Способен ученик (Лятото на покварата)

8

Февруари, 1975 година.

След вечерята Дик Боудън предложи коняк, който се стори на Дюсандър ужасен. Разбира се, той пусна широка усмивка и щедро го похвали. Жената на Боудън поднесе на момчето шоколадов крем. Момчето беше необикновено тихо през цялото време. Неудобство? Да. По някаква причина момчето се чувстваше много неудобно.

Дюсандър очарова Дик и Моника Боудън още в мига, когато се появи с момчето. То каза на родителите си, че напоследък зрението на мистър Денкър много се е влошило (което ще рече, че бедният стар мистър Денкър има нужда от куче за слепи, помисли си веднага Дюсандър), защото това обясняваше продължителното четене, за което претендираше момчето. По въпроса за зрението Дюсандър беше много внимателен и мислеше, че не направи пропуски.

Носеше най-хубавия си костюм и макар че вечерта беше влажна, ревматизмът едва се обаждаше — само моментни пристъпи. По някаква нелепа причина момчето искаше да остави чадъра си вкъщи, ала Дюсандър настоя. В крайна сметка прекара една приятна и извънредно вълнуваща вечер. Колкото и ужасен да беше конякът, той не помнеше да е бил канен на вечеря от девет години.

По време на хранене обсъдиха Моторните заводи в Есен, възстановяването на следвоенна Германия — Боудън зададе няколко умни въпроса на тази тема и изглежда беше поразен от отговорите на Дюсандър — и германските писатели. Моника Боудън го попита как е дошъл в Америка толкова късно и Дюсандър, възприел собствената си линия на късогледа тъга, обясни всичко със смъртта на измислената си жена. Моника Боудън се разтопи от съчувствие.

А сега, покрай тоя смешен коняк, Дик Боудън рече:

— Ако това е прекалено лично, господин Денкър, моля, не ми отговаряйте… но не можах да разбера какво сте правил през войната.

Момчето се напрегна леко.

Дюсандър се усмихна и започна да търси цигарите си. Виждаше ги прекрасно, но държеше да не допусне и най-малката грешка. Моника му ги подаде в ръката.

— Благодаря ви, мила госпожо. Вечерята беше превъзходна. Вие готвите прекрасно. Жена ми нямаше да го направи по-добре. — Моника му благодари и се почувства поласкана. Тод я стрелна сърдито с очи. — Въпросът изобщо не е личен — каза Дюсандър, запали цигара и се обърна към Боудън. — Бях в запаса от 1943-та, както бяха всички здрави мъже на възраст за действителна военна служба. Оттогава се появиха надписи по стените за Третия райх и за лудите, които го сътвориха. Особено за един от лудите, разбира се. — И той тържествено драсна клечка. — Почувства се голямо облекчение, когато течението се обърна срещу Хитлер. Голямо облекчение! Разбира се — сега той гледаше Боудън обезоръжаващо, както мъж гледа мъж — всеки трябваше да е предпазлив и да не изразява подобни чувства. Поне на глас.

— Така предполагам — каза с уважение Дик Боудън.

— Да — продължи Дюсандър. — Поне на глас. Помня една вечер, когато след работа с неколцина приятели седнахме в кръчмата „Ратскелер“ да пийнем нещо — по това време не навсякъде имаше шнапс или бира, но тази вечер имаше и двете. Всички се познавахме от двайсетина години. Един от компанията, Ханс Хаслер, между другото спомена, че сигурно някой болен е посъветвал Фюрера да открие втори фронт срещу Русия. Казах му: За бога, Ханс, мисли какво говориш. Бедният Ханс пребледня и веднага смени темата на разговора. След три дни изчезна. Вече не го видях и, доколкото зная, никой от тези, които седяхме на масата онази вечер, не го е виждал.

— Ужасно! — Моника беше останала без дъх. — Още малко коняк, господин Денкър?

— Не, благодаря. — Той й се усмихна. — Жена ми все повтаряше думите на майка си: „Не може да се надхвърли върховното“.

Угриженото и начумерено лице на Тод притъмня още малко.

— Мислите ли, че са го изпратили в някой от лагерите? — попита Дик. — Приятеля ви Хеслер?

— Хаслер — кротко го поправи Дюсандър. Ставаше тежко. — Те бяха много. Лагерите… ще бъдат позор за германския народ през идните хиляда години. Те са истинското наследство от Хитлер.

— Мисля, че мнението ви е прекалено сурово — каза Боудън, запали лулата си и пусна задушаващ облак от тютюна „Чери бленд“. — Според това, което съм чел, по-голямата част от германския народ не е имала представа какво става. Около Аушвиц са мислели, че това е завод за колбаси.

— Ужасно! — каза Моника и направи физиономия на мъжа си „стига с това“. После се обърна към Дюсандър и се усмихна.

— Много обичам миризмата на лула, господин Денкър. А вие?

— Наистина ми харесва, госпожо — отговори Дюсандър. Изпитваше непреодолимата нужда да кихне.

Боудън неочаквано се пресегна през масата и потупа сина си по рамото. Тод подскочи.

— Много си тих тази вечер, синко. Добре ли си?

Тод пусна особена усмивка, сякаш изглеждаше раздвоен между баща си и Дюсандър.

— Много добре. Спомних си, че вече съм чувал тези разкази.

— Тод! — каза Моника. — Не мога да…

— Момчето просто иска да бъде честно — рече Дюсандър. — Привилегия на момчетата, която липсва на възрастните.

Дик се засмя и кимна.

— Може ли Тод да ме придружи до моя дом? — попита Дюсандър. — Сигурно има да учи.

— Тод е много способен ученик — каза Моника, ала думите й излизаха автоматично, докато гледаше съвсем объркана Тод. — Само шестици и петици. Последния срок получи четворка, но обеща да подобри френския до март. Нали, Тод-бейби?

Тод отново пусна особената си усмивка и кимна.

— Няма нужда да вървите — рече Дик. — Ще се радвам да ви закарам вкъщи.

— Разхождам се, за да подишам и да се раздвижа — каза Дюсандър. Аз наистина настоявам… освен ако Тод не иска да дойде.

— Не, предпочитам да се разходя — побърза да каже Тод. Майка му и баща му засияха.

Вече наближаваха улицата на Дюсандър, когато старецът наруши мълчанието. Заваля ситен дъжд и той отвори чадъра си над двамата. А ревматизмът му дремеше спокойно. Изумително!

— Ти си като моя ревматизъм — промълви той.

Тод вдигна глава.

— А?

— И двамата няма какво да кажете тази вечер. Какво имаш под езика си, момче? Котка или дяволица?

— Нищо — смънка Тод. Те завиха на ъгъла.

— Можех да се досетя — каза Дюсандър с нотка на злорадство. — Когато дойде да ме вземеш, ти се страхуваше, че ще допусна грешка. Ще пусна котката от торбата, както казвате тук. Тази вечеря трябваше да се състои — нищо не може де те оправдае, задето будалкаш родителите си. Сега си смутен, защото всичко мина добре. Не е ли вярно?

— Кой знае? — отвърна Тод и мрачно сви рамене.

— Имаше ли причини да не мине добре? — попита Дюсандър. — Станах лицемер, преди да си се родил. Ти пазиш тайни много добре, признавам. Признавам ти го най-великодушно. Но забеляза ли какво направих тази вечер? Аз ги очаровах. Очаровах ги!

Изведнъж Тод избухна:

— Не трябваше да правиш това.

Дюсандър спря и се взря в Тод.

— Да не го правя? Не? Мислех, че точно това искаш, момче! Сигурно няма да възразят, ако продължиш да идваш и „да ми четеш“.

— Ти си сигурен, че нещата вървят добре — разпали се Тод. — Може и да съм получил всичко, което искам от теб. Мислиш ли, че някой ме кара насила да идвам в твоята съборетина и да гледам как лежиш и се наливаш като онези пияници, които се навъртат край депото? Така ли си мислиш? — гласът му се извиси до тъничко истерично трептене. — Защото никой не ме кара насила. Ако искам — ще дойда, ако не искам — няма.

— По-тихо, момче. Хората ще чуят.

— Не ми пука — рече Тод и отново продължи напред, този път съвсем свободно, извън закрилата на чадъра.

— Да, никой не те насилва да идваш — съгласи се Дюсандър. И нанесе пресметнат удар в тъмното: — Всъщност, прав ти път. Повярвай ми, момче, самотното пиянство не ме плаши много. Изобщо не ме плаши.

Тод го погледна презрително.

— Даже ти харесва, нали?

Дюсандър само се усмихваше неопределено.

— Добре, да забравим това.

Бяха стигнали до пътеката, водеща към верандата на Дюсандър. Той бръкна в джоба си за секретния ключ. Ревматичната болка пламна в ставите на пръстите му и след това затихна, сякаш изчакваше. Сега Дюсандър си помисли, че разбира какво очаква: отново да бъде свободен. Тогава всичко ще си отиде.

— Ще ти кажа нещо — започна Тод. Гласът му звучеше странно задъхано. — Ако знаеха какъв си бил, само да им кажа, те ще те заплюят и ще те ритнат в дъртия кльощав задник.

Във влажния мрак Дюсандър погледна Тод отблизо. Лицето на момчето беше обърнато предизвикателно към него, ала кожата му беше бледа, торбичките под очите бяха тъмни и леко подпухнали, такива оттенъци на кожата има човек, който будува дълго след като всички заспят.

— Сигурен съм, че ще изпитат към мен само отвращение — каза Дюсандър и лично за себе си помисли, че по-възрастният Боудън може да сдържа отвращението си достатъчно дълго, за да зададе въпросите, които синът му вече беше задал. — Само отвращение. Но какво ще изпитат към теб, момче, когато им кажа, че знаеш за мен от осем месеца и нищо не си казал? — В тъмнината Тод гледаше безмълвно към него. — Идвай да ме видиш, ако ти харесва — каза равнодушно Дюсандър. — Ако не ти харесва, стой си вкъщи. Лека нощ, момче.

Той тръгна по пътеката към външната врата и остави Тод да го гледа с увиснало чене под ситния дъжд.

На другата сутрин, докато закусваха, Моника рече:

— Татко ти много хареса господин Денкър, Тод. Каза, че му напомня за дядо ти.

Тод смотолеви нещо нечленоразделно заради препечената филийка. Моника погледна сина си. Помисли си дали е спал добре. Изглеждаше блед. Бележките се отразяваха зле на кожата му. Тод никога не получаваше четворки.

— Добре ли си тия дни, Тод?

Той я погледна за миг с празен поглед, сетне на лицето му се появи слънчевата усмивка, която я омайваше и утешаваше. На брадичката си имаше петънце от ягодово сладко.

— Да — рече. — Екстра.

— Тод-бейби — каза тя.

— Моника-бейби — отвърна той и двамата се засмяха.