Смъртоносна жега

12

— Един простичък въпрос — каза Алис. — Възможно ли е домашното насилие да бъде толкова прикрито, че дори най-близки приятели да не подозират за него?

— Не знам — отговори Ричър. — Нямам богат опит в тази насока.

— Нито пък аз.

Двамата седяха един срещу друг край бюрото в дъното на адвокатската кантора. Наближаваше пладне и убийствената жега бе накарала всичко живо да се укрие. Никой не би излязъл навън без крайна необходимост. Кантората пустееше. Освен Алис и Ричър имаше само един адвокат, седнал на пет-шест метра от тях. Температурата вътре със сигурност надхвърляше четирийсет градуса. Влажността се засилваше. Старият климатик над вратата изобщо не помагаше. Алис отново беше по шорти. Седеше с ръце зад тила, извила гръб, за да не се докосва до лепкавата синтетична тапицерия на облегалката. Беше обляна в пот от глава до пети. Загорялата й кожа лъщеше, сякаш бе намазана с плажно масло. Ризата на Ричър бе мокра. Той вече се чудеше дали да не я изхвърли преди определените три дни.

— Същински Параграф 22 — каза Алис. — Насилието, за което знаеш, не е прикрито. Истински прикритото насилие май изобщо не съществува. Аз например съм убедена, че татко не е удрял мама. Но може и да греша. Кой знае? А твоят баща?

Ричър се усмихна.

— Едва ли. Той беше военен от морската пехота. Едър и не от най-кротките. Но пък да беше видяла майка ми. Може тя да го е пердашила.

— Добре, какво ще речеш за Кармен и Слуп? Да или не?

— Тя ме убеди — каза Ричър. — Без капка съмнение.

— Въпреки всичко?

— Убеди ме — повтори той. — Може да лъже за всичко останало, но той я е малтретирал. Така смятам.

Алис го погледна с адвокатски скептицизъм.

— Изобщо ли не се съмняваш?

— Не.

— Добре, но от това случаят само става още по-труден. Откровено казано, никак не ми харесва.

— И на мен. Но труден и невъзможен са две различни неща.

— Разбираш ли юридическите тънкости?

Ричър кимна.

— Не е особено сложно. Откъдето и да го погледнем, здравата е загазила. Ако е имало насилие, тя провали всичко с предварителната си подготовка. Ако не е имало, значи се сблъскваме с предумишлено убийство. И в двата случая никой няма да й повярва, защото лъже и си измисля. Край на играта. Спасява я само отчаяното желание на Уокър да стане съдия.

— Точно така — потвърди Алис.

— Радваш ли се на този късмет?

— Не.

— Аз също.

— Нито от морална, нито от практическа гледна точка — каза Алис. — Всичко може да стане. Може Хак да има незаконно дете. Разчуе ли се такова нещо, той напуска играта. Може да си пада по секс с броненосци. Ноември е много далеч. Глупаво би било да си въобразяваме, че при всяко положение ще остане в борбата за съдийския пост. Неговият тактически проблем с Кармен може да изчезне всеки момент. Значи й трябва истинска, добре подготвена защита.

Ричър пак се усмихна.

— Ти си по-умна, отколкото предполагах.

— Мислех си, че ще кажеш „отколкото изглеждаш“.

— Напротив, смятам, че адвокатите по-често трябва да се обличат така.

— В никакъв случай не трябва да излизаш пред съда — каза Алис. — Така е по-безопасно за нея. И никакви клетвени декларации. Без теб единствената улика за предумисъл е пистолетът. А ние ще заявим, че да купиш пистолет в никакъв случай не доказва наличието на намерение да го използваш. Може да го е купила по съвсем друга причина.

Ричър не каза нищо.

— Сега го изследват — добави Алис. — В лабораторията. Балистична експертиза и проверка за отпечатъци. Казват, че имало отпечатъци от двама души. Вероятно нейните и неговите. Може би са се борили за оръжието. Може да е нещастен случай.

Ричър поклати глава.

— Другите отпечатъци сигурно са от мен. Тя ме помоли да я науча да стреля. Излязохме на платото и потренирахме.

— Кога?

— В събота. Един ден преди той да се прибере.

Алис се втренчи в него.

— Божичко, Ричър! Непременно стой по-настрани от съда, разбра ли?

— И аз така смятам.

— Ами ако нещата се променят и съдът ти прати призовка?

— Вероятно ще се наложи да лъжа.

— Можеш ли?

— Бил съм ченге цели тринайсет години. Откровено казано, няма да ми е за пръв път.

— Как ще обясниш отпечатъците върху пистолета?

— Ще заявя, че съм го намерил захвърлен някъде. И най-невинно съм й го върнал. Може би ще създам впечатление, че след покупката е променила намеренията си.

— Не ти ли е неудобно да говориш така?

— Не, ако целта оправдава средствата. А мисля, че случаят е точно такъв. Просто ще бъде трудно да го докажем. А ти как смяташ?

Алис кимна.

— Да, случаят май наистина е такъв. Не ме интересува какво е разправяла за произхода си. Хората прибягват до подобни лъжи по най-различни причини. Остава само въпросът за подготовката. В повечето щати това изобщо не е проблем. Там признават реалността. Не е задължително една пребита жена да реагира светкавично. Понякога й се налага да изчака, докато мъжът се напие или заспи. Нали разбираш, да отложи реакцията. В другите щати има множество подобни дела.

— Добре, откъде да започнем?

— Откъдето сме принудени — каза Алис. — Отправната точка не е твърде приятна. Косвените доказателства ни притискат здраво. Както се казва, res ipsa loquitur. Нещата говорят сами за себе си. Нейната стая, нейният пистолет, нейният съпруг, проснат мъртъв на пода. Типично предумишлено убийство. Оставим ли ги така, ще я осъдят без колебание.

— Тогава?

— Тогава бягаме от въпроса за наличието на предумисъл и се опитваме да докажем насилието чрез медицинските свидетелства. Аз вече започнах. Разбрахме се с прокуратурата да издадем съвместно нареждане за издирване. До всички болници в Тексас и съседните щати. Това е стандартната процедура при домашно насилие, защото понякога хората се опитват да го прикрият и обикалят от място на място. По принцип болниците реагират доста бързо, тъй че след ден-два би трябвало да получим справките. Тогава пак опираме до res ipsa loquitur. Ако нараняванията наистина са причинени от насилие, тогава медицинските данни поне ще покажат, че това е възможно. Въпрос на здрав разум.

После тя излиза пред съда и разказва за побоищата. Вярно, ще й натрият носа за другите лъжи. Но ако си свършим работата както трябва, това може дори да ни бъде от полза. Лошо ли е една бивша проститутка да търси почтен живот? Това по-скоро буди съчувствие.

— Изглеждаш доста добра адвокатка.

Алис се усмихна.

— За възрастта си, нали?

— Кога се дипломира? Преди две години?

— Преди шест месеца. Но по тукашните места човек бързо се учи.

— Очевидно.

— Както и да е, ако внимаваме при подбора на заседателите, поне половината ще са на наша страна. Останалите ще се колебаят. Нашите хора ще ги изтощят за ден-два. Особено ако е толкова горещо.

Ричър разкърши рамене под мократа риза.

— Мислиш ли, че жегата ще се задържи толкова време?

— Чакай малко — прекъсна го Алис, — говоря за следващото лято. И то ако тя има късмет. Може да е и по-следващото.

Ричър се втренчи в нея.

— Шегуваш се.

Тя поклати глава.

— Тукашният рекорд е четири години от ареста до съдебното заседание.

— Ами Ели?

Алис сви рамене.

— Само се моли медицинските данни да излязат убедителни. Тогава бихме имали шанс Хак да свали обвинението. Всичко зависи от него.

— В момента е склонен да го направи — каза Ричър.

— Затова бъди оптимист. Цялата работа може да свърши за ден-два.

— Кога ще се срещнеш с Кармен?

— Днес следобед. Първо ще отскоча до банката да осребря един чек за двайсет хиляди долара. После ще прибера парите в книжен плик и отивам да ги връча на едно много щастливо семейство.

— Добре — каза Ричър.

— И не искам да знам как си изкопчил чека.

— Просто помолих.

— Не искам да знам — повтори Алис. — Но ми се ще да дойдеш при онези хора. Тъкмо ще ме пазиш. Не ми се случва всеки ден да обикалям из Дивия запад с двайсет хиляди долара в книжен плик. В колата ще е прохладно.

— Добре — повтори Ричър.

Банката не прояви особен интерес към изплащането на двайсет хиляди долара в брой. За касиерката това очевидно ос всекидневие. Тя преброи парите три пъти и грижливо ги прибра в кафявия книжен плик, който Алис й подаде. Ричър взе плика и двамата тръгнаха към паркинга. Всъщност присъствието му беше излишно. Нямаше и най-малка опасност от обир. Жестоката жега бе опразнила улиците почти напълно, а малцината минувачи едва тътреха нозе.

Фолксвагенът беше напечен дотолкова, че не можаха веднага да влязат. Алис включи климатика и остави вратите отворени, докато купето се охлади с двайсетина градуса. Когато седнаха вътре, температурата все още беше около четирийсет. Но изглеждаше прохладно. Всичко е относително. Алис подкара на североизток. Шофираше умело. По-добре от Ричър. Не задави двигателя нито веднъж.

— Ще има буря — каза тя.

— Всички така разправят — отвърна Ричър. — Но нещо не я виждам да се задава.

— Виждал ли си някога такава жега?

— Може би — каза той. — На два-три пъти. В Саудитска Арабия и в Тихия океан. Но в Саудитска Арабия е по-сухо, а в океана по-влажно. Тъй че точно такава жега не съм виждал.

От горещината небето над тях бе станало бледосиньо, почти бяло. Слънцето сякаш печеше от всички страни. Не се мяркаше нито едно облаче. Ричър усети, че очите го болят от присвиване.

— На мен ми е за пръв път — каза Алис. — Категорично. Знаех, че тук е горещо, но чак пък толкова…

После тя го попита кога е бил в Средния изток и Тихия океан, а той отговори с разширения десетминутен вариант на автобиографията си, защото внезапно откри, че му харесва да бъде с нея. Както винаги с първите трийсет и шест години всичко мина сравнително гладко. Те представляваха почти праволинеен разказ за детство и възмъжаване, за успехи и постижения, отбелязани и възнаградени с повишения и медали, както се полага в армията. И пак както винаги последните години бяха по-трудни. Безцелно скитане, носене по течението. За него те бяха триумф на свободата от всякакви връзки, но знаеше, че другите хора едва ли ще сметнат същото. Затова просто разказа всичко както си беше, отговори на неудобните въпроси и остави Алис да мисли каквото си иска.

После тя на свой ред му разказа за себе си. В известен смисъл животът им бе протекъл еднакво. Той беше син на войник, а тя — дъщеря на адвокат. Също като него, Алис бе тръгнала по утъпкания семеен път. Цял живот бе гледала как се практикува един занаят и накрая, точно като Ричър, го бе избрала за своя професия. Той беше учил четири години в Уест Пойнт, а тя — седем години в Харвард. Сега беше адвокатка на двайсет и пет години. Преведено във военен мащаб, това би отговаряло на амбициозен млад лейтенант. Ричър си спомняше много добре как се чувства един амбициозен лейтенант на двайсет и пет години.

— А по-нататък? — попита той.

— След сегашната работа ли? Сигурно ще се върна в Ню Йорк. Или може да ида във Вашингтон. Напоследък почнах да се интересувам от политика.

— Няма ли да ти липсва ровенето в калта?

— Мисля, че ще ми липсва. И няма да го зарежа напълно. Може да работя по няколко седмици в годината като обществен защитник. И във всеки случай ще се постарая да финансирам обществената защита. Всъщност оттам идват всичките ни пари. От големи адвокатски фирми, чиито шефове все още имат съвест.

— Радвам се да го чуя. Все някой трябва да стори нещо за бедните.

— Напълно си прав.

— А какво ще кажеш за Хак Уокър? — попита той. — Дали наистина ще помогне на хората?

Алис сви рамене, без да го поглежда.

— Не го познавам отблизо. Но има добра репутация. Така или иначе, нещата просто няма как да тръгнат по-зле. Системата е безнадеждно скапана. Разбираш ли, аз съм убеден демократ, тъй че изцяло одобрявам избирането на съдии. На теория. Но на практика резултатите са плачевни. Знаеш ли колко струва една избирателна кампания по тия места?

— Нямам представа.

— Добре, направи си сам сметката. Говорим най-вече за окръг Пейкъс, защото тук е основното ядро избиратели. Една камара плакати, няколко рекламни текста по вестниците, пет-шест любителски филмчета по местните телевизионни канали. При тия условия трябва много да се напънеш, за да похарчиш повече от сто-двеста хиляди долара. Но тия мили хора получават спонсорски дарения в размер на стотици, стотици и стотици хиляди долари. Може би милиони. А законът не те задължава да върнеш парите, ако не си ги похарчил. Просто си ги задържаш за бъдещи разходи. На практика излиза, че кандидатите получават подкуп в аванс. Адвокатските фирми, петролните компании и другите едри риби плащат сега, за да получат помощ в бъдеще. В Тексас човек може да забогатее от една кандидатура за съдия. Тъй че борбата не е да те изберат за съдия, а за принц. Буквално за една нощ да се превърнеш в кралска особа.

— И все пак ще помогне ли Уокър на хората? — настоя Ричър.

— Да, ако иска. От него зависи. В момента е готов да помогне на Кармен Гриър. Засега само това ни интересува.

Ричър кимна. Алис намали скоростта и започна да се оглежда за отклонение. Отново бяха в района на големите имения. Вероятно недалеч от ранчото на Брюър, предположи Ричър, макар че не забелязваше характерни особености на местността. Равнината се разстилаше като на длан — тъй спечена и суха, че изсъхналите треви и храсти сякаш щяха да пламнат всеки момент.

— Дразнят ли те лъжите на Кармен? — попита Алис.

Ричър сви рамене.

— И да, и не. Едва ли някой обича да го лъжат. Но разбери и нейната гледна точка. Веднъж стигнала до извода, че трябва да се отърве от Слуп, тя е направила всичко възможно, за да го постигне.

— Значи наистина е имало предумисъл?

— Редно ли е да отговоря?

— Аз съм на нейна страна.

Ричър кимна.

— Беше планирала всичко. Каза, че огледала около сто души и поговорила с десетина от тях, преди да избере мен.

Алис кимна на свой ред.

— Знаеш ли, всъщност от това ми олеква. То някак доказва колко зле се е чувствала. Според мен никой не би извършил подобно нещо без крайна необходимост.

— И аз имам същото чувство — съгласи се Ричър.

Алис отново намали скоростта и отби колата по някакъв черен път. След десетина метра пътят мина под жалка имитация на богаташките порти — обикновен правоъгълник от избелели греди, леко килнат наляво. Върху напречната греда бе изписано име. Не можеше да се разчете, защото слънцето почти бе заличило буквите. По-нататък започваха петнайсетина декара обработваема площ. Между дългите прави бразди минаваше напоителна система, скърпена от ръждиви тръби. Тук-там се белееха купища камъни. Над браздите стърчаха грижливо сковани рамки за привързване на зеленчуковите стъбла. Голата пръст беше прашна и суха като барут. Цялата гледка говореше за дълги месеци мъчителен, непосилен труд в убийствената жега, последвани от горчиво разочарование.

На стотина метра след последната бразда имаше къща. Постройката беше приятна на вид — едноетажна, с напукана бяла боя по дъсчените стени. Зад нея се издигаше вятърен двигател. От близката барака стърчеше ауспухът на мотор за напоителна помпа. Наблизо бе паркиран неголям камион, явно повреден. Предната врата на къщата беше плътно затворена. Алис спря фолксвагена близо до нея.

— Фамилията им е Гарсия — каза тя. — Сигурна съм, че са си вкъщи.

Двайсетте хиляди долара в книжния плик произведоха неописуем ефект. Те дариха тези хора с живот в буквалния смисъл на думата. Семейство Гарсия наброяваше пет човека — двама от по-старото поколение и трима младежи. Всички бяха дребни и мършави. Родителите навярно наближаваха петдесет, а голямата им дъщеря изглеждаше на двайсет и четири-пет. Следваха две момчета — едното на двайсет и две, другото на двайсет години. Всички бяха застанали безмълвно на прага. Алис ги поздрави сърдечно, мина край тях и изсипа парите върху кухненската маса.

— Той размисли — обясни тя на испански. — В крайна сметка реши да плати.

Семейство Гарсия се струпа в полукръг около масата. Всички мълчаха и гледаха парите, сякаш нямаха думи пред такъв зашеметяващ обрат на съдбата. Не питаха нищо. Просто приеха, че най-сетне им е провървяло, и след кратко колебание се заеха да съставят дълъг списък от разходи. Най-напред да си платят телефона, за да не ходят пеш цели дванайсет километра до съседите, когато се наложи. След това електричеството. После да върнат каквото са взели назаем от приятели. После да купят нафта за помпата. После да поправят камиона и да отскочат до града за семена и торове. Изведнъж всички се смълчаха, когато осъзнаха, че до зимата могат да отгледат, съберат и продадат цяла реколта.

Ричър стоеше настрани и оглеждаше стаята. Беше нещо като комбинация от кухня и столова, свързана с дълга всекидневна. Във всекидневната беше горещо и задушно. Върху дълга лавица бе подредена многотомна енциклопедия, а до нея цял куп църковни статуетки. На стената висеше професионален фотопортрет на юноша. Момчето изглеждаше около четиринайсетгодишно, с подранили мустачки по горната устна. Бе облечено с бяла роба за първо причастие и се усмихваше плахо. Рамката беше черна и около нея висеше прашна черна лента.

— Първородният ни син — изрече женски глас. — Снимката беше направена точно преди да напуснем родното си село в Мексико.

Ричър се завъртя и видя зад себе си майката.

— Убиха го по пътя за насам — каза тя.

Ричър кимна.

— Да, чух. Граничният патрул. Много съжалявам.

— Стана преди дванайсет години. Името му беше Раул Гарсия.

Думите прозвучаха като кратка заупокойна молитва.

— Как се случи? — попита Ричър.

Жената помълча, сетне каза:

— Беше ужасно. Три часа ни преследваха в тъмното. Ние бягахме пеш, те имаха камион с ярки фарове. Разделихме се. Раул беше със сестра си. Пазеше я. Тя беше на дванайсет години. Той я прати в едната посока, а сам тръгна в другата, срещу фаровете. Знаеше, че е по-зле, ако хванат момиче. Предаде се, за да спаси сестра си. Но те изобщо не се опитаха да го арестуват. Просто го застреляха и продължиха. Минаха край скривалището ми. Смееха се. Чух ги. Като че бяха на лов.

— Много съжалявам — повтори Ричър.

Жената сви рамене.

— По онова време често се случваше. Лоши времена бяха. Лошо място. Разбрахме го на свой гръб. Водачът или не знаеше, или не даваше пет пари. Узнахме, че за една година по този маршрут са били убити над двайсет души. За развлечение. Някои загинали по ужасен начин. Раул имаше късмет, че умря бързо. Виковете на някои хора се чували на километри наоколо. Из пустинята, в мрака. А няколко момичета изчезнали безследно.

Ричър мълчеше. Жената хвърли още един поглед към снимката. После извърна глава с огромно усилие, усмихна се измъчено и направи на Ричър знак да се присъедини към празненството в кухнята.

— Имаме текила — тихо каза тя. — Пазехме я специално за този ден.

Върху масата имаше няколко малки чаши и дъщерята наливаше питието. Момиченцето, спасено от Раул, вече беше пораснало. По-малкият син раздаде чашите. Ричър пое своята и зачака. Бащата направи знак за тишина и тържествено вдигна чашата си към Алис.

— За нашата адвокатка — каза той. — За това, че доказа колко е сбъркал великият французин Оноре дьо Балзак, когато е написал: „Законът е паяжина, която пропуска едрите мухи и лови само дребните“.

Алис се изчерви. Гарсия й се усмихна, после се обърна към Ричър.

— И за вас, сър, за вашата щедра помощ в труден час.

— De nada — каза Ричър. — No hay de que.

Текилата беше твърде силна и споменът за Раул тегнеше навсякъде. Затова двамата отказаха предложението за втора чаша и оставиха семейството да празнува в тесен кръг. Наложи се пак да изчакат, докато климатикът създаде що-годе човешки условия в колата. После потеглиха обратно към Пейкъс.

— Щастлива съм — каза Алис. — Имам чувството, че най-сетне съм направила нещо за хората.

— Ти наистина им помогна.

— Всъщност ти го направи.

— Съдебното решение е твое дело — каза Ричър.

— Така или иначе, благодаря ти.

— Имало ли е разследване на граничния патрул? — попита той.

Алис кимна.

— Според архивите — много задълбочено. Около произшествията се вдигнал голям шум. Естествено, нямало нищо конкретно, но при толкова слухове разследването станало неизбежно.

— И какво?

— Нищо. Било е за замазване на очите. Не арестували никого.

— А убийствата? Престанали ли са?

Алис пак кимна.

— Също тъй внезапно, както започнали. Явно онези са разбрали предупреждението.

— Винаги става така — каза Ричър. — Виждал съм го и преди. На разни места, в разни ситуации. Само по себе си разследването не е толкова важно. То е един вид послание. Завоалирано предупреждение: които и да сте вие, вече няма да ви се размине, тъй че спрете, докато е време.

— Но не е възтържествувала справедливостта, Ричър. Загинали са над двайсет души. Някои от тях в ужасни мъки. Било е като погром, продължил цяла година. Някой би трябвало да плати.

— Познат ли ти беше онзи цитат от Балзак? — попита Ричър.

— Естествено. Все пак съм учила в Харвард.

— А помниш ли Хърбърт Маркузе?

— Той е от по-късно време, нали? Не е писател, а философ.

Ричър кимна.

— Роден е деветдесет и девет години след Балзак. Казал е следното: „Законът и редът навсякъде са закон и ред в защита на утвърдената йерархия.“

— Звучи отвратително.

— Отвратително е, разбира се — каза Ричър. — Но такъв е светът…

След час се добраха до Пейкъс. Алис спря пред входа на кантората, за да прекосят само три метра в горещината. Но и това се оказа много. Беше като да минеш три метра през доменна пещ с гореща кърпа около главата. Изтичаха навътре и завариха бюрото на Алис облепено с бележчици. Тя събра листчетата и започна да ги чете едно по едно. После ги пусна в чекмеджето.

— Отивам да се видя с Кармен в затвора — каза тя. — Лабораторията е приключила с отпечатъците и балистичната експертиза. Хак Уокър иска да поговорите. Май има някакъв проблем с експертизата.

— Сигурен съм, че има — каза Ричър.

Върнаха се към изхода и спряха на прага да съберат кураж, преди да излязат навън. Разделиха се край съда. Алис продължи към затвора, а Ричър се изкачи по стъпалата и влезе в сградата. В коридорите и по стълбището нямаше климатик. Докато стигне до втория етаж, вече се обливаше в пот. Секретарката зад бюрото безмълвно посочи вратата на Хак Уокър. Ричър влезе и завари прокурора приведен над някакъв доклад. Приличаше на човек, който се надява, че ако продължи да чете по-дълго, съдържанието може да се промени.

— Тя го е убила — каза Уокър. — Всичко съвпада. Балистичният анализ е недвусмислен.

Ричър седна на стола пред бюрото.

— Върху пистолета има и твои отпечатъци — добави Уокър.

Ричър не отговори. Ако му се налагаше да лъже, предпочиташе да го прави само когато си струва.

— Твоите отпечатъци са регистрирани в националната база данни — каза Уокър. — Знаеше ли това?

Ричър кимна.

— Както на всички военни.

— И тъй, може би си намерил пистолета захвърлен някъде — продължи Уокър. — Може би си го прибрал от загриженост за семейството и детето. На някое по-сигурно място.

— Може би — каза Ричър.

Уокър прелисти доклада.

— Но всъщност нещата стоят по-зле, нали?

— Нима?

— Религиозен ли си?

— Не — каза Ричър.

— А би трябвало. Сега е моментът да паднеш на колене и да благодариш.

— На кого?

— Може би на щатските ченгета. Може би на Слуп, че ги е повикал.

— Защо?

— Защото те току-що спасиха живота ти.

— Как?

— Карали са те към Пейкъс, когато е станало убийството. Ако те бяха оставили в спалното, щеше да бъдеш главният заподозрян.

— Защо?

Уокър прелисти отново.

— Открили са отпечатъците ти по пистолета. И по всяка една от гилзите. И по пълнителя. И по кутията с патрони. Ти си заредил онзи пистолет, Ричър. Смятат, че вероятно си стрелял няколко пъти за проба, после пак си го заредил. Кармен го е купила, тъй че, формално погледнато, пистолетът е бил нейна собственост, но отпечатъците създават впечатление, че всъщност е бил твое оръжие.

Ричър мълчеше.

— Виждаш ли? — каза Уокър. — Би трябвало да издигнеш параклис на щатската полиция и всяка сутрин да й благодариш, че се събуждаш жив и свободен. Защото иначе обвинението моментално щеше да се насочи към теб. Нищо не ти е пречело да се промъкнеш изотзад към спалнята. Защото ти си знаел къде се намира тя, нали? Разговарях с Боби. Той ми каза, че предната нощ си спал там. Наистина ли си мислеше, че той ще си стои кротко в обора? Вероятно ви е гледал през прозореца как го правите.

— Не съм бил с нея — каза Ричър. — Спах на дивана.

Уокър се усмихна.

— Смяташ ли, че съдебните заседатели ще повярват на теб? Или на една бивша курва? Лично аз нямам подобни илюзии. Лесно бихме могли да докажем мотива — ревност и сексуална страст. Както казах, нищо не би ти попречило на другата вечер да се промъкнеш там, да извадиш пистолета от чекмеджето, да застреляш Слуп и да се измъкнеш. Нищо освен едно — по това време са те карали с полицейска кола. Явно си голям късметлия, Ричър. Защото в момента бих дал мило и драго за един бял заподозрян от мъжки пол. Можеше на бърза ръка да попаднеш в отделението за осъдени на смърт. Ако бях избрал за обвиняем бял мъжага като теб сред толкова чернокожи и мургави кандидати, хората щяха да ме обявят за най-безпристрастния прокурор в Тексас. И съдийското място щеше да ми е в кърпа вързано.

Ричър мълчеше. Уокър въздъхна.

— Но за жалост убиецът не си ти, а е тя. Тя е. И с какво разполагам сега! Предварителната подготовка става все по-очевидна. Вече смърди до небесата. Явно тя е обмислила всичко до най-дребните подробности. Дори е подмамила бивш военен да я учи да стреля. След като открихме твоите отпечатъци, изтеглихме и досието ти. Шампион по стрелба с пистолет две поредни години. От теб става страхотен инструктор, за бога. Лично си й заредил пистолета. Какво да правя сега, по дяволите?

— Каквото смяташе от самото начало — отвърна Ричър. — Ще чакаш медицинските документи.

Уокър се умълча. Въздъхна. После кимна.

— Утре ще ги получим. И знаеш ли какво направих? Наех експерт по защитата да ги прегледа. Знаеш ли, че има експерти, които работят единствено за защитата? Обикновено гледаме да си нямаме вземане-даване с тях. Обикновено се стараем да изясним нещата, а не да ги потулим. Но аз наех експерт по защитата — същия, когото би наела и Алис Арон, ако можеше да си го позволи. Защото търся човек, който да ме убеди, че има поне малка надежда Кармен да казва истината, та да я пусна, без да ме сметнат за луд.

— Тогава се отпусни — каза Ричър. — Така или иначе, утре всичко ще свърши.

— Надявам се — каза Уокър. — Може и да свърши. От кантората на Ал Юджин ще ми пратят някакви финансови справки. Ал се занимаваше с делата на Слуп. Така че ако няма финансов мотив и ако медицинските данни изглеждат убедителни, наистина ще мога да се отпусна.

Тя нямаше пукната пара. Това й беше един от големите проблеми.

Уокър кимна.

— Добре. Защото нейните големи проблеми решават моите.

В кабинета настъпи мълчание. Бучаха само климатиците. Ричър усещаше тила си мокър и влажен.

— Трябва да проявиш по-голяма активност — каза той. — Заради изборите.

— Тъй ли? И как точно?

— Направи нещо, с което да спечелиш популярност.

— Какво например?

— Например да извадиш от архивите разследването за граничния патрул. На хората ще им хареса. Наскоро срещнах едно семейство, чийто син е бил застрелян.

Уокър отново помълча, после решително поклати глава.

— Стара история.

— Не и за близките на убитите — настоя Ричър. — За една година са загинали над двайсет души. Повечето от оцелелите навярно живеят по тия места. И вероятно вече почти всички са гласоподаватели.

— Имало е разследване — каза Уокър. — Още преди мен, но знам, че е било адски старателно. Лично прегледах досиетата.

— При теб ли са?

— Естествено. Повечето убийства са станали в Ехо и документацията пристига тук. По всичко личи, че няколко смахнати граничари са решили да действат на своя глава, а после разследването ги е уплашило. Вероятно са напуснали. В граничните служби имаше доста голямо разместване. Днес виновниците могат да бъдат буквално навсякъде. Най-вероятно са напуснали щата. Не само емигрантите бягат на север.

— Това би повишило авторитета ти.

Уокър сви рамене.

— Не се и съмнявам. Много неща биха го повишили. Но все пак имам някакви принципи, Ричър. Едно разследване ще е най-обикновено прахосване на обществени средства. Чисто и просто самохвалство от моя страна. Няма да ни доведе доникъде. Гарантирам ти. Виновниците са изчезна ли много отдавна. Всичко това е стара история.

— Дванайсет години не са много време.

— Зависи къде. По нашия край нещата се променят бързо. В момента се мъча да разбера какво е станало снощи, а не преди дванайсет години.

— Добре — съгласи се Ричър. — Ти решаваш.

— Ще се обадя на Алис утре сутринта. Когато получим материалите. До обяд може да сме приключили.

— Да се надяваме.

— Дано — каза Уокър.

Ричър слезе по горещото, задушно стълбище и излезе навън. На тротоара беше още по-горещо. Толкова горещо, че не можеше да се диша. Сякаш всичкият кислород във въздуха бе изгорял до последната молекула. Докато прекоси улицата и се добере до кантората, потта вече се стичаше в очите му. Блъсна вратата, влезе и завари Алис съвсем сама зад бюрото.

— Вече си тук? — изненада се той.

Тя само кимна.

— Видя ли я?

Алис кимна отново.

— Какво каза тя?

— Абсолютно нищо — отвърна Алис. — Освен че не желае да я защитавам.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно каквото казах. Това бяха единствените думи, които изкопчих от нея. Цитирам: „Не желая да ме защитавате.“

— Защо?

— Не ми обясни. Изобщо не проговори, казах ти вече. Знам само, че не ме иска.

— Защо, по дяволите?

Алис мълчаливо сви рамене.

— Случвало ли се е нещо подобно и друг път?

Алис поклати глава.

— Не. Нито на мен, нито на когото и да било друг адвокат, откакто съществува Пейкъс. Обикновено се чудят дали да ти отхапят ръката, или да те обсипят с целувки.

— Тогава какво става, по дяволите?

— Не знам. Тя изглежда напълно спокойна и разсъдлива.

— Опита ли се да я убедиш?

— Естествено, че се опитах. До един момент. Но исках да се измъкна, преди да си изтърве нервите и да се разкрещи. Чуе ли я някой друг, нямам правото да се натрапвам. А тогава наистина ще загази. Възнамерявам по-късно да опитам още веднъж.

— Каза ли й, че аз те пращам?

— Разбира се. Все повтарях за теб: Ричър това, Ричър онова. Никаква реакция. Каза само, че се отказва от адвокатска защита. Повтори го три-четири пъти. После млъкни.

— Имаш ли някаква идея защо го прави?

Алис сви рамене.

— При дадените обстоятелства — никаква. Сам разбираш, не съм велик адвокат като Пери Мейсън. Може би не вдъхвам особено доверие. Влязох в килията полугола и потна като прасе. Ако бяхме на Уолстрийт или друго подобно място, би било разбираемо клиентът да ме погледне и да си рече: Ехааа, зарежи я тая. Но тук не е Уолстрийт. Тук е окръжният затвор на Пейкъс, тя е мексиканка, а аз адвокат, тъй че би трябвало да танцува от радост, че съм се появила.

— Тогава защо?

— Не мога да си го обясня.

— Какво ще правим сега?

— Сега тръгваме по ръба на бръснача. Трябва да я убедя да приеме услугите ми, преди някой да чуе, че не ги иска.

— А ако пак откаже?

— Тогава отивам да си гледам работата, а тя остава да се пече в собствен сос. Поне шест месеца, докато й предявят обвинение и някой приятел на съдията я ощастливи с най-некадърния си сътрудник.

Ричър помълча.

— Извинявай, Алис. Нямах представа, че ще стане така.

— Не си виновен.

— Иди пак около седем вечерта — предложи той. — Когато кабинетите горе ще са празни, а жената от нощната смяна още няма да е дошла. Тя ми се стори по-любопитна от колегата й от дневната смяна. Той вероятно няма да ти обърне внимание. Така че ще можеш да я притиснеш. И да се развика, няма страшно.

— Добре — каза Алис. — В седем. Ама че ден. Ту нагоре, ту надолу, като влакче на ужасите.

— Като самия живот — добави Ричър.

Тя се усмихна за миг.

— Къде мога да те открия?

— В последния мотел преди магистралата.

— Толкова ли обичаш шума?

— Обичам да е по-евтино. Стая единайсет, регистрирал съм се под името Милард Филмор.

— Защо?

— Навик. Предпочитам псевдонимите. По-добре да не знаят кой съм.

— А кой е Милард Филмор?

— Бил е президент два мандата преди Ейбрахам Линкълн. От Ню Йорк.

Алис помълча.

— Да се облека ли като истинска адвокатка заради нея? Смяташ ли, че ще помогне?

Ричър сви рамене.

— Едва ли. Погледни мен. Облечен съм като бостанско плашило, но не забелязах това да я смущава.

Алис пак се усмихна.

— Вярно, че нямаш много представителен вид. Когато влезе тая сутрин, реших, че ти си клиентът. Някакъв закъсал скитник.

— Това са новите ми дрехи — каза Ричър. — Днес ги купих.

Алис го огледа от глава до пети, но премълча. Той я остави да си върши работата и отиде до пицарията на юг от съда. Заведението беше препълнено, а огромният климатик над вратата бълваше към улицата непрестанен поток горещ, влажен въздух. Очевидно това бе най-прохладното и следователно най-посещаваното място в града. Ричър успя да намери свободна маса и се захвана да пие вода с лед толкова усърдно, че сервитьорът едва смогваше да долива. После си поръча пица с много аншоа. Предполагаше, че трябва да възстанови телесните си запаси от сол.

Докато Ричър се хранеше, убийците получиха по телефона ново описание. Връзката бе прехвърлена най-грижливо през Далас и Лас Вегас до една мотелска стая на сто и петдесет километра от Пейкъс. Обаждаше се мъж, който говореше тихо, но ясно. Той описа с пълни подробности новия обект — от името и възрастта до външния вид и всички места, където можеше да бъде през следващите четирийсет и осем часа.

Разговора проведе жената, защото тя бе пратила партньорите си да вечерят. Не си записа нищо. Инстинктивно избягваше да оставя писмени доказателства, а освен това имаше превъзходна памет. Поддържаше я с непрекъснати упражнения. Тя изслуша внимателно всяка дума на събеседника си, после му съобщи цената. Не се боеше да говори по телефона. Използваше електронно устройство, от което гласът й звучеше като сумтене на хремав робот. Затова най-спокойно съобщи цената и се вслуша в мълчанието отсреща. Усещаше как онзи обмисля дали да не се пазари. Но до пазарлък не се стигна. Човекът просто каза „добре“ и затвори. Умник, помисли си тя. Нейният екип не работеше за скъперници. Склонността към пазарлъци подсказваше и други неприятни възможности.

След гащата Ричър си поръча сладолед, после още вода и накрая кафе. Заседя се на масата, докато почнаха да го гледат накриво, после плати и тръгна към мотела. След един час на хладно и сухо жегата му се стори още по-непоносима. Дълго стоя под струята хладка вода в банята и изпра дрехите си в мивката. Тръсна ги, за да не останат гънки, и ги просна на стола да съхнат. След това включи климатика на пълна мощност, просна се на леглото и зачака Алис. Предполагаше, че ако тя дойде след осем, това ще е добър знак, защото едно сериозно обсъждане на защитата с Кармен би изисквало поне час. Затвори очи и се помъчи да заспи.