Смъртоносна жега

11

На паркинга зад сградата имаше само един фолксваген, оставен на припек точно по средата. Яркожълт, с нюйоркски номера, произведен преди около година и половина. В жабката бе натъпкан цял куп пътни карти. Под тях лежеше пистолет.

Пистолетът беше никелиран „Хеклер и Кох Р7М10“ с десетсантиметрова цев. Пълнителят побираше десет патрона .40 калибър. По времето, когато Ричър още беше военен, армията си бе харесала същия модел, само че в деветмилиметров вариант. Министерството обаче отказа, защото цената надхвърляше около шестнайсет пъти осемдесетте долара, които Кармен Гриър бе платила за своята детска играчка. Чудесно, великолепно оръжие. По-добро трудно може да се намери. Навярно беше подарък от семейството, живеещо на Парк Авеню. Както и колата. Ричър си го представяше без затруднение. Фолксвагенът бе лесен избор. Идеален подарък за дипломирането. Но пистолетът издаваше известна тревога. Просто виждаше как родителите си седят в своя нюйоркски апартамент и хапят устни. Значи ще работи там? Сред бедняците? Сигурно ще й трябва нещо за самоотбрана. След това старателно проучват въпроса, отиват и купуват най-добрия пистолет, както биха избрали ролекс, ако й трябваше часовник.

По навик разглоби пистолета, провери как действа и пак го сглоби. Беше нов, но личеше, че е използван и чистен четири-пет пъти. Това говореше за дълги часове старателни упражнения на стрелбището. Може би в някое манхатънско мазе, където допускат само подбрани хора. Ричър се усмихна. После отново прибра оръжието под картите. Дръпна седалката максимално назад, включи двигателя и пусна климатика. Прехвърли картите от жабката върху свободната седалка до себе си. Извади сгънатото листче от джоба на ризата си и се опита да определи къде живее фермерът. Оказа се, че е някъде североизточно от града, може би на около час път, ако натиснеше здраво педала.

Съединителят на фолксвагена заяждаше и Ричър на два пъти задави двигателя, докато привикна. Чувстваше се тромав и смешен. Седалката беше неудобна, а на таблото висеше някаква ваза, пълна с малки розови цветчета, които постепенно се съживяваха от прохладния въздух. Из купето се носеше ухание на дискретен парфюм. Ричър се бе учил да шофира преди около двайсет и пет години. Тайно, защото беше непълнолетен. Първите му опити бяха с камион на морската пехота, чиято седалка е на два метра над земята, и днес се чувстваше безкрайно далеч от онова преживяване.

Картата посочваше седем начина да се излезе от Пейкъс. Той бе дошъл от юг, но не помнеше да е видял там каквото му трябва. Значи оставаха още шест възможности. Инстинктът го насочи на запад. Основната част от града изглеждаше изтеглена на изток от кръстовището, следователно нямаше никакъв смисъл да ходи натам. Ричър загърби адвокатската уличка, потегли в посока Ел Пасо, после отклони малко надясно и отпред се ширна точно това, което търсеше. Всеки по-голям град има район с магазини за стари коли около някоя от входните магистрали. Пейкъс не беше изключение.

Ричър огледа автокъщите една по една, после зави и потегли обратно, търсейки най-подходящата. Възможностите бяха две. И на двете места висяха грамадни надписи: Сервиз за чуждестранни коли. И двете предлагаха: Осигуряваме безплатна замяна. Той избра гаража, който беше по-далеч от града. На широкия паркинг отпред се мъдреха десетина раздрънкани коли, украсени с флагчета и табели с изкусително ниски цени. За канцелария служеше стар фургон. Отзад имаше дълга, ниска барака с хидравлични повдигачи и под от утъпкана пръст, покрита с мазни петна. Виждаха се четирима техници. Единият лежеше под английска спортна кола. Другите трима се мотаеха без работа. Нормално начало за горещо понеделнишко утро.

Ричър вкара фолксвагена право в бараката. Тримата свободни техници бавно закрачиха към него. Единият приличаше на началник. Ричър го помоли да разхлаби малко съединителя. Онзи прие поръчката с радост. Каза, че ще струва четирийсет долара. Ричър се съгласи и помоли да му услужат с кола. Техникът го отведе зад бараката и посочи един стар крайслер лебарон с гюрук. Все още личеше, че някога е бил бял, но сега бе пожълтял от годините. Ричър уви пистолета на Алис в пътните карти и го взе със себе си. Сложи цялата купчина върху дясната седалка на крайслера. После помоли техника за въже.

— Какво ще теглите? — попита човекът.

— Нищо — каза Ричър. — Просто искам да си имам въже, това е.

— Значи искате въже, но няма да теглите нищо?

— Съвършено вярно — потвърди Ричър.

Техникът сви рамене и се отдалечи. След малко донесе намотано въже. Ричър го пъхна пред дясната седалка. После подкара крайслера към града, прекоси центъра и продължи на североизток. Сега се чувстваше далеч по-добре. Само глупак би тръгнал да събира дългове из дивия Тексас с лимоненожълта кола, която има нюйоркски номера и ваза на таблото.

На една безлюдна отбивка спря, за да развинти с монета номерата на крайслера. Пусна ги пред дясната седалка, до въжето. Болтовете прибра в жабката. После продължи, като се озърташе за целта на пътуването. Намираше се на около три часа път северно от ранчо „Червената къща“, но теренът изглеждаше почти същият, само че беше напояван. По пасищата растеше трева. Пустинните трънаци бяха изкоренени. Имаше обработваеми площи, покрити с невисоки зелени храсти. Може би чушки. Или пъпеши. Кой знае… Край пътя растеше пелин. Тук-там се мяркаше по някой кактус. Хора нямаше. Слънцето прежуряше високо в небето и по хоризонта трептеше мараня.

Името на фермера от заявлението беше Линдън Дж. Брюър. Вместо адрес имаше само номер на пътна отсечка, която според картата продължаваше около шейсет километра до границата с Ню Мексико. Пътят по нищо не се различаваше от онзи, който водеше от Ехо до ранчото на семейство Гриър — прашна асфалтова ивица, провиснали електрически жици край нея и на всеки двайсетина километра по една голяма порта. Всяко ранчо си имаше название, но не бе задължително това да е името на собственика. Тъй че издирването на Линдън Дж. Брюър можеше да се окаже по-трудно от очакванията.

Но ненадейно отпред изникна кръстопът, край който стърчеше овехтяла дълга дъска, окичена с пощенски кутии. По кутиите се четяха фамилиите и названията на именията. На една от тях бе изписано с черен курсив върху бял фон: Брюър, а малко по-долу: Ранчо „Голямата шапка“.

След двайсет и пет километра на север Ричър откри портата на „Голямата шапка“ — арка от ковано желязо, боядисана в бяло и напомняща елемент от големите оранжерии в Чарлстън или Ню Орлиънс. Отмина я и спря до следващия електрически стълб. Слезе от колата и погледна нагоре. Върху стълба висеше голяма трансформаторна кутия. От нея се отделяха под прав ъгъл жици, отиващи към мястото, където трябваше да е ранчото. Половин метър по-ниско минаваше и телефонният кабел.

Ричър измъкна изпод картите пистолета на Алис и взе въжето от пода. Върза единия край за предпазителя на спусъка с прост единичен възел. Отмери пет-шест метра, после хвана въжето с лява ръка и метна пистолета с дясната, като се целеше в пролуката между телефонния кабел и електрическите жици над него. Първия път не улучи. Пистолетът прелетя около педя по-ниско и Ричър го хвана, докато падаше. Вторият път хвърли малко по-силно. Пистолетът прелетя през пролуката, мина отвъд кабела и увисна. Ричър плавно отпусна въжето, докато другият край слезе до него. Отвърза пистолета и го метна в колата. После хвана двата края на въжето и рязко дръпна. Кабелът се изтръгна от разпределителната кутия и остана да лежи на земята чак до следващия стълб.

Ричър нави въжето и го върна на място. Седна в колата, върна се на заден ход и зави под бялата арка. След около километър и половина стигна до бяла къща, сякаш излязла от исторически филм. Отпред имаше четири масивни колони, подпиращи балкона на втория етаж. Широки стъпала водеха към двойната предна врата. Наоколо се разстилаше грижливо поддържана морава. Чакълът на паркинга отстрани беше подравнен с гребло.

Ричър спря колата близо до стъпалата и изключи двигателя. Грижливо затъкна ризата си в панталона. Една позната веднъж му бе казала, че така изглеждал по-широк в раменете. Пъхна пистолета в десния джоб на панталона. Очертанията се виждаха много добре. После нави ръкавите на новата риза чак до раменете. Хвана волана и стисна с всичка сила, докато вените по бицепсите му изпъкнаха като въжета. Когато ръцете ти са по-дебели от бедрата на някои хора, трябва да използваш тази природна дарба.

Излезе от колата и се изкачи по стъпалата. Дръпна шнура на звънеца вдясно от входа. Чу нейде дълбоко в къщата мелодичен звън. После зачака. Тъкмо посягаше да позвъни отново, когато лявото крило се отвори. На прага застана камериерка, двойно по-ниска от вратата. Беше облечена в сива униформа и изглеждаше родом от Филипините.

— Дошъл съм да поговоря с Линдън Брюър — каза Ричър.

— Имате ли уговорена среща? — попита камериерката. Говореше много добър английски.

— Да, имам.

— Не ми е казал.

— Сигурно е забравил — отвърна Ричър. — Доколкото чух, бил голям дръвник.

Лицето на камериерката се обтегна. Не от възмущение. Опитваше се да удържи усмивката.

— За кого да му съобщя?

— За Ръдърфорд Хейс — каза Ричър.

Този път камериерката не издържа и се усмихна.

— Това е деветнайсетият президент на Съединените щати — каза тя. — След Улисис Грант. Роден през 1822 година в Охайо. Президент от 1877 до 1881 година. Щатът Охайо е дал на страната общо седем президенти, от тях трима един след друг. Той е средният.

— Мой далечен прадядо — заяви Ричър. — И аз съм от Охайо. Но не се интересувам от политика. Кажете на мистър Брюър, че работя за една банка в Сан Антонио и неотдавна сме открили пакет акции, принадлежащи на дядо му. Струват около един милион долара.

— Много ще се зарадва — каза камериерката.

Тя се отдалечи и Ричър прекрачи прага тъкмо навреме, за да я види как се изкачва по широко стълбище в дъното на фоайето. Вървеше грациозно, без видимо усилие, докосвайки с ръка парапета. Фоайето имаше размерите на баскетболно игрище. Беше прохладно и тихо, облицовано с ламперия от златисто дърво, излъскано до мек матов блясък от няколко поколения камериерки. Отстрани на всяка секунда потракваше старинен часовник, по-висок от Ричър. До него имаше старинен стол, какъвто обикновено може да се види само на някой портрет в цял ръст отпреди два века. Ричър се зачуди дали би издържал тежестта му. Натисна с длан кадифената тапицерия. Усети отдолу пълнеж от конски косъм. В този момент камериерката се зададе по стълбището. Плъзгаше се също тъй изящно, както преди малко, и едва докосваше парапета с пръсти.

— Ще ви приеме — каза тя. — Той е на балкона от задната страна.

Горе имаше друго фоайе със същите размери и същата декорация. Широка остъклена врата водеше към задния балкон, който обхващаше цялата дължина на сградата и предлагаше изглед към просторни напечени пасища. Балконът беше покрит и под тавана лениво се въртяха големи вентилатори. В единия край имаше няколко тежки ракитови кресла, боядисани в бяло. На едно от тях седеше мъж. Върху масичката до него имаше кана и чаша, пълна с нещо, което приличаше на лимонада, но можеше и да е друго. Мъжът беше около шейсетгодишен. Дебеловрат, но отпуснат. Личеше си, че преди двайсетина години сигурно е бил здравеняк. Имаше буйна бяла коса и загоряло червендалесто лице, прорязано от дълбоки бръчки. Беше облечен изцяло в бяло. Бели панталони, бяла риза, бели обувки. Сякаш се бе приготвил за боулинг на открито в някой изискан клуб.

— Мистър Хейс? — подвикна той.

Ричър се приближи и седна, без да чака покана.

— Имате ли деца? — попита той.

— Трима синове — отговори Брюър.

— Тук ли е някой от тях?

— В момента и тримата са на работа.

— А съпругата ви?

— Тя е на гости в Хюстън.

— Значи днес сте само с камериерката?

— Защо питате? — изненада се Брюър. Беше озадачен и леко раздразнен, но учтив, както се полага на човек, очакващ да получи милион долара.

— Аз съм банкер — обясни Ричър. — Това ми е работата, да питам.

— Разкажете ми за акциите.

— Няма акции. Излъгах.

По лицето на Брюър се изписа изненада. След това разочарование. После гняв.

— Тогава какво търсите тук?

— Понякога използваме този трик — каза Ричър. — Всъщност се занимавам със заемите. Когато човек изпадне във финансови затруднения, не е желателно прислугата да узнае.

— Но аз нямам финансови затруднения, мистър Хейс.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Ние имаме други сведения.

— Аз съм богат човек. Не търся, а давам заеми.

— Така ли? Чухме, че ви било трудно да покриете задълженията си.

Брюър схващаше бавно. Когато най-сетне осъзна, изненадата се изписа първо по тялото му и чак след това по лицето. Той настръхна, почервеня и сведе очи към очертанията на пистолета в джоба на Ричър, сякаш за пръв път виждаше подобно нещо. После посегна към масата и вдигна малко сребърно звънче. Разтръска го с всичка сила и над балкона отекна тъничък звън.

— Мария! — изкрещя той, продължавайки да размахва звънеца. — Мария!

Камериерката се появи на вратата, през която бе дошъл Ричър. Безшумно пристъпи напред по дъсчения под.

— Повикай полицията — нареди Брюър. — Набери 911. Искам да арестуват този човек.

Тя се поколеба.

— Хайде — кимна Ричър. — Обадете се.

Камериерката мина край тях и влезе в стаята зад креслото на Брюър. Помещението приличаше на частен кабинет — сенчест и типично мъжки. Ричър чу шум от вдигане на слушалка. После потропване по вилката.

— Телефоните не работят — обади се камериерката.

— Слезте да изчакате долу — посъветва я Ричър.

— Какво искате? — попита Брюър.

— Искам да изпълните финансовите си задължения.

— Вие не сте банкер.

— Гениално умозаключение.

— Какъв сте тогава?

— Просто човек, който иска да получи чек — обясни Ричър. — За двайсет хиляди долара.

— Значи работите за онези… хора?

Брюър понечи да стане. Ричър протегна ръка и го блъсна обратно в креслото. Грубо, за да причини болка.

— Не мърдайте — нареди той.

— Защо го правите?

— Защото съм състрадателен човек — каза Ричър. — Ето защо. Едно семейство е в беда. Горките хора ще се тревожат и страдат цяла зима. Пред лицето на страшната участ. Няма да знаят през кой ден светът ще се сгромоляса около тях. Не обичам хората да живеят така, които и да са те.

— Ако не им харесва, да си вървят в Мексико. Там им е мястото.

Ричър го погледна с изненада.

— Не говоря за тях — поясни той. — Говоря за вас. За вашето семейство.

— Моето семейство ли?

Ричър кимна.

— Ядосам ли се на вас, всички наоколо ще пострадат. Тук пердах, там злополука. Вие може да си строшите крак на стълбището. Или пък жена ви. Къщата може да пламне. Много нещастни случаи, един след друг. Никога няма да знаете кой ще е следващият. Това ще ви подлуди.

— Няма да ви се размине.

— Както виждате, разминава ми се. Мога да почна още днес. С вас.

Брюър мълчеше.

— Подайте ми онази кана — нареди Ричър.

Брюър се поколеба за момент. После вдигна каната и остана с протегната ръка като вкаменен. Ричър я взе. Каната беше от изящно гравиран кристал. Може би „Уотърфорд“, може би внесена чак от Ирландия. Побираше около литър и вероятно струваше над хиляда долара. Ричър я закрепи върху дланта си и помириса съдържанието. Лимонада. После метна каната през балкона. Из въздуха се разтегли жълтеникава струя и след секунда откъм дворчето долетя силен трясък.

— Ама че съм непохватен! — възкликна той.

— Ще наредя да ви арестуват! — възкликна Брюър. — Това е унищожаване на частна собственост.

— Мисля да започна с някого от синовете ви — каза Ричър. — Ще избера наслуки един от тях и ще го метна долу по същия начин.

— Ще наредя да ви арестуват — повтори Брюър.

— Защо? Според вас няма значение какво казва съдебната система. Или това не се отнася до вас? Може би се смятате за нещо особено?

Брюър не отговори. Ричър стана, взе креслото и го хвърли през парапета. То се строиш върху каменните плочи на двора.

— Дайте ми чека — каза той. — Можете да си го позволите. Вие сте богат човек. Сам ми го казахте.

— Въпросът е принципен — заяви Брюър. — Те не трябва да бъдат тук.

— А вие трябва, така ли? Защо? Те са дошли първи.

— Те загубиха. Ние спечелихме.

— А сега вие губите. Аз печеля. Бог дал, Бог взел.

Ричър се наведе и вдигна сребърното звънче от масата. Вероятно беше старинно. Може би френско. Широката чист бе украсена с филигранни мотиви. Диаметър около шест сантиметра. Той хвана звънчето с палец от едната страна и останалите четири пръста от другата. Стисна и го смачка. После прехвърли остатъците в дланта си и сплеска метала докрай. Приведе се и го пъхна в нагръдния джоб на Брюър.

— Мога да направя това и с главата ви — каза той.

Брюър мълчеше.

— Дайте ми чека — тихо изрече Ричър. — Преди да съм си изтървал нервите.

Брюър се поколеба. Пет секунди. Десет. После въздъхна.

— Добре.

Стана, влезе в кабинета и седна зад бюрото. Ричър застана плътно до него. Не искаше от някое чекмедже да изникне револвер.

— Пишете сумата да се изплати в брой — нареди той.

Брюър написа чека. Сложи вярната дата, вярната сума и се подписа.

— Не се опитвайте да ме преметнете — каза Ричър.

— Няма.

— Инак и вие ще се преметнете. През парапета.

— Да се задавиш дано!

Ричър сгъна чека, прибра го в джоба си и излезе в горното фоайе. Спусна се по стълбището и пристъпи до старинния часовник. Натисна го напред. Часовникът рухна с трясък като отсечено дърво и спря да тиктака.

След около три часа двамата мъже се измъкнаха от наблюдателния пост. Вече не издържаха на жегата. А и нямаше смисъл. Ясно беше, че никой няма да напусне ранчото. Старицата и синът й седяха на сянка в къщата. Хлапето се мотаеше из конюшнята, понякога излизаше на двора, докато слънцето отново го прогонеше вътре. По някое време прислужницата го викна да обядва и то бавно повлече крака към кухнята. В крайна сметка двамата се отказаха от наблюдението. Пропълзяха северно от скалите и щом къщата изчезна от поглед, излязоха да чакат край прашния път. Жената пристигна с форда точно навреме. Носеше бутилирана вода и беше включила климатика на пълна мощност. Двамата се напиха и докладваха.

— Добре — каза жената. — Мисля, че сме готови да действаме.

— И аз така мисля — каза тъмнокосият мъж.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — съгласи се русият. — Дайте да свършваме.

Щом се отдалечи от къщата на Брюър, Ричър отново закрепи номерата на стария крайслер. После подкара право към Пейкъс и взе от гаража фолксвагена на Алис Арон. Плати четирийсет долара, без да се пазари, макар да подозираше, че изобщо не са пипнали колата. Съединителят заяждаше както преди. Докато стигне до адвокатската уличка, двигателят изгасна на два пъти.

Остави фолксвагена на паркинга зад сградата точно както си беше — с пистолета и картите в жабката. Заобиколи, влезе в кантората и откри Алис на същото бюро в дъното. Говореше по телефона и същевременно се разправяше с клиенти. Пред нея стоеше цяло семейство. Три поколения мълчаливи, тревожни хора. Беше се преоблякла. Сега носеше черни панталони с висока талия от някаква тънка памучна или ленена материя и сако от същия плат. Под сакото не си личеше колко къса е бялата й блузка. Алис изглеждаше съвсем официално. Типичен адвокат.

Когато видя Ричър, тя закри слушалката с длан и помоли клиентите да изчакат. Отдръпна се от тях, а той наведе глава към нея.

— Имаме големи проблеми — тихо съобщи тя. — Хак Уокър иска да те види.

— Мен ли? — изненада се Ричър. — Защо?

— По-добре да го чуеш от него.

— Какво да чуя? Среща ли имахте?

Алис кимна.

— Ходих до кабинета му. Разговаряхме половин час.

— И какво каза?

— По-добре да го чуеш от него — повтори тя. — Нека да поговорим след малко. Става ли?

В гласа й звучеше тревога. Ричър я погледна. Тя отново се обърна към телефона. Хората пред бюрото сведоха глави, за да чуят какво ще каже. Ричър извади чека от джоба си, разгъна го и приглади хартията върху бюрото. Алис види и млъкна насред изречението. Отново закри слушалката. Дълбоко въздъхна.

— Благодаря — каза тя.

Този път в гласа й се долавяше притеснение. Като че беше размислила за своята част от сделката. Ричър пусна върху бюрото ключовете от колата и излезе на тротоара. Зави надясно и се отправи към съда.

Кабинетът на окръжния прокурор заемаше целия втори стаж на съда. От стълбищната площадка се влизаше в тесен коридор, който водеше към неголямо преддверие, използвано вместо приемна и секретарски кабинет. В дъното имаше три врати — по една за окръжния прокурор и двамата му заместници. Всички вътрешни стени бяха изцяло остъклени от половината нагоре. Зад стъклата висяха старомодни венециански щори с памучни ленти и широки дървени летвички. Мястото изглеждаше занемарено и старо. На всички външни прозорци стърчаха климатици. Бяха включени на максимум и глухото им боботене разтърсваше стените.

В приемната имаше две бюра, отрупани с документи. По-далечното бе заето от жена на средна възраст, която изглеждаше като у дома си. Зад по-близкото седеше млад мъж, може би студент по право, дошъл да поработи през лятната ваканция. Очевидно го бяха натоварили с грижата за посетителите, защото, когато вдигна глава, усмивката му говореше красноречиво: с какво мога да ви помогна?

— Хак Уокър иска да ме види — каза Ричър.

— Мистър Ричър? — попита младокът.

Ричър кимна и момчето посочи към ъгловия кабинет.

— Очаква ви.

Ричър внимателно се промъкна през теснотията между бюрата. На вратата в ъгъла имаше прозорче с пластмасова табелка под него. Върху табелката беше изписано: Хенри Ф. У. Уокър, окръжен прокурор. Спуснати щори закриваха отвътре прозорчето. Ричър почука и влезе, без да изчаква отговор.

Кабинетът имаше по един прозорец на всяка стена. Беше претъпкан с канцеларски и картотечни шкафове, а голямото бюро едва се виждаше иззад купища документи, компютър и три телефона. Уокър седеше облегнат в креслото зад него и държеше снимка в рамка. Малка, дървена рамка със сгъваема пластмасова подпорка отзад. Взираше се в снимката. По лицето му бе изписана болка или дълбока тревога.

— Какво мога да направя за вас? — попита Ричър.

Уокър откъсна поглед от снимката.

— Седнете — каза той. — Моля ви.

Притворната добродушност на политик бе изчезнала от гласа му. Говореше като уморен, съвсем нормален човек. Пред бюрото имаше стол за посетители. Ричър го извъртя на една страна, за да има къде да намести краката си.

— Какво мога да направя за вас? — повтори той.

— Случвало ли се е целият ви живот да се преобърне за броени минути?

Ричър кимна.

— От време на време.

Уокър остави снимката върху бюрото така, че да я виждат и двамата. Оказа се същата цветна снимка, която Ричър бе открил в гардероба на Слуп Гриър. Трима младежи, подпрели лакти върху калника на стария пикап — трима добри приятели, опиянени от младостта и идващия живот, пълен с безкрайни възможности.

— Аз, Слуп и Ал Юджин — каза Уокър. — Сега Ал изчезна, а Слуп е мъртъв.

— Няма ли вести за Юджин?

Уокър поклати глава.

— Никакви.

Ричър не каза нищо.

— Бяхме страхотна тройка — продължи Уокър. — Нали знаете как става. В уединено градче като нашето приятелите са нещо повече от приятели. Ние срещу целия свят.

— Той наистина ли се казваше Слуп?

Уокър надигна глава.

— Защо питате?

— Защо мислех, че името ви е Хак. Но отпред на табелката пише Хенри.

Уокър кимна и се усмихна уморено.

— В акта за раждане съм записан Хенри. Нашите ми викаха Ханк. Открай време. Но като малък не съм можел да го произнеса. Казвал съм Хак и така си остана.

— Но Слуп е истинското му име, така ли?

Уокър кимна отново.

— Да, чисто и просто Слуп Гриър.

— И тъй, какво мога да направя за вас? — попита Ричър за трети път.

— Всъщност не знам — каза Уокър. — Може би просто да ме изслушате или пък да изясните това-онова.

— Какво точно?

— Не знам — повтори Уокър. — Да речем… какво виждате, когато ме погледнете?

— Окръжен прокурор.

— И още?

— Не съм сигурен.

Уокър помълча.

— Харесва ли ви това, което виждате? — попита след малко той.

Ричър сви рамене.

— Откровено казано, не много.

— Защо?

— Защото влизам тук и ви заварвам да проливате сълзи за някогашното си приятелство с един адвокат мошеник и един човек, който бие жени.

Уокър извърна глава.

— Не си губите времето с празни приказки.

— Животът е кратък.

Отново настана мълчание. Глухият грохот на климатиците ту се засилваше, ту отслабваше.

— Всъщност в мен има три личности — каза Уокър. — Човек, окръжен прокурор и кандидат за съдия.

— Е, и?

— Ал Юджин не е мошеник. Нищо подобно. Той е добър човек. Борец за идеята. Така и трябва да бъде. Между нас казано, в Тексас правата на обвиняемите не са на голяма почит. Особено правата на бедните обвиняеми. Знаете го, защото сам потърсихте адвокат за Кармен. А трябваше да го сторите, защото са ви казали, че съдът ще определи съдебен защитник едва след няколко месеца. И адвокатката, която намерихте, сигурно ви е обяснила, че и без това нещата ще се проточат с месеци. Калпава система — аз го знам и Ал го знае. Конституцията гарантира правото на адвокатска защита и Ал приема тази гаранция много сериозно. Готов е да помогне на всеки. Защитава клиентите си почтено, които и да са те. Не ще и дума, между тях се срещат злодеи, но не забравяйте, че Конституцията се отнася и до злодеите. Повечето обаче са свестни хора. Просто нямат пари, независимо от цвета на кожата.

Ричър мълчеше.

— Нека се опитам да отгатна — продължи Уокър. — Не знам кой е нарекъл Ал мошеник, но залагам десет срещу едно, че е бял човек в напреднала възраст с много пари или власт.

Ръсти Гриър беше, помисли си Ричър.

— Не ми казвайте кой е — вдигна ръка Уокър. — Залагам сто срещу десет, че съм прав. Щом подобен човек види някой адвокат да помага на бедни или цветнокожи, смята това за досадно и неприлично. После го приема за предателство спрямо расата или обществения кръг, а оттам не е трудно да обяви адвоката за мошеник.

— Добре — каза Ричър. — Може и да не съм бил прав за Юджин.

— Гарантирам това. Гарантирам, че можете да се върнете в миналото му чак до колежа, без да откриете нито една непочтена постъпка. — Уокър докосна с нокът снимката точно под брадичката на Ал Юджин. — Той е мой приятел. И аз се гордея с това. Като човек и като прокурор.

— А Слуп Гриър?

Уокър кимна.

— И до него ще стигнем. Но нека първо ви кажа какво е да си окръжен прокурор.

— Какво има за казване?

— Все същото. Аз съм като Ал. Вярвам в Конституцията и законите, в безпристрастния и справедлив съд. Гарантирам, че можете да обърнете този кабинет с главата надолу, без да откриете и едно дело, в което да не съм бил безпристрастен и справедлив. Бил съм строг, не ще и дума. Изпратил съм много хора в затвора, някои дори на смърт, но никога не съм вършил нещо, което да не смятам за правилно.

— Звучи ми като предизборна реч — каза Ричър. — Само че аз не съм се регистрирал за гласоподавател.

— Знам — каза Уокър. — Проверих. Именно затова говори така. Ако опираше до политика, щях да ви отрупам с евтини думи. Но в момента говоря истината. Искам да бъда съдия, защото мога да направя много за хората. Познавате ли съдебната система на Тексас?

— Не много добре.

— Всички съдии в Тексас се определят на избори. Те имат голяма власт. А щатът не е като другите. В него има много богати хора, но и бедните не са малко. Очевидно бедните се нуждаят от служебна защита. Но в Тексас няма такава система. Просто съдията избира адвокати на бедните обвиняеми. Избира ги откъдето си поиска. Целият процес е в негова власт. Той определя и хонорарите. С две думи казано — съдебна благотворителност. И кого ще избере съдията? Естествено, човек, който е подпомогнал избирателната му кампания. Нещата не зависят от способности или талант, а от приятелски връзки. Съдията взима от данъкоплатеца десет хиляди долара и ги връчва на някоя привилегирована адвокатска фирма. Фирмата определя за защитник някой некадърен блюдолизец, който ще свърши работа за стотина долара. В крайна сметка фирмата печели незаслужено девет хиляди и деветстотин долара, а бедният обвиняем попада в затвора, макар че може да е невинен. Повечето защитници срещат клиентите си за пръв път в съдебната зала. Виждал съм ги пияни, виждал съм да заспиват на масата. Те изобщо не вършат работа. Не проверяват фактите. Една година преди да заема този пост, съдеха някакъв клетник за изнасилване на дете. Дадоха му доживотна присъда. А после някаква милостива душа като вас се разрови и доказа, че по време на изнасилването човекът е бил в затвора. В затвора, Ричър. На осемдесет километра оттам. Чакал присъда за кражба на кола. Цяла камара документи го доказваха черно на бяло и всичко лежеше в обществените архиви. Адвокатът му просто не си бе направил труда да погледне.

— Неприятно — каза Ричър.

— Затова върша две неща. Първо — стремя се да стана съдия, за да оправя поне част от системата. Второ — сега, в този кабинет, разиграваме делата и от двете страни. Всеки път, щом някой от нас подготви обвинение, друг поема защитата и се опитва да го обори. Полагаме много усилия, защото знаем, че никой друг няма да го стори, а аз бих искал да спя с чиста съвест.

— Защитата на Кармен Гриър е непоклатима — каза Ричър.

Хак Уокър сведе очи към бюрото.

— Не, делото Гриър е същински кошмар. Пълна катастрофа, откъдето и да го погледнеш. Лично за мен — като човек, прокурор и кандидат за съдия.

— Би трябвало да се оттеглите.

Уокър вдигна глава.

— Естествено, че ще го направя. По това две мнения няма. Но случаят пак си остава личен. И все още аз командвам нещата. Каквото и да се случи, ще е дело на моята служба. И това ще се отрази върху мен.

— Ще ми кажете ли какъв ви е проблемът?

— Не разбирате ли? Слуп ми беше приятел. Аз съм честен прокурор. Затова желая и със сърцето, и с разума си да бъде издадена справедлива присъда. Но ми се очертава да изпратя на смърт една мексиканка. Направя ли го, по-добре да не се явявам на изборите, нали така? В нашата област има твърде много избиратели от мексикански произход. Но аз искам да бъда съдия. Защото мога да променя нещата. А ако поискам сега смъртна присъда за жена от малцинството, спукана ми е работата. И то не само тук. Случаят ще стане сензация навсякъде. Представяте ли си? Какво ще пишат в „Ню Йорк Таймс“? Те и без това ни смятат за тъпи селяндури и варвари, които се женят за собствените си братовчедки. Присъдата ще ме преследва, докато съм жив.

— Тогава не я обвинявайте. Законът е на нейна страна. Беше убийство при самозащита.

— Тя ли ви убеди?

— То си е очевидно.

— Де да беше толкова очевидно. Какво ли не бих дал. За пръв път в своята кариера съм готов да си затворя очите.

Ричър го погледна смаяно.

— Защо трябва да си затваряте очите? Всичко е ясно.

— Хайде да го обсъдим — каза Уокър. — Стъпка по стъпка, от самото начало. Историята с домашното насилие може и да помогне, но само ако е безупречно чиста. Спонтанен изстрел при самозащита. Разбирате ли? Такъв е законът. Не бива да има предумисъл. А Кармен се е подготвяла като смахната. Това е факт и няма как да го пренебрегнем. Купила пистолета почти веднага след като чула, че той ще се прибере. Знам го, тъй като документите минават и през моята служба. Била е готова и само е чакала удобен случай.

Ричър мълчеше.

— Познавам я — продължи Уокър. — Естествено, че я познавам. Слуп беше мой приятел, тъй че я знам още отпреди да се оженят.

— И какво?

Уокър печално сви рамене.

— Има проблеми.

— Какви проблеми?

Уокър поклати глава.

— Не знам доколко е законно да говоря открито. Затова ще направя няколко предположения. И изобщо не искам да отговаряте. Нито дума. Може да изпаднете в неудобно положение.

— Как така неудобно?

— След малко ще разберете. Тя вероятно ви е казала, че родителите й са богати собственици на винарско имение северно от Сан Франциско, нали?

Ричър не отговори.

— Каза ли ви, че е срещнала Слуп в университета на Лос Анджелис, където и двамата били студенти.

Ричър мълчеше.

— Каза ли ви, че е забременяла от Слуп, че трябвало да се оженят и затова родителите й я прогонили.

Ричър мълчеше.

— Каза ли ви, че Слуп я бие още от времето, когато била бременна. Че имала тежки рани и че той я карал да ги прикрива като злополуки при езда.

Ричър мълчеше.

— Споменала е, че лично е съобщила на данъчните власти за Слуп и затова се страхува от неговото завръщане.

Ричър мълчеше.

— Добре — каза Уокър. — Формално погледнато, всичко това са сведения от втора ръка и като такива не могат да бъдат приети в съда. Дори ако са изречени спонтанно и показват какъв страх е изпитвала. Значи при подобна ситуация нейният адвокат ще положи всички усилия да ги утвърди пред съда. За да докаже душевното й състояние. А в закона наистина има вратички, които го допускат. Естествено, повечето прокурори биха се борили със зъби и нокти да ги отхвърлят. Но моята прокуратура ще премълчи. Склонни сме да не се формализираме, защото знаем, че домашното насилие може да бъде прикрито. Инстинктивно бих разрешил всичко, което ще ни доближи до истината. Затова да кажем, че съдът приеме да изслуша вас или някой друг подобен свидетел. Ще обрисувате ужасна картина и с оглед на обстоятелствата — неговото предстоящо завръщане и тъй нататък — съдебните заседатели може да изпитат съчувствие. Може да си затворят очите за елемента на предумисъл. И да я обявят за невинна.

— Тогава къде е проблемът?

— Проблемът е, че ако застанете пред съда, ще бъдете подложен на кръстосан разпит.

— И какво?

Уокър отново сведе очи към бюрото.

— Нека направя още няколко предположения. Не отговаряйте. И моля ви, не се обиждайте, ако сбъркам. Предварително ви се извинявам от все сърце, приемате ли?

— Добре.

— Предполагам, че подготовката е била много старателна. Предполагам, че е обмислила плана си и е опитала да ви въвлече.

Ричър мълчеше.

— Предполагам, че не ви е избрала случайно. Имала е някакъв критерий и е положила големи усилия да ви привлече на своя страна.

Ричър мълчеше. Уокър преглътна с усилие.

— Още едно предположение. Опитала се е да ви подкупи със секс.

Ричър мълчеше.

— Виждате ли? — каза Уокър. — Ако съм прав, а мисля, че е така, защото познавам тази жена, всичко това ще излезе наяве при кръстосания разпит. Доказателства за старателна подготовка. Освен ако решите да излъжете под клетва. Или ако не ви зададем правилните въпроси. Но ако ги зададем и вие отговорите искрено, цялата защита ще бъде разклатена. Много сериозно. И вероятно непоправимо.

Ричър мълчеше.

— А се боя, че оттам нататък става още по-зле — продължи Уокър. — Ужасно зле. Защото, ако ви е разправяла измислици, възниква въпросът доколко може да й се вярва, пали? И най-важното: истината ли е говорила за насилието, или не? Ще проверим това, като ви задаваме въпроси, чиито отговори са ни известни. Затова при разпита ще започнем с невинни неща, например коя е и откъде идва, а вие ще отговорите какво ви е казала.

— И какво?

— И цялата достоверност на нейните думи пропада. Следваща спирка — отделението за осъдени на смърт.

— Защо?

— Защото познавам тази жена. Тя си измисля разни неща.

— Какви неща?

— Всякакви. Наслушал съм се на нейните истории. Наистина ли ви каза, че е от богато винарско семейство?

Ричър кимна.

— В общи линии. Каза, че родителите й имали четири хиляди декара в Напа Вали. Не е ли вярно?

Уокър поклати глава.

— Тя е от някакъв мизерен квартал в южните предградия на Лос Анджелис. Никой не знае кои са родителите й. Вероятно и тя самата.

Ричър помълча. После сви рамене.

— Не е престъпление да криеш, че си роден в бедност.

— Никога не е учила в университет. Била е стриптийзьорка. Била е курва, Ричър. Между другото обслужвала и сбирки на студентските клубове. Слуп я срещнал по време на изпълнение. В репертоара си имала много интересен трик с гърлото на бутилка. Така или иначе, той се увлякъл по нея. Нали знаете старата песен: Позволи ми да те измъкна от калта. Мисля, че го разбирам. Тя и сега е красива. А тогава е била страхотна. И умна. Още от пръв поглед е видяла в Слуп богаташкото синче от Тексас с дебел портфейл. Видяла е своя шанс. Отишла да живее при него. Тайно спряла да взима хапчета и забременяла. След което Слуп взел единственото възможно решение, защото си беше такъв. Постъпил като джентълмен.

— Не ви вярвам.

Уокър сви рамене.

— Няма значение дали ми вярвате, или не. След малко ще ви обясня защо. Но за жалост всичко е истина. Тя била умна. Знаела какво става с курвите, когато остареят. Всичко тръгва надолу, а техният занаят и без това не е твърде високо, нали? Търсела начин да се измъкне и го открила чрез Слуп. След това години наред само искаше — диаманти, коне, какво ли не още.

— Не ви вярвам — повтори Ричър.

Уокър кимна.

— Тя е много убедителна. Не го оспорвам.

— Дори да е вярно, дава ли му това правото да я бие?

Уокър се поколеба за миг, после каза:

— Не, разбира се. Но точно там е проблемът. Истината е, че той не я биеше. Никога, Ричър. Не беше груб с нея. Никога. Аз познавах Слуп. Много неща могат да се кажат за него и ще призная, че не всички са хубави. Той беше ленив, гледаше през пръсти на бизнеса. Между нас казано, понякога беше нечестен. Не си слагам розови очила. Но всичките му недостатъци идваха от убеждението, че е тексаски джентълмен. Знам го отлично, защото в сравнение с него аз бях бедно момче. Едва ли не просяк. Той имаше голямо ранчо и много пари. Това го правеше малко нахален и високомерен, оттам идваше както мързелът, така и пренебрежението му към строгите принципи. Но да бъдеш джентълмен в Тексас между другото означава, че никога не удряш жена. Която и да е тя. Никога. Тъй че и това е нейна измислица. Знам го. Той не я е докосвал и с пръст. Уверявам ви.

Ричър тръсна глава.

— Вашите уверения не струват пет пари като доказателство. Какво друго може да се очаква от вас? Били сте приятели.

Уокър пак кимна.

— Напълно ви разбирам. Но нямаме друга отправна точка. Просто нямаме. Нито доказателства, нито свидетели, нито каквото и да било. Ние бяхме близки. Срещали сме се хиляди пъти. Чувах за нейните злополуки. Те не бяха чак толкова много и изглеждаха съвсем истински. Разбира се, ще поискаме сведения от болницата, но съм почти уверен, че нищо няма да изяснят.

— Сам казахте, насилието може да бъде прикрито.

— Чак толкова прикрито? Аз съм окръжен прокурор, Ричър. Всичко съм виждал. Бих повярвал да стане такова нещо с някоя самотна двойка в стар фургон. Но Слуп и Кармен живееха при роднини. Срещаха се с приятели всеки ден. А преди да разкажете тази история на Алис Арон, нито една жива душа в цял Тексас не бе дочула и намек за насилие между тях. Нито аз, нито Ал, нито някой друг. Разбирате ли какво имам предвид? Липсват доказателства. Разполагаме само с нейните твърдения. И вие сте единственият човек, който е чувал за насилието. Но ако решите да я подкрепите със своите показания, процесът моментално ще свърши, защото останалата част от вашия разказ ще докаже, че тя е патологична лъжкиня. Нека попитам например, наистина ли ви каза, че е уведомила данъчните власти?

— Да, каза го. Обадила се в някакъв специален отдел.

Уокър поклати глава.

— Заловиха го чрез банковата документация. Стана съвсем случайно, при проверка на друг човек. Тя не знаеше. Аз обаче го знам със сигурност, защото Слуп веднага се обърна към Ал Юджин, а Ал дойде при мен да търси съвет. Видях обвиненията на данъчните. Черно на бяло. Кармен е чисто и просто лъжкиня, Ричър. Или може би не е само това. Може да има далеч по-дълбоки мотиви.

Ричър дълго мълча.

— Може да е лъжкиня — каза накрая той. — Но и лъжците стават жертви на насилие, както всички останали хора. А насилието може да бъде прикрито. Вие не знаете дали го е имало, или не.

Уокър кимна.

— Вярно, не знам. Но си залагам главата, че е така.

— Тя ме убеди.

— Вероятно е убедила и самата себе си. Тя живее във въображаем свят. Познавам я, Ричър. Тя е най-обикновена лъжкиня, извършила предумишлено убийство.

— Тогава защо разговаряме?

Уокър помълча.

— Мога ли да ви се доверя? — попита той.

— Има ли значение? — отвърна Ричър.

Уокър стисна устни. Цяла минута гледа стената пред себе си. После още една и още една. Мълчанието бе нарушавано само от боботенето на климатиците.

— Да, има значение — каза той накрая. — Голямо значение. За Кармен и за мен. Защото в момента вие тълкувате поведението ми съвсем погрешно. Не съм разгневен приятел, опитващ да опази светлата памет на покойника. Не разбирате ли, всъщност искам да намеря защита за Кармен. Дори да я измисля, ако трябва. Нали разбирате, просто да се престоря, че е имало насилие и да бягам като попарен от идеята за предумисъл. Сериозно се изкушавам. Защото тогава изобщо не се налага да предявя обвинение и вероятно запазвам шансовете си за съдийско място.

Отново настана тишина. Не се чуваше нищо друго освен бученето на климатиците, приглушен телефонен звън в преддверието и тракане на факс.

— Искам да я видя — каза Ричър.

Уокър поклати глава.

— Не мога да ви разреша. Не сте адвокат.

— Можете да загърбите правилата.

Уокър пак въздъхна и отпусна глава върху ръцете си.

— Моля ви, не ме изкушавайте. В момента се чудя как да изхвърля всички правила през прозореца.

Ричър не отговори. Уокър гледаше някъде в пространството и очите му потрепваха от напрежение.

— Искам да разбера истинския й мотив — каза накрая той. — Защото, ако е било извършено хладнокръвно, да речем за пари, не ми остава никакъв избор. С нея е свършено.

Ричър мълчеше.

— Но ако не е така, искам да ми помогнете — продължи Уокър. — Ако открием в медицинските документи поне намек за правдоподобност, ще се опитам да я спася с теорията за домашно насилие.

Ричър мълчеше.

— Е, добре, всъщност би трябвало да кажа, че ще се опитам да спася себе си — призна Уокър. — Да спася шансовете си за съдийското място. По-точно и двете, разбирате ли? Себе си заедно с нея. И Ели. Тя е страхотно хлапе. Слуп я обожаваше.

— А от мен какво искате?

— Ако изберем този начин на действие.

Ричър кимна.

— Ако.

— Бих искал да излъжете пред съда — каза Уокър. — Да повторите всичко, което ви е казала за побоищата и да измените останалото, за да не бъде уличена в лъжа.

Ричър мълчеше.

— Именно затова трябва да ви вярвам — добави Уокър. — И затова трябва да ви го изясня без увъртане. За да знаете съвсем ясно в какво се замесвате.

— Никога не съм вършил подобно нещо.

— Нито пък аз — каза Уокър. — Призлява ми само като си го помисля.

Ричър дълго мълча и накрая попита:

— Защо предполагате, че ще се съглася?

— Мисля, че я харесвате. Мисля, че я съжалявате. И искате да й помогнете. Следователно ще помогнете и на мен.

— Как ще го уредите?

Уокър сви рамене.

— Аз ще се оттегля от самото начало, тъй че с работата ще се заеме някоя от заместничките ми. Ще разбера какво може да докаже със сигурност и ще ви осведомя, за да не сбъркате някъде. Точно затова не мога да ви разреша среща с Кармен. Долу записват всяко свиждане. Ще изглежда, че сте се наговорили.

— Не знам — каза Ричър.

— И аз не знам. Но може и да не се стигне до съд. Ако медицинските данни изглеждат поне донякъде правдоподобни и разполагаме с клетвени декларации от вас и Кармен, може би ще имам някакви основания да сваля обвинението.

— Лъжата в клетвена декларация не е по-добра от лъжа пред съда.

— Помислете за Ели.

— А вие за съдийското място.

Уокър кимна.

— Не го крия. Естествено, искам да ме изберат. Но мотивите ми са почтени. Искам да поправя системата, Ричър. Открай време имам тази амбиция. Както аз си знам — отвътре. Друг начин няма. Поне за човек като мен. Нямам политическо влияние. Всъщност не ме бива за политик. Интригите ме смущават. Нямам дарба за тях.

Ричър мълчеше.

— Изчакайте да си помисля — каза Уокър. — Ден или два. Оттам нататък взимам нещата в свои ръце.

— Сигурен ли сте?

Уокър отново въздъхна.

— Не, разбира се, не съм сигурен. Цялата тази история ми е противна. Но Слуп е мъртъв, по дяволите. С нищо не можем да го върнем обратно. Такава е истината. Вярно, ще опетня паметта му. Но това ще спаси Кармен. А той я обичаше, Ричър. По свой начин, който никой не може да разбере. Нямате представа как го презираха заради нея. Роднините му, изисканото общество. Мисля, че с радост би дал репутацията си, за да я спаси. Би пожертвал своя живот заради нейния и това не са празни приказки. Навярно би пожертвал и Ал, и мен, и всеки друг. Той я обичаше.

Отново настана тишина.

— Трябва да я освободите под гаранция — каза Ричър.

— Моля ви — възрази Уокър. — И дума да не става.

— Ели се нуждае от нея.

— Не е там въпросът. Ели може да остане няколко дни при баба си. Трябва да мислим за целия й живот занапред. Дайте ми време да уредя нещата.

Ричър сви рамене и се изправи.

— Всичко това е само между нас двамата, нали? — каза Уокър. — Трябваше да го изясня от самото начало.

Ричър кимна.

— Ще чакам да ми се обадите.

После рязко се обърна и излезе от кабинета.