Споделен сън

Девета глава

Оставаха три седмици до момента, в който Колби щеше да стане баща за втори път. Той привърши със закрепването на таблата на детското креватче и се отдръпна, за да огледа творението си. От работата си в строителството беше усвоил умения да се грижи за малките неща, които един баща и съпруг винаги трябваше да свърши. Даяна се възхищаваше на способността му да внася подобрения в дома си, а Колби знаеше, че от време на време сам се поддаваше на порива си да се изтъкне.

Тя щеше да хареса бялото детско креватче. Добре се вместваше във веселата стая в жълто и бяло. Над леглото висяха ярки играчки, а на съседното рафтче имаше малка планина от плюшени играчки. Всички необходими предмети за отглеждането на дете можеха да се намерят в детската стая, от седалката за кола, последен модел, до проходилката с хромов волан.

За това бебе нещата щяха да са доста по-различни, отколкото бяха за Брандън, помисли си Колби, докато нагласяше креватчето. Всичко в стаята беше чисто ново. Нито една мебел не беше купена от магазини за втора употреба. Решението беше негово, не на Даяна. Тя се опита да предложи да вземат някои използвани неща, но той така яростно се противопостави, че тя не повдигна въпроса отново.

Този път той можеше да си позволи да направи всичко, както се полага, и нямаше да се задоволи с нещо по-малко. Колби знаеше, че не го прави заради бебето, което не би направило разлика между лъскаво ново креватче и картонена кутия. Той го правеше заради Даяна. Искаше всичко, свързано с бебето, да й доставя удоволствие. Тя беше жена, която цени хубавите неща, и той взе решение да я обгради с такива неща, докато се грижи за бебето.

Колби приключи с креватчето и хвърли последен поглед към стаята. Всичко беше на мястото си.

Този път той беше готов.

Даяна също. Тя се беше успокоила през последните няколко месеца. Започна искрено да се вълнува за бебето. Колби знаеше, че все още наред с очакването тя изпитваше и известна доза страх, но изглежда напоследък се справяше с това.

По настояване на Колби те разгледаха родилното отделение, където щеше да ражда Даяна и тя остана доволна, че ще бъде в добри ръце. Зададе въпроси за всички начини на проследяване на развитието на плода, за процедурите с обезболяващите и за апаратурата в родилната зала. Проведе няколко дълги разговора с персонала за овладяването на болката и спешните мерки за интервенция.

После те останаха до отделението с бебетата и дълго ги наблюдаваха. Колби беше доволен. Той долови в погледа на Даяна майчинско излъчване, докато наблюдаваше новородените, които приличаха на малки пакетчета. Същия следобед, след като излязоха от болницата, те веднага отидоха и купиха креватчето и няколко жълти одеялца.

От януари Даяна беше заета да ремонтира малката викторианска къща. Часове наред тя разглеждаше и избираше тапети и най-новите модели на италианските лампи, а през това време Колби започна нов роман.

Даяна също изглеждаше доволна от ролята си на съпруга. Колби можеше само да поздрави себе си. Беше направил добър втори избор, въпреки че отново всичко се случи набързо. През последните няколко месеца научи много нови неща за Даяна. Тя беше зрял възрастен човек като него, и когато се обвържеше, беше вярна до край.

Колби осъзна, че някъде по пътя беше започнал да се успокоява. Когато Даяна отиде да разгледа помещенията за офиси за бъдещия си консултантски бизнес, той я придружи и дори направи няколко предложения. Сега вече знаеше, че тя никъде не би отишла без него и детето.

Тя беше компетентна жена, способна да направи кариера и да се грижи за семейството си. Не беше някое младо незряло момиче, което ще изтърчи при майка си, щом й доскучае или се изнерви, или ядоса от съдбата си.

Едва сега Колби започваше да осъзнава, че е изисквал от Даяна прекалено много през първите няколко месеца. Тогава тя се страхуваше да разчита на мъж, а освен това и дойде шокът от новината, че е неочаквано бременна, а после и бракът.

Инстинктивно Колби се бореше да разчупи бариерите, на които Даяна беше разчитала да я предпазят, и да засили вътрешната й увереност. Никога дотогава тя не беше имала нужда от мъж, нито беше търсила мъж.

Колби разбра, че от самото начало възприемаше сдържаността й не толкова като предизвикателство, колкото като истинска заплаха. Дълбоко в себе си той се страхуваше, че тя може да използва женската си независимост и воля, за да го изолира от живота си.

Дори в началото на връзката им, когато той си каза, че тя не е жена за него, не искаше нищо повече, освен да докаже на нея и на себе си, че тя го желае. Когато постигна това, той разбра, че е затънал в голяма дупка.

Защото тогава той трябваше да докаже, че тя има нужда от него.

Дали това не беше причината, поради която правиха любов в пещерата без предпазни мерки? А може би на някакво примитивно ниво на подсъзнанието си той искаше тя да забременее, за да я държи подвластна?

Колби метна настрана отвертката. Нямаше нищо против да изследва някои от щекотливите проблеми на живота в книгите си, но не беше особено въодушевен да анализира себе си в реалния живот. Реши, че няма смисъл. Човек се справяше с живота, както дойде. Правеше, каквото трябваше, и се опитваше да извлече максималното. Понякога имаше късмет.

Телефонът в кабинета иззвъня. Той закрачи по коридора и стигна до слънчевата стая с изглед към залива, точно когато Даяна вдигаше слушалката.

— Здравей, Брандън. Как си?

Колби се облегна на вратата и плъзна собственически поглед по зрялата фигура на Даяна. Тя беше облечена в дънков гащеризон за бременни и риза на райета. Тежката й кафеникаво златиста коса беше хваната на опашка, а по лицето си нямаше грим. Беше прекрасна, сладка и уязвима. Винаги, когато я погледнеше, усещаше как защитните му инстинкти тутакси реагират несъзнателно.

— О, не, съжалявам. И кога разбра? Преди малко? От болницата ли ти се обадиха? — Даяна извърна разтревожен поглед към Колби. — Какво е състоянието й? Разбирам. Почакай малко. Ще извикам Колби.

Той взе слушалката.

— Какво става? — попита той с ръка на микрофона на слушалката.

— Става въпрос за Маргарет Фулбрук — прошепна Даяна. — Брандън казва, че е в болница. Вероятно сърдечен удар.

Колби заговори в слушалката:

— Брандън? Каква е тази история за старата… Искам да кажа, болна ли е Маргарет?

— Току-що ми се обадиха от Общинската болница във Фулбрук Корнърс. Очевидно ме е вписала като роднина във формулярите при приемането й в болницата. Страда от силни болки в гърдите. Има проблеми с дишането.

Всички симптоми на сърдечен удар. Сега й правят изследвания. — Брандън замълча и бързо добави — Помолила да ни види, татко.

— Нас ли?

— И теб, и мен.

Колби затвори очи смирено. Знаеше, че няма друг начин.

— Сигурно иска да ми каже за последен път какъв несретен зет съм бил през последните двадесет години. Добре, ще си вземем свободен ден с Даяна и ще те закараме дотам. Кога искаш да тръгнеш?

— Сега е едва осем часа. Ако тръгнем до девет, ще сме там преди единадесет.

— Така си мислиш ти. — Чувството на Колби за хумор изневиделица се изпари, щом погледна съпругата си. — На Даяна й остават три седмици до термина. Често ходи до тоалетна. Ще иска да спираме на всяко крайпътно кафене до Фулбрук Корнърс. По-добре ги смятай три часа дотам. — Той затвори.

— Доколкото разбирам, отиваме във Фулбрук Корнърс? — тихо попита Даяна.

— Маргарет мисли, че умира. Доколкото я познавам, ще се опита да направи зрелище от това.

— Може би наистина умира, Колби. Тя е почти на седемдесет и като се има пред вид обстоятелствата, очевидно е получила сърдечен удар.

Колби вдигна ръка.

— Знам, знам. Погледни ме. Нали не споря за пътуването? Казах на Брандън, че ще отидем с него да я видим. Възрастната жена помолила да види и двама ни. Можеш ли да повярваш?

— Може би иска да се сбогува.

— По-вероятно е да иска да ме прокълне в предсмъртната си агония — измърмори Колби. Той замислено погледна Даяна. — Няма защо да идваш, освен ако не желаеш. Ако с Брандън отидем сами, ще се върнем довечера.

— Искам да дойда с вас. — Спектър се приближи и вдигна към Даяна умоляващ поглед. — Също и моето куче. — Тя се усмихна и погали огромната рошава глава на Спектър.

— Колата ще се напълни — рече Колби. — По-добре да вземем твоя буик, по-широк е. Брандън и този парцал могат да седнат отзад.

Даяна потупа корема си.

— Да, с бебето имаме нужда от място.

— И приготви някои дрехи. След като ще идваш, не искам да пътуваме дотам и обратно в един и същи ден. Ще е твърде изморително за теб. Ще пренощуваме в къщата и ще се върнем утре.

— Да, скъпи.

Колби се усмихна.

— Винаги, когато ми казваш „да, скъпи“ с този тон, знам какво си мислиш.

— Какво? — тя се приближи и вдигна лице за целувка.

— Че влизам в тежките си задължения на съпруг отново. Тя леко го докосна с устни, след което задълбочи целувката.

— Доста добре се справяш — най-после рече Даяна, когато той освободи устните й.

— С какво? С целуването ли?

— Не, с тежките задължения на съпруг. — Тя го гледаше с широко отворени очи, изпълнени с възхищение. — Всъщност, бива те и в целуването. — Щеше да каже и още нещо, но замълча и си пое дъх. После докосна стомаха си.

Колби сложи ръка върху кръглия й корем.

— Бебето отново ли те рита?

— Аха. Този път е малко по-различно.

— Това малко същество май ще има много претенции — обясни Колби, доволен от перспективата.

— Добре, че за него ще се грижим и двамата — тихо рече Даяна.

Колби се изсмя и отново я целуна.

— Ти го казваш.

— Обичам те, Колби.

— Обичам те, скъпа.

Мина му през ума, че този път дори не се замисли, когато повтори думите й. Те просто дойдоха съвсем естествено. Нямаше никакво желание да променя този навик.

Маргарет Фулбрук се държеше като кралица в болничната стая. Тръбичките, машините и мониторите, които я заобикаляха, не отнемаха кралското й излъчване. Беше облечена в старомоден сатенен халат. Косата й, както винаги, беше свита на кок и гримът й внимателно прикриваше бледността на кожата. Медицински сестри, лекари и санитари влизаха и излизаха от стаята, демонстрирайки подчертано уважение.

Даяна се спря, когато Колби и Брандън влязоха през вратата. Помисли си, че трябва да останат само тримата. Тя нямаше място там. Остана близо до стаята и взе да масажира долната част на гърба си.

Седмици наред страдаше от регулярни болки в гърба, но днес дискомфортът й се проявяваше някак различно. Дългото пътуване с колата сигурно допринесе за зова. Тя мълчаливо реши, да не го споменава на Колби. Щеше да се тревожи, че пътуването й е създало неудобство. Може би щеше да се обвини, че й е позволил да пътува с тях.

Колби сериозно приемаше ролята си на съпруг и баща. Даяна се беше научила да му се доверява в тази роля, а също и да се наслаждава, когато я глези или се тревожи за нея. Усещането, че за нея се грижи мъж, беше съвсем ново и тя откриваше, че й харесва.

Не само болките в гърба я притесняваха днес. Нещо, което беше хапнала по-рано, явно не й понасяше. Тя усещаше странно напрежение.

— Ето ви и вас — съобщи Маргарет Фулбрук с тон, който се чу и в коридора. — Време беше да дойдете. Можеше и да съм умряла досега. Какво направихте? Да не спирахте да обядвате по пътя?

Колби вдигна поглед към тавана, но успя да задържи езика зад зъбите си.

— Здравей, бабо — каза Брандън и се отправи към леглото. Той се наведе и целуна бледите й страни — Как се чувстваш?

— Ужасно. А ти какво очакваше? — Острият й поглед се насочи към Колби. — Как е Даяна?

— Добре съм, госпожо Фулбрук. — Даяна се приближи с няколко крачки. — Имате ли нужда от нещо от дома си? Можем да се отбием и да ви донесем някои дрехи или книги.

Погледът на Маргарет за миг се смекчи.

— Не, благодаря. Хари ще свърши тази работа. Как вървят нещата около бебето?

— Прекрасно.

Маргарет се намръщи.

— Даже повече от прекрасно. Имаш вид на жена, която иде роди всеки момент.

Даяна се засмя.

— Лекарката каза, след три седмици.

— Хм. Лекарите. Какво знаят те? Банда глупаци. Хиляди години жените са раждали и без техните услуги.

— Вярно е — спокойно се съгласи Даяна. — Но много жени са страдали и често са умирали при раждане, същото се е случвало и с много бебета. Аз ще се придържам към съвременния метод. Искам край мен да има много професионалисти, които знаят какво правят, когато настъпи моментът.

— Ха. Погледни ме. Край мен се мотаят цяла дузина медицински експерти и едва ли някой от тях знае какво прави.

Колби отиде до прозореца.

— Ако тук има некомпетентни хора, вината е само твоя Маргарет. Нали с парите на фамилията Фулбрук бе изградена тази болница, и ти си начело на борда на директорите. Ако няма добри лекари, това означава, че просто не им плащаш добре.

— Чуйте специалиста — подигра се Маргарет. — Ти какво разбираш от управление на болница? — Но в гласа й нямаше ярост. Тя проследи Колби с очи. Той се спря и се загледа в планините, реката и града. В далечината се виждаше неясното очертание на водопада „Окованата жена“.

— Защо искаше да ни видиш, Маргарет? — попита Колби след дълго мълчание.

— Аз умирам. — Гласът на Маргарет Фулбрук беше суров. — Преди да си отида искам да изясня някои неща.

— Не говори така, бабо. Ти няма да умреш. — Брандън отвърна трескаво.

Тя небрежно помаха с ръка, а погледът й остана върху гърба на Колби.

— Няма нищо, Брандън. Един ден ще разбереш, че всички стигаме до смъртта рано или късно. Няма смисъл да я отричаме. Не можем да направим и кой знае какво, освен да я посрещнем с достойнство. Колби?

— Да, Маргарет?

— Искам да запомниш това за достойнството, разбра ли? Не ми казвай какво могат да се опитат да направят тези глупаци тук, ако остане на тях да решават. Лекарите невинаги разбират от достойнство. И толкова обичат да си играят с глупавите си машинарийки. Искам отговорен човек да взима решенията, които трябва да се направят. Не познавам човек, по-отговорен от теб. Освен това, не познавам такъв, който да разбира от честолюбие, повече от теб.

Колби я погледна през рамо. Погледите им се срещнаха с някакво разбиране. Той се поколеба, но после кимна.

— Ще се погрижа, Маргарет.

Маргарет Фулбрук за миг се успокои. Тя изкриви устни като погледна Даяна.

— Направи ми услуга, миличка. Не му позволявай да се самозабрави и да спре кранчето преждевременно.

Черният хумор допадна на Даяна и тя осъзна, че се усмихва, въпреки ситуацията.

— Ще гледам да не прекалява с ентусиазма си по отношение на отговорностите, Маргарет.

Брандън беше свъсил вежди загрижено.

— За какво говорите, хора? Какво става?

— Не обръщай внимание, Брандън. — Маргарет отново го потупа по ръката насърчително. — Просто нещо незначително, което трябваше да изчистя, преди да стигна до по-важните неща.

Брандън имаше стъписан вид.

— Какви важни неща?

Тя дълго го наблюдава съсредоточено.

— Искам да ти кажа, че най-голямата радост, която съм имала през последните двадесет години, беше срещата ми с теб, момчето ми. Сега по-лесно ще мога да се сбогувам със света, сега, когато знам, че част от мен ще живее в теб. Ти си прекрасен млад мъж и аз знам на кого трябва да благодаря за това, което си. Колби?

— Да? — Той остана загледан навън. Даяна усещаше напрежението в раменете му.

— Настъпи моментът да ви кажа, че моята бедна Синтия направи грешка, когато ви напусна с Брандън, за да се върне при родителите си. Ти щеше да си добър съпруг за нея. Справи се чудесно с отглеждането на внука ми. Длъжница съм ти за това, Колби.

— Нищо не ми дължиш.

— Не е вярно. Дължа ти извинение за двадесетгодишната ми гордост, и ти дължа благодарности, че превърна синът на Синтия в истински мъж, с който всяка баба би се гордяла.

Настъпи дълга тишина. Тогава Колби тихо рече:

— Забрави за това, Маргарет.

— Не, няма да забравим нищо, по дяволите. Ти ще приемеш извиненията и благодарностите ми, чуваш ли?

Колби бавно се извърна, на устните му танцуваше лека усмивка.

— Чувам те, Маргарет. Ти винаги си можела да издаваш нареждания на висок и ясен глас. Ще приема извиненията ти, ако и ти приемеш моите.

— Не е необходимо. Може би си прав. Най-добре е да забравим за това. Да загърбим съжалението, гордостта и грешките от миналото. Съгласен ли си? Колби сведе глава.

— Съгласен съм.

Удовлетворена. Маргарет се обърна към Даяна.

— А ти, миличка. И на теб дължа благодарности. Именно на теб дължа срещата си с Брандън. Освен това искам да ти благодаря за последната Коледа. Беше най-щастливата Коледа, откакто умря дъщеря ми. Приятно ми беше да се почувствам отново част от семейство. Ще запазя това удоволствие и в гроба си.

— Ти ще си тук и на следващата Коледа — рязко отсече Брандън. Той предизвикателно погледна останалите в стаята. — Не е ли така?

Колби изведнъж се засмя:

— Господи, няма да се учудя. Както винаги съм казвал, Брандън, баба ти е корав хляб.

Сестрата, която тъкмо влизаше, се изненада от смеха, изпълнил тихата болнична стая.

— Чух, че си се върнал в града, Колби. Обзалагам се, че възрастната жена е искала да види внука си, нали? — Еди Спунър избърса ръцете си в някакъв мазен парцал и посегна към маркуча за бензина.

— Да. — Колби излезе от буика на Даяна и се облегна на предния калник, докато Еди пълнеше резервоара. — Ще останем тук тази вечер. Утре сутрин се връщаме в Портланд.

— Къде са Брандън и Даяна?

— На свиждане с Маргарет Фулбрук. Измъкнах се, за да дойда в града и да видя как я караш.

Спектър подпря глава на предната облегалка и заоглежда Еди спокойно и безизразно.

— Добре я карам, Колби. Добре. Виждам, че все още това голямо куче на Даяна е при вас.

— Да, Спектър е роден муфтаджия. Скоро няма да се изнесе. Отказах се да го карам да си ходи. — Колби мързеливо се протегна и почеса кучето зад рошавото ухо. — Но двамата с него стигнахме до джентълменско споразумение.

Еди погледна кучето с уважение.

— Винаги ми е изглеждал подлец. Колби се взря в Спектър.

— Мисля, че и такъв може да стане при необходимите обстоятелства. Как вървят плановете ти, Еди?

Еди вдигна поглед бързо към Колби изпод козирката на износеното си работно кепе. Светлосините му очи бяха присвити.

— Планове ли?

— Да. За които ми спомена миналото лято, спомняш ли си? Последният път двамата пийнахме бира у вас, и ти каза, че се готви нещо голямо.

— О, да. Моите планове. — Еди се съсредоточи в пълненето на колата с бензин. — Нали знаеш какво става винаги с плановете ми, Колби. Стигат до никъде.

— Лоша работа. — На Колби му се прииска да беше си държал езика зад зъбите. Трябваше да предположи, че с каквото и да беше се захванал Еди миналата година то сигурно се е провалило. Но никак не можеше да се сети за какво да говорят и нещо в него го подтикна да откровеничи със стария приятел от детинство.

— Вярно ли е, че старата госпожа Фулбрук сигурно ще умре? — Еди следеше брояча.

— Не знам. Лекарите казаха, че се държи, но все още не са установили точната причина за болките й в гърдите. Маргарет мисли, че ще умре.

— Предполагам, че е оставила на теб и на Брандън всичките си пари, а? Нали сега отново ти говори? Трябва да ги остави на теб, Колби. Със сигурност ти си изигра карите много добре. Изчезваш от града за двадесет години и се връщаш точно на време, за да наследиш състоянието на Фулбрук.

— Брандън и аз нямаме нужда от парите й и тя го знае — дрезгаво отвърна Колби.

— Това не е означава, че няма да ги остави на вас. Колби огледа главната улица на родния си град и си помисли, че независимо от случилото се в болничната стая, той никога нямаше да може да изхарчи и един цент от парите на Маргарет Фулбрук.

— Вероятно ще остави каквото е останало от състоянието на Фулбрук на общинската болница. Там парите ще се използват — нехайно рече той. Всъщност, мислено добави той, днес следобед ще говори с Маргарет и ще я убеди да направи точно това.

— Хари казва, че още миналото лято тя искала да промени завещанието си. Ходила при адвокат преди няколко месеца — бавно рече Еди.

— Така ли? — незаинтересовано попита Колби. Темата не го интригуваше. — Ей, Еди, откри ли нещо за черния корвет, който миналото лято се опита ни прегази с Даяна?

Еди извади маркуча от резервоара.

— Нещичко.

Колби го погледна съсредоточено.

— Хайде, Еди. Казвай. Какво откри?

— Нищо кой знае какво. Затова и не съм ти споменал. Реших, че няма да ти е от голяма полза.

— Е! — Като вадене на зъби, помисли си Колби.

— Видели са корвета още няколко пъти на Ривър Роуд през нощта. Някои от местните луди глави се опитали да се надпреварват с малките си камаро с онзи. Но никой не победил корвета.

— Някой да е бил натикан в реката? Казах ти, че онази кола търсеше кръвопролитие.

— Не. Никой не е прескочил брега. Само няколко пъти са били на косъм на завоите. Както преди двадесет години. Нали си спомняш как става, Колби? Трябва да си спомняш, та нали ти започна тази игра? Черният корвет чака на стария завой под скалите онези, които искат да се надпреварват. На същото място, където нощем устройваше надбягванията. На площадката за паркиране в подножието на водопада „Окованата жена“ е финалът.

— Кой шофира корвета, Еди? — Гласът на Колби беше равен. Той извади портфейла от дънките си. Не искаше Еди да забележи колко много го интересува отговорът.

— Никой не знае кой е шофьорът.

— Никой не го е виждал? — Колби беше изумен.

— Не. — Еди поклати глава и върна рестото. — Предполагам, че този тип не се състезава за пари. Мотае се край завоя до скалите, докато някой местен селяндур не се появи. Корветът и другият застават на старта и тръгват. Корветът печели и просто изчезва в нощта. Не се връща да прибира парите си или нещо подобно. Просто изчезва. Като призрак.

— Мислиш ли, че е тукашен?

Еди вдигна рамене.

— Хлапетата, които са го виждали и с които говорих, не знаят. Казват, че дори няма номер.

— А новият шериф, Барнс, опитвал ли се е да спре състезанията?

— Ха. Шериф Барнс не прилича на стария Джил Торп. Барнс си има по-важни задачи, отколкото да пътува от Викстън посред нощ, за да прекъсва обичайните надбягания по „Ривър Роуд“. Ще ти кажа нещо, Колби. Този черен корвет се превръща в легенда, както ти преди двадесет години.

— Ако успея да я докопам тази нова легенда на „Ривър Роуд“, бързичко ще й скъся кариерата. Длъжник ми е за това, което направи миналото лято. Можеше да убие Даяна. — Колби отвори вратата на колата и седна на предната седалка. — Ако някога го срещнеш, кажи му, че го търся, Еди.

— Това, което ви се случи с Даяна, беше миналото лято, Колби.

— Няма значение, аз не забравям.

Еди придърпа козирката на кепето към очите си.

— Ще го разглася, Колби.

— Наистина ли мислиш, че тя ще умре, татко? — Брандън седеше на края на неудобния фотьойл в къщата на леля Джес и гледаше баща си, разположил се на дивана до Даяна.

— Не знам. Доколкото разбирам, никой не е наясно на този етап.

— Мисля, че тази вечер не беше толкова бледа. — Даяна се размърда лекичко, опитвайки се да намери по-удобна поза. А те не бяха много, както беше забелязала в последно време. Днес не можеше да си намери място. Колби я масажираше ниско в гърба някак автоматично. Той винаги разбираше, когато тя имаше болки. Даяна се облегна на дланите му и се наслади на комфорта от масажа.

— Добре ли си, скъпа? — попита той загрижено.

— Добре. Просто обичайните болки. Толкова ще се радвам, когато се появи детето.

Колби се усмихна.

— Това го казва жената, която почти девет месеца се притеснява, че няма да оцелее при раждането?

— Стигнах до там, че искам всичко да свърши. Дори и да ме боли — сухо обясни Даяна.

— Решихте ли какво ще е името? — попита Брандън. — Още ли държите да го наричате Джош, ако е момче, и Табита, ако е момиче?

— Табита Джейн — отвърна Даяна, произнасяйки всяка дума внимателно и с любов. — Харесва ли ти, Брандън?

— Джош звучи старомодно, но не е зле. Нали разбирате, че ако е момиче, всички ще я наричат Таби? — отбеляза Брандън. — Като котка.

Колби тъкмо щеше да отговори, когато чуха шума от кола по автомобилната алея. Спектър рязко вдигна уши, стана и се запъти към входната врата.

— Кой е? — попита Даяна.

— Може би Джил Торп. Сигурно е чул, че сме в града и е решил да се отбие да ни поздрави. — Колби се изправи и тръгна към входната врата.

След миг на входната площадка се чуха тежки стъпки и Колби отвори вратата.

— Еди, какво е станало?

Еди Спунър се появи на прага. В ръцете си въртеше камуфлажното си кепе, а на лицето му имаше загрижено изражение.

— Добър вечер, Даяна, Брандън.

— Здравей, Еди. — Брандън се изправи.

— Здравей, Еди. Няма ли да влезеш? — Даяна му се усмихна.

— Не мога. Благодаря, все пак. Минах да поговоря с Колби за едно нещо.

— За какво става дума? — Колби отвори вратата до края. — По-добре да влезеш. Навън е студено.

— Благодаря. Да, студеничко е. След няколко дни може и сняг да завали. — Еди погледна Колби. — Нали искаше да знаеш, дали съм чул нещо за черния корвет на Ривър Роуд?

Даяна се намръщи, когато забеляза колко съсредоточен стана Колби.

— Еди? Какво става тук?

— Няма нищо, Даяна. Ще ти обясня по-късно. — Колби наблюдаваше Еди изкосо. — Имаш ли нещо?

Еди кимна бързо.

— Тъкмо, когато затварях, дойде едно от хлапетата. Каза, че довечера корветът щял да бъде там. Хлапето ремонтираше колата си шест месеца и го човърка да се пробва срещу корвета.

— Ще трябва да почака. Аз първи ще нанеса удар върху този ненормалник в корвета.

— Реших, че точно това искаш. Е, късмет, Колби. Ти винаги си знаел кога да натискаш спирачките. — Еди се обърна и излезе през вратата, където многоцветното му камаро го чакаше на автомобилната алея.

Колби отвори вратата на дрешника.

— Колби? Какво правиш? — искрено разтревожена Даяна се опита да се надигне от дивана.

— Не се притеснявай, Даяна. Връщам се веднага щом уредя въпроса. — Докато обясняваше, Колби измъкна сакото си от дрешника.

— Къде отиваш? — попита тя и сграбчи облегалката на креслото за опора.

— На Ривър Роуд.

— Не можеш да го направиш. Не ставай смешен. Не можеш да тръгнеш сам след този корвет. Какво си мислиш, че ще направиш? Ще се докажеш като мъж ли? Колби, сам каза, че който и да е бил в колата миналото лято, сигурно е малко луд.

— Не се тревожи, Даяна — рече Брандън успокоително и сам посегна към сакото си. — Отивам с татко.

Колби се обърна с лице към сина си. Понечи да спори, но това, което видя в суровото изражение на Брандън, го накара да промени решението си. Бързо кимна с глава.

— Да вървим.

— Колби, моля те, чуй ме. Поне се обади на Джил Торп или в шерифството. Това е работа на полицията.

— Не, не е — рече Колби и провери за ключовете си. — Това е личен въпрос. Скъпа, ще си добре със Спектър тук. Просто не мърдай много-много.

Двамата с Брандън излязоха преди Даяна да измисли каквато и да е причина да ги спре. Тя стоеше до вратата със Спектър и чуваше как буикът й ръмжи по автомобилната алея.

— Когато аз шофирам тази кола, гумите никога не свистят така. Идиоти, мъжаги. Какво да правя с тях, Спектър?

Кучето се облегна на нея, предлагайки й мълчаливо успокоение, но муцуната му беше обърната в посоката, в която бяха изчезнали Колби и Брандън. Чувстваше се някак тъжен, че го оставиха.