Смъртоносна жега

1

Наблюдателите бяха трима — двама мъже и едно момче. Не използваха бинокли, а далекогледи. Въпрос на разстояние. Заради терена трябваше да останат на километър и половина от обекта. По-наблизо нямаше прикритие. В тази гола, леко хълмиста равнина всичко бе обгорено от слънцето до сиво-кафяво — и тревата, и камъните, и песъчливата почва. Най-близкото сигурно скривалище бе това, в което се намираха — широко, сухо дере, издълбано преди милион години в епоха на съвсем друг климат, когато тук бе имало дъждове, папрати и буйни реки.

Мъжете лежаха в праха по корем и притискаха далекогледите към очите си, а ранното слънце напичаше гърбовете им. Лазейки на колене, момчето им носеше вода от хладилната чанта, оглеждаше за гърмящи змии и водеше записки в бележника си. Още преди разсъмване бяха пристигнали с прашен пикап по заобиколния път, през пущинака откъм запад. После метнаха върху колата мръсно платнище и го закрепиха с камъни. Промъкнаха се до ръба на дерето и вдигнаха далекогледите тъкмо когато ранното утринно слънце изгряваше зад червената къща на километър и половина от тях. Беше петък, петото им поредно утро, и вече нямаха теми за разговор.

— Часът? — обади се единият от мъжете. Гласът му звучеше носово заради замижалото око.

Момчето погледна часовника и отговори:

— Седем без десет.

— Започва се — каза мъжът с далекогледа.

Момчето разтвори бележника и се приготви да води същите записки, както през отминалите четири дни.

— Кухнята светна — каза мъжът.

Момчето записа. Седем без десет, кухнята светна. Кухнята беше обърната към тях, на запад, тъй че и след изгрев-слънце в нея оставаше тъмно.

— Сама ли е? — попита момчето.

— Както винаги — каза вторият мъж, присвивайки око.

Прислужницата приготвя закуска, записа момчето.

Обектът е още в леглото.

Слънцето изгряваше сантиметър по сантиметър. То се издигаше в небето и скъсяваше сенките. Високият комин над кухненската пристройка на червената къща стърчеше като стрелка на слънчев часовник. Сянката му бавно пълзеше и се скъсяваше, а слънцето напичаше все по-силно раменете на наблюдателите. В седем сутринта вече беше горещо. Към осем щеше да стане непоносимо. Към девет — убийствено. А трябваше да останат тук цял ден, чак докато се мръкне, когато можеха да се измъкнат незабелязани.

— Завесите на спалнята се вдигат — отбеляза вторият мъж. — Станала е.

Момчето записа: Седем и четири минути, завесите се вдигат.

— Сега слушайте — каза първият мъж.

Чуха как се включи помпата на кладенеца. От километър и половина звукът бе едва доловим — тихо метално прещракване, после равномерно глухо бучене.

— Къпе се — съобщи мъжът.

Момчето записа: Седем и шест минути, обектът влиза под душа.

Сега мъжете имаха малко време, за да отморят очи. Нищо нямаше да се случи, докато тя беше под душа. Как би могло? Те отпуснаха далекогледите и замижаха, прогонвайки отблясъците на медното слънце. След шест минути помпата отново прещрака и млъкна. Тишината изглеждаше по-шумна от предишния глух звук. Момчето записа: Седем и дванайсет, обектът излиза от банята. Мъжете пак вдигнаха далекогледите.

— Сега май се облича — каза първият мъж.

— Виждаш ли я гола? — изкиска се момчето.

Вторият мъж бе залегнал на пет-шест метра на юг от тях. От мястото му се виждаше по-добре задната част на къщата, където беше прозорецът на спалнята.

— Знаеш ли, че си отвратителен? — каза той.

Седем и петнайсет, вероятно се облича, записа момчето. След това: Седем и двайсет, вероятно е слязла и закусва.

— Пак ще се качи да си измие зъбите — каза то.

Мъжът отляво се размърда на лакти.

— Не ще и дума — рече той. — Каквато е чистофайница…

— Пак пусна завесите — обади се мъжът отдясно.

Това бе нещо нормално в Западен Тексас, особено ако спалнята гледа на юг както в случая. Не го ли сториш, рискуваш следващата вечер да спиш като в пещ.

— Внимание — продължи десният. — Залагам десет към едно, че сега ще излезе до обора.

Никой не прие облога, защото и през четирите изминали дни я бяха виждали да прави точно това, а наблюдателите взимат пари, за да отбелязват всяка закономерност.

— Кухненската врата се отваря.

Момчето записа: Седем и двайсет и седем, кухненската врата се отваря.

— Ето я.

Тя излезе по къса до коленете синя ленена рокличка, без ръкави, вързана на врата. Косата й, още влажна от душа, беше стегната на опашка на тила.

— Как й се вика на такава рокля? — попита момчето.

— Плажна — отговори мъжът отляво.

Седем и двайсет и осем, обектът, по синя плажна рокля, отива в обора, записа момчето.

Тя прекоси двора със ситни, несигурни крачки по старите бразди от колела в спечената пръст. След около седемдесет метра дръпна вратата на обора и изчезна навътре в сумрака.

Момчето записа: Седем и двайсет и девет, обектът в обора.

— Каква ли е температурата? — попита мъжът отляво.

— Сигурно към трийсет и осем градуса — каза момчето.

— Скоро ще има буря. Трябва да има при тая жега.

— Ето го и транспорта — обади се мъжът отдясно.

На няколко километра в южна посока над пътя се вдигаше облак прах. Някакъв автомобил бавно и равномерно идваше на север.

— Тя излиза — отбеляза мъжът отдясно.

Седем и трийсет и две, обектът излиза от обора, записа момчето.

— Прислужницата се появи — каза мъжът.

Обектът спря до кухненската врата и взе от прислужницата обяда си в синя пластмасова кутия с картинка от едната страна. За момент постоя неподвижно. Кожата й беше розова и влажна от горещината. Приведе се да оправи чорапите си, после изтича към портата, мина през нея и стигна до пътя. Училищният автобус намали скоростта, спря и вратата се отвори със звук, който долетя съвсем ясно до наблюдателите през глухото бучене на двигателя. За миг хромираните перила проблеснаха на слънцето. Облаче синкав дизелов пушек увисна почти неподвижно в застоялия нажежен въздух. Обектът остави върху стъпалото кутията с обяда, хвана лъскавите перила и се изкатери вътре. Вратата пак се затвори и наблюдателите видяха как пшениченорусата й главица подскача малко над долния край на прозорците. После шумът на двигателя се засили, предавките ръмжаха и автобусът потегли, вдигайки след себе си нов облак прах.

Седем и трийсет и шест, обектът се качва в училищния автобус, записа момчето.

Пътят на север бе прав като конец. Момчето изви глава и проследи автобуса чак докато маранята на хоризонта го превърна в искрящ жълт мираж. После затвори бележника и го пристегна с ластиче. Отсреща прислужницата се прибра в червената къща и затвори отвътре кухненската врата. На километър и половина от нея наблюдателите оставиха далекогледите и вдигнаха яките си, за да се предпазят от слънцето.

Седем и трийсет и седем, петък сутрин.

Седем и трийсет и осем.

В седем и трийсет и девет на петстотин километра североизточно от тях Джак Ричър скочи през прозореца на мотелската стая. Една минута преди това той си миеше зъбите в банята. Още минута по-рано бе отворил вратата на стаята, за да провери утринната температура. Остави я отворена, а върху вратичките на гардероба до нея имаше огледала. Тоалетното огледало в банята пък беше на шарнирна стойка, тъй че по някаква причудлива игра на оптиката Ричър видя как четирима мъже излизат от автомобил и тръгват към мотелската канцелария. Чист късмет, но на бдителните често им върви повече от нормалното.

Колата бе полицейска. Отстрани имаше емблема с надпис, а яркото слънце и двойното отражение му позволяваха да я прочете без затруднения. Най-отгоре пишеше Градска полиция, отдолу следваше някаква натруфена картинка с името на градчето — Лъбок, Тексас. И четиримата мъже носеха униформи. На широките им колани висяха пистолети, радиостанции, палки и белезници. Никога не бе виждал трима от тях, но четвъртият се оказа познат. Имаше фигура на борец тежка категория и късо подстригана русолява коса, зализана с гел над червендалестото лице. Тази сутрин обаче лицето изглеждаше по-тъмно заради лъскавата алуминиева шина, залепена грижливо върху строшения нос. На дясната му ръка също имаше шина и бинтове около счупения показалец.

Предната вечер човекът си беше напълно здрав. А Ричър нямаше ни най-малка представа, че е ченге. Приличаше на обикновен тъпак, какъвто можеш да срещнеш във всеки бар. Ричър бе отишъл в бара, защото разправяха, че музиката била добра, но се оказа, че не е така, затова той се отдръпна по-настрани от оркестъра и седна на една табуретка срещу телевизора с изключен звук, по който вървеше някакво спортно предаване. Заведението беше претъпкано и шумно. Отдясно плътно до него седеше непозната жена, отляво — едрият тип с къса подстрижка. След малко телевизията му омръзна и Ричър се завъртя да огледа залата. В този момент видя как се храни дебелакът.

Онзи беше облечен с бяла спортна риза и ядеше пилешки крилца. Крилцата бяха мазни, а човекът — немарлив. Ръсеше пилешка мазнина от брадата и пръстите си по ризата. Точно на гърдите му имаше тъмно овално петно. То растеше и се разливаше, оформяйки внушително леке. Но според добрите кръчмарски маниери не бива да забелязваш подобни неща, а непознатият усети, че Ричър го гледа.

— Кого зяпаш? — попита той.

Говореше глухо и заплашително, но Ричър не му обърна внимание.

— Кого зяпаш? — повтори онзи.

Ричър знаеше от опит, че ако въпросът се зададе веднъж, може и да не се случи нищо. Но повторят ли, работата става дебела. Проблемът е там, че приемат мълчанието за признак на страх. Признак, че побеждават. Но пък, от друга страна, не търпят и да им се отговаря.

— Мен ли зяпаш? — попита дебелакът.

— Не — отговори Ричър.

— Недей да ме зяпаш, момченце — рече онзи.

Начинът, по който произнесе момченце, накара Ричър да предположи, че човекът навярно е надзирател в дъскорезница или памучна плантация. Или в някакво друго местно предприятие, разчитащо главно на грубия физически труд. Думата ченге изобщо не се появи в главата му. Но той беше отскоро в Тексас.

— Недей да ме зяпаш — повтори дебелакът.

Ричър завъртя глава и го огледа. Не че искаше да се кара. Просто го преценяваше. Животът е пълен с безброй изненади и той знаеше, че някой ден ще се сблъска с достоен противник. С човек, който може да го разтревожи. Но още от пръв поглед разбра, че това няма да е днес. Затова само се усмихна и пак извърна глава.

Тогава онзи го смушка с пръст.

— Казах ти да не ме зяпаш.

Пръстът беше дебел и оплескан с мазнина. Върху ризата на Ричър остана петно.

— Престани — каза Ричър.

Дебелакът отново го смушка.

— Защо? — рече той. — Ще ми направиш ли нещо?

Ричър сведе очи. Сега петната бяха две. Дебелакът пак замахна с пръст. Трето мушкане, трето петно. Ричър стисна зъби. Какво толкова? Някакви си три петна върху ризата. Започна бавно да брои наум. Още преди да стигне до осем, дебелакът го смушка отново.

— Глух ли си? — попита Ричър. — Казах ти да престанеш.

— Ще ми направиш ли нещо?

— Не — каза Ричър. — Нищо няма да ти направя. Просто искам да престанеш, това е.

Онзи се усмихна.

— Май те хвана шубето, а?

— Щом казваш — отвърна Ричър. — Само си дръж ръцете по-настрани.

— Ами ако не искам? Какво ще направиш?

Ричър отново почна да брои. Осем, девет.

— Няма ли да си изплачеш болката? — попита онзи.

Десет.

— Пипни ме пак и ще разбереш — каза Ричър. — Предупредих те четири пъти.

Дебелакът се замисли за миг. И естествено, пак посегна. Ричър хвана пръста в движение и го пречупи на първата става. Просто го изви нагоре, сякаш завърташе дръжка на врата. После, понеже беше много раздразнен, приведе глава напред и я заби в лицето на досадника. Нанесе удара умело и безпогрешно, но само с половин сила. Нямаше смисъл да пребива човека заради някакви си четири мазни петна. Отстъпи крачка настрани, за да му остави място за падане, и леко се блъсна в жената отдясно.

— Извинете, госпожо — каза той.

Жената кимна разсеяно, объркана от шумотевицата, после пак се приведе над питието си, без да усети какво става. Едрият тип грохна беззвучно на пода и Ричър го преобърна с крак на една страна. Сетне подпря с обувка брадичката му и я избута назад, за да изпъне гръкляна. Възстановяваща поза, както я наричат санитарите. Предотвратява задавянето, докато човек е в безсъзнание.

След това Ричър плати питието си, върна се пеш в мотела и се сети отново за дебелака едва когато го зърна в огледалото да се разкарва в полицейска униформа. Тогава се замисли напрегнато и с цялата бързина, на която беше способен.

През първата секунда пресмяташе ъглите на отражение, като се питаше: Щом аз го виждам, може ли и той да ме види? Отговорът бе прост. Можеше, естествено. При условие, че погледне накъдето трябва, което все още не бе станало. През следваща секунда се ядосваше на собствената си глупост. Вчера трябваше да забележи признаците. Те бяха налице през цялото време. Кой друг би мушкал с пръст човек с неговата физика, ако не заема някакво привилегировано обществено положение? Обществено положение, гарантиращо въображаема неуязвимост. Трябваше да се досети от самото начало.

Е, какво да прави сега? Онзи бе полицай на свой собствен терен. А обект като Ричър трудно можеше да се сбърка. Освен всичко друго имаше четири мазни петна върху ризата и прясно охлузване на челото. Съдебните лекари сигурно можеха да напаснат формата на охлузването с костите на носа на пострадалия.

И тъй, какво да прави сега? Един разгневен и отмъстителен полицай може да създаде неприятности. Големи неприятности. Шумен арест на обществено място, може би няколко изстрела напосоки и накрая забавление в стил четирима срещу един зад решетките в местния участък, където не можеш да отговориш на удара, без да задълбочиш още повече правните си проблеми. После ред неудобни въпроси, защото Ричър рядко носеше документи или каквото и да било друго, освен четка за зъби и около две хиляди долара в джоба на панталона си. Това стигаше, за да го обявят за съмнителна личност. Не му мърдаше обвинение в посегателство срещу полицейски служител. В Тексас това сигурно се смяташе за сериозна работа. Изникнали като по чудо свидетели щяха да се кълнат, че е нападнал човека предумишлено и без никакъв повод. Като нищо можеха да му лепнат ефективна присъда. И да го вкарат за срок от седем до десет години в някое крайно неприятно изправително заведение. Което определено не заемаше първо място в списъка на желанията му.

Следователно доблестта трябваше да отстъпи място на благоразумието. Той пъхна в джоба си четката за зъби, прекоси стаята и отвори прозореца. Откачи мрежата и я пусна на земята. Скочи навън, затвори прозореца, върна мрежата на място и тръгна през празния паркинг към най-близката улица. Зави надясно и продължи да върви, докато една ниска сграда закри мотела. Огледа се за автобуси. Нямаше. Потърси таксита. Нито едно на хоризонта. Тогава протегна ръка настрани и вдигна палец. По негови сметки трябваше да си намери транспорт за десетина минути, преди ченгетата да приключат с мотела и да плъзнат по улиците. Десет минути, в краен случай петнайсет.

А това означаваше, че няма да успее. Просто нямаше как да стане. В седем и трийсет и девет сутринта температурата вече пълзеше към четирийсет градуса. В подобна жега нито един шофьор на света не би отворил колата дори колкото да го пусне вътре, камо ли за някакви преговори относно крайната цел. Значи своевременното откриване на превозно средство щеше да се окаже невъзможно. Абсолютно невъзможно. Беше толкова сигурен, че почна да обмисля алтернативни планове. Но се оказа, че греши. Целият ден щеше да бъде една безкрайна поредица от изненади.

Убийците бяха трима, двама мъже и една жена. Като истински професионалисти те не работеха в своя щат. Базата им беше в Лос Анджелис, а връзките си осъществяваха чрез посредник в Далас и още един в Лас Вегас. Бяха в занаята от десет години и много ги биваше да вършат онова, с което се занимаваха — тоест да отстраняват проблеми навсякъде из югозападните щати и да оцеляват, за да си приберат хонорара, а после отново да вършат същото всеки път, щом някой ги помоли. Десет години без следа от проблем. Добър екип. Усърден, изобретателен, педантичен. Един от най-добрите в странния малък свят на наемните убийци. И напълно приспособен към професията. Тримата бяха сиви, невзрачни, скучни, анонимни. Погледнати заедно, приличаха на служители от клон на компания за фотокопирни машини, свикани на конференция на търговските представители.

Не че някой друг освен жертвите можеше да ги види заедно. Пътуваха поотделно. Единият винаги пристигаше с кола, а другите двама със самолет, задължително по различни маршрути. Шофьорът беше единият от мъжете, защото целяха да бъдат незабележими, а жена на дълъг път с автомобил привлича вниманието малко повече, отколкото мъж. Колата винаги беше под наем, взета от летището в Лос Анджелис, от което се наемат най-много превозни средства в света. Задължително избираха обикновен седан с белезникав цвят, който да не бие на очи. Винаги представяха истинска шофьорска книжка и истинска кредитна карта, издадена в далечен щат на името на несъществуващ човек. Шофьорът изчакваше навън на тротоара и се отправяше към гишето с тълпата от поредния натоварен полет, когато щеше да бъде просто едно непознато лице сред стотици други. Беше дребен, мургав и незабележим, носеше ръчен багаж и имаше изнурен вид както всички останали.

Той попълни документите на гишето, взе летищния автобус до паркинга и откри колата, която бе наел. Метна чантите в багажника, изчака проверката на изхода и потегли под ослепителното слънце. Четирийсет минути обикаля безцелно по магистралите из предградията, за да се увери, че не го следят. После отби към Западен Холивуд и накрая паркира до малък гараж на една тясна уличка зад бутик за дамско бельо. Без да спира двигателя, той отключи гаража, отвори багажника и замени ръчните чанти с два големи куфара от дебела черна пластмаса. Единият беше много тежък. Именно заради тежкия куфар му се налагаше да пътува с кола. Вътре имаше разни неща, които не биваше да минават през скенерите по летищата.

Той заключи гаража, подкара на изток по булевард Санта Моника и зави на юг по шосе 101, а после пак на изток по магистрала 10. Размърда се на седалката, търсейки най-удобната поза за предстоящото двудневно пътуване чак до Тексас. Не беше пушач, но палеше цигара от цигара, държеше ги между пръстите си и ръсеше пепел по килимчето, таблото и волана. Изчакваше фасовете да догорят и ги смачкваше в пепелника. Така компанията щеше да бъде принудена да направи основно почистване с прахосмукачка, да напръска купето с освежител за въздуха и да избърше седалките със силен препарат. Това премахваше всички следи от присъствието му, включително и отпечатъците.

Вторият мъж също пътуваше по маршрута си. Беше малко по-едър и по-рус, но иначе в него нямаше нищо забележително. Към края на работния ден той се смеси с навалицата на летище Лос Анджелис и хвана полета до Атланта. Когато пристигна там, измъкна един от петте резервни портфейла, които носеше в ръчния си багаж, и вече като съвсем различен човек закупи билет за Далас — Форт Уърт.

Жената потегли един ден по-късно. Имаше тази привилегия като шеф на екипа. Беше на средна възраст, среден ръст, руса. В нея нямаше абсолютно нищо особено, освен факта че си изкарваше хляба с убийства. Тя остави колата си на дългосрочния паркинг край летище Лос Анджелис, без да поеме ни най-малък риск, тъй като автомобилът бе регистриран на името на бебе, умряло преди трийсет години от заушка в Пасадина. След това хвана автобуса до терминала, където си купи билет с фалшива кредитна карта, а на проверката мина с истинска шофьорска книжка, издадена в Ню Йорк. Качи се на самолета горе-долу по същото време, когато шофьорът пътуваше вече втори ден по магистралите.

След второто зареждане с гориво през първия ден той бе отбил към възвишенията на Ню Мексико. Там откри уединена прашна площадка, където приклекна сред хладния разреден въздух и смени калифорнийските номера на колата с аризонски, които извади от по-тежкия куфар. След това бавно се върна на магистралата, продължи по нея още около час и накрая отби пред един мотел. Плати в брой, представи се за жител на Тусон и остави дежурния да запише в бланката аризонския номер на колата му.

Включи на пълна мощ климатика в стаята, спа шест часа и призори отново потегли. Към края на втория ден се добра до Далас — Форт Уърт и остави колата на дългосрочния паркинг пред аерогарата. Взе куфарите и хвана летищния автобус до терминалите. Слезе с ескалатора до салона за посрещачи и се нареди на опашката пред бюрото на „Херц“. Избра тази фирма, защото „Херц“ дава под наем фордове, а на него му трябваше именно форд, модел „Краун Виктория“.

За формалностите използва документи от Илинойс. Отиде с автобуса до паркинга на „Херц“ и намери колата си. Беше точно от търсения модел, в стоманеносин металик — нито прекалено светла, нито прекалено тъмна. Хареса му. Той натовари куфарите в багажника и подкара към един мотел до новото спортно игрище край пътя от Форт Уърт за Далас. На другия ден се събуди рано и в убийствената утринна жега посрещна двамата си партньори пред мотела точно по същото време, когато на шестстотин и петдесет километра от тях Джак Ричър вдигна палец край шосето в Лъбок.

Втората изненада след появата на полицая бе фактът, че хвана кола само за три минути. Дори не успя да се изпоти. Ризата му все още бе суха. Трета изненада — зад волана седеше жена. А четвъртата и най-голяма изненада бе насоката, в която потече разговорът след малко.

Ричър вече отдавна не помнеше в колко държави е пътувал на автостоп през последните двайсет и пет години, но едно знаеше твърдо — никога не му се бе случвало да хване кола само три минути след като е застанал край пътя. Напоследък автостопът загиваше. Такова бе мнението му, основано на богат опит. Професионалните шофьори избягваха автостопа заради застрахователните проблеми, а обикновените граждани почваха да се плашат от него. Знае ли някой що за психар е вдигнал палеца? А в случая с Ричър нещата стояха по-зле от обичайното, особено в този момент. Той не беше някакъв спретнат и безобиден дребосък, а истински великан с фигура на тежкоатлет — ръст сто деветдесет и три сантиметра, тегло почти сто и петнайсет килограма. Погледнат отблизо, обикновено се оказваше прашен, небръснат и ужасяващо чорлав. Хората се бояха от него. Гледаха да стоят настрани. А сега имаше и прясна синина на челото. Именно затова трите минути го изненадаха.

По същата причина го изненада и жената зад волана. Обикновено съществува строга йерархия, основана на подсъзнателната преценка за риска. Точка първа от списъка: младо момиче най-лесно си осигурява пътуване с по-възрастен мъж, защото случаят изглежда съвсем безопасен. Макар че напоследък и там възникват затруднения. Твърде често момичето се оказва изпечена изнудвачка, целяща единствено да изкопчи от шофьора стотина долара под заплаха, че ще го обвини в изнасилване. Така или иначе, най-ниско в класацията стои едър, раздърпан тип, изправен срещу крехка и елегантна жена в скъп автомобил. И все пак се случи точно това. Само за три минути.

Замаян от жегата, той размахваше палец и крачеше забързано в югозападна посока, без да различава почти нищо в безформените утринни сенки, когато прозвуча изскърцването на широки гуми по топъл асфалт и тя спря до него. Колата беше голяма и бяла, слънчевите отблясъци по капака го заслепиха. Той завъртя глава напосоки и стъклото на десния преден прозорец се спусна надолу с тихо бръмчене. Петък сутрин, седем и четирийсет и две.

— Накъде? — подвикна жената, сякаш караше такси, а не частен автомобил.

— Няма значение — отвърна той.

Веднага съжали за отговора си. Глупаво бе да го каже, тъй като липсата на определена цел обикновено влошава нещата още повече. Хората решават, че си някакъв скитник, и стават подозрителни, защото веднага им хрумва въпросът как да се отърват от теб. Страх ги е, че няма да слезеш, преди да са стигнали до дома си. Но този път жената кимна спокойно.

— Добре — каза тя. — Аз съм към Пейкъс и мъничко по-нататък.

За миг Ричър застина от изненада. Тя бе протегнала шия и го гледаше от долу на горе през прозорчето.

— Чудесно — каза той.

Прекрачи върху асфалта, отвори вратата и се вмъкна в купето. Вътре цареше полярен студ. Климатикът ревеше на максимална мощност и кожената седалка бе леденостудена. Докато Ричър захлопваше вратата, жената натисна бутона до себе си и стъклото се вдигна.

— Благодаря — каза той. — Нямате представа колко съм ви признателен.

Тя не отвърна. Само махна неопределено с ръка, докато извиваше шия да се озърне през рамо за идващи коли. Хората имат най-различни причини да вземат човек на стоп. Може би на младини са бродили по шосетата и сега, когато водят улегнал, заможен живот, искат да върнат старите дългове. Един вид кръговрат. Може би са състрадателни по природа. А може би просто се чувстват самотни и искат да поговорят.

Но тази жена или не беше от приказливите, или не бързаше да започне разговора. Само изчака два камиона да прелетят по шосето и безмълвно подкара след тях. Ричър огледа вътрешността на купето. Колата беше кадилак с две врати, но дълга като яхта и много луксозна. Вероятно на около две години, но безупречно чиста. Кожените седалки имаха цвят на избелели от слънцето кости, а тъмните стъкла напомняха оттенъка на празна бутилка от френско вино. На задната седалка лежеше малко куфарче и до него бележник. Бележникът изглеждаше съвсем обикновен, с черни корици, може би найлонови. Куфарчето бе изработено от потъмняла телешка кожа — подобни предмети имат вид на антики още когато ги купуваш. Беше отворено и се виждаше, че е претъпкано с документи, каквито обикновено се срещат в адвокатските кантори.

— Дръпнете си седалката назад, ако искате — каза тя. — Ще ви е по-удобно.

— Благодаря — повтори той.

На вратата до него имаше тапицирани лостчета. След два-три опита невидимите механизми безшумно го изместиха назад. Той отпусна облегалката и сниши глава, за да не се вижда отвън колко е едър. Моторът мъркаше съвсем тихо. Почувства се като на зъболекарски стол.

— Точно така — каза жената. — Сега ще ви е по-удобно.

Нейната седалка бе изтеглена плътно до волана, защото тя беше дребна. Ричър леко се извъртя, за да я огледа с крайчеца на окото си. Ниска, слабичка, мургава, с изящни кости. С една дума миньонче. Тегло към четирийсет и пет килограма, възраст около трийсет години. Дълга, черна, чуплива коса, тъмни очи, ситни бели зъби, разкрити от леко смутена усмивка. Мексиканка, предположи Ричър, но не от онези мексиканци, които плуват нощем през Рио Гранде да търсят по-добър живот в Щатите. Прадедите на тази жена бяха живели в охолство векове наред. Личеше си от пръв поглед. Беше й в гените. Приличаше на древна ацтекска принцеса. Беше облечена в простичка памучна рокля на бледи шарки. Съвсем семпла, но изглеждаше скъпа. Беше без ръкави и стигаше до над коленете. Ръцете и краката й бяха тъмни и гладки, като полирани.

— Е, накъде пътувате? — попита тя. Помълча, после се усмихна по-широко. — Не, за това вече ви питах. Май не бяхте съвсем наясно къде искате да отидете.

Акцентът й беше чисто американски, по-скоро западен, отколкото южняшки. Държеше волана с две ръце и Ричър забеляза на пръстите й тънка венчална халка и платинен пръстен с голям диамант.

— Накъдето и да е — каза той. — Попадна ли някъде, значи натам съм тръгнал.

Тя помълча и пак се усмихна.

— Бягате ли от нещо? Да не съм налетяла на опасен беглец?

Усмивката й подсказваше, че задава този въпрос на шега, но Ричър неволно си помисли, че в него има немалка доза истина. При дадените обстоятелства можеше да се окаже съвсем уместен. Тя поемаше риск. Един от онези рискове, които постепенно унищожаваха автостопа като начин на придвижване.

— Тръгнал съм на експедиция — каза той.

— На експедиция из Тексас? Мислех, че вече са го открили.

— Като турист — поясни Ричър.

— Но вие изобщо не приличате на турист. Туристите по нашия край носят леки летни костюми и пътуват с автобуси.

При тия думи тя пак се усмихна. Отиваше й да се усмихва. Изглеждаше спокойна, самоуверена и изтънчена. Елегантна мексиканка, облечена в скъпа рокля и явно свикнала да води любезен разговор. Мексиканка с кадилак. Изведнъж Ричър сякаш се видя отстрани — мълчаливец с чорлава коса, набола брада, мърлява риза и омачкани бежови панталони. И с охлузено чело.

— Някъде наоколо ли живеете? — попита той, защото жената бе споменала туристите по нашия край и му се струваше, че трябва да каже нещо.

— Живея южно от Пейкъс — отвърна тя. — Дотам има към петстотин километра. Нали ви казах преди малко.

— Никога не съм ходил натам — каза той.

Жената млъкна и спря на светофара пред едно разклонение. След малко отново потегли и зави надясно. Ричър забеляза как се движи бедрото й, докато натиска газта. Беше прехапала долната си устна. Очите й бяха присвити. Тревожеше се за нещо, но умело прикриваше напрежението си.

— Как мина експедицията ви в Лъбок? — попита тя.

— Видях статуята на Бъди Холи.

Забеляза я как се озърна към радиото, сякаш си мислеше: Дали пък да не го пусна, щом този тип си пада по музиката?

— Харесва ли ви Бъди Холи?

— Не особено — каза Ричър. — Прекалено е кротък за моя вкус.

Тя кимна, без да извръща глава.

— И аз така мисля. Предпочитам Ричи Валънс. И той е от Лъбок.

Ричър кимна.

— Видях плочата му на Алеята на славата.

— Колко време бяхте в Лъбок?

— Един ден.

— И сега продължавате по-нататък.

— Такава ми е идеята.

— Независимо накъде — каза тя.

— Такава ми е идеята — повтори Ричър.

Излязоха от града. Край пътя имаше стълб с малка метална табелка. Ричър се усмихна. На герба върху колата на ченгетата пишеше „Градска полиция“. Той изви глава и се загледа към отдалечаващата се заплаха.

Двамата мъже седяха отпред във форда. Високият блондин бе поел управлението, за да може дребният тъмнокос мъж да си почине. Жената седеше отзад. Напуснаха паркинга на мотела, излязоха на магистрала 1–20 и се отдалечиха на запад от Далас, към Форт Уърт. Мълчаха. Мисълта за необятната пустош на Тексас ги потискаше. Преди мисията жената бе прочела един пътеводител, в който пишеше, че щатът заема седем процента от територията на САЩ и е по-голям от повечето европейски държави. Това не я впечатляваше. Всички знаят, че тексасците никога не пропускат да се похвалят колко голямо е всичко в техния щат. Но освен това пътеводителят изтъкваше, че от край до край Тексас е по-широк, отколкото разстоянието от Ню Йорк до Чикаго. Това вече наистина й се стори внушително. И между другото означаваше, че ги чака дълъг път, за да се доберат от едно затънтено градче до друго.

Но в колата беше тихо, прохладно и удобно, тук човек можеше да си почине не по-зле, отколкото в която и да било мотелска стая. В края на краищата имаха още много време за губене.

Жената намали скоростта и направи плавен завой към Ню Мексико. След около километър и половина отби право на юг, към старото Мексико. Отпред по роклята й имаше гънки, сякаш я носеше втори ден. Леденият въздух от климатика разнасяше из купето финия аромат на парфюма й.

Ричър наруши мълчанието.

— Е, има ли нещо за гледане в Пейкън?

— Пейкъс — поправи го тя.

— Да де, Пейкъс.

Тя сви рамене.

— На мен ми харесва. Жителите са предимно мексиканци, тъй че там се чувствам на място.

Дясната й ръка се стегна около волана. Ричър забеляза как сухожилията потрепват под кожата.

— Харесвате ли мексиканците? — попита жената.

Той сви рамене.

— Хора като хора. Нямам нищо против тях.

— Май не обичате хората?

— Зависи.

— А пъпеши обичате ли?

— Горе-долу.

— В цял Тексас няма по-сладки пъпеши от тамошните — каза тя. — Следователно няма и в целия свят, както смятат местните жители. Освен това през юли има родео, но за тази година го изпуснахте. А на север от Пейкъс е окръг Лъвинг. Чували ли сте го?

Той поклати глава.

— Никога не съм бил там.

— Най-слабо населеното място в Съединените щати — поясни жената. — Е, може би ако не броим някои кътчета на Аляска. Но и най-богатото по доходи на глава от населението. Жителите са всичко на всичко сто и десет човека, но има четиристотин и двайсет петролни кладенци.

Ричър кимна.

— Значи ще сляза в Пейкъс. Струва ми се забавно местенце.

— Някога там е бил истинският Див запад — каза жената. — Много отдавна, разбира се. Тихоокеанската железница построила гара в Пейкъс. Естествено, било пълно с кръчми и тъй нататък. Градчето имало лоша слава. Името му станало нарицателно. Превърнало се в глагол. Да пейкосираш някого означавало да го застреляш и да изхвърлиш трупа в река Пейкъс.

— Още ли го правят?

Тя пак се усмихна. Но по-различно. Част от елегантната изисканост бе отстъпила място на женско лукавство. Това облекчаваше напрежението. Правеше я по-привлекателна.

— Не, в днешно време почти не се случва.

— Семейството ви от Пейкъс ли е?

— Не, от Калифорния — каза тя. — Дойдох в Пейкъс след като се омъжих.

Продължавай да разговаряш, каза си Ричър. Тя ти спаси задника.

— Отдавна ли се омъжихте? — попита той.

— Скоро ще станат седем години. — Тя помълча и пак се усмихна. — За калифорнийско момиче това е рекорд.

Пътят се стелеше право напред из пустинната равнина. Тя увеличи скоростта. Предното стъкло оцветяваше изцъкленото небе в бледозелено. Термометрите на таблото показваха, че навън е четирийсет и три градуса, а вътре шестнайсет.

— Адвокатка ли сте? — попита Ричър.

За момент жената се озадачи, после разбра и изви глава към огледалото, за да погледне куфарчето.

— Не — каза тя. — Имам работа при адвокат.

Разговорът отново секна. Тя изглеждаше нервна, а това го смущаваше.

— И с какво още се занимавате? — попита той. Жената се поколеба.

— Старая се да бъда съпруга и майка. Освен това дъщеря и сестра. Грижа се и за няколко коня. Това е всичко. А вие?

— Нищо особено — каза Ричър.

— Все трябва да се занимавате с нещо — настоя тя.

— Е, навремето бях почти като вас. Син, брат и приятел.

— В минало време?

— Родителите ми починаха, брат ми също, приятелката ме заряза.

Калпава реплика, помисли си Ричър. Жената мълчеше.

— И нямам коне — добави той.

— Съчувствам ви — каза жената.

— Че нямам коне ли?

— Не, че сте сам-самичък на този свят.

— Минала работа — каза той. — Не е чак толкова зле, колкото изглежда.

— Не сте ли самотен?

Той сви рамене.

— Обичам самотата.

Тя помълча.

— Защо си тръгна приятелката ви?

— Отиде да работи в Европа.

— Не можехте ли да заминете с нея?

— Всъщност не й се искаше да замина.

— Разбирам — кимна тя. — А вие искахте ли?

Ричър не отговори веднага.

— Май не особено — каза накрая той. — Щеше да е прекалено улегнал живот.

— А вие не обичате улегналия живот, така ли?

Ричър поклати глава.

— Не ме свърта две нощи в един и същ мотел.

— Затова бягате от Лъбок — каза жената.

— А утре ще избягам от Пейкъс — добави той.

— Накъде?

Той се усмихна.

— Нямам представа. Точно това ми харесва.

Настана тишина. Не се чуваше дори шумът на двигателя.

— Значи наистина бягате от нещо — каза накрая жената. — Може би сте имали прекалено улегнал живот и искате да избягате от това чувство.

Той отново поклати глава.

— Не, всъщност е точно обратното. Откакто се помня, бях в армията, където животът изобщо не е улегнал, и чувството почна да ми харесва.

— Разбирам — каза тя. — Може би сте привикнали с хаоса.

— Сигурно.

Тя помълча.

— Какво е да бъдеш в армията откакто се помниш?

— Баща ми също беше военен. Тъй че израснах из военните бази по цял свят, а после надянах пагона.

— Но сега сте навън.

Той кимна.

— Да, свикнал на военен живот, без да има къде да отида.

Забеляза, че жената обмисля отговора. Усети как напрежението й се завръща. Може би неволно, без да го осъзнава, тя настъпи по-силно газта. Ричър имаше чувството, че нараства не само скоростта, но и нейният интерес към него.

Форд изработва модела „Краун Виктория“ в Сейнт Томас, Канада. Всяка година оттам излизат десетки хиляди автомобили и почти всички без изключение се продават на полицейски участъци, таксиметрови компании или агенции за даване на коли под наем. Само нищожно количество се купува от частни лица. Вече няма пазар за някогашните магистрални чудовища, а ако някой чудак все пак търси нещо подобно, „Форд“ предлага модела „Мъркюри Гранд Маркис“ — същата кола на почти същата цена, само че с по-хубава външност. Това подбива пазара, тъй че по-лесно можеш да видиш червен ролс-ройс, отколкото частна „Краун Виктория“. Затова при вида на този модел подсъзнанието автоматично си прави съответните изводи: ако не е жълто такси или черно-бял патрулен автомобил, значи си срещнал цивилна полицейска кола. А може и да е на някаква друга държавна агенция, да речем на ФБР, на тайните служби, или просто любезно е предоставена на старшия съдебен лекар или шефа на пожарната команда.

Това впечатление е подсъзнателно и има начини то да бъде подсилено.

На половината път към Абилин високият рус мъж отби от магистралата и подкара из пустите полета покрай гъсти горички, докато откри една прашна отбивка, навярно на десетина километра от най-близкото човешко същество. Там спря, изключи двигателя и отвори багажника. Дребният тъмнокос мъж измъкна тежкия куфар и го остави на земята. Жената вдигна капака и подаде на русия две табелки с автомобилни номера от Вирджиния. Той извади отвертка, свали тексаските номера и на тяхно място прикрепи новите. Тъмнокосият свали пластмасовите тасове от четирите колела, тъй че да се виждат евтините стоманени джанти. Сложи тасовете един в друг като чинии и ги метна в багажника. Жената извади от куфара четири антени — две за радиостанция и две за клетъчен телефон. Бяха ги купили евтино от един магазин за радиочасти в Лос Анджелис. Тя залепи телефонните антени на задното стъкло. Изчака да затворят багажника и сложи другите две върху него. Щяха да се крепят сами, имаха магнитни основи. Не бяха свързани с нищо. Служеха само за маскировка.

После дребният тъмнокос мъж зае мястото си зад волана, направи завой сред облак прах и бавно подкара обратно към магистралата. Форд, модел „Краун Виктория“, без тасове на колелата, цял куп антени, номера от Вирджиния. Всеки би разбрал, че е кола на ФБР с трима агенти, вероятно потеглили на спешна мисия.

— С какво се занимавахте в армията? — попита жената подчертано небрежно.

— Бях ченге — каза Ричър.

— И в армията ли има ченгета?

— Естествено — каза той. — Военна полиция. Нещо като детективи в армията.

— Не знаех — каза жената.

Помълча. Мислеше напрегнато. Изглеждаше развълнувана.

— Ще се засегнете ли, ако ви задам няколко въпроса? — попита накрая тя.

Ричър сви рамене.

— Нали ме качихте.

Тя кимна.

— Не искам да ви обидя.

— Трудно бих се обидил при дадените обстоятелства. Навън е четирийсет и три градуса, вътре само шестнайсет.

— Скоро ще има буря. Трябва да има при тая жега.

Ричър погледна напред към небето. Макар и оцветено в зеленикаво от стъклото, то бе ослепително ярко.

— Не виждам никакви признаци — каза той.

За миг жената се усмихна отново.

— Може ли да попитам къде живеете?

— Никъде — каза той. — Обикалям.

— Нямате ли си жилище?

Той поклати глава.

— Каквото виждате, това имам.

— Май предпочитате да не носите много багаж.

— Доколкото е възможно.

Тя помълча. Отминаха още два километра.

— Безработен ли сте?

Ричър кимна.

— В общи линии, да.

— Добро ченге ли бяхте? В армията, искам да кажа.

— Не бях от най-лошите. Направиха ме майор, дадоха ми два-три медала.

Жената се поколеба.

— Тогава защо напуснахте?

Разговорът започваше да прилича на разпит. Като за отпускане на банков заем или при назначение.

— Съкратиха ме — обясни Ричър. — След края на Студената война искаха по-малка армия с по-малко хора в нея, тъй че не им трябваха толкова много ченгета вътре.

Тя кимна.

— Също като в градовете. Ако населението намалее, намаляват и полицейските служби. Свързано е с бюджета. С данъците или нещо подобно.

Ричър премълча.

— Аз живея в съвсем малко градче — продължи жената. — Нарича се Ехо. На юг от Пейкъс, както ви казах. Усамотено местенце. Не че наистина има ехо. Името идва от древногръцката митология. Така се наричала една девойка, която обикнала Нарцис. Но той бил влюбен единствено в себе си, тъй че тя залиняла, докато останал само гласът й. Градът е кръстен на нея. Няма много жители. Но е окръжен град. Наоколо се простира пустош, почти като в окръг Лъвинг. Дори градска полиция няма, само един окръжен шериф, и толкоз.

Имаше нещо странно в гласа й.

— Това проблем ли е? — попита Ричър.

— По тия места живеят само бели — каза тя. — Не е като в Пейкъс.

— И какво?

— Човек неволно почва да си мисли, че може и да възникне проблем, ако се стигне дотам.

— А стигало ли се е?

Тя се усмихна смутено.

— Личи си, че сте ченге. Прекалено много разпитвате. А пък уж аз щях да задавам въпросите…

Тя помълча една-две минути. Караше, отпуснала мургавите си ръце върху волана. Колата се движеше бързо, но плавно. Ричър отново напипа лостчетата и отпусна седалката още малко. Наблюдаваше жената с крайчеца на окото си. Беше хубава, но се боеше от нещо. След десетина години щеше да има дълбоки бръчки между очите.

— Как се живее в армията? — попита тя.

— Другояче — каза той. — Не е като навън.

— По какво се различава?

— Други правила, други ситуации. Съвсем отделен свят. С безброй правила, но някак без закони. В известен смисъл груб и жесток.

— Като Дивия запад — каза жената.

— Вероятно — отвърна той. — Един милион души, обучени да вършат на всяка цена онова, което трябва. Правилата идват на второ място.

— Като Дивия запад — повтори тя. — Мисля, че ви е харесвало.

Той кимна.

— Донякъде.

Тя се поколеба.

— Може ли да ви задам един личен въпрос?

— Давайте.

— Как ви е името?

— Ричър.

— Това малкото име ли е, или фамилията?

— Хората просто ми викат Ричър — каза той.

Тя пак се поколеба.

— Може ли още един личен въпрос?

Ричър кимна.

— Убивал ли си хора, Ричър? В армията.

Той кимна отново.

— Случвало се е.

— По принцип това е основната цел на армията, нали? — попита тя.

— Май че да — каза Ричър. — По принцип.

Жената отново замълча. Сякаш се бореше с трудно решение.

— В Пейкъс има музей — каза тя. — Истински музей на Дивия запад. Половината е в една стара кръчма, другата половина — в съседния стар хотел. А отзад е гробът на Клей Алисън. Чувал ли си за Клей Алисън?

Ричър поклати глава.

— Наричали го Джентълмена стрелец — обясни тя. — Доживял до пенсия, но после го прегазила каруца, натоварена с жито, и издъхнал от раните си. Погребали го на същото място. Има чудесна паметна плоча с надпис: Робърт Клей Алисън, 1840–1887. Виждала съм я. Отдолу е изписано още нещо: Той убиваше само онези, които заслужаваха смърт. Как ти се струва?

— Струва ми се, че е чудесен надпис — каза Ричър.

— Има и един стар вестник — добави жената. — В стъклена витрина. Мисля, че беше от Канзас Сити, с некролог за Клей Алисън. Там пише: Не ще и дума, че много от суровите му дела бяха извършени в името на доброто, както го разбираше той.

Кадилакът летеше на юг.

— Чудесен некролог — каза Ричър след дълго мълчание.

— Така ли мислиш?

Той кимна.

— По-добър от това, здраве му кажи.

— Би ли си пожелал такъв некролог?

— Е, засега бих изчакал — каза Ричър.

Тя се усмихна малко виновно.

— Да, засега не ти трябва. Но смяташ ли, че би желал някой ден да ти напишат такъв некролог? Нали разбираш, след време.

— Чел съм и доста по-лоши неща — каза Ричър.

Жената премълча.

— Ще ми кажеш ли най-сетне накъде си се насочила? — попита той.

— За пътя ли говориш? — сепна се тя.

— Не, за разговора.

Тя продължи още малко, после вдигна крак от педала и отби встрани. Колелата вдигнаха облак прах. Теренът край пътя слизаше към празен напоителен канал и колата се наклони на една страна. С изящно движение на китката жената изключи предавката, но остави двигателя да работи. От климатика продължаваше да лъха леден въздух.

— Казвам се Кармен Гриър — рече тя. — Нуждая се от твоята помощ.