Стечение на обстоятелствата

ВТОРА ГЛАВА

В понеделник Настя Каменская се събуди, както винаги, мъчително. Тя беше истински „бухал“, заспиваше вечер късно, а ставането й сутрин в седем беше мъчителна процедура. С усилие се отърси от съня и се затътри към банята.

Беше й противно да се гледа. Подпухнала физиономия, торбички под очите. Сякаш дяволът я бе накарал да изпие две чаши чай, макар да знаеше, че не бива да близва нито капка течност поне два часа преди лягане, защото сутринта лицето й отичаше. Спеше й се ужасно…

Застана под душа, пусна отначало гореща, след това хладка вода и търпеливо зачака организмът й да се събуди. Обикновено за тази цел й трябваха поне десет минути. Едва-едва търкайки с четката зъбите си, Настя се опита да умножи наум тридесет и седем по осемдесет и четири. Обърка се. Съненият й мозък отказваше да извършва и най-простите операции. Смени числата и опита още веднъж. Стана. Започна да умножава трицифрени числа. Процесът на събуждане вървеше успешно, тъй като отговорът се получаваше още от първия опит. Последна проверка — да си припомни десет думи на шведски. Този път си избра названия на кухненски предмети. Не беше учила шведски, както и множество други езици, но обичаше да запомня думи, така да се каже, за умствена гимнастика. Знаеше приблизително по петстотин думи от всички европейски езици. Нещата идваха оттам, че майка й беше уникален специалист по съставяне на компютърни програми за обучение по чужди езици и всички свои идеи и методически разработки професор Каменская изпробваше и отработваше върху дъщеря си.

На деветата дума Настя усети, че замръзва — водата се оказа прекалено студена. Напрегна паметта си, опита се да изрови от недрата й шведското съответствие на думата „сито“ и бързо грабна хавлията.

Половината работа беше свършена, мозъкът беше приведен в работно състояние. Сега трябваше да накара тялото си да се движи. Отиде в кухнята и започна да мели кафе. Докато изчакваше водата да заври, отвори хладилника и извади портокалов сок и лед. „Скъпо удоволствие — за кой ли път си помисли, — една кутия ми стига за четири дни, и то ако пия само сутрин, а това прави почти две хилядарки на месец.“ През май беше в отпуска и не замина никъде, а вместо това си взе „халтура“ — превод от френски на един детективски роман от Шарл Ексбрай — и веднага след това изхарчи целия хонорар за скъпи удоволствия. Купи си тридесет кутии сок, няколко бурканчета нес кафе, три стека хубави цигари. А освен това си купи и от своето любимо мартини — единственото питие, от което изпитваше удоволствие.

Тялото й бавно, сякаш неохотно, реагираше на всяка глътка от този леден кисело-сладък сок. От горещото кафе почти се оправи, а след първата цигара се почувства съвсем добре.

След като закуси, съблече пеньоара си и пак застана пред огледалото. Лицето й вече не беше подпухнало и можеше да се гледа без отвращение. Настя критично прецени отражението си. Какво да се прави, Господ не я беше надарил с красота. Но и нищо уродливо нямаше в нея. Правилни черти на лицето, стройна фигурка, дълги крака, тънка талия. Поотделно всичко беше хубаво, а като се сглобеше, се получаваше нещо безлично, стандартно, гладко — нямаше какво да хване окото. Явен дефект бяха светлите й вежди и безцветните мигли, но дори и като ги боядисаше, пак изглеждаше като сиво мишле. Такива като нея не ги заглеждаха мъжете.

Настя Каменская нахлузи джинсите и тениската, сложи си лек грим и тръгна на работа.

В същото време за работа се приготвяше и Виктор Алексеевич Гордеев, началник-отдел в МСУ2 — нисък на ръст, с кръгла, почти плешива глава, със солидно шкембенце и с прякор Колобок3 сред подчинените си.

Би могло да се каже, че Виктор Алексеевич бе ярко въплъщение на истината за измамността на външния вид. От всичките си петдесет и три години тридесет и две той беше прослужил в милицията, а от тях двадесет и шест — в Следственото управление. За тези двадесет и шест години беше разбрал как трябва да се подхожда при разкриване на престъпленията и затова, когато оглави отдела, под негово ръководство работата тръгна значително по-добре. Благ и неизменно доброжелателен, Гордеев обаче беше фанатично злопаметен и недоверчив. И освен това никога и от нищо не се плашеше, тъй като имаше твърде сполучлив брак.

Историята с женитбата на Колобок пък беше потвърждение на старото правило, че бракът по сметка може да бъде и щастлив, ако сметката е вярна. Работата бе там, че Гордеев не се беше превърнал в Колобок. Той се бе родил такъв. И до самия край на средното си образование бе бил неизменен обект на насмешки и издевателства от страна на съучениците си. Комплексиран, обиден на целия свят, дебел, но независимо от това силен и ловък, Витюша Гордеев след като отби военната си служба, постъпи на работа в милицията само защото в онези времена това беше престижно, почетно и му даваше възможност поне мъничко да компенсира чувството си за ощетеност от природата.

Работейки в милицията и следвайки вечерно в юридическия факултет, Витя се бе отървал от насмешките, но продължаваше да страда. Беше нисък и пълен, а до прималяване харесваше високите слабички брюнетки. Особено дълго се бе измъчвал от несподелена любов към съкурсничката си Люся Хижняк, у която от всичко имаше в изобилие: ръст, токчета, кльощавост, изящество и чар. Цялото това „съоръжение“ имаше височина сто осемдесет и три сантиметра и се струваше на Гордеев недостижим идеал.

След като страда почти до края на четвърти курс, Витюша стигна до неутешителния извод, че бракът и любовта нямат почти нищо общо и затова човек трябва да си избира жена не от тези, в които се влюбва, а от тези, с които би могъл да живее. На една от студентските вечеринки той се запозна с Наденка Воронцова, която не му отстъпваше нито по килограми, нито по комплексираност. Още от детството си Надя страдаше от нарушена обмяна на веществата и на двадесет години беше тучна и неугледна. Разликата между тях беше само в това, че докато осъзнаването на собствената непълноценност при Гордеев беше съпроводено със злоба, то Надя компенсираше своя дефект с факта, че беше душата на компанията. Тя учеше в педагогическия институт, обожаваше децата, мечтаеше да стане учителка в началните класове и много се притесняваше да не би учениците да й се присмиват.

Ухажването бе разгърнато стремително по целия фронт и след два месеца Витя Гордеев се беше сдобил с жена, с която можеше да се живее, а също така с тъща инженер и тъст лекар, а по-нататък набелязаната схема заработи сама.

Едно прекрасно утро около половин година след сватбата, обличайки се, Наденка забеляза, че между мястото, където теоретически се предполагаше, че се намира талията й, и колана на полата нейната пухкава ръчичка преминава свободно. Тъй като по това време беше угрижена от мисли за възможна бременност, не обърна особено внимание на тази странност. Но след две седмици истината излезе наяве и подложи Гордеев на пълно изумление: жена му беше бременна и от това слабееше. Тъстът му дълго и гръмогласно се смя, но каза, че било напълно възможно, макар и да се случвало рядко. Навярно пренастройването на организма, предизвикано от бременността, бе довело до нормализиране обмяната на веществата.

След като роди на Гордеев син и смъкна десетина килограма, Наденка категорично заяви, че ще ражда дотогава, докато фигурата й стане като на кинозвезда. Гордеев само се подсмиваше, но беше силно изненадан, когато се оказа, че и втората бременност действа благотворно на съпругата му. Лицето й вече не беше подпухнало и изведнъж всички видяха, че Наденка има прекрасно носле и зашеметяващи очи. С една дума, Гордеев, който се бе оженил за една грозничка дебеланка, поради което се предполагаше, че и тя самата, и нейните родители ще му бъдат благодарни до гроб, този същият Гордеев неочаквано се превърна в съпруг едва ли не на красавица. Но с това нещастията му не свършиха!

След известно време неговият с нищо незабележим тъст му нанесе съкрушителен удар, като измисли нов, невероятно ефективен метод за опериране на сърце и започна стремително да се изкачва към върха. Преди да се опомни, Гордеев стана зет на професор, а скоро и на директор на Института по кардиология. Това вече дойде много на честолюбивия Колобок. Встъпвайки в брак, той се бе надявал, че ще го носят на ръце за това, че работи в следствието. Номерът му обаче не мина и се наложи да търси друг вариант. И Виктор Алексеевич — по това време вече майор — намери този вариант в американските книги по теория и психология на управлението.

В крайна сметка разчетите му се оправдаха. Наденка се превърна в уважаемата Надежда Андреевна, директор на престижен лицей в Москва. Тъстът му, световноизвестен кардиолог, професор, стана депутат в руския парламент. А Виктор Алексеевич, добросъвестно преминавайки през всички нива на йерархическата стълбица, се спря на длъжността началник-отдел в Московското следствено управление, претворявайки в живота всички интересни находки, които успяваше да изрови в умните книги. Той не се боеше от никого, защото никой и не искаше да се кара с него. В края на краищата, всички имаха деца, които не беше зле да учат в лицей, а от сърдечно-съдови заболявания страдаше почти всеки трети.

… Сервирайки закуската на мъжа си, Надежда Андреевна каза:

— Имаме билети за премиера в „Съвременник“. Ще отидем ли или да ги дам на децата?

— Кой ги донесе? — попита Гордеев.

— Гражевич. Той изпълнява главната роля.

— Пак Гражевич — недоволно замърмори Виктор Алексеевич. — Ако не греша, вече за четвърти път. Синът му да не е двойкаджия?

— Ами не — сви рамене жена му, — момчето се учи нормално. Защо трябва да е двойкаджия?

— Защото заради един двойкаджия има смисъл да се подмазваш на директора. А ако момчето се учи добре, защо трябва да се натягаш толкова? — поясни Гордеев, като отхапа от филийката с кашкавал.

— Витенка, сто пъти досега съм ти казвала, но и за сто и първи ще ти повторя — ласкаво започна Надежда Андреевна, прегръщайки съпруга си и целувайки го по темето. — Ако ти не се беше оженил за мен, аз никога нямаше да родя и следователно никога нямаше да отслабна. И ако сега мъжете ме харесват, заслугата е само твоя. Аз помня това, ценя го и никога няма да го забравя. Затова моля те престани с твоите гадни инсинуации на тема ревност. Между другото, не е изключено Гражевич да иска да се докопа до теб, а не до мен. Синът му вече е доста голям.

— Разбрах — кимна Гордеев, допивайки чая си. — Още днес ще проверя. Дори само веднъж синчето му да е било арестувано, ще върнеш билетите. Ако пък всичко му е наред, ще отидем на премиерата. Става ли?

И като целуна жена си, полковникът от милицията Виктор Алексеевич Гордеев, по прякор Колобок, се запъти към службата си.

Понеделникът на „Петровка“ 38 започна със същото, с което свърши петъкът, т.е. с обсъждането на въпроса ще има ли повишение на заплатите, както им бяха обещали, или пак ще ги преметнат. Минавката се състоеше в това, че повишението се даваше не през месеца, от който официално влизаше в сила, а през следващия. Или ако заплатите се увеличаваха от първи юни, то през юли всички си получаваха старите заплати, а през август — новата, повишената, плюс добавката за юли. При стабилни цени в това нямаше да има нищо лошо, но сега, когато инфлацията галопираше, с тези доплатени пари вече нищо не можеше да се купи.

В отдела на Гордеев обсъждането беше в разгара си, когато Юра Коротков се разтича по коридора и надничайки във всяка стая, викаше:

— Народе, при Колобок!

Виктор Алексеевич започна оперативката, както винаги, с дълго приветствие, каза, че се радва да види всички живи и здрави, не пропусна и бодрия вид на Коля Селуянов, който току-що се беше върнал от отпуска. Гордеев не обичаше да приказва празни приказки, но разбираше, че само допреди минута хората му, току-що дошли на работа след почивните дни, са си говорили за нещо, разказвали са си новините и още не са били настроени за работа. Затова им даваше възможност да се поотпуснат и след това да се съсредоточат.

— Ще започнем със старите „опашки“ — обяви той. — Убийството на генералния директор на фирма „Парнас“ Плешков. Слушам те, Коротков.

Колобок си свали очилата и пъхна в устата си едната дръжка. Това означаваше висша степен на внимание и концентрация.

— Проверката на версията за убийство с мотив отмъщение, ревност или користни подбуди засега не е дала резултати. Никое от лицата, които са имали достъп до жилището на Плешков, няма мотив за убийството му. Изказано бе предположение за убийство с мотив, условно наречен „синдром на Разколников“, т.е. убийство с цел субектът да се убеди, че по принцип е способен на такъв акт. В този случай не е задължително престъпникът и жертвата да са били в лоши отношения. Изхождайки от тази версия, съставихме ориентировъчен психологически портрет на евентуалния престъпник. Всички лица, имали достъп до жилището на жертвата, се проверяват повторно. Заподозрени са двама вероятни извършители, провеждат се провокиращи мероприятия, които да накарат убиеца да се издаде.

— Синдром на Разколников? — измърмори Гордеев. — Любопитно. И кога го измислихте това?

— В събота, другарю полковник — бързо отговори Юра Коротков, като предпазливо погледна към ниско наведената руса глава в ъгъла.

— Кога очаквате резултатите?

— Надяваме се днес-утре.

— Добре — кимна Виктор Алексеевич. — А какво е мнението на следователя за тази версия? Или все още не сте споделили с него познанията си по руска литература?

Коротков мълчеше, а русата глава в ъгъла на кабинета се наведе още повече.

— Ясно — обобщи полковникът. — Значи така. Не искам да се карате със следователя. Продължавайте работа по тази версия. Струва ми се, че има перспектива. Мотивът на практика е недоказуем, така че действайте пределно точно, трябва да си изпипате работата. И без прибързване. Засега не ни притискат с времето. Така. Трупът на манекенката от Дома на модата. Слушам.

Най-младият оперативен работник от отдела — черноокият Миша Доценко, започна доклада си:

— Срещу единия от заподозрените са получени сериозни улики, доложено е на следователя. Взето е решение засега да не го задържаме. Той се чувства сигурен и по всичко личи, че не се кани да бяга никъде. Но, разбира се, ние го следим.

— Как няма да се чувства сигурен — вметна Гордеев. — След три дни ще станат два месеца, откакто е извършено престъплението, а той дори не е разпитван. А вие сигурни ли сте, че не мъдрувате прекалено много?

Фигурата в ъгъла на кабинета сякаш искаше да се слее със стената. Миша устоя на желанието си да я погледне и мъжествено отговори:

— Надяваме се, не.

— Добре, ще видим как следователят ще оцени вашите убедителни улики. Така. Изнасилването на Наташа Ковальова, дванадесетгодишна. Слушам.

— Засега нищо, другарю полковник — унило докладва Игор Лесников — опитен и по всеобщо мнение най-красивият детектив в отдела на Колобок.

— Какво означава „засега нищо“? — тихо повтори въпроса си Гордеев, оставяйки очилата на масата — сигурен знак, че в него кипва ярост. — „Засега нищо“ продължава вече три седмици, за последен път го чух миналия петък. Три денонощия минаха. Какво е свършено за това време?

— Виктор Алексеевич, момичето е в шок, има нервен стрес. Не може да дава показания. Нямаме дори и най-общо описание. Проверихме във всички отдели за работа с непълнолетните, в това число и в психодиспансерите, всички ученици от околните жилища. Изготвихме списък на около четиридесет човека, които в деня на изнасилването между осемнадесет и деветнадесет часа биха могли да се намират в района на местопроизшествието. Всички те тайно са фотографирани, за да може при първа възможност да се покажат на потърпевшата за разпознаване. Но Наташа не отговаря на въпросите ни за произшествието. Или мълчи, или изпада в истерия. И лекарите не могат да кажат нищо определено.

Гордеев мълчаливо взе химикала и нарисува на един празен лист квадрат. След това вписа в него ромб и започна да запълва ъгълчетата. Тягостната тишина продължи около три минути. Внезапно Колобок вдигна поглед и се взря в Лесников.

— Както изглежда, още не си ни съобщил всичко. Слушаме те.

— Беше изказана версията, че това изнасилване е не само сексуално престъпление, но в него се откриват и признаци на отмъщение. Трагедията се е случила на двадесет и четвърти май. Преди четири години, на двадесет и четвърти май хиляда деветстотин осемдесет и осма година, някой си Сергей Викторович Шумилин е бил осъден от Тушинския районен съд. Бил е обвинен, че управлявайки автомобил в пияно състояние, е предизвикал катастрофа, в която двама човека са получили тежки контузии. Бащата на потърпевшата, Виталий Евгениевич Ковальов, е бил съдебен заседател на този процес.

— Ясно — кимна Гордеев, като отново засмука дръжката на очилата си. — И какво?

— Виждате ли, другарю полковник, Ковальов е близък с вицепремиера, а Шумилин е племенник на Виноградов, президентът на фонда за подкрепа на предприемачеството. Да ги изправяме един срещу друг…

Игор се запъна. Гордеев пак замълча.

— Започнахте ли да обработвате Шумилин?

Едва сега Виктор Алексеевич погледна към ъгъла.

— Все още не.

— Започвайте. Само че по-кротко. Без излишен шум. Проверете изцяло версията, имам предвид втория заседател и съдията. Ако се окаже, че действително е Шумилин, и на тях няма да им се размине. Докладвайте ми за всичко. Ще ви покривам. Ако се издъните, ще ви откъсна главите. Засега толкова по въпроса. Сядай, Игор. Доценко, докладвай за Филатова. Не на всички е известно, че трупът й е бил намерен през нощта в петък срещу събота.

— На тринадесети юни в три часа и пет минути в дежурната на ГУВР4 е постъпило съобщение, че е открит трупът на Ирина Сергеевна Филатова, родена през 1956 година, майор от милицията, водещ сътрудник в Научноизследователския институт на Министерството на вътрешните работи на Русия. Трупът е намерен в жилището на Филатова от човека, който я е докарал от летището. Филатова е лежала в кухнята до включена електрическа печка, в която са открити явни признаци за неизправност. При външния оглед обаче не са намерени следи от токов удар. Това е дало основание да се предположи, че е инсцениран нещастен случай, а именно смърт от електротравма. Заподозреният е задържан на основание член сто двадесет и две.

Изведнъж Колобок направи нещо, което никой не очакваше. Той не зададе нито един въпрос, не даде никакви указания. Просто закри съвещанието.

— Ясно. Благодаря. Всички са свободни с изключение на Каменская. Анастасия, излез от този ъгъл.

Виктор Алексеевич се надигна от огромното си началническо бюро и се заразхожда напред-назад. Не можеше да седи дълго време на едно място. Настя се измъкна от убежището си, където мълчаливо бе прекарала цялото съвещание, и седна до прозореца.

— „Синдромът на Разколников“ твоя работа ли е? — спря се за миг Колобок и й хвърли поглед изпод вежди.

— Моя — тихо потвърди Каменская. — Недоволен ли сте?

— А Шумилин — и той ли е твоя работа?

Гордеев пренебрегна въпроса й, макар прекрасно да знаеше колко важно е за нея да чуе поне една поощрителна думичка.

— И той — трепна гласът й.

— А заподозреният по делото за манекенката? Ти ли ги посъветва да го оставят да се пече на бавен огън?

— Виктор Алексеевич, аз се надявах, че…

— Знам — прекъсна я Гордеев. — Каза ми. Все още не ме е налегнала склерозата.

Настя беше почти готова да се разплаче. Шефът й сигурно не бе доволен от нея, сигурно не бе оправдала надеждите му. Всяка оперативка за Настя Каменская беше мъчение, имаше чувството, че седи върху буре с барут, което ще се взриви при най-малката грешка от нейна страна, и тогава всички ще й се присмиват и ще я сочат с пръст: „Вижте я Каменская със синята кръв, не ходи на акции, не участва в задържания, не я внедряват в престъпни групировки. Седи си в топлия кабинет, пийва си кафенцето и се прави на гениален мислител и комбинатор!“ Настя знаеше, че много от тях не само че мислеха така за нея, но и говореха зад гърба й. От друга страна, тя работеше при Колобок вече шеста година и през това време имаше много сполучливи находки, беше подсказвала твърде остроумни решения, с които можеше да се гордее. Имаше, разбира се, и грешки, но с тях светът не свършваше, нито пък бурето с барут се взривяваше.

На пръв поглед работа й наистина изглеждаше като кабинетно безделие. Гордеев я беше взел на „Петровка“ от районното управление, след като беше висяла два дни над статистическите бюлетини за престъпността в града и изведнъж бе обявила, че северно от Москва се е появил хомосексуалист, който има безпрепятствен достъп до наркотици. Този свой извод Настя беше обосновала с това, че броят на кражбите, извършвани от момичета, в тази част на Москва е нараснал значително в сравнение с кражбите, извършвани от момчета, от което следваше, че има нещо твърде привлекателно за малолетните, но цената на това „нещо“ е различна за момчетата и за момичетата. Развивайки тази мисъл, Настя чисто интуитивно, както й се струваше, беше намерила корена на злото. Голям смях падна тогава, присмиваха й се, историята се превърна във виц и този виц стигна чак до „Петровка“ 38. На този виц не се беше смял само Колобок. След известно време той се беше отбил в отдела за борба с наркотиците, а оттам право в „Личен състав“. Както се беше изяснило, измисленият от Настя човек действително съществуваше.

Гордеев бе взел Настя при себе си с една-единствена цел — искаше да има в своя отдел собствен аналитик. На практика Каменская не умееше да върши много неща — не се занимаваше със спорт, не бягаше, не стреляше, не владееше самбо. Но затова пък умееше да мисли и анализира. Глупак бе този, който си мисли, че всички го могат. Виж от сто възможни да набереш в стрелбата деветдесет и осем — това да! Гордеев не беше глупак и не се страхуваше от никого, затова назначи Настя на длъжност старши инспектор. И никога не съжали за това свое решение. Тя работеше върху всички престъпления, с които се занимаваха детективите от неговия отдел. Предлагаше версии, измисляше начини за техните проверки, оправяше се с купища информация и мислеше, мислеше, мислеше. Имаше феноменална памет, а също и способността мигновено да извлича от нея нужните сведения.

Признанието от страна на Гордеевите детективи не дойде веднага. Раздразни ги най-вече фактът, че полковникът настоя да й бъде даден отделен кабинет — нещо, което на „Петровка“ никога не се бе случвало. В началото дори я наричаха „телефонната госпожичка“, задето по цял ден си седи в кабинета. Бавно и трудно, но все пак признанието дойде. И сега тези, с които тя работеше пряко, не даваха прашинка да падне върху главата й. Въпреки това Настя се намираше в състояние на хронична тревога и непрекъснато се страхуваше да не се разочароват от нея.

И сега, седейки в ниското кресло пред надвисналия си шеф, беше готова да чуе само лоши неща. Но грешеше.

— Не ми харесва как работят по делото на Филатова — изведнъж каза Гордеев.

Процесът на размишление и вземане на решения при него винаги се съпровождаше с ходене напред-назад из кабинета. Той се спря и седна до Настя. Това означаваше, че решението е взето.

— От самото начало са направени много грешки. Доста от тях вече не могат да се поправят. Разказвам по същество. Филатова се е върнала от командировка през нощта на дванадесети срещу тринадесети. Заподозреният, когото са задържали, е дал показания, че я е докарал от Внуково до Москва. Филатова му оставила паспорта си и се качила до жилището си за пари. След петнадесет-двадесет минути му омръзнало да чака, видял в паспорта й номера на апартамента и се качил. Вратата не била заключена, секретът бил вдигнат. Филатова лежала на пода в кухнята до печката без признаци на живот. Заподозреният се опитал да й направи изкуствено дишане, след което се обадил в „Бърза помощ“ и в милицията. И оттук нататък следват безобразията. На местопроизшествието пристигат оперативните работници Голованов и Бажов — познаваш ги. И знаеш, че и двамата са гадни по характер, особено Бажов. Шофьорът за беда се оказал бивш милиционер, сега работи в някаква охранителна фирма. И съответно печели добре. За Бажов и Голованов това е все едно да покажеш на бика червен парцал. Те се вкопчили в него, не повярвали на нито една негова дума и го задържали за седемдесет и два часа. Но най-лошото е друго. Шофьорът насочил вниманието им към две неща. Първо, докато чакал Филатова в колата, от входа излязъл някакъв мъж. И второ, на печката, върху една от плочите имало топъл чайник. Ако той казва истината, значи някой е причаквал Филатова в дома й. Нашите герои съвсем освирепели, че заподозреният си пъха носа в техните работи по време на оглед на местопроизшествието, и започнали да му крещят. В протокола от огледа топлият чайник, разбира се, не е отразен. И изобщо завистта към този бивш колега, който сега печели повече от тях, съвсем ги заслепила. Огледът на местопроизшествието е проведен зле. Те се хванали за това, че по тялото няма следи от токовия удар, макар съдебният лекар няколко пъти им повторил, че понякога се случват и такива неща.

— И не са повярвали на съдебния лекар? — учуди се Настя.

— За какво им е съдебният лекар, когато заподозреният стои точно пред тях.

— А мъжът, който е излязъл от входа?

— И това не са направили. Ако шофьорът не лъже и някакъв мъж наистина е излязъл от входа, то той или е излизал от жилището на Филатова, или от друго жилище, но по същото време. В три часа през нощта е толкова тихо, че муха да бръмне, ще се чуе. Този мъж, ако съществува и ако не е убиецът, може да се окаже ценен свидетел. Но къде ти! — Гордеев с раздразнение ритна стола. — Накратко, Анастасия, бих искал да помислиш върху това. Утре сутринта седемдесет и двата часа ще изтекат и шофьорът ще бъде освободен. Сигурен съм, че няма в какво да го обвинят. Материалите, които са събрани в събота и неделя, можеш да вземеш от Доценко. И нека той да си поговори със задържания така, както ти мислиш, че трябва.

— Да опитам аз да поговоря с него, а, Виктор Алексеевич? — плахо предложи Настя. — Много по-лесно ще ми е, отколкото да инструктирам Миша какво да приказва. Той много лесно кипва…

— Миша трябва да се учи, а не другите да му вършат работата — отсече Гордеев. — А на теб ти забранявам да говориш със задържания. Не е твоя работа.

Сигурно и самият полковник не можеше да отговори на въпроса защо непрекъснато предпазва Настя, защо я крие от всички. Но някъде дълбоко в себе си, почти на границата на инстинкта, той усещаше, че Настя е неговият коз. Като погледна разстроеното лице на своята подчинена, той изведнъж се усмихна.

— Върви, детето ми, помисли върху това — ласкаво й рече. — Утре ще ми разкажеш какво си измислила.

След като Каменская си отиде, Виктор Алексеевич Гордеев отново заснова из кабинета си. Трябваше да вземе решение какво да прави с версията за причастността на племенника на президента на фонда за подкрепа на предприемачеството в изнасилването на дванадесетгодишната Наташа Ковальова. Сама по себе си версията му се струваше перспективна, но той не искаше да въвлича своите хора в политически разправии. След кратък размисъл Гордеев реши да поеме удара сам. Седна до телефона и набра номера на своя стар приятел Женя Самохин от пресцентъра на МВР.

— Витя! — зарадва се Самохин. — Къде се губиш? От службата си ли ми звъниш?

— От службата — потвърди Гордеев.

— Значи по работа — направи извод Самохин. — Говори направо, че след пет минути хуквам.

— Женя, трябва ми информация за Виталий Евгениевич Ковальов от апарата на вицепремиера Аверин и за Виноградов от ФПП.

— А вила на Канарските острови и лимузина не ти ли трябват?

— Женя, моля те. Не ми трябва чак толкова. Искам само да знам познават ли се и ако се познават, в какви отношения са, а ако не се познават, то в кои области интересите им могат да се пресекат. Само това. Женя, ще го направиш ли?

— И не ти е нужно нищо по-пикантно? — недоверчиво попита Самохин.

— Нищо. Интересува ме само връзката им. Ще го направиш ли?

— Ще го направя — въздъхна Самохин. — Довечера ще ти звънна вкъщи.

Но Гордеев не би бил Гордеев, ако се бе ограничил само с това. Ненапразно за него се носеха легенди. И работата не беше в това, че не вярваше в хората. Просто той никога не забравяше, че има различни истини.

Като излезе от кабинета на шефа си, Настя Каменская отиде да прегледа сводките и дневника на дежурния по град. Никой не можеше да каже какво точно търси в тази камара от сведения, а вероятно и самата Настя не знаеше. Но въпреки всичко всеки ден отваряше обемистия дневник и си водеше някакви записки, които само тя си ги разбираше.

Когато се върна в своята стая, пъхна бързоварчето в една висока керамична чаша с вода, включи го и набра някакъв номер по вътрешната линия.

— Миша, искате ли да изпием по едно кафе?

— С удоволствие, Анастасия Павловна. Идвам.

След минута Миша Доценко се появи с чашка и кутия захар на бучки.

— Ама че сте, Миша — укорително поклати глава Настя. — Нали аз ви каня. Нима гостите си носят продуктите?

— Знаете ли — смути се Миша, — времената са тежки. Трябва да внимаваме, за да не се превърнем в авантаджии.

Настя разля кафето и притика към Миша пакетче бисквити.

— Мишенка, разкажете ми, моля ви, за делото на Филатова. На оперативката всичко прозвуча някак си… Ами, смачкано ли, не знам как да се изразя. Честно казано, не разбрах всичко.

Доценко напрегнато мълчеше, без да сваля очи от вдигащата пара чаша. Настя тъкмо се канеше да повтори въпроса, когато изведнъж я осени една мисъл. Ама разбира се! Как не се бе сетила веднага! Миша Доценко, макар че работеше в отдела отскоро, си беше спечелил репутация като майстор на устната реч. Той прекрасно водеше разговори, можеше да заприказва всекиго, точно формулираше мислите си и ги излагаше ясно и последователно. От неговите уста съобщението просто не можеше да излезе „смачкано“. Освен ако… Освен ако не е целял точно това. Съдейки по всичко, такова е било нареждането на Гордеев. Не е искал неговите сътрудници, като чуят всички подробности по престъплението в жилището на Филатова, да разнесат по коридорите на „Петровка“ Голованов и Бажов. Затова бе накарал и нея да остане след оперативката, а не й бе възложил задачата пред всички. Хитър беше този Колобок! Скрил бе камъка в пазвата си. Никой да не знае, че има зъб на борците срещу високите доходи, никой да не се досети. Като му дойдеше времето, щеше да извади камъка. Трябваше да се отдаде дължимото на Колобок — никога не нападаше пръв. Но тъкмо за да защити своите хора, той държеше мощен арсенал от такива „камъни“ и „зъби“.

— Мишенка — засмя се Настя, — Виктор Алексеевич ми разказа и за чайника, и за мъжа, който е излязъл от входа. Той самият ми поръча да взема от вас цялата информация, с която разполагате. И нареди да поговорите със задържания. Така че стига сте увъртал. Обяснете ми какво представлява тази Филатова.

Миша отскочи до своя кабинет, взе си бележника и започна да й разказва всичко, което бе успял да узнае от момента на включването му в разследването.

— Ирина Сергеевна Филатова, тридесет и шест годишна, висше юридическо образование, кандидат на науките, постъпила на работа в Института на МВР веднага след завършване на университета, т.е. преди цели тринадесет години. Живее с баща си Сергей Степанович Филатов в малък двустаен апартамент. Майка й е починала. Била е омъжена, но за кратко, от 1984 година е разведена, няма деца. Съседите не могат да кажат нищо конкретно — не е водила вкъщи шумни компании, подозрителни посетители не е имала. От четвърти юни баща й се намира в санаториум в Крим, в събота се е завърнал със самолет. Назовал е две близки приятелки на Филатова и четирима мъже, които по различно време са били близки с нея. Все още не сме говорили с никой от тях — не можахме да ги намерим през почивните дни. Бащата на Филатова твърди, че нищо не е изчезнало от жилището, всички пари и ценности са на мястото си. Между другото, Сергей Степанович много се учуди, че печката се е повредила. Преди да замине в санаториума, тя си работела и всичко си й било наред. Нали е инженер, разбира от тези работи. Ключове от апартамента са имали само той и дъщеря му. Не му е известно Ирина да е давала на някого ключ, пък и по принцип това не е било прието в тяхното семейство.

— Добре — каза Настя. — Сега за задържания шофьор. Какво знаете за него?

— Във всеки случай това, което е казал, не е опровергано. Той наистина е изпращал на аерогарата някакъв човек, чийто самолет е излетял от Внуково в два и четиридесет и пет на тринадесети юни. Билетът е бил купен седмица преди това, на шести юни. Филатова е била в командировка в Краснодар, трябвало е да се върне на дванадесети около деветнадесет часа, но поради дъжда летището в Москва било затворено и самолетът кацнал във Внуково чак в един и четиридесет през нощта. Така че срещата между Захаров и Филатова не е могла да бъде планирана.

— Как го нарекохте? — трепна Настя. — Захаров?

— Дмитрий Владимирович Захаров, сътрудник в частна охранителна агенция, до хиляда деветстотин и деветдесета година е работил в тридесет и пето районно управление на милицията.

— Захаров… — въздъхна тя. — Същият. Жалко.

— Познавате ли го? — изненада се Доценко.

— По-правилно е да се каже, че някога се познавахме, и то бегло. Но помня, че беше смел човек, обичаше риска и авантюрата. И искаше да има много пари. Напълно е възможно да се е забъркал в някаква каша от любов към хазарта и приключенията.

— Колко малък е светът — поклати глава Миша Доценко, приближавайки се до прозореца.

— Защо се учудвате? — махна с ръка Настя. — Всеки, който е работил в следствието повече от нет години, така или иначе се е сблъсквал с всички следователи и детективи в Москва. Не сме чак толкова много. След година-две и сам ще се убедите. Тесен ни е, така да се каже, кръгът. Добре, да се върнем на Захаров. Той, разбира се, отрича да е познавал Филатова преди, нали?

— Да, но ние ще разпитаме приятелите и колегите й.

— Дали ще успеете? Утре сутринта Захаров трябва да бъде освободен.

— Към два часа отивам в института, уговорил съм се с началника на Филатова.

— В такъв случай разговорът със Захаров трябва да се отложи за вечерта. Разпитвахте ли го за какво са си приказвали с Филатова по време на пътуването?

— Не. Аз изобщо не съм говорил с него. Дадоха ми протокола от разпита, изготвен при задържането му, и ми наредиха да проверя показанията му. Което и направих.

— Ясно.

Надя извади празен лист хартия.

— Ще ви напиша кои въпроси трябва на всяка цена да се изяснят в института и за какво трябва да се разпита Захаров. Ако позволите един съвет — в института разговаряйте само с жени. Мъжете нека ги разпитва… Кой още работи по това дело?

— Коротков и Ларцев.

— По-добре Коротков. Той е достатъчно невзрачен, за да не буди у мъжете инстинкт за съперничество. И още нещо. Вземете си касетофон. Необходими са ми дословни показания, а не вашите впечатления. Става ли?

— Става, Анастасия Павловна.

— Нали не съм ви засегнала? — усмихна се Настя. — Не се обиждайте, Миша. Паметта и вниманието са понятия твърде избирателни. Доверявам се на вашата добросъвестност, но избирателността у нас вече е заложена и ние не можем да й наредим да се изключи. А нещо може да се пропусне. Затова е нужен касетофонът. Последен въпрос. Готови ли са резултатите от аутопсията?

— Обещаха до обед да ги направят. Но следователят веднага ще вземе протокола. На него много му се ще това да е нещастен случай.

— Ясна е работата — кимна Настя. — Кой прави аутопсията?

— Айрумян.

— Добре, аз ще му позвъня. Е, Миша, напред. Ето ви моите „пищови“. Ще се срещнем утре сутринта в осем. Искам да знам всичко, преди да са освободили Захаров. О, щях да забравя. Кой от криминалистите е посетил жилището на Филатова?

— Олег Зубов.

— Снимките сигурно вече са у следователя? Ще ми се наложи да падам на колене пред Зубов и да го моля да извади още копия.

— Аз вече падах — усмихна се Миша и извади от папката си снимки от местопроизшествието. — Заповядайте.

— Мишенка, обожавам ви. — Настя му изпрати въздушна целувка. — Тичайте. Чакам ви утре в осем.

Доценко си отиде, а тя се зае да разглежда фотографиите от жилището на Филатова. Ето я и убитата. Настя си отбеляза, че лицето й е интересно, изразително, макар чертите му да не бяха съвсем правилни. Сигурно бе имала успех сред мъжете. Кухнята — малка, около пет квадратни метра, тесничка. Ето го и антрето. До външната врата — шкафче с телефон. Добре се виждат маратонки с дълги развързани връзки, акуратно подредени под закачалката. Нямаше логика. Тя е трябвало бързо да намери парите и да ги занесе на шофьора, а вместо това старателно е развързала маратонките си, сложила ги е на мястото им и е отишла в кухнята да включи печката. Ако не си е била оставила паспорта у Захаров, можеше да се предположи, че въобще не е възнамерявала да му плаща. Кой дявол я е накарал да отиде в кухнята? Може би там си е държала парите?

Настя си драсна нещо на един лист с едър надпис отгоре: „ЗУБОВ“. Друг вариант — парите са били в стаята, навън е валяло като из ведро, маратонките й са мокри и тя ги е свалила, за да не цапа килима. На листа „ЗУБОВ“ се появи втора бележка. Панорамна снимка на голямата стая. Идеален ред. Личи си, че в нея отдавна не е имало хора. Фотьойлите са наредени строго симетрично от двете страни на малка масичка. Възлови снимки — полици с книги, стенна секция. Любителски фотопортрет на Ирина, много сполучлив. Снимка на жена около четиридесетте, вероятно майка й. В една от секциите с витринки, там където се държат сервизите, колекция от стъклени фигурки: тигър, змия, петел, куче, котка — общо дванадесет на брой. И никакви други дреболийки, само книги и вещи. Малката стая. Определено в нея е живяла Ирина. Диван, бюро с пишеща машина, фотьойл, лампион. Повече нищо — стаята е твърде малка.

Без да откъсва поглед от пръснатите по масата снимки, Настя посегна за цигара. Внезапно ръката й увисна във въздуха и почувства хлад в областта на стомаха. Това означаваше, че нещо не е наред. Събра снимките и започна да ги прехвърля отново. Отвътре пак й полъхна.

Настя Каменская знаеше, че това, което бе усетила, докато разглеждаше фотосите, е сигнал за някаква важна информация, свързана с престъплението. Отдели една снимка и я сложи върху листа с надпис: „АЙРУМЯН“. Засега толкова. Вече можеше да позвъни.

Олег Зубов, както винаги, беше мрачен и мърморица. Освен това по всичко личеше, че Гордеев и на него е наредил да не си развързва езика, така че за Настя беше много трудно да го накара да изплюе камъчето.

— Разбери, Настя, нашите детективи и следователят теглят в различни посоки. Следователят е възрастен, болен, скоро ще се пенсионира. Средата на юни е, а той все още не е излизал в отпуска. Трябва ли му това убийство? Ще му се това да е нещастен случай. И на мъжа, и на топлия чайник му се ще да плюе, ако те не потвърждават версията за смърт от токов удар. Такъв си е, не иска да си създава излишни грижи. Ако му занесеш една камара доказателства, че Филатова е била убита, тогава няма как — ще не ще, ще води следствие. Но ако не му ги представиш, и пръста си няма да мръдне — ще приключи делото и край. А относно нашите си наясно. Те пък обратно — ще им се това да е убийство и убиецът да е шофьорът. Явно не им е допаднал — усмихна се криво Олег. — И никакво друго убийство не ги устройва. На тях също изобщо не са им притрябвали онзи мъж и топлият чайник. Така стоят нещата.

— Но нали ти самият си пипал този нещастен чайник?

— Да, разбира се. И дори пресметнах кога е завряла в него водата. Около един и половина — плюс-минус пет минути.

От разговора си със Зубов Настя си изясни, че в нито една от стаите на Филатова няма килим, а парите си е държала в дървена кутийка, която е била намерена в чекмеджето на шкафчето за телефона.

Гурген Арташесович Айрумян за разлика от Зубов беше добродушен и многословен. Освен това той обичаше Настя Каменская, тъй като тя изобщо не приличаше на неговите две внучки — темпераментни, които не ги свърташе на едно място и които той считаше за вятърничави и лекомислени.

— Здравей, моя златна рибке — боботеше гласът му в телефонната слушалка, — сети се, значи, за дядо си Гурген. Сигурно заради Филатова? Изпратих протокола от експертизата на следователя.

— Гурген Арташесович, само с две думички, моля ви! Нали знаете, че шефът не ми разрешава да се доближавам до следователя.

— Ами, с две думи, аз не знам от какво е умряла Филатова.

— Как така? — слиса се Настя.

— Ами така. Смъртта е настъпила в резултат на спиране на сърдечната дейност. При аутопсията не са намерени нито хронични, нито остри заболявания, които биха могли да предизвикат спиране на сърцето. Белези от токов удар също няма, но аз напълно допускам, че може да е умряла и от това. Разбираш ли, слънчице, в десет-петнадесет процента от случаите белези не остават. Във всички учебници го пише. Но ако не искаш само с две думи, а с три, ще ти отговоря на един въпрос, който следователят забрави да ми зададе. Може би бързаше, а може би и не искаше. Съгласна ли си?

— Разбира се, че съм съгласна.

— Чуй ме сега, ненагледна моя. Ако вземеш книжката „Оглед на трупа на мястото на намирането му“, издание от хиляда деветстотин петдесет и девета година, на страница сто петдесет и седма ще прочетеш, че следователят е бил длъжен да ме запита: „Има ли по тялото на Филатова телесни повреди, които не са свързани с токовия удар? Ако има, то какъв е техният характер и механизъм на образуване?“ И тогава аз бих му отговорил, че Филатова имаше натъртване на главата, което аз не мога да обясня, и нямаше белега, който аз предполагах, че ще намеря. Това е моята трета дума. Четвърта искаш ли или сама се досети?

— Досетих се — отвърна Настя. — Имам снимки, веднага ми направи впечатление, че кухнята е миниатюрна. Ако Филатова е паднала, тя би се ударила в ръба на масата и щеше да блъсне табуретката. Точно тези белези не сте намерил, нали?

— Обичам те, папагалче мое, драго ми е да разговарям с теб. А раната, която открих, е с размери между един и половина и два сантиметра. От една страна, като че ли наистина се е ударила в пода. Но от друга, при падане от височина, равна на собствения й ръст, ако пренебрегнем масата и табуретките, ударът би бил доста по-силен. Времето на получаване на раната съвпада с времето на настъпване на смъртта, така че едва ли си е ударила главата по-рано. Само едно мога да твърдя със сигурност — раната е получена от съприкосновение с плоска повърхност, а не с тъп твърд предмет. Е как е, звездичке моя, хубави думи ли ти казах?

— Забележителни — призна си Настя. — Какво бих правила без вас? Сигурно отдавна щяха да са ме изгонили от работа.

В това отношение Настя май не преувеличаваше. На дванадесето число всеки месец тя представяше на Гордеев анализ на всички разкрити и неразкрити убийства, тежки телесни повреди и изнасилвания. В тези анализи проличаваха новите тенденции при извършване на убийствата, а също и типичните грешки, допускани при разкриването им. И всеки месец, подготвяйки този анализ, Настя идваше при Айрумян и с благодарност изслушваше неговите пространни консултации, обилно поръсени с „рибки“, „птички“ и „звездички“.

Сега тя реши, че изходната й информация е напълно достатъчна, за да обмисля обстоятелствата около смъртта на Филатова. Все още не ставаше въпрос за мотивите и за личността на убиеца. Като начало трябваше да разбере дали наистина е имало инсценировка или е било нещастен случай. Изобщо как е станало всичко и дали може да е замесен Дима Захаров. Разбира се, добре би било да поговори все пак с електротехника, когото бяха извикали в дома на Филатова. Но на този етап характерът на неизправността не беше чак толкова важен за разсъжденията й. Очевидно бе, че печката не може да се е повредила сама през този един час — от един и половина, когато, по думите на Зубов, е кипвана водата, до два и половина след полунощ, когато Ирина е получила токовия удар. Това означаваше, че или печката умишлено е била повредена, или топлият чайник е плод на фантазията едновременно и на Захаров, и на криминалиста Зубов, или че този, който е топлил водата, е знаел за повредата и е вземал предпазни мерки, като например да си постави гумени ръкавици. Други варианти просто не можеше да има.

След като намери отправна точка за размисли, Настя Каменская започна да се приготвя за работа. Това беше цял ритуал, истинският смисъл на който беше да се отсрочи моментът на „потапянето“. Без да бърза, тя си свари кафе, изпи го със сандвича, който си беше донесла от къщи, изпуши една цигара, извади три бели листа и педантично ги надписа: „фантазия“, „Повреда между 1,30 и 2,30“ и „Предишна повреда“. Заключи кабинета си отвътре. Край. Започваше.

Като най-прост, пръв беше преработен вариантът „фантазия“. Не е имало и помен от топъл чайник, а Захаров и Зубов лъжат, защото Захаров е убиецът, а Зубов поради някакви причини го прикрива. Това изглеждаше пълна глупост, но такова бе Настиното правило — да обмисля всички възможни варианти, колкото и чудовищни и нелепи да й се струваха. И така, Захаров е убиец, а Зубов — съучастник. Захаров се качва в жилището на Филатова и я убива. Но как? Започва пред нея да бърника в печката й? А ако я убива по друг начин, то по какъв? С какво още може да се предизвика спиране на сърцето? С някакъв нервнопаралитичен газ. Айрумян не е открил нищо в дробовете й. Пък и не това е най-важното. Главното е това, че освен тях в жилището са се намирали следователят, двамата оперативни работници от „Петровка“, един от местното районно управление, електротехникът и свидетелите при обиска. И всеки един от тях, а и всички заедно могат да кажат, че разговорите за топлия чайник са си чиста измислица.

Настя с облекчение скъса листа с надпис „фантазия“ и се зае със следващия вариант.

Тя още веднъж мислено претегли всичките си доводи против това, че печката може да се е повредила без външна намеса. Ако Филатова е била сама в дома си в момента на смъртта, то освен травмите, каквито не са били установени от съдебния лекар, би се вдигнал шум, от който биха се събудили съседите. Ако в жилището е бил някой, който я е очаквал и не е желаел смъртта й, то той или е щял да знае за повредата и е щял да я предупреди, или не е знаел и тогава картината би била същата — падане, наранявания, шум. Миша Доценко беше разпитвал съседите и никой нищо не бе чул. Само двама старци от съседното жилище се бяха събудили в два и половина, когато Ирина е отключила входната си врата и след това я е затворила. Старите хора спят леко и трудно заспиват. Ако в следващите десет минути се бе вдигнал шум от жилището на Филатова, те биха чули и него.

Май нищо не бе пропуснато. Можеше да премине към версията за умишлена повреда в течение на един час между 1,30 и 2,30…

Настя чертаеше по листа квадратчета и стрелки, вписваше в тях отделни думи и цели фрази, нахвърляше си въпроси, които трябваше да зададе на криминалиста, на съседите, на бащата на Филатова. Броят на фасовете в пепелника се увеличаваше, количеството кафе в кавичката намаляваше. На бюрото й се появиха нови листи с надписи: „Планирано“, „Случайно“, „Маратонки“, „Ключалка“. Най-сетне пред очите й се очерта картината на престъплението, включваща всичко, което знаеше до този момент. В нея влизаха и добре смазаното резе на ключалката на входната врата, и старателно развързаните връзки на маратонките, и повредената печка, и топлият чайник, и излезлият от входа мъж, и странната тишина, и „неправилната“ рана.

„Да, Ирина Сергеевна — помисли си Настя Каменская, гледайки любителската снимка на Филатова, — не е било нещастен случай. Убили са ви. Преднамерено и хладнокръвно. Убил ви е човек опитен и предвидлив. Той обаче не е знаел, че долу в колата ви чака Захаров. Иначе трупът ви щеше да бъде намерен едва днес и чайникът отдавна щеше да е изстинал. И не би могъл да предположи, че точно вие ще се окажете сред тези десет-петнадесет процента, които описват в учебниците и на които не им остава белег от токов удар, та по тази причина ще се намерят хора, неповярвали в случайната ви смърт. Вашият убиец правилно си е бил направил сметките. Просто обстоятелствата не са били в негова полза. Какво ви се е случило, Ирина Сергеевна? На кого сте досадила или попречила? Кого сте засегнала?“

Измъчена от задухата, Настя Каменская слезе от автобуса, преди да стигне до нужната й спирка. Още малко и щеше да припадне. Настя, която по цели денонощия можеше да не яде и да не спи, потопила се в решаването на някоя аналитична задача, Настя, която за осем години не беше ползвала нито един ден болнични и всичките си болести изкарваше „на крака“, същата тази Настя имаше два заклети врага — тълпата и задухата. С тях не можеше да се бори. Нейният организъм отказваше да й се подчинява, нашепвайки й издевателски: „Ти ме тормозиш със сухи сандвичи и ме тровиш с никотин, ти не ме лекуваш и не се грижиш за мен, ти плюеш на мен — на ти сега! Точно когато си смъртно уморена или закъсняваш за важна среща, ще те накарам да ходиш пеша!“ Всички тези хитрости на капризните й органи бяха много отдавна известни на Настя и тя се беше научила да се застрахова, като носеше в чантата си ампула с амоняк, но най-вече — като умело съставяше маршрутите си и си оставяше време в запас. Нито веднъж през живота си Анастасия Каменская не беше закъснявала за никъде.

Бавно, сякаш се опасяваше да не направи излишно мускулно усилие, тя се приближаваше към жилището си, отбивайки се пътьом по магазините. Голямата чанта през рамото й ставаше все по-тежка, а краката й, отекли от многочасовото неподвижно седене в горещия кабинет, я боляха непоносимо от съприкосновението с влажната кожа на обувките. Настя имаше собствен метод за водене на „хранителния“ бюджет. Като си получеше заплатата, тя разпределяше парите на „целеви купчинки“, след това сумата за храна делеше на дните в месеца. Полученото в резултат на това делене частно беше лимитът, който си бе забранила да превишава. И затова се получаваше така, че колкото по-дълго време не ходеше по магазините, толкова повече вкусни — и скъпи — продукти можеше да си купи. Ако пазаруваше всеки ден, щеше да й се наложи да кара само на хляб, мляко и омлет с домати. А ако провеждаше това мероприятие веднъж на пет дни, а още по-добре и веднъж седмично, можеше да си купи пушено пиле, кашкавал, свинско филе и даже диня. Освен възможности за такива малки кулинарни празници, този начин за водене на домакинството имаше и още едни плюс, може би най-важният. Работата беше там, че Настя Каменская беше необикновено, просто фантастично мързелива.

На пейката до входа тя забеляза риж дългокос младеж, забил нос в някаква книга. От полиетиленовите торбички край него стърчаха пера зелен лук, дълга златиста франзела, апетитно се червенееха домати. Когато Настя се приближи, той се откъсна от книжката си и взе припряно да събира пакетите.

— Аска, какви ги вършиш, нали… Бяхме се уговорили да си направим тържество. Ти самата ми каза да дойда към шест, а сега е почти осем…

— Чучело — беззлобно рече Настя. — В шест часа трябваше да дойдеш в петък, а днес вече е понеделник. В петък цяла вечер съм те чакала.

Тя влезе във входа, като придържаше вратата на отрупания с торбички риж младеж.

— Как в петък? — смутено промърмори той, опитвайки се да се справи едновременно с изплъзващата се изпод мишницата му книга и смъкващите се на носа му очила. — Сигурен съм, че се разбрахме за петнадесети. Нали днес е петнадесети? Нали? Нима сме се уговорили за петък… Пак всичко обърках…

Двамата се качиха с асансьора на осмия етаж. Настя отключи, а придружителят й продължаваше да се оплаква от своята разсеяност.

— Е, добре — уморено каза тя, отпусна се безсилна на един стол в антрето и протегна крака, — с паметта си зле. Но логиката ти би трябвало да е наред. Нали си математик. Кой си организира тържествата в понеделник? Край, не искам да говоря повече на тази тема. Ако знаех, че ще се появиш с продукти, нямаше да изтезавам нежното си тяло с ходене по магазините.

Разсеяният математик Льоша беше чудак, но не беше толкова отвеян, че да не усети промяната в настроението на приятелката си. „Изтезаване на нежното тяло“ — това вече бе намек за хумор, за усмивка, а значи — готова бе да му прости.

Льоша и Настя се познаваха почти от двадесет години — бяха еднокласници във физико-математическата гимназия. През всичките тези години Алексей предано и някак по детски обичаше Анастасия. Нейната безцветна външност нямаше никакво значение за него и май дори не забелязваше как изглежда възлюбената му. Периодично той изведнъж разтваряше очи и забелязваше край себе си красиви, ефектни жени, неистово се влюбваше в тях, губеше си акъла от изпепеляващи желания, но всичко продължаваше дотогава, докато обектът на неговата безумна страст не го удостоеше с десетминутен разговор. Пламтящото чувство веднага умираше, тъй като всеки път му ставаше ясно, че може да разговаря и изобщо да прекарва времето си само с Настя. С всички останали жени, пък и с повечето мъже, му беше скучно. След неудачните си забежки се връщаше при Настя и през смях й разказваше как за пореден път се е разочаровал от красивите жени. Настя не се дразнеше — беше й удобно с него.

И тази вечер всичко беше както обикновено. Льоша я настани в кухнята, постави под краката й леген със студена вода и започна чевръсто да приготвя вечерята, като едновременно й разказваше как са минали дните му след предишната им среща. Подреди красиво масата, наля на Настя мартини с лед, а за себе си отвори бутилка бира. Изгледаха по телевизията някакво криминале. Настя слушаше своя риж гений с едно ухо, мислейки си умиротворено колко е хубаво, че има такива като Льоша, които нищо не искат от теб, а в същото време ти дават възможност да не се чувстваш стара мома.

Льоша заспа, уморен от бурната проява на чувства, а Настя лежеше с отворени очи и си мислеше за Ирина Сергеевна Филатова. Задействаният й на пълни обороти мозък изобщо не искаше да изключи. Тя стана тихичко, наметна си халата и отиде в кухнята. Извади от чантата си една от снимките, направени в жилището на Филатови, и я подпря на керамичната вазичка върху кухненската маса. Какво не бе наред в тази снимка? Нещо не беше както трябва. Но какво?