Споделен сън

Втора глава

Тя беше като в капан в нишата. Не можеше да си тръгне, докато не дойдеше съпругът й войн. Беше силна жена, която никога не беше чувствала необходимост от мъж, но сега отчаяно се нуждаеше от мъжа, който беше баща на детето й, въпреки че той беше мъртъв. Във външното помещение я грозеше опасност, нея и детето, което носеше. Единствено войнът можеше да я спаси от ужаса, който витаеше в тъмнината зад нишата. За първи път в живота си имаше нужда от помощта на мъж. Мисълта за това я ужасяваше.

Топлата мъгла от езерото я обгърна и замъгли сетивата й. Скоро болката щеше да дойде.

— Не. — Даяна се изправи в леглото, сърцето й биеше лудо, а широко отворените й очи се взираха в тъмнината.

— Даяна. — Колби се събуди до нея и я потърси с ръка. Привлече напрегнатото й тяло до себе си. — Какво има, скъпа? Какво става? Лош сън?

Спектър се приближи до ръба на леглото и допря носа си до голия крак на Даяна. Изскимтя въпросително.

Даяна си пое дълбоко въздух, потупа кучето, а после и Колби.

— Всичко е наред. Добре съм. Просто поредния сън. — Тя не направи опит да се освободи от прегръдката на Колби. Усещането на ръцете му около нея беше приятно, окуражаващо и силно.

— Поредния сън ли? За какво говориш, Даяна?

Тя се стресна от остротата в гласа му.

— Нищо особено. Просто откакто двамата с теб прекарахме онази нощ в пещерата „Окованата жена“, имам един и същ сън. Не го сънувам всяка нощ, това е за втори или трети път. Започвам да се уморявам от него.

— Един и същ сън всеки път?

— Не съвсем. Все едно всеки път сънувам различни епизоди от един и същ сън. Всички те се случват в пещерата. По-точно в нишата. Ти си виновен, Колби — добави тя и леко се усмихна. — Не трябваше да ми разказваш легендата за пещерата „Окованата жена“. Прекалено добър разказвач си. Очевидно подсъзнанието ми е попило историята и докато спя, си играе с нея.

— Ти сънуваш пещерата? — попита Колби и ръката му замръзна в косите й.

— Учудва ли те? — Озадачи се тя от странния тон в гласа му. — Колби, какво има?

— Знаех, че от онази нощ насам може някой сън да те е събуждал, но изобщо не осъзнавах, че…

— Какво не си осъзнавал? — попита тя настойчиво.

— Разкажи ми съня си.

— Няма много за казване. Сънувам, че се намирам в нишата и усещам заплаха от външното помещение. Обикновено очаквам някой да дойде да ме спаси, и съвсем не съм сигурна, че този някой ще пристигне навреме. Тази нощ сънят имаше нещо общо с факта, че съм бременна.

— Кого чакаш?

— Не знам. — Тя замълча. — Не, не е вярно. Чакам онзи идиот война, който отправи клетва към жената, която го уби. В съня си аз съм тази жена. — Даяна потрепери. — В съня си аз съм жената, която не може да живее, ако не зачене и не роди детето на онова ужасно място. Колби, разбираш ли какво се случи? Част от легендата се сбъдна. Аз забременях в тази пещера.

— Спокойно, скъпа. — Той я погали успокояващо по косата. — Ако въображението ти се развинти, ще трябва да започнеш да пишеш свои собствени романи на ужасите.

— Страшно е като си помисли човек.

— Само, когато си мислиш за това в два през нощта — отвърна Колби. — Трябва да ти призная нещо.

Тя вдигна глава толкова внезапно, че едва не се блъсна в брадичката му.

— Какво да ми признаеш?

— Не ме гледай така. Не бих посмял да мамя една амазонка. Просто щях да ти кажа, че не само ти имаш сънища, свързани с пещерата „Окованата жена“.

— И ти ли? — попита тя, развеселена. — От кога?

— От нощта, която прекарах там като тийнейджър — призна той.

— През последните двадесетина години си имал кошмари за пещерата? — Даяна сведе поглед към него и се опита да прочете изражението на лицето му на слабата лунна светлина. Сивите му очи пламтяха и той я погали по гърба нежно и сладострастно.

— Не са точно кошмари, но от тях се будя и от най-дълбокия си сън. А, ти кошмари ли сънуваш? Ужасяват ли те?

Тя се опита да помисли.

— Не съвсем. Поне, за сега не. Не се плаша до смърт, но те ми създават някакво усещане за припряност. Сякаш нещата ще се влошат. Колби, не съм чувала двама души да имат еднакъв сън.

— Сънищата не са еднакви. В моя сън аз обикновено с мъка се изкачвам по пътеката зад водопада, която води към пещерата. Имам чувството, че трябва да се добера до нишата.

— Може би не са съвсем еднакви, но трябва да признаеш, че е странно, че и двамата сънуваме пещерата.

Колби достигна с ръка сгъвката на бедрото й.

— Не знам дали е наистина толкова странно. И двамата прекарахме нощта в онази пещера и там се случи нещо много паметно.

— Колби, това е сериозно.

— Не, не е сериозно. Това са просто сънища. Но ще ти кажа нещо, точно в момента имам непреодолим импулс да проникна в една друга малка ниша.

— Наистина ли?

— Наистина — ръката му гореше бедрото й. Той лекичко я щипна. — Всъщност, мисля, че не мога да устоя.

Даяна отвори широко очи.

— Искаш сега да отидеш в пещерата „Окованата жена“?

Смехът му беше тих, дълбок и възбуждащ.

— Не съм казал такова нещо. Просто казах, че искам да изследвам една скрита ниша. — Другата му ръка се плъзна по стомаха й и обгърна издатината между краката й. Той наведе глава и нежно захапа рамото й. — Ще ме пуснеш ли в твоята малка сладка пещера тази нощ?

Даяна премита, когато най-после разбра за какво говори той.

— Честно казано. Колби, не е време за шеги.

— Разкажи ми, мила. — Той хвана ръката й и я насочи към бедрата си. — По-сериозен никога не съм бил през живота си.

Тя сключи пръсти около твърдината на неговата мъжественост и осъзна, че разговорът няма да се състои.

— Мисля, че трябва да поговорим за сънищата си, Колби.

— Няма какво толкова да говорим. И двамата ги сънуваме. Не означават нищо друго, освен че и двамата имаме развинтена фантазия, а това вече го знаем. Затова, да забравим за сънищата и да се заемем с по-належаща работа. — Пръстите му проникнаха в горещото й лоно.

— Опитваш се да смениш темата.

— И успявам. Входът на тази пещера е вече влажен и горещ. — Той положи Даяна на гръб и легна върху нея. — Сладка моя. — Гласът му прозвуча дрезгаво, докато с коляно разтваряше нозете й. — Винаги ме караш да се чувствам така желан. Никой никога не е бил като теб. Никога никой не би могъл да е като теб. Трябва само да те докосна и полудявам.

Даяна въздъхна щом усети възбудата в тялото си. Тя го обгърна с ръце и го притисна към себе си. Ще имат достатъчно време да поговорят за сънищата по-късно. В момента Колби я любеше, а когато той я любеше, нищо друго нямаше значение.

Дълго след това Колби се размърда до Даяна.

— Още ли си будна, скъпа?

— Да. Сега искаш ли да поговорим за сънищата? — Не изглеждаше така разтревожена, както преди. След като прави любов с Колби се беше успокоила от влудяващото чувство за неспокойствие, което сънят провокира в нея.

— Не, искам да поговорим за сватбата.

— О! — Тя не знаеше какво друго да каже. — Предполагам, че няма нещо, което да ни пришпорва.

— Напротив, разбира се, че има. Ти си бременна. От около три седмици. Ще се оженим, колкото се може по-скоро.

— Ние какво? — тя се почувства така сякаш попадаше във водопада „Окованата жена“. Беше приела неизбежния брак, но все още не беше осъзнала, че е реалност. Също както не беше приела реалния факт, че е бременна. Боеше се, че когато бракът станеше факт, и бременността й щеше да стане реалност.

— Може би е по-добре да почакаме, докато си направя тест и сме сигурни, че наистина съм бременна.

— И двамата знаем, че си бременна. Можем да направим теста и тук в града утре, за да сме сигурни. Също утре можем да подадем документи за брак и да проведем официалната церемония в петък.

Даяна се почувства скована и остана без дъх.

— В края на седмицата?

— Искаш ли да поканиш майка си?

— О, Боже, майка ми. Разбира се.

— Аз ще поканя Брандън. Има ли още някой, за когото трябва да помислим?

— Ами, предполагам, че не, но… Колби, не е толкова спешно.

— Успокой се. Аз ще се погрижа за всичко.

— Непрекъснато ми го повтаряш — изхленчи тя.

— Опитай се да ми повярваш. — Той се обърна на една страна и погледите им се срещнаха. — Знаеш ли какъв ти е проблемът?

— Боя се да попитам.

— Все още играеш играта на отричане. Мислиш си, че ако не обръщаш внимание на бременността, тя може и да мине, и хубавият ти спретнат и удобно конструиран живот ще влезе в нормалните си релси. Разочароваш ме, Даяна. Ти си делова жена. Би трябвало да знаеш как да посрещаш фактите. Много добре знаеш, че нищо няма да е същото за теб отново.

— Нито за теб — тутакси отвърна тя на провокацията.

— Мога да се справя.

— Страхотно. Не мога да ти обясня какво облекчение чувствам.

— Даяна?

— Да?

— Ще се получи. Почакай само и гледай.

— Запомни последните си думи. — Тя се обърна към него, тихо простена и се гушна в прегръдката му. — Страх ме е — довери му се Даяна.

— Знам.

Допря устни до рамото му нежно и срамежливо.

— Много се радвам, че си с мен — добави тя едва чуто.

Колби се засмя в тъмнината.

— Поне си признаваш. Беше време, сладка моя амазонке, когато си мислеше, че нямаш нужда от мъж, спомняш ли си?

— Не ми го казвай. — Тя прокара пръсти по гърдите му.

— Ей, не е честно да ме гъделичкаш, когато се наслаждавам на следлюбовната нега. — Той сграбчи пръстите й.

— Така ли се нарича?

— Нещо подобно. Не ми е под ръка тълковния речник, иначе бих проверил термините, които използвам.

— Жалко. Един писател винаги трябва да носи речника със себе си.

— Явно ти ми оказваш лошо въздействие. — Той я целуна по шията.

Даяна се засмя за пръв път от много дни наред.

— Не мога да устоя. Толкова си добър, когато се държиш лошо.

Колби също се засмя и я прекатури върху възбуденото си тяло.

Еди Спунър престана да бърше предното стъкло на джипа с гумената чистачка. С мазна ръка отметна един рус кичур зад ухото си и погледна Колби. Старите му военни работни дрехи миришеха на бензин и масло. Бистро сините му очи се присвиха смаяно.

— Вярно ли е това, което чух тази сутрин? Ти наистина ли ще се жениш за тази Даяна Прентис?

— Виждам, че новините се разпространяват бързо в този град, също както преди двадесет години. Да, вярно е. По дяволите, Спектър, престани да се лигавиш върху мен. — Колби избута грамадната глава на кучето от рамото си. Спектър се облягаше на предната седалка, а езикът му се люлееше между зъбите, докато наблюдаваше как Спунър чисти стъклото.

Спектър не се обиди. Отмести се на другата страна на джина и се загледа в улицата до пощата. Даяна беше влязла вътре няколко минути преди това, за да прибере пощата си.

— Боже, Колби, не го приемай лично, но защо искаш да се ожениш за тази жена? Та нали живееш с нея?

— Жени като Даяна имат нужда от брак, за да се установят някъде — рече Колби, усещайки някакво мъжко прозрение, докато изричаше думите.

— Така ли? — Еди разшири очи от любопитство. — Тя да не е дива?

Само в леглото, помисли си Колби доволно.

— Не, просто е свикнала да бъде независима. Нали знаеш, че всички съвременни жени са такива? Смятат, че нямат нужда от мъж, който да се грижи за тях.

— Де да можех и аз да си намеря някоя съвременна жена. Някоя, която не иска брак, но която ще живее с мен и ще чисти къщата, ще ми приготвя вечеря и ще натискаме леглото, когато ми се прииска да се позабавлявам малко. Ще ми се да си намеря момиче, което няма да ми се цупи, когато ми се прииска да остана сам за известно време.

— Мисля, че няма да намериш много жени, които да са чак толкова съвременни — отвърна Колби.

— Не и във Фулбрук Корнърс — съгласи се Спунър с тъга в гласа. — Синът ти ще дойде ли за сватбата?

— Брандън ще е тук в петък. Също и майката на Даяна. Ще долети от Калифорния.

— Готов ли си да понесеш още една тъща, Колби? Последната ти стига, за да се откажеш от брака завинаги.

— Знам. Трябваха ми двадесет години да се съвзема. Е, като си говорим за Маргарет Фулбрук, ето я идва. — Колби извади пари от портфейла си, а погледът му следеше стария син кадилак, който паркираше от другата страна на улицата. — Да си уредим сметките, Еди, и да тръгвам. Не желая старата вещица да си мисли, че Даяна е сама в пощата.

Даяна се извърна от стъклената преграда на гишето и погледът й попадна на плика, който току-що й бяха дали. Още едно писмо от Арон Краун. Сигурно й изтъкваше още причини да се завърне на работа при него, колкото се може по-бързо. Бившият й шеф без съмнение беше настойчив.

Даяна несъзнателно докосна стомаха си. Чувстваше се спокойна с мисълта, че й оставаше поне една сигурна работа. Не желаеше да се връща в „Карутърс и Иейл“, но й беше странно да започне нова работа в нова компания, при положение, че след няколко месеца щеше да излезе в отпуск по майчинство.

Тя мрачно поклати глава. Колби беше прав. Бременността променя всичко. Нищо нямаше да бъде същото в живота й. Дори не можеше да взема решения за кариерата си по същия начин, както го беше правила преди. Трябваше да се съобразява с нови фактори.

— Чувам, че Колби Савагар се готви за нова светкавична сватба. — Гласът на Маргарет Фулбрук изпълни пощата и омагьоса всички вътре.

Даяна вдигна поглед и видя патриарха на Фулбрук Корнърс да стои на вратата. Сивите й коси бяха, както винаги, хванати в царствен кок. Хубавите й кафяви очи пронизваха, а по лицето й бяха изписани суровите контури на неодобрение и горчивина.

— Добро утро, госпожо Фулбрук. Как сте? — Даяна се усмихна хладно и учтиво.

— Както винаги, добре. А вие госпожице Прентис? Вярно ли е, че се омъжвате за Колби Савагар?

— Новините бързо се разпространяват тук.

— Видях Ивлин Торп в магазина за хранителни стоки — нетърпеливо обясни Маргарет Фулбрук. — Тя ми каза. В началото не можех да повярвам. Вие имате вид на разумна, млада жена. Защо искате да се омъжите за Савагар? Да не би да сте забременяла, както се случи с моята дъщеря?

Директният въпрос уязви Даяна. Мислеше си, че е готова за среща с Маргарет Фулбрук, но въпреки това, тя се изчерви.

— Мисля, че това не ви влиза в работата, госпожо. Извинете ме, заета съм.

Колби се появи от другата страна на стъклените врати. Той влезе в малкото фоайе точно, когато възрастната жена присви очи в явно размишление. Тя изучаваше зачервеното лице на Даяна.

— Значи така? — Маргарет Фулбрук рече с хладно задоволство. — Четиридесет годишен и все още не се е научил да си държи ципа на панталоните затворен. Съчувствам ви, госпожице Прентис. Но не много. Предупредих ви да стоите далеч от този мъж.

Даяна едва не изпусна нервите си. Винаги бе чувствала съжаление към възрастната жена, отрекла се от собствения си внук в продължение на двадесет години, но това минаваше всякакви граници. Колби се приближаваше, а на лицето му беше изписано опасно изражение. След миг щяха да полетят искри.

Даяна се усмихна сдържано на Маргарет Фулбрук.

— Хубавото нещо на моята възраст е, че човек сам взема решения. Няма нужда да се вслушва в предупрежденията на околните.

— Даяна? — Колби се спря, но вече не беше сигурен дали изпитва враждебност. — Какво, по дяволите, става тук?

— Ето те и теб, Колби. — Тя се приближи до него и се надигна на пръсти да го целуне. — Прибрах пощата. Тръгваме ли?

Колби хвърли намръщен поглед към Маргарет Фулбрук.

— Да, да се махаме оттук.

— Един момент, вие двамата — отсече госпожа Фулбрук. — Чувам, че ще се жените тук. Внукът ми ще дойде ли от Портланд за сватбата?

— Не че е твоя работа, но да, Брандън ще бъде тук в петък — изръмжа Колби, с рамо отвори стъклената врата и я затвори при следващата забележка на възрастната жена.

— Какво стана? — попита той.

— Маргарет Фулбрук размишляваше защо бързаме да сключим брак.

— Да, знаех си. Проклета вещица. — Колби се спря до джипа и с длани обхвана лицето й. — Добре ли си, скъпа?

— Все още, като си помисля, че съм бременна, се чувствам някак унесено — откровено отвърна тя.

— От теб ще излезе добра майка, щом се установиш и наредиш приоритетите си. Все още си в паника, но щом мине тази част, ще се чувстваш чудесно.

— Откъде знаеш?

— Защото съм го изпитал, забрави ли?

Даяна го хвана за китките и го погледна с любопитен поглед.

— О, Колби, знам, че си го преживял, но не е честно отново да го изпитваш.

— Ако още веднъж повдигнеш темата за това кое е справедливо и кое не, наистина ще се ядосам. Няма връщане назад и за двама ни, затова да не говорим повече. Мислех, че съм се изразил ясно?

Тя кимна и неуверено се усмихна.

— Да, така е. И си прав. Вече няма да повдигам тази тема.

— Добре. Да идем на пазар сега. — Колби погледна в джипа. — Стой мирен, идиот такъв, веднага се връщаме.

Спектър отегчено го погледна.

— Ти и кучето ми имате някакъв напредък в отношенията си — отбеляза Даяна. — Поне вече не ръмжите един на друг открито.

— Не бих имал доверие на тази муцуна, ако можех да го изхвърля. А що се отнася до това, че му даваш прекалено много храна, не е честно. Ако тези дни той се държи добре с мен то е защото знае, че живее под моя покрив и ще бъде изхвърлен, в случай че се опита да извърши някоя беля. Това не е сваляне на напрежението, а борба за власт. За момента Спектър е минал в нелегалност.

— Мисля, че се отнасяш към него не съвсем почтено. Та той е само едно куче. Колби.

— Ха, той те ревнува от мен. Преди да се появя аз, той беше единственото същество от мъжки род в живота ти. — Колби хвърли поглед на писмото в ръката й. — С изключение на този проклет твой шеф. Какво ти пише този път?

Даяна отвори плика, докато вървяха към хранителния магазин. Тя бързо прегледа съдържанието на писмото.

— Казва, че моето място все още ме чака, а работата се натрупва и те наистина можели да се възползват от услугите ми. Смята, че може да издейства повишение за мен, ако се върна от отпуск веднага.

— Забрави.

— Не съм толкова сигурна, Колби. Мислех си, че връщането ми на работа в „Карутърс и Иейл“ ще е добро решение, докато се появи бебето. Ще се чувствам неловко, ако трябва да започна съвсем нова работа в друга компания, а после ще се наложи да изляза в отпуск по майчинство още първата година. А за „Карутърс и Иейл“ работя от години, и що се отнася до мен, те са ми длъжници.

— Наистина са ти длъжници, след като ти отказаха да те повишат, само затова, че си жена.

— Не разбираш ли? Бих могла да продължа да се занимава със същото, докато се роди детето, а после ще напусна. Нека да им е за урок, в същото време ще имам добре платена работа през следващите няколко месеца. След като се появи бебето ще започна да си търся постоянно място в друга фирма.

— Изобщо не е нужно да работиш, докато се появи бебето — раздразнено отвърна Колби. — Няма смисъл. Мога да те издържам, а през това време ти ще се приготвяш да ставаш майка. Много неща трябва да научиш по тази тема.

Даяна смутено го погледна. Не желаеше да започва спор, но искаше Колби да разбере.

— Нали знаеш отношението ми към работата?

— Знам, че не желаеш да си финансово зависима от мъж, но това са глупости в нашето положение. Много добре знаеш, че няма да избягам и да те изоставя.

— Знам, но…

— Но все още не можеш да повярваш напълно, нали? Забрави, че ще си търсиш работа за следващите няколко месеца. Довери ми се, Даяна. Аз ще се погрижа за теб. След като се устроиш и почувстваш майчинството, ще имаш достатъчно време да си търсиш друга работа.

Той не разбираше, а тя не желаеше да спори точно в този момент. Даяна мълчеше, докато влизаха в малкото заведение.

— Е Савагар. Чувам, че трябва да готвим поздравления.

— Добро утро, Брайън. — Колби хладно се усмихна на мъжа зад щанда. — Правилно си чул.

— Е това е страхотно. Пожелавам късмет и на двама ви. — Тъмнокосият, леко пълничък мъж зад щанда беше горе-долу на годините на Колби, може би малко по-млад. Носеше очила, а косата му изтъняваше. Имаше открито, весело изражение. Казваше се Брайън Макдонълд, и въпреки че се държеше предпазливо с Колби, сякаш не беше сигурен дали ще е добре посрещнат, той беше един от малцината, които се отнасяха с Колби като със стар приятел.

— Този път ще останеш тук за сватбата си, няма да тичаш в Рено, а? — усмихна се Брайън. В следващия миг започна да се чувства някак неловко от шегичката си.

Колби го погледна спокойно, от което любопитството на Брайън нарасна.

— Миналият път нямах кой знае какъв избор.

— Вярно е. Никой свещеник в страната не би венчал теб и Синтия, ако семейство Фулбрук беше възразило. Но това беше отдавна, а времената се менят, нали. Поздравления, госпожице Прентис.

— Благодаря, Брайън.

— Ще организирате ли парти или някакво празненство? — попита Брайън.

— Не. — Колби отвърна през рамо, докато крачеше между рафтовете и търсеше риба тон.

— Лошо — замислено рече Брайън. — Можеше да е забавно. Откакто се омъжи момичето на Ренли не сме имали никакво празненство във Фулбрук Корнърс. А това беше преди три години. В наше време няма много сватби. Всички млади хора отива в Портланд, веднага щом завършат училище.

— Не мога да си представя, че някой във Фулбрук Корнърс би искал да празнува сватбата ми — рече Колби и се появи с консерва риба тон в ръка и още няколко други стоки.

— Може да се изненадаш — рече Брайън. — Но, Колби, ти си легенда тук. Не просто, защото причиняваше толкова много неприятности едно време. Хората в града са наистина горди с тези романи на ужасите, които пишеш. Осъзнаваш ли, че си единственият човек във Фулбрук Корнърс, който е станал известен? Всички се развълнуваха, когато Лари Броктън от недвижимите имоти ни съобщи, че възнамеряваш да се върнеш за лятото.

Колби поклати глава.

— Не са допускали, че не съм в затвора. Даяна, имаме ли нужда от нещо друго? — Той посочи с ръка продуктите, които беше сложил до касата.

— Храна за кучето. На Спектър няма да му се хареса, ако се върнем без неговата дажба.

— По дяволите, едва не забравих кучето — рече Колби с невинно изражение.

— Е, крайно време беше — съобщи Анджела Прентис звънливо, когато дъщеря й я представи на бъдещия й зет на стъпалата пред съда. — Започвах да си мисля, че детето ми никога няма да си намери мъж. Надявам се, че не губите време и работите по въпроса за моя внук. Бог ми е свидетел, чаках твърде дълго.

Напоследък Даяна започваше да се изморява от това, че се изчервява. Тя погледна с пламтящ поглед привлекателната си мъничка майка, усещайки широката усмивка на Колби.

— Честна дума, мамо. Най-малкото, което можеш да направиш, е да се въздържиш да не ме смущаваш поне на сватбения ми ден.

Лешниковите очи на Анджела светнаха от удоволствие.

— Колби, не й обръщай внимание. Тя е способна да бъде инертна. Твърде много години пропиля да се изживява като делова жена. На тридесет и четири, без да е била омъжена. Цяло чудо е, че не те е отблъснала с хладните си делови маниери. Повечето мъже се страхува до смърт от нея.

— И аз имах моменти на съмнение — рече Колби сериозно, докато се ръкуваше с Анджела. — Но бях настоятелен. От пръв поглед човек не може да открие всичко, което се крие в Даяна. А ние писателите умеем да вникваме зад маската.

— Има ли пари в тази работа?

— Мамо!

Колби се усмихна.

— Не повишавай глас на майка си, Даяна. Тя има право да знае дали мога да те издържам така, както ти сама си се издържала през последните няколко години. — Той се обърна към светналото и любопитно лице на Анджела. — Да, Анджела, има пари в моя бизнес. И в наше време. Преди не беше така, а човек никога не може да е сигурен в бъдещето, но аз винаги съм съумявал да се грижа за сина си по един или друг начин. Сигурен съм, че ще мога да се грижа за Даяна и за бебето.

— Колби! — Даяна почервеня. Беше способна да го удуши. Само един поглед към лицето на майка й й подсказа, че всичко се е провалило.

— Какво бебе? — Анджела оживено се обърна към дъщеря си. — Не ми казвай, че вече си бременна? За Бога, Даяна. След като си взела решение, си го изпълнила до край, така ли? Поздравления, скъпа, мислех, че не можеш да се отпуснеш и да заживееш истински.

— Майко, нека ти обясня…

— Няма нужда от обяснения. Ти си на тридесет и четири, а не на осемнадесет. Толкова съм развълнувана. — Анджела прегърна дъщеря си, а после и Колби. — Това е най-щастливият момент в живота ми. Веднага щом се прибера у дома, се записвам на курс по плетене. Нямам търпение да започна да плета мънички шушони.

Очите на Колби се смееха, докато наблюдаваше Даяна през русата, къдрава глава на майка й.

— Кой би се сетил — попита тихо той, — че тъщите са толкова различни?

Даяна не знаеше да се смее ли или да плаче. Спаси се и от двете неща, когато видя Брандън да слиза по стъпалата.

— Ей, татко, там вътре са готови — извика Брандън. — Вие двамата трябва да влизате.

— Идваме — Колби прегърна Даяна и я притегли към себе си.

Тя се облегна на него, чувствайки как коленете й омекват.

— Колби, абсолютно сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Шегуваш ли се? Майка ти ще ме убие, ако се откажа.

Половин час по-късно Колби целуна Даяна и я постави на предната седалка на джипа. Той докосна пръстена на лявата й ръка.

— Изглеждате страхотно, госпожо Савагар. Дяволски секси. Нямам търпение да ви заведа в леглото.

— Ще трябва да проявите малко търпение, господин Савагар. Брандън ми каза, че в къщата ще ни чакат няколко души.

— Няколко… какво? — Колби беше стъписан. Обърна се да потърси Брандън, който крачеше към една малка червена двуместна мазда. Анджела Прентис го следваше по петите.

— Брандън.

— Да, татко? — Брандън му хвърли поглед през рамо.

— Кой чака в къщата?

— Не знам със сигурност. Казаха ми, че няколко души искат да ви поздравят. Това е всичко, което знам, честна дума. Той покани Анджела на предната седалка в малката кола. — Може би семейство Торп и онзи, собственикът на хранителния магазин. Не е кой знае какво!

— Не е кой знае какво — Колби изръмжа, докато влизаше в джипа до Даяна. — Имах други планове за този следобед. Последното нещо, което ми се прави е да пийвам със семейство Торп и Макдонълд.

Оказа се, че ще пие пунш и ще яде сватбена торта не само със семейство Торп, но и с Макдонълд, и с цялото население на Фулбрук Корнърс. Всички в града, в това число и Маргарет Фулбрук, се явиха на приема в чест на втората сватба на Савагар.