Способен ученик (Лятото на покварата)

13

И пак дойде юли.

Дюсандър, грижливо облечен в един от трите си костюма (но не най-хубавия) стоеше на автобусната спирка и чакаше последния рейс за деня, за да се прибере вкъщи. Беше 22:45. Излизаше от кино, даваха лека и повърхностна комедия, която му хареса много. Прекрасното му настроение започна още от сутринта. Получи пощенска картичка от момчето, лъскава цветна снимка на плажа Уайкики с бели като кости хотели, които се издигаха край брега. На обратната страна имаше кратко съобщение:

Той все още се усмихваше леко, замислен над значението на тези последни думи, когато една ръка се докосна до неговия лакът.

— Мистър?

— Да?

Обърна се предпазливо — даже в Санто Донато имаше грабители — и трепна от миризмата. Лъхна го на бира, лош дъх от устата, евтини бонбони и още нещо, може би лекарство. Беше някакъв безделник в торбести панталони. Той или то носеше фланелена риза и много вехти мокасини, които едва се държаха с помощта на мръсни лепенки. Лицето, което стърчеше над този шарен костюм, изглеждаше като смъртта на бога.

— Да имаш някой излишен цент, мистър? Ша хода в Лос Анджелис. Имам предложенийце за служба. Трябват ми десет цента за бърз автобус. Нямаше да прося, ако не ми беше излял късмета.

Дюсандър усети как в него се надига раздразнение, ала в този миг усмивката му сама се появи.

— Наистина ли искате да пътувате с автобус?

Безделникът се усмихна болезнено, без да разбира.

— Да речем, че дойдете с мен вкъщи — каза Дюсандър. — Мога да ви предложа пиене, храна, баня и легло. В замяна искам само един малък разговор. Аз съм стар човек, живея сам. Понякога компанията е добре дошла.

Усмивката на пияницата внезапно стана по-смислена, положението се изясняваше. Това беше закъсал стар педал с вкус към благодеянията.

— Чак до вас? Кучка, а?

Дюсандър отвърна на широката предизвикателна гримаса с вежлива усмивка.

— Само ще ви помоля да седите по-далеч от мен в автобуса. Миришете доста силно.

— Може би не искаш да осмърдя мястото ти — рече безделникът с неочаквано пиянско достойнство.

— Хайде, автобусът идва след една минута. Слезте на спирката, където слизам аз, и се върнете две преки. Ще ви чакам на ъгъла. Утре ще видя какво мога да събера. Може би два долара.

— Може би даже пет — лицето на пияницата просветля. Беше забравил достойнството си, пиянско или някакво друго.

— Възможно е, възможно е — нетърпеливо каза Дюсандър. Той вече чуваше ниското бръмчене на дизеловия двигател, автобусът пристигаше. Пусна в ръката на безделника четвърт долар — точната цена на автобусния билет, и се отдалечи на няколко крачки, без да се обръща назад.

Скитникът още се колебаеше, когато фаровете на автобуса осветиха спирката. Той все още стоеше и се пулеше в монетата, когато дъртият педал се качи в автобуса, без да погледне назад. Безделникът вече си тръгваше, но в последния миг смени посоката и се метна в автобуса точно преди да се затворят вратите. Пусна четвърт долар в кутията за таксуване като човек, който залага сто долара. Мина край Дюсандър само с един бърз поглед и седна в края на автобуса. Той подремна малко и когато се събуди, богатият дърт педал си беше отишъл. Слезе на следващата спирка, без да знае точно това ли е спирката и без да му пука.

Върна се две преки назад и видя неясен силует под уличната лампа. Това беше старият педал, точно така. Педалът наблюдаваше приближаването му, той изчакваше с някакво особено внимание.

Само за момент безделникът усети хлад от мрачно предчувствие, нуждата просто да си тръгне и да забрави цялата тая история.