни площи и тъмните стъкла. Сградата на №1100 не изглеждаше по-различна от другите, с изключение на сателитните чинии, монтирани върху плоския й покрив, и факта, че охраната на това поделение на „Бордърс Атлантик“ носеше оръжие. Над вече топящия се сняг се стелеше мъгла, която придаваше призрачен вид на мястото.

— Мално. Проект „Куантис“ — каза тя на мъжа при пропускателния пост. Той провери служебната й карта и потърси името й в списъка на очакваните посетители.

— Апартамент двайсет и две — каза той. — Може да паркирате на сектор А.

Тя последва напътствията и като влезе в сградата, втори охранител я придружи покрай няколко врати с цифрови ключалки по криволичещ коридор, подобен на този в „Заешката дупка“. Сирад намери Рави, „Не мога да топя в манджата“ и още един мъж погълнати от работата си.

— Обиколка с благотворителна цел? — попита я системният оператор още с влизането.

— Трябваше да си остана в града — каза тя. — Но чух, че се нуждаете от възрастни хора, за да ви наглеждат.

Рави се засмя, но не сметна за нужно да става от терминала си. Беше се обградил с жълти бележници с твърди корици, кутийки с „Ред Бул“ и „Туизлърс“. „Не мога да топя в манджата“ стоеше до лявото му рамо и драскаше някакви бележки по дланта си, без да обръща внимание на Сирад.

— Срещнахте ли големия си приятел? — попита Рави.

Сирад поклати глава. Мъжът, застанал отдясно на Рави миришеше на цигари и пот. Прическата му напомняше за тази на Боб Дилън, а на тениската му се мъдреше надпис: „Е=МС Хамър“32.

— Р-р-радвам се да ви видя — каза той. — За разлика от „Не мога да топя в манджата“ този тип безсрамно зяпаше гърдите на Сирад. — Мамка му, Рави, ти н-не ми каза, че тя е т-толкова д-дяволски г-готина!

— Не му обръщай внимание, безобиден е — подхвърли Рави и като посочи серия от числа и символи на монитора си, се обърна към „Не мога да топя в манджата“: — Това е нашата аномалия.

— Върху какво работим? — попита Сирад, като свали якето си и го хвърли върху един празен стол. Помещението изглеждаше съвсем различно от това на седемнайсетия етаж в „Албъмърл Билдинг“. Така наречената мозъчна лаборатория приличаше повече на кабинет по информатика в някой колеж. Пет-шест терминала бяха поставени върху открити работни места, а бели дъски покриваха две от стените. По стените имаше няколко евтини репродукции на пейзажи, а в дъното на помещението се виждаше диван, тапициран в кафеникаво землисти тонове.

— Дигитален подпис — каза Рави. — Нашата къртица използва доста впечатляващ маскиращ алгоритъм, за да ви попречи да го идентифицираме.

— Ш-ш-шибаиякът е умен — каза вторият тип. Той наклони глава, за да оцени задника на Сирад.

— Все пак кой сте вие? — попита Сирад. Той държеше в едната си ръка кутия безалкохолно, а в другата недопушена цигара „Пал Мал“. Въпреки наивно момчешкия му вид Сирад можеше да усети търсещия интелект у него.

— Вълнови теоретик — каза „Не мога да топя в манджата“. Изглеждаше горд. — Звукови вълни.

— Защо се нуждаем от специалист по звука при разкриването на натрапниците?

Индиецът — криптограф посочи друга серия числа и символи.

— Ти си прав за онези ФОРТРАН диверсии — каза той на „Не мога да топя в манджата“; после се обърна към Сирад така, сякаш му беше писнало от нейното невежество.

— Нуждаем се от него, за да ни генерира случайности. Забравихте ли крайъгълния камък на Нгуен? Открихме, че той има специфично приложение при стохастичната вълнова теория. Тоя тип тук може и да изглежда като уличен крадец, но е открил начин за откриване на коефициенти от анормален порядък. Съвсем скоро го назначихме, като го издърпахме от една високотехнологична фирма в Калифорния.

— Да-а, наистина съм ш-ш-шибан г-г-ений — каза новопостъпилият.

— Мислех, че вече сме открили къртицата — каза Сирад.

— Открихме я — каза „Не мога да топя в манджата“, — но не искаме те да узнаят това. Тоя рапър тук ни помага да се правим на заспали, докато онези направят следващия си ход.

— К-като че ли е г-горещо тук, а? — каза специалистът по звука и смачка фаса си в празната кутийка от безалкохолно.

— Трябва да спреш да пушиш, наистина — озъби му се Сирад. — Димът определено ме дразни.

— Д-д-дишай спокойно, секси — отвърна онзи. — Т-тези т-т-вой цици направо ме убиват, но аз се старая да се справя с п-п-положението.

Сирад нямаше време за идиотски игри. Тя дръпна нагоре блузата си с една ръка и сутиена с другата, показвайки две страхотно оформени гърди с тъмни зърна.

— Ето — каза тя с делови тон. — Вече ги видя. Сега си вземи един студен душ и махни шибаните цигари. Предстои ни дълга нощ и не ми харесва начина, по който ме умирисваш.

Вицепрезидентът буквално прехвърча покрай двамата униформени морски пехотинци и влезе през главния вход на Ситуационната зала, чиято врата сега стоеше постоянно отворена заради оживеното движение. Охраната беше по местата си, но на този етап ключалките ненужно щяха да забавят нещата.

— Всички са тук, освен секретаря от Департамента за вътрешна сигурност — каза й Андреа Чейз. Джеймс ги следваше с експресните доклади на Националната агенция за сигурност в едната ръка и с дрехите от химическото чистене на Бийчъм в другата. Всеки щеше да има нужда да се преоблече, докато всичко това свърши.

— Горе ли са? — попита тя.

— В заседателната зала — отвърна Чейз. — Чакат.

Бийчъм профуча покрай комуникационния център, пълен с монитори и телефони, надолу по тесния проход покрай служебните клетки, после зави два пъти надясно и стигна до основното заседателно помещение. Въпреки че наричаха мястото Ситуационна зала, всъщност това бяха офиси на служители, чието задължение бе да държат президента в течение на събитията по време на кризи от всякакъв род. През 1950 г. Айзенхауер бе наредил да я изградят под Западното крило, но никой не я приемаше като бомбоубежище. То беше в другата част на сградата и се наричаше Президентски център за спешни операции и за него Пентагонът твърдеше, че може да издържи на всякакъв вид бомбардировки, с изключение на пряко попадение на ядрена бомба.

— Да започваме. С какво разполагаме? — попита Бийчъм.

— Няма ли да чакаме президента? — обади се директорът на ФБР.

— Президентът работи в своя кабинет — излъга Бийчъм. Подобно поведение беше като ходене по тънък лед, но след като до нея бяха Хавлок, генералът и самият шеф на кабинета на Венабъл, можеше и да мине. — Не ме карайте да повтарям!

— Изглежда напълно сме загубили Западната електросистема — каза Олрид. На един плосък екран зад него се появи сателитна снимка: Съединените щати нощем. На практика всичко на запад от Скалистите планини беше потънало в мрак. — Калифорния е напълно извън строя.

— Подробности — каза Бийчъм. Тя говореше твърдо, с концентрация, която никой не бе проявил досега в тази кризисна ситуация. Присъстващите в залата я загледаха с уважение.

— Десет милиона домакинства — каза Олрид. Гърбът му се поизправи, гласът му поукрепна. — Четиринайсет хиляди болници, седемнайсет ядрени реактора, три от най-оживените пристанища на страната и две национални лаборатории. Между тях е и университетската система. Говорим за петнайсет зони, съхраняващи продукти и организми, опасни за живота.

— Как стои въпросът с отбранителните мощности?

— В засегнатите райони имаме петдесет и седем военни центъра — продължи Олрид. — Това включва морската база в Сан Диего — най-голямата в страната, НОРАД33 и военновъздушната база „Петерсън“ в Колорадо, както и Форт Хуачука в Аризона. Към това трябва да прибавим центровете за събиране на разузнавателни данни, конвенционалните военни подразделения и нашето Стратегическо въздушно командване. Способността ни за водене на военни действия е сериозно засегната.

— Знаете ли със сигурност кога е започнало това? — попита Бийчъм. Тя не записваше нищо, паметта й беше достатъчно свежа.

— Докладите показват, че е започнало в един наблюдателен енергиен център във Фолсъм, Калифорния. Страната има три отделни електропреносни мрежи и Кал-НСО управлява западната. Седемнайсет щата и свързаните към тях Британска Колумбия и Мексико.

— Как е възможно!

— Обикновен взрив в една обикновено раница. Малък по обем, но е бил „мръсна бомба“. Експертите смятат, че е бил зареден е около една-две унции гама излъчващ изотоп, най-вероятно цезий. Трябва да минат седмици, за да се обеззарази мястото.

— Това свързано ли е с кражбата в Луисвил? — попита Чейз.

— Трябва да приемем, че да — отвърна Олрид.

— Кой? — попита Бийчъм.

— Същата група вече пое отговорността — „Ансар инш Аллах“. До същия начин е разпространена и видеокасета до местните телевизионни центрове, където бяха и атаките…

— Атаки ли? — попита Бийчъм. — Имало ли е и други?

— Станала е и една по-малка експлозия в помощна станция в Адхамбра, Калифорния. Там също е взривено радиоактивно устройство — отново сложен случай. Кал-НСО смятат, че ще са необходими седмици, за да се възстанови сложната контролна мрежа, чрез която действа цялата електропреносна система. Преди това могат да се включат някои мощности, но все пак станалото ще има огромни последици в национален мащаб.

Бийчъм потри очи.

— Има и нещо друго.

— Разбира се — каза тя. — Винаги има и нещо друго.

— Има двама оцелели — каза й Олрид. — Живели са почти час.

— Разпитали ли са ги? — попита Чейз. — Видели ли са нещо?

— Видели са атентатора. Мъж. Бял. Служител.

— Какво? — каза Хавлок. — Бял? Това са брътвежи. Ние търсим араби.

— Вече не — каза Олрид. Той посочи същия екран, който бе използвал, за да покаже сателитните разузнавателни снимки. Плоският монитор изобрази неясен сивкав кадър от наблюдателната камера в Контролния център във Фолсъм.

— Този тип на арабии ли ви прилича?

Редник Джейн можеше да различава добро от зло. Баща й бе дълбоко религиозен човек и я бе отгледал, като отдаваше голямо значение на силата, на здравия дух и дисциплината. Първите й училищни години я бяха заредили с жажда за знания, а Харвард я бе охладил, предлагайки й простата истина, че именно въпросите, а не отговорите, са верният начин за разбиране на света. Винаги бе водила живот, подчинен на правила, наслаждавайки се на симетрията на логиката и равновесието на истината, намираща се в основите на всичко.

После постъпи в армията.

„Дишай дълбоко — каза си тя, опитвайки се да успокой трескавия ритъм на сърцето си. — Върни се между колите и ги използвай за прикритие. Определи целта си внимателно и направи хода си“.

Другите така и не разбраха защо тя, като високоспециализиран полиглот, възпитаник на „Бръшляновата лига“, изостави академичната роба заради държавната камуфлажна униформа. Може би защото другите не бяха минали по нейния път. И не бяха чули призива.

Дипломатически номер СА-227, повтори на себе си тя. Черно БМВ „Зет 4“ Шофьор — мъж. Арабин. Други пътници е колата няма.

Всичко изглеждаше толкова интересно. Хотелски стаи в различни градове. Самолетни билети. Неделни утрини на непознати места. И винаги имаше някой, който я окуражава да продължи напред. Едва сега осъзна, че това бе по-скоро надбягване, а не служебен процес. Деликатното изкушение.

Ето тук. Тя забеляза как блестящата спортна кола се премества в бързата лента и увеличава скоростта до сто и шейсет километра в час, за да избегне двете момчета в една тойота „Спешъл“. Използвай като защита колите пред теб, бяха й казали инструкторите по проследяване в Кемп Пиъри34, по време на първия етап от обучението й. Винаги когато можеш, карай встрани от този, когото проследяваш. Повечето от шофьорите гледат настрани само когато се престрояват.

За първи път бяха установили контакт с нея между рафтовете на университетската библиотека. Една възпитана жена с рокля и сандали от фирмен бутик на „Бърбъри“ я бе попитала нещо на фарси. Невинен въпрос, на който бе отвърнала автоматично, без да се замисля много. Това беше Харвард и хората говореха на всякакви езици.

Приближи се малко, подсказа й инстинктът. Той е с по бърза кола от твоята; не му позволявай да се отдалечи много.

Двете жени намериха много общи интереси и цели. Непознатата изглеждаше открита като нея и обичаше книгите. Срещнаха се още няколко пъти на кафе и се сприятелиха.

„По дяволите, тази малка кола е прекалено бърза — помисли си тя, натискайки до дъно газта. — Трябва да имам предвид, че дипломатическият имунитет позволява на тези задници да не се страхуват от затвора и да приемат законите на движението с досада. Трябваше да наема по-мощна кола“.

През една пролетна ваканция двете отидоха до Ню Йорк и се настаниха при един приятел на жената. Имаше хубава вечеря и малко вино. И после още вино. Късно през нощта й зададоха въпрос, който разбуди в нея чувства, за които не бе и подозирала.

— Вярваш ли в нещо дотолкова, че да умреш за него? — бе попитала жената в един бар, а приятелят й се бе облегнал назад и наблюдаваше внимателно реакцията й.

„По-бързо! — подканяше се тя. Скоростомерът показваше сто и шейсет, но другата кола все така се отдалечаваше напред по пътя. — Отклонението е след по-малко от километър-два“.

— Достатъчно силно, за да умра ли? — бе отговорила редник Джейн. — Предполагам, да. За семейството и за някои приятели. Защо?

— А за страната си?

Тя помнеше аромата на виното и шумовете около нея, както и връхлитащото я усещане, че нещо не е точно такова, каквото изглежда. Отначало се почувства застрашена, после развълнувана — сякаш за първи път бе застанала на кулата за скокове и гледаше надолу. По гърба й пробягаха тръпки, които стихнаха между бедрата й. Това беше първата тръпка на страха, която бе изпитала.

„Лепни се зад него — командваше се сама. — Предвиждай, пресмятай, запълни празнотата“.

После нещата потръгнаха някак естествено. Имаше срещи с непознати, които й задаваха въпроси от рода: „Колко добре мислиш, че можеш да лъжеш?“ или „Какво е най-голямото нещо, което си убивала?“.

Някоя биха се уплашили и побягнали, мислеше си тя навремето. Но именно там бе въпросът. Те вероятно бяха разговаряли с много кандидати, притежаващи основните умения и подготовка за такава работа. Уловките им помагаха да отстраняват позьорите.

„Трябва да изглежда като че ли го задминавам — повтори ся тя. — Без внезапни движения, които могат да привлекат вниманието. Ще изчакам точно пред отклонението и ще се изравня с него“.

Всичко трябваше да е отлично пресметнато. Съвсем професионално. Жената в роклята и сандалите „Бърбъри“ й бе дала точни указания от самото начало.

„С предната дясна броня удрям задната лява броня на БМВ-то — помисли си тя. — Преди това трябва да съм на прилично разстояние докато… сега… точно сега!“

Джейн зави рязко вдясно. Скоростомерът показваше сто и седемдесет километра в час, а предната й броня леко докосна колата пред нея. Движението бе много натоварено — междущатската магистрала I-495, заобикаляща Вашингтон, винаги бе така оживена.

СКРЪЪЪЦ!

Броните се докоснаха и диференциалът на БМВ-то блокира точно как то бяха й казали инструкторите от Кемп Пиъри. То се завъртя по посока, обратна на часовниковата стрелка. Шофьорът твърде късно разбра какво се е случило и се опита да овладее колата, но вече нищо не можеше да направи. Малкият спортен кабриолет се върна на шосето и с бясна скорост тласна изпречилия му се минибус към огромния камион отпред.

Редник Джейн видя експлозията в огледалото за задно виждане, докато набиваше спирачки и завиваше към отклонението.

Всички погледи бяха насочени към касапницата зад нея, но дори и да бяха успели да забележат номера й, нямаше как да проследят колата под наем.

„Надявам се да сте доволен, г-н Мичъл“ — помисли си тя, отдалечавайки се бързо от мястото на злополуката. Но, разбира се, той нямаше да бъде доволен. Тази задача беше още един тест за вярност, още една стъпка от уморителния танц на съмнението.

— Живея сам — рече собственикът на къщата. — И не държа много храна тук.

— Не се притеснявайте — отвърна Мичъл.

Двамата с Траск седяха на един диван с изкуствена тапицерия, завит с фина покривка от макраме. Вляво до стената имаше роял, а отдясно — камина от червени тухли, в която гореше буен огън. Имаше масичка за кафе, полица от ковано желязо, отрупана с книги и списания, както и един люлеещ се стол с внушителни размери.

— Познавали сте много влиятелни хора — рече Мичъл. Снимки в черни тънки рамки покриваха повечето от стените. Бяха все фотографии от различни политически събития — манифестации, благотворителни балове, церемонии с прерязване на лента. И на всички кадри имаше известни хора от Масачузетс: Тип О’Нийл, Тед Кенеди, Майкъл Дукакис, Барни Франк, Силвио Конте.

— Служих доста дълго в щатската управа на Масачузетс — каза мъжът.

— От 1989 до преди две години — обади се Траск. — Председател на Транспортната комисия, член на Комисията по банково дело и търговия, както и на Борда на управляващите университетската система. Женен. Овдовял през 1999-та.

— Какво искате? — попита бившият политик, очевидно склонен да преговаря.

— През средата на 80-те правителството на САЩ разработи асинхронен военен сценарий с кодовото название „Сценарий за гражданска защита №4: проект «Меджидо».“ — каза Мичъл и остави папката със секретни документи до една кутия за табла. — Дванайсет души с една мисия: да бъдат избрани на високи постове.

— Така ли? — повдигна рамене мъжът. — Наистина ли е редно да ми говорите за това? Имам предвид, че върху документите има надпис „Строго секретно“.

Мичъл продължи сякаш въобще не го бе чул.

— Проектът е бил ръководен от полковник на име Бък Елис, бивш военен от Специалните сили, който си е разбирал от работата. Секретни мисии в Азия и Финикс и Медал на честта за една тайна операция. Работил е известно време към ЦРУ, може би и за една-две други разузнавателни агенции.

— Изглежда интересен тип — каза равнодушно бившият политик и Мичъл го оцени като превъзходен лъжец. — Аз също бях в Специалните сили за няколко години. Напуснах, за да завърша университета, а после влязох в политиката, но вие сигурно знаете това. И в кои други агенции е работил?

— Били са дванайсет души, подбрани сред половин милион войници — продължи Мичъл, пренебрегвайки въпроса му. — Все випускници от Уест Пойнт35, оперативни работници от „Делта Форс“ или инструктори от Военния колеж — най-добре изглеждащите, най-бързо мислещите и най-изявените кандидати, които би могла да произведе армията на САЩ.

Политикът кръстоса безгрижно ръце и зачака.

— Полковник Елис направо ги е отгледал. Първо се погрижил за образованието им: Харвард, Дартмут, Университетът във Вирджиния или Бостънският колеж — както е във вашия случай.

Мичъл стана и отиде до лавицата с книгите. Взе една снимка и я разгледа отблизо. На нея бяха запечатани петима мъже около маса за покер. Двама от тях бяха бивши губернатори, а единият — бивш президент.

— После са постъпвали в специални школи за изграждане на положителен имидж; уроци по актьорско майсторство, класове по риторика, пластична хирургия — поправяне на някои дребни дефекти, инструктажи как да се ръкуват, техника за запомняне на имена, граждански и политически науки, граматика и социология.

Мичъл погледна снимката на един мъж, замахващ с тенис ракета.

— Две години по-късно дванайсетте военни получават такива славни армейски досиета, който биха накарали и Уесли Кларк да пребледнее от завист. След това били тържествено изпратени в запаса.

— И после? — попита домакинът. Изглеждаше истински заинтригуван от историята.

— И после са се изпарили — намеси се Траск. — Всичките! Изчезнали безследно!

— С изключение на един — Мичъл върна снимката на мястото й и се обърна към своя домакин. — Успяхме да открием само един от тях. Не беше никак лесно, уверявам ви, но аз разполагам с чудовищни възможности.

— Мен ли? — попита иронично мъжът. — Мислите, че имам нещо общо с всичко това? Откъде ви хрумна? Не виждате ли какво имам: купчина стари снимки и десетина ваканционни бунгала, за които се грижа, за да допълвам пенсията си. В какъв заговор смятате, че участвам? — Той се засмя с рязък, саркастичен смях.

Мичъл се върна към досието и го отвори на трийсет и втора страница. Преди много време някой бе напечатал на пишеща машина биографията на човек, определен като Кандидат Девет. Мичъл подаде документа на мъжа в люлеещия се стол.

— Казвате, че четете вестници? Предполагам знаете, че в момента тази страна е жертва на различни терористични атаки.

Политикът прочете документа и положи ръце върху коленете си, за да не се види как треперят.

— Говорят за някаква операция, наречена „Джафар ал Таяр“. Джафар Летящият на високо — продължи Мичъл. — Източниците ми твърдят, че лошите момчета имали къртица в нашето правителство. Някой достатъчно високо в йерархията, за да осъществи опустошителните им замисли. Смятаме, че Джафар ал Таяр би могъл да бъде някой от вашите приятелчета от проект „Меджидо“.

Мъжът се смръщи и се затвори в себе си, като че ли внезапно някой му бе казал, че няма бог.

— Паметта ми е отслабнала — едва произнесе той. — Но нека приемем, че мога да си спомня онова време в Америка, когато Студената война, отвличанията на самолети или деца, както и самоубийствените бомбени атентати накараха правителството да търси съвсем нови решения. Нека приемем, че и аз съм играл известна роля в това.

— Нека кажем, че е време да престанем с тези глупости и да говорим като войници! — излая Траск. — Искаме имената на другите единайсет оперативни работници.

— Няма имена! — избухна Кандидат Девет. Вече трепереше целият. Двайсетте години засекретен живот буквално се бяха срутили върху гърдите му и той едва поемаше дъх. — Не разбирате ли? Никога не сме знаели нещо един за друг. Бяхме посветени само в мисията. Единственият агент от проекта „Меджидо“, когото познавам, съм самият аз.

Този път Мичъл скръсти ръце.

— Допусках тази възможност — каза накрая изпълнителният директор, който донякъде изглеждаше разочарован, но не и победен. — Това ще направи нещата малко по-трудни, но не невъзможни.

Той помълча известно време, кимна на Траск и двамата се отправиха към вратата. Имаха още много неща за вършене през този ден и нямаха време за будалкане.

— Да не си забравите папката — каза Кандидат Девет, изненадан, че си тръгват толкова бързо, и им подаде документите с трепереща ръка.

— Можеш да я запазиш — рече Мичъл. — Заслужил си я.

Кандидат Девет остави Мичъл да стигне до стъпалата, преди да събере смелост.

— Чакайте — продума колебливо накрая той. — Има едно нещо.

Траск продължи да крачи напред, но Мичъл спря на първото стъпало под едрите снежни парцали.

— Бях във военната разузнавателна школа в Монтерей, когато ме избраха. Първо ме изпратиха в колежа в Бостън да завърша право, както вие казахте. После отидох във Фермата за индивидуално обучение. Нещо като поведенческа школа. Разигравахме различни ситуации и ответните им реакции и ги записвахме на видео. За всяка ситуация ми даваха видеозапис, за да мога да се наблюдавам и да се уча от грешките си.

Кандидат Девет отиде до камината и започна да хвърля — листовете от досието на Мичъл в огъня.

— Една вечер си правех домашното и си пуснах касетата, за да разуча изпълнението си, но когато моят запис свърши, видях, че има още нещо на лентата — кадри от друг школник, който разучаваше същите ситуации. Помислих си, че има и друг кандидат и инструкторите просто са използвали едни и същи касети.

Мичъл се върна обратно. Оранжево-червените пламъци поглъщаха досието, в което бе заключено миналото на този самотник.

— Разпознахте ли тази личност? — попита Мичъл.

— Тогава не — отвърна мъжът. — Беше само едно лице. Но по-късно… Да, сега знам кое е лицето от лентата.

— И той е обществена фигура, нали? — попита Мичъл. Това беше единственото обяснение.

— Може и така да се каже — кимна мъжът, взирайки се в надигащите се пламъци.

— Ще ми кажете ли кой е той?

Мичъл затвори вратата зад себе си.

— Бих могъл… — каза мъжът. — Но само ако ми дадете дума, че никога повече няма да се връщате тук. И ако ми обещаете да не ме сметнете за луд.

14.

Петък, 18 февруари

02:55 по Гринуич

Бункерът за съвещания, „Хоумстед“

— Името ми е Джеръми Уокър.

Агентът от ФБР засенчи с длан очите си, като се опитваше да огледа по-добре обстановката. Двама от маскираните носеха дълги оръжия — една „Ругер Мини — 14“ и някакъв вариант на източноевропейския автомат „Калашников“.

— Защо постъпвате така с мен?

— Тук ние задаваме въпросите — рече полковникът. Гласът му звучеше твърдо и спокойно. Властен, но не зъл. — Няма никакви данни за човек на име Джеръми Уокър с твоята дата на раждане в профсъюза на превозвачите на товари в Област Колумбия, а там членуват и всички сценични работници. Второ, адресът, който си споменал, наистина е бил нает от теб, но разходите са платени от някой си Джон Л. Андерсън.

„Проверяват ли ме?“ — запита се Джеръми. ФБР би трябвало да е осигурило всички тези подробности от прикритието.

— Трябваше да използвам друга рождена дата във формулярите — каза той, опитвайки се да съчини нещо що-годе разумно. — Имам обвинение за углавно престъпление и нямам право да нося оръжие. Предположих, че ако проверите биографията ми и откриете това, няма да ме допуснете до школата.

Джеръми знаеше, че инструкторите постоянно му бяха повтаряли да е винаги близо до истината, но това сега не беше учение. Елис и неговите главорези щяха да го убият, ако не се опиташе да им пробута нещо повече от нагласените полулъжи.

— В какво беше обвинен? — попита един от мъжете.

— Хвърляне на запалителна бомба срещу клиника за аборти — каза Джеръми. Опита се да го каже гордо.

— Къде?

— В Атланта. 1998-ма. Получих пет години като съучастник, защото всичко, с което разполагаха, беше някакъв свидетел, който ме чул да се хваля за това по обществен телефон. Нямаше никакви веществени доказателства.

— Защо, защото беше невинен ли? — попита Елис.

— Не, защото бях добър — подчерта Джеръми. — Бих го направил и сега, но след това няма да се обаждам по телефона.

Елис и другите като че се заинтересуваха от историята му.

— Защо дойде тук? — попита един от мъжете.

— За да науча как да се боря. Видяхте, че мога да стрелям, но ми трябват малко повече знания за тактиката, за да спра тези престъпници да не убиват повече невинни бебета.

Джеръми изгледа последователно всеки един от мъжете.

— Ако съдя по това, което виждам тук, мисля, че съм дошъл на правилното място.

Полковникът не каза нищо. Само размени поглед с мъжа от дясната си страна.

— Какво имаш предвид под „правилно място“? — попита полковникът.

— Искам да кажа, че това, което виждам пред себе си, потвърждава всичко, което бях чувал в затвора. Аз съм свещеник на Финеас. И дойдох тук, за да ви намеря.

Отново размяна на погледи между полковника и този, който очевидно беше втори по ранг след него.

— Какво знаеш за Свещеничеството на Финеас? — попита другият мъж. Гласът му бе по-млад поне с десетина години от този на полковника.

— Знам, каквото трябва да знам, и затова извърших своите актове на Финеас — каза Джеръми. Миналата седмица бе прочел всичко, което беше написал Ричард Кели Хоскинс. Беше изучавал догмата на Движението за християнска идентичност. Беше запомнил на практика всичко, което ФБР беше научило през последните десет години при разследването на организации на бели расисти и на отцепнически религии.

— И аз съм войн на Христа като вас — обяви Джеръми. — Дойдох тук, за да служа. И искам да поговорим делово, за да мога да го докажа.

— Приготви го — нареди Елис и махна с ръка към един от шестимата в кръга, който извади чифт метални белезници. Въоръженият посочи с дулото на оръжието си към един стол и Джеръми се подчини и седна. Познаваше системата на разпитите. Те винаги като че ли почваха по един и същ начин — окови и място, което да те държи изправен с тъпата болка от неудобната поза.

— Какво можеш да ми кажеш за Числата? — попита полковникът. Петият от мъжете се приближи. Джеръми забеляза, че изглежда някак по-различен под качулката. Едното му око беше червено като на заек, а другото — покрито с превръзка. Черната кожена торба в лявата му ръка навеждаше на мисълта, че той ще е „отговорникът“ по протичането на разпита.

— „Израил живя в Ситим и народът начева да блудства с дъщерите на Моава — започна да цитира Джереми по памет. — И приканваха те народа да принася жертви на боговете им и народът ядеше и се кланяше на боговете им. И прилепи се Израил към Ваал-Фегора. И разпали се гневът Господен против Израил. И каза господ на Мойсея: вземи всички началници народни и ги обеси пред господа срещу слънцето, и ще се отвърне яростният гняв господен от Израил. Тогава Мойсей каза на съдиите Израилеви: нека всеки убие своите люде, които са се прилепили към Ваал-Фегора“.

Джеръми остана неподвижен, а петият мъж се приближи още по-близо.

— Книга на Числата, двайсет и пета глава, от първи до пети стих — каза Джеръми. — Това е нашият девиз.

— Това не доказва нищо — каза Елис. — Може да си го прочел в текста на Хоскинс. Запомнянето на Библията не те прави свещеник на Финеас.

— Така е — съгласи се Джеръми, — но извършването на акт на Финеас ме прави.

Първият удар му бе нанесен с отворена ръка. Дланта на мъжа се стовари тежко върху лявото му ухо и му спука тъпанчето — по врата му се спусна тъничка струя кръв.

— Първият истински разпит, на който бях свидетел, беше на един дребен виетнамец някъде из Камбоджа — заговори Елис с лека носталгия. — През шейсет и пета. Бях началник на шпионска група от една въздушна база в планините северно от Бен Хет: двама американци и шест планинци от племето раде. Имахме момче на име Юк Аюн, което твърдеше, че е магьосник. Една вечер заловихме един капитан от Виетконг и пуснахме нашия магьосник срещу него.

Джеръми си спомни за подбора за ООЗ и начина, по който го бяха били и как му бяха прилагали „водната дъска“. Сега го плашеше не болката, а очакването.

— Няма да съм ви много от полза със счупена глава — каза той. Усещаше как кръвта капе по голото му рамо.

— „Обладан е от духове“ — непрекъснато повтаряше нашият магьосник — спомняше си на глас Елис. — „Обладан е“. Е, момчето обичаше да работи с електричество. Намерихме му едно съветско ръчно динамо и магьосникът започна да святка онзи капитан. Даваше му малко зор, после се навеждаше над него — съвсем внимателно — и се вслушваше в сърцето на жълтурчето. Предполагам, че се опитваше да разбере дали духовете са още вътре.

Полковникът кимна и петият мъж се обърна към торбата си.

— Аз съм духовен човек — рече полковникът, — а не магьосник. И не проявявам интерес към разпитите с мъчения.

Джеръми наблюдаваше как онзи развързва торбата си.

— Ухото ти пострада заради опита ти да се възползваш от дъщеря ми — каза Елис. — Хайди те примами тук заради нас. Така че не си въобразявай нищо друго.

Маскираният специалист по мъченията измъкна от торбата два хромирани хирургически инструмента. Единият беше подобен на ножици, завършващи с щипци — нещо като инструмент за издърпване, а другият изглеждаше като онези, които зъболекарите използват, за да откриват кариеси.

— Това е моят начин да слушам сърцето ти — каза петият мъж. Той държеше острата зъбна сонда в лявата си ръка, а щипците — в дясната. Беше хванал инструментите внимателно, като професионалист.

— Искаш ли да ми кажеш нещо, преди да направим това? — попита полковникът.

— Дойдох тук, за да предложа себе си на истинския и праведен бог — рече Джеръми. — Никога не съм мислил, че борбата ще бъде лесна и безкръвна.

— Добре, правилно разсъждаваш — кимна Елис.

Петият мъж се наведе и задържа лицето на Джеръми за момент.

— Имаш хубави сини очи — каза той. — Да видим как изглеждат отвътре.

Ръката на палача насочи напред форцепса. Джеръми не виждаше смисъл да се бори, за да се освободи. Както бе казал, борбата нямаше да е безкръвна.

— Съжалявам, че закъснях — извини се Бийчъм, нахлувайки в Кабинетната зала в Западното крило заедно с Хавлок и Олрид. Джеймс бе прескочил до офиса й за последните сведения от Националната агенция по сигурността. — Генерале, кажете ни какво знаем?

Тя дръпна един стол до челното място на масата и си наля чаша вода.

— Извини ме, Елизабет, но няма ли да чакаме президента? — попита държавният секретар.

— А, да… президентът — каза тя. — Както знаете, Дейвид не е почивал и минута, откакто започна всичко това. Накрая реши да поспи малко и нареди да не го безпокоят, с изключение на извънредно спешни въпроси.

— А това какво е? — попита министърът на земеделието. Бившият сенатор от Аризона невинаги разбираше добре нещата, но никога не се колебаеше да си каже мнението.

— Албърт, разбрах, че имаме петдесет и седем отбранителни съоръжения в засегнатите райони — каза Бийчъм, обръщайки се към министъра на отбраната. — Как ще можем да…

— Елизабет, искам да възразя — прекъсна я министърът на земеделието. — Почти половината от тази страна е парализирана от предизвикано от терористи затъмнение. Мисля, че президентът би искал да узнае това.

— Тогава идете и го събудете — избухна Бийчъм. Нямаше намерение да се занимава с излишните тревоги на човек, чиято грижа бяха проблемите със субсидиите за производство на сирене. — Президентът беше на крак повече от деветдесет часа, а тези атаки могат да продължават още дълго. Той е човешко същество, по дяволите. За да бъде ефикасен, трябва да поспи поне няколко часа.

Долната устна на земеделския министър увисна от удивление.

— Сега относно базите — продължи тя. — Искам да знам колко петрол от стратегическите резерви трябва да отделим, за да работят допълнителните електрогенератори. Защото, ако продължим да получаваме удари като този, допълнителните мощности ще са единственото, с което ще разполагаме.

Каролайн Уолър бе прегърнала Кристофър на дивана и гледаше новините по кабелната телевизия, стиснала дистанционното в дясната си ръка. Родителите й живееха в Буена Парк, Калифорния, и след повече от два часа опити тя все още не беше влязла във връзка с тях.

„Къде по дяволите си сега? — мислеше си тя за своя съпруг. — Защо винаги, когато нещо се случва, ти тичаш да спасяваш света и никога не можеш да помогнеш на семейството си?“.

Никога не беше се оплаквала досега, но нещата започнаха да стават направо нелепи. Животът в Мисури беше съвсем различен. Хората там живееха заедно, което означаваше отворени врати и протегнати при нужда ръце. Винаги когато Джеръми отиваше да работи нощем — заради банков обир или отвличане на дете, все някой съсед щеше да пристигне с домашно приготвена храна и съчувствена усмивка.

А и офисът на ФБР в Спрингфийлд беше страхотен. Само шестима агенти и две секретарки. И всеки се грижеше за другия, като че ли животът им зависеше от това. Мъжете и жените, които носеха оръжие, за да изкарват хляба си, знаеха, че винаги има риск. В най-хубавите моменти те се смееха над трудностите като на задължителна част от работата им, но когато станеше произшествие, всички споделяха чувството на загуба.

„Поне едно телефонно обаждане — молеше се наум Каролайн. — Поне няколко думи, за да знам, че е добре. Сигурно задачите му са свързани с ужасните атаки, които опустошават страната. Първо бомбите, после самолетните катастрофи, сега и това… Седемнайсет щата, казаха по новините. Устройства за радиационно разпръскване — «мръсни бомби». Сега всички говорят за това“.

ДЗЪН… ДЗЪН…

Каролайн вдигна безжичния телефон, като се опитваше да не събуди Кристофър. Толкова дълго се бе мъчила да го приспи.

— Ало, кой е? — запита тя. Знаеше, че това сигурно са родителите й, но хранеше мъничка надежда, че може да е мъжът й.

— Здравейте, г-жо Уолър — обади се някой. — На телефона е Лес Мейсън.

О, господи! Тя изтръпна цялата.

В гърлото й се качи буца колкото топка за голф. Минаваше полунощ. Командирът на ООЗ не се обаждаше дори и през деня. Защо ли се обажда сега, освен ако нямаше да й съобщи нещо ужасно?

— Полагаме усилия да оценим пораженията на оперативната ни готовност — обясни началникът на Обединените военни щабове на своя пряк шеф. За първи път в историята член на американския кабинет докладваше на жена главнокомандващ.

— Значи все още не знаете с точност?

— В някои зони комуникациите са извън строя — каза той. — Мога да ви съобщя единствено, че ядрените бази са в ред и че нашето командване и контролният щаб са в непрекъснат контакт с Военната зала, но точна оценка на пораженията засега нямаме. Данните все още не са достатъчно сигурни.

Бийчъм се обърна към министъра на правосъдието.

— Какво става със силите на реда?

Бившият губернатор на Айова изглеждаше объркан без шефа на ФБР.

— Ами, хм… доколкото знам… точно сега нямаме реални, хм… конституционални проблеми — измънка той. Бийчъм го остави със зле прикрито отвращение.

— Простете, моята незаинтересованост — каза Бийчъм, — но сега точно сме изправени пред остра национална криза. Искам да знам какво точно, по дяволите, правим, за да защитим целостта на националната ни инфраструктура!

— Аз, а-а… Трябва да се консултирам със съответните ръководители на правозащитните органи — каза министърът на правосъдието, като трескаво пишеше нещо в служебния си бележник. — Министерството на правосъдието е…

— Как стои въпросът с нашите съюзници? — запита Бийчъм, обръщайки се към държавния секретар на Венабъл, бивш посланик в Обединените нации.

— Саудитците са напълно наясно, че ги наблюдаваме внимателно — каза той доста по-уверено от своя колега от министерството на правосъдието — Кралската фамилия на Саудитска Арабия смята, че тази администрация се опитва да стовари вината върху тях, с цел да манипулира ОПЕК. Принцът наследник на короната утре ще обяви намеренията си да свие производството на петрол с пет милиона барела дневно, докато ние не престанем да им оказваме натиск.

— Какво ще ни струва това? — попита Бийчъм.

— Говорим за двайсет процента от дневната употреба на гориво. Това означава пет долара за галон36, може би и повече. Същото се отнася и за горивото за отопление, което може да създаде сериозни проблеми по това време на годината.

Министърът на вътрешните работи се изкашля предпазливо.

— Предвиждат се големи икономически трусове — каза той. — Саудитците имат около трилион37 долара в наши финансови институции, като тук не са включени парите на другите близкоизточни партньори, които са в приятелски отношения със Саудитска Арабия.

Бийчъм разбираше добре опасността от евентуален бойкот срещу американските пазари.

— А как са финансите? — попита тя.

Един издокаран като манекен мъж леко наклони глава и отговори:

— За първи път от пет години насам наблюдавахме шестмесечен период на възстановяване — каза той. — Но след поредиците от терористични атаки предвиждаме чувствително отслабване на долара и силен спад в доверието на консуматорите, съчетан с инфлационен натиск в резултат на повишаването на цените на енергията. Транспортните сектори няма да понесат още един подобен удар. Производителността на труда ще отбележи значителен спад в резултат на…

— Добре, добре, разбрах ви — спря го Бийчъм.

— Извинете ме… — вратата се открехна и влезе секретарят по печата. Изглеждаше видимо потресен. — Съжалявам, че ви прекъсвам, но има нещо, което трябва да знаете.

Бийчъм му махна да влезе, знаейки, че намесата на медиите по това време би могла да вещае нови трудности.

— Току-що ми звъннаха от вестник „Вашингтон Пост“ — каза той. — Цитират доверен източник, който твърди, че имало „неясноти“ във военното досие на президента.

— Това не е нищо ново — изсумтя Бийчъм. — С подобни клюки се занимавахме още преди изборите, а и сега имаме да разрешаваме национална криза.

— И аз така казах, госпожо — отвърна й разтревоженият секретар. — Но те са разработвали тази следа няколко месеца и са открили хора, които твърдят, че не си спомнят той да е служил в тяхната част, докато са били във Виетнам.

— Военните документи на президента са били унищожени по време на пожара във Военния център за лични документи в Сент Луис през 1972 г. — рече Бийчъм — и те много добре знаят това.

— Те твърдят, че в пожара са изгорели само личните данни за служещите, назначени преди 1964 г. Президентът е бил демобилизиран през 1972 година. Те се готвят да публикуват това в своя уебсайт, а новинарската секция на Ен Би Си се готви активно да го използва.

Бийчъм удари по масата. Какво ли още можеше да се случи?

— Кажете им… кажете им, че по време на пожара част от досиета са били пренасяни от едното депо до другото. — Поне това се е случило наистина, допълни тя наум. — Кажете им, че армията вече е разглеждала въпроса и ще има готов отговор до шест-седем седмици. И им напомнете още веднъж, че в момента имаме истинска криза, за която трябва да се тревожим!

Никой друг в залата не предложи по-добър отговор, но и тя не очакваше такъв.

— Да се върнем към същинските проблеми — така тя изостави тази дребна на пръв поглед новина и секретарят по печата изчезна, без да каже „довиждане“. — Ето какво искам да обявя.

Министрите от кабинета се поизправиха в столовете си. Всички опитни бюрократи реагираха моментално на лидер, който стои твърдо на поста си.

— Искам пълно засекретяване на информацията, разменяна на тези съвещания. Докато не отменя тази заповед, всички директиви, съобщения и консултации от Овалния кабинет ще бъдат смятани за държавна тайна. Разбрано? Ще приема изтичането на всякакъв вид конкретна информация за нарушение на клетвения ви дълг. Погрижете се и хората ви да са наясно с това.

Останалите кимнаха.

— А сега за отбраната: искам шефовете на ЦРУ, Националната агенция по сигурността, Военното разузнаване и всички останали клонове на разузнаването в моя офис… в Овалния кабинет… в три-нула-нула. Да носят доклади за локалната готовност на всички петдесет и седем отбранителни съоръжения в засегнатите райони и преценки за съпътстващите загуби.

Началникът на Обединените щабове записа нарежданията й.

— Външни работи, искам да се срещнете на четири очи със саудитския посланик. Обяснете му нашата позиция, без да отправяте никакви заплахи. Размахайте някои от разузнавателните сводки, за да разбере какво ни е наранило толкова силно. Поставете акцент върху нашето дълго сътрудничество и взаимно уважение и му подчертайте достатъчно ясно, че не трябва да изпада в паника.

Тя се обърна към министъра на енергетиката.

— Искам реалистичен график за възстановяване на електрическата мрежа, разбит по щатове, градове и плътност на населението. Искам подробен доклад в пет-нула-нула за временните мерки в кризисната зона. Искам също оценка на щетите, за да можем да преценим колко от радиоактивния материал е използван вече и какво количество може да бъде използвано в близко бъдеще.

Накрая тя нареди на министъра на правосъдието:

— Що се отнася до министерството на правосъдието, искам Олрид и шефът на вътрешната сигурност да ме чакат в коридора веднага след като успеете да ги откриете. Трябва да се обсъди и приемствеността на правителствените схеми. Искам конкретни препоръки. И накрая, искам да се ликвидира онази група в Кълъмбъс, Охайо. Никакво чакане повече. Искам ООЗ да удари мястото и да разбере с какво се занимават там.

Оживена от важността на обсъжданите въпроси, Бийчъм стана и се облегна с две ръце на заседателната маса.

— Не трябва да ви повтарям колко важни са следващите няколко часа — каза тя в заключение. — От поколения наред тази страна не се е изправяла срещу заплаха от подобен размер. Искам всички да знаете…

— О… Боже… мой! — извика министърът на отбраната.

Всички погледи се насочиха към мъжа, който влезе в залата почти залитайки. Андреа Чейз го държеше за ръката. Беше облечен в пижама на сиви и бели райета, разкопчана до пъпа. Косата му стърчеше хаотично на всички страни, лицето му носеше следите на грубо прекъснат сън и се кривеше в някаква мъчителна гримаса. Само развяващият се след него морскосин халат, носещ емблемата на президента на Съединените щати, сочеше самоличността му.

— Някой да изключи тази адска музика! — викна Дейвид Венабъл. — Спрете музиката, преди да съм полудял!

Джордън Мичъл се запъти към луксозно обзаведения си хеликоптер „Бел Джет Рейнджър“, спрял на бетонната алея до Дългата пътека. Луната грееше ярко в чистото зимно небе, но той нямаше време да се любува на гледката.

— Определихте ли час за срещата? — попита Мичъл.

— Единайсет часа тази вечер — отвърна Траск. Шефът на персонала боравеше с двата клетъчни телефона и със списъка от задачи така ловко, че дори и цирков жонгльор би му завидял. Знаеше, че Мичъл нарочно крие всякаква информация за срещата, но не се чувстваше пренебрегнат. Единственото желание на Траск бе да се хареса на Джордън Мичъл. А и за много от нещата въобще не искаше да знае.

— Къде е Сирад? — попита Мичъл.

Той затегна колана на седалката си, докато пилотът включваше двигателя и насочваше носа на хеликоптера към Ню Йорк.

— В Мозъчната лаборатория. Все още няма нищо конкретно.

— А нашата приятелка редник Джейн?

Хеликоптерът се издигна към Маунт Грейлок и покритите със сняг полета на Бъркшайр.

— Тя се погрижи за него преди час. Това е главната местна новина за Окръг Колумбия. Но всички мислят, че е било пътна злополука.

Мичъл не се потруди да раздава похвали. Никога не беше смятал смъртта за повод за хвалба.

— А биотехнологичната компания? — попита той, обръщайки се към проспекта, който бе разглеждал предишния ден. Малко мозъци можеха така ефикасно да разсъждават едновременно по няколко различни проблема.

— Съгласиха се с нашите условия. Управителният съвет работи по договора. Ще бъдат наша собственост след около седмица.

— Добре — каза Мичъл, насочвайки вниманието си към гледката през прозореца. Нещата най-после започваха да се подреждат. — Остава да очакваме и Уолър да се представи прилично.

Той се зазяпа надолу, където лунната светлина очертаваше светли и тъмни петна по топящия се сняг. Траск си мечтаеше за времето, когато щеше да се оттегли в пенсия в Бъркшайр. За нещастие тази работа вече му пречеше дори и да мечтае.

Халид Мохамед се усмихна широко, когато красивият частен реактивен самолет „Гълфстрийм“ се отлепи от пистата на американската база Гуантанамо в Куба и започна да завива наляво. Няколко секунди след като излетяха, в илюминатора под тях се появи лагер „Делта“. От триста метра височина ярките лампи, бодливата тел и пазачите приличаха на оловни войничета в кутия за обувки. Скоро самолетът сви рязко и като че ли по волята на Аллах центърът за разпити изчезна напълно.

Истината ще те освободи, помисли си Халид, припомняйки си лозунгите по стените на затвора. Е, може би. Но и лъжите бяха свършили доста добра работа.

— По-добре седнете удобно, сър — предупреди го един от спътниците му.

Бившият затворник носеше униформа в цвят каки и яке за сафари, както и хората от ЦРУ. Това беше официално възприетото облекло, с което си мислеха, че изглеждат по-светски. Като че ли знаеха нещо за духовността, за исляма или за съкровената цел на хората, започнали джихад38.

— „Сър“ ли? — засмя се сърдечно Халид. — Излетяхме преди пет минути и вече ме наричате „сър“? Поразително е какво може да направи промяната на облеклото, нали?

Промяна на дрехите, промяна на отношението, промяна на съдбата. Информацията, която бе съобщил, се бе придвижила с голяма скорост по бюрократичната стълбица и след няколко дни той бе получил предложение лично от директора, последваха преговори и споразумение. Срещу малко подробности за някои саудитски агенти в Съединените щати той щеше да получи първокласен самолетен билет за Хартум. Сега между него и свободата стояха единствено обещаният разпит на едно „неназовано място“ и около петнайсет хиляди километра полет.

— Искате ли да пийнете нещо, г-н Мохамед? — попита го другият пътник. Той беше едър човек с гъста растителност по тялото, която би плъзнала и по лицето му, ако не се бръснеше чак до врата. Изглежда беше някъде от Балканите — може би, сърбин, и се потеше обилно.

— Да, искам вода.

Халид се загледа през илюминатора и се замисли колко ли време ще отнеме пътуването му към дома. Беше пристигнал тук с вързани очи, набутан в задната част на военен транспортен самолет. Какво непоносимо друсане беше!

Аллах Акбар, започна да произнася молитвата си той. Неведоми са пътищата господни. Колко е глупаво хората да си мислят, че те управляват света.

— Колко високо летим, как мислите? — попита по-дребният.

— Не знам — отвърна Халид. — Не съм пилот.

Облаците сега се бяха пръснали, но никъде не се виждаше земя. Под тях се ширеше безкрайното тюркоазено Карибско море, достатъчно близо, за да се видят белите гребени на вълните, предизвикани от бурния вятър.

— Не бяха пилоти и петнайсетте ваши сънародници — отбеляза едрият мъж, като донесе водата за Халид.

— Петнайсет сънародници ли? — попита Халид. Той взе чашата и поклати глава. Стори му се, че самолетът се издига. — За какви петнайсет сънародници говориш?

— За безгръбначните задници, които се бяха научили да летят, без да ги е грижа как ще кацнат — каза онзи. — Помниш ли ги, Халид?

Усмивката беше напълно изчезнала. Както и обръщението „сър“.

— Не бих наричал безгръбначни хора, които са дали живота си за своята религия — каза твърдо Халид. — Може да не сте съгласни с каузата им, но не може да оспорите смелостта им. И ще ми кажете ли колко време ще летим до онова „неназовано място“?

Никой от американците не отговори. По-дребният стана и с приведени рамене отиде до пилотската кабина. Промуши главата си вътре, каза нещо и се върна.

— По-добре си изпий водата, задник такъв — каза той.

Халид се замисли дали да реагира на агресивната забележка, но не намери смисъл да провокира спътниците си.

— Защо? Кацаме ли вече? — попита той. Бяха летели не повече от десетина минути.

— Къс полет — кимна дребният и се насочи към вратата в края на самолета. — Знаеш ли, винаги съм искал да питам някое ваше момче за онези девици с големите очи.

— Какво?

— Ами защо получаваш точно седемдесет и две, когато умреш? Искам да кажа, след като си мъртъв и си там завинаги, ще можеш да ги изчукаш всичките. Имаш ли възможност да ги подменяш с времето, или до края на вечността ще чукаш все същите стари мацета?

„Гадни американски кучета — помисли си Халид. — И се чудите защо останалата част от света ви мрази!“

— Камила ли ти прехапа езика, задник? — каза по-дребният. Той направи знак на партньора си, който се приближи и сграбчи Халид за гърлото. Саудитецът се опита да се освободи, но горилоподобният мъж го удържаше с лекота.

— Е, ще имаш достатъчно време да си мислиш по въпроса — усмихна се дребният и викна към пилотите: — Хайде отваряте!

Халид усети как двигателите намаляват оборотите. Грамадният мъж го измъкна от мястото му, докато другият отвори вратата. В разхерметизираната кабина нахлу силен вятър.

— Добре дошъл в „неназованото място“, задник — викна едрият мъж. — Мека е в оная посока, нали?

Халид нямаше време да гледа посоките. Падаше прекалено бързо.

— Ето го пак. — Рави посочи на Сирад един голям параграф символи на екрана.

— Това дигитален подпис ли е? — попита го тя. Хамър фенът се беше успокоил значително след последната демонстрация и сега я оглеждаше доста по-прикрито.

— Д-дай на д-дамата една кукла Кюпи — каза той.

Сирад мразеше да гледа намусени мъже.

— Какви ги говориш? — попита тя.

— Характеристика на времето — обясни „Не мога да топя в манджата“. — Времевата характеристика е елемент от режекторната функция, която ни позволява да отбележим точно кога се осъществява една комуникация в потока данни. Помните ли доказателството за нулева информация, за което говорехме преди? Е, Хамър фенът е измислил как да използва това, което е известно като аксиома на Файн-Фиат-Шемир, за да свърже времевата характеристика с изходния пункт.

— Мислете за потока данни на „Куантис“ като за река, протичаща по някакъв виадукт — обади се от мястото си Рави. — И нека приемем, че тази река е съставена от стотици различни притоци, като всички те са белязани с различен характерен цвят. Реката би изглеждала като дъга, но вие бихте могли да определите и проследите всеки източник, направление и обем на всяко течение. Сега, ако можете да определите и времето на вливане и цвета на всеки източник, лесно бихте определили всяко нещо, което изпъква като аномалия — търсим нещо, което е на погрешно място, след като знаем как и какво се влива в реката и как то би трябвало да се движи по течението.

— Искаш да кажеш, че всяко предаване по мрежата на „Куантис“ може да бъде идентифицирано, защото знаем източника и направлението на всеки разговор, така ли? — опита се да преведе казаното на нормален език Сирад.

— Точно така — потвърди Рави. — Така че ние просто газим из потока данни, докато открием течение, което не пасва на общата картинка.

— Но това е само част от играта — допълни „Не мога да топя“. — Защото трябва да се съчетае с някои наистина сложни математически обработки на криптоанализата.

— Спести ми ги.

— Дадено.

Рави показа друга серия от знаци на екрана.

— Веднъж, след като открием нарушителя, ние тръгваме обратно по неговия поток данни и стигаме до извора му. Там прекарваме данните през нещо като контролна клапа и стигаме до препятствие — подобно на защитна стена срещу пожар. Дотук е ясно, нали? — каза той развълнувано. — Така и пипваме нашия нарушител.

— А как ще разберем какво се крие зад защитната противопожарна стена? — попита Сирад.

— По марката — обясни „Не мога да топя“. — Там има един дизайнерски елемент, който техният пазач или е забравил да скрие, или мисли, че не сме достатъчно умни, за да го открием. Това е като платно на Пикасо — няма нужда да гледаш подписа му, за да разпознаеш художника.

Сирад посочи към потока данни.

— И това е дигиталният му подпис?

— Със сигурност, шефе — каза Рави. — Може да ти изглежда като нещо шантаво и объркано, но за нас тримата е ясно като неонова реклама.

— Ясно и п-просто. Вашата къртица е президентът на п-проклетите Съединени щати — каза гордо Хамър фенът — и неговото име се люшка надолу-нагоре по системата ни като прани гащи на простора.

Джеръми се опита да остане напълно неподвижен, докато петият мъж докосна с щипците си върха на левия му клепач. Останалите маскирани се приближиха, за да виждат по-добре в мътната червеникава светлина.

Свещениците на Финеас работят в една съпротивителна мрежа без ръководител, припомни си Джеръми думите на инструкторите. Поради липсата на централизирана организация, те разчитат много на символиката и доктрината; няма срещи, няма адреси, няма общуване, няма организация. Разчитат само на методологията и мисията. Членовете сами се ръкополагат.

Петият мъж използва щипката, за да издърпа клепача на Джеръми навън от очната ябълка и завъртя острия инструмент между пръстите си с тъпия край напред.

Очите на Джеръми нервно затрепкаха, опитвайки се да не гледат към качулатия хирург.

И когато Финеас, син на Елиезер, син на Аарон Свещеника го видя, цитираше си наум Джеръми, той стана сред събралото се множество и взе едно късо копие в ръка; и тръгна подир мъжа от Израил в палатката и прободе и двамата — и мъжът от Израил и жена му през корема. Така чумата не стигна до децата на Израил.

Петият мъж натисна с тъпия край на инструмента върха на клепача на Джеръми и го дръпна нагоре с щипката, за да се види добре розовата, прошарена с жилки влажна вътрешност.

Техният отличителен знак е традиционният християнски кръст, чийто горен край е оформен като буквата Ф, повтаряше си Джеръми. Обикновено под кръста се изписват и две цифри: две и пет — 25 ноември. Техният девиз.

— Видяхте ли? — попита Елис. — Има ли знак?

Това шибано нещо ще боли, припомни си Джеръми думите на специалиста по татуировки в Харви Пойнт. Припомни си как огромният, сърбащ шумно чая си Червенобради беше обърнал клепача му наопаки. Помнеше и непоносимата болка при всеки допир на иглата за татуиране — отново и отново, докато мъжът изрисува кръста на Финеас и двете малки цифри под него.

— Е, г-н Уокър, предполагам, че ви дължим извинение — рече полковник Елис, като махна с ръка, и петият мъж отпусна клепача му. Обтегнатата плът на Джеръми се върна върху окото му.

Благодаря ти, Червенобради! Болката от татуирането беше нищо в сравнение с това, което би могло да се случи на това тайно събрание.

— Няма нищо — каза на глас Джеръми, поклащайки глава като плувец, който иска да изхвърли водата от ухото си. — Както ви казах, никога не съм мислил, че борбата ще бъде безкръвна.

— Какво има. Във връзка с Джеръми ли се обаждате? — попита Каролайн командира на ООЗ с неочаквано примирение в гласа си. Може би се дължеше на късния час и на студената тъмна стая.

— Така е, но няма никакъв повод за тревога, госпожо Уолър — увери я той по телефона. — Исках само да ви кажа, че може би ще видите репортажи за работата на отряда през следващите няколко дни. Джеръми няма да участва в тази акция, така че не се безпокойте.

Последва пауза. Каролайн не смееше да сподели това, което мислеше. Не се безпокойте ли? Как би могла?

— Исках само да знаете, че той е един голям патриот, опитващ се да спаси живота на много американци — добави Мейсън. — Прави това, за което се е подготвял толкова дълго време.

Джеръми винаги бе говорил с много уважение за Мейсън, но Каролайн смяташе командирът на ООЗ за безчувствен и студен човек. Разбира се, Джереми бе патриот и вършеше това, за което бе подготвен, но също така бе съпруг и баща. Дали някой от тези мъже се бе замислял за чувствата на семействата?

— Липсва ми — каза тя. Джеръми би желал тя да каже нещо смело и самоотвержено, но в този момент не можеше да измисли нищо по-смислено.

— Знам, че е така, госпожо — рече Мейсън. — И ще ви го върнем обратно колкото може по-скоро. Дотогава искам да знаете, че може да ми звъните по всяко време. Членовете на отряда ни са по целия свят и осъзнавам жертвата, която вие съпругите правите.

Кристофър помръдна. Каролайн замълча и остави сълзите си да се стичат по страните й.

— Благодаря ви — каза накрая тя и затвори телефона.

Жертви, прошепна си тя, припомняйки си телата на невинни жени и деца, разкъсани по време на терористичните актове. Помилва лицето на заспалия си син. Какво бяха нейните жертви в сравнение с това, което изпитваха сега други семейства? В крайна сметка тя просто се тревожеше за мъжа си.