Смъртоносна жега

7

Беше видял торбите с хранителни смески в склада. Много торби, може би около четирийсет, натрупани една върху друга. Големи книжни торби, тежки по десет-дванайсет килограма. Общо към половин тон. Колко време трябваше на четири коня и едно пони, за да изядат всичко това?

Но още от самото начало бе ясно, че пътуването е чиста приумица на Боби. Безсмисленото пътуване за смески имаше само една цел — да го отстрани временно от живота на Кармен. Само че сега не отиваха за смески. Защото завиха наляво. Върху торбите бе отпечатана марката на смеските заедно с разни реклами и адреса на доставчика. Доставчикът живееше в Сан Анджело. Ричър бе видял това име да се повтаря четирийсет пъти, изписано върху всяка торба с големи, четливи букви. Сан Анджело, Сан Анджело, Сан Анджело. А Сан Анджело се намираше на североизток от окръг Ехо. Далеч на североизток. Не на югозапад. Би трябвало да завият надясно.

Значи Боби възнамеряваше да го отстрани завинаги от живота на Кармен. Джош и Били имаха нареждане да го разкарат. А Боби бе казал: Джош и Били ще сторят каквото им се поръча. Ричър се усмихна, гледайки право напред. Бяха си направили сметката без кръчмаря. Те не знаеха, че е влизал в склада, не знаеха, че е видял надписите върху чувалите и че от седмица насам редовно разглежда картата на Тексас. Мислеха, че завоят наляво вместо надясно няма да му подскаже нищо.

Как смятат да го направят? Кармен бе споменала, че бившият й приятел бил много уплашен. Толкова уплашен, че дори не пожелал да разговаря с нея на сравнително безопасно място, в Пейкъс. Значи сега щяха да се опитат да сплашат и него? Ама че майтап! Усети как агресията бавно се разгаря в гърдите му. Той си послужи с нея умерено и прецизно, както умееше. Използва притока на адреналин, за да прогони вцепенението от краката си. Остави го да се разлее из тялото. Разкърши рамене, опирайки от едната страна в Джош, от другата в Били.

— Далеч ли е? — невинно попита той.

— Около два часа път — каза Били.

Движеха се с деветдесет километра в час право на юг. Пейзажът не се променяше. Отляво — сух пустинен храсталак, отдясно — унила варовикова равнина, тук-там напукана на отделни площадки и слоеве. Безмилостен пек. Движение нямаше. Пътят изглеждаше тъй, сякаш по него минаваха не повече от две-три коли дневно. Може би смятаха просто да се отдалечат и да го изхвърлят някъде из пущинака, където можеше да умре от жажда, преди някой да го открие. Или от изтощение при опита да се завърне. Или от ухапване на гърмяща змия.

— Не, по-малко от два часа — каза Джош. — Пътят е около сто и шейсет километра.

В такъв случай може би отиваха към бара, за който споменаха вчера. Сигурно имаха там приятели. Дано да имат, помисли си Ричър. Двама жалки каубои определено не могат да ме уплашат. После въздъхна. Отпусна се. Както бе казал на Кармен, с яростната агресия имаше един сериозен проблем — залогът ставаше безмилостен. Всичко или нищо. Припомни си своя първи ден в гимназията. През лятото, след като завърши основно училище, семейството му се върна за шест месеца в Щатите. Записаха го в голяма гимназия близо до някаква военна база в Ню Джърси, около Форт Дикс. Той беше готов. Както винаги обмисли нещата сериозно и задълбочено. Гимназията трябваше да стои по-горе от основното училище във всяко едно отношение, включително и по сблъсъците в съблекалнята. Затова той подготви обичайния си план за първия учебен ден: да пребие първия, който се опита да го закачи. Досега това винаги му бе носило успех. Удряй силно, удряй рано, отмъщавай предварително. Това впечатляваше всички. Само че този път трябваше да ги впечатли още по-силно, да удря още по-жестоко, защото гимназията несъмнено беше на далеч по-високо ниво.

Така и стана. Още първата сутрин някакъв юначага го блъсна, а десет минути по-късно пътуваше към болницата, където остана три седмици. Чак след това Ричър узна, че училището е за подбрани деца от заможен квартал. Беше реагирал прекалено драстично и всички го смятаха за варварин. А и сам той се чувстваше такъв. Срамуваше се. Оттогава стана по-спокоен. Научи се, че трябва да е наясно с положението, преди да стори каквото и да било. Освен това се научи, че понякога, при определени обстоятелства, трябва да предупреди противника.

— Товарим и веднага се връщаме, така ли? — попита той.

Въпросът беше тактическа уловка. Не можеха да кажат не, без да го разтревожат. Не можеха и да кажат да, защото не отиваха при доставчика.

— Първо ще пийнем по една-две бири — каза Били.

— Къде?

— Там, където бяхме снощи.

— Нямам пукната пара — каза Ричър. — Още не са ми платили.

— Ние черпим — успокои го Джош.

— Дали складът работи до толкова късно? Събота вечер е.

— Щом е за голяма поръчка, ще се размърдат — каза Били.

Може би отиват при нов доставчик. Може да са го сменили.

— Е, да, сигурно им осигурявате доста работа — кимна Ричър.

— Така си е — рече Джош. — От години все при тях пазаруваме.

— А после веднага се връщаме, нали?

— Естествено — каза Били. — Ще се прибереш навреме за твоята спяща красавица.

— Добре. — Ричър помълча, после добави: — Защото държа на това.

Закачате ли се с мен, ще си изпатите.

Били не каза нищо. Джош се усмихна и продължи да кара.

Равнината се спускаше на юг съвсем неусетно. От картите Ричър знаеше, че Рио Гранде завива насреща им откъм запад. Навлизаха в басейна на реката, където в праисторически времена се бяха простирали необятни плитчини. Джош поддържаше същата скорост. Били разсеяно зяпаше през прозореца. Пътят си оставаше все тъй прав и безличен. Ричър облегна глава на стойката за пушки зад себе си и зачака. Отдавна бе свикнал с чакането. Много пъти по време на кариерата му най-трескавата дейност идваше след дълго пътуване. Обикновено става точно така. Търпеливо трупане на доказателства, стигане до извод, разпознаване на виновника и пътуване, за да бъде обезвреден. В армията човек бързо се научава да чака.

На юг пътят ставаше все по-лош. Пикапът се тресеше. Каросерията бе празна и задните колела подскачаха по неравностите. Тук-там по телефонните стълбове се мяркаха лешояди. Слънцето клонеше на запад. Край пътя се появи надпис: Ехо 10 километра. Тенекията беше надупчена от куршуми.

— Мислех, че Ехо е на север — каза Ричър. — Където е училището на Ели.

— Градчето е разделено — обясни Били. — Половината тук, половината там. Двеста и петдесет километра пущинак по средата.

— Най-големият град на света — каза Джош. — По-голям от Лос Анджелис.

Той намали газта, навлезе в дълъг завой и отпред в далечината изникна групичка ниски едноетажни сгради. Залязващото слънце ги огряваше отзад. Пет километра по-нататък край пътя се появиха тенекиени табели, уведомяващи своевременно какво предлагат сградите. Щеше да има бензиностанция и магазин. И бар „Дългорогия бик“, притежаван и обслужван от някой си Харли. Тази табела беше последна, но барът се оказа първото крайпътно заведение. Ниската сграда със стени от катраносани дъски и скосен тенекиен покрив се намираше на трийсетина метра източно от шосето сред няколко декара безплодна земя. Отпред имаше десет-дванайсет пикапа, паркирани с предниците към бара като самолети около терминал. И най-близо до входа стоеше очуканата кола на шерифа. Изглеждаше захвърлена на произвола на съдбата.

Джош прекоси паркинга и паркира пикапа до останалите коли. По прозорците на бара висяха неонови реклами за бира, заклещени между стъклата и избелели памучни завеси. Джош изключи двигателя. Прибра ключовете в джоба си. Сред внезапната тишина Ричър чу шумовете от бара — бучене на климатици и вентилатори, музика от раздрънкан автоматичен грамофон, приглушени гласове, звън на бутилки и чаши, тракане на билярдни топки. Изглежда, вътре имаше доста народ.

Джош и Били едновременно отвориха вратите и слязоха. Ричър се измъкна отляво и застана с гръб към слънцето. Все още беше горещо. Усети как жегата го обгръща от глава до пети.

— Добре — каза Били. — Ние черпим.

Вътре имаше фоайе със стар телефонен автомат, обкръжен от безброй надписи и надраскани номера по дъските около него. Към бара водеше втора врата с прозорче от жълто стъкло. Били я отвори.

При влизане в бар военният полицай се чувства като футболист, застанал на точката за изпълнение на дузпа. Това е неговото работно място. Около деветдесет на сто от дребните неприятности в армията се случват именно в барове. Вземете група младежи, обучени да реагират светкавично и агресивно, добавете неограничени количества алкохол, комбинирайте всичко това със съперничество между поделенията и присъствие на цивилни жени с цивилни съпрузи или приятели и бедата е неизбежна. Затова на влизане в бара военният полицай си отваря очите на четири, също както футболистът на бялата точка, който оглежда първо вратаря, после пресмята ъглите и разстоянията. Най-напред преброява изходите. Обикновено са три. Главният вход, задната врата до тоалетните и изходът от канцеларията зад бара. Ричър видя, че и тук положението е същото. Прозорците бяха твърде малки, за да послужат за бягство.

После военният полицай оглежда навалицата. Търси потенциалните неприятности. Кой е млъкнал и гледа втренчено? Къде са заплахите? В „Дългорогия бик“ ги нямаше. В дългата ниска зала се бяха събрали около двайсет и пет мъже, мършави и загорели, с избелели джинси. Никой не обърна особено внимание на новодошлите, само неколцина небрежно кимнаха към Джош и Били. Шерифът не се виждаше. Но край бара имаше свободна табуретка с пълна бутилка бира пред нея. Може би това се смяташе за почетно място.

След това военният полицай оглежда за оръжие. Над бара висеше старинен револвер, прикрепен за дъсчица, върху която беше изписано с нажежено желязо: Ние не звъним на 911. Вероятно някои от клиентите носеха по-модерни пистолети. Цялото заведение беше пълно с бирени бутилки, но те не тревожеха Ричър. Бутилките не стават за оръжие. Освен във филмите, само че там шишетата са от захар, а етикетите от тоалетна хартия. Истинските бутилки не се чупят при удар в масата. Стъклото е твърде дебело. Само издават трясък. Могат с умерен успех да се използват вместо палки. Билярдната маса обаче разтревожи Ричър. Беше в средата на залата, отрупана с корави и тежки топки. Четирима клиенти играеха, а на дълга вертикална стойка до близката стена имаше още десетина стика. При липса на пушка с рязана цев билярдният стик е най-доброто оръжие за кръчмарски бой. Нито прекалено къс, нито прекалено дълъг, изработен от качествено твърдо дърво и допълнително утежнен с оловна сърцевина.

Въздухът беше неестествено хладен, гъсто наситен с бирени изпарения, пушек и врява. Отвъд билярдната маса и автоматичния грамофон имаше няколко кръгли масички и около тях множество табуретки с изкуствена червена тапицерия. Били вдигна три пръста към бармана и получи три бутилки студена бира. Стисна гърлата им между пръстите си и тръгна към масите. Ричър побърза да го изпревари. Искаше сам да си избере място. С гръб към стената, гласеше едно от правилата му. Ако може, с видимост и към трите изхода. Промъкна се между табуретките и зае подходящото място. Джош седна от дясната му страна. Били се настани отляво и бутна към него една от бутилките. Масата беше осеяна с черни петна от загасени цигари. Шерифът се зададе откъм тоалетните, проверявайки в движение дали панталонът му е закопчан. Когато видя Ричър, спря за секунда с безизразна физиономия, после продължи и седна прегърбен на свободната табуретка пред бара, с гръб към навалицата.

Били надигна шишето.

— Наздраве.

Не ти се очертава добро здраве, мой човек, помисли си Ричър и отпи глътка бира. Беше студена и пенлива, със силен привкус на хмел.

— Трябва да се обадя по телефона — каза Били.

Той бутна табуретката си назад и стана. Джош се приведе надясно, опитвайки се да запълни освободеното място пред Ричър. Били си проправи път през тълпата и излезе във фоайето. Ричър отпи още една глътка и започна да отброява времето. Преброи и хората в залата. Без него бяха двайсет и трима заедно с бармана Харли. Били се върна след две минути и четирийсет секунди. Приведе се към шерифа и му пошушна нещо. Шерифът кимна. Били продължи да говори. Шерифът пак кимна. Допи бирата си, отлепи лакти от бара и стана. Обърна се към залата. Хвърли кратък поглед към Ричър, после излезе. Били изчака, докато вратата се затвори зад него, след това се върна на масата.

— Шерифът си тръгна — каза той. — Сети се, че имал някаква спешна работа.

Ричър премълча.

— Обади ли се? — попита Джош. Прозвуча като заучена реплика.

— Да, обадих се — отговори Били.

После седна на табуретката и вдигна шишето.

— Не те ли интересува на кого се обадих? — попита той, гледайки втренчено Ричър.

— Какво ми дреме на кого си се обадил? — отсече Ричър.

— Обадих се за линейка — продължи Били. — Добре е да я повика човек предварително, защото идва чак от „Президио“. Може да се забави няколко часа.

— Разбираш ли, трябва да ти признаем нещо — намеси се Джош. — Излъгахме те. Наистина пропъдихме един тип. Мешаше си чехлите с мексиканката. Боби сметна, че не е много пристойно при сегашните обстоятелства. Нали разбираш, Слуп в затвора и тъй нататък. Затова ни помоли да уредим нещо. Ние го доведохме тук.

— Искаш ли да чуеш какво направихме? — попита Били.

— Мислех, че отиваме до склада за хранителни смески — каза Ричър.

— Складът е в Сан Анджело.

— Тогава какво правим тук?

— Обясняваме ти положението, това правим. И онзи тип го доведохме тук.

— Какво общо има той с мен?

— Боби смята, че сте от една категория, това ви е общото.

— Значи смята, че и аз си мешам чехлите с нея?

Джош кимна.

— Точно така.

— А вие какво мислите?

— Същото. Инак защо ти е да идваш при нас? Не си каубой, ясно е като бял ден.

— Ами ако ви кажа, че сме само приятели?

— Боби рече, че не е само това.

— И вие му вярвате?

Били кимна.

— Естествено, че му вярваме. Тя се задява и с него. Той сам ни го каза. Тогава от какъв зор ще подмине теб? Виж какво, не те упрекваме. Малката е апетитно парче. И аз бих й пуснал ръка, само че тя е на Слуп. Трябва да почиташ семейството, дори ако става дума за цветнокожи. Такива са правилата по нашия край.

Ричър мълчеше.

— Другият тип беше учител — продължи Били. — Не се държеше прилично. Затова го докарахме тук. Изведохме го в задния двор, намерихме нож за клане на прасета, викнахме две-три момчета да го държат, смъкнахме му гащите и казахме, че ще му клъцнем това-онова. Той изрева, захленчи и се напика. Плачеше и се молеше. Обеща да изчезне. Умоляваше да не му правим нищо. Но ние все пак го резнахме мъничко. Хей така, за по-весело. Шурна кръв. После го пуснахме. Но го предупредихме, че ако още веднъж му видим физиономията, ще режем докрай. И знаеш ли какво? Вече не му видяхме физиономията.

— Всичко мина гладко — добави Джош. — Като по вода. Само един проблем имаше — докато пристигне линейката, едва не му изтече кръвта. Трябваше да я викнем предварително. Решихме да го запомним за следващия път. Дето се казва, човек се учи, докато е жив. И ето, сега се обадихме предварително. Специално заради теб. Би трябвало да си ни благодарен.

— Значи го резнахте? — попита Ричър.

— И още как.

— Май се гордеете с тоя подвиг.

— Вършим каквото трябва. Грижим се за семейството.

— И си признавате пред мен?

Джош кимна.

— Защо пък не? Кой си ти, по дяволите?

Ричър сви рамене.

— Във всеки случай не съм учител.

— Какво означава това?

— Означава, че ако решите да резнете мен, ще ви откара линейката.

— Тъй ли си мислиш?

Ричър кимна.

— Онзи кон, дето го яздих, създава повече неприятности, отколкото ще ми причините вие, момчета.

Той ги изгледа един по един. Спокойно и право в очите. В подобни положения безметежната самоувереност прави чудеса. А той наистина се чувстваше самоуверен. Това чувство почиваше на богат опит. Много отдавна не бе губил кръчмарски бой срещу двама противници.

— Вие решавате — заяви той. — Или се отказвате още сега, или отивате в болница.

— Знаеш ли какво? — усмихна се Джош. — Мисля, че ще продължим по програмата. За какъвто и да се смяташ, тук ние имаме много приятели. А ти не.

— Не съм питал за обществените ви отношения — каза Ричър.

Но Джош очевидно говореше истината. Двамата имаха приятели тук. Някаква тиха, едва доловима тръпка плъзна из залата. Хората ставаха напрегнати и неспокойни. Озъртаха се към тях, споглеждаха се. Напрежението растеше. Билярдните топки спряха да тракат. Ричър долавяше как въздухът се наелектризира. Идваше ред на мълчанието. На предизвикателството. Може би нямаше да са само двама противници, а повече. Много повече.

Били се усмихна.

— Ние не се плашим лесно. Такава ни е професията.

Боби бе казал същото: Те излизат на арената с бикове, които тежат по тон и половина. Няма да се уплашат от теб. Ричър никога не бе ходил на родео. Имаше само неясни, откъслечни впечатления от филмите и телевизията. Доколкото помнеше, ездачите сядаха върху някаква ограда, после скачаха върху бика, докато го пускат на арената. И трябваше да се задържат… колко, осем секунди ли беше? Ако не успееха, животното можеше да ги ритне зле. Да ги стъпче. Или да ги намушка с рогата. Значи тия двамата притежаваха някаква тъпа храброст. И сила. И издръжливост. Бяха свикнали с болката и страданията. Но освен това бяха свикнали с определена схема. С някакъв ред на действие. С някакво равномерно отброяване, преди изведнъж да започне действието. Ричър не знаеше какво е това отброяване. Може би три, две, едно, давай. Или десет, девет, осем. Така или иначе, бяха свикнали да изчакват, отброявайки секундите, после да се напрегнат, дълбоко да си поемат дъх и чак тогава да почне всичко.

— Е, добре, дайте да го направим — каза той. — Още сега, на двора.

Изправи се и заобиколи масата, преди Джош да реагира. Тръгна от дясната страна на билярдната маса към задния изход до тоалетните. Групичките хора отпред се разкъсваха, за да му сторят път. Чу, че Джош и Били го следват по петите. Усещаше ги как отброяват, напрягат мускули, готвят се за сблъсъка. До изхода оставаха около двайсет секунди, до двора — може би трийсет. Двайсет и девет, двайсет и осем. Стараеше се да стъпва равномерно, в такт с броенето. Двайсет и седем, двайсет и шест. Ръцете свободно отпуснати. Двайсет и пет, двайсет и четири.

Грабна последния стик от стойката, превъртя го, описа широк замах на сто и осемдесет градуса и с всичка сила удари Били отстрани по главата, едно. Хрущенето на кости се чу съвсем ясно въпреки шумната музика. Плисна кръв и Били рухна като прострелян. Ричър отново замахна с пълна сила като дървар и стикът полетя срещу Джош, две. Джош инстинктивно вдигна лакът да се предпази и ръката му се строши. Той изпищя и Ричър замахна пак към главата, три. Жестокият удар отметна Джош настрани, Ричър блъсна с върха на стика и изби два зъба, четири. После върна стика назад със същата сила и строши ръката още веднъж, този път над лакътя, пет. Джош се сгромоляса до Били, а Ричър застана над тях и замахна още четири пъти, бързо и мощно, шест, седем, осем, девет, по ребра, ключици, колене и черепи. Общо девет замаха, може би шест или седем секунди яростна, експлозивна сила. Удряй силно, удряй рано, отмъщавай предварително. Докато противникът още чака гонга.

Другите мъже в бара бяха стояли настрана и сега отново се приближиха бавно и предпазливо. Ричър се завъртя заплашително със стика в ръка. Наведе се и измъкна от джоба на Джош ключовете за колата. После захвърли стика на пода и още преди трополенето да заглъхне, започна да си проправя път през навалицата. Дишаше тежко, изблъскваше всеки, който му се изпречи. Никой не предприе сериозен опит да го спре. Очевидно в окръг Ехо приятелството си имаше граници. Все още задъхан, той излезе на паркинга. От жегата мигновено го обля пот. Стигна до пикапа. Вмъкна се вътре, включи двигателя и подкара на север. Вратата на бара остана затворена. Никой не излезе след него.

Около час по-късно слънцето залезе на запад и когато зави към портата на ранчото, вече беше съвсем тъмно. Всички прозорци в червената къща светеха. На двора имаше два автомобила. Единият беше раздрънканият шевролет на шерифа, другият — отровнозелен линкълн. Лампите върху шерифската кола примигваха в червено и синьо. Върху линкълна падаше светлина от верандата и в жълтеникавите лъчи боята му придобиваше цвят на мъртвешка кожа. Навсякъде се носеха рояци нощни пеперуди. Едрите, сякаш хартиени насекоми кръжаха около лампите над верандата като миниатюрни вихрушки, които ту се разпадаха, ту отново изникваха около следващата крушка. Отвъд къщата вече се надигаше ритмичното, упорито жужене на нощните насекоми.

Входната врата беше отворена и от вестибюла долиташе шум. Висок, развълнуван разговор на малка група хора. Ричър се качи на верандата, надникна и видя вътре шерифа, Ръсти Гриър и Боби. Кармен стоеше настрани, до стойката за пушки. Този път бе сменила джинсите с червено-бяла рокля до коляното, без ръкави. Изглеждаше замаяна. Борбата на противоречиви чувства по лицето й го правеше сънливо и безизразно. В отсрещния край на стаята някакъв мъж в костюм бе застанал до огледалото, тъй че Ричър можеше едновременно да го види и отпред, и отзад. Шофьорът на линкълна без съмнение. Беше зализан, възпълен, нито висок, нито нисък, облечен с добре изгладен памучен костюм. Около трийсетгодишен, с русолява коса, старателно сресана назад от изпъкналото чело. Имаше бледо лице на човек, който рядко излиза навън, зачервено само откъм горната страна, сякаш обичаше да играе голф рано следобед. Върху лицето грееше широка отработена усмивка, като че току-що го бяха отрупали с похвали, а той се преструваше на скромен.

Ричър спря на верандата и реши да не влиза. Но дъските шумно изскърцаха под тежестта му и Боби чу този звук. Разсеяно се озърна към тъмното и изведнъж застина с широко разтворени очи. Една-две секунди стоя като вкаменен, после изтича навън през вратата. Хвана Ричър за лакътя и го дръпна настрани, така че да не се виждат откъм вестибюла.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Тук работя — отговори Ричър. — Забрави ли?

— А Джош и Били къде са?

— Напуснаха.

Боби се изблещи.

— Какво?

— Напуснаха — повтори Ричър.

— Какво означава това?

— Означава, че загубиха желание да работят тук.

— Че защо ще напускат?

Ричър сви рамене.

— Откъде да знам? Може би са използвали правото си за свободна инициатива на пазара на работна ръка.

— Какво?

Ричър не отговори. Отсъствието на Боби и гласовете откъм верандата бяха привлекли вниманието на хората вътре. Ръсти Гриър първа застана на прага, следвана от шерифа и човека с памучния костюм. Кармен остана вътре, до стойката с карабините. Все още изглеждаше замаяна. Виждайки Ричър, всички млъкнаха по различен начин: Ръсти като при сблъсък с нарушение на добрия обществен тон, шерифът озадачено, а непознатият с костюма явно се чудеше кого ли е довлякъл дяволът по това време.

— Какво става? — попита Ръсти.

— Тоя тук разправя, че Джош и Били ни напуснали — каза Боби.

— Те не биха постъпили така — заяви Ръсти. — Защо да напускат?

Човекът с костюма напираше напред, сякаш очакваше да го запознаят с новодошлия.

— Казаха ли някаква причина? — попита Ръсти.

Шерифът гледаше Ричър втренчено и безизразно. Ричър не отговори. Просто стоеше и чакаше.

Човекът с костюма протегна ръка.

— Аз съм Хак Уокър — изрече той с плътен, сърдечен глас. — Окръжен прокурор в Пейкъс и приятел на семейството.

— Със Слуп са приятели от детинство — разсеяно добави Ръсти.

Ричър кимна и стисна протегнатата ръка.

— Джак Ричър. Работя тук.

Онзи стисна десницата му с две ръце и се усмихна тъничко, с известна доза искрена приветливост, добавена към дежурната маска на политик.

— Регистрирахте ли се за гласоподавател по нашия край? — попита той. — През ноември се кандидатирам за съдия и много бих искал да разчитам на вашата подкрепа.

После се разсмя тихичко, като човек, който е заобиколен от приятели и се чуди как е позволил на разни политически безсмислици да засенчат добрите му маниери. Нали знаете как е. Ричър отдръпна ръка и кимна мълчаливо.

— Хак положи толкова усилия заради нас — каза Ръсти. — А сега ни донесе прелестна новина.

— Да не би Ал Юджин да се е появил? — попита Ричър.

— Не още — отвърна Ръсти. — Новината е съвсем друга.

— И няма нищо общо с изборите — допълни Хак. — Разбирате го, нали? Вярно, ноември наближава и ни се иска да сторим по нещо за всички, но вие знаете, че за вас щях да го направя при всяко положение.

— А ти знаеш, че при всяко положение ще гласуваме за теб, Хак — отвърна Ръсти.

Всички си размениха лъчезарни усмивки. Ричър хвърли поглед над главите им към Кармен, останала сама във вестибюла. Тя не се усмихваше.

— Доколкото разбирам, ще измъкнете Слуп по-рано — каза той. — Сигурно още утре.

Хак Уокър леко сведе глава, сякаш току-що бе получил комплимент.

— Точно така. Ония през цялото време опяваха, че не могат да вършат административна работа в неделя, но в крайна сметка успях да ги убедя. Разправяха, че това щяло да бъде първото неделно освобождаване в цялата история на системата, аз обаче настоях, че за всяко нещо си има пръв път.

— Хак ще ни откара дотам — добави Ръсти. — След малко потегляме. Ще пътуваме цяла нощ.

— Ще го чакаме на шосето — каза Хак. — Точно пред портата на затвора в седем сутринта. Голямо посрещане му готвим на нашия Слуп.

— Всички ли заминавате? — попита Ричър.

— Без мен — каза Кармен.

Беше излязла на верандата тихичко като призрак. Стоеше със събрани крака, облакътена на парапета, и гледаше към черния хоризонт на север.

— Трябва да наглеждам Ели — добави тя.

— В колата има място колкото щеш — каза Ръсти. — Можем да вземем и Ели.

Кармен поклати глава.

— Не искам да вижда как баща й излиза от затвора.

— Е, както искаш — отсече Ръсти. — В края на краищата той ти е само съпруг.

Кармен не отговори. Само потръпна леко, сякаш температурата на нощния вятър не беше трийсет и пет градуса, а някъде около нулата.

— В такъв случай май трябва и аз да остана — каза Боби. — Да наглеждам къщата. Слуп ще ме разбере.

Ричър хвърли поглед към него. Кармен рязко се завъртя и влезе в къщата. Ръсти и Хак Уокър се повлякоха подир нея. Шерифът и Боби останаха. Двамата направиха крачка един към друг сякаш за да поставят някаква невидима бариера между Ричър и вратата.

— И тъй, защо напуснаха? — попита Боби.

Ричър ги изгледа един по един, после сви рамене.

— Всъщност не беше точно напускане. Опитах се да подсладя горчивия хап, това е. Откровено казано, бяхме в някакъв бар и те се сбиха с един човек. Вие ни видяхте в бара, нали, шерифе?

Шерифът кимна предпазливо.

— Стана, след като си тръгнахте — продължи Ричър. — Сбиха се и загубиха.

— С кого? — попита Боби. — Какъв човек?

— Неподходящ човек.

— Кой беше?

— Някакъв едър човек — обясни Ричър. — За една-две минути ги смаза от бой. Мисля, че някой повика линейка. Сигурно вече лежат в болницата. Може и да са мъртви, знам ли? Загубиха, и то много лошо.

Боби го гледаше втренчено.

— Кой беше човекът?

— Човек като човек. Никому не пречеше.

— Кой?

— Май не е тукашен.

Боби се поколеба.

— Ти ли беше?

— Аз? — изненада се Ричър. — Че защо им е да се бият с мен?

Боби не отговори.

— Защо им е да се бият с мен, Боби? — запита отново Ричър. — Каква би могла да е причината?

Боби мълчеше. Изгледа го свирепо, после се завъртя и повлече нозе към вестибюла. Шумно затръшна вратата зад себе си. Шерифът остана на място.

— Значи здравата са пострадали — каза той.

Ричър кимна.

— Така изглежда. Съветвам ви да завъртите един телефон, за да разберете. А след това не е зле да разпространите новината. Да обясните на тукашните какво става, когато се бият с неподходящи хора.

Шерифът кимна все тъй предпазливо.

— Може би не е зле и вие да си имате едно наум — добави Ричър. — Боби ми каза, че тук хората сами си решават проблемите. Не обичали да си имат вземане-даване със закона. Намекна, че ченгетата не се месят в лични спорове. Това било стара традиция в славния Западен Тексас.

Шерифът помълча, после каза:

— Май има нещо такова.

— Боби беше категоричен. Такава е традицията, и точка.

Шерифът извърна глава.

— Е, може и така да се каже. А аз много уважавам традициите.

Ричър кимна.

— Радвам се да го чуя.

Шерифът спря за миг на стъпалата, после се отдалечи, без да поглежда назад. Вмъкна се в колата, изгаси мигащите лампи и включи двигателя. Внимателно заобиколи отровнозеления линкълн и подкара към портата. Двигателят му не беше добре регулиран. Ричър долавяше мирис на неизгорял бензин и чуваше тихи експлозии в ауспуха. После колата увеличи скоростта, изчезна в далечината и пак настана тишина, нарушавана само от песента на щурците.

Ричър слезе от верандата и отиде до кухненската врата. Тя стоеше отворена — може би за проветрение или за да може прислужницата да подслушва. Самата прислужница стоеше отвътре, само на крачка от найлоновите ресни против насекоми.

— Здрасти — каза Ричър.

Отдавна бе свикнал да се сближава с кухненския персонал. От приятелство с готвача винаги има полза. Но прислужницата не отговори. Стоеше и го гледаше плахо.

— Искаш ли да позная нещо? — каза той. — Приготвила си за спалното само две порции.

Тя издаде някакъв неопределен утвърдителен звук.

— Заблудили са те — каза Ричър. — Боби ли беше?

Тя кимна.

— Рече, че нямало да си дойдеш.

— Сбъркал е — каза Ричър. — Джош и Били не се върнаха. Затова май ще им изям вечерята. И на двамата. Много съм гладен.

Тя се поколеба. После сви рамене.

— Ще донеса чиниите. След минутка.

Ричър поклати глава.

— Ще вечерям тук. Няма смисъл да се разкарваш.

Той разтвори найлоновите висулки със събрани длани и влезе в кухнята. Миришеше на лютивия сос от обяд.

— Какво има за вечеря? — попита той.

— Котлети — каза прислужницата.

— Добре — кимна Ричър. — Предпочитам чифтокопитните пред беззъбите.

— Какво?

— По-добре говежди котлет, отколкото месо от броненосец.

Прислужницата взе ръкохватки и извади от фурната две горещи чинии. Във всяка имаше по един средно голям котлет, солидна купчинка картофено пюре и по-малка купчинка пържен лук. Остави ги на масата с вилица до лявата порция и нож до дясната. Чиниите приличаха на двуцевка, гледана отпред.

— Били ми беше братовчед — каза тя.

— Едва ли си струва да говориш в минало време — каза Ричър. — Джош пострада по-зле.

— И Джош ми беше братовчед.

— Е, много съжалявам.

— От друг клон на рода — поясни прислужницата. — По-далечен. И двамата бяха глупаци.

Ричър кимна.

— Личеше, че не са от най-умните.

— За разлика от стопаните — добави жената. — Каквото и да правиш с оная мексиканка, помни, че не са глупави.

После го остави да вечеря сам.

Когато свърши, Ричър изми двете чинии и ги сложи обърнати на мивката. Отиде до конюшнята и седна да чака вътре в зловонната жега, защото искаше да е близо до къщата. Седеше върху бала сено, с гръб към конете. Отначало те изглеждаха разтревожени, после привикнаха с присъствието му. Усети ги как заспиват един по един. Престанаха да тропат с копита и откъм отделенията долетя лениво, сумтящо дишане.

След малко Ричър дочу нечии стъпки по верандата, сетне стъпалата изскърцаха и сухият прах по двора тихо зашумоля. Вратата на линкълна се отвори и след малко хлопна. Двигателят заработи, изръмжаха предавки. Ричър стана, пристъпи към вратата на конюшнята и видя линкълна да завива пред къщата. На фона на светлините по верандата различи зад волана силуета на Хак Уокър, а до него Ръсти Гриър. От лампите бухналата й коса лъщеше като захарен памук. Отдолу прозираше формата на черепа.

Голямата кола мина под портала, веднага зави надясно, увеличи скоростта и се отдалечи по пътя. Ричър гледаше как снопчета светлина от лъчите на фаровете пробягват между коловете на оградата от ляво на дясно. После линкълнът изчезна, завърна се песента на нощните насекоми и всичко застина. Само едрите пеперуди продължаваха да кръжат около лампите.

Той изчака зад вратата на конюшнята, опитвайки се да познае кой ще го потърси пръв. Вероятно Кармен, помисли си той, но не тя, а Боби излезе на верандата само пет минути след като майка му бе заминала да доведе Слуп. Слезе от верандата, прекоси двора и се запъти право към спалното. Отново си бе нахлупил шапката с козирката наопаки. Ричър излезе от обора и му прегради пътя.

— Конете трябва да се напоят — каза Боби. — И искам да изчистиш отделенията.

— Свърши си го сам — отвърна Ричър.

— Какво?

— Чу ме.

Боби застина.

— Няма да го направя.

— Тогава ще те принудя.

— Какво става, по дяволите?

— Промяна, това става — обясни Ричър. — Току-що за теб настъпи голяма промяна, Боби, повярвай ми. Щом реши да насъскаш по мен Джош и Били, ти прекрачи чертата. Сам се постави в съвсем нова позиция. Позиция, при която ще вършиш точно каквото ти кажа.

Боби мълчеше.

Ричър го погледна в очите.

— Кажа ли ти скачай, не питай колко високо. Просто почваш да скачаш. Разбра ли? Сега аз съм ти господар.

Боби не помръдваше. Ричър отметна дясната си ръка и замахна за бавна, мощна плесница. Боби отскочи, но налетя на лявата, която смъкна шапката от главата му.

— Марш да се погрижиш за конете — нареди Ричър. — После можеш да спиш при тях. Ако те видя преди закуска, ще ти строша краката.

Боби стоеше като вкаменен.

— Кого ще викнеш на помощ, братленце? — попита Ричър. — Прислужницата или шерифа?

Боби не отговори. Необятната нощ ги обгръщаше от всички страни. Окръг Ехо, сто и петдесет жители, повечето на преклонна възраст или на стотина километра отвъд черния хоризонт. По-затънтено кътче едва ли би могло да се намери.

— Добре — тихо прошепна Боби.

Той бавно тръгна към конюшнята. Ричър захвърли шапката и закрачи към къщата. Светлините от верандата грееха право в очите му, а нощните пеперуди сякаш се събираха да го посрещнат.

Две трети от екипа на убийците го гледаха. Вършеха това по-добре от наблюдателите. След като прегледа картата, жената отхвърли идеята да се приближат откъм запад. Първо, фордът нямаше да се справи с пустинния терен. Второ, нямаше смисъл да се крият на километър и половина. Особено през нощта. Много по-добре беше да продължат направо по пътя и да спрат на стотина метра от къщата само за миг, колкото двама души да скочат долу, а после колата да поеме обратно на север, докато двамата залягат зад най-близките камъни и постепенно се промъкват на юг към червената порта, където можеха да се укрият в някоя плитка яма само на десетина метра от асфалта.

С наблюдението се бяха заели двамата мъже. Имаха уреди за нощно виждане. Не военни или разузнавателни, а най-обикновено оборудване, закупено по каталог за спортни стоки и носено заедно с всичко останало в черния пластмасов куфар. Уредите улавяха топлината, излъчвана от нагрятата земя, и силуетът на Ричър сякаш трептеше в движение сред искрящ ореол.