Среднощен експрес

Шестнайсета глава

Гласността, която се даде, беше поразителна. Моят стар приятел Марк Дериш написа до „Нюсдей“, лонгайландския вестник, писмо, в което разказваше за мен. Един репортер се обадил после вкъщи. Татко, който толкова често лъгал хората, че лежа в някаква европейска болница, не бил убеден, че ще има полза да се вдига шум. Но нима би могло да има по-голяма вреда? Хората в „Нюсдей“ се отнесоха със съчувствие. Отпечатаха специална статия за „самотното ми изпитание“ и за ужасната новина, че ще ме осъдят на трийсет години (или доживот). Репортерът дори отишъл в Ситън Хол в Пачог и взел интервю от директорката на гимназията ми, сестра Мари Луиз. Тя ме помнела като момче, „което сигурно ще преуспее“.

Някои от нещата, които бяха отпечатани, ме разтревожиха. Цитираха едно от писмата ми до нашите, където казвах, че ако в Анкара не потвърдят четиригодишната ми присъда, мама и татко могат „да очакват нещо съвсем безразсъдно“.

„Той няма да стои там — споделил баща ми с репортера. — Ще се опита да избяга. И ще го убият.“

Тревожех се какъв ще бъде ефектът от всичко това върху турските съдии? Все още бях длъжен да се явя пред съда на процеса за контрабанда. Може би шумът около мен ще ги ядоса и вместо трийсет години ще ми дадат доживотна присъда. Надявах се, че татко наистина знае какво прави.

Канонадата продължи и през следващите няколко седмици.

Репортерката на „Нюсдей“ Анабел Керинс бе научила, че решението на Анкара, изглежда, е продиктувано донякъде от политически съображения. Администрацията на Никсън бе поставила въпроса за външната си помощ в зависимост от закона за преустановяване отглеждането на опиумен мак. Турските земеделски стопани били бесни. Искали да се окаже натиск върху Съединените щати. Анкарският съд заявил, че е увеличил наказанията за трафикантите на наркотици „с цел възстановяване на международния ред“. Решението в моя случай било в съответствие с „международните споразумения“.

Съдът пренебрегнал факта, че в Турция максималната присъда за контрабанда на опиум е само десет години.

„Нюсдей“ ме наричаше „пионка в опиумната игра“. От вестника изпратиха репортера Боб Грийн да ме посети. Пускаха статия след статия. Дори ме помолиха да напиша впечатленията си от затворническия живот. Аз! След толкова мечти да стана писател и след всичките откази, които събирах в Милуоки, от „Нюсдей“ ме молеха да пиша. Може би в крайна сметка нямаше вреда от толкова гласност.

В едно неделно издание на „Нюсдей“ публикуваха моя снимка на три годинки, яхнал пони в бронкския зоопарк. Беше поместена точно под следното заглавие: „Един декан обвинява президента. 35 пъти обсъждали как да се потули всичко, според някои източници“. Какъв шантав свят.

Татко писа на нюйоркските сенатори Джеймс Бъкли и Джейкъб Джавитс и на неколцина конгресмени, да ги моли за помощ. Всички обещали, че ще направят каквото могат. Сенаторът Бъкли дори споменал името ми в американския сенат в апел за помощ от страна на правителството.

От всички части на Съединените щати заваляха писма, от стари приятели, познати и непознати. До един се опитваха да ме окуражат. Уверяваха ме, че правителството ще се постарае по скоро да ме измъкне.

В отговор на вестникарския шум адвокатът по наказателни дела Джон Сътър си предложи безплатно услугите. Макар че бе много зает със защитата на някои от замесените в Уотъргейт, намери време да разговаря с представители на Министерството на външните работи. С него пък се бе свързал друг адвокат, който също искал да помогне. Казваше се Майкъл Дж. Грифит. Кантората му се намирала в Минеола, Лонг Айланд, малко на запад от нас. Срещнал се с баща ми и също му предложил да работи безплатно. Писа ми, че заминава в Гърция на почивка, като ме питаше дали може да дойде да ме види. Отговорих, за да му благодаря; не споменах, че ако не побърза, може и да не ме завари тук.

Сагмир може и да беше помогнал на Жан Клод да избяга, но за мен нищо не направи. Обясни ми, че турските съдилища не искали да се изложат. Но все още имал възможност да действа за мене зад кулисите. Сагмир твърдеше, че срещу подходяща сума може да убеди затворническите власти да ми загубят документите. След 17 юли нямало да фигурирам вече като затворник. Докато турските съдилища откриели грешката, той щял да ме прехвърли в Гърция. Тъй като щяло да бъде просто канцеларски пропуск, никой нямало да пострада.

Това щеше да ми струва 30 000 лири, около 2000 долара. Но Сагмир ме предупреди, че трябва да действа, преди официалната присъда да бъде променена на трийсет години. Аз от своя страна му заявих, че няма да получи нито куруш, докато не бъда в пълна безопасност извън Турция. Той се съгласи с широка усмивка.

Писах на татко и му обясних положението възможно най-ясно. Татко ми отговори, че мистър Франклин е направил втора ипотека на къщата ни в Норт Бабилън. Щял да дойде да ме види в най-скоро време.

Няколко дни по-късно се разхождах на двора, когато получих съобщение за свиждане. Вътре се запознах с млад американец, точно на моите години, двайсет и шест. Майкъл Грифит, адвокатът от Минеола. Беше висок, дружелюбен младеж, амбициозен и енергичен. Веднага ми хареса.

Разказа ми за Джон Сътър и за отзвука от вестникарския шум. Министерството на външните работи проучвало възможностите да уреди да ме преместят в американски затвор. Разправих на Майк за преместването на Арне. Той бе настроен оптимистично. Но се съмняваше, че ще стане бързо. В този момент турско-американските отношения били доста обтегнати.

Тъй като постъпките едва бяха започнали, нямаше кой знае какво да обсъждаме по въпроса за преместването. Затова просто разговаряхме. И двамата с Майк бяхме израснали в Лонг Айланд и имахме много общи спомени. Оказа се, че и двамата сме били спасители. Дори познавахме едни и същи хора.

Споделих с него как жадувам да поплувам в океана. Той се засмя и каза:

— Още малко и това ще стане.

— Да.

— Разбрах, че играеш софтбол29.

— Чат-пат. Може би сега не съм съвсем във форма.

— Няма проблеми. Аз играя в лигата „Бродуей Шоу“ в Сентръл Парк. Ще трябва да играеш с нас, щом се върнеш.

— Да. Много ми се иска да играя това лято.

Майк се засмя.

— Може. Кой знае? Но със сигурност ще бъдеш на пролетните тренировки догодина.

Сега аз се засмях.

— Разбира се. Окей. Дръж ме в течение. Поздрави всички вкъщи. И посъбери малко гръцко слънце заради мен.

— Добре. Обещавам. Горе главата. Всичко върви на добре.

Беше хубаво да видя отново татко. От напрежението през последните години по лицето му се бяха появили бръчки. Но тялото му още беше стегнато и здраво от хандбала. Татко носеше парите за Сагмир. Но първо искаше да поговорим.

— Пуснат е нов влак — каза той.

— Специалният с прехвърляне ли?

— Да. С Майк Грифит ни даваха по радиото и телевизията у дома. Опитваме се да накараме Министерството на външните работи да се заеме по-сериозно. Майк смята, че ще успеем.

Татко искаше да отложим сделката със Сагмир, докато не научим нещо повече за специалния влак с прехвърляне. Но аз му напомних какво бе казал Сагмир — че трябва да свършим работата, преди да ме съдят отново. Затова решихме да видим какво ще направи турският адвокат.

Измислихме старателно план за сделката. Татко щеше да депозира трийсетте хиляди лири в американското консулство и да покаже разписката, за да увери Сагмир, че парите са налице. Сагмир ще вземе паспорта на татко. Когато се кача на самолета, за да напусна Турция, татко ще откупи паспорта си за 30 000 лири.

Неспокойно чаках връщането на татко от срещата със Сагмир.

Когато дойде да ме види на другия ден, изглеждаше угрижен.

— Сега пее друга песен — каза татко. — Трябвали му 15 000 лири аванс. — Не можел нищо да уреди, докато не плати на някои хора в Анкара.

Щеше ми се да вярвам, че е така. Толкова жадувах да бъда свободен. Но не можех да позволя татко да пострада. Сделката взе много да намирисва.

— Какво ли иска да намаже?

— Не знам — отвърна татко. — Мислиш ли, че казва истината?

— Не. Опитва се да те измами. Той е богат. Може да извади 15 000 само за един час. Я вземи да се върнеш и да му съобщиш, че се отказваме. Или 30 000 лири с наложен платеж, или нито куруш в аванс.

Татко дойде отново на другия ден. Стори ми се уморен и потиснат. Прочетох отговора на Сагмир в очите му.

— Ще оставя парите в банката — рече той, преди да замине. — Ако ти потрябват, ще бъдат там.