Стигмата

I

БОГ ИЗБРА ФАБРИСИЯ БЕРАНЖЕ насред Тулуза по време на гръмотевична буря. Докосна я с един от своите гръмотевични пръсти и я зашемети.

Денят беше мек, необичайно за това време на годината. Бурята се изви неочаквано, черни като мастило облаци се струпаха на небето от север точно когато камбаните на църквата "Сент Етиен" биеха за вечерня. Силен порив на леденостуден вятър я блъсна и я удари като плесница, докато тичаше през пазара. Ударът беше толкова свиреп и неочакван, че почти я събори на земята.

Дъждът заудря по каменната настилка като порой от медни пирони и за няколко мига само полите ѝ бяха вир-вода. Тя не забеляза нащърбената искряща мълния, която се изви на небесата. За миг блесна ослепителна светлина и после всичко изчезна.

Такъв тътен последвал мълнията, разказваше някой по-късно, че сякаш небето се разцепило на две. Но Фабрисия не го беше чула, тя вече лежала безчувствена на земята.

Дори баща ѝ, който бил от другата страна на площада, се затъркалял по земята от удара, докато калдъръмът се тресял под него. Разправяха, че в този ден всички кучета в Тулуза полудели.

Анселм Беранже чакал Бог или самият Сатана да се явят на небето. Но нито един от двамата не се явил. Когато се опомнил след няколко мига, той се надигнал на крака, като се подпирал на един каменен стълб. И тогава видял единствената си дъщеря, просната насред наводнения площад, взел я за мъртва.

Изстенал, затътрил се по застлания с камък площад и я преобърнал по гръб, докато крещял името ѝ. Била бяла като платно. Очите ѝ стояли полуотворени, обърнати навътре, и това ѝ придавало вид на демон. Взел я на ръце и слепешката хукнал с нея по улиците. Докато тичал, проклинал името Божие, защото за него нямало съмнение кой я е убил. Небето проблясвало и просветвало, и гръмотевица заглушила мъката му и богохулствата му.

Когато Фабрисия отвори очи, в стаята имаше трима души и само един от тях се усмихваше. Майка ѝ и баща ѝ седяха, приклекнали до леглото ѝ, от ужас лицето на Анселм беше изкривено и устата му зееше.

– Жива е! – задавено рече той.

– Казах ти, че ще се оправи – каза майка ѝ.

– Мъртва беше, Елионор! Това е чудо. Бог ни помилва! Върна ми моето момиченце.

Фабрисия потръпна от студ.

– Дай още една завивка – чу тя майка си да казва. – Премръзнала е. Как така я остави да лежи там в дъжда, дърт козел такъв?

Фабрисия се претърколи на една страна, уви ръце около себе си и присви колене към гърдите си. Кожата ѝ беше студена като мрамор. Беше гола. Как така? Опита се да си спомни. Още повече се учуди на жената, която стоеше в ъгъла на стаята. Беше облечена в дълга синя рокля, с качулка, кожата ѝ сияеше на капещите свещи. Знаеше, че я е виждала някъде и преди.

– Mon petit chon[3]. Добре ли си? Кажи нещо.

– Кой е това? – попита Фабрисия.

– Говори – възкликна Анселм. – Благодаря ти, Боже!

Елионор избърса сълзите от лицето си. Покачи се на леглото и придърпа дъщеря си в прегръдка. Фабрисия усети топлия ѝ дъх на врата си.

– Ти коя си? – отправи въпроса си Фабрисия към пустия ъгъл на стаята.

Анселм се огледа. За втори път този ден страшно се уплаши.

– Фабрисия, на кого говориш? – попита я той.

– Какво стана, татко?

– Не помниш ли? Удари те мълния, докато пресичаше площада пред Сент Етиен.

– Изобщо не трябваше да я пращам – изхлипа Елионор. – Трябваше аз да ти донеса вечерята.

– Не помня – рече Фабрисия.

– Помислих, че сме те изгубили!

– Ти си избрана – каза ѝ жената в синьо.

– Защо да съм избрана?

Майка ѝ седна и я разтърси.

– Фабрисия? На кого говориш? Има ли някого в стаята?

– Няма никого – рече Анселм. Улови лицето ѝ с двете си ръце, накара я да го погледне. – Фабрисия? Какво има? Кой е тук, на кого говориш? – очите му се разшириха. – Нещо ѝ е станало – обърна се той към жена си. – Полудяла е.

Елионор отпусна главата на дъщеря си на възглавницата и я зави до брадичката с мечите кожи. Приглади назад косата ѝ и я целуна по челото.

– Сега си почивай – прошепна тя. После хлопна съпруга си по главата. – Не е полудяла! Какви ги говориш? Трябва ѝ само да поспи. Не виждаш ли сам?

В огнището гореше огън и Фабрисия проследи с поглед как се оттеглят натам и се присвиват на два стола. Анселм свали мократа си риза и я провеси да се суши, от нея се заиздига пара пред пламъците. Двамата с Елионор си зашепнаха, Фабрисия не чуваше какво си говорят.

Жената в синьо беше изчезнала.

– Сега си спомних коя си – каза тя на висок глас.

И когато си спомни, се почуди дали наистина е жива. Постави ръка на гърдите си и почувства ударите на собственото си сърце, биеше някак различно, от време на време притупваше като подритване на бебе в утроба.

Жената не е истинска, реши тя. Това беше просто от ужаса, преживян от разминалата се на косъм смърт, просто бълнуване. Сега щеше да заспи и на сутринта всичко щеше да е забравено.

II

ПИЕР ДЬО ФАРГОН БЕШЕ МЪЖ КАНАРА и само година или две по-голям от Фабрисия. Напомняше ѝ на скулптурите, които баща ѝ правеше за капителите на църквата, уголемени прекомерно за по-голямо въздействие. Кестенявата му коса падаше над тъмните му кафяви очи, едното му око беше по-голямо и по-тъмно от другото. С него не виждаше добре, което правеше вещината, с която владееше чука и длетото, още по-забележителна.

Стоеше надвесен над нея, свъсил лице от тревога. До рамото му застана Анселм.

– Пиер? Ти какво правиш тук? – попита Фабрисия.

Той придоби стреснат вид. Баща ѝ здраво го побутна с рамо.

– Баща ти ми каза какво се е случило – рече Пиер. – Притесних се за теб.

– Няма нищо. Добре съм.

Опита се да се надигне в леглото, но не успя. Краката ѝ бяха прекалено слаби, за да я държат. Майка ѝ разблъска двамата мъже настрана и я принуди отново да легне.

– Казах им на тези двамата да не те притесняват.

Фабрисия си припомни случилото се предишната вечер: как в един миг пресичаше площада, в следващия се събуди вир-вода в леглото си, а майка ѝ и баща ѝ бяха надвесени над нея. Явно не е било сън.

Елионор подкара двамата мъже към вратата, като ги хокаше, че са нарушили почивката на дъщеря ѝ. Донесе ѝ парче хляб и малко горещ бульон да закуси.

– Днес трябва да си почиваш – каза тя.

Фабрисия усети, че е гладна като вълк, и разкъса хляба със зъби. Майка ѝ седеше и я наблюдаваше, сякаш не можеше да повярва, че дъщеря ѝ наистина е тук.

– Пиер какво правеше у нас? – попита Фабрисия, когато изпи бульона.

– Знаеш, че те харесва. Баща ти иска да те сгоди за него.

Фабрисия се усмихна вяло. В този миг женитбата с Пиер ѝ се видя толкова възможна, колкото беше истинска дамата в синьо. В този момент най-доброто, което можеше да направи, беше да забрави и за двамата и да си представи, че си ги е измислила.

– Утре на площада ще има панаир за деня на свети Юда. Ако се почувстваш укрепнала, Пиер ще дойде да те вземе.

– Това може и да ми хареса – каза Фабрисия.

Тя, разбира се, имаше предвид, че може би ще ѝ хареса да отиде на панаира, отношението ѝ към Пиер беше съвсем друг въпрос.

III

КАМБАНИТЕ НА СЕНТ ЕТИЕН биха за службата в третия час[4], заглушени от мъглата, която лежеше, бяла и тежка, над реката. Днес слънцето щеше да жари здраво, въздухът вече беше натежал, гъст и влажен. От каменната настилка се издигаше пара. Заради силната буря всички канали бяха прелели и оставили града вонящ, калта на пазара все още беше гъста като каша.

Както във всеки празничен ден, улиците и площадите бяха пълни с хора. Те се тълпяха около вратите, на които се събираше таксата, а на тържището почти нямаше място от всичките волски и магарешки каруци, които бяха докарани в града. Тя долови мириса на тор и пайовете на уличните търговци. Главният площад ехтеше от виковете при залаганията за борбата с мечки и пълните с грубоват хумор песни на менестрелите.

Спряха да послушат един от жонгльорите. Той извади своята хърди гърди[5] от калъфа на гърба си и засвири.

Менестрелът пееше с толкова смешно страдалческо изражение, че скоро привлече около себе си малка тълпа, която се смееше и викаше. Представлението му продължи, но този път не запя, а подхвана монолог, който акомпанираше при драматичните станци със своя музикален инструмент.

Сред слушателите му се разнесе смях, а накрая последваха бурни ръкопляскания. Когато менестрелът приключи, изпрати маймунка с малка шапка сред зрителите, които подхвърляха дребни монети в знак на одобрението си, Пиер направи същото.

– Ами ти вярваш ли в това? – попита го тя, когато се отдалечиха.

– Разбира се, че не.

– И когато си имаш съпруга, не възнамеряваш да я удряш по носа, ако тя ти отвърне?

– Бих ли посмял! – през смях рече той. – Баща ти казва, че си пердашила всяко момче наоколо, ако на улицата е имало сбиване!

– Момчетата бяха по-малки. А и ти откъде знаеш, че аз ще съм твоята съпруга?

Той я погледна, сякаш въпросът ѝ го озадачи.

– Баща ти ми обеща – рече той.

На небето от север се показа тъмен гъст облак, предвестник на нова буря в късния следобед. Пиер говореше за сватбата им, като че всичко вече беше уредено. Тя се опита да си представи живота си до него и не успя. Но какво друго би могла да направи? Не можеше завинаги да остане под бащиния си покрив. Фабрисия чу далечния тътен на гръмотевицата. Може би нямаше да се стигне дотам, може би съдбата имаше други планове. Осъзна, че са спрели до водоскока, където я беше ударила мълнията. По камъка имаше пресни следи от изгаряне. С изключение на тях всичко останало си беше същото.

– Вече три години работя без пари на баща ти, за да усвоя занаята – говореше ѝ той. – Следващата година ще е последната ми като калфа и гилдията ще ме направи зидар, тогава ще имам собствен знак. Ще започна самостоятелно да строя къщи за богатите хора в града. Няма да съжалиш за женитбата си с мен. – Тя не отговори и той добави: – От първия път, в който те видях, не съм те изпускал от очи. Не е имало никоя друга, освен теб.

Признанието му я хвана неподготвена. Не знаеше какво да му каже.

– Не си ли го разбрала?

Тя поклати глава.

– За малко не се споминах, когато видях какво ти се случи. Излизам от църквата и гледам: баща ти те носи на ръце като бебе, ти беше бяла като вар, главата и ръцете ти висяха отпуснати все едно си мъртва.

– Не помня нищо от случилото се.

– Не са ли останали следи? Майка ми разказваше, че веднъж видяла как един мъж го удря мълния. Имало нещо като белег там, където влязла, и друг, откъдето излязла. Но човекът бил мъртъв.

Тя знаеше за този човек, тъкмо предишното лято друг поклонник от Гаскония беше избран по сходен начин за намеренията на Бог по време на буря и всичко, което остана от клетника, бяха сандалите му и малка купчина пепел.

– Не, няма никакви следи.

– Може тогава да е ударила близо до теб. Чувал съм, че става и така.

По изражението му позна, че макар много да я харесва, донякъде се плаши от нея. Несъмнено до него бяха стигнали разни истории. Имаше хора, които я намираха за странна, открай време беше така. На нея дори ѝ беше чудно, че прав и здрав момък като него изобщо я иска за жена.

– Той каза, че си бълнувала за феи и призраци.

– Щом така е казал, сигурно съм бълнувала. Не помня нищо, освен как се събудих на другата сутрин.

– Ами радвам се, че отново си добре, защото не знам какво щях да правя, ако нещо ти се беше случило.

Добре, помисли си тя, той обяви чувствата си и сега чака да му покажа, че съм щастлива от признанието му. И защо да не бъда? Той е голямо, силно момче и прилича на баща ми в много отношения, работяга е и добряк. На какво по-добро бих могла да се надявам?

Проповядващ монах произнасяше проповедта си пред църквата на Сент Етиен и укоряваше добрите граждани на Тулуза, че не са верни на Рим, описваше им мъченията в Ада. Носеше бялото расо на Пиемонт, върху което имаше черна наметка на Ордена на августинците. Наметката го определяше като един от следовниците на Доминик Гузман, испанският монах, чието име майка ѝ не споменаваше, без да плюе в огъня. Един от гражданите прекъсна сутрешните си покупки и заспори с него, насърчаван от възгласите и вулгарните коментари на немногобройната тълпа, събрала се около стъпалата.

Пиер се наведе и запрати шепа кал в негова посока. Хората се разсмяха.

– Пиер, какво правиш? Бог ще те накаже, задето оскърбяваш Божи човек!

– Той не е човек на Бога, а на папата – рече той. – Защо не ни оставят на мира?

На Фабрисия ѝ се прииска да е сама. Всичките тези приказки за женитбата я смутиха. Но не ѝ се щеше да го наранява, затова му каза, че иска да влезе в църквата и да благодари на Светата Дева за избавлението си. Не беше съвсем лъжа, как иначе би оцеляла, ако не е имало чудо?

– Ще дойда с теб – каза Пиер.

– Не, изчакай ме тук – възпря го тя. – Няма да се бавя.

Църквата вече беше препълнена с поклонници, търговците въртяха оживена търговия с пайове с говеждо и стафиди. Всяко лято беше така, те изпълваха града на път за Сантяго де Компостела и нямаше свещеник или ханджия, който да не печели от тях. Фабрисия беше привикнала към грубоватата им набожност, вървяха с химни на уста, най-вярващите измежду тях – с боси нозе и се бичуваха с вериги. Всеки ден цели тълпи минаваха на път за църквата Нотр Дам дьо ла Дорад, за да позяпат с отворени уста златните мозайки на Христос и Богородица, а после да се помолят пред костите на светците.

Тя си проби път през навалицата в нефа на църквата, присвила нос от вонята. Повечето от поклонниците вървяха с дълги, подобни на овчарски геги тояги, а неколцина носеха оловни символи по робите си, които свидетелстваха за светите места, които са посетили: чифт кръстосани ключове за Рим, морска раковина за катедралата на свети Яков в Компостела. Най-окичените с такива знаци несъмнено бяха поклонници по занаят, някой състоятелен гражданин им беше платил, за да извършат поклонението от негово име.

Фабрисия коленичи сред венците от цветя с лице към Богородица. Целуна краката ѝ, опря чело на пиедестала.

Запали свещ.

– Богородице, благодаря ти за своето избавление, че се съжали над мен, клетата грешница.

Слънцето проби мъглата. Вече се беше издигнало на небето, затова лъчите му проникваха косо през разположените високо прозорци, стигаха до свода на катедралата като златист пръст Божи. Тя се зарадва да усети, че Божественият му допир е по-нежен от последния път, когато беше насочил пръста си към нея.

Изведнъж в главата ѝ зажужа, като че рояк пчели се спускаха, и в същия миг дамата в синьо слезе от пиедестала и протегна мраморната си ръка към нея. Фабрисия се сепна и примигна.

– Ти си избрана – каза дамата.

Фабрисия се понадигна и се огледа, мислеше, че другите също са видели чудото, но никой не се заглеждаше насам, нито крещеше, нито викаше. Сякаш Богородица все така си стоеше там в своята ниша високо на стената. За миг се изкуши да извика, за да има свидетели, но после осъзна страшната истина: "Татко е прав. Загубила съм разсъдъка си".

Обзета от паника, отново сведе глава, съсредоточи се върху ръцете си, сплетени за молитва.

Успокой се, Фабрисия, рече си тя мислено. Когато отново вдигна поглед, Богородица се беше върнала към високомерното си бдение над нея и очите ѝ отново бяха незрящи, обикновено произведение на умело занаятчийство от издялан и полиран камък. Реши, че не бива да казва никому нито дума. Това беше моментна лудост, щеше да се преструва, че изобщо не се е случила. Чудесата и виденията бяха за светците, а не за дъщерите на зидарите. Дълго остана присвита не от набожност, а защото коленете ѝ трепереха толкова силно, че не можеше да се вдигне. Реалността ѝ се изплъзваше. Светът и всичко в него бяха като мъгла.

Когато най-накрая Пиер дойде да я потърси, тя все още стоеше на колене и трепереше и както той сподели на баща ѝ, "изглеждаше така, сякаш е видяла призрак".

IV

– ДНЕС НАДОЛУ ПО УЛИЦАТА имаше суматоха – рече Елионор. – В дома на стария Ренар и съпругата му. Едни от негодяите на епископа разбили вратата, влезли в къщата му, разхвърляли съдините и изхвърлили цялото имущество на горкия човек в калта. Само защото пуснал двама добри мъже[6] да отседнат в дома му на празника на свети Йоан.

– Ами не е трябвало да приютява свещеници еретици! – рече Анселм. – Нали не са го наранили?

– Слава на Бога, не! Сган! – Елионор донесе гърне с бакла и овнешко на масата. – Ето, яж.

– А на площада едва не стана кавга, точно пред катедралата. Някакви хора се присмиваха на един монах.

– Тези свещеници и монаси заслужават всичко. Могат да говорят само за Ада, празниците на светците и как трябвало да си плащаме навреме десятъка.

– Замеряха с кал клетия човек, задето проповядваше словото Божие! И сам Иисус да дойде в Тулуза, заклевам се, че ще го изблъскат и изхвърлят вън от портите.

– Добрият Господ никога няма да дойде тук, ако види как се държат свещениците! Развратници и крадци, такива са повечето.

Фабрисия видя как страните на баща ѝ започнаха да се зачервяват. Какво караше майка ѝ така да му вади душата? Напоследък непрекъснато се караха заради вярата.

– Има такива, които не срамят призванието си.

– Кажи ми две имена! – рече Елионор с пълна уста.

– Добрият проповедник, с когото тълпата така грозно се отнесе днес на пазара. От всичко, което чувам, той води целомъдрен живот и има само дрехите на гърба си.

– Дотук е само един.

– Ами монахът, който идва утре да ме посети? Отец Симон. Името му е безукорно. Добър човек и верен служител на Църквата.

Елионор се усмихна и тонът ѝ омекна.

– Хубаво, станаха двама, разбира се, съпруже. Но само двамина във всичките големи християнски градове не е кой знае колко. Каква работа имаш е него?

– Той е секретар на приора. Нае ме за някои поправки по покритата галерия в Сен Сернен. Предложи ми щедро заплащане за работата ми.

– Както и трябва да направи.

– Църквата има много благодетели.

– Така е. Целият християнски свят, та и отгоре!

Анселм пренебрегна заяждането.

– Работата стига за поне две лета. Дотогава може би Пиер ще е готов да поеме работата ми.

Двамата погледнаха към Фабрисия, която усети как страните на лицето ѝ пламват. Сведе поглед към чинията си и се опита да се съсредоточи върху храната.

– Съобщи ли ѝ какво си решил? – попита го Елионор.

– Какво решихме и двамата.

– Аз казах само, че няма да се противопоставям. Добрите хора твърдят, че създаването на потомство е грях и затова бракът води до прегрешение. Но ако тя трябва да се омъжи, няма да застана на пътя ѝ.

– Няма да приемеш радушно здрав зет с умели ръце, който може да ни дари с внуци и да се грижи за нас, когато остареем ли? Мъж, който ще се грижи за дъщеря ни, когато нас вече няма да ни има?

– Знам, че искаш само най-доброто за всички ни – каза по-мило Елионор. – Но с годините повече се притеснявам за душата си, отколкото за изнуреното си тяло.

Фабрисия си помисли, че баща ѝ ще избухне.

– Тези свещеници еретици са ти разбъркали главата! – сопна се той.

Обърна се към Фабрисия, търсейки подкрепа от нея. Тя знаеше, че ѝ мисли само доброто. Как би могла да му каже, че не иска да се омъжи за Пиер без истинско основание за нежеланието си?

– Ти може би не виждаш погледите, които привличаш на пазара – рече ѝ той. – Ще спя по-спокойно, когато си омъжена и си получила благословия след раждане, за да не може всеки напорист мъжкар в Тулуза да те зяпа като вълк вечерята си.

– Анселм!

– Истина е. Тя е хубава и ѝ трябва съпруг като Пиер, който да я защитава от подобно безсрамие. – Баща ѝ се пресегна през масата и улови ръката ѝ. – Той е добър човек, не по-лош от който и да е в Тулуза. Ще се грижи за теб и макар да има тяло на великан, носи нежна душа. Не замахва и по муха, кацнала на сиренето му за обяд.

Тя не отговори и той добави:

– Уговарям ти добър съпруг, Фабрисия. Ще се венчаеш, както подобава.

Наистина тя беше достатъчно голяма, за да се омъжи, но се чудеше защо баща ѝ изведнъж с такова настървение тръгна да урежда сватбата ѝ. Може би заради това, че беше видял как я удря мълнията по време на бурята. За него беше достатъчно тежко, че няма синове; без дъщеря нямаше да има и внуци, които да му носят утеха в старините.

– Пиер ще поеме работата един ден, когато вече няма да мога да държа камъка, нито да се катеря по високото. Това е Божие дело и той е подходящ за него. Як е като каруцар и има ангелски нрав. Ще си отида спокоен, като знам, че един ден мой внук ще оставя своя печат на катедралите в Тулуза и ще заеме мястото ми в гилдията.

Тя продължаваше да мълчи.

– Какво има? Пиер не ти ли харесва? Да не те е обидил по някакъв начин?

– Искам да стана монахиня – каза Фабрисия, но гърлото ѝ беше свито и думите излязоха като шепот.

Баща ѝ дълго време мълча и тя се почуди дали я е чул.

Вдигна поглед и видя как той смаяно се взира в нея.

– Красиво момиче като теб? Искаш да прекараш остатъка от живота си в манастир ли? Защо ще искаш подобно нещо? – Фабрисия не отговори, той се обърна към Елионор. – Чу ли я какво каза?

– Сега го научавам.

– И нямаш нищо общо, така ли?

– Защо ще искам тя да затъва още повече във вярата на Рим?

Фабрисия беше очаквала гнева му, но това страдание и дълбоко разочарование, които се излъчваха от него, бяха далеч по-тежки.

– Манастирите са места за вдовици и посрамени жени – каза той.

Какво би могла да му отговори тя? Никога не съм се чувствала като част от този свят, татко. През целия ми живот са ме тормозели странни сънища и предзнаменования. Сега виждам как статуите се движат и говорят като живи хора. Мисля, че страдам от някаква лудост. Не искам никого да нараня.

– Искам да отдам живота си на Бог – измърмори тя.

Анселм отблъсна храната си и удари с юмруци по масата.

– Това е лудост – рече той и въпреки че не мислеше това, което каза, думите му я разтърсиха.

– Не мога да се омъжа за Пиер. Той скоро ще умре.

– Пиер ли? Че той е здрав като камък. Не съм срещал по-голям здравеняк от него. Не е боледувал и ден през живота си.

– Баща ти говори истината. Ти какво искаш да кажеш? Защо мислиш, че ще умре?

Вече и Елионор я гледаше изпитателно, по лицето ѝ се четеше слисване и едновременно с него страх.

– Забрави тази глупост – кротко рече Анселм. – Ще направиш, както казах.

Стана и отиде да седне до огнището, като си мърмореше. Седя, без да откъсва поглед от жаравата, докато тя не изтля. Не помръдна оттам и когато съпругата му и дъщеря му отидоха да си легнат.

Фабрисия не можа да спи.

Какво ѝ ставаше? Замисли се за случилото се в катедралата Сент Етиен, когато статуята на Дева Мария слезе от пиедестала си. Спомняше си преживяването с такава яснота, с каквато можеше да си представи майка си и баща си на вечеря. Това не означаваше, че видението е действително. Наистина ли вярваше, че Богородица е говорила на нея?

Още от дете виждаше неща, които за другите оставаха невидими; чуваше звуци, които никой не долавяше; бегло зърнати призраци; врана неочаквано изплющяваше с криле в потънала в тъмнина стая; плащ шумолеше в пусто помещение; гласове шепнеха от сенките, когато биваше съвсем сама.

Едва беше проходила, когато за първи път се смя на феите в градината и ги сочеше; оживените ѝ разговори с невидимите създания отначало караха баща ѝ да се усмихва, после да се мръщи, а накрая да се въси. От времето, когато беше достатъчно голяма, за да ходи сама до пазара, вече се беше научила да се преструва, че не чува риданията от изоставената къща до източната стена или мрачните духове на обесените под стените на Гарона.

Сякаш не беше се откъснала напълно от утробата. Част от нея все още чувстваше света, от който беше дошла и към който копнееше да се завърне.

За да крие своята тайна, тя здраво се държеше за онова, което беше стабилно и истинско; към камъка на бащината си църква, огнището в кухнята на майка си. С усилия на волята можеше да преживее месеци, в които виждаше само истински хора; никакви звезди не проблясваха на светлината от огнището, никакви привидения не шаваха в ъглите. Светът беше устойчив и миришеше на пръст, влага и камък.

Фабрисия щеше да забрави случилото се днес в църквата и да постъпи, както беше казал баща ѝ. Не беше толкова лошо да се омъжи за Пиер. Той беше добро, силно момче и щеше да носи хляб за трапезата. Тогава защо продължаваше да го вижда проснат на пода на църквата с размазан по каменните плочи мозък?

На следващата сутрин разпита Елионор за Пиер. Дали според майка ѝ той е правилният избор?

– Той е силен, работи здраво и никога няма да гладуваш.

Такъв отговор беше очаквала. Какво би могла да иска една жена от брака в крайна сметка?

– Какво е да... лежиш с мъж?

– Това ли те притеснява? Виж, дете, баща ти е единственият мъж, когото съм познала. Колкото и да е огромен, той е нежен и никога не съм страняла от прегръдката му. Знаеш го.

– Обичаше ли го в началото?

– В началото ли? Началото за мен беше същото като за теб. Баща ми уговори брака и съм благодарна за мъдростта му. Никога не е било като в някоя от песните на менестрелите, предполагам, но постепенно се научихме да се харесваме и мисля, че го обичам най-много от всичко на света с изключение на теб. – Тя обви ръце около себе си. – Всичко ще бъде наред, ще видиш. Сега се облечи, дете, и отивай на пазара или най-хубавите стоки ще свършат.

V

И СЪС ЗАВЪРЗАНИ ОЧИ можеше да намери пътя до входа на "Сент Етиен", защото от две години насам го извървяваше, за да занесе вечерята на баща си. Разпознаваше полъха на рози от аптеката, от странноприемницата се носеше миризма на вкиснало вино и риба, понеже ханджията правеше осолена херинга, с която да нахрани клиентите си и те обикновено плюеха костите върху тръстиките, покриващи пръстения под; следваше почукването на ковача до неговата пещ, на минаване покрай одимената ковачница я лъхна горещият полъх от пещта.

Прилепи се до стената, когато рицар тамплиер приближи по улицата на грамадния си боен кон. Вонята, която се носеше от него, можеше да повали и вол, движеше се с пълно незачитане на минувачите, брадат великан с широк, по-голям от нея самата, меч на колана си. Фабрисия се опита да избегне калта, която хвърляха копитата на коня му. Какви копита само! Можеха да превърнат кост в тресчици и прах.

Нова буря през нощта беше покрила площада с кал и боклуци. Застоялият въздух на града беше станал още по-лош от лепкавата мъгла на ръмежа и хората бяха избухливи. Трупата странстващи акробати, които даваха представление всеки ден на площада, се бяха преместили и сега само неколцина стопанки се пазаряха там за яйца и сол със зъзнещите търговци зад сергиите. Изведнъж избухна разпра: две жени се сбиха, едната се опитала да измами другата в търговията.

Съвсем наблизо търговец на подправки, вече осъден за измама с везните, стоеше нещастно на позорния стълб. Нямаше достатъчно хлапетии, които да го замерят с камъни.

Приклекна, за да се размине с волска каруца, калта от колелата изпръска роклята ѝ, после Фабрисия изтича през площада към църквата. Някакви оръженосци, застанали до коня на господаря си, се провикнаха след нея с похотливи забележки и тя ускори крачка.

Анселм извика към дъщеря си, а отец Симон Жорда вдигна очи от мястото, където двамата със зидаря чертаеха стените на приората в калта. Фабрисия Беранже си проправяше пътя през множеството на пазара с ракитена кошница на ръка. Монахът зърна как червената ѝ коса като факла се развява сред сивеещите и блъскащи се хора в основата на стъпалата към катедралата.

За време, колкото няколко удара на сърцето, той оглуша за данданията на търговците при входа на "Сент Етиен", пазаренето и кавгите на тържището, лаенето на кучетата и вонята на хората. Очите му бяха приковани към притежателката на този водопад от коси, млада жена, стройна като газела, с невероятни зелени очи. Осъзна с чувство, което много приличаше на ужас, че тя върви право към тях.

– Остава въпросът за цената – каза той, като се опита отново да насочи ума си към задачата, с която се занимаваше.

Но тогава младата червенокоса жена стигна до тях и баща ѝ я прегърна в мечешка прегръдка. Носеше туника от фин вълнен плат с тесни ръкави над ленена риза с висока яка. На краката си имаше меки обувки от телешка кожа.

Впечатляващата ѝ коса падаше свободно и буйно, а отделни кичури в нея блестяха на слънцето. Долови уханието на лавандула от дрехите ѝ, момичето беше истинска наслада за сетивата. Попрекали със зяпането. Тя улови посоката на вторачения му поглед, не сведе взор, а му отвърна по начин, който беше колкото възпламеняващ, толкова и нескромен.

Монахът откъсна очи от нея с желанието, с което прегладнял човек би отблъснал препълнена с храна чиния за вечеря. От този миг се преструваше – макар и с малък успех, – че не я забелязва. Имаше чувството, че на гърдите му са натрупани камъни. Беше толкова изненадан, колкото и поразен.

Сластта – или любовта, както я наричаха минезингерите – беше стар враг на монасите и Симон си мислеше, че отдавна я е победил...

Набързо премина през остатъка от нещата, които трябваше да обсъдят със зидаря. Докато Анселм вземаше вечерята си от момичето, той разгърна плановете на приората. Симон се престори, че слуша, после промърмори нещо за надниците на Анселм и неговите работници. Разсеяно изслуша отговора. Съгласи се да сключат договор и припряно излезе.

Меа кулпа. Меа максима кулпа[7].

– Кой беше това? – попита Фабрисия.

– Свещеникът, за когото споменах на майка ти. Отец Симон Жорда. Добър човек, но макар да ме боли да го кажа, майка ти е права: в Църквата в наше време такива като него са малцина.

Тя го последва в нефа. Църквата "Сент Антоан" беше от другата страна на площада срещу голямата катедрала "Сент Етиен", "разрушена на трохи от сронен хляб," както се беше изразил баща ѝ, и занемарявана повече от век. Анселм беше нает да я възстанови.

– Какво имаме днес за обяд? – запита той. Погледна в ракитената кошница. Имаше хляб, варен бекон и кана вино. – Има ли достатъчно и за Пиер?

Пиер работеше на скелето високо над главите им. Той му махна, Пиер отвърна на помахването.

– Пиер – извика Анселм. – Слез! Време е за ядене!

Фабрисия се огледа. Работата по църквата напредваше бавно, защото Анселм разполагаше само с шепа работници и дърводелци, които да му помагат. Изглежда, епископът предпочиташе да харчи парите си за собствения си дворец в града. Днес имаше само дърводелец, стъклар, бояджия и неколцина крепостни селяни и освободени роби, мъже, които да карат количките с материали, и работници. Имаше и зидар за грубата зидария, който полагаше и зидаше с хоросан тежките камъни за новата стена, която се издигаше от южния, все още скрит зад скеле от пръти, овързани с въжета, трансепт. С помощта на сложна система от въжета и макари наместиха камък на мястото му. Наместването стана на етапи, защото мъжете трябваше да издигат всяка канара на височина, колкото кула.

Анселм беше горд от възложената му поръчка, защото онова, което някога представляваше грамада от потъмнял варовик, щеше да се превърне под ръцете му във възхитителна сграда. Боята върху гредите на свода беше избеляла от времето, но сега поне имаше златен слой върху капителите и нови дървени пейки за монасите в хора. Анселм беше разширил абсидата, така че да побира новия олтар, и увеличил площта на сградата встрани, за да оформи трансепт, и така я превръщаше в кръстовидна постройка.

Фабрисия разглеждаше избелелите стенописи по дървения таван. Анселм дойде и застана до нея.

– Окаяно състояние, нали?

– Някога са били красиви.

Той поклати глава.

– Тези плоски тавани потискат духа. При новата архитектура можем да използваме подпори и островърхи арки, за да ги издигаме все по-високо и по-високо. Това правят в Шартр и Бурж. Как ми се ще да строя катедрала!

– Но ако работиш върху катедрала, никога няма да я видиш завършена.

– За мен това не е важно. Върху каменната ѝ основа щеше да стои моят знак. Когато отида в Рая, бих могъл да посоча надолу и да кажа, погледнете ето там, аз я построих. И те ще ме пуснат! – той я улови за ръка. – Една църква се строи, за да бъде иносказание на нашия живот. Знаеше ли го?

Прекъсна го лаят на куче, което някакъв недодяланик беше въвел в църквата със себе си, докато зяпаше по гоблените. Наблизо двама граждани разгорещено спореха за цената на балата вълна. Анселм се намръщи и я поведе по-далеч от тях към другия край на пътеката.

Прашинки се носеха във въздуха на светлината на слънцето. Той посочи редиците от колони, които изпълваха нефа.

– Тези колони и сводове, те са мракът на гората, от която всички сме избягали. А там горе, точно над олтара; представи си огромния прозорец розета, който ще го има един ден. Ще бъде като слънцето, което ни показва пътя напред. А кой е пътят? Той!

Страдащият Христос висеше на кръста със сведена глава и кървящ.

– Нашият Господ страда за всеки от нас, води ни по пътеката на изкуплението. Пътеката тук е пътеката на нашия живот, а той е там, в неговия край, чака да поведе вярващите към възкресение.

Анселм посочи свода.

– И накрая, когато пристигнем тук, в края на нашия живот, ние вдигаме очи и виждаме светлината на Рая как се излива през прозорците на нефа на църквата и си спомняме за великия небесен Йерусалим, който ни очаква. Това работи баща ти, за да си печели хляба, Фабрисия. Скромен зидар съм, но въпреки това показвам на всеки човек, който дойде тук, смисъла на неговия живот и Божията милост в него.

Тя се усмихна. Не за първи път чуваше тази приказка, но никога не ѝ омръзваше изписаната по лицето му страст, докато говори, а на него, изглежда, никога не му омръзваше да я разказва.

Тя отново вдигна поглед, видя Пиер, който се готвеше да слезе от скелето. Веднага разбра какво ще се случи и погледна към дамата в синьо, която седеше в своята ниша на стената. Не, моля те.

Пиер нададе вик, когато не успя да се улови за дървеното скеле. Размаха ръце във въздуха в онзи миг на прозрение, в който осъзна, че е изгубен, и отново изкрещя, този път с отчаяние. От звука, който се чу, когато тялото му се просна върху каменните плочи, ѝ призля. Стори ѝ се, че усети как подът се разлюлява, но това беше породен от ужаса плод на въображението ѝ.

Анселм не видя залитането. Обърна се едва в последния момент, съзря само как Пиер пада на пода в нефа, сгърчва се, черепът му се пръсна като презрял плод, а крайниците му застанаха, неестествено изкривени спрямо тялото му.

Баща ѝ изтича и грабна младия мъж, без да обръща внимание на кръвта по ръцете и скута си.

– Пиер! Пиер, синко. Какво стори?

Мозъкът му беше навсякъде. Фабрисия си помисли, че ще повърне. Анселм се взираше в нея с отворена уста и тя можеше да прочете въпроса в очите му.

Не мога да се омъжа за Пиер. Той скоро ще умре.

– Откъде знаеше?

Фабрисия нямаше отговор. Погледна към дамата в синьо, която само се усмихваше към нея, мило като майка. Сигурно беше някаква форма на лудост, но не такава, от която би могла да се отърве.

Спусна се на колене до баща си, постави бялата си ръка на грамадното безжизнено тяло в ръцете му, сякаш тя е отговорна за смъртта му само защото я е предсказала.

– Съжалявам – каза тя.

VI

ИМАШЕ ДНИ, в които Анселм и дума не проронваше. Започваше работа в църквата малко след като камбаните биеха призори, и продължаваше да работи дълго след вечерня. Обядваше и вечеряше там, дните ставаха все по-кратки и често работеше на светлината от свещи. Без своя калфа работата му беше два пъти повече, защото Анселм беше единственият зидар.

Фабрисия обаче знаеше, че не това е причината да се труди до изнемога; какво беше извикал в катедралата в деня, когато Пиер падна? Пиер, синко. Тежко ѝ беше да наблюдава скръбта му и по някакъв начин се чувстваше отговорна.

Един следобед му донесе вечерята в църквата. Зимата наближаваше, празниците на свети Симон и свети Юда бяха отминали и утрините бяха студени. Слама покриваше положения нов камък, за да не се пука хоросанът от студа. Скелето на новата поръчка му придаваше вид на гниещи кости от гигантски звяр. Скоро предстоеше да бъде платено на работниците и баща ѝ да се оттегли да работи в параклиса. Щеше да прекара зимата в рязане и гравиране на камъни за нишите и прозорците.

Анселм носеше туника, престилка и малка кръгла шапка, която го отличаваше от свободния зидар, онзи, който украсяваше "свободните" камъни, орнаментите на тимпаните[8], нартекса и в редиците на прозорците на нефа. Работеше с чука и длетото върху блок, който щеше да застане в свода на южния вход.

Наблюдаваше го как работи. Дъхът ѝ образуваше малки облачета пара във въздуха. В църквата беше мрачно и студено, но баща ѝ носеше ръкавици без пръсти, защото в работата си се нуждаеше от чувствителността на върховете на пръстите си. Ръцете му бяха покрити с дебели мазоли, сякаш носи кожени ръкавици, а мишците му бяха яки като на палач, въпреки това можеше да дълбае в камъка едно до друго цветя и лозови листенца, сякаш са направени от глина.

Анселм вдигна очи и я видя, лицето му се изкриви в усмивка.

– Фабрисия! Много добре! От студа съм огладнял. Дано в кошницата носиш от топлия хляб на майка си.

Пъхна чука и шилото в престилката си.

– Има и овче сирене, което купих на пазара, както и вино с подправки, за да се стоплиш.

Анселм извади нож от престилката си и отряза от сиренето. После надигна виното и пи с отметната назад глава.

Тя огледа работата му, която беше оставил на тезгяха. Анселм извайваше от каменния блок Дявола, вплетен в мотив от лозови листа. Изработката беше толкова фина, че изобщо не приличаше на гравюра, от суровия камък струеше живот. Красотата ѝ беше зловеща. Кой би си помислил, че един толкова грубоват мъж носи в душата си видения?

– Красиво е – каза тя.

– Това е просто камък, Фабрисия. Но ти, ти си красива. Майка ти е красива. Това е само подобие, за свещения промисъл Божи. – Той поклати глава. – Само че, да ти призная, невинаги разбирам неговото предназначение. Защо взе Пиер? Това момче искаше само да строи църкви за негова прослава, а сега вече го няма.

Фабрисия постави ръката си върху неговата. Чувстваше топлината му дори през ръкавицата си. Толкова много насъбрана енергия носеше, че от него и в най-студените дни се излъчваше топлина като от пещ.

– Ти откъде знаеше? – Той я погледна и Фабрисия видя страх в очите му. – Каза, че той ще умре. Откъде знаеше?

Фабрисия поклати глава.

– Защо не го предотврати? – попита я той.

– Как, татко? Как да кажеш на някого нещо, което все още не се е случило, и да го накараш да повярва, че ще се случи? Как бих могла да спра Пиер да се качи на скелето и да върши работата си, понеже съм имала видение?

– Трябваше да кажеш нещо.

– Казах.

Анселм затвори очи и кимна.

– Що за човек обаче има подобни видения?

– Вещица може би?

– Стига! Ти не си вещица! Заради бурята е, нали? Мълнията? Оттогава си друга.

– Не, татко. Никога не съм била като останалите. И преди са се случвали разни неща. След бурята просто се влошиха, това е.

– Какви неща? – Тя не му отговори. Анселм увеси глава. – Зайче – подхвана той, – какво ще правим с теб?

Тя пое дъх. Знаеше, че няма да иска да чуе онова, което ще му каже.

– Татко, моля те, помогни ми. Искам да вляза в манастир.

– Не. Не искам сега да го обсъждаме.

– Няма друг път за мен. И двамата го знаем.

– Сега не – отсече той, измъкна ръката си от нейната и се върна към работата си.

Вместо направо да се прибере у дома, Фабрисия отиде да се поклони на олтара на Богородица в "Сент Етиен". На улицата до голямата църква имаше заключена врата, която водеше към сакристията. Нещо я накара да се обърне на път към вратата. Погледът ѝ попадна на скрила се вътре двойка, младежът стоеше със смъкнати до колене панталони, а момичето беше обвило крака около него. Фабрисия спря, впила поглед в тях.

Не можеше да откъсне очи от лицето на жената. Не за първи път виждаше сношаване на улицата. Тулуза беше пренаселен град и хората се отдаваха на пороците си, където сварят, само че тази жена не беше евтина проститутка. Главата ѝ беше отметната назад, а устата ѝ – отворена в нечут вик. Тази страст не беше улична търговия. Как едно физическо преживяване може да бъде толкова силно? Жената се беше вкопчила в любовника си толкова плътно, че пръстите ѝ белееха. Така ли изглеждаше насладата, помисли си Фабрисия.

Очите на жената се отвориха и за момент двете стояха, вперили поглед една в друга. После Фабрисия се обърна и разтреперана влезе припряно в църквата.

Фабрисия запали свещ в краката на Богородица и целуна студения мраморен ръб на роклята ѝ. Затвори очи и се опита със силата на волята да я накара да заговори, както беше правила и преди.

– Раздвижи се – умоляваше тя. – Говори ми! Кажи ми какво да правя!

Притисна здраво и болезнено ръце до челото си и зачака светицата да проговори. Но тишината си остана ненарушена.

Вечерта Фабрисия лежеше на сламеното си легло до огнището, слушаше как навън нощната стража на площада подрънква с железата си и се провиква: "Всичко е наред!". Запита се дали всичко е наред.

Отдавна се страхуваше, че бавно полудява, че ще завърши дните си в каналите с пяна на уста, покрита с мръсотия, докато по нея хвърчат камъните, метнати от подиграващите се момчета. Решила беше, че ако се заключи в манастир, на майка ѝ и баща ѝ позорът ще бъде спестен и няма да бъдат отритнати заедно с нея.

– Моля те, Света Богородица, нека това спре – прошепна тя.

Изтощена, затвори очи, изпълнена със страхове, какви ли сънища биха могли да я споходят.

Насън Фабрисия видя рицар със стоманеносини очи. Тя яздеше дребно конче, а той вървеше до нея и го водеше за оглавника. Изведнъж рицарят падна, в средата на гърдите му стърчеше стрела. Той изчезна надолу в пропастта, която се спускаше от едната страна на планинския път. Фабрисия се събуди в нощта, докато крещеше името му.

Филип.

VII

– АЛЕЗАИС, любима.

Беше го възседнала с ръце зад главата си, оправяше къдриците, нападали по раменете ѝ. Той улови в шепи гърдите ѝ като малки плодове, тъмни и зрели. В мрака очите ѝ бяха като на котка.

Сините завеси за през нощта бяха прибрани върху дървения балдахин. Беше късно лято и меката медна светлина на залеза се топеше в прозореца, виещата се струйка дим се наклони от течението. Носеше се уханието от току-що изгорял розмарин.

Съпругата му, толкова нежна, толкова ефирна на дневната светлина, се преобразяваше с угасването на свещите. Черпиш енергия от луната, беше ѝ казал веднъж.

Тя изви гърба си и бедрата ѝ трепнаха, заописваха кръгове, всяко завъртане приближаваше стенание до устните му. Притежаваше цялата вещина на кралския мъчител, с която да го изтезава бавно до малката му смърт.

Алезаис нежно захапа меката част на ухото му : Вземи ме докрай, войнико мой. Забий копието си колкото можеш по-дълбоко.

Улови лицето ѝ в ръце. Алезаис, любима, скъпа моя. Усети гръдта ѝ на лицето си, кисело вино и ягоди, затърси златистата сянка на душата ѝ в обителта на очите ѝ. Ти си моята надежда.

Събуди се внезапно, осъзнал, че е задрямал на седлото. Оръженосецът му сочеше: замъкът се извисяваше над долината до извивката на реката. Гъст дим се издигаше от централната кула и закриваше мътнеещото небе. Мерна светлината от свещ зад тесните прозорци на донжона[9]. Погледна към прозореца на спалнята им, високо в кулата. Знаеше, че под него има железен сандък, украсен с железни орнаменти, в който тя държи своите съкровища и скъпоценности. Освен това ѝ служеше като място за сядане до прозореца и молитвена скамейка и той се почуди дали в този момент не е до него, дали няма да го види.

Неговата съпруга, неговият дом.

Усети как много очи наблюдават завръщането му. Искаше му се в галон да премине остатъка от пътя, но не можеше. Калта беше замръзнала, покрита с лед и набраздена от колелата на миналите каруци, изтощеният му кон едва пристъпяше. Беше яздил здраво кобилата си, за да пристигне преди падането на нощта.

Някъде в планината зави вълк и той се прекръсти.

Спряха пред портите и оръженосецът му извика паролата. Дървените врати се отвориха с трополене.

Факлите вече бяха запалени, слугите тромаво наизлизаха от донжона и конюшните. Той се беше прибрал у дома, за един шеметен миг отново се почувства млад, без белези от рани. Но макар да улови момента, усети как той се свива и изплъзва от хватката му.

Потърси я с поглед сред слугите и войниците, нямаше я. Веднага разбра, че нещо не е наред. Четеше се по лицата им. Криеха очите си, никой не искаше да бъде онзи, който ще му съобщи какво се е случило.

Филип слезе от коня си. Рено, оръженосецът му, си проби път напред.

– Говори направо – каза Филип.

– Почина преди половин година. Случи се в навечерието на Благовещение.

– Как?

– При раждане.

Спомни си последната им нощ заедно. Вземи ме докрай, войнико мой. Забий копието си колкото можеш по-дълбоко. Тогава, значи, се е случило, тогава беше посял семето на собственото си отчаяние.

– Ще ми се да можех да ви кажа друго – рече Рено и падна на коляно.

Цялото му домакинство коленичи след него.

Прииска му се да се свлече на колене в калта с тях, но не биваше, защото продължаваше да е господарят на този замък и на тези хора. Почувства, че всички го наблюдават. Необичайно му беше да усети съжалението им.

Не искам свидетели на скръбта си, помисли си той. Предпочитам да бъда сам, далеч от тази воня на дим, коне и кал.

– Погрижете се за коня ми – рече той и накуцвайки, влезе вътре.

На следващия ден трябваше да изслуша разказа на придворните дами за случилото се. Родилните болки започнали след литургията, продължили на другия ден, а на следващата нощ изпратили Рено да доведе знахарка от селото. Как само страдала и стенела! Когато детето се родило, изведнъж кръвта рукнала: всичките ленени платна в замъка не стигнали, за да спрат кръвоизлива. Някои от жените били изпратени до параклиса, за да се молят. Казала: сега искам само да спя. Не затваряй очи, възпротивихме се всички, нали? Но не можахме да я спрем. Нямаше да се събуди! Ами кожата ѝ! Студена като плесенясал камък.

Би предпочел разказът им да е по-кратък, но те държаха да му кажат всяка подробност. През всичките тези месеци това им беше тежало и трябваше да се освободят от тежестта, да му я предадат. Сега беше негова.

Не беше по наша вина. Направихме всичко по силите си.

– Тя каза ли нещо? – попита той.

Те поклатиха глави. Една дума от предсмъртното ѝ легло би променила всичко. Но изглежда, нямаше какво да му съобщят.

Повикали свещеник и тя си отишла през нощта. Всички бодърствали под каменните покриви, покрити със сняг, до замръзналата в смъртта дама.

Отпрати всичките, изкачи стъпалата до спалнята им и застана непохватно до ръба на леглото, в което беше умряла. Печален вятър виеше около стените, пламъкът на свещите играеше и трепереше.

Той се опита да си представи лицето ѝ, което вече беше започнало да избледнява. Едва този следобед беше в състояние да извика всяка къдрица и всеки поглед, само че тогава за него тя все още беше жива, макар от шест месеца да е лежала в гроба. Чу гласа ѝ от тъмния коридор. Дори не попита за детето.

– Не мога да повярвам, че си ме оставила сам – рече той.

Какво му беше казала, преди да замине? Обещай ми, че ще се върнеш у дома невредим. Изобщо не му беше минало през ума да ѝ каже: Обещай ми да си все още жива, когато се върна. Сега нея я нямаше, слънцето беше зад нея и той не можеше да се взира в светлината.

Опитала се беше да го задържи.

– Не мога – беше ѝ отвърнал той. – Аз съм рицар и съм дал клетва през живота си да отида веднъж на поклонение до Светите земи и да се бия за Господ. Трябва да изпълня дълга си.

– Страхувам се, че ако заминеш, ще се разделим завинаги.

– Това Бог ще реши.

– Не, това ти го решаваш, съпруже.

– Не се сбогуваме – беше казал той. – Ще се върна при теб, обещавам.

Тя се беше извърнала от него.

– Разбери ме, сърце мое. Бог го иска от мен.

– Не мисля така – беше му възразила тя и замълчала, а той я беше притиснал да говори. – Папата в Рим иска да постъпиш така, съпруже. Не можеш ли да служиш на Бог също толкова добре, като останеш тук и се грижиш за хората, чийто живот зависи от твоето присъствие?

На следващия ден той беше сложил наметалото си. Дамите ѝ бяха зашили червен кръст върху тъканта и той се разходи из голямата зала, за да го покаже.

– Какво би казала, ако си сарацин и ме видиш да приближавам към теб с вдигнат меч?

Очите ѝ се замъглиха.

– Бих ти казала да се прибираш у дома при жена си и да ни оставиш на мира.

Какво ми има, зачуди се той. По онова време бях щастлив. Който и да било друг щеше да измъкне всичко най-добро от всеки ден и нямаше да подлага на изпитание Божието търпение и пакостливия нрав на Дявола.

А сега нея я няма. Пропилял си краткото си време с нея в онази дяволска страна в търсене на Божието благоволение, когато той вече ти е бил дал повече, отколкото си заслужавал. И ето сега какво стана.

Събуди се с напукана уста и с лош вкус, главата го цепеше от прекалено многото вино. Рено седеше в долния край на леглото.

– Да бях довел по-рано знахарката – обади се той. – Можеше още да е жива.

– Не се вини, Рено. Вината е само моя. Трябваше да съм тук.

Навън валеше. Миналата нощ си беше помислил, че ако заспи и се събуди, ще я открие да лежи до него на леглото, ще вдъхне влажната ѝ топлина, тялото му ще се присвие около нейното. Но вместо това се събуди, премръзнал и с болка в главата. Отиде да седне до огъня, примъкна се по-близо до слабата топлина от няколко зелени цепеници. Извика да му донесат още вино.

VIII

ОБЛЕЧЕНИЯТ В ЧЕРНО РАСО монах отново беше подхванал делото си пред катедралата. Изглежда доста крехък за проповедник, помисли си Анселм, раменете му бяха приведени като на писар, под тъжните сиви очи имаше торбички, колкото гълъбово яйце.

Но щом се обърна към тълпата, същите тези очи мигом се озариха от месиански плам, а гласът му прогърмя и надделя над рева на магаретата и крясъците на търговците.

– Ще се спасите само чрез Христа и Църквата! Ако се вслушвате в своите еретични свещеници, се осъждате на ужасите на чистилището, защото то чака онези, които обръщат гръб на Светото Божие слово!

От гънките на расото си монахът извади човешки череп и го заразмахва пред лицето на някаква домакиня, която се прибираше у дома си от пазара. Жената извика от изненада и разпиля по калдъръма яйцата, които носеше. Отнякъде изскокна жълтеникаво пале и залочи от този неочакван късмет за него – разлетите жълтъци.

– Това ви чака? Всеки мъж и всяка жена тук дължат смъртта си на Бога и не знаете кога ще дойде. Готови ли сте да срещнете Съдията? Готови ли сте за последния зов на Тръбата?

В мига, в който тези думи излязоха от устата му, се разнесе високо изсвирване на рог и неколцина жени, поспрели да чуят приказките му, подскочиха и извикаха от изненада. Малко детенце се разплака.

Анселм не се стресна чак толкова, защото знаеше за този трик. Виждал беше един от съучастниците на монаха да се промъква в нефа на катедралата малко преди това със скрита тръба под расото си. Това елегантно представление оказваше огромно въздействие върху някои, но предизвикваше гняв у други.

Някакъв чирак гребна пресни конски фъшкии от калдъръма и ги метна по монаха. Фъшкиите го уцелиха в корема и оставиха огромно жълтокафяво петно за голямо веселие на тълпата.

В този момент иззад колоните се появиха неколцина яки младоци и помъкнаха чирака, хвърлил фъшкиите, към един от тезгяхите с пайове. На помощ на чирака се притекоха неколцина от зрителите, подхвърляли остри думи към монаха, и се завърза схватка.

Анселм Беранже поклати глава и се обърна към отец Жорда.

– Що за свят е това, в който хората не уважават Божия човек?

– В такива времена живеем.

– Така е, отче.

Отец Симон Жорда пъхна ръце в широките ръкави на своето расо, за да се постопли. Полагаше всички усилия да завършат работата си. Трудно беше, Анселм оценяваше това, да изразява едновременно съпричастност и личен интерес. Той почувства съжаление към монаха; не се съмняваше, че самият приор настоява пред отец Жорда да приключват с работата въпреки скорошното нещастие с Пиер.

Той отново благодари на свещеника за неговите съболезнования и се съгласи, че такъв млад човек сигурно точно в този момент се наслаждава на плодовете на своята добродетелност в Рая. След това го увери, че макар и с малко закъснение, гилдията ще му подсигури калфа със същите умения и работата му ще продължи бързо. По сметки на Анселм щяха да са приключили до следващата есен и можеха да продължат според плана с нова задача по Сен Сернен.

Симон се канеше да се върне към задълженията си. Подвоуми се, понеже усети по поведението на зидаря, че има въпрос, който не му дава мира.

– Има ли нещо, зидарю? – попита той.

Анселм се почуди как да започне. Ръката му беше умела, когато ставаше дума за камък, но опреше ли до съпругата му или до някой духовник, имаше чувството, че цял се превръща в парче мрамор.

Каква гледка представлява този великан, помисли си Симон. И въпреки това успяваше да изглежда някак като дете, смъмрено от баща си за някаква пакост.

– Отче – измърмори Анселм в брадата си, – ами... Чудех се дали можете да ми направите услуга.

– Стига да е по силите ми – отвърна Симон, решил, че може би ще потърси специално освобождаване от някакъв грях.

Имаше безскрупулни свещеници, които щяха да откажат опрощението за подобни грехове, така че те да натежат още повече в съзнанието на покайващия се, за да измъкнат от него допълнително пари за опрощението. Един свещеник можеше да поиска два или три сола от някой селянин за прелюбодейство; двайсет или трийсет от мъж като Анселм, който можеше да си ги позволи.

Отец Симон презираше подобни постъпки. Той не можеше да откаже милостта Божия на никой грешник, ако той се покайваше искрено.

– Става дума за дъщеря ми – каза зидарят и сърцето на Симон спря.

– Дъщеря ви ли?

– Казва се Фабрисия. Тя е добра дъщеря, добродетелна е и обича Църквата.

– Дано всички хора са така благословени. Какво става с нея, което искате да обсъдите с мен?

– Мисля, че тя обича Църквата малко прекалено.

Симон се изпъна, за да чува по-добре думите му над шума от длетата по камъка от работещите наоколо им мъже.

– Как е възможно да обичаме църквата прекалено, Анселм?

– Отче, познавате ме, аз съм обикновен човек, не разбирам от подобни неща. Уменията, които Бог е преценил да ми даде, използвам за Църквата, когато мога. Но има неща...

– Какво искате от мен, Анселм?

– Тя изрази желание да влезе в манастир, да се присъдени към орден, като монахиня. Макар да знам, че е голяма добродетел да се служи по този начин на Бог, тя е моето единствено дете и ми се ще да я разубедя. Вярвам, че може да служи на Бог по-добре като добра съпруга и майка. Ще поговорите ли с нея, отче?

– Искаш да я разубедя ли?

– Да.

– Това надали е възможно – рече Симон и се извърна, за да не види Анселм как страните му порозовяват.

Но не можеше да се отдалечи бързо заради остатъците от каменните блокове в краката му, а и Анселм нямаше да се откаже толкова лесно.

– Отче, тя е единствената ми дъщеря, обичам я с цялата си душа!

– Душата ви е дадена, за да обичате Бог.

– Тя е единственото ми дете. Бог не пожела да благослови брака ни с повече. Надявам се един ден да имам внук, на който да предам скромните си умения, които съм... Поговорете само с нея, отче.

– Няма по-добра цел да се живее от тази да се посветиш на Бог.

– Но, отче, та тя е само едно момиче и има хубави перспективи да се омъжи...

Симон се завъртя към него, възнамеряваше да го скастри за тези нахални маниери. Но гледката на този великан, смален до човек, който кърши ръце, го възпря. Де да знаеше тази отрепка какво е в сърцето му! Похватите на Сатаната са наистина лукави, помисли си той. Или може би Бог го е изпратил, за да ме изпита. Изпратил ми го е, за да победя силата на Дявола, да го надвия толкова убедително, колкото Господ е победил изкушенията в пустинята.

– Моля, поговорете с нея, отче. Ако имах син, щеше да е дар, който да дам на Бог, като знаем, че има някаква стойност. Но дъщеря... наистина, само тя се жертва, а и не вярвам, че осъзнава колко сериозен е този неин избор. Ще я убедите ли, заради мен?

Симон остана безмълвен. Издърпа ръба на расото си, прескочи огромен мраморен отломък и забързано се отдалечи.

Защо е избрал мен, чудеше се Симон. Дали не е, защото ме познава и е имал възможност често да говори с мен? Има монаси, които никога не биха говорили с жена под предлог, че техният пол е отговорен за падението на Ева и оттук за страданието на всички човеци. Самият той смяташе, че тези свещеници се държат така от страх, че прелестите, с които Дяволът дарява жените, биха ги отдалечили от безгрешния живот.

Досега не се броях за един от тях.

Всеизвестно беше, че в Църквата с мъка се намират добродетелни мъже. Мнозина от духовниците владееха мърсуването по-добре, отколкото думите на литургията, много бяха и монасите, които, ако нямаха име, което предизвиква възмущение, изобщо нямаха име.

Винаги се беше смятал за изключение; убедил беше себе си, че в Деня на Страшния съд Бог ще намери сърцето му безукорно чисто. Молбата на Анселм беше изпитание за неговата добродетел и нищо друго. Той щеше да докаже пред себе си и пред Бог, че Дяволът няма да го надвие в каквото и да било.

IX

СЕМЕЙСТВО БЕРАНЖЕ ЖИВЕЕШЕ в тесните улички откъм река Гарона, близо до вонящи работилници, сред които имаше такива за избелване на платове и на кожи около църквата "Сен Пиер де Кюизин". Симон мина по няколко бедняшки улички с работилници и сергии от двете страни, за да стигне до дома на Беранже. Клетвите на проститутките и писъците на сополивите дечурлига го гневяха. Групички от отхвръкнали вече хлапетии се шляеха и се подиграваха със старците и сакатите и се биеха пред пивниците.

Както и в Париж, населението на града нямаше къде другаде да хвърля боклуците си, освен на улицата. Паянтовите горни етажи се издаваха на ъглите над тесните улички и Симон веднъж преживя нямащата равна радост върху главата му да се излее съдържанието на нощно гърне. При един тържествен повод самият епископ беше миропомазан по същия начин. Невъобразима мръсотия се трупаше пред всяка врата и в нея кучета и прасета се боричкаха за храна. Симон държеше парфюмирана кърпичка пред носа си, когато беше принуден да се отдръпне под свода на една порта, за да направи път на овчар и стадото му с кални овце.

Симон стигна до малък площад с каменен кръст в средата, където се събираха три улици. На това място се намираше къщата на зидаря. Работилниците гледаха към площада, над портите им висяха надписи от ковано желязо и скърцаха при всеки повей на вятъра.

Въпреки времето заради бой с мечка около празно място се беше насъбрала тълпа и се надигаха гласове за залагания и проклятия. Чу лая на кучетата и отчаяните гневни ревове на мечката, която се биеше за живота си. Светът тъне в грях, помисли си той. Само вечното си струва.

Напомни си го, Симон, преди да влезеш. И не го забравяй!

Анселм Беранже живееше добре, като зидар получаваше двайсет и четири сребърни сола всяка седмица и тази сума му позволяваше да живее в хубава каменна къща и през повечето вечери на масата му да има месо. Посрещнаха Симон в дневната. В средата на стаята имаше огнище, в което зад решетката приветливо горяха дърва. Нанизи от гъби, чесън и лук висяха и се сушаха над огнището.

Той се огледа. Имаше три малки прозореца, закрити с намазнен ленен плат, през който в стаята се процеждаше светлина. Яркото виненочервено и тревистозелено, в които бяха боядисани дъбовите греди на тавана, омекотяваха атмосферата в стаята.

Анселм го заведе до огнището, за да се стопли. От влажния му плащ се заиздига пара. Съпругата на Анселм му донесе вино с подправки. Симон установи, че майка и дъщеря много си приличаха, макар при Елионор червените къдрици да бяха прошарени със сиви кичури.

Когато очите му свикнаха с приглушената светлина в дома, свещеникът забеляза Фабрисия да чака търпеливо в ъгъла. Носеше мека сива туника и украсена с дантела ленена риза, която се виждаше около врата ѝ и китките. Помисли си, че долавя лекото ухание на шафрана от последното им пране. Обзе го едновременно вълнение и ужас.

След като поразмениха няколко думи, Анселм и съпругата му го оставиха до огъня с дъщеря им, която до този момент беше стояла мълчаливо. Родителите на Фабрисия се оттеглиха на горния етаж в стаята си.

Симон знаеше, че трябва да предразположи Фабрисия с лек, небрежен разговор – за времето или да я разпита за везбата, върху която работеше, – но за свой ужас откри, че гърлото му е пресъхнало и ръцете му треперят. Вълнението и объркването му бяха толкова силни, че веднага мина на въпроса.

– Баща ти ми каза, че искаш да се посветиш на служба на Бога.

– Изпратил ви е, за да ме разубедите, нали, отче?

– Той пожела да се уверя, че имаш необходимите качества за това.

Симон се нагласи на стола и пи от виното си. След като разговорът беше започнал, увереността му нарасна. Много млади девойки се вълнуваха от историите за девиците, страдащи в името Господне; точно с такива истерични прояви се славеше полът им. Знаеше, че мъж с неговото обучение и интелект трябва да е в състояние сравнително лесно да ѝ разясни заблудата в подобни настроения.

– Не мога да кажа дали имам качествата за това, отче. Само вярвам, че това е, което Бог желае за мен.

– Как може момиче като теб да знае какво мисли Бог? Само на Светия отец в Рим му е позволено да разбира божественото, а дори и Негово Светейшество признава открито, че понякога бива озадачен.

Фабрисия не му отговори. Стоеше с прикован към тръстиките на пода поглед. Какво безсрамие!

– Говори, дете – подкани я той, макар по всяка вероятност да не беше уместно да я нарича дете, защото беше едва няколко години по-възрастен от нея. – Защо си решила така?

Тя вдигна очи от пода. Блестящият поглед, с който го погледна, накара дъха му да секне и изпрати в слабините му болка, за която си мислеше, че годините, прекарани в молитва и прилежание, са я заличили. Фабрисия прехапа устни. Първата му мисъл беше, че това е начин да го привлече, но после му хрумна, че може би става дума за усилие да се възпре да говори за определени лични неща в негово присъствие.

Най-накрая тя каза:

– Тогава според вас е грешно, че скромна жена като мен иска да посвети живота си в служба на Бог?

На това имаше лесен отговор; но пламенното ѝ изражение го обърка. Когато най-накрая гласът му се върна, той ѝ напомни, че да обичаш Бог, не стига, че избраният слуга трябва да има и достатъчно здрав характер, за да му служи, както подобава.

– Искате да кажете като епископа ли? – думите ѝ го извадиха от равновесие, защото в града светският начин на живот на епископа беше добре известен, макар и да не го обсъждаха надълго и нашироко.

– Но ти не възнамеряваш да станеш епископ, нали? – най-накрая намери той подходящия отговор.

– Не мисля, че ще имам сили за подобен живот. Ще рухна след седмица от пиене и разврат.

Симон не знаеше какво да каже. Посоката на разговора вече се изплъзваше от контрола му. Тя може и да беше дъщеря на зидар, но имаше език, остър като ножа на палач.

Фабрисия отново сведе поглед към пода.

– Простете, отче. Понякога говоря прекалено свободно.

– Така е. За мен вече е достатъчно ясно, че нямаш необходимите качества за монашески живот. Послушанието и скромността са главните устои на живота в монашески орден. Щом не можеш да сдържаш езика си, не разбирам що за служба ще можеш да предложиш Богу.

Отново завладян от чувството, че владее положението, той постопли краката си пред огъня и ѝ разказа истории за Августин и Бенедикт от Норсия, за да ѝ покаже докъде води истинската любов към Бог. Тъкмо беше подхванал темата за пресветия живот на света Агнеса, когато тя изведнъж го погледна право в очите и каза:

– Имам видения, отче. Виждам неща, които не бива.

Все едно го лиснаха със студена вода в лицето. Нищичко не беше чула от думите му.

– Какви видения?

Тя поклати глава.

– Не мога да ви кажа.

– И защо?

– Ще ги приемете за светотатство.

– Аз ще реша какви са.

Фабрисия се взираше в пода. Навън минаха калайджии с дървените си обувки, които тропаха по улицата, и свещеник с камбана в ръка, който призоваваше всички да се помолят за душите на мъртвите. Най-накрая тя каза:

– Видях жена, която много приличаше на Светата дева. Само че според мен не е истинска.

Той наблюдаваше как отблясъците от огъня играеха в косата ѝ.

– Фабрисия, да имаш видения и видяното от теб наистина да се е случило, не е едно и също. Известно е, че момичета на твоята възраст, преди да се... омъжат.... имат такива видения.

– Тогава един монах, свещеник или дори монахиня биха могли да виждат Бог и да знаят, че видението им е истинско, но щом видението е на младо момиче, тогава то е някаква лудост? Това ли казвате, отче?

Невъзможно беше, разбира се, висшата сила да избере подобно момиче, за да му се разкрие. Симон предположи, че най-вероятно е обсебена.

– Къде ти се явиха виденията?

– Веднъж в църквата "Сент Егиен", докато се молех пред олтара ѝ. Тя слезе от пиедестала си.

– Движила се е, така ли?

– Да, отче.

Симон въздъхна, прояви сдържаност. Това ли беше източникът на предполагаемата ѝ отдаденост към Бог?

– Придаваш голямо значение на едни полети на въображението, Фабрисия Беранже.

– Така ли мислите, отче? – попита тя и го погледна толкова прямо, че той отклони очи. Отчаяно му се искаше да я докосне.

– Трябва да се изповядаш – рече той.

– Да се изповядам? Съгрешила ли съм?

– Разбира се, че си съгрешила!

– Но аз не контролирам виденията.

– Това няма значение. В тази... фантазия... тя обърна ли се към теб с думи?

– Обърна се. – Вдигна дясната си ръка и я сложи на гърдите си. – Чух думите тук, в сърцето си.

Очите му проследиха разтърсващото преминаване на пръстите ѝ от рамото към гърдите ѝ. Симон си представи порцелановата нежност на гръдта ѝ под коравия лен, бледата вена, която подхранваше изпъкналата пъпка на зърното ѝ.

Кожата ѝ ухаеше на лавандула и мускус, а под трапчинката на пъпа ѝ имаше пръснати най-фини косъмчета, видими единствено на златистия сноп слънчева светлина, който падаше на леглото ѝ в късния следобед.

Гърбът ѝ беше гъвкав и строен, извиваше се като змия, когато се пъхна между бедрата му...

Той скочи, блъсна стола и разля виното си на пода. Дяволът отметна глава и се изсмя гръмогласно. Фабрисия го гледаше слисана.

– Нищо не може да се направи за теб! – извика той и след тези думи избяга навън.

X

СИМОН ЗНАЕШЕ, че повече не бива да стъпва в къщата на каменоделеца, защото това щеше да е пълна лудост и да предизвика нещастие. Но трябваше да разбере какво е казала Фабрисия за разговора му с нея и затова един ден намери повод да поговори с него в църквата "Сент Антоан". Преди да си вземе довиждане, попита сякаш между другото.

– Да е споменавала отново идеята да се замонаши? – попита той с престорен бегъл интерес.

– Не, отче, не е повдигала въпроса, макар че беше изключително разтревожена. Изобщо не прилича на себе си. Едва проговаря някоя дума.

Една дълбоко скрита част от него намери тази новина за изключително удовлетворяваща.

– Мисля, че отбелязах някакъв напредък – чу се да казва. – Но трябва да поговоря отново с нея.

– Разбира се, отче. Кога?

– Тази неделя – рече той и остави зидаря да си върши работата.

Отдалечи се, едновременно учуден и възмутен от онова, което беше сторил. Не го правя за лична изгода, убеждаваше се той, не търся начин да се възползвам от нея. Изправих себе си пред изпитание, това е всичко, така Бог е предопределил и този път ще докажа своя дух. Ще победя собствената си плът и ще накарам това момиче да осъзнае по-добре собствената си природа, каквото е желанието на баща ѝ.

Това каза на себе си.

Симон прие поднесените с мърморене почитания на Анселм и сподавения поздрав на съпругата му. Двамата отново го оставиха насаме с момичето до огъня, за да може той да продължи наставленията си.

– Е, Фабрисия, размисли ли над последния ни разговор?

– Размишлявах, отче, за нищо друго не съм мислила.

– А моли ли се?

– С цялата си душа.

– Както и аз, молех се за правилния начин, по който да те поуча по този въпрос. Имала ли си други видения?

– Не, отче.

– Това е добре. Подобни видения, такива, каквито ги описваш, могат да означават какво ли не: например да се е раздвижила някоя сянка по стената или слънчевата светлина да се е отразила за момент върху цветното стъкло на прозореца. Въображението, подхранвано от превелика любов към Бога, каквато, убеден съм, че ти храниш, е склонно към подобни полети. Но в живота, посветен на Светата църква, става дума за себеотдаване и дисциплина, а не за удивяване и възторг. Да живееш като монахиня, не е така просто, както си го представяш. Освен това имаш и дълг към баща си.

– Но не ни ли учи Църквата, че почитта ни към Бог трябва да е дори над почитта ни към нашите родители?

– Има много начини да почиташ Бог. За това не ти трябва да влизаш в манастир. А и щом положиш обет, който трябва да спазваш, този обет те принуждава да водиш живот с дисциплина, която сега не можеш да си представиш. Лесно е да се отречеш, по-трудно е да го спазваш.

– Говорите за обета за целомъдрие ли?

Той се изчерви и впери поглед в огъня, сразен от прямотата ѝ.

– Ти си млада. Според мен не разбираш напълно какво означава целомъдрието.

– И вие сте прекалено млад.

Симон стана и закрачи из стаята.

– Всички се борим с нашата плът.

– Вие сте победили своите демони, отче. Не мога ли и аз да надделея над моите?

– За жена е по-трудно. Тя е по-слаба от мъжа.

– Ако знаехте какво се изговаря зад гърба ми по тържищата, не бихте приказвали така.

Симон се впусна в дълга реч. От нея тя нищо не разбра, но той намери вдъхновение в работите на Йероним[10] и Павел и цитира събития от живота на останалите целомъдрени светци. Обясни ѝ как любовта към божественото била много по-велика от любовта между смъртните.

Фабрисия се притесни още в самото начало на излиянието му, но той май не забеляза.

– Изглеждате развълнуван, отче – рече тя и го прекъсна, когато той подхващаше реч за естеството на любовта според свети Августин.

Остана с отворена уста към нея; смайваща дързост беше някаква си щерка на каменоделец или която и да е жена да обсъжда поведението на монах.

– Трудна ученичка си.

– А пък вие със сигурност сте много млад за положението, което сте заели в Църквата. Баща ми казва, че говорите като бъдещ епископ.

– Ще служа на Бога и ще полагам всички усилия, какъвто и да е санът ми.

– Значи, вече сте размишлявали върху тази възможност?

Тази забележка го обезоръжи напълно. Той беше цистерцианец, Божи човек и тя трябваше да му засвидетелства безусловна почит. Вместо това твърдеше, че чете мислите му.

– Мисля, че ще бъдете добър епископ – заяви тя, но преди Симон да успее да измисли подобаващ отговор, постави поредния си безочлив въпрос: – Защо мъж като вас живее в манастир? Да не би да са ви изоставили като бебе пред вратите му?

Мъж като мен?

– Така ли мислиш?

Истина беше, че неколцина от събратята му монаси бяха хора, които като невръстни деца са били изоставени на стъпалата на манастира. Защо тя си мислеше, че е един от тях?

– Така ли е, отче?

Гордостта му извади на показ най-доброто от него. Той я изгледа над носа си.

– Баща ми е гражданин, който се радва на сравнително голямо уважение. Аз съм най-малкият от синовете му и той правилно е прозрял за мен възможност за развитие в редиците на Църквата.

– Никога ли не сте съжалявали за избора си?

В този именно момент, мислеше си Симон по-късно, той направи най-голямата си грешка. Трябваше да я скастри, задето задава подобни възмутителни въпроси, и да ѝ напомни за положението ѝ. Но не го направи. Позволи си миг на близост с една жена и онова, което последва по-късно, произлезе неизбежно от решението да открие сърцето си.

Защо го направих? Всекидневното му общуване с Бог трябваше да е достатъчен лек за раните на сърцето му. Истинското предателство, извършено от него спрямо Божествената сила, беше отстъплението му пред въпросите ѝ и признанието му, че животът само с Бог за утеха не стига.

– Напротив – рече той, – има мигове, когато съм се чудил какъв мъж бих могъл да съм при други обстоятелства.

– И какъв бихте могли да бъдете?

Бегла усмивка, детска привичка, неочаквано изскочила от спомените му.

– Несъмнено щях да съм грешник.

– Ние всички сме грешници, нали?

– Някои от нас хранят надеждата за изкупление.

Погледите им се срещнаха и той за пръв път с такава сила почувства самотата си. В този миг закопня да е господар на сърцето ѝ и на тялото ѝ. Знаеше, че трябва да се оттегли или е загубен.

– Не съжалявам за изборите, които съм направил за себе си, Фабрисия. Когато погледна към света, към неговите преструвки и суета, към злото, което виждам всеки ден да ни заобикаля, знам, че правилната пътека е единствено търсенето на добротата Божия.

– Ами не сте ли обичали жена, преди да станете монах?

Стреснат, той скочи на крака. С всяка изминала минута Фабрисия ставаше все по-безочлива. И въпреки това отстъпи пред отчайващата нужда да облекчи себе си, макар да знаеше къде може да го отведе тази болка в предателското му сърце.

– Фабрисия, трябва да разбереш. Бях момче, когато баща ми ме предложи на Църквата. От петимата му синове аз съм най-малкият. Той беше – е – търговец на вълна в Каркасон, човек със състояние, което обаче не стига, за да осигури толкова много синове, затова използва влиянието си и откупи монашеско място за мен.

– Изглеждате тъжен – отбеляза Фабрисия.

– Не съм тъжен.

– Липсват ви братята ви.

Каква тежка истина и толкова открито изговорена. Спомни си първите си няколко месеца като послушник, как всяка вечер беше плакал на дървения нар.

– Баща ми ми даде възможност да се издигна. Отначало беше трудно, но сега съм му благодарен за стореното от него, за това, че ме доведе до Бог и блаженото съществувание.

– И въпреки това копнеете за живот, който да не е чак толкова блажен. Не е ли истина?

Да го беше ударила с котела за чорба, пак нямаше така да се втрещи. Изведнъж се почувства разголен в нейно присъствие. Фабрисия напълно го беше обезвредила.

– Защо ме гледате така? – попита го тя.

Симон се изчерви до корените на светлата си коса.

– Не разбирам какво имаш предвид.

– Очаквам подобни погледи от работниците на баща си и дърводелците, когато отивам до църквата, но не и от монах.

Тя и себе си изненада с тези си думи. Помисли, че той ще я нахока за тях, но вместо това раменете му сякаш се превиха под тежестта на някакъв огромен товар.

Ръцете му затрепериха. Какви красиви ръце! Гладки, нежни и бели, толкова различни от тези на баща ѝ, които бяха покрити с мазоли и целите в белези от порязвания – доказателство за дневните му занимания; ръцете на монаха бяха ръце, които отгръщат страници на книги, фини ръце, които се сключват за молитва.

Когато Симон най-накрая заговори, гласът му беше нисък и тя едва го чуваше.

– Положих обет за вярност към Бог, въпреки че си оставам мъж. Това е клетва, която влече след себе си тежки последствия и се боря с тях всеки ден.

Откровеността му я обезоръжи. Фабрисия съжали, че е била толкова безчувствено откровена.

– Този обет сега може да ти се струва незначителен – продължи той, – но с всяка година ще става все по-тежък на раменете ти. Трябва да помислиш за това, преди да се замонашиш.

– Но вие сте Божи човек. Според вас грешно ли е да се посветя в служба на Бог само защото подобен живот може да ми се стори труден?

– Не е достатъчно да обичаш Бог. Ако положиш обет, трябва да си готова да му служиш през всичките си години, не само една или две.

Той е просто един млад мъж, който иска да е добър човек, помисли си тя, а ако слушаше приказките на майка си, малцина като него бяха останали в Тулуза. Стори ѝ се симпатичен и тъжен и за момент почувства в сърцето си неочакван трепет.

Над площада се спускаше мрак; сивеещата светлина, която се процеждаше през намасления лен на прозорците, почти се беше стопила. Изведнъж без никакви увъртания той каза:

– Много си красива, Фабрисия.

Може би не искаше да изрече мислите си на глас. Стори ѝ се толкова изненадан, колкото беше и тя.

Монахът се изправи.

– Трябва да вървя – рече той.

Пламъците от огъня подскачаха и танцуваха в очите му. Устните му се разделиха, но не за молитва, освен ако копнежът не беше молитва. Фабрисия се почуди какво е да усети допира на тези нежни ръце върху кожата си.

Миг по-късно монахът си беше отишъл.

След като си тръгна, майка ѝ и баща ѝ слязоха по стълбите на светлината на димяща лоена свещ. Изглеждаха озадачени, но нищо не казаха. Майка ѝ май се беше досетила какво се е случило, сигурна беше.

Всички свещеници си приличат, често повтаряше тя.

Симон забързано вървеше по улицата с кръчмите, публичните домове и сергиите на калайджиите. Вечерта наближаваше, часът на Дявола. Волска каруца го подмина със скърцане и той се прислони в свода на една врата, за да се предпази и черната кал от улицата изпод дървените колела да не изцапа расото му. Проститутките приеха поведението му като покана да го вкарат в грях пред епископа и една от тях разголи гръд насреща му и му предложи срещу три дение да се чифтосат до стената.

Симон отблъсна с гневен вик проститутката, която имаше вонящ дъх и развалени зъби като демон. Превърнах се в посмешище; монах, прикован от жена, помисли си той. Посветил съм живота си на съзерцание на божественото; вместо това като някакъв сводник всичките ми мисли са съсредоточени между краката на една женска.

Какво беше казал свети Августин за жените? Вратата, през която влиза Дяволът. Тя е изкушение, поставено от Луцифер да примами към греха човека и да го отдалечи от съвършеното му състояние. Тогава Фабрисия беше съвършеният демон: с коса огън, стройна и зряла като разпукнал се плод.

Подмина мъж, който лежеше на улицата, ослепили го бяха като наказание за някакво престъпление. Празните му очни ябълки бяха ужасна гледка, той седеше в мръсотията на канала с протегнати ръце и умоляваше за монети. Малки момчета го мъчеха за собствено удоволствие, те го щипеха и удряха, а той се ядосваше и напразно се мъчеше да ги улови, което правеше играта още по-забавна.

Симон видя себе си в него: сляп, пълзящ, окаян, измъчван от Сатаната за забавление. Трябва да сложа край на това.

Той улови един от малките мъчители за ухото и укори хлапето в името на Църквата. Намери няколко монети в кесията си и ги даде на просяка. Несъмнено беше крадец – бил е някога, – но беше платил ужасна цена, а Симон нямаше сили да го гледа как се мъчи повече. Така или иначе, нямаше да оцелее дълго на улицата.

Прибра се късно в манастира, камбаните вече биеха за вечерня. Закъснял беше и си навлече укорителните погледи на своите събратя.

Дяволът остана негов придружител през цялата нощ както в параклиса, така и в леглото. Сънува мокри сънища с Фабрисия и я съблече в съня си. Почувства дъха ѝ на лицето си, сладък като ягодово вино; косата ѝ ухаеше на лято, а ръката му беше около кръста ѝ, нежен и гъвкав. Най-накрая в някакъв накъсан сън той я видя да лежи гола на поляна с метличина, опита се да отиде до нея. Но някой го изблъска. Мъжки глас го извика по име.

Брат Грифус го разтърсваше да се събуди, за да присъства на утринните литургии и молитви. Ръката му виновно се спусна към слабините му. Придърпа расото си в мрака, отчаян, засрамен и изпълнен с болка.

В потъналата в мрак част пред олтара течението накланяше пламъка на свещите, които осветяваха Библията в сакристията, на светлината им се виждаха издължените сенки на монасите, покрили главите си с качулки, и гравираните свети образи над тях. Редици от светци се издигаха пред него в сумрака.

Устните му заизричаха думите на псалмите и отговорите, докато чувстваше топлия ѝ дъх дори в този студен мрачен параклис, вкусваше солта на потта от вдлъбнатината на тила ѝ. Беше само сън, но спомените от него бяха толкова живи, като истински; толкова истински, че според него в този момент тя също седеше изправена на своето сламено легло и виждаше лицето му, толкова ясно, колкото и той нейното. Невъзможно беше да си представи, че той може да преживява такъв интимен момент и тя да не го почувства.

След службата се върна бързо в килията си, като се надяваше скоро да потъне отново във влажния си и солен сън с Фабрисия Беранже. Но сънят не е място, не можеше да се върне в него. Вместо това лежа буден през дългата нощ и умоляваше Бог да отмахне това изкушение, после си напомни, че всяка душа се калява в огъня. Как би могло да бъде пощаден от онова, което всеки мъж трябва да изтърпи, ако иска да спаси себе си?

Какво трябваше да направи? Ако не се върнеше, това означаваше, че Дяволът е победил. Ако се върнеше, душата му щеше да е в смъртна опасност. Може би трябваше да докаже, че си струва, пред своя Бог? Въртя се и се мята, докато първите сивеещи лъчи на утринната светлина не запълзяха по пода на килията му. За пръв път посрещаше с такава радост зазоряването.

XI

ПРИОРЪТ БЕШЕ ДОБЪР ЧОВЕК според Симон. Строг в дисциплината, стриктен в привичките си и не търпеше развратно поведение в манастира. Реши да се обърне към него. На следващата сутрин отиде в килията му и падна на колене, помоли го да го изповяда.

Приорът седеше на стола зад писалището си и сивите му сълзливи очи изгледаха Симон с тревогата на възрастта; почти петдесет години изслушваше досадните оплаквания на хората от Дявола.

– Простете, отче, съгреших.

Брат Юг постави хладната си ръка на подстриганата му на тонзура коса.

– Каква е изповедта ти, братко?

Думите го задавиха. Как би могъл да му каже истината? Нека бъде тогава само част от нея: видял жена на площада и се отдал на лъстиви помисли. Това стигаше засега.

– Моли ли се?

– Само това правя.

Приорът въздъхна.

– Ти си млад мъж, братко Симон. Обетът за целомъдрие е тежък. Дори благословеният основател на Ордена, самият свети Бенедикт, не е бил имунизиран от тази сквернота. Има много начини, по които Дяволът намира път към човешката душа, а жената е най-могъщият му инструмент. Затова и мъжете се затварят в манастири, защото всички жени са похотливи създания.

– Какво да правя?

– Когато свети Бенедикт бил млад, той се изолирал от света в пустинята, за да може да се освободи от своите изкушения. Но дори там бил тормозен ден и нощ от спомена за една жена, която видял също като теб на пазара на своя град. Колкото повече се борел срещу образа ѝ, толкова по-силна ставала картината в ума му, докато вече не можел да мисли за нищо друго. Канел се да се откаже, да се върне в града и да се отдаде на светските удоволствия, когато наблизо видял бодлив храст. Съблякъл дрехите си, метнал се върху храста и се отъркалял. Плътта му се раздрала на ивици и по тялото му не останало място, което да не кърви и да не го кара да страда. Но тези свещени рани го излекували от безбожните желания на плътта и душата му.

Симон почувства как кръвта се отдръпва от лицето му. И той самият беше обмислял тежък цяр за своята болест, по-тежък дори отколкото би си представил самият светец. Може би това беше единственият път.

Тази вечер той се моли със своите събратя монаси в притъмнелия параклис по време на вечернята. Трепереше от студ. В гъстия сумрак пред олтара абатът, покрит с качулка, ги поведе към вечерния химн.

Той копнееше за безукорно съвършенство. Вместо това чу победоносния смях на падналия Божи ангел. Трябваше да се бичува по-силно, трябваше да се справи по-добре.

XII

ОЩЕ ОТ ДЕТСТВОТО СИ Симон размишляваше над собствената си смърт. Живееше в ужас от онова, което щеше да се случи в страховития ден, в който издъхне, защото стените на всяка църква бяха покрити със зловещи изображения на Съдния ден и Ада.

И въпреки това с Фабрисия Беранже се беше държал така, сякаш не съществува Дявол, нито проклятие. Той последва съвета на абата, свали расото си и се помъчи да уталожи скверните пламъци, които го изгаряха, с камшик. Вървите на бича завършваха с железни щипци и както му бяха казали, бяха най-ефикасни при малко усилие.

Първите замахвания бяха плахи, ръцете му така трепереха, че той на няколко пъти изпусна бича. Но не се отказа, а когато камшикът проряза първата ивица на раменете му, извика, сякаш го разпъват. Пое си дълбоко дъх, за да се овладее.

Ръцете му бяха хлъзгави от потта и той ги избърса в расото си. Решен беше, че започнатото трябва да се довърши. Щеше да даде на Бог своята болка и като Бенедикт щеше да надделее. Бичува се няколко часа; бичува се, докато кръвта не рукна свободно по гърба му и не закапа по пода.

Но когато най-накрая рухна, изтощен, на камъка, можеше да мисли само за Фабрисия Беранже, представяше си нежния допир на устните ѝ върху своите, топлината на дъха ѝ върху лицето си и как успокоително му шепне в агонията му. Вече не беше монах. Беше просто мъж.

Разсеяността му стана повод за приказки в приората. Оплакали се бяха на приора за неговото нехайство, учениците му бяха възнегодували, че лекциите му са хаотични и зле подготвени.

При всеки удобен случай се измъкваше, за да наблюдава зидаря и семейството му, скоро опозна навиците им толкова добре, колкото и своите. Не беше трудно, защото бяха само трима, Анселм нямаше слуги. Научи, че зидарят излиза от къщи всеки ден на зазоряване, а всяка сутрин точно след литургията в третия час съпругата му отива на пазар. От този момент до литургията в шестия час Фабрисия беше у дома, съвсем сама.

Неочаквано въздухът се промени, за кратко времето се затопли за последен път преди зимата. Днес плащ не му трябваше. Духаше топъл южен вятър, нахлуваше откъм солниците и морето. Из улиците хората обсъждаха тази промяна. Необичайно събитие; есента се беше обърнала с главата надолу.

Когато стигна дома ѝ, не почука, а направо влезе. Фабрисия седеше на стана си, намотаваше вълна на кълбо. Вдигна изненадано поглед.

– Баща ми не е у дома – каза тя.

Симон беше репетирал думите си, но сега нищо не му идваше наум. Просто стоеше там, едната му ръка се отваряше и затваряше в юмрук до тялото му.

– Добре сте дошли и можете да почакате до огъня, ако искате – покани го тя.

Той седна на малкото столче до огнището, умът му беше празен от паниката. Страхуваше се, че може да не стори онова, за което беше дошъл, страхуваше се и че ще го стори. Изведнъж беше изгубил представа, как да постъпи.

Как се правеше? С проститутка плащаш пари и тя си вдига полите или поне така му бяха казвали. Една съпруга покорно се приготвяше в съпружеското ложе и очакваше господаря си. Имаше ли друг начин? Дочул беше от някои от учениците в университета да говорят за жените в града, когато си мислеха, че никой не ги чува, обсъждаха какво биха позволили някои, а други не биха. Изглежда, че макар да зависеше от природата на момичето, зависеше и от природата на мъжа и от неговата дързост, изразена с думи и действия.

Не знаеше нищо за подобни подходи. Трудно повярва на собствените си уши, когато се чу да казва:

– Фабрисия Беранже, мисля за теб ден и нощ. И за нищо друго. Изгарям.

Улови ръката ѝ и я изправи на крака. Целуна я, тя се стресна, но не го беше грижа. В този миг у него нямаше нежност; цялото му внимание беше насочено към това да приключи с тази работа, да вземе онова, за което с такова отчаяние копнееше. Като обикновен крадец.

Събори я на твърдия под и вдигна полите ѝ. Фабрисия не му се възпротиви, а той остана безчувствен към болката, която ѝ причини, когато я облада, нито пък чу протестите ѝ. Приключи бързо, имаше внезапен момент на смайване, когато се опита да забави или да спре, а после всичко приключи.

Прекалено бързо дойде този кипящ момент на екстаз и отчаяние, той извика, когато се промъкна в Рая, и веднага отново беше изхвърлен. Последният спазъм едва беше отпуснал тялото му, когато го завладя най-черен срам. Чу как кръвта бучи в ушите му и му се прииска да е навсякъде другаде, но не и там, където беше. Пое дъх и го задържа. Заради този миг ще бъда завинаги проклет.

Призля му от онова, което беше сторил. Скочи на крака, смъкна расото си и избяга от къщата, без да се обърне назад.

XIII

С ДНИ, когато и да вдигнеше очи, Рено беше наблизо. Следеше го като изгубено куче, отскачаше настрани, хвърлеше ли виното си по него, и винаги се връщаше, щом гневът му утихнеше.

Бащата на Рено, Готие, беше церемониалмайстор на собствения му баща, воювали бяха рамо до рамо в Земите отвъд и помежду им се беше създала връзка. Спомняше си как като момче ги наблюдаваше, седнали един до друг като братя на масата в голямата зала да се напиват, да се опират един на друг и гръмогласно да се смеят. Само в тези случаи Филип беше виждал баща си в непристойно положение.

Готие беше изгубил едното си око в Акра при битка със сарацините, а белегът от раната се проточваше от косата до челюстта му, така че едната му страна изглеждаше като направена от восък и оставена много близо до огъня. Придаваше му страховит вид. Прекалеше ли с виното, се забавляваше, като гонеше дечурлигата и слугините из залата с мечешки ревове. Филип си го спомняше като добряк със слабост към захаросаните плодове.

Скараха се точно преди смъртта на баща му, бащата на Рено се улови на служба другаде и Готие почина, преди да се сдобрят. Баща му съжаляваше само за това и на смъртното си легло накара Филип да му обещае, че ще поправи грешката. Той има някъде незаконен син, рече баща му.

И така, когато Филип беше обявен за господар във Верси, той изпрати хора да го намерят, за удивление и облекчение на всички.

Синът пристигна на Вси светии. По-кишав ден Филип не помнеше, дъждовните струи се лееха право надолу от небе с оловен цвят, нямаше никакъв вятър, а калта беше до глезените. Рено седеше на петнисто конче, хълбоците му трепереха от студ и нещастие, от двете му страни го съпровождаха двама оръженосци, съвсем малко по-големи от него.

Камбаните на параклиса бяха ударили за литургията в деветия час, а вече беше почнало да се смрачава. Портиерът и ратаите от конюшнята отидоха при Рено, за да го посрещнат, всичките бързаха да се върнат при огъня в голямата зала и топлата чаша с вино с подправки. Рено не беше яко момче дори тогава; имаше бебешки къдри и лице на посърнал ангел. Но най-впечатляващи бяха очите му, които бяха изумително сини.

– Измръзна ли? – попита Филип.

– И повече съм мръзнал.

Така ли? Носеше само кожен плащ над тънка туника. Филип беше виждал давили се кучета с по-добър вид.

– Добре, младежо – рече той. – Какво ще кажеш за топлина от огнището и горещо пиво? Какво ще кажете, млади сър?

Момчето се подвоуми с тържествено лице.

– Най-напред трябва да се погрижа за коня си.

– Дядо ти ли те научи на това? Добре, тук имаме конярчета, които да се погрижат за него.

Възнамеряваше да го свали от коня, както би свалил дете, но вместо това Рено се спусна по седлото и последва Филип до замъка със скръстени зад гърба ръце.

Той ще се справи, помисли си Филип.

Докато момчето стоеше до огъня, от него се издигаше пара. Дори устните му бяха сини. Мъжете се разсмяха, а жените се засуетиха.

– Казвам се Рено – каза момчето.

– Знам кой си.

Жените го разтриха с ленени кърпи и мислеха да го съблекат там, направо в залата, но той ги спря.

– Ние, господата, ще се оттеглим, за да се облечем насаме – рече той и поведе момчето нагоре към спалнята.

Това се случи преди десет години. През следващите той го научи как да държи копието насочено към въртящата се мишена, как да се бие с меч, боздуган и кинжал, как да язди с изправен гръб на седлото. Показа му още как да използва арбалет и момчето се оказа с по-стабилна ръка и по-точно око от всеки мъж, когото беше виждал. Възнамеряваше да му купи кон, броня и меч през новата година и да направи така, че да го посветят в рицар на следващия празник за Великден.

Възмъжал беше през годината, в която Филип беше отсъствал. Остави го тънък като вейка, а сега беше заякнал и отговаряше. Имаше сини очи и пясъчноруса коса като баща си, беше изключително упорит и изумително верен.

– Трябва да се храните, сеньор – говореше той.

– Не съм гладен – изръмжа Филип.

Позволи Рено да го изправи на крака и се заклатушка надолу по стъпалата. Кучетата чоплеха от наръфаните кости на пода, душеха около боклук от полуизядени кафяви круши. Навсякъде из залата имаше кал и на никого не му беше минало през ума да помете тръстиките. От сламеника до студеното огнище се носеше хъркане, а от конюшните – смях. Отиде до прозореца, видя конярчетата да играят хазарт на двора. Трябваше да хранят конете и да изнасят тора от конюшните.

Рено вдигна на крака най-близкия от слугите и го улови за ухото.

– Господарят ти се прибра и сега скърби. Днес само те хокам, утре ще се появя с камшика. Направи така, че да си свършиш работата.

Разблъска останалите от сламеника с ритници. Слугите се разтичаха: не му трябваше камшик. Така или иначе, нямаше да го използва, но не беше необходимо да го знаят.

Слезе към килера, прескочи заспал на стълбите слуга от кухнята. В брашното имаше гъгрици, а сред провизиите – мишорляци. Под ботушите му захрущя зърно. Плъховете бяха прогризали чувалите с жито, а на масата лежеше фазан, който трябваше да бъде оскубан. Изглежда, нехайно бяха оставили свинското неосолено и то бе гранясало.

– Опитах се да им кажа – каза Рено. – Кой да ме слуша! Дори се говореше, че няма да се върнете.

– В гърнето има плесен, за Бога.

Какво очаквах, запита се той. Когато сложих кръста, на нея ѝ се е наложило да плаща на войниците, да хока слугите, да нареди кожите да се ощавят, зърното да се смели, да се преброят торбите с подправки и свещите. Дали не беше права, че той по-добре щеше служи на Бог тук във Верси, а не в Йерусалим.

– Когато лейди Алезаис умря...

– Разбирам. Вината е моя и на никого другиго. – Момчето вече беше будно, стоеше до студеното огнище, разширило очи от страх. – Събери слугите – рече му той. – Има работа за вършене.

Момчето хукна.

Филип се обърна към Рено.

– Слънцето изгря. Искам всички покривки за маси и легла да се изперат. Имаме ли достатъчно дърва за зимата? Погрижи се. Сега, когато се прибрах, мисля, че повече ще те слушат. Утре отиваме на лов. Ще се молим да намерим един-два елена, както и тлъст глиган, иначе ни чака постна зима.

Някъде в замъка плачеше дете.

– За Бога, какво е това?

– Все още няма име – обясни Рено. – Искате ли да го видите?

– Не сега. – Той се обърна към стъпалата. – Отивам при конярите, да им изхвърля заровете в рова. После могат да отседлаят коня ми.

– Къде отивате?

– Да поговоря с жена си.

XIV

ФАБРИСИЯ ПРОСТЕНА и се обърна на една страна. Пъхна ръка между краката си и се взря в слизестата, водниста кървава каша. Помисли си, че точно така се чувства млад мъж, повален в битка, ограбен и пребит от другаря, от когото малко преди това е бил очарован.

А тя го беше имала за толкова тъжен, толкова мил. Трябваше да стане от пода, майка ѝ скоро щеше да се прибере от пазара. Дали да ѝ каже? Но след това тя щеше да каже на баща ѝ, а той нямаше да остави това току-така. Семейството ѝ щеше да бъде разорено.

Щом ще влизам в манастир, девствеността ми няма да е проблем за някой бъдещ съпруг, следователно тук не е сторено никакво зло, помисли си тя. Освен ако не ме е оставил с дете. Но има една стара жена, която живее точно до градските стени, за която говорят, че може да даде на едно момиче такава отвара от треви, че бебето да се махне, преди да може да порасте.

Такива решения взех, а още не съм си свалила полите.

Изправи се, изтръска тръстиките от дрехите си, приглади косата си. Нямаше никакви прорязвания, никакви следи.

Чувствам се така, сякаш съм била насилена и искам да прекарам деня в ридания, но няма, и наистина, освен тази, друга беда не е сторена.

Оставаха мълчанието и старицата при градската стена.

Градът на свой ред се взираше в него. Той споделяше тайната с най-долния крадец, най-низшия просяк отвръщаше на погледа му от мръсните улички и разпознаваше греха му до най-малката подробност.

Избегна прокажен, който го подмина на улицата, докато потракваше с дрънкалка, за да извести приближаването си, но кой кого щеше да зарази, запита се Симон. Спусна се по улицата на касапите, кръвта от касапниците им течеше през море от кал и боклуци. Мухите се рояха за угощението. Там лежи душата ми.

Скита с часове слепешката, преди да се прибере в приората, където отиде направо в килията си и се отдаде на молитви. Знаеше, че веднага трябва да изповяда стореното пред приора.

Де да можеше отново да върне времето към сутринта, да заличи онова, което беше неотменимо. Искаше да ридае, а не можеше. Всеки път щом затвореше очи, виждаше противния си грях.

Изповяда се пред приора и след ден се случи нещо любопитно. Отново започна да я желае.

Желанието му започна с извратен шепот в главата му, отначало едва чут сред писъците на самоненавистта. Но преди втория ден да изтече, тя отново започна да го преследва дори когато се опитваше да я изтръгне от себе си. Докато се молеше окаяно за опрощение, част от него искаше отново да съгреши.

Стоеше в килията си, преструваше се на болен. Загрижен, приорът изпрати болногледача, който предписа билкови отвари и разбира се, кръвопускане. Симон прие лекарството му смирено и без да се оплаква. Знаеше, че трябва да предприеме нещо срещу натрапчивите си желания, ако иска да спаси душата си, и когато начинът и средствата се показаха от само себе си, духът и умът му бяха така сломени, че не се възпротиви изобщо на ужасния лек.

XV

Върналото се за кратко лято трябваше да се заплати. Времето се промени от юни насред зима само за ден, вятърът се обърна от север и дъхът му беше леден, небето имаше цвят на мъртвешки саван.

Симон вдигна качулката на плаща си, когато порив на вятъра обърна дъжда и го заля. Навън простолюдието от цялата област около Тулуза се тълпеше из улиците пред манастира "Сен Сернен" с целия си вонящ плам за търговия и съвкупление независимо от времето. Животът трябваше да продължи. Дребното конче на Симон се отдръпна от волска каруца, която се движеше колебливо по замръзналата каменна настилка. От двете му страни го заобикаляха носачи на вода и продавачи на лук.

Някаква ръка улови поводите. Пресвети Иисусе, спаси ни; сигурно е чакал цяла сутрин пред портите. Дали да не се престори на нетърпелив или на ядосан?

– Анселм! Какво означава това? Имам работа. Пусни поводите, ако обичаш.

– Отче, само малко от времето ви.

– Тази сутрин ме чакат неотложни дела. Ти не трябва ли да си на работа?

– Казаха ми, че вече не се нуждаят от услугите ми. Друг зидар е нает, за да довърши поръчката ми.

– И какво ми влиза в работата?

– Мислех, че мога да започна в най-скоро време работа по манастира.

– Невъзможно. Приорът промени мнението си. Помоли ме да наема друг за тази поръчка.

Симон се опита да дръпне поводите от него, но те бяха свити в юмрука на зидаря и само отрядът от йомените на графа можеше да ги освободи.

– С какво съм обидил Църквата?

– Не разбирам за какво говориш?

– Отче, моля, кажете ми какво съм направил, за да мога да поправя грешките си.

– Постъпвам така, както ми нарежда приорът. Трябва на него да зададеш въпросите си. Сега те моля да се отдръпнеш.

Дръпна поводите, но Анселм държеше здраво, а дясната му ръка се уви около китката на Симон. Симон извика от болка и Анселм отстъпи, сякаш се опари на огън.

– Простете, отче.

– Насред улицата ли ще ме нападаш?

– Хиляди пъти простете. Но... вярвах, че вие ще можете да ми помогнете. Загубен съм.

Над тях по гредите на Портата на графовете[11] дяволите къс по къс разпарчетосваха прокълнатите. Отхвърлянето ми от Рая, помисли си Симон, предадено с красноречивата калиграфия на Бог. Вече отидох прекалено далеч, няма връщане.

– Съжалявам за нещастието ти, Анселм. Но не знам нищо за това. Сега ти пожелавам приятен ден.

Анселм остана с отворена уста насреща му, но после объркването му се обърна в гняв. А, сега вече разбра, помисли си Симон. Какво ли ме е издало? Дали не е собствената ми непримиримост? Безразличието ми към положението му? Защото зидарят ме хвалеше като добър човек и до този момент не му беше хрумвало, че може да греши. Той работи с твърдата сигурност на камъка, а такъв човек не може истински да улови вечно менящата се, вечно приспособяващата се природа на душата.

Какво ще направи сега Анселм?

Нямаше да му се наложи да разбере; той удари кончето си по задницата с тоягата си и забърза в посока към Капитол[12]. Анселм тръгна след него, но беше ограден от свитата на преминаващ на кон рицар, който се прибираше в замъка си. Симон се обърна да погледне назад само веднъж, видя Анселм да стои пред портата като олицетворение на отчаянието, около него Тулуза вреше, кипеше и се веселеше. Той се завъртя около себе си, сякаш се е изгубил, улови глава в ръцете си, после удари коленете си с юмруци. Хората го зяпаха, мислеха го за луд, пристъпваха предпазливо около грамадния мъж с ръкавици без пръсти и юмруци като чукове.

Симон подмина някакъв просяк на улицата, присвит в канала, с превръзки върху кървящите си рани. Не всички умоляващи страдаха, някои от тях имаха фалшиви наранявания, връзваха парцали, натопени със сок от черница към здравите си крайници, за да изпросят милостиня и да печелят с измама. Денем се провикваха печално, а нощем се спотайваха из уличките, за да прережат гърлото на почтения човек и да му вземат сребърните монети.

Погледна изпотрошените му зъби, лъжливите му очи. Все едно себе си виждаше в огледало.

Когато Анселм се прибра у дома, първото, което направи, беше да удари с юмрук вратата и да разцепи дървото, от кокалчетата му пръсна кръв. Елионор ахна и се втурна към него, той я отблъсна. Обърна се към дъщеря си.

– Какво ти е сторил?

Ужасена, Фабрисия се отдръпна назад към стената.

Елионор застана между двама им. За пръв път виждаше съпруга си такъв.

– Какво ти става, съпруже? Говори. Плашиш ни.

Погледът му беше подивял.

– Освободиха ме от работа по заповед на епископа. Без да ми обяснят причината. Когато говорих със свещеника от Сен Сернен, той каза, че приорът е наел друг за поръчката, която беше обещал на мен.

– И какво общо има това с Фабрисия? – попита Елионор, но още докато изричаше думите, разбра. – Свещеникът! – тя удари с юмруци широките гърди на съпруга си. – Какво ти говорих? Защо не се вслуша в думите ми?

Анселм улови ръцете ѝ и погледна към Фабрисия.

– Истина ли е? Насилил ли те е?

Тя не можеше да проговори. Елионор обаче можеше.

– Каза, че е добър човек! Няма добри мъже, няма такива в Църквата!

Анселм взе дърводелското си шило и тръгна към вратата.

– Ще убия това копеле – рече той, но двете жени го настигнаха веднага и всяка улови една от ръцете му.

– Не! – пропищя Елионор. – Помисли за нас! Какво ще правим без онзи, който печели хляба? За това помисли ли? Няма да знаят милост към нас, убиеш ли свещеник!

Анселм се поколеба, позволи им да го издърпат обратно в къщата. Знаеше, че Елионор е права. Нямаше какво да направят, срещу Църквата бяха безсилни.

Още същия ден взеха решение. Анселм го обсъжда в дългия следобед с жена си и заключиха, че нямат друг избор. Симон сигурно беше убедил приора да махнат Анселм от поръчката, приорът пък беше убедил епископа, а щом епископът беше срещу него, той нямаше да намери работа в нито една църква в Тулуза. Почуди се каква ли история е разказал Симон за него. Или просто е казал истината. И в двата случая плащаше зидарят.

– Ще се отправим на юг, към Албигоя – каза той на съпругата си. – Там, надолу, пет пари не дават за епископа. Ще започнем отначало.

Той погледна Фабрисия и отново го завладяха гняв и жалост. Как му се щеше да може да размаже черепа на свещеника.

– Защо не ни е казала? – попита той жена си.

– Опитала се е да те предпази – отговори тя и той на мига разбра, че има право.

– Тръгваме в края на седмицата – обяви той. – Тоя смрадлив град. Може би ако отидем достатъчно на юг, ще намерим малко покой. Дано това копеле изгние в Ада.

XVI

КАМБАНИТЕ удариха за литургията на деветия час, а той все още не беше се завърнал. Рено отиде с кон до селото да го потърси. Откри коня на сеньора да пасе пред църквата.

Влезе вътре. В сакристията гореше кандило. Трябваха му миг-два, за да привикнат очите му с мрака, после слезе по тесните стъпала към криптата. Стъпките му отекваха по каменните плочи.

Филип беше запалил свещ близо до гробницата ѝ и лежеше свит отгоре ѝ, увит с плащ от заешки кожи. Дъхът му замръзваше във въздуха. Тук долу смъртта беше навсякъде, членовете на пет поколения назад от семейството на барона[13] бяха погребани в това подземие и вече не оставаше много място.

– Какво правите тук? – попита Рено.

– Сбогувам се.

– Ще замръзнете до смърт.

– Не ме интересува.

– Смъртта е лъжлив приятел, господарю. Прави така, че да забравите за дълга си и за онези, които все още са живи и разчитат на вас.

Филип потри грубия камък с облечен в ръкавица пръст.

– Сигурно е страдала, преди да умре. Не заслужаваше да страда. Така и не разбрах защо на смъртта ѝ трябва толкова време, преди да свърши своето. Особено при онези, които не са жестоки. Тя заслужаваше по-добра участ.

– Така е. Заслужаваше.

– В Земите отвъд имах приятел. Южняк, от Лангедок. Добър човек. Веднъж видях как удря някакъв главорез заради жестоко отношение към кон. На два пъти спаси живота ми. Беше отдаден на вярата си, редовно се причестяваше и никога не беше сторил зло на човек. Умря по начин, който човек не може и да си представи. При една схватка го раниха в корема и краят му дойде след седмица, не спираше да вие от болка. Заслужаваше по-милостива смърт. Други мъже носеха кръста, докато изнасилваха жени, най-голямо удоволствие им доставяше да изтезават затворниците си, тези мъже преживяха войните в добро разположение на духа и крепко здраве. Признавам, че не проумявам делата Божи, нито живота, който ни е дал.

– Но ние сме тук и трябва да направим най-доброто.

Филип се разсмя. Всъщност смехът му приличаше повече на пролайване от изненада или пък беше учуден, че е говорил така открито със своя оръженосец. Седна.

– Да, имаш право. Трябва да изпълним дълга си. И въпреки това... – Той проследи гравирания надпис с името на камъка. – Понякога, ако мъж или жена изчезнат изведнъж от света, той се изпразва.

– Тя не ви е напуснала, без да ви остави нищо, което да ви напомня за нея.

– Този мой завързак отне живота ѝ.

– Сигурен съм, че не е искал да живее без майка си. И той е толкова онеправдан, колкото сте и вие в тази скръб. Ами какво ще кажете за добрата си съпруга, която е сега в Рая, милостив да е Бог? Тя би ли искала да го изоставите?

Филип седна бавно с неохота и го тупна по рамото.

– Откъде се извъди такъв мъдрец, когато си само на тринайсет? Имаш право. Стига вече. Покажи ми моя син.

Дойката, която го държеше, имаше повехнала кожа и мило лице и май не пусна бебето с желание. Синът му вече беше на половин година, сукалче, което риташе, усмихваше се и дъвчеше като гладен дървар юмрука му. Видя баща си и го дари с беззъба усмивка.

Филип беше влязъл в стаята, готов да се изправи срещу врага, който беше убил съпругата му, но тази единствена милувка го остави разголен и обезоръжен.

– Той е съвършен – рече на Рено, сякаш детето му някак случайно му е подадено.

– Добро момче е. Има вашите черни къдрици.

– Но очите на майка си. Виж, Рено, същите са. Сякаш тя ме гледа.

– Расте буйно. Погледнете го. Един ден ще е великан като вас.

– Чувствам нея в него.

– Трябва му име, господарю.

Филип се обърна към дойката.

– Досега с какво име го наричахте?

Тя сведе глава.

– Р'tit т 'sieur[14], господарю.

– Не е ли благословен от свещеник?

– Когато се роди. Свещеникът го нарече Филип, като вас.

– Не, не искам да е като мен. Филиповците на този свят воюват, а всъщност трябва да градят мир. Ще го наречем Рено и се надявам да порасне добър млад мъж като моя оръженосец тук. Страните на Рено порозовяха, преизпълнен с гордост. Филип върна детето на дойката. – Предадох ги, предадох и двамата. Оставих ги, а трябваше да бъда с тях. Повече никога няма да позволя да стане така.