Способен ученик (Лятото на покварата)

28

Блед като платно, Тод седеше на кушетката между баща си и майка си.

Срещу тях седеше посивелият и вежлив полицейски детектив Ричлер. Бащата на Тод предложи да се обади в полицията, но Тод предпочете да го направи сам. Гласът му се късаше на места, сякаш беше на четиринайсет години.

Тод завърши рецитала си. Не беше много дълъг. Говореше с механична безизразност, което адски плашеше Моника. Вярно, че навърши седемнайсет години, но в много отношения си оставаше момче. Това щеше да го стресне завинаги.

— Четях му… о, не зная. „Том Джоунс“. „Воденицата“. Тя беше много потискаща. Мислех, че никога няма да свърши. Някои разкази от Хоторн — помня, че той харесваше особено „Великото каменно лице“ и „Младият Гудман Браун“. Започнахме за клуба Пикуик, но той не я хареса. Каза, че Дикенс е забавен, когато е сериозен, а книгата за Пикуик е само игрива. Това беше неговата дума: игрива. Най-много напреднахме с „Том Джоунс“. И двамата я харесахме.

— И това беше преди три години? — попита Ричлер.

— Да. Продължих да се отбивам при него, когато имах възможност, но за гимназията пътувах с автобус през целия град… някои от момчетата едва събраха отбор… имахме много домашни… нали разбирате… толкова много неща.

— Имаше по-малко време.

— По-малко време, така е. Учебните занятия в гимназията бяха по-трудни… трябваше да постигна успех за влизане в колеж.

— Но Тод е много способен ученик — някак автоматично произнесе Моника. — Завърши втори в класа. Толкова се гордеем!

— Бас държа, че е така — каза Ричлер с топла усмивка. — Имах две момчета във Феървю, в Долината, те можеха да поддържат само спортната си форма. — Той пак се обърна към Тод. — Не си му чел книги, откакто постъпи в гимназията?

— Не. Веднъж му четох вестник. Отбих се да го видя и той ме попита какви са заглавията на вестниците. Интересуваше си от Уотъргейт, когато започна аферата. И винаги се интересуваше какво става на борсата и съобщенията на тази страница често го караха да се насира. Извинявай, мамо.

Тя го потупа по ръката.

— Не зная защо толкова го вълнуваше тази страница, но той се интересуваше какво става на борсата.

— Имал е няколко акции — каза Ричлер. — Това е поддържало интереса му. Имал е и пет комплекта документи за самоличност, укрити в къщата. Очевидно е бил доста предпазлив.

— Предполагам, че пази акциите си в касетка в някоя банка — рече Тод.

— Моля? — повдигна вежди Ричлер.

— Акциите — каза Тод. Баща му, който също изглеждаше озадачен, кимна на Ричлер.

— Малкото акции, които са му останали, бяха в кутия под леглото му — обясни Ричлер — заедно с онази фотография като Денкър. Той имаше ли касетка, синко? Споменавал ли е някога, че има?

Тод помисли и поклати глава.

— Само си мислех, че това е мястото, където човек пази акциите си. Не зная. Цялата… цялата тази работа просто… разбирате ли… ми стопи лагерите.

Той тръсна глава като замаян и това Движение изглеждаше съвсем естествено. Тод наистина беше замаян. Малко по малко той почувства, че неговият инстинкт за самосъхранение се възвръща. Усети нарастваща тревога и първите кълнове на доверие. Ако Дюсандър беше наел касетка в банката за този подсигури телен документ, нямаше ли да сложи в него акциите си? А онази снимка?

— Ние работим заедно с израелците — каза Ричлер. — Съвсем неофициално. Ще съм ти много благодарен, ако не споменаваш това при среща с журналисти. Те са истински професионалисти. Един човек на име Вайскопф иска да поговори с теб утре, Тод. Ако сте съгласни — ти и твоите родители.

— Защо не — рече Тод, ала изпита атавистичен страх при мисълта да го души същата глутница, която преследваше Дюсандър през втората половина от живота му. Дюсандър изпитваше истинско уважение към тях и Тод знаеше, че винаги трябва да помни това.

— Мистър и мисис Боудън? Възразявате ли против една среща на Тод с мистър Вайскопф?

— Не, стига Тод да е съгласен — рече Дик Боудън. — Но бих искал да присъствам. Чел съм за тези типове от Мосад…

— Вайскопф не е от Мосад. Той е това, което израелците наричат „специален оперативен работник“. Всъщност той изучава еврейска литература и английска граматика. И е написал два романа — усмихна се Ричлер.

Дик вдигна ръка, за да отхвърли предложението.

— Какъвто и да е, няма да допусна да вадят душата на Тод. От това, което съм чел, тези момчета са прекалени професионалисти. Може и да е свестен човек. Искам вие и този Вайскопф да запомните, че Тод се опитваше да помага на един старец. Той се представяше за друг човек, но Тод не знаеше това.

— Така е, татко — каза Тод с измъчена усмивка.

— Искам само да ни помогнете с каквото можете — произнесе Ричлер. — Забележката ви е справедлива, мистър Боудън. Ще видите, че Вайскопф е приятен, деликатен човек. Свърших с моите въпроси, но ще поразпръсна мъглата, като ви кажа какво интересува най-много израелците. Тод е бил с Дюсандър, когато той е получил сърдечен пристъп и е влязъл в болницата…

— Той ме помоли да отида и да му прочета някакво писмо — обясни Тод.

— Знаем. — Ричлер се наведе напред с лакти на коленете си, а връзката му хвърли сянка на пода. — Израелците искат да научат подробности за това писмо. Дюсандър беше едра риба, но той не е последният, така казва Сам Вайскопф, и аз му вярвам. Те мислят, че Дюсандър може да знае нещо за някои от останалите риби. Повечето от тях, които са още живи, вероятно се намират в Южна Америка, но може да живеят и в десетина други страни… включително и в Съединените Щати. Знаете ли, че във фоайето на хотел „Тел Авив“ те хванаха за яката човека, който е бил заместник-комендант на Бухенвалд?

— Наистина ли? — облещи очи Моника.

— Наистина — кимна Ричлер. — Преди две години. Според израелците цялата работа е там, че писмото, което Тод е чел на Дюсандър, трябва да е било от някоя друга риба. Може да са прави, може и да грешат. И в двата случая искат да знаят истината.

Тод, който се беше върнал в къщата на Дюсандър да изгори писмото, каза:

— Лейтенант Ричлер, бих ви помогнал — на вас или на този Вайскопф, стига да можех, но писмото беше на немски. Много ме затрудни. Чувствах се като глупак. Мистър Денкър… Дюсандър… беше много развълнуван и ме караше да повтарям думите, които не разбираше заради лошото ми произношение. Имам чувството, че разбираше много добре. Помня, че веднъж се засмя и рече: „Да, да, точно така трябва да направиш, нали?“ После каза нещо на немски. Беше две-три минути преди сърдечния пристъп. Нещо за Dummkopf. Мисля, че на немски това значи глупав.

Той погледна несигурно към Ричлер, доволен от лъжата си.

Ричлер кимна.

— Да, разбрахме, че писмото е било на немски. Дежурният лекар чул това от теб и го повтори. А писмото, Тод, спомняш ли си какво стана с него?

Ето, това е, помисли Тод. Скърцане.

— Струва ми се, че беше на масата, когато дойде линейката. И когато всички излязохме. Не бих могъл да потвърдя пред съда, но…

— Мисля, че на масата имаше някакво писмо — намеси се Дик. — Взех нещо и хвърлих поглед. Въздушна поща, мисля, но не забелязах, че е написано на немски.

— Тогава то трябва да е още там — каза Ричлер. — Не можем да го пропуснем.

— А то не е ли? — попита Дик. — Искам да кажа, нямаше ли го?

— Нямаше го.

— Може някой да е разбил вратата — предположи Моника.

— Нямало е нужда от разбиване — каза Ричлер. — В суматохата около изнасянето на носилката къщата изобщо не е била заключена. Очевидно самият Дюсандър не е могъл да помоли някого да заключи вратата. Секретният ключ още е бил в джоба на панталоните му, когато той е умрял. Къщата му не е заключвана от момента, когато линейката на бърза помощ го е откарала, докато ние я заключихме в два и половина през нощта.

— Ето, видяхте ли? — възкликна Дик.

— Не — рече Тод. — Виждам какво безпокои лейтенант Ричлер. — Да, той виждаше много добре. Трябва да си сляп, за да не видиш. — Защо един крадец ще открадне писмо? Особено ако е написано на немски. Не върви. Мистър Денкър не беше богат, но можеше да се открадне нещо по-ценно.

— Точно така, позна — каза Ричлер. — Не е зле.

— Тод много искаше да стане детектив, когато порасне — рече Моника и разроши леко косата на Тод. Когато стане голям, може и да се насочи към това, но сега не му минава през ума. Боже, как мразеше да го вижда толкова блед! — Мисля, че тия дни промени решението си и ще изучава история.

— Историята е хубава дисциплина — кимна Ричлер. — Можеш да станеш историк-изследовател. Чел ли си Джозефин Тей?

— Не, сър.

— Няма значение. Искам само моите момчета да имат по-големи амбиции от това да видят как „Ангелите“ печелят купата тази година.

Тод се усмихна измъчено и премълча.

Ричлер пак стана сериозен.

— Впрочем, ще ви кажа нашата теория. Предполагам, че някой, вероятно местен човек, от Санто Донато, е знаел кой и какъв е бил Дюсандър.

— Така ли? — попита Дик.

— Да. Някой е знаел истината. Може би друг избягал нацист. Зная, че това звучи като работа на Робърт Лъдлъм, но кой би могъл да предположи, че има поне един прикрит нацист в малко спокойно предградие като това? А когато Дюсандър влиза в болницата, този мистър X се вмъква в къщата и прибира изобличителното писмо. Затова сега толкова много полуизгнили фасове плуват в канализацията.

— В това няма кой знае какъв смисъл — рече Тод.

— Защо не, Тод?

— Ами, ако мистър Денк… ако Дюсандър имаше стар приятел от лагерите или просто стар приятел-нацист, защо ще ме безпокои да отида и да му чета писмо? Искам да кажа защо трябва да ме поправя? Този стар приятел-нацист, за когото говорите, поне ще знае немски.

— Добро попадение. Освен ако този друг човек е в инвалидна количка или е сляп. От всичко, което знаем, това може да е самият Борман, който не смее да излезе и да си покаже лицето.

— Слепец или човек в инвалидна количка не може да се вмъкне и да вземе писмото — забеляза Тод.

Ричлер отново го погледна с възхищение.

— Вярно. Но един слепец е способен да отмъкне писмото, макар и да не може да го прочете. Или да наеме някого.

Тод си помисли, че това е вече прекалено. Кимна и едновременно сви рамене, за да покаже, че тази мисъл е изсмукана от пръстите. Ричлер беше отишъл много по-далеч от Робърт Лъдлъм и навлизаше в територията на Сакс Ромър. Но колкото и пресилена да беше тази идея, нямаше никакво шибано значение, нали? Не. Какво значение имаше, че Ричлер душеше наоколо и че този блестящ Вайскопф също души.

Писмото, проклетото писмо! Тъпата проклета идея на Дюсандър. И изведнъж си помисли за своята пушка калибър 7,62 милиметра, която лежеше в калъфа на полицата в студения тъмен гараж. Той бързо отхвърли тази мисъл. Дланите на ръцете му се бяха изпотили.

— Дюсандър имаше ли приятели? — попита Ричлер.

— Приятели? Не. По едно време имаше чистачка, но тя се отказа и той не си направи труда да потърси друга. През лятото нае момче да му окоси тревата, но тази година, струва ми се, не е търсил друго. Тревата е много избуяла, нали?

— Да. Разпитахме доста хора и както изглежда, не е наемал друго момче. Търсеха ли го по телефона?

— Разбира се — рече безцеремонно Тод. Това беше проблясък и той съзря в него относително безопасен спасителен изход. Откакто познаваше Дюсандър, неговият телефон звъня само пет-шест пъти — обаждаха се търговци, избирателни организации, които събираха храни за закуска или просто бъркаха номера. Телефонът му трябваше само ако се разболее, както и стана, да изгние душата му в ада. — Обаждаха му се веднъж или два пъти седмично.

— Говореше ли на немски в тези случаи? — попита бързо Ричлер. Изглеждаше възбуден.

— Не — отвърна Тод и изведнъж стана предпазлив. Не му хареса възбудата на Ричлер, имаше нещо фалшиво, нещо много опасно в нея. Тод беше сигурен в това и вътре в себе си се бореше яростно, за да не плувне в пот. — Той не говореше много. Помня, че два пъти каза нещо като „Момчето, което ми чете, сега е тук. Ще ти се обадя по-късно“.

— Бас държа, че е така — каза Ричлер и потупа с длани бедрата си. — Залагам двуседмичната си заплата, че това е човекът. — Той шумно затвори бележника си и стана. Доколкото Тод успя да забележи, той не записа нищо, само си драскаше. — Благодаря на всички, особено на теб, Тод. Зная, че ужасно си потресен, но скоро всичко ще свърши. Ще преровим къщата от мазето до тавана и от тавана до мазето. Доведохме специални групи. Може би ще открием следите на човека, който се е обаждал на Дюсандър по телефона.

— И аз се надявам — рече Тод.

Ричлер се ръкува с всички и си тръгна. Дик предложи на Тод да излязат и да поиграят бадминтон до обед. Тод отговори, че нито му се играе бадминтон, нито му се обядва, и се качи горе с наведена глава и отпуснати рамене. Родителите му си размениха съчувствени, разтревожени погледи. Тод легна на леглото, впери поглед в тавана и си помисли за своята пушка калибър 7,62 милиметра. Видя я съвсем ясно с вътрешното си око. Представи си как ще пъхне синкавата стоманена цев в тънкия еврейски задник на Бети Траск — точно такъв остър бодил й трябваше. Харесва ли ти, Бети? — се чу да я пита. — Само ми кажи дали ти стига. Представи си нейните писъци. Накрая жестока усмивка застина на лицето му. Да, само ми кажи, кучко, така добре ли е? Добре? А?

— Е, какво мислиш? — попита Вайскопф, когато Ричлер го качи в колата пред закусвалнята на три преки от къщата на Боудънови.

— Мисля, че момчето е донякъде вътре — каза Ричлер. — По някакъв начин, до известна степен. Толкова ли е хладнокръвен? Ако му налееш гореща вода в устата, ще ти изплюе ледени кубчета. На два пъти му сложих уловки, но не постигнах нищо, което да използвам пред съда. Ако отида малко по-далеч, някой хитър адвокат ще го измъкне от клопката, дори да има нещо. Мисля, че в съдилищата го броят за юноша — едва на седемнайсет години, хлапак. Струва ми се, че всъщност не е бил юноша от деветгодишна възраст. Той е зловещ, човече. — Ричлер пъхна цигара в уста и се засмя. Смехът му разтърси въздуха. — Искам да кажа, дяволски зловещ.

— На коя уловка се хвана?

— На телефонните обаждания. Това е главното. Когато му подхвърлих тази мисъл, очите му пламнаха като светлините на игрален автомат. — Ричлер зави наляво и подкара безличната си кола Чевай Нова по платното, което водеше към магистралата. На двеста метра от тях се намираше склона с падналото дърво, откъдето Тод съвсем наскоро, в една съботна сутрин, се беше целил с празна пушка в минаващите коли.

— Казал си е: „Това ченге е далеч от истината, ако си мисли, че Дюсандър има приятели-нацисти тук, в града, но ако си мисли така, това ме поставя извън съмнение.“ И твърди, че са се обаждали на Дюсандър един-два пъти седмично. Много загадъчно. „Сега не мога да говоря, 2-пет, обади се пак“ — нещо такова. А Дюсандър е имал режим на мълчалив телефон през последните седем години. Почти никакви разговори, особено междуградски. Не са му звънили повече от един-два пъти в година.

— Нещо друго?

— Той веднага стигна до извода, че писмото е изчезнало и толкова. Знаеше, че това е единственото нещо, което е изчезнало, защото той се е върнал и го е взел.

Ричлер тръсна цигарата си в пепелника.

— Ние мислим, че писмото е само заблуда. Според нас Дюсандър е получил сърдечен пристъп, когато се е опитал да зарови онзи труп… последния. Имаше кал по обувките и маншетите му, така че предположението е съвсем реално. Това ще рече, че е извикал момчето след като е получил пристъпа, а не преди него. Изкатерил се е по стълбата и се е обадил на момчето. Момчето се измъква, както, между другото, се е измъквало винаги, и съчинява тази история с писмото под натиска на момента. Тя не е гениална, но не е и съвсем лоша, предвид на обстоятелствата. Той отива и оправя цялата бъркотия на Дюсандър. Сега момчето е адски пришпорено — пристига линейката, идва баща му, то има нужда от писмо за камуфлаж. Отива горе и счупва кутията…

— Имате ли доказателства? — попита Вайскопф и запали цигара. Той пушеше „Плейър“ без филтър, на Ричлер те му смърдяха като конски фъшкии. Нищо чудно, че Британската империя се разпадна, щом като пушат такива цигари.

— Да, всичко е черно на бяло — каза Ричлер. — Има отпечатъци върху кутията, които съвпадат с тези от училище. Но неговите отпечатъци са оставени навсякъде в проклетата къща.

— Тогава ако излезеш с тези доказателства пред него, можеш да го посплашиш — подхвърли Вайскопф.

— Виж какво, ти не познаваш това хлапе. Когато казах, че е хладнокръвен, имах предвид точно това. Ще каже, че Дюсандър го е помолил да донесе кутията, за да сложи нещо или да извади нещо.

— Има негови отпечатъци върху лопатата.

— Ще каже, че я е използвал да посади розов храст в задния двор. — Ричлер извади цигарите си, но кутията беше празна. Вайскопф му предложи „Плейър“. Ричлер взе една цигара, дръпна и се закашля. — И на вкус са такива. Като миризмата им.

— Като онези хамбургери, с които обядвахме вчера — усмихна се Вайскопф. — Тези Мак-бургери.

— Големите Мак — каза Ричлер и се засмя. — Това опрашване между две култури не винаги дава резултат. — Усмивката му поизбледня. — Той изглежда толкова чистичък, разбираш ли?

— Да.

— Не е като оня доктор по право от Васко с косми на гъза и вериги на мотоциклетните си ботуши.

— Не е. — Вайскопф погледна движението около тях и се зарадва, че не шофира. — Той е само момче. Бяло момче от добро семейство. Много ми е трудно да повярвам, че…

— Мислех, че ги имате готови за работа с оръжие и гранати, когато станат на осемнайсет години. В Израел.

— Да. Но той е бил на четиринайсет, когато е започнало всичко това. За какво му е на четиринайсетгодишно момче да се забърква с човек като Дюсандър? Опитвах се да разбера това и не успях.

— Аз бих попитал как — каза Ричлер, хвърляйки цигарата си през прозореца. От нея го болеше главата.

— Станалото е просто късмет. Съвпадение. Случайна находка. Това е събитие, в което има пръст и черния, и белия случай.

— Не зная за какво говориш — рече мрачно Ричлер. — Зная само, че момчето е по-зловещо от буболечка под камък.

— Това, което казвам, е много просто. Всяко друго момче щеше да е щастливо да съобщи на родителите си или на полицията. Да каже: „Открих един издирван човек. Той живее на този адрес. Да, сигурен съм.“ И да остави властите да си вършат работа. Мислиш ли, че греша?

— Не, не бих казал. Хлапакът ще бъде в центъра на вниманието няколко дни. Повечето момчета се стремят към това. Снимка във вестника, интервю във вечерните новини, може би награда от училищното настоятелство за гражданска доблест. — Ричлер се засмя. — По дяволите, хлапакът може да попадне сред Истинските хора.

— Какво е това?

— Няма значение — каза Ричлер. Трябваше да повиши глас, защото от двете им страни минаваха огромни товарни автомобили. Вайскопф поглеждаше нервно ту на едната, ту на другата страна. — Не ти и трябва да знаеш. Но за повечето момчета си прав. Повечето момчета.

— Но не това момче — рече Вайскопф. — Това момче, по волята на слепия случай, е проникнало зад маската на Дюсандър. И вместо да отиде при родителите си или при властите, отива при Дюсандър. Защо? Ще кажеш, че не ти пука, но мисля, че те интересува. Мисля, че тази мисъл те преследва, както преследва мен.

— Не е изнудване — каза Ричлер. — Сигурно. Това момче има всичко, което може да си пожелае един хлапак. Има хубава кола в гаража, да не споменавам пушката за слонове на стената. Даже ако целта му беше да изцеди Дюсандър само заради самия ужас, от него практически нямаше какво да се изцеди. Освен тези няколко пикливи акции.

— Можеш ли да бъдеш сигурен, че момчето не знае за откриването на труповете?

— Сигурен съм. Ще взема да се върна следобед и да го пораздрусам с тая новина. Засега той изглежда най-доброто ни попадение. — Ричлер леко тупна кормилото. — Ако някой ден се изясни всичко, ще се опитам да получа съдебно разрешение за претърсване.

— Дрехите на момчето, които е носило оная вечер?

— Да. Ако по дрехите му намерим пръст, която съвпада с пръстта от мазето на Дюсандър, мисля, че ще го пипнем. Но оттогава дрехите, с които е бил оная нощ, сигурно са изпрани пет-шест пъти.

— Какво ще кажеш за другите мъртви пияници? Онези, които полицията намери из целия град?

— Те са към Дан Бузман. Мисля, че няма никаква връзка с тях. Дюсандър не е бил толкова силен, и ако трябва да бъдем по-точни, той е имал една хубава примамка. Обещае им пиене и храна, заведе ги в къщи с градския автобус — шибания градски автобус! — и ги очисти направо в кухнята.

Вайскопф каза спокойно:

— Не става дума за Дюсандър.

— Какво искаш да… — започна Ричлер, но изведнъж затвори уста. Настана невероятно дълго мълчание, нарушавано само от движението на колите около тях. Сетне Ричлер произнесе меко: — Дай ми шибания…

— Като агент на моето правителство Боудън ме интересува само с това, което може да знае за връзките на Дюсандър с укриващите се нацисти. Но като човешко същество все повече започва да ме интересува самото момче. Ще ми се да разбера от какво се оплаква. Искам да зная защо. И докато се опитвам да отговоря на този въпрос, намирам, че все по-често се питам: какво още?

— Но…

— Можеш ли да предположиш, питам се, че жестокостите, в които е участвал Дюсандър, са основа за някакво привличане между тях? Безбожна идея, викам си. Това, което е ставало в концлагерите, още може да ти обърне стомаха. Сам се чувствах така, макар че единственият ми близък роднина беше дядо ми, който почина, когато бях на три години. Може би експериментите на германците разстилат над нас някакво мъртвешко обаяние, нещо, което отваря катакомбите на въображението? Може би част от нашия страх и ужас идва от съзнанието, че при подходящо или неподходящо стечение на обстоятелствата сами ще искаме да построим такива лагери и да попълним работните места в тях? Сякаш луди фюрери с перчеми и лъснати като ботуши мустаци крещят „хайл“ навсякъде около нас? Сякаш червени дяволи, демони или дракони летят около нас на ципестите си изкопаеми крила?

— Не зная — каза Ричлер.

— Мисля, че повечето от тях ще изглеждат като обикновени счетоводители — продължи Вайскопф. — Малки умни хора с диаграми, блок-схеми и електронни калкулатори са готови да повишат степента на смъртност и вместо шест милиона да убият двайсет или трийсет. Някои от тях може да приличат на Тод Боудън.

— По дяволите, ти си толкова зловещ, колкото и той — изрече Ричлер.

Вайскопф кимна.

— Това е зловеща област. Да намериш тези мъртви хора и животни в избата на Дюсандър, това не е ли зловещо, а? Мислил ли си някога, че това момче може би е започнало от обикновения интерес към лагерите? Интерес, който не се различава много от увлечението на други момчета да колекционират монети или марки или на тези, които обичат да четат за героите от Дивия запад? И че той е отишъл при Дюсандър, за да пие вода направо от чучура?

— От извора — поправи го автоматично Ричлер. — В това отношение мога да повярвам всичко, човече.

— Може би — смънка Вайскопф. Думите му се изгубиха в грохота на друг огромен камион, който минаваше край тях. Отстрани беше написано с двуметрови букви: „БУДВАЙЗЕР“. Каква изумителна, страна, помисли си Вайскопф и запали нова цигара. Те не разбират как можем да живеем, заобиколени от полуоткачени араби, но ако живея тук две години, ще изпадна в нервно разстройство. — Може би. И може би е невъзможно да стоиш до убиеца, затрупан с убити, и да останеш читав.