Джейн Ан КренцСподелен сън

Първа глава

— Джил, запознай се с Даяна Прентис. Даяна, това са Джил Торп и съпругата му.

— Приятно ми е — любезно отвърна Даяна и се усмихна някак пресилено. Докато поздравяваше мъжа и жената на прага, в погледа на пъстрите й очи се прокрадна сянка. Семейство Торп бяха шестдесет годишни, приятно облечени и приветливо усмихнати. — Колби много ми е разказвал за вас.

— Обзалагам се, че е така — усмихна се Джил Торп, докато поемаше ръката на Даяна. — Обясни ли ти, че преди двадесет години аз бях добрият с бялата шапка, а той беше най-големият „разбойник“ в града, или може би е поукрасил миналото, за да се представи в добра светлина?

— Да, спомена ми, че сте били шериф във Фулбрук Корнърс, когато той е бил в гимназията. Според мен, между вас двамата е имало, по думите му, враждебност — рече Даяна.

— Враждебност ли, Колби? — Джил повдигна гъстите си посивели вежди. — Странна формулировка. — Той се обърна към съпругата си. — Не мога да си спомня колко пъти са ме будили през нощта, за да ми кажат, че момчето Савагар отново организира надбягване по Ривър Роуд. В годината, когато той си взе онази корвет, загубих съня си.

— По онова време едва ли имаше нещо по-интересно да правиш през нощта — рече Колби суховато. — Тогава още не беше женен за Ивлин.

— Вярно — съгласи се Джил и леко се усмихна. — Но това беше преди двадесет години, Савагар, и дори в твоите очи да съм изглеждал възрастен, все още не бях прехвърлил средата на живота си. Всъщност, бях не по-възрастен от теб сега. И ти не си женен, но се обзалагам, че не прекарваш нощите си сам.

Колби забеляза лека червенина по страните на Даяна, но не реагира.

— Ей, Джил, ако знаех, че моите надбягвания пречат на любовния ти живот…

— Тогава щеше да организираш два пъти повече надбягвания по Ривър Роуд — довърши изречението му Джил.

Ивлин се усмихна на Даяна.

— Ако бях на твое място, скъпа, не бих обръщала много внимание на историите, които мъжете разправят за миналото си. Те винаги преувеличават.

— Ще го запомня — рече Даяна и отново се усмихна пресилено. — Заповядайте, седнете, Ивлин.

Колби си помисли, че ако беше чувствителен, разбиращ и наистина съвременен мъж, може би щеше да провокира повече съчувствие към Даяна. Очевидно тя беше нервна. Или по-точно скована от страх. Което само по себе си, беше забавно, тъй като Даяна не се плашеше току-така. Той често мислеше за нея като за личната си амазонка.

И макар да не беше прекалено съчувствен, му беше ясно, че тази вечер Даяна имаше основателна причина да е объркана. В края на краищата, беше на тридесет и четири, неомъжена и посветена на кариерата си жена. Последното нещо, което беше очаквала или планирала на този етап от живота си, беше бебе. Но днес тя осъзна факта, че е бременна.

На Колби му беше трудно да извика в себе си съчувствие, разбиране и всички онези съвременни мъжки усещания, тъй като той беше бащата. Не се опитваше да запази чувствата си за себе си, напротив, откри, че положението никак не го радва. Всъщност, не се изненада, когато тя му съобщи за бебето. Някакво шесто чувство му подсказа, че онази нощ в пещерата тя беше заченала.

Колби реши, че именно безнадеждно примитивното, шовинистичното, собственическото мъжко начало в гените му провокираше в него едва ли не еуфория и удовлетворение от ситуацията. Даяна би го удушила, ако узнаеше мислите му.

Той нямаше намерение тя да забременява. Та нали Колби вече си имаше деветнадесетгодишен син, и както често беше казвал на Даяна, що се отнася до бащинските му задължения, той вече ги беше изпълнил.

Но сега, когато тази непредвидена бременност беше факт, Колби смяташе, че е готов да се справи.

Никак не беше сигурен, че Даяна е готова. Тя все още се чувстваше като в унес.

— Да, седнете — Колби непринудено покани гостите си и им посочи двата изтъркани стола във всекидневната. — Ивлин, какво желаеш?

— Чаша бяло вино — отвърна възрастната жена с усмивка и се настани до съпруга си.

— За мен уиски — обади се Джил. — Изглежда това място никак не се е променило — добави той, докато сядаше върху износената дамаска на тежкото кресло. Той обходи с преценяващ поглед простия и запуснат интериор на двуетажната къща.

— След смъртта на леля Джес не съм правил нищо по къщата — обясни Колби, докато наливаше питиета на гостите. — Предложих я на фирмата за недвижими имоти на Лари Броктън и му казах да я дава под наем, докато може. Наредих му да не влага пари в нея повече от необходимото.

— И изобщо не си идвал във Фулбрук Корнърс да нагледаш къщата, така ли? — остро попита Джил. — Всъщност, това лято се появяваш за първи път, откакто напусна града преди двадесет години. Всъщност защо си тук?

Колби изглежда се изморяваше вече от този въпрос.

— Напоследък много хора ме питат. — Той сурово погледна Даяна, която му го беше задавала много по-често от когото и да било. — Отговорът е прост. Търсех спокойно място да завърша книгата, върху която работя. Освен това, исках да взема решение за къщата. Мисля, че след края на лятото ще накарам Броктън да я обяви за продан.

Джил кимна неубедително. Обърна се към Даяна и се усмихна.

— А вие дойдохте в това затънтено кътче на Орегон за лятната си отпуска, нали?

Преди да кимне любезно на Джил, Даяна стрелна Колби с поглед.

— Точно така. Взех си отпуск от работата в „Карутърс и Иейл“. През последните четири години, през които работих за компанията, не съм имала много почивни дни, затова си помислих, че мога да отсъствам цялото лято.

— Какво работите в „Карутърс и Иейл“? — попита Ивлин.

— Завършила съм счетоводство и бизнес администрация. Работя като инспектор в отдел.

Колби усети хладната прецизност в тона на Даяна и разбра, че по този начин прикрива яростта си към „Карутърс и Иейл“. Тя едва ли не се отказа от поста си, когато разбра, че шефовете й нямат намерение да повишат една жена във висшето управление. Прекият й началник, Арон Краун, я беше накарал да си вземе неплатен отпуск.

Жена, която винаги е слагала на първо място кариерата си, трудно можеше да понесе шока от такава явна полова дискриминация на работното място.

Но сега, когато беше бременна, помисли си Колби, Даяна щеше да разбере, че има и по-важни неща в живота от кариерата, които си струват. Преди двадесет години, когато разбра, че ще става баща на деветнадесет, той научи този урок по по-трудния начин. Децата по някакъв начин променят приоритетите в живота на човека.

— Заповядай, Ивлин — рече Колби и подаде на госпожа Торп чаша вино. На Даяна подаде чаша минерална вода. — Даяна възнамерява да потърси работа през есента, но напоследък се наложи да направи някои промени в плановете си. Ние ще се женим.

Даяна ужасена извърна глава. Красивите й тюркозено-златисто-зелени очи го стрелнаха.

— Поздравления — възкликна Ивлин. Очевидно не забеляза изражението на Даяна. Или може би беше прекалено любезна, за да покаже, че го е забелязала. — Колко вълнуващо.

— Много добре, Савагар — рече Джил и се усмихна, после вдигна чашата си с уиски за наздравица. — Едно ще ти кажа, сега проявяваш много повече разум, отколкото последния път.

— За двадесет години разбрах как трябва да се правят нещата — с ирония отвърна Колби.

— Извинете ме, ще отида да нагледам вечерята. — Даяна скочи на крака и чашата й с минерална вода изхвърча.

— По дяволите — измънка тя и се зае да попива течността с малка салфетка за коктейл.

Спектър, нейното огромно кафяво куче, се надигна и отиде до масата да пробва вкуса на минералната вода.

— Махни се от пътя ми, чудовище — заповяда Колби на кучето, което както обикновено не му обърна внимание. — Даяна, аз ще се погрижа да почистя. Ти иди да провериш яденето.

Тя кимна бързо, усмихна се в знак на извинение пред Джил и Ивлин и се втурна към кухнята.

— Тя добре ли е? — загрижено попита Ивлин.

— Нервна е покрай женитбата — поверително обясни Колби. — Даяна не се е омъжвала и според мен е решила, че не може да се справи. Може би аз някак я накарах да вземе решение днес следобед.

— Склонен си да вземаш инициативата и да действаш, както си знаеш — отбеляза Джил. — Какво те накара да опиташ отново, след като почти двадесет години вече си самотен баща?

Колби се поколеба, после бавно се усмихна.

— Помислих си, че е интересно човек да пробва и като несамотен баща.

Ивлин премигна.

— О, ти възнамеряваш да имаш друго семейство?

— Колкото се може по-скоро — непринудено отвърна Колби, привършвайки с почистването. От кухнята се дочу тракане на съдове. Даяна изпусна тигана на пода. Той разбра, че тя е чула думите му. — Даяна е на тридесет и четири. Биологичният часовник е от значение. Не можем да чакаме и да пропиляваме времето си.

— Е, както чувам, ти си се справил много добре с момчето си — рече Джил. — Чух, че се видял с Маргарет Фулбрук, докато бил в града.

— Старата вещица импровизира среща, когато Брандън отиде в града с Даяна. Като разбрах, се подразних. — Беше меко казано. — Но може би, е било за добро. Колкото и да не ми харесва, старицата му е баба. Предполагам, че има право да се запознае с нея.

— Чух я да ти казва на погребението на Синтия, че не желае да вижда нито теб, нито внука си. И че никога няма да получиш и едно пени от нея.

Джил замислено отпи от уискито.

— Ти стоеше до гроба под дъжда, студен и горд като самия Луцифер. Спомням си, че в ръце държеше бебето си, и каза на Маргарет Фулбрук да върви по дяволите. Каза, че двамата с Брандън ще се оправите и сами. Всички те чуха. И месеци наред говориха за това. Никой никога не беше казвал на член от семейство Фулбрук да върви по дяволите.

— Колко ужасно — прошепна Ивлин, очевидно поразена от чутото. — Да те отпрати просто така с бебе на ръце, когато ти самият си бил едва ли не дете.

— Време беше да порасна — рече Колби и сви рамене.

— Знаеш ли, — тихо рече Джил. — В деня на погребението разбрах, че ти наистина ще се справиш. Винаги съм си мислел, че имаш качествата, че е необходимо да се вземеш в ръце, за да излезе нещо от теб, но в онзи ден наистина осъзнах, че ти ще го направиш.

— Хората се променят — замислено отбеляза Ивлин. — Няма да се изненадам, ако разбера, че през годините Маргарет Фулбрук се е замисляла за това.

— Ще ви назова човек, който не се е променил — рече Колби. — Това е Хари Овена.

— Хари Гедж? Помощникът на госпожа Фулбрук? — Ивлин отправи въпросителен поглед към Колби.

— Да.

— Той не е много приятен човек, нали? Често съм се чудила защо Маргарет Фулбрук го държи до себе си.

— Защото й се подчинява безпрекословно — обясни Джил на съпругата си. — Малцина във Фулбрук Корнърс биха приемали заповедите на някой от семейство Фулбрук, както Хари.

— А защо Хари се е посветил на госпожа Фулбрук? — попита Ивлин с искрено любопитство.

— Ако питаш мен, защото си мисли, че след смъртта на Маргарет ще откачи малко пари. — Джил разклати уискито в чашата си. — Няма кой да наследи богатството на Фулбрук, освен фондация „Фулбрук“ към общинската болница. Синтия беше единствената наследница. Маргарет е станала много зависима от Хари Гедж, а той насърчава тази зависимост.

— Ами Брандън? — попита Ивлин. — Синът на Колби е внук на Маргарет Фулбрук.

— Преди много време тя даде ясно да се разбере, че Брандън никога няма да получи и пени от парите й — обясни Колби. — И аз искам точно това. Деветнадесет години тя не се сети за него. Нека да продължи да не му обръща внимание.

— Нещата във Фулбрук Корнърс не са каквито бяха преди двадесет години, Колби — рече Джил. — Дори Маргарет Фулбрук не е същата.

— Можеше да ме заблуди — рече Колби провлачено.

— Доста време отсъстваше, Колби. Както каза Ивлин, нещата се променят. Хората се променят.

— Може би. — Той не вярваше, че нещо може да се промени във Фулбрук Корнърс, но не желаеше да спори с един от малцината си приятели от преди двадесет години. — Извини ме за секунда. Просто искам да видя какво става с Даяна. Връщам се веднага.

Намери я до плота, с изтръпнали от напрежение рамене, да реже доматите. Той знаеше, че е чула разговора във всекидневната. Колби се приближи, обгърна я с ръце и нежно взе ножа от ръцете й.

— Отпусни се, скъпа. Както си тръгнала, ще си направиш маникюр за постоянно.

— Колби, не мога да се върна в стаята.

— Не ставай глупава — рече той с любов. Прегръщайки я той се опитваше да довърши рязането на доматите с ножа. — Разбира, се, че можеш да се върнеш. Още повече, че ти наистина ще се върнеш там.

— Те ще разберат истината — тихо изстена тя. — Рано или късно всички ще узнаят.

— Какво ще узнаят?

— Че историята се повтаря, че се жениш за мен, защото съм бременна. Всички във Фулбрук Корнърс ще клюкарстват. Как можа да кажеш на Ивлин, че искаш да имаш семейство отново и то веднага? Тя не може да не се досети за истинската причина.

Колби удави протеста й с бърза и силна целувка.

— Шшт. Сега ме чуй добре. Първо, преди някои да разбере, че си бременна, двамата с теб отдавна ще сме напуснали Фулбрук Корнърс. Тук сме само за лятото, нали си спомняш? След няколко седмици няма да сме тук. Второ ти си зряла жена, а не осемнадесетгодишно момиче. Много ще се радвам, ако се държиш като възрастен човек, каквато си. Няма да ти позволя да се криеш в кухнята.

— Не се крия.

Той не коментира отговора й.

— Трето, семейство Торп са свестни хора. Те няма да разпространят новината. Четвърто, може да ти се стори и шокиращо, Даяна, но ако смяташе да им съобщиш за бременността си тази вечер, те щяха да си помислят, че сме го планирали, тъй като имаме вид на хора, които са достатъчно възрастни, за да знаят какво вършат.

Тя го изгаряше с поглед през миглите си.

— Искаш да кажеш, че на нашата възраст ние не можем да правим такава грешка?

— Точно така.

— Но ние наистина допуснахме тази грешка. Онази нощ в пещерата „Окованата жена“ поехме безумен риск. Точно като двойка тийнейджъри.

Колби остави ножа и я обърна към себе си. Обгърна лицето й с длани.

— Престани да го наричаш грешка. Разбираш ли ме, Даяна? От тук нататък не желая да чувам, че случилото се онази нощ е случайност, нереалистична преценка или грешка. Ти си бременна и ние ще се оженим, и това е всичко. Няма да си губим времето в размишления за това какво може да е било. Съгласна ли си?

Тя затвори очи и пое дълбоко въздух.

— Прав си. — Дрезгавият й глас прозвуча несигурно при опита й да овладее състоянието си. — Няма смисъл да се връщаме назад. Каквото станало, станало.

— И престани да се държиш така дяволски мелодраматично — отривисто й нареди Колби. — Не сме първите, които се озовават в подобна ситуация и няма да сме последните.

— О, това е огромно успокоение — тутакси му отвърна тя, демонстрирайки обичайното състояние на духа си. Колби дяволито се усмихна.

— Помислих си, че ще ти хареса да видиш ситуацията как изглежда в перспектива. Не забравяй, че не си сама. Непрекъснато ти повтарям, че знам какво правя. Остави всичко на мен.

Умислена, тя се загледа в копчетата му.

— Не съм ти благодарила, че ме помоли да се омъжа за теб — простичко рече тя.

— Може би защото, не съм те помолил. Доколкото си спомням, казах ти, че ще се омъжваш. Не съм падал на колене и не съм те молил.

Тя го погледна със замъглен поглед.

— Вярно е, но е много благородно от твоя страна и аз искам да знаеш, че високо ценя галантността ти. Не познавам друг мъж, който би пожелал да преживее това заедно с мен.

Благодарността й го подразни.

— Няма друг мъж, който би преживял такова нещо с теб, защото бебето, което носиш, не е ничие друго, а мое. Затова заедно ще го преживеем. А сега престани да превръщаш всичко в криминален случай и се заеми с ориза.

Тя отвори очи и предпазливо подуши въздуха.

— О, Боже, ориза. — Освободи се от прегръдката му и се втурна към архаичната фурна.

— Ще кажа на семейство Торп, че сме готови с яденето. — Колби се отправи към вратата, доволен, че Даяна насочи вниманието си към вечерята. За спокойна и хладнокръвна жена, каквато беше тя, сигурно й беше трудно да приеме неизбежното.

Що се отнася до него, колкото повече мислеше, толкова повече положението му се струваше неизбежно и правилно. Освен това, в един момент на Даяна щеше да й проличи, че е бременна.

Този път ще е забавно да има момиченце, помисли си Колби и се усмихна.

Десет минути по-късно всички седяха край очуканата дъбова маса в кухнята. Разговорът се насочи към по-неутрални теми и Даяна придоби нормалното си състояние на духа. Колби почувства особено чувство на гордост, докато я наблюдаваше как се справя с гостите и подробностите около вечерята.

Трудно му беше да повярва, че в един миг си беше помислил, че тя не е за него. Последното нещо, от което имаше нужда, беше арогантна, резервирана и твърдоглава жена. Но се оказа, че Даяна е много сладка, нежна и учудващо уязвима под хладната и сдържана маска. В живота си никога не беше имала нужда от мъж, но започваше да осъзнава, че има нужда от Колби Савагар. Той възнамеряваше да се увери, че тя го разбира.

Така и трябваше, защото едва напоследък беше започнал да осъзнава, че и той има нужда от нея.

— Уреди ли се въпросът с онези шегички? — попита Джил, докато опитваше пържените зеленчуци на Даяна.

— Какви шегички? — с любопитство попита Ивлин.

Колби се намръщи.

— Някакъв идиот правеше номера на Даяна.

— Мразя гадните номера — потрепери Ивлин.

— Аз също — съгласи се Даяна. — Този шегаджия възстановяваше сцени от книгите на Колби.

— От коя по-точно? — попита Ивлин.

Даяна лапна малко ориз.

— „Шокиращата долина“.

— О, да, тази я прочетох. — Очите на Ивлин светнаха.

— Явно, че вие, а и всички останали във Фулбрук Корнърс сте я чели — рече Даяна с усмивка.

— Тази книга накара всички в града да разберат, че Колби Савагар ще стане известен, а няма да свърши в затвора — с ирония обясни Джил. — Но както казах на Колби, след като всички в града са чели книгата, ще е трудно да се установи кой се прави на интересен.

— Открихме виновника — каза Колби.

Джил бързо го погледна.

— Кой?

— Приятелката на сина ми. По-скоро бившата му приятелка. Ядоса се на Даяна, че ми помогна да убедя Брандън да не се жени веднага.

— Страхувам се, че горката Робин търсеше брака по най-неподходящия начин — обясни Даяна на Ивлин. — Опитваше се да избяга от властните си родители.

Ивлин кимна с разбиране.

— Мислеше си, че бракът е билет към свободата. Горкото дете. Горкият Брандън, ако наистина се беше оженил за нея.

— Значи мислите, че тя стои зад номерата? — Джил отново погледна Колби.

Колби тутакси кимна.

— Да, Даяна и Брандън я хванаха, когато уреждаше последната. Това беше краят. — Той погледна Джил многозначително и посегна към шишето с вино. — Още една чаша, Ивлин?

Джил разбра намека.

— Чувам, че поддържаш връзка с предишния си приятел, Еди Спунър.

Колби кимна.

— Преди няколко дни двамата си пийнахме по някоя и друга бира и разговаряхме за старото време. Виждам, че и той не е свършил в затвора. Сигурно повечето от хората в града се смущават от този факт. Бяха толкова сигурни, че ще свърши зле.

Джил отново вдигна вежди.

— Мисля, че Спунър беше по-близо до положението да попадне зад решетките, отколкото ти. Това момче имаше истински проблеми, а той няма заложена вътрешна нагласа да се справя, както ти го правиш.

Необяснимо защо Колби се почувства длъжен да защити стария си приятел.

— На Еди му беше трудно. Онзи пияница, баща му, си беше направо насилник на деца.

— Ще ти отвърна със същото. Никой не пророни и сълза, когато Дуайт Спунър падна от върха на водопада „Окованата жена“.

Даяна го погледна учудено.

— Там ли е умрял бащата на Еди? Но на върха не е толкова опасно. С Колби бяхме там няколко пъти на пикник. Ако не доближаваш ръба, е съвсем безопасно.

— Така е. Никой друг не е падал оттам, откакто живея във Фулбрук Корнърс. Но бащата на Еди е бил пиян тогава. Както обикновено. Взел една пушка и излязъл на лов. Освен това взел със себе си четвъртинка долнокачествено уиски, което толкова много обичаше. Намерили него и бутилката в езерото под водопада.

Нещо в гласа на Джил привлече вниманието на Колби.

— Какво има, Джил? Мислиш, че не е било случайно?

Джил въртеше в ръце ножа си.

— Ще ти кажа нещо, което не съм казвал на никого, освен на Ивлин, и не искам да излиза от тази стая. Ясно ли е?

— Не се тревожи, Джил. С Даяна няма начин да започнем да клюкарстваме с местните хора. — Колби знаеше, че презрението му към местните прозвуча и в гласа му.

— Добре. Когато Дуайт Спунър умря, все още бях шериф. Аз извърших разследването и написах доклад. Приличаше на нещастен случай и нямаше доказателства за противното, но винаги съм се чудил дали някой не е помогнал на Дуайт да падне от водопада.

Колби замълча за миг.

— Еди? — най-после попита той тихо.

— Ако е така, не мога да обвинявам момчето. Бог му е свидетел, че момчето е било провокирано. Но нямаше начин да се докаже нищо по никакъв начин. Затова го описах като нещастен случай и така се приключи. Еди не ми създаваше проблеми, нито на мен, нито на Рой Барнс, мъжът, който няколко години по-късно зае моето място, затова си рекох, че най-малкото, което мога да направя, е да не му причинявам неприятности.

Колби погледна Даяна и осъзна, че тя наблюдаваше Джил, ужасена.

— Може ли един шериф да направи такова нещо? Да пренебрегне подозрение за убийство?

Джил й се усмихна, а и Колби не сдържа усмивката си и започна да се смее.

Ивлин свирепо изгледа двамата мъже.

— Не им обръщай внимание, скъпа. Чувството за хумор на мъжа е биологически заложено да е различно от това на жената. Мъжете откриват смешното в най-странните неща.

— Какво толкова смешно има тук, Колби? — попита Даяна.

— Нищо, кълна се. — Все пак не можеше да овладее усмивката си.

— Колби, ако не ми кажеш какво забавно намираш в тази история, ще те оставя да измиеш съдовете сам.

Той вдигна ръка в знак на съгласие.

— Добре, добре. Ще се опитам да ти обясня. Когато попита Джил, дали един шериф може да пренебрегне нещо такова като падането на бащата на Еди Спунър във водопада, ти изглеждаше толкова наивна и невинна.

— Е, и?

Колби погледна Джил.

— Ти й кажи. Не желая да й развалям илюзиите.

Джил прочисти гърло.

— Много ти благодаря, Савагар. И се обърна към Даяна.

— Трябва да разбереш, Даяна, че шерифът на провинциален район, като този, е не само представител на закона и следовател, а също така и съдия и съдебни заседатели през голяма част от времето. Нямаше никакви доказателства, че смъртта на Спунър не е нещастен случаи. Затова приключих случая като написах доклад и в него заявих точно това. Районният следовател беше съгласен с мен. Каква полза да се разследва подозрение, когато жертвата е един зъл и пиян глупак със слава на насилник на деца? Понякога човек прибягва до груба справедливост. Ще ти кажа и още нещо. В големия град не е по-различно. Ченгетата са си ченгета навсякъде.

— Разбирам.

Джил широко се усмихна.

— Боже само, да знаеше колко пъти съм затварял очи за деянията на годеника ти, когато беше дете, косите ти щяха да настръхнат. Ако не бях толкова добър и разбиращ човек, можех да…

— Стига, Джил — намеси се Колби. — Тази вечер Даяна научи достатъчно разочароващи факти. Да сменим темата.

— Ти наистина си станал тесногръд с възрастта, Савагар.

— Хората се променят — напомни му тихо Колби. — Хапни си още малко от пържените зеленчуци на Даяна.

— Вкусни са — оживено рече Ивлин.

— Майстор е на това блюдо — обясни Колби, — но след като се оженим, възнамерявам да разширя номенклатурата.

Два часа по-късно семейство Торп се надигнаха неохотно, за да си ходят. Ивлин се забави, за да размени още няколко думи с Даяна, а Колби използва възможността да излезе с Джил навън. Спектър ги последва, прозявайки се широко.

Голямото куче беше поставило предните си лапи на най-горното стъпало на входната площадка и душеше нощния въздух, докато Колби изведе Джил от вратата.

— Що се отнася до номерата, които някой правеше на Даяна — тихо рече Колби.

— Какво? — Джил се облегна на перилото и извади от джоба си цигара.

— Няма съмнение, че бившата приятелка на сина ми е отговорна за последния номер. Но тя се кълне, че няма нищо общо с останалите два случая. Брандън й вярва. А аз самият си задавам няколко въпроса.

— Така ли?

— Мога да си представя, че Робин измисля една шегичка в знак на детска отмъстителност. Тя е млада и импулсивна, а й беше бясна, че Брандън промени решението си да се жени. Но не я виждам като човек, който ще организира преднамерена терористична кампания срещу Даяна. А такива номера имаше и преди да измъкна Даяна от онази къща, която беше наела, за да се премести тук при мен.

— Мислиш, че може би Робин е устроила само една сцена от книгата ти, след като е чула за другите две? — проницателно попита Джил, докато внимателно палеше цигара.

Колби хвана перилото.

— Мисля, че е възможно.

— Кой тогава започна?

— Това е работата, Джил. Може да е всеки от Маргарет Фулбрук или Хари до някой скапаняк, когото преди двадесет години съм победил в надбягванията по Ривър Роуд. Не е нужно много, да се сети човек, че за да си го върне на мен, е по-сигурно да уплаши Даяна. Ако наоколо се мотае някой непрокопсаник, който си мисли, че има сметки да урежда, нека разбере, че тази игра е за двама. Щом го открия, ще му дам урок и никога вече няма да наранява Даяна.

— Не всички в града ти имат зъб от двадесет години, Колби. Като дете ти причини доста неприятности, но ти не си такъв кучи син, за какъвто се мислиш. Всъщност, в деня, когато напусна града, ти се превърна в нещо като местна легенда. А след като започна да пишеш онези ужасяващи романи, хората говореха за теб повече от всякога.

Колби се усмихна.

— Внимавай какво говориш пред Даяна. Трябва да пазя репутацията си. Ако нещата при мен се оправиха, то е заради теб, Джил, и ти го знаеш много добре. Ти знаеше как да ме спасяваш, когато прекрачвах границата. Длъжник съм ти за това.

— Нямаше да мога да го направя, ако нямах материал за работа. Ти винаги ми предлагаше нещо, което си струва. За разлика от Еди Спунър.

— Еди също се оправи. Нали сега работи в града?

— Еди е слабак. Беше слабак и като дете, а когато порасна се развали. В армията се провали, в брака си се провали, проваляше се във всичко, което опитваше.

Колби се намръщи.

— Чух, че бракът му се провалил, но това не е кой знае какво в наше време. А какво е това за армията?

— Беше отзован по-рано. Ти не знаеше ли?

— Не.

— Нещо такова, че психически не бил годен за служба.

— Това едва ли е престъпление — измърмори Колби. — Аз самият също не бях особено ентусиазиран.

— Да назовем нещата с истинските им имена. За Еди да пълни резервоарите с бензин във Фулбрук Корнърс е максимумът, който може да постигне и дълбоко в себе си той е наясно с това. Аз някак го съжалявам.

Колби се взря в нощта и се замисли за примирението, което беше видял в погледа на Еди онзи ден.

— Аз също го съжалявам.

За миг настъпи тишина. Джил продължи да пуши цигарата си. Най-после проговори:

— Ще си отварям очите за онази, твоя работа. Мога да поговоря с Рой Барнс, ако искаш. Той е свестен човек. Като шериф се справя добре.

— Благодаря, Джил.

— Тази жена там вътре много ти харесва, нали? — очите на Джил проблеснаха в тъмнината.

— Да.

— Защо се върна тук след всичките тези години, Колби?

— Защо, по дяволите, всички ми задавате този въпрос?

— Легендите провокират любопитство — сухо отвърна Джил. — Е, какъв е отговорът?

— Не съм сигурен — призна Колби. — Вярваш ли в съдбата, Джил?

— Не.

— Аз също. Но понякога имам странното чувство, че това лято се върнах, за да открия Даяна.

— Изглежда достатъчно основателна причина.

Загрузка...