Споделен сън

Седма глава

— Колби, не, не го удряй. Не искам да те наранят отново. — Даяна сграбчи ръката на съпруга си. Той я отблъсна като мръсно коте.

— Ах ти проклет… — Заслепен от ярост, изкрещя Арон, когато Колби го завъртя и го сграбчи за рамото.

Но Колби изглежда не усети удара, а блъсна Арон към стената. Краун се удари в нея с тъп звук и се свлече на колене.

— Вземай си нещата — каза Колби на Даяна. — Вземи всичко, което ти трябва. Няма да се връщаш повече тук. — Той я погледна така, сякаш очакваше спор.

Даяна нищо не каза. Облече се, събра няколко свои лични вещи от чекмеджетата на бюрото и взе чантата си. После хвана една червена писалка и написа оставката си върху доклада, който подготвяше за Арон.

Краун се надигна като се подпираше на стената. Той хвърли на Колби яростен поглед и изсъска:

— Ще си платиш за това.

— Няма начин — нехайно отвърна Колби. — Ако решиш да се обадиш на ченгетата, кажи им, че си малтретирал съпругата ми, преди изобщо да те докосна. Ако пропуснеш да им обясниш това, ще го направя аз. Хайде, Даяна, да се махаме оттук.

— Не можеш да си тръгнеш, Даяна — изсъска Арон. — Ако сега си тръгнеш, гарантирам ти, че никога повече няма да работиш нито тук, нито където и да било в този град.

Даяна го погледна.

— Това да не е някаква игра на показване на мускули? Ти не можеш да ми попречиш да си намеря работа извън „Карутърс и Иейл“. А и аз не обичам игричките на показване на мускули, Арон. Досадни са ми. — Тя се запъти към вратата. Колби вървеше плътно зад нея.

— Прав бях за теб — изкрещя Арон. — Ти не заслужаваше онова повишение. Добре, че преди два месеца убедих ръководството да не те повишава. Казах им, че не си готова за него. Казах им, че си поредната прелетна птица, която не се интересува от дългосрочна кариера и че си напълно доволна от положението си.

Даяна се извърна.

— Ти си казал на ръководството, че не съм готова за онова повишение? Затова не ми дадоха длъжността?

— Прав бях като го направих, нали? Ти го доказа. Избяга и се омъжи за първия срещнат, а сега мислиш единствено как да се прибереш рано у дома, за да чукаш новия си съпруг. Не си интересна за ръководството. Ти си само една тридесет и четири годишна стара мома, която най-после откри редовния секс. Очевидно не можеш да му се наситиш.

Колби понечи да се обърне към Арон. Даяна го спря като го хвана за ръката. Този път той се поколеба.

— Аз ще се оправя — твърдо отвърна тя. Усещаше, че мускулите му са напрегнати, но той не се опита да спори. Спря и я изчака да отиде на няколко фута от Арон.

— Имам новина за теб — спокойно каза тя, в очите й блестеше гняв. — Аз отивам у дома, не само, защото искам да съм със своя съпруг. Отивам си, за да се подготвя за детето, което чакам. А ти си съвсем прав. Те и двамата са много по-важни от работата ми в „Карутърс и Йейл“.

Той я беше зяпнал.

— Ти си бременна? Бременна?

— Точно така, Арон. Върнах се в „Карутърс и Иейл“, защото имах нужда от краткосрочна работа. Докато се подготвя да се оттегля окончателно. Хайде, Арон. Какво очакваше? Нали не си очаквал, че ще се върна, за да работя на пълен работен ден за теб? След това, което се случи преди няколко месеца. Тогава разбрах, че тук няма бъдеще за мен. Изобщо не възнамерявах да се връщам, докато не забременях.

— Защо, малка…

— Довърши и ще откъсна езика ти и ще ти го напъхам в устата. — Гласът на Колби беше равен.

— Махайте си — изкрещя Арон. — И двамата. Хайде. Махайте се оттук.

— Тръгваме си — спокойно отвърна Колби. Хвана Даяна за ръка и я поведе към вратата.

Изведнъж на Даяна й се прииска да напусне веднага. Но когато забеляза любопитните лица в коридора, тя не се стърпя и им се усмихна дръзко.

— Оставям го на вас с моите почитания. Не му се доверявайте прекалено много.

— Ние чухме — рече Мили. — Значи той е възпрепятствал повишението ти. Като си помисли човек, всичко е ясно. Той не може да си позволи да те загуби, Даяна. Достатъчно умен е, за да го е разбрал.

Вратата зад Даяна се затвори с трясък.

— На принц Краун не му е забавно — забеляза Мили и се усмихна на приятелите си. — Късмет, Даяна. Ще ни липсваш.

— Искаш да кажеш, че ще липсва на Арон Краун — измънка един мъж. — Краун беше свикнал да разчита на Даяна, за да го спасява. Обзалагам се, че няма да издържи и шест месеца без нея. Особено, когато никой от нас няма да се съгласи да му сътрудничи.

— Добра идея за организиране на залагания в офиса — каза някой. — Мисля да поставя началото на залагания за „Познайте датата, когато Арон Краун ще бъде изхвърлен поради некомпетентност“. Кой ще се включи?

Докато Колби водеше Даяна по коридора, тя чу как бившите й колеги се спускат да залагат в най-новата игра в офиса.

Колби мълчеше, докато излязат от сградата. Проговори едва, когато стигнаха до колата й в гаража.

— Знам, че си разстроена, че завръщането ти в „Карутърс и Иейл“ не се получи — заговори той дрезгаво и взе от ръката й ключовете, след което се намести до нея в колата. — Но е за добро. Нали чу този идиот, съвсем съзнателно е попречил на повишението ти.

— Какво те накара да дойдеш в офиса днес, Колби? — тихо го прекъсна тя. Беше толкова напрегната, че ръцете й трепереха.

— Знаеш ли защо съм тук? — Той изкара буика от гаража на улицата.

— Искаше да се увериш, че изпълнявам нарежданията ти и се прибирам у дома на време. Може би ще ти е интересно да узнаеш, че днес възнамерявах да си тръгна точно в четири и половина. — Тя стисна пръсти, опитвайки се да овладее треперенето.

Колби изсумтя:

— Може би наистина си мислела да си тръгнеш на време, но не съм сигурен, че щеше да го направиш.

— Щях да го направя. Арон ме малтретираше, както се изразяваш, защото тъкмо му бях заявила, че повече няма да работя извънредно.

— Всичко приключи. Не желая да говорим повече за това.

— Това ли е краят? — хладно попита тя. — И не желаеш да го обсъдим, искаш да оставим тази тема?

— Има ли за какво да си говорим още? Ти няма да се връщаш в „Карутърс и Йейл“. Собственоръчно написа оставката си. Не съм те карал.

— Знам. — Тя замълча.

— Даяна?

— Да?

— Да не възнамеряваш да мълчиш, само заради случилото се днес? — Нейният отговор не го интересуваше много.

— Сам каза, че не желаеш да говориш за това?

— Но няма да спреш да мислиш и да анализираш, да се нервираш от случилото се, нали?

— Колби, моята кариера е поставена на карта.

— Само това ли ти идва на ум?

Обзе я гняв. И последната частица от ценното й самообладание се изпари. Тя рязко се извърна на седалката, а от очите й хвърчаха искри.

— Не мисля само за това. — Даяна с усилие се удържаше да не повиши тон. — Много си мисля и за това да си омъжена за човек, който изглежда не разбира колко е важно за мен да мога да се издържам сама. След като разсъждавах над това до умопобъркване, се замислих и за детето, което нося, и се опитах да кроя планове за бъдещето, което никога не бях очаквала.

— Спокойно, скъпа. Напоследък ти се събра доста.

— Доста ли? Така ли го наричаш? Не използваш правилната дума за това, което чувствам напоследък. Нека ти обясня какво преживявам. Колби, аз едва се побирам в дрехите си. В продължение на петнадесет години нося размер петнадесети, а само след няколко седмици няма да мога да закопчавам нито полите си, нито дънките си. Разглеждах книгите за бременни в книжарницата и разбрах, че не мога да се справя с болката. За Бога, облива ме студена пот, когато зъболекарят ми слага обезболяващо.

— Уплашена си, нали? — попита той внезапно, проявявайки неочаквано разбиране. — Една от причините, поради които се реши да се върнеш на работа, докато се роди детето, е че си си внушила, че ще успееш да не мислиш за това, което ти се случва.

Тя затвори очи и си пое дълбоко въздух.

— Да, страхувам се. И си прав, че работата би ми помогнала да се справя. Но не страхът е най-лошото. Това, което ме влудява, е ужасното усещане, че изобщо не мога да се владея.

— Знам.

— Не, не знаеш. Защото ти се владееш. Винаги си се владял. Но погледни ме само, Колби. Загубих контрол над кариерата си, над тялото си, над моето бъдеще, дори над сънищата си.

— Скъпа, вече ти казах, че от години сънувам онези сънища за пещерата. Те са безсмислени.

— Е, но за мен имат някакъв смисъл. Започват да ме плашат. Не е естествено да имаш един и същ сън с някого другиго. Имам ужасното предчувствие, че тези наши сънища са някак свързани с факта, че съм бременна.

— Въобразяваш си — успокояващо рече Колби. В очите й напираха сълзи. Тя ги избърса с опакото на ръката си.

— На всичкото отгоре, изгубих самообладание. Виж само тези глупави сълзи.

Колби я погледна загрижено, докато вкарваше буика в гаража на апартамента.

— От бременността жените стават чувствителни. Не се тревожи за това.

— Той каза, да не се тревожа. — Даяна рязко отвори вратата и изскочи навън. На път за асансьора тя избърса сълзите си. — Да не се тревожа. Животът ми се разпада, а той ми казва да не се тревожа.

Колби я настигна. Прегърна я през рамо и я притисна към себе си, докато натискаше бутона на асансьора.

— Както казах, стресът ти влияе. През последните няколко месеца преживяваш доста промени.

— И ти също — рязко отвърна тя. — Но ти не се разпадаш.

— Даяна, и ти не се разпадаш. Просто си малко напрегната.

Тя му хвърли унищожителен поглед и сълзите отново нахлуха в очите й.

— Искаш ли един съвет, Колби? Не казвай нищо повече.

Той не отвърна, само нежно я въведе в асансьора.

— Знаеш ли какво ти трябва, да си вземеш един хубав, горещ душ, да си облечеш халата и да пийнеш чаша чай или нещо подобно, докато сервирам вечерята на масата. Денят ти беше труден и имаш нужда от почивка.

— Колби, предупреждавам те. Ако кажеш още нещо, може да изкрещя. Не се отнасяй с мен като с някакъв глупав, превъзбуден и празноглав идиот.

Той се усмихна.

— Никога не съм твърдял, че си идиот. А и ти не си глупава. Е, може да си малко превъзбудена в момента, но това е съвсем разбираемо.

— Така ли? — попита тя с опасно изражение на лицето.

— Разбира се. — Той я погали с ръка. — Виж само какво ти се случи през това лято. Загуби работата си. Забременя. Беше принудена да се омъжиш за човек, когото едва познаваш.

— Не бях принудена да се омъжа за теб — прекъсна го тя разярено.

Той леко и заплашително я разтърси.

— Хайде, скъпа, и двамата знаем, че се почувства длъжна да се омъжиш за мен заради бебето.

— Не се омъжих за теб заради бебето — рече тя и сама се изненада от ледения си тон.

— Напротив — противопостави се той. — Не ти дадох никакъв избор и ти съвсем мъдро стигна до извода, че бракът е единственото разумно решение при създалите се обстоятелства.

— Колби, ще престанеш ли, моля те? Не съм се омъжила за теб единствено заради бебето. Ти имаше желание, ти си добър човек, ти си чудесен баща, а децата заслужават да имат двама родители, когато това е възможно, и е възможно да съм се омъжила за теб заради всичките тези неща. Но не това е причината да се омъжа за теб.

— Не е ли? — Той я изведе от асансьора и извади ключовете от задния си джоб. — Е, защо се омъжи за мен?

От небрежния му тон Даяна разбираше, че Колби си прави шега с нея. Това преля чашата. Тя се закова на място и го погледна яростно.

— Омъжих се за теб, защото съм влюбена в теб, глупав идиот такъв. А сега се махни от пътя ми. Искам да си взема горещ душ, да си облека халата, да си обуя пантофите, а после искам да вечерям. Денят ми беше доста тежък.

Още щом той отвори вратата на апартамента, тя се втурна покрай него, отвърна на веселия поздрав на Спектър, изтича през коридора и влетя в убежището на банята.

Колби остана с втренчен поглед след нея почти минута, едва след това чу как Спектър нетърпеливо скимти. И насочи вниманието си към него.

— Мисля — обяви Колби, — че заслужавам една бира, а ти една кучешка бисквита. Ще се присъединиш ли?

Спектър го последва в кухнята, без да протестира.

Няколко часа по-късно Колби се събуди с ясния спомен за последните няколко страници от „Кървавата мъгла“. Не за първи път се събуждаше с ясната идея за следващите събития в книгата си, но много рядко те се явяваха с такива подробности.

Той полежа неподвижен известно време, усещайки гладкото, нежно и топло тяло на Даяна до себе си. Никак не му се искаше да става от леглото, но трябваше да довърши книгата сега, когато всичко в главата му беше толкова открояващо се и силно.

Почака още малко, обмисляйки подробностите на сцената и тихичко се измъкна от леглото. Посегна към дънките си. Погледна към спящата жена в леглото и се поколеба. Опита се да не мисли за това, което му беше казала по-рано вечерта в пристъп на емоционална буря.

Мъжете можеха да полудеят, само докато разсъждават върху истинския смисъл на емоционалните пристъпи на жените.

Спектър се надигна и тихо го последва по коридора до входната врата.

След няколко минути Колби се взираше в светлия екран на компютъра, а пръстите му бързо се движеха по клавиатурата.

„Ревът на водата беше нескончаемо кресчендо от звуци. Той изпълваше целия свят и елиминираше всяко нормално, разумно и рационално нещо. Той се намираше в друга вселена, в друго време и място и трябваше да играе по нови правила, за да оцелеят и тримата — той, жената и нероденото дете.

Гранитът беше хлъзгав. В заплашителната тъмнина водата, която пълзеше навсякъде, изглеждаше черна като огряна от луната кръв, и злокобно блестеше. Банър се катереше с мъка нагоре по тясната, наклонена пътека към входа на пещерата. Не чуваше нищо, освен гърмящия рев на водата. Не виждаше нищо, освен надвисналата сянка на хлъзгавите скали, които скриваха пещерата.

Не можеше да рискува да запали фенер. Не можеше да поеме риска да предупреди злия демон, който чакаше в пещерата.

Един повей на вятъра изпрати в лицето му водни пръски и го заслепи. Той разтърка очи с ръкава на прогизналата си риза и се придвижи още няколко стъпки напред.

Изведнъж с ръце напипа празно пространство и замръзна на място. Той стоеше пред огромната зейнала паст на пещерата. Взря се в тъмната бездна, долавяйки тихия зов на вътрешната пещера. Там го чакаше тя. Трябваше да се добере до нея. Но първо, трябваше да премине край онова, което я заплашваше.

След всичките тези годни той най-после щеше да узнае истината. Но вече не беше сигурен дали иска да знае отговора.“

— Колби?

Той се стресна от гласа на Даяна. Извърна се и я видя да стои до бюрото, увита в халата си. На лицето й се отразяваше слабата светлина от екрана на компютъра и той забеляза тревогата в очите й.

— Здравей, скъпа. Не исках да те будя. Дойдоха ми разни идеи за завършек на книгата и си помислих, че е добре да ги напиша, докато са пресни в съзнанието ми.

— Предполагам, че професионалният писател трябва да се възползва от изблиците на вдъхновение, когато го споходят. — Тя се приближи.

— Изблиците на вдъхновение са дяволски рядко нещо в тази работа. — Той леко се усмихна. — Използваш ги, ако имаш късмета да те осенят.

— Не са ли в теб през цялото време? Не е ли това творческият процес?

Той поклати глава.

— За съжаление, не е. Една книга се пише неподправено и с къртовски труд, пот и постоянство. Ако човек седне и чака да го споходи вдъхновението, ще има да чака поне десет години, за да я довърши, ако изобщо я довърши.

Тя лекичко се усмихна.

— Значи това е истински труд.

— Да. Точно това е.

— Е, но със сигурност разваля образа, не е ли така? Може ли да прочета какво си написал?

— Заповядай.

Даяна се приближи и надникна в екрана. Той усети напрежението й, когато тя позна обстановката.

— Ти пишеш за пещерата от сънищата ни — прошепна тя.

— Не точно. Става въпрос за съвременна история. В сънищата ни се появява древната легенда за окованата жена. Признавам, че има някои сходства. Скоро, след като те срещнах, ти казах, че идеята за тази история дойде от сънищата ми и от спомените ми за първата нощ, която прекарах в пещерата „Окованата жена“.

— Каза, че преживяването те е ужасило, както нищо друго дотогава. — Замислено рече Даяна. — Освен това, ми обясни, че писането върви добре, когато самият ти започнеш да се плашиш от въображението си.

Колби сви рамене.

— Точно така.

— Колби, какъв е краят? — попита тя напрегнато. — Сънува ли края?

— Не. — Той бързо се усмихна. — Щеше да е прекалено лесно. Писателите никога не се отървават толкова лесно. Но имам някакво усещане, че мога да подредя завършека на сюжета.

— Банър трябва да спаси героинята, нали? Тя е във вътрешната пещера като в капан?

— Точно така.

— Реши ли какво я заплашва? — попита Даяна.

— Просто едно обикновено пещерно чудовище.

— Колби, моля те. Кажи ми истината.

Той долови страх в гласа й и веднага стана сериозен.

— Хей, я по-спокойно, скъпа. Злодеят е мое творение и не присъства в сънищата ни. Казах ти вече, от съня взех само идеята, усещането за страх, което мога да претворя във фантазия и декор.

— Сигурен ли си, че нищо не си видял в сънищата ни? Нещо като истинско чудовище? Колби, ако е така, трябва да ми кажеш.

— Не съм видял. Ако бях видял, нямаше да се напъвам толкова да измислям.

Но той не желаеше да й каже останалото. Не искаше да обясни, че в последно време в сънищата му усещането за заплаха от пещерата беше по-силно. Отчаяният, зовящ копнеж от скритата вътрешна пещера си беше там, но в сънищата му се налагаше опасността от главната пещера. Колби знаеше, че ако това обземащо усещане за заплаха се засилеше, сънят щеше да се превърне в кошмар.

— Ще те оставя да работиш. — Даяна отстъпи назад. — Не исках да те прекъсвам.

— Не се тревожи. Искаш ли малко горещ шоколад? — Той се изправи.

— Ако и ти пиеш. — Тя запристъпя след него към кухнята. — Когато се събудих и не те намерих, станах неспокойна.

Той спря и бързо целуна челото й.

— Това показва колко добре се адаптираш.

— Към какво?

— Към брачния живот. Ти сега свикваш да спиш с мен редовно. Толкова добре свикваш, че се чувстваш неестествено, когато си сама в леглото. — Той отвори хладилника Спектър пристигна и започна да проучва продуктите вътре заедно с него.

— Колби? — Даяна седна до кухненската маса и загърна нозете си с халата.

— Да?

— Съжалявам, че те смутих като ти казах, че те обичам.

Той за миг застина и продължи да приготвя горещия шоколад. Посегна към млякото.

— Не се тревожи. Не си ме смутила. Ти беше — коя е старомодната дума за това — превъзбудена. Както казах бременните са по-чувствителни. Спомняш ли си последната книга, която взех от библиотеката? В нея се описва, че настроението лесно се променя в началните месеци на бременността.

— Смяташ, че точно това ми се случи днес ли? Настроението ми се смени и станах прекалено емоционална?

Звучеше така, сякаш щеше отново да се ядоса. Колби се опита да я успокои.

— Напоследък преживяваш много неща.

— Не толкова, че напълно да си изгубя ума — троснато отвърна тя. — Освен това, още преди седмици знаех, че съм влюбена в теб. Защо, по дяволите, мислиш, че легнах с теб първия път и всички останали пъти след това, включително и през нощта в пещерата?

Колби спря да разбърква горещото мляко.

— Даяна, ти не спомена нищо за любов тогава.

— Разбира се, че не споменах. И днес не бих го споменала, ако се владеех. Колби, ненавиждам това състояние да не мога да се владея. Не знаеш колко ми е трудно да приема, че животът ми се изплъзва и аз не мога да направя нищо.

Колби се извърна, долавяйки несигурност в собствените си чувства. Даяна се взираше през прозореца в светлините на града, подпряла брадичка с ръка. Тя лениво галеше Спектър с другата си ръка. Кестенявите й коси падаха върху раменете й, а босите й нозе й придаваха нежна уязвимост. Той си помисли, че тази вечер тя прилича на самотна малка амазонка. Чудеше се дали Даяна има представа докъде може да стигне той, за да я защити.

— Даяна, няма нужда да казваш на себе си, че си влюбена.

— Защо? Ние сме женени. — Тя извърна глава и потърси лицето му с очи. — И ще останем женени, нали? Поне през обозримото бъдеще?

— Дяволски права си, че ще останем женени. — Той сам долови дрезгавата решимост в гласа си.

— Тогава какво лошо има да казвам, че те обичам?

— Лошото е, че можеш да заблудиш, както себе си, така и мен.

Очите й се разшириха.

— Ти не ми вярваш, нали?

Той прокара ръка през косата си.

— Даяна, чуй ме. Напоследък преживяваш прекалено много стрес. Обясних ти, че на този етап от бременността ти ще изпиташ много различни емоции. Това е нормално. Ти нямаш вина. Просто не искам да казваш неща, за които после ще съжаляваш.

— Млякото загаря.

— И двамата сме възрастни хора — продължи той сериозно. — Няма защо да си подхранваме емоциите с романтиката, която тийнейджърите търсят, за да оправдаят правенето на секс. Имаме си всичко, което ни е необходимо за един стабилен брак. Няма смисъл да си измисляме фантазии, за да идеализираме физическото си привличане.

— По-добре направи нещо с това мляко. Загаря.

— Какво? — Той я погледна втренчено с особено глупаво изражение.

— Казах, че млякото загаря. — Тя се изправи. — Няма значение. Не искам горещ шоколад. Ще си лягам. Успех с книгата.

Тя се прозя и излезе от кухнята. Спектър я последва.

Колби се обърна и едва тогава усети миризмата на загоряло мляко.

— По дяволите. — Той пусна съскащата тенджера в мивката и се загледа гневно в черната маса загоряло мляко. Усети непреодолимо желание да удари стената с юмрук.

Даяна не беше единственият човек, чиито емоции всеки момент щяха да изригнат.

Половин час по-късно той разбра, че тази вечер няма да напише нищо повече от „Кървавата мъгла“. Знаеше какво ще се случи в разказа, но нагласата му за писане бе блокирана. Мислеше си единствено за Даяна, която лежеше сама в леглото.

Той възкликна с неудоволствие, изключи компютъра и тръгна по коридора към спалнята. Спектър надигна голямата си глава от лапите си, когато Колби тихо влезе в стаята. После кучето отново се настани да спи. Колби събу дънките си и се приближи до леглото. Лятната лунна светлина, преплетена с далечното сияние на града през нощта, танцуваше по завитото тяло на Даяна. Той разпознаваше сладострастното очертание на бедрото й и нежната гънка на гърдите й.

Напоследък гърдите й бяха станали по-нежни, помисли си Колби. Той внимаваше, когато я прегръщаше или тачеше с устни зърната й.

Колби отметна завивката и се мушна до Даяна. Тя се обърна към него и потърси топлината му. Той я прегърна изпитвайки дълбоко удоволствие, че тя инстинктивно го търси в съня си.

Той беше достатъчно възрастен, за да знае, че любовта между мъжа и жената е един измислен свят за арогантни самодоволни тийнейджъри, които се подчиняват на хормоните си. На деветнадесет годишна възраст той научи всичко, което трябваше да знае, за любовта. На четиридесет той най-после разбра какво точно търси и иска от една жена. Даяна му даваше точно това и той щеше да се постарае да я направи щастлива. Ако и двамата полагаха усилие, бракът им щеше да успее. Нямаха нужда от словесни игри.

Но докато бавно прокарваше ръка по бедрото й, Колби се замисли дали тя не беше права донякъде. Какво лошо имаше в това да му каже, че го обича?

Може би се чувстваше по-сигурна, когато го изричаше. Жените, дори интелигентните и зрели жени понякога обичаха емоционалния капан на романтиката. Ако й се искаше да вярва, че е влюбена в него, ако това й помагаше да оправдае положението, в което се намираше и което очевидно я ужасяваше, кой беше той да отрича правото й на това обикновено облекчение?

— Мислех, че ще довършиш книгата — прошепна Даяна с дрезгав и сънлив глас.

— Утре ще я довърша. — Той бавно отметна завивката до кръста й и се наведе да целуне възвишението на едната й гърда. Беше необикновено внимателен с езика си и получи наградата си, когато Даяна въздъхна и се размърда в прегръдката му.

— Какво има? Да не би да компенсирам загорелия горещ шоколад? — попита тя сънливо.

— Нищо не компенсираш, скъпа. Ти си си ти. И когато искам теб, нищо не може да те замени. — Той прокара пръсти през копринения триъгълник под нежно закръгленото й коремче.

Тя се протегна бавно и унесено и мушна крак между нозете му. Пръстите й се прокраднаха по гърдите му и достигнаха твърдината на събудената му мъжественост. Колби спотаи дъх, докато тя нежно го галеше. Той вдигна глава и потърси устните й, които гостоприемно се разтвориха. Тя винаги го караше да се чувства желан, по-желан от когато и да било в живота му.

— Даяна?

— Хм?

— Кажи ми, че ме обичаш.

Тя замря в прегръдката му. Отвори очи и го погледна през мигли.

— Защо?

— Защото си права. Ние сме женени. Няма нищо лошо в думите и мисля, че ми харесва да ги чувам.

— Мислиш ли, че някога ще можеш да ги кажеш на мен? — попита тя.

Той се поколеба и тутакси взе решение.

— Ще ти ги кажа, щом искаш. Ако това ще те направи щастлива.

— Да, бих искала — прошепна тя. — Много бих искала. Обичам те, Колби.

— Обичам те. — Думите прозвучаха дрезгаво.

— Мисля, че трябва да се упражняваш.

— Не съм изричал тези думи от двадесет години.

— Упражненията ще дадат резултат.

— Щом казваш.