Снежната кралица

Глава девета

За разочарование на Хети, господин Майзнер не показа по-голям интерес към хапчетата от пчелинок, отколкото показваше сега Майкъл.

— Никога не ги пипам — каза старецът и отказа да вземе бялата хартиена торбичка, която Хети му подаде. — Моята Ида някога се кълнеше в тях, но аз никога не съм ги харесвал. Уискито е по-добре за кашлицата, нали разбирате. — Той й намигна като малко момче, което споделя някаква изключително гадна тайна.

Малкото количество уиски, което Хети беше наляла в кафето му предишния ден, очевидно не му беше навредило изобщо. Воднистите му старчески очи заблестяваха, когато Майзнер имаше компания и слушател, на когото да разказва своите истории. Хети го слушаше, смееше се и й се искаше Майкъл да беше тук, за да се посмее с нея.

— Господин Майзнер — каза тя най-накрая. — Искам да ви помоля за една голяма услуга.

— Да? — Той се изправи, очевидно поласкан от това, че някой бе помислил, че все още става за нещо.

Хети извади няколко сгънати листа от чантата си.

— Това са рецепти, които с едно малко момче преписахме от готварската книга на една дама. Тя е била германка и ги е написала на немски и ние имаме нужда някой да ни ги преведе. Помислих си, че вие може би ще ни помогнете, ако не ви създаваме твърде голямо неудобство.

Господин Майзнер подпря лакти на облегалките на стола си и се наведе напред, за да изслуша внимателно разказа й за семейство Райнър и амбицията на Самюъл да приготви някои от ястията на баба си за своята майка.

— Не знам дали сме ги преписали вярно, нито дори какво точно имаме — каза Хети и му подаде листите. — Просто преписахме първите няколко страници колкото по-добре можахме. Мастилото е избеляло и думите се четат трудно, но аз си помислих… искам да кажа, надявах се това да бъде достатъчно за начало.

Фред Майзнер наклони назад главата си и се взря в хартията, но както и да ги обръщаше, ръцете му не бяха достатъчно дълги.

— Уф — каза раздразнено той най-накрая. — Трябва да си сложа очилата. Но нямам нищо против да ви ги преведа.

Хети подскочи радостно, въпреки че това не беше проява на достойнство.

— О, благодаря ви!

— Ще ми отнеме известно време, нали разбирате — предупреди я господин Майзнер. Той сгъна внимателно листите и ги постави на масата до стола си.

— Няма проблем. Ние — Самюъл и аз — оценяваме жеста ви!

Хети се надигна, за да си тръгне, когато господин Майзнер се отпусна в стола си. Тя го целуна за сбогуване и това му достави голяма радост и му обеща да се върне при първа възможност, като го предупреди да се държи добре, докато я няма. Последното накара стареца да се разсмее от удоволствие, но той отказа да й обещае подобно нещо.

— Човек просто не знае какво може да се случи — каза той и приглади с обич мустаците си.

Госпожа Скогинс също се зарадва, че Хети е дошла да я посети, въпреки че успя много по-ефикасно да прикрие ентусиазма си.

— Ха — каза тя, когато Хети й разказа колко много семейство Райнър бяха оценили подаръка от чаршафи и кърпи. — Няма да издържат дълго, когато бъдат изпрани с гореща вода в котел и изтъркани с камък, уверявам ви.

За миг Хети си представи как семейство Райнър се мъчат във вана с пране, когато осъзна, че госпожа Скогинс бе имала предвид кърпите, а не семейство Райнър.

— Предложих на Бети да ви придружи при следващото ви посещение. Тя е събрала някои неща, които могат да им бъдат полезни. А вие — добави тя строго, когато Хети се опита да я прекъсне — ще ми направите услуга, ако я вземете с вас. Аз просто не знам откъде това момиче взема толкова енергия. Ако ми се наложи да й напомня още веднъж, че една дама се качва по стълбите, като ходи…! Не знам какво бих казала при тези обстоятелства!

Тъй като възбудената Бети вече я бе посрещнала на вратата с цял списък на храните и домакинските вещи, които госпожа Скогинс й бе наредила да опакова за семейство Райнър, Хети имаше много добра представа кой каква услуга щеше да прави и на кого.

— На това семейство ще им бъде много трудно — каза намръщено госпожа Скогинс. — Когато ние дойдохме — мисля, че съм ви казвала, че синът и съпругът ми бяха болни от туберкулоза, нали?

Хети не смяташе, че Летиция видя кимването й, защото, докато говореше, тя гледаше към снимката, а не към Хети.

— Господин Скогинс поне имаше значителен личен доход, освен приходите от фирмата му. Ние купихме един парцел земя край града и започнахме да строим къща, но той се разболя толкова, че вече не можеше да кара, така че просто си купихме и тази къща.

Тя се усмихна леко.

— Така и не успях да дам под наем първата къща, въпреки че тя ми създава големи проблеми. По-голямата част от земята е наета от един ранчеро, с изключение на голямата къща и имотът към нея, както и по-малката къща за пазача — когато мога да намеря такъв. Последният си тръгна преди повече от месец, а не мога да намеря никого, на когото да се доверя толкова, че да заменя предишния. Понякога успявам да я дам под наем, но повечето хора смятат, че къщата се намира твърде далеч от града. Жалко. Гледката оттам е прекрасна.

За миг тя замълча и се отдаде на спомените си.

Хети не беше сигурна дали госпожа Скогинс изобщо си разбираше, че не е сама в стаята.

Звукът от тичащата по стълбите Бети извади госпожа Скогинс от размисъла й. Момичето трябва да беше на три четвърти път нагоре, когато си спомни инструкциите на работодателката си, че не трябва да тича. Трополенето спря внезапно. Настъпи миг тишина, след което се чуха звуците от тихи, изпълнени с достойнство, стъпки по останалите стълби.

Госпожа Скогинс въздъхна и се усмихна уморено.

— Синът ми беше същият като Бети, страхувам се. Вечно тичаше нагоре-надолу по стълбите, колкото и да му говорехме, че не трябва да го прави. Едва в края…

Тя се спря, сякаш се почувства неудобно, че беше казала твърде много, но когато потокът на спомените й бъдеше отприщен, нищо не можеше да го спре.

— Той обичаше да играе на криеница. Беше му толкова забавно да ни гони из цялата къща, като малко дяволче, нали разбирате. Доставяше му невероятно удоволствие да ме кара да пищя по начин, който не подобава на една дама. Освен това обичаше да се пуска по парапета на стълбището. Първия път, когато го хванах да прави това, ме изплаши до смърт, но той само се изсмя и изтича нагоре, за да го направи отново.

Бледите й очи се спряха върху Хети.

— Разбирате ли, децата си мислят, че ще живеят вечно. Те не знаят — а и как могат да знаят? — колко крехък е животът.

Хети се сети за седемгодишния Майкъл, заровил лице в снега, плачещ от отчаяние, че майка му го напуска.

Поне в това отношение госпожа Скогинс грешеше. Децата знаеха колко крехък е животът. Те просто не можеха да направят нищо, за да променят това.

Само възрастните като Майкъл бяха толкова луди, че да си мислят, че могат да хванат Смъртта за брадата, сякаш имаха някакво право на глас за това как беше устроен светът.

Аптеката на Фиск й се стори топла и приветлива след дългото ходене от дома на господин Майзнер до къщата на госпожа Скогинс, а оттам и до аптеката. Звънецът над вратата издрънча весело, когато Хети влезе вътре.

— Добър ден — извика господин Фиск иззад мраморния си тезгях. — Не мислех, че ще се върнете толкова скоро.

— Доктор Райан иска да ме почерпи с шоколадова сода. — Хети се надяваше, че не лъже аптекаря. Според часовника й оставаха още две минути до три часа. Майкъл трябваше да се появи всеки миг.

— Така ли? — Господин Фиск сви устни и се намръщи. — Джинджифиловата лимонада ще бъде по-добра за вас. Успокоява стомаха и охлажда кръвта. Или пък обикновена лимонада, но тя не е толкова полезна за кръвта колкото джинджифиловата лимонада. Но сладолед… — Той поклати опечалено глава. — Не мога да кажа, че одобрявам сладоледа, въпреки че го продавам на онези, които го искат. Сметаната и захарта са трудносмилаеми. Блокират бъбреците, нали разбирате.

На Хети внезапно й се прииска да се разсмее.

— Страхувам се, че съм пристрастена към шоколадовата сода, господин Фиск, без значение колко опасна може да е тя.

— Е, само не казвайте, че не съм ви предупредил. — Въздишката му беше толкова дълбока, че сякаш идваше от пръстите на краката му. След кратък размисъл той се обърна към нея малко по-весело отпреди. — Разбира се, госпожа Фиск също обича да се взема по една сода със сладолед от време на време. Нейните бъбреци, изглежда, си работят съвсем нормално. Може би вие също не се поддавате на нездравословния ефект на сладоледа.

— Аз…! Надявам се да е така, господин Фиск.

Внезапно звънецът издрънча. Хети се обърна и за малко да подскочи от радост, когато видя Майкъл да влиза в аптеката, последван от едно момче на около шестнадесет години, което го гледаше с обожание.

— … четях книгата, която ми дадохте, доктор Райан — „Селският лекар“ и мисля, че е доста интересна, въпреки че наистина има странно заглавие и се чудех… — Внезапно момчето забеляза неодобрителния поглед на господин Фиск. Потокът от думи спря така внезапно, сякаш то си беше глътнало езика.

— Не досаждай на доктор Райан, Джозеф — каза строго аптекарят.

— Той не ми досажда, господин Фиск. — Майкъл се ухили на Хети и почука джобния си часовник. — Закъснях с три минути. Не е чак толкова зле.

— Не, не е толкова зле — съгласи се Хети, която сияеше от радост. Веселата му закачка внезапно стопи всички съмнения, които я бяха измъчвали през последните няколко часа. — Предполагам, че в крайна сметка нямам причина да се оплаквам.

— Аз не досаждам на доктор Райан, господин Фиск — каза момчето. — Честно! Просто го срещнах на улицата и му казвах…

— Е, може би трябва да му го кажеш някой друг път. Той е дошъл тук, за да се види с годеницата си, а не за да слуша теб.

— С годе… — Очите на Джозеф се разшириха и лицето му почервеня, когато той погледна към Хети. — О!

— Казвам се Хети Малоун — каза тя и му подаде ръка. Изглежда, че нито Майкъл, нито аптекарят, щяха да проявят любезност и да ги запознаят.

Момчето избърса набързо ръка в панталоните си и стисна нейната.

— Вие ли сте дамата, която ще стане госпожа Райан?

— Разбира се! — отвърна през смях Хети.

— Аз също ще стана лекар! Също като доктор Райан! — Джозеф отметна рамене назад и гърдите му се надуха от гордост. — Той ми даде много книги, но любимата ми е „Задълженията на лекаря“. Той казва, че трябва да ги науча, защото трябва да бъда абсолютно сигурен, че искам да стана лекар като него. И аз го правя! — добави момчето и се обърна ухилено към Майкъл. След това се обърна отново към Хети. — Трябваше да видите как той оправи крака на татко, макар доктор Шерууд да бе казал, че трябва да го отреже! И аз искам да правя същото! Сега татко е добре и може да ходи. Казва, че много скоро ще се върне на работа и…

— Хората невинаги имат късмета на баща ти, Джозеф — прекъсна го Майкъл, който очевидно се чувстваше неудобно от ентусиазма на момчето.

— И не забравяй — добави господин Фиск, — че ако ги нямаше аптекарите, баща ти щеше да загази здраво. — За да подчертае думите си, той удари с юмрук по мраморния плот на тезгяха, който отделяше неговата светая светих от останалия свят. — Лекарства! Ваксини! Това е истината! Лекарите се оправят добре със счупени крака, но какво щяха да направят, ако ги нямаше аптекарите? Без тях нито един хирург нямаше да може да си свърши работата, нали така?

Майкъл кимна, но Хети забеляза палавия блясък, който се беше появил в очите му. Той погледна надолу към Джозеф и му намигна.

— Не отричам, че аптекарите имат важна работа, но не си спомням да съм виждал някой от тях да седи до леглото на пациент в два часа през нощта. Поне не до пациентите, за които съм се грижил аз!

— Ха! Ако хората си вземаха лекарствата, нямаше да се разболяват в два часа сутринта!

— Да, сър. И какво лекарство трябва да се дава за бебета, сър?

Господин Фиск отвори уста, но не можа да каже нищо. Хети се задави. Майкъл огледа внимателно изложената на близката полица пудра за коне и говеда „Д-р Куук“.

— За да им попречат да се раждат по всяко време, де — добави Джозеф с изражение на абсолютна невинност. — Изглежда, че повечето от братята и сестрите ми са се родили посред нощ. Цялата тази тупурдия пречи на хората да спят. Дори ако веднага ни изпратят да спим у съседите.

— Бебета, така ли? — Господин Фиск изсумтя и размърда заплашително вежди. — Ха! Най-добре се връщай веднага на работа и спри да се тревожиш за бебетата. Бебета!

Джозеф сви вежди в упорита физиономия, но беше твърде добре възпитан, за да си позволи да спори с работодателя си. Той въздъхна.

— Да, сър.

— С какво мога да ви услужа, доктор Райан? — попита той, докато господин Фиск се оттегляше с мърморене в светилището си. На Джозеф очевидно не му беше дошло на ум, че може би Хети искаше да направи поръчката.

— Шоколадова сода за госпожица Малоун — каза Майкъл, който едва се сдържаше да не се разсмее. — С повече шоколадов сос, нали, Хети? А за мен една джинджифилова лимонада.

Хети изсумтя. Майкъл я погледна въпросително, но тя само му се усмихна чаровно, без да му дава някакво обяснение.

Майкъл седна на една от четирите малки маси с мраморен плот, които заемаха откритото пространство пред машината за сода, докато Джозеф изчезна зад тезгяха, за да изпълни поръчката.

Хети седна на стола, който Майкъл й държеше.

— Изглежда, че подстрекаваш към бунт — каза тя тихо, за да не бъде чута от господин Фиск или Джозеф.

Майкъл я погледна с уморена усмивка и седна срещу нея. След това пъхна лекарската си чанта под масата, за да не му пречи.

— Нямах такова намерение. Твърде късно осъзнах, че господин Фиск подготвя Джозеф някой ден да му стане помощник.

— А сега ти го караш да се отклонява от правия път. Лошо.

— Кой, аз ли!

— Онази реплика за бебетата. Не можеш да ме убедиш, че той не е знаел за какво говори.

Ъгълчето на устата на Майкъл се сви.

— Прочел го е в медицинските книги. Между тях има една с много рисунки, нали разбираш…

— Рисунки?

— Искаш ли да ти покажа?

Не трябваше да го казва. Наистина не трябваше да го казва. Никоя дама не би трябвало дори да си помисля да каже такова нещо, било то на обществено място или на четири очи.

— Всъщност — отвърна Хети, — мисля, че предпочитам да ми демонстрираш на живо.

Очите на Майкъл светнаха. За тяхно щастие Джозеф се появи внезапно, носейки в едната си ръка шоколадовата сода във висока чаша, а в другата джинджифиловата лимонада в обикновена чаша.

Когато забеляза джинджифиловата лимонада, Хети се изсмя подигравателно.

— Какво? — Майкъл я погледна и чашата му спря на половината път до устните му.

— Господин Фиск одобрява джинджифиловата лимонада — отвърна Хети, като се мъчеше да покаже същото невинно изражение, което Джозеф бе демонстрирал малко по-рано.

— Така ли?

— Някой ден трябва да го питаш.

Майкъл се ухили и отпи голяма глътка, след което остави чашата си на масата.

— Не знаех, че съм толкова жаден. И в случай, че си се чудила — добави учтиво той, — искам да ти кажа, че съм чувал някои от лекциите на господин Фиск за диетите и доброто здраве.

— Така ли?

— Мисля, че лично аз предпочитам бекон с яйца.

Хети се ухили и опита сладоледа си, наслаждавайки се на комбинацията от газирана вода, сладолед и шоколадов сос.

— Хубав е. — Тя забрави за добрите обноски и вдигна чашата, за да отпие от пяната на върха.

Майкъл се разсмя.

— Имаш шоколадови мустаци, Хети. И то големи. — Той се наведе през масата и избърса следите от пяна от устните на годеницата си.

Върхът на пръста му едва бе докоснал кожата й — само едно бързо докосване от едната страна на устата й, а след това и от другата, — но Хети усети как силата му преминава чак до пръстите на краката й и предизвиква невероятна реакция някъде в стомаха й.

Бавно и много предизвикателно тя избърса горната си устна с върха на езика си. Очите на Майкъл се разтвориха широко, а устата му се отвори и той се пое дълбоко дъх.

— Ако не ти останат мустаци, значи не си се наслаждавал на шоколадовата сода както трябва — каза Хети, която беше доволна от себе си и от реакцията на Майкъл.

Какво значение имаше дали тя се държеше като дама? След час, най-много два, те щяха да имат разрешението си за брак. След това бяха необходими един-два дни, за да се уговорят с някой свещеник, и тогава можеха да се оженят и да останат съпруг и съпруга, докато смъртта не ги раздели.

При тази мисъл по тялото й премина топла вълна.

Сякаш и на него му беше преминала същата мисъл — и беше изпитал същата реакция — и Майкъл неохотно се облегна в малкия стол и се загледа в Хети с тъмносините си очи. Дългите му крака не можеха да се сместят под малката маса, но той седеше отпуснат като човек, който е решил да се наслаждава на момента.

Хети си пое дълбоко дъх, опитвайки се да събере мислите си и да успокои учестения си пулс. Не се получи. Пък и какво толкова лошо имаше в това да се наслаждава на мига?

— Господин Фиск не одобрява сладоледа и шоколадовите соди — каза предизвикателно тя.

— Така ли?

— Така. — Тя гребна демонстративно едно голямо парче сладолед от чашата си и го пъхна в устата си.

— Задръства бъбреците, нали? — попита учтиво Майкъл.

Хети се разсмя, задави се, след това се опита да се намръщи, но вместо това се закашля.

— Не прави това! — възрази тя.

— Да правя какво? — Майкъл се наведе, за да вдигне лъжичката, която тя беше изпуснала. — Не бях аз онзи, който натъпка в устата си голямо парче сладолед. Нали не ме видя да се задавям с джинджифиловата си лимонада?

— Това е, защото изпи половината наведнъж!

— Ефективност. Това е ключът — съгласи се Майкъл и остави лъжичката на масата.

Хети си помисли колко глупав беше разговорът им, но ако такива разговори можеха да накарат Майкъл да забрави пациентите и задълженията си, пък било то дори за малко, тя беше готова да му говори глупости от сутрин до вечер.

— Доктор Райан!

Хети и Майкъл се обърнаха в столовете си и видяха Кларабел Фиск да се носи към тях откъм задната част на аптеката подобно на локомотив на пълна пара. — Госпожице Малоун! Колко се радвам да ви видя!

Майкъл стана.

— Госпожо Фиск. — Той дръпна един стол до масата. — Ще седнете ли при нас?

Доброто възпитание не му позволяваше да постъпи по друг начин, но Хети едва се сдържаше да не се намръщи.

— Нямам нищо против — каза госпожа Фиск и внимателно се настани на предложения й стол. — Виждам, че годеницата ви е успяла да ви откъсне за час от работата. Това е добре. Вие и без това работите твърде много. Твърде много. Господин Фиск го е казвал многократно.

Сърцето на Хети се сви, когато видя как доброто настроение напуска Майкъл.

— За съжаление, госпожо Фиск — отвърна той, — за болните няма почивни дни.

— Със сигурност изглежда, че е така — съгласи се веднага тя. — Мога да ви кажа колко често на господин Фиск му се налага да отваря аптеката само защото някое дете е хванало настинка. Трудно е да се повярва, че младите майки не знаят, че камфорното масло и превръзка със затоплен лук вършат същата работа като съвременните сиропи. Въпреки че аз лично се надявам — каза тя и се наведе напред и снижи гласа си заговорнически — да не казвате за това на господин Фиск. Той толкова силно вярва в лекарствата си и не одобрява всички тези старомодни лечения.

Хети не можа да се въздържи да не се засмее въпреки раздразнението си.

— Доколкото разбрах, съпругът ви не одобрява и содата със сладолед — каза тя.

Двойната брадичка на госпожа Фиск застина упорито.

— Той постоянно ми чете лекции за това. Не че му обръщам някакво внимание, съвсем не. Никога през живота си не съм боледувала нито един ден, със сода със сладолед или без.

Дори и Майкъл не можеше да не се усмихне.

— В такъв случай, госпожо Фиск, вие сте точно типът пациент, който всеки лекар иска да има — пациент, който никога няма нужда от него.

Тя се разсмя с очевидно удоволствие.

— И какво щяхте да правите вие лекарите, ако всички бяха толкова здрави? Защо…

Тя нямаше възможност да продължи. Внезапно звънецът над вратата задрънча силно, вратата се отвори с трясък, след това се затвори, а в аптеката нахлу едно торнадо, облечено в черно сако.

— Докторе? Докторе! Добре, че сте тук! Казаха ми, че мога да ви намеря тук!

Торнадото се оказа господин Дейвидсън, служителят от гарата. Той се приближи забързано към масата; вратовръзката му беше изкривена, а полите на сакото му се мятаха зад него.

Шумотевицата накара Джозеф да подаде глава над полиците, които подреждаше, а господин Фиск се подаде от стаичката си, като премигваше иззад очилата си. Майкъл вече посягаше към лекарската си чанта, която беше оставил под масата.

Хети заговори първа.

— Господин Дейвидсън! Какво, за бога…?

— Трябва да дойдете в гарата, докторе. Бързо! Един господин пристигна със семейството си със следобедния влак, настанили сме го в кабинета на началник-гарата, но той кашля кръв. Жена му всеки момент ще припадне, а хлапетата плачат и ние не знаем какво да правим. Трябва да дойдете!

— Разбира се, че ще дойда. — Майкъл вече се беше изправил с лекарската си чанта в ръка и търсеше из джоба си монети, за да плати поръчката си. — Съжалявам, Хети — каза той и хвърли петнадесет цента на масата. — Може би ще бъде най-добре да се прибереш. В пансиона.

Една от монетите започна да се търкаля към ръба на масата. Без да мисли, Хети я удари с длан, преди монетата да беше паднала през ръба. Тя отвори уста, за да каже нещо, но се спря. Майкъл вече беше стигнал до вратата.

— Не ме чакай! — извика той през рамо миг преди вратата да се затръшне зад него.

— Съжалявам, че ви прекъснах срещата, ма’ам — извини се господин Дейвидсън. — Нямах избор. Нали разбирате. — След това и той изчезна. Хети остана да зяпа вратата дълго след като тя се беше затворила.

— О, божичко! — Госпожа Фиск седеше втренчена към вратата.

— Трябваше да използва телефона — каза съпругът й с отвращение. — Фредерик Дейвидсън винаги прави такива глупости.

Очевидно възбуден от бъркотията, Джозеф излезе иззад полиците.

— Трябва да е нещо доста лошо. Иска ми се и аз да можех да отида. Доктор Райан може би ще има нужда от помощ.

— Доктор Райан може да се оправи и без твоята помощ — каза строго аптекарят. — Звучи ми достатъчно сериозно, за да не иска някакво момче да му се мотае, докато работи.

Хети ги слушаше с половин ухо. Дейвидсън беше казал, че жената всеки момент щяла да припадне, а децата плачели. Майкъл пък просто й беше казал да си върви у дома.

Да си върви у дома, когато Майкъл щеше да бъде зает с някакъв болен мъж и нямаше да има кой да обърне внимание на разстроените членове на семейството му? Хети вдигна глава и стисна зъби. Тази нямаше да я бъде!

Тя взе чантата си и се изправи.

— Петнадесет цента стигат ли? — попита тя.

Госпожа Фиск изглежда изобщо не я чу. Тя все още зяпаше входната врата.

Джозеф се върна неохотно към работата си.

— Петнадесет цента? О! — Очите му се разшириха при вида на трите монети на масата. — О, да, ма’ам! Всъщност, това е твърде много. Сода и джинджифилова лимонада. Това прави едва десет цента. А вие дори не си довършихте содата.

Той се опита да й върне петте цента, но Хети махна с ръка и лицето на момчето засия.

— Благодаря, ма’ам. Кажете на доктор Райан, че оценявам жеста!

Хети му махна с ръка за довиждане миг преди вратата да се затръшне и след нея. Господин Фиск щеше да се подразни от шума, но тя не можеше да направи нищо. Майкъл имаше нужда от нея.

Майкъл не познаваше жената пред себе си, но беше виждал погледа в очите й безброй пъти. Отчаяние, надежда и гняв се примесваха в едно и бяха насочени към него. Лекарят. Човекът на науката, от когото се очакваше да има отговори на всички въпроси.

Но какво трябваше да направи лекарят, когато нямаше отговорите.

Мускулите на раменете и гърдите му се стегнаха неволно. Той бавно премести лекарската си чанта в лявата си ръка и протегна дясната.

— Аз съм доктор Райан. Майкъл Райан.

Ръката й беше студена, кожата й — груба и мазолеста от годините на тежък труд. Пръстите й трепереха леко, но се успокоиха миг преди тя да дръпне ръката си.

— Казвам се Джесика Ланиън. — Тя погледна към далечния край на стаята, където една дълга пейка беше превърната в легло. — А това е съпругът ми Джордж.

Под тежкото одеяло, положил глава върху камара изцапани с кръв възглавници, лежеше най-слабият мъж, който Майкъл беше виждал през живота си. Кожата му беше безцветна. Не бледа, а напълно лишена от жизненост — дотолкова, че фините бели кости под нея се виждаха. Очите му бяха затворени, хлътнали и с тъмни кръгове под тях, а кафявата му коса беше сплъстена. Гърдите му се повдигаха с плитки движения, докато дробовете му мъчително си поемаха дъх. Ръцете му, превърнати в бледи скелети от болестта, се бяха вкопчили в одеялото, сякаш се бяха опитали — неуспешно — да го повдигнат и сега той лежеше неподвижно, признал поражението си.

Симптомите не можеха да бъдат сбъркани — съсухреното тяло, безцветната кожа, остатъците от кървава пяна в ъгълчето на устата на мъжа и кървавите петна по възглавницата. И най-вече раздиращата го кашлица, при която излизаше кръв, последвана от отчаян опит за поемане на въздух.

Майкъл потисна познатото чувство, което го обзе при вида на болния. Той беше лекар и трябваше да си свърши работата, дори ако не можеше да направи абсолютно нищо, за да облекчи страданията на мъжа по време на последните му мигове на земята.

Но всяко нещо с времето си. Той се обърна и срещна гневния поглед на Лайънел Харисън, началник на гарата и собственик на този кабинет. Харисън не каза нищо, но Майкъл четеше мислите му като отворена книга. Смъртта и страданията трябваше да бъдат уважавани, но не можеше да им бъде позволено да се намесват в работата на гарата. Той искаше тези натрапници да напуснат кабинета му и очакваше Майкъл да се погрижи за това възможно най-бързо.

— Ще ми трябва тази маса, Лайънел — каза Майкъл и посочи. — И един стол. И по-добре донеси един леген. — Той видя възражението в погледа на началника на гарата, но не му обърна внимание.

Харисън неохотно довлече тежката маса, след което взе един стол от далечния ъгъл, докато Майкъл сваляше сакото си, отваряше лекарската си чанта и подреждаше необходимите му инструменти.

Едва когато Майкъл се обърна да вземе легена, който Харисън беше домъкнал отнякъде, той забеляза двете деца — момче и момиче — които седяха притиснати едно до друго на широкия дъбов стол зад бюрото. Досега те бяха останали извън полезрението му, скрити зад едрото тяло на началника на гарата. Сами в ъгъла си, те приличаха на парцалени кукли, изхвърлени и забравени от всички.

Майкъл премигна и отмести поглед, тъй като не можеше да понесе техните объркани, умолителни погледи. Те не трябваше да бъдат тук, но нямаше къде другаде да отидат и в този момент никой не можеше да им помогне.

При първия допир на пръстите на Майкъл до кожата му Джордж Ланиън отвори очи. Майкъл гледаше как съзнанието му бавно започваше да му дава информация за това къде се намира, след което болният се върна към самовглъбяването на смъртниците.

Прегледът не отне много време.

Слаб пулс. Плитко и твърде бързо дишане. Студена, безкръвна кожа, хлътнали очи. Само горните части на белите дробове на болния произвеждаха тихото ехо, което показваше, че все още функционират. Останалата част беше пълна с кръв и безжизнена тъкан и връщаше в слушалките мъртво туптене.

Джордж Ланиън щеше да умре до сутринта… ако изобщо издържеше толкова дълго.

Майкъл остави стетоскопа си да падне и седна на стола, който беше придърпал до леглото, като се опитваше да попречи изражението му да издаде онова, което току-що беше открил.

Сякаш в потвърждение на диагнозата му, Ланиън беше обзет от внезапен пристъп на кашлица. Той сви рамене срещу спазмите, докато дробовете му се опитваха да изхвърлят кръвта и течността, които го давеха, но той беше твърде слаб, за да направи нещо повече, освен да се наклони към легена, който Майкъл му държеше. Когато кашлицата най-сетне престана, той се строполи изтощен върху възглавниците. Той изглежда не забелязваше, че колосаната бяла риза на Майкъл вече е изцапана с кървави петна.

— Преди имали ли сте кръвоизливи? — попита Майкъл, докато оставяше легена под пейката, където останалите не можеха да го видят. Ланиън не му обърна внимание. Съпругата му отговори вместо него.

— Няколко пъти у дома. И един път във влака. Затова ни свалиха на тази гара. Кървенето спря, но въпреки това ни свалиха от влака.

Майкъл кимна.

— Колко?

— Малко, наистина — каза жената. Майкъл знаеше, че тя го лъже и виждаше страха в очите й. Той не й отговори, но се вгледа в нея за миг, принуждавайки я мълчаливо да му каже истината и сама да се изправи пред нея.

Тя се сви на стола си и ръката й стисна ръката на съпруга й.

— М… много. Не знам колко. Имах чувството, че никога няма да спре, а той не можеше да диша и… — Тя прекъсна изречението си по средата и си пое въздух. — Много.

— Знам, че е доста страшно, но поне сте тук, а не някъде из тълпата във влака.

Безполезни думи, които не предлагаха успокоение и надежда, но какво друго можеше да каже? Не можеше да излъже, а не искаше да й дава фалшиви надежди. Не и докато в очите й се виждаше такова отчаяние. Не и докато децата й седяха на стол само на няколко крачки от него и слушаха всяка дума, която той изричаше. Точно както бе седял и той преди толкова много години, безнадеждно сам, докато светът, който беше познавал, се разбиваше на хиляди парчета около него.

Надеждата беше единственото нещо, което Пандора беше успяла да задържи в кутията, която бе отворила. Госпожа Ланиън нямаше да се откаже от надеждата си, докато не й се наложеше и той не възнамеряваше да я принуждава на противното.

— Бяхме тръгнали за Аризона — каза тя, вперила очи в съпруга си. — Доктор Кланси — това беше лекарят му у дома — каза, че сухият въздух може би ще му помогне. Зетят на един мой братовчед замина на запад преди около двадесет години, за да се лекува от туберкулоза. Сега той има внуци. Джордж мислеше… ние се надявахме…

Гласът й заглъхна болезнено. Тя не можеше да продължи, но не можеше и да си позволи да се пречупи пред съпруга си и децата си. Не можеше да си го позволи.

Майкъл знаеше, че тя носи най-тежкото бреме, и си спомни за празния поглед в очите на баща си, когато майка му беше починала.

Подобно на неговия баща, Джесика Ланиън щеше да понесе отговорността да помага на децата си през дните на празнота, които ги очакваха, без значение колко трудно щеше да й бъде да се справи със своята тъга. За разлика от баща му обаче, тя щеше да изпита и допълнителните страдания на жена, която е изгубила съпруга си и единствения си източник на подкрепа.

Майкъл се надяваше тя да се окаже по-силна от баща му.

На децата щеше да им се наложи да се изправят срещу една загуба, която бяха твърде млади да разберат напълно, също както на него му се беше наложило да се изправи срещу загубата на майка си. Те щяха да потърсят успокоение от майка си и ако тя не беше достатъчно силна, за да подкрепя и тях и себе си, щяха да бъдат погълнати от вината, която щяха да изпитват, мислейки, че са бреме, и от страха, че някак са станали отговорни за една загуба, която не можеха да разберат.

Всъщност, на Джордж Ланиън му беше най-лесно. Той просто трябваше да умре.

— Ще му дам един нов сироп против кашлица — каза Майкъл. — В него има хероин, който ще спре кашлицата и ще намали болката. — Изражението на лицето на Джесика Ланиън го накара да добави: — Страхувам се, че това е единственото нещо, което мога да направя за него. Единственото нещо, което, който и да било може да направи сега.