Споделен сън

Шеста глава

Колби лежеше още свит на дивана, когато на другия ден по обяд пристигна Джил Торп. Той вдигна поглед от записките си върху „Кървавата мъгла“ и се усмихна иронично зад гърба на Даяна, докато тя отваряше вратата. Джил забеляза усмивката и вдигна рошавите си посивели вежди, но не каза нищо.

— Толкова се радвам, че се отбиваш — рече Даяна и покани Джил в стаята. — Когато видях съпругата ти пощата днес сутринта, й казах, че съм убедена, че нещо трябва да се направи. Колби изрично ми нареди да не казвам на никого, но като видях Ивлин, не се стърпях. Заповядай, седни. Ще донеса кафе. — Тя погледна към Колби. — Искаш ли още една чаша, Колби?

— Благодаря, скъпа. С удоволствие. И още малко от онези бисквитки, които купи от магазина?

— Връщам се веднага. — Тя забърза към кухнята.

Джил потупа Спектър и седна удобно в креслото от другата страна на дивана. Погледна към Колби одобрително.

— Е — рече сухо Джил, — доколкото разбирам, ти благородно си страдаш, след като си станал жертва на жесток, безпричинен побой.

— Познаваш ме. Джил. Може да съм всичко останало, но съм и благороден.

— Аха. — Той насочи поглед към празния поднос, поставен близо до дивана, към купа книги и списания, подредени върху масата, внимателно наредените възглавници и празната кафена чаша. — Знаеш ли какво си мисля?

— Какво?

— Мисля, че току-що си открил една от малките радости на брачния живот и й се наслаждаваш. Някога, преди да те е обгрижвала така жена, Колби?

— Не си спомням такова нещо — откровено отвърна Колби. И се усмихна. — Мъжът лесно свиква.

— Изглежда ти понася, както водата на патицата. От това, което разбрах, предположих, че си на смъртно легло, но нямаш вид на човек, който всеки момент ще предаде Богу дух. Какво всъщност стана?

— Няколко ожулвания и още толкова по ребрата. Няма счупено. Малко ме боли, но Даяна ми дава някакви женски лекарства. И ми действат добре.

— Женски лекарства ли? Това пък какво е?

— Познай.

Изражението на Джил се проясни.

— Разбирам, от онези.

— Да, от онези.

— И действат ли? — попита заинтригуван Джил.

— Както казах на Даяна, нямам менструални болки.

— Сигурно е голямо облекчение за теб. Искаш ли да ми кажеш какво се случи снощи?

— Даяна не е ли разказала всичко на Ивлин? Разбрах, че добре са си побъбрили в пощата тази сутрин.

— Надявам се, не си сдъвкал Даяна, като си разбрал, че е говорила с Ивлин. Тя наистина е разстроена.

— Знам. Затова не й се разкрещях, когато ми призна, че се срещнала случайно с Ивлин и й изпяла всичко. — Колби се изсмя. — Трябваше да я чуеш как ми се разкрещя снощи, когато най-накрая се прибрах. Мислела си, че съм се запил. Наистина беше започнала да ми вдига кръвното, но изведнъж разбра какво се е случило.

Джил го погледна, развеселен.

— Съпругите са склонни да вдигат скандали. Когато престанат да се суетят за такива неща, тогава е ред на теб да се притесниш. Та какво се случи снощи?

Колби вдигна рамене и смръщи вежди, щом ребрата му запротестираха.

— Всичко стана много бързо. Хари ме сгащи сам докато се връщах от Спунър. Сменях гумата.

— Не е най-удобната поза, когато Хари е наблизо.

— Да. Разбрах. Опита да се възползва от възможността да си отмъсти за едно време. Сякаш историята се повтори от преди двадесет години.

— Кой спечели този път?

— Беше равен мач. Окуражих Хари, че трябва да е до волен от резултата.

— Съмнявам се, че ще е доволен. Имал е удобен случаи да те намери на безлюден път, докато сменяш гума.

Колби дълго гледа Джил.

— Да, и на мен ми хрумна същото. Сигурно ме е проследил до Спунър. Може да е сложил нож в някоя гума, докато с Еди пиехме бира в задния двор. После е тръгнал след мен, изчаквайки да открия, че имам спукана гума.

— Искаш ли да поговоря с Рой Барнс?

— Не, защото нямам намерение да предприемам нещо. Случилото се е между Хари и мен, и има давност двадесет години. Няма нищо общо с Барнс или когото и да бил друг.

— Предполагах, че така ще решиш. Но може да имаш проблем, докато убедиш Даяна да забрави историята. Тя не е на себе си.

— Мога да се оправя с Даяна.

— Кой каза, че можеш да се оправиш с Даяна? — Тя му хвърли унищожителен поглед от кухненската врата. В ръце държеше поднос с чаши. — Колби, това не е въпрос на мъжество, става въпрос за закона. Няма да позволя този овен да те налага, и да се измъква все едно нищо не е станало.

— Скъпа, — успокоително рече Колби, — няма защо да се разстройваш повече затова. Всичко приключи.

— Далеч не е приключило.

Джил се намеси:

— Ако това ще те утеши в някаква степен, Даяна, снощи Хари не се е отървал невредим. Видели са го да влиза с кадилака на Маргарет Фулбрук в града тази сутрин. Изглеждал здраво ожулен от падането върху настилката. Разбирам, че мачът е приключил наравно.

— Това не е професионален бой за награди — разгневи се Даяна. — А съвсем определено безпричинно нападение.

— Даяна, мисля, че трябва да взема още една таблетка — бързо рече Колби. — Ще ми донесеш ли една и чаша вода?

Вниманието й тутакси се насочи към състоянието му.

— Разбира се. Джил, заповядай, вземи си кафе. Връщам се след няколко минути. — Тя остави подноса и забърза към стълбите.

Джил я проследи нагоре по стълбите и бързо се усмихна на Колби.

— Не можеш вечно да се преструваш на ранения герой. Рано или късно раните ти ще зараснат.

— Междувременно ще се възползвам от всяка възможност, която ми се предоставя. Между другото, Джил, с Даяна заминаваме след ден-два.

— Мислех, че ще си тук цяло лято.

— Промених решението си.

— Заради Хари ли?

— По дяволите, не, не заради Хари. — Колби вдигна чашата си с кафе. — Заради нещо друго. — И разказа на Джил накратко за случилото се на Ривър Роуд.

— Черен корвет? Не се сещам за някой, който шофира такъв наоколо — замислено рече Джил.

— Еди Спунър също не се сеща.

— Той ще знае, ако наоколо има такава кола.

Колби кимна.

— Да, но самият факт, че той нищо не знае, ме тревожи. Много прилича на историята с номерата, които някой устройваше на Даяна, докато живееше в онази къща.

— Все още ли смяташ, че не само приятелката на сина ти е замесена в онези инциденти?

— Не знам, Джил. Само знам, че онези номера някак се връзват с проклетникът, който се надпреварваше с нас на Ривър Роуд. Може някой друг, освен Хари Гедж, да ми има зъб, и ако е така, този няма да ни нападне открито като Хари. Той заплашва Даяна. Трябва да я изведа оттук.

— Разбирам те. И аз бих направил същото, макар че всичко е толкова неясно.

— Нали ще държиш под око ситуация, в случай, че нещо ново се появи?

Джил кимна с мрачно изражение.

— Ще ти се обадя, ако разбера нещо.

— Благодаря.

Внезапната тишина на горния етаж накара Колби да погледне през рамо. Даяна стоеше на площадката с шишенцето с хапчета в ръка. Тя го гледаше с широко отворени очи, а той се зачуди какво точно беше дочула.

— Колби?

Той се усмихна насърчително и каза първото нещо, за което се сети, и което щеше да я разсея:

— Успокой се, скъпа. Нали искаше да се върнеш на работа в „Карутърс и Иейл“?

Зовът на пещерата беше по-силен от всякога. Трябваше да остане. Разкъсвана между отчаяната, безмълвна необходимост и потребността да избяга, тя се вкопчи в задаващата се гореща пролет. Нищо не можеше да направи, докато войнът не се върнеше за нея. Беше безпомощна.

Нозете й бяха влажни. Погледна надолу и видя, че някаква течност се стичаше по пода на пещерата към входа. Течността беше кърваво червена и се стичаше между бедрата й.

Скоро болката щеше да се появи. Толкова се боеше от болката.

Даяна отвори рязко очи. Полежа неподвижна за известно време, като се опитваше да се върне в реалността на спалнята си в Портланд. Изминаха две седмици, откакто Колби доведе нея и Спектър в града. От седмица ходеше на работа в „Карутърс и Иейл“.

Изчака още няколко секунди, но повече не удържа.

— Колби? Буден ли си?

Той измърмори:

— И ти ли?

— Става абсурдно. Никой не сънува такива сънища. Мистериозни.

Той се обърна към нея, прозя се и я притисна силно. Погали я с ръка с познатата, сънлива чувственост.

— Успокой се, скъпа. Малко необичайно е, но не е нещо, за което си струва да се тревожиш. Казах ти вече, сънувам този сън за онази проклета пещера от двадесет години.

— Но познавал ли си някого, който да има същите сънища?

— Не. — Той се наведе и с нос погали извивката на шията й. Кракът му лежеше върху бедрата й. — Но и с никого не съм оставал през нощта там, освен с теб. А, освен това, нямам навик да обсъждам сънищата си с други хора. Как бих могъл да знам дали някой друг сънува същите сънища, ако сам той не пожелае да ми каже?

— Не е нормално, Колби.

— Може би всички брачни двойки споделят сънищата си.

— Ако това беше така, все нещо щяхме да сме чули — отвърна Даяна.

— Може би сме уникални. — Ръката му се плъзна по вътрешната част на бедрото й, а устните му проследиха гънката на гърдите й, която се криеше в дълбокото деколте на нощницата й.

— Колби, опитвам се да говорим сериозно.

— Може ли сутринта? Сега съм малко зает.

Даяна се засмя тихо. Безсрамното му желание разпръсна смута от съня й.

— Почти два часа е. Трябва да заспиваме.

— Бързо ще го направя.

Ръката му се плъзна между краката й.

— Не, няма да го направиш бързо. — Даяна го блъсна леко по раменете. Той легна по гръб, а очите му светеха в тъмнината.

— Така ли? — попита той.

— Да. Ще го направиш хубаво и бавно. — Гърдите й докоснаха голото му тяло, а устните й намериха неговите.

Но не всичко беше така, както каза Даяна, помисли си тя на следващата сутрин, докато се обличаше за работа. В леглото Колби й създаваше уют, но можеше да бъде и непреклонен. Тя се научаваше по трудния начин, че бракът изисква голяма доза адаптиране. Според нея, само тя полагаше такова усилие.

Колби така и не й даде основателно обяснение защо напуснаха Фулбрук Корнърс преди края на лятото. Знаеше, че е неспокоен заради номерата, които й устройваха, и си мислеше, че е много по-загрижен за надпреварата онази нощ на „Ривър Рауд“, отколкото си признаваше, но отказа да обясни нещо повече.

— Просто хлапета, които играят опасна игра — накратко каза той, когато тя го застави. — Какъв е проблемът? Нали искаше да се върнеш на работа възможно най-бързо. Ето твоят шанс.

Тя се радваше, че заминават за Портланд, но не поради причините, които той беше обяснил. Вярно, че сега, когато беше взела решение, желаеше да започне работа колкото се може по-скоро, но докато излизаха от Фулбрук Корнърс, тя единствено чувстваше облекчение, че се отдалечават от Хари Овена.

Отказа се от опитите си да накара Колби да го дава под съд, но това не я правеше щастлива.

Даяна въздъхна и се огледа в огледалото. Все още повечето от скъпите й делови костюми й ставаха, но съвсем скоро щеше да се наложи да купува дрехи за бременни. Първите промени в тялото й вече бяха явни.

На Колби му доставяше огромно удоволствие да ги наблюдава, но тя ги намираше за смущаващи. Винаги се беше грижела фигурата й да е безупречна като прибягваше до диети и упражнения. Но сега тялото й изглежда следваше собствената си линия. Още един пример за това, как собственият й живот й се изплъзваше от контрол, откакто срещна Колби Савагар.

Нищо нямаше да е същото.

Няколко минути по-късно тя влезе в кухнята, когато Колби слагаше съдовете в съдомиялната машина. Той вдигна поглед и я огледа от главата до петите, наслаждавайки се на кафявите й коси, малките златни обици, кремавия костюм и копринената блуза, и кремавите обувки в тон с костюма. Той се усмихна собственически.

— Чудя се имаш ли представа колко заплашително професионален вид имаш, когато се облечеш за работа — каза той, затвори съдомиялната машина и се облегна на плота. — Амазонка — воин от двадесети век.

— Ти изплашен ли си?

Усмивката му се разтегна жадно и той сключи ръце на гърдите си.

— Имам ли вид на мъж, който ще се изплаши от една амазонка? Особено, когато аз съм виновен, тя да е бременна?

Даяна се приближи, полюшвайки бедрата си, за да привлече вниманието му. Спря се близо до него и потупа устните му с лакираните си нокти.

— Господин Мъжага, а?

Той вдигна рамене изящно и срамежливо.

— Какво да кажа? Когато му се случи на мъжа такова нещо, той се перчи.

— Ако те видя да се перчиш пред други жени, ще ти покажа каква амазонка мога да бъда. — Даяна си пое бързо въздух. Все още любовните игри й бяха нови.

Колби тутакси присви очи. Не направи опит да прикрие блясъка на мъжко задоволство в погледа си. Гласът му се сниши и прозвуча дрезгаво и сексапилно.

— Харесваш ми, когато станеш примитивна и ревнива.

— Така ли?

— Да. Възбуждаш ме. — Той сложи ръце на талията й. — Какво ще кажеш за един бърз сеанс, преди да тръгнеш за работа?

— Трябва да довършваш книгата си, а аз закъснявам. — Тя бързо го целуна и се отдалечи. Миглите й игриво се снижиха, когато каза:

— Остави на мен, приятелче. Ще се видим по-късно. Гледай да не влизаш в разпра със Спектър. — Тя се обърна и тръгна да излиза от кухнята.

— Спектър не е толкова тъп, колкото го мислех преди. Откакто му просветна, че сега бисквитите му зависят от мен, преговаря за мир.

— Не злоупотребявай с властта си, Колби. Никой не харесва тираните. — Даяна се наведе и погали ушите на Спектър, който се завтече да я изпрати.

Гласът на Колби я спря точно на вратата. Тонът му не беше нито възбуждащ, нито сексапилен.

— Даяна, гледай да свършиш днес на време. Цяла седмица се прибираш все по-късно и по-късно. Краун се опитва да ти наложи да работиш извънредно. Не ми харесва.

Даяна го погледна с ръка на дръжката на вратата.

— Сега върви един важен проект — обясни тя. — Изготвяме шестмесечни финансови прогнози.

— Искаш да кажеш, Краун те използва ти да ги изготвиш.

— Колби, това ми е работата.

— През годините, когато си работила за „Карутърс и Иейл“ си им посветила достатъчно часове извънреден труд. Виж как ти се отплащат.

— Знам, но е важно.

— Съмнявам се. Краун се опитва да те ангажира отново. Знае как да действа и го прави.

Даяна се почувства подразнена.

— Не ставай смешен. Той има нужда от хора за проекта.

— След четири и половина няма нужда от теб. Довечера свърши навреме, Даяна. В противен случай, той ще продължи да настоява за още и още допълнителни часове работа.

— Откъде знаеш? — Дълбоко в себе си тя се боеше, че Колби е прав.

— Разбрах що за човек е и не го харесвам. Той е използвач. Вменил си е, че може да те използва. Искам да съм сигурен, че разбира, че вече това не е възможно. Вече не.

— Но, Колби…

— Ти си бременна жена и си имаш съпруг. Сега имаш други приоритети. Довечера си ела на време.

Тя ядосано вдигна брадичка.

— Нека изясним някои неща, Колби. Само защото си ми съпруг, не означава, че можеш да ми нареждаш как да водя професионалния си живот.

— Някой трябва да го направи. Изглежда ти сама не можеш да се справяш с това.

Тя рязко отвори вратата и излезе в коридора, бясна. Ако не се притесняваше, че ще обезпокои съседите, с удоволствие би треснала вратата зад себе си. Но вместо това, тя я затвори тихо. После закрачи ядосано по коридора към асансьора и натисна рязко бутона.

Да си омъжена се оказа сложно нещо. Колби ставаше прекалено много деспотичен. Беше нахален, с претенции и собственическо чувство. И ненавиждаше Арон Краун.

Това, което усложняваше ситуацията, беше фактът, че Даяна донякъде беше съгласна с него за шефа си. Краун бързо се връщаше към познатия маниер да използва уменията й, както му е угодно.

В миналото тя му сътрудничеше, защото вярваше, че работи за собственото си бъдеше в „Карутърс и Йейл“. Сега знаеше, че това не е така, но чувството й за професионализъм беше дълбоко вкоренено в нея. Винаги е работила усърдно, още от училище. Трудно й беше да каже на шефа си, че не може да работи допълнително, както той очакваше от нея.

Но още по-трудно й беше да се обажда на Колби всеки следобед, за да му каже, че ще закъснее малко.

От една страна, трябваше да признае, че Колби има право. Но от друга страна, Даяна не беше склонна да си го признае. Твърде дълго беше управлявала живота си сама, за да може сега да отстъпи това право на някого другиго, особено на мъж.

Назряваше сблъсък, който тя неистово искаше да избегне.

Пътуването от нейния жилищен квартал до центъра, където бяха офисите на „Карутърс и Йейл“, отнемаше двадесет минути. Тя паркира буика и влезе в асансьора. Помисли си колко лесно се върна към ежедневието на старата си работа.

Сякаш всичко е било в очакване да се завърне. Най-малкото, странно беше, че доста проекти закъсняваха с по два месеца. Това беше една от причините, поради които тя работеше до късно цяла седмица. Нейният професионализъм не й позволяваше да изостава с работата.

По обяд Даяна вдигна поглед от бюрото си и видя познато лице.

— Искаш ли да отидем на обяд или ще работиш и през обедната почивка и днес? — попита Мили Суини.

Даяна се усмихна със съжаление. Беше работила с Мили почти две години и я харесваше. Двете жени бяха почти на една и съща възраст и много от интересите им бяха сходни.

— Де да можех, Мили, но днес трябва да свърша това резюме.

— Не разбирам защо — директно отвърна Мили. — Седи си тук, от деня, в който ти излезе в отпуск.

Даяна се облегна на въртящия се стол и замислено се вгледа в приятелката си.

— Разбирам. Имаш ли някаква представа защо?

— Разбира се. Ела да обядваме и ще ти обясня — оживено рече Мили.

Даяна се поколеба и се изправи.

— Става.

Петнадесет минути по-късно двете седяха в един оживен ресторант, където се хранеха хора от бизнеса. Даяна сложи на масата менюто си.

— Добре, Мили, казвай. Защо всичко в офиса е в такава бъркотия?

— Просто е за обяснение. Ще ти дам три възможности да познаеш, като първите две не се броят.

— Не искам да познавам, Мили.

— Добре, ще ти кажа направо. Нещата спряха в деня, когато си тръгна и оттогава едва-едва кретат. Краун просто се опитваше да свързва двата края, докато те чакаше да се върнеш. Той изостави повечето от важните дела, като се надяваше, че ще се върнеш скоро. Изобщо не очакваше, че ще забавиш толкова дълго. Не осъзнаваше, че така ще се разстроиш, че не получи повишение. Това го шокира неимоверно.

Даяна се намръщи.

— Сигурно е знаел как ще се почувствам, след като не получих повишението.

Мили се усмихна със съжаление.

— Ти не разбираш психиката на мъжа бизнесмен, милинка. Признавам, че и аз невинаги я разбирам, но след като си тръгна някои нюанси в мисленето на Краун станах съвсем ясни.

— Например?

— Например фактът, че той искрено е вярвал, че ще останеш дори, след като са ти отказали повишение. В края на краищата, настоящата ти работа е добра. Ти си стигнала по-далеч от другите жени служителки в „Карутърс и Иейл“ и според него трябва да си дяволски благодарна. Винаги си демонстрирала лоялност към компанията. Винаги си се старала за имиджа на шефа. Ти си идеалната делова жена. Как е могъл да знае, че дълбоко в себе си ще се обидиш, когато ти отказаха повишение?

— Какво е очаквал, че ще направя? — попита Даяна.

— Да продължиш да играеш ролята на трудолюбива и вярна служителка, и да си благодарна, че си стигнала толкова далеч — отвърна Мили.

Даяна се втренчи в нея и без да иска на лицето й се появи малка, печална усмивка.

— Не ти ли напомня за класическата роля на добра и вярна съпруга, която благодари на звездите, че има венчален пръстен?

Мили се усмихна.

— Точно това очакват мъжете от жените в света на бизнеса, да се държат като съпруги. Ние трябва да се обличаме добре, но сме длъжни да проявяваме почтителност към мъжете, да работим здраво и да нямаме твърде много изисквания. А в някои случаи, мъжете шефове дори се сърдят, когато им откажеш да легнеш с тях. Но най-вече, ние трябва да си знаем мястото и да си стоим там. Хайде, Даяна, и на теб, както и на мен, всичко това ни е известно. Ти не си наивна.

— Знам. Но си мислех, че нещата ще са различни с Арон Краун. Той винаги е изглеждал толкова отзивчив.

— Причината, поради която Арон се издигна толкова бързо през последните четири години и взе и теб със себе си, е защото ти му помогна да си изгради легендарен имидж. Истината е, че той е просто още едно хубаво лице. Такъв е, какъвто е, защото има хора като теб, които да правят имиджа му.

— Осъзнавам го, но въпреки това си мислех, че ще получа това, което исках от споразумението.

— Няма изгледи. Присвоил си е лаврите в отдела ни. И ти, и аз, знаем, че не е човек, който би отстъпил славата си. Защо ръководството да те повишава, когато те вярват, че заслугата е на Краун? Освен това, кой би повярвал, че благодарение на една жена са се случили всичките тези промени?

— Признавам, че ми беше любопитно как ще се справи Арон без мен, но честно казано, предположих, че ще намери някой, който да ме замести.

— Той не е търсил друг — отвърна Мили.

— Толкова сигурен ли е бил, че ще се върна?

— Да. Толкова. И е бил прав, нали?

Даяна бавно се усмихна.

— В известна степен.

— Какво означава тази усмивка?

— В живота ми настъпиха някои промени, откакто напуснах „Карутърс и Йейл“, Мили.

— Знам. Омъжила си се. Нека ти кажа, че това му дойде като шок. Той беше стъписан, когато научи.

— Това не е единствената промяна. Бременна съм.

Мили остана с отворени уста.

— Какво?

— Добре ме чу. Върнах се в „Карутърс и Йейл“, защото исках да работя, докато се роди детето. После ще напусна окончателно.

Очите на Мили светнаха и се засмяха.

— Краун знае ли?

— Не. Но съм сигурна, че ще разбере, когато започна да нося дрехи за бременни в офиса.

— И няма да се върнеш да работиш за „Карутърс и Йейл“, след като родиш?

Даяна поклати глава.

— Няма начин. След отпуската си нямах намерение да се връщам. Търсех си работа. Защо ще поискам да работя тук постоянно? За жените няма бъдеще в „Карутърс и Иейл“.

Мили се усмихна.

— Разбира се, осъзнаваш, че това е идеалното женско отмъщение. Краун ще се побърка, щом разбере, че си тук, докато се роди бебето. Веднага ще се заеме да те убеждава да промениш решението си.

— За бебето ли? Малко късно е за такова нещо.

— Не, Даяна — търпеливо отвърна Мили, — не за бебето. За завръщането ти на работа веднага, след като свърши отпускът ти по майчинство.

— Няма начин — спокойно рече Даяна.

Мили се вгледа в нея за миг и хвана вилицата си.

— Как върви брачният живот?

— Ти трябва да знаеш по-добре. Омъжвала си се два пъти.

— Така е, но все още ми е любопитно. По някакъв на чин винаги съм мислила, че ти ще избегнеш тази съдба. Никога не си се интересувала от брака.

— Нещата се променят — измънка Даяна.

— И си забременяла толкова бързо. Това също ме изненадва. Мислех, че не си от типа жени, които си падат по майчинството.

— И аз не предполагах — сухо призна Даяна. — Уверявам те, бях шокирана, колкото всички останали.

Нещо в тона й сигурно беше провокирало Мили. Тя погледна Даяна и лека усмивчица се заформи на лицето й.

— Не — каза Мили. — Не ми казвай, че е било случайно? На твоята възраст? И реши да се омъжиш, само заради това? Никой не прави така в наше време.

— Имам новини за теб, Мили. Все още се намират мъже, които държат да действат коректно.

— И този, от когото си забременяла, е от този вид ли?

— Аха.

— Чудя се има ли още такива като него — замечтано отвърна Мили.

В четири и петнадесет същия следобед Арон Краун застана на вратата на офиса на Даяна. Флуоресцентната светлина се отразяваше върху русата му глава и белите му зъби, когато се усмихна.

— Още един дълъг ден, Даяна. Надявам се, нямаш нищо против да поостанеш още няколко часа. Този доклад закъснява вече с няколко седмици. Бих искал да е на бюрото на Ренсли в сряда сутринта.

Даяна си пое въздух. Знаеше, че ще се случи. Но освен това, знаеше, че не може да вдигне слушалката и да каже на Колби, че ще закъснее отново довечера.

— Съжалявам, Арон, тази вечер няма да мога да работя до късно. — Тя се опита да се усмихне приятелски. — Изискванията на брачния живот, нали знаеш.

Арон изглеждаше притеснен.

— Този доклад е много важен, Даяна. Знаеш, че е така.

— Утре сутрин ще се заема първо с него — увери го тя. — До петък ще го приключа.

— Ренсли ще се впечатли от отдела ни, ако го подготвим до сряда.

Даяна го погледна и за първи път усети необичайно чувство за свобода. Тази работа не беше най-важното нещо в света. Веднъж вече я беше напускала и възнамеряваше да я напусне отново след няколко месеца. Не се налагаше да се съобразява с тихата настоятелност на Арон Краун.

— Кажи ми нещо, Арон. От кого ще се впечатли той, ако получи доклада до сряда? От теб или от мен?

В изражението на Краун проблесна гняв.

— Какво искаш да кажеш? Знаеш, че винаги съм споделял лаврите с персонала си.

— Очевидно това не беше достатъчно за повишението ми. Да наречем нещата със собствените им имена, Арон. В тази работа за мен няма нищо. Защо да си правя труда да работя извънредно, за да можеш да представиш доклада на Ренсли до сряда ли?

Арон беше напълно стъписан.

— Мислех, че си професионалист, Даяна.

— Да. И моето професионално мнение е, че това е бита карта. Затова ще работя толкова часове, колкото ми плащат. Никакви извънредни часове повече. Имам други неща в живота си.

— Какво ти става? — рязко попита той. — Това не си ти. Никога преди не си имала такова отношение.

— Предполагам, че бракът ме е развалил — каза тя. Гневът му я забавляваше. Погледна часовника си. — Имам още десет минути. Как предпочиташ, да работя върху доклада или да си бъбрим с теб през оставащите десет минути?

— За кого се мислиш, по дяволите? — избухна Арон.

— Същият човек, който винаги съм била, но в живота ми станаха няколко промени. Налага се да пренаредя приоритетите си.

— Какво става? Нямаш търпение да се прибереш у дома и да си легнеш с новия си съпруг ли? Това ли е? — Арон пристъпи в офиса. На лицето му тлееше гняв. — Трябваше да ми кажеш преди месеци, че не получаваш в леглото това, което искаш. Аз щях да се погрижа. Винаги си изглеждала дяволски студена. Останах с впечатление, че сексът не те интересува.

— Престани, Арон — рязко отвърна тя и се изправи, за да вземе сакото и чантичката си. — Ти си се побъркал.

— По дяволите, искам доклада до сряда.

— Тогава се налага да оставаш и да работиш до късно. — Тя започна да облича сакото си.

— Не можеш да ми сториш това, малка уличнице.

Той посегна към нея. Даяна се стъписа щом усети ръката му върху рамото си и изпищя, повече от изненада, отколкото от болка. Когато се обърна, видя Колби на вратата зад Арон.

— Махни ръцете си от нея, копеле такова — изръмжа Колби. Той влезе през вратата и се нахвърли върху Арон Краун.