Споделен сън

Пета глава

— Колби, какво има? Защо намаляваш? — Даяна се обърна и се взря в тъмния силует на колата, която ги следваше по петите. Не виждаше нищо, освен светлината на фаровете.

— Опитвам се да кажа на този зад нас, че не съм в настроение за надпревара.

— Смяташ, че е някакво хлапе, което иска да те предизвика да се състезавате?

— Някои неща не се променят, особено в малки градчета като Фулбрук Корнърс.

— Стари спомени ли ти навява? — попита небрежно Даяна.

— Направо ме подлудява.

— Но той не ни подминава. — Даяна с изненада затаи дъх. — Колби, наближава ни. Ето го. Ще ни блъсне, ако не внимава.

— Виждам го. — Изведнъж гласът на Колби прозвуча много студено. — Обърни се напред и затегни колана си.

— Но, Колби, мисля, че…

— Направи го — рязко отвърна той и погледна в огледалото за обратно виждане. С крак натисна газта. Маздата се изстреля напред и изхвърча надалеч от тежкото чудовище зад нея.

Даяна не се опита да спори. Нещо не беше наред и Колби беше решил, че са в беда. Искаше да го попита какво възнамерява да направи, но й мина през ума, че не е сега моментът да го разсейва.

Маздата се движеше много бързо надолу по безлюдното и тясно шосе. Колата отзад набираше скорост като орел, който се спуска към жертвата си на земята.

— Този отзад или ме предизвиква за надпревара, или за бой — безпристрастно отбеляза Колби.

— Доколкото разбирам, ние приемаме надпреварата. — Даяна затаи дъх, когато Колби превключи скоростта на един остър завой.

— Нямам намерение да спирам, за да се бия. Още повече, че не знам колко човека са в колата и дали шофьорът не носи оръжие. Много ненормалници има в днешно време.

Даяна затвори очи, когато колата излезе от завоя със свистене и бързо набра скорост. Отвори ги отново, когато чу рева на двигателя преди следващия завой.

— Спомняш ли си добре този път, Колби? — попита тя като се опитваше да звучи спокойно и уравновесено.

— Като опакото на ръката си.

— Много успокояващо. — Тя се хвана за таблото и с двете ръце, когато маневрената кола навлезе в завоя. След няколко секунди излязоха от завоя с рев. Чудовището все още беше по петите им.

— С последния завой онзи имаше малко проблеми — забеляза Колби и бързо погледна към страничното огледало. — Колата му е мощна, но не умее да я владее.

— Разбирам. — Даяна се стараеше в гласа й да не се долови колебание. Достраша я, много. Помисли си за всичките пъти, когато Колби се беше надпреварвал по пътя заради силните усещания и залози, а после се сети за случаите, когато тя самата беше превишавала ограничението на скоростта с пет мили. Можеше да ги преброи на едната си ръка.

Наистина беше водила затворен живот.

— Спомняш ли си, когато ти казах, че едва не загубих състезанието на завоя на моста? — попита Колби.

— Да.

— Сега ще се опитам отново. Макар, че е малко коварно. Дръж се здраво и не изпадай в паника.

— Добре. — Не можеше да не изпадне в паника. Тя вече беше в шок. Острият завой до моста приближаваше бързо на светлините на колата и Колби влезе в него с висока скорост.

Щяха да паднат в реката. Даяна беше сто процента сигурна. Тя затвори очи и хвана стомаха си с ръце. В момента си мислеше само за бебето. За първи път осъзна, че съществото, което растеше в утробата й, е конкретно и уязвимо. Беше толкова реално, че тя почувства непреодолим порив да го защити.

Чу се остро свистене на гуми, чийто екот сякаш нямаше край. Даяна чакаше неизбежното, но то така и не се случи. Маздата изхвърча от острия завой без драскотина. Зад тях се чу унищожителният звук от спирачки.

— Изпуснах ги — рече Колби с овладяно задоволство докато гледаше в огледалото за обратно виждане — Или по-точно те си изпуснаха нервите. Мислех, че и той ще вземе завоя, но в последната минута разбрах, че няма да успее. И по-добре. Ако беше достатъчно бърз в завоя, за да ни догони, щеше да падне в реката.

— Свърши ли се?

— Да. Не ни преследва вече. — Колби постепенно намали скоростта.

Даяна си пое дълбоко въздух и погледна мрачния профил на Колби. Той й хвърли бърз, окуражителен поглед и тя отново затвори очи.

— Хареса ти, нали? Аз умрях от страх, а на теб ти хареса — тихо го обвини тя.

— Не, не ми хареса. Просто се радвам, че всичко приключи. Какво ти е на стомаха?

— Нищо. — Тя разбра, че все още държи корема си с ръце. — Просто… когато влязохме в последния завой, си мислех само за… — Тя се поколеба.

— За бебето? — тихо попита той. — За това ли си мислеше?

— За първи път ми изглеждаше реално. Достраша ме, че нещо може да се случи.

— Мен също — мрачно отвърна Колби. — Изплаших се, че нещо може да се случи на теб и на бебето. Затова реших да се откача от този в колата. Преди двадесет години това не би представлявало проблем. Щях да знам кой е в колата и най-лошото, което можеше да се случи, е ръкопашен бой с другия шофьор. Ти щеше да си в безопасност. Но днес човек не може да знае що за особняци са тези, които се опитват да ти правят номера посред нощ. Беше по-безопасно да се измъкна от корвета, отколкото да спра и да рискувам да се озовем лице в лице с някакъв психопат.

Даяна преглътна.

— Прав си. Не трябва ли да се обадим в полицията?

— Утре ще проверя. Ще говоря с Джил и с новия, Рой Барнс, който е на негово място сега.

— Добра идея. — Даяна мушна ръце между коленете си, за да спре треперенето.

— Ако можехме да видим колата по-добре.

— Ти каза, че е корвет?

— Стар корвет. Класик.

— Като онзи, който ти си шофирал навремето?

Колби не отговори на въпроса й, а рече замислено:

— Еди Спунър би си спомнил, ако е поправял подобна кола. Утре ще говоря и с него. Сигурна ли си, че си добре, скъпа?

— Добре съм, честно.

— Адреналинът ще спадне след малко. Поеми си дълбоко въздух.

— Вече го направих. Може би наистина съм водила затворен живот като ученичка в гимназията. Мисля, че не ме бива за този див начин на живот.

— Не се занасяй. Ти си смела, жено. Дори не изкрещя. Държа се като герой.

— Благодаря, господин Савагар. Не мога да ви обясня какво значи това за мен. — Но Даяна осъзна, че се усмихва. Колби беше прав. Адреналинът бавно спадаше. — Мога ли да ви направя комплимент за шофьорските ви умения? Много впечатляващи. Дори и без кожено яке.

— Благодаря.

— Какво е тук смешното? — попита Даяна.

— Просто си мислех. За пръв път се надбягвам с жена в колата.

— Радвам се, че правим някои неща по начин по-различен от времето, когато за първи път си ги правил тук във Фулбрук Корнърс.

— Всичко е различно с теб, Даяна. Не го забравяй.

Направи й впечатление внезапното напрежение в гласа му. Тя замълча за момент, докато Колби завиваше по тясното мостче над реката.

— Колби?

— Да, скъпа? — замислено рече той, но умът му беше някъде другаде.

— Ти си невероятен шофьор.

Той я погледна изненадано.

— Благодаря.

— Радвам се, че тази нощ беше ти зад волана, а не аз или Брандън.

Нещо в гласа й привлече вниманието му.

— Защо го казваш?

— Защото мисля, че онзи в колата търсеше кръвопролитие, не само надпревара. Мисля, че който и да е бил, с удоволствие щеше да ни натика в реката, ако имаше тази възможност.

— Скъпа, успокой се. Въображението ти се развихря. Сигурно е бил някой тийнейджър, който търси екшън по Ривър Роуд. Както ти казах, някои неща никога не се променят.

— Онзи беше истински терорист, Еди. Не беше просто хлапе, което се опитва да се надпреварва. Търсеше кръвопролитие. Дори Даяна го усети, въпреки че й казах, че случилото се е просто нормална надпревара по Ривър Роуд. Но не беше така, не поне както го правихме ние преди двадесет години. Толкова много ли са се променили нещата оттогава?

Еди Спунър въртеше кутията от бира в ръцете си и оглеждаше неприветливия си заден двор, огрян от лунната светлина.

Колби се облегна на хлътналото стъпало и проследи погледа на Еди. Обраслото с плевели пространство зад порутената къща се беше превърнало в гробище за стари автомобили. Лунната светлина се отразяваше в скелета на стар шевролет и един форд. В края на входната площадка имаше куп ръждясали авточасти. Тъмна пирамида от стари гуми се издигаше в сянката до голям навес.

— Днес не правят много състезания по Ривър Роуд — най-после каза Еди бавно. — Поне аз не чувам да правят. Някои от местните хлапета не се стърпяват и понякога се предизвикват, както едно време, но това не се случва често. Мислиш, че онзи снощи е карал корвет?

Колби кимна.

— Черен. По-стар модел.

— От преди двадесет години? — многозначително попита Спунър.

— Не, не толкова стар. Но достатъчно стар, за да ми навее някои спомени.

— Ти май си се хванал на онзи, а?

— Да, хвана ме неподготвен — грубо обясни Колби. — Но го прецаках на онзи завой до моста. Осъзна твърде късно, че се движи прекалено бързо. И си изпусна нервите. Докато се опомни, с Даяна бяхме далеч.

— Винаги си знаел как да се оправяш с такива. Добре, че снощи не е бил синът ти там.

Колби поднесе кутията с бира до устните си.

— Брандън е добър шофьор. Аз го учих. Но никога не се е надбягвал по Ривър Роуд. Снощи сигурно можеше много да загази. Онзи в корвета познаваше пътя много добре. Това ме наведе на мисълта, че търси кръвопролитие. Познаваше пътя и се опита да ме натика в реката.

— Сигурно си е помислил, че си забравил пътя. Това са двадесет години.

— Това означава, че онзи в корвета е знаел, че аз съм зад волана.

Еди му хвърли бърз поглед.

— Не мислиш, че е знаел, нали?

— Не знам какво да мисля, Еди. Не искам някакъв самонадеян ненормалник да си мисли, че може да подлага на риск Даяна. Искам да му стане много ясно, че може да му струва животът, ако отново се опита да направи нещо такова.

— Преди да му го кажеш, трябва да го намериш — отбеляза Еди.

— Затова идвам при теб тази вечер. Реших, че може да знаеш, ако наоколо се е появил подобен корвет.

Еди се намръщи пресилено.

— Откакто ти си замина с онзи черен корвет преди двадесет години, не се е появявало нищо такова. Повечето от хлапетата, които се движат с коли, карат карамос като моя или четири по четири. Може да е някой външен. Някои от, да кажем, Викстън, който е чул, че на Ривър Роуд става екшън. Ако искаш, ще поразпитам.

— Ще съм ти задължен, Еди. — Колби се изправи — Благодаря за бирата. Аз ще тръгвам. Казах на Даяна, че излизам за около час.

— Съпругите май си падат по скандалчета, а? Обичат да държат мъжа под чехъл.

Колби вдигна рамене.

— Нямам нищо против.

Докато изричаше думите, осъзна, че това е самата истина. Нямаше нищо против Даяна да знае къде е, докато не е с нея. Със сигурност той самият искаше да знае къде е тя, докато не беше с него.

— Променил си се — забеляза Еди, докато вървяха с Колби край къщата.

— Всички се променяме.

— Но мисля, че си все така твърд като преди.

Колби се усмихна.

— Преди двадесет години не бях толкова твърд, Еди. Просто бях много по-млад. Не знаех какво искам от живота. А сега знам.

— А това прави ли нещата по-различни?

Колби го погледна. Еди обикновено не задаваше философски въпроси.

— Дяволски по-различни.

— Как? Мислиш, че си по-твърд сега, защото знаеш какво искаш ли?

— Може да се каже и така, Еди. Когато мъжът нареди приоритетите си, той е наясно кое си струва и кое не. И може да запази енергията си за важните неща.

Еди дълго вървя и мълча. Те приближиха маздата, паркирана на автомобилната алея. Еди намести камуфлажното кепе върху русата си коса.

— Аз имам някои нови приоритети напоследък.

— Радвам се да го чуя. — Колби отвори вратата на колата и седна зад волана.

Еди прокара ръка по покрива.

— Захванах се с нещо наистина добро този път, Колби. Наистина добро.

Колби вдигна поглед, след като включи двигателя.

— Страхотно.

Еди се приближи. В гласа му се долавяше вълнение.

— Нещо горещо, Колби. Наистина горещо. Може да се окаже най-важното, ударът, който чакам.

— Желая ти късмет. — Колби наистина му го желаеше, но знаеше, че Еди Спунър щеше да търси своя удар в живота до деня на смъртта си. Звездните мигове на Еди винаги се разпадаха, преди още да се докосне до тях.

— Ще видиш — рече Еди тихо, но твърдо. — И ти, и всички останали в този затънтен град. — Той отстъпи от колата. — Ще се оглеждам за черния корвет.

— Благодаря ти. Доскоро. — Колби превключи на скорост и прекара колата по коловозите и през дупките на автомобилната алея на Еди. Осъзна, че има желание да избяга от лунното гробище. Тук не бяха погребани само стари коли. Много неосъществени мечти бяха погребани в двора на Еди Спунър.

Колби шофираше по безлюдното шосе и си мислеше за съдбата, късмета и приоритетите.

След малко той усети, че нещо става с шосето. И когато разбра причината, изсумтя и неохотно спря в страни от пътя. Защо винаги през нощта се пукаше гума и то на пет мили от най-близката бензиностанция?

Колби изключи двигателя и потърси фенера. Беше инструктирал Брандън винаги да го носи в жабката. После излезе от колата и унило огледа омекналата задна гума.

— По дяволите.

Щеше да закъснее. Надяваше се тя да не се притесни. След онази идиотщина на Ривър Роуд тя стана някак нервна. Е, поне Спектър беше с нея. Каквото и да говореше за глупавото куче, то можеше да защити Даяна.

Колби извади инструментите, които му трябваха, за да смени гумата.

Тъкмо махаше последните конзоли, когато тежкият стар кадилак на Маргарет Фулбрук спря на пътя зад него. Светлините му осветиха маздата. Хари Гедж отвори вратата и замислен излезе от колата. Беше сам.

Колби беше коленичил до гумата, но в ръката си държеше френския ключ. Хари се запъти към него. Бяха минали двадесет години, но той знаеше, че Хари е отмъстителен.

— Е, — провлече Хари, когато спря на около метър. — Нещо си зает, както виждам.

— Ще се забавя малко. — Колби продължи да работи, но с края на окото си наблюдаваше едрия мъж.

— Кадилакът ще остане тук, докато смениш гумата — рече Хари. — Фаровете му ще ти помогнат да виждаш по-добре.

— Благодаря — измънка Колби и пусна последната конзола в главината.

— Не на мен трябва да благодариш. Благодари на старата госпожа Фулбрук. Тя ме инструктира да не ти създавам никакви проблеми. — Хари се облегна на бронята на кадилака, тъмен и огромен силует зад облака от светлините на фаровете.

Колби не отговори. Помисли за миг и мушна френския ключ така, че извади спуканата вътрешност на гумата.

— Чу ли, Савагар? Казах, че старата госпожа Фулбрук не иска да ти създавам неприятности.

— Чух.

— Знаеш ли защо не иска неприятности? — попита Хари оживено.

— Не.

— Страхува се, че няма да й позволиш да вижда твоето момче. Странно, а? Двадесет години изобщо не се поинтересува от хлапето. Изведнъж той се появява в града и тя е очарована от него. Сигурно е заради очите му. Досущ като на Синтия. Спомняш ли си тези очи, Савагар?

Колби не отговори. Искаше му се да хване френския ключ, но и с двете си ръце наместваше резервната гума. Помисли си, че щом Маргарет Фулбрук го е инструктирала да не влиза в схватка с него, то Хари Овена щеше да се подчини. Хари винаги изпълняваше нарежданията на Фулбрук.

— Старата Фулбрук си отива — продължи Хари. — Някой ден ще гушне букета. Напоследък я болят белите дробове. Лекарят не може да открие нищо. Но нали знаеш какво е да те болят дробовете?

Колби вдигна резервната гума и започна да я завинтва.

Точно тогава Хари скочи от сянката към светлините на кадилака със завидна за големината му бързина.

Колби пусна гумата и се извърна като се опита да се изправи на крака. Но не беше достатъчно бърз. Хари стовари юмрука си, в който държеше дълга тръба.

Както едно време, помисли си Колби. Докато се извърташе той избягна удара от тръбата върху главата си, но тя се стовари върху ребрата му. Прониза го болка. Той се простря на шосето и се изтърколи на една страна.

— Ето ти кофти удар, кучи синко — изръмжа Хари и отново замахна с тръбата. — От двадесет години чакам този момент.

Вторият удар мина на косъм от рамото на Колби. Той се вдигна на крака накуцвайки, в този момент пръчката удари настилката. Колби бързо отстъпи назад. Огромният мъж отново го нападна.

Този път Колби избегна удара, но все още не беше стабилен. Успя да удари Хари с юмрук в огромното шкембе. Но Хари се стовари върху него и го събори на земята.

Колби едва удържаше тежестта на другия. Когато и двамата паднаха, Колби се хвърли настрани. Хари замахна с юмрук, защото ръката му, която държеше тръбата остана под тялото му. Месестата му ръка сграбчи лицето на Колби и той видя искри пред очите си.

Но Хари загуби предимство на земята. В продължение на няколко секунди лежеше като кит на сухо и дишаше тежко. Колби се изправи.

Без да губи време той се възползва от ситуацията. С основата на дланта си удари Хари в рамото. Онзи изкрещя пръстите му се свиха в спазми и изпуснаха тръбата.

Колби я ритна надалеч и се отдръпна. Той дишаше тежко и наблюдаваше как Хари бавно сяда.

— Да кажем, че сме квит — рече Колби, усещайки болката в тялото си.

Хари мълчеше. Той стана, мина край Колби, който не го изпускаше от очи, и тромаво тръгна към кадилака. Бавно се вмъкна на шофьорското място и тресна вратата след себе си.

Голямата кола потегли по пътя, издавайки сякаш стенание от претоварване на двигателя. Колби трябваше да скочи настрани от пътя му. След миг той взря поглед в задните светлини на колата.

Някои неща никога нямаше да се променят във Фулбрук.

Спектър вдигна глава от огромните си лапи и се прозя въпросително, докато Даяна крачеше напред-назад във всекидневната. Тя погледна кучето.

— Преча ли ти?

Спектър премигна сънливо и отново положи глава върху лапите си. Знаеше кога да си затваря устата. Но остана с отворени очи, за да наблюдава Даяна.

— Досега трябваше да се е прибрал. Ако се напива с онзи Еди Спунър, кълна се, ще му дам да разбере, когато се появи. — Тя гневно погледна кучето. — Разбираш ли, че аз дори не знам дали не излиза с момчетата и не остава с тях до полунощ. Той ми е съпруг, а аз не знам и половината за него от това, което трябва да знам. Сигурно съм била не на себе си, за да се омъжа за него толкова бързо.

Спектър помаха опашка един-два пъти в знак на съгласие.

— О, ти си предубеден. Не хареса Колби още щом го видя.

Спектър бързо наостри и свали уши. Повдигна муцуна в очакване и обърна глава към външната врата.

Даяна проследи погледа му. След няколко секунди чу шум от двигателя на маздата. Въздъхна от облекчение и се почувства отмаляла. Побърза към външната врата, отвори я силно и изхвърча на входната площадка.

— Крайно време беше да се прибереш, Колби Савагар — обяви тя звънливо, когато вратата на колата се отвори.

— Къде беше? Знаеш ли колко е часът? Почти полунощ. Изкара ми ума. Каза, че излизаш за около час.

— Приятно ми е да знам, че съм ти липсвал — рече Колби и бавно излезе от колата. С една ръка се подпря на вратата. — Между другото, не е станало полунощ. Едва десет часа е.

— Е, имам чувството, че е по-късно. Какво прави? Посети местната кръчма с Еди и няколко стари приятелчета ли?

— Случайно срещнах един стар познайник, след като си тръгнах от Еди. Но той не ме почерпи с бира. — Колби тресна вратата на колата и се запъти към входната площадка.

Даяна присви очи.

— Какво ти има? Пиян ли си?

— Не, госпожо. — Колби се държеше с ръка от едната страна. Очите му оставаха в сянка. — Винаги ли когато се прибера късно, ще ме подлагаш на инквизиция’?

— Не знам — отвърна Даяна. — Не зная какво се прави в такава ситуация. Не трябва ли точно това да правят съпругите.

— По дяволите, ако знам. Минаха двадесет години откакто за последен път имах съпруга. — Той стъпи на най-долното стъпало и изкриви лице от болка.

— Колби, това е нелепо. Къде беше?

— Навън — лаконично заяви той и се заизкачва по стъпалата.

— Какво си правил?

— Нищо.

— Помогни ми, Колби, аз… — Тя избухна, ужасена от гледката на лицето му. — Какво се е случило?

— Казах ти, срещнах случайно с един стар познайник — Колби успя да се усмихне. — Или по-скоро той ме срещна.

Даяна го погледна ужасена.

— Кой?

— Хари Овена.

— О, Боже. — Тя се отърси от моментния шок и се спусна да хване ръката на Колби.

Той си пое дълбоко въздух.

— Внимателно, скъпа. Боли ме повече, отколкото преди.

— О, бедничкият ми Колби. Какво ти направи това копеле? Как смее да те удря така? Ще взема адвокат. Ще се обадя на полицията. Ще го пратя в затвора до края на живота му. Дай да ти помогна. Подпри се на мен.

Устните му се изкривиха иронично.

— Ако се облегна, и двамата ще се проснем на площадката. Успокой се. Мога и сам да вляза вътре. Нали успях да довърша смяната на гумата и шофирах до тук?

— Трябвало е да сменяш гума в това състояние? — Даяна беше бясна. — Какво се е случило? Къде си бил?

— На връщане от Еди Спунър. Наложи се да спра и да сменя гумата. Хари минавал наблизо и видял, че имам проблем. Почувствал се задължен да спре и да усложни проблемите ми.

— Трябва да го шибат с пръчка. Виж какво ти е сторил. Ти кървиш.

— Ожулих се малко, когато паднах на шосето.

— Съборил те е на шосето? Колби, няма да търпя такова нещо. Няма да допусна някой да се отнася с теб така.

— Така ли? — Колби я погледна с изучаващ поглед, докато тя го водеше през вратата.

— Няма да позволя. Ще се обадя на адвоката утре сутрин и ще осъдя този дебел овен. Как смее да се отнася с теб така?

— Има ми зъб отдавна. Разказах ти за времето, когато го натупах преди двадесет години.

— Това не му дава право да те бие по този начин. О, Колби, само се погледни — възкликна тя отчаяно. — Кървиш и едва се движиш.

— Удари ме в ребрата с тръба.

— Тръба? — Даяна беше ужасена. — Трябва да отидем на лекар.

— Мисля, че нямам нищо счупено — бързо отвърна Колби. — Просто имам нужда от малко почивка.

— Трябва да отидеш на лекар — твърдо заяви Даяна. — Ще те закарам.

— Скъпа, мисля, че няма да мога да издържа да се друсам в колата повече — тихо каза Колби. — Всъщност, дори не знам дали ще мога да изкача тези стъпала до леглото. Ще ми помогнеш ли?

Даяна погледна загрижено стъпалата.

— Може би е по-добре да останеш тук долу на дивана. Ще донеса от банята нещо да дезинфекцирам раните. Ще ти донеса таблетки, които използвам при менструални болки. Може да помогнат.

— Сигурна ли си? Последното нещо, което ме интересува сега, са менструални болки.

— Добре действат и при главоболие — увери го тя. — Ще ги донеса няколко таблетки. Седни тук. Не искам да се опитваш да изкачваш стълбите.

Колби седна на дивана с нейна помощ. Хвана се за ребрата и я погледна с изражение на благородно страдание.

— Много съм ти благодарен, скъпа.

Даяна се зае да намества възглавниците, за да му е по-удобно.

— Просто не мога да повярвам, че човек може да направи такова нещо. Какво нищожество е този Хари!

— Споделям чувствата ти. — Той внимателно легна на дивана, като тихичко стенеше.

— Не мърдай. Връщам се веднага.

— Не се притеснявай. Никъде няма да ходя.

— Сигурен ли си, че няма да издържиш да те закарам до града до дежурния лекар?

— Повярвай ми, това ще ме съсипе.

— Може би ще успея да повикам лекар тук.

— Няма шанс. Фулбрук е поизостанал във времето, но обзалагам се, че местните лекари са усвоили най-новата медицинска практика и не ходят по домовете.

— Мога да извикам линейка.

— Не, няма да извикаш линейка.

Даяна се поколеба за миг. Искаше й се да намери лекарска помощ. После се втурна нагоре по стълбите към банята, за да потърси медикаменти за първа помощ.

През следващия час тя се постара да е удобно на Колби и проклинаше Хари Гедж. Колби търпеливо понасяше болката, но очевидно тя беше непоносима.

— Извини ме, че ти се развиках, когато се прибра — помоли тя смирено, докато приготвяше чайник с чай за него.

— Няма нищо — великодушно рече Колби. Той се надигна внимателно, за да поеме от ръцете й чашата с чай.

— Съжалявам, че те разтревожих, като се прибрах късно.

— Предполагам, че съм малко изнервена след това, което се случи на Ривър Роуд.

— Аз също. Всъщност, мисля, че ще прекъснем лятната си ваканция в този живописен Фулбрук Корнърс.

Тя го погледна изненадано.

— Така ли? Защо? Ти искаше да прекараме цялото лято тук.

— Мога да довърша „Кървавата мъгла“ и в Портланд.

— Колби, не разбирам. Какво те кара да променяш решението си така внезапно? Заради нападението на Хари тази нощ ли?

— Не точно. Най-после започнах да си задавам въпроса, който всички ми задават.

— Кой въпрос?

— Защо по дяволите, се върнах във Фулбрук Корнърс след всичкото това време?

— Имаш ли отговор? — тихо попита Даяна.

— Онази вечер казах на Джил, че сигурно се върнах, за да се срещна с теб. Е, срещнах те и се ожених за теб. Така че, тръгваме, веднага щом мога да се движа, без да имам усещането, че ще се разпадна.

— Колби, толкова ме е яд да те виждам, че страдаш. Искаш ли още чай?

— Не, благодаря, скъпа.

— Помагат ли ти хапчетата против болки?

— Болката ми не е менструална, така че нищо чудно, че не действат така добре.