Стечение на обстоятелствата

СЕДМА ГЛАВА

В петък Павлов отново удостои „Петровка“ с присъствието си.

— Какво ново, Анастасия Павловна? Аз държа на думата си, днес не бързам за никъде, така че вие ще ми разкажете за хода на следствието, а аз на вас — за Ирочка.

Настя старателно му разказа какви интересни открития са направили Доценко и Ларцев, работейки по версията „Интерпол“. Заради Карабах турските екстремисти терористи получавали оръжие, заплащано с наркотици. Напълно възможно било да са убили Филатова, опитвайки се да сплашат Идзиковски, който твърде се бил доближил до посредниците от руска страна.

В отговор Павлов се отдаде на сантиментални спомени.

— Ирочка много тежко преживяваше разрива със съпруга си. Дори искаше да се откаже от дисертацията, макар че почти беше готова за защита. Всичко изгуби смисъл за нея — и работата, и любовта. Тогава прописа стихове, знаете ли?

— Не, никой не е споменавал такова нещо.

— Ето, виждате ли? Потайна беше, с никого не споделяше проблемите си. Много по-късно, след години, когато станахме наистина близки, тя ми даде да прочета някои неща от този период. Слушайте:

— Хубави стихове — одобрително кимна Настя.

— Не просто хубави — въодушевено поде Павлов. — Прекрасни са! Ирочка имаше талант за всичко, не само за наука. А ето това го е написала, когато починала майка й:

— Благодаря ви, Александър Евгениевич — сърдечно каза Настя в края на разговора. — Пак елате. Нали разбирате, колкото по-добре опознаем характера на Ирина, толкова по-лесно ще ни бъде да работим. Само че следващия път заповядайте при Гордеев. Аз излизам в отпуска.

След като вратата се затвори зад гърба на Павлов, тя иронично се усмихна. Кой би могъл да предположи, че стиховете, които някога беше написала, разстроена от липсата на внимание от страна на един мъж, ще й направят такава услуга. При това се бе намерил ценител, който ги бе нарекъл „не просто хубави, а прекрасни“. Наистина той беше експерт, но не и в поезията. Всяко стихотворение би нарекъл прекрасно.

„И така, Александър Евгениевич, хванахте се на лъжата. Платил сте, и то не малко парички, за да ни убедите, че добре и отдавна се познавате с Ирина Сергеевна. Вие упорито се интересувате от хода на следствието, като пътьом ни подхранвате с баницата, която сами опекохме. Какво целите? Да се опитаме да погледнем проблема от друга страна. Ако може да се вярва на справката от отдела за координация и планиране на института, за тринадесет години работа Филатова нито веднъж не е била командирована във вашия роден град Енск. А може би е ходила там за своя сметка? Нито баща й, нито приятелките й, нито любовниците й споменават такова нещо, но като вземем предвид потайността на Ирина, можем да го допуснем. И ако е така, защо е тази тайнственост? Защо е трябвало да крие пътуванията си, ако е имало такива? Но тъй или иначе, тя се е интересувала от Енска област, при това не от криминалната обстановка като цяло, а от един-единствен въпрос. И струва ми се, успях да разбера кой е той…“

Настя извади загадъчното листче на Филатова, в което сега всичко си беше по местата. „3“ — зарегистрирани престъпления, „Р“ — разкрити, „ЗР“ — броят на криминалните дела, завършили с разследване. Редовете с номера от 5 до 10 показваха броя на криминалните дела, прекратени от следователите в съответствие с членове 5-10 от Наказателнопроцесуалния кодекс. „1+3“ означаваше дела, спрени въз основа на част 1-3 от член 195, когато престъпникът или е останал неизвестен, или не е открит. А заветният ред „2“ показваше броя на криминалните дела, спрени по част 2 на същия този член 195 във връзка с тежки заболявания на лицата, подведени под наказателна отговорност.

„… И ако до хиляда деветстотин осемдесет и шеста година прекратените дела не са превишавали три процента от всички криминални дела, то когато вие, любезни Александър Евгениевич, сте станал началник на следствения отдел при Управлението на вътрешните работи в Енска област, тези проценти са скочили чак до осемнадесет. Какъв извод си е направила от това Филатова? Предполагам същия, какъвто си направих и аз, защото вече добре познавам логиката й. Тя е разбрала, че край вас се е завъртял някой корумпиран доктор, който не без вашето съгласие, Александър Евгениевич, е поставял фалшиви диагнози, позволяващи да се прекрати делото „до оздравяване“, тоест завинаги. Подкупи са се давали поне на три места: на доктора, на следователя и на вас. Може би на вас лично не са давали, а сте делил с доктора и следователя. Интересна картинка! Но дори всичко това да е така и вие действително да сте толкова лош човек, за мен си остава загадка откъде идва интересът на Ирина към Енска област, при това интерес, щателно скриван — даже листчето си не беше надписала. Този интерес не може да бъде свързан лично с вас, тъй като вие напълно ме убедихте, че не сте се познавал с Филатова преди идването ви в Москва, макар че твърдите точно обратното. Трябва да има някаква връзка! Трябва!

Да пробваме трети вариант. Всичко, което казват колегите на Филатова, е истина. Павлов безрезултатно ухажва Ирина, след това започва, както се изрази шефът й, „да се заяжда с нея“. Той дразни Ирина, вбесява я и тя се заема да открие нещо за него, с което да го спре. Някой от колегите й тръгва за Енск и тя го моли да й донесе статистически данни за състоянието на криминалните дела. Статистиката не е секретна, може да се получи от всеки зонален информационен център. Прилича на истина, но все пак малко не пасва. Конфликтите с Павлов са започнали през пролетта, а по това време данните за предходната година са били отдавна готови. В такъв случай в таблицата би трябвало да я има и хиляда деветстотин деветдесет и първа година, а я нямаше, последната беше хиляда деветстотин и деветдесета. И въобще, не й подхожда на Ирина да се принизи до шантаж, при това и по толкова незначителен повод. Какво е можела да каже на Павлов? Александър Евгениевич, зная, че сте рушветчия, затова престанете да ми връщате отчетите за преработка? Глупости. Освен това остава въпросът защо Павлов лъже?

Четвърти вариант — всички казват истината, колкото и парадоксално да звучи това. Ирина действително не е била любовница на Павлов и се е връщала изтерзана и разстроена именно след срещите си с него в министерството. Павлов и Ирина наистина са влезли в контакт преди няколко месеца. И при това Павлов познава Ирина от дълги години. А тя не го познава. Но затова пък познава някой си Владимир Николаевич, за когото мисли през целия ден на дванадесети октомври хиляда деветстотин деветдесет и първа година — страницата от дневника й беше за тази дата — точно в деня, в който разучава статистиката за Енска област. А на петнадесети октомври върху настолния й календар се появява телефонът на главния експерт от Щаба на МВР А. Е. Павлов.“

Настя знаеше със сигурност, че някъде между тези разнолики факти се намира истината.

Надвечер Гордеев получи сводката за външното наблюдение на „политическия противник“ на Ковальов — Борис Василиевич Рудник. Известно време я разглежда, по навик засмука дръжката на очилата си и извика Настя.

— Анастасия — строго й рече, — къде са ти „двестате“? Искам да знам мога ли вече да отзова момчетата от Интерпол или още не мога. Не достигат хора, през седмицата ни нахлузиха още четири убийства. Е?

— Отзовавайте ги — твърдо отговори тя. — Сигурна съм, че там няма да излезе нищо. Затова пък си задавам някои въпроси. Но ще действаме, както сме решили.

— Добре — веднага омекна Виктор Алексеевич. — Сега за Ковальов. На, прочети това.

Той подаде на Настя сводката. Тя внимателно я изчете и накрая чак подсвирна.

— Бива си го нашият Рудник! Освен нас още двама независими го „пасат“. Голям е интересът към особата му!

— Само да не закъснеем, Стасенка. Рудник е отишъл на летището. Страхувам се, че се е наканил да отлети нанякъде. „Съгледвачите“ му обещаха да ми звъннат, като стане ясно какво смята да прави. Ако той отлети, целият ни план отива на кино. Ще се наложи да измисляме нещо друго. Нямаме време да го чакаме, докато се върне.

На вратата се почука и Коля Селуянов надникна.

— Защо чукаш? — нахвърли се срещу него Гордеев. — Колко пъти ще ти повтарям, че е неприлично да се чука на служебен кабинет. С това показваш съмненията си, че в кабинета може да става нещо по-така…

— И през ум не ми е минавало, Виктор Алексеевич. Съвсем машинално го направих — заоправдава се Селуянов. — Прекарах цял месец в почивна станция, а там, знаете, не може без почукване…

— Не му било минавало през ум — продължаваше да мърмори Колобок. — Заради такива като теб се плодят слуховете. Да ти е за последен път! Какво има?

— Дошъл е асистентът на Филатова, някаква папка е донесъл. Да я приема ли, или ще говорите с него?

Селуянов въпросително погледна към Настя, която веднага скочи.

— Аз ще отида, Виктор Алексеевич, нали може? Ако има нещо, ще си бъда в кабинета.

— Какво е това? — попита Настя, отваряйки дебелата зелена папка.

— Монографията на Ирина Сергеевна. Дисертацията ми е върху проблемите, третиращи показателите на престъпността, и тя ми даде да я прочета. В нея има много интересни разсъждения върху латентността.

Екземплярът беше много лош, най-вероятно четвъртото копие. Интересно къде ли бяха другите три?

— Отдавна ли ви я даде?

— Отдавна, малко след Нова година. Щях да я донеса по-рано, но си помислих, че вие имате първите екземпляри и този няма да ви трябва. А вчера разбрах, че ваш сътрудник се е интересувал от монографията на Ирина Сергеевна…

— Как се казвате?

— Антон.

— Много ми е приятно. Антон, не знаете ли случайно къде са останалите екземпляри. Ние не можахме да ги намерим.

— Как така? — искрено се учуди Антон. — Всичките бяха на едно място, в зелени папки, един върху друг. Ирина Сергеевна ги извади пред мен от сейфа. Каза ми, че първите три щели отидат в редакцията, а четвъртият не й трябвал и мога да го задържа толкова време, колкото ми е необходим. Защо не сте ги намерили?

Настя неопределено сви рамене.

— Антон, вие ходил ли сте някога в Енск?

— Разбира се — широко се усмихна той.

— А Ирина Сергеевна не ви ли е молила да й донесете статистическа справка за предварителното следствие?

Настя зададе въпроса си проформа, защото вече знаеше отговора. Но реакцията на Антон не й хареса. Той стана напрегнат като усетил опасността звяр.

— Е, Антон? Молила ли ви е, или не? Не си правете труда да лъжете, знам, че ви е молила. И знам дори числата, които сте й донесъл оттам. Погледнете. Тези ли са?

Настя му подаде листчето на Филатова. Антон го погледна с крайчеца на окото си и кимна.

— Защо ви е толкова неприятен този разговор? — меко го попита тя. — Това, което сте направил, не е нито противозаконно, нито неприлично.

Антон упорито мълчеше и гледаше някъде встрани.

— Добре, да оставим това — неочаквано отстъпи Настя. — Кога донесохте тези данни на Ирина Сергеевна?

— През август миналото лято — с явно облекчение отговори Антон.

— Спомнете си, моля ви, как точно се случи това. С какви думи ви отправи молбата си? Може би нещо ви е обяснила?

— Попита ме къде ще ходя в командировка в най-близко време. Отговорих й, че съм командирован в Кемерово. „Жалко — рече тя. — А не ви ли се отваря път за Енск?“ Казах й, че съм го планирал за ноември, но ако трябва, мога да разменя командировките, няма кой знае какво значение. И тогава тя ми каза, че ще ми бъде много задължена, ако замина първо за Енск, тъй като за работата й трябвали някакви статистически данни, които не могла да намери в Главния информационен център в Москва, а в зоналните центрове ги нямало. И ми обясни какви данни са й нужни. Това беше.

— Преди това Ирина Сергеевна говорила ли ви е за Енск?

— Чакайте да си помисля… Струва ми се, че не. Само веднъж ме попита те къде защитават.

— Какво правят? — не разбра Настя.

— Къде защитават дисертациите си по юридическите дисциплини жителите на Енск — търпеливо й поясни той.

— И къде?

— Или в Москва, или в Екатеринбург, в юридическия институт. Това й казах.

— И нищо друго?

— Нищо.

— Още един въпрос, Антон. Ирина Сергеевна споменавала ли е пред вас името Владимир Николаевич, когато е ставало въпрос за Енск?

— Не си спомням. Май че не.

— А фамилията Павлов?

— Не.

— А по друг повод?

— Разбира се. Тя търсеше неговия автореферат. По-точно, аз го търсих по нейна молба.

— Кога беше това?

— Преди около година. Каза ми, че имало една много интересна дисертация, с която нямало да е зле и аз да се запозная, само че не помнела кой е авторът й, но пък знаела заглавието. Намерих автореферата в библиотеката на Министерството на вътрешните работи. Авторът й беше Павлов.

— А сега, Антон, слушайте ме внимателно. Искам да знам кое беше първо, кое — след това. Колкото се може по-точно.

— Най-напред беше авторефератът, абсолютно сигурен съм. Спомням си, че преписах от титулната страница данните и ги дадох на Ирина Сергеевна, но не намерих време да го прочета. Още тогава си помислих, че имам цял месец, докато библиотеката излезе във ваканция, и ще успея да го прочета някой друг път Библиотеката на академията затваря на първи август и до първи септември почива. После нещо ми се случи и не го прочетох. Та, когато й донесох данните от титулната страница, тя прочете, че дисертацията е подготвена в катедрата по криминално право на юридическия факултет при Енския университет, и ме попита къде защитават жителите на Енск. Като й отговорих, тя сви рамене и каза: „А този кой знае защо е защитавал в Саратов“. Що се отнася до командировките, разговорът се състоя в навечерието на августовските събития, заминах за Енск преди самия пуч.

— И пак да се върнем на Енск — внимателно го насочи Настя, като усети, че той се поотпусна. — Вие сте разумен човек, юрист, и прекрасно знаете, че става въпрос за убийство. Вашият опит да скриете нещо е безсмислен. Колкото по-дълго мълчите, толкова повече ще ви досаждаме и няма да се откажем, докато не ни кажете какво сте направил в Енск, за което не ви е приятно да говорите. На Ирина Сергеевна не можете да навредите, тя вече не е сред живите. За себе си ли се страхувате? Уверявам ви, че всички тук сме зрели хора и каквото и да сте направил в Енск, никой няма да ви размахва пръст, още повече, че сте изпълнявал молба на научния си ръководител, тоест на човека, от когото сте зависел. Искате ли да се опитам да отгатна какво сте направил?

Както и преди, Антон не помръдваше и продължаваше да гледа втренчено стената.

— След като сте извадил от компютъра статистическата справка за Ирина Сергеевна, вие сте отишъл в картотеката и сте помолил да ви предоставят картоните на делата, прекратени по член сто деветдесет и пети, част втора, за последните няколко години.

Той гузно кимна.

— А после? Какво направихте после? Копия ли им направихте?

— Не — дълбоко въздъхна Антон, сякаш се канеше да скочи в дълбока вода. — Само си преписах фамилиите на следователите, на подследствените и по кой член са подведени под отговорност. Това беше всичко, честна дума.

— Кой ви разреши?

Той обречено махна с ръка.

— Там всички ме познават и никой не ме е гледал какво правя.

— А къде са сега тези списъци?

— Не знам. Дадох ги на Ирина Сергеевна.

— И, разбира се, не помните нито една фамилия?

— Само на следователите, и то не на всички, а на тези, които се срещаха най-често. Но на подследствените не ги помня.

— Напишете всичко, което помните — подаде му листи Настя.

Докато Антон се трудеше, тя откри по телефона Миша Доценко и го помоли да дойде веднага.

— Антон, ще ви помоля да останете още малко. Сега ще пристигне един наш сътрудник, който ще ви помогне да си спомните и фамилиите на подследствените.

— Но нали ви казах, че не ги помня.

— Така ви се струва — усмихна се Настя. — Истината е, че вие просто не умеете да си спомняте. А Михаил Александрович специално се е учил на това.

Антон седеше намръщен. „Преживява го — съчувствено си помисли тя. — Изпълнил е молбата на научния си ръководител на своя глава.“

— Вижте — изведнъж заговори асистентът, — през октомври ми е защитата на дисертацията. Ако ме накажат, може да не стигна до защита…

— Престанете! — разсърди се Настя. — Държите се като малко дете! Никой няма да ви налага наказание и никой нищо няма да разбере. Да не сте за пръв ден в милицията?!

Той неопределено поклати глава, но малко се поуспокои. Настя прибра всички документи от бюрото си и ги заключи в сейфа. След това остави асистента в кабинета си и отиде при Гордеев.

— Всичко е наред, Анастасия — с облекчение й съобщи той. — Рудник не е отлетял. Качил е жена си на самолета и се е върнал в града.

— На почивка ли я е изпратил?

Настя зададе въпроса механично, мислите й бяха далеч от Рудник и още по-далеч от жена му, но отговорът на шефа й я накара да подскочи.

— Изпратил я е в Енск. Сигурно при родителите си. Те са в Москва едва от година и половина.

Пак този град Енск! Нещо много често бе започнал да се споменава напоследък.

Настя сподели съмненията си с Гордеев.

— Може би Рудник и Павлов се познават? — потри чело той. — От това би могло да се получи нещо. Ти нали каза на Павлов, че излизаш в отпуск?

— Да. Както се бяхме разбрали.

— Отлично. Значи ще постъпим по следния начин…

Като се приближи до кабинета си, Настя дочу възбудени гласове. Вътре Антон и Миша Доценко приятелски се прегръщаха и се смееха гръмогласно. Оказа се, че учили заедно в Омската милиционерска школа, и сега весело си припомняха юношеските лудории.

„Както винаги, татенцето е прав — мина й през ума, — навсякъде се натъкваш на свои хора. Добре поне, че Павлов не е завързал толкова много познанства в московските милиционерски среди. Това доста би затруднило работата ни.“

Настя сложи пред себе си професионалното досие на Павлов. Юрист по образование, работил в партийните и съветските органи, през 1986 г. бил назначен в Областното управление на МВР като началник на следствения отдел. На кого ли му беше дошла тази мъдра идея? Всъщност нямаше нищо за чудене, защото по това време беше нещо нормално да се „разхвърлят“ партийни кадри, по разни ръководни длъжности „за заздравяването“ им. Павлов не е разбирал кой знае колко от оперативно-следствена работа, защото не бил професионалист. По специалност е бил началник. А по стил на мислене — типична жена с гащи.

Настя много обичаше разказа на Аркадий Аверченко „Лъжата“ и често го препрочиташе. Животът доказваше, че известният сатирик е бил прав — за да скрие някакъв незначителен факт, жената издига цяла Айфелова кула от лъжи, при това го прави неумело, конструкцията заплашва всеки момент да се срути и тя я подпира с още по-голяма лъжа, затъвайки в измамата като муха в мед. А мъжкият начин на мислене се отличава с това, че мъжете предпочитат недоизказаната истина и не рискуват да бъдат изобличени за глупости.

„И така, Александър Евгениевич, каква истина искате да замаскирате с тези приказчици за неземната любов?…“

Влезе Коля Селуянов и поиска ножици и лепило. Докато Настя ровеше из бюрото си, той застана до отворения прозорец и погледна към улицата.

— Аска, къде изчезна твоят обожател? Нещо не го виждам днес?

— Какъв обожател?

— Този, дето вчера те чакаше след работа. И предния ден го видях.

— Шегуваш ли се?

Настя беше свикнала с безкрайните закачки и поднасяния на Селуянов. Но този път стомахът й се сви от тревожно предчувствие.

— Коля, питам те сериозно! Нямам никакъв обожател, нямам си никой друг освен Льоша. Но ти го познаваш, нали?

— Значи си настъпила някого по опашката. Искаш ли помощ?

Коля беше известен веселяк и шегаджия, но умееше мигновено да се пренастрои, долавяйки с безпогрешен усет границата между играта и реалната опасност.

— Аз… не знам…

Настя се обърка, защото наистина не знаеше какво се прави в такива случаи. Изведнъж я доядя на Колобок.

„Защо постоянно ме държеше вързана на каишка, защо ме криеше от всички?! И ето че като престана да ме крие и ме даде на Павлов, се оказа, че нищо не умея…“

— Почакай, не се паникьосвай. Излизам за минутка.

Коля бързо се върна, подрънквайки с някаква връзка ключове.

— Колобок каза да те закарам в апартамента на сина му. Всички били на село. Първо ще се отбием у вас, ще си събереш багажа и ще те пратим в отпуска. Не се бой, де — добави той, виждайки пребледнялото й лице. — Ще се оправим. Не ни е за пръв път.

Настя напразно се тревожеше. Вестта за излизането й в отпуск беше стигнала до ушите на когото трябва и като човек, който е вън от играта и не представлява реална заплаха, престанаха да я следят. Услугите на частните фирми струваха скъпо и нямаше защо да се харчат пари на вятъра.

Жилището на Гордеев-младши беше просторно, с добро разпределение и с голямо квадратно антре. Селуянов остави на пода обемистата пътна чанта, критично огледа ключалката на вратата и надзърна в стаите.

— Настанявай се и си почивай. Колобок заповяда да се чувстваш като у дома си. Е, аз тръгвам.

Като го изпрати, Настя започна да разопакова багажа си. Измъкна красиви и пъстри тениски, поли, два чифта модерни светли панталони и три кутии с обувки. Макар че и зиме, и лете ходеше с едни и същи дънки, тя имаше богат гардероб, постоянно попълван от майка й, която живееше в чужбина. Настя не носеше тези дрехи, но обичаше да си ги мери и да се върти пред огледалото.

Намята ги по столовете и извади една по-малка чантичка. В нея си носеше това, което баща й наричаше „играчки“, майка й — „хоби“, а тя самата — „най-доброто развлечение на света“. Нареди по масата многобройни флакончета, бурканчета, кутийки и велурени калъфчета, а до тях — няколко дебели, прекрасно оформени списания. Но днес вече беше много уморена и реши утре да се заеме с „играчките“.

Взе си душ, постла си на дивана, легна и разтвори зелената папка, в която се намираше четвъртият екземпляр от монографията на Ирина Сергеевна Филатова.

От сградата на Ленинската библиотека излезе стройна жена с рижо кестенява коса. Весело почуквайки с токчетата на изящните си сандали, тя сви зад ъгъла и се качи в един вишнев „Москвич-Алеко“.

— Какво стана? — попита я седящият зад волана мъж. — Прочете ли я?

Жената кимна.

— Потресаващо.

Тя замълча, сякаш търсеше най-подходящите думи.

— Език, логика на излагане, яснота на формулировките — просто блясък. Уникална работа.

— И какъв е изводът?

— Какъв може да бъде?

Жената извади огледалце и започна да оправя грима си.

— Уникалните работи трябва да имат уникални автори. Това е целият извод. Да не съм закъсняла?

Мъжът погледна часовника си.

— Нормално. Ще успееш.

Александър Евгениевич Павлов очакваше гостенката си на сянка пред въртящата се стъклена врата на ресторанта.

— Здравейте, Лариса.

Той целуна протегнатата й ръка, задържайки я малко по-дълго от необходимото.

— Александър Евгениевич — започна Лебедева, след като Павлов й поднесе кафето и й показа, че е готов за работа, — разбирам, че сте много зает човек, затова ще се опитам да ви отнема колкото се може по-малко време.

— Вие ме огорчавате, Лариса — направи се на обиден Павлов. — Бих искал да общуваме колкото може по-дълго.

— Показах на моя редактор материала, който подготвих след разговора си с вас — невъзмутимо продължи Лебедева, без да се поддава на шеговития му тон, — и той много се заинтересува от вашата концепция. Възложи ми да направя не кратко интервю, както бяхме планирали първоначално, а много по-подробно, нещо от рода на проблемна статия. За да не ви губя времето, ходих в Ленинската библиотека и прочетох дисертацията ви. Направих го с цел да ви спестя обясненията за отделни нюанси и детайли. Сега бих искала с вас да обсъдим плана на интервюто и да съгласуваме въпросите, които ще ви задам. А отговорите ще ги напиша сама, ползвайки вашата дисертация. Устройва ли ви моето предложение?

— Поласкан съм, че някой е прочел работата ми, още повече, че точно вие сте го направила. Наистина не мислех, че някой ще се заинтересува от нея.

— Недейте да скромничите, Александър Евгениевич — очарователно се усмихна тя. — Много добре знаете, че проблемът за борбата с корупцията е един от най-актуалните напоследък. И само преди няколко дни, в сряда, вие заявихте, че ще отстоявате своята концепция. Но не отговорихте на въпроса ми. Устройва ли ви моето предложение?

— Напълно, щом за вас така е по-удобно — суховато отговори Павлов.

— А за вас?

Очите с цвят на шоколад заблестяха, сочните й устни сякаш му подсказваха отговора. И той усети подтекста.

— Не ме предизвиквайте, Лариса — напрегнато се усмихна. — Не виждате ли, че съм очарован от вас. Съгласен съм с всяко ваше предложение, стига то да ви устройва. Но в замяна на това ще позволите ли да ви поканя на вечеря?

— Ще позволя. А сега да се хващаме за работа.

Известно време делово обсъждаха въпросите, на които Лариса сама щеше да формулира отговорите.

— Нека да уточним някои моменти. Вие се позовавате на проведеното от американците допитване до съветски граждани в края на седемдесетте години. Какво е представлявало това допитване и как са били подбрани анкетираните? Бих искала непременно да включа този материал в статията си.

— Мислите ли, че е необходимо? — поколеба се Павлов. — Според мен това не е толкова интересно. По-добре ще е да не го включваме.

— Добре — съгласи се журналистката. — Вие критикувате работата на Сюзън Роуз-Екерман, която предлага математически модел, позволяващ да се определи вероятността дали при тази или онази йерархична структура чиновниците ще вземат подкупи. Какво точно не ви харесва в този модел и с какво той се отличава от вашата концепция?

— Почакайте, Лариса, нима се каните да тормозите читателите с тези подробности? Ще прочетат статията дотук и като видят, че става въпрос за математика, ще им доскучае. Не разваляйте материала.

— Както кажете. Това си е ваше интервю.

Лариса изглеждаше така, сякаш нищо не бе в състояние да я засегне.

— Вие сте писал, че използвате класическото определение за корупция, формулирано от Наг. Сам ли го преведохте или използвахте публикувания руски превод?

— Някъде го прочетох, но вече съм забравил точно къде. Още много въпроси ли имате?

— Много — напълно сериозно отвърна Лебедева. — Но се страхувам да не ви досадя и за отмъщение да ме оставите без вечеря. Не бих искала да остана гладна.

Когато сервитьорът донесе кафето, тя погледна часовника си.

— Имам още точно тридесет минути.

— И какво ще стане след тридесет минути? Часовникът ще удари дванадесет и вие ще се превърнете от принцеса в Пепеляшка? — пошегува се Александър Евгениевич.

Лариса вдигна вежди, леко се усмихна, но очите й останаха сериозни и странно неподвижни.

„Като скрит в гората капан — помисли си Павлов. — Стои неподвижно и чака кога ще се хване плячката. Опасна жена, дяволица!“

— След половин час съпругът ми ще ме чака с колата. Нали не си мислите, че ще тръгна да пътувам вечер сама с обществения транспорт?

— Мога да ви изпратя. Ще бъде истинско удоволствие за мен.

— Пеша? Или с такси? — тихо и дрезгаво се разсмя тя. — Не се затруднявайте, Александър Евгениевич. Мъжът ми в момента е при родителите си, на улица „Бронная“. След половин час ще ме чака пред „Макдоналдс“ и всичко ще е наред. Ако тръгнем още сега, ще можем да се поразходим.

Двамата бавно крачеха от „Арбат“ към „Тверская“. Лариса усещаше леко горчивия аромат на тоалетната вода, която използваше спътникът й. Харесваше и да слуша тихия му, напрегнат глас, недовършените му, многозначителни фрази, харесваха й уж случайните, но изпълнени със страст, докосвания на ръката му до голото й рамо. Харесваше й да се чувства желана. Но самият Павлов не й харесваше.

Малко преди да стигнат до „Макдоналдс“, тя се спря.

— Вече ме чакат. Нататък мога и сама. Ще ви се обадя по телефона.

Приближи се до Павлов само за миг, но точно толкова й беше необходимо да докосне гърдите му и той да усети омайващия аромат на парфюма й. След това поривисто се обърна и почти тичешком се насочи към едно сребристо волво, паркирано на ъгъла на „Тверская“.

Колата беше друга, но шофьорът — същият.

Захлопна вратата и възхитено възкликна:

— Каляската е разкошна!

— Все пак работя във Външното министерство — усмихна се мъжът зад волана. — Ако беше казала, че съм шлосер, щях да пристигна с москвич.

Тя се разсмя.

— Димка, ти си чудесен! Откарай ме по-бързо у дома. Очите така ме болят, сякаш са пълни с пясък. Нали не си забравил, че тази нощ ще спиш при мен?

— Мога ли да забравя такова нещо — шеговито промърмори Дима. — Не всеки има късмета да прекара нощта със самата Каменская.

Влязоха в жилището на Гордеев-младши, където за всеки случай трябваше да се правят на семейна двойка. Още от прага Настя се втурна към фотьойла, пльосна се в него и опъна крака.

— Господи, колко ме боли всичко! — изстена тя. — Такива адски мъчения! Имам чувството, че сандалите ми са се сраснали с кожата. Хей! Ти мъж ли си ми, или не? Помогни на болната си съпруга.

Захаров коленичи пред нея и започна внимателно да я събува.

— Имаш красиви крака — прокара длан от глезена до коляното й.

— Чак сега ли ги забеляза? — насмешливо попита Настя.

— Че ти непрекъснато си с дънки, как да ги забележа?

— Подай ми, моля те, онази кутийка там.

Настя отви капачетата на двете пластмасови флакончета с физиологичен разтвор, бързо и сръчно свали контактните лещи, които бяха направили светлите й очи шоколадовокафяви, и въздъхна с облекчение.

— Сега вече се живее. Ти на пода ли ще седиш?

— На пода. Оттук ми е по-удобно да те гледам.

Тя се облегна назад и притвори клепки.

— И какво виждаш от твоето удобно място?

— Една много красива жена.

— Не си измисляй. Всичко това е грим. Като събера достатъчно сили, ще се завлека до банята, ще измия целия маскарад от себе си, ще сваля парадните си парцалки и пак ще се превърна в сива мишка.

Настя говореше бавно, лениво, едва мърдайки устните си. Не й бе лесно цял ден да изпълнява ролята на темпераментна, енергична журналистка.

— Павлов сигурно умираше от желание?

— Умираше — равнодушно потвърди тя.

— А ти? Това не те ли възбужда?

— Ни най-малко. Ако не беше Павлов, а някой друг — може би.

— А аз?

— Какво ти?

Дима бавно целуна коляното й. Настя дори не шавна.

— Ти си много красива.

— Вече го каза. Все още не ми изневерява паметта.

— И пак ще ти го повторя.

— Защо?

— За да го запомниш.

— Аз го запомних.

— Но не ми повярва.

— Не.

— Защо избра точно този типаж? Да не би Павлов да обича рижите?

— Не знам — сви рамене Настя. — Просто видях една такава жена на улицата и много ми хареса. Изкопирах я.

— Кого още можеш да изкопираш?

— Когото си пожелая. Тренирам от много време. Хобито ми е такова — да сменям външността си. Мама често пътуваше в чужбина и ми носеше всякакви играчки.

— Какви играчки?

— Ами гримове, боя за коса, различни по цвят лещи. Останалото сама си го измислях. Учех се да си променям гласа, жестовете, походката. Чудесно отвлича.

— От какво те отвлича?

— От мислите за преходността на живота — засмя се тя. — Така че ако ме изгонят от милицията, няма да остана без работа. Ще отида в някое киностудио да озвучавам филми.

Дима се премести по близо до нея и сложи глава на коленете й.

— Щом имаш такива умения, защо не ги използваш?

Настя бавно вдигна безволно отпуснатата си ръка и зарови пръсти в косата му.

— Защо да мамя близките си. Каквато съм — такава.

— Мъжете щяха да вехнат по теб.

— Не ме вълнува.

— Защо? Нормалната жена би трябвало да се вълнува от това.

— Аз не съм нормална жена. Аз изобщо не съм жена. Аз съм компютър на два крака. Пък и нали все ще ме видят на какво приличам, като изляза от банята. И цялата им любов тутакси ще се изпари.

— Не се подценявай. Ти си нормална млада и красива жена. Само че ти липсва огън.

— Липсва ми — съгласи се Настя.

— Може би просто не искаш да го запалиш?

— Може би не искам. Престани да ме уговаряш. Страшно съм уморена. Нямам сили да стигна до банята, а ти ми говориш за силна страст. Ами просто я нямам, какво да направя.

— Искаш ли да ти помогна?

— За кое да ми помогнеш?

Настя отвори очи и внимателно се взря в Захаров.

— Да стигнеш до банята. Щом не притежаваш силна страст, това не би трябвало да те смущава.

— Помогни ми — отвърна тя и пак притвори уморено клепачи.

Дима отиде в банята, напълни ваната, наля във водата пенлив „Бадезан“ и се върна в стаята. Без да вдига Настя от фотьойла, внимателно свали миниполичката й, след това, стараейки се да не се докосва до тялото й, изхлузи тюркоазното й боди с презрамки.

— Господи, какви гърди имаш! — укорително поклати глава. — Трябва направо да се мразиш, щом криеш такава красота.

— Ами аз не се обичам.

Настя продължаваше да седи със затворени очи.

— А какво обичаш?

— Да решавам задачки.

Той с лекота я вдигна на ръце, отнесе я до ваната и внимателно я пусна вътре. От горещата вода Настя бързо се съвзе и бузите й поруменяха. Дима седна върху ръба на ваната и продължи с любопитство да разглежда измитото й лице.

— Колко пъти Павлов те е виждал в натурален вид?

— Два.

— И не се страхуваш, че може да те познае? Рисково момиче си.

— Няма никакъв риск. Почти е невъзможно някой да ме запомни. Аз съм никаква. Ето ти например ме познаваш от толкова години, но можеш ли да ме опишеш? Нямам нито една ярка черта.

— Кой ти е внушил, че си никаква? Или сама си го измисли?

— Пастрокът ми. Стана случайно. Бях на петнадесет. Той говореше по телефона и си мислеше, че не го чувам. Караше се на някого, че е изпратил твърде запомнящ се младеж. Тогава още работеше в следствието. И му каза: „Трябва да бъде като моята Аска. Никакъв. Сто пъти да минеш край него и пак да не го запомниш“. Аз, естествено, ревнах. Той разбра, че съм го чула, и започна да ме утешава. И тогава ми рече: „Лицето ти е като чист лист хартия. Върху него можеш да нарисуваш каквото си искаш. И нещо красиво, и нещо уродливо. Това е много рядък дар на природата, трябва да се научиш да го използваш“. Освен това, Димка, ние обикновено запомняме не чертите на лицето, а тена, мимиката, гласа, маниерите. Стига да имаш желание, това лесно можеш да го променяш. Така че повтарям, нямаше никакъв риск.

— И гласа си ли променяше, когато беше с Павлов?

— Разбира се.

— Кажи нещо, интересно ми е да чуя как си говорила с него.

С нисък глас, в който се усещаше англоезична интонация, Настя произнесе:

— Дмитрий Владимирович, струва ми се, че правите опити да ме прелъстите. Надявам се, че сте трезвомислещ човек и си давате сметка за пълната безнадеждност на вашето начинание.

Тя се плъзна надолу и бялата пяна я скри до брадичката.

— Е, живна ли? — попита я Захаров, когато се появи от банята, загърната в дълъг хавлиен халат. — Направих чай. Сядай и разказвай.

— Не бива да пия чай преди сън — поклати глава Настя. — Ще изям една ябълка. Значи така, Димка. Първо. Александър Евгениевич Павлов добре се ориентира в текста на дисертацията си, помни го и достатъчно свързано го излага. Но съм абсолютно сигурна, че не я е писал той. Не можа да ми отговори на нито един въпрос, на който би отговорил всеки истински автор.

— Значи Филатова не е преувеличила, като ми каза в колата, че дисертациите на шефовете ги пишат професори. Да си призная, не й повярвах.

— Напразно. Това е много разпространена практика. Специално проучих този въпрос. Сега второ. Монографията си Ирина Сергеевна Филатова, без съмнение, е написала сама. Сред книжата й намерих преводи на всички чуждестранни разработки, на които се позовава. При това преводите не са официални, а ръкописни, сама си ги е правила. Явно добре е знаела английски. Стилът, логиката, излагането на материала — всичко доказва нейното авторство.

— Защо, имаше ли някакви съмнения?

— Ами прецени сам. Планът за следващата година се подготвя през септември. Преди това Филатова дълго време отказва да пише докторска дисертация и постоянно е затрупана с текуща научна работа. Накрая, след доста уговаряния, подава заявка да бъде включена в плана и нейната монография. Това става през септември миналата година, а до Нова година книгата е напечатана на белова. Нейният асистент получава екземпляр, според думите му, веднага след празниците. Кога е успяла да я напише?

— Може всичките материали и бележките й да са били готови и само я е сглобила. Това не отнема много време.

— Може — съгласи се Настя. — Но къде са тези бележки? Аз не намерих нищо, дори и едно-единствено листче. Това е възможно само в случай че някой друг й е писал книгата. Или да е откраднала ръкописа. Но не е станало така, защото авторството й не подлежи на съмнение.

— И ти виждаш някаква връзка между дисертацията на Павлов и тази монография? — недоверчиво попита Дима.

— Възможно най-пряката — въздъхна Настя. — Текстовете са абсолютно идентични. Дума по дума. Само заглавията са различни. У Павлов е „Криминологична характеристика на консесуалните деликти6 в сферата на съветското държавно управление“, а при Филатова — „Криминология. Корупция. Власт.“ По същество и заглавията не се различават много. Консесуални деликти в сферата на държавното управление — това е евфемизъм, характерен за периода, през който е защитавал Павлов. А по същество е завоалирано название на корупцията.

— Нищо не разбирам. През осемдесет и седма някой написва на Павлов дисертацията, а след четири години и Филатова самостоятелно пише точно такава работа. Настя, не ме обърквай.

— А ти не допускаш ли, че този „някой“ може да е била Филатова? Защо да не напише дисертацията на Павлов за пари? От това следва, че Павлов наистина отдавна я познава, но не иска да афишира деловия характер на познанството им и се мъчи да го представи като любовна връзка. Тук много неща не пасват, съгласна съм, но като работна хипотеза става. Във всеки случай тази хипотеза поне обяснява липсата на чернова и невероятната скорост, с която е написана книгата. Павлов е засегнал с нещо Ирина и тя е решила да публикува отдавна написаната работа. Ако Павлов вдигне скандал и я обвини в плагиатство, безпроблемно би могла да докаже авторството си.

— А какво не пасва според теб? Мисля, че всичко звучи напълно правдоподобно.

— Не, в тази хипотеза има повече дупки, отколкото връзки. В една от дупките пропада авторефератът на дисертацията на Павлов, който Филатова е издирвала по заглавието, а не по фамилията на автора. От друга дупка стърчи главата на някой си Владимир Николаевич. И изобщо всичко това не пасва на характера й — да напише на някого дисертацията, да вземе пари за нея, а след това да тръгне със същата тази дисертация към докторантура. Да убива с един куршум два заека. Не се връзва. Ако е написала дисертацията за пари, няма да тръгне да публикува книгата. И обратно, би публикувала книгата само ако я нямаше тази история с дисертацията. Или — или. А и къде е мястото на статистическия анализ за Енска област? Очевидно е, че Ирина е търсила компромат срещу Павлов. Но защо?

— Може би, за да не избухне скандал, когато публикува книгата?

— Твърде сложно е — поклати глава Настя. — Тя не е имала основания да се страхува от скандала. Всяка филологическа експертиза би потвърдила нейното авторство. А освен това затварянето на устата на Павлов не решава въпроса. Всеки може да прочете и дисертацията, и монографията, още повече че са върху едни и същи проблеми. Не, тук има нещо друго. Но най-важното е, че не мога да разбера какво общо имат тези научни работи с убийството. Хайде да вървим да спим. Димка. В леглото мисля по-добре.

— Жена, която асоциира леглото с място за размишления, е напълно безнадеждна — шеговито въздъхна Захаров.

Но грешеше, Настя изобщо не беше толкова безнадеждна. Просто беше свикнала да решава задачите последователно, по реда на възникването им.

Лежейки в спалнята на Гордеев-младши, тя отново и отново съставяше такова уравнение, при решаването на което резултатът би бил два идентични текста и един труп. Беше почти четири сутринта, когато успя да го състави.

Стана, наметна си халата и на пръсти се приближи до стаята, в която спеше Дима. Вратата беше широко отворена и Настя предпазливо надникна вътре.

— Дима — шепнешком го повика.

Той веднага отвори очи, сякаш изобщо не беше заспивал.

— Защо не спиш? — попита я и той шепнешком.

— Реших я.

— Кое реши?

— Задачата. Всичко разбрах. Възникнаха някои нови въпроси, но затова пък не остана нито една дупка.

Дима светна нощната лампа до главата си и видя сияещото лице на Настя и нейните блестящи от радост яркосини очи.

— Ти си луда — усмихна се той. — За теб решаването на задачи е по-сладко и от шоколадов бонбон. Ела тук.

Настя се изтегна до него на дивана, прегърна го през врата и възбудено зашептя:

— Дано само по-скоро се съмне! Тогава ще мога да си изясня някои неща…

— Замълчи — само с устни произнесе Дима, притисна я силно към себе и я целуна. — Стига си се правила на умница. Поне за малко бъди просто жена…

— Мисля, че се е случило следното — разказваше на следващия ден Настя на пристигналия при нея Гордеев. — През хиляда деветстотин осемдесет и шеста година, след като е станал началник на следствения отдел в Областното управление на вътрешните работи, Павлов решава, че за издигането му в йерархията много би му помогнала кандидатска степен. Не можело и дума да става сам да си напише дисертацията. Обръща се към някого, условно ще го наречем посредник, да му намери „работна пчеличка“, желаеща да си изкара десет хиляди. По това време точно толкова е струвала една дисертация „до ключ“, тоест с увод, заключение, списък на използваната литература и автореферат. Посредникът намира Филатова, която има спешна нужда от пари, тъй като поради жилищни проблеми не може да уреди личния си живот. Точно тогава романът й с хирурга Корецки е в разгара си и навярно този роман би завършил с развода на Корецки и женитбата му с Филатова, ако се е решал жилищният проблем. Ирина се залавя с дисертацията и с кооперацията, като разчита на обещания хонорар. Но Павлов е предпазлив човек. Той поставя условие на посредника — „работната пчеличка“ не трябва да разбере за кого се труди. Нито името, нито длъжността, нито дори града, в който живее клиентът. На Ирина е известен под измисленото име Владимир Николаевич и тя не знае дори телефона му. Контактува само с посредника, който предава на клиента нейните координати. По такъв начин връзката е едностранна, Владимир Николаевич сам звъни на Ирина, съгласува с нея темата, съдържанието на главите и параграфите, а когато тя му съобщава, че дисертацията е готова, изпраща посредника за материала. И изчезва, без да й плати. Точно тези са били десетте хиляди, които Ирина е очаквала, но не е получила. Тя не знае къде да търси недобросъвестния си клиент, няма връзка и с посредника. Разбира, че са я излъгали. Тъй като е обидчива, но и горда, не се опитва да открие измамника. И по напълно разбираеми причини на никого не разказва историята. На този етап я погребва в душата си.

Минават четири години. Началникът й все по-настойчиво я съветва да се заеме с докторска дисертация, каквато се изисква за длъжността й на водещ научен сътрудник. Филатова се замисля дали не може да използва написаната вече работа. Може би клиентът й не е защитил дисертацията? Може да се е отказал, обстоятелствата да са се променили или работата да не му е харесала — всичко се случва. Ако не е защитена дисертацията, значи би могла да използва ръкописа. Обръща се към асистента си и той й носи отговор — дисертацията е била защитена през хиляда деветстотин осемдесет и седма година, автор е някой си Александър Евгениевич Павлов от град Енск. Очевидно тя е направила справка за него и е разбрала къде и какво работи. Старата обида възкръсва. Върху нея са се наслоили и несполучливият й личен живот, и пренебрежителното отношение на началството към науката. Ирина Филатова е затворена, трудолюбива и отзивчива, но към Павлов изпитва такава пареща омраза, на каквато било трудно да се допусне, че е способна. Разбира, че човекът, който я е „прекарал“ с десетте хиляди, най-вероятно е мошеник и в работата си. Тя е опитен аналитик и знае къде да търси. Но търси не просто компромат срещу Павлов — не се кани да го шантажира, още по-малко пък да доказва авторството си — а нещо, с което да го уплаши, да го уплаши до смърт и дори да го унищожи като личност, карайки го да живее в постоянен страх. И го намира. Намира фамилии на хора, които няма да простят на Павлов, ако около него се развихри скандал, който може да извади на бял свят и техни минали грешки. А скандал непременно би възникнал, ако публикува книгата си и се намери дори и един човек, който да я сравни с дисертацията на Павлов. Тогава тя включва книгата в плана за НИР7 на института.

Междувременно Павлов се премества в Москва, в Министерството на вътрешните работи на Русия. Ирина никога не е виждала лицето му, а и фамилията Павлов е доста разпространена. Когато чува, че в министерството се е появил нов главен експерт Павлов, започва да подозира нещо, но не е сигурна. Съпоставя го с образа, който си е изградила, мисли за него, дори си записва телефона му. Но директната им среща става по-късно, през зимата. Началникът на Филатова си спомни, че лично ги е запознал в кабинета си, представяйки на новия главен експерт своя водещ научен сътрудник. Павлов разбира кой стои пред него. Известно време Ирина го държи в напрежение, след това му дава да разбере, че е разпознала в него своя клиент. По всяка вероятност това е станало през март, защото точно тогава Павлов започва да се навърта из института „с цветя и подаръци“, както казва Семьонова. Може да се предположи, че е разбрал намеренията на Филатова и се е опитвал да я пречупи, както се казва, с добро. След като се убеждава, че тя не се поддава, обръща другата страна. От средата на април започват привикванията й в министерството и ядовете с преработката на документи. В действителност Павлов използва всеки възможен повод да се срещне с Ирина и да я уговори с пари, заплахи или тормоз. Същата тази Семьонова твърди, че Ирина не е можела да отказва на никого, че е била мека и отстъпчива. Само един Господ знае какво й е струвало да не се предаде. След тези разговори тя се връщала в института измъчена и разбита. Явно, обидата й е била огромна. Тя никога не е прощавала на мошениците.

Но Ирина нещо не е предвидила, не е пресметнала, защото Павлов се изплашва от скандала повече, отколкото е предполагала. Толкова много, че започва да се страхува за живота си. Имало е нещо в тази ситуация, което Ирина не е знаела и не е могла да знае, а Павлов или не е намерил сили, или не е имал право да й каже. И това нещо е станало причина за смъртта й.

Когато Павлов попада в нашето полезрение, той започва отчаяно да лъже за любов и че отдавна познава Ирина. Бихме могли да се запитаме защо? Всички налични екземпляри от ръкописа са изчезнали, най-вероятно с негова помощ. За четвъртия екземпляр той изобщо не е знаел. Никой никога не би свързал името на Ирина с неговата дисертация. Предполагам, че тук работата е в посредника. Павлов не му вярва. Няма никакви гаранции, че още тогава, през хиляда деветстотин осемдесет и седма година, посредникът не го е „издал“ на Филатова. Ами ако Ирина е споделила с някого? Ако той започне да отрича познанството си нея, а този някой вземе да твърди обратното, позовавайки се на казаното от нея? Павлов решава да се застрахова, но го прави много неумело и недодялано. На него това му излиза скъпо, а нас ни накара да го разгледаме по-внимателно. Мисля, че точно така е станало всичко. И възникват два въпроса — с какво конкретно е възнамерявала Филатова да го уплаши и от какво толкова много се е уплашил Павлов? Ясно е, че не той е извършил убийството. Убийството е „поръчково“, което ни убеждава, че поводът за него е много, много сериозен.

— Добре е подредено.

Гордеев замислено почука с лъжичката си по ръбчето на чаената чаша.

— А и всичко, което знаем до сегашния момент, се вмества в картинката. Ами ако не е било така? А, Анастасия? Може ли да не е станало така?

— Разбира се, че може. Просто засега нищо друго не съм измислила.

— Е, какво, щом засега не разполагаме с друга, ще работим по тази версия. Да видим какво можем да свършим и какво не можем. Бихме могли да тръгнем по пътя на Филатова, да отидем в Енск, да се поразровим в картоните и архивите на криминалните дела, да възстановим пълния списък на фамилиите, да организираме масирана проверка и да се опитаме да изясним с какво Ирина е успяла да подплаши нашия приятел Павлов. Да допуснем, че вече сме го изяснили. Какво ще ни даде това? Ние не си поставяме за задача да обвиняваме Павлов във вземане на подкупи, това практически е невъзможно да се докаже. Единствено за себе си правим извода, че на Александър Евгениевич не му е чист косъмът. Е, и? Това няма да ни приближи нито на милиметър до убиеца на Филатова. Нещо повече, няма и година, откакто Павлов е напуснал Енск, там той има свои хора навсякъде и ако проявим активност, само след два часа ще бъде информиран. А на нас това не ни е нужно.

„Да, татенце — помисли си Настя, — кръгът наистина е тесен. Ненапразно ми каза, че няма по-лошо от това, да работиш сред свои.“

— Ако предположим, че Анастасия е права и Павлов е инициаторът на убийството, тъй като има нещо, което представлява смъртна опасност за него — продължи Гордеев, — то в никакъв случай не бива да го плашим. Не бива по две причини. Първо, Филатова е била убита, защото е била единственият източник на опасност. Премахнали са я и Павлов се е успокоил. Какво би направил обаче, ако го подплашим с една такава проверка в Енск. Едва ли ще хвърли бомба в УВР-то на Енск, а после и на „Петровка“. Ще избяга някъде, ще се застреля, но в никакъв случай няма да ни заведе при убиеца. В тази ситуация убиецът няма да може да му помогне, твърде много хора са пуснати в оборот. И второ, не бива да плашим Павлов, защото неговата самоувереност е нашият коз. Надявам се, че досега не си го уличавала в лъжа?

— Не съм — отвърна Настя. — Всичко приех за чиста монета — и Филатова, и дисертацията.

— Чудесно. Павлов е доста предпазлив, но не е добър професионалист и е твърде самонадеян. Той е извършил маса грешки, но дори и не подозира за тях. Успяхме да му създадем илюзията, че „научната“ версия е проверена и приключена. Каменская е излязла в отпуска, а ние се опитваме да разнищим убийството, като душим край Интерпол и Идзиковски. От друга страна, позволихме му да си мисли, че е много умен, ловък и хитър. Трябва всячески да поддържаме мнението му за себе си. Тогава можем да разчитаме, че ще го накараме да действа така, както ние искаме. А наплашеният човек е непредсказуем, от страх допуска много грешки и трудно се управлява. Нека Павлов си мисли, че прави всичко както трябва. Дмитрий, как са при теб нещата? Измиваш ли си ръцете, или ще продължаваме заедно нататък?

— Виктор Алексеевич, нали ви казах, че можете да разчитате на мен.

— Благодаря ти. Това е всичко. Сега за Ковальов, по-скоро за Рудник. Рудник и Павлов са добри познати, вече проверих. Анастасия, започваш да работиш с Рудник. Помоли Павлов да те протежира. Тъкмо ще убием с един куршум два заека. Ще отвлечем вниманието на Павлов, ще го накараме да мисли, че ти в качеството си на журналистка се интересуваш не само от неговата гениална дисертация и не само от проблемите на корупцията. При Рудник ще отидеш не току-така. Ще ти съчиним някоя легенда. Разказвала ли си нещо на Павлов за себе си?

— Мъжът ми работи в Министерството на външните работи, дълго време, съм живяла в Изтока, майка ми е азербайджанска туркиня. Само това.

— Как ти хрумна всичко това?! — изумен попита Гордеев. — Страхотна фантазия имаш, детето ми. А защо не си извънбрачната дъщеря на краля на Норвегия?

— Не отговарям на типажа — засмя се Настя. — Тъмнорижа, с кафяви очи, темпераментна — норвежките не са такива. Истината е, че изкопирах една напълно реална жена, която видях със собствените си очи. Тя имаше лек акцент, който аз запазих, за да не излизам от образа. Когато Павлов го забеляза, трябваше да измисля нещо и му казах първото, което ми дойде на ума. А за Турция се сетих, защото малко преди това бяхме говорили с Доценко за турско-карабахската версия. Това е.

— И какво? Твоите обяснения задоволиха ли Павлов?

— Мисля си, че успях твърде естествено да се смутя, така че той да заподозре в мен чужденката. Струва ми се, че това ще ни помогне в работата с Рудник.

— Няма да е лошо — съгласи се Гордеев и добави: — Ако го изиграеш както трябва, разбира се. И не забравяй, че по мои сведения Рудник не е в кондиция. Потиснат е, нервничи, изпратил е жена си в Енск, срещнал се е с любовницата си и се е напил до невменяемост, което не му е присъщо. Помисли над това. И утре започвай.

Захаров предложи на Гордеев да го закара и двамата си тръгнаха заедно. На прага Дима се обърна и се опита да прочете в погледа на Настя покана за вечерта. Но не видя нищо в него, нямаше и следа от искрата, пламнала преди разсъмване. Тя беше решила едната задача и вече се бе заела с решаването на следващата.