Снежната кралица

Глава петнадесета

Самюъл изпълзя от храсталака като подплашен заек, който надушва опасност във въздуха.

Майкъл го забеляза в мига, в който момчето се показа, но реши, че не трябва да рискува да уплаши момчето отново и затова насочи вниманието си към задачата, с която се бе занимавал през последните тридесет минути — да отлюспва малки парчета кора от поваления дънер. Парчета със странна форма лежаха на земята в краката му, като на места се бяха натрупали на камарки с височина няколко сантиметра. Те щяха да свършат много добра работа за разпалване на огън, ако някой си направеше труда да ги събере.

Придобил увереност от поведението на Майкъл, Самюъл бавно излезе на поляната. Когато никой не се нахвърли върху него, той тръгна към онзи край на дънера, който беше най-отдалечен от Майкъл.

— Върнах се — заяви гордо момчето и подпря бедро на една издутина в дънера, където някога бе расъл клон. — Как е мама?

— Много по-добре — отвърна Майкъл, докато отлюспваше поредното парче кора. Той огледа парчето внимателно, след което го захвърли на камарата в краката си и неохотно насочи вниманието си към Самюъл. — Тя се събуди, хапна малко супа и едно варено яйце и каза, че се чувствала много по-силна.

Той се поколеба, тъй като усещаше напрежението в раменете си и буцата в стомаха си. Торбичката в джоба му тежеше като греховете на съвестта му.

Хети му бе казала, че трябва да помогне на Самюъл. Той предполагаше, че тя имаше право, но това не улесняваше ни най-малко задачата му. Майкъл нямаше никаква представа как да започне или какво да каже и…

И цялата проклета идея го ужасяваше. Той бе изпитал ужас още от първия път, когато бе видял семейство Райнър в града, когато те бяха дошли да се консултират с него и Самюъл бе останал отвън — объркано и самотно момче, което беше също толкова уплашено колкото и Майкъл някога.

Той откърти още едно парче кора, този път обаче с такава жестокост, че то отлетя далеч от дънера.

— Майка ти попита за теб, Самюъл — каза най-после Майкъл.

Момчето повдигна глава.

— Казах й, че си отишъл за риба.

Устните на Самюъл оформиха тясна, права линия.

— Трябваше да бъда тук.

Той скочи на крака и направи няколко бързи крачки към палатката, но изведнъж се спря.

— Може ли да вляза? Може ли да я видя? — попита той и огледа Майкъл със съмнение. Тонът му беше войнствен. Погледът му обаче не беше такъв.

Майкъл познаваше този поглед. Спомняше си съмнението, постоянното колебание между вината и възмущението, страха и отричането, докато се бе опитвал да свикне с болестта на майка си. Спомняше си колко много го бе заболяло, когато възрастните около него я бяха държали далеч от него, без значение колко добри бяха техните намерения.

— Точно сега не можеш да я видиш — каза той най-накрая. — Госпожица Малоун и баща ти й помагат да се измие и да смени нощницата си. Когато свършат, ще я преместим под заслона. Виждаш ли? — Той посочи към грубата конструкция, но Самюъл не позволи темата да бъде сменена.

— Тя не иска да ме види? — Това прозвуча като въпрос.

— Разбира се, че иска да те види! — възрази Майкъл. — Щом госпожица Малоун и баща ти свършат…

— Те и за сестра ми ли се грижат?

— Ами, да…

— Мама има време за Ана.

— Не, няма. Баща ти се грижи за сестра ти Ана. Той и госпожица Малоун.

Самюъл задъвка ъгълчето на долната си устна и се втренчи с присвити очи в Майкъл, сякаш очакваше от него да си признае, че го лъже.

Майкъл си напомни, че не беше излъгал момчето. Засега. Нито пък възнамеряваше да го лъже, ако беше възможно, но трябваше да намери начин да накара Самюъл да разбере онова, което самият той не бе успял да разбере никога. Онова, което не беше сигурен, че разбира дори сега.

— Самюъл, майка ти не е по-болна заради Ана — каза той, като подбираше внимателно думите си. — Тя е по-изморена, да, но това е всичко. Болестта…

— Туберкулозата! — тросна се момчето.

Майкъл кимна с разбиране. Момчето не искаше да слуша лъжи и не искаше съчувствие от възрастните.

— Туберкулозата се развива по различни начини. Майка ти вече е уморена от работата, която е вършила, и…

— Заради мен — прекъсна го Самюъл. — Тя работеше заради мен.

— Какво?

— Работата, която тя вършеше преди… преди Ана. Вината е моя, нали? — Той отиде до дънера и се отпусна на него. Очите му, големи и хлътнали, не изпускаха лицето на Майкъл.

— Не! Разбира се, че вината не е твоя! — Майкъл почти викаше, но не можеше да се въздържи. Самообвиненията на момчето бяха също толкова силни колкото и вината, която той бе изпитвал преди толкова много години — погрешно.

Той стана и тръгна към Самюъл, но момчето отстъпи назад. Майкъл застина на мястото си. Чувството за вина го разкъсваше. Чувството за вина и гневът. Той трябваше да се досети. Как можеше да бъде толкова глупав и непохватен? Само ако беше…

Прекрати с укорите към себе си и приклекна бавно на около метър от момчето, докато очите му не застанаха на едно ниво с тези на Самюъл.

— Вината не е твоя, Самюъл. Повярвай ми. Никой не е виновен.

— Тогава защо…? — Долната устна на момчето затрепери само миг преди то да я захапе толкова силно, че Майкъл потръпна. Самюъл наведе глава и се опита да се пребори с чувствата, които заплашваха да го погълнат.

Майкъл се загледа в рошавата руса коса на момчето. Парченце от изсъхнало листо, което се бе закачило за слепоочието на Самюъл, се откъсна от мястото си и падна бавно на земята. В косата на момчето се виждаше и малко парче от някакво клонче — без съмнение остатък от по-ранното му изчезване между храсталаците. Майкъл потисна желанието си да махне клончето от косата на Самюъл. В крайна сметка, от осемгодишните момчета се очакваше да имат клончета в косите. И мръсотия по ръцете. И дупка на коленете на панталоните си, получена, докато са се катерили по някое дърво, или са се опитвали да измъкнат лисица от дупката й, или нещо друго, с което се занимаваха малките момчета.

Защо? Това беше единственото, което Самюъл искаше да знае. Само едно просто, разумно обяснение за болестта на майка си. Обяснение, което можеше да разбере, за да спре да обвинява себе си и баща си или невръстната си сестричка и да продължи да живее. Само… защо?

Мускулите на краката на Майкъл започнаха да треперят от усилието, което му беше необходимо, за да остане в това положение. Той сложи ръка върху дънера, за да получи допълнителна опора.

Самюъл искаше да знае защо, а Майкъл не знаеше отговора. Той никога не беше научил това. Но знаеше как ставаше заразяването и можеше да обясни това на момчето.

— Виждаш ли, Самюъл — започна Майкъл, — туберкулозата е болест, която може да порази всеки. Тя се причинява от едно малко нещо, което не може да се види с просто око и което се нарича вирус. Туберкулозен вирус.

Докато говореше, Майкъл бе обзет от спокойствие. Някога той бе смятал, че медицината ще разполага с лекарство за туберкулозата. Но беше сбъркал. Засега такова лекарство не съществуваше. Но сега лекарите разбираха причината и начина на работа на смъртоносния вирус. В това беше ключът. Скоро трябваше да бъде открито и лекарството.

Това беше всичко, което Майкъл можеше да предложи на Самюъл. Всичко, което можеше да предложи на себе си.

— Вирусът се настанява в белите дробове на хората — продължи той. — Като малка прашинка в окото. Нали знаеш какво е това, Самюъл?

Момчето вдигна глава, за да погледне Майкъл в очите. Майкъл се запита дали въображението му не си правеше шеги с него или момчето наистина изглеждаше не толкова напрегнато и не толкова уплашено.

— Та тези малки прашинки ти влизат в окото и понякога се махат бързо. Друг път обаче започват да те дразнят и очите ти се пълнят със сълзи и трябва да ги търкаш, за да се опиташ да изкараш прашинката.

Самюъл продължаваше да го гледа втренчено с безизразно лице.

— Е, същото е и при туберкулозния вирус — продължи да обяснява Майкъл. — Той влиза в дробовете на хората и понякога излиза веднага, ако мога да се изразя така. Друг път обаче започва да дразни дробовете и човекът започва да кашля, също както очите ти се пълнят със сълзи от прашинката в тях. Първоначално кашлицата е слаба и се случва рядко.

Мисълта за кашлицата накара Майкъл да си спомни за торбичката с хапчета от пчелинок, която му беше дала Хети.

В положението, в което се намираше, му беше малко трудно да бръкне в джоба си и да извади торбичката, но той все пак успя да се справи. Отвори торбичката и извади едно хапче.

— Хапчетата от пчелинок не са най-доброто лекарство за такава кашлица, Самюъл, но въпреки това имат добър вкус — каза усмихнато той и лапна хапчето.

Хети се оказа права. Той можеше да помогне на момчето да разбере. Хапчетата от пчелинок бяха само малко допълнение. Майкъл почти беше забравил колко полезни бяха те за успокояване на страховете на децата.

Той подаде торбичката на момчето.

— Искаш ли и ти едно?

Очите на Самюъл погледнаха торбичката, но бързо се върнаха върху лицето на Майкъл.

С приглушен вик Самюъл сграбчи торбичката и я захвърли надалеч.

Майкъл гледаше вцепенен как торбичката описва дъга във въздуха, оставяйки зад себе си разпилени хапчета. Тя падна на земята до задното колело на каруцата и съдържанието й се пръсна по земята.

Госпожа Райнър — тя настояваше Хети да я нарича Рут — изтърпя храбро грижите на Хети и съпруга си, тъй като беше твърде слаба, за да се чувства неудобно от местенето, заедно с леглото, до импровизирания заслон, под който целият свят можеше да я види по нощница. Нито Хети, нито господин Райнър посмяха да й напомнят, че единствените хора, които можеха да я видят, бяха съседите и дамите от църквата, които идваха да помагат на семейството, когато имаха време, и които вече неведнъж я бяха виждали в лоша форма.

Хети също се притесняваше от това, но по друга причина. На нея й се струваше твърде жестоко и неудобно една толкова болна жена да бъде оставена на милостта на прищевките на времето.

Майкъл се беше намръщил, когато бе чул възраженията й при започване строежа, но когато бяха започнали да строят заслона, бе приел резервирано тревогите на Рут за приличието. Той се бе троснал, че приличието няма да й бъде от голяма полза, ако умре. Тя вече беше отказала да слуша съветите му достатъчно дълго и от това състоянието й само се беше влошило.

Заради Ана палатката винаги беше затоплена и изолирана от течението, но Рут имаше нужда от свеж въздух, и то в много големи количества, ако искаше повредените й дробове да се възстановят. Най-известните санаториуми на изток имаха достъп до свеж въздух. Ако земята беше покрита с половин метър сняг, там увиваха пациентите с три чифта одеяла и ги изкарваха навън без значение каква беше температурата.

— Ще бъде приятно — опита се да увери Рут Хети. — Страничните платнища могат да бъдат спускани, ако задуха твърде силен вятър или имате нужда от малко спокойствие, но иначе ще имате много по-красив изглед в сравнение със старите, грозни стени на тази палатка. Ще можете да наблюдавате изгрева на слънцето и луната. Все едно, че сте на театър! Рут се усмихна слабо.

— И няма да рискувам да… събудя Ана… когато кашлям.

— Не се притеснявай за Ана — каза господин Райнър. — Аз ще се грижа за нея, а Самюъл ще бъде до теб, ако имаш нужда от нещо.

— Горкият Самюъл — прошепна Рут. Тя затвори очи и се отпусна върху възглавниците. Дори не забеляза кога Хети се измъкна от палатката, за да повика Майкъл.

В далечния край на поляната Майкъл крачеше напред-назад като затворено в клетка животно, навел глава и пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, сякаш мислеше, че ако ги извади, ще посегне да удари някого.

Самюъл се намираше в другия край на поляната, свит в тревата до козичката, обърнал гръб на Майкъл и лагера.

Хети се напрегна и потисна желанието си да се върне обратно в палатката. Тя се запита какво се бе случило. Когато тя го повика, Майкъл вдигна глава и незабавно тръгна към нея, но в походката му имаше някакво странно колебание, което контрастираше рязко с обичайната му грациозност. Самюъл не й обърна никакво внимание, след което неохотно изостави компанията на козата и се помъкна бавно с наведена глава, също толкова напрегнат колкото беше и Майкъл.

Каквото и да се бе случило между Майкъл и момчето, сега Хети нямаше време да се тревожи за това. Тя се опита да не показва тревогата си. Докато госпожа Райнър седеше в люлеещия се стол до печката, Хети помогна на Майкъл и господин Райнър да прекарат тежкото желязно легло по дъските, които бяха сложили между палатката и заслона, а след това и да донесат леглото на Самюъл от каруцата, защото момчето също щеше да спи в заслона в случай, че майка му се нуждаеше от нещо през нощта. Майкъл говореше само когато беше абсолютно необходимо, а Самюъл, който нарочно се държеше колкото можеше по-далеч от Майкъл, не обели нито дума. Той сумтеше и кимаше според случая и веднага щом си свърши работата, се оттегли на мястото си до козата, докато баща му изнасяше майка му от палатката и я слагаше върху леглото.

Майкъл изчака достатъчно дълго, за да се увери, че Рут не е пострадала от преместването, след което се отправи в посока, противоположна на мястото, на което седеше Самюъл, решен да вземе коня и двуколката си и да се махне, тъй като тук вече нямаше какво да прави.

Хети помогна на госпожа Райнър да се настани удобно, след което оправи леглото на момчето. Нямаше какво друго да направи. Тази сутрин една съседка беше оставила купа с бульон, Ана беше нахранена и спеше доволно в чекмеджето си пред печката, а господин Райнър се беше настанил на един стол до леглото на жена си, бе хванал ръката й в своята и се бе втренчил в бледото й лице. Въпреки че Хети не правеше никакво усилие да пази тишина, той дори не я погледна, докато тя оправяше одеялата на леглото на Самюъл.

Хети се обърна и се отдалечи.

Когато бяха извадили леглото на Самюъл от каруцата, тя бе забелязала пръснатите по земята хапчета и смачканата торбичка, която вятърът беше долепил до колелото на каруцата. Тази гледка, начинът, по който Самюъл гледаше да не я забелязва, бързината, с която Майкъл се наведе, за да вдигне торбичката и да я прибере в джоба си, й бяха казали всичко, което трябваше да знае за провала на малкия си план.

Тя бе искала да помогне — само това! — но с намесата си беше успяла само да отдалечи момчето и Майкъл още повече.

Осъзнаването на грешката й я измъчваше. Какво още не беше разбрала? Колко други неща щеше да обърне към по-зле, като се месеше, пък било то и с добри намерения?

На земята до далечния край на палатката се виждаше дървена кофа, пълна наполовина с вода. Самюъл я беше донесъл от реката. Пясъкът вече се беше утаил на дъното на кофата; след дългия престой на слънцето водата беше изненадващо топла. Хети загреба една чаша и наплиска ръцете и лицето си, за да измие потта и праха от тях, след което се избърса с една стара кърпа, която беше закачена да съхне на един кол. Тя се опита да не мисли за горещата вана, на която се беше наслаждавала… не беше ли същата сутрин?

Майкъл вече беше впрегнал коня в двуколката и я чакаше, готов да тръгне всеки момент. Тя го виждаше с ъгълчето на окото си как стои изправен неподвижно с мрачно лице.

Хети се изправи, без да обръща внимание на Майкъл, и разтърка схванатите мускули на гърба си. Тя свали навитите си ръкави и ги закопча на китките, след което закопча и трите копчета на яката си.

Беше уморена, гладна и мръсна, но въпреки това не й се искаше да си тръгва. Мисълта за пътуването обратно към Колорадо Спрингс с Майкъл, който беше в мрачно и мълчаливо настроение, й се струваше непоносима точно сега.

— Хети?

Майкъл я викаше. Той стоеше до главата на коня, сложил едната си ръка на бедрото, и очевидно гореше от нетърпение да си тръгне. Хети се обърна неохотно и му махна, за да му покаже, че идва.

Преди това обаче трябваше да се сбогува със Самюъл.

Момчето дори не вдигна глава, когато Хети се приближи към него. То седеше близо до козата и я галеше, сякаш черпеше сили от топлината на животното. Козата нямаше нищо против. Тя късаше със зъби изсъхналата трева и я дъвчеше бавно.

— Самюъл — каза Хети и коленичи до него. — Аз си тръгвам.

Той кимна учтиво, но отказа да я погледне.

— Аз… аз само исках да ти кажа, че съм ти оправила леглото, но баща ти каза, че ако не ти харесва да спиш навън, можеш да спиш в палатката с Ана, а той ще спи при майка ти.

— Искам да бъда с мама — отвърна момчето. Упоритото изражение на лицето му показваше, че Самюъл е готов да се сбие с всеки, който се опита да му попречи. Хети го потупа по рамото.

— Тя също се радва, че ще бъдеш с нея.

Той отблъсна ръката й.

— Ще ти кажа, когато господин Майзнер свърши превода на рецептите, става ли? — Тя търсеше какво да му каже, но не можеше да понесе мисълта да се раздели с него по този начин. — Следващия път, когато дойдеш в града, мога да те заведа при него. Сигурна съм, че ще го харесаш. Знам, че той ще те хареса.

Никакъв отговор.

— И може би ще можем да… о, не знам. Можем да отидем да изпием по една шоколадова сода в аптеката на Фиск! Какво ще кажеш за това?

Този път момчето се намръщи, след което й кимна колебливо.

Хети си помисли, че едва ли щеше да получи по-добър отговор. Пък и какво ли толкова му беше предложила? Извинение за нейното собствено неудобство, вместо утеха, отвличане на вниманието, вместо истинска помощ.

Хети се нагласи да се изправи, но внезапно промени решението си, сграбчи момчето и го прегърна силно.

За миг малкото момчешко тяло се опита да се откъсне от прегръдката. Но само за миг. След това Самюъл обви ръце около Хети и се притисна здраво към нея.

— О, Самюъл — прошепна Хети, докато притискаше главата му към рамото си. Внезапно очите й се насълзиха. — Понякога е толкова трудно, нали?

Ако Самюъл я чу, то той не даде никакъв признак за това, а само се вкопчи още по-здраво в нея.

Хети нямаше представа колко дълго бяха останали така, но най-накрая момчето я пусна и внимателно се отдръпна от нея. Хети го остави, но преди да си тръгне, го целуна леко по рошавата глава.

— Грижи се за себе си, Самюъл Райнър — каза тя, като го гледаше право в очите. — Ясно ли е?

Той кимна и й се усмихна леко.

— Да, ма’ам — отвърна той. — Ще го направя.

— Добре. — Хети го погледна с най-окуражителната си и лъчезарна усмивка и се изправи. Козичката, която се беше приближила до тях, се стресна и отскочи назад, като изблея разтревожено.

Хети се разсмя и усмивката на Самюъл стана широка и изпълнена с облекчение.

Върнаха се в града по залеза слънце. Хети наблюдаваше как последните отблясъци на слънцето се пръскат и небето и засипват склоновете на планината в оранжево. Някъде из сухата трева встрани от пътя се чуваше печалната песен на някаква птичка, която млъкна след няколко минути. Дори тракането на колелата на двуколката не обезпокояваше вечерното спокойствие.

Майкъл обаче седеше до нея студен и безмълвен като айсберг.

Хети остави тишината да се проточи по целия път от лагера край реката до града, чиито улици бяха пълни с хора, които излизаха, за да отидат на гости или в театъра.

Нямаше смисъл да се опитва да говори с Майкъл. Тя не знаеше какво да му каже. Искаше й се да попита Майкъл какво се бе случило между него и Самюъл, но сега не беше подходящият момент за това, а и тя знаеше, че Майкъл нямаше да й каже. Той се бе обгърнал в тишина като омар в черупката си, издал тревожно напред щипците си, готов да захапе всеки, който се опиташе да го измъкне от убежището му.

Едва когато Майкъл зави по улицата, която водеше към пансиона на госпожа Спенсър вместо към конюшнята, Хети се реши да го заговори. Тя беше забравила, че тази сутрин я бяха изгонили от пансиона и тя се беше нанесла в дома на Майкъл.

— Майкъл?

— Да? — Той дори не я погледна.

— Не мога да се върна в пансиона. — Тя изрече думите толкова бързо, че сама се учуди от това.

Той се обърна, за да я погледне.

— Още няма десет часът.

— Знам, но… госпожа Спенсър ме изхвърли тази сутрин. Каза, че… — Тези думи бяха по-трудни за изговаряне, отколкото Хети си бе мислила. — Каза, че нямало да търпи „неприличното ми поведение“.

Майкъл не се помръдна, но Хети можеше да се закълне, че той бе потрепнал, сякаш го бяха ударили силно.

Тя се разсмя, опитвайки се да превърне обидата в шега.

— Трябваше да я видиш как се беше надула и беше навирила нос, за да изиграе представлението пред слугите си. Аз…

— По дяволите!

Ругатнята на Майкъл прекъсна изречението й, въпреки че беше едва доловима. Студената, тиха ярост в гласа на годеника й изненада Хети.

— Знаех си, че трябва да те заведа в хотел — каза той. — Знаех си! Без значение какво ми казваше.

— Не! Майкъл! Как можеш да говориш така? — Хети се вкопчи в ръката му. — Миналата нощ беше… беше прекрасна! На кого му пука какво мисли една тесногръда стара досадница като госпожа Спенсър?

— На мен, Хети. Защото те всички ще си помислят същото. Знаеш това също толкова добре, колкото го знам и аз.

— Но ние сме…

— Ние ще се оженим. Точно така. А аз още не съм получил разрешението за брак. — Тонът му беше самообвинителен. — Колко дни минаха? Четири? Пет? А аз все още не съм взел разрешението.

— Майкъл, имаше спешни случаи и ти…

— Аз съм отговорен за твоята репутация, Хети. Аз! Мъжът, който казва, че те обича и въпреки това те излага на обиди и на грубостта на хора като госпожа Спенсър.

— Но…

— Тази сутрин просто си излязох и те оставих да се справяш с последствията, сякаш нищо не се беше случило.

Хети беше обзета от страх за Майкъл, защото той насочваше яростта към себе си, сякаш беше някакъв луд, който иска да се самоунищожи.

— Копеле — каза яростно той, втренчен в задницата на коня пред него. — Егоистично, безчувствено копеле.

— Майкъл! Чуй ме! — Тя сграбчи ръката му и я разтърси. — Осъзнаваш ли какво говориш?

— Разбира се, че осъзнавам какво казвам! И това са все неща, които не бих изрекъл, ако ти не беше тук!

— Не! Твърдиш, че за всичко си виновен ти. Е, да, но не си! Не си! Защо винаги смяташ, че ти трябва да си отговорен за всичко? За кого се мислиш изобщо? За господ ли?

Последните й думи го накараха да обърне рязко глава към нея.

— Не, не се мисля за господ! Защото ако бях, със сигурност щях да си свърша по-добре работата!

С тези думи той накара коня да завие и отказа да продума, докато не спря двуколката пред къщата си.

Въпреки възраженията на Хети, Майкъл настоя да я остави там. След минута Хети се предаде, тъй като знаеше, че няма да спечели нищо, ако се кара с него или настоява твърдоглаво да го придружи до конюшнята.

Пък и без това имаше много неща, които тя трябваше да свърши, преди Майкъл да се върне. Да запали лампите, да сготви вечерята. Можеше да направи кафе и да запали бойлера. Всички тези неща, колкото и прости да бяха, щяха да помогнат на Майкъл да се почувства по-удобно, когато се прибереше.

Изпрати я до входната врата, отвори я и влезе вътре, за да запали лампите. Не погледна Хети, не й каза нищо и веднага щом свърши, се обърна, излезе от къщата и затвори зад себе си.