Среднощен експрес

Седемнайсета глава

Та ето какво излезе от всичко. След тригодишни пазарлъци и разправии, плащане на адвокати, празни надежди, тревоги и молитви, крайният резултат пак беше трийсет години. В понеделник, на 10 септември 1973 година, дойдоха войници, сложиха ми белезници и ме откараха от „Сагамалджълар“ в приземната стая, където преди цяла вечност с жонглиране бях успял да отърва боя. Денят бе горещ и войниците във вълнените си униформи силно воняха поради истанбулската жега. Чакахме цяла сутрин. Дойде обяд и отмина. Накрая късно следобед ме отведоха по дългите тъмни задни коридори и стълби в малката чакалня горе. Името ми още стоеше надраскано на стената сред тези на останалите изгубени души.

Пустите коридори на съда бяха тихи и спокойни. В косо падащите жълти снопове слънчева светлина се носеха прашинки. Повечето работа за деня бе приключила. Наоколо имаше съвсем малко хора.

Пред затворената врата на съдебна зала № 6 три възрастни чистачки, облечени в черно, вдигнаха глави от метлите и се обърнаха да ме погледнат, когато минах покрай тях.

Като в „Макбет“? Вещиците? Засмях се.

Вратата се отвори и ние влязохме.

Председател на съда беше предишният стар симпатичен съдия, Рашид Джерикчиоглу. Но прокурорът бе друг, някакъв по-млад мъж. Когато пристъпих в препълнената зала, съдията се обърна към прокурора и му каза нещо на турски. Но сега вече разбирах някои изрази. Съдията каза:

— Това е делото, за което ти говорих.

Беше дошъл репортер от „Нюсдей“ и няколко души от телевизията и радиото. Присъстваха и студенти по право, които следяха делото ми още от самото начало, както и моята особена непозната приятелка с миниполата. Но изпитвах странна незаинтересованост. Всичко изглеждаше невероятно и все пак беше истина. Е, да става каквото ще.

Съдията започна процедурата, като обясни, че няма избор. Решението на Върховния съд в Анкара било задължително. Цитира разпоредбата в турското право, която задължително изисква доживотна присъда.

Преди да я произнесе, ме попита дали имам да кажа нещо.

Да, имах. Много бях мислил за това.

Станах и се помъчих да държа гърба си изправен. Говорех бавно на английски, като давах възможност на преводача да превежда за цялата зала.

— Време е да взема думата — започнах аз. — Но какво мога да кажа? Когато свърша, вие ще ме осъдите за престъплението ми. Затова позволете да ви попитам… какво е престъпление? И кое е най-подходящото наказание за него? Трудно е да се отговори на тези въпроси. Отговорите са различни в зависимост от мястото, от отделния човек. Правосъдието се влияе от географията, политиката, религията. Онова, което е било законно преди двайсет години, може да е незаконно днес. А това, което е незаконно днес, може да стане законно утре. Не казвам дали е редно или не. А просто, че е така…

Заставам днес тук пред вас и животът ми е в ръцете ви… но вие всъщност не знаете най-важното за мен, не знаете кой съм. Няма значение. Прекарах последните три години от живота си във вашия затвор. Ако решението ви днес е да ме осъдите още, не мога да се съглася с вас. Мога само… да ви простя…

Съдът се оттегли за десетина минути. Около мен цареше пълна тишина. После съдията се върна, заобиколен от двамата си помощници, облечени в черно. Изправи се на мястото си и протегна към мен ръце, кръстосани на китките.

— Върховният съд ни е вързал ръцете — каза той. Бавно и ясно произнесе присъдата на турски. Чух доживот. После отуз сене, трийсет години.

Преводачът се обърна към мен, за да повтори думите на английски, но съдията го прекъсна.

— Закривам заседанието. Моля ви, преведете решението извън залата. Не мога да го понеса. По-добре да бях се пенсионирал, преди да произнеса тази присъда.

Войниците ме отведоха. Преводачът ме последва и официално ми я съобщи. Доживот, намалена на трийсет години. Освобождаването ми бе определено за 2000-та година. Като приспаднат за добро поведение, щях да бъда освободен на 7 октомври 1990 година. След седемнайсет години ще бъда на четирийсет и три. Лилиан на четирийсет и две. Халеевата комета ще се е върнала и отново ще си е отишла. Ще пропусна още четири президентски избора и четири олимпийски игри. Татко ще е пенсионер, мама ще е съвсем побеляла. Брат ми и сестра ми сигурно и двамата ще са семейни и ще имат 14—15-годишни деца, които ще посрещнат застаряващия си чичо, когато се върне от Турция. Най-хубавите години от живота ми ще се стопят в един турски затвор.

— Гечмиш олсун — каза ми единият от войниците, като ме отвеждаше. — Дано да минат бързо.