Среднощен експрес

Деветнайсета глава

Целият кауш получи предварително коледен подарък за 1973 година. Зиат напусна. И макар че бих предпочел да бъда на негово място, беше приятно да знам, че го няма. Присъствието му винаги ме разстройваше.

Заминаването му означаваше също, че Попай, Джоуи и аз ще се сдобием с пари. Те ме подхванаха за това още на другата сутрин, след като присъдата на Зиат изтече.

— Джоуи — отвърнах аз, — я иди донеси по един чай и ела на моето легло. Трябва да поговорим.

Джоуи купи необикновено силен чай от Надир. Пиехме го бавно. Джоуи и Попай пафкаха развълнувано цигарите си.

— Къде са? Къде са?

— Гледате ги от няколко седмици. Точно пред очите ви са.

— А?

Пресегнах се към шкафчето си и взех отгоре една дебела жълта свещ. Те зяпнаха от учудване. Скрих свещта между себе си и стената. Джоуи и Попай застанаха от двете ми страни. Бавно застъргах восъка с пила за нокти. Когато свърших, по цялото ми легло имаше восък, а в ръката ми разноцветни банкноти на стойност около 1500 долара.

— Как, по дяволите, си ги пъхнал там? — поинтересува се Попай.

— Цяла нощ ми отне. Под завивката. Горих свещи и капех восъка върху парите. Мислех си, че няма начин да не запаля кауша.

Разделихме ги на три. По петстотин долара на човек.

— Ако ни пипнат, всеки сам да се оправя — рекох аз. — Аз не ви познавам и вие не ме познавате.

— Да, да — каза Джоуи. — Хайде! Ще подкупим някой пазач да донесе малко ядене.

През следващите дни се хранехме добре. Забелязах, че Попай се е сдобил с часовник „Сейко“, който беше на Мухто, един малайзиец. А Мухто си поръчваше „Ротмънс“ от дребничкия турчин, който идваше да пробутва вносни цигари.

Накупих си пресни плодове и ги сложих върху перваза на прозореца до леглото. Навън беше студено и те се запазиха известно време.

Но повечето пари скрих в дневника си, просто разрязах корицата, както бях видял от Макс. Работех небрежно, като закривах книгата с тялото си, и се преструвах, че чета или пиша на леглото. Всъщност влагах парите си в банката на свободата.

Една студена зимна утрин Попай дотича при мен уплашен, като свиреше с уста и викаше:

— Наредете леглата в кръг. Нападат ни!

— Какви ги дрънкаш? — попитах аз.

— Афганистанците са тук. Нахълтали са. Бързо, преди да са докарали камилите си.

Попай преувеличаваше, разбира се. Но немного. Афганистанците представляваха истинска вихрушка от развети роби и ярки шалвари. Бяха петнайсетина. Пътували с автобус, пълен с шалове, топове плат, евтини мъжки костюми и други ръчно изработени дреболии. Когато полицията ги спряла, казали, че са поклонници, връщали се от Мека и стоките били подаръци за приятелите вкъщи. Лошото било, че Истанбул е доста далече от пътя между Мека и Афганистан. Осъдили ги за контрабанда.

Всички горни легла бяха заети. Затова афганистанците спяха по пода на долния етаж. Дадоха им стари дюшеци и одеяла. Дори да прекараха само една нощ, завивките и постелките бяха загубени. След това никой нямаше да ги иска.

Афганистанците се настаниха в дъното на долната стая. Окупираха я напълно. Сега редицата за сайъм бе особено сгъчкана. Всички се сбутаха в едната половина на стаята, като гледаха да са колкото може по-далече от новите затворници. Когато не се молеха, афганистанците се блъскаха да застанат по-напред в опашката за чорба. Грабваха всяка хартийка, конче или друг боклук и ги пъхаха в издутите си платнени торби.

Бяха много шумни. Играеха и викаха като деца. Спореха като стари баби. Но имаха белези, които ни караха да бъдем нащрек.

Старецът, който им беше главатар, имаше едно мътно синьо око и едно черно, хищно втренчено. На друг ръката му беше само с три пръста. На трети пък липсваше голямо парче от ухото.

Всички закоравели контрабандисти на хашиш в кауша на чужденците бяхме ужасени от последната присъда, дадена на американци. Докато по-голямата част от цивилизования свят, изглежда, намаляваше наказанията за трафикантите на хашиш и марихуана, Турция бе приела по-сурова линия. Робърт Хъбард, Джо Ан Макданиъл и Кати Зенц се явиха пред съда на 28 декември, очаквайки поредното скучно продължение на делото си, което се влачеше повече от година. Но съдията ги обвини в контрабанда на сто килограма хашиш от Сирия в Турция и ги осъди на смърт… която замени с доживот. Изведнъж аз вече изгубих рекорда за най-дълга присъда на американски затворник в Турция. Много ме болеше за тях. Молех се дано всички успеем да намерим някакво общо разрешение. Може би дипломацията бе най-сигурният ни коз.

Уилард Джонсън дойде от американското консулство със съобщение от посланика Макомбър. Според посланика скоро щяла да бъде обявена амнистия веднага след като турците успеят да съставят ново правителство. Всички вярваха, че през 1973 година ще има всеобща амнистия по случай петдесетгодишнината от създаването на славната турска република. Но дори да я обявят, на мен пак щяха да ми останат още доста годинки да лежа. Макомбър смяташе, че е малко вероятно амнистията да разреши депортирането на чужди затворници. Шансът да ме преместят в Съединените щати се обсъждаше от Анкара и Вашингтон, но също изглеждаше нищожен. Дори съществуваше вероятност турският парламент да се занимае специално с моя случай и да вземе решение. Но това бе правено само веднъж досега за чужденец… което значеше, че ще лежа още цели шестнайсет и половина години — трийсет минус времето за добро поведение.

В такова душевно състояние бях, когато научих, че татко ще дойде да ме види за четвърти път.

Беше се променил. Блестящите му ирландски очи бяха помръкнали. Изглеждаше уморен.

— Нося ти подарък — промълви той. Нещо в гласа му ме накара да застана нащрек. — Премини на шифър. Гледай Уилард да не разбере за какво говорим — консулът играеше честно.

Погледнах подаръка. Беше семеен албум, чисто нов. Татко бе направил копия на много от снимките в нашия албум вкъщи.

— Когато събирах снимките за „Нюсдей“, хрумна ми, че може да искаш да имаш някои, за да си ги гледаш тук. — Той се усмихна. Отново усетих предупредителния тон.

Разлистих албума. В гърлото ми заседна буца, като видях мама, застанала пред къщата, хванала за ръка русокосо момченце. Ето го Роб на колелото си. Двамата се бием със снежни топки. Мама показва розово вързопче. Пег в униформата си от колежа… Можех да отвлека вниманието на много надзиратели с нея. Ето Нана с леля Мики и чичо Джими.

— Има много снимки на твоя стар приятел мистър Франклин от банката — каза татко.

— Да. Спомням си го добре.

— Сигурно. Той все искаше да става инженер. Около къщата му обикаляха разни влакове.

Очите ни се насочиха към албума. Татко прокара бавно пръст по ръба на задната корица. Ах, старата му лисица! Откъде ли е научил този трик?

— Татко, всичко това ти струва сума пари. Адвокатите. Пътуването. — Докоснах албума със снимките. — Някой ден ще ти ги върна.

— Знам, Били. Не се тревожи за това. — Той въздъхна. — Знаеш ли, от цялата работа научих едно — не оставяй дреболиите в живота да те разстройват.

— Точно така. Не се впрягай за дреболии.

— Всъщност сега ми е много по-лесно в работата. Дреболиите вече не ми правят впечатление. Виждам, че някои неща не са чак толкова важни, колкото си мислех.

— Радвам се, че сега можем да говорим за това, татко.

— Да. Трябваше повече да си говорим. Има почва за различни мнения. Те не бива да откъсват хората един от друг. Всеки има право на собствено мнение.

— Татко, ако аз… когато се измъкна от тая бъркотия, ще си говорим много повече.

Той се усмихна.

Свиждането ни продължи дълго. Татко все още хранеше големи надежди да ме преместят или да обявят амнистия. Но беше много вероятно бягството да се окаже единственият изход.

— Внимавай, сине. Пази се.

Тръгнах обратно към кауша. Пазачът ме спря, за да провери албума.

— Сестра ми — казах гордо на турски.

Той зяпна Пег. После ми махна доволен да вървя. Около мен се насъбраха и други затворници да разпитат за свиждането ми, да вземат по някое парче шоколад, да изпросят по цигара. Подхвърлих небрежно албума на Джоуи. Няколко души го наобиколиха да видят снимките. Пег пожъна страхотен успех в Истанбул.

Този път татко остана само три-четири дни. Помъчи се да го скрие, но аз знаех, че е много притеснен финансово. Непрекъснато се връщах към разговора за среднощния експрес. Виждах, че се тревожи. Три години се бе опълчвал срещу всеки помисъл за бягство. Сега бе ипотекирал дома си, за да финансира опита ми. Ако не успеех, знаех, че това ще го убие. При последното си посещение, преди да замине за Америка, той стана да се сбогува. Сграбчи ме за ръката. Отвори уста да каже нещо, но не можа. Прегърна ме.

После се обърна и излезе от стаята.

Побърках се от любопитство. Но оставих албума със снимките да обикаля свободно из кауша няколко дни. Сетне го сложих най-отгоре върху шкафчето си и го зарязах. Едва след около седмица потърсих парите. Легнах си късно през нощта, пъхнах го под завивките и внимателно разрязах задната корица.

Под картона имаше чисто нови стодоларови банкноти, наредени на три купчинки. Общо двайсет и седем снимки на Бенджамин Франклин.

Прекалено много хора проявяваха интерес към албума. Трябваше да преместя парите на по сигурно място. Две-три нощи работих тайно. Разрязах задната подвързия на дневника си. Наредих парите върху тези на Зиат и ги покрих с няколко листа тънка мека хартия. После отново залепих гърба. Беше добре. Дневникът бе натъпкан с рисунки, писма и мои бележки. Сега парите, пилата и плановете бяха на едно място. Имах дори малко ЛСД, което да пусна на някой пазач, ако се наложи. Трябваше само да грабна дневника, и багажът ми за бягство бе готов.

Не бях сигурен как точно ще използвам парите. Трябваше да поизчакам. Да видя какво ще стане с амнистията и влака с прехвърляне. Не исках да се мъча да бягам, да ме хванат и после да разбера, че инак са щели да ме пуснат.

Времето в затвора си вървеше. Миговете се превърнаха в часове, дните и седмиците в месеци. Кога щеше да свърши всичко? Кога? Кога животът ми ще започне отново?

Не виждах никаква причина тази студена сутрин да бъде по-различна от останалите. Отрано седях на двора. Двама-трима немци обикаляха с маршова стъпка трийсет и двете крачки напред и назад. Изглежда, щеше да вали, но студеният въздух бе освежаващ.

Надир изтича на двора.

— Хамид, Хамид — извика той ухилен. Само като чух името, и ме полазиха тръпки.

— Какво?

— Добри новини. Хамид е мъртъв.

— Хамид? Мечката? Какво, мъртъв?

— Да. Застреляли са го.

— Не може да бъде.

Надир се прибра тичешком в кауша. След няколко секунди отделението забръмча възбудено. Чабран дотича при мен от детския кауш.

— Аллах бююк (Аллах е велик)! — извика той.

Такава чудесна новина! Затворниците се втурнаха на двора с подскоци и викове. Джоуи дотърча и ме потупа по гърба. Попай се спусна на двора, подсвирквайки и танцувайки от радост. От другите кауши се носеха смях и викове. Ревовете от щастие стигнаха до кресчендо. Надзирателите по коридорите изглеждаха неспокойни и уплашени.

Изведнъж осъзнах какво празнуваме. Бе умрял човек. Човешко същество. А ние се радвахме. Не беше редно. Как може хората да се радват толкова, когато е загинал друг човек? Но аз също бях щастлив. Отдъхнах си с облекчение — жестоките юмруци на Мечката никога вече нямаше да удрят лицето ми.

Никой не знаеше подробностите. Но Хамид със сигурност бе мъртъв. Бил застрелян от някого извън затвора. В ресторант. Само това научихме.

По-късно сутринта взех пакет „Марлборо“, за да накарам надзирателя при вратата на отделението да ме пусне до лечебницата. Ако някой знаеше нещо, това бе Макс. Той седеше на леглото си с изцъклен поглед, но ухилен и разговаряше с няколко турци. Поздрави ме сърдечно.

— Ядял си закуската — разправи ми Макс. — Срещу входа на затвора има ресторант. Всеки ден закусвал там. Та този… Хамид го бил опандизил за хашиш преди пет-шест години… Затворник… Турчин. Свалил го в мазето и го обработил със сопата. Но оня не гъкнал. Няколко дни го държали там, като се връщали пак да го бият… нали го знаеш Хамид… докато налагал оня, псувал. „Да ти…“ — на майка, сестра, баща, баба и така нататък. Оня не го забравил. Как би могъл?

Та преди два-три дни срокът на присъдата му изтекъл. И днес сутринта просто влязъл в ресторанта, докато Хамид закусвал. Насочил пистолета срещу него. Дръпнал спусъка и казал: „Помниш ли ме? Ето ти за майка ми.“ Бам! „И за сестра ми.“ Бам! Бам, бам, бам, осем изстрела. Хамид паднал на пода. Пистолетът щракнал няколко пъти и оня го оставил на масата. Седнал и зачакал полицията. Невероятно!

След една-две седмици убиецът се върна в стария си кауш като прочут герой. Бе станал новоизлюпен капидия. Започнаха да му викат Аслан, „Лъв“.

Седмици наред затворниците държаха надзирателите в напрежение. Който смяташе, че може да ги закачи, измърморваше на път покрай тях: „Хамид унутма“ (Не забравяй Хамид).

Надзирателите не забравиха.

Ариф изчезна внезапно. Разнесе се слух, че Кокалотрошача трябвало да влезе в болница да го оперират. Мамур поиска да го преместят на работа в Измир.