Снежната кралица

Глава втора

Колорадо Спрингс, Колорадо, декември 1898 година

Прекосяването на Канзас и източната част на Колорадо бе отнело цяла вечност. Когато здравата госпожа Фиск първа бе разпознала в назъбената синя линия на хоризонта известните Скалисти планини, Хети бе премигнала разочаровано. Те не изглеждаха чак толкова внушително колкото бяха описани в статиите в списание „Харпър’с“. Тя не осъзна, че с всеки изминат час те щяха да стават все по-големи и по-големи, докато не изпълнеха половината небе.

А колко висок беше връх Пайкс! Не й беше необходима помощ, за да го разпознае! Нямаше как да сбърка смелия му профил. Колко висок беше този връх, та на него имаше сняг дори през лятото! Майкъл й бе писал, че в щата има върхове, които са още по-високи. Трудно беше за вярване, но все пак беше факт. Хети беше прегледала атласа в обществената библиотека, за да се увери, че той не се шегува с нея.

Тя притисна буза до прозореца на купето и се опита да види нещо повече, но един скалист, покрит с борове, хълм внезапно се изпречи в полезрението й. Тя неохотно се отпусна обратно в седалката си. Ако можеше Майкъл да седи сега до нея!

Той й бе писал често, но писмата му рядко биваха нещо повече от надраскани набързо бележки в края на тежък и изморителен ден. Къси или не, тя ги бе чела и препрочитала. Всички те завършваха по един и същ начин — „Обичам те, Хети. Доскоро.“

Пръстите й се стегнаха около чантата в скута й, в която се намираха скъпоценните писма на годеника й.

„Скоро“ се бе проточило твърде дълго, повече отколкото някой от тях бе предполагал. Доктор Каткарт бе починал неочаквано едва два месеца след пристигането на Майкъл в Колорадо и му бе оставил къщата и кабинета си, медицинската си практика и много други задължения. Докато Майкъл успее да оправи обърканите дела на покойния си приятел и да спести достатъчно средства, за да повика Хети и майка й, Мадлин Малоун вече бе твърде болна, за да пътува. Лекарите бяха казали, че пътуването щяло да натовари прекалено слабото й сърце и Хети неохотно бе приела мнението им. Здравето на майка й стоеше на първо място, независимо от това какво се искаше на дъщерята.

В продължение на две години тя бе останала в малката къща в покрайнините на Бостън и се бе грижила за болната си майка, опитвайки се да не обвинява Майкъл за това, че беше заминал толкова далеч точно когато най-много се нуждаеше от него. Не й беше лесно, особено през последните няколко месеца, когато майка й бе лежала толкова неподвижно в леглото си в очакване на облекчението, което единствено смъртта можеше да й даде.

Сега Хети изпитваше чувство на вина, примесено с тъга, което бе породено от това, че понякога чувстваше облекчение, че майка й бе починала и тя най-сетне щеше да се събере с Майкъл. Вина за това, че беше щастлива въпреки всичко.

Тя трябва да се беше усмихнала неволно, защото госпожа Фиск, която заемаше по-голямата част от седалката срещу Хети, й се беше усмихнала в отговор.

Госпожа Фиск се бе проявила като екскурзоводка и съветничка на Хети от момента, в който се бе качила във влака в Сейнт Луис и бе открила накъде пътува Хети. Тази жена беше безсрамна клюкарка и проявяваше твърде голяма готовност да разказва на Хети всички скандали, сплетни и събития от живота на гражданите на Колорадо Спрингс.

Въпреки че си пъхаше носа навсякъде, Кларабел Фиск имаше щедро сърце и с готовност прекарваше един час, забавлявайки едно недоволно бебе, когато изтощената му майка се отказваше да се бори с него, или пък споделяше увити в хартия сандвичи с три гладни момчета, когато оставаше дълго време до отварянето на ресторанта.

Хети беше решила, че високата, стройна госпожа Скогинс, която се бе качила във влака в Канзас Сити и сега седеше до нея подобно на каменна статуя, е абсолютно безсърдечна. Въпреки че с госпожа Фиск бяха стари приятелки и членуваха в няколко женски клуба, Летиция Скогинс говореше малко и подсмърчаше презрително, когато не одобряваше нещо, а това се случваше често. Ако не бяха дългите, цветни пера, които стърчаха от опърпаната филцова шапка на госпожа Скогинс като знамена над циркова палатка, Хети сигурно щеше да се усъмни, че тази жена изобщо е човешко същество.

— Скоро ще можете сама да разгледате града, госпожице Малоун — увери госпожа Фиск Хети. — Сигурна съм, че ще останете впечатлена, въпреки че сте от Бостън. Аптеката на господин Фиск е отличен пример за това колко сме модерни. Имаме си течаща вода и газови лампи, разбира се, както и телефон и…

Госпожа Скогинс подсмръкна презрително.

— Всичко това е много хубаво, Кларабел, но градът все още е далеч от стандартите на Канзас Сити. Никога не съм виждала друго населено място, в което да има по-големи проблеми при определянето накъде да се движат линиите на обществените трамваи. Човек започва да си мисли, че те вечно разкопават улиците, променят разписанията и създават неудобства за обществеността. Това е твърде дразнещо!

— Вярно, абсолютно вярно, скъпа Летиция. — Госпожа Фиск закима толкова отсечено, че двойната й брадичка стана тройна. — Въпреки това, аз се тревожа повече за туберкулозните, които идват, за да търсят лекарство за болестта си. Госпожице Малоун, знаете ли, че Търговската палата похарчи дванадесет хиляди долара за първата си кампания да привлече туристи и да рекламира ползата от чистия ни въздух? Представяте ли си! А ние дори няма къде да ги настаним!

Тя се отпусна назад, съпроводена от протестите на претоварения си корсет, и прие тържествено изражение.

— Да благодарим на бога, че имаме способни аптекари като господин Фиск, които помагат на тези нещастници.

— Може и така да е — съгласи се госпожа Скогинс. — Абсолютно ясно е, че лекарите не разбират нищо. Абсолютно нищо. — Тя се втренчи обвинително в госпожа Фиск. — Но ако трябва да сме съвсем честни, аптекарите също не знаят повече от лекарите!

— Уверена съм, че всички ти съчувстваме за загубата, Летиция — тросна се обидено госпожа Фиск, — но…

— Но какво? Съпругът ми и синът ми се лекуваха при най-добрите лекари и си купуваха най-добрите лекарства от най-добрите аптекари в града. И с какво им помогна това? — Отговорът можеше да се види в болката, която се изписа в очите на госпожа Скогинс. — Ще ти кажа с какво им помогна! С нищо. Съвсем нищо. Туберкулозата ги уби и двамата.

Нито Хети, нито госпожа Фиск можеха да отговорят нещо. Хети се втренчи в ръцете си и в чантата, в която се намираха скъпоценните й любовни писма. Сърцето й се свиваше заради тази жена, която едва познаваше.

Госпожа Скогинс първа наруши мълчанието.

— Ха — каза тя, втренчена в предната част на купето. — Още не сме стигнали до края на града, а хората вече си мислят, че могат да стават и да се боричкат за багажа си.

Хети бе обзета от вълнение, което бързо прогони мрачното й настроение. За миг тя си помисли да свали прозореца, да подаде глава навън и да се развика, както правеше малкото момче пет редици зад нея, но един неодобрителен поглед на госпожа Скогинс я отказа от намерението й.

Скоро. Тази дума пулсираше в съзнанието й в ритъма на тракането на колелата върху релсите. Скоро, скоро, скоро…

Влакът се плъзна надолу по хълма и се втурна между редица малки, схлупени къщи, скрити наполовина зад дърветата и върбите край релсите. Влакът премина край бараки и стопански постройки с посивели от слънцето дъсчени стени. Товарни и пътнически вагони, локомотиви и служебни вагони заемаха страничните линии. Имената на фирмите, които ги притежаваха бяха изписани с големи букви върху тях. „Денвър & Рио Гранде“. „Юниън Пасифик“. „Рок Айлънд и Колорадо Мидланд“. „Аткинсън, Топика и Санта Фе“.

Сякаш за да ги поздрави, локомотивът наду свирката си два пъти.

Звукът накара Хети да се вкопчи здраво в чантата си и тя се наведе напред в седалката си. Почти беше пристигнала! Тя изви врат, опитвайки се да види гарата и Майкъл и едва сега осъзна, че се намира от погрешната страна на вагона.

Звукът на свирката накара пътниците да скочат на крака и да се втурнат напред като стадо добитък, да събират багажа си и да се навеждат да гледат през прозорците към гарата. Те изпълниха коридора между редиците седалки, като си говореха оживено, възклицаваха радостно и закриваха перона от погледа на Хети.

Влакът спря с внезапно скърцане на спирачките. Пътниците, които стояха прави, се олюляха и се хванаха за най-близките седалки, след което незабавно тръгнаха към вратите в двата края на вагона.

— Не виждам господин Фиск — каза госпожа Фиск, докато се опитваше да погледна покрай пътниците, които й пречеха да види перона. — Чудя се къде ли може да е… А, ето го! Надявам се да е докарал каруцата. Нямам желание да вървя през целия град, пък било то и за няколко пресечки. А и трябва да нося багажа и…

Преди Хети да избухне от раздразнение, госпожа Скогинс най-сетне се изправи с невероятно достойнство. Тя извади една визитна картичка от чантата си и я подаде на Хети.

— Моля, чувствайте се поканена да ми се обадите, когато се настаните, госпожице Малоун — каза тя.

— А мен винаги можете да ме намерите, като попитате за господин Фиск — подметна през рамо госпожа Фиск. — Аптеката на Фиск. Всички знаят къде се намира.

За огромно облекчение на Хети госпожа Скогинс най-после реши да тръгне по коридора; перата на шапката й се полюшваха при всяка нейна стъпка. Госпожа Фиск я последва, а Хети тръгна след тях обзета от вълнение. За мига тя остана на последното стъпало на изхода и огледа нетърпеливо тълпата от посрещачи.

Майкъл не я беше видял. Ако я бе забелязал, щеше да я чака точно тук. Не че тя беше очаквала той да я види в навалицата и през мръсните прозорци на вагона, но Хети все пак изпита леко разочарование, че той не тичаше откъм другия край на перона в отчаян опит да я намери.

— Госпожице? — Кондукторът пое багажа й и й помогна да слезе, след което се обърна да помогне на пътниците зад нея. Хети се повдигна на пръсти, за да се огледа над тълпата, търсейки нетърпеливо онова познато лице, което толкова много копнееше да види.

Нищо.

Тя направи няколко крачки в тълпата, след което се спря объркана. Широкият тухлен перон не беше чак толкова голям. Досега Майкъл трябваше да я е видял, ако бе гледал. Ако изобщо я беше чакал.

Той знаеше кога и къде ще пристигне тя. Беше му писала два пъти — не, три пъти — с всички подробности, тъй като развълнувана от предстоящата им среща не бе искала да се получи някакво недоразумение. А той й бе писал, за да потвърди, че очаква срещата им със същото нетърпение като нея.

— Госпожице Малоун? — До нея беше застанала госпожа Фиск с един висок, слаб мъж, който изглеждаше сякаш страдаше от киселини в стомаха. — Доктор Райан няма ли го?

— Не го виждам — призна неохотно Хети. Тя се накара да се усмихне. — Вероятно някой пациент го е забавил в последната минута. Сигурна съм, че ще се появи всеки момент.

Госпожа Фиск сбърчи недоверчиво вежди.

— Тогава с господин Фиск ще останем с вас, докато той се появи.

— О, не, уверена съм, че това не е необходимо. Наистина — добави тя по-уверено, отколкото се чувстваше.

— Нека поне да проверим при началника на гарата — подкани я госпожа Фиск. Съпругът й кимна утвърдително, въпреки че мрачното му изражение показваше, че той не вярва това усилие да има някакъв ефект.

В този момент госпожа Скогинс се появи от тълпата последвана от един носач, който буташе ръчна количка натоварена с голям куфар и три тежки чанти.

— Какво? Няма ли го още?

— Не. Трябва да го е забавил някой пациент.

— Ха!

— Предложих да говорим с началника на гарата — добави по-твърдо госпожа Фиск.

Госпожа Скогинс отново тръгна пред всички. Хети беше повлечена напред и оставена пред едно високо гише, което отделяше служителите на гарата от тълпата пътници. Придружителите й се скупчиха около нея и започнаха да обясняват затруднението й.

— Доктор Райан? — Мъжът зад гишето ги погледна иззад очилата си. — Не съм го виждал. — Той се вгледа недоверчиво в Хети. — Вие ли сте годеницата му? — попита той.

Тя кимна.

— Доктор Райан трябва да е някъде тук. От една седмица постоянно ме пита за разписанията на влаковете, за да се увери, че няма никаква промяна. Каза, че ще пристигнете днес следобед.

— Е, вече съм тук — каза Хети, ободрена от това, че Майкъл се бе постарал да провери разписанието на влака й. — За съжаление, доктор Райан го няма. Надявахме се вие да знаете къде може да е.

— Не знам. Не следя кой идва и кой си отива. Но той е лекар, нали? Кой знае къде може да е един лекар, когато хората се разболяват, умират и раждат деца, без да питат някого преди това.

— Разбира се — каза Хети, опитвайки се да не обръща внимание на язвителния глас в съзнанието си, който й казваше, че Майкъл е трябвало да намери някой друг, който да се погрижи за пациентите му, поне за да я посрещне и я отведе у дома си. — Ще го почакам тук. Той трябва да се появи всяка минута.

Хети успокои тревогите на новите си приятели и усети как от плещите й пада огромен товар, когато те най-после отстъпиха пред увещанията й да остане да чака Майкъл сама. Тяхната тревога успокои нейната неувереност. Пък и тя предпочиташе да поздрави Майкъл без присъствието на две заинтересовани свидетелки на сцената.

Едва когато погледна в малкото огледало над порцелановия умивалник в дамската тоалетна, Хети осъзна, че имаше причина да бъде благодарна за закъснението на Майкъл. Половин дузина непокорни къдрици се бяха измъкнали изпод кока, който тя беше положила толкова усилия да оформи тази сутрин. Косата й беше започнала да пада на мокри кичури върху челото й. Някога добре изгладената й зелена рокля и жакет бяха намачкани след часовете, прекарани на тесните седалки, яката на жилетката й се беше намачкала от горещината във вагона, а лицето й…

Хети се намръщи на мръсното лице, което я гледаше от огледалото, и бързо пусна студена вода в умивалника.

Когато след половин час излезе от тоалетната освежена, тя откри, че гарата е напълно пуста, ако се изключеше мъжът зад гишето и двама носачи, които бяха заети със сортирането на колети и сандъци, пристигнали с влака в 15:45. Тъй като Майкъл все още не се виждаше никъде, Хети събра двете си чанти и уреди куфарите й да бъдат прибрани на временно съхранение, след което се настани на дъбовите пейки до входа и зачака Майкъл възможно най-търпеливо.

Час по-късно тя все още го чакаше. Носачите бяха свършили сортирането; господин Дейвидсън, мъжът зад гишето, се бе отказал вече да я пита дали не желае някой да я придружило близък хотел или пансион; настроението на Хети се бе променило от неувереност към съмнение, раздразнение и нещо повече. Тя едва потискаше желанието си да издърпа ушите на Майкъл Райан в първия миг, в който го види. Целувките, за които си беше мечтала в продължение на цели две години, можеха да почакат.

Господин Дейвидсън сортираше купчина цветни фактури, когато Хети отиде до гишето му, за да поиска да бъде упътена до дома на Майкъл.

— Госпожице? — попита изненадан господин Дейвидсън. — Сигурна ли сте, че не желаете някой да ви заведе до хотела?

Неочакваният намек за нещо скандално в искането й накара Хети да се изчерви.

— Сигурна съм. Доктор Райан каза, че е уредил да се настаня при негова съседка. Ако отида другаде, това само още повече ще обърка нещата. Така че ако знаете къде се намира домът му, бъдете така любезен да ми кажете как мога да стигна до него?

— Разбира се, госпожице. Както желаете. — Господин Дейвидсън бутна очилата си на носа и излезе пред гишето. Той я заведе пред входа на гарата и посочи нагоре към хълма на изток, на който се виждаше една голяма къща. — Това е „Еленски рога“, ма’ам. Хотелът на генерал Палмър. Там вероятно ще ви намерят стая, въпреки че цената е малко височка, разбира се.

Изражението на лицето й вероятно беше достатъчно предупреждение, защото той добави бързо:

— Къщата на доктора се намира точно над колежа. Не е толкова далеч. Трябва само да изкачите хълма, а тогава може би… — Той присви очи и пресметне набързо нещо. — Ами, около девет или десет пресечки по на север. А можете да вземете и трамвая до Техон. Минава на всеки двадесет минути, въпреки че не стига точно до мястото, закъдето сте тръгнали. Както и да е, докторът живее в малка, жълта къща, която някога беше на доктор Каткарт. Няма как да не я видите. Цветът е… необичайно жълт. Дочух, че цветът й не се харесва много в квартала, но поне я прави лесно забележима.

Любопитството на Хети беше подразнено, но тя нямаше време да задава повече въпроси.

— Благодаря, господин Дейвидсън. Ако доктор Райан се появи, ще му кажете ли накъде съм тръгнала?

— Разбира се, ма’ам. Сигурна ли сте, че не искате някой поне да ви занесе багажа? — добави той, когато тя си взе двете големи бохчи от пейката, на която бе прекарала последния час.

— Не, благодаря, господин Дейвидсън. Мога да се справям доста добре сама.

Преди да беше изминала четири пресечки, тя вече съжаляваше за последните си думи. Хълмът се оказа толкова стръмен, колкото изглеждаше отдалеч, но иначе навсякъде беше равно и улиците и тротоарите бяха добре поддържани.

Проблемът беше, че в Колорадо Спрингс, изглежда, нямаше достатъчно въздух. На средата на пътя Хети вече пухтеше като парен локомотив, а сърцето й биеше толкова силно, че й се струваше, че всеки момент ще се пръсне. Майкъл я беше предупредил, че ще й бъде необходимо известно време, за да свикне с по-голямата надморска височина — Колорадо Спрингс се намираше още по-високо от Денвър, който се хвалеше, че се намира на хиляда и шестстотин метра надморска височина, — но тя не бе забелязала разликата между гъстия въздух в Бостън и много по-редкия в Колорадо… досега.

Но пък, от друга страна, не й се беше налагало да върши нищо по-трудно от това да отиде до вагон-ресторанта. Съвсем друго беше да мъкне две тежки бохчи, пълни с дрехи, книги и разни други неща, които тя бе сметнала за абсолютно необходими за оцеляването й, докато бе събирала багажа си в Бостън.

Не че никой не й предлагаше да й помогне — повечето бяха мъже, които изглеждаха почтени. Но чантите на Хети ставаха все по-тежки и неудобството й се увеличаваше с всяка измината минута, а заедно с него и раздразнението от факта, че Майкъл не беше уредил ако не той, то поне някой друг да отиде да я посрещне. Тя отклоняваше предложенията за помощ и продължаваше да върви напред, като мислено планираше какво тежко наказание да наложи на несериозния си годеник.

Господин Дейвидсън не беше преувеличил, когато бе говорил за цвета на къщата. Хети подозираше, че дори в тъмна безлунна нощ крещящият жълто-оранжев цвят на къщата щеше да се вижда ясно.

Дори ако у нея оставаха някакви слаби съмнения, че това е мястото, което търси, те бързо бяха разсеяни от малката, захабена табела на стената до вратата.

Доктор Каткарт беше починал преди почти две години. Майкъл й беше писал, че по-голямата част от работата му била свързана с местните болници или с индивидуални пациенти, болни от туберкулоза, които му прехвърляли други лекари. Ако се съдеше по писмата му, той имаше повече от достатъчно работа, независимо дали спазваше някакво работно време. Може би Майкъл просто не бе сметнал за необходимо да постави нова табела.

Входната врата беше полуотворена, сякаш я подканваше да влезе вътре за чаша чай и разговор с обитателя на къщата, но отвътре не се чуваше нито звук, нито пък някакъв друг знак, че някой живееше там.

Това беше домът на Майкъл, но къде беше Майкъл?

Хети въздъхна, отвори вратата и тръгна към къщата. Тъй като ръцете й бяха пълни, тя не почука, а направо влезе.

Едната стая вероятно първоначално е била предназначена за дневна. Майкъл — или по-вероятно доктор Каткарт — я беше превърнал в малка чакалня, в която имаше шест дъбови стола на неопределена възраст. Една затворена врата водеше към задната част на къщата. Друга, полуотворена, водеше от импровизираната чакалня към стаята, в която вероятно се помещаваше кабинетът на Майкъл, тъй като Хети виждаше ръба на старо дъбово бюро през процепа.

Хети не се поколеба нито за миг. Все още стиснала багажа си в ръце, тя бутна вратата и влезе смело в стаята, но се спря, когато видя Майкъл положил глава върху камара документи на бюрото пред себе си. Годеникът й спеше дълбоко.