Стечение на обстоятелствата

ОСМА ГЛАВА

А следващата задача на Настя Каменская беше да се подготви за поредната си среща с Павлов. За тази среща трябваше да бъде готов текстът на статията с изложение на концепцията за борба с корупцията, а в резултат от срещата Павлов трябваше да бъде позвъни на Рудник и да получи съгласието му да приеме и беседва с журналистката Лебедева. Върху тази задача Настя се труди до късна нощ, като използва монографията на Филатова, която напълно съвпадаше с дисертацията на Павлов. Това я избави от необходимостта да ходи в Ленинската библиотека.

След като напечата текста, придирчиво прегледа гардероба си и се спря на тъмносин гащеризон от фина синтетична материя. Разбира се, тази година гащеризоните бяха излезли вече от мода, а и при тази горещина нямаше да се чувства много комфортно в синтетика, но затова пък тя лесно се изпираше. Свали халата си, отиде в кухнята и направи няколко репетиции. Добре излизаше. В случай, че Павлов се окажеше не дотам внимателен, беше подготвила още някои неща, които можеше да пусне в ход.

След като приключи с подготовката, дойде ред на обичайната равносметка. „Е, скъпа приятелко, да видим какви изводи можем да си направим от вчерашния ден. Първо. Когато интересът на мъжете към теб е предизвикан от твоите собствени целенасочени усилия, това не те вълнува или, както се изрази Дима, не предизвиква тръпка, но ти оставя чувството за удовлетворение като от добре свършена работа. Второ. Интересът, проявен от Захаров, беше провокиран от образа на красавицата журналистка и съвсем не се разпростираше върху Настя като такава. Тя прекрасно съзнаваше това, но Дима успя да улови момента, в който беше радостно възбудена от решението на трудната задача. По този въпрос — край. Сега за Енск. Търпеливият и педантичен Доценко успял „да изцеди“ от Антон около тридесет фамилии на подследствени, но нито една от тях не биела на очи. Почти всички, по думите на Антон, били осъдени за стопански и длъжностни престъпления — присвоявания, кражби, рушветчийство — и само няколко криминални. Интересно, дали в този списък фигурира фамилията Рудник. Антон не си я спомнил. Освен ако…“

Настя грабна телефона. Не й вървеше често, но днес имаше късмет. Антон беше на гости у Доценко.

— Рудник ли? — попита той. — Имаше. Точно така, имаше. По член сто и двадесети.

— Кой член?

Настя едва не изпусна слушалката.

— Сто и двадесети. Запомнил съм го, защото този член рядко се среща, а и беше единствен в картотеката. Още тогава си помислих, че той има еднаква фамилия с нашия шеф на полиграфията. Не, името и презимето не си ги спомням.

„Една и съща фамилия? Може би роднини? Или самият Борис Василиевич Рудник е любител на непълнолетни момиченца? По дяволите, ама че каша се забърка. Ако само имат една и съща фамилия — добре. Ами ако не е така? Тогава не трябва да моля Павлов за нищо, свързано с Рудник. Ще се наложи да преработя целия сценарий. Колко неподходящо е всичко в него, ако наистина става дума за същия Рудник. За делото на Филатова, разбира се, е добре, но за борба с Ковальов — не много. Ако Павлов забележи, че Лебедева се върти около Рудник, ще се обезпокои, а не бива да го тревожим. Но това е при условие, че става въпрос за същия Рудник… Ако не закачаме Рудник, ще трябва да търсим друг източник за информация относно Ковальов, а времето тече. Ще се наложи да играем с Павлов с открити карти…“

— Вече е готово?! — не скри възхищението си Павлов, прелиствайки текста на интервюто. — Много бързо работите, Лариса. Красивата жена трябва да се щади — многозначително добави той.

— Нямам възможност да се щадя. За да печеля, трябва бързо да действам.

На Павлов му се стори, че тонът й е сух и раздразнителен. И изобщо Лариса днес беше друга — сякаш от нещо бе недоволна и през цялото време загрижено поглеждаше часовника си. Като че ли чакаше сгоден момент да скочи и да си тръгне. Но Александър Евгениевич не отстъпваше толкова лесно от завоюваните позиции. Той добре помнеше каква бе била тя само преди два дни, в събота. Не, нямаше да я пусне да си отиде в такова настроение.

— Какво ви е, Лариса? — меко я попита. — От какво сте разстроена?

Тя избегна отговора, давайки си вид, че не го е чула.

— Александър Евгениевич, прочетете, моля ви, текста. Ако ви устройва, ще го публикуваме в броя след две седмици.

— А ако нещо не ме устройва? Ще го преработите и пак ще дойдете при мен, така ли? Или съвсем ще се откажете от този материал?

Лариса пушеше мълчаливо, без да крие своето нетърпение. Павлов стана от мястото си, приближи се до малката масичка, зад която тя седеше, притегли един стол и седна. После я хвана нежно за ръката и тихо й заговори:

— Лариса, моля ви да разберете, че не искам днешната ни среща да остане последна. Но нищо не зависи от моето желание, решението ще бъде ваше. И ако решите да не се виждаме повече, аз не мога да допусна да се разделим така — сухо, делово, взаимно неудовлетворени. Съгласете се, че няма за какво да се сърдим един на друг.

Лариса не отдръпна ръката си и поглеждайки го с тъмните си очи, горчиво се усмихна.

— Бих искала да сте прав. Но за съжаление не е така.

— И какво точно не е така?

— Не аз вземам решенията. Натрапват ми ги и ме поставят в такава ситуация, че да не мога да се откажа.

Павлов разбра, че е готова да сподели с него неприятностите си. Може би след това разговорът им щеше да стане по-задушевен и тя би омекнала. Бързо прецени кое ще е по-добре — да продължи да държи ръката й или да й предложи кафе. Внимателно вдигна пръстите й към устните си и ги целуна.

— Нека да ви направя кафе, а вие ще ми разкажете как могат да ви поставят такива условия, че да не сте в състояние да откажете. Тъкмо и аз ще се науча на това — лукаво се усмихна той.

Оказа се, че на Лариса са й възложили да напише материал за предконгресната борба в парламента, при което ясно са й дали да разбере, че акцентите трябва да бъдат в полза на сегашния премиер и срещу неговия конкурент. Тя по природа била независим човек и не можела да търпи да й се налагат. Свикнала била да пише това, което мисли. Това първо. И второ, твърде дълго живяла в чужбина, сравнително отскоро била в Русия, не познавала никого от парламентарните среди и изобщо не можела да си представи как ще събере информация. Била решила да се откаже от материала, но възложител бил не вестникът, в който работела, а някакъв друг. Помолили я чрез съпруга й, който пък зависел от този вестник и настоявал тя да се заеме с материала. Особено я безпокоял невероятно високият хонорар, който са й обещали, но пък парите й трябвали…

— И вие се тревожите заради това? — съчувствено я попита Павлов, подавайки й чашка кафе.

Лариса кимна мълчаливо и няколко кестеняви кичура закриха лицето й. Тя рязко тръсна глава, отметна косата си и ръката й трепна. Върху тъмносинята тъкан се разля кафе. Павлов я чу как ядосано измърмори нещо, но не можа да разбере нито дума. Лариса прехапа устни, хвърли му поглед изпод вежди, но той се направи, че не го е забелязал.

— Опарихте ли се? — попита я. — Бъдете по-внимателна.

Лариса се овладя, извади носната си кърпичка и старателно попи петното върху гащеризона си.

— Нищо страшно, като изсъхне, няма да личи върху тъмния плат — спокойно произнесе.

„Значи така, гълъбице — помисли си Александър Евгениевич, — май прекалено дълго си живяла на Изток в твоята турскоезична среда. Имала си първокласен учител по руски, но внезапна уплаха — класическа ситуация, и твоят истински произход лъсна. Ти си толкова Лебедева, колкото аз съм Саддам Хюсеин. И никакъв вестник нищо не ти е възлагал. Ти събираш информация за някакви промишлени кръгове, които искат да подкрепят премиера и да не допуснат свалянето му. Може и Лебедева да си, но не по рождение, а по мъж. Ама че подарък ще направя на Борис! Нека да знае, че приятел в нужда се познава. Жалко, че не мога да те заведа в леглото, много си хубава. Но е опасно. Навреме те усетих. Впрочем може и да не е толкова опасно. Добре, ще видим.“

— Хайде да приемем, че това петно е вашата най-голяма неприятност за днес — тържествено каза Павлов. — Защото, струва ми се, че мога да ви помогна в решаването на другия проблем. Един мой стар приятел е сътрудник в апарата на парламента. Той е близък с групировката, която поддържа премиера и се бори с неговите конкуренти. Ако аз го помоля, ще се радва да си поговорите.

Очите на Лариса радостно светнаха и бузите й поруменяха.

— Нали не се шегувате, Александър Евгениевич? Наистина ли можете да ми помогнете? А този ваш приятел разполага ли с достатъчно информация? Нали разбирате какви сведения ми трябват… — запъна се тя.

— Разбирам — много сериозно отговори Павлов, — че големи пари не плащат за това, което може да се прочете във всеки вестник. Бъдете сигурна, че ви препоръчвам точно този, който ви трябва. Фамилията му е Рудник. Не сте ли го чувала?

— Не. А освен него други познати там нямате ли?

— Уверявам ви, Лариса, че Рудник ще ви бъде повече от достатъчен. Той твърде много — подчерта Павлов, — може да ви разкаже. Няма да ви се наложи да търсите друг. Е, да му звъня ли?

— Разбира се. Много ви благодаря. — Лариса облекчено се усмихна. — Камък ми падна от сърцето.

След като позвъни на Рудник и изпрати при него журналистката, Александър Евгениевич отново се хвана за телефона.

— Пак съм аз. Слушай, тази мадама, която ти пращам… С една дума, можеш добре да си изиграеш картите. Информацията ще попадне където трябва, сто процента гаранция. А ти ще си останеш чист като ангел. По документи тя е наша журналистка. Така че й разкажи всичко, което знаеш. Стига си вадил кестените от огъня, нека милионерите поработят малко за теб. И не се разкисвай, Борис, разбираш ли ме?

Павлов гнусливо се намръщи, като си спомни унилия глас на своя събеседник. „Парцал! Едва замириса на пушек, още огън не се е показал, а той вече се разтопи, разтече се като локва. Събра сили само колкото да намери „възложител“. А когато работата се свърши, съвсем се разкапа. За нищо вече не става. Трябва, трябва да го подкрепя, нека да се посъживи, малко успех няма да му се отрази зле. Защото, ако всичко край него върви зле, да не дава Господ, ще свие знамената още преди битката. И как такива лигльовци успяват да се доберат до върховете, умът ми не го побира! Страхливец. Намерил от какво да се плаши. Той ако знаеше…“

Павлов настръхна.

„Тази мръсница Ирина беше наполовина права — ако възникне скандал, винаги бих могъл да се чупя от органите на милицията. Кариерата? Голяма работа! Пукната пара не струва. Но за другата половина тя не беше права, защото другата половина… Ох, по-добре да не мисля за това. Той няма да ме остави жив. Нали му се заклех, че в Енск нищо не е останало след него, всичко е стерилно, никой нищо няма да изрови. И той ми повярва. Но ме предупреди, че ако по моя вина нещо се случи, няма да ме остави жив. За измама и непослушание той наказва безпощадно. Има такава сила, че само като си помисля за него, ме обзема страх. Международната наркомафия. Направиха го генерален директор на специално предприятие, чрез което перат пари. Поставиха му условие — твоето досие в Русия трябва да бъде кристалночисто, върху твоя завод не само сянка, ами и дори намек за сянка не бива да пада. И той им даде гаранция, а зад тази гаранция стои моята честна дума. А аз допуснах такъв гаф с тази глупава картотека! Нима можех да отида при него и да си призная? Ако го бях направил, нямаше да дочакам следващото утро. Дисциплината им е желязна. Затова и „възложител“ трябваше да търся чрез Борис, макар да съзнавах, че е рисковано. Разбира се, по-добре беше да помоля него, но трябваше да му обяснявам каква е работата, а това означаваше да си подпиша смъртната присъда сам. Не, в сравнение с него никакъв скандал не е страшен. Добре, че Борис нищо не знае, иначе от страх вече щеше да е хукнал към „Петровка“. Или при него…“

При тази мисъл Александър Евгениевич изстина.

„Не — успокояваше се той, — не може да бъде, Борис не го познава. Борис дори не подозира, че в тази работа има и втори човек. Може би се досеща, че си имам и друг като него, но не знае кой е той. Но той знае, от него не посмях да крия. По-добре да не мисля за това. В края на краищата, засега нищо не се е случило. Ариф беше на погребението, подслушал разговорите. Или от ревност, или заради този от Интерпол. Нашето пиленце не е било монахиня, нека си блъскат главите с това сега. Добре го измислих с тази любовна история, налапаха я и дори не се намръщиха. Затова сега си мислят, че щом е могла да скрие нашата връзка, то сигурно е имала и други мъже, които никой не познава. Нека да се ровят. Главната опасност идва от тази Каменская. За нея направо легенди се носят. Дори само една бележчица от Ирина да е останала, тази безцветна мишка веднага би се вкопчила със зъби в нея. Но явно не са намерили нищо. Пък и Каменская е в отпуска. Вече мога свободно да въздъхна. Утре ще намина при Гордеев да го попитам как вървят нещата. Иначе ще бие на очи — при Каменская ходих, дори два пъти — и изведнъж престанах. Ще поддържам репутацията си на безутешен вдовец.

Интересно е все пак как ме откри тази госпожичка? Да не би чрез Ариф? Колко пъти я питах, не ми каза. Фамилията ми е взела от автореферата, чак сега се сетих за това. Тогава, преди пет години, дори и представа си нямах, че тези автореферати се разпращат едва ли не из цялата страна, по всички юридически вузове. Дадох на момичетата от научния съвет кутия бонбони и бутилка коняк и те направиха всичко вместо мен. За фамилията — ясно, но другото откъде го е разбрала? Сигурно от Ариф, няма от кого друг. Кълне се, гадината, че нищо не й е казал, но как да го проверя? Вярна е приказката, че Изтокът е деликатна работа. Когато му позвъних в Баку и му поръчах да ми донесе в Москва дисертацията, не продума за пари, чакаше аз да заговоря. По гласа му личеше, че не ме харесва. Но кой е той, че да не ме харесва? На златна мина попадна в моята област. Вечен длъжник ще ми е. Добре, че не му взех пари тогава, някак си усещах, че пак ще ми потрябва. Не му вярвам, хич не му вярвам, но нямам друг изход, няма на кого да се опра. Борис не влиза в сметките, самия него някой трябва да го наглежда. Трудно се работи, когато не си сред свои. В областта и кучетата ме познаваха, всички въпроси решавах само по телефона. А тук… За какво ми трябваше тая Москва? Защо се съгласих? Ама че съм глупак! Но нима някой ме е питал. Съгласих се, защото той ми заповяда…“

Борис Василиевич Рудник не оказа сериозна съпротива. Настя не можеше да се начуди как всичко ставаше толкова лесно, как и при най-малкия натиск от нейна страна той й излагаше всичко, което тя искаше да знае. Изглежда Павлов му бе звънил още веднъж и беше свършил подготвителната работа. Въпреки че Колобок я бе предупредил за нервността на Рудник, реалната картина надмина очакванията й. Той беше не просто нервен, дори не и разстроен. Прибирайки се в новото си жилище, Настя търсеше думи, описващи най-точното състоянието на нейния събеседник. Угнетен — да, потиснат — да, но не само това… В главата й се мярна изречението: „Безнадежден, сякаш пътят му води към ешафода и няма да доживее утрешния ден“. Да, точно така. Рудник приличаше на човек, който очаква развръзката, при това не я чака с любопитство, както при гледане на интригуващо криминале. Той знае какъв ще е краят и го чака безропотно. Няма интерес към живота, защото е наясно, че всеки момент животът му ще свърши. Никаква надежда няма. Само една обреченост, безизходна, лишаваща го от способността да се съпротивлява.

На Настя й се струваше, че ако го беше попитала за Енск, и за това би й разказал. Но не го попита. Първо, Колобок категорично й беше забранил да произнася думата „Енск“, за да не подплашат Павлов. И второ — тя и без друго беше сигурна, че това е същият Рудник, член сто и двадесет.

С всеки изминал ден Настя все по-ясно разбираше думите на своя пастрок Леонид Петрович за тесния кръг. Работата не беше само в това, че през цялото време се натъкваш на свои хора. По-голямата трудност идваше от ограничеността на източници за информация. Ако Павлов не беше от министерството, ако не служеше в органите на МВР, нима щяха да страдат от липса на информация, стараейки се да запълнят белите петна с хипотези и предположения? Това, до което се беше добрала Филатова, щяха и те да го знаят. Освен списъка на фамилиите сигурно е знаела още нещо и тъй като самата тя не беше ходила в Енск, значи тези сведения някой й ги беше донесъл. Някой от своите, някой, който е бил там в командировка, може дори да е от нейния отдел, някой, който е правил там инспекторска проверка. Да се узнае в министерството имало ли е такава проверка и кой я е извършил, имало ли е сред проверяващите познати на Филатова, беше работа за два часа. Но преди да изтекат тези два часа, Павлов щеше да разбере за проявения интерес. Инспекторските проверки са прерогатив на Щаба.

„Стига си мечтала — смъмри се Настя, — какво би станало, ако би… Както казва Колобок, ще работим с това, с което разполагаме. Да се опитаме да възстановим веригата.“

Като се прибра вкъщи, тя започна да „измива“ от себе си Лариса Лебедева, без да прекъсва размислите си. Вчера бе спряла на това, че Павлов се бои до смърт от нещо. Или от някого. И че Филатова не се е досещала за страха му. А сега по-нататък: Павлов не се страхува от Рудник — това е ясно — ясно е и че Рудник е замесен в убийството и покорно чака разобличаването си; ако има някой по-опасен и следователно по-могъщ, защо тогава Павлов не се е свързал с него да премахне Филатова, а се е обърнал към Рудник?

Отговорът беше толкова прост, че Настя не можа да сдържи усмивката си.

Виктор Алексеевич Гордеев се откъсна от книжата на бюрото си. Какво пък, това бе напълно достатъчно, за да се оправи с Ковальов на разбираем за него език. Полковникът въздъхна, прибра материалите в папката и усмихвайки се доволно, ги заключи в сейфа.

След половин час в кабинета му се събраха Доценко, Ларцев, Коротков, Селуянов и Дмитрий Захаров.

— Настъпи преломният момент — започна полковник Гордеев. — Теоретичната част по делото на Филатова е завършена. Струва ми се, че знаем вече защо е била убита. Сигурни сме, че това е поръчково убийство и предполагаме, че възложителят или, ако предпочитате — инициаторът на това убийство — е бил Александър Евгениевич Павлов. Други предположения?

Гордеев обходи с поглед лицата на присъстващите.

— Добре, да продължим. Възможностите за проверка на нашите теоретически постановки са крайно ограничени. Засега разполагаме само с идеи и няколко косвени, подчертавам, косвени улики. Разполагаме с два идентични текста и очевидната лъжа на полковник Павлов. Върху това, както знаете, не може да стъпи обвинението в убийство. Не е и изключено всички ние да грешим и Павлов съвсем да не е причастен към убийството на Филатова. Въпреки всичко, както вече ви казах, теоретичната част е завършена и ние пристъпваме към практическия етап. Целта е да подмамим наемния убиец да изпълзи от бърлогата си. По никакъв друг начин не можем да го намерим. Съдейки по почерка му, той не е случаен килър, до чиито услуги се прибягва при разчистване на сметки между престъпни групировки. Това е човек, надеждно защитен от добре обмислена система за безопасност и контрол. И дори да успеем да принудим Павлов да ни разкрие начина, по който се е свързал с поръчковия убиец, ние ще се доберем само до първото звено. Останалите звена веднага ще се пръснат и никога няма да стигнем до края на веригата. Съгласни ли сте?

И пак мълчанието беше отговор на въпроса му.

— Имаме редкия шанс да хванем „възложител“, работещ за горните ешелони. Не сме имали досега такъв случай, затова и не можем да се похвалим с умения и навици в тази област. Рискът да извършим грешка е огромен, а шансът да успеем — прекалено малък. Искам всички да го запомните.

Виктор Алексеевич замълча, по навик засмука дръжката на очилата си и се замисли.

Изведнъж се подсмихна хитро и попита:

— Кой от вас е страстен рибар?

Въпросът беше толкова неочакван, толкова рязко контрастираше с темата на разговора, че оперативните работници буквално го зяпнаха.

— Аз — запъвайки се, отговори Коля Селуянов.

— Ех, това младо поколение — шеговито въздъхна Гордеев, — и най-простите радости са му чужди. Поне разлика между блесна и жива стръв правите ли?

Всички се отпуснаха и дружно закимаха.

— Та така. В делото на Филатова ние използвахме Каменская като блесна, на която се закачи отначало Павлов, след това с негова помощ и Рудник. А сега ще направим това, което в рибарската практика не се прави. Ще направим от блесната стръв. Вашата задача ще бъде да осигурите максимален контрол върху ситуацията. Павлов е сътрудник на Щаба на нашето министерство и по тази причина не можем да използваме външни наблюдатели. Имам предвид, че не можем да се обърнем за помощ към съответната служба. Ще трябва да се справим със собствени сили. Не забравяйте, че Павлов е идвал вече тук и може всеки момент да се появи отново. Би могъл да види всеки един от вас и да го запомни. Захаров? — погледна въпросително Гордеев към Дима.

— Ще се справим, Виктор Алексеевич. Приятелите ни не са се свършили още — отвърна му той.

— Добре. Необходима ни е подробна психологическа характеристика на Павлов, на начина му на мислене. Ларцев?

Полковникът стрелна с очи Володя, който се славеше с уменията си да се ориентира в хората, за което колегите му го ценяха и често съвсем безцеремонно го използваха.

— Утре сутринта ще я имате — каза Ларцев.

Гордеев поклати глава.

— Довечера. Не по-късно от девет! — категорично отряза той.

Володя покорно въздъхна.

— И още една задача. Да се подсигури самоличността на журналистката Лебедева. Без никакви издънки. Коротков?

Юра мълчаливо кимна.

— И последно. В нашата схема има едно слабо звено и то е Борис Василиевич Рудник. Предполагаме, че при убийството на Филатова Павлов е действувал чрез него. Ако историята се повтори и Павлов се опита да се добере до убиеца пак чрез Рудник, целият ни замисъл пропада. Рудник нервничи, той е неадекватен, както биха казали психиатрите. Само да тръгне по веригата, и системата за безопасност ще се задейства. Това няма да ни доведе до убиеца. И нашата цел ще пропадне. В никакъв случай Павлов не трябва да се обръща към Рудник. Но точно това не можем да контролираме. Остава ни само да се надяваме, че Павлов ще разсъждава като нас. Че няма да посмее да плаши Рудник с второ убийство.

Съвещанието при полковник Гордеев продължи още час и половина. След като освободи сътрудниците си, Виктор Алексеевич още веднъж обмисли всички детайли. Като че ли всичко беше предвидено, нищо не бяха изпуснали. Но рискът беше голям, огромен. Цялата операция беше изградена върху предположения, върху анализа, който бе направила Каменская. Тя имаше, разбира се, умна глава, но не биваше да се изключва възможността за грешки.

Спомни си неотдавнашното посещение на Павлов. Тогава планът на операцията все още беше в зародиш, нямаше никаква яснота, но Виктор Алексеевич се бе решил на първа стъпка и бе подметнал на Павлов, че се е появил свидетел, който е видял убиеца, като е излизал от входа на Филатова, така че разполагали с описанието на престъпника. Ако всичко бе разчетено както трябва, това би трябвало да свърши работа. Ако е било разчетено… Ами ако не е било?

Гордеев седна до телефона и набра някакъв номер. Мислено се упрекна, че злоупотребява с доброто отношение на човека, който му помагаше „да отдели правдата от истината“. След убийството на Филатова му звънеше вече за трети път, а преди се случваше цели месеци да не го потърси. Това не беше добре.

— Как сте със здравето, Степан Игнатиевич? — бодро запита, когато от другата страна на линията слушалката бе вдигната.

— Вижда се, че здравата те е втресло, Витя — чу се скърцащ старчески смях. — Не ме оставяш да си умра спокойно. Какво пак ти се стовари на главата?

— Господ да ме пази, Степан Игнатиевич, нищо не ми се е стоварило, реших просто да ви попитам как сте — излъга Гордеев и с ужас усети, че се изчервява.

— По телефона ли ще ме питаш, или искаш да те поканя на чаша чай? — ехидно се поинтересува Степан Игнатиевич.

— На чаша чай, ако бъдете така любезен.

— Тъй да бъде. Веднага ли да слагам чайника на котлона, или друг път ще ме навестиш?

— Слагайте го — решително каза Гордеев, поглеждайки си часовника. — Ей сега идвам.

Степан Игнатиевич Голубович някога беше учител на Гордеев, негов наставник и ангел пазител. Беше към осемдесетте, сърцето не само го пробождаше, а и му правеше лоши шеги понякога, краката не го слушаха и ръцете му трепереха. Живееше сам в уютна стаичка в едно от онези огромни комунални жилища, които все още се бяха запазили в центъра на Москва.

Голубович имаше грижовни деца, почтителни зетьове и снахи, обичливи внуци, но старецът категорично отказваше да се пресели при тях въпреки настойчивите им молби — живееха със семействата си далече от центъра, нямаха време често да навестяват баща си, а по-рядко да го правят, им беше неудобно, защото наистина си го обичаха. Степан Игнатиевич имаше добър характер и ако се бе преместил при сина си или при дъщерята, всички биха си отдъхнали. Но той беше неумолим.

„Няма да свикна с вашите привички — казваше им, — а и вие ще ми пречите.“

В какво ще му пречат децата и внуците, никой не знаеше, а самият Голубович никога не обясняваше.

На път към дома му Виктор Алексеевич купи от едно павилионче няколко шоколада „Сникерс“ и „Марс“. Той знаеше с какво да угоди на мърморливия старец, който беше запазил силната си памет и яснота на ума, но по отношение на гастрономичните си пристрастия се беше върнал в детството.

Гордеев бавно крачеше по нажежената от юнската горещина улица и мислено благодареше на съдбата за това, че го има Степан Игнатиевич, който не само знаеше много неща от различни области, но можеше и да ти подскаже откъде да получиш информацията, с която сам не разполага.

Когато го попита за Ковальов и Виноградов, старецът бе му казал:

„Спомняш ли си, Витя, как веднъж те помолих да помогнеш на един човек да си направи адресна регистрация? Аз вече се бях пенсионирал, а човекът току-що се беше върнал от затвора. Ти му помогна, за което съм ти благодарен. Но на теб този човек ти е още по-благодарен. Извинявай, но аз тогава не скрих от него кой му прави услугата. А паметта му е трайна, умее да цени доброто. И така, сега той работи в една кръчма, където шофьорите на служебни коли честичко си пийват. Събира чашите и ги мие, с една дума, за посетителите не е нищо повече от мебел. И си мисля, че той чува много интересни неща. А нали и шофьорите за своите шефове не са нищо повече от мебел, та пред тях шефовете не се притесняват, не си крият настроението и си водят разговорите. Намини при него, кажи му кой си, предай му много поздрави от мен. Иди, има какво да научиш от този човек.“

Наистина имаше. Но днес Виктор Алексеевич отиваше при Голубович по много деликатен въпрос. И ако не получеше отговор на този въпрос, нямаше откъде другаде да го получи. Голубович наистина беше съкровищница за информация, но източниците, откъдето я черпеше, бяха доста специфични. Веднъж преди много години той беше попитал Гордеев:

„Като излязат от затвора твоите „бивши“, идват ли честичко при теб с бутилка коняк?“

„Случва се“ — беше се усмихнал полковникът.

„Ето, виждаш ли? Ако това не се случваше, ти сега нямаше да седиш при мен и да пиеш чай. Защото щеше да бъдеш лош детектив и нямаше да има за какво да си приказвам с теб. А щом се отбиват, значи ненапразно съм ти набивал в главата уроци за живота. И при мен се отбиват. Само че аз много по-дълго от теб съм работил в милицията, а това значи, че и повече хора съм хванал и затворил, та затова за мен по-често се сещат. Но това е засега. Като се пенсионирам, на никого вече няма да му трябвам. Тогава ти ще бъдеш по-опитен и по-стар и при теб ще идват по-честичко, отколкото при мен.“

Но Голубович грешеше. Дали недооценяваше хората, или пък наистина беше забележителен човек, но и след пенсионирането му при него продължаваха да се отбиват неговите „бивши“…

Гордеев едва докосна звънеца и Степан Игнатиевич му отвори. Чак сърцето го заболя — разбра, че старецът тъгува, очаква да го навестяват, радва се на всеки гост, независимо че този гост е дошъл по работа, а не просто да го види.

— Бързичко пристигна — измърмори Голубович, прикривайки усмивката си. — Не си и помисляй да ми казваш, че си се отбил от скука. Аз не съм от обидчивите. Пък може и да ми е приятно, че идват при мен по работа, значи все още съм нужен на някого, все още има полза от мен. А щом почнат да ме навестяват само от съжаление или от благородство, тогава няма за какво да живея, само ще съм в тежест.

Голубович донесе чайника от кухнята, акуратно спазвайки всички процедурни тънкости, запари чая и го наля в чашите.

— Хайде, Витя, започвай. Не измъчвай стареца.

Той бавно разви шоколада, отхапа от него и се приготви да слуша.

— Степан Игнатиевич, разкажете ми за поръчковите убийци. Но не за днешните с пистолетите и разните там прочие пушкала, а за онези другите, нали разбирате…

— Я виж ти… — Голубович замислено прехапа устни. — За тях не знам много. Но това е разбираемо. Ако много се знаеше, просто нямаше да ги има. Те всички са специалисти по нещастните случаи. Или пък всичко нареждат така, че да прилича на естествена смърт, ако човекът вече е възрастен или болен от нещо. Накратко казано, работят толкова чисто, че практически криминални дела не се възбуждат. Затова и никой не ги търси. И никой не знае техните истински имена. Само прякорите им.

— Как мислите, дали са много?

— Ами — махна с ръка старецът. — В цялата страна на пръсти се броят. Те са професионалисти от висока класа. Единият от тях, доколкото знам, е в Ростов, прякорът му е Бурята8. После още някъде в Приморие или в Хабаровск, викат му Хирурга. Още… чакай да си спомня… А, нашият, московският е Карден. В Сочи е Блек. Може да има още някой, но не са повече от десетина. В това съм сигурен.

— А те какви са, специалисти с широк профил?

— Ами различно. Бурята например обича да се занимава с техника. Затова и устройва автомобилни катастрофи. Това е неговата област. Хирурга обича морето, курортите. Викат го, когато трябва да се случи нещастие във водата. Казват, че бил много опитен водолаз. А Гала9 пък напротив, не обича простора, повече по къщите работи. За Италианеца се знае, че предизвиква хранителни отравяния. Карден и този от Сочи, как му викаха, а, Блек — те са универсални, действат според обстановката, затова са и най-скъпо платени.

— Как смятате, Степан Игнатиевич, кой от тях би представил убийство като смърт от токов удар?

— На практика всеки. Освен може би Хирурга. Ако говорим, че всеки от тях се е специализирал в нещо, това не означава, че той работи само по този начин. Най-често това практикуват, но невинаги. Това първо. А второ — не съм ти ги изредил всичките. Знам повече от теб, Витя, но все пак не съм Господ Бог. Възможно е сведенията ми да са и неточни, и непълни. Можеш само да се ориентираш по тях.

— Разбрах, Степан Игнатиевич. Благодаря ви.

Гордеев забеляза как при тези думи по бузата на Голубович премина нервен спазъм. Щом му казваха „благодаря ви“, значи — край, посещението е приключено. И той пак оставаше сам.

Поглеждайки скришом часовника си, полковникът виновно се усмихна.

— Хайде да си направим още малко чай, а, Степан Игнатиевич? Този вече изстина.

— Че да си направим, защо да не си направим — зарадва се старецът и се запъти към кухнята.

Гордеев с тъга си мислеше за всичките тези старци по света, които са възпитавали и обучавали десетки, стотици детективи и следователи, които притежаваха уникални знания и опит. При тях продължаваха да ходят бивши престъпници, с които те някога са се отнесли човешки — или са ги спрели навреме, или са им помогнали да запазят семействата си. А пък тези, които бяха заели местата им в служебните кабинети, при тях кой знае защо не идваха. Нима техните съвети на никого не са нужни? Обидно бе. И несправедливо…

Удобно изтегнат във фотьойла, Александър Евгениевич Павлов с вяло любопитство следеше перипетиите в историята, разиграваща се в шикарния дом на красавеца Антонио. Отвратителният Макс плетеше интриги срещу брат си, Ракел страдаше, а роднините й постъпваха глупаво… Съпругата на Александър Евгениевич съпреживяваше драмата заедно с героите и когато на най-интересния момент серията свърши, тя ядосано удари по масата с юмруче.

— Пак трябва да чакам до утре! Как мислиш, какво ще се случи?

— Я стига — махна с досада Павлов. — Не приемай на сериозно тези глупости.

— Това не са глупости, Сашенка, това е съвсем достоверен филм.

— Да не искаш да кажеш, че и твоите вечно ревящи „Богати“10 също е достоверен филм.

— Ще кажа. Ти нищо не разбираш! — започна да се сърди жена му. — Никой не твърди, че това е висше изкуство. Но тези филми учат хората как да постъпват правилно в сложни от морално-етична гледна точка ситуации. Те ни внушават една проста житейска истина — ако обичаш, не мисли, че любимият ти е по-лош или по-глупав от теб.

— Така, така — направи се на заинтересуван Павлов. — Нека да чуем.

— Не ме иронизирай, моля те. Откъде й идват всичките неприятности на Ракел? От това, че тя се страхува да каже истината на Антонио, смятайки, че няма да я разбере. Същото е и при Мариана. Тя също скрива истината от мъжа си не защото тази истина ще я опозори, а защото се страхува, че Луис Алберто няма да я разбере. Разбираш ли, те и двете са толкова умни и проницателни, че предварително знаят кой и какво ще си помисли за тях, макар че в аналогична ситуация не биха реагирали така. Тоест, те съзнават своята доброта и благородство, но не признават тези качества у своите любими мъже. А това е несправедливо. И двата филма ни го доказват. За хората трябва да съдиш по себе си, а не да им приписваш Бог знае какви подбуди. Ненапразно в Библията се казва: с каквато мяра мерите, с такава и на вас ще ви е премерено…

— А освен това казват още — вметна Павлов, като се протягаше, — че хората са различни и всеки си има свой вкус.

— Но, Саша, аз съвсем не ти говоря за това! — възмути се жена му. — Мъча се да ти обясня, че не бива да считаш човека, когото уважаваш, за по-глупав от теб. Нима не разбираш?

— Разбирам, разбирам — успокои я Александър Евгениевич. — Ще отида да поразходя кучето преди новините.

Сложи каишката на белезникавия бултериер с червени очи и излезе. Докато се разхождаше бавно из градинката в падащия прохладен здрач, Павлов се беше отдал на размисли и не чу веднага бързите стъпки зад гърба си.

— Александър Евгениевич!

Изненадан, разпозна гласа на Лебедева.

— Откъде изникнахте, Лариса? Какво правите тук?

— Вас търся — засмя се тя. — Отбих се в дома ви, но вашата съпруга ми каза, че разхождате кучето. Всичко е много просто. Исках да ви благодаря за Рудник. И както се полага между деловите хора, материализирах своята благодарност.

Лебедева измъкна от чантата си завита в хартия бутилка.

— Моля ви, Лариса, не си струваше, наистина… Много ми е неудобно — запротестира Павлов.

— Струва си, Александър Евгениевич, струва си. Извинете ме, че ви обезпокоих в извънработно време, но така е по-добре.

Нещо в интонацията й го накара да застане нащрек. Някакво лошо предчувствие го бодна под лъжичката. Протегна ръка и мълчаливо пое бутилката.

— Имам за вас още един подарък — продължи Лебедева. — В този плик е. Погледнете го, когато имате време, може да ви се стори интересно. А може би и не. Но ако ви заинтересува, бихме могли да вечеряме заедно утре. Ще ви звънна и вие ще ми кажете. По кое време да ви се обадя?

— Към пет — объркано произнесе Павлов, но веднага се стегна. — Не, почакайте, в пет може да ме няма. Към пет и половина.

— Разбрахме се, Александър Евгениевич — весело рече Лариса. — Ще ви телефонирам утре в седемнадесет и тридесет. Лека нощ.

Тя изчезна също така стремително, както се бе и появила. Павлов чу захлопване на автомобилна врата и бръмчене на двигател.

Като се отърси от изненадата, той се сети, че не е давал адреса си на Лариса. „Откъде ли го е намерила? Че и вкъщи е ходила. Нахалница! Сега ще трябва да се оправдавам пред жена си. Интересно, какво ли има в плика?“ Понечи да го отвори веднага, но мракът вече се бе сгъстил и нямаше да види нищо. Налагаше му се да почака, докато се прибере.

За негово учудване жена му не обели нито дума за Лариса.

— Някой да ме е търсил? — предпазливо попита Павлов.

— Никой — спокойно отговори тя. — Чакаш ли някого?

„Странно“ — помисли си Александър Евгениевич, влезе в хола, сложи си очилата и отвори плика. Отначало не можа да разбере какви са тия листи, забеляза само, че хартията не е луксозна, текстът трудно се четеше, а по полетата имаше бележки с черен химикал. Бяха четири листа и всяка страница отгоре беше номерирана — 24, 97 и 153. Последният лист нямаше номер. Това беше титулна страница на монографията „Криминология. Корупция. Власт“ — автор Ирина Сергеевна Филатова.

До утрешното позвъняване на Лебедева оставаха двадесет часа.