Способен ученик (Лятото на покварата)

14

Годината на двестагодишния юбилей дойде.

Тод намина да види Дюсандър няколко пъти между завръщането от Хавайските острови през лятото на седемдесет и пета година и пътуването с родителите му до Рим, точно когато цялата барабанна дандания с развяването на знамената и радостта от гледката на големите кораби отиваше към своя апогей.

Посещенията при Дюсандър бяха кратки и донякъде приятни, двамата откриха, че могат да прекарват времето си заедно в доста любезни отношения. Казваха повече в паузите между думите и външно разговорите им можеха да приспят някой агент от ФБР. Тод спомена на стареца, че срещал често едно момиче на име Анджела Фароу. Не бил луд по нея, просто тя била дъщеря на една от приятелките на майка му. Старецът пък разказа на Тод, че плетял килимчета, защото чел, че тая работа помага при ревматизъм. Той показа на Тод някои образци собствена изработка и Тод задължително им се възхити.

Момчето е малко порасло? Ами, пет сантиметра. Продължава ли Дюсандър да пуши? Не, принуден е да ги зареже, от тях кашля много силно. Как върви училището? Трудно, но много вълнуващо; изкарва само шестици и петици, стигнал е до финала на националния научен конкурс с проект за използването на слънчевата енергия и сега мисли да се дипломира по антропология вместо по история, когато започне да следва. Кой е косил градината на Дюсандър тази година? Ранди Чембърс, съсед от същата улица, добро момче, но много дебело и туткаво.

Старецът го хвана за ръка. Неговото стискане беше изненадващо силно.

— Добре — рече старецът. — Много се радвам, че дойдохте. Къщата ми е ей там. Съвсем наблизо.

— Може би дори десет — промърмори безделникът и се остави да го водят.

— Може би дори десет — съгласи се дъртият педал и се засмя. — Кой знае?

През тази година Дюсандър довърши трима пияници в кухнята си. Беше чакал на спирката двайсетина пъти, седем пъти предложи пиене, вечеря, храна и легло. Двама му отказаха веднага, двама просто си тръгнаха с по четвърт долар, който Дюсандър им даде за билет. След като помисли малко, той намери изход от положението; просто купи карнетка с билети. Струваше два долара и половина, с нея можеше да се пътува петнайсет пъти и беше неконвертируема в местните магазини за алкохол.

През горещите дни напоследък Дюсандър усети неприятния мирис, който се носеше на талази от избата. През тези дни той държеше вратите и прозорците си плътно затворени.

Тод Боудън намери някакъв пияница, който спеше в една стара отводнителна канавка зад пустеещото място на шосето Киенага. Това стана през декември, по време на коледната ваканция. Той постоя малко, загледан в пияницата, целият разтреперан. За пет седмици шест пъти се върна на това място, винаги с леко яке, чийто цип беше затворен наполовина, за да скрие занаятчийския чук, пъхнат в колана му. Най-подир отново се натъкна на един пияница — същия или друг, има ли значение? Беше на първи март. Започна с тъпия край на инструмента и в един момент, вече не помнеше кога — всичко плуваше в червена мъгла, — той обърна острия край и обезобрази лицето на пияницата.

За Курт Дюсандър пияниците бяха почти цинична изкупителна жертва за боговете, които той най-сетне призна или призна отново. А пияниците бяха забавни. Караха го да чувства, че живее. Започна да си мисли, че през годините в Санто Донато — годините, преди момчето да му се натресе на прага с големите си сини очи и широката американска усмивка — беше започнал преждевременно да остарява. Едва бе прехвърлил шейсет и пет години, когато дойде тук. Сега се чувстваше много по-млад от тогава.

Идеята да умилостиви боговете отначало изуми Тод, но тя можеше да получи признание в бъдеще. След като накълца пияницата под железопътната платформа, той очакваше засилване на кошмарите, очакваше даже да откачи. Очакваше вълни от парализираща вина, които могат да се спрат с изтръгналата се от гърдите изповед за неговото битие.

Вместо това той отиде с родителите си на Хавайските острови и се наслади на най-хубавата ваканция през живота си.

Миналият септември той започна занятия в гимназията с чувството, че е съвсем нов и освежен, сякаш друг човек се беше пъхнал в кожата на Тод Боудън. Неща, които не му правеха впечатление в ранното детство — светлината при зазоряване, гледката към океана и вида на забързани хора в здрача, когато светват уличните лампи — тези неща се запечатваха отново в ума му като групи от светли камелии, в най-ясни образи, които изглеждаха като гравирани. Той усещаше живота с езика си като глътка вино направо от шишето.

След като видя безделника в канавката, ала преди да го убие, кошмарите се появиха отново.

Най-често сънуваше пияницата, когото съсече в изоставеното депо. Когато се връщаше от училище, той се втурваше вкъщи и произнасяше само с устни: Здрасти, Моника-бейби! Това свърши още щом видя мъртвия пияница в ъгъла след вдигане на закуска. Той седеше до масата за приготвяне на месо и носеше панталони и риза, вмирисани на повърнато. Кръв се стичаше по светлите плочки на пода, а на покритата с неръждаема стомана маса кръвта вече изсъхваше. По шкафовете от истински бор се виждаха кървави отпечатъци на ръце.

На бележника до хладилника имаше бележка от майка му: Тод. В магазина съм. Връщане 3:30. Стрелките на часовника с нарисуван изгрев показваха 3:20 и пияницата се беше проснал мъртъв в ъгъла като отвратително изкопаемо с полепнала по него тиня от магазинчето за стари корабни предмети. Навсякъде имаше кръв и Тод се опита да я изчисти, започна да бърше всяка открита повърхнина и да крещи на мъртвия, че трябва да си върви, че трябва да го остави на мира, а пияницата само си лежеше мъртъв, усмихваше се към тавана и струйки кръв се процеждаха от отворените рани на мръсната му кожа. Тод грабна от килера тоягата с парцала и бясно затърка пода, сигурен, че не измива кръвта, а само я разрежда и размазва, напълно неспособен да спре. Едва когато чу колата на майка му да завива по алеята, той разбра, че пияницата е Дюсандър. Събуди се мокър от пот, задъхан, вкопчен с двете си ръце в завивките.

Ала след като най-после отново намери пияницата в канавката — същия или някой друг — и изпробва чука си върху него, сънищата вече не се появиха. Предположи, че пак трябва да убие, и то неведнъж. Лошо, наистина, но времето, когато пияниците можеха да бъдат полезни като човешки същества, беше отминало. Оставаше ползата от тях за Тод, разбира се. А Тод, като всеки друг, когото познаваше, сам изграждаше своя начин на живот, за да посрещне личните си нужди, когато порасне голям. Всъщност той не беше по-различен от който и да било. Трябва да прокараш собствения си път през света. Ако си решил да минеш по него, трябва да го сториш сам.