Стечение на обстоятелствата

ШЕСТА ГЛАВА

В сряда в Министерството на вътрешните работи се състоя брифинг, посветен на проблемите на борбата с корупцията. Нямаше много журналисти в залата, а и въобще интересът на вестникарите към дейността на министерството в последно време беше поутихнал. Реч държа първият заместник-министър.

— И последното, за което бих искал да ви информирам — каза той в заключение, — е, че нашето министерство взема активно участие при разработката на Закона за държавната служба и Закона за борба с корупцията. Работата се ръководи от моя помощник, а научните консултации осъществява главният експерт Александър Евгениевич Павлов, който отдавна се занимава с тази проблематика.

Павлов лекичко се усмихна и кимна, за да се представи. Веднага от последните редове се вдигна нечия ръка.

— Вестник „Континент-Експрес“. Въпрос към експерта Павлов. Имате ли научна концепция за борбата с корупцията?

— Разбира се. Наистина някои я считат за спорна, но аз не губя надежда, че ще успея да убедя колегите си.

— Моля ви, няколко думи за основните положения във вашата теория.

— С няколко думи ще ми бъде трудно, но най-общо казано, идеята са състои в това да се разглежда явлението корупция от гледна точка на икономическите категории. Корупционното взаимодействие по същество е търговска сделка, в която има стока, продавач и купувач, а така също — себестойност на стоката, потребителска стойност и продажна цена. Накратко — толкова. Който се интересува от подробностите, да заповяда при мен, ще поговорим по-подробно.

Това бе изстрел с далечен прицел. Павлов беше успял да огледа журналистката, задала въпроса, и нямаше нищо против да се запознае с нея. Пък и не би било зле да направи едно по-подробно интервю.

Целта беше улучена, защото непосредствено след брифинга журналистката се приближи до Александър Евгениевич.

— Лебедева — представи се тя, протягайки десница. — Аз ви задавах въпросите.

— Много ми е приятно — отвърна Павлов и галантно целуна грижливо поддържаната й ръка с дълги бронзови маникюри.

— Бих искала да се възползвам от поканата ви. Кога бихме могли да се срещнем?

Висока и дългокрака, тя с лекота крачеше редом със снажния Павлов. Той се замисли за секунда, погледна часовника си и широко се усмихна.

— Имам време и сега, ако желаете. Ще дойдете ли?

— С удоволствие.

— Чай, кафе, коняк? — гостоприемно предложи Павлов, когато се настаниха в кабинета му.

— Ако може, кафе с коняк — решително си избра гостенката.

Александър Евгениевич включи кафеварката и наля коняк.

— Как се казвате? Лариса? Е, за нашето запознанство, Лариса! И за какво ще си говорим с вас, прекрасна Лариса?

Журналистката се разсмя. Гласът й беше нисък, а смехът й леко дрезгав. Тръсна рижавокестенявата си грива и тя се люшна като вълна.

— Александър Евгениевич, при вас съм, за да си говорим за корупцията, а вие ме разсейвате… Не бива така.

— Добре, ще си говорим за корупцията — с готовност се съгласи Павлов. — Интересувате се от моята теория, нали?

— Не само. Но да започнем от нея, ако не възразявате.

Лебедева извади бележник и химикал и кръстоса крак върху крак с такова движение, че на Павлов му секна дъхът.

— Аз изхождам от това — започна бавно Александър Евгениевич, — че човекът, даващ подкуп, изпитва остра нужда от определено действие от страна на длъжностното лице или държавния чиновник. Това действие, да го наречем услуга, в очите на този човек има определена ценност, тоест потребителска стойност. И за тази услуга човекът е готов да плати определена цена, която не превишава посочената потребителска стойност. Разбирате ли ме?

Лебедева кимна, без да вдига глава от бележника.

— По-нататък. Изхождам и от това, че чиновникът, носител на определени пълномощия, позволяващи му да произведе стоката, тоест да направи исканата услуга, трябва да вземе решение — да произведе ли стоката или не. С други думи, той трябва да реши една чисто икономическа задача — каква ще бъде себестойността на стоката и каква продажна цена би могъл да получи за нея. Себестойността ще зависи от ефективността на вътрешния и външния контрол, казано по-просто, от степента на риска да бъде разобличен. Та на тази теоретическа основа е построена концепцията за борба с корупцията. Главната цел е разрушаване на пазара на корупционните услуги чрез ликвидация на съгласуваността между себестойността на стоката за производителя и потребителската стойност за купувача. Първата трябва да се повиши, втората да се намали и тогава производството ще стане неизгодно. Виждате ли колко е просто?

Журналистката затвори бележника си, остави го на масата и зарови пръсти в гъстата си коса.

— Александър Евгениевич, това, което записах, ще влезе в интервюто. А сега един личен въпрос. Ще позволите ли? Винаги ме е интересувал процесът на научното мислене. Иска ми се да разбера как възникват новите възгледи, новите теории. Разкажете ми как стигнахте до вашата концепция. Това няма да го записвам.

— То е толкова скучно, Лариса! — примоли се Павлов. — Нима искате на такава красива жена като вас да разказвам как съм седял по цели нощи над книгите по икономика и криминалистика?! Не, не и не! Просто е недостойно за вашите уши да слушат такива рутинни неща!

— Вие не приличате на другите, Александър Евгениевич. Задавала съм този въпрос на много хора и те са ми отговаряли не просто охотно, а дори с по-голямо удоволствие, отколкото за новата си теория. На тях, както и на мен, самият процес на научно търсене беше значително по-интересен, отколкото неговият резултат.

— Сигурно това са били истински учени, а аз съм само един практик с научна степен — разпери ръце Павлов. — Освен това, Лариса, и вие не приличате на другите. Вие не само сте предизвикателно красива, но и говорът ви е някак странен. На какво се дължи това?

Журналистката се смути за миг, но бързо се овладя.

— Ами виждате ли, аз доста дълго съм живяла на Изток. Съпругът ми работи във Външното министерство. А освен това майка ми е туркиня от Азербайджан и в детството си съм прекарала много време в турскоезична среда. Нима усетихте акцента ми?

— Само в интонацията, а иначе говорите много правилно. Даже твърде правилно — великодушно подчерта Павлов.

Ако за полковник Павлов сряда, двадесет и четвърти юни, се оказа ден на приятно и многообещаващо запознанство, то Настя Каменская на тази дата се сблъска с нов проблем. Сред материалите на Филатова, педантично надписани и осеяни с многобройни коментари, се появи едно листче с неразбираеми и необозначени цифри, подредени в осем колонки. Над колонките имаше години — от 1983 до 1990, но това беше единственото, което се разбираше. Встрани от горе надолу вървяха наименования на редовете, над които Настя си блъска главата до късна вечер. Първият ред беше означен с буквата „3“, вторият — с „Р“, третият — със „ЗР“. Следващите се обозначаваха с цифри от 5 до 10, после следваха „1+3“, „2“ и „Общо“. В резултат на множество аритметични операции Настя успя да разбере, че цифрите в реда „Общо“ не представляват сбор на числата от всички колонки, а само на тези от предпоследните две. Редом с абсолютните величини с дребния четлив почерк на Филатова имаше добавени дробни числа — едните със знак „П“, а другите — с „Р“. Ред „2“ беше очертан с яркочервен флумастер.

Доста скоро Настя успя да установи още две неща. Първо, дробните числа означаваха проценти: с означение „П“ — от числото, записано в ред „Общо“, а с означение „Р“ — от числото в ред „ЗР“. И второ, в очертания с червен флумастер ред „2“ дробните числа удивително бързо се увеличаваха, което не се наблюдаваше в другите редове с изключение на ред „10“. Но този ред „10“ очевидно не привличаше вниманието на Филатова, тъй като не беше ограден.

Този лист никак не се хареса на Настя. Учудваше я небрежността на педантичната и скрупульозна Ирина, която, знаейки, че не може да разчита на паметта си, подробно бе надписвала всичките си разчети. Смущаваха я буквите „В“ и „Н“, тъй като я навеждаха на мисълта за някой си Владимир Николаевич, който съдейки по изписаната цяла страница от дневника й с неговото име, доста трайно беше обсебил мислите на Ирина. Но никой от приятелите или колегите й не беше споменал за него. Настя беше успяла да разбере логиката в разсъжденията и стила на работа на Филатова, затова много се обезпокои от този неочертан ред „10“. На фона на стабилните показатели в другите редове Ирина просто не би могла да не забележи рязката динамика. Но тя беше съсредоточила вниманието си само върху ред „2“. Защо?

Това листче не й даваше да заспи. Дълго се въртя в леглото, упреквайки се, че не е взела навреме приспивателно. Светещите цифри на часовника показваха вече четири часа, късно беше да гълта таблетки, защото трябваше скоро да се приготвя за работа. Стана, отвори хладилника и си наля в една висока чаша мартини. Настойката от пелин, която съдържаше напитката, й действаше по-добре от всякакви лекарства.

На сутринта, докато стоеше под душа и събуждаше мозъка си, превеждайки на всички европейски езици фразата „Във всичко трябва да има ред“, Настя машинално си отбеляза, че в някои от тях се употребяват различни думи в зависимост от това, какво искаш да кажеш: „какъв ред“ (например идеален) или „ред в какво“ (например в служебната йерархия)… Тя изскочи от банята, без да спира водата, пътьом се наметна с хавлията и като оставяше мокри следи, се втурна в стаята. Грабна „Наказателнопроцесуалния кодекс“, около половин минута го разлиства, след това радостно и звънко се разсмя. Ако в този момент до нея беше любознателната журналистка Лариса Лебедева със своя коронен въпрос „Как се досетихте?“, би й отговорила кратко и неразбираемо: „Редът в производството на криминални дела“.

На тръгване за работа Настя се погледна в огледалото.

— Бива си те, старице! Все още ставаш! Когато си щастлива, дори очите ти от белезникавосини стават лазурни — каза си гласно.

Виктор Алексеевич Гордеев пристигна на работа по-тъмен и от облак. Снощи жена му дълго бе разговаряла по телефона с баща си и се бе върнала в дневната разстроена.

— Татко не е на себе си — бе казала, сядайки на дивана до него, и нежно го беше погалила по рамото. — Отказали му. Миналата седмица всичко вървяло гладко и обещали да му дадат окончателен отговор в понеделник. В понеделник отложили за вторник, във вторник му обещали да му дадат отговор в сряда, но вече разговаряли хладно, а днес направо му заявили, че не могат да спонсорират центъра му. Татко не може да си намери място от яд, че точно с него, световноизвестния кардиолог, са се отнесли като с хлапе.

Андрей Григориевич Воронцов мечтаеше да създаде независим кардиологичен център като на офталмолога Фьодоров, но му трябваха спонсори, които да оказват финансова подкрепа първите година-две, докато центърът набере скорост. Неведнъж го бяха канили на работа в най-известните клиники и медицински центрове в чужбина, но той упорито отказваше с мотива, че здравето на неговите собствени съотечественици му е по-скъпо. Той бе лелеял в душата си този център, надявайки се да го открие в навечерието на седемдесетата си годишнина, беше намерил спонсори и по детски се беше радвал, че всичко се нарежда. И изведнъж…

— Почакай — бе се обърнал Гордеев към жена си, — нали му бяха обещали подкрепа от две места. Откъде са му отказали?

— Работата е там, че и от двете едновременно — тъжно беше отвърнала Надежда Андреевна.

— Баща ти сигурно е бесен?

— Не, отчаян е, а това е по-лошо. Дано не се разболее.

„И от двете едновременно! Виноградов не си е губил времето.“ Виктор Алексеевич нито за миг не се бе усъмнил, че е той.

Най-напред Гордеев позвъни на Самохин от пресцентъра, а след това на още някого, с помощта на когото — както се изразяваше — отделял правдата от истината. Дълго се лута из кабинета си, на няколко пъти се запътва към вратата, хваща дръжката й, но после, размисляйки, бързо се обръщаше и продължаваше безцелното си движение.

По някое време влезе Игор Лесников.

— Виктор Алексеевич, Голцов се обади от болницата. Наташа Ковальова…

— Какво? Какво се е случило?! — трепна полковникът.

— През нощта имала тежка истерична криза — плакала, мятала се, едва я успокоили. А днес проговорила.

— Тогава защо имаш такъв погребален вид?

— Баща й забранил да пускат при нея милиционери.

— Как така е забранил?! — кипна Гордеев. — Че кой е той? Да не е психиатър!

— Казал, че момичето е много слабо, за да дава показания. Припомняйки си психотравмиращата ситуация, можела да се изнерви и пак да се затвори в себе си. Той като баща не позволявал да се безпокои детето му. Майка й седяла неотлъчно до нея. С една дума — заключено отвсякъде. Голцов се опитал да го убеди, че трябва да получим поне най-общо описание на изнасилвана, а Ковальов се развикал из цялата болница, че е по-добре десет изнасилвача да останат на свобода, но да се запази здравето на детето му.

— Е, да, да — замислено закима полковникът. — Нека изнасилвачите да си живеят на свобода, нека да изнасилват и убиват чуждите деца, само неговото да остане здраво. Това са приказки за пред докторите и жена му. А в действителност с всички сили се мъчи да помогне на Виноградов, който пък няма да му остане длъжен. Ако Аверин стане премиер, на Ковальов ще му духнат под опашката и много му здраве. А ако не се провали, Виноградов сигурно вече му е избрал топло местенце в някоя руско-чуждестранна фирма. Да, Ковальов за никъде не е без Виноградов. На всичко е готов, само и само да му докаже своята преданост. Ама че отврат!

Гордеев решително блъсна очилата си и тежко отпусна длани върху бюрото.

— Върви, Игор, върши си работата. Дай ми два-три дни, след това можеш да правиш всичко, което сметнете със следователя за нужно. Аз ще ти се обадя, като стана готов. Върви. А, да, и кажи на Каменская да дойде при мен.

— Влизай, Анастасия — весело рече полковникът. — Разказвай.

— Какво ви е, Виктор Алексеевич? — учуди се Настя. — Да нямате някакъв празник?

— Нямам. Просто взех едно решение и се развеселих. Знаеш ли, никога не започвам да се бия пръв, а ако ми се наложи да отвръщам на удари, дълго се колебая. На стари години станах по-предпазлив. Но взема ли решение, сякаш камък ми пада от плещите. Какво става с Филатова? Къде са твоите „двеста“?

Настя разкаяно въздъхна. Това, което се канеше да каже, беше чудовищна дързост по отношение на началството, но затова обичаше Колобок, защото той я приемаше такава, каквато е.

— Трябва да отида до ГИЦ-а, Виктор Алексеевич.

— Е? Какъв е проблемът? — вдигна вежди Гордеев.

— Мързи ме.

Главният информационен център на МВР на Русия се намираше в разкошно многоетажно здание в „Нови Черьомушки“, доста далечко от „Петровка“.

— Ама че си калпазанка, Анастасия! — през смях рече полковникът. — Добре, възползвай се от доброто ми настроение. Ето ти един телефон, запиши си го…

— Ще го запомня.

— Това е номерът. Ще търсиш Елена Коновалова и ще й кажеш, че са обаждаш от мое име. На времето работех с баща й, Альона я знам от мъничка. Тя е чудесно момиче, ще направи всичко, каквото е по силите й. Разбира се, ако я помолиш учтиво. Та какво става с твоите „двеста“?

— Останаха два неизяснени въпроса. Единия от тях се надявам да реша с помощта на ГИЦ. Другият засега си остава висящ. Ако Филатова се е канела да пише монография, къде са й тогава работните материали? Сред нещата й не открих нито листче, което да има отношение към монографията. Никакви следи. А по план е трябвало през октомври да я предаде в редакцията на издателството, вече обсъдена и разпечатана „на бяло“.

— Добре, решавай си въпросите сама.

Гордеев замълча и засмука очилата си.

— Я ми кажи, Анастасия — внезапно попита той, — помниш ли какво беше отговорил губернаторът Старк на своя помощник Берден, когато той отказа да търси компромат срещу кристално честен съдия?

Без да се замисля и без никакво запъване Настя изрецитира:

— Човек е заченат в грях, роден е в мръсотия и пътят му минава от зловонната пеленка до смърдящия саван. Винаги има нещо.

— Браво! — възхити се Гордеев. — Ти да не би да знаеш целия роман наизуст?

— Не — усмихна се Настя. — Само тази фраза. Но и вие сте я запомнил. Явно имаме еднаква избирателност. На какво се чудя, нали работим на едно и също място.

— Вярно — съгласи се Виктор Алексеевич. — А сега, Стасенка, слушай ме внимателно. Виталий Евгениевич Ковальов ме обиди много. Лично мен. Освен това се отнесе пренебрежително към всички нас. Нещо повече, опитва се да укрие от правосъдието опасен престъпник. Част от вината за това може и да е наша. Не желаехме да задържаме Шумилин, докато не съберем убедителни доказателства. Винаги съм искал отделът ми да работи прецизно и честно, да не се караме нито със следователите, нито с прокурорите. През последните години на съвестта ни не лежи нито един задържан, когото се е наложило да освободят след седемдесет и два часа. Старал съм се в отдела да постъпват хора професионалисти и такива, които умеят да възприемат. Имали сме и много грешки, и гафове. Но главното ни достойнство е в това, че ние умеем навреме да видим тези грешки и гафове и без да се бавим, ги оправяме. Всички ние умеем критично да се отнасяме към това, което вършим, и безкрайно се опитваме да се самоопровергаем. Това е този стил на работа, за който дълги години съм се трепал и борил. И съм го извоювал. Затова нашият отдел е най-сплотеният. Затова ние никога не се караме помежду си. Това, което другите наричат критика, ние го наричаме взаимен самоанализ. Казвам ти всичко това не защото ти не го знаеш. Разбираш го може би по-добре и от мен самия. Но искам да почувстваш колко дълбоко ме обиди Ковальов, той обиди моята идея, моята рожба, моята голяма награда в този живот. Той се възползва от нашата професионална честност. Последния удар, след който взех решението, ми нанесе вчера. Нанесе го не на мен, а на моето семейство, на моя тъст, който не се натиска да се гуши с долари, като оперира западни милионери, а иска да лекува съгражданите си. Търпението ми свърши, Стасенка. Ето защо аз много разчитам на теб.

Такава неподправена болка, такава искрена тъга Настя никога не беше усещала в гласа на своя шеф.

— И губернаторът Уили Старк е бил прав — продължи Гордеев, — винаги има нещо. Аз не вярвам, че човек, който плюе на правосъдието, на чуждия живот, дори и на собственото си дете, може да живее честно. Не вярвам. И затова се надявам да намеря някакво средство, което да го спре. Но нито сили, нито време имаме да търсим това средство сами. Да не забравяме, че става въпрос за човек, занимаващ се с политика. А това означава, че той има врагове, или ако предпочиташ, да ги наречем политически противници, които отдавна са се въоръжили с необходимото ни средство и само чакат да удари часът. Просто така те няма да ни дадат оръжието си. Със сила не можем да им го вземем, никой вече не се страхува от нас. Остава само един изход. Надявам се, че ме разбра. Има един човек, който сигурно разполага с оръжието, което ни е необходимо срещу Ковальов. Това е сътрудникът в апарата на парламента Борис Василиевич Рудник.

Колобок не бе я излъгал. Когато издири по телефона Елена Коновалова, тя с готовност се съгласи да й помогне. Дори започна да я успокоява, понеже Настя се чувстваше неудобно от факта, че не бе сигурна какво точно й трябва.

— Разбирате ли, Лена, имам някакво число, но не ми е ясно какво означава. Мога само да предполагам. Струва ми се, че това е броят регистрирани престъпления. Но дори не знам в кой район.

— Голямо ли е числото? От колко цифри е? Да се опитаме да определим за град ли се отнася или за област.

Настя продиктува всички числа от ред „3“ за осемте години.

— Без съмнение, това е област — твърдо отсече Елена. — От градовете такива числа могат да се получат само в Москва и Санкт Петербург, но техните показатели ги помня наизуст, не са те. Почакайте за секунда. Имам в компютъра си данните за Русия по области за последните пет години, ей сега ще ги потърся.

Докато чакаше, Настя притисна с рамо слушалката към ухото си, наля от гарафата вода в керамичната чаша и започна да си приготвя кафе.

След няколко минути Елена се върна на телефона.

— Настя, за хиляда деветстотин осемдесет и седма, осемдесет и осма, осемдесет и девета и деветдесета година числата съвпадат. Отнасят се за Енска област. Искате ли някакви подробности или това ви е достатъчно?

Беше толкова неочаквано, че Настя трепна и част от врялото кафе се разля по ръката й и по бюрото.

Реши, че не е чула добре.

— Как така за Енска?!

— Какво има? — обезпокои се Елена. — Струва ви се невъзможно ли? Чакайте, ще проверя и за предните години.

— Много ли време ще ви отнеме?

Настя не усещаше болката от опарването, защото пожарът на нетърпението вече се разгаряше в главата й.

— Трябва да отида до архива, статистическите сборници се пазят там. Ще ми трябват петнадесет-двадесет минути.

— Леночка, страшно ми е неудобно, че ви затруднявам, но само да знаехте колко важно е това за мен!

— Няма нищо, Настя, дреболия. Разбира се, че ще проверя.

След двадесет минути Настя вече държеше в ръцете си данните за Енска област. Лена се оказа толкова любезна, че потърси още някои числа. Вече беше по-лесно, защото сега знаеха поне за коя област ставаше дума. След още два часа недописаният лист разкри на Настя Каменская всичките си тайни.

Юра Коротков нежно целуна Люда по рамото и започна да се облича. Никак не му се искаше да си тръгва, но не можеше да остане.

Нахлузвайки панталона си, притика фотьойла към прозореца и седна до дивана, на който тя лежеше.

— Слушай, Люся — изведнъж поде, — сигурна ли си, че Ирина не е спала с Павлов?

Людмила рязко надигна глава от възглавницата.

— Ира? С Павлов? Да не си се побъркал! Само човек, който изобщо не я познава, може да предположи такава глупост.

— Ами аз наистина не я познавам — меко рече Коротков. — Разбираш ли, Павлов твърди, че са били любовници и той едва ли не се е канел да се развежда.

— Глупости — уверено отвърна Люда. — Избий си го от главата.

— Твърди, че много е обичал Ирина — настоятелно продължаваше той. — Защо му е да лъже?

— Как ли пък не! — измърмори Людмила, Стана и се загъна с чаршафа като с индийско сари. — Много я бил обичал! Вчера бях в министерството, видях го с една хубавица. Да знаеш само как я гледаше!

Тя изразително завъртя очи.

— Не е минала и седмица, откакто погребахме Ира, а беше готов веднага да възседне тази кобилка.

Людмила ласкаво разроши косата му.

— Не си мъти мозъка, приятелче. Ирка беше влюбчива, но много, повтарям, много придирчива.

Юра хвана ръката й и я притисна към бузата си.

— Що за красавица беше онази? Някоя от министерството ли?

— Ако може да се съди по това, че заедно излязоха от залата след брифинга, сигурно е журналистка. Една такава набиваща се на очи, наперена. Ако работеше в министерството, нашите кавалери отдавна щяха да са я забелязали, а пък дамите ни щяха да са я оглозгали до кости. Искаш ли да хапнеш нещо?

— Искам. Когато човек се прибира в един часа през нощта, по-добре е тихичко да се съблече и да си легне, а не да трака съдове из кухнята и да буди сърдитата си жена.

Вече в антрето Юра каза:

— Люся, хайде да се оженим, като пораснат децата.

— Няма да ти стигне търпението — засмя се Людмила. — Но ще си помисля по въпроса.

Възложителя и Организатора вечеряха във валутната пицария „Пица-Хът“. Възложителя беше деловит и енергичен, а Организатора — разсеян и болезнено апатичен.

— Твоя човек не е пипал много чисто.

Такъв си му беше характерът на Възложителя — дори когато хвалеше или благодареше, винаги намираше повод за упрек, пък бил той и съвсем мъничък.

— Не е мой. Никога не съм го виждал. Всичко стана с посредници.

— Днес се навършват две седмици, и все още нищо. Или почти нищо. Да се надяваме, че се е разминало.

Възложителя ронеше кратки фрази и старателно дъвчеше горещата си пица.

— А картоните?

Организатора вдигна болните си очи, в които беше застинала безнадеждност. Разбира се, за Възложителя най-важен беше ръкописът и той можеше вече да се успокои, тъй като се бяха сдобили с него. А за Организатора значение имаха само картоните и дори не всичките, а само един от тях, на който с големи печатни букви беше изписана неговата фамилия. Боже Господи, какъв позор, какъв позор го очакваше, ако разберяха… Добре поне, че беше по стопанска алинея, можеше някак си да се отърве. Малко ли началници ги реабилитираха сега с мотива, че са изпреварили времето си. Стародубцев, например…

— А какво става с картоните? — повтори той.

Този въпрос не се хареса на Възложителя, който разбираше, че картоните са негов пропуск. Не биваше да забравя тази дреболия! Бе измъкнал делата от архива, а за картотеката си бе спомнил чак след няколко месеца. Онази кучка го беше подплашила с ксерокопията си, но как би могъл да е сигурен дали тя не лъжеше. Можеше и да няма никакви ксерокопия. За да се направят такива, най-малкото на ръка трябваше да се прерови целият масив от картони за период от няколко години. И това да стане без свидетели. Твърде сложно бе. Може би все пак това беше блъф. Но дори и да не беше, на Възложителя не му пукаше. Нека намерят тези ксерокопия, нека да стане скандал. Какво го засягаше? Най-важното бе, че скандалът нямаше да бъде по негова вина, нямаше да е заради ръкописа и първата вълна нямаше да тръгне от него. Само щяха да гонят този, дето духа. Нека тези преситени политикани сами си плащат старите сметки. Така че да вървят по дяволите картоните! В дома на Филатова Изпълнителя не бе ги намерил. Този, когото бяха подкупили да се разрови в сейфа и в бюрото й, също се бе върнал с празни ръце. Е, не съвсем с празни, бе донесъл ръкописа. Но ксерокопия не бе открил. Най-вероятно те не съществуваха.

— Не се безпокой. Никой няма да тръгне да ги търси. Докато имаше опасност да излезе книгата, съществуваше и опасността да започнат да душат. Но нали книгата вече няма да излезе. Така че спи си спокойно, стари развратнико — ухили се сито Възложителя.

— Какъв ти сън — промърмори Организатора, с отвращение бутна чинията и си наля бяло френско вино. — Ковальов и неговата банда дъх не ми дават да си поема. Половината депутати е вербувал, ще се опитва да пробутва шефа си за премиер на конгреса. А нашата задача е да запазим сегашния премиер, ние с него сме от един отбор. Затова водим битка.

— Как е блондинката ти? Още ли е с теб? Ако не е, защо не ми я отстъпиш? — ехидно подхвърли Възложителя. — Старичка е за теб, ти си любител на младата плът.

— Остави ме, за Бога! — с тиха тъга отвърна Организатора. — И без теб ми е кофти.