Среднощен експрес

Седма глава

Има един турски израз: шьойле бьойле, който означава „горе-долу“.

Всичко в Сагамалджъларския джезаеви (затвор) и неговите три хиляди обитатели беше шьойле бьойле. Не бе мито много хубаво, нито много лошо. Съществуваха най-различни правила и в същото време не съществуваха никакви.

Имаше надзиратели, които нямаха право да напускат определени места, и затворници, които се мотаеха свободно из целия затвор. Хазартът беше забранен, но всички турци играеха на зарове, а повечето чужденци — на покер. Съществуваха строги закони срещу наркотиците, но затворниците можеха да си купят хашиш, опиум, ЛСД, морфин и всякакви други хапчета с най-различен вид, форма и цвят. Хомосексуализмът бе не само морално, но и правно престъпление, ала се ширеше в затвора. Самите надзиратели, които трябваше да следят за това, изглежда, изпитваха сексуално удоволствие да вържат някого и да го бият без панталони. Вътре не даваха да се внасят пари. Можехме да теглим от влоговете си в затворническата банка, срещу което получавахме кредитни карти, или да носим специални купони. Въпреки това правило повечето от старите затворници държаха пари, скрити между вещите си. Или ги носеха в поясите си. В зависимост от променящите се настроения на затворническите власти и обратите на съдбата в затвора ту се караше лесно, ту ставаше ад.

Както съществуваше йерархия в администрацията, начело с Мамур, Ариф и Хамид, така имаше йерархия и сред затворниците. Най-отгоре бяха големите гангстери, турските двойници на американските мафиози. Тези изпечени престъпници се наричаха капидии. Към тях питаеха страх и уважение не само в затвора, но и извън него. Те бяха богати и безмилостни.

За повечето капидии присъдата представляваше само дребно неудобство. Независимо от обвинението с малко пари тук-таме, нов съд, нов съдия, нови показания, нови документи, нови полицейски досиета или медицински свидетелства — и бяха свободни. Лежаха по една година или най-много по осемнайсет месеца. Не повече.

Докато бяха вътре, живееха като царе. Не искаха да бягат, защото тогава трябваше да напуснат страната, а цялата им власт беше в Турция. Прекарваха времето си, като ръководеха затворническите далавери: с хазарт, наркотици, контрабандни стоки. Печалбите бяха огромни, но и рисковете не бяха никак малки. Насилието бе общоприето средство в конкуренцията между различните влиятелни групи.

Едно стъпало под капидиите стояха голям брой по-дребни гангстери. Те бяха новоизлюпени престъпници, нахакани млади убийци, тръгнали да си създават име в бранша. Убийците се ценяха високо. В Турция убийството се смята за еркек (мъжко) престъпление.

Обикновените улични крадци и джебчии се намираха на дъното на социалната структура. Но на самото дъно, поне що се отнася до турците, бяха чужденците, немюсюлманите, хипитата, пушачите на хашиш.

Не можех напълно да свикна с всички тия неща. Но се мъчех. Сутрешните ми и вечерни занимания с йога като че помагаха. Развих и собствена форма на медитиране. След йогата сутрин сядах на леглото си в тъмното и се вслушвах в шумовете на затвора, който се пробуждаше около мен.

Тишината преди разсъмване бе най-подходящото време. Чувах глухото пляскане с криле на гълъбите, които отлитаха от стрехата на нашия кауш. Понякога призори проникваше тихият скръбен стон на някой кораб в пристанището. Мечтаех за морето. Как се нося с параход по Мраморно море, докато стигна до гръцките острови. Толкова лесно можех да се разхождам навън в мислите си. Но щом другите затворници се събудеха, доброто ми настроение се изпаряваше. Трябваше да се сдържам. Настроенията се предаваха от отделни хора на цели групи, без никой да забележи, додето не станеше твърде късно. Каушът беше като емоционално буре с барут. По всяко време можеха да избухнат сбивания.

Тъй като яденето беше едно от малкото удоволствия в затвора, на него се гледаше много сериозно и повечето неприятности се случваха в кухничката ни. Затворническите власти бяха осигурили газова печка с бутилка. На нея варяхме кафе и чай. Храна се приготвяше, когато имаше от какво. Господар на малката плоска желязна печка с трите котлона беше чайджията. Той купуваше пакетчета чай, кафе и захар от затворническите власти на по-високи цени, които съответно прехвърляше на нас. Затворът буквално представляваше закрит пазар. Всички пиеха огромни количества чай и кафе. Не винаги имаше вода, пък и бездруго тя не струваше. Чайджията продаваше напитките в малки чаши по петдесет куруша всяка (около три цента). Работеше от дванайсет до четиринайсет часа дневно през полагаемия му се месец. Но изкарваше добра печалба, особено ако правеше чая слаб и го оцветяваше с карбонат.

Когато аз пристигнах, чайната се обслужваше от един затворник на име Зиат. Макар Йохан да ми беше казал, че на тази работа обикновено се редуват, през декември Зиат още правеше чай. Беше мургав йорданец, висок колкото мен, около метър и седемдесет, но доста по-едър, с пожълтели зъби. Още от пръв поглед се усъмних в усмивката му. Йохан ми разправи, че Зиат обичал парите най-много от всичко на света и постоянно възниквали спорове за качеството на чая му.

Докато надзирателят дойдеше да отключи вратата за двора и да извика иранския затворник, който всяка сутрин донасяше хляба от кухнята, чаят беше готов. Дотогава ставаха и другите затворници. Те идваха при печката с някоя чушка, глава лук или яйце за пържене. Ставаше опашка. Хората неизбежно започваха да се бутат. Зиат с неохота отстъпваше котлоните. Вареше чай на два от тях и даваше само един за готвене. Можеше да имаш само едно яйце за пържене, но пред теб някой бавно ще вземе да пържи лук или да вари в голяма тенджера вода за картофи. Тогава се случваше Зиат да даде на някой от приятелите си да използва другите котлони. Това предизвикваше спор. Разноезичните затворници започваха да мърморят и да се оплакват. При подходящи обстоятелства чайната се превръщаше в малко бойно поле. Политаха чаши. Понякога проблясваха и ножове. Надзирателите се втурваха вътре. Това се случваше непрекъснато.

Научих доста за Зиат от Йохан. Преди да влезе тук, Зиат бил полицейски доносник. Говореше турски, английски и немски не по-зле от родния си арабски. Запознавал се с туристи в „Пудинг Шоп“ или около площад „Султан Ахмед“ и ги питал дали не искат наркотици. Уговарял се с тях. После се обаждал в полицията. След като туристът получел хашиша или другото, което търсел, Зиат си тръгвал и пристигала полицията. Туристът отивал в затвора. Полицията отчитала поредния арест. Зиат получавал възнаграждението си или в пари, или в натура.

Но според Йохан Зиат се полакомил. Задържал седемнайсет кила опиум в някаква сделка с турски капидия. Тогава го осъдили на пет години.

Няколко затворници бяха в „Сагамалджълар“ заради предателството на Зиат. Той много се пазеше. Преди петнайсетина месеца вече го бяха намушкали веднъж.

В затвора алчността му веднага бе изплувала. Като бивш доносник имаше много влиятелни връзки. Още преди моето пристигане беше станал главният доставчик на наркотици в кауша за туристите. Беше добър приятел на Мамур и Ариф. Всеки път, когато щеше да има „проверка“ — неочакван обиск от надзиратели или войници, той винаги успяваше да скрие наркотиците си. И никой не знаеше къде са парите, които сигурно бе натрупал.

Бях смаян от количеството пари, което циркулираше из затвора. Отначало теглех от сметката си в банката специални затворнически купони и с тях си купувах разни неща от количката за храна. После открих безкрайния свят на хазарта в затвора. Покерът беше забранен, но ние постоянно го играехме, когато наоколо нямаше надзиратели. Дори футболът и волейболът на двора често се играеха за пари. И аз като другите взех да се разхождам с пари, натъпкани в пояса. Това беше единственото място, което надзирателите рядко претърсваха — сигурно имаше някаква забрана.

Открих, че все повече се пристрастявам към хашиша. Лесно се набавяше от Зиат. Действителността беше в застой. Наркотикът ме обвиваше в мъгла, която помагаше времето да минава по-бързо. Водопроводната тръба до клозетната дупка в стаята ми бе тюрк малъ. Беше счупена, ръждясала и разядена. Но вътре имаше достатъчно място, за да мушна малко хашиш. Надзирателите мюсюлмани считаха клозета за айьп, срамно място, така че това бе чудесно скривалище. Те никога не пъхаха пръстите си в мръсната тръба.

Превръщах се в истински затворник.

В затвора като че всеки постоянно чака нещо. Сутрин чакаш да ти отключат килията и да докарат хляба. Чакаш обяда. Чакаш да дойде водата, за да ползваш клозета или да си измиеш лицето. Чакаш свиждане. Чакаш делото си.

Чакаш да те пуснат.

И всеки ден чакаш пощата. Обикновено тя пристигаше късно следобед. При вика мектуп19 десетина затворници се втурваха по стълбите. Някой от пазачите или от турските отговорници пъхаше писмата и пакетите през квадратния отвор в желязната врата на коридора. Друг прочиташе пликовете и извикваше имената. Винаги настъпваше бъркотия. Пощенската система също беше тюрк малъ. Много писма отвън изобщо не пристигаха. Или идваха със седмици закъснение. Често марките им липсваха.

Моята кореспонденция постепенно се увеличи. Понякога целия ден чаках да получа писмо. От когото и да е. Ако не дойдеше нищо, изпитвах горчиво разочарование. Чувствах се така изолиран, затворен в чужда страна с толкова различна култура. Чувствах се забравен. Минаваха цели дни без нито едно писмо и всеки път оставах сам пред вратата, след като цялата поща бе раздадена.

Друг път наведнъж пристигаха купища писма. Тогава ми порастваха криле. Татко ми пишеше редовно, макар че писмата му идваха неочаквано. Понякога и мама добавяше по някой ред, за да ми каже, че ме обича. Мама нямаше навик да говори много, но в писмата винаги се усещаше подкрепата й. Татко ми разправяше как спечелил награда в турнира по хандбал в службата си. Роб и Пеги, брат ми и сестра ми, също пишеха. Роб имал добри бележки в университета. Смяташе, че като завърши, татко може да му намери работа в неговата фирма. Пег се занимаваше с гаджета, купони и нови дрехи. Всяко писмо бе наситено с най-различни подробности от ежедневния живот. И от това болеше. У дома в Лонг Айланд животът продължаваше. Разкъсвах с нетърпение писмата, после ги четях все по-бавно, а болката растеше. Между редовете се чувстваше зле прикритата им мъка по загубения член от тяхното семейство.

Получавах и други писма. Пишеха ми много от старите приятели в Маркет. Най-после получих писмо и от Патрик. През последните месеци работил на риболовен кораб край бреговете на Орегон, като през деня ловял риба тон, а през нощта пишел шантави стихове, така че минало известно време, преди да научи за моето положение. Искаше да знае всичко за юридическата страна на нещата. После ме питаше: „Чел ли си скоро «Граф Монте Кристо»?“ Типично за Патрик. Винаги клонеше към възможно най-авантюристичните решения. Ако се наложеше да действам по този начин, знаех, че мога да разчитам на него.

Един ден ме изненада някакъв плик, надписан с равен едър почерк. Изведнъж усетих дълбоко вълнение. Бях израснал с Лилиан Рийд. Тя беше моето момиче на бала на първокурсниците в гимназията преди сто години. Спомням си, че онази вечер бе облечена в червена кадифена рокля. Татко ни закара с колата си. През всичките ни юношески години периодически бяхме влюбени един в друг, после някак се отдалечихме. Пликът в ръката ми прокара мост през годините и извика образа й в съзнанието ми: дългите кестеняви коси, обрамчили дълбоки кафяви очи. Късна лятна вечер в онова неопределено време между завършването на гимназията и началото на следването. Нежна младежка любов и тихо прошепнати думи. И двамата мечтаехме да пътуваме по света. Но Лилиан се омъжи. Несполучливо. Бракът й продължи по-малко от година. Сега тя беше в Кеймбридж20 и работеше в Харвард като секретарка по правните въпроси. Разводът й току-що бе станал официален.

Думите й ме развълнуваха. Мислите й прекосиха земното кълбо и ме стоплиха. Прочетох писмото й няколко пъти, преди още същата вечер да й напиша дълъг прочувствен отговор. Насърчавах я да се съвземе от преживените несполуки и да изживее живота си пълноценно. И тя, и аз си имахме проблеми. Чудно как двама стари приятели можеха така да объркат живота си. Дали пък нямаше да си помогнем един на друг?

Делото бе насрочено за 19 декември. Надявах се, че най-сетне те се случи нещо определено. Ако не ме пуснеха под гаранция, исках поне да ми дадат присъда. Тогава поне щях да знам. Вече се носеха още по-упорити слухове за амнистия. Някои затворници мислеха, че правителството може да намали с по десет години всички присьди. Ако ме осъдеха — дори на десет години, бездруго може би скоро щяха да ме пуснат.

Вечерта преди делото отново внимателно преговорих версията си. Приятелите пак ми помогнаха да се облека. Всичко зависеше от това дали ще направя добро впечатление. Ако ме пуснеха под гаранция, може би дори щях да успея да си бъда у дома за Коледа.

Сутринта дойде. Войниците ме откараха в съда. Този път бях по-нервен. Затворническият живот ставаше все по-труден. Денят бе един от най-важните в живота ми. Щеше ми се процедурата да е на английски, за да мога да разбирам всичко.

Адвокатите ми отново бяха по местата си. Беяз и Сия кимнаха учтиво, когато влязох в залата. Йешил ми се ухили успокоително насреща. Аз се усмихнах в отговор. Познах още няколко лица — на консула и на неколцина от публиката. Момичето с жълтия служебен бележник и хубавите крака също бе там.

Последва още по-неразбираем разговор на турски между моите адвокати и съдията. Седях кротко, готов за дълго заседание.

Прокурорът стана и се обърна с пламенна реч към съда. Изведнъж, преди да разбера какво става, войниците ми сложиха белезници и ме подкараха навън.

— Какво стана? — изкрещях към Йешил. — Защо ми слагат белезници? Защо ме отвеждат толкова бързо?

— Не е важно — отговори той.

— Как така не е важно! Искам гаранция. Нямам намерение да прекарам нито една нощ повече в това място.

— Да. Да. Добре, утре ще дойдем да говорим.

— Какво каза прокурорът? Какво става?

— Не е важно, чисто технически неща.

Войниците ме задърпаха за ръцете.

— Например?

— Ами представи на съда каквото искаше, нали знаеш обвинението.

Ако ръцете ми бяха свободни, сигурно щях да сграбча Йешил за реверите. Съдбата ми бе решена на турски, а Йешил не желаеше да ми преведе.

— Какво искаше? — попитах отново аз.

— Не е важно. Утре ще ти кажем.

Войниците вече направо ме повлякоха. Извърнах глава за да погледна Йешил.

— Какво, по дяволите, искаше прокурорът? Йешил!

— Иска доживотен затвор.

Главата ми се мътеше, въртеше и бучеше. Вечерните светлини на Истанбул проблясваха през страничните пролуки на затворническата камионетка. Доживотен затвор!

Щом се върнах в кауша, съобщих новината на Иохан. Той се опита да ме успокои. Увери ме, че било стандартна процедура прокурорът да се мъчи да изглежда неумолим. Бяло чиста формалност. Чарлс и Арне също ме успокояваха. Попай ме измери със своя поглед „нали ти казах“. Трябваше да знам всичко точно. Какви бяха шансовете ми? Дали съдът щеше да погледне сериозно на предложението на прокурора?

— Защо не попиташ Макс? — подсказа ми Йохан. — Той сигурно знае за тези неща повече от всеки друг.

Отидохме заедно при холандеца наркоман. Макс седеше на крайчеца на леглото си, въртеше се неспокойно и се чешеше по ръцете.

— Нямам гастро — обясни простичко той. — Трябва да изнамеря нещо.

Докато ние с Йохан го наблюдавахме, Макс порови под леглото си и измъкна дълга тънка пръчка. Присвил очи зад дебелите стъкла на очилата си, се отправи към коридора. Огледа се да види дали има някой. После взе да маха силно с пръчката нагоре към лампата. Все не можеше да улучи крушката, но накрая тя се пръсна. По целия коридор се посипаха стъкла. Макс отиде до стълбите и се провикна:

— Ей, Уолтър, лампата тук е счупена. Кажи на Емин да прати електротехник.

Макс се върна в килията си и продължи да се чеше по ръцете.

Разказах му за делото. Той поклати глава.

— Кой знае? Едва ли ще ти дадат доживотна присъда, но и аз не вярвах, че ще ме осъдят на трийсет години. Мисля, че трябва да се измъкнеш оттук по какъвто и да е начин.

— Какво ще кажеш за „Бакъркьой“?

Макс направи гримаса.

— Ааах! Бях в „Бакъркьой“ известно време. В дванайсето отделение. За наркомани. Няма смисъл. Трябва да имаш приятели. Познаваш ли някой капидия?

— Какво?

— Капидия. Ако познаваш, може би ще успееш да подкупиш някой от пазачите в „Бакъркьой“. Лесно е да се измъкнеш, но трябва да имаш пари и дрехи и да се добереш по някакъв начин до Гърция.

Разправих на Макс за турчина, който ме взе под свое покровителство в полицейския участък. Макс ме увери, че е бил капидия.

— Те имат много приятели и вън, и вътре. Тъпкани са с пари. Пазачите са толкова бедни, че е лесно да ги подкупиш. Но ако не внимаваш, ще те извозят. Затова капидиите са важни. Никой не мами капидия. Инак получава нож в корема.

Електротехникът дойде и сложи стълбата, за да смени крушката. Макс се приближи до него, прошепна му нещо и измъкна няколко турски лири от гащите си. Електротехникът небрежно му даде шише с тъмнокафява течност.

— О, време е за лекарството — измърмори Макс.

Разговорът секна, докато приготви дозата и я инжектира във вената си. Затвори очи и се облегна на стената. С Йохан седяхме няколко минути, като се чудехме дали е в съзнание… дори дали е жив. Тогава Макс изведнъж се обади, сякаш по средата на разгорещен спор.

— …Не, бате, не се опитвай да минеш при Одрин. — Отвори очи, наклони се напред и ме сграбчи за ръката, като при това падна от леглото. Сниши глас. — Виж какво — рече той, — на юг от Одрин има една местност. Ако ти попадне турска карта, разгледай я. От Одрин до Узункьопрю има стара железопътна линия. Била е построена много отдавна, преди една от войните да изпорти границата. В продължение на няколко километра тя практически влиза в Гърция и после отново излиза. Влакът никъде не спира, но ти можеш просто да скочиш в Гърция. Запомни това.

Оставих Макс да се наслаждава на наркотика. Питах се дали наистина ще стигна дотам.

Йешил се появи на другия ден и ме увери, че няма защо да се тревожа. Изтърси нещо неприсъщо за културния му английски: че прокурорът бил лайно. Съдията сигурно щял да ми даде двайсет месеца, а може би дори гаранция. Скоро сме щели да разберем.

Във всеки случай, изглежда, щях да прекарам празниците в много необичайна обстановка. Тогава ми хрумна една идея. Може би имаше начин да посрещна Нова година в Кеймбридж. Писах на Лили и я помолих да седне сама на 31 декември в три и половина следобед. В Истанбул щеше да бъде единайсет и половина вечерта. Щях да се разположа на леглото и да размишлявам. Заедно ще се опитаме да настроим мозъчните си импулси на еднаква честота и аз ще пренеса мислите си през половината свят, за да мога да прекарам празника у дома, в Америка. Знаех, че писмото ще пристигне навреме, но тя няма да успее да ми отговори. Оставаше само да се надявам, че ще се съгласи с плана ми. Можеше дори да се получи.

В кауша настана празнично настроение. Макар че турците не празнуват Коледа, Нова година е голям празник за тях. Затова бяха спокойни и щастливи през цялата седмица. Разрешиха ни да си купим разни конфитюри и мармалади и дори малко брашно. Арне, който не преставаше да ме смайва, смеси всичко и опече коледни пити на един от газовите котлони. На Коледа няколко души се събрахме в неговата килия. Арне запали свещи. Тихо свири на китарата си. Йохан се шегуваше и закачаше. Оставаха му само още шест седмици. Даде ни много силен хашиш, купен от Зиат. В полунощ Арне извади питите. Бяха много вкусни, след като преминаха през буцата в гърлото ми.

Единайсет и половина вечерта. Нова година. Отново празнуваха. Емин не си направи труда да заключи килиите и приятелите се събраха на групички. Пушеха хашиш и се веселяха.

Оставих ги и тихо се прибрах в килията. Съблякох се гол, в случай че и тялото ми се пренесе при Лилиан, а не само мислите ми. Увих се в едно одеяло. Седнах по турски и затворих очи. Отпуснах се и се отдадох на мислите си. Те се понесоха към Лили. Към дългата й кестенява коса. Към кафявите й очи. Към гладките й крака. Минаха няколко минути. Можех да я докосна. Получих ерекция. Дълго време не бях имал жена. Но държах ръцете си на коленете. Онанирането бе отегчително. Арне беше прав, едно от най-опасните неща в затвора е, че потискаш чувствата си. Исках да бъда близо до жена. От десет хиляди километра се помъчих да проникна в мислите на Лилиан.

Изведнъж усетих, че не съм сам. С Лилиан ли съм? Къде съм? Премигнах и срещнах тъмните очи на Ариф. Премигнах няколко пъти да се уверя. Да, наистина беше Ариф, гледаше ме смръщен през решетките. После се върна в коридора, подпря се пиянски на стената и се отдалечи.

Осъзнах, че в кауша цари страхотна врява. Покрай мен притичаха още неколцина пазачи, като бутаха затворниците в килиите им. Правеха ни „проверка“ или обиск, което по-скоро приличаше на бунт от страна на пазачите. По коридора проехтя грозният глас на Хамид. Втурна се в килията ми. И той изглеждаше пиян. Скочих и се изправих до стената, загърнат в одеялото. Погледът му се спря върху недовършените шахматни фигури, които дялках от сапун.

— Ах! — изрева Хамид. Огромната му ръка ги помете от шкафчето ми. Пръснаха се по пода. Той ги стъпка на прах.

Отвори рязко шкафчето и грабна няколко книги. Разтърси ги грубо. Захвърчаха листове. После претърси дрехите ми в шкафчето, като разпаряше джобовете и късаше копчетата. Тревожех се за едно парченце хашиш, скрито в тръбата, но Хамид не погледна там.

Накрая се обърна, замахна и ме блъсна в лицето. После проверката свърши така бързо, както бе започнала. Пазачите се ометоха. Емин заключи килиите. Всичко утихна.

Честита Нова година, Лил. Щастлива 1971-ва!

Няколко дни след настъпването на Новата година вратата на кауша се отвори и пазачите хвърлиха вътре нов затворник. Казваше се Вилхелм Вебер и беше германец. Първите дни ходеше от килия на килия и се хвалеше пред всеки затворник на немски или на английски, или на завален турски.

— Я, я — разправяше на Попай. — Карам състезателни коли в Монте Карло. Я, гмуркам се от скалите в Акапулко.

— Бре, момче! — възкликна Попай. — Не ми подсказвай, чакай сам да се сетя. Бас държа, че си се качвал и на Матерхорн.

— Я, я. Точно така. Я.

— Тоя е най-големият тъпанар на света! — изохка Попай. Но като се има предвид кой го казваше, бе направо комплимент.

След няколко дни целият кауш не можеше да понася Вебер. Никой не искаше да разговаря с него. Внезапно той престана да се хвали, затвори се в килията си и взе да пише писма.

Никой не го безпокоеше. Изглежда, пет пари не даваха за него. Само аз ли разбирах? Вебер играеше някаква игра. Нарочно накара всички да се вбесят от него. Може би искаше да го оставят на мира. Тихичко разпитах моите приятели за разговорите им с Вебер. Както и очаквах, никой не знаеше нищо лично за него. Вебер пред никого не беше споменавал дори защо са го арестували. Само куп глупости.

— Той е идиот — подхвърли Попай.

Не бях чак толкова сигурен.

Не знаех що е студ до идването на зимата в затвора.

Каменните стени и железните решетки не задържаха топлина. Няколко радиатора бяха пръснати под прозорците, но работеха едва-едва. А доста често дори никак. Повечето пъти сутрин, когато се събудех, от устата ми излизаше пара. Открих, че грубите затворнически одеяла изобщо не топлят. Опитах да си обличам дебело бельо с дълги ръкави и крачоли, да си обувам чорапи преди лягане. Нямаше особена полза. Изпотявах се и от това ми ставаше още по-студено. Накрая взех да спя свит на кълбо, увит като пашкул в одеялото и чаршафа.

Да се събуждаш премръзнал всяка сутрин, ден след ден, беше много потискащо. После въобще да не можеш да се стоплиш, дори когато слабото зимно слънце се появи на небето; да стоиш цял ден със студени ръце и крака, макар постоянно да се движиш и да вършиш нещо; да изкараш още една дълга нощ заключен в килията — всичко това парализираше ума и тялото ми.

Патрик ми изпрати книга: „Един ден от живота на Иван Денисович“ от Солженицин. В Сибир наистина е студено. Колко много съчувствах на Иван.

Най-хубавият момент от седмицата настъпваше вечерта, когато идваше моят ред за горещата баня. Затворниците бяха разпределени по групи в различни вечери. Арне говори с Емин. Сложиха ме в неговата група. Шест-седем души се събирахме в кухнята след сайьм. От крана шуртеше студена вода. Чакахме прекрасния миг, когато ще пуснат топлата.

Не се знаеше колко време ще я има. Някои вечери едва успявахме да напълним мивката. Друг път изобщо не я пускаха. Но една вечер беше вряла и тече безкрайно дълго. Малката каменна стая се изпълни с кълба пара. Обгърна ни топла мъгла. Всички болки и ядове през деня сякаш изтекоха от мен. Изливах кана след кана с гореща вода върху главата си. Наслаждавах се на топлината. Напрегнатите ми мускули се отпуснаха. Като стоях в мокрото си бельо, топлината ме възбуждаше.

С Арне останахме в кухнята дълго след като другите от нашата група се прибраха по килиите си. Беше като в сауна. Къпах се, докато кожата ми заскърца. Арне имаше твърда гъба, изпратена от близките му в Швеция. Изтърка ми гърба с нея. Беше приятно. Гъбата раздвижи кръвта ми. Аз измих белия му кльощав гръб и кожата се зачерви.

— Арне, толкова си слаб. Винаги ли си бил такъв, или това е от турската кухня?

— Да. Никога не съм бил по-пълен. Много спортувах. Бягане през пресечена местност.

Личеше си по дългите му жилести крака.

— И аз доста бягах. По плажа в Ню Йорк.

— На мен ми приличаш по-скоро на плувец.

— И с това съм се занимавал. Бях спасител и карах сърф. Обожавам океана.

— Да, а сега си имаме мивка.

Погледнах през мъглата. Около вратата се мотаеха няколко затворници и ни наблюдаваха.

— Да. Мивка и арабески.

Арне хвърли безразличен поглед натам.

— Прави им удоволствие да гледат как хората се къпят с мокрото си бельо.

За мен нямаше значение.

— Трябва да им взимаме такса.

— Хич не ме интересува — рече Арне. — Свърших за тази вечер.

— Да. И аз съм гъбясал. Но се чувствам великолепно.

— Приятно е гърбът ти да е изтъркан и да си чист от време на време. Но, господи! Как бих искал да се пека гол на някой плаж.

— Продължавай да мечтаеш — казах аз.

— Това правя — отвърна Арне.

Усмивката на Йохан грееше по-силно от утринното слънце. След две години най-после беше излежал присъдата си. Подари ми персийската си кувертюра, която беше получил от един иранец.

— Внимавай с нея, Били — предупреди ме той. — Вътре има специален подарък. Пазех го в случай че ме метнат и не ме пуснат. Ще ти пиша — обеща Йохан. — Ще ти се обаждам. Ако имаш нужда от нещо, казвай. Говоря сериозно. Ще ти помогна с всичко каквото мога.

— Приятно пътуване. Пиши ми, когато се устроиш.

— Разбира се.

Гледах как Йохан излезе от кауша на свобода. Няколко секунди щастието му стопляше и мен. После мислено направих неволно сравнение. Аз бях все още вътре. Разгърнах кувертюрата с любопитство. В нея нямаше нищо. Внимателно я разгледах. По края бе украсена с дебела сърма. На едно място бе по-твърда. Обърнах се към стената, за да не се вижда от коридора какво правя. Внимателно издърпах конците, които държаха сърмата. Пила! Откъде ли я беше взел Йохан? Все едно. Важното бе, че я има.

Късно през нощта я опитах върху желязото на леглото си. Режеше чудесно. Реших да я запазя. Беше като капитал в банката. Пъхнах я в подвързията на дневника си.

На другия ден ме обзе още по-тежка депресия. Съседната празна килия на Йохан непрекъснато щеше да ми напомня нещо. Без много да му мисля, тръгнах да питам Емин дали не може да се преместя на втория етаж. Между Макс и Попай имаше свободно място. Емин се съгласи и след двайсет минути заживях горе. Попай беше щастлив и покрай бърборенето му денят мина по-бързо. Но вечерта отново изпаднах в лошо настроение. Бях в затвора вече от шест месеца, а все още не знаех дори каква е присъдата ми. Турската съдебна система действаше невероятно бавно. Беше глупаво от моя страна да вярвам, че ще мога скоро да се измъкна. Помислих си за Макс в съседната килия. Обещах си да поговоря по-подробно с него за бягството… за пресичането на границата към Гърция. Едно знаех със сигурност: не можех да издържам повече в затвора. Бях на двайсет и три. Пред мен бяха най-хубавите години. Турците бавно отнемаха от живота ми.

Накрая съм заспал. Събудих се посред нощ и чух тихо мърморене в килията на Макс. Почудих се кой ли може да е там толкова късно през нощта. Предпазливо се промъкнах до решетките. Напрегнах се да чуя гласовете в съседната килия. Имаше само един глас — на Макс. Виждах отражението му в стъклото на зарешетения прозорец отсреща в коридора. Стоеше пред отвореното си шкафче и тихо му говореше. Изкикоти се.

— Макс — прошепнах аз. — На кого приказваш? Той се извърна изненадан.

— Ъъ… странно… приятелят ми е вътре.

— Наистина ли?

— Да. — Той пак се обърна към шкафчето и се изкикоти.

— Ами не може ли да говориш малко по-тихо? Приятелят ти ми пречи да спя. Става ли?

— Да. Извинявай. — Той надникна в шкафчето и каза:

— Шшшт.

През следващите няколко седмици освобождаването на Йохан не ми излизаше от ума. Арне виждаше, че съм умислен. Нито веднъж не бях говорил с него за бягство. Знаех, че никога няма да се отнесе сериозно. Ще седи кротко в килията и ще си излежи присъдата, докато турците го пуснат. Чарлс бе съвсем към края на престоя си. А на Попай не можех да имам доверие, че ще пази тайна.

Тогава оставаше Макс. Отново го попитах за „Бакъркьой“. Бе изпълнен със съмнения. Но се съгласи с мен, че ако съдът ме изпрати в психиатрия за наблюдение, трябва внимателно да потърся някаква възможност.

Отново имах дело. Бях решил да предизвикам известно раздвижване. Когато най накрая денят дойде и войниците ме отведоха в съдебната зала, спуснах се към Йешил.

— Искам днес да питаш за гаранция — казах аз. — Мислиш ли, че шансовете ни са добри?

— Шьойле бьойле — отвърна Йешил на турски. — Не съм много сигурен, че моментът е подходящ.

— Виж какво, от шест месеца съм в този затвор, а ти още не си питал за гаранция. Кажи на Беяз и Сия, че искам днес да поставят този въпрос.

Йешил се замисли.

— Може би ще е по-добре ти сам да го направиш — предложи той.

— Чудесно. Точно така ще постъпя.

За кой ли път съдът въплъщаваше безсмислието на турското правосъдие. Първо говори съдията, после адвокатите ми, сетне прокурорът, след това пак съдията. Никой не ме попита нищо. Така че аз избрах една пауза в процедурата. Изправих се и вдигнах ръка. Съдията ме погледна изненадан. Каза нещо на Йешил.

— Какво искаш? — попита Йешил.

— Знаеш какво искам.

— Добре. Кажи го на съда.

— Вече шест месеца съм в затвора — рекох аз. — Здравето ми започна да се влошава. Зъбите ми също. Имам проблеми със стомаха си. Много съм потиснат. Бих искал съдът да ме пусне под гаранция, за да изляза и да мога да се грижа за здравето си.

Йешил преведе думите ми и съдията само силно се изсмя. Обсъди нещо с адвокатите ми. Войниците пак се наканиха да ме отведат.

— Какво стана? — попитах Йешил.

— Всичко е наред — ухили се той. — Съдията погледна досието ти от американската армия. Изпраща те в „Бакъркьой“ за наблюдение. Може би ще ти дадат „свидетелство за лудост“!

Или може би ще бягам като луд.