Смъртоносна жега

3

— Какво се случи преди година и половина? — попита Ричър.

Кармен не отговори. Движеха се по дълъг прав път през пустинята и слънцето печеше право над тях. Направлението е юг и наближава пладне, помисли си Ричър. Пътят беше асфалтиран, сравнително гладък въпреки множеството кръпки, но нащърбен по краищата. През неравни интервали се издигаха самотни рекламни табла, обещаващи бензин, стаи и магазини някъде в безкрайната далечина. От двете страни на пътя се разстилаше безжизнена напечена равнина, осеяна тук-там с неподвижни вятърни двигатели. По-близо до пътя имаше автомобилни двигатели, монтирани върху бетонни основи. Големи, мощни двигатели, каквито човек може да види под капака на стар шевролет или крайслер, боядисани в жълто и нашарени с ивици ръжда. Късите почернели ауспухови тръби стърчаха към небето.

— Водни помпи — обясни Кармен. — За напояване. Някога тук е имало земеделие. Бензинът тогава бил по-евтин от водата, тъй че тия машинарии работели денонощно. Сега вече няма вода, а и бензинът е твърде скъп.

Във всички посоки се простираше равнина, осеяна със сух храсталак. Някъде далеч на хоризонта, югозападно от безкрайния път, се мержелееше нещо — може би планини на сто километра оттук. Или беше само оптическа измама на маранята.

— Гладен ли си? — попита Кармен. — Ако не спираме, можем да вземем Ели от училище. Много ми се иска, от вчера не съм я виждала.

— Както кажеш — отвърна Ричър.

Тя увеличи скоростта до сто и трийсет километра в час. Големият кадилак подскачаше тежко по всяка издатина на асфалта. Ричър изправи седалката си и затегна предпазния колан. Кармен се озърна към него.

— Вярваш ли ми вече? — попита тя.

Той я погледна. Тринайсет години беше работил като следовател и по инстинкт не вярваше на каквото и да било.

— Какво стана преди година и половина? — повтори той. — Защо Слуп спря да те бие?

Кармен прихвана волана по-удобно. Разтвори длани, разкърши пръсти и отново ги стегна.

— Отиде в затвора — каза тя.

— Защото те биеше ли?

— В Тексас? — Смехът й бе рязък и кратък, по-скоро като болезнен стон. — Сега знам със сигурност, че си нов по тия места.

Ричър не отговори. Само гледаше как Тексас се задава насреща, горещ и жълт като нажежен месинг.

— Такова нещо просто е невъзможно — каза Кармен. — Един тексаски джентълмен никога не би вдигнал ръка срещу жена. Всички го знаят. Особено пък бял джентълмен, чийто род е по тия места от стотина години. Тъй че ако някоя цветнокожа повлекана дръзне да разправя подобни небивалици, ще приберат нея. Най-вероятно в тапицирана килия.

Денят, в който животът й се е променил завинаги, отново помисли Ричър.

— Какво е направил тогава?

— Не плащаше федерални данъци — каза Кармен. — Изкарваше големи пари от петролни концесии и продажба на сондажно оборудване в Мексико. Само че пропускаше да го спомене в данъчните си декларации. Всъщност пропускаше още какво ли не. Един ден го спипаха.

— И за това го прибраха в затвора?

Кармен направи гримаса.

— Всъщност направиха всичко възможно, за да не се стигне дотам. Като за първи път бяха готови да го оставят да се откупи. Нали разбираш, предлагаха всякакви варианти. За тях важното е да излязат на чисто и виновникът да си плати. Но Слуп беше прекалено голям инат. Накара ги сами да изровят всичко. Криеше фактите чак до делото. Отказа да плати. Твърдеше, че не им дължи нищо, което е просто смешно. А всички пари бяха вложени по семейните сметки, тъй че не можеха да ги пипнат. Според мен точно това ги вбеси.

— Значи се стигна до съд?

Тя кимна, без да го поглежда.

— И то жесток. Федерален въпрос. Нали си чувал този израз? Да направиш от нещо федерален въпрос. Сега разбирам какво означава. Такава суматоха не си виждал. Истинска надпревара, добрите местни момчета срещу Министерството на финансите. Адвокатът на Слуп му е бил най-добрият приятел в гимназията, а друг техен съученик работи в окръжната прокуратура в Пейкъс. Той им даваше съвети за стратегията и тъй нататък, но данъчните направо ги прегазиха. Беше същинска касапница. Лепнаха му пет години без право на помилване до третата. Съдията постанови минимум трийсет месеца зад решетките. Най-после можех да дишам спокойно.

Ричър мълчеше. Кармен ускори и задмина един камион — първата кола, която срещаха от четирийсет километра насам.

— Толкова бях щастлива — каза тя. — Никога няма да го забравя. Всичко беше много изискано. След присъдата просто му казаха на другата сутрин да се яви във федералния затвор. Не го отмъкнаха с белезници или нещо такова. Той се прибра и си приготви куфарчето. Организирахме голяма семейна вечеря. До късно останахме на масата, после се качихме горе и тогава той ме удари за последен път. На другата сутрин приятелите му го откараха до затвора, някъде около Абилин. Федерален клуб, така го наричат. Минимална охрана. Казват, че било удобно. Имало дори игрище за тенис.

— Ходиш ли му на свиждане?

Кармен поклати глава.

— Представям си, че е мъртъв.

Тя замълча. Колата продължаваше да се носи към маранята на хоризонта. Сега вече на югозапад наистина се виждаха планини, нейде безкрайно далече.

— Транс-Пейкъс — поясни Кармен, като го видя накъде гледа. — Чакай да си променят цвета. Много са красиви.

Ричър се вгледа, но слънцето грееше толкова ослепително, че изобщо не различи цвят.

— Минимум трийсет месеца, това прави две години и половина — продължи Кармен. — Мислех си, че ще е най-разумно да не разчитам на повече. Той вероятно щеше се държи там като агънце.

Ричър кимна.

— Вероятно.

— Значи трийсет месеца. Аз вече пропилях година и половина.

— Все пак ти остават дванайсет месеца. Предостатъчно време за каквото и да било.

Тя пак помълча, после каза:

— Добре, дай да го обсъдим. Нека решим какво трябва да се направи. Важно е. Така ще видиш нещата както ги виждам аз.

Ричър не отговори.

— Помогни ми — настоя Кармен. — Моля те. Ако искаш, засега нека е само на теория.

Той сви рамене. После се опита да види нещата от нейна гледна точка. За него бе твърде лесно. Отдавна бе свикнал да изчезва и да живее незабелязан.

— Трябва да се махнеш — каза той. — Според мен при домашно насилие няма друг изход. Значи всичко опира до жилище и доходи. Това ти е необходимо.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Във всеки голям град има колкото щеш организации. С убежища за жени като теб.

— Ами Ели?

— В убежищата има гледачки. Те ще се грижат за нея, докато ти ходиш на работа. На такива места има много деца. Тя ще си намери приятели. А след известно време ще заживееш самостоятелно.

— Каква работа бих могла да си намеря?

— Всякаква — отсече Ричър. — Нали можеш да четеш и да пишеш. Учила си в колеж.

— Как да стигна дотам?

— Със самолет, влак или автобус. Два билета в едната посока.

— Нямам пари.

— Никак ли?

Кармен поклати глава.

— Колкото имах, свършиха преди седмица.

Ричър се загледа настрани.

— Какво? — попита тя.

— Твърде добре се обличаш за човек, който няма пари.

— Поръчки по пощата — обясни Кармен. — Трябва да получа разрешение от адвоката на Слуп. Той подписва чековете. Затова имам дрехи. Но нямам пари в брой.

— Можеш да продадеш диаманта.

— Опитах се — каза тя. — Оказа се фалшив. Той разправяше, че бил истински, но всъщност излезе стоманена халка с цирконий. Бижутерът ми се изсмя. Пръстенът струва около трийсет долара.

Ричър помълча за момент.

— В къщата трябва да има пари — каза той. — Можеш да откраднеш малко.

Кармен не отговори веднага. Прелетяха още два километра на юг.

— Тогава престъплението ми става двойно — каза накрая тя. — Забравяш за правното положение на Ели. Точно там е проблемът. Открай време. Защото тя е дете и на Слуп. Ако я отведа извън границите на щата без негово разрешение, ставам похитителка. Ще отпечатат нейната снимка по кутиите с мляко, ще ме намерят и ще ми я отнемат, а аз ще попадна в затвора. Много са строги в това отношение. Днес провалените бракове са една от основните причини за отвличане на деца. Всички адвокати ме предупредиха. Всички казват, че ми трябва съгласието на Слуп. А той няма да го даде, нали? Как бих могла изобщо да отида там и да го попитам дали ще се съгласи да изчезна завинаги с неговото дете? Да отида някъде, където вече няма да ни открие.

— Тогава недей да напускаш щата. Остани в Тексас.

— Няма да остана в Тексас — заяви Кармен.

Изрече го категорично. Ричър премълча.

— Не е лесно — добави тя. — Майка му ме наблюдава по негова заръка. Затова не мога да продам пръстена, макар че трийсет долара биха ми свършили добра работа. Тя ще забележи и това ще я накара да бъде нащрек. Ще разбере какво съм замислила. Не е глупава. Тъй че ако един ден Ели изчезне и липсват пари, бих имала преднина само няколко часа, преди тя да позвъни на шерифа, а той на ФБР. Но няколко часа не са нищо, защото Тексас е страшно голям, а автобусите се движат ужасно бавно. Няма да се измъкна.

— Все трябва да има начин — каза Ричър.

— Има много начини. Съдебни процедури, дела, решения и какво ли не още. Но адвокатите са бавни и много скъпи, а аз нямам пукната пара. Има и такива, които се занимават с благотворителна дейност, но те са вечно заети. Истинска каша. Гадна, объркана каша.

— Май така излиза — каза Ричър.

— Но за година би трябвало да стане. Една година е много време, нали?

— Е?

— Затова те моля да ми простиш, че прахосах година и половина. Трябва да разбереш защо стана така. Изглеждаше толкова трудно, че все отлагах. Бях в безопасност. Има време, казвах си. Ти сам току-що призна, че дванайсет месеца се предостатъчни за каквото и да било. Дори ако едва сега започвам от нулата, не е чак толкова зле, права ли съм? Никой не би казал, че съм изчакала до последния момент, нали така?

От дълбините на таблото долетя меко писукане. Близо до скоростомера започна да примигва оранжево изображение на туба за бензин.

— Горивото привършва — каза Кармен.

— Наближаваме бензиностанция на „Ексон“ — отвърна Ричър. — Преди малко видях табела. Още около двайсет и пет километра.

— Трябва ми „Мобил“. В жабката имам тяхна разплащателна карта. Нямам с какво да платя на друга бензиностанция.

— И пари за бензин ли нямаш?

Кармен поклати глава.

— Свърших ги. Сега прехвърлям всичко по сметката на свекърва ми. Тя ще разбере чак след месец.

Тя свали една ръка от волана и опипа зад гърба си. Извади мажа дамска чантичка и я пусна в скута на Ричър.

— Провери, ако не вярваш.

Той седеше неподвижно с чантата на колене.

— Не бих си позволил да бъркам в дамска чанта.

— Моля те. Искам да ме разбереш.

Той се поколеба, после отвори чантичката. Отвътре го лъхна аромат на парфюм и козметика. Имаше четка с няколко дълги черни косми върху нея. Нокторезачка. И тъничко портмоне.

— Провери го — повтори Кармен.

В портмонето имаше протрита банкнота от един долар. Нищо повече. Един самотен долар. Никакви кредитни карти. Тексаска шофьорска книжка с нейната изненадана физиономия. Зад пластмасово прозорче имаше снимка на малко момиченце. Детето беше пухкаво, с гладка розова кожа. Блестяща руса коса и лъскави, живи очи. Лъчезарна усмивка, разкриваща мънички бели зъбчета.

— Ели — каза Кармен.

— Много е хубава.

— Красавица, нали?

— Къде спа снощи?

— В колата — каза тя. — За мотел искат четирийсет долара.

— На мен ми взеха малко над двайсет.

Кармен сви рамене.

— Щом е над долар, не мога да си го позволя. Тъй че оставаше само колата. Всъщност е доста удобно. После изчаквам сутрешния наплив и се измивам в тоалетната на някое заведение, без да ме забележат.

— А какво ядеш?

— Нищо.

Тя намали скоростта. Може би се опитваше да икономиса последния бензин.

— Аз ще платя — каза Ричър. — Нали ме возиш.

Край пътя се мярна нова табела. „Ексон“ 15 километра.

— Добре — кимна Кармен. — Съгласна съм. Но само защото искам да стигна до Ели.

Тя ускори отново, вече уверена, че горивото ще им стигне за петнайсет километра. Според Ричър дори и толкова мощен двигател нямаше да изгълта повече от четири литра. Дори на висока скорост. Той се облегна назад и загледа как хоризонтът лети насреща. После изведнъж осъзна какво трябва да направи.

— Спри колата — каза той.

— Защо?

— Просто го направи, разбра ли?

Тя го погледна озадачено, но отклони към неравната отбивка на пътя и спря. Остави левите колела върху асфалта и не изключи двигателя. Климатикът продължаваше да бучи.

— А сега почакай — каза Ричър.

Двамата изчакаха в прохладното купе, докато мина камионът, който бяха изпреварили.

— Сега не мърдай — нареди Ричър.

Той разкопча предпазния колан, извъртя очи надолу и откъсна джоба на ризата си. Евтина материя, калпав шев — парчето плат се отдели без затруднение.

— С какво си облечена? — попита той.

— Моля? Какво правиш?

— Кажи ми точно с какво си облечена.

Тя се изчерви. Нервно преплете пръсти.

— С тази рокля. И бельо. И обувки.

— Покажи ми обувките.

Тя се поколеба за секунда, после се наведе и свали обувките. Подаде му ги една по една. Ричър провери внимателно. Вътре нямаше нищо. Върна ги. След това се приведе напред и разкопча ризата си. Съблече я. Подаде я на Кармен.

— Сега излизам — каза той. — Ще се обърна. Свали всичко и облечи ризата. Остави дрехите на седалката, после излез.

— Защо?

— Направи го, ако искаш да ти помогна. Съблечи всичко, разбра ли?

Той излезе навън. Отдалечи се, обърна гръб на колата и се загледа обратно в посоката, от която бяха дошли. Беше много горещо. Усети как слънцето обгаря кожата по раменете му. После чу вратата на кадилака да се отваря. Обърна се и видя как Кармен излиза боса, облечена с неговата риза. Направо се губеше в нея. След миг тя заподскача от крак на крак, защото пътят пареше петите й.

— Можеш да си задържиш обувките — подвикна Ричър.

Тя посегна вътре, взе обувките и ги надяна.

— А сега мини настрани и изчакай — нареди той.

Тя пак се поколеба и отстъпи на три метра от колата. Ричър се върна. Дрехите й лежаха сгънати на седалката. Той не им обърна внимание. Отново претърси портфейла, след това куфарчето. Нищо. Завъртя се към дрехите и ги изтръска. Бяха още топли от тялото й. Рокля, сутиен, бикини. Нищо скрито между тях. Остави ги върху покрива на колата и се зае да я претърсва.

Работата му отне около двайсет минути. Не пропусна нищо. Под капака, цялата вътрешност на купето, под килимчетата, в седалките, под седалките, в багажника, под калниците, навсякъде. Не откри абсолютно нищо, а бе готов да си заложи главата, че никой цивилен не е в състояние да укрие нещо от него в автомобил.

— Добре — подвикна той. — Сега се обличай. По същата процедура.

Постоя обърнат, докато я чу зад себе си. Кармен държеше ризата му. Той я взе и се облече.

— За какво беше цялата работа? — попита Кармен.

— Сега ще ти помогна — каза Ричър. — Защото вече ти вярвам.

— Защо?

— Защото наистина нямаш пари — обясни той. — Нямаш и кредитни карти. Нито в портмонето, нито укрити някъде из колата. А никой не заминава внезапно на петстотин километра от дома си без пукната пара. Освен ако има много сериозни неприятности. А човек с много сериозни неприятности заслужава да получи помощ.

Тя не каза нищо. Само кимна едва забележимо, сякаш приемаше комплимент. Или правеше. Върнаха се в колата и затвориха вратите. Поседяха една-две минути на хладно, после Кармен пак изкара кадилака на пътя.

— Значи имаш една година — каза Ричър. — Много време. След година може да си на милион километра оттук. Ново начало, нов живот. Това ли искаш от мен? Да ти помогна да се измъкнеш?

Тя мълча две-три минути. Отминаха още пет километра. Пътят леко слезе надолу, после пак се изкачи. Далеч на следващото било се мержелееха сгради. Вероятно бензиностанцията. Може би имаше и гараж на пътна помощ.

— В момента искам просто да се съгласиш с мен — каза Кармен. — Една година е много време. Няма нищо лошо, че чаках досега.

— Естествено — кимна Ричър. — Една година стига. Няма нищо лошо, че си изчакала.

Тя не каза нищо повече. Мълчеше и караше бясно към бензиностанцията, сякаш беше въпрос на живот и смърт.

Най-напред стигаха до автомобилно гробище. Откъм пътя имаше дълга ниска барака от гофрирана ламарина със заковани по предната стена вехти автомобилни тасове. Зад нея се простираха няколко декара, отрупани с останки от катастрофирали коли. Бяха натрупани на пет-шест реда, като по-старите модели лежаха най-отдолу, съвсем като геологически слоеве. След бараката имаше отклонение към бензиностанцията. Тя се оказа толкова допотопна, че имаше цели четири тоалетни вместо обичайните две и колонки със стрелки вместо въртящи се цифри, а някакъв мълчалив и намусен тип излезе да ги обслужи лично въпреки жегата.

Кадилакът изгълта повече от осемдесет литра, които струваха на Ричър горе-долу колкото наема за мотелска стая. Той подаде банкнотите през прозореца и не взе рестото от един долар. Реши, че човекът си го е заслужил. Според таблото температурата отвън наближаваше четирийсет и четири градуса. Нищо чудно, че не му се говореше.

После Ричър се запита дали пък не го дразни фактът, че някаква си боба̀рка вози бял мъж в кадилак.

— Gracias, sehor — каза Кармен. — Благодаря.

— Няма защо — отговори той. — De nada, senorita.

— Значи говориш испански?

— Всъщност не — каза Ричър. — Служил съм къде ли не, тъй че мога да казвам по някоя и друга дума на всякакви езици. Но не знам нито един. Освен френския. Френски говоря много добре. Майка ми беше французойка.

— От Луизиана или от Канада?

— От Париж, Франция.

— Значи си половин чужденец — каза Кармен.

— Понякога имам чувството, че е повече от половина.

Тя се усмихна, сякаш не му вярваше, и отново изкара колата на пътя. Указателят за гориво сочеше пълен резервоар и това сякаш я поуспокои. Кармен навлезе в дясното платно и увеличи скоростта.

— Но би трябвало да ме наричаш сеньора, а не сеньорита — каза тя. — Аз съм омъжена.

— Да — кимна Ричър. — Май така излиза.

Мълчаха един-два километра. Кармен се облегна удобно назад и отпусна ръце върху долната извивка на волана. После дълбоко си пое дъх.

— Е, добре, ето какъв е проблемът — каза тя. — Не разполагам с една година.

— Защо?

— Защото преди месец неговият приятел, адвокатът, дойде у дома. Каза ни, че се подготвяла някаква сделка.

— Каква сделка?

— Не знам със сигурност. Никой не ми каза каква точно. Предполагам, че Слуп се кани да натопи някои свои съдружници срещу възможността за по-ранно помилване. Вероятно другият му приятел прокарва нещата чрез прокуратурата.

— По дяволите — изруга Ричър.

Кармен кимна.

— Да, по дяволите. През цялото време са си скъсвали задниците от старание да уредят сделката. А аз трябваше да се усмихвам до уши, като че с нетърпение чакам Слуп да се прибере у дома по-рано.

Ричър мълчеше.

— Но отвътре ми идеше да крещя — продължи тя. — Разбираш ли, бях чакала твърде дълго. Година и половина не направих нищичко. Мислех, че съм в безопасност. Грешах. Проявих непростима глупост. Бях седяла в капан, без да подозирам, а сега вратичката се захлопва и аз оставам вътре.

Ричър бавно кимна. Разчитай на най-доброто, готви се за най-лошото. Това бе неговият принцип в живота.

— Докъде е стигнала сделката? — попита той.

Колата продължаваше да се носи на юг.

— Вече е сключена — каза Кармен с изтънял глас.

— И кога ще излезе на свобода?

— Днес е петък. Не вярвам да го пуснат през почивните дни. Значи в понеделник. Още два дни, това е.

— Разбирам — промърмори Ричър.

— Затова се страхувам. Той ще се прибере у дома.

— Разбирам — повтори Ричър.

— Наистина ли разбираш?

Той не отговори.

— Понеделник вечерта — каза Кармен. — Всичко ще почне отново. И ще е много по-зле отпреди.

— Може пък да се е променил — каза Ричър. — Понякога затворът променя хората.

Излишни приказки. Разбра това по лицето й. А и от личен опит знаеше, че затворът променя хората, но не за добро.

— Не, ще бъде по-зле от когато и да било — настоя тя. — Знам това. Знам го със сигурност. Здравата съм загазила, Ричър. Уверявам те.

Отново имаше нещо странно в гласа й.

— Защо?

Кармен размърда ръце върху волана. После плътно затвори очи, макар че караше със сто и десет километра в час.

— Защото аз го издадох на данъчните — каза тя.

Фордът продължи на юг, после на запад и накрая на север, описвайки огромна плавна дъга. По някое време наближи магистралата, за да зареди резервоара от колонката за самообслужване на една оживена бензиностанция. Шофьорът пъхна в процепа крадена кредитна карта, след това избърса отпечатъците си и я пусна в кофата за боклук до колонката, сред купчината празни бутилки от моторно масло, кутии от безалкохолни напитки и смачкани салфетки, покрити с прах и мръсотия от предните стъкла. Жената разгъна карта и избра следващия пункт от маршрута. Задържа показалеца си на място, докато шофьорът се върна зад волана и извъртя глава да погледне.

— Сега ли? — попита той.

— Само да проверим — отвърна тя. — За по-късно.

— Толкова добър план ми изглеждаше — каза Кармен. — Направо железен. Знаех колко е алчен и упорит, затова бях сигурна, че няма да им окаже съдействие и следователно ще влезе в затвора, поне за малко. Дори ако по някакво чудо останеше на свобода, надявах се за известно време да е прекалено зает. А и се надявах да докопам малко пари — нали разбираш, докато ги крие. Всичко мина като по ноти, ако изключим парите. Но по онова време не ме беше грижа за тях.

— Как го направи?

— Просто се обадих на данъчните. Има ги в телефонния указател. Създали са цял отдел за събиране на информация от съпругите. Обикновено това става при разводите, когато хората се озлобяват един срещу друг. Но аз и така бях озлобена.

— Защо не опита наистина да се разведеш? — попита Ричър. — Ефективната присъда е основание за развод, нали? Един вид напускане на семейното огнище.

Кармен се озърна през огледалото към куфарчето върху задната седалка.

— Това не решава проблема с Ели — каза тя. — Всъщност дори го прави още по-тежък. Предупреждава всички за възможността да напусна щата. От правна гледна точка Слуп има правото да изиска от мен да обявявам нейното местонахождение и съм сигурна, че би го направил.

— Можеш да останеш в Тексас — каза отново Ричър.

Тя кимна.

— Знам, знам. Но не мога. Просто не мога. Знам, че се държа неразумно, но не мога да остана тук, Ричър. Щатът е чудесен, в него наистина има чудесни хора и е много голям, тъй че мога да избягам надалеч. Но за мен той е символ. Тук ме сполетяха неща, от които искам да избягам. Не само със Слуп.

Ричър сви рамене.

— Ти си знаеш.

Тя замълча и съсредоточи вниманието си върху шофирането. Пътят продължаваше да се точи насреща. Сега се изкачваше плавно към необятно плато, което изглеждаше поне колкото щата Род Айланд.

— Скалистите възвишения — каза Кармен. — Съставени са от варовик или нещо подобно. Преди милион години водата се изпарила и останали само скалите. Някакви си там утаечни пластове.

Говореше разсеяно. Туристическите й коментари бяха доста по-неясни от обичайното.

— Добре де, какво искаш да направя? — попита Ричър.

— Не знам — каза тя, макар че без съмнение знаеше много добре.

— Искаш ли да ти помогна да избягаш? Сигурно ще мога да го уредя.

Тя не отговори.

— Ти ме качи — каза Ричър. — Трябва да си имала нещо наум.

Тя пак не отговори. Ричър се замисли за групата от потенциални кандидати, която му бе описала. Безработни ездачи и работници от петролните находища. Каквито и таланти да имаха, едва ли биха се справили с едно федерално издирване. Значи Кармен бе избрала добре. Или просто имаше късмет.

— Трябва да действаш бързо — каза той. — Щом остават два дни, няма нито минута за губене. Грабваме Ели, обръщаме колата и потегляме. Може би на първо време към Вегас.

— И там какво?

— Ще ти осигурим документи — обясни Ричър. — В град като Вегас сигурно ще открием нещо, макар и временно. Имам пари. Мога да намеря и още, ако ти трябват.

— Не мога да взема пари от теб — каза тя. — Няма да е почтено.

— Почтено или не, ще ти трябват пари. Можеш да ми ги върнеш по-късно. След това не е зле да отидеш отново в Лос Анджелис. Там ще си оформиш по-стабилни документи.

Кармен мълча още един-два километра.

— Не, не мога да бягам — каза тя. — Не искам да се превръщам в беглец. Не искам живот в нелегалност. Може да съм била всичко друго, но не и извън закона. Няма да си го позволя и сега. Най-малкото с Ели. Тя заслужава нещо по-добро.

— И двете заслужавате нещо по-добро — каза Ричър. — Но все нещо трябва да се направи.

— Аз имам граждански права. Помисли си какво означава това за човек като мен. Няма да се откажа от тях. Няма да надяна чужда маска.

— Добре, какъв ти е планът?

— Ти си моят план.

Каубои, работници от нефтените платформи, сто и двайсет килограмов бивш военен полицай.

— Искаш да ти бъда телохранител? — попита той.

Тя не отговори.

— Кармен, мъчно ми е за теб. Наистина, повярвай ми.

Мълчание.

— Но не мога да ти бъда телохранител.

Отново мълчание.

— Не мога — повтори той. — Това е нелепо. Какво се надяваш да стане? Мислиш ли, че ще бъда с теб по двайсет и четири часа в денонощието? Седем дни в седмицата. Да те пазя от него.

Никакъв отговор. На няколко километра от тях сред пустинната мараня изникна огромна детелина на кръстовището с някаква магистрала.

— Нелепо е — повтори Ричър. — Сигурно мога да го пропъдя. Да го сплаша. Мога да подкрепя внушението с малко пердах. Но какво ще стане, когато си тръгна? Защото рано или късно ще трябва да си вървя, Кармен. Няма да се задържа при теб. Не обичам да се задържам никъде. И не опира само до мен. Разбери, никой няма да се задържи. Не чак толкова дълго. Например десет години. Или двайсет, или трийсет, или колкото там му трябва, за да се гътне от старост.

Никакъв отговор. И никакъв ефект. Тя не изглеждаше разочарована от думите му. Просто слушаше и караше — бързо, умело и мълчаливо, като че чакаше своя ред. Детелината наближаваше, растеше, Кармен зави по нея и продължи право на запад, минавайки покрай голяма зелена табела с надпис: Пейкъс 120 километра.

— Не търся телохранител — каза тя. — Наистина би било нелепо.

За какво ти трябвам тогава?

Кармен се поколеба.

— Не мога да го кажа.

— Кое?

Тя отвори уста. Затвори я. Преглътна с усилие, но не каза нищо. Ричър я гледаше. Каубои, работници от нефтените платформи и бивш военен полицай. Гробът на Клей Алисън със странния надпис, некрологът във вестника от Канзас Сити.

— Ти си луда — възкликна той.

— Тъй ли?

Върху високите й скули отново пламнаха кръгли червени нетна.

— Точно тъй, луда за връзване. Забрави тая работа.

— Не мога да забравя.

Той не отговори.

— Искам го мъртъв, Ричър — каза тя. — Наистина. Това е единственият ми изход в пълния смисъл на думата. А той го заслужава.

— Кажи ми, че се шегуваш.

— Не се шегувам — отвърна Кармен. — Искам да бъде убит.

Ричър поклати глава. Загледа се напред през стъклото.

— Просто зарежи тия мисли. Това е абсурд. Вече не сме във времената на Дивия запад.

— Така ли? Нима вече не е редно да убиеш човек, който си го заслужава?

След тия думи Кармен замълча. Просто караше и го чакаше да отговори. Ричър гледаше пейзажа пред себе си. Носеха се към далечните планини. Той откъсна очи от склоновете и се загледа в магистралата. Движението по нея бе натоварено — река от леки автомобили и камиони, пълзяща през пущинака. Кармен задминаваше колите една след друга. Караше твърде бързо.

— Не съм луда — каза тя. — Моля те. Опитах се да направя всичко, както си му е ред. Наистина се опитах. Още щом узнах за сделката, отидох при адвокат, после посетих още трима, но нито един от тях не можеше да направи нищо за по-малко от месец. Можеха само да ми обяснят, че заради Ели съм прикована към това място. Тогава се опитах да потърся закрила от частните детективи. Те не пожелаха да си помръднат и пръста. Свързах се с една охранителна фирма в Остин и те казаха да, можем да ви пазим денонощно, но ще трябват шестима души и цената е почти десет хиляди долара на седмица. Което си е чисто отбиване на топката. Както виждаш, опитах се, Ричър. Опитах се да го направя по нормалния ред. Но е невъзможно.

Ричър мълчеше.

— Тогава си купих пистолет.

— Чудесно — каза той.

— И патрони. Похарчих всичко, каквото имах.

— Сбъркала си човека — каза Ричър.

— Но защо? Ти си убивал и друг път. В армията. Сам ми го каза.

— Това е друго.

— Как така?

— В случая ще бъде убийство. Хладнокръвно убийство. И то предумишлено.

— Не, ще бъде точно същото. Като в армията.

Ричър поклати глава.

— Няма да е същото, Кармен.

— Не си ли давал някаква клетва? Да защитаваш хората.

— Не е същото — повтори той.

Кармен задмина един тежък камион, устремен към крайбрежието. Горещият вихър разтърси кадилака.

— Намали скоростта — каза Ричър.

Тя поклати глава.

— Не мога. Искам да видя Ели.

Той се подпря на таблото. Леденият въздух от климатика го блъсна в гърдите.

— Не бой се — каза Кармен. — Няма да катастрофирам. Ели се нуждае от мен. Ако не беше Ели, отдавна да съм се блъснала в някое дърво, повярвай ми.

Но все пак понамали газта. Камионът започна да ги догонва.

— Знам, че разговорът е труден — каза тя.

— Мислиш ли?

— Но трябва да разбереш и моята гледна точка. Моля те Ричър. Милион пъти съм го обмисляла. До дъно. Обмислях от А до Б, после до В и тъй нататък, чак до Я. След това пак и пак. И пак. Разгледах всички възможности. Тъй че за мен цялата работа изглежда съвсем логична. И това е единственият начин. Знам го. Но е трудно да разговаряме, защото на теб ти идва изведнъж. Не си го обмислял. Изненадан си. Затова ти изглеждам смахната и безчувствена. Знам това. И те уважавам за тази мисъл. Но не съм нито смахната, нито безчувствена. Просто аз имах време да стигна до крайния извод, а ти не. И това е единственият изход, уверявам те.

— Каквото и да кажеш, нямам намерение да убивам човек, когото никога не съм виждал.

— Той ме бие, Ричър — настоя тя. — Пребива ме. С юмруци, с ритници, с каквото му падне. Това му доставя удоволствие. Смее се, докато го върши. Непрестанно живея в страх.

— Тогава иди при ченгетата.

— При ченгето. Имаме само един шериф. И той няма да ми повярва. А дори да повярва, пръста си няма да помръдне. По тоя край всички са стари приятели. Нямаш представа какво е.

Ричър мълчеше.

— Той се прибира — каза Кармен. — Можеш ли да си представиш какво ще ми направи?

Ричър продължаваше да мълчи.

— Аз съм в капан, Ричър. В клопка съм заради Ели. Разбираш ли?

Той не отговори.

— Защо не искаш да ми помогнеш? Заради парите ли? Защото не мога да ти платя?

Мълчание.

— Отчаяна съм — каза тя. — Ти си единственият ми шанс. Умолявам те. Защо не искаш да го направиш? Защото съм мексиканка ли?

Мълчание.

— Защото съм цветнокожа, нали? Боба̀рка. Би ли го направил заради бяла жена? Като приятелката ти. Бас държа, че е бяла. И сигурно руса, нали?

— Да, руса е — каза Ричър.

— Ако някой започне да я измъчва, ще го убиеш.

Да, ще го убия, помисли си той.

— А тя е избягала в Европа без теб. Не е пожелала да тръгнеш с нея. Но заради нея ти би го направил, а заради мен не.

— Не е същото — каза той за трети път.

— Знам — кимна тя. — Защото съм мръсна боба̀рка. Няма смисъл да си папаш ръцете заради мен.

Той премълча.

— Как й е името? — попита Кармен. — На твоята приятелка.

— Джоди — каза Ричър.

— Добре, представи си Джоди там, в Европа. Заплела се е в отчаяно положение и някакъв смахнат садист я бие всеки ден. Разказва ти за това. Разголва душата си. До най-дребната унизителна и ужасна подробност. Какво ще направиш?

Ще го убия, помисли си той.

Тя кимна, сякаш бе прочела мисълта му.

— Но няма да го сториш за мен. Готов си да го направиш заради онази гринга, но не и заради мен.

Той се поколеба с полуотворена уста. Истина беше. Би го направил заради Джоди Гарбър, но не и заради Кармен Гриър. Защо не? Защото тия неща идват внезапно. Не можеш да ги предизвикаш. Кръвта кипва във вените ти като наркотик и нейният напор те повлича. Липсва ли това безумие, нищо не можеш да направиш. Просто и ясно. Много пъти се беше поддавал на порива. Който посегнеше срещу него, получаваше каквото си търси. Посегнеха ли на Джоди, все едно посягаха на самия него. Защото Джоди беше част от него. Поне за известно време. А Кармен не беше. И никога нямаше да бъде. Тъй че поривът просто липсваше.

— Не опира до цвета на кожата — тихо каза той.

Кармен мълчеше.

— Моля те, Кармен. Трябва да разбереш.

— Добре тогава, до какво опира?

— До това, че нея познавам, а теб не.

— Толкова ли е важно?

— Естествено, че е важно.

— Опознай ме тогава — каза тя. — Имаме още два дни. Ще се срещнеш с дъщеря ми. Опознай ни.

Ричър не отговори. Кадилакът се носеше напред. Пейкъс 90 километра.

— Ти си бил полицай — каза Кармен. — Би трябвало да изпитваш желание да помагаш на хората. Или може би се страхуваш? Това ли е? Да не би да си страхливец?

Ричър мълчеше.

— Можеш да го направиш — каза тя. — Правил си го и друг път. Следователно знаеш как. Можеш да го извършиш и да ти се размине. Да захвърлиш трупа някъде, където никой няма да го намери. Далеч в пустинята. Никой няма да разбере. Ако внимаваш, няма да го свържат с теб. Няма да те хванат. Ти си хитър.

Ричър не каза нищо.

— Хитър ли си? Знаеш ли как? Знаеш ли?

— Естествено, че знам — каза той. — Но няма да го направя.

— Защо?

— Казах ти защо. Защото не съм убиец.

— Но аз съм в отчаяно положение — каза Кармен. — Трябва да го направиш заради мен. Умолявам те. Готова съм на всичко, стига да ми помогнеш.

Той мълчеше.

— Какво искаш, Ричър? Секс ли искаш? Можем да го уредим.

— Спри колата — каза той.

— Защо?

— Защото ми писна.

Кармен натисна газта с всичка сила. Колата се стрелна напред. Ричър се озърна за коли, после посегна и блъсна скоростния лост в нулево положение. Двигателят нададе вой и заглъхна, колата се разлюля и скоростта почна да намалява. Ричър стисна волана с лява ръка, преодоля отчаяните усилия на Кармен и зави настрани. Колата слезе от асфалта, под гумите захрущя чакъл и скоростта бързо спадна до нула. Ричър дръпна ръчната спирачка и същевременно отвори вратата. Колата се разтърси и спря. Той се измъкна навън и остана да стои леко замаян. Жегата го блъсна в цялото тяло като удар с чук. Ричър затръшна вратата и тръгна покрай шосето.