Стигмата

ПРОЛОГ

НАДЕЖДА.

Човек не може да живее без надежда, мислеше си Филип. Единствено надеждата правеше смъртта непривлекателна. Сега съпругата ми е моята надежда, Бог и честта ме направиха на глупак.

Отплаваха с прилива в неделя, посветения Богу ден. Погледът му бързо обхождаше Светите земи, по които беше крачил Иисус, и Акра, а ги виждаше за последен път. Оставяше най-добрия си приятел, заровен в плитък гроб на баир до самите стени на замъка; другите васали, пътували с него, никой не отреди по християнски, оставиха грижата но погребението им на лешоядите и хиените в пустинята.

Над равната и трудно подвижна като зехтин повърхност на водата ниско се стелеше мъгла.

Все още можеше да си представи ясно лицето ѝ. Алезаис, скъпа моя, любима.

Единият от моряците го наблюдаваше.

– Какво казахте?

Филип го стрелна с поглед.

– На мен ли говориш?

Мъжът докосна перчема си.

– Простете, сеньор[2]. Изненадахте ме. Произнесохте име на жена.

– Да, на съпругата ми. Представях си лицето ѝ.

Обида беше обикновен моряк да задава въпрос на някой с неговия произход. Но на него не му се мълчеше и му се стори по-приемливо да разкаже на този мъж какви мисли му минаваха, отколкото да се мотае из палубата и да мърмори на себе си.

– Чичо ми уговори сватбата. Баща ми загина в турнир, когато бях на десет години. Чичо стана мой настойник. Когато станах на осемнайсет, той ми даде земя, укрепено имение и съпруга. Тя беше на петнайсет и за венчавката влезе, покрита с воал. Братовчедите ми ми бяха казали, че има брадавица на върха на носа с размера на орех, затова, когато отметна воала си и видях красивото ѝ лице пред себе си, не повярвах на очите си. От този момент нататък бях омаян от нея. Някои биха решили, че подобно отношение не подобава на истински мъж, но тя е единствената жена, която съм познал.

– Господарю, не бих си помислил, че не сте достатъчно мъж, а че сте щастливец. Малцина са мъжете, които могат да заявят, че обичат съпругите си. Рядко се случва човешка съдба с подобно съчетание на звездите.

– Кълна се, видиш ли я, ще ме презреш, задето съм я оставил и съм дошъл в тази пустош.

Мъжът се прекръсти и се извърна при това богохулство.

На палубата неколцина монаси се събраха под знаме със светия кръст и запяха химн. Вярваха, че с молитва и набожност могат да прогонят мохамеданите от Светите земи. И той май си въобразяваше някога същото, но вече не вярваше в чудеса.

Облегна се на дървения релинг, затвори очи и той се превърна в каменния парапет на замъка му в Троа. Жените бяха долу при реката за прането, постелите за леглата лежаха прострени по камъните, за да ги избелва слънцето. Вратата към замъка стоеше отворена и зидарите поправяха потрошените подпори и рушащия се катапулт. Под него дворът беше пълен със слуги и коне, конярите почистваха конюшните с кофи вода, затова черни потоци течаха през двора и носеха черна слама. Пилета къткаха и се редяха по калдъръма, а въздухът миришеше на коне, мокър конски тор и пролет.

Още малко оставаше. Всичко, което си представяше, се намираше точно зад ясния хоризонт, а вятърът беше попътен. Скоро той щеше да се завърне при съпругата и земята си, където можеше да намери покой и изцеление за раните в душата си.

Слънцето прогони мъглата и го обзе чувството, че е като в нажежена тенджера. Потърси сянка на палубата под тясно платно. Лицето му беше почерняло след дванайсетте месеца в Земите отвъд, някои места розовееха и там кожата се белеше на ивици. Копнееше за дъжд и влажни росни утрини.

Затвори очите си и в мислите си прекрачи невръстен слуга, заспал до стената близо до огнището, друг слуга от кухнята вървеше към заспалото хлапе и с усилие крепеше огромна бъчонка с извадена от кладенеца вода. Той потопи лице във водата и пи жадно, после вдъхна утринното ухание на замъка: разтопен восък, пот, студена храна, престояло пиво.

В голямото огнище гореше огън. Приклекна до каменен стълб, за да наблюдава скришом съпругата си как вечеря. Тя беше в компанията на своите дами и на капелана си, пажовете бързо се притичваха с купи, за да може тя да отмие мазнината от пръстите си. По неин знак менестрелите се приближиха към масата, за да вечерят с остатъците, после изпяха благодарствена молитва и дървените маси бяха отместени.

Тя се оттегли, за да си почине до прозореца, дамите ѝ насядаха на пейките около нея или се настаниха върху възглавнички на пода. Той наблюдаваше малката бръчка между веждите ѝ, докато погледът ѝ се рееше към лъкатушещата река и покритите със сиви каменни плочи покриви на господарската къща. Облечена беше в следващата извивките на тялото рокля от синьо кадифе с цвета на очите ѝ и на реката. Дамите ѝ я поканиха да се присъедини към тях в играта им на зарове и тя като дете извикваше от радост всеки път, когато печелеше.

Всеки ден се беше тормозил в Земите отвъд с въпроси: Дали си е намерила любовник, някой трубадур, някой завистлив херцог. Дали е мислила често за мен, така както аз мислех за нея?

Пътуващите на кораба се успокоиха, щом земята изчезна от погледа им. Прекараха четири дни и четири нощи, като денем изгаряха от непоносимата жега, а нощем зъзнеха от студ. Това беше поредната шега на Бог. Вече се чудеше дали изобщо някога ще се прибере у дома.

Петстотин мъже се потяха, ругаеха и стенеха, когато корабът им стоеше неподвижно в безветрието. Вонята на животните и войниците в мъртвешкия застой беше задушаваща. Моряците подсвирваха за вятър, нисък протяжен звук, който го докарваше до лудост. Седеше приклекнал на палубата и мислеше за съпругата си и думите, които ще ѝ каже, когато най-накрая отново я види.

Изминала беше едва година, проточила се като сто. Насърчиха го да покаже верността си към Бог, да изпълни дълга си пред него. Съвсем различен човек беше по онова време; мислеше, че ще се бие за възраждането на Йерусалим. Вместо това се оказа заложник на безкрайните разпри между бароните и тамплиерите за това, кое чия работа е, и на няколко пъти го изпращаха да се бие в самотни схватки в пустинята, от които не спечелиха нищо, освен смъртта на неколцина достойни мъже.

Усещаше солен привкус по напуканите си устни. Всеки път когато се опитваше да ги навлажни с езика си, те се пукаха и разкървавяваха. По-лошо беше, отколкото в пустинята. Слънцето не знаеше умора. Под палубата имаше заслони, но той не би рискувал да слезе долу заради жегата, вонята и плъховете.

Чакай ме, любима. Връщам се у дома.