Снежната кралица

Глава четвърта

Малката кухня на Майкъл беше обзаведена със стара готварска печка, малка маса с три различни стола до нея, олющен кафеник, две ябълки и прах. Полиците в малкия килер предлагаха още прах и една ръждясала кутия от кифли.

Само банята, която се намираше в малката стаичка в задния коридор, беше съвременна и чиста. Най-хубавото беше, че тя беше оборудвана с малък газов бойлер, който беше свързан с кухнята, ваната и умивалника в банята. За Хети това компенсираше всички недостатъци на кухнята.

Докато Майкъл се бръснеше и се опитваше да приведе външния си вид в ред, Хети свари кафе. Тя самата щеше да се преоблече едва когато се настанеше в пансиона на госпожа Спенсър, където Майкъл й беше запазил стая и където щеше да я заведе, когато бъдеше в приличен за пред външни лица вид.

Хети се намръщи на чашата в ръката си. Той се нуждаеше от добра храна и дълъг сън, но упорито бе настоявал, че кафето ще му бъде достатъчно, докато отиде да вечеря с нея при госпожа Спенсър.

— Наистина ли греховете ми са толкова големи, Хети? Мръщиш се като проповедник на литургия.

Той бе застанал в рамката на вратата, обръснат и облечен в чиста бяла риза и изгладен тъмносив елек. Майкъл дори бе успял да среше косата си в някакво подобие на ред. Но нито липсата на брада, нито чистите дрехи, можеха да премахнат тъмните кръгове под очите му и хлътналите му бузи. Той изглеждаше…

Хети си пое дълбоко дъх. Той приличаше на божество.

Дълго време Майкъл остана да стои неподвижно в рамката на вратата; след това се усмихна и подуши въздуха.

— Това кафе мирише добре.

Хети се надигна, но той й махна с ръка да седне.

— Аз ще го взема. — Майкъл взе чашата, която тя му подаде, и наля за нея и за себе си. Черно, без сметана и без захар. Хети се намръщи, когато той отпи от горещата течност. Тя нарочно беше направила кафето силно, но сега беше благодарна, че бе успяла да намери малката купичка със захар, с която бе подсладила своята чаша кафе.

— Хубаво е. Винаги си правила хубаво кафе, Хети.

— Не толкова силно.

— Така ли? — Той огледа чашата си, повдигнал изпитателно едната си вежда. — Е, и така е хубаво.

С едно леко движение Майкъл дръпна стола до нея и седна. Той обхвана чашата си с две ръце, но погледът му остана загледан в нея. Докато я гледаше, на устните му се появи лека, почти незабележима усмивка.

Хети се усмихна в отговор. Не знаеше какво трябва да каже.

— Мислех си — каза той — за това колко прекрасно е, че най-после си тук и седиш до моята кухненска маса. И колко още по-прекрасно ще бъде, когато ще мога да те виждам да седиш тук всяка сутрин за… — Гласът му замря, сякаш думите бяха твърде ценни, за да бъдат изречени толкова лесно.

Хети зачака.

— Завинаги — завърши той след малко.

Тя се усмихна.

— Завинаги. — Хети вдигна тежката си керамична чаша като за тост. Двамата се чукнаха и пиха за бъдещето.

— А междувременно трябва да похапнеш. — Хети побутна към него синята чиния с двете ябълки, които беше измила, след което му подаде ножа, който беше намерила в чекмеджето на масата.

Майкъл се разсмя.

— Нали няма да ми се правиш на практична и разумна на стари години, а, Хети?

— Никога няма да разбереш това, защото няма да доживееш до старост, ако умреш от глад. Яж.

Тя беше рязала хиляди ябълки през живота си и бе наблюдавала майка си и съседките й да режат много повече, затова сега се зачуди защо внезапно това просто действие й се струваше толкова… омайващо, когато гледаше Майкъл да го извършва.

Дългата му ръка улови ябълката и той я разряза първо наполовина, а след това сряза и двете половинки. На лъскавата червена повърхност се появи сок, който закапа между пръстите му. Майкъл остави четвъртинките в чинията, взе ги една по една и почисти сърцевината им, преди отново да ги нареже на по още три парченца.

Хети наблюдаваше как той захапа последното парче, което беше срязал. Зъбите му, толкова бели и равни, пречупиха парчето наполовина. Мускулите на устата и челюстта му заработиха, докато той дъвчеше, и движенията им ги очертаха под гладко избръснатата кожа на лицето му.

— Хмм. Хубава ябълка. — Той въздъхна и захапа второ парче. — Не осъзнавах, че съм толкова гладен.

Той облиза сока от върховете на пръстите си и Хети подскочи от изненада, когато усети вътре в себе си топлината, която този прост жест предизвика.

Движението й привлече вниманието на годеника й.

— Искаш ли да ги опиташ? Много са хубави. — Той взе едно парче и й го подаде.

Хети се вгледа в резенчето. Колебанието й беше грешка. Очите на Майкъл се разшириха, когато той внезапно осъзна мощта на този толкова обикновен свой жест.

Бавно и много внимателно той върна изкусителното парче обратно в чинията си. За миг ръката му се поколеба и върховете на пръстите му за малко да докоснат изоставената ябълка.

На Хети й се струваше, че времето е забавило хода си и всяка секунда се точи като мед, бавно и натежала от сладост. Детайлите започнаха да изпъкват. Острите линии на костите под кожата на ръцете му. Твърдият връх на всяко кокалче. Дъгата от черни косъмчета, която караше белият му колосан маншет да изглежда още по-бял и по-твърд.

Внезапно Хети осъзна, че може да чуе лекото пращене на колосаната му риза при движението на големия му гръден кош.

Пръстите на Майкъл трепереха едва забележимо. Той си пое въздух като удавник, опитващ се да се задържи на повърхността. Ръката му се сви в юмрук миг, преди да я дръпне от масата и да я постави в скута си, където Хети не можеше да я види.

Майкъл си пое дълбоко дъх — веднъж, два пъти. След това преглътна и очите му срещнаха изненадания й поглед.

Хети стоеше на мястото си като пчеличка, уловена в този безвременен мед, и всичко, за което можеше да мисли, беше, че й се иска да беше взела подаденото й парче ябълка. При мисълта за сочния плод устата й се пълнеше със слюнка.

— Хети? — попита колебливо Майкъл, сякаш му се налагаше да изрече името й през стегнато гърло.

— Да?

— Кога най-рано… — Той преглътна и Хети видя с удивление как адамовата му ябълка подскача. — Кога най-рано мислиш, че можем да се оженим?

Улиците между дома на Майкъл и пансиона на госпожа Спенсър бяха сухи и кафяви като всичко наоколо, но Хети беше толкова щастлива, че не забелязваше това.

Разрешение за брак. Църква. Двамата с Майкъл бяха обсъдили всичко в малката кухня пред чашите си с кафе, ябълките и любовта, която бяха намерили на три хиляди километра.

Госпожа Майкъл Райан. Това се въртеше в ума на Хети и тя се наслаждаваше на звука му. Съпругата на доктора. Тя се усмихна и погледна нагоре към Майкъл. Той гледаше право пред себе си и имаше вид на човек, чиито мисли са някъде другаде, а не на земята; на устните му играеше едва забележима усмивка.

Вътрешността на устата й потръпна леко при спомена за дългата, дълбока целувка, с която той я бе дарил край кухненската маса. Хети все още усещаше вкуса й — на кафе, ябълка и ментов прах за зъби. А под всичко това — тъмният, замайващ вкус на самия Майкъл.

Ако не знаеше, че това щеше да направи лошо впечатление на всеки, който го забележи, Хети щеше да подскочи високо във въздуха, да удари токове и да изкрещи от радост.

„Ще бъда госпожа Майкъл Райан! Ще се омъжа!“

Тя обаче щеше да се опита да се въздържи заради Майкъл. Трябваше да мисли и за неговата репутация. Това нямаше да й бъде лесно, но щеше да опита.

Когато си даде това мислено обещание, Хети изправи рамене и отметна глава малко по-високо. Достойнство. Това беше ключът. Всички лекарски съпруги, които беше познавала в Бостън, й бяха казвали това, а те трябваше да знаят най-добре, тъй като повечето от тях бяха омъжени отдавна.

Майкъл обаче разби всичките й добри намерения.

Той се изсмя. Толкова леко, че изглеждаше почти неволно. Хети погледна нагоре към него, а той — надолу към нея.

Незабележимата му усмивка се разшири, смехът му стана по-висок и започна да звъни в гърдите му като някакъв палав дух, който искаше да се измъкне от затвора си. Майкъл спря, ухили й се като ненормален, след което внезапно нададе див, радостен вик, и вдигна Хети на ръце въпреки двете тежки торби, които носеше в ръка.

— Хети, Хети, Хети! — смееше се той и я въртеше в кръг, докато торбите й се удряха в краката й. — Най-после ще се оженим!

Тя щеше да му отговори с „амин“, но той не й даде такава възможност. По средата на улицата, пред господ и всички съседи, Майкъл я целуна със страст, която можеше да накара копчетата на обувките й да се стопят.

Когато пристигнаха в пансиона на госпожа Спенсър, Хети беше зачервена и измачкана, но това нямаше значение. Поне не докато не се изправи пред кръглоликата дама с колосаната дантелена яка, която отвори вратата, за да ги посрещне. Строгото лице на жената накара Хети незабавно да слезе на земята.

— Доктор Райан! А вие трябва да сте госпожица Малоун! — С огромно достойнство жената отвори широко вратата. — Очаквахме ви. Заповядайте, влезте!

Хети влезе в коридора, чиито стени бяха покрити с ламперия от тъмно дърво. Тя потисна силното си желание да погледне в огледалото в масивна дъбова рамка, за да се увери, че по нея и Майкъл няма останали видими следи от целувките им, въпреки че той беше изкривил леко шапката й. След това Хети огледа мрачния, внушителен дом, в който трябваше да прекара следващите няколко дни.

Вляво от нея се намираше една голяма дневна, препълнена с дивани от тъмно дърво, тапицирани с кадифе и украсени с дърворезби маси, покрити с дребни антикварни предмети. Тежки кадифени драперии и дантелени завеси пречеха на светлината да проникне през високите прозорци. Вдясно имаше затворена плъзгаща се двойна врата. Зад вратата се чуваше тихо мърморене, сякаш някой четеше на глас, но Хети не успя да различи думите.

Госпожа Спенсър затвори входната врата зад тях, приближи се и каза тихо:

— Всъщност, аз много се радвам, че сте тук, доктор Райан. Имам едни нови гости, които мисля, че трябва да видите. Двама братя. По-възрастният е тежко болен.

Строгото й лице стана още по-мрачно, когато погледът й се обърна към плъзгащите се врати.

— Обикновено не приемам хора, които са в толкова напреднал стадий на заболяване, но… е, той каза, че вие ще дойдете да го видите. Не ми се иска да отхвърлям пациентите ви. Не и ако имам свободни стаи, нали разбирате.

Щастието напусна лицето на Майкъл и беше заменено от ужас.

— Забравих. Извикаха ме спешно при госпожа Райнър и когато се върнах късно тази сутрин…

Изражението му стана твърдо и студено.

— Заведете ме при тях, ако обичате, госпожо Спенсър. — Той остави багажа на Хети на пода и последва госпожа Спенсър към стаята вдясно, без дори да погледне към годеницата си.

Малко преди да затвори вратата зад себе си, госпожа Спенсър се обърна към Хети и я погледна с поглед, с който я молеше за извинение, след което й даде знак да влезе в дневната.

Хети се настани на един тапициран стол, от който можеше да наблюдава плъзгащата се врата. Когато госпожа Спенсър излезе от стаята, Хети успя да зърне обитателите на стаята. Единият седеше в леглото, подпрял гръб на възглавницата. Лицето му беше толкова бледно и изтощено, че за миг на Хети й се стори, че той е мъртъв. Другият изглеждаше малко по-добре от брат си и стоеше до главата му, вперил очи в Майкъл, който мереше пулса на мъжа в леглото. Госпожа Спенсър плъзна вратата зад себе си и Хети не можа да види нищо повече.

Част от шока на Хети трябва да се бе изписал на лицето й, защото госпожа Спенсър се настани на дивана до стола й и каза:

— Не трябва да се притеснявате, госпожице Малоун. Те няма да останат при нас много дълго. Единият ще живее само още няколко дни. Другият ще го надживее с не повече от месец.

Този откровен коментар накара Хети да се вцепени на мястото си.

Госпожа Спенсър не забеляза това. Вниманието й беше насочено към затворените врати.

— Не обичам да ги приемам, когато са толкова болни, нали разбирате. Това не се харесва на останалите ми гости, изобщо не им харесва. За нещастие, в града няма чак толкова много места, където те могат да отседнат, а ако доктор Райан каже, че ще се грижи за тях…

Тя сви рамене.

— Поне мога да разчитам на доктор Райан да дойде, когато го повикам. Другите лекари не са толкова отзивчиви.

— Да не искате да кажете, че хората отказват да подслонят тези нещастници? — попита обидено Хети.

Госпожа Спенсър я огледа с разширени от изненада очи.

— Но, разбира се, че им отказват. Когато болестта е в толкова напреднал стадий, нали разбирате. Тогава дори в болниците не обичат да ги приемат, защото не могат да направят за тях нищо, освен да ги гледат как умират.

Златният часовник, който висеше на верижка около врата й, проблесна, когато тя изпусна въздишка, която беше премерена точно, за да намекне за изпитанията, които беше изстрадала.

— Може да бъде много трудно. Разбира се, тези господа имат пари, за да си платят за допълнителните грижи, от които се нуждаят, и да покрият неприятностите, които създават. В противен случай и аз нямаше да ги приема. Не всички са такива… късметлии.

Хети преглътна думите, с които й се искаше да изрази отвращението си. Безгрижният, пресметлив тон на госпожа Спенсър я удивяваше, но тя не можеше да направи нищо, за да промени фактите. Поне засега.

— Те няма да ви притесняват — добави госпожа Спенсър. — Вероятно изобщо няма да ги видите, освен може би когато влизате и излизате. Запазила съм ви една прекрасна стая в задната част на къщата. Много е тиха и има хубав изглед към върха през дърветата. Уверена съм, че я харесате. — Госпожа Спенсър повдигна вежди. — Докато се настаните някъде другаде, разбира се.

Тя погледна с очакване към Хети; очевидно й се искаше колкото се може по-скоро да научи всички подробности за предстоящата сватба.

Резкият контраст между нейното любопитство по отношение на Хети и студеното безразличие, което проявяваше към болните братя, вбесиха Хети.

Хети се чудеше дали това ставаше, когато в един град се съберяха твърде много инвалиди. Дали хората просто не ставаха безразлични към страдащите и не започваха да ги смятат само за клиенти и наематели, желани, ако не бяха твърде болни и можеха да си плащат сметките, и нежелани, ако бяха на прага на смъртта и бедни?

Преди да се издаде, вратите се плъзнаха встрани и Майкъл излезе от стаята. Хети отново успя да види за кратко двамата братя. Тя отмести поглед, преди Майкъл да затвори вратите зад себе си, защото внезапно се засрами, че се е натрапила. Агонията по лицата на двамата братя беше очевидна.

Без да поглежда назад, Майкъл се приближи към двете жени. Гневното самообвинение, което се виждаше в погледа му, накара Хети да потръпне.

— Трябва да си взема лекарската чанта. Ще се оправиш ли, Хети? — Той не изчака отговора й. — Ще дойда за вечеря.

— Да, добре. — Хети не беше сигурна дали той изобщо я чу.

Без да каже нищо повече, Майкъл се обърна и излезе. Хети скочи от стола си и се втурна след него. Настигна го тъкмо когато той излизаше на широката веранда на пансиона.

— Майкъл, почакай — каза настоятелно тя и затвори вратата зад себе си. Говореше тихо, за да не може никой друг да чуе думите й. — Майкъл, ти беше изтощен. Иначе нямаше да забравиш да дойдеш при тях.

Той потръпна, сякаш тя го беше ударила, след което се обърна, за да застане с лице срещу нея; цялото му тяло се тресеше от гняв.

— Но аз забравих, Хети. Те ме помолиха да им помогна, а аз забравих.

Силата на гнева му накара Хети да се свие, въпреки че тя знаеше, че той не е ядосан на нея.

— Те ще… ще се оправят ли?

Майкъл се вцепени. В продължение на една минута тя си мислеше, че той няма да й отговори.

— Кажи на госпожа Спенсър, че скоро отново ще може да даде тази стая под наем. Най-много след няколко седмици.

С тези думи той се обърна и се отдалечи.

Майкъл не се върна за вечеря. Госпожа Спенсър дори се съгласи — неохотно — да му отдели една чиния в печката за затопляне върху голямата черна готварска печка в кухнята, но той не се появи. В десет часа Хети се прибра отчаяна в стаята си.

Не го бе видяла, когато той се бе върнал с лекарската си чанта. Бе прекарал половин час в стаята на братята Търнър, след което се беше измъкнал, без да й се обади.

Разбира се, той беше обещал да посети семейство Райнър тази вечер. Хети се опитваше да не мисли за това какво нещастие беше сполетяло бедното семейство, та Майкъл да трябва да ги посещава втора поредна вечер. А може би го бяха повикали до леглото на друг пациент, след което той бе решил, че е твърде късно и е твърде уморен и ще й се обади на следващата сутрин.

Разбира се. Точно това беше. Хети извади иглите от косата си и внимателно ги постави в малката купа, която се намираше върху нощната масичка в стаята й. Той просто се беше прибрал твърде късно. Госпожа Спенсър нямаше да одобри той да безпокои гостите й след девет часа.

По някаква причина дори тази мисъл не прогони самотата на Хети. Преди да се качи на влака в Бостън, тя никога не беше спала на чуждо място. Сега се намираше сама в къща, пълна с непознати. Удобната стая с обещания изглед към върха й се струваше неприятна и студена въпреки следобедната жега, която все още се чувстваше в тази част на къщата.

Хети се опитваше да не мисли за това, докато сресваше косата си със задължителните сто минавания на четката. След това тя сплете косата си, погледна още веднъж към вещите си, за да се увери, че са подредени, загаси газената лампа и се пъхна в тясното дървено легло.

Тъмнината около нея пулсираше със слабите звуци на къщата и нейните обитатели, които се гласяха да си лягат. Откъм долния край на коридора се чу шумът от пускането на вода в тоалетната, след това изскърца вратата на банята и тихи стъпки преминаха по коридора, след което се отвори и затвори друга врата. Близо до площадката на стълбището се чуха тихи гласове, които бързо замряха.

С треперещи ръце Хети издърпа завивката до брадичката си. Майкъл естествено щеше да дойде за закуска. Госпожа Спенсър я беше информирала, че той е поискал разрешение от нея и тя му го дала. Не че Хети искаше да го види в присъствието на толкова много непознати на същата маса, но това беше нещо, което тя очакваше с нетърпение и което щеше да й помогне да преживее часовете, които й предстояха в тъмнината на нощта.

Утре той щеше да уреди да им бъде издадено разрешение за брак. Утре…

Тя се унесе и заспа с тази мисъл.

Пансионът беше тъмен, когато Майкъл спря пред него малко след единадесет часа. Зад спуснатите завеси не се виждаше нито една запалена лампа, която да смекчи строгата чернота на сградата.

Конят, който той беше взел от конюшните, изпръхтя шумно. Майкъл знаеше как се чувства животното.

Той нямаше нищо против един тежък ден, стига в края му да беше сигурен, че усилията му са имали някакъв ефект. Това предизвикателство му даваше сили. Но последните няколко дни се бяха оказали едни от най-дългите и най-трудните в живота му и усилията му не бяха постигнали нищо.

Трябваше да забрави за безсънната нощ, която беше прекарал в грижи за Мери Райнър и бебето й. Трябваше да забрави за това, че бе проспал пристигането на Хети.

Майкъл се намръщи. Не, не трябваше да забравя последното, дори ако Хети вече му беше простила. Две години. Две дълги, самотни години без нейния смях, а той дори не беше успял да я посрещне на гарата.

Той прокара уморено ръка по лицето си, заби кокалчетата на пръстите си в очите си и ги разтърка силно, опитвайки се да прогони болката от умората.

Трябваше да се върне у дома си и да се наспи. Да забрави за днес, за вчера и за вдругиден, да забрави за всичко, поне за известно време.

За всичко, освен Хети. Той не искаше да забрави начина, по който тя се беше отпускала в ръцете му, когато я бе целувал, нито пък вкуса на устните й. Не искаше да забрави разширените й от учудване очи, докато го бе наблюдавала да разрязва ябълката толкова внимателно.

Тялото му го болеше от умора и той внезапно почувства острия глад, който го измъчваше още от мига, в който беше напуснал годеницата си, за да дойде на запад. Майкъл изви гръб на твърдата седалка на двуколката, напрягайки мускулите си, за да се отърве от болката, студа и изтощението.

Понякога той си бе мислил да се откаже. Да изостави пациентите си, практиката, която му беше оставил доктор Каткарт, всичко… само за да се прибере у дома. За да се върне при Хети.

Майкъл се втренчи в черната фасада на пансиона и се зачуди коя ли стая беше нейната. Може би онази на последния етаж, в ъгъла, в който щеше да може да се радва на повея на вятъра. Или онази на първия етаж…

Пръстите му се свиха около юздите, но конят бе твърде уморен, за да забележи това. Не беше на първия етаж. Госпожа Спенсър даваше само една стая под наем на първия етаж и сега тя беше заета от братята Търнър. Двамата братя, които той беше забравил да посети. Братята, които бяха дошли на запад твърде късно, за да може сухият въздух на Колорадо да донесе някаква полза за повредените им бели дробове.

Майкъл гледаше тъмните прозорци и си мислеше за двамата млади мъже, чието бъдеще сега се измерваше с дни и седмици, и пред очите му отново се появиха измъчените им лица. Той си спомни как те се бяха държали един за друг, когато им бе казал онова, което вече знаеха, но което не бяха посмели да си признаят. Може би имаше нещо, което техните лекари не бяха опитали, нещо, което…

Майкъл пресече тази мисъл, преди да я довърши. Нямаше такова нещо. Никакви лекарства, никакви чудеса. Джеймс и Джейкъб Търнър щяха да умрат и той не можеше да направи нищо, за да предотврати това.

Тази ужасна загуба на човешки живот го ядоса. А когато се ядосаше, той обикновено заставаше твърдо и продължаваше да се бори още по-упорито.

На как можеше да се пребори с враг, когото дори не можеше да види?