Снежната кралица

Глава пета

На следващата сутрин Майкъл се появи пред вратата на пансиона на госпожа Спенсър точно в седем без петнадесет. Той се беше обръснал гладко, беше облякъл току-що колосана риза и чист костюм и се беше опитал безуспешно да задържи косата си на място с помощта на масло за коса. В едната си ръка той носеше малък букет от увехнали цветя, които беше измолил от една съседка. По този начин той се надяваше да отвлече вниманието на Хети и тя да не забележи лекарската чанта, която носеше в другата си ръка.

Преди да почука, вратата се отвори широко.

Майкъл затаи дъх. Той бе очаквал, че ще му отвори госпожа Спенсър, но пред него стоеше Хети, обляна от светлината на утринното слънце, която струеше през отворената врата. Той си помисли, че тя прилича на ангел на вратите на рая, и се зачуди дали тази мисъл не беше богохулство. След това се вгледа по-внимателно в годеницата си и реши, че не е. Ангелите трябваше да се чувстват поласкани.

— Гледах от прозореца на дневната — призна срамежливо тя и на бузите й се появи лека червенина. Усмивката й караше Майкъл да се чувства, сякаш всеки момент ще се разтопи.

В коридора зад Хети се чуха стъпки и Майкъл се вцепени. Той беше забравил, че любимата му не го посреща в собствения си дом, а в къща, пълна с непознати, които можеха да ги наблюдават от тъмните ъгли и всяка тяхна дума да бъде обект на клюки и спекулации.

— Майкъл? — каза тихо Хети.

Той й подаде неловко цветята.

— Аз… съжалявам, Хети — заекна той. — Имам предвид за снощи. И затова, че забравих да те посрещна на гарата. И…

— Няма нищо — прекъсна го тя и спаси цветята, преди той да ги беше смачкал със стискане. — Разбирам.

Тя погледна букета, който й се предлагаше в знак на помирение.

— Красиви са.

Разбира се, че имаше проблем. Майкъл усещаше остатъците от объркването и обидата у годеницата си, въпреки че тя не ги показваше открито.

Да й обясни плановете си за деня, щеше да се окаже по-трудно, отколкото си беше мислил първоначално.

— По-добре влез — каза тя. — Госпожа Спенсър не обича в къщата й да влиза студ.

Едва когато остави черната си чанта на един стол до закачалката в коридора и посегна да свали шапката си, Майкъл осъзна, че беше забравил да вземе този атрибут на мъжкото облекло.

— Не знам защо изобщо си купуваш шапки. И без това постоянно ги губиш — каза насмешливо Хети. Тя се беше приближила толкова, че трябваше да отметне глава назад, за да го погледне в очите.

Някъде дълбоко в Майкъл се съживи някакъв гладен огън. Той си пое тежко дъх, като се опитваше да се овладее.

Чуха се звуци от още стъпки, този път откъм коридора на горния етаж. Майкъл усещаше леката миризма на печащи се бисквити и пържещ се бекон, дочуваше гласове откъм кухнята, която се намираше в задната част на къщата и звуците, които издаваше прислужницата, докато подреждаше приборите за закуска върху масата в трапезарията. На по-малко от половина метър се виждаше затворената врата на стаята, в които се намираха братята Търнър — толкова близо, че ако се напрегнеше, можеше да долови шумоленето на чаршафите им.

Тази комбинация представляваше обезпокояващ контраст в сравнение с усещането за близостта на Хети… и похотливите мисли, които тя пораждаше.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Майкъл? — Веждите на Хети се повдигнаха над блестящите й очи, а устните й се свиха в закачлива усмивка. — Имаш нужда от кафе. Горещо и черно.

Тя го завлече в дневната и след като му нареди да остане там, изчезна в кухнята, понесла със себе си букета. След малко Хети се появи отново с чаша горещо кафе.

— Да не си посмял да отвориш уста, преди да си изпил това — нареди строго тя. — Ще трябва да запомниш това, когато се оженим. Никакви разговори преди сутрешната чаша кафе.

Майкъл заби нос в чашата си и отпи голяма глътка. Кафето за малко да изгори гърлото му, но дори и неговата горещина не можеше да се сравни с мисълта за брака, Хети и утрините. Или по-скоро за онова, което щеше да предхожда тези утрини, когато двамата станеха съпруг и съпруга.

Обявяването, че закуската е готова, последвано от шума на забързани стъпки, докато гладните наематели се отправяха към трапезарията, попречи на Майкъл да се направи на по-голям глупак, отколкото вече се беше показал.

Гладът помогна на Майкъл да преживее закуската, но дори и пълният му стомах нямаше да го улесни, когато се изправеше пред огорчението на Хети, след като й кажеше какви бяха плановете му за деня.

— Какво искаш да кажеш с това, че ще бъдеш зает цял ден, Майкъл Райан? — попита остро тя. — Не съм пропътувала три хиляди километра, за да седя в дневната на госпожа Спенсър.

Двамата се бяха оттеглили в пустата градина на пансиона, където имаше по-малка вероятност някой да дочуе разговора им, но дори и сенките, хвърляни от оголените клони на дърветата не можеха да прикрият упоритостта, която издаваше вирнатата брадичка на Хети.

— Имам пациенти, задължения, отговорности, Хети — обясни той също толкова остро. — Не мога да ги забравя само защото са ми неудобни.

— Но можеш да забравиш мен, нали?

— Аз не те забравям! — избухна Майкъл. — Казах ти…

— Точно така. Каза ми. Освен това забрави да ме посрещнеш на гарата, не се появи за вечеря снощи, а сега ми казваш, че ще бъдеш зает цял ден и аз просто ще трябва да намеря нещо, с което да се забавлявам междувременно. Е, така няма да се разберем, Майкъл Райан, независимо какво казваш ти!

— Хети…!

— Не ме наричай Хети!

— Виж — каза Майкъл, като се стараеше да не повишава глас, — трябва да проверя братята Търнър, да посетя госпожа Райнър, а след това…

— И защо аз да не мога да дойда с теб при семейство Райнър?

— Но…

— Обзалагам се, че госпожа Райнър ще се зарадва на малко помощ. Може би мога да им сготвя нещо за ядене или да помогна да изперат пелените на бебето. Вероятно има една дузина неща, които вие мъжете никога не сте смятали за необходими.

— Хети! — изрева Майкъл. — Ще ме оставиш ли да кажа нещо, моля?

Хети вирна още по-упорито брадичката си и присви недоверчиво очи.

— Не и ако ще продължаваш да се държиш неразумно, Майкъл Райан.

— Аз не се държа…

— Напротив.

— Хети!

Последните му думи бяха изречени на гърба й, защото тя вече беше започнала да се отдалечава. Тя спря в края на градината, обърна се и го погледна гневно.

— Отивам да си взема чантата и шапката, Майкъл Райан. Когато свършиш с братята Търнър, ще те чакам на входа.

С тези думи тя се обърна и изчезна в къщата. Майкъл остана загледан след нея, без да успее да каже нищо.

Той не искаше тя да го придружава по време на обиколките му. Това не беше прилично. Не беше професионално.

Не беше… безопасно.

И той не се страхуваше от риска от инфекция, а от нещо съвсем друго.

Хети седеше до Майкъл на тясната седалка на двуколката, но въпреки близостта им те можеха със същия резултат да се намират на двата противоположни края на планетата. Той беше излязъл от стаята на братята Търнър в мрачно настроение и всичките й усилия да го развесели се бяха провалили.

Отдръпването му озадачаваше Хети. Те рядко се бяха карали, но в малкото такива случаи Майкъл винаги бе държал упорито на своето. Когато бъдеше притиснат, той можеше да вика по-силно, да тропа по-силно с крак, да ругае по-дълго и по-ожесточено от нея, но днес той не беше използвал нито една от тези тактики.

Хети бе очаквала, че той ще тръгне от другия край на конюшнята и ще я изостави, така че когато той спря двуколката и й подаде ръка, за да й помогне да се качи, тя погрешно бе заключила, че той иска да се сдобрят.

Той дори не желаеше да говори с нея.

Мълчанието му я тревожеше, най-вече защото тя не смяташе, че то се дължи на настоятелността й да го придружи. Имаше нещо друго, нещо много по-дълбоко, но тя нямаше и най-малка представа какво беше то, а и не можеше да разбере, ако той продължаваше да отказва да разговаря с нея.

Денят беше прекрасен, пейзажът великолепен, а компанията на Майкъл — мълчалив или не — беше твърде приятна за Хети и тя не можеше да си позволи да се тревожи твърде много. Все някога щеше да разреши този проблем. Докато Майкъл я обичаше — а тя беше уверена, че той я обича, — всичко останало, без значение колко ужасно беше, можеше да бъде преодоляно.

Когато стигнаха до фермата край река Фаунтийн, където се бяха настанили семейство Райнър, Хети вече се беше влюбила в новия си дом. Тук природата притежаваше някакво сурово величие, което беше толкова различно от Бостън колкото денят от нощта. По това време на годината буйните треви, които се простираха докъдето стигаше погледът й, вече бяха изсъхнали до златисто кафяво, но над тях се издигаше синкавата грамада на връх Пайкс, на чийто хребет все още се виждаха ивици сняг.

Семейство Райнър си бяха избрали една тревиста поляна, на която бяха направили лагера си. Огромни тополи от всички страни осигуряваха приятна сянка през лятото, а ленивото шумолене на изсъхналите листа, които все още висяха по клоните, създаваше успокояваща хармония с ромоленето на реката. Два мършави коня бяха вързани в далечния край на поляната. Единственият признак, по който можеше да се разбере, че са живи, беше помахването на опашките им.

Една здрава каруца с брезентов покрив беше спряна до голяма квадратна палатка. От покрива на палатката се подаваше черен комин, който без съмнение беше част от походна готварска печка. На земята между палатката и каруцата имаше един кръг от камъни, който показваше обичайното място за лагерния огън. Някой се беше потрудил да довлече масивния дънер на повалено дърво до огнището. Дънерът очевидно служеше за маса и столове на семейството, но в момента беше покрит с купчина парцаливи кърпи и неопределими дрехи, които бяха оставени да съхнат върху него.

При звука на приближаващата двуколка, една рошава момчешка глава се подаде от каруцата. Миг по-късно господин Райнър излезе от палатката и застана пред нея, вдигнал едната ръка над очите си, да наблюдава пристигането им.

— Госпожице — каза учтиво господин Райнър, докато й помагаше да слезе от двуколката. Когато Хети стъпи на твърда земя, той се отдръпна и посегна да свали шапката си, която не беше сложил. Откритието, че няма да има какво да мачка в ръце, очевидно го разстрои повече дори от нейната неочаквана поява. След няколко секунди на болезнено колебание той пъхна ръце в джобовете си и сведе рамене, като внимаваше да не среща погледа й. Майкъл слезе и застана до нея.

— Те как са? — попита той, докато се обръщаше да вземе лекарската си чанта изпод седалката. — Има ли някаква промяна от снощи?

— Тази сутрин бебето изпи малко мляко от биберона, но веднага го изплю. Давахме й от сиропа и слагахме от меда и прахчето на езика му, както вие казахте.

— Има ли някаква промяна?

Мъжът се поколеба.

— Все още диша.

Един мускул в ъгълчето на брадичката на Майкъл подскочи, но той каза само:

— Разбирам.

Без да каже нищо повече, той тръгна към палатката, повдигна платнището и влезе вътре. Господин Райнър го последва неуверено, сякаш се чудеше дали присъствието му е необходимо — или дори желано.

Хети се втренчи след тях. Разговорът им я беше разтревожил, въпреки че тя не знаеше смисъла му и дали може да направи каквото и да било.

— Ма’ам. Ма’ам?

Момчето, което беше подало глава от каруцата при появата им, сега стоеше зад двуколката с тревожното изражение на излязъл от дупката си заек, но очевидно желаеше да разговаря с нея.

Беше слабо и красиво по начина, по който бяха красиви всички малки момчета. Русата му коса изглеждаше, като че ли беше сресана от силен вятър, ръкавите на ризата му бяха с около три сантиметра по-къси от необходимото, а панталоните му, внимателно закърпени на коленете, спираха на цели десет сантиметра преди глезените му. Ако се изключеха сенките, които се виждаха под светлосините му очи, той приличаше на обикновено момче.

Сърцето на Хети се сви. На колко години беше казал господин Райнър, че е синът му? На осем? Тя подаде ръка на момчето и се усмихна.

— Здравей. Казвам се Хети Малоун. А ти кой си?

— Самюъл — каза срамежливо момчето и се приближи, за да стисне ръката й. — Самюъл Райнър. Приятно ми е.

Хети изчака да види какво ще последва, но запасът от храброст на момчето очевидно беше изчерпан. То пристъпваше от крак на крак, хапеше долната си устна и гледаше втренчено Хети, сякаш я молеше да му помогне.

— Съжалявам, че майка ти не се чувства добре — каза Хети, като подбираше внимателно думите си.

Вратът на Самюъл потъна между раменете му и очите му се отвориха още по-широко, но той не заплака. Преглътна мъчно и спря сълзите си, преди те да бяха потекли и да го бяха изложили.

— Татко казва, че ще се оправят и мама, и сестра ми — отвърна малчуганът, който очевидно имаше нужда да се почувства по-уверен. — Той казва, че доктор Райан е най-добрият лекар в града, по-добър от всички останали. И госпожа Картър казва същото, а и другите дами от църквата, които идват да ни видят всяка седмица. А татко казва… Той казва, че всичко ще бъде наред, защото доктор Райан ни е дал лекарствата и ни е казал какво да правим.

Нещо в сърцето на Хети се скъса. Тя кимна.

— Сигурна съм, че доктор Райна ще ви даде най-добрия съвет.

Самюъл кимна в отговор.

— Да. И татко така казва. А мама, тя казва, че дори старият доктор Франклин не й помагал толкова, колкото доктор Райан. Нито дори наполовина! А и той не идваше да ни посещава толкова често колкото доктор Райан.

— Е, бих казала, че майка ти е късметлийка, защото те има и можеш да й помагаш. Вчера се запознах с баща ти и той ми каза, че дори се учиш да готвиш! Това е много похвално за момче на твоята възраст!

Това беше най-неподходящото нещо, което тя можеше да каже. За удивление на Хети, очите на Самюъл се изпълниха със сълзи. Той обаче премигна няколко пъти, за да се отърси от тях, и не се разплака.

— Е, това е нещо… аз се опитвам, но…

Хети сложи ръка на рамото на момчето.

— Не е лесно. Да можеше да видиш какви бели правех аз, докато се учех. Но най-накрая ще се справиш. Ще видиш.

Лицето на Самюъл светна.

— Надявах се… Ами, чудех се дали вие не може да ми помогнете, ма’ам. Ако не ви притеснявам. Татко казва, че не е хубаво да притеснявам хората, но аз си помислих…

— Разбира се, че ще ти помогна, ако мога. Само ми покажи къде.

Той я заведе до каруцата и се покатери вътре с бързината на маймуна. Миг по-късно той се появи с една дебела книга и тънка тетрадка с подгънати ръбове и разшита подвързия. Секунда след това той вече беше на земята и подаде тетрадката на Хети.

— Беше на баба — обясни момчето. — Тя държеше всичките си рецепти вътре и мама казва, че никой не можел да готви по-добре от баба. — Самюъл се изчерви. — Тя е починала, преди да се родя аз, но мама така казва. И аз си помислих, че може би мога да сготвя по една от тези рецепти. Нали разбирате, с татко да се учим по тази книга.

Той размаха дебелата книга, която държеше, и Хети разпозна в нея една от нашумелите съвременни книги за готвене и управление на домакинството, които бяха придобили такава голяма популярност.

— Проблемът е — добави тъжно Самюъл, — че не мога да разчета нищо от книгата на баба. Мислех, че ще бъде като на мама, но… — Той сви рамене от неудобство от провала си. — Мислех, че вие може би ще ми помогнете да я разчета, за да не се налага да притеснявам татко за това.

Хети кимна с разбиране и отвори старата тетрадка. По жълтите страници се редяха правилни редици ръкописни букви, написани с мастило, което с годините беше станало червеникавокафяво. Почеркът беше труден за разчитане, но когато наведе тетрадката, за да я освети под различен ъгъл, Хети осъзна, че проблемът не беше в бледото мастило.

— Съжалявам, Самюъл, но аз също не мога да я разчета. Тя е написана на немски. Може би в църквата ще успееш да намериш някоя дама, която може да я разчете. Ще поразпитам, но съм отскоро в града и не познавам много хора, така че…

Самюъл наведе глава.

— Просто си мислех…

— Хети? Би ли дошла тук, ако обичаш? Госпожа Райнър иска да се запознае с теб. — Майкъл стоеше на входа на палатката с безстрастното изражение на добре обучен иконом и черният му костюм и жилетка контрастираха някак странно с обляната в слънчева светлина поляна.

Тревожният поглед на Самюъл се втренчи в Майкъл, но той не каза нищо, а просто взе тетрадката от ръцете на Хети и се качи в каруцата, за да я върне на мястото й.

Майкъл не последва годеницата си в палатката, а в мига, в който тя влезе, господин Райнър излезе навън, като й кимна безмълвно, докато се разминаваха.

Въздухът вътре беше горещ, тежък и застоял. През износения брезент на палатката проникваше слаба светлина. По-голямата част от горещината се дължеше на малкия огън, запален в печката, която се намираше в задния край на палатката. До нея имаше голям люлеещ се стол. Пред печката имаше здрава походна маса, на която се виждаше дълбоко чекмедже, приспособено за детска люлка. Шкафът, от което беше взето чекмеджето, не се виждаше никъде.

В ъгъла срещу печката беше сложено двойно желязно легло. Колелцата му бяха подпрени с речни камъни, а късите дъски, поставени под колелцата, компенсираха неравността на пода. Леглото беше здраво и практично — от вида, който купуваха младите семейства, които не разполагаха с много средства и които планираха дълго, изпълнено с обич съвместно съществуване.

Жената в леглото, изглежда, нямаше да има кой знае какво бъдеще.

Някога Рут Райнър трябва да е била красива, но болестта, тежката работа и страданията бяха взели своя дан. Безцветната кожа на лицето й беше опъната върху костите й като пергамент — нежна, почти прозрачна. Косата й имаше нужда от миене, но по нощницата й и чаршафите на леглото нямаше нито едно петънце. Добре изгладена, избеляла розова лентичка държеше яката на нощницата й затворена.

— Госпожице Малоун. — На лицето й се появи слаба усмивка. — Исках да ви благодаря. За това, че дойдохте. И то след като сте тук само от вчера. Много мило от ваша страна.

Гласът й беше още по-слаб от усмивката й, леко загрубял от хроничната кашлица, която съпровождаше болестта й. Тя говореше с лек немски акцент, който липсваше напълно в говора на сина й, и трябваше да спира, за да си поеме дъх след всяко късо изречение. В нея обаче имаше някакво достойнство, което Хети намираше за трогателно.

— Доктор Райан беше много разтревожен за вас и аз исках да видя дали няма нещо, с което да помогна.

Малката й лъжа накара Хети да потръпне. Причините за нейното идване тук си бяха чисто егоистични. Тя не беше искала да изпуска Майкъл от очите си. Малката кошница с храна и пресни яйца, която беше измолила от госпожа Спенсър, беше един автоматичен жест, който тя бе извършила несъзнателно. Сега се радваше, че беше дошла тук, най-вече заради тези хора, които с удоволствие би приела за свои приятели, та дори ако господин Райнър никога не събереше достатъчно смелост да я погледне в очите.

Сега тя мина през палатката и застана до леглото.

— Запознах се със сина ви, госпожо Райнър. Какво… прекрасно момче! Сигурно много се гордеете с него.

Госпожа Райнър засия и на бледите й бузи се появи лека розовина.

— Благодаря. Той е добро момче. А моят Робърт. Той е добър съпруг. Добър съпруг. Извадих… голям късмет.

— А сега имате и дъщеричка. Може ли да я видя? Знам, че точно сега е доста крехка, но ще бъде внимателна.

— Да, разбира се. Доктор Райан казва… че тя се справя добре… за възрастта си. — Хети се наведе над импровизираната люлка и тя добави: — Бихте ли… я проверили? Моля? Пелената под нея. Тя е… твърде малка… за дрехи.

От напрежението при говоренето гласът на Рут Райнър ставаше все по-слаб и по-дрезгав. Зарадвана, че все пак ще има някаква полза от нея, колкото и малка да беше тя, Хети отметна одеялото от средата на чекмеджето. Някой се беше погрижил да осигури едно топло гнездо на бебето, като бе наредил фланелени ризи по дъното на чекмеджето, след това бе облицовал стените му с бебешки одеяла, чисти парцали и един износен шал.

В средата на това гнездо се намираше най-малкото бебе, което Хети беше виждала в живота си. Момиченцето беше без коса, набръчкано и зачервено, но притежаваше някаква крехка съвършеност, от която Хети затаи дъх. Бебето беше изкъпано, а възелът на пъпната му връв беше вързан с мека фланелена лентичка.

— Суха е и спи спокойно — каза Хети и внимателно уви одеялото около бебето, за да не бъде изложено крехкото му телце на течение.

— Много е красива — добави тя, когато се обърна към леглото. — Как я кръстихте?

— Ана. На майка ми. Нейната баба. — Тревогата бързо замени радостта й. — Но тя тежи само… два килограма. Това… не е много.

— Не е, но в Бостън имахме една съседка, която роди бебе, което беше още по-малко от вашето. Първоначално й беше много трудно, също както ви е на вас, но бебето порасна и сега е едно от страшилищата на квартала. Наистина! — добави тя, когато забеляза, че госпожа Райнър се колебае между недоверието и надеждата.

Надеждата спечели. Госпожа Райнър се усмихна.

— А и ние имаме… доктор Райан. Той беше… толкова добър с нас. С мен. — Дори надеждата не беше достатъчна, за да се справи с умората, която започваше да я обзема.

— Е — каза Хети, — той няма да бъде много добър с мен, ако разбере, че съм ви накарала да говорите толкова дълго. Имате ли нещо против да дойда отново? — Кимване. — Има ли нещо, което искате да ви донеса следващия път? — Леко поклащане на главата, но отказът веднага беше смекчен с друга усмивка.

Хети потупа бледата слаба ръка, която лежеше на завивката.

— Тогава си починете, а аз ще изляза навън да подхвана мъжете ви вместо вас.

Тя едва чу тихото „благодаря“, с което й отговори госпожа Райнър, но не пропусна да забележи лекия намек за насмешка в очите на болната жена. Хети подозираше, че ако госпожа Райнър можеше да си поеме нормално дъх, тя щеше да се разсмее.