Смъртни врагове

1.

Понеделник, 14 февруари

12:02 по Гринуич

Ситуационна зала, Белия дом

— Добре, да продължим нататък. Ще кажеш ли нещо, Матю?

Новоизбраният президент Дейвид Рей Венабъл махна с ръка, за да успокои залата, която се вълнуваше от шокиращата вест. Той стоеше зад стола си по средата на широка махагонова маса. Вляво от него седеше съветникът по националната сигурност Матю Хавлок, бивш професор по история от Пенсилванския университет, които в момента беше забил окичения си със старомодни очила нос в небесносиня заседателна папка. Хавлок държеше с двете си ръце чаша с бавно топящ се лед и се стараеше кубчетата да не дрънкат много силно.

— Предполагам, че сте видели сутрешните вестници, г-н президент. Мисля, че…

— Дали съм видял вестниците? Това ли има да ми съобщи моят съветник по въпросите на националната сигурност? Разбира се, че съм видял сутрешната преса!

„Вашингтон Пост“, „Ню Йорк Таймс“ и няколко други издания лежаха грижливо подредени пред него. Всички те тръбяха за случилото се.

Единият обявяваше:

АТЕНТАТОРИ ВЗРИВИХА СЪРЦЕТО НА ДЪРЖАВАТА.

Друг пишеше:

УЖАС ОПУСТОШИ ОТЕЧЕСТВОТО.

А „Ю Ес Ей Тудей“ го бе казал най-добре:

НАЙ-ЛОШИТЕ СТРАХОВЕ НА НАЦИЯТА СЕ СБЪДНАХА.

Преди девет часа — по-точно в 22:00 източно време, терористи бяха ударили едновременно по три цели: известно нощно заведение в Атланта, „Дисниленд“ в Анахайм и „Мол ъф Америка“ в Блумингтън, Минесота.

Всички канали бяха прекъснали обичайните си програми, за да предават извънредни новини от мястото на събитието. Местните, щатските и федералните екипи за спешна помощ работеха трескаво, за да се справят с големия брой пострадали. Бързаха да се притекат на помощ и много други организации — от Червения кръст до пожарните команди от малки градчета и доброволчески групи, организирани от църквите.

Вашингтон също беше на крак и опитваше да приведе в действие планираната от три години операция за отпор на тероризма. За нещастие столицата — където се намираха центровете на практически всички федерални агенции, като Департамента за вътрешна сигурност (ДВС), ФБР и разузнавателните централи като НАС и ДИА — беше парализирана от най-лошата зимна буря от три десетилетия насам. За град, който затваря врати при най-слабото вдигане на прах, тази криза не можеше да дойде в по-неподходящо и трудно време. Из града можеше да се срещнат единствено тези, които разполагаха с коли тип „4×4“ или се придвижваха със ски.

— Докладите са все още откъслечни, сър — продължи Хавлок, — но това, което вече знаем, свидетелства, че е извършена най-сериозната атака в света след 9/115.

Венабъл, бивш губернатор — демократ от Кънектикът, поклати невярващо глава. Само преди три седмици бе положил клетва като президент. Изглеждаше, че така нареченият „меден месец“ ще завърши катастрофално.

— Само това знаем засега — намеси се един глас. Говореше директорът на ФБР Ричард Олрид: бивш съдия и превъзходен съдебен юрист. Той бе на четиридесет и пет години и съответно бе най-младият шеф на Бюрото от времето на Едгар Хувър досега. Точно като своя надут предшественик, и Олрид никога не изпускаше възможността да упражни властта си, независимо от аудиторията, юрисдикцията или протокола.

— Специалисти от нашия Център за експлозиви в Куонтико определиха, че ИВУ си приличат по начина на приготовление и сложност — каза той. — Добре замислено. Ударили са в рамките на осем секунди три различни обекта, разположени на хиляди километри един от друг.

Венабъл скръсти ръце и загледа шефа на ФБР. Мъжът бе подстриган ниско и атлетичната му фигура ясно личеше под добре ушития костюм. В говора му се долавяше бостънски акцент, но отчетливото произношение свидетелстваше както за годините в армията, така и за опита в частния сектор, допринесли за умението му да отсява значимото. Олрид беше „наследство“ от старата администрация, но Венабъл предполагаше, че ще му служи добре.

— ИВУ? Какво означава това? — попита президентът.

— Импровизирани взривни устройства, сър. „Семтекс“ — произвеждана в Чехия, извънредно силна взривна смес с добавки, използвана за производството на пехотни мини. Такава специална смес е била поставена в един индонезийски завод през 1997-та. Същият химически състав бе открит по-късно, при големия взрив в хотел „Мариот“ в Джакарта през 2003 г. Сега нашите специалисти са намерили и следи от използване на необичайни електронни клетъчни броячи, както и остатъци от метил нитрат, амониев нитрат и нафта — елементи, които Тимъти Маквей беше използвал при атентата в Оклахома Сити.

— Мислите, че това е нашенска работа?

— Не съвсем, сър. АНФО е един от най-често срещите експлозиви и смятаме, че тези атаки носят почерка на мюсюлмански екстремисти. Те използват дистанционно взривявани коли бомби и планират ударите си така, че да има максимален брой жертви. По-късно, когато се появят спасителните екипи и телевизионните камери, взривяват вторични бомби, за да получат още по-опустошителен ефект. Това са добре планирани, майсторски изпълнени военни операции.

— В печата се намеква, че може да са използвали болнични линейки — добави Хавлок. Все още бе потресен, но не виждаше смисъл да оставя Олрид, който дори не беше член на Националния съвет по сигурност, да монополизира обсъждането. — Вярно ли е? Наистина ли тези животни са превърнали спасителни коли в бомби?

— Така изглежда — Олрид не сваляше очи от президента. — Смята се, че над трийсет процента от жертвите са полицаи, пожарникари или друг персонал от службите за бърза помощ. Не е нужно да ви обяснявам какво отражение би могло да има това при евентуални следващи атаки.

Изведнъж всички в залата, която се намираше точно под Овалния кабинет, заговориха вкупом. За това спешно заседание бяха свикани по-голямата част от висшите служители от новоназначения Национален съвет по сигурността.

Отдясно на президента седеше неговият началник-кабинет Андреа Чейз, следвана от министъра на отбраната, държавния секретар, министъра на правосъдието, на финансите, шефовете на ЦРУ, на ФБР и на Департамента за вътрешна сигурност. Следваха председателят на Обединените началник-щабове, икономическият съветник на президента, представителят на САЩ в Обединените нации и националният координатор на Съвета за инфраструктурна защита и контратероризъм.

— Евентуални следващи атаки! — изсумтя Венабъл. — За бога, струва ми се, че тези ни бяха достатъчни.

Той постави ръце върху облегалката на стола си и поклати глава:

— Казахте мюсюлмански терористи. Сигурни ли сме в това?

— Получихме три отделни потвърждения за поемане на отговорност от група, която нарича себе си „Ансар инш Аллах“ — добави Олрид. — Всичко ни бе доставено под формата на видеоленти, изпратени чрез куриер до местни телевизии в засегнатите райони. Същата техника на разпространение, на която бяхме свидетели при атентатите в Момбаса, Риад и Джакарта. Стандартна реторика, елементи на самоубийствени ритуали и безкрайни обвинения срещу богатите.

Директорът на ЦРУ Милтън Вик прочисти гърлото си и се намеси:

— Агенцията получи и трите вида ленти — каза той, стараейки се да не бъде засенчен от колегата си от ФБР. — ЛАРИД изследва и съпоставя гласовите характеристики с помощта на Главната база данни…

— Чакайте, чакайте… — спря го президентът. — Какво означава това?

Вик бе нисък, закръглен и червендалест конгресмен, бивш посланик в Чили. Сега четеше информацията от листче хартия. Изглеждаше напълно неспособен да обясни по-подробно нещата.

— ЛАРИД е нашата федерална лаборатория за анализ и разузнавателно изследване на документи — обясни Олрид. — Те работят с различни експертни екипи и с подкрепата на междуведомствени групи, свързани с министерствата на търговията, енергетиката, НАСА и Националната медицинска библиотека. С тях работи и Документалният център за анализи на ДИА и ФБР…

Президентът повдигна рамене, потресен от безкрайния списък на агенции и съкращения. Обяснението само го обърка още повече.

— Това е началото — намеси се отново Вик. — Нямаме достатъчно солидни визуални идентификации, поради прикриването на лицата, но най-добрите ни анализатори смятат, че твърденията за поемане на отговорност са достоверни.

— Честно казано, г-н президент, „Ансар инш Аллах“ представлява това, от което най-много се страхуваме във връзка с тероризма, заплашващ нашата страна — рече Олрид. — Това са симпатизанти на „Ал Кайда“, които досега не са засичани. Малка група. Бандитска. Агресивна. Но ни липсват още много неща, за да продължим нататък.

— Няма нужда да продължаваме нататък.

Венабъл говореше тихо с фалшивата мекота, използвана от хищниците за заблуда на плячката им. Тук присъстваха шефовете на агенции за разузнаване и за опазване и защита на реда и закона, но те знаеха съвсем малко повече от това, което Венабъл беше видял по новините на кабеларките. За човек, който беше само от три седмици в Овалния кабинет, това изглеждаше невероятно.

— Казахте, че няма нужда да продължаваме ли?

Мъжете в залата се напрегнаха.

— Е, щеше да бъде по-добре, ако бяхте донесли нещо по-съществено! След тринайсет часа ще трябва да се изправя пред двеста и осемдесет милиона американци и да ги убеждавам, че все още сме земя на свободата и дом на храбрите. Искам да ми помогнете за това.

Президентът огледа подред щаба от специалисти. Те варираха от политически назначения до професионалисти от кариерата. Никой от тях не се бе изправял пред бедствие като сегашното.

— Наследихме тази бъркотия от републиканската администрация — изтъкна Андреа Чейз. — Трудно биха ви държали отговорен за това, след като сте само три седмици в Белия дом.

— Това е Америка, Андреа. Ние държим всекиго отговорен за всичко — изръмжа президентът и вдигна дясната си ръка с отворена нагоре длан. — Да видим какво трябва ние да направим. Имаме най-малко триста и петдесет потвърдени смъртни случая и три пъти повече ранени! — Той сви показалеца си и повиши тон: — Върви непрекъснато телевизионно покритие на касапницата. — Сви и средния си пръст. — Надигнала се е паника във вътрешността на страната — в места, които никога не са изпитвали нещо подобно. — Той спря за момент. Кръвта нахлу в лицето му — човекът, който миг по-рано приличаше на уверен главнокомандващ, внезапно стана тъмночервен от ярост. — В момента бушува най-лошата буря от трийсет години насам, която блокира правителството, и ние нямаме нито един задържан!

Той сви и останалите си пръсти и вдигна юмрук, сякаш физически заплашваше някого.

— Още дори не съм подредил снимките на децата си на бюрото в Овалния кабинет — изръмжа той, — а Конгресът е готов да тръгне към Капитолийския хълм6 със сабя в едната ръка и камък за точене в другата, готов да ми отреже топките! Не искам да чувам, че не разполагаме с нищо определено, за да разнищим случая! Искам да знам точно какво смятаме да правим, и искам да го науча още сега!

В залата без прозорци настъпи мъртва тишина. Чуваше се само тихото шумолене на флуоресцентните осветителни тела.

— Моля да ме извините… — наруши мълчанието един глас. Вратата на заседателната зала се захлопна шумно и вицепрезидентът Елизабет Бийчъм нахлу в помещението, понесена сякаш от бушуващата вън буря. Все още порозовяла от ледения въздух, тя изтупа снега от яката на тежкото си вълнено палто и добави: — Съжалявам, но военните забавиха полета ни от Ню Йорк.

Тя свали палтото си и го подаде на един униформен морски пехотинец, после дръпна назад единствения празен стол и седна.

— Си Ен Ен съобщи за над хиляда жертви и нови експлозии в Маями — съобщи тя, без да обръща внимание на външния вид или позата на Венабъл. — Може би някой от вас ще бъде достатъчно любезен да ме осветли какво смятаме да правим.

Сирад Мално обичаше Ню Йорк през зимата, особено когато валеше сняг. Бури като тази обвиваха мрачния сив град в бяло — скриваха напукания асфалт, боклуците и потъмнелите от замърсения въздух стени и сякаш ги пресъздаваха отново. Снегът гонеше всички от улиците: очистваше тротоарите от туристите; прогонваше надалеч такситата, микробусите за Ню Джърси и камионите, разнасящи стока; караше да замлъкнат клаксоните, уличните търговци и просяците. Бурята връщаше Ню Йорк обратно на неговите най-верни души — авантюристите като Сирад, които преминаваха през почти непроходими места само заради тръпката да видят следите, които оставят след себе си.

А каква буря беше само! Над Манхатън беше паднал почти четиридесет сантиметра сняг, а синоптиците твърдяха, че най-лошото може би тепърва предстои. И трите летища — „Джон Ф. Кенеди“, „Ла Гуардия“ и „Нюарк Интърнешънъл“ — бяха затворени. Не работеха и банките, канторите, общественият транспорт и магазините за продажба на дребно. Само малките кръчмички и вестникарските будки все още бяха отворени и проблясваха с неоновите си реклами за онези, които не можеха да живеят без чадъри, порносписания и престояли пакетирани салати.

7:23 сутринта.

Дигиталният часовник на Сирад просветна и тя се втурна във виелицата. Снегът се просмукваше в обувките й, топеше се върху якето й и оставяше ситни капчици върху лицето й, но тя продължаваше да се усмихва. Бягането през голямата ливада на Сентръл Парк я освобождаваше от стреса в работата, която с всеки ден я поглъщаше все повече и повече.

„Нагоре към Осемдесет и първа улица, после заобикалям резервоара и се връщам обратно по пътеката за езда“ — мислеше си тя. Обикновено пробягваше седемкилометровия маршрут за половин час, но днес щеше да й отнеме повече време. Нямаше значение — след всичко, което бе видяла снощи по телевизията, сигурно нямаше да може скоро да потича отново.

— Госпожице Мално! — извика някой зад нея. Беше настоятелен мъжки глас, приглушен от бурята, която продължаваше да се вихри.

Сирад продължи да тича, но инстинктивно обърна глава назад. Присви очи през облаците пара, излизащи от устата й, и различи тъмна фигура, която приближаваше тичешком от изток.

— Г-це Мално, почакайте!

От заслепяващата очите снежна буря изскочи млад мъж. Висок младши служител, нахлупил ушанка, с палто от кашмир и ботуши с каучукови подметки „Л. Л. Бийн“. Дишаше тежко и се опитваше едновременно да си поеме въздух и да изкашля думите:

— Господин Мичъл… иска… да отидете в офиса. Веднага.

Той спря и опря ръце на коленете си, а тя продължаваше да тича в кръг около него. Предположи, че е спринтирал, за да я настигне.

— Заради терористичната акция ли? — попита Сирад. Говореше спокойно, с ритъма на спортист в добра форма. — Доколкото видях, май сме с вързани ръце.

Мъжът поклати отрицателно глава.

— Става дума за системата „Куантис“ — успя да каже той. — Някой е… проникнал в… нашите… бази данни.

— Какво? — възкликна Сирад. „Куантис“ не можеше да бъде атакувана.

Това бе първата в света напълно подсигурена система за предаване на съобщения и данни и беше изпробвана от най-добрите специалисти по далечни комуникации, работещи както за правителството, така и извън него. Това беше проект на Сирад — проект, който тя познаваше в най-големи подробности и смяташе за напълно сигурен.

— Не може да бъде. — Сирад спря тичането, протегна ръка и помогна на мъжа да се изправи. — За какво говорите?

— Дойдох… само да ви взема. — Той дишаше тежко, изтри топящия се сняг от лицето си и посочи на изток към фирмената централа на „Бордърс Атлантик“, която при добро време се очертаваше ясно на хоризонта. — Мисля, че е по-добре да побързате. — Все още едва си поемаше въздух. — Мичъл каза, че небето се срутва… и не мисля, че говореше за бурята.

В едно по-топло място, в източния край на вече единствената комунистическа страна в западния свят, екип от специалисти по разпити на ЦРУ излезе под лъчите на блестящото карибско слънце. Носеха панталони в цвят каки, ризи с къс ръкав и якета за сафари с множество джобове, коланчета и ципове.

— Защо смятате, че се е съгласил да говори? — попита единият от мъжете, който се опитваше да поддържа разговор с една набита жена на име Сара. Останалите от групата: още двама мъже и една жена — съветник от Трета психологическа оперативна група на армията, полагаха всички усилия, за да следват забързаните крачки на двамата разговарящи.

— Защото иска споразумение — отвърна Сара. Тя държеше в едната си ръка бележник с дебели зелени корици, а в другата писалка „Скилкрафт“. — Знае, че информацията е единственият начин да се измъкне от тази забравена от Бога скала, и се опитва да изиграе коза си. Ако наистина има такъв.

Насочиха се към лагер „Делта 4“, който представляваше няколко скупчени панелни постройки около малък плац от натрошени скали и бетонни блокове. На сгъваеми маси за пикник под един навес седяха няколко брадати мъже в бели дрехи. Пазачите с карабини „М-16“ в ръка кимнаха на новодошлите да минат. Табелките с имената на пазачите бяха закрити с лейкопласт, за да нямат затворниците никакъв достъп до персоналните данни на охраняващите ги.

— Добро утро, мадам — кимна им един ефрейтор, когато влязоха вътре, и ги преведе през въртяща се преграда, подобна на тези в метрото. Върху рамото му имаше знак на лагер „Делта 4“ и под него пишеше: „Честта ни задължава да браним свободата“.

— Справедлив, твърд и непоклатим — каза му в отговор ръководителят на групата.

Това очевидно беше нещо като заклинание тук; нещо, което лагерният комендант изискваше непрекъснато да се повтаря високо — където и да отидеш, все това се чуваше.

— Справедлив, твърд и непоклатим, сър.

Ограденият с бодлива тел, метална ограда и дъски лагер „Делта“ бе военният център на САЩ за задържане и разпити в залива Гуантанамо, Куба. В него се намираха повече от 650 души, известни като най-опасните в света ислямски фанатици. Тук повечето от задържаните бяха без обвинения, без юридически защитници и без надежда. Затворници от четиридесет и две страни — някои от тях едва петнайсетгодишни — седяха тук, очаквайки успешното „поведенческо поправяне“.

„Лагер 4“ представляваше сектор от затвора със средно ниво на охрана. Само десетина от задържаните бяха стигнали дотук по начин, който арестантите саркастично наричаха „хаджийството“.

Правилата бяха прости: съобщаваш информация за „Ал Кайда“ или за талибаните — и някой ден може и да се завърнеш у дома. Показваш непокорство или враждебност — и оставаш в малка клетка метър на два, дока то адът не замръзне. А за Гуантанамо, където влажният океански въздух обикновено се нагряваше до над трийсет градуса, това бе доста дълго време.

— Добро утро, Халид. — Сара влезе в една от грижливо охраняваните стаи и остави другите да я чакат отвън. Покрай стената бяха наредени четири военни нара, на всеки от които бяха поставени комплект чаршафи, зелено вълнено одеяло и по два ката бели памучни дрехи. Имаше и четки за зъби, пластмасови сандали за баня и малко томче с Корана. Стените блестяха със стерилна белота.

— Добър ден — отвърна Халид Мохамед на превъзходен английски; беше научил езика по време на подготвителния курс в Държавния университет в Ню Йорк. Той бе син на богат саудитски търговец на килими и бе получил най-доброто западно образование, преди да се присъедини към „воините на исляма“ в да се включи в афганистанската съпротива срещу Сатаната Джордж У. Буш.

— Защо не ме наричаш Сара? — попита жената. Беше имала много имена и практически харесваше всички, с изключение на последния прякор; редник Джейн.

— Аз не съм ваш приятел — отвърна Халид, гледайки настрани. — Предавам ти надеждна информация, но получавам съвсем малко в замяна. А и трябва да понасям покровителствения ти американски тон. Аз предадох сънародниците си с беглата надежда, че един ден ще изляза на свобода, но не мога да бъда любезен с жена, която хули моя бог, като отказва да се забули. Няма да те наричам Сара.

— Както и да е — вдигна рамене редник Джейн.

Тя седна на леглото срещу Мохамед и измъкна един магнетофон. Разбира се, той беше виждал този предмет и преди — ЦРУ използваха подобни магнетофони, за да събират гласови отпечатъци и ако някой, след като излезете оттук, се опиташе да отправя заплахи по незащитен телефон, можеше лесно да бъде разпознат по гласа.

Редник Джейн държеше магнетофона пред устата си, докато говореше, а после го поднасяше към него, в очакване на отговорите му.

— Наскоро заловихме един човек на име Али Фалал Махар. Познаваш ли го?

— Да, разбира се — отвърна Мохамед. — Наричат го „пратеника“. Веднъж се срещнах с него в Малта. През 1999-та. Той е религиозен служител — молла.

— Имаме причини да смятаме, че Махар планира нападения и атентати в Съединените щати — продължи Джейн. Затворниците нямаха достъп до външна информация, така че Мохамед не знаеше за станалите атентати.

— Говореше за нещо такова — съгласи се Мохамед. — Но неговите възможности са доста ограничени тук. Той има голямо влияние в страната си, но мисля, че трудно би спечелил някакво реално влияние сред американските мюсюлмани. Индонезийците нямат здрава общност в Съединените щати.

— А какво ще кажеш за влиянието му сред немюсюлманските групи? — попита тя.

Мохамед погледна озадачено.

— Немюсюлмански групи ли? Какво имаш предвид? Махар е последовател на джихад. Той иска да убива немюсюлманите, а не да се сприятелява с тях.

Това като че ли го развесели. Джейн отбеляза нещо в малкия си зелен бележник, изключи магнетофона и го сложи настрани. Опита се да подреди думите си.

— А, ако ти кажа, че преди по-малко от седмица го открихме заедно с трима американци? Американци, които не бяха мюсюлмани — добави тя. — И че те очевидно са пътували специално чак до Индонезия, за да се срещнат с него? Какво мислиш за всичко това?

Мохамед повдигна вежди.

— Не знам какво да кажа.

Но изражението му се промени — гъстите черни вежди се смъкнаха и в очите му като че ли пробяга тъмен блясък. Тя си отбеляза това в бележника.

— Мохамед, знам, че не ме харесваш — опита отново тя. Агентката от ЦРУ говореше с увереността на човек, който спокойно щеше да излезе от килията след края на разпита. — Но това не ме интересува. Искам само да спася сънародниците си. Дай ми информацията, която ми трябва, и ще можеш да се измъкнеш оттук. Но ако ме разиграваш, ще гниеш в тая лайняна дупка заедно с всичките си приятелчета с пешкири по главите.

Мохамед се замисли за момент. Той познаваше психиката на американците и разбираше тяхната арогантност. Беше ги виждал и в Бейрут, и на Западния бряг, както и в Афганистан, Ирак, Пакистан. Но знаеше и как да използва това в свой интерес. Капитализмът означаваше търговия — търговията беше размяна, а размяната беше древна като неговите предци бедуините.

Американците искаха информация, а той искаше да напусне това прокълнато място. Както гласяха лозунгите в затворническия лазарет: „Братко, последвай ме — истина, сътрудничество и скоро ще си у дома“. Мохамед обичаше да преиначава този призив така: „Братко, пътят за връщане трябва да бъде павиран с твоите пълни признания и безусловното ти сътрудничество“.

— Джафар ал Таяр — каза той накрая. Бившият боец от отрядите на талибаните говореше тихо, по-тихо дори от жуженето на вентилацията зад гърба му. Явно се безпокоеше да не го чуе някой отвън.

— Джафар Пилота ли? — попита Джейн. Тя говореше арабски толкова добре, колкото и Мохамед.

— Джафар Пилота. Джафар, който лети високо — летящият… да. Зависи от твоето тълкуване, разбира се.

— Не ми говори за друг самолетен заговор — засмя се тя. — Трябваше да измислиш нещо по-добро. Ако взимах по един риал за всеки самолетен заговор, за който съм чувала, щях да купя целия проклет остров. Не си хаби езика.

— Не, не — запротестира Мохамед. — Не говоря за самолети. Джафар ал Таяр е личност с голяма власт и е много уважаван. Заради това го наричат „пилота“ или „летящия“. Това е метафора… метафора за човек, заемащ високо положение, който може да контролира нещата от високо.

Редник Джейн взе магнетофона и го сложи в скута си. Беше провела десетки разпити със затворниците, опитващи се да изтъргуват безсмислени и нищо не значещи информации просто за допълнителна порция хляб. Но това звучеше по-сериозно.

— Кой е той? За кого става въпрос?

— Някои от медиите биха го нарекли военен ръководител или могъщ бизнесмен — продължи той. — Спечелил е доверието на останалите и разполага с голяма власт.

Мохамед се втренчи във вратата зад нея. Ако можеше да вижда през варосаните стени, щеше да зърне ширналия се на хиляди километри океан. Най-близката земя до този остров беше Флорида — разбира се, първо трябваше да се промъкнеш край злите кучета и картечниците. Това означаваше сто и петдесет километрово плуване в открития океан и почти никаква надежда за приятелски лица на другата страна. От лагер „Делта“ имаше само два начина за излизане: чрез сътрудничество или в ковчег от борови дъски.

— Дори не съм сигурен в това, което ти казвам — рече той. — Всичко, което знаем, е, че Джафар ал Таяр е надежда за мнозина от моя народ. Това е информация, която не се обсъжда в джамиите, на пазара или на чаша кафе. Не, това се шепне от ухо на ухо — като легенда. Като мит. И може би нищо повече.

Джейн се опитваше да разгадае лицето на мъжа срещу себе си и да разбере докъде стига истината.

— Вярваш ли в това? — попита тя накрая, надявайки се да изкопчи още нещо от отговора.

— Вярвам в Аллах — каза Мохамед. — Вярвам във волята му. Ако неговата воля е правителството ви да падне, то това ще се случи. Затова и всичките тези пазарлъци са безсмислени.

Жената се изправи и се приготви да си тръгне.

— Благодаря ти, Мохамед — рече тя. — Ще отбележа твоето сътрудничество в доклада си до началника на затвора.

— Не ме е грижа какво ще докладваш на началник затвора — каза Мохамед с усмивка. — Но има още нещо, което трябва да знаеш. Нещо, което само аз мога да ти съобщя. Ако искаш да спасиш родината си, трябва да ми предложиш нещо в замяна… Нещо много по-ценно от свободата.

— Елизабет, сега не е време за празни приказки. Трябват ми реални предложения, а не само правителствени обиколки за демонстрация на сила.

Президентът на Съединените щати забързано изкачваше стъпалата от Ситуационната зала до Овалния кабинет. Още беше облечен в бялата риза и костюм на райета, които бе носил и предния ден. Подадоха му нова вратовръзка и той разсеяно си я връзваше по пътя.

За негово нещастие, а може би и на цялата страна, Дейвид Рей Венабъл допреди седмици бе само губернатор на Кънектикът, където не се беше сблъсквал с нищо по-заплашително от бюджетен дефицит. И като повечето лидери, несвикнали с истинска криза, той вече беше нарушил първото правило за реакция при бедствие: беше объркал водачеството с отговорността. Вместо да прехвърли властта и да си легне в подходящо време, той беше стоял цяла нощ, мъчейки се да разбере нещо повече от неясните подробности, появяващи се в новинарските емисии на кабелните телевизии. За разлика от Бийчъм, както и от повечето си старши съветници, лидерът на свободния свят навлизаше в ден втори от националната трагедия, без да е дремнал и минута.

— Това не е просто правителствена обиколка — възпротиви се вицепрезидентът. — Трябва да приемете, че правителството на Съединените щати е работило достатъчно добре, преди да поемете юздите на управлението, и ще работи така и след като си тръгнете от Белия дом. Оставете професионалистите да си вършат работата. Нуждаете се от сън.

Президентът спря в средата на ярко осветената стая и започна да се върти и да търси огледало, за да намести вратовръзката си.

— Не може ли да се сложи едно огледало тук? — излая той. — Какъв е тоя кабинет без огледало?

Всъщност този кабинет се нуждаеше от още доста неща — тук нямаше не само огледало, но и стените бяха съвсем голи. Помещението приличаше повече на строителен обект, отколкото на кабинет на висш служител. Боядисването беше стигнало едва до половината, новият килим лежеше навит на руло до западната стена, а креслата срещу него бяха единствените места за сядане. Но носачите ги бяха затрупали с кашони с личните вещи на Венабъл. Нищо от това, естествено, не бе изглеждало сериозен проблем до днес. Президентите обзавеждаха кабинета по свой собствен вкус и Венабъл — като потомък на стара фамилия от Ню Ингланд, водеща корените си от „Мейфлауър“7 — не беше показал уважение към бронзовите коне от Ремингтън и пейзажите от Дивия запад на Джулиан Ондърдонк, Том Лий и небезизвестния Кьорнър и бе поискал да ги замени.

— Щом смяташ, че разузнаването ни е толкова добро, защо директорът на ЦРУ трябваше да чете от листчета това, което вече бях научил от Си Ен Ен? — попита той, опитвайки се да види отражението си в някаква сребърна ваза, която един от декораторите беше поставил върху библиотеката.

— Това се случи преди по-малко от дванайсет часа, Дейвид — отвърна тя. — В началото кризите са много объркващи. Трябва време, за да се наместят отделните части на пъзела.

Елизабет Бийчъм, четирикратен сенатор от Южна Каролина, беше работила три мандата като председател на специалния комитет по разузнаването. Малко хора във Вашингтон знаеха повече от нея за силите, с които правителството разполагаше във войната срещу тероризма.

— Нямам време — каза президентът. — Искам първата чернова за изказването ми най-късно след шест часа, разбрано? И искам да кажа нещо смислено. Нещо ободряващо.

Президентът се отправи към крехката дървена катедра до прозорците, гледащи към Градината с розите. Още преди години се бе отказал от традиционните работни места, които според него бяха полог за мътене на бюрократичната мудност, и използваше тази реликва, която историците на Белия дом свързваха с прочутото Гетисбъргско послание, написано от Линкълн. При встъпването си в длъжност Венабъл беше декларирал, че много неща ще отличават неговото президентство, но най-вече решителните действия. Едно от тях беше да изхвърли традиционното бюро от Овалния кабинет.

— На място действат екипи на ФБР за събиране на веществени доказателства, там работи също и Групата за реагиране на критични инциденти, експертите разполагат с възможно най-добрата техника — настояваше Олрид. — Разполагаме с шейсет и шест смесени антитерористични формации, съставени от федерални, щатски и местни сили за опазване на реда. Общият център срещу терористични заплахи координира действията на полицейските, военните и разузнавателните подразделения съвместно с контратерористичния център на ЦРУ, както и с партньори по целия свят. Всички ТБА полагат максимални усилия, за да осигурят на експертите, действащи на място, всичко, от което се нуждаят.

— ТБА ли? — попита президентът. — Какво е ТБА?

— Три буквена агенция — обясни смутено Олрид. — Това е израз, който използваме…

— Нека ти кажа нещо — намеси се Бийчъм, — иди да си починеш, Дейвид. Опитите да се ръководят нещата на лично ниво от катедрата в Овалния кабинет може само да дадат обратен резултат.

Венабъл потърка зачервените си от безсъние очи.

— Някой ще направи ли по чашка кафе? — измърмори той. — Това, от което наистина имам нужда сега, е едно двойно кафе с мляко.

Хората около него се спогледаха укорително. След нощното заседание в Ситуационната зала с президента бяха останали само петима от правителствения екип: Бийчъм, началникът на кабинета Андреа Чейз, Хавлок, Олрид и директорът на Вътрешна сигурност Джим Дейвис. Никой от тях не се чувстваше задължен да осигурява освежаващи напитки.

— Директорът на вътрешната сигурност смята, че трябва да създадем специална съветническа група по въпросите на тероризма — обяви Хавлок. Дейвис стрелна съветника по националната сигурност с любопитен поглед, правилно предполагайки, че Хавлок правеше това изявление само за да се избави от задълженията на стюард.

Венабъл спря да трие очите си.

— О, за Бога, стига с тези административни предложения — изръмжа той. — Сигурен съм, че пресата и телевизията ще отразят пресконференцията, но не мислите ли, че повечето американци и без това вече са разтревожени до крайност!

Бийчъм се усмихна леко и Дейвис я стрелна с поглед.

— А какво става със СИГИНТ8? — попита Венабъл.

Беше чувал този термин много пъти по време на отразяването на събитията от единайсети септември и мислеше, че като го използва, изглежда по-информиран.

— Какво се чува за това, Олрид?

Директорът на ФБР помръдна с рамене. Това, което знаеше за работата по разузнаване на комуникационните връзки, засега можеше да се изрази с лаконичното повдигане на раменете, но все пак той намери какво да отговори.

— На основата на докладите, с които успях да се запозная, сър, бъбренето расте — каза той. — За нещастие нашите прихващачи не долавят нищо повече от мъгливо оформено тържествуване. Има някакво объркване сред терористичните елементи — от хората на Абу Саяф и „Джамия Исламия“ в Индонезия до Хамас, Хизбула и останките от „Ал Кайда“. Изглежда всички са възбудени от атаките, но май никой не знае кой в действителност стои зад тях.

— Бъбрене, а? А какво точно трябва да значи това? — попита президентът.

— Прихващаме микровълнови предавания — обясни Дейвис. Той също не искаше да се занимава с кафето. — За нещастие да се изровят необходимите разузнавателни данни от огромния поток е като да се опитваш да сръбнеш вода от пожарен кран. Затова обикновено се насочваме към някой географски регион — Близкия изток или Централна Азия — и се опитваме да вадим заключения от общия информационен трафик. Това означава „бъбрене“.

— С други думи, шепа хора в Близкия изток си говорят по телефона за атентатите в Америка — кимна Венабъл, най-после доволен от възела на вратовръзката си. — Надявам се, че не намирате това за учудващо.

— Не, сър — каза Олрид. — Но има нещо друго. Проследихме серия от странни финансови банкови преводи от висши служители в правителството на Саудитска Арабия. Големи суми към доста неясни сметки. Нашите най-добри анализатори предполагат, че един или няколко богати саудитци са създали финансов канал до престъпни ядра в САЩ.

— Саудитци ли? — президентът млъкна за момент. — Към САЩ?

— Да, сър. Но те използват телефонната система „Куантис“ и не можем да ги подслушваме лесно.

Президентът поклати глава. Беше само от три седмици в Белия дом, но вече знаеше какви щети нанасяха тези нови телефони на разузнавателните усилия на САЩ. „Бордърс Атлантик“ — най-голямата телекомуникационна компания в света, беше разработила нова кодираща технология, която правеше всички връзки недостъпни за подслушване — както стандартните телефонни връзки и факсовете, така и клетъчните телефони, спътниковата телевизия и Интернет връзките. Генералният директор на компанията Джордън Мичъл беше използвал новия продукт за едно смесено предприятие с бизнесмени от Саудитска Арабия, предоставяйки практически на всеки в Близкия изток защитени комуникационни линии. Националната агенция за сигурност още не бе успяла да проникне в системата.

Венабъл се приближи до шефа на ФБР. Този мъж май изглеждаше най-добре подготвен.

— Разполагате ли с имена?

— Ами… и да, и не, сър. Съсредоточили сме разследването върху три възможни субекта. — Той извади един плик от джоба си: — Хасам Ибрахим Фиу, Ахмед Мустафа Фиу и Пиу Фиу, известен също като Али Асар — и тримата са с йеменско поданство, но са родени в Саудитска Арабия; знае се, че напоследък живеят в Испания. Не можем да прихванем разговорите им, но можем да ги проследим до…

— Почакайте малко — прекъсна го президентът. — Фиу… Пиу Фиу. Не ми приличат на арабски имена. По-скоро звучат като азиатски, може би, индонезийски. Братя ли са, или нещо подобно?

Всички погледи се впериха в Олрид. Внезапно стана ясно, че именно той ще бъде изпратен за кафето.

— Хм… не сър, не съвсем — Директорът на ФБР се прокашля. — ФИУ е полицейското съкращение за „Фамилно име укрито“. ПИУ ФИУ означава „Първо име укрито“, „Фамилия укрита“. Знаем за тези личности само кодовите им имена. За повечето нямаме дори пълно им описание.

Въздухът в помещението като че ли се сгъсти. Никой не смееше да погледне към президента, който бе добил напълно объркан вид.

— Директор Олрид, аз съм президент на Съединените щати достатъчно дълго, за да знам къде се намира тоалетната хартия в Овалния кабинет. Но мислите ли, че би трябвало да знам всички тези съкращения, които ми подхвърляте? Говорете на английски!

Всички, с изключение на Бийчъм, почувстваха внезапна нужда да погледнат часовниците си.

— Не се тревожете за подробностите, сър — рече Хавлок. Той беше възвърнал по-голямата част от самоувереността си, която му липсваше по време на срещата на долния етаж. — Всичко, от което сега се нуждае страната, е сериозност и увереност. Както и от президент, способен да действа решително и да подкрепя твърдите действия. Все пак кой би могъл да разбере цялата тази шпионска бъркотия.

2.

Понеделник, 14 февруари

14:10 по Гринуич

Ранчо „Хоумстед“, Кървил, Тексас

Само три неща имаха значение за полковник Родерик Елис, наричан още Бък. Семейство, бог и родина. Но не задължително в този ред.

— Папи, папи! Погледни ме! — викна едно дете от заградения с не особено стабилна ограда корал. Най-голямата му внучка, шестгодишна лудетина на име Грейси, седеше на гърба на докараното вчера шотландско пони. Беше облечена в бяла пола тип „Гаучос“ и памучна блуза, а ботушките й, с големина на чаени чаши, тупаха от двете страни на понито. Тя бодро махаше с едната си ръка и здраво стискаше юздите с другата. Една миниатюрна каубойска шапка тип „Стетсън“ бе кацнала гордо над широко усмихнатото й лице. Приличаше на принцеса от родео, нетърпелива да получи по-голям кон.

— Язди го, каубойке! — викна в отговор полковникът на малкото си съкровище. Грейси приличаше много на красивата си майка и притежаваше увереността и енергията на таткото от Специалните сили.

— Слънцето ще е силно днес, полковник. Погрижете се по-добре за себе си.

Без да сваля поглед от Грейси, Бък Елис прегърна през рамо жената, отговорна за всичко това. Съпругата му с отдавна забравеното бащино име Патриша Маргарет Наш (винаги само Пат) му беше родила пет деца и му бе предлагала само и единствено отдадеността си — така беше през двайсет и деветте военни години, в единайсетте военни бази, в седемте страни, през безкрайните кръстосвания по моретата, както и когато загуби шестото им дете, докато той беше някъде „по работа“.

— Благодаря ти, скъпа — рече полковникът, връщайки се назад към празнуващите. Десетина дечурлига тичаха наоколо, лудуваха и пищяха между борове и декоративни лози, под цветните знаменца по случай рождения му ден. Неговите пораснали деца и техните съпрузи, съпруги и семейни приятели седяха покрай отрупаните с храна маси или стояха под лъчите на необикновено топлото за сезона слънце.

— Голяма гощавка си устроихме тук, нали? — изрече Елис, без да скрива гордостта си от голямото си шумно семейство.

Жена му — все още стегната и привлекателна за петдесет и осемте си години, го притисна силно към себе си и кимна. Всичко около тях — от конете и сгъваемите столове на поляната до всичките 360 декара на ранчото „Хоумстед“ — не означаваше нищо пред любовта им. Тя се радваше на ранчото, но не материалните неща бяха от значение. Важни за нея бяха преди всичко семейството и пречистващата вяра в Исус, която я поддържаше.

— Чудесно е, полковник. — Тя разцъфна в усмивка. — Не е ли прекрасно всичко?

Родени тексасци, те се бяха върнали в родния Кървил преди десетина години. Но не като пенсионери, а за да превърнат това, което беше останало от ранчото на прапрадядо му, в едно от най-добрите имения в околността, както и в изключителен тактически, оперативен и стрелкови учебен център, който обслужваше всекиго: от стари приятели от военната общност за специални операции до полицейските екипи за борба срещу тероризма и дори частни лица, желаещи да получат допълнителна подготовка. За него и семейството му „Хоумстед“ беше повече от дом, повече от място за работа. Беше начин на живот — призвание.

— Иска ми се да се бяхме събрали всички днес — каза Пат, обръщайки се към съпруга си. — Имаш ли вести от него?

— Не още. — Той се усмихна. Шумът от стрелбата, идващ от близките тренировъчни позиции, беше фон, с който всички бяха свикнали. — Но сега е доста зает. Ще се обади веднага щом има възможност.

Най-големият им син винаги бе проявявал съзнателност и силно чувство за отговорност. Не би пропуснал без особена причина семейно събиране като това.

— Предполагам, че си прав — кимна тя и се обърна, за да го целуне. — Но погледни се само. Ако не отидеш на сянка, ще изгориш до червено.

Годините на открито по време на военната служба бяха направили кожата на лицето му кафява и груба като кора на дърво, но тя все още продължаваше да се притеснява за него.

— Не се тревожи — каза полковникът, повдигна леко периферията на фермерската й шапка и я целуна между затворените очи. — Имам да се безпокоя за много по-важни неща от милото тексаско слънчице.

— Сега ме остави — добави след малко с усмивка. — Онова малко момиченце има нужда от дядо си, за да й покаже някои неща за язденето. Бягай обратно на партито и се погрижи за гостите… хайде.

Той шеговито я потупа по хълбока, така както би плеснал новообяздена кобила.

Когато жена му си тръгна, полковник Елис се насочи към корала, където няколко мъже тихо разговаряха. Звуците на смеха, празничната музика и играещите деца заглушаваха далечната стрелба. Той се опита да се съсредоточи върху широката усмивка на внучката си. Това трябва да е един щастлив ден, реши той, въпреки нахлуващите в ума му мрачни мисли.

Джеръми Уолър лежеше насред купчина чаршафи, пропити с потта му и разлятата бира. Единствената светлина, проникваща през щорите, бе от голямата неонова реклама, монтирана наблизо.

Банкок, разсъди той, опитвайки се да събере мислите си. Още една хотелска стая в един от многото чужди градове.

Бяха минали повече от четирийсет и осем часа от атаката в Ириан Джая, а той все още нямаше сигнал от своите контрольори.

Протегна се към нощното шкафче, взе оттам дистанционното, насочи го към малкия телевизор и започна да сменя каналите: попадна на „Апокалипсис сега“, озвучен на тайландски, после прехвърли още няколко филма от Боливуд9, бъкащи от негодници с черни мустаци и припадащи влюбени, на футболен мач от старо световно и на някакъв азиатски вариант на МТВ, където обвити в ярки воали жени танцуваха под звуците на екзотична музика.

Той скочи от леглото, отвори широко капаците на прозорците и шумът на кипящия отвън живот нахлу с пълна сила в стаята.

Още един екзотичен град, който само ще видя, без да мога да му се насладя.

Беше прикован към тази стая, в очакване на сигнал от своя шеф. Не можеше да прави нищо друго, освен да спи и да гледа телевизия. А трите хапчета „Амбиен“10, шестте бутилки „Цинтао“11 и безкрайните превъртания на барабана на магнума доведоха само до няколко прозевки.

— Какво ще кажеш за няколко лицеви опори? — предложи сам на себе си той, жаден да чуе познат глас. Чувстваше главата си празна, замаяна от хапчетата, махмурлука и безсънието. — Залагам пет долара, че няма да направиш двеста.

После се отпусна на колене и зае начално положение. Опря крака в ръба на леглото и започна поредица от перфектни лицеви опори, които тихо отброяваше в сякаш откъснатата от света стая.

Термит, помисли си той, когато бройката мина десет. Припомни си какво бе станало, след като редник Джейн изтича на малката поляна. Такава ослепителна светлина можеше да се предизвика само от „Термит“ — съединение на железен оксид, алуминий и калиев хиперманганат, примесени с глицерин.

Джеръми беше виждал последствията от „Термит“ по време на войната в Косово, но едва след като беше включен в екипа за борба с тероризма беше оценил цялата му сила. Специалистите от „Делта“ бяха демонстрирали тази запалителна бомба по време на ученията във Форт Брат миналата есен. При възпламеняване гранатата развиваше 2200 градуса и гореше като мълния.

„Предполагаше се, че това ще бъде просто залавяне на търсен от властите престъпник — помисли си той. — Просто сгащване на един терорист в скривалището му в джунглата“.

Разбира се, това не беше първата му секретна операция и не за първи път му се случваше да убива. При подобна операция в Йемен миналата година на него и на ръководителя на екипа му — Хесус Смит, се наложи да елиминират няколко терористи. За съжаление между убитите имаше жени и деца. Джеръми все още се събуждаше изпотен, след като беше сънувал отново осемгодишното момче, излизащо иззад една завеса, здраво стиснало разваления „Калашников“ в малките си ръце, а в следващия миг тялото му отхвръква назад под тласъка на куршумите на Джеръми. Мъртво.

Двайсет и две, двайсет и три…

Джеръми разтърси глава, опитвайки се да прогони мрачните спомени. Мускулите му започваха да се наливат с кръв и това му напомни за тренировките, които толкова харесваше в Куонтико. Разбира се, точно там бе започнало всичко — там го включиха в елитния Отряд за освобождаване на заложници към ФБР, там преодоля двете седмици страховити учения, последвани от още шест месеца в Школата за нови оператори (ШНО) само за да го прехвърлят след това във флотската школа за снайперисти за още един месец „специализация“.

Трийсет, трийсет и едно…

След това последва мисията в Пуерто Рико, където терористи бяха отвлекли дъщерята на губернатора и щяха да я убият, ако не беше блестящо изпълнената операция от техния екип. Спомняше си как бе надникнал в дупката, където се бяха укрили заедно с момичето, и куршумите, излитащи отдолу, от тъмното. После се бе навел и бе отнесъл главата на стрелящия терорист с карабината си „М-5“.

Добра стрелба, бяха казали по-късно във ФБР при анализа на операцията.

„Да, добра стрелба беше. Поне беше по-добра от тази в Йемен — помисли си Джеръми. — Поне по-добра от тази, която можех само да наблюдавам от джунглата“.

Петдесет.

Джеръми направи няколко прочистващи вдишвания, понамести ръцете си на евтиния полиестерен килим и продължи.

Беше наблюдавал американците през окуляра на мерника си. Трима бели мъже, облечени със западни дрехи, трийсет — трийсет и пет годишни, с тридневни бради. И с бейзболните шапки на „Бас Про Шопс“. Когато бе казал това на Джейн, тя не го чу — вече тичаше през поляната.

Американци.

В началото не се случи нищо необикновено. Бойците от нападателния екип разделиха мъжете на две групи и ги накараха да коленичат. Пристегнаха ръцете им с белезници зад гърба и нахлупиха платнени торби на главите им. На всички, освен на Махар. Джеръми знаеше, че това беше техника, усъвършенствана в Ирак по време на войната. Специалният операционен екип, работещ с хората на ЦРУ, беше установил, че първоначалната дезориентация и последвалият страх значително помагат при разпитите на място.

Шейсет и едно…

На Джеръми му се стори нормално и тук, в джунглата, да се прилага същата процедура. Редник Джейн първо се приближи до Махар, коленичи до него и постави ръка на рамото му. Говори му няколко минути, той кимаше от време на време, но от позицията на Джеръми нямаше начин да се разбере какво й казва терористът.

След малко Джейн стана и се премести до втория индонезиец. Командирът на нападателната група — един сержант от „Делта Форс“, с прякор Французина, стоеше над него и мощната му пушка „М-4“ висеше отпусната в дясната му ръка. Французинът носеше камуфлажна униформа от времето на Виетнамската война, със запретнати ръкави, рейнджърска шапка и черни ръкавици.

Джейн не седна, а само приклекна, като че ли искаше да проведе съвсем кратък разговор.

Седемдесети две…

След известно време тя отиде към тримата западняци. Те стояха плътно един до друг.

Седемдесети пет…

Застана до този, който се намираше най-близо от лявата й страна, и дръпна платнената торба от главата му. Джеръми забеляза изключително бялата му коса и кожа и реши, че сигурно е албинос. Джейн му зададе няколко въпроса и си отбеляза нещо в малкия бележник, който бе извадила от джоба на якето си.

Седемдесет и осем…

След минута-две тя отново постави платнената торба на главата му и тръгна към Французина, с когото си размениха няколко думи. И в този момент нещата започнаха да се объркват.

Господи! — помисли си Джеръми.

Той спря упражненията си и примигна с очи, опитвайки се да прогони картините, които нахлуваха в паметта му.

Джордън Мичъл живееше, за да придобива. Всичко в неговия свят се свеждаше до простия въпрос какво още може да притежава и какво още може да купи — от компании, заграбени чрез подмолни преврати във фирмените управи, до тайни, събирани от правителствени източници и от „къртици“ в индустрията. И сега той бе изпълнителен директор и основен акционер в „Бордърс Атлантик“ — една от най-големите мултинационални корпорации в света, и човек, когото списание „Форбс“ класираше между петимата най-богати на планетата.

Според търговските предвиждания новият му проект „Куантис“, свързан със специализиран монопол върху клетъчните телефонни връзки в Близкия изток, му даваше възможност да се придвижи още по-нагоре.

— Тя тук ли е вече? — попита Мичъл, който седеше заедно с други четирима мъже пред масивна заседателна маса от червен дъб и галеше рядката трицевна пушка „Дримъл“, току-що закупена от един търговец на музейни експонати в Щутгарт. Превъзходното оръжие бе с инкрустиран приклад от розово бразилско дърво, хромиран магазин за патроните и предпазител за спусъка от слонова кост. Беше му се изплъзвала с години, но като при всички големи завоевания, чакането си заслужаваше.

— Да, вече е тръгнала насам — рече Траск. Шефът на персонала на Мичъл прелистваше купчина папки и се подготвяше за предстоящия натоварен ден. — Да поставя ли този „Дримъл“ в колекцията ви, г-н Мичъл?

Мъжете седяха в помещението, известно в компанията като „Бойната зала“ — светая светих, която беше украсена с ламперия от светъл орех, с осветителни тела от „Тифани“ и бе изпълнена с прокиснал мирис на страх. От пода до тавана имаше стъклени шкафове, в които бяха изложени стотици оръжия — пушки „Хенри“ за лов на биволи, карабини „Уинчестър“, прототипи на „Ремингтън“, белгийски „Браунинг“, изработени от дамаска стомана оръжия „Паркър“, старомодни кремъклии пушкала от Кентъки, известните модели на „Колт — Пийсмейкър“, блестящи от никел или синкава оксидирана стомана. Тази изключителна колекция от редки експонати, датиращи периоди на война и грабителство, предлагаше заплашително потвърждение за могъществото на Мичъл. И когато той канеше служителите си тук на заседание, очакваше от тях пълно подчинение. И ако, според някои, тези оръжия намекваха за „непредвидени“ последствия при неточно поведение, то нека си мислеха, че може да е така.

— Надявам се, че не съм ви забавила. Тичах в парка — каза Сирад, влизайки забързана в залата. Беше с разтворено светложълто яке, бяло поло, добре очертаващо формите й, и прилепнали панталони. Разтопеният сняг капеше от дрехите й, образувайки локвички по огромния килим „Ушак“ под краката й.

— Вън има вихрушка — напомни й Траск, като всячески се стараеше да не я зяпа съвсем открито.

— Знам — отвърна тя. — Много е красиво, нали?

Сирад избърса лицето си с една хавлиена кърпа, докато Мичъл внимателно поставяше красивата трицевка в калъф от кадифе. Единственият звук в залата идваше от парните радиатори, който свистяха упорито срещу хапещия въздух отвън.

— Казаха ли ти защо те викаме? — попита Мичъл. Както винаги, той бе облечен в ръчно ушит костюм и изглеждаше много елегантен.

— Нещо относно проникване в системата „Куантис“ — каза Сирад и кимна на събраните около масата служители на „Бордърс Атлантик“. Те бяха свикани на това необичайно заседание поради твърде обезпокоителната новина.

— Има вероятност вашите алгоритми да са разкрити — каза й Мичъл. — Някой е открил съществуването на врата клопка.

— Невъзможно — възрази Сирад. — „Куантис“ е високо защитена система, непозволяваща проникване. Сигурни сме в това.

Тя мина през залата, дръпна един стол и седна. При други обстоятелства лекото й облекло и привлекателната й физика може би щяха да й спечелят някакво предимство, но в директорската зала красотата й всъщност работеше срещу нея. В „Бордърс Атлантик“ се ценяха умът и съобразителността. Стоейки тук с прилепналото влажно поло от ликра, тя се чувстваше разголена по странен и неудобен начин.

— Сигурни сме, че системата е непробиваема за всяко познато на нас проникване — съгласи се Мичъл. — Но всичко е относително. Някой очевидно мисли, че усилието си струва.

— Какво открихте? — попита Сирад. Тя се загърна с хавлиената кърпа, за да прикрие видимо набъбналите си от студа зърна. — Някой се опитва да презапише поток данни или се е насочил към самите кодиращи пароли?

— Нито едното, нито другото — гласеше отговорът. Сирад се обърна към Дитер Планк, шефът на сигурността на „Бордърс Атлантик“. Набитият, червендалест германец седеше срещу нея и бърчеше нос зад овалните си очила без рамки.

— Още не са се разкрили напълно — намеси се друг мъж. Сирад познаваше математика, но знаеше само първото му име: Рави. — Един от контрольорите на системата е открил съмнителна следа около четири часа тази сутрин.

— Следа ли? — сви рамене Сирад. — Контрольорите на системата откриват опити за проникване по всяко време и отвсякъде — от хакерите хлапетии до европейските конкуренти на компанията. Всички опити са безуспешни. Какво ви кара да мислите, че някой от тях наистина може да проникне в системата?

— Опитват се да преминат под комуникационната база на нашата защитна преграда — каза Рави. Тихо говорещият индус носеше небесносиньо сако и евтина памучна риза, закопчана до горе. Без връзка. — Тази „следа“ предполага много усъвършенствана софтуерна програма, предназначена да наподобява нашите контролни влизания. Това не е работа на случайни хакери.

Сирад прекара хавлиената кърпа по лицето си.

— За да преминат през преградите, трябва да знаят нашите кодиращи системи — каза тя. — Това означава, че е възможно да знаят и че можем да копираме потоци данни на клиентите.

— Така е — каза Мичъл. Той отключи затвора на пушката „Дримъл“ и погледна през пирамидално монтираните дула. — Но за нещастие има и друго. Още не си чула най-лошото.

Деветдесет и две…

Ръцете на Джеръми започнаха да пламтят от напрежението. Болката му даваше възможност да се съсредоточи, но нищо не можеше да спре ума му, който все още се връщаше назад към джунглата на Ириан Джая.

Всичко бе станало съвсем изненадващо. Джейн вече се бе отправила към Французина, когато сержантът от „Делта“ застана зад един от американците, постави карабината си „Марк IV“ зад тила му и натисна спусъка.

БУУМ!

Изстрелът от 223-калибровата пушка отекна силно над поляната.

Един от индонезийските приятели на Махар скочи и затича, като че ли под краката му гореше — препъвайки се със завързани зад гърба ръце и качулка на главата, той успя да направи едва четири или пет крачки, преди да се блъсне в един бидон и да рухне тежко на земята. Един от „тюлените“ пристъпи към него и го сграбчи за ръката, но мъжът се дърпаше отчаяно и се молеше на някакъв неразбираем за Джеръми език.

Сто и пет…

„Тюленът“ довлече съпротивляващия се човек отново до мястото му. През оптичния си мерник Джеръми видя, че пленникът се беше подмокрил — тъмно неравномерно петно се разширяваше в горната част на панталоните му.

— Кейлъб?! — извика американецът отляво. Вече нямаше никакво съмнение в националността му. Джеръми ясно разпозна южняшкото произношение: Алабама или Джорджия.

— Стой спокойно, Франк — намеси се албиносът. Говореше с равен глас, почти с безразличие.

— Мисля, че тези копелета се готвят да ни у-убият — заекна Франк. — Трябва да направиш нещо, човече! Ще ни убият.

Редник Джейн приклекна до него и му каза нещо, което Джеръми не успя да чуе. Мъжът започна силно да клати глава назад-напред и да опъва гъвкавите си белезници.

— Бягайте, момчета! Ще ни избият всичките! — кресна Франк. Той се опита да се изправи на крака, но се подхлъзна и падна по лице в мръсотията.

Сто и двадесет…

Надигна се и един от индонезийците, но успя да направи само няколко крачки, преди да се спъне в едно от мъртвите кучета и да се стовари тежко в калта.

БУУМ!

Французина застреля Франк както бе паднал на земята. После настъпи истински хаос.

— Най-лошото ли? — повдигна вежди Сирад. — Какво по-лошо би могло да има?

— Вътрешната ни бариера е квазифизична величина — припомни й Рави. — И нарочно е отделена от останалите защити на данните. За да могат да я преодолеят, онези отвън би трябвало вече да са разгадали нашите ключови алгоритми, което означава, че са клонирали или откраднали копията на нашите генератори на случайни числа.

Сирад се облегна назад. Алгоритмите, защитната броня на цялата кодираща система на „Куантис“, се основаваха на онова, което навремето бе случайно генериране на големи прости числа — с от по 155 знака. Доскоро случайността — големият ограничител за теорията на кодирането — беше „увеличавана“ с използването на стохастична12 вариация на физически шум от източници като офисни клавиатури, градско движение и вятър. Въпреки полаганите големи усилия обаче, нямаше компютър, който да възпроизведе истинска случайност. Новите „числови генератори“ на „Бордърс Атлантик“ бяха променили това положение.

— Възможно е някой вече да е успял да копира наши потоци данни — предположи Планк. — Това би означавало, че заинтересувани организации или лица отвън биха могли да разкрият истината за взаимодействията ни със саудитците. Това, разбира се, би имало катастрофални последици.

Истината! Сирад знаеше, че основната причина да предложат на света защитени комуникации беше, че Мичъл искаше да ги подслушва. Докато всички — били те конкурентни корпорации, или чуждестранни правителства — смятаха, че разговорите и предаваните данни са надеждно защитени, „Бордърс Атлантик“ тършуваше свободно из техните най-съкровени тайни, като крадец в чекмедже с дамско бельо.

— Но как? — попита Сирад, обръщайки се към Рави. — „Куантис“ бе създадена и пусната в продажба едва преди дванайсет месеца. Твоите математици изчислиха, че и на най-мощните компютри ще са им нужни няколко години, за да разгадаят основните схеми.

Джордън Мичъл отговори вместо него.

— На този етап е важно едно-единствено нещо: че сме разкрити.

— За щастие те не разполагат с всичко необходимо, за да влязат в системата — добави Рави. — Но установихме четири различни опита за проникване… макар и никой от тях да не е доведен до край. Изглежда, че изпробват параметрите на системата — сякаш опипват слепешком в тъмна стая, за да намерят ключа за осветлението.

— Кой може да е това? — попита Сирад. — Фирма?

— Едва ли — рече Дитер. — Обикновените хакери се прицелват в познати мрежи. Проникване на такова съвършено равнище изисква оборудване и научен потенциал, с които разполагат само правителствата.

— И при това само някои от тях — съгласи се Рави. — Нашето правителство разполага с такава техника, както и, разбира се, Англия, Китай и Индия.

Сирад кимна. Знаеше, че разузнавателните агенции на САЩ споделят технологическите новости с британците, Индия бе написала повечето от световните компютърни софтуери, а Китай ги беше откраднал.

— Ние, разбира се, очаквахме да се опитват да пробият защитата ни — рече Мичъл, — но не и нещо подобно — толкова широкообхватно, добре замаскирано и усъвършенствано.

За миг в залата настъпи затишие, преди да се намеси още един от присъстващите — Хамид, който вдигна ръка като първокласник. Като главен финансов анализатор на компанията, той по-добре от всеки друг знаеше каква би могла да е загубата, ако се осъществеше пробив в кодиращата система „Куантис“.

— Има нещо, което не сте забелязали — обади се той. — Довчера „Бордърс Атлантик“ държеше близо шейсет и седем процента от световния пазар на клетъчни телефони. Дори слухове за някакво проникване биха провалили пазарното ни предимство и биха ни стрували милиарди. Трябва да пазим в изключително строга тайна всичките си разследвания.

Сирад изглеждаше обезпокоена, но не от лошия поглед на бившия си любовник. Първо терористичните атаки в „Мол ъф Америка“, „Дисниленд“ и Атланта, а сега и кибератака срещу най-усъвършенстваната американска търговска кодираща технология. И то след като цели три години след трагедията от 11 септември нямаше никакви вътрешни инциденти. Какво ставаше всъщност?

— Трябва да открием хората, които се опитват да проникнат в системата, и то незабавно — каза Мичъл. Гласът му звучеше твърдо, но нито обвинително, нито панически. — Сирад, това е твоя програма, но трябва да съгласуваш отблизо нещата с хората от седемнайсети етаж.

Сирад кимна. Всички операции по сигурността минаваха през това, което в „Бордърс Атлантик“ наричаха „Заешката дупка“. Кадрите на Дитер Планк — учени, математици и бивши специалисти от Сикрет Сървис съперничеха на повечето правителства по отношение на средства и съвършена апаратура. Това, че Планк щеше да бъде нещо като меча на възмездието, щеше да усложни нещата за Сирад, но все пак тя бе в състояние да се справи. Той й правеше впечатление на напрегнат, недодялан мъж. Пълна досада.

— Разбира се, сър — съгласи се Сирад. Тя долови заплашителната усмивка на Дитер и я запомни.

— Искам веднага да ми съобщите, ако разберете нещо ново. — Мичъл се надигна да става. Траск вече се бе отправил към вратата, което подсили усещането на Сирад, че шефът на персонала може да чете мислите на своя началник.

— Искам да науча незабавно, ако се получат някакви необикновени въпроси от нашите задокеански клиенти. Използвайте всички необходими средства, за да приключите с това. Разбирате ли? Всички необходими средства!

С тези думи Джордън Мичъл напусна залата.

— Елате при мен в офиса ми след двайсет минути — каза Дитер, който също се готвеше да излезе. Рави, системният специалист, събра купчината си документи и ги натъпка в напукана пластмасова папка.

Сирад кимна, пренебрегвайки началническия му тон. Това беше сутрин, пълна с новини, почти всичките лоши. Поне снежната буря я беше разведрила.

Сто и трийсет…

Джеръми наблюдаваше мислено втория индонезиец, който беше започнал да крещи, но страхът и качулката правеха думите му неразбираеми. Този пленник дори успя да избяга по-надалеч от другите преди него, но скоро на гърба му се появиха две червени дупки. Първият индонезиец се опита да се изскубне още веднъж, но го сполетя същата съдба, щом редник Джейн изкрещя някакви заповеди към Французина и хората му.

Използвайки объркването, Кейлъб се изви бясно, отхвърли платнената торба от главата си и скочи на крака. Един „тюлен“ се доближи, за да го спре, но бледият пленник го срита с добре овладян удар и го повали. После бързо приклекна, грабна изтърваната пушка с все още вързани отзад ръце и стреля напосоки.

Джеръми отначало зяпна, неспособен да повярва на очите си. Албиносът сякаш бе упражнявал това движение хиляди пъти. Явно не беше аматьор.

Останалите от нападателния екип се хвърлиха да търсят укритие, а в това време Кейлъб стреляше срещу тях и тичаше към джунглата. Джеръми се опита да го хване в мерника си, но американецът вече беше изчезнал сред зеленината.

По дяволите, упрекна се снайперистът. Тази операция беше планирана седмици наред с участието на толкова много агенции. Никоя от тях не би искала да докладва, че е избягал пленник, и то американец.

Сто четиридесет и три…

Французина и един от „тюлените“ се втурнаха след Кейлъб, а Джейн се върна при Махар. Клекна точно пред него и излая нещо на родния му език. По интонацията Джеръми разбра, че му задава въпрос.

Махар отговори — очевидно не това, което тя желаеше да чуе. Редник Джейн измъкна един полуавтоматичен пистолет изпод блузата си, насочи дулото точно между очите на пленника и го застреля на място. Терористът падна назад и тялото му се изкриви гротескно. От раната изхвърча струя кръв, която бързо намаля и продължи само да капе.

Без да губи време, Джейн се зае със следващата си мрачна задача. Бръкна в широкия джоб на панталона си и извади груби ножици от черна стомана. Докато екипът нападатели още търсеше Кейлъб из джунглата, тя мина покрай всички тела, разтвори пръстите на десните им ръце и хладнокръвно отряза показалците им.

Всички пръсти — отрязани между втората и третата става, отиваха в една хладилна кутия „Циплог“, която Джейн прибра накрая в бездънните джобове на камуфлажната си униформа.

— Изгорете ги! — викна тя и се насочи към колибите.

Мъжете от щурмовата група примъкнаха телата към една от по-големите колиби, нахвърляха ги вътре и извадиха по една граната „Термит“. Бялата светлина избухна и ярко освети започналия отново дъжд.

Цялата база изчезна за секунди. Огненият ад обхвана генераторите, кутиите с бензин и алуминиевата сателитна чиния. Джеръми чу няколко изстрела в джунглата и видя как Французина и съпровождащият го „тюлен“ се връщат с празни ръце. После групата се събра около редник Джейн и…

БРРРЪН… БРРРЪН… БРРРЪН…

Джеръми прекъсна наблюдението си, когато телефонният звън наруши виденията му.

— Ало?

— Без имена — отвърна гласът от другата страна на линията. — Знаеш ли кой се обажда?

Джеръми знаеше. Седеше в края на леглото и дишаше тежко, без да казва нищо повече.

— Веднага се връщай — прозвуча гласът. — Довечера. Портиерката долу има един билет за теб.

„Да се връщам ли?!“ — учуди се Джеръми. Първоначалните инструкции бяха да лети следващата сутрин за Рамщайн, Германия, за да докладва за акцията, и след това да се прехвърли до базата в Багдад.

— Сигурно си гледал новините? — попита гласът.

Джеръми преглътна тежко, опитвайки се да възстанови нормалния си сърдечен ритъм. Грабна дистанционното и намери Би Би Си.

Картини на осакатени, прекършени тела. Бомба. Разрушение. Надписът, който течеше отдолу гласеше „Атланта“.

— Гледай да не изпуснеш самолета! — предупреди го мъжът отсреща. — Искаме те обратно в Щатите колкото се може по-скоро.

Джеръми чу как онзи затвори телефона. Обърна се към телевизионния репортаж за касапницата. Нещо здраво се беше объркало; нещо много по-голямо от това, което бе видял в джунглата. Празнотата в стомаха му подсказваше, че между двете събития има някаква връзка.

3.

Вторник, 15 февруари

00:55 по Гринуич

Национално летище „Рейгън“, Александрия, Вирджиния

Никой не обърна внимание на микробуса за почистване на фирмата „Мери Мейдс“, който се появи в снежната вихрушка и се насочи към високия луксозен жилищен блок на Медисън Роуд №21789. Шофьорът — мургав индонезиец, работещ нелегално със студентска виза, паркира на мястото за инвалиди. Загърна се в якето си и забърза към задната част на буса заедно със спътника си — бял мъж, който се представяше като Ралф.

— Аз вземе колцата — каза шофьорът, показвайки какво искаше да свърши другият мъж. Едва говореше осакатен английски и тежеше малко повече от метлите, които използваше, но всички в „Мери Мейдс“ твърдяха, че може да чисти тоалетни като за световно. — Ти носи торба за рамо.

Пътникът уви голям вълнен шал около лицето си, за да се защити от снега и студа, и нарами торбата.

— Студено е като цица на вещица, нали? — каза Ралф.

Това не беше въпрос — просто си бърбореше. Изчака шофьора да изтегли количката за чистене и го последва към дъното на величественото мраморно фоайе до бюрото на униформения портиер.

— Пиши се тука в списъка, къде, при кого — портиерът посочи една папка с твърди корици, където други посетители бяха оставили неразбираеми драсканици.

Индонезиецът се опита да покаже фирмената си лична карта, но портиерът въобще не му обърна внимание — оглеждаше влизащите само за да прецени колко сняг се е натрупал вън. Оставаха още два часа до края на смяната, пък и не се престараваше особено за мизерната заплата.

Пътникът махна шала от лицето си и започна да пляска с ръце и да потропва с крака, за да се посгрее малко.

— Ще трябва да манете камиончето — рече портиерът. — Мен не ме интересува, но гос’жа Ембри от №1411 винаги наглежда тия места за инвалиди. Ще се обади на полицията и ще ви скъсат гъза.

— Не се коси — усмихна се шофьорът и кимна. — Фирма плаща квитанция.

— Както кажеш… — сви рамене портиерът. Всички чистачи си приличаха. Никога не се интересуваха какво им говореше, дори и да знаеха английски, което не се срещаше толкова често. В повечето случай бяха китайци, мексиканци или пуерториканци, бъбрещи на своите непонятни езици.

Или руснаци — много руснаци имаше напоследък. Срамно беше да се гледа докъде ги бе докарало братството и равенството.

След тази размяна на реплики двамата професионални чистачи забутаха количката към асансьорите и влязоха в най-отдалечения. Шофьорът натисна дванайсети етаж и изчака докато асансьорът се задвижи нагоре.

— Какво ще кажеш, ако започна от №2110 — каза пътникът, когато вратите се разтвориха.

— Аз започва дванайсети етаж — съгласи се индонезиецът и вдигна мобилния „Некстел“, който фирмата „Мери Мейдс“ даваше на всичките си работници по почистването. — Звъниш как си готов. Аз качва.

— Аха — съгласи се пътникът.

Индонезиецът избута количката си от асансьора и изчезна надолу по коридора, търсейки тоалетните, определени за чистене.

След като вратата се затвори, белият мъж се качи осем етажа по-нагоре, излезе от асансьора и се насочи към служебния вход. Вратата не беше заключена и той изтича по няколкото стъпала до друга врата, водеща към големия, покрит със сняг покрив.

След минути вече бе до подветрения северозападен ъгъл на покрива. Наведе се през високия до кръста парапет.

От север нарастваше неприятен, оглушителен тътен. Мъжът вдигна глава и погледна към Вашингтон, който лежеше някъде там, забулен от вече отслабващата буря. След секунди го видя. От север, сякаш право към него, се приближаваха две огромни челни светлини, а после се появи и характерният нос на един „Боинг 747-400“.

Полет №176 на „Ер Франс“ от летище „Шарл дьо Гол“ като че ли висеше във въздуха, макар и да се приближаваше с около триста и петдесет километра в час. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще падне от небето заедно със снега.

Човекът от „Мери Мейдс“ остана безизразен, докато самолетът изръмжаваше покрай източното крило на високата сграда. Проследи с поглед изчезващите червени и зелени навигационни светлини, а после се наведе и отвори ципа на куфара си.

Извади три тежки стоманени части на пушка: затвор, задвижван от барутните газове; сгъваем приклад, покрит с черна пластмаса, и масивно дуло с оптически мерник. Дори и за опитен стрелец 50-калибровият снайпер „Барет“ беше нещо внушително. С максимална ефективна дистанция на поразяване 1800 метра и пълнител от десет патрона с размера на малки шишарки, това полуавтоматично оръжие беше единственото преносимо устройство, способно да пробие челното остъкление на един въздушен лайнер „747“. Беше снабдено с приличен оптически прицел и можеше да причини големи бели.

„Сега единственото, което трябва да направя, е да не замръзна до смърт“ — помисли си мъжът. После погледна колко е часът и зае позиция. Снегът се стелеше тихо, покривайки покрива и снайпериста с анонимна бяла покривка.

— Засякохте ли времето? — попита президентът. Той бързо крачеше по един коридор, който като че ли потръпваше под тежестта на присъствието му.

— Да, компютърният часовник засече осем минути — отвърна Андреа Чейз.

Тя едновременно вървеше и четеше, като отчаяно се опитваше да не изостава от бързо крачещия президент и от прочитането на „Синята, папка“ — сводката за пристигащите новини по кабеларките и по другите телевизионни канали, която се подготвяше два пъти дневно. Предстоеше й да се запознае и с друга папка, съдържаща сбити анализи и данни от ЦРУ и от ежедневното заседание при президента, както и със служебната сводка от Държавния департамент и изрезките от пресцентъра на Белия дом.

— Речта е изчерпателна, но кратка. Твърда, но и състрадателна — каза Чейз. — Точно това искаме да внушим на американската общественост в момента.

Чейз бе бивш генерален директор на застрахователна компания от Ню Хейвън и до този момент не й се бе налагало да се справя с нищо по-напрегнато от урагани и градушки, но това не й пречеше да се изправи лице в лице с предизвикателството. Като човек, занимавал се предимно с цифри, тя се чувстваше достатъчно уверена да премине от преброяването на застрахователните искания към преброяването на трупове.

— Добре — кимна Венабъл. — Трябва да ободрим хората, без да сме много драматични. Не бива да прекаляваме с мрачните краски.

— Най-добре ще е да се придържате към текста, г-н президент — предложи Чейз. Дейвид Рей Венабъл беше блестящ оратор, но понякога устата му не беше в състояние да спре потока на мислите му, които се изливаха като истински Ниагарски водопад. — Не се разпростирайте.

— Безгръбначни страхливци — изрева той, репетирайки най-драматичните места от речта. — Ще търсим справедливост докрай… няма да стоим със скръстени ръце… ще ги преследваме навсякъде, където и да се крият… националната решимост… единството на отделните хора… повишената бдителност…

Докато вървеше, президентът непрекъснато упражняваше жестовете си. Беше преподавал ораторско изкуство в началния период на политическата си кариера и смяташе за своя най-силна страна в това отношение изразяването на емоции.

— Ще ми кажете ли как действа устройството за спиране на телетекста, ако реша да направя пауза за по-голям ефект? Понякога тези паузи са доста дълги. Трябва да внимавам, а и не искам да чета като автомат особено когато стигна до частта за единството на отделните хора.

— Ще се занимая лично с това — рече Чейз, като продължаваше да преглежда най-важните данни от разузнавателните доклади и да дава инструкции.

— Матю? — обърна се президентът. — Има ли нещо ново, което трябва да знам?

Матю Хавлок се опитваше да запази равновесие. Понеже беше с около петнайсет сантиметра по-нисък от главнокомандващия, който бе метър и осемдесет и шест, той бе решил да обуе за речта съвсем новите си, леко повдигнати обувки. Но кожените подметки така силно се хлъзгаха по вълнения килим, че Хавлок бе принуден да върви на пети, за да не падне.

— Хм, да, сър — рече Хавлок, като се опитваше да говори по-гърлено и да намали с един-два тона своя тенор, за да придаде значимост на гласа си. — В департамента за вътрешна сигурност очевидно имат добра следа, сочеща към радикална ислямска група, събираща се в някаква джамия в Кълъмбъс. От известно време са под наблюдение и сега ФБР работи по тяхното задържане… тъй като смятат, че може би са свързани с нашите бомбаджии и не искат да изпуснат тази възможност.

— Добре.

Президентът внезапно доби малко по-бодър вид.

— Отбележи с молив „предпазлив оптимизъм“ до пасажа, в който говоря за максималните усилия на разузнавателните агенции и службите за опазване на реда — каза Венабъл. Той не носеше със себе си екземпляр от речта; годините политическа дейност и предизборни кампании бяха изострили почти до съвършенство фотографската му памет.

— Да се уповаваме на нашия справедлив и праведен бог! — кимна той с глава, опитвайки се да намери правилната интонация. Повтори го още веднъж. — Да се уповаваме на нашия справедлив и праведен… къде все пак е Олрид? Трябваше да е тук, за да ме информира, ако стане нещо в последната минута!

Чейз поклати глава. Нарочно бе ограничила непосредственото обкръжение на президента до Хавлок и себе си. Сега, след почти четирийсет часа без сън, Венабъл беше станал много податлив на всевъзможни предложения. Като намаляваше бройката на гласовете в президентското ухо, тя можеше да контролира и различните ситуации. Ако успееше да го накара да си легне веднага след речта, Националният щаб за сигурност щеше да реши редица въпроси около кризата и без неговото присъствие.

— Поддържаме постоянен контакт с него, сър — рече тя. — Както и с Вик. Ако нещо се случи, вие първи ще узнаете.

— Добре — рече Венабъл, — как е цветът на лицето ми?

Той внезапно спря, за да се види в едно огледало с тежка бронзова рамка, което стоеше тук още от времето на президента Тафт.

— Цветът ви е много добър, сър — кимна Чейз. Разбира се, тя лъжеше. Изглеждаше жълтеникав и изтощен, въпреки обилния, „придаващ здрав вид“ грим.

— Добре — смени темата Чейз. — Току-що прегледах последните разузнавателни сводки и на лице е проблем, който не е отразен в речта.

Венабъл си поправяше връзката, докато я слушаше.

— Али Фалал Махар, водачът на „Джамия Исламия“, е бил открит в джунгла някъде в Индонезия. Убит е при опит да бъде арестуван заедно с други двама известни терористи.

— Това е добра новина, нали? — рече Венабъл. — Би трябвало да бъде. Джамия какво?

Чейз написа „Джамия Исламия“ с големи букви в един жълт бележник с твърди корици.

— Ето, написах ви го тук. Към края може да вмъкнете не повече от две-три изречения за това, като потвърждение на факта, че сме по петите им. Разбрахте ли ме?

— Разбрах. — Той намести реверите на сакото си и повдигна брадичката си, за да нагласи за последно възела на връзката си.

— Добре. Да започваме.

Чейз спря пред зала „Рузвелт“. Вътре една самотна телевизионна камера беше насочена към махагоново бюро и стол с висока облегалка. Венабъл настояваше да произнесе речта прав, но Чейз надделя. Седнал, той изглеждаше по-спокоен.

— Страната е готова за вас, г-н президент — рече Чейз и се помъчи да изглежда уверена.

Венабъл кимна и се отправи към стола.

— Как е по-точно: Исламия или Исламийя? — попита той, докато сядаше.

— Спомнете си какво ви казах — отвърна Хавлок. Съветникът по националната сигурност преливаше от гордост, докато стоеше редом с човека, който се обръщаше към нацията.

— Америка се нуждае от строгост и авторитет… от президент, желаещ да призове към твърдост и да застане зад хората си. Стойте по-далеч от разните шпионски подробности; това само ще обърка хората.

Джеръми се облегна назад, съзерцавайки превъзходно приготвената порция пиле „Кордон бльо“ със салата от аспержи, копър и лапад.

Ястието и салатата бяха в чиния от костен порцелан и купичка от оловно стъкло, поставени върху плътна квадратна салфетка, заедно с една… пластмасова вилица.

Каква промяна могат да предизвикат деветнайсет мъже с ножчета за отваряне на кутии, помисли си Джеръми. Той извърна глава към прозореца и погледна към сякаш безкрайното море от буреносни облаци. Равномерното бучене на четирите чудовищни двигателя на „Боинг 747“ му действаше приспивно в този дълъг, дванайсетчасов полет без междинно спиране до Сан Франциско.

Колко различен изглеждаше светът след 11 септември.

Не бяха го шокирали неуместните емблеми с разперени орлови криле по летището, разноцветните сигнали за терористична тревога или огромните разходи за всичко това. Нито явното безразличие, с което повечето американци обсъждаха опасността.

Не, поразила го беше рязката промяна в желанието на новото правителство да се намесва в различни нечисти операции. Неща, за които само преди няколко години се шепнеше, сега се обсъждаха открито на стратегически заседания. Залавянето на врагове на чужда територия някога ставаше само с одобрението на страната — домакин, а сега се извършваше съвсем безцеремонно. Мъченията бяха станали нещо обикновено. Открито се купуваха опитни войни, а когато и те се пречупеха, ги разстрелваха.

Политическото убийство, поставено извън закона от президента Джералд Форд със специалното разпореждане №12333, отново претърпяваше разцвет. Сега го наричаха „неутрализиране на цели от военно значение“, а предварително подготвеното екзекутиране на отделни личности попадаше в графата „военни действия в мирно време“.

А това, което най-много поразяваше Джеръми, беше липсата на анализ и на интерес. Като че ли никой не си задаваше въпроси относно законността на отделните действия във войната срещу терора. Нито Конгресът, нито медиите, нито дори средните американци. Това означаваше революция в държавните дела, промяна в колективната воля на една наранена демокрация. Някои неща трябваше да бъдат извършени; по-добре беше да потънат в забрава, отколкото да се иска разрешение и да се обсъждат на висок глас.

Новата философия си пробиваше път от Белия дом до бронираните зали за анализи във Форт Мийд и военновъздушната база „Болинг“; от кафенетата в Инид, Оклахома, до седмия етаж на Министерството на правосъдието във Вашингтон. Когато военните откриеха някого, определен като „терорист“, разпитите се водеха от ЦРУ и ФБР въобще нямаше нужда да се намесва. Когато от ФБР надушваха някой заподозрян, те не предаваха доказателствата в съда, а на звено за планиране на мисии към съвместното командване на специалните операции, което раздаваше правосъдие с пистолет „Кобра“ в ръка.

Смъртоносни тайни операции, помисли си Джеръми. Светът беше станал съвсем неразбираем за него. Свят на двусмислени твърдения и непрестанни клопки за истината, където бе най-трудно да прецениш своето собствено място.

— Дами и господа, капитанът дава знак за поставяне на коланите — обади се звънък женски глас. — Това означава, че вече се приближаваме към района на Вашингтон. Наредбите изискват пътниците да останат по местата си в следващите трийсет минути от полета, така че моля ви не ставайте, иначе ще бъдем принудени да насочим самолета към някое друго летище.

Джеръми провери колана си. Една от стюардесите мина край него и прибра недокоснатата храна.

— Не сте ли гладен? — попита изящната дребна жена. Беше леко гримирана и косата й бе тъй силно опъната назад, че й оставаше единствено да се усмихва. Върху табелка на Сингапурските авиолинии, окачена над дребната й лява гръд, бе изписано името й: Минг.

Джеръми поклати глава. Не, храната му бе убила апетита. Виновна бе пластмасовата вилица, с която правителството го задължаваше да се храни в самолета.

Лос Анджелис се надсмиваше над неспособността на Вашингтон да работи в лошо време, което бе, разбира се, донякъде нечестно обвинение, защото в Южна Калифорния рядко валеше дори дъжд. Но развлекателната индустрия твърде малко уважаваше гладните за цензура бюрократи от Вашингтон. Столицата беше град на тесногръди политици, а Западният бряг имаше своя програма. В крайна сметка кои срещи имаха по-голям отзвук в света — тези, които се провеждаха в задушните зали на Сената, или тези в Бевърли Хилс, придружени от звъна на чаши с шампанско?

Мъжът с пистолет в ръка обаче не приличаше на повечето калифорнийци. За него Вашингтон бе от особена важност. Беше цел. Макар че се намираше на пет хиляди километра разстояние, той беше неразривно свързан с населението и с непосредственото бъдеще на този град.

— Няма смисъл да вдигаме шум — рече той. До него, с вързани зад гърба ръце, седеше изплашен ислямски духовник, саудитец на име Ашар ал Баяд. От устата на арабина се стичаше слюнка, заради натъпканата там гумена топка. — Тези стени са добре изолирани. Никой няма да те чуе.

Мъжът с пистолета още веднъж провери как е завързан пленникът му — обикновеното конопено въже бе здраво пристегнало китките и глезените му. Не беше така здраво както металните полицейски белезници, които носеше, когато бе на служба, но затова пък щеше да изгори напълно при пожар и нямаше да остави следи от завързването.

— Извинявам се за неуважението, братко — каза мъжът с пистолета. — Но всичко е за доброто на каузата ни. Бог е велик. Ще видиш.

Без да бърза, нападателят отвори една голяма дървена кутия, в която имаше двайсет и пет килограма чешки „Семтекс“ — специални заряди, предназначени за производството на пехотни мини. Нагласи детонатора така, че да е сигурен, че устройството ще се задейства точно според плана. При нормални обстоятелства това количество експлозив можеше да унищожи всичко в диаметър от сто метра, но планът не беше такъв. Бомбата трябваше да „изфучи“ и да експлодира с ниска детонация — така щяха да се получат много пламъци, но слаб гърмеж.

Като провери всичко няколко пъти, мъжът с пистолета взе дългото си червено-бяло куфарче за инструменти, сложи на главата си униформена шапка с надпис „Калифорния Електрик“ и напусна малкия камион със закрита каросерия.

Според служебната бележка, която носеше, той трябваше да поправи един трансформатор на последния етаж на хотел „Радисън“. Слънцето грееше ярко, а откъм планините духаше вятър, който наричаха „Света Ана“. Той издуваше ризата му и пълнеше носа му с прах от пустинята.

— Аллах Акбар — промърмори Ибрахим под носа си.

Той вдигна петнайсеткилограмовото „куфарче за инструменти“, точно когато един „Боинг“ 767, идващ някъде от изток, изръмжа над главата му.

Тежка, но ефикасна, помисли си той за 50-калибровата пушка „Барет“ вътре. Не усещаше тежестта — сега трябваше да отиде до асансьора и после просто да дръпне спусъка.

— Закопчайте коланите си, моля — любезно напомни стюардесата Минг на един пътник от първа класа…

Винаги става така, помисли си Джеръми. Не трябваше ли богатите, успелите и комфортно пътуващите да се държат малко по-добре в своите удобни кресла?

Разбира се, той нямаше как да знае това. Само неочакваната щедрост на симпатична продавачка на билети в Банкок му беше спестила мъчението да пътува близо двайсет хиляди километра в теснотията на т.н. „икономична класа“.

— Здравейте отново. Говори вашият капитан — чу се глас по интеркома. За изненада на Джеръми, гласът звучеше като на човек от Средния запад. Нима самолети на „Сингапур Еър“ бяха с американски екипаж?

— Започваме финалното спускане към района на Вашингтон и трябва предварително да ви предупредя, че там долу се вихри доста силна снежна буря.

През последните петнайсетина минути Джеръми не виждаше нищо друго, освен мрак и мълниеносно прехвърчащи снежинки. Надяваше се съвременните самолети да могат да кацат при всякакви условия и ако стане твърде опасно за кацане, да се насочват към друго летище.

— Кулата вече ни насочва към пистите, но кацането може да е малко твърдо. Затегнете добре коланите и след пет минути ще бъдете на земята. Благодаря ви, че летяхте със „Сингапур Еър“.

Затегнете коланите?! Джеръми се разсмя тихо. Докато чакаше в хотелската стая в Банкок, изобщо не му бе минало през ума, че най-опасната част от мисията ще бъде полетът към дома.

Три телевизионни мрежи и всички кабелни новинарски канали бяха предвидили време за обръщението на президента. Повечето от тях просто го включиха към безкрайните репортажи, отразяващи терористичните акции. Това все пак си беше осем минутна почивка за изтощените новинарски екипи, които не бяха си поемали дъх, откакто избухна първата бомба.

Вицепрезидентът Бийчъм наблюдаваше речта от кабинета си в Западното крило. Това бе едно относително скучно помещение, с нисък таван и изглед към паметника на Джордж Вашингтон. Въпреки първоначалната решимост да придаде повечко цвят и известна женственост на втория по национално значение служебен кабинет, тя не направи нищо повече от това да подмени завесите.

— Този човек ми изкара акъла — каза вицепрезидентът, облягайки се назад в едно високо кожено кресло, което тежеше колкото мерцедеса й.

— Брайън Уилямс или президентът? — попита Джеймс и затвори книгата, която държеше.

— Не се занасяй — засмя се тя.

Водещият на Ен Би Си седеше зад традиционното бюро в предаването „Нощни новини“ в централната сграда на телевизията; вдясно от него беше Брайън Уилямс, а вляво стояха двама от техните така наречени „експерти по тероризма“.

— Това си е цяло представление, не смяташ ли? — каза Бийчъм. — Точно това желаят те… имам предвид терористите. Не биха били нищо повече от шепа главорези от Третия свят, ако не ги раздувахме в безкрайните денонощни предавания. Такава огромна реклама не би могла да си позволи и най-богатата корпорация в Америка.

— Дами и господа, президентът е готов да… — водещият започна встъплението си, но президентът го прекъсна.

— Мои американски сънародници — започна Венабъл, — говоря ви тази нощ с натежало сърце… но в съзнанието си търся справедливо възмездие.

— Е, добре започва — рече Джеймс, — много го бива.

Бийчъм кимна. Речите бяха най-силната му страна.

— Преди по-малко от двайсет и четири часа гнусни страхливци атакуваха сърцето на страната ни. Убиха невинни жени и деца. Те нагло търсят изгода от тези варварски актове. Демонстрират неправдата, злото, към които някои прибягват в името на религията.

Президентът изглеждаше угрижен, но пълен с решимост. Чейз грешеше за цвета на лицето му. Със свежата руменина по страните му, смръщеното му чело и здраво стегнатия възел на вратовръзката под остро издадената адамова ябълка, Венабъл бе телегеничен като холивудски актьор. Напълно подходящ за най-гледаното време.

— Много е добър, но някак не мога да му повярвам — отбеляза Бийчъм. — Не знам на какво се дължи точно, но ми звучи малко фалшиво.

— А пък аз вярвам единствено в теб и в добрия господ — усмихна се Джеймс полусериозно, полушеговито. — Но това, което те безпокои, няма нищо общо с външния му вид. Косата на нашия приятел е идеално сресана.

Снайперистът от Вашингтон усети самолета още преди да го види — долови приближаващия моторен тътен някъде откъм север. Той нарастваше бързо и изпълваше въздуха около него с нещо като далечно ехо от рев на планински звяр. По гърба му полазиха тръпки. Или просто му беше студено?

— Такава е божията воля — рече той на английски. Ревът се усили; приличаше на гръмотевица, търкаляща се по замръзналата повърхност на Потомак.

Снегът бе покрил всичко наоколо. Не се виждаше и снайперът, поставен на стойка зад парапета на покрива. 50-калибровият „Барет“ твърдо стоеше върху стоманената двунога и стабилно опираше в рамото му.

— Волята божия.

Той намести окото си зад студената гумена обвивка на оптическия мерник.

„Какво ли виждат сега другите стрелци в мерника си?“ — помисли си той. Но след миг огромната носова част на самолета се озова в центъра на окуляра му, точно в центъра на малкото черно кръстче и той забрави за всичко друго на този свят.

Джеръми нямаше нищо за четене, така че седеше и зяпаше през прозореца, докато самолетът се спускаше в зиналата паст на снежната буря.

„Татко си дойде!“ Джеръми вече чуваше възторжените възгласи на децата си и си представяше завръщането вкъщи. Като че ли сънуваше наяве. „Татко си дойде!“

Каролайн и децата щяха да го чакат на входната врата. Беше се обадил от борда на самолета и му се искаше някак да съкрати времето до желаната среща. Беше пропуснал толкова домашни веселби, докато летеше от мисия на мисия — не бе спирал дори за да почине или да смени дрехите си.

„Татко си дойде!“ — отново прозвуча в мислите му. Двигателите на огромния „Боинг“ ревяха остро, докато пилотът се опитваше да променя височината и посоката, за да се справи с лошите метеорологични условия.

Джеръми наблюдаваше снежния вихър, удрящ в замръзналия прозорец, и си представяше своята къща в едно от предградията долу. Знаеше, че пътищата ще бъдат истински кошмар, но едва ли щяха да го забавят много. Тази нощ нищо нямаше да се изпречи между непрекъснато пътуващия агент на ФБР и семейството му, което все още намираше начини да го обича.

Венабъл изглеждаше храбър, но загрижен. Гневен, но сдържан. Като най-добрите политици, и той се стараеше да не създаде впечатление за липса на достатъчно възможности за действие, макар че според ФБР и ЦРУ, а и според правителството, тази серия бомбени атентати може би беше само началото на нещо далеч по-лошо.

— Знаеш ли, малко е страшничко да стоиш зад завесите и да гледаш как Магьосникът дърпа лостовете — рече Джеймс, наблюдавайки речта по телевизията заедно с Бийчъм. — Иска ти се да вярваш на правителството си и на възможностите му, но като виждаш какво става всъщност зад сцената, почваш да се чудиш какво, по дяволите, все още пречи да се разпадне всичко това.

Джеймс беше работил достатъчно дълго във Вашингтон, за да разбира, че никой няма всички отговори. Политическото вездесъщие беше просто един мит. Лудост бе да се стремиш към него.

— Изглежда внушително, но когато нещата опрат до конкретни действия, ще си проличи, че е доста бос. Загазили сме, не мислиш ли?

— Има нещо, което трябва да знаеш, Джеймс — каза Бийчъм. Тя стана от креслото си, без да сваля очи от телевизора. — Нещо, което ни разделя. Нещо, което дори самият президент не знае.

Джеймс й бе служил повече от десет години и я бе превел през скандал, почти разрушил живота й. Беше най-довереният й човек.

— Махар е мъртъв.

Джеймс повдигна рамене.

— Знам. Видях го в засекретения бюлетин преди четирийсет минути. Сигурен съм, че президентът смята да го оповести по време на речта си.

— Не си ме изслушал — дръпна се Бийчъм и по навик започна нервно да крачи из стаята. — Има още нещо, което не можеш да прочетеш в разузнавателните сводки.

— Сигурна ли си, че искаш да ми го кажеш? — попита я Джеймс. Знаеше за железните принципи на своята шефка по отношение опазването на секретна информация. — Нямам право да научавам неща, които са толкова добре засекретени.

— Нищо не е засекретено — каза тя тихо, но категорично. — Това се е случило в неделя сутринта близо до едно малко селище в джунглите на Индонезия.

— Агенцията ли? — попита Джеймс. — Напоследък като че ли ЦРУ върши повечето от гафовете.

— Имали са човек в екипа за нападения, но са били замесени и други ведомства. Никое от тях няма да си признае, но…

„А, черна операция, значи“ — досети се Джеймс, но реши да не я прекъсва.

Бийчъм кимна. Беше се замислила дълбоко.

— Махар е бил с трима американци, когато са го открили.

Тя изплю думите, сякаш придаваха лош вкус в устата й.

— Американци ли? — едва не подскочи Джеймс. — Сигурна ли си?

— Видях ги с очите си. Единият бе бял като самун, другият — с усмивка на морска котка, а третият — червенокос тип, който дъвчеше тютюн.

— Господи!

— Знам. Разузнаването никога не е допускало, че в „Ал Кайда“ или в някоя подобна организация са замесени и американци. Не и англосаксонци.

— И кои са били? — попита Джеймс. — Що за хора са това?

— Има и още нещо — забави отговора си Бийчъм. Гласът й леко потрепери.

— Разпитвали ли са ги? Сигурно можем да измъкнем нещо от тях.

Бийчъм поклати отрицателно глава и се обърна към главния си сътрудник.

— Това, което видяхме в Атланта и Калифорния, не е краят на проблемите, а началото — рече тя. — Един от американците с Махар е избягал и е…

— Какво, по дяволите, означава всичко това? — прекъсна я Джеймс.

Без предупреждение президентът на Съединените щати изчезна от телевизионния екран и там се появи Брайън Уилямс.

— Дами и господа, прекъсваме президентското обръщение с извънреден бюлетин. — Лицето му бе изкривено от напрежение. Камерата така приближи лицето на водещия, че то изпълни почти целия екран и сега можеха да се видят следите от четчицата на гримьора върху кожата му.

— Новинарският екип на Ен Би Си научи, че три пътнически самолета са се разбили… — той погледна в едно листче — на три международни летища, очевидно… са катастрофирали почти едновременно…

Уилямс натисна с пръст ухото си и зачака да чуе последната информация от репортерите, пристигнали на мястото на чудовищната касапница. Дори телевизионният екран сякаш излъчваше напрежение. Свикналият с всичко журналист изглеждаше потресен.

— Получаваме картина от международното летище на Лос Анджелис…

По празната писта, обхваната от пламъци и дим, препускаха линейки.

— Подобни катастрофи има и на международно летище Маями и… да, на национално летище „Рейгън“. Съобщенията едва започват да пристигат — повтаряше говорителят с характерната си стегната физиономия, — но от няколко страни имаме потвърждение, че три пътнически самолета са се разбили съответно в Лос Анджелис, Маями и Вашингтон… сигурни ли сте за това? — попита той някого зад екрана. Това все пак беше предаване на живо, а той току-що беше свалил от екрана президента на САЩ. Искаше да знае нещата точно.

— Разбирам — кимна отново той. — Различни източници са потвърдили съобщенията на очевидци.

Прочисти гърлото си.

— Репортерите на Ен Би Си информират, че са били свалени най-малко два самолета. Ще съобщим отново…

Бийчъм поклати глава.

— Не мислех, че някога ще кажа това, Джеймс… — рече тя толкова високо, че думите й накараха съветника ветеран да отмести поглед от репортажа за катастрофиралия самолет в Лос Анджелис. — Изправени сме пред нещо, невиждано до сега. Нещо наистина зло.

Джеймс втренчи поглед в своя шеф — жена, която познаваше като корава, почти непроницаема личност.

— Откровено казано, не знам дали сме толкова добри, че да се справим с това — добави тя.

4.

Вторник, 15 февруари

01:17 по Гринуич

Бункер „Алфа 2“, Централни Съединени щати

Шестимата мъже седяха един срещу друг. В помещението без прозорци нямаше никакви мебели — нито картини, нито настолни лампи, нито гипсови украшения по тавана. Единственото осветление се осигуряваше от две лампи, скрити зад полусферични метални мрежи. Оцветени в червено, те излъчваха потискаща, клаустрофобична светлина — мътен червеникав оттенък, характерен за противопожарните изходи, бомбоубежищата и фотолабораториите. Вратата беше затворена с тежък метален лост. Отвътре.

— Всемогъщи Боже, ти си единственият и справедлив бог — говореше един глас на английски със силен акцент. Мъжът стоеше пред другите и четеше дебела религиозна книга. — Ти си страхът и надеждата. Ние те славим, както гърмът слави своята сила. Ти унищожаваш враговете ни. Ти задоволяваш нуждите ни.

Говорещият беше облечен в бяла роба, диплеща се по пода. Памучна качулка покриваше главата и лицето му, а разрезът за очите разкриваше част от кафявото му загрубяло от слънцето чело. Робата нямаше отличителни знаци, символи или други украшения.

— Само пред теб, велики Боже, ние скланяме глави — продължаваше той. — За да имаме сила, за да имаме цел, за да се спасим. Няма друг бог. Онези, които се молят на идоли, следват гибелния път на всички, които те отричат. Защото ти си Господ на цялото небе и на земята. Ти си стражът. Ти си създателят на всички неща. Единственият бог. Върховният. Справедливият.

Четящият затвори книгата и седна при другите.

След него заговори друг мъж, също на английски. Макар и да нямаше видими белези, които да го отличават като водач на групата, поведението му го показваше.

— Благодаря ти, братко — каза той. — Днес имаме работа. Измаил, имаш ли сведения за операциите?

Измаил, най-дебелият от шестимата, седеше точно срещу водача. Заговори тихо, с дълбок, басов глас:

— Клетка Три се е справила успешно с този етап от операцията — рече той. — Точно според плана братята в Лос Анджелис, Маями и Вашингтон са ударили три самолета: „Боинг 777“ на Британските авиолинии, „Еърбъс 300“ на „Ел Ал“ и „Боинг 747“ на „Сингапур Еър“. И трите самолета са свалени. Не е известно да има оцелели.

Водачът кимна. Не виждаше повод за поздравления. Човешките жертви бяха необходимост, а не повод за тържествуване.

— А сухопътният транспорт? — обърна се той към мъж, седящ вдясно от Измаил.

— Всичко се движи по плана — отвърна онзи. — Клетка Шест е разположила своите хора по съответните места на жп линиите. Графикът е съобразен по време и остава същият.

Говореше ясно, с военна точност. Както и всички други в тази стая, и той себе борил срещу неверниците в Афганистан и Ирак.

— Какво става с акцията за объркване на следите? — попита водачът.

— Точно по план. На две от местата са открити тела, а един е арестуван близо до мястото, откъдето е стреляно в Лос Анджелис.

— И навсякъде има фалшиви улики, така ли?

— Да. Полицията ще се мотае доста време с тях.

— Какво е положението с поемането на отговорността?

— Видеозаписите са изпратени до подходящи медии. Всъщност вече са достигнали до новините по кабеларките. Сега всички в Америка чуха за „Ансар инш Аллах“.

— Разузнаването? — попита отново водачът, като се обърна към мъжа, седнал до него, който заговори с тих, академичен глас:

— Сведенията сочат, че Джафар ал Таяр в никакъв случай не е разкрит. Разбира се, не се предвиждат повече контакти с него. Не и до крайния етап. Но това няма значение. Разполагаме с пряк и постоянен достъп, ако възникне нужда.

— Добре — каза водачът, доволен, че нещата се развиват според предварителния план. — За нещастие трябва да се занимаем и с една малко неприятна работа. — Той пое дълбоко въздух. — Доведете го.

Шестият мъж от кръга — този, който досега не бе промълвил и дума — стана и забърза към залостената врата. Повдигна металния лост и изчезна. След малко доведе един човек. Той беше бос, облечен в градски дрехи, и с превръзка на очите. Китките и глезените му бяха оковани и привързани към коленете. Нещастният тип беше сгънат почти на две, като главата му бе силно приведена към пода.

— Откривам Съвета на волята — каза силно водачът. Затворникът беше тласнат по средата. — Прочетете обвиненията.

Дежурният за деня измъкна смачкан лист от джоба си и намести качулката си така, че да може по-добре да чете под бледата червеникава светлина.

— Обвинява се този мъж, свещеник на Финеас, поел обет да служи на справедливия и всемогъщ бог, че предаде доверието, застрашавайки по този начин живота на своите братя и успеха на мисията. Обвинява се този мъж, свещеник на Финеас, комуто бе доверено да работи за нашия справедлив и всемогъщ бог, че е пристъпил клетвата си, като е разпространил информация извън рамките на своята клетка. Обвинява се този мъж, свещеник на Финеас, обрекъл се да служи на справедливия и всемогъщ бог, че ненужно е сеел съмнение относно светостта на този Съвет.

Окованият мъж започна да хлипа. Сълзите се търкаляха тихо и мокреха превръзката на очите му. След малко започна да кашля и да се дави и скоро пристъпът на разкаяние запуши носа и гърлото му. Сега единствено звуците на мъчителното му хълцане изпълваха помещението.

— Имаш ли да кажеш нещо в своя защита? — попита водачът. Само охраната и обвиненият стояха прави, останалите седяха в креслата си.

Безпомощният затворник се размърда, опитвайки се да поеме дъх, но после въздъхна примирено и заговори:

— Само казах на жена си, че ще отсъствам от града, и да гледа телевизия, ако се тревожи за мен, за да разбере, че служа на божията воля — рече той. — Какво е престъплението ми? Тя е бременна в осмия месец и беше уплашена. Просто исках да я успокоя.

— Въпроси от Съвета? — попита водачът.

— Ти си казал на съпругата си, а тя е казала на други — намеси се ръководителят на операциите. — Какво ще стане, ако ни е издала на всички в квартала?

— Не е. Не би могла. Никога.

— Така си мислехме и за теб — рече водачът. Докато говореше с обвиняемия, гласът му се променяше — от спокойно властен до обвинително съскащ. Беше глас, от който дори и в ясен ден можеше да те полазят тръпки по гърба. — В неделя загубихме някои от най-добрите си мъже в джунглите на Индонезия. Защо да смятаме, че това няма нищо с общо с голямата ти уста?

Мъжът започна да трепери. Люлееше се като лист.

— Моля ви — заекваше той, — ще имам бебе. Съпругата ми…

— Неволно или по небрежност, ти си ни предал — каза водачът. — Мотивите всъщност нямат никакво значение, нали?

Водачът кимна и охраната реагира незабавно. Те знаеха, че бог е единствената истинска сила, но мечът на възмездието беше в ръцете на водача.

Без повече обсъждане охраната измъкна петнайсет сантиметров боен нож „Танто“, постави върха му до дясното ухо на вече осъдения мъж и с едно-единствено въртеливо движение прокара острия като бръснач нож под брадата на жертвата.

Смъртта настъпи моментално. Имаше изненадващо малко кръв.

— С това завършва нашият конклав13 — рече водачът. — Изгорете го в екарисажа за животните.

Един от мъжете стана и се отправи към вратата. Други трима повдигнаха мъртвото тяло. Водачът изчака всички да излязат и също мина в коридора. Спря в началото на бетонна стълба и свали качулката си.

— Благодаря ти, Господи, че запази нашия Кейлъб — отправи молитва водачът със силния си тексаски акцент.

От прозорчето горе струеше слаба лунна светлина, осветяваща могъщите му рамене. Съобщенията от другия край на света му бяха разкрили, че синът му е оцелял в джунглата на Индонезия, след като е бил тежко ранен, и скоро ще се завърне, за да се захване отново с мисията.

Над него настойчиво иззвъня камбанка — сигналът за вечеря.

Полковник Бък Елис сгъна робата си под мишница и заизкачва стълбището. Тук, в „Хоумстед“, работата никога не свършваше и той беше много гладен.

— Татко! Татко! Татко!

Джеръми най-после се бе върнал у дома си в Стафорд, Вирджиния, при знаменцата, балоните и горещите прегръдки. Повече от три дни не беше спал, не си беше взимал душ и не се беше бръснал, но това нямаше никакво значение за трите малки деца, които го чакаха на входната врата.

— Къде ми е подаръкът? — петгодишният Кристофър беше нетърпелив. Всеки път, когато баща му се връщаше от мисия, му носеше по нещо. А и този път бе отсъствал повече от два месеца. — Искам нещо голямо!

Мади, най-голямата, го прегръщаше здраво, а Джеръми се мъчеше да прегърне наведнъж и тримата. Всяко от децата беше пораснало, докато бе отсъствал. Мади беше загубила още едно зъбче, а двете момчета бяха грижливо подстригани.

— По-полека, деца — каза Каролайн, която стоеше извън кълбото от прегръдки. — За бога, дайте на баща си възможност да диша, ще го задушите.

Джеръми погледна към нея с усмивка. Макар че не бе преставал да мисли за близките си, завръщането го изпълни с чувство на загуба и празнота. Не че новата среща със семейството му не го развълнува. Но това бе и преминаване от света на насилието в света на пълната невинност.

— Здрасти, мила — рече Джеръми. Той протегна ръка и придърпа жена си по-близо, за да я целуне. Тя се притисна към него и го прегърна.

— Господи, мислех, че пътуваш с онзи самолет — каза тя, така че децата да не я чуят. — Бях толкова уплашена. Какъв ужас.

Каролайн се бореше със сълзите.

— Сигурно още не ми е дошло времето — отвърна Джеръми шеговито. Целуна я по челото и я притисна още веднъж. Можеше да бъде както на летище „Дълес“, така и на националното летище „Рейгън“. Толкова пъти беше летял и през двете.

— Липсваше ми — каза Каролайн. Откакто се бяха преместили тук, тя многократно бе повтаряла тези думи и сега те й звучаха някак изкуствено.

— Знам, бебчо. Ти също.

Останаха така една дълга минута. Петимата Уолърови, сплели ръце на прага на типовата двуетажна къща в предградието на Стафорд — „Хамптън Оукс“. Макар че живееха тук повече от година, мястото все още се струваше странно и чуждо на Джеръми. Нещо като хотелската стая в Банкок, която бе напуснал преди няколко дни.

— Добре, добре, добре — каза той най-накрая, освободи се от колективната прегръдка и всички влязоха в просторното антре. — Хайде, да не замръзнете.

През последната седмица времето беше необикновено студено за Окръг Колумбия. Още по-трудно то се възприемаше от човека, прекарал предната седмица в джунглите на Югоизточна Азия.

— Какво ни донесе, тате? — попита Мади. Тя и двете момчета влачеха военната торба на Джеръми по пода и дърпаха дебелия й пластмасов цип.

— Ей, деца! — викна малко по-високо Каролайн. — Казах ви да се успокоите. Дайте на татко си възможност да се отпусне за минута, преди да почнете да ровите в нещата му.

Каролайн се опита да се усмихне на съпруга си — познаваше емоционалните му сривове. Понякога избухваше и от най-малки неща — играчки, разхвърляни из къщата, преместени мебели или ядене, което не харесваше за вечеря. Пренастройването не беше никак лесно и за двамата.

— Децата са ти направили торта и сладолед — каза тя предпазливо.

— Наистина ли? — усмихна се Джеръми и помогна на децата да отворят торбата му. — Но преди да отворим подаръците, искам още нещо…

Мади и Кристофър се ухилиха широко.

— Да призовем силата ли… — изсмя се малката.

— Хайде, татко? — отвори широко очи Кристофър. Знаеха какво предстоеше.

— Пригответе се да призовем силата! — викна Джеръми и усмихнат разтвори широко ръце. — Силов суплекс!

С тези думи той направи познатото движение, сграбчи всичките деца в мечешка прегръдка и ги завъртя около себе си. Стаята се изпълни със смях, писъци и звучни целувки.

— Нападение, напред! — викна Мади, като остана встрани, за да види своя подарък. — Кристофър нокаутирай го с прегръдка — викна тя.

Джеръми позволи на малкото момче да приложи хватката си и се търколи, преструвайки се, че губи съзнание. Децата наскачаха и започнаха да разопаковат подаръците си.

— Занесете тези неща в съседната стая, деца — нареди Каролайн и те помъкнаха разпокъсаните пакети. Тя се вгледа в съпруга си, все още лежащ на пода и се зачуди какви ли ужаси бе преживял този път. Косата му беше пораснала и бе загубила блясъка си: не го беше виждала така от години. Тъмносини кръгове обграждаха иначе искрящите му сини очи, а бузите му бяха покрити с тъмна четина.

— Винаги се обърквам в тази суматоха — каза той, щом децата излязоха. — Е, почти винаги.

Джеръми бръкна в торбата си и извади нейния подарък.

— Леле! — възкликна тя. Може би този път завръщането щеше да бъде различно.

Джеръми наблюдаваше лицето й, докато тя разопаковаше подаръка, но виждаше само пламъците от джунглата. Дори през заслепяващите мълнии на гранатите „Термит“ виждаше горящи в колибите мъже. Проливният дъжд постепенно бе измил локвите пролята кръв.

— Красива е — рече Каролайн, постави на китката си гривната от топчета оловен кристал и я заразглежда доволна.

— Харесваш ли я? Правили са я местни хора от племето в…

Джеръми спря. Като че ли внезапно кръговете под очите му станаха по-тъмни. Тази мисия, както и повечето други, беше секретна. Нямаше места, нямаше дати. Дори и за жена му.

— Радвам се, че я харесваш.

Той се опита отново да пропъди болезнените картини от съзнанието си: падащите американци и Французина, който ги разстрелваше. Видя и оцелелия, когото наричаха Кейлъб — как тичаше през поляната, минавайки точно пред мерника му, за да изчезне в джунглата.

— Копеле — измърмори Джеръми, забравяйки, че джунглата е вече в миналото. Каролайн стоеше пред него безпомощна срещу гласовете, които звучаха само в главата му.

— Добре ли си? — Убийствата бяха променили този мъж и го бяха откъснали от нея.

— Аха — кимна Джеръми и стана от пода. — Просто съм уморен. Не съм спал повече от…

И тогава телефонът иззвъня. Каролайн се обърна, но не посмя да вдигне слушалката. И двамата знаеха кой се обажда.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита президентът. Той нахлу в Ситуационната зала, където вицепрезидентът вече бе поел командването. Неонови часовници показваха времето в различни краища на света. Големи монитори по стените предаваха новини, извънредни емисии и спешни служебни съобщения. Звъняха телефони. Тракаха клавиатури. Дочуваха се различни гласове.

— Три свалени самолета, и всичките от чуждестранни компании — обади се Бийчъм, която в същото време говореше по телефона, придържайки слушалката с рамо. Дори и някой да смяташе, че е странно вицепрезидентът да се занимава с лични телефонни разговори, не би го изрекъл на глас.

— Лос Анджелис, Маями и националното летище „Рейгън“ — добави началник-смяната от Сикрет Сървис. — Въздушната асоциация е спряла вътрешните полети. Сега проверяват всички пътнически самолети за сигнали за тревога на борда.

Венабъл кимна и се огледа къде да застане.

— Със стрелба ли са свалени тези самолети? — попита той. — Възможно ли е това?

— Не знаем още откъде в Ен Би Си са намерили тази информация за стрелеца — каза неговият прессекретар. Човекът беше изненадващо спокоен на фона на хаоса в претъпканата зала. — Никоя от другите телевизионни мрежи не е съобщила подобно нещо и все още нямаме достатъчно надеждни данни от местата на катастрофите.

— Олрид! — викна президентът. От всички шефове на агенции, с които се бе срещал през последните три седмици, директорът на ФБР му изглеждаше най-способен.

— Сър? — отвърна Олрид и веднага дойде от фоайето, където се бе срещнал с куриер на една от специалните агенции за борба с тероризма.

— Мислех, че сте поставили тези хора под наблюдение. Как, по дяволите, е възможно да губим самолети из цялата страна? Не мога да разбера как става това, проклет да съм!

Олрид погледна за миг един служебен доклад, който държеше в ръка, и поклати глава.

— Работим по документацията, с която разполагаме, г-н президент. Тези неща изискват време. Нашето наблюдение не е показало нищо, което да ни позволи…

— Дейвид! — прекъсна го вицепрезидентът, тя все още беше със слушалката в ръка. — Мисля, че можем да потвърдим съобщението на Ен Би Си. На телефона е полицейски началник от Окръг Колумбия. Казва, че имат заподозрян.

В залата настъпи тишина.

— Индонезиец. Двайсет и седем годишен. Работел тук със студентска виза — Бийчъм замълча, за да чуе още сведения.

— Открили са го на покрива на една сграда в Александрия. Имал пушка.

— Е, и къде е той сега? — попита президентът, гледайки свирепо към Олрид. Притесненият шеф на ФБР само повдигна рамене.

Бийчъм повтори въпроса на президента по телефона и зачака отговор.

— В окръжната болница — каза тя най-накрая. — В моргата. Намерили са го мъртъв.

В рамките на един час след първата самолетна катастрофа към специалистите, координиращи кризисната ситуация; започнаха да се стичат достоверни съобщения за доказателства и следи.

Оперативният стратегически информационен център на ФБР — свръхмодерен команден пост на петия етаж в сградата „Хувър“ — служеше като щаб за всички местни, щатски и федерални служби, занимаващи се с нападенията. Центърът по контра тероризъм на ЦРУ, разположен на третия етаж в новата главна квартира в Ленгли, се занимаваше с всички чуждестранни данни и съобщения, а Съвместният център срещу терористични заплахи в Бетезда, Мериленд, служеше като събирателно звено на хиляди отделни разузнавателни и полицейски единици.

Отряди за бързо реагиране, експерти по взривовете, специалисти по обработка на веществени доказателства, екипи за спешна медицинска помощ, болнични служители и доброволци от „Червения кръст“ кръстосваха в ураган от мигащи светлини, сирени и свистящи гуми. Хора от Националното управление по безопасност на транспорта се отправяха към местата на катастрофиралите по всички възможни начини. Отгоре, над всички, в пустото небе над Западна Вирджиния кръжеше с един специално пригоден „Боинг 737“, наречен „Гейткийпър“, Вътрешният екип за спешна помощ, в очакване да му наредят къде да кацне.

Нищо от това не засягаше Джеръми Уолър.

Когато пристигна в помещенията на Отряда за освобождаване на заложници, разположен в един ъгъл на Академията на ФБР в морската военна база Куонтико, се обсъждаше един интересен факт: бяха разкрити трима мъже във връзка със самолетните катастрофи. И тримата бяха мюсюлмани; и тримата бяха открити близо до далекобойни, мощни карабини „Барет“ 50-ти калибър. Но само един от тях все още беше жив.

— Здрасти, приятел, кога се върна? — Фриц Лотшпайх видя Джеръми още на паркинга, който представляваше пълна бъркотия от коли, снежни преспи и тичащи хора.

— Преди около час — рече Джеръми и го потупа приятелски по рамото. — Напуснах страната само за няколко седмици и виж какво става.

Лотшпайх се засмя, издавайки нещо подобно на цвилене, и извади пропуска си за портала. Вътре в едноетажната постройка, прилична на завод, кипеше трескава дейност.

— Всички ръководители на екипи в класната стая — каза Били Лутър, сграбчвайки Джеръми, преди още външната врата да се бе затворила зад него. — Защо винаги изглеждаш така лайнарски, когато се домъкваш у дома?

Джеръми се ухили и последва Били в стаята за инструкции. Не за първи път чуваше подобни коментари.

— Уолър, радвам се, че се справи със задачата — каза мъжът, застанал пред стаята. Лес Мейсън ръководеше планирането на отделните мисии вече три години. Като бивш водач на екип, той бе участвал в повече мисии от когото и да било.

— Малко бях зает, шефе — усмихна се Джеръми. — Липсвах ли ти?

Командирът по планирането направи физиономия, наподобяваща усмивка. В това помещение различните чинове почти не важаха. Във времена като тези всичко се свеждаше до необходимостта да се изпълни задачата.

— И така, с какво разполагаме? — запита Мейсън, обръщайки се към разузнавача на екип „С-2“. Бившият участник в нападателни групи бе назначен на тази длъжност, след като се бе възстановил от тежка огнестрелна рана, която бе получил в Кабул, Афганистан.

— Какво имаме ли, шефе? — повтори „С-2“. — Ами, според главната квартира този път са ни хванали на тясно.

— Не съм те питал искаш ли адвокат! Питам те за проклетото ти име!

ПРАС!

Ашар ал Баяд се свлече от удара. Главата му се отметна назад, после клюмна на гърдите. Той отчаяно се опитваше да дойде на себе си.

— А-аз съм американски г-гражданин — едва успя да изрече той. Вече не усещаше пръстите и ходилата си. Когато говореше, от устата му течеше лига. — Не съм направил нищо лошо.

Първоначалната му убеденост вече го беше напуснала. Думите му нямаха никакво значение. Каквото и да говореше, тези хора не му вярваха.

— Дайте още вода — изрече един глас. Пленникът се закашля под силната ледена струя.

Баяд заклати глава напред-назад, като се опитваше да диша, но отслабналите му дробове се свиваха конвулсивно. Различни по големина изгаряния покриваха голяма част от голото му тяло и боляха непоносимо.

— Какво следва? — запита друг глас. Никой от тези мъже не се бе представил. Никой не носеше табелка с името си и не му бе чел правата. Въобще не беше като по телевизията.

— Къде е „Ансар инш Аллах“? Какво планирате след това?

Спряха водата, за да може да отговори, но той не го стори. Какво можеше да каже? Опитваше се да спре тракането на зъбите си. По това време в Лос Анджелис е доста топло, помисли си той. Сигурно го бяха вкарали в някакъв промишлен хладилник.

— Чуй ме добре, шибаняк такъв — рече първият мъж, — ще ни кажеш всичко, което искаме да знаем. Рано или късно ще се разприказваш, повярвай.

— Ааааахххх! — викна Баяд, опитвайки се да изхвърли целия този кошмар от разума си. Трябваше да е лош сън. Но дали щеше да се събуди?

— Не знам нищо! — провикна се отново той. Гласът му беше станал малко по-силен. Викането изглежда беше единственият начин да накара гласните си струни да работят. — Вършех си работата, както всеки ден, и онзи мъж ме поведе под дулото на пистолета си. Държа ме в онзи бус, а после колата избухна и ме изгори. Аз съм жертва. Не съм направил нищо лошо. Аз съм натурализиран гражданин, заклет от Джордж У. Буш. Обичам Съединените щати.

Това беше истината. Но защо не му вярваха?

— Да ти го начукам, хръбльо — каза единият от мъжете. — Заслужи си го и ще си го получиш.

След тези думи спряха боя и излязоха. Баяд остана на стола — уплашен, гладен и премръзнал.

„Какво ще си помислят вкъщи? — почуди се той. — Сигурно много се безпокоят за мен.“

Главата му клюмна. Помещението миришеше на урина и плесен.

„Господ е добър — успокои той сам себе си. — Господ е справедлив и могъщ. Аллах Акбар.“

Президентът Дейвид Венабъл беше идвал тук само няколко пъти, но вече мразеше Оперативната зала. Целият този шум, неспирният поток информация — мразеше всичко, което засилваше клаустрофобията му; мразеше и начина, по който всички гледаха към него и очакваха отговори.

Отговори? Та той още не беше получил никакви що-годе смислени въпроси!

— Ще карам направо — рече той. Най-тесният кръг от неговите сътрудници го следваше по стълбите към Овалния кабинет. Кръгът растеше и се смаляваше през последните двайсет и четири часа в зависимост от напрежението, но ядрото му вече бе ясно очертано.

— Намерихме ислямски фундаменталисти и на трите места, така ли? Двама от тях вече са били мъртви, когато сме ги открили, но третият е все още жив. Така ли е?

— Точно така — съгласи се Олрид. — Той е дребен мохамедански духовник. Има лоши изгаряния — явно бомбата, която е смятал да постави, е избухнала предварително. В момента го разпитват.

Всички обкръжиха президента — директорът на ФБР, Хавлок, Чейз, Бийчъм и новият прессекретар — лъскава бивша репортерка от Си Ен Ен на име Ноа Ингъл.

— Двамата бяха открити до 50-калиброви полуавтоматични пушки „Барет“ — продължи Олрид. — Казаха ми, че тези оръжия са способни да пробият челните стъкла на „Боинг 747“, за които досега се предполагаше, че са достатъчно здрави. Само специалист в областта би могъл да знае това.

— Как, по дяволите, са успели да стрелят по нещо, което се движи с шестстотин километра в час? — попита Венабъл.

Крачеше решително, но постепенно забави темпото. Според Бийчъм той все повече заприличваше на неуморна акула. Изглеждаше внушително и много решително, но само докато е на крак. Ако спреше да се движи, сигурно щеше да припадне.

— Самолетите летят със значително по-малка скорост, когато приближават пистата — обади се Хавлок, който имаше разрешително за пилотиране на малък частен самолет повече от двайсет години.

Олрид заговори отново:

— Избрали са сгради на такива места, над които самолетите е трябвало да минат, за да се насочат към пистите за кацане — обясни той. — Това им е дало възможност за пряк насрещен изстрел. Хората от Отряда за освобождаване на заложници казват, че това не би затруднило опитен стрелец.

Венабъл влезе в Овалния кабинет и другите го последваха. Работниците бяха подредили кресла и канапета и сега се бореха с един орган с електрически помпи, за който президентът беше настоявал да се пренесе тук от губернаторската му резиденция в Кънектикът. Венабъл беше прекарал безброй минути на размисъл пред двуредната клавиатура и смяташе, че старинният музикален инструмент ще му е нужен и в новия кабинет.

— Внимателно, внимателно — излая той на работниците. — Това е хармониум марка „Истей“ от 1890 година, който прабаба ми е купила чисто нов в Братлборо, Върмонт.

Президентът се приближи и набра един-два акорда, но се опомни и се обърна към своя щаб.

— Стара семейна реликва.

— Трябва да обсъдим хода на действията си — започна началникът на кабинета, след като работниците напуснаха помещението.

— Какво! Трябва да поставим охрана на всяка сграда ли? — рече Венабъл и тръгна към катедрата си. — Искам да кажа, че има още много неща, които могат да бъдат направени в едно свободно общество. Вече сложихме охрана в самолетите. А сега, какво? Какво още бихме могли да направим?

— Прав сте, сър — каза Ноа. — Мисля, че американците разбират това. И сега те искат да знаят дали преследваме хората, извършили тези нападения. Те не се интересуват от подробностите и разните „шпионски глупости“.

Хавлок бе очевидно горд от това, че прессекретарят поде любимата му реплика.

— Кой разпитва заподозрения? — попита Венабъл.

— Хора от военното министерство — отвърна Бийчъм, надявайки се, че няма да я попитат за повече подробности. Имаше неща, които президентът не бе нужно да знае. — Държим го в качеството му на свидетел, което означава, че не можем да съобщаваме мястото му, обвиненията или дори да признаваме, че сме го заловили.

Олрид явно не споделяше изненадата на президента.

— Но защо, за бога, военните ще държат заподозрения? Не трябва ли ФБР да го разследва? — попита Венабъл.

— Засега не, сър — каза Олрид и погледна към Бийчъм за някакво указание. Президентът беше още нов — при това демократ — и не се знаеше как би реагирал на основните промени в юридическия процес, въведени от предшественика му, който бе републиканец.

— ФБР трябва да спазва законите — каза Бийчъм. Тя отиде до прозореца и се загледа в снега. Прозорците като че ли я привличаха. — Това означава спазване на поправката „Миранда“, процедури по регистриране на задържания, изслушвания в съда, информиране на обществеността. Стандартните граждански права.

— Граждански права… — Бенабъл спря по средата на изречението. Изглежда беше разбрал какво иска да каже тя. — Е, това е война, нали така? Предполагам, че няма нужда да знам подробностите.

Липсата на бюро в кабинета изглежда притесняваше другите, които сякаш не знаеха къде точно да застанат.

Хавлок се приближи към катедрата.

— Ако ми позволите, сър — рече той, — има един въпрос, който трябва да обсъдим, преди да продължим нататък. В нашата страна се поддържа така наречената „приемственост на правителствения план“. Може би, още не сте осведомен, но… — Той изчака да види дали президентът ще го прекъсне. — … съществуват редица правилници за кризисни периоди. Те предвиждат мекото прехвърляне на властта, ако нещо се случи… откровено казано, ако нещо се случи с вас, сър.

— Това включва ли безопасното местоположение, за което често се говори по новините? — попита Венабъл.

— Да, сър. Трябва да обсъдим преместването на вицепрезидента от района на Вашингтон — заедно с известен брой ръководни лица от Конгреса, министри от кабинета и представители на Министерството на правосъдието. Разбира се, те ще поддържат активна връзка с Белия дом, но ще бъдат защитени от бъдещи атаки.

— Правилно — съгласи се президентът. Погледна въпросително Бийчъм и попита: — Кога?

— Колкото се може по-скоро — Хавлок се обърна към вицепрезидента, като че ли нейният опит по тези въпроси можеше да подсили авторитета му.

— Мястото ми е тук — рече тя. — И аз трябва да остана тук.

— Защо? — учуди се Венабъл. В крайна сметка той беше президент; тя беше нещо като застрахователна полица.

— Дейвид, ще говоря откровено — изглеждаше уверена, почти снизходителна. — В този момент сме свидетели на две от най-лошите вътрешни трагедии, които тази страна някога е изживявала, и въпреки съветите на вашия щаб не сте спал близо два дни.

Никой не я подкрепи, но тя говореше съвсем уверено.

— Аз съм ръководител на най-могъщата страна в света — отвърна Венабъл. — Главнокомандващ. Смятате ли, че бих могъл да се кача на горния етаж, да целуна съпругата си за лека нощ и да заспя спокойно?

Ироничната му усмивка повиши още повече напрежението в кабинета. Правителството беше съвсем ново и, очевидно, Белият дом бе разделен между две силни личности.

— Да — каза тя. В гласа й не се долавяше съмнение. — Точно това трябва да направите. Още колко време ще издържите така? Три нощи? Четири?

Тя се обърна към другите, но те нямаха никакво намерение да се намесват.

— Вие може да сте президент, Дейвид, но сте само човек. Не забравяйте това.

Венабъл я погледна с безизразно лице. Трябваше да покаже твърдост и да попречи на Бийчъм да се представя като негов безценен партньор.

— Повикайте хеликоптер за вицепрезидента — нареди лаконично той. — Тя трябва да замине за безопасно място, колкото е възможно по-скоро. Очевидно протоколът за приемствеността на властта го изисква.

5.

Вторник, 15 февруари

02:33 по Гринуич

Албъмърл Билдинг, Ню Йорк

На практика целият седемнайсети етаж в централната сграда на „Бордърс Атлантик“ беше отделен за специалистите по сигурността. Съществуването на фирмата зависеше изцяло от високите технологии — от сателитните контакти, до компютърните връзки и разработването на нови продукти — и затова не беше чудно, че всички — от конкурентни компании до чужди правителства, се опитваха да проникнат в тайните й. Именно затова седемнайсетият етаж бе превърнат в нейната вътрешна крепост.

— Значи става въпрос за алгоритмите? — попита Сирад. Тя стоеше до Рави, с който се бе опознала добре през последните дванайсет часа. — Това ли е най-уязвимото ни място?

— Така мисли Дитер, но всъщност той не разбира проблема — отвърна Рави. Макар че имаше достъп до едни от най-мощните и съвършени компютърни устройства в света, дребният мъж, роден в Ню Делхи, все още използваше една старомодна черна дъска.

— Това е реалният проблем — започна той и показа нарисуваните на черната дъска два квадрата и кръг, в които според Сирад имаше нещо като равностранен триъгълник. — Създаването на кодове е теоретично прост въпрос. „Бордърс Атлантик“ се стреми да предава информация от един клетъчен телефон на друг. — Той посочи един от квадратите, стараейки се да онагледи мисълта си. — Тази информация се предава с помощта на ултракъси вълни, разпространяващи се по определен начин. Поради факта че земята е кръгла, и заради физически препятствия сме принудени да издигаме вълновите предаватели на високи места или кули — или както при системата „Куантис“ — да ги изнасяме в ниска орбита около земното кълбо.

Рави прокара няколко линии и стрелки, свързвайки квадратите, означаващи клетъчни телефони и кръга, символизиращ сателита, и по този начин оформи отделните стлани на своята тебеширена комуникационна пирамида. Сирад, разбира се, смяташе цялото това встъпление за много примитивно, но не виждаше смисъл да смущава мисловния процес на колегата си.

— Проблемът на криптографите има две страни. Първо, ултракъсата вълна лесно може да бъде прехваната отвсякъде по време на процеса предаване/приемане — тези вълни не могат да бъдат защитени като компютърните системи. На второ място, необходими са ключове, за да се зашифрова предаването и съответно да се разшифрова приемането. Тези ключове се базират на алгоритми, които се основават на псевдослучайни числа. Всичко е математика. Както може да се измисли формула за кодиране, така може да си измисли и начин за разкодирането й.

— Изключително опростено обяснение — рече Сирад и скръсти ръце пред гърдите си. Защо ли Рави й обясняваше всичко като на случаен посетител, след като знаеше, че тя е ръководила целия проект „Куантис“.

— Е, да, разбира се.

Той изтри дъската и започна бързо да пише в горния ляв ъгъл. Букви. Числа. Гръцки символи. Тебеширът чукаше и скърцаше върху зацапаната повърхност с такава скорост и сила, че Сирад отстъпи малко назад, за да избегне хвърчащите парченца.

— Без да се спираме много на особеностите на цялата система — каза той, — нека разгледаме първо нашия генератор на случайни числа — душата на „Куантис“, неговата главна основа. Обикновените компютърни генератори произвеждат псевдочисла, основаващи се на статистически случайности. Но криптографите — съставителите на шифрите — не могат да разчитат само на тях, защото лесно подлежат на копиране и затова търсят физически източници, които не могат да се предвидят, като например скрити интервали в уредите, статистики при употреба — да речем, паузите между тракането по клавишите на хиляди различни компютърни клавиатури.

Рави говореше на съвсем разбираем език, но същевременно пишеше на съвсем друг. Когато допускаше грешки, забърсваше с длан написаното и продължаваше отново отгоре върху посивялата от тебешира повърхност.

— Този шум се отделя посредством това, което наричаме „режекторна функция“. Използва се, за да подсили взаимовръзките в криптографската схема. Да си припомним, че главната цел е да се осигури непредсказуемост — кодът трябва да бъде непроницаем за всяко външно наблюдение. Защото не искате някой нежелан посетител да разбере ключовия ви алгоритъм. Доскоро това означаваше най-малкото сто двайсет и осем бита истинска ентропия. За да се постигне това, в числовите генератори се изграждаха много големи бази информация и данните се прекарваха през режекторната функция, за да се защити съдържанието на тези бази. Когато се нуждаете от още битове, просто добавяте нови количества данни в базите, използвайки, разбира се, случаен код за поддържане на взаимовръзките.

Сирад кимна с глава. Разбира се, помисли си тя.

— Добре. Сега… — тебеширът на Рави започна направо да подскача — генерирането на случайни числа обикновено е най-следената и най-слабата част на системата. Нашите математици направиха пробив в числовото генериране. Ние Не разчитаме на старите системи, защото открихме съвсем нов начин за генериране на случайности. Това е голям пробив — нещо, което би ни спечелило Нобелова награда за математика или физика, ако можехме да го публикуваме в специализираните научни издания. Но ние, разбира се, не можем.

— Това ли е прочутият „ъглов камък на Нгуен“, за който съм чувала? — попита Сирад. Знаеше, че се говори много за това, но тя никога не се бе заслушвала в подробностите. Всичко, което знаеше, бе, че „Бордърс Атлантик“ бяха наели двайсет и две годишен математик на име Хун Ил Нгуен от Националната агенция за сигурност, който бе син на виетнамски имигранти и първо поколение американец. Истинско дете — чудо. Очевидно беше направил нещо изключително.

— Не — каза Рави. Той беше свършил последните три парчета тебешир и стоеше полуобърнат към черната дъска. — Това е „ъгловият камък на Нгуен“.

Той посочи написаното и се ухили с детска усмивка.

— И какво по-точно означава това? — попита Сирад. Беше учила навремето теоретична математика в университета, но не разбираше почти нищо от разкривените йероглифи на Рави.

— Това означава пари; повече от трийсет милиарда приход само тази година — отвърна той, скръствайки ръце. — Това означава сигурност, власт, красота, основна промяна в начина, по които се отнасяме към физическото пространство. Но за повечето хора, разбира се, не означава нищо повече от няколко бели драсканици върху мръсната черна дъска.

— Развесели ме — рече Сирад. — Страхувам се, че нямаме време за метафори.

— Да, наистина — Рави се върна към деловия тон. — Има два основни начина за съставяне на кодово писмо — с таен ключ, или симетричен, и с явен ключ, или асиметричен. Симетричните кодове използват един и същ код за шифроване и разшифроване, докато асиметричните използват два различни кода. „Куантис“ разчита на съчетание от двата вида. Изпращаме информацията до спътника симетрично, а той я препраща към приемника асиметрично. Тази част е ясна, нали?

Сирад отново кимна. „Бордърс Атлантик“ притежаваха всички спътници в своята система, което им позволяваше да разполагат с добре установени шифрови техники. Системата на компанията беше много бърза и добре съчетана с новия процес за генериране на случайни числа, въведен от „Бордърс Атлантик“, и беше изключително надеждна.

— „Ъгловият камък на Нгуен“ се отнася за втория етап на пренасянето на данни — от спътника до приемника. Проблемите ни винаги са се свеждали до проверяващите автентичността кодове за индивидуалните абонати: така наречените „кодови протоколи“. Ако интегрирахме кодовете във всеки един от телефоните „Куантис“, някой би могъл да разшифрова по обратния път цялата ни технология и да я клонира. Това не можем да си позволим, нали така?

Сирад отново кимна утвърдително и си погледна часовника.

— Трябва да се размърдаме, Рави — каза тя.

— Криптосистемите с явен ключ — вторият етап от потока данни на „Куантис“ винаги е бил изправен пред известна уязвимост по отношение на това, което наричаме „твърди проблеми“. Те са няколко, но Нгуен реши най-същественият…

— Така ли? — Сирад почти бе загубила нишката на сложното обяснение, въпреки трескавото му ръкомахане по цялата тебеширената формула.

— „Ъгловият камък на Нгуен“ формира основата на „Куантис“ — продължи неуморно Рави. — Той намери решение на един от най-важните проблеми в математиката. И сега само ние разполагаме с това решение. Това не е крайъгълният камък на някоя академична формула. Това е основата на цял нов свят.

Поделенията на ООЗ се движеха с ефикасността на добре смазан механизъм. Докато дежурната част — било „жълта“ или „синя“, в зависимост от смяната — се грижеше за личната екипировка и доставките за спешни акции, тренировъчната секция се стараеше да приведе отделните поделения в готовност. Всичко — от бобени консерви до патрони — се товареше в закрити камиони за незабавна доставка до транспортния самолет „С-17“, чакащ на военновъздушната база „Ендрюс“ на седемдесет километра на север. ООЗ се гордееха, че се справят с всичко сами, и затова необходимите продукти за поддържането на петдесет оперативни бойци и двайсет и пет души поддържащ персонал пътуваха заедно с тях. Тировете и камионите с открити каросерии бяха пълни с оръжия, амуниции, медицинска екипировка, свързочни апаратури, бронежилетки, оборудване за хеликоптери и лични торби.

По стечение на обстоятелствата Джеръми и групата снайперисти днес бяха в дежурната секция. Той и останалите шестима от екипа му бързо напъхваха в раниците си двудневните си дажби храна, уреди за нощно виждане и за оптично наблюдение, амуниции, връхни дрехи, кодирани радиостанции и допълнителни батерии.

— Трийсет кила леко преносим товар — често се шегуваха момчетата. Джеръми беше чел някъде, че спартанците носили точно такава тежест по време на битката при Термопилите. Войните винаги се нагърбваха с големи тежести, независимо дали това са щитове и мечове или модерни карабини и инфрачервени бинокли за нощно виждане.

— Да поемаме! — викна Джеръми и останалите от групата се втурнаха към колите. Като водач на екипа, той понякога беше нещо средно между специален агент и пряк командир. ООЗ имаше свои собствени правила и тази полувоенна отговорност не съществуваше никъде другаде, освен във ФБР.

— Получихте ли вече заповедта? — попита неговият приятел и бивш партньор Лотшпайх на излизане от гаража, преди да поемат в заслепяващия сняг. Бяха минали заедно подбора, общата военна подготовка и школата на Морския корпус за разузнавачи — снайперисти. Джеръми смяташе Фриц за един от най-близките си приятели.

— Служебно ли да ти отговоря, или не? — попита Джеръми. Носеше камуфлажни панталони и яке с качулка над плътна блуза, но въпреки всичко усещаше пронизващия вятър.

— Лайняната истина… — последната част от фразата на Лотшпайх потъна в свирепия вой на вятъра. Той бе стъпил отстрани на свързочния бус, който допреди малко беше скрит под големия метален навес.

— Арестувахме един от стрелците. Военните го разпитват, но ЦРУ имат данни от някакъв източник, че това е само част от по-голям заговор, целящ да свали правителството.

— Мамка му… — останалата част от изречението на Лотшпайх се загуби в снежния вихър.

— Екипът ни се премества в един хангар по-нагоре, до „Ендрюс“, но аз не виждам, по дяволите, как ще стане това — рече Джеръми. Студеният вятър му помагаше да прочисти пламналия си мозък. — Няма как да ни превозят по въздуха в това временце.

— Готови до ново нареждане — нали това ни е мотото? — викна Лотшпайх. Не знаеше какво друго може да каже в този момент. Тяхната работа беше да се занимават с тероризма, но петдесет мъже, загубени в снежната буря, беше твърде плачевен отговор на това, което Джеръми току-що бе споменал, че ги очаква.

— Ти ли ще караш, или аз? — попита Джеръми.

— Карай ти — каза Лотшпайх. — И без това постоянно се оплакваш от моето шофиране.

— Уолър! — извика глас зад тях. Джеръми се обърна към началника си, Били Лудър, който тичаше през паркинга по риза.

— Ей, майка ти не ти ли е казвала… — започна Лотшпайх, но Били го прекъсна рязко.

— Току-що ни съобщиха от СОГ, че в един склад в Анакостия са засекли вероятна терористична група и я държат под наблюдение — викна той през бурята.

Джеръми веднага схвана за какво става дума. Ако вашингтонският щаб на Специалната оперативна група (СОГ) беше проследил терористичната група до леговището й, ООЗ трябваше да свърши останалата работа.

— Смятат, че тези задници готвят друг атентат с АНФО14 — каза Били. — Нашата задача е да затворим периметъра, така че никой да не може да влиза или излиза. Извеждай хората си и тръгвайте, по пътя ще получим допълнителна информация.

Били забърза обратно.

— И стойте на безопасно разстояние — викна той през рамо.

— Това лайно може да изрови голяма дупка.

— АНФО — повтори Лотшпайх, отвори задната врата на един покрит със сняг шевролет „Събърбън“ и хвърли вътре раницата си. — Не ми се струва много вероятно. Който може да свали три самолета, едва ли ще си прави адска бомба от тор и нафта, нали?

— И аз мисля така — рече Джеръми, като метна и своя багаж след този на Фриц. — От това, което чух на срещата на ръководителите на екипи, става дума за далеч по-сложна организация, а не за няколко типа, които си играят с домашно приготвени бомби в Анакостия.

Джеръми се качи в джипа и запали двигателя. Без някаква особена причина в момента беше способен да мисли единствено за малката пъстроцветна пеперуда в джунглата.

Графиум милон, беше казала редник Джейн, преди всичко да отиде по дяволите. Странно беше, че споменът за нещо толкова красиво го караше да настръхва.

Джордън Мичъл рядко пътуваше за срещи, но това беше едно от изключенията. Преди дванайсет ГОДИНИ, точно след падането на Берлинската стена, един любезен мъж се беше свързал с него по време на една конференция и го бе помолил да разменят няколко думи. Не му беше дал визитка и не му се беше представил, но успя да се появи точно в мига, когато Мичъл бе твърде уморен, за да отклони молбата му. Десет минути по-късно двамата разговаряха в апартамента на Мичъл и след седмица станаха партньори.

Хох беше точно такъв, какъвто Мичъл смяташе, че би трябвало да е един истински мъж. Беше пестелив на думи — черта, която Мичъл винаги бе ценял и изисквал от своите собствени служители. Най-интересното обаче беше, че Хох му разказа за новата програма, разработена от ЦРУ, за внедряване на млади оперативни работници в средите на американския бизнес. Тази програма беше продукт на Оперативната дирекция — онази част от Фирмата15, която се занимаваше с не дотам чистоплътните задачи. Програмата беше толкова секретна, че Хох я представи на Мичъл с въпрос, който той никога нямаше да забрави.

— Толкова обичам страната си, че съм готов да умра за нея, г-н Мичъл. Но дали и вие я обичате толкова, че да можете да опазите една тайна?

Беше перфектно забиване. Мичъл се почувства задължен да слуша и да чуе това, което тази иначе напълно незабележима личност щеше да му каже. Възприе го като дълг.

Хох започна с това, че представлява държавна агенция, която събира разузнавателни данни за други правителства, агенции и бизнесмени. Интригуващото начало бе убедило Мичъл да даде шанс на непознатия, но това, което наистина го плени, беше онази част от разговора, която се отнасяше до парите.

— Стигнахме до извода, че войната срещу тероризма е само заради пари — беше казал онзи, обяснявайки връзката между разузнаването и бизнеса. — Националната сигурност вече не е въпрос на опазване на Югоизточна Азия или Черна Африка от комунистическите орди. Проблемът е да се защитава най-здравата, най-проспериращата финансова империя в историята на света. Ако искаме да поддържаме свободите, позволяващи на хора като вас да сбъдват мечтите си, ще трябва да възприемем едно съвсем ново отношение по въпроса за националната сигурност. Успехът ни като световна свръхсила трябва да бъде осъзнат от лидери, които разбират стойността на долара.

Нищо друго, изречено от този мъж или от когото и да било, не би завладяло по-трескаво и пълно вниманието на Мичъл. През целия си живот той бе вярвал, че бомбите и танковете не са нищо повече от първобитно извинение за избягване от по-сложните проблеми. Ако Съединените щати искаха да защитят себе си от чужда заплаха, трябваше да се приеме новата реалност: pecunia vincit alia — парите побеждават всичко, казваха древните римляни.

Реалните дефицити, а не военните действия или заплахата от взаимно гарантирано унищожение бяха спечелили Студената война. Роналд Рейгън бе осакатил Съветския съюз, като го бе докарал до банкрут. Войната срещу тероризма щеше да бъде спечелена по същия начин.

Мичъл бе стигнал толкова далеч в тази си убеденост, че бе склонен да включи специална глава по тази тема в новата си книга, засягаща възможността от зловещи опасности при изкупуването на американски фирми от чуждестранни лица. Когато „Даймлер Бенц“ закупи „Крайслер“, той написа, че продаденото е не просто шепа монтажни линии, метални листове и декорации за купето на колата, а едно огромно парче от Америка. Така „Даймлер Бенц“ печелеха достъп до трудови договори, изследователски и развойни тайни, списъци на персонала и на практика до всяка секретна програма, по която някога бе работила фирмата „Крайслер“.

Фирмените настъпления срещу компании като „Форд“, „Вайаком“ и „Дженеръл Електрик“ заплашваха да променят глобалното равновесие на силите много повече, отколкото всички бомби в Иран, Ирак и Северна Корея, взети заедно. Новата сенчеста война се водеше с един нов тип войник — въоръжен с писалка и компютър „Блекбъри“. Оръжията и бомбите бяха само тънка завеса за наивниците, зяпащи кабеларките.

— Здравейте, г-н Хох — каза Мичъл. Бе се съгласил да се срещне със загадъчния си партньор в малко кафене, наречено „Дванайсетте стола“. Всъщност това беше една просторна стая с еспресо бар. В дъното разговаряха две жени. Един мъж с ролкови кънки изскочи от вратата, балансирайки между чаша капучино и два сбръчкани мопса.

— Радвам се да те видя, Джордън.

Бяха само двамата. Траск седеше навън в мерцедеса, а Хох идваше винаги сам.

— Аз също. Как я караш?

Никой от двамата не обичаше празното бъбрене, но помежду им се бе възцарило взаимно уважение.

— Добре съм. Кафе?

— Само вода.

Те поръчаха и седнаха до прозореца.

— Значи имаме работа, така ли? — попита Мичъл.

— Така — Хох огледа небрежно помещението, за да се увери, че никой не ги подслушва. — Джафар ал Таяр.

— Не говоря арабски. Мисля, че знаеш това.

Хох наблюдаваше лицето на Мичъл, опитвайки се да определи дали тази фраза го бе изненадала, или не.

— Това означава Джафар Пилота, или Високо летящия — някой, който контролира нещата от позицията на силата, или от влиятелно място. Разработваме един източник в нашата база в залива Гуантанамо, който ни подхвърли за операция, наречена „Джафар ал Таяр“. Както изглежда, терористична операция, но много по-тревожна.

— Какво може да бъде по-тревожно от една терористична операция? — попита Мичъл. — Особено на фона на последните събития?

— „Джафар ал Таяр“ беше операция, развита от правителството на Съединените щати — рече Хох.

Генералният директор на „Бордърс Атлантик“ дори не мигна.

— Продължавай.

— В средата на осемдесетте години Пентагонът се беше забъркал в различни налудничави схеми, наричани „асинхронна битка“. Сигурен съм, че помниш тези истории — всичко от езотеричните науки и телепатията до незабелязаното внушение и масовата хипноза. Е, един от най-разумните проекти засягаше възможността комунисти или терористи да проникнат отвътре в нашето правителство.

— Отвътре? Какво искаш да кажеш?

— Ами като спечелят изборите. ЦРУ и ФБР винаги са се оглеждали за шпиони, разбира се, но никой не е разглеждал отблизо възможността някоя чужда сила просто да внедри кандидат за общите избори.

Мичъл кимна. Америка беше свободно и открито общество. Въпреки съществуващите предразсъдъци, мъже и жени от различни етнически, религиозни и културни общности бяха достигали до високи постове.

— Интересно — рече Мичъл. Хох беше завладял изцяло вниманието му.

— За да изпробва тази възможност, АНИП — Агенцията за напредничави изследователски проекти — навремето лансира една идея. Какво, ако военните в САЩ намерят група от силно амбициозни лица, променят техните досиетата и им възложат мисия: да спечелят изборите. Това би било един таен проект — нещо, за което почти никой не би разбрал.

— И са го направили? — попита Мичъл.

— Дванайсет души — кимна Хох. — Най-добрите и най-умните, които армията можа да открие. Нарекоха го Граждански отбранителен сценарий номер четири: проект „Меджидо“. Осъществи се от Специалните сили в Четвърта психологическа оперативна група. Много малка формация. Пълна анонимност. Пълно затъмнение.

Хох отново се огледа. Никой не беше говорил за това почти двайсет години.

— Армията взе тези дванайсет души и за две години ги превърна във възможно най-добри политически кандидати. Образование, чар, школи, отлични военни биографии — всичките измислени, разбира се, с пълното съдействие на Министерството на отбраната.

— И изпратиха ли ги да участват в изборите?

— Да. Върнаха ги в родните им градове. Шерифи, кметове, щатски съветници, членове на Конгреса на САЩ: единствената им задача беше да се изкачат колкото се може по-високо в политическата система.

— И какво стана?

— Не знаем.

— Какво? — сепнато попита Мичъл. — Как така не знаете?

— На първо място, проектът беше много ограничен и данните за него постепенно потънаха. Второ, проектът беше ръководен от един полковник на име Елис, който очевидно вече е пенсионер. Проектът „Меджидо“ и всичко, което знаем за него, си е отишло заедно с този полковник, когато той е напуснал армията.

Мичъл се облегна назад и се замисли. Ако в Америка бизнесът би могъл да действа като правителство, цялата страна би банкрутирала и щеше да се озове зад решетките.

— И как така вие от ЦРУ знаете по-малко за проект „Меджидо“ от един ислямски свещен боец, затворен в базата Гуантанамо, Куба? — прошепна Мичъл.

— Не сме сигурни, че той знае нещо — вдигна рамене Хох. — Но приликите между „Джафар ал Таяр“ и нашия проект „Меджидо“ са твърде близки, за да ги пренебрегваме. Единственият начин да отрием истината е да проследим този проект и да видим какво се е случило с тези дванайсет кандидати.

— Което означава, че този полковник Елис е още наоколо и знаете къде да го намерите, така ли?

— Да — кимна другият. — Проблемът е, че трябва да изберем личността, която да пратим след него, много внимателно.

Мичъл се замисли за момент. Можеше да прочете в очите на Хох, че шефът от ЦРУ вече е набелязал въпросната личност.

— Уолър ли? — попита Мичъл.

Хох допи кафето си и помоли за сметката.

— Имаме много малко време. Нашите анализатори смятат, че следващите атаки могат да започнат всеки момент.

— Но как? — попита Мичъл. — Уолър би се справил чудесно, ако го качите в някакъв самолет и го пратите в адска дупка на Третия свят, вода работи под прикритие в подобна операция е нещо съвсем друго. Ще трябва да се каже на ФБР за какво става дума и те никога няма да го освободят, без да получат сносно обяснение.

— Биха се съгласили, ако тази молба им бъде отправена от подходящия човек — рече Хох и извади от джоба си пари, за да плати сметката.

— Бийчъм.

— Да, сега е момент за спешни национални действия — каза Хох. — Смятам, че вицепрезидентът на САЩ има специални пълномощия и повече власт от теб, нали?

— Точно така, тя е по-добрият вариант — усмихна се Мичъл. — Нали затова я сложихме там.

Дейвид Рей Венабъл не беше живял достатъчно дълго в Белия дом и още не познаваше добре историята му. Във всяка стая и зала, из които се разхождаше, се пазеха неизличими следи от напрегнати за Америка дни — Червената стая с камината, откъдето Хари Труман беше следил атомната атака над Хирошима и Нагасаки; библиотеката, в която Джон Ф. Кенеди се бе молил по време на Кубинската ракетна криза; спалнята, през чиито прозорци Линкълн бе гледал към гробището „Арлингтън“, пълнещо се с мъртъвци на една нация, нападнала сама себе си.

И сега това беше негово — този дом, тази страна, това свещено доверие. Сега той се бе настанил в Зелената стая, където диванът и две тежки кресла предлагаха относителен уют. Черното кадифено въже, препречващо пътя на туристите, още стоеше на вратата.

— Достатъчно спокойно ли ще ти е тук, Елизабет? — попита той.

Това бе единственото, което можеше да направи, след като вицепрезидентът Елизабет Бийчъм бе отказала да замине. Ако се бяха спречкали в Овалния кабинет, влиянието върху персонала му щеше да бъде опустошаващо.

— Освободи костюмарите — каза тя.

Бийчъм нямаше намерение да обижда агентите от Сикрет Сървис, които следяха всяко тяхно движение откак избухна първата бомба в Атланта, но сега положението беше друго и тя предпочиташе да са сами — а и от малка бе научена да не се разправя пред подчинени.

— Моля — рече президентът, махна към началника на смяната и допълни: — Затворете вратата отвън и ни оставете за минутка, може ли?

Агентът, ветеран от две предишни администрации, помисли за момент и се отдалечи. В крайна сметка това беше Сикрет Сървис; понякога това, което не си видял, бе също толкова важно, колкото и това, на което си бил свидетел.

— Трябвам ти тук, Дейвид — рече Бийчъм, когато останаха сами. — Не превръщай проблема в такъв, каквото не е. Ще остана в сянка. Няма да стъпя в проклетата Оперативна зала, ако това ще те направи по-щастлив, но персоналът, който си довел, е съвсем нов във Вашингтон и хората никога не са се сблъсквали с нещо подобно. А аз имам опит.

Венабъл не виждаше смисъл да спори по този въпрос. Бийчъм беше работила като председател на Комисията по разузнаването към Сената преди, по време и след атаката от 11-ти септември. Малко хора във Вашингтон имаха по-добри източници, връзки или репутация.

— Въпросът не е в това, че не ценя опита ти — изстреля президентът. — Просто трябва да защитим правителството, ако нещо се случи. Както каза Хавлок, ние ще поддържаме пълноценни връзки с… където и, по дяволите, те закарат.

— Мериленд — съобщи му тя. — Наричат го „Място Седем“.

— „Място Седем“? Предполагах, че ще звучи като военен термин.

Названието като че ли разсея главнокомандващия, който бе служил известно време във Виетнам. Но скоро той отново се съсредоточи.

— Май ми дойдоха малко в повече названията, които трябваше да запомня през последните два дни.

— Не и ако поспиш малко. Дейвид, това е първото нещо, на което те учат при управление на кризи. Чувала съм го много пъти: началните събития изпълват ръководителите с адреналин и те смятат, че трябва да взимат участие във всичко. Колкото повече стоят, толкова по-трудно се откъсват. Лишаването от сън води до вземането на погрешни решения, а това води до…

— Не ме поучавай, Елизабет. Участвал съм в сражения и съм преживял не малко спешни ситуации по време на двата ми мандата като губернатор. Чувствам се добре.

— Бури и наводнения — припомни му тя. — Говорим за хиляди животи в цели шест щата. Става дума за икономиката, която ще изпадне в колапс и ще рухне, ако не…

— Достатъчно — махна с ръка той. — Разбрах какво искаш да кажеш.

— Добре, тогава нека споделя с теб едно предположение! — Бийчъм започна да разтрива основата на носа си. Вече усещаше умората и спешно се нуждаеше от сън. — Да предположим, че това е първият етап от един много по-голям терористичен заговор. Нека приемем, че разузнаването ни докладва за пряка заплаха за ключово важни инфраструктури, включително енергетиката, сухопътния транспорт, финансовите пазари… и дори Интернет.

— Предположение ли? — попита той. — Или имаш по-конкретна информация, която все още не съм видял?

— Да кажем, че има основание да смятаме, че ислямските терористи са направили вътрешни групи с участието на американци. Американци немюсюлмани. Хора като теб и мен.

— Това не е предположение, нали? — попита той. — Трябва да знам, Елизабет. Може и да не ти харесва, но все още съм ти шеф.

— Онзи арест, за който ти говорих по-рано. Залавянето на Махар в Индонезия?

Президентът кимна.

— Той не беше сам.

Сега очите му се разшириха.

— С него бяха и трима американци. Християни.

— Какво? Защо? Разпитахте ли ги?

Бийчъм направи няколко крачки към прозорците, гледащи към Пенсилвания авеню. Снегът замъгляваше всичко от другата страна на уличното платно.

— Това, което ще ти кажа, не е записано в нито един разузнавателен доклад. Не влиза в рамките на засекретената информация и всъщност не съществува реално. Ти — макар че разполагаш с цялата президентска власт — никога няма да можеш да проникнеш в механизма, който скрива тази история. Това е неофициална програма, разрешена тихомълком от предишната администрация, и действаща извън рамките на бюрокрацията.

— За какво говориш? Създали сте някаква супертайна агенция за борба с тероризма ли? — Гласът му звучеше невярващо и леко ядосано. — Не искам такива неща при моето управление, Елизабет. Казвам ти го още отсега. Всичко, което правим, трябва да е открито и достъпно за проверка от Конгреса. Няма да се застъпвам за…

— Искаш ли да знаеш за християните, или не? — Бийчъм въобще не изглеждаше впечатлена от заплахите му.

Венабъл кръстоса ръце пред гърдите си и зачака.

— ФБР свърза една саудитска благотворителна фондация, работеща в Съединените щати, с група бели расисти от Айдахо. Там са се извършвали многобройни финансови преводи, някои от които твърде значителни. Олрид казва, че според неговата Група за проследяване финансирането на терористи следите водят пряко до важни членове на саудитската кралска фамилия.

— Саудитци ли? — пое дълбоко въздух Венабъл с примирен вид. — Вече достатъчно се занимавахме с тях, нали така? Искам да кажа, че от това, което съм чел през последните няколко години, те винаги са се противопоставяли на всичко, свързано с тероризма.

— Точно така — съгласи се Бийчъм. — Саудитските магнати са инвестирали повече от билион и петстотин милиарда долара в наши финансови институции. Те са едни от най-сериозните ни съюзници в Близкия изток и имат големи общности в най-големите ни градове. И все пак разузнаването смята, че представляват критична заплаха.

— А какво ще кажеш за „Бордърс Атлантик“? — попита той. — Джордън Мичъл продаде системата „Куантис“ на саудитците, преди да я е въвел още в собствената си страна. Именно твоят комитет определи това като една от най-големите заплахи пред разузнавателната ни общност през последните десетилетия.

Изведнъж всичко започна да добива смисъл. Механизмите в неговия възпитан в Йейл мозък започнаха да работят в синхрон.

— Не знаем за никакви негови връзки по тази линия, но да, това очевидно е проблем — отвърна Бийчъм.

Би трябвало да се притеснява, че лъже президента на Съединените щати, но всъщност не беше така. Знаеше, че въпросите на националната сигурност рядко зависеха от политиците. В нейната вселена от тайни само онези с ясно съзнание за мисията и отговорността трябваше да бъдат посветени.

— Тогава сигурно са били намесени и в атентатите от 11 септември, предполагам?

— Да. Саудитците са помагали на петнайсет от деветнайсетте мъже, отвлекли самолетите, и са финансирали най-различни каузи — като се започне от „Ал Кайда“ до пропалестински групировки. Сега разполагаме със значителни доказателства, че те подкрепят един съвсем нов тип вътрешна заплаха в САЩ.

— Но защо ще работят с християнски групировки? — попита Венабъл. — Какво биха спечелили?

— Все още не знаем — излъга Бийчъм отново.

Засега му бе казала достатъчно.

— А, разбрах — кимна Венабъл и смръщи чело с леко циничен вид. — Това е твоят коз. Ти си част от тази малка група, за която нищо не знам, и трябва да стоиш тук, за да търгуваш с твоите тъмни малки тайни. Ето защо не ти се иска да те изпратя на онова място… както и да се казваше.

— „Място Седем“ — тя се обърна към прозорците. — Това не са малки тъмни тайни, Дейвид. Те са разликата между свободата и края на Америка такава, каквато я познавам. Трябвам ти тук. Имаш нужда от мен повече, отколкото си представяш.

6.

Вторник, 15 февруари

18:19 по Гринуич

Кемп Пиъри, Уилямсбърг, Вирджиния

Домът се издигаше под брястовете в края на голямата почти двайсет декара ливада. Тесен път водеше нагоре, през гората от разкошни борове и платанови дървета. Елени се разхождаха свободно, обезпокоявани единствено от някой тичащ за здраве. Десетки видове птици се радваха на сигурно убежище във влажните зони наоколо. Това вълшебно скривалище щеше да бъде почти идилично, ако от време на време не се чуваха изстрели и свистене на автомобилни гуми.

Редник Джейн пристигна до изолирания дом в разгара на страховитата буря, за която синоптиците твърдяха, че бавно се придвижвала на север. Един хеликоптер „Гълфстрийм Джи-5“ току-що я беше свалил на малкото летище в имението — единствената писта в средата на огромната територия от 40 хиляди декара, собственост на Министерството на отбраната, известна още от времето на Втората световна война като „Фермата“.

През последните десет години тя беше прекарала много време тук. В началото, за да мине първоначалното обучение като млад служител на ЦРУ, а после по служба — като оперативен работник. Още преди няколко години бе завършила и „специалния курс по извличане“ — както в ЦРУ наричаха Школата за разпити. Но всичко това бе свързано с подготовката й — сега за първи път тя се връщаше във Фермата заради толкова сериозен проблем.

„Какво място!“ — помисли си тя, надничайки през тъмните стъкла на черния мощен форд „Юкон“, докато наближаваше къщата. Имаше люлка, басейн, издигнат на метър от земята, сателитна чиния и дори детски играчки, макар и сега всичко да бе покрито от падналия сняг. На пръв поглед всичко беше като в типичната семейна, двуетажна къща с мансарден покрив, кацнала на симпатична полянка.

Разбира се, ако не се брояха охранителните камери и бодливата тел: домът под брястовете беше заобиколен с триметрова метална ограда, върху която имаше бодлива тел, украсена сега с малки коледни светлинни, придаващи на скованата от студа сцена призрачно веселие.

— Не би трябвало да продължи дълго — каза редник Джейн. Двамата тежковъоръжени пазачи, седящи отпред, не казаха нищо. Шофьорът кимна и зави към паркинга.

Специалистът по разпити на ЦРУ отвори вратата, мина покрай пазача на главната порта и продължи напред в снега. Когато влезе в красиво подреденото преддверие, тя си събу ботушите.

— Как сте, госпожо — поздрави я охранителят от къщата. Не виждаше смисъл да проверява личната й карта: след като бе стигнала до тук, явно бе минала през най-строгите проверки.

— Къде е той? — попита Джейн. Мъжът я преведе през постоянно използваната кухня до трапезарията. Един много уморен и много изплашен човек седеше пред добре полираната маса стил „Чипъндейл“. Пред него имаше бронзов свещник и Коран с тъмносиня мека подвързия. Свещената книга носеше печат: „Собственост на правителството на САЩ“.

— Аз съм Джейн — каза тя на английски усмихната, представяйки се с първото име, което й бе дошло на ум. След операцията в джунглата бе свикнала с него. — Вие сте?

— Ашар — рече мъжът. Говореше дрезгаво. Почти без глас. Ръцете, вратът и част от лицето му бяха бинтовани.

— Ашар. Разбира се.

Джейн отвори едно от малките тефтерчета с метална пружинна, които бе свикнала да носи със себе си, и отгърна на смачкана страница.

— Вярвам, че тук се чувствате удобно, нали? — попита тя.

Мъжът я загледа напрегнато. Откакто го бяха арестували, бе изживял истински кошмар. Бяха го държали в ярко осветена стая без прозорци, после го приспиваха с химикали, после — пак го държаха буден и пак го приспиваха. Бяха го карали да гледа странни порнографски филми, насилваха го да слуша гърмяща музика. Бяха го разпитвали с часове, разсъбличаха до голо, поливаха го със студена вода. Бяха го държали до замръзване в един метален хладилник, после го накараха да се поти в нещо като сауна. Бяха го хранили само с хляб, поръсен с нещо като никотин, предизвикващо кошмари, главоболие и повръщане.

— Погледнете ме — каза той. Ашар мислеше, че отговорът е очевиден. — Въобще не се чувствам удобно. Отнесоха се с мен много лошо. Изгарянията са много болезнени. Дори не ми смениха превръзките.

— Да, разбирам… — редник Джейн се наведе напред, облегната на лакти, и заговори с ясен, решителен глас: — Не мога да ви помогна за това, което вече са ви сторили, но аз няма да ви причиня никаква болка.

Ашар се насилваше да не изглежда уплашен. Бяха го отвели далеч от Лос Анджелис и макар тази жена да изглеждаше съвсем безобидна, все още не можеше да й повярва.

Офисът на Джордън Мичъл, също както и управленческият му стил, силно впечатляваше хората от най-близкия му кръг: беше старомоден, но истински. Всичко в просторното помещение говореше за наследство от стария свят — от скъпата оръжейна сбирка, разположена по стените, до старинните килими, тъмната ламперия от тиково дърво и пищно тапицираната гарнитура. Дръзки декоратори периодично доусъвършенстваха обществените зони на сградата, но никой не смееше да се докосне до личния кабинет на шефа. Вкусът на Мичъл, както и неговите бизнес методи не подлежаха на обсъждане.

— ФБР е открило някои интересни особености по направата на бомбите — каза Траск. Бившият началник-щаб от военноморските сили се радваше на особена власт и свободен достъп до големия бос, повече от всеки друг в компанията.

— Така ли? Какво са открили? — попита Мичъл.

Генералният директор седеше на бюрото си и разглеждаше един юбилеен сборник на Хелмут Ланге, който неговият издател му бе изпратил в знак на любезност. Все пак книгите на Мичъл за бизнеса вече три пъти се бяха превръщали в бестселър и изпращането на тази книга беше дребен, но добре приет жест.

— Почерк — рече Траск. Беше служил като артилерист във Войната в Залива и добре се ориентираше в подробностите на донесението, което държеше в ръцете си. — Материалите за бомбата могат да се купят навсякъде, но всеки импровизиран експлозивен механизъм се състои от три части: детонатор, стартер, катализатор. Както детонаторът, така и стартерът са поставени отвън.

Много от служителите възприемаха погрешно експедитивността на Мичъл като липса на интерес. Както бе установил Траск, най-често правената грешка от мениджърите на средно равнище беше, че в бързината пропускаха най-важните подробности, вбесявайки шефа си. Мичъл искаше преди всичко информация — цялостна и пълна.

— Продължавай. — Мичъл остави книгата на бюрото си и стана.

— Използвали са така наречените „електронно — клетъчни“ таймери — приспособление, разработено от Специалните части на САЩ за въстаници от Третия свят. Стартерът се нарича още „ударна тръба“ и представлява прах от оловен сулфат, поставен, в гъвкава пластмасова тръбичка. Когато „е — клетката“ се активира, тя предава пиротехническа искра към взривния материал. Целият процес е механичен и затова няма опасност да се предизвика предварителна експлозия чрез радио вмешателство. Устройството е надеждно, лесно за монтаж и евтино.

— Значи онези хора са имали военна подготовка — заключи Мичъл. — Или са били подготвяни от наши военни?

— ФБР не могат да потвърдят това със сигурност. По света има всякакви хора с подобна подготовка. Очевидно сме произвели твърде много майстори на бомби.

Мичъл се обърна към рафта зад себе си и взе една снимка, на която бе фотографиран с група млади мъже, жени и прегърнали се деца — вероятно внуците му. Това беше плажна сцена, пълна с ориенталска пъстрота, червени памучни панталонки и бели, прекрасно подредени зъби. Снимка, на която всеки професионален фотограф би завидял.

— Да, така е. Май сме прекалили… — кимна Мичъл, но по гласа му личеше, че мисли за нещо съвсем друго.

— Знаеш ли, никога не съм я харесвал — смени изненадващо темата той, сочейки една жена от снимката, която изглежда бе негова дъщеря. — Моите наследници не би трябвало да имат толкова тъмни коси. Но дори и да греша, нито една моя дъщеря не би носила годежен пръстен с диамант по-малък от три карата. Не би било редно.

Мичъл отдалечи снимката, като че ли искаше да я види на по-различна светлина.

— Искате ли да уредя нова фотосесия? — попита лаконично Траск.

Точно преди година той се бе свързал с една фирма, подбираща филмови актьори, за да намери подходяща компания за мъжа, който никога не бе имал достатъчно време, за да създаде свое собствено семейство.

— Да. Нещо типично за сезона. Нека инсценират зимна ваканция в планината — каза той. — Този път искам синове. Само синове. Петима… и четирима от тях да са женени. И да приличат на лекари, може да има и един художник, за малко цвят. И красиви жени, облечени от магазините на „Бърбъри“.

После, връщайки се бързо към обсъждания в момента въпрос, запита:

— Кой мислиш, че стои зад всичко това?

Траск порови из няколко целофанови пакетчета, зареди прожекционния апарат и върху част от отсрещната стена, незаета от оръжейни експонати, се появи светъл квадрат.

— Родерик „Бък“ Елис. Пенсиониран полковник от армията на САЩ. — Траск показа снимка на мъж, застанал между два боровинкови храста. Въпреки цивилните дрехи военната му стойка личеше ясно.

— Мисля, че познавам този човек — рече Мичъл и върна семейната фотография обратно на рафта.

— Да, познавате го — отбеляза Траск. Нищо не се изплъзваше от вниманието на изпълнителния директор.

— Чили, 1972-а. По време на преврата. Тогава Елис твърдеше, че работи за „Интърнешънъл Телеграф енд Телефон“, но всъщност лесно открихме, че работи за Министерството на отбраната. Той присъстваше на всички събирания на посолството. Правеше се, че събира информация за деловите програми на Алиенде и за строителството на магистрали, доколкото си спомням. Истински разузнавач.

— Пети отряд на Специалните сили, Четвърта психологическа оперативна група — занимаваща се с различни военни операции — допълни Траск. — Добил е опит с програмата „Феникс“, докато е подготвял планинските племена от региона да водят люта партизанска война във Виетнам. През 70-те години е разработвал и координирал вдъхновяваните от ЦРУ въстанически действия в Чили, Никарагуа и Салвадор. После се преместил в Агенцията за развойни изследователски проекти, за да вземе участие в една строго секретна и дългосрочна операция, известна като проект „Меджидо“.

— Знам, че още тогава бе много потаен човек — усмихна се Мичъл. — Не беше от момчета на Агенцията, но имаше всички качества. Не можеше да го пренебрегнеш, особено след като прочетеш книжките на Джон льо Каре16 от онези дни. Все още имахме тайни, които си струваха да бъдат пазени.

Мичъл взе дистанционното от Траск и прехвърли още няколко снимки. Повечето изглеждаха от преди няколко години.

— Къде се намира той сега? — попита Мичъл.

— В Тексас — отвърна шефът на персонала.

Мичъл се върна на бюрото си и взе един вестник. Заглавията крещяха за катастрофите в страната. Броят на загиналите растеше, тъй като се откриваха все нови и нови тела сред останките от самолетите и разрушените сгради. Първоначалните репортажи бяха фокусирани главно върху новата терористична група „Ансар инш Аллах“, но сега отвсякъде се сипеха параноични обвинения. Някои упрекваха правителството на Демократическата партия в мекушавост и самодоволство. Други твърдяха, че войната на републиканците в Ирак е засилила омразата срещу американците. Имаше и материали за „Бордърс Атлантик“ и неговите телефони „Куантис“. Защо е необходима такава технология и защо точно сега? И защо тази технология е била продадена първо на саудитците? Уникалната способност на американците да заклеймяват беше започнала да нараства и Джордън Мичъл вече усещаше първите симптоми на опасните пристъпи на панически бунт.

— Изпращаме Уолър след тях — каза Мичъл. — Може би той ще открие в какво се е забъркал полковникът, след като планирахме революцията в Чили.

Джеръми и Фриц завиха по междущатска магистрала I-395 в края на Пенсилвания авеню. Бяха единствената кола на пътя. По радиостанцията Били Лудър им бе съобщил местонахождението на един стар тухлен склад край брега на река Анакостия. Както им бе съобщил в Куонтико, наблюдателна група от вашингтонското поделение на ФБР бе проследила заподозрян симпатизант на „Ал Кайда“ до една опожарена част на най-лошото гето в Окръг Колумбия.

— Красиво място — отбеляза Лотшпайх, когато наближиха. Снегът бе прикрил най-лошото, но навсякъде можеха да се видят изоставени коли. Боклуците бяха струпани на купчини — някои от тях по-високи и от сградите наоколо; шарени надписи покриваха разрушени тухлени фасади; разкъсани дюшеци, пълни с плъхове дивани и купчини ръждясало желязо допълваха картината.

— Мисля, че брокерите на недвижими имоти биха го нарекли „уютен квартал, скътан сред дивата природа“ — захили се Джеръми.

— Аха — съгласи се с усмивка Лотшпайх. — Дива природа: бездомни кучета, плъхове и ята гарги.

Подгонени от студения вятър, навред се носеха тънки найлонови торбички, като някакви странни зимни птици. Кучетата и плъховете се бяха изпокрили.

— Добре, че снегът е накарал всички да се изпокрият. — Джеръми мерна една от колите на Специалните служби зад изоставено място за строеж и паркира зад нея.

Веднага щом колата спря, Лотшпайх свали надолу стъклото на вратата си и се обърна към една чернокожа жена на средна възраст в другата кола. Тя беше облечена с дебело яке с качулка „Норт Фейс“, носеше очила със златни рамки „Живанши“ и имаше малка халка на носа си.

— Как върви пързалянето с шейна? — попита той.

— Пързалянето ли? — Тя се разсмя. — Миличък, това е родното място на разбитите надежди. Единствените спортове, които се практикуват тук, са стрелбата, курварството и дремането.

— Добре, че си взех пищовите — върна шегата Лотшпайх. Веднага я беше харесал. — Разбрах, че очаквате двама печени снайпериста.

Радиостанцията на жената пропука и тя взе предавателя. Дългите й поне два сантиметра нокти бяха изрисувани в синьо и златисто.

— Десет — четири — рече тя, отговаряйки някому, чийто глас снайперистите не чуваха. — Както ви казах, момчета, по-добре си дотътрете задниците тук.

После се обърна към Лотшпайх:

— Нашият човек ни съобщи, че е получил сигнал от шефовете. Основната група ще пристигне до час.

Тя посочи към триетажна сграда, украсена с часовникова кула и множество счупени прозорци.

— Там ще е наблюдателният ви пункт. Вече имаме няколко момчета горе. Те ще ви помогнат да се оправите.

Мъжете не казаха нищо. Излязоха от колата и извадиха раниците и пушките си от задната част на джипа.

— Надявам се, че това на задниците ви не пропуска вода, момчета — викна подир тях жената. — Иначе там ще ви е хем студено, хем мокро.

Джеръми и партньорът му потънаха в снежната буря и се отправиха към набелязаната сграда, жената зад тях продължаваше да се смее.

— Не очаквам да ми повярвате — редник Джейн полагаше големи усилия да убеди Ашар. — Не и след като с вас са се отнесли така. Но наистина не искам да ви причинявам повече неудобства. Всъщност вие изобщо не знаете защо сте тук, нали? А знаете ли защо ви арестуваха?

Ашар поклати отрицателно глава. Жената звучеше искрено, но той не смееше да й се довери.

— Бях отвлечен, затворен в каросерията на един бус и взривен — рече упорито той. Беше повтарял същото и на другите, но те така и не му бяха повярвали. — Аз съм американски гражданин. Семейството ми много ще се тревожи за мен.

— Разбира се, че ще се тревожат. И ние смятаме да ви помогнем да се приберете веднага след като ни помогнете по един много важен въпрос.

Джейн се стараеше да звучи съчувствено и искрено, но бе твърде напрегната и беше спала твърде малко, за да го изиграе добре.

— Искам да ми кажете какво точно ви се случи вчера в Лос Анджелис.

Ашар се опитваше да разбере дали това е уловка.

— Тръгвах за работа — започна той. — До мен спря някакъв бус и бял мъж ме попита нещо за някаква улица, а след това извади голям пистолет.

— Вие работите в магазин за облекла, нали? — попита тя. Беше чела досието му и знаеше всички подробности. — „Дупката“.

— Да. И вървях пеша, защото колата ми беше на ремонт заради спирачките, а и магазинът не е далеч от апартамента ми.

— Но идвахте откъм джамията, нали така?

Ашар изглеждаше учуден.

— Да, всеки вторник водя там лекции по религиозни въпроси. И след това отидох на работа.

— И какво стана после? — попита Джейн. — Разкажете ми за белия мъж.

— Мъжът имаше брада и слънчеви очила и беше нахлупил бейзболната си шапка така, че не виждах добре лицето му, и това ме учуди малко. Свали си прозореца и ме попита за посоката, а после видях оръжието и стомахът ме присви. След тези експлозии има толкова много насилие срещу американците от арабски произход.

— После какво се случи? — попита Джейн.

— Качи ме в микробуса. Улицата беше много оживена, но никой не ни обърна внимание. Той просто излезе от буса и ме набута отзад. После се качи след мен и ми овърза краката и ръцете с въже.

— Каза ли ви нещо? — попита тя.

— Отначало не каза нищо и ме откара направо някъде до летището — там, където ме арестуваха после. После ми каза, че ако не бягам, нямало да ме нарани.

Тя кимна и отбеляза нещо в тефтерчето си.

— Бихте ли разпознали мъжа, ако ви го покажем на снимка? — попита Джейн.

— Ами, може би — вдигна рамене Ашар. — С тези очила и брада, не съм сигурен…

Джейн бръкна в джоба си и извади един „Палм Заир“17. Докосна екрана три пъти с едно малко острие и го обърна към Ашар.

— Погледнете тези снимки. Виждате ли тук човека, който ви отвлече?

Ашар се подчини с малката надежда, че тази жена, най-накрая, ще му повярва. Той разгледа десетина снимки. Всички бяха на бели мъже, някои с бради, други с очила. Част от снимките бяха цветни, други черно-бели.

— Не знам — каза той. — Тези снимки са толкова…

После нещо привлече вниманието му и очите му се отвориха широко.

— Чакайте… чакайте. Да, това е той! — На лицето му се изписа горчива усмивка. — Ето това е мъжът, който ме отвлече! Разбирате ли, това е той!

Редник Джейн обърна малкия екран към себе си, за да погледне.

— Благодаря ви, Ашар — каза тя и прибра компютъра обратно в джоба си. — Ето, казах ви, че ви вярвам.

— Това означава ли, че мога сега да си вървя? — попита той. За първи път, откакто бе започнал този кошмар, в Ашар — се събуди искрица надежда.

— Страхувам се, че това няма да е възможно веднага — каза Джейн.

Нямаше нужда от повече обяснения. Вече имаше това, за което бе дошла.

— А кога… — умолително започна той. — Кога ще мога да се върна при семейството си?

— Решението взимат други хора, с по-висок ранг от моя — отвърна Джейн, която вече се бе насочила към кухнята. — Но аз ще им кажа мнението си.

Целият живот на полковник Бък Елис беше белязан от насилие. В буквалния смисъл на думата. Майка му го беше родила на автомобилната седалка след една катастрофа. Там, между изкривения хром и разкъсаните тапицерии на един форд, модел 1947-ма, Елис бе вдъхнал първата си глътка въздух и беше плакал, сякаш бе усетил заобикалящата го смърт. Първият мъж, появил се на мястото на катастрофата, бе един баптистки свещеник, който бил така покъртен от сцената, че посветил на случката следващата си неделна проповед, записал я и мушнал текста в найлонов плик, така че роденото по чудо дете да може да я запази, докато порасне.

Онази нощ заради мокрия асфалт в Хюстън загинали и двамата му родители. Той бил оставен на един чичо алкохолик и съпругата му, която чичото редовно побийвал. Проповедта била загубена при постоянните местения в непрекъснато сменящите се приемни домове на изоставеното на пътя дете.

— Двама души влизат, две места свободни! — викна той.

Полковникът бе едър мъж, в превъзходна форма за своите шейсет и една години и все още се подстригваше ниско, както правеше и в прогимназията. Стоеше пред черна като въглен постройка, шеговито наречена „Къщата на ужасите“, и проверяваше списъка на вещите, необходими за осигуряването на безопасността. Хора от цял свят бяха готови да платят таксата от 1785 долара, за да прекарат седмица в „Хоумстед“, и като водещ инструктор, той искаше да се увери, че всички посетители ще се приберат живи и здрави, за да могат да разказват за тренировъчните му учения.

Двама души, две свободни места. Спомни си, че за първи път бе чул тези думи, когато служеше заедно с британския Двайсет и втори специален въздушен батальон през 1980-та. Минаваше през техния гарнизон в Херефорд, когато ирански терористи превзеха иракското посолство на Принцес Гейт в Лондон. Какъв ужасен хаос само бяха предизвикали.

Толкова адски бури беше преживял! Трийсет години при военните, и всичките, без три от тях, в Специалните сили. Беше във Форт Браг през август 1964-та, когато президентът Кенеди възложи управлението на базата на полковник Донован. След това дойдоха войните. Първо беше Виетнам. Толкова пъти бе служил в Югоизточна Азия, че армията премести и семейството му в Тайланд, за да може да ги вижда поне през няколко месеца, когато си взимаше малка отпуска за възстановяване.

Май всичко беше война. Камбоджа, Лаос, Чили, Панама, Афганистан, Салвадор, Чечня, Филипините, Колумбия. Понякога се започваха безкрайни поредици от полицейски акции, нахлувания, потискане на въстания и мироопазващи мисии. Той наричаше това „ефект на доминото“. И винаги виновен беше някой друг.

Но това беше без значение. Задачата им беше винаги една и съща: да защитават Америка от всички външни и вътрешни заплахи. Комунизъм, тероризъм, хедонизъм. Не даваше пукната пара как го наричаха в Пентагона, той винаги знаеше истината: Единствено, което пазеше Америка свободна и сигурна, беше фундаменталната вяра в единния бог и спасителя Исус Христос. И евреите, и мюсюлманите, и целият безверен свят щеше да гние в ада заедно с всички, които се съмняваха в тази първа и последна истина.

Войник, шпионин или спасител, полковник Бък Елис беше посветил живота си на това верую.

— Вратата се разбива на „едно“ — викна той.

Двама мъже в черни десантни униформи „Ноумекс“ и бронежилетки се притиснаха до стената и насочиха автоматите си „МР-5“ към вратата. Точно под бравата Елис беше залепил малко количество пластичен експлозив С-4, за да симулира това, което специалистите по взривове биха направили, ако групата беше в пълен състав.

— Готови, поемам контрола.

„Контрола?“ — помисли си той. Възможно ли беше човек да контролира? Само Яхве, единственият праведен и всемогъщ господ, имаше някаква власт над този свят. Именно Яхве беше този, който замени непоносимата му младост с престижната военна кариера. Само Яхве му бе показал силата на вярата, единствения път. Единствено Яхве го бе водил към живот, за който си заслужаваше да се бориш.

— Пет… четири… три… две…

Елис възпламени заряда и вратата отлетя като царевична шума в ураган. Двамата мъже се насочиха към зоната на свръхналягането през облак дим и хукнаха по определените си направления.

— Две стъпки навътре, две стъпки встрани — беше им казал Елис по време на инструкцията в учебната стая. — Минете бързо през вратата. Трябва да избягвате този „вертикален ковчег“. Криволичете, за да объркате тези, които са оцелели след първоначалния взрив. Разчитайте на оръжието си. Поредица от изстрели към всяка цел.

Той беше станал легенда за хората от района. През последното десетилетие „Хоумстед“ се бе превърнал от малък тренировъчен пункт с двама инструктори в национално призната тренировъчна база с военни оръжейни специалисти, бункери, два хеликоптера, двукилометрова писта за бягане и упражнения, както и стрелбища, на които можеше да се използва всякакво оръжие, стига да беше по-малко от междуконтинентална балистична ракета.

— Има дори магазин за сувенири — беше казала гордо леля му, когато за пръв и последен път бе посетила имението. Бяха минали години, откакто нейният спиртосал се съпруг се бе запилял безследно.

Елис последва школниците си в къщата на ужасите, наблюдавайки движенията им, и си отбелязваше наум какво да използва по-нататък, за да ги превърне в наистина добри войни. Та нали заради това им преподаваше изкуството на войната.

Ръкопашен бой от близко разстояние (РББР) — този следобед; тактическо боравене с оръжия утре, а вдругиден — стрелба от нестабилни платформи. Всеки стандартен петдневен курс включваше най-основните тактически маневри на един малък отряд. За нещо повече се изискваше специално писмо от някоя агенция по опазване на реда и по-тлъст чек.

— Чисто!

— Чисто!

Двамата стрелци бяха изминали назначените си маршрути и отпуснаха надолу дулата на автоматите си, само толкова, колкото да покажат, че са свършили. Елис ги бе инструктирал да държат на прицел целите си чак докато господ завърши сортирането на мъртвите — за рая или за ада. Тези двамата, като че ли бяха схванали основната идея.

— Отлична стрелба — викна Елис.

Той свали шумопредпазващите наушници, но си остана със слънчевите очила „Оукли“.

— Добро проникване след взрива, ясна комуникация и… — той провери хронометъра си — седем секунди до горещата зона, без грешни попадения. Добра работа, момчета.

Двамата мъже бързо изскочиха от сградата. Знаеха, че Елис се отнася към всичко това съвсем делово. Поздравления от типа пляскане на длани бяха забранени.

— Полковник, вътре ли сте? — викна някой. Елис позна гласа.

— Задната спалня — отвърна той. Илайджа беше работил с него още в Кувейт. С времето бившият капитан бързо бе израснал в учебната школа в „Хоумстед“ от наблюдател на тактическите операции до съпруг на най-голямата му дъщеря.

— Влизам! — викна Илайджа. В „Хоумстед“ беше стандартна практика да се обявява високо всяко неочаквано появяване.

— Има ли новини? — попита полковникът. Не можеше да си представи друга причина неговият зет да зареже преките си задължения.

— Новини от Кейлъб — рече Илайджа видимо облекчен. — Ранен е, а другите двама са убити.

Елис наведе глава.

— Как така? Какво е станало с плана?

— Очевидно планът се е променил — каза му Илайджа. — Кейлъб е загубил едното си око, но казва, че вече е добре и може да пътува.

Елис се замисли за момент.

— Тогава трябва да отложим следващата фаза — рече той. — Лошо ли ще ни се отрази това?

— Няма проблем, полковник — поклати глава зет му. — Заложили сме известна гъвкавост в програмата. Все пак… най-важното е, че скоро Кейлъб ще се върне цял-целеничък, за да продължи да води нещата.

— Правилно — каза Елис. Той остави мъжа, донесъл му добрата вест, и се насочи отново към своите школници. — Нека да оценим свършеното досега. Ще бъде страхотен позор, ако осерем нещата още в самото начало.

— След допълнителни консултации реших да отложа временно обсъжданията на всички държавни протоколи, докато не вземем нещата в ръце — каза президентът.

Той влезе със солидна крачка в Овалния кабинет, с целия авторитет, който можеше да внуши напрегнатият му до крайност разсъдък.

— Но г-н президент… — започна Хавлок, без да смее да посочи, че президентът има предвид приемствеността на държавните протоколи, — тези условия бяха предвидени именно за да осигурят…

— По дяволите, знам за какво са били предвидени! — викна Венабъл.

Всички погледи се обърнаха към Бийчъм, която бе очевидната причина за рязката промяна на мнението на президента. Към Хавлок, секретаря по печата, началника на кабинета на президента и Олрид вече се бяха присъединили и държавният секретар и министърът на отбраната.

— Летенето с хеликоптер в това време е по-опасно от терористична атака — каза Бийчъм с твърд глас. — Освен това, съмнявам се…

— Нямам време за спорове — каза Венабъл, връщайки се към катедрата си. Макар и крайно уморен, той знаеше, че е по-добре да им внуши, че Бийчъм не е променила решението му. — Ще се върнем към въпроса, след като бурята утихне. Какви са последните вести?

— Саудитци, господин президент — излая министърът на отбраната. — Да пристъпим незабавно към въпроса. ФБР е открило уличаващо доказателство, че принц Абдула, потенциален наследник на трона в Саудитска Арабия, е превел значителни суми в сметки, използвани от заподозрени фундаменталисти тук, в САЩ.

— Къде? — попита президентът. — Искам имена, места, дати, сметки.

Умът му като че ли внезапно заработи бързо, което накара всички в стаята да решат, че забележката за „обсъждането на протоколите“ е била само фройдистка грешка на езика.

— Атланта, Лос Анджелис, Маями, Ню Йорк и Окръг Колумбия — намеси се Олрид. Беше получил кратък доклад за това, но дори и не го поглеждаше. — Финансови преводи от сметки, които са единствено под негово разпореждане. Всички трансакции са за суми малко под сто хиляди долара. Така е избегнато задължителното изискване за деклариране произхода на парите. Досега сме проследили единадесет превода — те възлизат на сума, надхвърляща милион шест хиляди и седемстотин долара. Движението по сметките е започнало преди три седмици. Последният превод е от миналия вторник.

Венабъл изглеждаше впечатлен. Бийчъм също.

— Ричард? — обърна се Венабъл към държавния секретар. Ричард Краб.

— Нямаше да повярвам, ако не бях видял сам трансакциите — каза бившият посланик в Обединените нации, който Венабъл бе издигнал на настоящия му пост заради самообладанието и миролюбивия му характер. След управлението на последното правителство той се надяваше, че Белият дом под негово ръководство ще протегне доброжелателна ръка към останалия свят.

— Въпреки религиозните ни различия те бяха едни от най-здравите ни съюзници в Близкия изток. Или поне така изглеждаше от репортажите в новините и статиите във вестниците. Вече сте обсъждали това. Какво мислите?

— Мисля, че саудитците винаги са били наши съюзници само заради лична изгода — рече Бийчъм. От всички в Овалния кабинет тя знаеше най-много за двора на крал Сауд. — До атентатите в Риад преди две години те са преговаряли с нас винаги скришом, като са се опитвали да забаламосат разузнавателните ни служби с дребни трохички, без да развалят отношенията си с близкоизточните си съюзници. Говорят за поход срещу „Ал Кайда“, но не спират финансирането на пропалестински групировки: Хизбула, Бригадите на Ал Акша и тем подобни. Кой би гарантирал, че част от тези пари не са влезли в джобовете на групировки, които ни мислят злото?

Всички кимнаха в знак на съгласие.

— Защо не сме заемали по-твърда позиция към тях досега? — попита Венабъл.

— Петролът! — обясни лаконично Хавлок. — Какво друго?

Отново всички кимнаха в знак на съгласие и пак Бийчъм взе думата.

— Не бъдете толкова цинични, господа — рече тя, — защото такива заявления може и да вървят в предизборни кампании или на благотворителни балове, но истината е една: петролът е начин на живот за тази страна. Може да сме най-могъщата нация в света, но именно саудитците зареждат машините ни. Енергия, производство, транспорт… по дяволите, нали искате да топлите къщата си, да си миете зъбите, или да отидете с колата на пазар! Именно саудитецът ви зарежда с гориво.

— И защо сега? — попита Венабъл. — Защо сега подкрепят терористичните нападения срещу нас? Знаят, че можем да проследим парите им, поне дотолкова би трябвало да им стига умът.

Бийчъм продължи:

— Не е толкова просто. Саудитската кралска фамилия е колкото многобройна, толкова и нефункционална. Твърде много разточителни принцове, твърде малко средства за всеки от тях. Залогът е властта, управляващата класа усеща, че тъкмо днес трябва да играе картите си — докато все още може.

Повечето кимнаха утвърдително.

— Забележете какъв гняв породи фактът, че Джордън Мичъл им е продал онези телефони „Куантис“ — вметна Хавлок. — Трябва да се съгласите, че тукашните медии добре им размазаха физиономиите. И те са се уплашили. Срещнах различни намеци, че наследникът на короната се страхувал, че американското правителство се е обърнало срещу тях.

— Да, има добра причина за това — изрече мисълта си на глас президентът. — И знаете ли какво: не смятам да стоя със скръстени ръце, докато те свалят пътнически самолети над страната!

— Само минутка — обади се предпазливо Олрид. — Ние наистина имаме списък с паричните преводи, но не съм допускал и за секунда, че можем да свържем някого от саудитското кралско семейство с тези терористични актове. Това е разследване, не обвинение.

— Така е, но всички знаем, че няма дим без огън — каза Венабъл, разтривайки сърбящите ся очи. — Искам да разбера незабавно, когато откриете нещо, разбрано?

Той тръгна към вратата, мърморейки под нос:

— Защо, по дяволите, не можем да получим по чашка кафе тук? Толкова ли е трудно да се осигури чаша кафе за лидера на свободния свят?

После се запъти към Западното крило, викайки:

— Няма ля някой да ми направи чашка кафе?

— Сиера едно до Центъра, наблюдаваме движение в Бяло Браво — три — заговори Лотшпайх в радиостанцията си. Двамата с Джеръми лежаха зад един парапет и се взираха надолу през снежната вихрушка.

— Би било хубаво, ако можехме да им кажем по-точно какво представлява това проклето движение — оплака се Джеръми. — Шибаният сняг замазва всичко.

Откакто беше започнала бурята, беше наваляло повече от половин метър и небето не показваше никакви признаци за разведряване. Всичко, което снайперистите от ООЗ можеха да видят през едрите снежни парцали, бяха пет широки прозореца на втория етаж на сградата от другата страна на улицата. По целите стъкла имаше скреж, който само на места беше стопен от голите крушки, висящи вътре.

— Имаш ли повече хартия за чистене на лещи? — попита Лотшпайх, опитвайки се да изчисти лещите на оптическия си мерник. — Не мога да запазя това дяволско нещо чисто.

— Джеръми порови под наметалото си, докато откри пакетче специална хартия за оптически лещи.

— Имам само толкова — рече той. — Надявам се бързо да измъкнат тези задници от там. Треперя като куче, което сере ножчета за бръснене.

Лотшпайх се разсмя.

— Може де се каже, че желанието ти се сбъдва.

Той посочи наляво, където се виждаше колона от черни джипове. Ударната група се подготвяше за действие.

— Може би играят карти или си лъскат обувките, оплаквайки се, че трябва да претичат през цялото разстояние до входната врата — пошегува се Лотшпайх. — Дали не съм изпуснал нещо, когато решиха да ни правят снайперисти? Имам предвид дали не съм пропуснал момента, когато в началото някой ни предупреждава, че цялата тая история с лежането и чакането си е доста гадна?

И двамата мъже бързо бяха научили, че снайперистът не се занимава със славната спасителна дейност, рекламирана в плакатите на ООЗ. Това беше изнурително умение, зависещо от дисциплината, вниманието към всяка подробност и използването на всяка възможност, дори когато тя е едва доловима. Школата за снайперисти учеше мъжете да убиват други мъже от голямо разстояние, без да бъдат убити самите те. Дългото и неприятно висене беше един от елементите на занаята.

— Момчета, още ли се мъчите?

Един мъж пропълзя зад тях.

— Джизъс! — каза Лотшпайх. — Ако се промъкваш така към нас, рискуваш да бъдеш убит.

— Това „Джизъс!“ трябваше да означава „Здрасти Джизъс, радваме се да те видим отново“, или „Исусе Христе18, изкара ми акъла“? — попита мъжът.

Хесус Смит, бившият им групов ръководител, винаги се затрудняваше от различните вариации при произнасянето на името му. Повечето от момчетата го наричаха „Джизъс“, като употребяваха твърдото „Дж“, като в Новия завет, и той никога не знаеше дали всъщност произнасят неговото собствено име, или споменават името господне.

— Звучи като „О, Джизъс, защо всеки път, когато те видя, съжалявам, че съм се родил!“ — усмихна се Джеръми, но и двамата знаеха, че не се шегува.

— Ей, вече съм костюмар, не помните ли? Повече не лъскам чепици.

Хесус бе повишен в чин старши офицер и беше преместен в Съвместния център на ФБР/ЦРУ за борба с терористичната заплаха. Джеръми не беше виждал бившия си партньор и групов ръководител повече от шест месеца.

— Вярно бе — избоботи Лотшпайх, — ама би жертвал левия си ташак, за да трепериш от студ тук навън като нас.

— Да бе! — Хесус удари с длан крака на Лотшпайх. — Джеръми, мога ли да говоря с теб за минута?

Тонът му се бе променил — явно не бе дошъл само да си бъбрят.

— Нали ти казах — рече Джеръми и сръга с лакът партньора си.

— Връщайте се по-бързо, момчета — каза Лотшпайх, чистейки влагата от окуляра на мерника си, — че хората ще започнат да говорят.

7.

Сряда, 16 февруари

05:05 по Гринуич

Център за проверка на отбранителната активност Харви Пойнт, Хартфорд, Северна Каролина

Малко след полунощ Джеръми зави наляво по Ню Хоуп Роуд, като се опитваше да реши дали да се обади у дома, или не. Беше му отнело малко повече от час, за да стигне от Норфолк, Вирджиния до окръг Албъмърл, Северна Каролина — и това време му беше повече от достатъчно, за да осмисли събитията, обърнали живота му с главата надолу.

— Избран си да заминеш на нова мисия — беше му казал преди час Хесус. — Операция под прикритие на Група Две, свързана с мисията в Ириан Джая.

Как двете операции бяха свързани, бившият офицер от ООЗ така и не му бе обяснил, но това не беше нещо ново за Джеръми, който получаваше подобни нареждания, откакто бе постъпил в ООЗ. Животът там приличаше на неопределени, често безсмислени поредици от непредвидени пътувалия до напълно непознати места и безкрайни срещи с хора, които повече никога нямаше да види.

— Ще отсъстваш само няколко седмици — беше му казал Хесус, — това е строго секретна задача. На Каролайн, разбира се, не можеш да кажеш нищо, но тя би те разбрала.

„Ще разбере, друг път“ — помисли си Джеръми, минавайки край знака „Добре дошли в историческия Хартфорд, Северна Каролина“. Жена му бе изтърпяла цяла година необясними изчезвания и неочаквани завръщания. Винаги бе била уравновесена и любяща съпруга, но всяка връзка си имаше точка на пречупване и той бе докарал работата дотам, че отношенията им бяха започнели да се пропукват.

„Трябва да е това там, отдясно“ — каза си Джеръми, отхвърляйки от ума си тревогите за Каролайн и трите малки деца, като се насочи към един на пръв поглед съвсем обикновен контролен пункт. Това беше военно съоръжение — или поне така изглеждаше. Никога не бе посещавал Харви Пойнт, но други момчета от екипа му бяха говорили за секретната база по начин, по който говореха и за Кемп Пиъри.

„Точката“19, както я наричаха накратко, бе в източните предградия на едно малко селище, щръкнало като дебел палец в тесния пролив Албъмърл. Кръстена на един от първите губернатори на Северна Каролина, военната база служеше като тренировъчен център за служители на ЦРУ, политически дейци, подложени на висок риск, и на някои от най-секретните групи в историята. Тук бяха подготвяни както тайни агенти, внедрени по-късно в обкръжението на Ясер Арафат, така също и руски разузнавачи, бунтовници от кубинския Залив на прасетата и редица организации, за които средният американец сигурно не би искал и да знае.

Момчетата от екипа бяха предупредили Джеръми да не си прави труда да пита някого за посоката. Този безличен на външен вид комплекс предлагате на селището край пролива много работни места й добра финансова помощ. И, разбира се беше напълно секретен. Затова и всички любопитни посетители получаваха от жителите на Хартфорд един и същ отговор: „Точка ли, каква точка?“.

Джеръми спря до външния микрофон и един равнодушен глас го помоли да изгаси фаровете, да изключи всички преносими електронни уреди и да се легитимира. Дотук с разговора с моите хора.

— Джеръми Уолър, ФБР — обяви снайперистът от ООЗ при портала. Изгаси фаровете, но ярките живачни лампи осветяваха всичко като в ден. От другата страна на тежката стоманена врата имаше голямо, добре оборудвано помещение за охраната. Трима мъже в черни облекла стояха наблизо, стиснали готови за стрелба автоматични карабини „М-4“. Единият от тях държеше на къса верижка царствена немска овчарка.

— Поставете личната си карта пред камерата, сър — изкомандва властен глас.

Джеръми показа личните си документи и след няколко минути стоманената врата се раздвижи. Насочиха го към друга постройка, където отново трябваше да представи личната си карта и да попълни формуляр за спазване на секретност. Взеха му мобилния телефон и му подадоха табелка с неговото име, пропуск за посетители и указание за основните правила за сигурност на базата.

— Искате ли и пистолета ми? — попита Джеръми, но един от пазачите само се засмя.

— Не и докато вие от ООЗ сте така добри, както твърдите — каза той. — Ще бъдете настанен в ергенските офицерски помещения. Просто следвайте картата и се регистрирайте при входа. През цялото време носете пропуска си и съблюдавайте ограниченията на скоростта. Приятен ден.

Джеръми кимна и направи това, което му казаха. Пътуването беше дълго и сега имаше нужда само от място, където да легне.

Сирад влезе в един празен асансьор и натисна копчето за седемнайсети етаж. Макар че вече всички в сградата се бяха прибрали по домовете си, тя бе събрала екип за спешно действие от кибернетици, за да разнищят напълно проблема, който според Джордън Мичъл означаваше края на „Куантис“. Групата математици, програмисти, техници и инженери вече бяха направили своя „работилница“ в центъра по сигурността, а за Сирад това означаваше още една дълга, безсънна нощ в компанията на особняци.

Асансьорът заслиза от двайсет и шестия етаж, но два етажа по-надолу спря.

— По дяволите — каза си тя тихо. Само един човек би могъл да се намира на двайсет и четвъртия етаж толкова късно вечерта и това трябваше да е Хамид.

— Имаш ли нещо против да вляза? — попита той.

Сирад му отвърна с любезна усмивка и поклати глава, докато той влизаше в асансьора. Симпатичният ирано-американец ръководеше финансовите операции на „Бордърс Атлантик“, но тя го познаваше и от съвсем друга страна. Положението на Сирад във фирмата винаги й бе създавало различни проблеми и Хамид, за нещастие, бе един от тях.

— Виж, Хамид — рече тя. — Мина повече от година. Няма ли да забравиш някога това?

— А ти как би реагирала, ако загубиш любовта на живота си? — попита той. — Дали има човек, който да се е съвзел след подобно предателство?

На лицето му се появи усмивка, която трябваше да мине за дръзка, но беше по-скоро измъчена.

— Моля те. Вече сме обсъждали този въпрос.

Хамид се протегна и натисна всичките бутони до седемнайсетия етаж, за да забави слизането.

— Ти го обсъди — протестира той. — И то само за да ми кажеш, че не разбирам нищо.

— Знаеш, че имам много работа — рече тя. — Сега не е нито времето, нито мястото за подобни спорове.

Сирад извади от чантичката си гел за устни.

— Винаги имаш работата — оплака се той. — Никога не съм срещал толкова неспособна на любов личност, която се вълнува единствено от кариерата си.

Асансьорът спря най-после на седемнайсетия и Сирад излезе, без да отговори. Хамид я последва.

— Добър вече, г-це Мално, г-н… — започна мъжът на служебния пропуск, но не можа да продължи. Хамид бе сграбчил ръката на Сирад и я завъртя към себе си.

— Кога ще дойде подходящото време и място? — попита той. — Всичко, което искам да знам, е защо?

Сирад наклони за миг глава, после издърпа ръката си от неговата. Изглеждаше истински озадачена. Какво точно представлява мъжкото его и защо прави мъжете толкова чувствителни към отхвърлянето, помисли си тя. Любовта е само извинение на жертвите за слабостта им. Сексът е единственият честен и взаимно полезен елемент във всяка продължителна връзка. Защо не може да намери мъж, който приема и разбира това?

— Всичко наред ли е, г-це Мално? — запита мъжът на служебния пропуск. Както всеки друг в „Бордърс Атлантик“, той беше готов на мига да направи всичко, за да услужи на тази изключителна красавица.

— Всичко е наред — каза тя и разцъфна в заслепяваща усмивка, докато отвръщаше на пламналия поглед на Хамид. — Само че бихте ли ме отбелязали в списъка, за да ме пуснете да вляза. Изглежда съм си забравила служебния пропуск.

Вратата изщрака тихо и магнитната ключалка се отвори. Сирад загърби отритнатия любовник и се запъти към една дълга нощ, изпълнена с дори по-неприятни задължения.

Елизабет Бийчъм беше заспала на дивана в апартамента си в старата служебна сграда и агентът от Сикрет Сървис трябваше да я събуди, за да отговори на позвъняване от Овалния кабинет. Президентът бе свикал спешно заседание в Оперативната зала, защото ФБР разполагало с нова информация, която можела да се отрази върху националната сигурност и по-нататъшното обсъждане не можело да се отлага до сутринта.

Бийчъм плисна малко вода на лицето си, среса косите си и забърза да открие Джеймс. Намери го в кабинета му, където бе заспал на бюрото си, увит с палтото си.

„Четиридесет и четири часа — помисли си тя, едва-едва движейки се с малката кола на Сикрет Сървис по един тунел към Западното крило на Белия дом. — Два дни президентът не е мигвал. Колко може да продължи това, без да доведе до сериозни провали в ситуационния анализ?“

— Добре, ето ме и мен — съобщи тя на претъпканата и все по-задушна оперативна зала. — Какво, по дяволите, е толкова важно, че да не може да почака до сутринта, когато щяхме да сме с по-ясни глави?

Отначало никой не каза нищо. Хавлок се обърна към министъра на отбраната, който погледна директора на ЦРУ — Вик, а той на свой ред насочи поглед към Олрид.

— Преброяването на телата — каза най-накрая президентът.

— Преброяването на телата ли? — повтори тя. — Какво искате да кажете с това „преброяване на телата“?

— Броят на мъртвите е стигнал три хиляди сто двайсет и седем — каза Андреа Чейз. — Кабелните телевизии го повтарят непрекъснато. Това са официални данни: броят е надминал жертвите от 11 септември.

Бийчъм вдигна поглед и се засмя.

— И това ли трябва да обсъждаме в два през нощта? — попита тя.

— Това е огромна цифра — рече Венабъл. — Американският народ ще се събуди след няколко часа и ние трябва да сме готови с отговор. Андреа бихте ли ни съобщили подробните данни?

— Хиляда и седемнайсет убити в трите самолетни катастрофи. Около осемдесет процента от тях чужденци — каза началникът на кабинета. — Две хиляди сто и десет при трите експлозии; около осемдесет и пет процента американци. Искате ли отделните бройки по кризисните точки?

— Не, не… Това е напълно достатъчно — въздъхна президентът. Стоеше замислен, с ръце в джобовете. Огромното количество кафе, което бе изпил през последните два дни, го караше да трепери толкова силно, че бе започнал да се притеснява.

— Как върви разследването? — попита Бийчъм.

Фактът, че всички присъстващи щяха да стоят будни още една нощ, която бе изключително важна за възстановяването им, й подсказваше, че трябва да има и още нещо.

— Както знаете — отвърна Олрид, — тази нощ атакувахме едно място в Анакостия, за което подозирахме, че е свърталище на терористи.

— Подозирахте ли? — попита обвиняващо Хавлок. Личните вражди и настроения все по-често изплуваха на повърхността.

— Още изследваме документите и хард дисковете, които открихме на мястото — продължи безизразно Олрид, — но както изглежда, засега няма особени резултати.

— Какво? — излая Венабъл. — Вие казахте, че са терористи. Казахте, че са…

— Казах само, че са заподозрени — изрече със стиснати устни директорът на ФБР. В този късен час всички се чувстваха изнервени. — За нещастие установихме, че не са се занимавали с конструирането на бомби, както мислехме, а са изготвяли фалшиви кредитни карти.

— О, за Бога! — Хавлок захвърли писалката си. Всички наоколо го възприеха като малко прекалено театралничене.

— Тази група е имала твърде тесни връзки с радикалните джамии в Детройт, Лос Анджелис и Ню Йорк — опита се да обясни Олрид, — но се оказа, че просто са се опитвали да им откраднат парите. Всичко е било, за да пребъркат джобовете на мюсюлманите, а не за да раздават възмездие от тяхно име.

Никой не каза дума.

Джеръми се събуди от телефонен звън. Светлината на ранното утринно небе не проникваше през изкуствените пердета. Светлосивите тапети, мебелировката от изкуствено дърво и боровите рамки на картините правеха стаята да прилича доста на вътрешността на каравана. Изтощен от пътя, Джеръми бе спал дълбоко и отначало реши, че му се е присънило, но после телефонът отново иззвъня и той вдигна слушалката.

— Ало? — каза той механично. Нямаше и най-малка представа кой би могъл да го търси тук.

— Г-н Уолър? — мъжки глас. Служебен.

— Да.

— Добро утро, сър, обажда се Тейлър. Командирът на базата ми нареди да ви се обадя и да ви съобщя днешната ви програма.

— Добре — отвърна Джеръми. Протегна се и взе от нощното шкафче лист и химикалка. — Диктувайте.

— След петнайсет минути имаме обща среща в сграда дванайсет-седемнайсет. Брифинг в четири-нула-нула, тренировка в шест-нула-нула, психологическа подготовка в девет-нула-нула и храна в дванайсет. Вашите хора ще бъдат тук, за да уточните оперативния сценарий в четиринайсет-нула-нула, а в седемнайсет-нула-нула ще се върнем в симулатора до деветнайсет-нула-нула — когато е времето за вечеря. След това по програма е предвидено време за самостоятелна подготовка.

Джеръми успя да запише само часовете. Щеше да си спомни останалото, щом се разсъни.

— Ясно, записах всичко — излъга той. Часовникът показваше 2:29. Беше спал само един час.

— Отвън ще ви чака шофьор, който ще ви заведе до офицерската столова — каза мъжът, който се представи като Тейлър. — Кафето е силно, черно и горещо. Звучите така, сякаш имате нужда от няколко чаши.

Сирад закрачи по коридора покрай остъклените стаи, технологичните сектори и устройствата, свързани с работата на Отдела за сигурност. Джордън Мичъл бе наел повече от ръководния персонал на седемнайсетия етаж направо от различни агенции, свързани с военното разузнаване, и така беше създал „Заешката дупка“ — съчетавайки най-доброто от методите на Националната агенция за сигурност, ЦРУ и Агенцията за военно разузнаване.

— Ще можем ли да работим въпреки всичко? — попита тя. Хамид стоеше на крачка зад нея, вкиснат от враждебната размяна на реплики, но все пак запази професионализъм:

— Както казваш ти, Сирад, има си място и време за всичко.

— Добре — отвърна тя. — Най-вече за това, за което говорихме преди малко.

Двамата завиха наляво към един странно изглеждащ сектор, който беше ограден с високочувствителни електронни сензори.

Първоначално тези апарати, с форма на буквата Z, бяха създадени за ЦРУ и НАС. Наричаха ги „вълнови пътечки“ и действаха като „електромагнитен душ“, сканирайки минаващите служители за всичко, което можеше да служи като приемател, предавател или микрофон. „Заешката дупка“, заемаща голяма част от седемнайсетия етаж, бе изцяло бронирана с олово и други акустични буфери, като не беше допусната и най-малката възможност за проникване и шпиониране. Там бяха забранени магнетофоните, диктофоните, лаптопите, дори телефоните „Куантис“.

— Защо винаги, когато минавам оттук, имам чувството, че някой все се опитва да надникне под полата ми — усмихна се Сирад. — Добре, че днес съм с бельо, нали?

Хамид само поклати глава. Влязоха в голям оперативен център, построен от тиково дърво, зелено стъкло и хром. Монитори заемаха три от стените на осмоъгълната зала. Бели табла, прожекционни екрани, програми и часовници, показващи времето в различни точки на света, заемаха другите две. На останалите стени имаше прозорци с тъмни стъкла, гледащи към залите за съвещание на администрацията.

Компютърните терминали и работните клетки заемаха по-голямата част от центъра. От високия пет метра таван висяха заглушители на излишния шум. Подът беше с гумено покритие.

— Мениджърите по проекта да дойдат в сектор А1 — викна Сирад.

Хамид, човек на числата, преброи дванайсет души в централната зала на „Заешката дупка“. Трябваше да бъдат поне двойно повече.

— Къде са всички? — попита той. После една врата се отвори и въпросът му получи отговор. Вдясно от него остъкленият сектор А вече беше пълен със служители. Там бяха експертите, на които Сирад щеше да разчита да й дадат разрешение на проблема. И по всичко личеше, че вече са започнали да работят по въпроса.

— Е, с какво разполагаме? — попита тя, връхлитайки в стаята. Един спретнат „портиер“ затвори вратата след тях. — Искам да започнете отначало и да проверим всичко стъпка по стъпка.

— Това може да се окаже доста трудно — каза Рави. Вече беше покрил едно бяло табло със своите бележки, формули и чертежи. — Нещата малко са се променили от последната ни среща. Анализите показват, че става дума за нещо доста по-тревожно, отколкото първоначално си мислехме.

Сирад дръпна един стол и седна до мъж от азиатски произход — върху бялата му престилка бе избродирано името Лин. Имаше късо подстригана коса и червена лента „Найк“ която не скриваше напълно белезите по черепа му. Десетина от присъстващите се бяха настанили наоколо, въоръжени с листове и химикалки. Сирад не познаваше никого от тях.

— Открихме симбиотично намесване в захранването. — Рави посочи с лазерната си показалка към една от своите рисунки и посегна към кутия с безалкохолно „Фреска“. — Това повече прилича на опит за проследяване, отколкото на действително проникване. Като че ли някой проверява системата и изпробва защитата ни.

— Което значи, че още не са проникнали, така ли? — попита Сирад.

— Правилно — съгласи се Рави. — Все едно обирджия на влак да язди покрай вагона с парите. Проследяват потока данни, наблюдават различните аспекти на нашата инфраструктура, без практически да се опитват да проникнат.

Сирад се почуди на аналогията с Дивия запад, но откри, че й бе прозвучала някак плашещо.

— Е, това все пак е добре, нали? — попита тя. — Ако не са направили действителен опит за проникване в системата ни, може би не са успели да разбият кодовете. Знаят ли, че сме ги открили?

— Не мисля — каза Рави. — Във веригата „Куантис“ сме изградили свръхчувствителни контраразузнавателни механизми.

— Искате да кажете, че сме способни да ги видим първи, преди те да са ни забелязали, така ли? — попита Сирад.

— Точно така.

— Тогава, след като не са проникнали и не знаят, че ги наблюдаваме, какви са лошите новини?

Рави посочи един слаб млад чернокож мъж, който седеше точно срещу Сирад. Това, което я впечатли най-силно у него, не беше лошо оформената му афроприческа, нито тениската му с надпис „Не мога да топя в манджата“, не беше и химикалката, която постоянно подхвърляше между дългите си тънки пръсти. Той въздействаше на околните с изключително властния си поглед. По гърба на Сирад премина тръпка.

— Това е проба, извършвана от посветен — започна твърдо черният мъж с изтънчен британски акцент. — При всяка кодирана размяна както изпращача, така и получателят трябва да имат код за достъп. При системата „Куантис“ обаче говорим за милиони абонати, което изисква съвсем нов подход.

— Вие не може да дадете на всекиго такъв код — съгласи се Сирад. — Трябва да го вградите в системата.

— Правилно. Така достъпът до кодовете намалява до много малка общност от хора, пазещи ключовете към системата.

— Колко малка? — попита Хамид.

— В един идеален свят — само един човек — рече „Не мога да топя в манджата“ — но това не е идеалният свят. Сигурен съм, че Джордън Мичъл би искал да е единственият човек, контролиращ достъпа до „Куантис“, но това е просто невъзможно. Ако нещо се случи с него, системата постепенно ще загине, задушена в своята обвивка.

Сирад вдигна ръка като ученичка в начално училище. Разбира се, той бе прав: Джордън Мичъл наистина бе доверил части от кода на още трима души и тя беше една от избраниците.

— Когато разделите кода на части — каза тя, — се разделя на части и тайната между малка група от упълномощени.

— Точно така е — потвърди чернокожият учен. — Но как ще се предпазите от съюзяването на другите срещу вас?

Той стана, отиде до бялото табло на Рави и почна да чертае.

— Нека го наречем „Парадокс на Заешката дупка“.

Мъжът очерта грубо входната врата на седемнайсетия етаж.

— Да приемем, че достъпът до това помещение се основава на тайна дума вместо на кодиран ключ. И нека приемем, че вие искате да докажете на охраната, че знаете тази тайна дума, без обаче да му я съобщавате.

Сирад кимна. Току-що бе минала точно през такава ситуация. Ако не беше поразителната й усмивка, може би нямаше да я пуснат без служебна значка.

— Това, което ви е нужно, не е свързано конкретно със знанието на кода, а само с установен взаимен правилник за достоверност, който да подскаже на охраната, че знаете думата, без всъщност да я разкривате. Просто го изпращате в контролно помещение, където той може да ви наблюдава на видеокамера, но не може да ви чува. Вие казвате кодовата дума, вратата се отваря и влизате. Той вижда това и приема, че знаете кода.

— Какво обаче би станало, ако просто налучкам точната дума? — попита Сирад. — Или ако някой отвътре отвори врата, без пазачът да види това?

— Точно така. Съществуват много начини, по които може да се пробие подобна система. Затова правите достатъчно много врати и достатъчно много изисквания за повтаряне на кодовата дума, така че проверяващият да е убеден, че съществува много малка статистическа вероятност да бъде подведен.

Хамид и Сирад едновременно схванаха това, за което ставаше дума.

— Искате да кажете, че става дума за някой от компанията ли? — попита Хамид.

— Като човек, който се занимава със статистическата вероятност и теорията за възможностите, би трябвало да приема, че е точно така — каза Рави.

Сирад се замисли напрегнато как да реагира.

— Това ни поставя в много затруднено положение, нали? — попита тя.

— Но трябва да допуснете и възможността, че една част от разделения код просто е била открадната — добави Рави.

Сирад огледа стаята — тези лица бяха съвсем нови за нея. Нуждаеше се от техния опит, но можеше ли да им се довери?

— Доста деликатно положение, нали? — каза мъжът с надпис „Не мога да топя в манджата“. — А ето ви и първата теорема на секретността: в една затворена система групата собственици неизменно е изложена на възможността от провали.

— Най-голямата трудност при тайните — обясни Рави — е да се реши, кой ще ги пази.

Учтив морски пехотинец посрещна Джеръми пред входа и го насочи към син флотски микробус.

— Добре дошли в Харви Пойнт — каза той. Блестящ златен зъб подчертаваше широката му усмивка. — За първи път ли сте тук?

— Да. — Джеръми потърка очите си, за да прогони съня. Мразеше настъпващите промени в „биологическия часовник“ след презокеанските полети. Първо съзнанието отказва да спи, а после внезапно жадува за сън.

След бърза чаша кафе и пътуване до сграда 1217 Джеръми благодари на сержанта и излезе от колата. Оказа се пред нещо, което приличаше на западноевропейска типова къща. Един майор от военновъздушните сили го приветства с ентусиазирано ръкостискане.

— Добрутро — посрещна го перфектно подстриганият офицер, но пропусна да се представи. — Добре ли спахте?

— Да, спах добре, сър — отново излъга Джеръми. Шофьорът го бе оставил в края на нещо, което приличаше на голямо холивудско студио. — Но не разбрах много от инструктажа, на който присъствах преди малко. Къде, по дяволите, се намираме?

Майорът се разсмя, като че ли това беше най-смешното нещо, което бе чувал някога.

— Добре дошли в ГРВО, Харви Пойнт — рече той. — Градски район за военни операции. Тук има квартали от шестнайсет проклети градове по света. Тази сутрин инструктажът ще бъде в Мюнхен. Като минете три пресечки надолу по „Менкенщрасе“, ще стигнете до малко баско село, наречено Гилермо. Две пресечки по-надолу е Лондон. В рамките на дванайсет часа можем да проектираме, построим и копираме практически всеки интериор, който можете да си представите. Като не броим времето, което ще прекарате в симулатора, подготовката ви ще се провежда основно тук.

— Строите фалшиви градове?

— Всъщност само някои от кварталите, а и зависи какво разбирате под „фалшиво“. Елате, и ще ви покажа.

Двамата с Джеръми влязоха в типовата къща, качиха се нагоре с асансьор и се озоваха в обширно помещение, пълно с взаимно свързани телевизионни монитори, записващи устройства, големи стенни карти, компютри и хелиографски копия. Електронните часовници по стените показваха различните часови зони по земното кълбо, в средата изпъкваше часовникът по Гринуич, означен със „ЗУЛУ“.

На стената бе окачен голям надпис: „Никой бизнес не е равен на шоубизнеса“.

— Добре дошли на режисьорския пулт — каза майорът. — Имаме такива възможности за наблюдение и записи, които ни позволяват да изграждаме по четири различни сценария едновременно. И това не е всичко. Имаме и около четиридесет хиляди декара горски площи и селски тренировъчни райони, но те са грижа на друго поделение.

— Сценарий за какво? — попита Джеръми и веднага съжали за въпроса си. Майорът го погледна точно както го беше погледнал Хесус по време на мисията им в Йемен. После се разсмя.

— О, правилно… страхотно. Вие момчетата от агенцията и вашите оперативни тайни.

„Момчета от агенцията ли?“ — учуди се Джеръми.

— Готов ли сте да започваме?

Джеръми сви рамене. Припомни си един от въпросите в теста за ООЗ: „Чели ли сте някога «Алиса в страната на чудесата»?“ Във въпроса имаше дълбок смисъл. Животът в тъмната страна беше същата идиотщина като премеждията на Алиса.

— Разбира се — отвърна Джеръми — Давайте.

Майорът го отведе в един склад точно пред „Лондон“, където го посрещнаха четирима мъже: всичките бели и всичките на възраст между трийсет и петдесет години.

Джон, който не каза второто си име, обясни, че е теолог в Богословската школа в Йейл; Пол се представи като клиничен специалист от университета „Джон Хопкинс“; Джордж заяви, че е военен разузнавателен анализатор, числящ се към военновъздушната база „Болинг“, а Фред не обясни какъв е, но обеща да запознае Джеръми с белезите, издаващи производство на химически и биологични оръжия.

— Няма да се опитвам да ви правя молекулярен биолог — каза той. — Просто искам да ви науча на тънката разлика между фосфорните елементи в химически тор и поразяващи нервите бойни отровни вещества. По време на заниманията може да си приготвим и малко бира.

„Холивудски студия? Монтажни зали? Приготвяне на бира?“ — помисли си Джеръми. А Хесус му бе казал, че му предстои само едно малко пътуване!

— Аз съм Джеръми — каза Уолър. — Работя за Министерство на правосъдието.

— Добро прикритие — ухили се Джон. — За първи път чувам подобна версия.

Бийчъм стоеше шокирана до масата. Ако не я лъжеха ушите, президентът на Съединените щати току-що бе предложил военна операция срещу един от най-верните и дългогодишни съюзници в Близкия изток.

— Не може да се предприеме предупредителен удар срещу Саудитска Арабия само на основата на предположения и предубеждения! — възкликна тя.

Дали беше заради часа, мястото или просто заради липсата на достатъчно здрав разум от страна на президента, но тя се чувстваше задължена да се намеси.

— Имаме достоверни разузнавателни данни, Елизабет — отвърна остро президентът. — Разбирам, че се мислиш за „рицаря на плаща и кинжала“ след толкова време, прекарано в Комисията по разузнаване, но ти вече не си в Сената. Работиш за мен, а аз смятам, че са замесени саудитците.

— Наистина разполагаме с някои по-определени данни — намеси се Хавлок, опитвайки се да намали напрежението. — Националната агенция за сигурност е прихванала четири разговора по открити линии, които са много интересни:

Хавлок протегна ръка и Вик му подаде дебела папка с текстовете на прослушаните разговори.

— Това не са обикновени разговори — каза той, размахвайки документа във въздуха. — Тук има часове, дати, места. Двама държавни служители на регионално равнище говорят с хора, които смятаме, че са саудитски агенти в САЩ. Разговорите са по телефони „Куантис“, но се опитваме да ги проследим.

— Националната агенция за сигурност не може да проследява разговори на територията на страната — отбеляза Бийчъм. — Това е незаконно.

— Същото се отнася и за взривовете! — вдигна вежди Хавлок. Стресът бе почнал да се отразява и на него.

— Защо мислиш, че не можем да проследяваме вътрешните разговори? — попита президентът. — Защо не?

— Заради онова, което се нарича Четвърта поправка към Конституцията на Съединените щати — отвърна вицепрезидентът сериозно. — НАС наблюдава международните разговори, без да нарушава закона, защото чужденците по принцип не са защитени срещу неоснователни обиски и задържания. Но за подобни подслушвания в страната ни се изискват специални разрешения от съдебните власти.

Венабъл изглеждаше объркан.

— Това е война, г-н президент — намеси се Хавлок. Вик също се опита да кимне в знак на съгласие, а Олрид въздъхна тежко.

— И аз съм съгласен, Дейвид — включи се в разговора и министърът на отбраната. — Ако саудитците са финансирали терористични операции срещу граждански обекти в САЩ, не виждам защо подслушването на техните телефонни разговори да нарушава нечии конституционни права.

— Олрид? — попита президентът. Имаше нужда и от потвърждението на директора на ФБР.

— Това е въпрос за юристите — рече другият. — Ако трябва да съм откровен, сър, по-големият ни проблем е как да спрем следващите нападения.

— Така е — съгласи се Венабъл. — Много уместна забележка. Не искам да слушам повече за тези законови гатанки, разбрано? Ако има проблем във връзка с някакви поправки, оправяйте го, преди да стигне до бюрото ми… до катедрата ми… и преди аз да…

Президентът като че ли загуби нишката на мисълта си.

— А какво ще кажете за предупредителни военни действия срещу саудитците? — попита министърът на отбраната. — Г-н президент, моля ви да простите приказките на един стар военен кон, но предпочитам да покажа малко мускули в началото, вместо да изтеглям камиони с мъртъвци.

— Мускули ли? — попита Бийчъм. Опитваше се да запази мълчание по време на тази среща, но никак не харесваше тези предложения. — Саудитска Арабия ни е дългогодишен съюзник — стратегически и финансов. Те контролират ОПЕК. Ако се опитаме да им демонстрираме мускули, ще трябва да плащаме по седем долара за галон бензин.

— Ричард? — обърна се президентът към държавния секретар Ричард Краб, който не се беше намесил в спора.

— По принцип съм застъпник на дипломацията — каза той. — Възможностите, така както ги виждам аз, са или да се публикуват данните от разузнаването, после да се обърнем към Съвета за сигурност на ООН, да проведем специални оперативни атаки срещу определени цели, или просто да окажем на саудитците уважение, на което и ние се надяваме: ако има, разбира се, достатъчно доказателства, за да надуваме мускули, както казвате, трябва да има и достатъчно доказателства, които да представим на посланика им. Не му ли е хрумнало на някого, че престолонаследникът може да е също така изненадан или разгневен, както сме и ние?

— Това е много интересно мнение — съгласи се президентът. Като че ли отново се зареждаше с оптимизъм. — Забележки?

Хавлок погледна Вик, Вик погледна към министъра на отбраната, но никой не каза нищо.

— Добре! — възкликна Венабъл. — Свържете се по телефона.

— Три часът сутринта е — отбеляза Хавлок.

— По дяволите часът — настоя президентът, — посланикът е делови човек и съм сигурен, че би предпочел една ранна среща на четири очи, отколкото една война.

Светът на Джеръми отново се бе преобърнал. Той научи характера на бъдещата си задача — да проникне в едно малко известно сенчесто разклонение на Движението за християнска идентичност, наричано Свещеничество на Финеас.

Малко, склонно към насилие общество, Свещеничеството на Финеас действаше повече от десет години като организационна единица, причислявана от службите към типа „съпротива без водач“. Дълбоко вярващи хора получаваха свещенически статут без официално членство в някаква организация и се съгласяваха да изпълняват доброволно „актове на Финеас“ — насилнически действия срещу обществото, което те смятаха за корумпирано и морално пропаднало. Повечето жертви бяха цветнокожи американци, но невинаги ставаше въпрос за расова дискриминация — наказваха се и хомосексуалисти, хора от смесени бракове и привържениците на абортите. Липсата на определена структура пречеше на органите на реда и закона да проникнат в отделните клетки и да определят ръководителите, но това ограничаваше и ефикасността на Свещеничеството на Финеас.

Досега.

Последните разузнавателни данни сочеха, че бивш полковник от Специалните сили на име Елис беше събрал доста от тези вътрешни терористи и ги обучаваше в едно ранчо в централен Тексас, наречено „Хоумстед“. Джеръми беше чувал за това място, защото по ирония на съдбата част от снайперистите в ООЗ бяха започнали обучението си именно в тази школа.

На пръв поглед задачата изглеждаше проста, макар и не много лесна. Джеръми трябваше да проникне в групата, да се запише в школата и да убеди Елис, че е всъщност свещеник от Финеас. Тъй като в това братство нямаше официално членство, всеки можеше да претендира за такъв статут, но, разбира се, Джеръми трябваше да посочи и някакво доказателство: някакъв акт на насилие например, извършен през последните пет години. Единственият проблем беше, че въпросното престъпление можеше вече да фигурира в „трудовата биография“ на някой истински свещеник.

От това, което Джеръми бе разбрал по време на предварителния инструктаж, и най-малката грешна стъпка можеше да доведе до насилствен и внезапен край на операцията му. И на живота му.

— Запознат ли сте с програмата? — попита последният от поредицата инструктори.

Джеръми познаваше този мъж като началник на поделение под прикритие на ФБР в Куонтико. Казваше се Сергей Андропов и вече си бе запазил място в историческите хроники на Бюрото с успешното си проникване сред руските банди в Ню Йорк въпреки хилядите трудности. Там бе загубил лявата си ръка и за малко да загуби и живота си при сблъсък с един от „чистачите“ на бандите. Освен това се беше пристрастил към хероина. Работата под прикритие често водеше до подобни сривове.

— Не напълно — рече Джеръми. Обикновено презокеанските му мисии не бяха придружавани от служебни тренировки.

— Добре, тогава имате двайсет и четири часа, за да се приведете във форма — рече другият. В гласа му все още се долавяха остатъци от руския акцент. — Първо трябва да поработим по новата ви самоличност.

Андропов измъкна една картонена папка от старото си дипломатическо куфарче „Самсонайт“ — подобно на тези, които Джеръми беше виждал да носят ветераните от времето на Хувър.

— Новото ви кодово име е Джеръми Уокър — едрият руснак се засмя при споменаването на героя от любим стар филм.

— Уокър ли? Не е ли твърде близко до собственото ми име?

— Така е по-добре — като използвате име, близко до вашето, ще сте по-защитен, ако случайно някой ви познае и ви повика на обществено място — обясни му Андропов. — Винаги е по-добре да си близо до истината. Така не можеш да се провалиш толкова лесно.

Андропов подаде на Джеръми папката, съдържаща подробности за новата му самоличност.

— А нещо повече за полковник Елис и групата му? — попита Джеръми, прелиствайки досието. — Ще имам нужда от още информация за тези свещеници на Финеас и за техните…

— Всичко по реда си — рече Андропов. — Сега научете собствения си живот. После ще се съсредоточим и върху другите.

8.

Сряда, 16 февруари

10:05 по Гринуич

Зала, „Джеферсън“, Белия дом

Саудитският посланик пристигна с черна лимузина с дипломатически номера. Двама униформени служители от Сикрет Сървис го придружиха до официалната приемна, където президентът се бе отпуснал в едно кресло и пиеше ледена вода.

— Господин посланик — приветства Венабъл госта си и се изправи, без да съзнава, че си бе развързал обувките, за да облекчи преуморените си крака, и после така и не ги беше завързал отново. — Много мило от ваша страна, че дойдохте в този ранен час.

Посланикът стисна ръката на Венабъл и прие поканата му да седне до него. Приятен огън припламваше в камината стил „Ръмфорд“, но никой от двамата не се чувстваше уютно.

— Предполагам, че става дума за нещо ужасно — каза посланикът, който бе възпитаник на Харвард и Оксфорд и говореше на такъв елегантен английски, че донякъде превъзхождаше и президента.

— Ужасно — президентът се наведе, за да завърже обувките си. — Наистина думата „ужасно“ е може би най-уместната.

— Това има ли връзка с терористичните актове? Защото наследникът на короната ме помоли да предам нашето съчувствие и да ви уверя в крепкото ни сътрудничество и мое задължение е…

— На крак съм, откакто започна целият този кошмар — изрече на един дъх Венабъл. — А съм президент на Съединените щати от три седмици. Три седмици!

Той стана и се разходи около креслото си. За да го следи с поглед, посланикът трябваше да извива мъчително врата си.

— Да — каза саудитецът, опитвайки се да разбере подтекста на казаното. — Зная.

— Тогава сигурно знаете, че хората зад тези атаки се опитват да използват моята неопитност, за да покажат колко съм уязвим. Те ще използват преимуществото на факта, че не съм на този пост от достатъчно дълго време, за да контролирам напълно въоръжените сили, за да внушат на обществеността, че може би съм зле подготвен да изпълнявам задълженията си на главнокомандващ.

— Това сигурно е възможно, поне така предполагам — съгласи се посланикът. Той беше искрено загрижен. — Не се бях замислял върху този факт.

— Не, разбира се, че не — съгласи се Венабъл, някак си от любезност. — Вие сте дипломат. Обучен на такт и протокол.

— Защо ме поканихте тук, сър? — полюбопитства посланикът. Като дипломат бе свикнал да усеща промените в тона на беседващите с него.

Венабъл отиде до камината и сложи вътре една брезова цепеница. Огънят веднага припламна с искри и пращене.

— Правителството има солидни доказателства, че заинтересувани лица от вашето правителство са превеждали пари в Съединените щати с определена цел: да финансират тероризма.

Съветниците на Венабъл му бяха внушавали да подходи към въпроса внимателно, но и да покаже известна решителност, с оглед на големия брой загинали при тези подли атаки.

— Това е твърде пресилено — каза посланикът. Изглеждаше объркан — като че ли ранният час си правеше номера с неговия мозък или с този на президента. — Саудитска Арабия е вашият най-близък съюзник в Близкия изток. Не може сериозно да смятате, че…

— Разполагаме с конкретни доказателства: парични трансфери, записи на телефонни разговори, данни от няколко различни разследвания, които си съвпадат. Дори сме задържали един мъж, отговорен за свалянето на пътническия самолет в Лос Анджелис — саудитец. Разпитът му още продължава.

Посланикът не знаеше какво да каже.

— Поканих ви тук, за да предадете едно съобщение на вашето правителство — обяви президентът Венабъл. — Разполагате с три дни, за да ни предадете имената на онези, които са отговорни за терористичните престъпления. Искаме пълно разкритие на всяка вероятна терористическа група, която все още е в Съединените щати. Настояваме незабавно да се спре финансовата подкрепа за терористите. И държим за пълно сътрудничество при разследването от страна на онези членове от вашето правителство, които биха могли да знаят нещо повече за тези престъпления.

Венабъл залитна и едва успя да се опре в облегалката на креслото, но лошото му състояние не бе забелязано от посланика, който се бе вторачил невярващо в огъня.

— Аз н-не знам к-какво да кажа — започна заеквайки той. — Това е направо оскърбително. Заплашвате ли ни?

— Да ви заплашвам ли? Да ви заплашвам?! — надигна глас Венабъл. — Не, аз не ви заплашвам, но моята страна изстрада много и вие скоро може да разберете на какво съм способен, за да изпълня задължението си.

Огънят изпука. Посланикът стана.

— Съжалявам, че първата ни среща не беше по-миролюбива — рече той. — Моето правителство хранеше големи надежди относно вашата администрация. — После се запъти към вратата, но се опомни. — Извинете неучтивостта ми. — Той направи няколко крачки назад и протегна ръка към президента. Венабъл стисна силно облегалката на креслото.

— Просто предайте моите мисли на принца — изръмжа той. — Мисля, че обстановката отдавна вече няма нищо общо с любезностите.

Полковник Елис седеше в кожено кресло с висока облегалка и четеше под светлината на лампион от ковано желязо. От стените го гледаха препарирани глави на екзотични диви животни — рис, глиган, див бивол, полярна мечка — повече от дузина редки, дори заплашени от изчезване видове от всички краища на света. Стаята бе облицована с борови дъски и напомняше интериора на старите имения от прерията.

Той държеше книга с изтъркани корици и четеше без очила. Очите му, видели толкова невероятни неща, разчитаха ясно думите, които започваха своя танц в съзнанието му.

„Пазители на християнството“ от Ричард Кели Хоскинс винаги го беше поразявала с целенасоченото, макар и ограничено разглеждане на фактите. Подобни книги, както и „Дневници на завърналия се“ от Уилям Л. Пиърс, бяха осмивани само от хора, които не разбираха дълбокия вътрешен устрем на верните последователи на Христа. Но за истински вярващите, които служеха на това дело, страниците вдъхваха надежда за един по-добър свят.

По-добър свят, помисли ся Елис. Иронията едва не го накара да се засмее.

Той бе патриот, който винаги бе търсил начини да докаже, че обича Америка, и трийсет години бе служил на страната си. Отначало беше във Виетнам. Пристигна в Хюе-Фу Бей малко след коледа на 1965-та като току-що излюпен лейтенант, натоварен да командва разузнавачески отряд на Специалните сили, зачислен в Група за изследване и наблюдение към американското командване във Виетнам. Армията точно бе поела командването на тайните операции, водени дотогава от ЦРУ, за насъскване на планинските племена Хоа и Хунг срещу провиетнамските и прокомунистическите отряди в Лаос, Камбоджа и Южен Китай.

Свещениците на Финеас раздават правосъдието и бог ги награждава с расото на вечното свещеничество.

През 1968-ма Елис бе преместен в умиротворителната програма на ЦРУ с кодовото название „Операция Феникс“ под командването на подполковник Франк Баркър, където го зачислиха в Групата за оплаквания и съболезнователни писма, занимаваща се с роднини на загиналите в провинцията Куан Нгай. Като офицер от Специалните сили, Елис редовно докладваше на един съветник от Специалния отдел на ЦРУ.

Именно тогава бе видял и вършил неща, които бе мислил дотогава за невъзможни. Всъщност времето, прекарано в програмата „Феникс“, промени изцяло начина на мислене на младия офицер по въпросите на войната. Там той научи, че разширяващата се съпротива се преодолява много по-добре чрез внушаването на ужас чрез мъчения, отколкото с помощта на конвенционалните оръжия. Военновъздушните сили можеха да обезлистват джунглата с химикала „Ориндж Ейджънт“ и да разтресат земята с тежки бомби, но врагът много често просто изчезваше в широко разгърната мрежа от подземни бункери и тунели или се укриваше в селата, за да поведе отново партизанската война срещу САЩ, които бяха лошо подготвени за подобен начин на воюване.

Най-добре беше да се убива волята за борба на врага.

„Нека войниците се укриват в тунелите — продължи мислите си той. — Докато тях ги няма, ние ще избиваме семействата им. Нека Хо Ши Мин проповядва за жертвоготовност; ние ще изнасилваме, мъчим и убиваме, докато саможертвата стане твърде ужасяваща, за да се използва като лозунг“.

През юли 1966-та го посети мъж в цивилни дрехи. На Елис бе съобщено, че досегашните му успехи във Виетнам са привлекли вниманието на старшите офицери. Спонсорирано от ЦРУ изследване показало, че само „миротворните“ действия могат да постигнат това, което обикновените военни действия не бяха успели. Затова и се предвиждаше създаването на така наречената програма „Революционно развитие на кадри“, с която се целеше разбиването на инфраструктурата на южновиетнамските партизани, последвано от широкомащабна кампания, осигуряваща подкрепата на обикновените виетнамци. Пропагандата и психологическата война щяха да бъдат новите оръжия в продължаващата партизанска война. Затова ЦРУ се нуждаеше от бойци, които да действат на мястото на събитията.

Елис веднага се съгласи.

Отиде в Ми Лай, после в провинция Куан Нам, Фуок Тюи и още няколко други места, за които западняците не биха искали и да знаят. Работеше с малка група планински племена като част от координирана кампания на терор, достигаща навсякъде, чак до границите на Лаос и Камбоджа. Отначало насочваха вниманието си към участниците в прокомунистическото партизанско движение и техните непосредствени поддържащи структури, но скоро списъкът на целите се разшири и в него попаднаха сътрудници, поддръжници, симпатизанти и практически всички, живеещи в дадено селце. Постепенно първоначалната цел престана да има значение. Отрязването на няколко десетки глави и набучването им на колове до входа на някое село беше достатъчно ясно послание, независимо от политическите пристрастия на загиналите.

И именно това, което Елис видя в първите месеци на програмата „Феникс“, окончателно промени отношението му не само към войната, но и към Америка. Към човечността.

Изнасилване, мъчение, отвличане и открита порочност. Войниците под прякото му подчинение започнаха да „броят ударите“, като „по стар американски обичай“ започнаха да запазват части от телата на убитите. Мъжете носеха като служебни отличия нанизи от уши, езици, пръсти и скалпове. Бяха загубили всякакво уважение към военния чин, след като заповедите на цивилния от Специалния отдел на ЦРУ имаха същата тежест като на офицерите с четири звездички. Само убиването бе от значение. То се превърна в някаква обменна монета, то диктуваше йерархията. Онези, които преуспяваха в този черен занаят, оживяваха. Другите умираха. Просто. Поетично.

След три години в Групата за изследване и наблюдение и три във „Феникс“ Елис знаеше, че трябва да направи своя избор. Макар и рядко да се прибираше у дома, новопроизведеният капитан беше създал три деца и жена му полагаше всички усилия да ги възпита добре в дипломатическия район в Банкок. Ако искаше да спаси поне част от това, което все още имаше значение за него на този свят, трябваше да се измъкне от джунглите на Югоизточна Азия и да се научи на нещо, различно от убийствата.

Отговорът дойде сам. В една нощ в едно оризище в район с координати, които беше запомнил само защото всичките започваха с цифрата 3.

Мисията, разбира се, беше секретна. Както и всичко, което правеше в онези дни. Те бяха облечени в униформените черни „пижами“ и имаха специални терлици върху високите ботуши — така оставяните от тях отпечатъци приличаха на онези от сандалите на местните хора. Ядяха местна храна и миришеха като местните люде. Носеха американски оръжия само защото и дребните азиатци притежаваха същите. Нямаше нито пагони, нито други отличителни знаци, характерни за военните. Елис разполагаше с двама южновиетнамски сътрудници от Специалната служба за поддръжка, с трима разузнавачи от племето Нун и специалист от Четвърта психологическа оперативна група, които помагаха на другите му бойци.

Два южновиетнамски хеликоптера „Н-034“ ги бяха спуснали в една от най-горещите зони във Виетнам, известна като „Прериен огън“ и приличаща повече на Белите планини в Ню Хемпшир, отколкото на джунгла в Югоизточна Азия.

Няколко часа по-късно се бяха озовали сред блатиста низина. Само оризови полета и пороен дъжд. Без луна. Чуваше се единствено хипнотичният плясък на водата.

Като водач им служеше Сеу — дребен, но яростен събирач на скалпове от племето Нун. Елис точно се бе загледал в наниза от човешки скалпове около врата на Сеу, когато внезапно главата му изчезна. Елис бе наблюдавал всякакъв вид смърт и нараняване, но никога не беше виждал толкова чисто обезглавяване — като че ли дъждът я беше разтопил.

После се появи „Странникът“. Така неговите хора наричаха призрака на войната и моментът на разплатата, за който знаеха, че все един ден ще дойде. Никой от тях не познаваше страха, но бързо разбраха, че приближава краят им.

Взривове от мини, оглушителна стрелба от автомати „Калашников“, мирис на сяра, огън, експлодиращ въздух, тела, разпръснати из оризищата, и онази тишина… когато невъобразимите признаци на насилието постепенно утихват до слабо различими шумове.

Точно тогава Елис го откри. Зле ранен, борещ се отчаяно с болката, с безнадеждността и със заслужената справедливост да умре от ножа, който сам бе вадил толкова пъти, той откри в себе си нещо, за което дори не бе предполагал.

Вярата.

Отначало го сбърка с адреналина и с естествена физиологична реакция на приближаващата смърт. Толкова много светлина, толкова много тъмнина кръжаха около него. Обезобразени лица. Кръв и вътрешности, точещи се по тази чужда земя. И смеещият се встрани Странник, недостижим за техните оръжия.

Вярата.

Елис знаеше, че умира и че не можеше да оцелее в тази огнена буря. Разбираше, че никога повече няма да види жена си и децата си, които само преди седмица бе решил да изведе от този проклет район на света. И все пак го обзе някакво странно чувство — чувство, което никога не бе познавал — нито в къщата на алкохолизирания му чичо, нито в приемните домове, нито дори в колежа или в армията. Бе изцяло изпълнен от непознатото усещане, точно както обикновено бе изпълван с ярост. Само че сега бе съвсем различно. Този път го владееше непогрешимото чувство, че това ще бъде от голямо значение за него, че ще оживее и ще води други битки.

Откриха го с три смъртоносни рани. Левият му бял дроб беше пробит и спаднал, черепът му — пукнат, а кожата на единия му хълбок буквално висеше. Санитарят първоначално го сметна за мъртъв и го задмина, но се върна, защото откри само още двама с признаци на живот. Зад единия от тях бяха намерили и Елис, който бе стиснал здраво окървавения си щик.

По-късно, когато го награждаваха с Почетния орден, бе изтъкнато, че е убил деветима вражески войници с това острие. Оцелелите свидетели твърдяха, че е бил като обладан. Обладан от какво, не можеха да кажат.

— Полковник? — прекъсна го гласът на жена му. Пат чукаше на отворената врата, но не влизаше. — Полковник? Няма ли да си лягаме вече?

Тя мразеше да оставя любимия си съпруг цялата нощ в кабинета, но знаеше и как гласовете стигат до него.

— Ще почета още малко — увери я Елис.

Той остави след миг книгата на страничната масичка и забрави да отбележи до къде е стигнал.

— Връщай се в леглото, скъпа. Идвам след минута.

Именно в онази нощ бог бе дошъл за него и Елис знаеше това. И именно тогава той беше спасен. Всеки дъх, който поемаше след тази невъзможна нощ, бе в прослава на неговия свещен призив и на упованието, че един ден сиракът на вярата може да се окаже ценен.

— Това е лудост — заяви Джеръми, без да се опитва да скрие лошото си настроение. Стоеше в празното помещение, облечен в зелен десантен костюм „Номекс“, на очите му имаше видео визьор. Към широкия му близо пет сантиметра колан беше закачен специален оптичен уред „Бък Роджърс“, от който се проточваше тънка жица.

— Нищо не е достатъчно добро за Министерството на правосъдието — пошегува се Джон. Той все още намираше „прикритието“ на Джеръми за твърде смешно.

— Трябваше да използваш тази джаджа за увеселителните паркове. Щеше да изкараш милион.

— Надявам се и това да стане — ухили се техникът. — Разработката струваше повече от милион! — Той направи още няколко проверки и завъртя едно от копчетата на прибора.

— По дяволите! — възкликна Джеръми малко по-силно.

— Намали контраста, ако картината е много ярка — нареди техникът. Изглежда му бе омръзнало мрънкането на Джеръми срещу симулиращата апаратура.

Нагласиха визьора и пред очите на Джеръми се разкри съвсем друга гледка: четирите празни стени се замениха от открито полупустинно пространство, осеяно с храсталаци, мескити и половинметрови кактуси. Виртуалният симулатор го пренесе през времето и пространството под сияйно, лазурносиньо небе. Яркото слънце жулеше раменете му под тънката тениска.

— Поразително — това бе всичко, което каза снайперистът от ФБР. Накъдето и да погледнеше, пред него се разкриваше реалистична, много ясна видеокартина на място, намиращо се далеч от Харви Пойнт.

— Сега добавям и звука — напомни му техникът. — Връзката е двустранна, но някои от въпросите може да стигат до теб с малко закъснение. Програмата е много добре направена, но все още има някои неща за доизглаждане.

Реалността изчезна и Джеръми се почувства като в роман на Зейн Грей20. Дочуваше повея на пустинния вятър, цвилене на коне и близка стрелба. В носа му нахлу миризма на открито сухо поле, макар че по-късно Джон щеше да му обясни, че това е придружаващ психосоматичен ефект.

— Г-н Уокър? — каза някой.

Джеръми се обърна надясно и се оказа пред петдесет и седем годишен бивш полковник от Специалните сили, известен след пенсионирането си като „последния призрак от старата школа“ — воин от „черните“ операции, който никога не се бе укривал зад дипломатически имунитет.

— Полковник Елис — отвърна Джеръми. — За мен е чест да се запознаем, сър.

Той щеше да се погрижи за задачата си по-нататък, но смяташе, че не е лошо в началото да прояви малко уважение.

— Драго ми е да се запознаем, Джеръми — каза полковникът. Носеше тежък пистолет „Комбат Спешъл“ в специален кобур за безпрепятствено и бързо вадене на оръжието. На китката му проблясваше „Ролекс“ с черен циферблат и с два кръга — червен и син, в жлеба на часовниковото стъкло. Ботушите му бяха лъснати идеално въпреки носещия се във въздуха фин тексаски прах.

— Много съм чувал за вас — рече Джеръми. Андропов беше учил Джеръми, че е изключително важно да се придържа стриктно към внимателно измислената си биография и да не допуска фалшиви нотки при срещите с нови лица. Въпреки това този, за когото се представяше Джеръми, не можеше да не знае за славната биография на Елис. Малко хора бяха постигнали толкова много във военната си кариера.

— Да, разбира се. Но не трябва да вярваш на всичко, което четеш — отвърна Елис.

Джеръми се замисли накъде да насочи разговора. Джон — теологът от Йейл, го бе запознал с догмите на Движението за християнска идентичност я с различните изкривявания на библейските учения, които можеше да чуе от свещениците на Финеас. Пол — психологът от университета „Джон Хопкинс“, беше направил всичко възможно да запознае Джеръми с особената психопатия на полковника, макар и в рамките на четиридесет минути. Джордж го бе инструктирал за това, което военното разузнаване знаеше за трийсетгодишната кариера на този мъж: доклади за неговата боеспособност, биография, дори подробности от строго секретните операции, които беше провеждал зад океана. Фред все още не бе стигнал до лекцията за оръжията за масово унищожение (ОМУ), но Джеръми допускаше, че това можеше и да почака малко.

— Предполагам, че вече си се настанил в спалното помещение — рече полковникът. — Защото сега ще те поразведа наоколо.

— Оценявам вниманието ви, полковник — рече Джеръми.

И тогава… той се върна в реалния свят, за да продължи подготовката си за една мисия, която всеки нормален човек би приел със страх.

Сирад се облегна назад в стола си и се замисли върху същността на проблема, който бе възникнал пред екипа. Ако един от приближените на Джордън Мичъл, който държеше част от тайната на кода, бе решил да прецака някой от другите ключови субекти, това би означавало, че тази личност би могла да компрометира истинските намерения на „Бордърс Атлантик“ — събирането на разузнавателни данни. Фактът, че компанията на Джордън Мичъл беше служила като инкубатор за създаване на неофициалната тайна програма на ЦРУ, щеше да бъде много привлекателен — както за изнудване, така и за продажба в полза на чуждестранните интереси. В частност и на саудитците.

— С колко време разполагаме по този въпрос? — попита тя.

— Не можем да преценим — рече Рави. — Зависи от това, колко пъти ще пробват късмета си и ще се опитат да се вмъкнат. Може просто да си седят удобно и да очакват реакцията ни, а може и дръзко да се движат напред. Няма начин да предскажем какво ще сторят, ако не разберем истинските им намерения.

Сирад посочи мъжа с фланелката „Не мога да топя в манджата“.

— Съжалявам, как се казвате? — попита тя.

— Има ли значение? — вдигна рамене той.

— Предполагам, че не — сви на свой ред рамене Сирад. — Но предпочитам да не казвам „Хей, вие“.

— Рей.

— Добре, Рей… какво бихме могли да очакваме по-нататък?

Мъжът отговори почти веднага.

— Предполагам атака, основана на алгоритмичните матрици. Ако онези типове са истински професионалисти, а не гимназиални хакери, би трябвало да постъпят така.

— Съгласен съм — рече Рави. — Ще използват приблизителна схема на алгоритми и ще се опитат да проникнат. Поне аз бих направил така.

— Някой друг? — попита Сирад. Тя осъзна, че другите единадесет души в помещението не бяха казали и дума.

— Не знам колко време ще им отнеме опитът да проникнат отново — каза една корейка с къса коса с цвят на въглен. — Но имам идея как да ги открием.

Всички я погледнаха. Толкова се бяха концентрирали върху защитата, че никой не се бе досетил да завърти шахматната дъска.

— Продължете — окуражи я Сирад.

— Отровно хапче. Когато един онколог иска да проследи лошите ракови клетки, той дава на пациента радиоактивен изотоп. Предлагам да използваме стръв — нещо, което ще погълнат и ще си го занесат у дома. Нещо, което ще можем да проследим.

Сирад кимна. Това предложение звучеше много разумно.

— Подозираме решетъчно базирана атака и затова предлагам да ги подразним малко — рече корейката. — Предлагам да отключим един от нашите портали и да видим кой се опитва да надникне при нас.

Рави кимна. „Не мога да топя в манджата“ скръсти ръце пред гърдите си. Приемаше идеята, но се бе пораздразнил, че не бе хрумнала първо на него.

— Това ми харесва — изрече Сирад с цялата убеденост, която можа да събере в подобен час. — Ако тази атака наистина идва от приближен на Мичъл, който притежава част от тайната, крайният резултат би могъл да бъде опустошителен не само за компанията, но и за цялата страна. — Някакви опасения?

— Не и ако действаме много внимателно — предупреди Рави. — Онзи, който е достатъчно умен, за да стигне дотук, не би се хванал лесно на толкова прозрачна хитрост.

— Тогава да не я правим прозрачна — рече Сирад, стана и се обърна към „Не мога да топя в манджата“.

— Не е нужно да ви казвам колко важно е в този момент всичко да се запази в тайна — каза тя почти умолително. Държавните чиновници полагаха клетви пред бога и страната, но „Бордърс Атлантик“ трябваше да разчита само на внимателния контрол над служителите и на парите. Фирмените тайни се пазеха трудно. — Отивам да уведомя г-н Мичъл. Той е единственият човек извън тази зала, който ще знае как стоят нещата.

— Не непременно — обади се един глас. Сирад се обърна и погледна високия слаб мъж, седнал пред лаптопа ся. — Току-що получих спешно съобщение от предните ни постове. Докладват, че нашият любопитно си е показал носа.

Мъжът написа нещо и после зачака ново съобщение.

— И? — припряно рече Сирад.

— По-добре е сама да прочетете това, госпожо — каза той обръщайки преносимия компютър към нея. — Защото смятам, че няма да ми повярвате, ако го кажа на глас.

Утрото надникна с ясно зимно око в прозорците на „Холидей Ин“ в края на Йнгъл Ууд, Ню Джърси. В 6:30 сутринта трапезарията на мотела беше пълна с гладни пътници.

— Не зяпай, а яж! — чу се ядосан глас. Една пълна чернокожа жена в розов велурен костюм дръпна сина си за ръката и отново го наведе над порцията бъркани яйца.

— По-тихо, момиче! — с приглушен глас се обади друг мъж. Той седеше пред голям телевизор, но сега се обърна към интригуващата гледка. — Момчето не е виновно. Никой няма право да влиза в заведение за хранене така разпарчетосан.

Обектът на недоволстващия мъж седеше през три маси, близо до големите предни прозорци. Той като че ли не се интересуваше от любопитните погледи, отправени към него, и втренчено гледаше към шосе №4, което се съединяваше с локални пътища на запад от моста „Джордж Вашингтон“.

— Мирясвай и си яж яденето — сви свирепо устни жената в розовия костюм. — Ше ти ареса ли ако някой те гле’а така?

— По дяволите… ако изглеждах така, нямаше да се учудя! — Момчето потръпна, после склони глава над чинията и изпълни заповедта. — Това е един грозен бял човек.

Дори и грозният бял човек да го бе чул, с нищо не го показа. Болката в главата му пречеше да мисли за всичко друго, освен за мисията.

— Бих искала да ми кажете къде се ударихте така лошо — една посетителка дръпна стол и седна до него. — Трябваше да дойда при вас още в началото.

— Добре съм — излъга мъжът. — Изглежда по-зле, от колко е в действителност.

— Съмнявам се — каза тя. — Сигурна съм, че умираш от болка. Но от това, което чух за теб, предполагам, че ти харесва.

Жената провери дали някой не ги наблюдава, но не видя нищо обезпокоително. Едно чернокожо семейство седеше пред големия екран на телевизора; група мъже в евтини костюми бяха насядали около една маса близо до бара и си говореха, но повечето хора не криеха разбираемия си интерес.

— Къде сме? — попита мъжът.

Жената стана и пусна петдоларова банкнота в джубокса. Гласът на Бионсе заглуши малко разговора им.

— Мисля, че сме точно там, където трябва да сме — рече жената. Тя седна откъм лявата му страна, така че той да може да я вижда, без да обръща глава.

— Какво се чува?

— Това не са слухове — отвърна тя. — Има един задържан в Куба. В американската база в залива Гуантанамо. Каза ми, че знаел за Джафар ал Таяр. Каза, че е чувал да се говори за него по арабските улици. Знае и още, но иска писмено споразумение с ЦРУ, преди да съобщи повече подробности.

Жената грабна едно меню, пъхнато в поставката за сол и пипер, и се престори, че го чете.

— Замота ли го? — попита той.

— Разбира се. В доклада си не съобщавам нищо за Джафар ал Таяр.

— Какво ще стане със затворника?

— Самоубийствата и насилието между затворниците са сериозен проблем в лагер „Делта“. Няма да е заплаха още дълго.

Тя махна към сервитьорката.

— А какво стана със свидетеля в Лос Анджелис?

— Откараха го със самолет обратно във Фермата, но той не знае нищо. Пък и, разбира се, никой не му вярва. Бюрото проверява всички, с които е работил или познавал. А Агенцията дърпа всевъзможни лостове и се опитва да му пришие нещо… каквото и да е. Тези тъпанари ще се занимават седмици с него.

— Добре — рече мъжът. Нещата се развиваха по-добре, отколкото се беше надявал.

— Виж… съжалявам за това, което се случи — рече жената. — Не беше предвидено да…

Мъжът повдигна дясната си ръка.

— Разбира се — кимна жената. — Можеш ли да завършиш мисията си?

Нейният компаньон понамести усуканите и не съвсем чисти бинтове, които покриваха почти изцяло лявата половина на главата му. Под тях надничаха кичури чисто бяла коса. Под превръзките, криещи ужасни рани, гледаше едно розово, почти червено око.

— Дясното ми око е отишло — рече той. — Куршумът отнесе част от очната кост, но ще ми поставят малка пластина. След като раната заздравее малко, ще могат да ми поставя цялостна протеза.

Той спря за момент. Болката го вцепени — вълна като от електрически ток, която го разтърсваше като мъчителен оргазъм.

— Беше случайност — продължи той. — Изстрелът на Французина рикошира в нещо и попадна в главата ми. Не беше ничия грешка.

— Ние не задаваме въпроси, Кейлъб — рече жената. — Бог си знае работата. Сигурно е трябвало да се случи по някаква причина.

Албиносът поклати леко глава. Господ имаше свои пътища. Ако не беше неговата воля, всичко това нямаше да започне.

— Какво искаш да кажа на баща си? — попита Кейлъб.

— Кажи му, че не съм научила за нищо, което да застрашава проекта. Ако се появи нещо, ще бъда една от първите, които ще разберат. Графикът остава същият. Смятам, че ще можем да се справим.

Кейлъб кимна с глава.

— Свършила си добра работа — рече той. Песента на Бионсе затихна и той изчака да почне следващата мелодия, за да заглуши думите му. — Сигурен съм, че полковникът ще бъде много горд с теб.

— Да запазим гордостта за края, когато завършим започнатото — рече тя, готова да си тръгне. — Радвам се, че те видях, Кейлъб.

— Радвам се, че те видях, Сара. Или вече не искаш да те наричам така?

— Опитай с Джейн — засмя се тя, — редник Джейн. На момчетата от „Делта“ като че ли им хареса това прозвище.

Когато свърши виртуалната обиколка на „Хоумстед“ и се сбогува с виртуалния полковник Елис, Джеръми щракна копчето и махна визьора от главата си.

— Е — попита го Джон, — какво мислиш?

— Мисля, че е страхотно — рече Джеръми.

— Това, което току-що видя, е абсолютно копие на онова, с което би се сблъскал в „Хоумстед“ — каза техникът. — Поне във визуално отношение.

— Как сте го направили? Как успяхте да осигурите подобен видеоматериал? — Джеръми забеляза, че е почнал да се изпотява, макар в помещението да бе умерено топло — някъде към двайсет градуса.

— Това не е видео — заяви гордо техникът. — Всичко е симулация. Компютърно генерирани изображения, основани на материал, който сме събрали от рекламни брошури, сайтове в Интернет и хора, които са карали школата там. Някои от данните идват от спътници — двуизмерни образи, които увеличаваме и правим по-релефни с помощта на процес, наречен „фотограмометрия“.

— Много е впечатляващо, както и да го наричате — каза Джеръми. — Какво следва нататък?

Майорът, който все още не се бе представил, посочи вратата.

— Опасявам се, че ще има инструктажи и след вечеря — извини се той. — Психология, теология, микробиология и органична химия… все такива неща.

Той се насочи към вратата и Джеръми го последва. Двамата тръгнаха по стълбите, като си говореха за графиците на заниманията, новата самоличност на Джеръми и за причината, поради която трябва да отиде в „Хоумстед“. Както при езиковите курсове с „пълно потапяне“, преподавани във Военния езиков институт в Монтерей, така и при тази програма се изискваше пълно разчитане на новоизградената самоличност. От момента, в който Джеръми беше получил павета с лични документи, старата му личност беше престанала да съществува.

След кратка разходка те свърнаха към една постройка, която приличаше на елегантна лондонска къща. Изкачиха няколко каменни стъпала и влязоха срез двойната врата. Чакаше ги човек, който сякаш се беше появил направо от кастинг за филм.

— Джеръми Уокър, запознай се с Червенобрадия — каза майорът и Джеръми се опита да не изглежда шокиран от вида на мъжа пред него.

Дълга, стегната конска опашка се подаваше иззад кожена шапка с козирка, нахлупена до челото му. Дълга брада в стил „Зи Зи Топ“ падаше върху черно-бялата му тениска с надпис „Шибана власт“, която заплашваше да се пръсне върху огромния му гръден кош. Татуировки покриваха и двете му огромни, мускулести ръце. Сребърни халки висяха на едната му ноздра, на долната му устна и на лявото му ухо. Яркожълта змия, с червено-зелена ивица заплашително се навиваше от отвора на тениската му и покрай врата му.

— Приятно ми е — рече мъжът. Гласът му беше любезен, почтителен. — Ако сте готови, всичко е подредено в съседната стая.

— Готов за какво? — попита Джеръми.

— По дяволите. Не ви ли казаха? — попита Червенобрадия, после се обърна към майора, но офицерът се усмихна и излезе.

— Елате.

Огромният мъжага въведе Джеръми в съседното помещение, обзаведено като чайна зала в мотел край Кенсингтън.

— Никой не ми е казал нищо — рече Джеръми. Но после видя оборудването и разбра.

— Някой трябваше да подготви такъв чистофайник като теб.

Гигантът седна пред една махагонова маса за карти в стил „Крал Едуард“ и предложи любезно:

— Сладкишче? — Някой си бе направил труда да донесе бисквити и сухи пасти.

— Ще ме татуираш ли? — попита Джеръми, без да обръща внимание на чая и сладкишите.

— Така ми наредиха — кимна Червенобрадия. Сребърната цедчица за чай изглеждаше съвсем миниатюрна в мечешката му лапа, когато той си наля гореща вода от една димяща порцеланова кана. — Някога рисували ли са те?

Джеръми поклати отрицателно глава. Беше правил доста откачени неща за страната си, но никое от тях не му бе оставило такива неизличими следи.

— Знам какво си мислиш — рече Червенобрадия. Той наля черно мастило в едно пластмасово цилиндърче и измъкна дълга игла от стерилна метална туба. — Но не се тревожи, приятел, повечето хора няма да видят това, което ще ти направя ей сегичка. Сядай направо тук.

Джеръми направи както му беше казано.

Червенобрадия нахлузи тънки хирургични ръкавици върху чудовищните си ръце и вдигна машинката за татуиране.

— Неприятното е, че малко боли.

— Знам, имам приятели, които си правиха татуировки — рече Джеръми, опитвайки се да прикрие тревогата си с бабаитлък. — Казват, че не било толкова зле.

Червенобрадия протегна свободната си ръка напред и вдигна иглата.

— Може и така да е, но на никой от тях не му е правено такова нещо — рече художникът и посочи към част от неговата все още неопетнена човешка плът и Джеръми разбра.

„О, господи! — помисли си той. — Този тип сигурно се шегува“.

— Не се срамувай и викай, ако искаш — каза татуираният гигант, навеждайки се напред, за да започне уникалното си изпълнение. — В крайна сметка нямам нищо против реването.

Джеръми чу как иглата забръмча.

— Щото, както казах — продължи Червенобрадия, прехапвайки халката на долната си устна между пожълтелите си от никотин зъби, — това шибано нещо боли.