Стечение на обстоятелствата

ПЕТА ГЛАВА

В понеделник, двадесет и втори юни, едва приключил с оперативката, Гордеев бе извикан от шефа си. По лицето му разбра, че нищо добро не го чака.

Генералът веднага започна с високите тонове.

— Какви ги вършите там, по дяволите! Следователите ми стопиха телефона да се оплакват от твоите хора. Своеволничели, държали се дръзко, отваряли си устата повече, отколкото трябва!

„Петраков — помисли си Виктор Алексеевич. — Недоволен е, че не се съгласихме да прекратим делото на Филатова. Това е ясно. Да чуем нататък.“

— Мотаели се из академията, из института, пречели на порядъчните хора да си вършат работата! — продължаваше да нарежда генералът. — Убийството на манекенката от Дома на модата едва го изтеглили, буквално в последните секунди. Изобщо претенциите към твоите момчета са много, а към теб — особено. Каква е тази госпожичка, която си приютил при себе си? С какво се занимава? Вари ти чая и си вдига поличката, без да гъкне? Добре си се устроил, Гордеев, две думи няма! Държиш си любовница под ръка на офицерска заплата от държавния джоб. Защо мълчиш? Не те ли е срам?

— Другарю генерал — внимателно поде Гордеев, — срещу мен или срещу Каменская е доносът?

— Какъв донос! — избухна шефът му. — Цялата „Петровка“ само за това говори! Хората нощем не могат да спят, мазоли им излизат по краката от тичане, хващат язви, бял свят не виждат от работа, а тя си седи в кабинета и си мързелува! Съвсем си си изгубил съвестта, Виктор Алексеевич! Хайде, дай ми поне един пример Каменская да е свършила нещо полезно! Е? Поне един!

„Да бяхте започнал с това — ядосано си помисли Гордеев. — Да приемем, че не цялата „Петровка“ говори гадости за Настя, а на тези, които го говорят, не им е за пръв път. И вие, любезни ми другарю генерал, не ги знаете от вчера тези работи. А това, че някой ви навива напоследък — е сигурно. Някой много иска да разбере с какво се занимаваме, а заедно с това и да ми развали настроението. А вие, другарю генерал, сте се хванал на въдицата и сега ви водят за носа като някаква марионетка. Искате да ми уцелите болното място, та да започна да се оправдавам и да се издам. Искате да ви посоча примери? Не желая да замесвам Настя, Бог ми е свидетел, но вие твърде много ме обидихте с обвиненията си в прелюбодейство.“

— Защо мълчиш? — продължаваше да настъпва генералът. — Няма какво да кажеш, нали? Или си измисляш как да оправдаеш дамата си?

„Е, Бог да ми е на помощ!“ — каза си Гордеев и бързо, развълнувано, сякаш се оправдаваше, започнала запознава генерала с ролята на Каменская в работата по делото за изнасилването на Наташа Ковальова, за Интерпол и много други неща…

На връщане от генерала Виктор Алексеевич се отби при Настя. Тя седеше, заровила се в материалите на Филатова, и се опитваше да вникне в логиката им.

— Как си, Стасенка?

Настя трепна. Така ласкаво Колобок се обръщаше към нея много рядко, само в най-тежките или отговорни моменти.

— Добре. Какво, зле ли изглеждам?

— Нормално.

Гордеев направи пауза.

— Някой си вре носа около нас. Засега не го виждам, но доста силно го вре. Ще трябва да му го натрием.

— Край нас двамата или край всички нас?

— И това ще трябва да си изясним. Заключи вратата, слагай кафето и ще мислим заедно.

Възложителя дълго се взира в папките пред себе си — три зелени и една червена. В зелените папки имаше по една белова от ръкописа на Филатова, а в червената — черновата, от която бяха препечатани беловите. Край! Тази книга никога вече нямаше да види бял свят, никой нямаше да я прочете. Колко нерви бе изхабил заради нея, колко усилия бе положил, за да събере тези четири папки на бюрото си…

В деня, когато Възложителя разбра, че Ирина знае истината, все още хранеше надежда, че тя му е простила за всичко. Как само го беше заблудила с тези приказки за издателство, което би публикувало книгата й срещу договорен хонорар! И през ум не му бе минало, че става въпрос точно за тази книга. Още същата вечер бе започнал да звъни по телефоните, бе използвал всичките си връзки в издателската сфера и горещо им бе препоръчал Ирина като рядко талантлив автор с прекрасно перо, поемайки ангажименти да помогне при публикуването.

Мислеше си, че когато на следващия ден тя донесе ръкописа, ще я зарадва и това ще бъде първата крачка към помирението. Но Ирина не дойде. Изпрати папката по асистента си, уж имала някаква спешна работа. А Възложителя прочете първата страница и почувства, че подът плува под краката му. Без да губи нито минута, хукна към института.

— Защо правите това? — попита я.

— А защо не? — сви рамене Ирина. — Аз написах книга, защо да не мога да я публикувам? Монографията ми трябва за докторантура. Всъщност вас какво ви засяга това?

— Ира, моля ви, ще направя всичко, всичко, което пожелаете… Колко искате?

— Пари?

Тя почти не се учуди, сякаш беше готова за този разговор.

— Вие все едно няма да ми платите — усмихна се подигравателно.

— Ще ви платя. Колко?

— Не ви вярвам. Вие сте алчен. И освен това нямате толкова пари. Това, което преди пет години струваше десет хиляди, сега струва милион. Имате ли един милион?

— Не е проблем, ще го намеря.

Сърцето на Възложителя биеше тежко и неравномерно.

— Съгласна ли сте за милион?

— Не. Нищо не искам от вас — натърти на последната дума Ирина. — Веднъж вече ме излъгахте, повече не мога да ви вярвам. Здравият разум не ми го позволява.

— Какъв здрав разум?

— Тогава вие имахте пари, защото вземахте рушвети. Вземахте, нали? Но вие се полакомихте за висок пост. А вече не ви дават рушвети — няма за какво. Старите запаси отдавна сте ги изхарчил — още при обзавеждането на новото си жилище. Откъде ще го намерите този милион?

Устните й трепнаха, сякаш самото споменаване на думата „милион“ я забавляваше.

— По стария изпитан начин — от рушвети? Но кой ще ви ги даде?! Дори и да измислите за какво ще ги вземате, ще ви хванат, преди да сте събрал първите сто хиляди. Сега към корупцията се отнасят твърде сериозно, вие би трябвало най-добре да го знаете.

— Как не ви е срам, Ирина! Никога не съм вземал рушвети!

Той се опита да изглежда възмутен.

— Нима? Искате ли да назова фамилиите на следователите, които са прекратявали криминални дела въз основа на фалшиви медицински удостоверения за неизлечима болест на следствения и с които сте делил парите? Искате ли? Дружко, Маслински, Галактионов, Козлов. А Недовесов, когото уволнихте, задето не е искал да участва във вашите игрички? Не е ли вярно?

— Кой ви наприказва тези глупости, Ира? Нима може да се вярва на всичко, което разправят хората? Ай-ай-ай, Ирочка, та вие сте сериозна жена…

— Аз наистина съм сериозна жена — прекъсна го хладно тя, — затова и не вярвам на всичко, което говорят хората. Но вярвам на това, което говорят цифрите и документите.

— Какви цифри, какви документи? — запелтечи Възложителя. — Имайте страх от Бога, Ирина, какви ги говорите?

— Вината не е ваша — внезапно се усмихна тя. — Почти всички си мислите, че ние за нищо не ставаме, че само търкаме столовете на работните си места. Ако вие и себеподобните ви си бяхте дали труд да вникнете в нашата работа, щяхте да разберете колко много можем и знаем. И нямаше да се чудите.

— Нищо не можете да докажете — твърдо отсече Възложителя. — Всичко, което казвате, може и да е вярно, но са само приказки.

— Не се и каня да доказвам нещо — равнодушно отговори Ирина. — Искам просто да ви покажа перспективата. Когато около името ви се вдигне шум, непременно ще се заинтересуват от дейността ви през онзи период. И ще намерят това, което съм намерила и аз. То не ви заплашва кой знае с какво, вие бързичко ще си подадете молбата за напускане, ще завъртите търговийка, в днешно време всички правят така. Че каква ви е сегашната длъжност — за смях на кокошките. Ще си докарвате пет, а може и десет пъти повече. С една дума, дори ще си изпишете веждите. Но в цялата работа има едно неприятно за вас обстоятелство. От тези, които са давали подкупи за незаконно прекратяване на дела срещу тях, има двама, които са излетели твърде нависоко. Тези две дела ги няма в архива, вие явно сте се погрижил за това. Делата уж са били откраднати, дори служителката е била наказана. Но в картотеката на информационния център е имало картони за тези дела, които вие сте забравил да премахнете. А картоните съдържат и фамилията на следователя, и фамилията на подследствена. Късно сте се усетил. Когато по ваше указание са унищожили картоните, от тях вече са били направени ксерокопия. Така че ако около вас се оформи скандал, онези двамата първи ще пострадат. А те няма да ви го простят.

— А ако няма скандал? — попита с пресъхнали устни Възложителя.

Всичко казано беше истина и той много ясно го съзнаваше.

— Не е ли възможно да стане така, че да излезе вашата книга и от това да няма никакви последствия.

— Няма да стане, гарантирам ви го. Аз имам право на научно ръководство, двама мои дипломанти вече успешно защитиха. И сега си имам асистенти. Те добросъвестно четат всичко, което им препоръчам. А да прочетат книгата на своя научен ръководител — все едно, че самият Господ им е наредил. Ако не единият, то поне другият ще забележи това, което вие така се стараете да скриете. Та, такива ми ти работи, Владимир Николаевич.

— Шантажирате ли ме?

— Съвсем не.

Тя удивено замига и очите й се разшириха.

— Не, в никакъв случай.

— Какво искате? Защо го правите?

— Неприятен сте ми — изрече Ирина, сякаш отговаряше на най-обикновен въпрос от рода на „Колко е часът?“ — Мразя ви, задето ме измамихте. Искам да ви унищожа.

— Анастасия Павловна, моля ви да ме разберете — загинала е наша сътрудничка, офицер, талантлив учен. Напълно естествено е да се интересувам от хода на следствието, още повече че с Ирина Сергеевна се познавахме лично.

Настя внимателно слушаше седящия пред нея мъж. Започващ да пълнее, леко оплешивял, с красиво расово лице, с леко гърбав нос, с масивна брадичка и твърди устни, под очите — тъмни кръгове. Може би Доценко бе попресилил нещата, този Павлов се държеше достойно, пък и външността му беше приятна. Изглежда бе разбрал, че е сбъркал тона в разговора си с Миша, и беше дошъл да поправи впечатлението, което бе създал за себе си.

— За съжаление все още нищо не мога да ви кажа, Александър Евгениевич. Сигурни сме в едно — Филатова е била убита не от ревност и не за пари. Но, уви, засега това е всичко, което със сигурност знаем. Разбира се, могат да възникнат и нови обстоятелства. Тогава бихме се върнали и на тези версии.

— Страхувам се да не стана досаден, но… Ще ми позволите ли да се отбивам при вас и да се информирам как върви разследването? Нали знаете…

Павлов се втренчи в очите на Настя.

— Аз обичах Ирина. Много я обичах. Бях готов да се разведа, но тя не даваше и дума да се издума, казваше, че нямало къде да живеем.

— Александър Евгениевич — дружелюбно се усмихна тя, — вие дълги години сте познавал Ирина. Разкажете ми за нея. Нали разбирате, за нас е важна всяка подробност, всеки детайл.

— Какво да ви разкажа? — въздъхна Павлов. — Ирочка беше… Могат ли да се разкажат такива неща… Чудесна, очарователна, нежна…

Виждаше се, че той не на шега се вълнуваше, ръцете му затрепериха, адамовата ябълка заподскача над възела на вратовръзката му.

— Извинете ме, не мога…

Надигна се, погледна часовника си и измъчено изобрази усмивка.

— Хайде да сключим една малка сделка с вас, Анастасия Павловна. Вие ще ми позволите да идвам и да се интересувам от хода на разследването, а аз ще ви разказвам за Ирка. Става ли?

— Добре, идвайте, с нетърпение ще чакам вашите разкази.

Гордеев разярен нахлу през вратата и едва не се сблъска с Павлов.

— Знаеш ли къде е сега Шумилин? В нервното! Ковальов е изтичал при приятелчето си и всичко му е разказал. А Виноградов изобщо не е тръгнал да се обяснява, явно си знае какъв мръсник е племенничето му и какво може да се очаква от него. Пъхнал го е в психото, за да го държи далеч от нас.

— Интересно, дали Ковальов е разбрал за това? Бива си я ситуацийката. Виноградов уж му е приятел, а крие изнасилвача на собствената му дъщеря. Дори самият факт, че момчето се е съгласило да го пратят в болницата, за Ковальов трябва да бъде признание за вината му.

— Вярно — съгласи се Гордеев. — Виноградов би трябвало да го крие от Ковальов.

— Да се опитаме да узнаем това-онова.

Настя избра някакъв номер.

— Извикайте, моля ви, Елла Леонидова.

Тя закри слушалката с длан.

— Моя приятелка е. Работи в психиатрията. Заедно посещавахме курса по психодиагностика при Берьозин… Елличка? Здравей, Каменская е на телефона…

След като си размениха дежурните любезности, Настя помоли Елла да провери по чие нареждане са хоспитализирали Сергей Викторович Шумилин, роден през 1968 г. Тя й обеща да звънне след малко.

Дългоочакваното обаждане дойде чак в края на деня. Настя поговори с Елла и озадачено поклащайки глава, влезе при Гордеев.

— Лично Виталий Евгениевич Ковальов е настанил Шумилин в клиниката.

— Измет — тихо промърмори полковникът. — Е, ще видим кой кого.

И този понеделник, двадесет и втори юни, беше толкова горещ, колкото и предишните дни. И отново, едва влачейки отеклите си от жегата крака, Настя Каменская, която не можеше да понася тълпите и задухата, бавно се тътреше край автобусните спирки на път за вкъщи. Тя разсъждаваше над факта, че в руския език думата „истина“ бе само една, а думите, противоположни по значение — доста: „лъжа“, „измама“, „неистина“, „заблуда“. Може би защото истината бе проста, а лъжата многолика? Започна мислено да търси синоними на тези думи във всички познати й езици. Погълната от своите лингвистични занимания, не забеляза ниския мургав мъж с очила, който я следваше на известно разстояние още от „Петровка“. Ако Юра Коротков беше с нея, сигурно би разпознал този човек. Но Юра го нямаше, а тя не беше обучена да открива дали е следена.

Във вторник ситуацията неочаквано се изостри. Дима Захаров позвъни на Настя и й съобщи, че агенцията, в която работи, е получила поръчка за събиране на сведения за Ирина Филатова. Естествено поръчката била направена чрез посредник и шефът в никакъв случай не би назовал името му, защото това било професионална тайна.

Обикновено бавна и отпусната, сега Настя влетя при Гордеев като куршум.

— Виктор Алексеевич, на моя телефон е Дима Захаров от частната агенция за охрана. Някой се интересува от биографията на Филатова.

— Така ли? — Колобок засмука дръжката на очилата си. — Любопитно. Как да подходим?

— Щом като извадихме късмет с Дима Захаров, мисля, че има смисъл да се възползваме от това. Да им съчиним нещичко.

— Не е хубаво да се лъже, Анастасия — пошегува се полковникът.

— Това не е лъжа, а дезинформация. Защо да се мъчим да установяваме кой е клиентът, след като можем да изчакаме и да видим къде ще се чуе нашата приказчица.

Настя и Захаров се заеха да измислят биография на Ирина, стараейки се хармонично да съчетават общоизвестните факти с изящна измислица.

А Виктор Алексеевич Гордеев извика при себе си Ковальов.

— Виталий Евгениевич, стори ми се, че миналия път се разбрахме. Но вие ме подведохте, не спазихте уговорката ни. Защо? — меко и предпазливо поде той.

— Не ви разбирам — надменно отвърна Ковальов.

— Нима някой друг е съобщил на Виноградов за нашите подозрения относно неговия племенник? — невинно попита полковникът.

— Счетох, че е невъзможно да крия такова нещо от него — с достойнство произнесе Виталий Евгениевич.

— Мога ли да знам какво ви отговори Виноградов?

— Това какво, разпит ли е? — възмути се Ковальов. — Длъжен ли съм да ви докладвам за какво си говорим с приятелите ми в личен разговор?

— Разбира се, че не сте длъжен — миролюбиво се съгласи Гордеев. — А на вас не ви ли се стори странно, че Виноградов веднага прати в психиатрията племенника си, при това с такава диагноза, която изключва възможността той да бъде подведен под съдебна отговорност?

— Не ви разбирам. Серьожа е болен, много болен, той е в дълбока депресия. Нуждае се от лечение и лекарски надзор.

— Ясно — кимна Гордеев. — И от какво е в такава дълбока депресия?

— Лична трагедия.

В гласа на Ковальов се появи увереност.

— Любимата му се отнесла с него незаслужено жестоко, а нали ги знаете какви са на тази възраст, щом рухва любовта, и целият свят се руши.

Виктор Алексеевич съчувствено поцъка с език.

— Виж ти. Такова красиво и представително момче, цял гардероб е в плещите, момичетата би трябвало да го обожават.

— Да-да — оживи се Ковальов, — така би трябвало да бъде. Но за него сякаш се е свършил светът.

Гордеев помълча малко и много тихо попита:

— Виталий Евгениевич, не се ли чувствате неловко?

А всъщност му идеше да изкрещи: „Не ви ли е срам!“

— Неловко? От какво?

Ковальов кръстоса крака, явно надявайки се, че може да се поотпусне след успешно преодоляния подводен риф.

— Миналия път изразих увереност, че вие разбирате трудностите, с които се сблъскваме в работата си, и даже ви благодарих за това. Сега си признавам — излъгах ви. Аз знаех, че вие не ни уважавате нас, работещите в милицията, че пукнат грош не давате за нас. Може би такова ви е отношението само към мен? Сигурно ви изглеждам дебел и нелеп нескопосник? В петък пред очите ми разглеждахте снимката на вашия Серьожка и не го познахте. Вие никога не сте виждал племенника на вашия приятел Виноградов. Нещо повече — Виноградов не ви е чак такъв приятел, щом не е сметнал за нужно да сподели с вас, че същият този Серьожа, карайки пиян, е осакатил двама човека, за което е осъден. А вие ми се кълняхте, че е добро, сериозно момче. Знам, можете да ми възразите, че транспортното произшествие е нещастен случай, от който не са застраховани и най-порядъчните хора. При други обстоятелства бих се съгласил с вас. Но сега не става дума за това. Вие не само ме излъгахте миналия път. Вие решихте, че сте толкова изобретателен, а ние — толкова тъпи, че дори не сте си направил труда да го видите този Шумилин, когото лично сте напъхал в болницата, та да е по-далече от нас. Шумилин никога не е бил снажен красавец, никога не са го харесвали момичетата и вие, ако се придържаме към измислиците ви, би трябвало да знаете това. И аз искам, Виталий Евгениевич, да ми обясните защо го правите? Защо трупате лъжа след лъжа?

— Ако това не е разпит, аз си позволявам да се оттегля — хладно изрече Ковальов, ставайки.

— Почакайте! — рязко го спря Гордеев. — Още не съм свършил. Сергей Шумилин е бил осъден преди четири години на двадесет и четвърти май хиляда деветстотин осемдесет и осма година. Оттогава всяка година на тази дата срещу децата и внуците на свидетелите, дали показания в съда, са били извършвани престъпления. Тази година жертва е станала дъщерята на съдебния заседател Виталий Евгениевич Ковальов. Искам да отбележа, че от година на година престъпленията стават все по-жестоки — от побои до изнасилване. Остават семействата на съдията и втория заседател. Не ви ли става страшно, Виталий Евгениевич? Ако престъпленията са извършени от Шумилин, вие спасявате от наказателно преследване един опасен човек, който през следващата година може да извърши друго изнасилване, да не дава Господ, и убийство.

— Не искам да слушам тези глупости!

Ковальов се запъти към вратата, пребелял като платно.

— И още нещо! — извика му полковникът.

Той се обърна бавно, сякаш всяко движение му причиняваше непоносима болка.

— Разбрах, че е безполезно да призовавам гражданската ви съвест. Но спомнете си поне, че сте баща.

Едва мърдайки устни, Ковальов прошепна:

— Няма да ви дам Серьожа.

Работата по животоописанието на Ирина Филатова вървеше вдъхновено. Дима Захаров се беше преместил на „Петровка“ и двамата с Настя се бяха надвесили на един дълъг „чаршаф“, слепен от няколко листа, по дължината на който беше прекарана дебела, разграфена по години линия.

— Поне да знаехме от какво точно се интересува нашият клиент, дали от целия й живот или само от определен период — въздишаше Дима. — Колко излишен труд влагаме!

— Не бъди такъв мързеливец — смъмри го Настя.

— Ах-ах-ах, кой ми го казва! — насмешливо отвърна Захаров, протегна се и костите му изпукаха. — По-добре себе си виж, работливке. Бързоварчето, сейфът, пишещата машина — всичко ти е на една ръка разстояние, та да не би да ти се наложи да станеш. Мързи те даже до коша за боклук да отидеш и да си изпразниш пепелника.

Настя се разсмя.

— Вярно е. За моя мързел легенди се разказват. Но той не се разпростира над умствената ми дейност. Не се отклонявай, Захаров. Ние с теб сътворихме правдиви куплети. Сега и припева да измислим. Тук ще има припев — тя очерта с червен молив една точка от хронологичната линия, — тук и тук също.

— Защо точно тук? — попита Дима.

— Ами приеми, че така ми е хрумнало — уклончиво му отговори тя. — Не ти ли е все едно?

Разбира се, Анастасия Каменская не беше чак толкова недоверчива, колкото Колобок. Затова пък умееше да си прави сметката. Понеже нямаше възможност да провери твърдението на Захаров за мистериозния клиент, тя за всеки случай предвиди солиден „допуск за неискреност“ от страна на Дмитрий. Епизодите от живота на Филатова, които бе нарекла „правдиви куплети“, не съответстваха точно на действителността.

Съчинявайки „припева“, Настя през цялото време се стараеше неизменно да спазва две правила. Първо, измислените детайли не трябваше да изглеждат странни и несъответствуващи на Ирининия характера. И второ, те в никакъв случай не биваше да се окажат верни.

В разгара на „творчеството“ им звънна Доценко, който работеше по Интерпол.

— Анастасия Павловна, струва ми се, че надуших нещо. От началото на февруари Идзиковски разследва интересна група, свързана, от една страна, с карабахските бойци, а от друга — с Турция. Това са наши сънародници, работили дълго време в Близкия Изток и имащи там много познати. Но Интерпол си има работа само с информация, с чисто оперативна дейност те не се занимават. Във всеки случай Идзиковски твърди, че не е усетил никакъв натиск върху себе си и при това изобщо нищо не е споделял с Ирина.

— Той може да твърди каквото си иска — спокойно изрече Настя, стараейки се Захаров да схване същността на разговора. — Проверявайте. На никого не вярвайте, Миша.

На сбогуване с Дима, който отнасяше със себе си наполовина измислената, наполовина истинска биография на Ирина Сергеевна Филатова, тя вече почти със сигурност знаеше кой и къде ще изпълни „песента с фалшивия припев“.

Мах, обръщане, пак обръщане, леко свит крак, главата напред, мах, обръщане… Лошо. Още веднъж отначало. Мах, обръщане…

Настя уморено се пльосна на дивана и грабна слушалката.

— Ало!

— Детенце Настя, с какво се занимаваш?

— Правя се на кобила. Една такава рижа, расова.

— И как е? Получава ли се? — сериозно се осведоми Леонид Петрович.

— Засега не — призна си тя. — Май че е безнадеждно. Оказва се, че има неща, които са ми недостъпни.

— Не се отчайвай — окуражи я пастрокът й. — Не всички могат да бъдат красавици. Затова пък мозъкът ти функционира правилно.

Като затвори телефона, Настя пак се приближи до огледалото. Не, никога нямаше да изглежда като онази рижата, дето я бе видяла в кафенето. „Страшно е хубава, проклетницата!“ — завидя й. Вдигна ръка, зарови пръсти в косата си като гребен и се опита да повтори нейния жест. Взирайки се в отражението си, бавно опипа скулите и бузите си. „Всичко е толкова плоско — мислеше си, — толкова безцветно, прилича на бял лист хартия.“

Когато светлината в жилището й угасна, в един друг апартамент звънна телефонът. Ниският мургав мъж с роговите очила изслуша съобщението и си отбеляза нещо в бележника.