Стигмата

XVII

В ЧАСА ПРЕДИ СЛЪНЦЕТО да се скрие зад планините, наставаше миг, в който светлината беше съвършена. Фабрисия имаше чувството, че може да протегне ръка и да докосне всяка недорасла туфа мащерка, лавандулов храст и дъб джудже от garrigue[16]. В долината отдолу житните ниви, пасбищата, полята приличаха на гигантска шахматна дъска.

В долината бадемовите дръвчета бяха напъпили, сезонът се променяше и въпреки че слънцето все още беше бледо, а огънят в огнището не топлеше, освен ако човек не седи досами него, времето беше започнало бавно да се затопля. По улиците се стичаше топящ се сняг, ледът, който висеше от покривите и гредите над вратите, постоянно капеше през деня, а останалият по усойните улички сняг се беше превърнал в сивокафява кал. Въздухът беше толкова чист, че се различаваха сивите клони на брезата и ясена от другата страна на долината.

Скоро нямаше да има оправдание да носи вълнените си ръкавици всеки ден.

Наблюдаваше гърбавия Бернар как бавно и мъчително минава през източната порта, обратно към своя дом от другата страна на долината. През рамото си носеше няколко хилави лука, които не беше продал на пазара. Някакви хлапета го следваха, подиграваха му се и го замеряха с камъни. Един отскочи и го удари по слепоочието. Бернар падна с главата надолу в канала.

Фабрисия остави кошницата си и хукна към хлапетата, които се разбягаха из уличките.

– Знам ви кои сте! – извика тя след тях. – Майките ви ще научат какво направихте!

Бернар лежеше по очи в канала. Отначало го взе за мъртъв, но когато го разтърси, той отвори очи и седна. Май не знаеше къде е и закуцука да събира главите лук, пръснали се по пътеката.

– Ранен ли си? – попита Фабрисия.

– Не съм.

Свикнал е на такова отношение, помисли си тя. Като куче, риташ го, а то продължава да ти лиже ръката.

– Тече ти кръв – каза Фабрисия.

Камъкът беше бутнал шапката му и тя сложи ръка на главата му, за да огледа раната. Това беше глава на старец, разкривена, с издължена форма; разправяха, че така бил роден, излязъл от утробата на майка си със сплесната глава.

Бернар притвори очи при допира ѝ.

– Добре ли си? – пак попита тя.

Той се олюля на колене, после се пресегна и я улови за китката. Фабрисия се отдръпна. Изплаши я.

– Съжалявам. Усещането е много хубаво. Сякаш хладна река протече през мен.

Тя веднага се засрами от страха си. Старият Бернар нямаше да стори никому зло. Помогна му да се изправи на крака, подаде му шапката, събра останалия лук от земята и го върна в торбата.

– Dieu vos benesiga – рече му тя на езика ок.

– Бог и теб да благослови, Фабрисия – отвърна той на благословията ѝ и откуцука.

Фабрисия забърза обратно към градеца. Бейлът на градчето затваряше вратите на залез-слънце и тя пристигна точно навреме. Късно беше за вълци, но понякога из околностите върлуваха каталонски разбойници. Кална уличка се висше нагоре по хълма между къщите, сгушени една до друга. Пилета щъкаха и се разбягваха, щом наближеше.

Видя мъж с кафяво расо да върви към нея и спря, огледа се за друг път, надяваше се да го избегне. Но беше прекалено късно.

– Фабрисия – рече свещеникът.

– Отец Марти.

– На полето ли беше?

Спря така, че да ѝ препречи пътя. Грамаден мъж – от него би излязъл прекрасен зидар, каза веднъж баща ѝ. Вместо противен свещеник, беше отвърнала майка ѝ. Имаше широка усмивка и алчни очи, шарещ поглед, с който преценяваше десятъка или пожертвуванието. Веднъж бил взел постелята на умиращ, на когото миг преди това дал последно причастие, понеже умиращият нямал с какво да плати. Или така разправяха.

Брат му беше бейлът на Сент Ибар, затова човек трябваше да внимава как се държи с него. Половината неомъжени жени в градеца и прилична част от омъжените били негови любовници в един или друг момент.

– Събираш билки за майка си.

Той взе кошницата, за да види какво е набрала. Не иска нито мащерка, нито беладона, но ще вземе от тях, само за да покаже, че може.

– Вярно ли е, че е знахарка?

– Болен ли сте, отче?

Не ѝ отговори, само ѝ върна кошницата, по-лека, отколкото, когато я взе.

– Мръква се вече. Трябва да се прибирам.

Той улови ръкава на роклята ѝ и я придърпа под свода на един вход.

– Чух, че си имала любовник в Тулуза, свещеник като мен.

– Не беше любовник. Изнасили ме.

– Вие, жените, все твърдите, че сте били изнасилени, след като стане работата.

На улицата беше тъмно, никой нищо нямаше да види.

Можеше да крещи, но после какво ли би могъл да стори той? По-добре да опита да го уговори, разсъди тя.

– Притесняваш ли се за греха, малка Фабрисия? Защото ще ти кажа, че жена, която спи с истински любовник, е пречистена от всеки грях. Насладата от любовта прави акта невинен, понеже идва от чисто сърце. Ако го правиш с радост, няма да ядосаш Бог.

– Само дето отиваш в Ада, ако не го правиш със съпруга си.

– Кой ти го каза? – попита свещеникът и се опита да я целуне.

– Моля ви, отче, страхувам се за душата си.

Но най-вече ме отвращаваш, помисли си тя. Но ако го кажа, бейлът ще направи живота на баща ми непоносим, не му ли вече сторих достатъчно зло?

– Тогава се изповядай при мен в неделя и аз ще опростя греховете ти.

Той постави ръка на гръдта ѝ и я притисна. Тя си помисли за Симон и ярката водниста кръв, която потече, след като той свърши с нея, и инстинктивно рязко вдигна коляно, отец Марти се сгърчи на колене. Фабрисия се извърна и побягна. Спря чак когато стигна техния domus[17], високо горе на хълма, близо до замъка на бейла.

В Тулуза живееха в каменна къща със здрава порта, която се затваряше с ключалки, а по стените висяха красиви украси. Всеки път когато се прибираше в тяхната нова къща в градеца, Фабрисия изпитваше срам за това, колко се беше влошило положението им. Под вратата духаше, от гредите над огнището висеше само един свински бут вместо парчетата бекон, черните суджуци и наденици, които имаха преди. В сравнение с останалите селяни бяха богати, имаха каменно огнище и дори solier[18], стая над каменната плоча на огнището, където спяха родителите ѝ. Повечето от къщите бяха направени само от дърво и мазилка. И все пак не можеше и да се сравнява с дома им в Тулуза.

Майка ѝ режеше билки и лук и ги мяташе в котела, който къкреше на огнището в средата на стаята. Анселм нагряваше краката си на огъня. Косата му беше напълно посивяла, защото беше вече почти стар човек, наближаваше петдесетте.

Майка ѝ веднага усети, че нещо не е както трябва.

– Добре ли си, момиче? Бяла си като платно.

– Видях стария Бернар на връщане от полето. Синовете на пекаря отново го тормозеха. Удариха го с камък по главата. Защо не оставят клетника на мира?

– Говорят, че е обсебен – рече Анселм.

– Защото има гърбица ли?

– Дяволски знак.

– Не е обсебен! Напълно безобиден е. Има гърбица, но е най-милият човек в селището!

– Не отвръщай на баща си така! – скастри я Елионор.

Повечето мъже щяха да ѝ издърпат ушите, помисли си тя.

Анселм изглеждаше само засегнат.

– Дори свещеника го казва – измърмори той.

– Самият отец Марти е обсебен от дявола.

– Виждаш ли? Не само аз в това семейство мразя тия лешояди – рече майка ѝ.

– Нали Бог е сътворил всичко, татко?

– Да.

– Нали е сътворил и Бернар?

Анселм се намръщи като уловен натясно в спора.

– Защо Бог ще създава същество като Бернар, освен ако не иска той да е такъв? Как може Бог, който е самата доброта, да създаде нещо, което е зло?

– Защото не Бог е сътворил света! – каза майка ѝ. – Така говорят добрите хора, светът принадлежи на Дявола. Ето затова!

– Баста! – извика баща ѝ. – Стига! Няма да слушам еретични приказки в собствената си къща! Ами ти, Фабрисия, какво си направила със себе си? Тече ти кръв.

Тя погледна към ръкавицата си, върху която имаше кръв.

– На Бернар е – обясни тя. – Сигурно е от раната от хвърления от момчетата камък.

Гледаше го втренчено и го предизвикваше да я обвини в лъжа. Но той само поклати глава и насочи поглед към огъня. Дори майка ѝ не поиска да види раната и да я почисти. Дотам се стигна, Фабрисия Беранже. Крещиш на баща си, караш го да се препира с майка ти, а после лъжеш и двамата. Ако има Чистилище, дяволите вече нажежават шишовете си за теб. Заслужаваш си го.

По-късно вечерта, след като родителите ѝ се бяха качили по стълбата към стаята си и си бяха легнали, Фабрисия се примъкна до огъня и огледа ръцете си на слабата светлина от жаравата. Като че нямаше достатъчно притеснения и без това, та трябваше да се прибавят и белезите по ръцете ѝ! Когато едно момиче нарани крехката гордост на втория по влияние мъж в Сент Ибар, то на другия ден със сигурност я чакат главоболия.

Помогни ми, Дево, прошепна тя към ронещата се в пепел жарава. Махни тези рани от мен, спаси ме отново от един от твоите свещеници.

– Тя защо така закъсня да се прибере от полето? – прошепна Анселм.

– Пак е ходила в църквата, смея да твърдя. Прекарва цялото си време в молитви към Богородица. След онова, което ѝ стори свещеникът, човек би си рекъл, че никога няма да стъпи в някое от тия места.

– Оттогава не е същата. Умът ѝ се е пообъркал, убеден съм. Според теб добре ли е?

– Де да беше се омъжила за Пиер, може би нищо от това не би се случило.

– Тя знаеше за смъртта му, помниш ли? Каза, че ще се случи. "Той скоро ще умре," така каза. А няколко дни по-късно той падна от скелето.

Елионор се умълча. Анселм сложи ръка на рамото ѝ и усети как тя се сгуши в него. Къде да намери добър съпруг за нея тук? Не се дава перла на свиня. Но той трябваше да предприеме нещо, и то скоро.

XVIII

ПО ЛОЗИТЕ имаше зелени пъпки. Някои от лозята бяха на по хиляда години, така ѝ беше казала Елионор. Донесли ги евреите, избягали в Пей д'ок, когато цезарите управлявали Рим. Галите и евреите тогава живеели заедно, разказа ѝ тя, из земята, в която се говори нашият език, е имало градове много преди в Париж да има крал, а в Рим – папа.

Много различни лози са били присадени тук, говореше майка ѝ. Не слушай баща си. Той е добър човек, но е от Севера, какво ще знае той за истинската история на света? Кръвта ти е богата, ти самата си филиз от много лози. На Север се женят за сестрите си и броят с пръстите на ръцете си. Тук, в Пей д 'ок сме опознали целия свят; евреите и тяхната кабала, маврите и тяхната алджибра и познанието им за звездите, тамплиерите, които донесли плата муселин и екзотични плодове.

Ти си присадена лоза. Когато баща ти говори безсмислици за своите светци и неговото Възкресение, не забравяй това.

– Защо носиш ръкавици днес? Зимата свърши. Така пече, че гъска можеш да опечеш на калдъръма.

– Студено ми е – отговори Фабрисия.

– Не може да ти е студено, глупаво момиче такова.

– Не може да е лято. Още не е минал празникът на Богородица.

– Слънцето не го е грижа за празниците. Щом е топло, е топло. Куцаш. Какво има, момиче? От снощи се държиш странно. Къде отиваш?

– На пазара.

– Покажи ми ръцете си!

Фабрисия впери поглед в нея. Защо изобщо се опитвам да я лъжа? Тя винаги разбира.

Започна да сваля ръкавиците си. Сега ще има проблем.

Може би най-накрая ще ме чуят, ще ме оставят да стана монахиня. Някой потропа на вратата. Елионор се поколеба.

– Кой, за Бога, е това?

– Мадам Беранже! – извика мъжки глас. – Бързо!

– Ще видя кой е, но после държа да науча какво криеш! – заяви тя на Фабрисия и отвори вратата.

Блъснаха я настрана четирима запотени мъже от работниците на Анселм, които си проправиха път с пъхтене. Носеха Анселм, краката, ръцете му, колана и ризата, всичко беше в кръв. Вдигнаха го на масата в кухнята.

– Свети Боже! – възкликна на езика ок Елионор и разблъска мъжете, ридаеше от мъка.

– Мъртъв ли е? – извика Фабрисия.

Анселм не беше мъртъв. Прокашля се, изплю кръв на масата и по ризата си. Жив беше, но животът му висеше на косъм. Елионор залюля главата му в ръцете си.

– Какво си направил със себе си, съпруже? – тя огледа мъжете. – Падна ли?

– Каруцата беше – рече един от мъжете и избърса кръвта от ръцете си в ризата. – Тъкмо приключихме разтоварването на няколко камъка, когато конят се уплаши и потегли. Пропусна копитата, но не и колелата.

– Натоварена ли беше?

– Свалили бяхме повечето от камъните, но видях как колелото мина през гърдите му. Чух ребрата му да пукат.

– Какво да правим? – попита най-младият. – Няма лекар в градчето, който да разбира от неговото изцeляване.

– Не ни трябва знахар, а свещеник – рече друг, останалите впериха погледи в него и се умълчаха.

Фабрисия докосна рамото на майка си. Елионор запуши уста с юмрук, за да потисне писъка. Фабрисия не смееше да погледне баща си, от устата му излизаха кървави мехурчета, розова пяна. Звучеше, сякаш се дави.

Мъжете, ужасени, се скупчиха до стената.

– Имат право – прошепна Елионор. – Трябва ни отец Марта.

– Ти мразиш свещеника.

– Така е, но това е неговата религия. Няма да допусна да умре без нея. Единственото, от което се страхуваше, беше да умре без последно причастие.

– Той няма да умре.

– Ще умре, погледни го! – Вдигна ръката му и я допря до устните си. – Нали ти говорех да внимаваш? – Проплака към Анселм, положи глава на масата и захлипа. – Защо някой от вас не му е помогнал! – изкрещя тя, мъжете се присвиха до стената и въпреки ръста си заприличаха на малки деца, които се крият от каиша на баща си.

На Фабрисия ѝ стана жал за тях. Не бяха виновни.

– Един от вас да доведе свещеника – каза тя.

Почти се сбиха кой пръв да излезе през вратата. Наложи им се да си проправят път през навалицата, която се беше струпала на вратата им. Новината за инцидента беше обиколила градеца.

Анселм се опита да вдигне ръка. Клепачите му потрепериха.

– Ели... онор...

– Не говори, съпруже. Пази силите си.

– ... t'aime... топ со... еиг... Обичам те, любима.

– Казвах ти да внимаваш! – отново изплака Елионор.

Фабрисия донесе кофа с вода и парцал, за да измие кръвта от брадата на Анселм. Челото му беше студено и влажно, дишаше хрипливо. Какво ще правим без теб, запита се тя. Приемахме те за даденост толкова дълго време.

Колелото на каруцата беше оставило отпечатък върху гърдите му. Имаше кървава резка върху кожата му и грозна морава синина се разпростираше по цялата лява страна на гърдите. Тя посегна инстинктивно с облечената си в ръкавица ръка и я положи там, където го болеше. Майка ѝ се взираше в кръвта, която се беше просмукала през вълната и я беше изцапала в ръждивочервено.

– Какво правиш? – прошепна тя.

– Само облекчавам болката му – отговори Фабрисия, истината беше, че не знаеше защо го е направила.

– Какво им е на ръцете ти?

– Нищо им няма.

Анселм въздъхна дълбоко, сякаш каруцата беше лежала на гърдите му и току-що са я вдигнали. Елионор обори глава на ръцете си в отчаяние и зачака отец Марти. Знаеше, че съпругът ѝ няма да умре, докато проклетият свещеник не го опрости.

– Почувства ли мириса? – унесено попита тя. – Колко странно. Лавандула.

– Казаха ми, че умира – рече отец Марти.

– Разочарован ми се струвате – каза Елионор.

– Таксата е същата, умира или не умира. – Очите му проследиха Фабрисия. Анселм измърмори няколко думи като изповед и отец Марти допря ухо до устните на баща ѝ, за да чува. Той повтори думите на целия ритуал. – Два сола. Как ще ми платите?

– Махни си очите от нея, куче! Имам парите. Прави каквото трябва и се махай.

Отец Марти взе монетите, ухили се за последно към Фабрисия и си тръгна. Елионор го проследи с поглед.

– Сатани. Кажи-речи всичките.

Анселм беше прекалено тежък, за да го местят на леглото, донесоха завивки и възглавници на масата, за да му създадат удобства. Цветът му се беше подобрил и изглежда, не го болеше толкова, когато дишаше. Фабрисия си позволи да отправи молитва да оживее, но не се осмели да изрече думите на висок глас. Казват, че ако Дяволът чуе за какво таиш надежда. Ще дойде и ще си постави за цел да я унищожи.

Стояха от двете страни на масата и гледаха как диша. Елионор галеше косата му.

– Не спирай да се бориш, мой съпруже великан. Не ме оставяй сама на този свят – тя погледна над него към Фабрисия. – Покажи ми ръцете си. Да не мислиш, че съм забравила? Хайде.

Фабрисия свали ръкавиците си. Елионор ахна.

– Свети Боже! Какво е това?

– Изгорих се на огъня, докато махах котлето от огнището. Няма нищо.

– За пръв път виждам такива рани от изгаряне! Ти ли ги направи?

Фабрисия поклати глава.

– Как тогава са се появили? Друг ли ги направи?

– Никой нищо не ми е направил.

– Болят ли те?

– Да.

– Друг знае ли?

Тя поклати глава.

Елионор се осмели да докосне ръба на раната, но бързо отдръпна ръката си като опарена.

– Какво означават?

– Не знам, мамо.

Елионор заобиколи масата и застана зад нея. Обви ръце около талията ѝ и я прегърна. Фабрисия усети, че плаче.

Наблюдаваше мъчителното издигане и снишаване на гърдите на баща си: той отново се закашля и по бузата му се застича нова струйка кървава пяна. Изведнъж се почувства слаба, усети как пада, но Елионор я задържа в силните си ръце.

– Бъди силна, дъще – прошепна тя. – Ще го преживеем.

XIX

АНСЕЛМ ПРИМИГНА и отвори очи. Цепеница подскочи в решетката на огнището. Фабрисия поддържа огъня през нощта. Елионор дремеше на стола до масата и седна веднага щом усети, че се размърдва.

– Анселм, не ставай! Ранен си.

– Не мислех да спя толкова дълго – рече той. – Колко е часът? Слънцето изгряло ли е? – Той спусна крака отстрани на масата. Елионор се опита да му попречи да стане, но той отблъсна ръката ѝ. – Какво правиш? Трябва да ставам и да вървя на работа.

– Не можеш, днес недей. Вчера беше ранен. От каруца. Виж. – Тя му посочи синините. – Свещеникът беше тук и ти даде последно причастие. Всички мислехме, че си мъртъв.

Анселм изглеждаше объркан. Огледа окървавената си туника, съсиреците, които бяха засъхнали и почернели в прорезите на дървото на масата. Постави ръка на ребрата си и се намръщи.

– Понаболяват ме.

– Свети Боже! – Елионор пое дъх и седна. – Невъзможно. Благодаря ти, Иисусе, но не е възможно.

Анселм се изправи, олюля се на пръсти и се улови за масата.

– Колко време съм спал?

– От вчера сутринта, когато работниците те донесоха – отговори тя.

– Виж, драскотина, нищо повече – каза той. – Сигурно съм си чукнал малко главата и толкова. Чувствам се така, сякаш цяла нощ съм пил. – Елионор зарида. Той разроши косата ѝ. – Не го приемай така, mоn соеur[19]. Добре съм.

– Мислех, че си мъртъв!

– Как не – рече той, сякаш е несломим.

Фабрисия наблюдаваше от другата страна на стаята, уви ръце около врата на баща си и вдъхна мириса му; пот и мирис на съсирена кръв, но за нея ухание, сладко като живота. Той я потупа по раменете, объркан от суетенето.

– Наистина съм ви изплашил, а?

– Днес трябва да почиваш – посъветва го Фабрисия и той ѝ позволи да го настани отново на масата.

Обаче по-късно сутринта, докато двете жени спяха, изтощени, той си взе малко хляб, сирене и нова туника и се измъкна през вратата, спусна се надолу по хълма към църквата, за да се увери, че онези мързеливи негодници, които беше наел да носят камъните му, не се разтакават, вместо да работят.

XX

НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН Фабрисия тръгна надолу по улицата към главната порта. Никой не вдигна ръка да я поздрави, нито ѝ се усмихна, съпровождаха я само подплашени погледи, съседите припряно се вмъкваха през вратите на къщите си и си шепнеха. Помисли си, че е заради ръкавиците. Дали някой не е видял кървавите капки? Не, превързах ги с цялото си умение, но не мога да прикрия как кървя, болката, която чувствам. Сигурно е заради това.

Тогава видя отец Марти. Той ѝ се ухили. Добре, нямаше смисъл да бяга, затова спря и го остави да я приближи. Да приключваме вече, той все някак ще осъществи отмъщението си заради наранената си гордост, вътрешната, както и външната.

Свещеникът спря с ръце на кръста.

– Последния път ме изненада – рече той. – Следващия няма да съм толкова непредпазлив.

Болката в краката ѝ беше неистова и тя трябваше да свали тежестта от тях. Облегна се на стената на една от къщите, опита се да прикрие страданието си, за да не проличи на лицето ѝ.

– Какво си правила с тези ръце?

– Нищо. Тази сутрин ми е студено.

– А всички останали от градчето се потят! – Той сграбчи ръката ѝ и свали ръкавицата. – Превръзки! Видях ги и онази вечер, когато дадох последно причастие на баща ти, преди да умре. Какво си сторила на себе си?

Тя дръпна рязко ръката си.

– Какво да правим ние бедните селяци с вас, семейство Беранже? Ти си слагаш превръзки без нужда, баща ти е умрял, а после се съживява. Видях го тази сутрин горе на скелето, поправяше нефа на църквата ми, вместо да лежи под нея. Как е възможно?

– Чудо, отче.

– Но как?

– Deus lo volt.

– Бог го е поискал, да, сигурно. Другите мислят, че е работа на Дявола и че ти имаш пръст в нея.

– Кой го казва?

Отец Марти само се усмихна и тя си помисли: така значи, ще си отмъщава. Ще разгласи, че съм вещица.

– Носят се слухове за теб и Бернар.

– Не разбирам.

– Говори се, че някакви дечурлига го убили с камъни, че бил умрял, преди ти да сложиш ръце отгоре му и да го върнеш към живота. Така както направи с баща ти.

– Нямам нищо общо с това. Майка ми е знахарка. Тя му даде опиум и беладона.

Той се усмихна, но погледът му остана сериозен.

– В градчето до един са убедени, че имаш пръст в това. Превързана ръка! – той се разсмя на малката си шега. – Каква е тайната ти, Фабрисия Беранже?

Тя вдигна кошницата си и закуцука покрай него. Този път той не се опита да я спре.

– Вървиш като Бернар – рече той.

Тя трепваше при всяка крачка. Скоро всички щяха да научат тайната ѝ, не можеше повече да я крие. Благословена Дево, защо стори това, запита тя наум. Сърцето ми е преизпълнено с благодарност, че скъпият ми баща е жив, когато днес трябваше да го полагаме в земята. А ето че сега отец Марти иска всички да мислят, че съм вещица и че мога да вдигам мъртвите от гроба.

Защо не ме оставят всички на мира? Защо това ми се случва?

XXI

МОСТАРДА ИЗГОРИ краката си на огнището, докато се опитваше да достигне провесената от гредата шунка. Сега седеше, мяукаше и ближеше лапите си в ъгъла.

– Не ядеш шунка, ядеш мишки – нахока го Фабрисия.

Тя седеше сама на масата и режеше зеленчуци за котлето. Анселм беше на работа в църквата, майка ѝ беше отишла на пазара. Фабрисия повече я биваше в търговията от майка ѝ, знаеше как да се усмихне и кога да смигне, кога да отметне коса пред момчето на касапина и овдовелия стопанин от съседното село, но днес беше лош ден, тя едва ходеше, краката ѝ бяха в много лошо състояние, затова вместо нея отиде Елионор. Тя чу как нов порой се изсипа върху намазнената тъкан на прозореца и затова нямаше нищо против да си седи до топлото огнище.

Прасето, което ровеше в калта на двора, я предупреди; по-добро беше и от куче, пронизителното му изквичаване ѝ каза, че навън има някого. Тя чу как някой влиза през задната врата. Дъхът ѝ секна, пръстите ѝ здраво се увиха около ножа с костна дръжка. Не че щеше да ѝ помогне, един нож не беше от голяма полза, освен ако човек не е готов да го използва.

– Не се страхувай – усмихна се той.

Тя си спомни последния път, в който човек от църквата се беше появил неочаквано в нейния дом.

– Не се страхувам от вас – излъга тя.

Той свали плаща си, постави го на стол до огнището и седна. Започна да грее краката си, сякаш седи пред собственото си огнище. Завъртя пръстен с огромен кехлибар на пръста си.

– Трябва да се страхуваш. Повечето хора в това градче се страхуват от мен.

– Не, презират ви. Има разлика.

Усмивката му угасна. Защо не мога да запазвам мислите си за себе си, помисли си тя. Като го подигравам, само влошавам положението. Аз съм сама тук и знам, че е дошъл с една-единствена цел, с две, ако възнамерява и да ме нарани. Прехапи устни, момиче, справи се с положението.

Той се приведе.

– Ти за коя се имаш, та ми говориш така? Свали тоя нож.

– Защо, да не мислите, че мога да ви наръгам с него? Може би ще го направя.

– Свали го – повтори той.

Тя остави ножа на масата.

– Мога да те унищожа. Теб и семейството ти.

– В името Божие?

– В чието име си избера.

– Какво искате?

– Знаеш какво искам – рече той.

– И после? Ако го получите, ще ме оставите ли на мира?

– Зависи.

Той стана и заобиколи масата, притисна я в ъгъла. Расото му беше влажно и от вълната се носеше силен мирис. Свещеникът вдигна ръба му, като не отместваше очи от лицето ѝ. Фабрисия трепна.

– Виж – рече той.

Туморът на слабините му представляваше едър, изключително подпухнал къс плът, синеещ в средата като натъртено. Фабрисия усети как ѝ се повдига. Отмести поглед.

– Изцели ме.

– Моля?

– Постави ръцете си на мен, както си направила с Бернар.

– Нищо не съм направила с Бернар. На него нищо му нямаше. Само му помогнах да се изправи.

– Всички знаят какво си направила. С баща ти също. Хората му се кълнат, че е бил почти мъртъв, когато са го донесли тук. Какво си направила? Някаква молитва ли знаеш? Дяволи ли виждаш?

– Нищо не правя – повтори тя.

Плахо погледна отново болния му крак. Толкова деформиран беше, че почти почувства съжаление към него.

– Боли ли ви?

– Все още не – каза той и тя разбра, че се страхува как скоро ще започне.

Фабрисия протегна ръка колебливо. Носеше вълнени ръкавици и въпреки това се присви при мисълта да докосне подобен израстък.

– Какво, толкова мръсен ли съм за теб, че да ме докосваш? Направи с мен онова, което си направила за Бернар! Става ли? Докоснала си сакат, а мен не искаш, така ли?

Фабрисия обхвана израстъка с длан. Кожата му беше бледа, с груби косми, а образуванието, което растеше, ѝ напомняше на пихтия от варена свинска сланина.

– Откога го имате? – попита тя.

– Видях го точно преди Богоявление. Тогава беше буца с размер на орех, не по-голям. Но с всеки ден нараства все повече, пред очите ми. – Гласът му трепна. – Опитах с мехлеми, а една знахарка от Каркасон ми даде билкова лапа, но от нея нямаше полза.

Тя постави ръка на израстъка, затвори очи и се помоли на Богородица.

– Чувствам нещо – рече той. – Какво имаш под тези ръкавици? Покажи ми – улови я за китката.

– Искате ли да ви изцеля, или не искате? Пуснете ме тогава.

Защо му казах това, запита се тя. Дали не съм започнала да вярвам и аз в тези истории?

Той пусна ръката ѝ, после огледа стаята, сякаш търси нещо.

– Усещаш ли мириса? – попита той. – Като лавандула. Билки ли режеше?

Фабрисия също го беше доловила в момента, в който постави ръка на свещеника. Погледна към ъгъла, за да види дали дамата в синьо е там.

– Какво гледаш? – попита той.

– Нищо. Сега трябва да си вървите.

– Видяла си нещо! – настоя той, като че я е уловил в лъжа.

– Не съм.

Свещеникът спусна расото си. Фабрисия вдигна поглед и се почуди какво ли си мисли. Какво беше това изражение на лицето му, страх, ненавист – надежда. Може би и трите заедно. С едно змиевидно движение той грабна ножа и заби върха на острието в дървената маса между ръцете ѝ.

– Не свърши ли работа, ще се върна. Втори път не ме прави на глупак. Семейство Марти обида не забравят.

– Само на никого не казвайте – помоли тя.

– Една наша малка тайна, ок[20]? – Грабна плаща си от огнището и го наметна. – Моли се да се оправя. За твое добро, ако не за мое.

XXII

ДОБРИТЕ МЪЖЕ вървяха по хълма през тесните улички на Сент Ибар. Хората излизаха от къщите си, за да коленичат, когато минаваха. Всички знаеха с дни по-рано кога ще дойдат. Майката на бейла и старият Гастон умираха и двамата бяха пожелали да им се отслужи утешение, за да могат да преминат в другия свят по-добре подготвени. Двамата свещеници щяха да останат в дома на Пон, тъкача, чест, която той остро си оспорваше с други двама селяни.

Никой свещеник еретик не можеше да мине незабелязано където и да е, най-вече Гуилхем Витал. Той беше висок, ъгловат и изпит, а начинът, по който вървеше, внушаваше, че е човек, който безстрашно върви към съдбата си. Беше гладко избръснат и с дълга черна коса, спусната до раменете. Фабрисия си помисли, че точно така би изглеждал Иисус, ако е имал испанска кръв. Неговият другар – неговият сосиус[21] – беше с една глава по-нисък и ситнеше бързо, за да насмогва на широките му крачки.

И двамата носеха дълги черни раса с качулки, цветът на жалейката, за да покажат своята скръб, задето са се озовали в света на Дявола. Привързан на въженце, на шията си носеха свитък с Евангелието на Йоан, единственият свещен за тях текст. Опираха се на дълги тояги, докато се катереха по хълма.

Това бяха свещеници, както и отец Марти беше свещеник, но според нея тук приликата свършваше. Добрите хора никога не заплашваха, ако човек не вярва в техните поучения, не взимаха такса за кръщаването на деца или за погребението на мъртвите. Нито пък живееха от данъци и десятъци, само от доброволните пожертвувания на сrezens, вярващите – дори католиците, – които ги имаха за добри хора.

Еретиците вярваха в Иисус и Евангелието на Йоан, но не и в кръста; литургията, твърдяха те, била светотатство; цялата Римска църква била дело на Сатаната и огнище на цялото проклятие. В проповедите си посочваха, че в заветите не пише нищо, което да позволява на епископите да живеят в разкош, по-голям от този, в който живееха принцовете, и да носят кожи и скъпоценности. Самите те живееха като странстващи проповедници, не притежаваха нищо и нищо не им се плащаше, отказваха да носят оръжие, за да не наранят някого случайно.

Вярваха в следното: всичко, което не е духовно, е осъдено на разруха и не заслужава уважение. И макар да бяха сурови към себе си, с останалите бяха милостиви; приемаха, че не всеки може да живее при такава сурова дисциплина, затова, за да се спаси душата, трябваше само да се повярва в тяхната проповед – да бъде вярващ, – да им показва уважение и да приеме кръщението във вярата точно преди смъртта си.

И затова толкова много селяни излязоха от къщите си, за да се проснат в краката им и да помолят за благословията им, докато минават. Откакто семейство Беранже живееха в Сент Ибар, за пръв път в градеца идваха еретици и Фабрисия не беше разбрала колко много вярващи има само в техния градец.

Тя наблюдаваше любопитна и чак накрая си даде сметка, че са се запътили към нейното жилище. Елионор, която стоеше до нея, изобщо не изглеждаше изненадана от тази чест. Фабрисия осъзна, че майка ѝ го е очаквала, и когато проумя каква е причината, страните ѝ пламнаха от унижението.

Гуилхем Витал спря пред вратата им. Елионор се отпусна на колене.

– Благослови ме, отче, и се помолете да имам добър край[22].

Гуилхем я благослови, после погледна към Фабрисия, предложи ѝ да направи същото. Фабрисия дръпна назад качулката си и сведе глава, но не поиска благословия. Също като Анселм и тя продължаваше да се смята за католичка, независимо какво говореха другите.

Елионор въведе двамата свещеници вътре и ги настани до огнището. Донесе им вода и малко хляб. Ядели малко други неща, така бяха разказвали на Фабрисия, не вкусвали месо, нито пиели вино и не постели само по време на Велики пости, а през цялата година. Личеше и по външния им вид.

Странно ѝ беше да види как някой разчупва хляба, без първо да се прекръсти. След това те коленичиха, за да се помолят на Бог, а когато Елионор се присъедини към тях, Фабрисия също падна на колене. Нямаше да я заболи, помисли си тя, макар че на баща ѝ нямаше да му хареса да го види.

– Ти си прословутата Фабрисия, така ли? – най-накрая попита Гуилхем.

Той протегна ръка към нея, за да се приближи. Костеливите му китки бяха покрити с гъсти тъмни косми. Много беше чувала за него, откакто бяха дошли в планините, за проповедите му, за удивителната му енергия, уменията му на лечител. Физически той беше блед скелет с проницателни сини очи, но поведението му не съответстваше на външния му вид, защото се държеше като мил чичо. – Покажи ми раните си.

Фабрисия погледна към майка си.

– Разказвала си на хората за тях ли?

– Защо трябва да казвам на някого? Те всички вече говорят.

– Затова ли са дошли?

– Какво трябваше да направя? Ти не искаш да говориш с мен по този въпрос. Отец Гуилхем е най-добрият лекар в планините. Всички го знаят.

– Дай да видя ръцете ти – поиска отново Гуилхем. – Хайде, няма да те нараня.

Фабрисия свали ръкавиците си. Гуилхем много внимателно разви парчетата плат, с които Фабрисия ги увиваше. Щом разви превръзката, тя чу как неговият другар пое рязко дъх и отмести поглед.

Гуилхем се намръщи.

– Сигурно изпитваш непоносима болка.

– Случва се.

– Тези рани почти напълно пронизват дланите. Откога са така?

Фабрисия не отговори и той се обърна към Елионор.

– Когато времето се стопли и тя не свали ръкавиците, станах подозрителна. Тогава разбрах. Не знам преди това колко време ги е имало.

Гуилхем приближи ръката ѝ до носа си и помириса. Изглеждаше дълбоко озадачен.

– Няма загнояване, нито лош мирис, нито отделяне на течности. – Той вдигна поглед към Фабрисия. – Как поддържаш раните толкова чисти?

Фабрисия се опита да издърпа ръката си, но той я държеше здраво. За толкова мършав човек беше много силен.

– Нищо. Само слагам превръзки, за да не тече кръв.

Гуилхем поклати глава.

– Майка ти казва, че имаш рани и на двата си крака. Покажи ми.

Фабрисия седна на рейката и махна обувките си. Една от превръзките беше кървава.

– Това е невъзможно – рече другарят му.

Гуилхем не изглеждаше толкова смутен. Постави единия от краката ѝ в скута си и го огледа отблизо.

– Как вървиш?

– Понякога с мъка.

– С мъка? Сигурно едва куцаш. Как получи такива рани? Нарани ли те някой? Може би баща ти?

– Татко никога не би ме наранил!

– Кой тогава го е направил?

– Никой нищо не е направил.

– Или ти ги направи?

– Не разбирам.

Гуилхем погледна към Елионор.

– Сама си е направила раните.

Фабрисия се извърна и бързо измъкна крака си. Чувстваше как погледът на майка ѝ я прогаря.

– И аз така мисля – рече Елионор.

– Мисли, каквото искаш.

– Няма друго обяснение – рече Гуилхем.

– Но как така няма гной и треска?

– Ти си лечителка, нали? – попита той Елионор с пръст, насочен към билките, които съхнеха на китки над огнището и прозорците.

– Варя отвари и лекове, когато ме помолят. Знам как се приготвят от майка ми, а тя ги знае от своята майка.

– Научи ли на тях Фабрисия?

Елионор поклати глава.

– Сигурно се е научила, докато те гледа. Използва отварите, за да почиства раните. И трябва да призная, че сигурно е много веща, понеже раните са много дълбоки. Волята ѝ е изумителна, защото със сигурност всеки ден изпитва голяма болка.

– Съпругът ми казва, че това са раните на Иисус, разпънат на кръста – рече Елионор.

Гуилхем придоби натъжен вид от предположението.

– Кръстът. Това ужасно изтезание, което Вавилонската блудница се мъчи да възвеличае. Дъщеря ти е взела твърде присърце лъжите им.

Фабрисия побледня. Стресна се да чуе как тези любезни мъже наричат папата Вавилонска блудница.

Витал се обърна отново към нея.

– Не бива да почиташ кръста.

– Според вас аз искам да имам такива рани ли, сама съм си ги направила, така ли? Дали искам всички да ме зяпат, като че съм дявол, как мислите? Светата Дева поиска да е така, не аз!

– Каква дева? – попита Гуилхем.

Толкова нежен глас, толкова властен поглед, с лекота всичко би му изповядала, за да го накара да ѝ каже, че всичко това е въображение на младо момиче. Но тя беше почти на деветнайсет и вече не беше момиче.

А пък и как той би могъл да разбере? Въпреки цялата им любезност и състрадателност и добрите хора бяха толкова убедени във възгледите си, колкото и свещениците.

Фабрисия обу ботушите си и тичешком излезе от къщата, спусна се надолу към полетата, за да остане сама.

XXIII

ЕЛИОНОР БЛЪСНА ВРАТАТА, за да я отвори; от дъжда дървото се беше раздуло. Фабрисия я чу как изкачва стълбата към тяхната стая. По-рано беше ходила до дома на Пон, за да слуша проповедта на Гуилхем.

Чу гласа на баща си.

– Колцина бяха?

– Половината градец.

Огънят беше стихнал до жарава, друга светлина в стаята нямаше. Тъмнината сякаш увеличаваше всеки шум. Чу как мишките притичват из ъглите, после и шепота на баща си:

– Страхувам се за душата ти.

– Добри хора са, съпруже. Трябва да ги чуеш.

– Никога не съм се съмнявал, че са добри хора.

– Добри хора и добри свещеници. Това не можеш да кажеш за онези дяволи в раса. Не ни изсмукват кръвта с десятъци, не държат проститутки. В собствената си църква Гуилхем е като епископ и не живее в палат като онова куче в Тулуза.

– Само защото живеят добродетелно, не означава, че трябва да се съглася, с каквото казват.

– Живеят според онова, което проповядват. Как другояче би могъл да прецениш религията на някого, освен по делата му? Виждал ли си как отец Марти върти очи към Фабрисия? Той изсмуква всички, човека и семейството му. И още искаш да се наричам католичка?

– Чу ли какво се е случило в Тулуза? Някой е убил Пиер дьо Кастелно[23].

– Кой е той?

– Папски човек, изпратен от Рим. Някой го спрял на улицата и го съсякъл.

– Не е загуба!

– Само дето сега папата хвърля вината за това върху граф Реймон. Разправят, че щял да прати кръстоносци срещу него, за да го накаже за това, че приютява хора като Гуилхем. Времената не са добри, за да се обявиш за еретичка, mоn сое г.

– Кръстоносен поход срещу християни!

– Гуилхем може и да се нарича християнин, но в Рим не го имат за такъв.

– Тия пачаври!

– Баста! Не искам да говориш така в собствената ми къща!

– Кой ще ни стори зло на нас тук, в планините? Може би в Тулуза или Каркасон. Тук горе никой не се притеснява за тези неща. Ако убият всеки еретик във Фоа, човек няма да остане.

Умълчаха се. Вятърът просвирваше през процепите на вратата. Фабрисия се присви по-навътре под кожите. Помисли си, че са спрели да спорят и са заспали, но след малко спорът отново се разгоря.

– Защо си ги пуснала днес тук? Казах ти, че не искам тия хора в къщата си.

– Исках да прегледат ръцете на Фабрисия. Той е лечител, най-добрият в цялото графство Фоа.

– И какво каза?

– Според него сама си е нанесла раните.

– Какво? Защо ще си причинява подобни неща?

– Как иначе да ги обясни?

– Мисли, че тя се самоизтезава, така ли? Твоят свят човек е луд.

– Накара я да си покаже ръцете и краката. За малко да припадна. Все по-лошо става. Кълна се, че една от раните пробива цялата плът на ръката ѝ.

– Нали не мислиш, че е обсебена? Менгарда беше обсебена. Страдаше от падания, излизаше ѝ пяна на устата, когато Дяволът беше в нея.

– Като се изключат раните, нашата Фабрисия си е същата.

– Из градчето само за Бернар говорят. Разправял, че видял страховити мълнии да излизат от ръцете ѝ, когато го докоснала.

Мълнии ли, помисли си Фабрисия. Наистина ли е казал подобно нещо, или хората са си го измислили? Тя само помогна на стария човек да се изправи. Издърпа кожите над главата си, отвори уста и нечуто изпищя в мрака. Не искаше да слуша повече.

– ...разправят, че и аз съм щял да умра, ако не била положила ръце върху мен. Истина ли е? Видя ли я да прави нещо с мен?

– Моли се за теб и те прегръщаше, както правех и аз. Нищо повече.

– Знаеш ли, че тези рани, които има, са същите като раните на нашия Господ при разпъването.

Настъпи дълго мълчание и Фабрисия затаи дъх. После се чу гласът на майка ѝ.

– Гуилхем казва, че Бог не може да умре и че Иисус е бил просто добър човек, дошъл да ни помогне. Казва, че кръстът е знак на Дявола, защото представлява силата на Рим, а не могъществото на Бог и...

– Не искам да слушам повече богохулните ти приказки в тази къща!

Вятърът изплющя в ленената завеса и пълната луна надзърна иззад облаците. Фабрисия протегна ръце на светлината. Вече и в леглото носеше ръкавици.

– Нека това да отмине – промърмори тя. – Ако наистина имам сила да лекувам рани, нека излекувам своите. О, Богородице Дево, светице на прегрешилите, имай милост.

– Какво ще правим? – чу тя да пита майка ѝ.

– Не знам, mоm сое г. В Тулуза ни каза, че искала да влезе в манастир. Бях против, но може би това е единственото решение. Само там ще е в безопасност.

Видя ли, помисли си Фабрисия. Никога не е имало друг избор. Не знам защо съм избрана за това, но когато Бог те посочи с пръст, не можеш да се скатаеш в ъгъла и да се скриеш. Може и да е умрял на кръста, може и да не е; знам само, че е изпратил дамата в синьо, за да ме отдели от другите, и сега мога само да се опитам да го понеса.

XXIV

ВСИЧКИ, ОТИШЛИ в дома на Пон, за да чуят проповедта на Гуилхем Витал, сега се блъскаха в църквицата извън портата за литургия, заедно с онези, които не бяха посетили проповедта на еретика. В неделя всички бяха християни. Някои от тях, чула беше баща ѝ да казва, ловели риба и от двата бряга; кланяли се на добрите хора и молели да ги благословят, но се изповядвали при свещеника, в случай че имало Съден ден и Иисус наистина измъкнел плесенясалите им кости от гроба, за да отговарят за деянията си.

Валеше трети пореден ден и освободените роби и бедните, всички бяха натъпкани заедно, зъзнеха в тънките си вълнени наметки и дървени обувки. Вонята на телата и влажната вълна беше непоносима. Димът от тамяна само влошаваше положението и в църквата се носеше сладникава смрад. Фабрисия я заболя главата, а очите я засмъдяха.

Отец Марти каканижеше неразбираемо на латински. Никой не му обръщаше внимание. Някакви каруцари отзад бяха довели кучето си, а жената на мелничаря клюкарстваше със съседката си, сякаш бяха на пазара. Младежите от градчето влизаха и излизаха, флиртуваха с дъщерите на Пон и си подхвърляха забележки помежду си.

Елионор се прекръсти, когато отец Марти ѝ даде причастието.

– Ето челото ми, ето брадичката ми, ето ухото ми, ето и другото.

Съседката ѝ се изсмя. Анселм гневно ги изгледа.

След като бяха споделили тялото Христово, изпяха благодарствена молитва, а после излязоха от църквата в мразовитата сутрин. Духаше вятър и в дълбоките прорези из уличките течеше вода, превръщаше ги в лепкава кал, в която ботушите затъваха и се изхлузваха от краката, ако човек не внимава. Пред портата в рова имаше мъртва врана. Лоша поличба.

Присъединиха се към останалата част от градеца в парцалива процесия обратно нагоре по хълма. Издърпаха качулките над лицата си, за да се защитят от студа.

След тях се тътрузеше една жена. Менгарда, последната любовница на отец Марти. Фабрисия позна по изражението ѝ, че може да носи единствено беда. Тя беше навъсено създание с подути, прекалено големи устни. Вървяла гърбом, така беше чула да казва майка ѝ на баща ѝ веднъж, когато майка ѝ си мислеше, че не слуша. Никога не се усмихваше на никого, само гледаше изпод вежди, сякаш всички само нея обсъждат. А тя подозираше, че така и правят. Хората от градеца обичаха да говорят и последната любовница на отец Марти беше тема за разговор като всяка друга.

– Es vertat? – попита тя, когато ги настигна. – Истина ли е?

– Кое дали е истина? – изръмжа Анселм.

– Отец Марти казва, че си изцелила крака му.

Анселм спря и впери поглед в нея, после погледна Фабрисия.

– Какво означава това? – попита той Елионор.

Тя сви рамене.

– Нищо не знам.

– Каза, че тя сложила ръка на бедрото му – обяви Менгарда. – Там имаше рана, стояла от месеци, всеки ден ставала все по-голяма. А на следващата сутрин я нямало.

Фабрисия се почуди дали да ѝ вярва. Дали това не беше поредният слух от отец Марти, който трябваше да я съсипе? Ами уговорката им? Само наша малка тайна, ос? Истина ли беше, наистина ли владееше някаква специална магия? Не, това със сигурност беше някаква игра, която той продължаваше да играе с нея.

Фабрисия погледна към Анселм и Елионор.

– Съжалявам.

– За какво точно съжаляваш? Тя истината ли говори? – попита Анселм.

Фабрисия не отговори. Не им беше казала за посещението на отеца, защото не искаше баща ѝ да влиза в разпра с Марти, нито да го изгонят в нов град заради нея. А и освен това какво имаше за казване?

– Нищо не съм направила – рече тя.

– Той друго говори – програчи Менгарда. – Друго разправя на всички!

Думите ѝ бяха злобни, такива и трябваше да са. Дали наистина Менгарда го ревнуваше, наистина ли мислеше, че Фабрисия е сложила ръка на бедрото на този дявол, защото е искала да го направи?

Менгарда се обърна и хукна надолу по хълма през калта. Анселм издърпа качулката около лицето си. Друг човек, помисли си тя, различен от баща ѝ, щеше да я бие до посиняване. Тя отново го беше засрамила. Само Иисус прави чудеса, а не дъщерята на зидаря.

Приближи се друг човек. Бернар. Той падна на колене пред нея. Клетият глупак наистина вярваше, че го е върнала към живота. Усети как всички ги наблюдават.

– Моля те, недей – промърмори тя, но той не можеше да я чуе, а и да беше, нямаше връщане.

– Бог да те благослови – рече той и постави в краката ѝ два одрани заека и три чучулиги.

– Какво е това? – попита Анселм. – Не ни трябват благодеяния.

– За благодарност към твоята дъщеря, която ме върна към живота – рече Бернар и побягна, сега нямаше никакви момчета, които да го гонят или да го тормозят заради гърбицата му или заради куцането му. Той беше тяхното чудо и те се отнасяха към него като към свят човек.

Елионор вдигна кошницата и тежко тръгна нагоре по хълма. Фабрисия и Анселм я последваха. Елионор не каза и дума, докато не стигнаха тяхната къща, а и тогава каза само:

– Ще нахраниш ли ти прасето? – и влезе вътре.

Обикновено двете заедно го хранеха. Но сега Фабрисия беше низвергната, затова най-добре беше да свиква да прави всичко сама.

XXV

Поредната мърлява сутрин: лъжливата пролет отпреди няколко седмици беше заменена от проливен дъжд. Облаците лежаха ниско над планините и хората по цели дни не виждаха небето горе, нито долината долу.

Валеше, сякаш идва свършекът на света, и пренаселените улички на Сент Ибар се превърнаха в кафява кална каша. Прасето нещастно се криеше под стрехата, а дъждовната вода се стичаше на бразди по стените на къщата. Мостарда не се помръдваше от огъня.

Фабрисия чу Анселм да слиза по стълбата от горната стая, обу ботушите си и се наметна с тежък кожен плащ, за да се предпази от дъжда. Отвори вратата и тя зачака тежкото ѝ затваряне, защото той винаги го правеше със замах, през влажните сутрини дървото се подуваше и вратата се затваряше трудно.

Време беше и тя да става и да запали огъня. Порив на вятъра се удари в намасления плат на прозореца и простена под вратата. Тя се присви под завивките, остана още малко под топлите кожи.

Анселм се върна в къщата, прекоси стаята и дръпна тежката завеса, която отделяше леглото ѝ от кухнята.

Все още беше тъмно и трудно виждаше лицето му, но по гласа му позна, че нещо не е наред.

– Облечи се – рече той. – Най-добре е да дойдеш и да видиш нещо.

Фабрисия се облече бързо. Анселм запали светилника и отиде до вратата. И Елионор вече беше будна, чу я да се движи горе.

– Какво има, татко?

– Виж сама – отвърна той.

И отвори вратата.

Все едно половината градец чакаше отвън на улицата. Някои носеха светилници, тях познаваше: майката на шивача, онази, която беше сляпа, облегната на ръката на сина си; мъж от съседното село, за когото знаеше само, че се казва Пиер, със семейството си, натоварено в магарешка каруца; синът на Пон със сакатия крак; обущар на име Симон, онзи с черничевото петно по рождение, което покриваше половината му лице.

Видяха я и сред тях се понесе шепот на нетърпение. Неколцина измежду тях извикаха към нея. Тръгнаха напред и Анселм тръшна вратата.

– Какво ще правиш? – попита той.

Елионор слезе по стълбата и улови ръката му.

– Какво става?

– Дъщеря ни се прочу.

– Какви ги приказваш?

– Всички сакати и нещастни от цял Фоа стануват отвън пред вратата ни. Мислят си, че Фабрисия може да прави чудеса.

Светилникът заизпраща луди сенки по стените.

– Какво да правя? Попита Фабрисия.

Анселм се прекръсти. Погледна към жена си.

– Е?

– Моля те, мамо, не мога да им помогна. Виж, не мога да изцеля дори собствените си ръце! – тя ги протегна.

– Започнала си нещо – рече той – и не знам къде ще свърши това.

– Постави ръце върху тях, щом това искат – по-внимателно рече Елионор. – Какво друго би могла да направиш? Ако ги отпратим, само ще те следват на всяка стъпка из градчето.

– Кажи ми едно – рече Анселм. – Какво се случи между теб и отец Марти?

– Една сутрин дойде тук, в нашия дом, докато майка беше на пазара. Реших, че ще поиска, знаеш какво ще кажа. Вместо това ми показа раната на крака си и ми каза, че трябва да го излекувам.

– Сега този дявол е разправил на всички – възмути се Елионор. – Това се казва благодарност.

– Няма как да знам какво му е прищракало в главата на тоя кучи син – рече Анселм. Обърна се към дъщеря си. – Що за магия си научила тук?

– Никаква магия няма. Помолих се за него, но тихо, това е всичко. Само думите на "Отче наш" изрекох. Не чувствах нищо за състоянието му, нито почувствах за клетия Бернар и не съм умолявала Бог, както правих, когато ти лежеше на масата и мислех, че умираш. Не съм изцелила гърбушкото, нито съм изцелила теб. Не вярвам, че съм изцелила и отец Марти.

– Може би си го изцелила, може и да не си – рече Елионор. – Тайните на слабините му се разкриват с благоволение само за Менгарда. Поне засега.

Анселм надзърна през процеп във вратата.

– Не знам какво да правим. Погледни ги! Болните, куците, плешивите, всички те скоро ще бъдат пред вратата ни. Това ще стигне до ушите на епископа на Тулуза и кой знае как ще приключи цялата работа. Стига, дете, не изглеждай толкова окаяно! – той я привлече в прегръдката си.

Фабрисия скри лице в грубата влажна кожа на плаща му. Искаше ѝ се да остане така завинаги.

– Нека да вляза в манастир, татко. Друг изход няма.

Той кимна. Всяка съпротива у него беше изчезнала.

– Помниш ли оня ден в Тулуза, с гръмотевичната буря? Тогава започна всичко. Нещо се случи. Какво иска Бог от дъщеря ми? Защо ти? – Но на този въпрос не очакваше отговор. – Да ги пусна ли вътре?

И влязоха, цяла сутрин върволицата им край нямаше. Фабрисия не вярваше, че за някого от тях ще има промяна. Майка ѝ седеше до огъня и наблюдаваше, лицето ѝ бледнееше от ужас, докато Фабрисия поставяше покритите си с ръкавици ръце на помътнели очи, на изсъхнали ръце, на подути и окуцели колене, на слаби, дишащи с хъхрене, деца. Един старец се оплака, че вече не можел да задоволява жена си, но тя не пожела да сложи ръка там. Вместо това го накара да коленичи и постави ръце над главата му. Цяла сутрин не спираха да пристигат, тръгнал беше слух за случилото се и когато приключи, беше станало време за вечеря. След това тя се чувстваше безкрайно изморена, все едно е прекарала цял ден в работа на полето под жаркото слънце. Най-накрая самата Фабрисия легна на леглото си и заспа. Събуди се по тъмно, баща ѝ седеше над нея и се взираше в ръцете ѝ. Ръкавиците ѝ бяха прогизнали от кръв.

XXVI

ЗА НАЙ-ГОЛЯМА ПРОСЛАВА на Бог: светците на тимпана и входовете на огромната катедрала, живи и пъстроцветни, наблюдаваха унижението на своя принц и бяха защитени в своята непоклатима вяра.

Симон не го виждаше през тълпата, но знаеше, че в този момент е коленичил на стъпалата между два позлатени лъва, където беше поставена мощехранителницата. Сега тези стари кости имаха повече власт от него.

За прослава на Бога: той мина под фреските на нефа, ярко боядисани в тъмно кървавочервено и яркосиньо, под копринените знамена, извезани с нефритено, охра и кралско златно.

Така си представяше небето в деня на Страшния съд. Димът от тамяна висеше във въздуха като мъгла и се смесваше с мириса на плесенясали дрехи и натъпкани на едно място хора. Катедралата беше осветена от хиляди свещи, всяка се отразяваше хиляди пъти от позлатата на чашите на олтара и светците по трансептите. Но хор нямаше, днес нямаше; Реймон беше влязъл в църквата сред тишина, в която се носеше удивен или доволен шепот.

За прослава на Бог: вече нищо нямаше да е като преди.

Граф Реймон VI Тулузки, някога зет на самия крал на Англия, влезе през западния портал. Не носеше скъпоценности и нямаше рицари, които да го пазят; съблече се до кръста като каещ се изплашен старец с брада, който носи свещ. Всички в Тулуза вече го бяха видели; разправяха, че почти целият град се опитал да се натъпче на площада отпред.

Лъчите от носещото топлина слънце се процеждаха през високите прозорци в централния кораб и от светлината му златистите одеяния и митри на тримата архиепископи, които бяха дошли да приемат неговото поклонение, пламтяха като в огън. Симон застана до рамото на епископа на Тулуза, който беше един от двайсетте епископи, натъпкани в олтара, за да бъдат свидетели на този миг.

Тълпата се раздели и той за пръв път видя най-могъщия човек в Тулуза, в цяла Албигоя: мършавата му бледа шия и заплетените сиви косми на гърдите му. Носеше въже около врата си, за да покаже своето разкаяние.

Тълпата се вля след него в църквата като човешки прилив, хората извиваха глави и се блъскаха, за да видят този удивителен миг. Самият архиепископ го последва по пътеката, размахал бич от брезови клонки. Те оставиха яркочервени бразди по гърба на стария човек. Това не беше точно ритуално биене с камшик; архиепископът беше пуснал кръв.

Наказанието завърши пред олтара. Светската власт на един принц свършваше, щом се сблъскаше с безкрайното величие на Бог, помисли си Симон. През митрите, тонзурите и златните облекла той съзря сребристата коса на господаря Реймон да виси вяло около лицето му. Очите му бяха празни, кожата му – посивяла. Съжали го. Натискът на хората в църквата направи невъзможно връщането на Реймон към мястото, където беше влязъл. Архиепископът припряно се посъветва с помощниците си и графът беше насочен към криптата, за да се измъкне жалко през подземните ходници. Там щеше да му се наложи да мине покрай гроба на папския легат, чието убийство бе довело до покаянието му. Реймон изчезна от погледите им. Скоро след като си отиде, всички изведнъж зашепнаха; понесе се учуден шепот, от олтара до нефа, от нефа до нартекса, после като вълна се изля през големите западни порти към площада, тръгна от центъра на Тулуза и се разнесе към целия християнски свят.

Реймон беше закрилник и защитник на еретиците и заради това папата беше накарал този някога горд принц да падне на колене. Нямаше вече съмнение във върховенството на Иисус Христос. Невинният беше посочил враговете на Бог, помисли си Симон. Няма да търпим повече ереста, достатъчно сме търпели.

Случилото се беше станало неизбежно от момента, в който някой кавгаджия беше убил легата Пиер от Кастелно. Реймон можеше и да си мисли, че търпимостта е добродетел, но този папа беше на друго мнение, слава на Бога. Овцете трябваше да бъдат върнати в стадото.

Обзе го тръпка на нетърпение. Той щеше да се окаже върху острието на историята, в авангарда на Божиите легиони. Ангелите го наблюдаваха. Щеше да докажа, че заслужава Рая, и да заличи старите си грехове. Сигурен беше в това.

XXVII

НЯКОЛКО ДНИ по-късно извикаха Симон в скрипториума. Очакваше да види приора там и се зачуди какво ли нарушение на правилата на Ордена е извършил, за което би могъл да бъде укорен. Но когато влезе, завари на стола на приора напълно непознат мъж. Той носеше канонически бели вълнени одежди и черно пътническо наметало на испански свещеник. Облеклото му го определяше като монах проповедник, последовател на Гузман. Имаше тонзура, а около врата си носеше огромен сребърен кръст. Спретнатата му брада беше прошарена със сиво. Самият приор стоеше до прозореца и гледаше към градината. При влизането на Симон приорът рече:

– Ще ви оставя да разговаряте – и излезе.

Симон се слиса. Проповедникът не бързаше да обясни присъствието си; имаше вид на човек, премного уморен и изтерзан, като счетоводител, изтощен от цифрите в счетоводната книга. Симон не се остави да бъде заблуден от благото му поведение. Виждал го беше как действа.

– Моето име е отец Диего Ортиз. Аз съм монах в цистерцианския манастир при Фронфроад – рече монахът.

– Знам, виждал съм ви.

Монахът повдигна вежда.

– Тук в Тулуза. Проповядвахте пред църквата "Сент Етиен".

– Това беше преди много време.

– Четири години.

Недоверчива усмивка.

– И си спомняте?

Как бих могъл да забравя, помисли си Симон. Това лято срещнах Фабрисия Беранже.

– Останах впечатлен.

– Добре – рече монахът. – Елата да седнете.

Срещу грубо скованата маса, зад която седеше монахът, имаше само един стол. Симон се настани на него.

– И аз знам малко за вас – рече абатът. – Баща ви е бил търговец на вълна в Каркасон. Имате четирима братя, по-големи, и те са търговци като баща ви и редовно посещават литургията. Баща ви е показал благодарността си към Бог за неговата щедрост, като е предложил най-малкия си син и неговите услуги на Църквата. Съжалявали ли сте за това?

– Нито за миг – Симон се надяваше да е прозвучал убедително.

– Човек може да прави и по-лоши неща, отколкото да посвети живота си на спасението на хорските души.

– От братята си се имам за най-големият щастливец.

– Доволен ли останахте от образованието, което ви осигури Църквата?

– Усвоих тривиума от граматика, риторика и логика и квадривиума от аритметика, геометрия, музика и астрономия. Изучавал съм Овидий и Хораций, Евклид и Цицерон, както и Органон на Аристотел. На двайсет и една ме поканиха да преподавам философия в университета в Тулуза. Сега имам свои ученици. И освен това съм личен помощник на приора, надзиравам управлението на всички сгради и финансите тук в Тулуза.

– Както разбирам, понякога се отдавате на греха на гордостта.

Симон сведе очи. Трябваше да си сдържа повече езика пред този човек за в бъдеще.

– Какво знаете за Доминик Гузман?

– Знам, че се радва на голямо уважение за своя благочестив живот. Разбирам, че четири години е преживявал от подаяния и е проповядвал Словото Божие само с един Часослов и само неговата голяма вяра го е поддържала. Също така знам, че понякога е спял край пътя и е бил принуден да търпи тормоза и подигравките на безбожните.

– Разбирам, че сте следили внимателно службата му. Какво друго знаете?

– Че е влизал в безброй публични спорове със свещеници еретици, назовавани катари, за да се опита да ги върне към истинската вяра. Чух, че веднъж нарекъл абатът на Сито "вълк в овча кожа" и му казал в очите, че ако иска да спечели вярващи, няма как да го направи от гърба на коня си, покрит със скъпоценности, и с жените си, които са в каретата след него. Разбирам, че той иска ние, свещениците, отново да бъдем пример и да водим живот, изпълнен с целомъдрие и смирение.

Проповедникът кимна.

– Възхищавате ли се на работата му?

– Много. Ако аз бях на негово място, щях да си позволя греха на гордостта.

Мимолетна усмивка.

– Мнозина измежду нас споделят доброто ви мнение за него и всъщност стават негови следовници, можем така да ги наречем, ако желаете. Самият аз го срещнах преди шест години в Монпелие. Оттогава съм се посветил на каузата му. – Свещеникът стана и отиде до прозореца. – Преди да влезете, заедно с приора се радвахме на тази гледка. Той ми разказа, че градината долу е перфектен символ на Божието съвършенство. Правоъгълната каменна настилка около нея представлява сътворения свят; кръстът, образуван от камъните от настилката, които го разделят, са четирите клона на кръста, водоскокът в средата му с водата, която отразява небето, е начинът, по който земята трябва да отразява късче от Рая. – Симон видя огъня в очите му, същата страст, на която беше станал свидетел на пазара преди четири години. – Земята трябва да отразява небето, това е възложената ни задача тук, на земята, както и на небето. С нея сме натоварени, брат Симон Жорда.

– И аз вярвам в същото с цялото си сърце.

– Виждали ли сте Дявола?

Въпросът го слиса.

– Не и се моля никога да не го срещна.

– Но вие трябва да сте го срещали, брат Жорда, защото той е около нас? Щом искате да служите на Бог, трябва също толкова добре да познавате и неговия противник. – Той се облегна на масата. – Имате ли смелост да се срещнете с Дявола, под каквато и форма да ви се представи?

– Така мисля.

– Разговарях с вашия приор за вас. Изглежда, Бог е намерил за уместно да ви дари с пъргав ум и задълбочено разбиране на неговото слово. Нуждаем се от хора като вас.

– Какво ще ми възложите да направя?

– Предстои невероятен катаклизъм и той ще започне в Албигоя. Църквата тук е станала дебела и мързелива, ракът я е надвил. Превърнали сме се в посмешище за миряните, има монаси и каноници, които са си взели съпруги и живеят от лихварство. Някои дори са приютили и менестрели. Похапват лебеди на закуска и подаряват на любовниците си рубини, колкото гълъбови яйца. Възмутително е в какво са превърнали църквата. Хората умират с неопростени грехове, докато архиепископът на Нарбона си брои парите.

Междувременно южните земи са заразени с всевъзможни проклети ереси. Графът на Тулуза и родът му са позволили на добрите хора, както се наричат сами, да ходят из страната и да проповядват мръсната си ерес и никой не ги спира. Знаете ли какво ми съобщиха онзи ден? Имало село високо горе в планините на Фоа, където тези еретици прогонили свещеника, заличили изображенията на разпятието от стените на параклиса и сега там провеждат чудовищните си служби! В свещения дом на Бога!

Симон кимна.

– И аз съм чул тези неща.

– Какво друго сте чули?

– Чувал съм, че презират сексуалното съвкупление дори в брака.

– Така е, защото те са известни със содомията си?

– Може и така да е – рече Симон, – макар че, ако мога да говоря открито, същото се говори и за нашия епископ.

– Никой няма да спори по този въпрос с вас, братко Симон. Църквата трябва да се очисти отвътре, както и отвън. Иисус ни е освободил от греховете ни, поискал е да ги оставим зад гърба си и да му се доверим. Не разбирам защо е толкова трудно някои хора да го проумеят.

Той отново седна.

– Тези еретици, за които говорите, наричат себе си християни, макар да отричат кръста, раждането на Иисус от девица и всички евангелия с изключение на Йоановото. Затова не разбирам как така твърдят, че са последователи на Иисус.

– Братко Жорда, както знаете, от няколко години се опитвам мирно да се разбера с тези хора тук, през сълзи ги умолявам да се върнат в Светата църква, но напразно. Сега търпението на Светия отец е на свършек. Сила ще надвие там, където внимателното убеждение се провали. Рим свика голям кръстоносен поход срещу еретиците от юг, за да спре противните ереси, които се разпространяват там. Но това няма да е война на обсадата и меча. Ние трябва не само да разрушим Църквата на еретиците, но и да съградим отново нашата.

Той се приведе.

– Изпратиха ме да се включа в кръстоносния поход и да осигуря духовни напътствия на смелите рицари, които са се присъединили към нас в своята свещена мисия. Трябва ми доблестен мъж, който да обедини сили с мен, с добра подготовка по философия, теология и риторика. – Очите му горяха свирепо. – Мъж добродетелен, който да научи останалите да вървят по стъпките на нашия Господ Иисус Христос.

Симон притисна ръце в молитва на гореща благодарност. Това беше очакваният от него знак.

– Не търсете повече – рече той. – Намерихте човека.

XXVIII

МАЛКИЯТ РЕНО отвори очи. Тревожно огледа стаята. Филип се наведе към него.

– До теб съм, синко.

Момчето изглеждаше толкова крехко, че струпаните кожи отгоре му можеха да го премажат до смърт. Всичко, което остана от нея. Кожата му беше толкова прозрачна, че вените по ръцете му прозираха под нея. Махна кичур коса от лицето на момчето. Очите му така приличаха на нейните, бледи като зимно небе.

Доволен, че не е сам, Рено отново заспа.

Филип чу чучулигите отвън на прозореца и разбра, че е утрин. Отиде до него, отвори капака, колкото да надзърне. Утринта беше мъглива и студена. Дори палисадите на замъка бяха скрити от носещата се на талази бяла мъгла. Все още нямаше слънце, което да я прогони. Ловджийски рог, заглушен от мъглата, отекна из долината. Неговият оръженосец Рено щеше да води глутница ръждивобели хрътки по брода с надеждата да попаднат на глиган или елен, преди да обърнат и навлязат навътре в гората.

През последните дни често се чудеше какво би се случило с него, ако не беше станал кръстоносец. Алезаис сигурно все пак щеше да умре, предполагаше той. Но него го тормозеше несправедливостта. Заради името Божие беше отишъл в Земите отвъд; не заслужаваше ли по-голяма отплата?

Какво спечели, какво спечелиха всички от тяхната саможертва? Това именно не разбираха хората тук за Светите земи: огромното безсмислие на всичко, предприето там. Тамплиерите до един бяха луди, от името на папата вършеха, каквото им харесва, въртяха сделки е мюсюлманите и дори живееха като тях; никой там вече не искаше да се бие със сарацините, нямаха сили, след като приключиха с враждите помежду си заради останалото от непрекъснато смаляващото се кралство Йерусалим. Християнските принцове, натоварени с отбраната на Божията земя, нито бяха много умели, нито горяха от плам да я защитават, предпочитаха да пият шербет с проститутките си, отколкото да охраняват поклонниците и да се бият със сарацините. Но той беше останал и завършил своята година служба.

А всичко се беше оказало напусто. Сега му се искаше да си е бил във Франция при съпругата си.

Рено внезапно се изправи и повърна на пода. Когато повръщането спря, момчето изведнъж погледна изплашено, сякаш, да умира така, е някаква замислена от него пакост.

– Всичко е наред – успокои го Филип. – Аз ще почистя.

Рено се опита да каже нещо, но вместо това отново се отпусна изтощен на леглото.

Филип взе парцал и кофа с вода от ъгъла и коленичи да почисти мръсотията, после слезе до кухнята, за да вземе топла вода от огнището. Можеше да накара някое слугинче да го свърши, но си беше казал, че ако Бог види неговото старание, ще стори чудо и ще му върне сина.

Когато се върна в спалнята, Рено отново започна да повръща. Филип сложи купа под брадичката на сина си, после избърса лицето му с ленена кърпа. В стомаха му не беше останало нищо, освен жлъчен сок.

Студено беше. Той отново запали огъня в огнището и хвърли в него шепа сухи билки. Въздухът беше застоял и с тежък мирис, но не можеше да отвори прозорците, казваха, че Смъртта се промъква през тях и вратите и може би беше истина.

Рено отново заспа. Филип извика едно от слугинчетата, каза ѝ да наблюдава сина му, после отиде в параклиса.

По тъмните камъни един век се беше наслагвал дим от тамян. Мазен черен пушек се издигаше от разклонения свещник към свода, тъмна молитва, насочена към небето за благословия, докато восъкът пращеше и капеше по плочите. Две от придворните дами на жена му шепнеха молитви пред статуята на Богородица. Наредил беше всички придворни дами от замъка да се редуват, за да се молят за сина му ден и нощ.

Освободи ги, каза им да се върнат след деветия час. Когато си отидоха, той се отпусна тежко на молитвената скамейка. Бронзовото разпятие над олтара сякаш потрепваше в ореола на свещите. Изпрати настойчива молитва към своя незнаещ милост Бог.

Помогни ми.

Защо ме оставяш жив, за да страдам така? А няма съмнение, че си ме благословил с повече късмет в битката от повечето хора. Три пъти насмалко не загинах в Земите отвъд, а ето ме тук. Какво искаш от мен? Не ме оставяй жив само да страдам повече. Покажи ми някакъв смисъл в това страдание.

Моля те, Боже, не го оставяй да умре. Ще сторя всичко. Остави ми едно нещо от нея, едно нещо, което обичам. Ако наистина си там в своя Рай, чуй ме и направи така, че да оздравее.

Той е едно момче. Вземи мен, ако искаш. Пред него е целият живот, а аз изживях моя, поне живях достатъчно, че да обичам, да воювам и да се уповавам на късмета си. Той не е преживял нищо от това. Вземи мен на негово място. Готов съм да умра; тъгата, която чувствам, пронизва дори костите ми. Приеми предложението ми. Вземи мен, остави момчето.

Толкова много го обичам. Той е всичко на света, което ми остана. Моля те.

Свещите потрепнаха от течението, цял премръзна от студените камъни под коленете си. Но остана и се моли. Когато дамите се върнаха за литургията в деветия час, ставите му така се бяха схванали, че едва успя да се изправи. Не намери отговор и Бог не му проговори.

XXIX

НЕ ИСКАШЕ да се жени повторно. Никоя не можеше да замени Алезаис в леглото му или в сърцето му. Но един мъж, бил той с благородна кръв или не, не се жени от любов. Браковете служеха за създаването на съюзи и раждането на синове. Трябваше да има кой да движи домакинството и да хока слугите в негово отсъствие. Той имаше дълг към името си и към онези, които го наричаха свой господар.

Несъмнено новата му съпруга беше толкова способна, колкото и красива. Гербовете по стените бяха прясно боядисани, на масите имаше бели покривки. Заради гостуването на братовчед му Етиен Жизел се беше потрудила да заличи дивото им битие, до което ги бяха довели настоящите обстоятелства. На братовчеда му беше отредено почетното място начело на масата от дясната страна на Филип. От лявата му страна седеше Жизел, преструваща се на весела, облечена в малиновочервена рокля, обточена с кожи от бялка, ръкавите на роклята ѝ бяха толкова дълги, че се влачеха по земята. Две от придворните ѝ дами ги държаха, докато тя се хранеше.

Съпругата му беше красива. Само дето Филип не понасяше да я гледа и затова вината не беше нейна.

Етиен избра парче от печеното и го отнесе до дъската си за рязане, от парчето обилно капеше по полираната дъбова маса.

– Ще се присъединиш ли към кръстоносния поход на папата срещу графа на Тулуза?

– Заслужил съм си мястото в Рая, Етиен. Прекарах година в Земите отвъд заради Бог и Йерусалим. Освен това не виждам как един християнски господар може да тръгне срещу друг християнски господар и да нарича войната свещена. Но съм убеден, че духовниците могат да ми го обяснят.

– Папата казва, че графът дава подслон на ерес.

– Ако граф Реймон изгори всеки еретик из южните земи, ще остане съвсем без поданици. Църквата да мислеше повече за душите на хората и по-малко за десятъците и данъците, тогава сигурно щеше да се радва и на по-добро отношение в Прованс. Ами ти, ще нададеш ли отново боен вик?

– Мислех си, че мога да покажа отдадеността си по друг начин. Поклонничеството в този момент ще е мъдра постъпка.

– С боси нозе и власеница ли?

– По-скоро си мислех за добър кон и добри проститутки. Казват, че жените в Леон си струва да се видят. – Слугите донесоха вино, виночерпецът разля повече от хубавото рейнско вино на масата, отколкото в чашите им. Той се приведе и шепнешком, за да не чуе Жизел, сред общата глъч му заговори: – Като отворихме дума по тези въпроси, братовчеде, кой топли постелята ти тези дни? Не е жена ти, ако слуховете са верни.

– Грижа се за нея, колкото мога.

– Какво има? Достатъчно е хубава. Да нямаш любовница? – Филип поклати глава. – Никога не си бил толкова мрачен, Филип. Като млад си беше доста похотлив.

– Човек може и да се промени.

– Не можеш вечно да жалееш Алезаис. Може и да е била прекрасна съпруга, но жената си е жена. Все се появяват нови.

Филип завидя и съжали братовчед си. Един турнир, търкаляне в сеното с някое слугинче и хубава вечеря и той беше щастлив. Може би е заради мен, прекалено много мисля, прекалено много се отдавам на чувствата си. Алезаис ме дразнеше за това, а после казваше, че тъкмо това най-много обича в мен.

– Какво заговорничите двамата? – намеси се Жизел.

– Питах съпруга ти как е малкият Рено.

– Опасявам се, че с всеки ден отпада все повече – отвърна тя.

– Съжалявам да го чуя. Децата много лесно мрат. Затова трябва да имаме повече деца.

Самият Етиен беше изгубил двама синове още като кърмачета, но се беше водил от собствените си думи и заченал нови двама. Разумно. Знаеше дълга си към семейството, към земите си.

Вниманието на Жизел се насочи към менестрела. Тя заръкопляска и се присъедини към радостните възгласи на останалите, когато той запя.

– Защо се ожени за тази жена? – прошепна Етиен.

– Прилича на нея – отвърна Филип.

– Оженил си се за втората си жена, за да ти напомня за първата ли? Не съм чувал по-глупава причина.

Прислужниците на Филип донесоха печен лебед от кухнята. Лебедът беше изкусно прикачен към задницата на прасе. Ястието предизвика развеселени викове и ръкопляскания сред гостите му. Филип избра с пръсти най-хубавите парчета и ги постави на дъската на братовчед си.

Етиен се приведе.

– Не ми е работа да се бъркам в делата ти, но се надявам, че си добре осведомен за роднините на Жизел. Братята ѝ са бедни и алчни. Баща ѝ има прекалено много синове, а земята му е малко. Не ти желаят доброто.

– Какви ги говориш?

– Казвам, че ще са много доволни, ако умреш без наследник. Затова се погрижи да ги разочароваш.

След като вечерята приключи и всичките му гости бяха пияни или хъркаха, масите бяха прибрани към стената и менестрелите и труверите се разгърнаха, за да могат дамите и младите оръженосци да потанцуват. Филип остави своя оръженосец Рено да управлява празненството и щом Етиен се измъкна с една от дамите на Жизел, той се качи горе, за да поседи със сина си и да подържи ръката му.

XXX

ДОКТОРЪТ С КАЧУЛКА И БИРЕТА[24] стоеше в ъгъла на стаята и изучаваше урината на пациента, която въртеше в дървена купа. Той я помириса, после постави пръст в нея, за да я опита.

– Леко стипчива и с тъмен цвят. Утре отново ще му направя кръвопускане.

– Защо сега не го направите? – попита Филип.

– Роден е под знака на Скорпиона и изчисленията ми показват, че днес не е благоприятен ден за кръвопускане и очистителни.

– Правихте кръвопускания и му давахте очистителни, а той не оздравява. Само такива лекове ли знаете?

– Изучил съм се в Париж. По-добър от мен няма да намерите.

– Време е да опитам, така мисля. Вън оттук. И да не сте се върнали.

–Това е Божие наказание – отсъди Жизел. – Ти не се отзова на призива на папата. Сега си плащаш.

– За бога – промърмори той.

Поиска още топла вода за банята си, но тя нямаше да позволи на слугинята да я донесе, очевидно ѝ нямаше доверие. Може би щеше да бъде по-приятно, ако беше изсипала горещата вода във ваната, а не да излее цялата кофа на гърба му. Викът му от болка като че я ядоса още повече.

– Що за мъж отказва да се бие за Бог?

– Да се биеш за Рим, невинаги е едно и също с това да се биеш за Бог.

– Това е богохулство!

– Изправят християни срещу християни.

– Албигойците не са християни! Всичките са еретици. Ако беше сложил кръста, щеше да получиш опрощение за всичките си грехове, а според мен те са много. И да си осигуриш място в Рая! Тази цел не заслужава ли да се бориш за нея? Сега синът ти е болен и всичко само защото отказа да воюваш.

– Никога не съм се скатавал от битка, щом тя има смисъл. И носих кръста в Светите земи заради папата в продължение на една година, затова думите ти ме озадачават. Защо Бог иска да ме накаже сега?

– Ами ако някой от слугите ти очаква да го храниш цял живот само защото веднъж е оседлал коня ти? Всеки ден яздиш.

– Обещанието за място в Рая беше за един кръстоносен поход срещу сарацините, а не до края на живота си да воювам срещу целия християнски свят!

Той отпусна глава на ръба на дървеното корито и пое дъх, за да се успокои. Уханието на розовите венчелистчета, които ароматизираха водата, успокои опънатите му нерви. Но не за дълго. Втора кофа с вода се изля върху главата му. Милостиви Боже, този път водата не беше гореща, а студена.

– Свети Боже, жено!

– Щом не те е грижа за твоята душа или за папата, поне можеше да помислиш как да изкараш малко пари, за да си платиш дълговете.

– Дълговете, които увеличихме, докато се биехме за папата последния път! Ереста е работа на Църквата, не е моя. Реймон Тулузки може и да е закоравял лъжец, но не почита Дявола и е зет на английския крал. Как може войната срещу такъв човек да се нарече свещена?

Той излезе от ваната. Тук нямаше да намери мир. Жизел, без да бърза, му подаде кърпа, за да се подсуши.

– Какво зяпаш?

– Припомням си как изглежда.

Филип бързо се облече. Подплатена туника вместо вълнена, мода, която беше донесъл от Ориента. Обу пищни тесни панталони от кадифе в кралско синьо, прекалено скъпи бяха за него, но проклет да бъде, ако позволи да се разчуе за сиромашията му.

– Рено боледуваше и преди папата да обяви кръстоносния поход.

– Бог е знаел как ще постъпиш.

– За всичко имаш отговор.

Жизел стоеше с ръце на кръста до прозореца. Той затвори очи, представи си Алезаис с него, опита се да си припомни успокоението, което тя някога му даваше, когато беше притеснен.

– С всеки ден е все по-болен – промърмори той. – Наблюдавам го как става кожа и кости пред очите ми. На Богоявление беше нормално момче и гонеше кучетата из залата, ядеше повече от епископа. Сега... да не бяха мечешките кожи върху него, кълна се, че щеше да отлети. Нищо не задържа. Всеки ден тропам на портите на небето за чудо, но не получавам отговор.

– Той умира, съпруже. Всички го знаят.

– Няма да умре.

– Такава е волята Божия.

– Тогава Бог трябва отново да премисли, защото няма да го оставя да умре!

Жизел скръсти ръце.

– Нищо не можеш да направиш.

Какво беше това? Злорадство ли?

– Синът ми няма да умре! – повтори той и излетя навън.

В голямата зала долу бяха чули крясъците и когато слезе, слугите се разбягаха от пътя му.

XXXI

ФИЛИП БУРЕНОСНО прекоси двора, извика да му доведат коня. Щом стигна конюшните, някакво момче скочи от сламеника, където дремеше, но Филип го блъсна обратно.

– Не си прави труда, момко, сам ще се справя.

Лейла, шестгодишната арабска кобила, наостри уши при приближаването му. Тя беше красива, с висока крачка, топъл кафяв цвят на козината, бяла опашка и бяла грива, с бели петна по предните крака. Филип взе одеяло от парапета, юзди и седло за езда.

Конярчето се навърташе наблизо.

– Само не ми се мотай – предупреди го Филип.

Излезе в галоп през вратата, препуска бързо и стремително почти левга. Вместо да мине през брода, той се запъти на сляпо към гората, разхвърля пръски през плитчините и пое нагоре по брега към поляна с лютичета. Хълбоците на Лейла се вдигаха тежко, около оглавника ѝ изби пот.

Той отпусна юздите, слезе от седлото. Вдигна лице и размаха юмрук към небесата.

– Проклет да си. Боже! Проклет да си!

Затвори очи и зачака Бог да го порази. Нищо. Змиорка приплесна в речните плитчини, привлечен от потта комар зажужа около лицето му. Чу как Лейла пасе, после бавно тръгва към водата и пие вода от потока.

Скорците и конопарчетата в боровете се умълчаха стреснато, върнаха се към храсталаците, за да се суетят, пискат и цвъркат.

После чу друг шум, пращене на вейка, разлюляване на папрат. Лейла процвили предупредително. Филип се огледа. През поляната пробяга катерица с лешник в лапките си.

Не, шумът не беше от катерицата. Лейла отново присви уши. Хълбоците ѝ потрепериха и удари с копито по земята.

Тогава го подуши. Глиганът има своя воня, непогрешима за човек, който е ходил на лов за диви прасета. Добър улов, когато ловецът разполага с глутница хрътки, които се подчиняват на командите му, глиганът дава достатъчно месо, за да се нахрани цялото домакинство.

Но това беше друго. Филип беше тук, разстроен, без оръжие и на цели трийсет стъпки от коня си. Изцъка с език, Лейла наостри уши отново, предпазливо тръгна към него, миризмата на дивото прасе я плашеше.

Твърде късно. Глиганът излезе от храсталака на петдесетина крачки в негово ляво, страховито животно с тесни очички и бивни, които изкормваха кон. Не беше ли го виждал достатъчно пъти?

Глиганът спря, гледаше го, опитваше се да проумее що за създание е, каква заплаха носи.

Ако стоя неподвижно, помисли си той, може би ще се махне. Не може да ме надене на шиш и да ме изяде, както бих постъпил аз с него. А и не е сигурен за опасността. Присъствието на коня го обърква.

Ако стоя неподвижно...

Той извика и хукна към него. Глиганът сведе глава и се приготви за нападение.

Стрела уцели животното във врата и глиганът се изтъркаля, квичеше от болка. От кръвта му се издигаше пара, влезеше ли в допир с въздуха. Глиганът тръгна настрани, после рухна.

– Рено – каза Филип.

Оръженосецът му излезе с коня си от плитчините. Една стрела в яремната вена от четирийсет стъпки. Добре го беше обучил.

– Как ме откри?

– Не съм. Проследих ви. Но за малко да ви изгубя, вашата арабска кобила е прекалено бърза за моята кобилка. Тръгнал бях вече през брода, когато чух вик. Помислих, че сте мъртъв.

– И щях да съм, ако ти не беше прекарал толкова много време в стрелба с лък по мишена. Кога си се научил да използваш по този начин арбалета?

– Докато се грижехте за сина си. Вече нямахте време да ме обучавате, затова аз се обучавах сам. – Той слезе от коня си. – Много бързо излязохте от замъка, реших, че самият Дявол ви преследва.

– По-лошо. Жизел.

Тръгнаха към глигана. Животното кървеше и огромната планина от плът все още потреперваше, макар да беше мъртъв. Рено извади стрелата си, после прекара ръка по бивника до острия като нож връх.

– Радвам се, че ви намерих. Няма да ми хареса да умра по този начин. Нито пък вие. Дали ме е видял как ставам и хуквам към собствената си смърт, почуди се Филип. Какво си въобразявах! Той има право. Денят не беше подходящ за умиране.

– Какво ви каза лейди Жизел, та предпочетохте компанията на острозъбия?

– Изглежда, на нея щеше да ѝ е много драго да се бях присъединил към кръстоносния поход на папата срещу Миди[25]. Според нея това е причината синът ми да е болен.

– Той боледуваше и преди да се обяви кръстоносният поход.

Филип сви рамене.

– Неведоми са пътищата Господни, казват.

– Все още не разбирам защо се оженихте повторно.

– Рено, нашето не е нормален брак. Получих нейната доста скромна зестра, която ми трябваше, за да платя част от дълговете си. Тя се сдоби със съпруг със замък и феод, а семейството ѝ сключи полезен политически съюз. Онова, което имах с Алезаис, не беше... обичайно. Ние се обичахме. Това е нещо, което един мъж намира при любовницата си или при съпругата на друг мъж. За известно време имах късмет. Сега... не съм такъв късметлия.

– Как е синът ви?

Филип побутна корема на прасето с ботуш.

– Тук има доста добро месо. – Той се върна при коня си. – Рено умира, така ми каза тя. Колкото и да споря с нея, има право.

– Знаете ли, има една старица в Поаси, само на десет левги оттук. Казва се Маргьорит.

– Да, чувал съм за нея. Прави любовни заклинания и изражда бебета.

– Прави и други неща, може да направи лапа, която да извлече отровите от раните, и да вари отвари, които лекуват треска, разстройство, да прогони чумата. Събира всякакви треви, кори и растения, за да прави мехлеми.

– Вещица и еретичка. Вие към луната.

– Има ли значение каква е, ако може да излекува сина ви?

Филип взе поводите на Лейла от тревата.

– Ако останеш да пазиш улова си, ще докарам неколцина мъже и коне, за да откараме трупа в замъка.

– Опитахте всичко друго. Тези касапи, които се наричат доктори, му пускаха кръв и му даваха очистителни, направиха му какви ли не противни неща, а той още боледува.

– Благодаря ти, че ми спаси живота. До идния Великден ще си повече от оръженосец.

– Маргьорит. В Поаси. Помислете.

– Жената е нечиста.

– В това Бог не ви беше верен. Направете, каквото трябва да направите, сеньор.

– Ти си добър човек, Рено – рече Филип и обърна Лейла, запъти се обратно надолу покрай потока през плитчините към брода.

XXXII

МАРГЬОРИТ ЖИВЕЕШЕ на половин левга от Поаси, в диво място, където не растяха дори дървета, а папурът си оспорваше блатистата местност с папрати и млади върби. Гората, през която минаха, беше усойна, с непроходими храсталаци от орлова папрат и стари дървеса с разкривени клони. Хората му бяха начумерени и умълчани. Филип усещаше как нечии очи ги следят, може би на животни, може би на духове. Всички знаеха, че в такива гори феите спят в листови обиталища и странни джуджета припкат в пълния със сенки здрач. Всеки човек, умрял на това място без светите тайнства, щеше да е прокълнат навеки да си остане скитник.

Струйка бял дим се издигаше измежду дърветата и ги поведе към къщурката ѝ. Старицата беше в градината си, събираше билки. Косата ѝ се спускаше свободно до кръста и имаше смразяващия поглед на котка. Наблюдаваше приближаването им с едната ръка на хълбока, с другата – засенила очите си.

– Ти ли си Маргьорит, знахарката? – попита Филип.

– Аз съм. А ти си Филип от Верси. Какво прави изискан сеньор като вас тук в гората?

– Не знаеш ли? – изпита я той.

Тя се наведе и откъсна вейка от розмаринов храст.

– Чух, че момчето ти е болно. Осмелявам се да предположа, че са му пускали кръв и са му давали очистителни, молили сте се за него и сега сте дошли при мен като последно средство. – Тя се усмихна на объркването му. – Не мога да чета мисли, господарю. Просто не съм толкова луда, колкото сигурно изглеждам.

Филип подаде поводите на коня си на своя церемониалмайстор и слезе от седлото. Имаше пътека от дъски, която потъваше в калта при всяка стъпка.

– Казват, че изцеляваш всякакви болести с твоите отвари и мехлеми.

– Също толкова съм известна и с болестите, които не изцелявам. Най-добре е да влезете.

Филип я последва и си удари главата в ниската врата. Вътре беше тъмно. Бързият му поглед видя някакви треви и прашни клончета от сушени цветя да висят от тавана или да се сушат на огъня от огнището. Ръждиво гърне седеше накриво върху купчина пепел и овъглено дърво.

Маргьорит дръпна прокъсана завеса в задната част на къщата, зад нея имаше маса с два стола и няколко тесни полици, препълнени с гърненца. Той разпозна няколко изсъхнали клончета от бълхавче и листа от къпина. Повечето от другите му бяха непознати. В средата на масата стояха чукало и хаван.

– Сядайте – рече му тя.

Е, това е новост, помисли си той. Рядко ми нареждат така. Дори и жена ми. Но седна, без да се оплаква.

– След малко ще кажа на слугите да донесат греяно вино – рече Маргьорит.

– Малко смокини и шербет стигат.

Тя разтри вейка от розмарин между пръстите си, подържа я до носа си и вдъхна аромата му.

– Бог създава красиви неща – рече тя. Ръцете ѝ бяха кафяви и разкривени от възрастта, целите във възлести стави и подути вени. Но имаше очите на млада жена, ярки, бързи и умни. Маргьорит пусна розмарина на пода. – А после ги разваля. Това е тайнство, понякога болезнено. Разкажи ми за сина си.

– Започна след Богоявление. Сутрин ставаше с мъка, изглеждаше безжизнен, после започна да не задържа храна. Повикахме лекар да го прегледа, той предписа пиявици и подобни лекове. До Великден вече едва се надигаше от леглото си и приемаше само вода и малко бульон. Стана кожа и кости.

– Боли ли го?

– Лекарят предписа беладона. За известно време помагаше, но сега стене и се мята ден и нощ. Почти не се отделям от него. Страх ме е дори да заспя, мисля, че когато отворя очи, него вече няма да го има. Както каза, ние се молихме и молихме, доведохме доктори чак от Байо, продадох голяма част от зестрата на жена ми, за да им платя. И пак никакво подобрение.

– Има ли треска?

Филип поклати глава.

– Изхожда ли се с кръв?

– Ако не стене и от време на време не вика майка си, която от четири години е в гроба, той вече не прави нищо, което прави и едно живо създание.

Маргьорит се пресегна през масата и улови ръцете му в своите. Филип се изненада от силата ѝ и топлината, която се излъчваше от нея. Изненада се и че си позволи да постави ръце върху своя сеньор, без преди това да поиска разрешение. Жестът му напомни, че смъртта достига господарите със същата лекота, с която отнася и бедните.

Старицата взе парче зебло и няколко от гърненцата от полицата, отсипа по малко от едното, после от другото. Други треви стри в хаванчето, преди да ги добави към купчината от листа и билков прах върху плата. Дълго мислеше над всяко гърненце, преди да е напълно удовлетворена. После взе игла и конец, направи вързоп и му го подаде.

– Какво е това? – попита той.

Миришеше ужасно.

– Миши уши, киселец, невен, тученица. Както и малко кукуряк, пард и кучешко грозде. Зарасличе за прочистване на кръвта. Много неща. От тези билки трябва да направиш настойка и да го накараш да пие, колкото може да поеме.

– Ще го излекува ли?

– Може би.

– Няма да го оставя да умре.

– И принц да си, не можеш да спориш със Смъртта.

Той взе торбичката от нея и ѝ подаде няколко сребърни монети. Тя му ги върна.

– Не съм баячка, нито свещеник, слава на Бога. Плати ми, когато се подобри.

– Това е за времето ти. Направи така, че да оздравее, и ще получиш десет пъти по толкова.

Вече си тръгваше, когато тя го извика.

– Невинаги съм била старица – рече тя. – Имах син и съпруг. Умряха и двамата. Не можах да им помогна, въпреки че другите, на които давах треви, се надигаха от леглата като същи Лазар. Не съм вещица, сеньор. Не мога да направя магия заради вас. Ще ми се да можех.

– Синът ми няма да умре – заяви той.

Маргьорит го изпроводи с поглед. Добър човек бил, така разправяха.

Но и прекалено горд.

XXXIII

ФИЛИП СЛЕЗЕ до кухнята, за да приготви лично настойката. Наля топла вода в чайника и го окачи над огъня.

Приведен над него, почувства ръката на жена си на рамото си, топлината ѝ; така се стресна, че се обърна да я потърси с поглед. Но мъртвите не се връщаха към живота.

Алезаис, любима, помогни ми. Правя всичко по силите си.

Когато водата с тревите завря, той вдигна чайника от желязната кука и напълни метална чаша с бълбукащата смес. На човек му призляваше от вонята ѝ. Уви дръжката с кърпа и се върна в спалнята на сина си.

Опита се да накара Рено да пие от магическия чай на вещицата, но момчето едва я преглътна. С такава сила повръщаше непрекъснато, та Филип си помисли, че ще си разкъса стомаха. В повърнатото имаше яркочервена кръв. Най-накрая той махна чашата. Когато отново настоя, момчето я блъсна ожесточено и безценното ѝ съдържание се разля на плочите. Филип извика от раздразнение и я изрита. Тя се озова в огнището.

Добре, утре щеше да изпрати някой да донесе още билки.

Рено се гърчеше и риташе, мълвеше думи, които Филип не разбираше. Натопи кърпа в студена вода и я постави на челото му.

– Няма да го оставя да умре – обеща си той.

Няколко лъча светлина си проправиха път през капаците на прозорците, гаснеха с изтичането на следобеда. Той запали свещ и продължи бдението си.

Намерил беше гребена на Алезаис, сребро и черупка от костенурка. Привикнал беше навсякъде да го носи със себе си под туниката. Въртеше го непрекъснато в ръце като играчка. По него все още имаше косъмчета от косата ѝ. Той разви и задържа един от фините косми срещу светлината. Но не можеше да вижда добре, зрението му се беше замъглило. Върна гребена под ризата си. Нея я няма, напомни си той. Няма я и няма да се върне.

На стената над леглото на сина му висеше гоблен, изобразяващ битката между християнски рицар и сарацин. В детството му беше висял над неговото легло. Мечтал беше да стане рицар, за славата, която щеше да си спечели, да отвоюва Йерусалим от неверниците сам-самичък, да го поздравяват като най-великия раждал се някога воин в християнския свят. Истинският живот беше съвсем различен. Какво трябва да сложа сега на моя гоблен?

Чу камбаната в параклиса да бие за вечерня. Чувстваше се уморен до смърт. Повика слугиня. Наблюдавай го, повикай ме, ако се събуди, дори ако само извика. Разбра ли ме?

Мъжете от свитата му бяха пили пиво до гаснещия огън на голямата зала, кучета душеха из тръстиките и търсеха остатъци от вечерята. Други вече бяха на пода и спяха. Той спря за момент, вперил поглед в едно от конярчетата, свито в плаща си с една от перачките, положило глава на гърдите ѝ. Бих разменил твоето място с моето топло легло и студена любов, ако искаш.

Изкачи тесните каменни стъпала до спалнята си на върха на донжона. Представи си как му завиждат, защото сеньорът и съпругата му имат нещо, което е отказано на всички останали; могат да спят заедно, да правят любов и да се къпят, без да ги гледат или да ги чуват.

Тази вечер просто искаше да спи.

Лунните лъчи падаха под ъгъл на леглото през прозореца. По дишането на Жизел разбра, че е заспала, благодаря ти, Боже. Опипом тръгна към леглото. Неговото легло! Невероятен разкош за избрани: пухен дюшек, възглавница, напълнена с пух. През последните три нощи беше спал на пресекулки на дървен стол до леглото на сина си.

Завеса пазеше от теченията. Той я дръпна и затърси дървения прът, на който окачаха дрехите си и така ги пазеха от плъховете и мишките, провеси панталоните и туниката си на него, после сви ризата си и я постави под възглавницата.

Отдавна не си беше лягал в леглото без дрехите. Придърпа чаршафа.

Изведнъж жена му се надигна и седна.

– Виж ти. Непознат мъж в леглото ми.

– Не се изпълвай с надежди. Едва говоря от умора.

Той се облегна на възглавницата, а тя прехвърли крак върху него, така че гърдите ѝ да застанат на нивото на лицето му. Красиви гърди, щръкнали, с цвят на слонова кост на лунната светлина. Ако я обичаше, нямаше да има значение дали е извървял сто мили през пустинята.

– Нека ти донеса облекчение – рече тя, посегна надолу и го улови в ръка.

– За мен няма утеха.

– Мога да ти родя друг син.

Тя наистина ли каза това? Той беше уморен, може би само му се е сторило, че го е казала. Но не беше ли това причината за брака? Деца, политика, пари, най-вече деца. За един мъж с благородно потекло, да има съпруга и да прави наследници, означаваше да бъде добър стопанин, любовта нямаше нищо общо. Наследникът на земите никога не е истинският им господар, така му беше казал баща му.

Но нещо в него се разбунтува. Да изгубиш син, да заченеш друг; да изгубиш съпруга, да се ожениш за друга. Той беше направил всички необходими отстъпки пред живота и сега се презираше за тях.

– Синът ми умира, жено – прошепна той и я отблъсна.

След малко усети, че Жизел плаче, макар да беше прекалено горда, за да плаче на глас. Какво си мислеше, Филип, че можеш да я отблъснеш и на нея да ѝ е все едно ли? Женени сте от една година и сте спали заедно само два пъти. Тя наистина ли е толкова свадлива, или ти я направи такава? Той стана, остави мекия дюшек и възглавницата с пух и се облече. После слезе долу, за да спи на дървения стол и да слуша как синът му проплаква в съня си.

Старата Маргьорит седеше на коня за езда, сякаш едва се крепи на ръба на скала. Слугите гледаха през прозорците, конярите стояха наоколо и зяпаха. Филип си знаеше, че това ще предизвика доста приказки. Достатъчно беше, че клюкарстват за отношенията му с жена му или за липсата на такива, сега и вещица доведе в замъка.

Как щеше да свърши?

– Благодаря, че дойде – рече той.

– Нямах избор, когато тези главорези се появиха – тя посочи към Рено и хората от свитата му.

– Тези мъже няма да ти сторят зло. Изглеждат страшни, но в честна борба ти ще съсечеш и двамата.

Мъжете, които стояха до вратата, се разсмяха. Макар че беше вече наполовина луд, господарят им поне не беше изгубил чувството си за хумор.

Помогна ѝ да слезе от коня и я поведе към донжона. Спалнята на сина му се намираше под голямата зала. Рено не спеше, огромните му сини очи бяха хлътнали още по-дълбоко, а сините му вени изпъкваха на кожата му, приела призрачен сив цвят. По черепа му не беше останала плът. Така ще изглежда, когато умре, помисли си Филип. Само че вече няма да премигва.

Старицата коленичи до леглото му и постави ръка на челото му, нежно, както би сторила една майка. Той предположи, че синът ѝ ще попита за името ѝ и коя е, но той нямаше сили да го направи.

– Клетото дете – рече Маргьорит.

– Моля те – каза Филип. – Направи нещо.

– Даде ли му настойката?

– Дадох. Но не можа да я задържи.

– Нещо го яде отвътре. Казах ти, за всеки, когото съм излекувала, друг умира. Мога да лекувам онова, което може да се лекува. Не мога да правя чудеса.

– Трябва да има начин. Ще дам всичко, за да го спася, само ми кажи какво да направя.

Старицата се поколеба.

– Сериозно ли говориш?

– Никога не говоря напразно.

– Има един начин в такъв случай. Чувала съм от пътници за някаква жена на юг, която правела чудеса. Може да са само слухове, защото никога не съм я виждала лично. А и шансът да я откриеш, да я доведеш тук...

– Тя къде живее? Ще я намеря.

– В Албигоя. Градчето се казва Сент Ибар в графство Фоа. Хората разправят, че можела мъртвите от гроба да вдига. Тя е единствената ти надежда, защото само чудо може да спаси сина ти, сеньор.

– Кажи ми името ѝ.

– Казва се Фабрисия Беранже. Дъщеря е на зидар.

– Благодаря ти – рече Филип.

XXXIV

ВЪЗДУХЬТ В ГОЛЯМАТА 3AJIA беше възкисел, защото в огъня горяха прекалено много сурови дърва. Грубо скованите маси бяха натрупани до стената, готови да бъдат пренесени за вечеря. Неколцина от свитата му се помотаваха и играеха на зарове; ловджийските кучета виеха и проквичаваха в сламата, дремеха или се протягаха. Той огледа щитовете с гербове над големите порти, символи на неговите славни бургундски предци и източник на неговите привилегии и вериги.

А, да, неговите вериги. Ето я нея, по средата на личното имение, в роклята си от малиновочервено кадифе, обточена с кожи, на вид великолепна, тревожна и бясна едновременно.

– Ти полудя ли? – викът ѝ стресна кучетата.

Мъжете вдигнаха поглед от играта си на зарове, решили, че ще има забавление.

– Оставете ни – нареди им той и изчака, докато слушателите напуснат, преди да ѝ отговори. – Нали чу какво каза старата жена?

– Някаква дърта вещица ти казва да идеш в Лангедок и ти оседлаваш коня си? Няма да отидеш по нареждане на папата, но ще послушаш някаква си дъртуша?

– Отивам по свои дела, а не по тези на Рим.

– И какво се надяваш да намериш там? Мислиш си, че някаква жена ще сложи ръце на сина ти и той ще бъде изцелен ли? Това ли си въобразяваш?

– Няма да позволя да умре.

– Децата непрекъснато мрат.

– Да го изхвърлим и да не помисляме за него повече, все едно е пилешка кост, която подхвърляме на кучетата на вечеря, така ли? Толкова ли струва животът за теб?

– Не можеш да пожертваш всичко, което имаш, за едно болнаво момче.

– Преди изобщо не беше болнав.

– Ще умре независимо какво правиш или колко много го обичаш. Такава е волята Божия.

Филип поклати глава.

– Тръгвам утре сутрин. Оръженосецът ми Рено идва с мен. Ще взема дванайсет бойци и ще се върна след месец.

– Кой ще ни защитава тук?

– Да те защитава? Трябва ти пазач на вратата и друг, който да пречи на конярчетата да крадат пилета. Ако се чувстваш застрашена, имаш трима братя на десет левги оттук, които ще яхнат конете си да ти се притекат на помощ, но не виждам защо ще ти трябва такава. Способна си да се грижиш за делата ни толкова добре, колкото и аз. Ще се върна до празника за началото на лятото.

И в този миг влезе Рено, дойде несъмнено, за да го спаси, както беше направил онзи ден в гората. Носеше синя туника над кожените си дрехи, готов за утринния лов. Предоставил беше на един от войниците да съпроводи Маргьорит до дома ѝ.

Жизел реши да го привлече на своя страна.

– Можеш ли да призовеш твоя сеньор да прояви малко здрав разум? – рече тя. – Чу ли какво е намислил да прави?

Рено се подвоуми, погледът му се местеше между двама им, все едно оценяваше двама съперници преди двубой. Но той дължи вярност на мен, затова трябва да прояви дипломатичност, независимо какво мисли. Представям си как съжалява, че е изпратил друг в Поаси, а не е отишъл сам.

– Сеньорът трябва да направи онова, което смята за най-добро – внимателно рече той.

– Не му се подмазвай! Наистина ли искаш да повярвам, че онова, което предлага, изглежда смислено на теб или на някой друг в този замък, освен на него?

– Не е моя работа да мисля по този въпрос.

– И двамата сте луди! – кресна Жизел.

Улови полите си и полетя по стъпалата към спалнята си.

Рено въздъхна. Горкото момче. Само на седемнайсет, а това бе първата му битка. Справи се доста добре.

– Благодаря, Рено. Смело постъпи. Сега говори откровено.

– С цялото ми уважение, сеньор, да не сте полудели?

– С цялото ми уважение, оръженосец Рено, ти ми каза да посетя старицата.

– Тя живее в Поаси, а не в Лангедок.

– Няма да чакам и да го оставя да умре. Чу какво каза старата жена. Казва, че има жена, която може да изцерява с ръцете си.

– И така да е, ние ще яздим из места, където се води война. Армията на Севера се е насочила към Безие и вече е опустошила голяма част от Миди. Из пътищата върлуват разбойници, а войниците на графа на Тулуза устройват засади на всички северняци без добър ескорт. И ако не носим знака на кръстоносците, ще бъдем застрашени и от двете страни.

– И преди съм воювал. Ще успея да отведа всички ни дотам и да ни върна.

– Не бива да поставям под съмнение нито смелостта ви, нито уменията ви, само причината, поради която искате да ги поставите на такова изпитание. И да знаете, дори да открием тази жена, дори всичко, което старицата говори за нея, да е вярно, което не може да се докаже, дори тогава... как ще я убедим да дойде с нас във Верси?

– Ще ѝ платя. А ако това не е достатъчно убедително, тогава може да се наложи да я отвлека изключително възпитано, както ти направи тази сутрин с вещицата. Винаги има начин да постигнеш целта си.

– Ами вашите задължения тук?

– Мислиш, че господарката Жизел не може да управлява всекидневните работи в замъка и имението ли? Тя лесно се отегчава от музиката и от тъкането. С радост ще се нагърби със задачата да въведе ред във Верси; до няколко седмици на пет левги околовръст няма да има вагабонтин, който да не е сложен в тумрук[26]. Тя ще е по-строга със слугите, отколкото съм аз, готвачите и слугинчетата скоро ще се страхуват за живота си.

Рено свали ръкавиците си за езда и ги шляпна о железните подпори на дървата при огнището.

– Мога ли да говоря свободно?

– Мислех, че точно така говореше.

– Ами просто... мислех си, че отидохте прекалено далеч. Смъртта няма да убегне на никого от нас. Тя не подлежи на обяснение.

– Ти си на седемнайсет, нали, Рено?

– Да, сеньор.

– Млад си, за да знаеш много за живота. Имаш ли деца?

– Знаете, че нямам.

– Затова не можеш да разбереш какво е да си изправен пред заплахата да изгубиш дете. Ако някога имаш син, тогава можеш да разсъждаваш върху поведението ми. Но тъй като нямаш, аз те моля да приготвиш мъжете и конете. Утре поемаме на юг. Ще намерим Фабрисия Беранже и ще я доведем тук, за да сложи вълшебните си ръце на моето момче. Това е последната ми дума.

XXXV

В ДЕНЯ НА ЗАМИНАВАНЕТО му хрумна, че може повече никога да не види сина си. Отпъди мисълта. Няма отново да се проваля. Приведе се и целуна бузата на момчето. То едва помръдна.

– Трябва да е жив, когато се прибера, разбра ли? – каза той на стреснатата слугиня, когато напусна стаята, сякаш тя имаше силата да попречи на смъртта.

Навън зората обагряше в охра ръба на студеното небе; светлина се появяваше в деня като петно. Факлите все още горяха в поставките им при входа. Перести струйки пара излизаха от конете, докато те пръхтяха и се изправяха на задните си крака. Щяха да вземат ездитни коне за издръжливост и пъргавост и най-силните за бързина.

Конярите доведоха кафявата арабска кобила на Филип, пъстра кобила за Рено и няколко товарни коня за скромния им товар.

Рено се появи с наметнат плащ над къса ризница и шлем под мишница.

– Къде е господарката Жизел? – попита той.

– Няма да излезе от спалнята си.

– Сбогувахте ли се?

– Хвърли нощното гърне по главата ми, когато излизах през вратата. Ако наричаш това сбогуване, значи, сме се сбогували.

Чуваше се дрънчене на ножници и доспехи; проблясък на копие улови първите лъчи на слънцето. Дали отиваше на война или на лов, Филип въпреки това беше развълнуван от дрънченето на поводите, конските сбруи, мириса на конете, кожата и стоманата.

– Защо си толкова мрачен, Рено?

– Сеньор, мисля, че това е много голяма грешка. Но ще ви последвам навсякъде.

– Много добре, да вървим тогава. Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-скоро ще намерим нашата дама чудотворка.

XXXVI

МЪРТВО ДЕТЕ, тръшнато пред очите ѝ, дребно, посивяло, вкочанено. Изсъхнала ръка. Млада жена с изплезен език, двама яки мъже я държат, вероятно синовете ѝ; друг мъж, покрит с рани. Помогни ми, помогни ми. Целият свят имаше нужда от помощ.

Мъж с подивял поглед я бутна към стената. Жени ми е мъртва. Каза, че можеш да я излекуваш! Тълпата се люшна напред. Каза, че можеш да я излекуваш! Сестра Бернадет използва пръчка, за да ги отблъсне назад.

– Влизай вътре! – извика тя на Фабрисия.

– Но те се нуждаят от мен – възрази тя.

– Влизай вътре!

Портиерката, сестра Мари, я издърпа зад вратата. След нея влезе и сестра Бернадет и двете с портиерката хлопнаха вратата и я залостиха.

Бернадет се облегна на стената, за да си поеме дъх. В боричкането монашеската ѝ забрадка беше паднала и тъмнокестенявата ѝ, прошарена със сиво, коса падаше разбъркано около лицето ѝ. Тя намести забрадката и приглади дрехите си.

– Грубиян – измърмори тя.

– Никога не съм казвала, че мога да излекувам някого – рече Фабрисия. – Никога никому нищо не съм обещавала.

– Не му обръщай внимание.

– Ще почакам тука; няма да си тръгнат, докато не сложа ръце върху тях.

Бернадет я улови за ръка.

– Недей, Фабрисия, днес не можеш да се върнеш. Остави ги да чакат. Дори болните трябва да се научат да внимават за обноските си.

Заместничката на игуменката беше дългуреста слаба жена с мек глас и твърда решимост.

– Нараниха ли те? – попита я сестра Мари.

Фабрисия поклати глава, за да покаже, че ѝ няма нищо.

Последва сестра Бернадет в трапезарията, на две стъпки от всяка една от тях. Минаха покрай овощната градина, сливови и крушови дървета се огъваха под тежестта на плодовете, две от сестрите се опитваха да прогонят птиците с дълги гребла. Насекоми трескаво жужаха около нападалите плодове в тревата, жуженето им се носеше силно из въздуха.

В Сент Ибар скоро щяха да отбележат празника за започващото лято. Дори майка ѝ щеше да събере див пелин, бъз, салвия и пелин, да направи нанизи, които да увеси около къщата за благоухание или за да прогонят духовете на мрака. Миналогодишните нанизи щеше да хвърли на големия огън вън от стените. Цялото градче щеше да присъства. Освен нея.

И въпреки това този живот, макар да не беше животът, който искаше, поне беше животът, който избра. Нямаше какво да се направи.

Тя се върна към работата си в кухнята, да търка подове, да помага на другите сестри да изтъркат гърнетата. Някои се усмихваха и свеждаха глави, сякаш тя е игуменката. От други получаваше само мрачни погледи. Крайно време беше. Реши явно да се присъединиш най-после и към нас? Най-накрая са ти схванали играта, а?

Малко медно звънче от гредите в параклиса ги призова на сутрешна литургия и проповед. Фабрисия хвърли гърнето, което търкаше, отново в коритото, благодарна за почивката. Присъедини се към другите монахини, докато те вървяха през галерията около манастирския двор към параклиса.

Статуята на светата Дева в синята ѝ роба ги наблюдаваше от ниша високо горе на южната стена.

Когато започна службата, Фабрисия изговаряше молитвата, но вниманието ѝ беше съсредоточено навътре към личните ѝ молби. Когато затвори очи, видя мъртвото дете, което ѝ бяха тръшнали в ръцете сутринта пред вратите. Сигурно трябваше да е привикнала на подобни ужасии, тя беше видяла достатъчно от тях от деня, в който така безразсъдно беше докоснала Бернар пред портите на Сент Ибар.

Моля те, Богородице, направи така, че това да спре. Дай това бреме на някой, който е по-достоен, на светец, на монах, привикнал на размишление и на живот, в който се е отрекъл от себе си.

Изведнъж в устата ѝ се появи странен вкус, сякаш е яла тебешир. Чу жужене, познатият облак, подобен на рояк пчели, който съпътстваше лудостта ѝ, я обви. Каменните плочи под коленете на Фабрисия се раздвижиха и тя се сепна тихо, стори ѝ се, че параклисът ще се сгромоляса. Мазна пот изби по кожата ѝ, а стомахът ѝ се разбунтува. Тя се подпря на дървения молитвен стол.

Вдигна поглед към свода. Някакъв демон в черна роба се бореше с ангел. Докато се биеха, демонът изгуби опора и двамата паднаха на пода на параклиса. Главата на демона се разцепи на каменните плочи като зряла слива в градината. Тя се полюшна към нея; Фабрисия различи късо постригана брада, прошарена със сиво. Дяволът носеше тонзура като монах. Идвам за теб, каза той, а после крилете на ангела го покриха и той умря.

Фабрисия се изправи и закрещя.

Видението изчезна. За малко да изгуби равновесие, протегна ръка и се помъчи да не падне. Бернадет я улови. Фабрисия смътно осъзнаваше виковете на другите послушници около нея пред олтара и студения поглед на водещата литургията, преди да припадне.

Лежеше на сламеника си в своята килия, сестра Бернадет стоеше приведена над нея.

– Фабрисия – прошепна тя. Опита се да стане, но Бернадет притисна гърба ѝ към леглото. – Трябва да си починеш.

– Видя ли как падна ангелът?

– Какъв ангел, Фабрисия?

После тя си спомни: просто сън.

– Какъв ангел? – повторно попита Бернадет.

Фабрисия затвори очи. Бернадет я остави да почива.

И тогава започна болката зад очите ѝ. Много бързо, дори мърдането на главата ѝ беше мъчение. Половината свят беше изчезнал, можеше да вижда само едната страна на вратата, едната половина на прозорчето, едната половина на тялото си. Когато я болеше така, единственият лек за болката ѝ беше да лежи в килията си със затворени капаци на прозореца.

На следващата сутрин сестра Бернадет дойде да я вземе.

– По-добре ли се чувстваш?

– Малко.

– Игуменката иска да те види.

Трудно ѝ беше да стои права. Подпираше се по стената. Параклисът, спалнята, където спяха, кухнята и трапезарията бяха събрани около открит двор с отъпкана земя. Бернадет я улови за ръка и ѝ помогна да слезе по стъпалата, после да прекоси четириъгълния двор до стаята, където се събираше управата на манастира.

Игуменката беше ниска набита жена от селски произход с груби гневни очи. Фабрисия открай време чувстваше, че от всичко у Бог игуменката най-много обичаше гнева Божи.

Дървеният кръст на гърдите ѝ се полюляваше от нейната накипяла енергия като пръчка на търсач на вода.

– Не си присъствала на службите вчера през деня, нито снощи.

– Не ми беше добре, преподобна майко.

– Ами щом казваш. Тази сутрин по-добре ли се чувстваш?

– Малко.

– Забелязах, че куцаш. И още носиш вълнените си ръкавици, въпреки че вече не е студено, дори рано сутрин. Покажи ми ръцете си.

Фабрисия свали ръкавиците. Остана потресена от онова, което видя. Дланите и опакото на ръцете ѝ бяха облени в кръв. Докато отваряше юмрук, кръвта покапа по монашеската ѝ дреха. Ръката на сестра Бернадет се стрелна към устата ѝ.

– О, Фабрисия!

Игуменката поклати глава, без да се впечатлява.

– Виж само. Какво си сторила на себе си?

– Не съм го направила аз.

– Тогава кой? Дяволът? – тя се пресегна през грубата маса помежду им и придърпа ръката ѝ по-близо. Фабрисия проплака от болка. – Нищо чудно, че си припаднала. Затворниците не се изтезават с такава безмилостност. Как го понасяш?

– Понякога е по-зле, понякога не толкова.

Игуменката погледна към Бернадет.

– Знаеш ли как го прави? Да не би да краде ножове от кухнята?

– Претърсих килията ѝ, както ми наредихте. Нищо не намерихме. Тя е нежна душа, преподобна майко, мисля, че зле я преценявате.

– От двайсет години съм игуменка, още не се е случило погрешно да преценя послушница. Скрила е нож някъде. – Тя въздъхна. – Една от монахините ми каза, че е имало бунт пред вратите на манастира вчера сутринта.

Фабрисия поклати глава.

– Не беше бунт, преподобна майко. Само неколцина клетници, които търсят изцеление.

– Говори истината – подкрепи я сестра Бернадет. – Няколко овчари и техните съпруги малко се бяха поразгорещили. Това е всичко. Тези клетници идват всеки ден, за да търсят изцеление.

– Наистина ли мислиш, че можеш да правиш чудеса, Фабрисия, наистина ли?

– Другите говорят тези неща за мен. Аз самата не знам какво да мисля.

– Това е богохулство.

– Нищо не твърдя.

– Можеш ли да ми кажеш какво се случи вчера сутринта в параклиса?

Фабрисия поклати глава. Сведе поглед към ръцете си. Погледни тия рани! Тя ги усещаше вече, бяха започнали да я болят, и то силно. Стисна зъби и се опита да се съсредоточи върху думите на игуменката.

– Цялото абатство непрекъснато се вълнува заради теб. Ти подиграваш ли ни се?

– Защо мислите така?

– Защо ли? Сестра Бернадет, раните на момичето са дълбоки. Трябва да се превържат. Заведете я в лечебницата.

Фабрисия се изправи да върви.

– Почакай. Не съм свършила още.

Тя отново седна.

– Какво да правя с теб? Знаех, когато дойде тук, че си предизвиквала проблеми в градчето си. Но пък и много млади момичета, които влизат в свещеното ни убежище, нямат минало, с което да се гордеят. Не всяка послушница е водена от пламтящо желание да се посвети на Бог, това ни е известно. Но ти прекали. Достатъчно лошо е, че се опитваш и привличаш вниманието към себе си непрекъснато с този... странен похват. Но сега вече ядосваш останалите послушници. Разсейваш ги от техните задължения и молитвите им. След зрелището вчера сутринта някои дори мислят, че Дяволът се е вселил в теб. Знаеше ли това?

Фабрисия гледаше как червенееща капка се стича по ръката ѝ. Провисна от върха на пръста и и после капна на плочника.

– Вярвам, че по душа си преструвана и се правиш на болна.

Сестра Бернадет понечи да възрази, но игуменката я сряза с поглед.

– Тук съм укротила много млади момичета; мързеливи, инатливи, непокорни, своеволни. Правя го с търпение и покой в душата вече много години. Но за пръв път виждам някой като теб. А двойно по-нетърпимо е, че привличаш всички тези несретници... че ни правиш... известни. Това вече е неприемливо. Вчера имаше двайсет недъгави пред вратите ни. Утре може да са сто. Колко още ще дойдат?

– Не ги моля да идват.

– За коя се имаш? Веднага да се сложи край на това лечение. Разбра ли ме?

– Но тя помага на толкова много хора, преподобна майко!

– Сестра Бернадет, вие сте прекалено лековерна. Тя ви прави на глупачка, а вие не го проумявате. – Отново се обърна към Фабрисия. – Спираш. Веднага. Разбра ли?

– Да, преподобна майко.

– Добре. Сега се махнете от очите ми и двете.

XXXVII

ИГУМЕНКАТА НАЛОЖИ строги правила. Вместо мекото легло и мечешките кожи, които имаше в Сент Ибар, и бяха дали кораво легло от дъски, покрито тънко със слама.

Камбаната ги събуждаше посред нощ за утринните служби. Вече почти мразеше звука на тази камбана. Все още сънена, Фабрисия навличаше монашеската си дреха над ризата и се измъкваше от леглото, краката ѝ замръзваха по студения камък, докато търсеше в тъмнината дървените си налъми. После слизаше долу и прекосяваше ледената галерия, за да мърмори неясно псалмите в сумрачната църква заедно с останалите послушници. Когато дойде в началото, дъхът ѝ образуваше бяло облаче във въздуха, докато Фабрисия изричаше молитва за волни пожертвувания и не чувстваше допрените си пръсти. Наложи се да строши коричка лед върху коритото в галерията, за да се измие. Какво ли ще е през зимата?

Няколко часа сън. После отново камбаната, за утреня. Закусваха със сух ръжен хляб и вода, примесена с малко вино. Нищо повече, понеже онова, което произвеждаха – плодовете от градината, гроздето от лозята, млякото и маслото от краварника, – се продаваше в селото или се разменяше за брашно и дърва за огрев.

Всички имаха възложени задължения. Фабрисия беше икономка на манастира, самотно занимание, но тя предполагаше, че от самото начало игуменката беше пожелала да я държи настрана от останалите послушници. Избата беше под спалното помещение. Представляваше мрачно подземие, но сега, когато лятото най-накрая беше дошло в планините, въздухът вътре благоухаеше на хмел, стари ябълки и сирене.

Утрините ѝ щяха да минават в броене на чесън и гърнета с мед и щеше да прекъсва само когато камбаната ги свикваше заедно отново в параклиса за още молитви. Те се връщаха в килиите си след вечерня за няколко часа сън, камбаната отново биеше и всичко се повтаряше. Малко време и възможности оставаха за завързването на приятелство или дори за разговор. Освен това някои от останалите послушници бяха положили обет за мълчание.

Тя си спомни какво ѝ каза някога Симон в онзи друг живот в Тулуза. Не е достатъчно да обичаш Бог. Ако положиш обет, трябва да си готова да му служиш през всичките си години, не само една или две.

Фабрисия непрекъснато се чувстваше гладна и изтощена и нямаше изгледи някога да почувства друго. Не знам дали мога да живея така до края на живота си, помисли си тя. Липсва ми животът, който имах, липсва ми и животът, който мечтаех да имам. Но няма избор. Предполагам, че трябва да привикна.

Сутринта след разговора с игуменката, вместо да отиде до вратата след утринята и да работи с наредените на върволица поклонници, дошли да я помолят да сложи ръка върху тях, тя отиде направо в избата и се захвана със задълженията си. Мухите бавно кръжаха над дългата маса; голяма синя муха ядно пълзеше по ленената покривка, поставена над купа с топло козе мляко. Оса жужеше бясно около капака на гърне с мед. Откъде да започне? Имаше маслини в торби в ъгъла, които трябваше да бъдат поставени в гърнета, за да се запазят.

Вече сигурно викат името ми при портата, помисли си тя. Изглежда жестоко да откажеш на хората надежда. Но какво мога да сторя? Игуменката сега управлява живота ми. В известен смисъл чувстваше облекчение, че ѝ е забранено да лекува, защото това изцеждаше и малкото сила, която имаше, макар че се чувстваше засрамена заради това облекчение.

Ръцете я боляха, а краката – не толкова, че да не може да стои права. Тя тежко приседна на стол и махна ръкавиците си. Трябваше да промие раните и да постави чисти ленени превръзки, преди да започне работа. Тръгна мъчително обратно нагоре по стълбите, по протежението на галерията към коритото с вода.

Напълни кофа и я постави на земята. Слънчевите лъчи заиграха живо по повърхността на водата, тя примигна и затвори очи. Когато отново погледна, водата се въртеше и се люлееше и в дълбочината ѝ видя мъже с мъртви очи, които тичаха през спалното помещение с извадени ножове. Сестра Бернадет беше просната на пода, гола и полумъртва, с кръв по бедрата си. Красив мъж със зелени очи и засъхнала кръв по ризата си стоеше над нея с нож.

Тя смъкна монашеската си забрадка и пъхна глава във водата. Шокът от студената вода прогони видението. Огледа се. Просто красива сутрин в Миди с перести облачета, които се гонеха по синьото небе. Откъде ѝ се явяваха такива кошмари? Тя полудяваше, убедена беше.

– Моля те, Богородице, направи така, че това да спре – промълви тя.

Какво ѝ ставаше? Кога щеше да приключи?

XXXVIII

СЛУЧИ СЕ НА ПРАЗНИКА на Мария Магдалена. Молеха се по време на полунощницата; Фабрисия дремеше в църквата, копнееше литургията да приключи, за да може да поспи няколко часа до следващата служба. Игуменката изведнъж рухна на земята, лицето ѝ имаше цвят на червено цвекло, от устните ѝ излезе пяна. Сестра Бернадет и няколко от другите сестри я изнесоха от параклиса, пазителката на светите одежди тичаше след тях.

Фабрисия изтича обратно в килията си с другите послушници и веднага изпадна в черен, лишен от сънища сън. Събуди я заместничката на игуменката, която я изправи на крака още преди да си е отворила очите.

– Трябва да дойдеш – рече тя и я поведе към спалното помещение, както си беше по риза.

Килията на игуменката беше почти същата като нейната: голи каменни стени, слама на пода, твърд сламеник за спане.

Само една свещ осветяваше стаята. Огромно дървено разпятие висеше на стената над леглото, а Господ Иисус Христос, изглежда, се гневеше с всяко потрепване на пламъка от течението.

Възрастната игуменка носеше само риза. Косата ѝ беше сива и остригана до скалпа, лицето ѝ беше подпухнало и лилаво, сякаш се е задавила. Някой беше поставил броеница между пръстите ѝ. Издаваше хрипливи, накъсани звуци, сякаш се давеше. Монахинята, която пазеше светите одежди, и болногледачката стояха на колене до нея и се молеха.

Щом сестра Бернадет влезе, пазителката на светите одежди каза:

– Изпратихме портиерката да намери свещеник.

Бернадет се обърна към Фабрисия.

– Можеш ли да ѝ помогнеш? Поне да я държиш жива, докато дойде свещеник?

– Забранено ми е.

– Тя ти забрани, а не аз. – И после за удивление на Фабрисия Бернадет взе ръката ѝ и се отпусна на коляно. – Моля те, Фабрисия. Имаш особена дарба, дадена ти от Бога. Нямаш причина да я обичаш, знам, но познавам игуменката, откакто бях послушница, и вярвам, че е добра жена по душа. Помогни ѝ.

Болногледачката и пазителката на светите одежди застанаха до нея. Фабрисия коленичи. Тя постави и двете си ръце върху гърдите на старата жена и затвори очи, за да се помоли. "Отче наш" и десет пъти "Богородице Дево, радвай се". Когато приключи, тя се изправи.

– Това ли е всичко? – попита пазителката на светите одежди.

– Какво друго искате да направя?

– Но... – тя се обърна към Бернадет. – Очаквах повече.

– Усещате ли това ухание?

Двете монахини се намръщиха.

– Мирише на цветя – рече едната.

– Лавандула – уточни сестра Бернадет.

Погледнаха към игуменката. Изглежда, състоянието ѝ не се беше променило много. Фабрисия се обърна към Бернадет.

– Сега мога ли да се върна в леглото, сестро?

– Разбира се. Благодаря ти, Фабрисия.

Тя отново си легна. Миг по-късно вече спеше.

XXXIX

ДВА ДНИ СЛЕД ПРАЗНИКА на Магдалина игуменката седеше в леглото си и пиеше бульон. Без монашеската забрадка и облекло тя не изглеждаше на Фабрисия така внушителна. Някак ѝ се струваше смалена, неумолимостта ѝ обаче не беше намаляла. Фабрисия се надяваше двете да се сдобрят.

Портиерката беше довела свещеник от Монклер, който даде последно причастие на игуменката. На следващата сутрин болната се беше привдигнала. А сега да я видите, рече Бернадет. Ще надживее всички ни.

– Радвам се, че сте се възстановили – каза Фабрисия.

– Просто припадък – отсече игуменката. – Като цяло, на мен ми нямаше нищо.

Фабрисия видя болногледачката да се споглежда със сестра Бернадет.

– Искали сте да ме видите, почитаема майко?

– Наистина исках. Имам тревожни новини.

– Родителите ми добре ли са? – разтревожи се Фабрисия.

– Въпросът е много по-сериозен от здравето на семейството ти. Чула си, че папата е изпратил кръстоносен поход срещу еретиците, които графът на Тулуза храни в Албигоя през всичките тези години?

– Но няма да засегне нас тук, нали?

– Светото войнство на папата е превзело Безие. Всички зад стените са били изклани, слава на Бога, градът е изгорен, дори катедралата. – Бернадет закри уста с ръка. – Познали са Божието отмъщение заради своята греховност, до последния мъж, жена и дете.

– Ами свещениците? – попита Бернадет.

– Дадена им е била възможност да напуснат, но те са избрали да останат. И те са толкова виновни заради приютяването на еретиците, колкото и самият граф. Сега ще отговарят пред Бог.

Фабрисия се прекръсти.

– Мислех, че са дошли само за да воюват срещу еретиците и войниците на графа.

– Всеки, който дава подслон на ереста, плюе в Божиите очи.

Майка ми е еретичка, помисли си Фабрисия, а баща ми я обича. Както и аз. Това прави ли и нас еретици? Означава ли, че ще изгорим независимо на колко литургии е присъствал, колко пъти се е изповядал?

– Това е ужасна новина – рече Бернадет.

– Това е светият Божи гняв, възмездие за грешниците. Трябва да отпразнуваме завръщането на светия закон в Албигоя.

– Но какво общо има това с мен, почитаема майко?

– Срамът, който ни носиш с така нареченото ти изцеляване и другите истерични глупости, никога не е бил възприеман с добро око. А във времена като тези той би могъл да е пагубен. Трябва да напуснеш това място, днес.

Фабрисия се обърна към сестра Бернадет за подкрепа, но и тя изглеждаше толкова слисана, колкото самата Фабрисия.

– Ама тя сложи ръка върху вас – възпротиви се на игуменката Бернадет.

– Не е трябвало да ѝ позволявате да прави подобно нещо! Въобразявате си, че ме е вдигнала от гроба, така ли? – игуменката насочи обвинителен пръст. – Дори да си го помислите само, е богохулство. Само нашият Бог има силата да лекува. Ще ѝ приписвате заслуги всеки път когато някоя от нас се съвземе от припадък ли? – Страните ѝ поаленяха. Усилието да крещи я беше омаломощило. – Тя незабавно трябва да си тръгне.

– Къде да ида? – попита Фабрисия.

– Това вече не е моя грижа. Прецених, че си неподходяща за този живот. Сега върви. Остави ме на мира.

Фабрисия изчака портиерката да отвори вратата. Вече не беше облечена като послушница, а с обикновената кафява туника на селско момиче. Носеше оскъдните си вещи, вързани във вързоп. Сестра Бернадет изтича през галерията с колоните с няколко от другите монахини и се хвърли пред нея.

– Не мога да повярвам, че ти стори това. Какво ще правиш сега?

Фабрисия се стресна и се обърка, като видя заместничката на

игуменката да плаче в краката ѝ, затова и тя коленичи до нея.

– Ще се справя. Ще се върна в Сент Ибар при семейството си.

– Моля се Той да те пази.

Тя наблъска вързоп с хляб и сирене в ръцете ѝ. Вече и сестра Мари, портиерката, плачеше. Монахините наблюдаваха от другата страна на галерията със скръбни лица.

Фабрисия се изправи и излезе през вратата. Къде да ида сега, запита се тя. Изглежда, навсякъде, където отида, става несигурно.

XL

КАКВО НЕСРЕТНО МЯСТО.

Безбожно, беше казал отец Ортиз.

– Ако Дяволът имаше родно място, щеше да е тук; самият въздух е с привкус на ерес. Обърни камък и изпод него ще изпълзи еретик.

Вървяха по стария римски път, прав като стрела, левга след досадна левга. От двете страни имаше езера със застояла вода, жълтеещи храсталаци и солници. Безжалостните ветрове откъм Лионския залив сипеха отгоре им топлина.

Конете потръпваха и размахваха опашки, измъчвани от безчетните мушички, а цикадите свиреха и жужаха. Птича песен не се чуваше, местните хора бяха изяли всички пойни птици. Симон усети ужилване по врата и плесна отгоре. Главата му се маеше. Тялото му го сърбеше и вонеше под черното вълнено расо. Той погледна към отец Ортиз. Лицето на свещеника беше на червени петна и лъщеше от пот. Едва имаше сили да размахва ръка към мухите. Устата му зееше, дишаше тежко заради жегата.

Страдаме заради Бог. Така му показваме нашата любов.

Той присви очи, предпазвайки ги от блясъка. Пред него се точеше дълга върволица от конници, двама по двама, всеки с червен кръст на бялата си туника. Яздеха изправени, както бяха обучени. Дисциплината им беше безукорна. И какви коне яздеха само! Животни с висок дух, които отмятаха глави, подопашните им ремъци се полюляваха, а качулките им от зебло им придаваха още по-страховит вид.

Оръженосците яздеха отзад, дългите щитове на господарите им бяха провесени на конете им, на тях беше емблемата на рода Соасон – три светлосини орела върху фон с цвят на пясък. Всеки от рицарите на барона водеше със себе си малък отряд от пешаци и кавалерия, своите васали, приятели и роднини, оръженосците и слугите им. Дузина рицари; може би триста бойци по сметки на Симон. Армията не беше многобройна, но и не беше малобройна.

Симон и отец Ортиз яздеха отзад на по-лоши животни заедно с обоза. В каруците пренасяха доспехите; металните плетени ризници бяха само за рицарите, защото бяха скъпи, въпреки че се случваше някой оръженосец да носи и плетена ризница, ако господарят му е щедър. Командирът на бойна част можеше да има елек, ушит от кожени ивици. Обикновените войници трябваше да се уповават на шлем и молитва, за да извадят късмет.

Уверили ги бяха, че Безие е само на две левги, три най-много и там най-накрая щяха да се присъединят към папското войнство. Планът им беше да се слеят с кръстоносната армия при Ним, но се забавиха по пътя от Тулуза, когато отец Ортиз се разболя от треска, мина почти седмица, преди да се възстанови в манастир извън Мийо. Докато пристигнат при великото папско войнство, то вече се беше отправило на юг. Изрекоха молитва за по-добър късмет и Бог ги чу; на следващия ден барон Жил дьо Соасон пристигна от север със своята армия, за да се присъедини към кръстоносните сили, и им предложи да ги съпроводи.

Симон яздеше отпуснато на седлото, изпитваше болки, мъчеха го жаждата и жегата. Отец Оргиз вдигна ръка, за да спрат, и той предположи, че се нуждае от почивка. Симон и двама от слугите, сервиенте, подсигурени им от епископа, също спряха. Войниците продължиха да яздят с изключение на двама от ариергарда на двайсетина крачки назад.

До пътя стоеше жена, която внимателно се полюляваше напред-назад на пети, притиснала вързоп парцали до гърдите си. Какво накара отец Ортиз да спре, зачуди се Симон. Нищо необичайно нямаше у жената. По пътя беше пълно с поклонници и бедняци.

Един от слугите слезе от коня си и отиде до нея.

– Какво се е случило? – попита отец Ортиз.

Заговори ѝ на езика ок.

– Казва, че детето ѝ е болно, отче – предаде слугата.

– Доведи я тук.

Приведе се от коня си, разрови мръсния вързоп, който тя държеше на ръце. Бебе, новородено, главата му беше прекомерно голяма и с лоша форма.

– Детето е мъртво – рече той.

Жената изпищя и се отдръпна.

– Как се казваш? – попита я свещеникът. – Къде отиваш?

Тя не отговори. Отец Ортиз слезе от коня си.

– Дай ми детето! – Нещо в гласа му я накара да се подчини, изглежда, у нея имаше някакъв здрав разсъдък.

– Детето е мъртво – повтори той – и трябва да се погрижим за душата му. Вярваш ли в Иисус, нашия Спасител, и Светата апостолическа църква?

Очите на жената бяха по детски ококорени. Тя кимна. Нямаше сили да се възпротиви на милосърдието на отец Ортиз.

– Кръстено ли е с вода от свещеник?

Тя поклати глава.

– Тогава ще му дадем име тук и то ще има християнско погребение, за да може душата му да се спаси в Рая. Ходиш ли често на църква?

Ново едва доловимо кимване.

Отец Ортиз се обърна към слугите.

– Трябва да погребем детето – каза той и пренебрегна напълно изумените им погледи. Земята беше спечена като камък, на Симон му се струваше, че горките мъже бяха на косъм от припадъка, както и той. Но направиха, каквото им беше заповядано, изкопаха плитък гроб в светлата на цвят пръст.

Отец Ортиз набързо извърши кръщенето, като използва вода от кожения мех на кръста си, после извади епитрахил от чантата на седлото и каза няколко думи в заключение. През цялото време двамата войници от ариергарда, които сега бяха единствената им защита на пустия път, ръмжаха и поклащаха глави, възмутени, понеже отецът им създава неудобства заради някаква си селянка.

Детето беше положено в плиткия гроб и заровено. Със сигурност лисиците и кучетата щяха да го изровят веднага след като си тръгнат, помисли си Симон.

Качиха се отново на конете си.

– Ами жената? – попита Симон отец Ортиз.

– Ще я вземем с нас.

Свещеникът я отведе до коня си и ѝ помогна да се качи на седлото.

– Отец Ортиз? – изуми се Симон. – Това мъдро ли е?

Вероятно искаше да попита: това достойно ли е?

– Аз ще повървя.

– Тогава се качете на моя кон.

– Не, решението е мое. Точно това би направил Иисус.

И по тази причина отец Ортиз вървя пеш по целия път до Безие. Както сам беше отбелязал, именно така би постъпил Иисус и той не можеше да постъпи другояче.

Безие

Когато пристигнаха, кръстоносното войнство вече беше минало и заминало оттук. Петнайсет хиляди души бяха живели в този град. И все още бяха там, но вече не бяха сред живите. Симон не си направи труда да ги види, но долови миризмата им. Казаха му, че по-голямата част са изгорени; онова, което беше останало от тях, в крайна сметка.

Следобедната жега тежко се лееше върху обгорелите камъни, от цитаделата се носеше воня на касапница. Частици сива пепел все още се рееха из въздуха. Тук и там се издигаха черни струи гъст дим. Стена от катедралата заблещука и се срути пред погледа му. Въздухът тежеше от жуженето на мухите. Лешояди и гарвани дремеха по стените, преситени. Кучета лаеха и се биеха за останките, въпреки че имаше предоволно. Не се чуваше никакъв звук, издаван от човек.

– Чудо – възкликна отец Ортиз и падна на колене, за да благодари на Бог.

XLI

ГРАДЧЕТО ДРЕМЕШЕ под палещото слънце. Сивите каменни къщи се различаваха от къщите на север; всичките имаха криви розови керемиди по покривите и всяка керемида стъпваше върху съседната, която беше абсолютно същата, но обърната. Стрехите бяха застъпени с големи камъни, за да попречат на мистрала да повдигне керемидите от мястото им. Римляните така строили къщите си, разправяха.

Въздухът беше прекрасен и сънлив, благоухаеше от дивата мащерка. Водни кончета се рееха над метличината. Планините на Кастилия бяха изчезнали в маранята.

Под смокините имаше нападали зрели плодове, Жил дьо Соасон слезе от коня си и отвори една, изсмука нежния зърнест плод отвътре.

– Хубаво – рече той, – отказват да отворят вратите си за нас. Вътре са хора на Транкавел. Обиждат ни и ни наричат нашественици и безбожници.

Роже-Реймон Транкавел беше местният виконт. Той воюваше от години с графа на Тулуза и за него нашествията далеч не бяха новост. За войниците му една обсада беше безпроблемно ясна като летен ден.

– Имаме достатъчно провизии да продължим – рече Симон.

– Пет пари не давам за провизиите, дразни ме безсрамието им. Ще оставим ли непокътнато гнездо на еретици зад гърба си, когато съм се заклел в светия кръст да дойда и да ги изтребя?

Гласът на барона беше писклив и стържещ от раздразнение. Любопитен човек, помисли си Симон. Вървеше като благородник; нищо не можеше да скрие поведението на човек, който е прекарал по-голямата част от живота си на седлото. Само дето не приличаше на такъв по мнението на Симон. Северняк беше, от Нормандия, но не от тъмнокосите нормани, каквито бяха повечето от тях. Косата му беше бяла, бели бяха дори клепките му и нямаше брада. Очите му бяха безцветни, почти розовееха.

По ботушите му беше полепнал прахът на Миди, към тях имаше тежки шпори с кръв на шиповете им. Значи, е жесток към коня си, помисли си Симон. Това говори много за човека.

Изненадаха се, че откриха един от тези кастра, както наричаха укрепените градове в Албигоя, все още да се съпротивлява. Всеки друг град, покрай който бяха минали след Безие, беше обезлюдял. Симон не беше уверен, че сечта трябва да се превърне в християнски прийом, но като военна тактика беше постигнала изумителен успех.

– Трябва да превземем градеца – заяви Жил.

– Там има триста души. Защо да се главоболим? А и нямаме обсадни машини.

– Не ни трябват обсадни машини. Това не е крепост за обсадни машини. Стените не са високи; по-голямата част от тях са стени на къщите от периметъра. Не може да бъдат охранявани както трябва, а и да можеха, по моя преценка гарнизонът не е достатъчно многоброен, за да го прави. Има двайсетима от хората на Транкавел, най-много четирийсет. Шепа от моите хора могат да се изкатерят по стените през нощта и на зазоряване да изтичат до вратите и да ни ги отворят.

– Нямаме достатъчно хора за това – каза Симон.

– Поправете ме, отче, но вие и отец Ортиз не бяхте ли тук, за да осигурявате духовно напътствие на кръстоносния поход, а не да съветвате професионални войници по военна тактика. Или греша?

Симон потърси с поглед подкрепа от отец Ортиз, но той отклони очи.

– Трябва да се присъединим към обсадата на Каркасон. Такива нареждания ни бяха дадени.

– Ще направим по-голямо добро, ако осигурим изтеглянето на армията.

– Ако са искали това градче, да са го превзели.

– Може да са бързали да стигнат до Каркасон. За тях това ще е като да прогонят муха. По-добре е било да го оставят на по-малки армии като моята.

Симон разбра нетърпението на барона да воюва. Изискваха се само четирийсет дни участие в кръстоносния поход за опрощение на всички грехове, затова колкото по-скоро започнеше, толкова по-скоро щеше да запази мястото си в Рая и да се прибере у дома.

Той почеса гърба си през расото, усети подутите белези от раните си, твърди като кост и възпалени от жегата. Сърбяха го, когато се потеше. Наистина ли аз ги направих?

– Ако хората не искат да излязат, тогава ще ги намерим вътре. Съпротивата им може да означава единствено, че са приютили еретици. Ако не се преклонят пред Иисус, ще се преклонят пред огъня. Дойдох тук по Божии дела и съм готов да започна.

– Войниците ви предизвикват – рече Симон. – А не гражданите. Те нямат избор.

– Много добре, отец Жорда. Утре сутрин ще приканя всички, които вярват в Светата църква, да напуснат градчето и така ще разберем, че вътре са останали само безбожници.

– Това е напусто! Дори да го превземете, нямате хора, които да го пазят.

– Няма да остане нищо за пазене. Ще постъпя като светото войнство в Безие. Ще го изпепелим и всеки еретик, който намерим в него, ще изгори като факла.

Симон погледна към отец Ортиз.

– Съгласни ли сте с плана му?

– В Испания имаме поговорка. "Не помага ли благословията, ще помогне дебелата тояга."

Симон погледна нагоре по хълма към укрепения град. От ъглите на назъбените стени вече светеха лампите на стражите.

– Отче, не мисля, че сопата е оръжие, което Иисус би предпочел. Мислех, че сме тук, за да спасяваме души.

– Тук сме, за да измъкнем Дявола от леговището му с всички средства, с които разполагаме. Онези, които ще бъдат спасени, ще спасим. Но първото ни задължение е да защитим Иисус Христос.

– Утре ще предложа на добрите католици от града тяхната свобода – рече Жил. – Ако не изберат милостта ни, тогава ще си берат последствията.

Беше вече късен следобед и хората му започваха да правят огнища, на които да си приготвят храна.

– След две нощи ще си греем краката на по-голям огън от тези. Огънят ще си има име. Ще го наречем Сент Ибар – добави той.

XLII

ЕДИН ОТ ПО-МЛАДИТЕ войници повръщаше от нерви някъде в мрака, неговите по-опитни другари, на които им беше наредено да пазят пълна тишина, го сритаха, за да го накарат да млъкне. Нямаше луна, единствено светлината от лампите на наблюдателниците им показваше пътя.

Диего и Симон стояха начело на колоната до белия жребец на Жил, огромно животно с червени очи. То се дърпаше от поводите и биеше с копита земята, развълнувано от натиска на войниците около него. Двама оръженосци се мъчеха да го усмиряват.

Някакъв писък го стресна. Битката беше започнала при портите. Половин дузина от хората на Жил бяха изкатерили стените през нощта и сега нападаха войниците при вратата.

Жил беше казал на отец Ортиз, че трябва да чака сигнал, преди да даде на хората му благословията си. Сега вече нямаше повече нужда да се пази тишина, Жил се обърна на седлото си и носочи монаха.

– Казвайте, каквото има да казвате, и бързо!

– Мъже на Нормандия – извика отец Ортиз, – Бог е с вас днес! Вашият враг е враг Христов! Вашият кръстоносен поход е по-велик от онзи, който се води в Светите земи, защото мъжете, срещу които тръгвате, не са просто езичници, които са прегрешили от незнание, ами хора, вдъхновени от самия Дявол, християни, някога спасени от кръвта на Бог, които в своята окаяност са се обърнали срещу него! Те са съсичали свещеници, осквернявали църкви и плюли върху кръста! Целуват задника на черна котка и я наричат Иисус! Никаква милост за такива хора!

Разнесоха се предупредителни викове и звуците на смъртта от портите. Жил дръпна поводите на своя жребец, така че той се изправи на задните си крака и огромните железни подкови паднаха на сантиметри от лицето на Симон. Вратите на Сент Ибар се отвориха. Някой размахваше факла, за да даде сигнал.

Жил не дочака Диего да приключи прощалното си слово. Пришпори коня си напред и изкрещя команда за атака. Рицарите му – неговият конен отряд – и пешаците се втурнаха след него.

Нормандската армия се събра при вратата. Симон наблюдаваше, ужасен и уплашен.

– Добре ли си? – попита отец Ортиз.

– Добре съм.

– Ще се присъединиш ли към мен за един химн?

Той вдигна кръста над главите им точно когато слънцето се показа над планината. Слънчевите лъчи докоснаха върха му и той засия в златно. Отец Ортиз запя:

– Veni Sancte Spiritus[27]...

Огнен пламък се издигна пред градската порта, последван от втори. Монасите завършиха химна. Диего едва се тътреше под тежестта на позлатения кръст.

– Дълго време им отне да минат през вратата – каза той.

Симон чу паническото изцвилване на кон. Войниците бягаха от портата, обвити в пламъци. Нещо не беше както трябва. Вече трябваше да са влезли.

– Ще изпеем ли отново химна, братко Симон?

Изпяха Veni Sancte Spiritus още два пъти. Докато слънцето се издигаше по-високо, от две места се заиздига гъст черен дим и спираловидно се насочи към небето.

– Какво казахте за тях – прошепна Симон. – За онази работа с черната котка.

– Какво за нея?

– През целия си живот съм живял тук, из южните земи. Никога не съм чувал за подобно нещо.

– Казано ми е от доверено място.

– Тези добри хора грешат по много въпроси, това е истина. Но не ми се вярва който и да е от тях да извърши подобно нещо с котка.

– Толкова важен ли е този въпрос за теб, братко Симон, именно в този момент?

– Вярвам, че Бог ни е направил пазители на велика истина. Не ни трябва да я украсяваме с лъжи.

Един от пешаците на Жил тичаше обратно надолу по хълма, кожената му туника димеше. Той я раздра, докато виеше от болка. Последва го втори. Скоро станаха десетки, препъваха се, кървяха, проклинаха.

Вече и кавалерията се оттегляше, цялата малка войска на Жил бягаше разпокъсано.

– Какво се случи? – попита отец Ортиз.

Един от войниците се приближи. Беше изгубил шлема си и стискаше ръката си, която висеше безполезна от едната му страна. През пръстите му капеше кръв.

– На стените не бяха хората на Транкавел! Цялото градче ни чакаше. Проклети дяволски изчадия!

Последен се завърна самият Жил. Приличаше на таралеж, от ризницата му стърчаха стрели. Симон беше чувал, че е трудно да се убие рицар дори при близък бой, защото доспехите им бяха непроницаеми. Винаги умираха само пешаците, понеже те имаха само парче кожа или щит, който да ги пази. Сега виждаше със собствените си очи, че всичко, което му бяха казвали, е истина.

Може би затова хора като Жил обичаха толкова много войната.

Норманецът махна шлема си и го запрати на земята. Момчешкото му лице плуваше в пот, тънката му бяла коса беше залепнала за черепа му. По доспехите на жребеца му също имаше стрели, една от тях го беше ранила близо до предницата, тъмна кръв се стичаше по предния му крак. Конят нервничеше от болка и възбуда.

– Какво стана, господарю? – извика отец Ортиз.

– Гражданите се бият заедно с войниците. Бяха опънали вериги по улиците, за да препънат конете ни, и дори от покривите мятаха камъни към нас. После запалиха сеното в две каруци и ги бутнаха по улицата. Загубих двамина от своите рицари и само Бог знае колко още хора!

– Казах му, че не сме подготвени – рече Симон на отец Ортиз.

– Ти каза, че се бием само с войници! – кресна им Жил. – Ти каза, че хората са добри католици и че само войниците на Транкавел ще се бият срещу нас! Да покажем милост, така каза! Сега виждаш докъде ни доведе твоята милост! Вътре няма нито един, който да не е сдушил се с Дявола кучи син!

Той заби меча си в твърдата земя.

– Това няма да остане така! – рече той, докато сочеше към двама им, сякаш те са отговорни за поражението му. – Ще се каят за деня, в който са се изправили срещу Жил дьо Соасон!

XLIII

ПОРЕДНИЯТ ДЪЛЪГ ДЕН ОТ ПЪТУВАНЕТО. Изглежда, целият свят беше тръгнал за Лион. Беше сезонът на поклонниците и ги подминаваха хиляди запътили се към южните земи. Свещените войни благоприятстваха печалбата или поне така твърдяха ханджиите.

Поклонниците се движеха сами или на групи, пееха химни, следваха монаси и свещеници и носеха знамена. Всякакъв народ вървеше: просяци, менестрели, освободени крепостни, студенти. Рядко Филип и хората му срещаха конници; барон или епископ или волска каруца, натоварена с дървен материал или олово за някой църковен покрив. Пътуването обаче беше тежко, защото почти на всяка левга стадо овце или добитък препречваше пътя им и ги бавеше.

Късно един следобед точно пред Лион спряха да починат. Екерсите[28] разседлаха конете и охладиха гърбовете им с върбови листа, които бяха натопили в реката. След седмицата, прекарана в усилена езда, тялото на Филип беше сковано от изтощение и протрито от тежката ризница. Той махна тежките ръкавици, за да избърше потта и прахта от очите си. Рено му помогна да свали пътническите си доспехи; той простена от облекчение, докато се освобождаваше от тях, после тръгна след останалите конници надолу към реката, за да гребне няколко шепи студена вода и да я излее на главата и врата си, да пие, докато стомахът му се пръсне.

Щом напоиха конете, се разположиха за лагер; опънаха палатки, тежките товарни каруци и огнища за приготвяне на храна се пръснаха по брега. Нощта падна бързо. Филип накара Рено да постави часови, после се уви в пътническия си плащ и се опита да заспи, заслушан в пращенето на сухите съчки в огъня и приглушения говор на хората, насъбрани около него. Осоленото свинско, което ядоха за вечеря, му докара жажда и го направи неспокоен. Моля те, Боже, нека да стигна навреме. Не оставяй момчето ми да умре. В гората изкряска сова. Вълци и гоблини се разхождаха из безлунна нощ като тази. Филип докосна кръста на врата си за защита.

Не позволявай малкото ми момче да умре.

Събуди се от грубо разтърсване по рамото.

– Простете, сеньор, трябва да се събудите – каза Рено.

Инстинктът на войника: миг и съзнанието му вече беше нащрек.

– Какво има?

Двама от войниците му стояха с горящи факли, между тях имаше малко момче. Държаха го за ръце и полагаха усилия да го удържат, защото то се въртеше, дърпаше и се мъчеше да ги рита. Един от мъжете се умори от боричкането и го удари с дръжката на меча си. Момчето пребели очи и се отпусна на колене.

– Стига! – извика Филип. Скочи прав и се обърна към Рено.

– Какво става?

– Часовите са го спипали, като се е промъквал в лагера. Опитвал се да краде храна.

Филип приклекна до него. Момчето беше чорлаво, мръсно и мършаво като прът на шатра. Филип повдигна главата му.

– Кой си?

Но то все още беше в безсъзнание от удара и не можеше да отговори. Затова го завлякоха до реката и потопиха главата му във водата да се свести. Детето дойде на себе си, разтърсваше глава като куче.

– Кой си ти? – попита Филип отново.

Погледът на момчето се избистри, огледа дрехите на Филип, кадифената му туника и гранатовия пръстен.

– Я какъв богаташ – рече то. – Изглеждате като краля на Франция.

– Вържи му още един – обърна се Рено към часовия.

Филип поклати глава.

– Остави го. – Той улови момчето за раменете. – Как се казваш?

– Лу[29], сър.

– И как се сдоби с такова име?

– Майка ми ме е кръстила така. Вие кой сте?

– Ти, безсрамно помиярче такова – скастри го Рено и щеше да го шляпне с ръкавицата си, но Филип му попречи.

– Казвам се Филип, барон на Верси. Аз съм човекът, когото си се опитал да окрадеш.

– Умирам от глад. Имате ли нещо за ядене?

Филип погледна Рено.

– Какво ще правим с него?

– Ако питате мен, щях да му отсека едното ухо, за да го науча на уважение, и после да го хвърля в реката.

– Имай милост, Рено. Ти беше само няколко години по-голям, когато те доведоха при мен.

– Само съм гладен, сеньор. Не съм искал на никого зло да сторя.

– Ти си крадец.

– Сигурно, сеньор. Но или ще съм крадец с едно ухо, или ще лежа вкочанен край пътя и знам кое предпочитам да съм.

Филип се ухили пряко волята си. Изтегли момчето на брега и го бутна към Рено.

– Дай на тоя клетник нещо за ядене.

– Сеньор, идеята не е добра.

– Малко осолено свинско и хляб, щом е толкова отчаян. Ако може да ги преглътне, тогава е по мъж от мен и му се полагат. Имай милост, Рено. Щом аз моля Бог за неговата милост, не трябва ли да отговоря на молбата за милост на друг, ако ми е по силите да я удовлетворя?

Рено сви рамене. Улови момчето за ръката и го повлече нагоре по брега към лагера. Филип се усмихваше. Лу. Вълк. Добро име за просяк. Щеше да нахрани хлапака, а на сутринта да го изпрати по живо, по здраво.

Мъжете хъркаха и огънят беше изтлял. Лу се присви до него, разкъса осоленото свинско със зъби и почти не си направи труд да дъвче. Рено стоеше над него със запалена факла. Филип го изучаваше: завързак с лице на ястреб и несъразмерно дълги за тялото му крайници. Гледаше го като бито псе, очи, които дебнеха за всяко неочаквано движение, главата му непрестанно се движеше, готов да трепне, готов да побегне.

– Откъде си?

– Отникъде.

– Нямаш ли си дом?

– Имах, когато баща ми беше жив. Но той умря и бяхме тръгнали за Париж, където майка ми има братовчед. Тя ми каза, че той ще се погрижи за нас, но умря по пътя. Хвана треска, така стана.

– Къде е?

– Ей там – рече той. – Под едно дърво.

Филип кимна към Рено и двама войници.

– Остави ни. Изпълни добре дълга си. Наистина. Благодаря, Рено.

Той приклекна до момчето, гърбът му се беше затоплил от гаснещата жар на огъня.

– Къде отивате? – попита го Лу.

– Албигоя. Място, наречено Сент Ибар.

– И защо отивате там? Сега е война. Да не се присъединявате и вие към кръстоносците?

– Не сме кръстоносци. Бил съм кръстоносец преди в Земите отвъд и повече никога няма да бъда.

– Тогава защо?

– Имам син в Бургундия. Той умира.

– И защо не сте с него?

– Чувал ли си за чудеса, Лу?

– Чувал съм от свещениците. Но никога не съм виждал.

– Аз вярвам в чудеса. Вярвам, че ако се помоля горещо на Бог, той ще ме чуе и ще отвърне на молбата ми за моя син. Затова отивам в Албигоя. Там имало жена, която лекувала с ръце. Ще я помоля да дойде с мен в Бургундия да изцели сина ми.

– Вие сте луд.

– Да, вероятно си прав.

– Мога ли да спя тук тази нощ? До огъня? Обещавам, че нищо няма да открадна.

– Много добре. Но ще те предупредя открито. Пробвай и открадни нещо и оръженосецът ми Рено наистина ще ти отсече едното ухо. Бди над мен като мечка над мечетата си, колкото и да е млад.

Момчето облиза покапалата мазнина от свинското по ръцете си и легна между двама от войниците, за да се топли. Филип поседя малко да наблюдава как лекият повей на вятъра разбърква пепелта в огнището, после свали плаща си и го метна над момчето. А след това отново легна да спи, чудеше се защо е избрал да разкаже за тегобите си на едно сираче и крадец. Сигурен беше, че на сутринта малкият нехранимайко ще се е омел рано-рано с хляб и нечий пръстен.

Филип се събуди на зазоряване. Той изтръска росата, закопча колана си и меча. За негова изненада Лy продължаваше да спи там, където го беше оставил. Филип разтърси момчето да го събуди и извика Рено. Накараха малкия да им покаже тялото на майка си. Филип се беше чудил дали историята е лъжа, за да предизвика у него съчувствие, но на сто крачки от лагера им я намериха точно както хлапакът беше разказал, вкочанена и студена, под един кестен.

Трупът вече вонеше, а и лисиците и гарваните го бяха намерили. Филип каза на Рено да заповяда на мъжете да изкопаят гроб. Нямаше свещеник, който да благоволи да я изпрати в Рая, но Филип каза една молитва за нея, когато я заровиха, и се надяваше това да е достатъчно.

Щом Филип се качи на Лейла, Лу застана пред коня му.

– Вземете ме със себе си – рече той.

Филип се разсмя.

– И защо?

– Видяхте ли – обади се Рено. – Той е като останалите псета на улицата. Подхвърли му залъци и той си мисли, че заслужава още.

– Не ме оставяйте тук, сеньор.

– Никаква полза няма да имаме от теб, момче. А и си имам своя работа, за която да се грижа.

– Говоря езика ок. Няма да ви бавя и мога да се окажа истинска благословия, когато се озовете сред онези самохвалковци и еретици.

– Мисля, че трийсет въоръжени мъже са достатъчно добра защита, че да се нуждая и от завързак, който току-що е дорасъл да носи панталони. И аз говоря малко езика им. Научих го в Земите отвъд от рицарите от юг.

Лу улови юздите им.

– Тогава ме вземете като благодеяние, вземете ме с вас до Лион.

Рено поклати глава отчаян.

Воден от импулс, Филип се приведе, грабна Лу през гърдите и го повдигна на седлото.

– Много добре, малки ми господарю Вълк. Вие сте просяк и крадец, затова сигурно ще можете там да си вадите хляба с лекота.

– Благодаря, сеньор. Няма да създавам никакви проблеми.

– От това няма да излезе нищо добро – заключи Рено.

XLIV

С ТЕХНИЯ КЪСМЕТ кога да пристигнат в Лион, ако не в пазарен ден, помисли си Филип. Почти половин ден можеше да им отиде само за да стигнат от единия до другия край на проклетия град.

Улиците бяха претъпкани, на градските порти, където се събираше таксата, цареше пълна бъркотия, главният площад едва побираше всички волски и магарешки каруци. Пазарът беше сиво море от овчи гърбове, а данданията премазваше след тишината на улицата: носачи на вода размахваха звънци, чираци търкаляха бъчви по калдъръма, гъски крякаха, мечки ревяха на местата, където се провеждаше бой с тях, носеше се и самотният рев на муле. Над всичко Филип дочу мелодията от лютнята на жонгльор и избухналия смях сред зрителите му.

Кралските лилии бяха навсякъде, градът пламтеше от патриотична треска заради войната, сякаш Пей д'ок беше населена с нашественици неверници.

Свещеник вече работеше пред църквата, вдигнал високо златен кръст, въодушевените тълпи се тъпчеха към него.

– ...Оскверняват църквите и ги използват за отвратителни плътски оргии... открито почитат Дявола. Вече не са хора, ами слуги на Сатаната! Дори така наречените благородници, господарите на Транкавел, Фоа и Тулуза! Прекалено дълго търпяхме тези дяволи в южните ни земи. Защото не ви трябва да се поклоните на Сатаната, за да разпъвате нашия Господ отново и отново! Ако не сте на страната на Бог, тогава сте срещу него! Но ако се присъедините към нас в нашето свято поклонничество срещу тези дяволи, тогава ще си спечелите място в Рая и всичките ви грехове ще бъдат опростени, понеже ще сте доказали любовта си към Бог!

Рено и Филип спряха конете си, за да послушат.

– Същото ни говореха и преди да отидем в Земите отвъд – рече Филип.

– Тук е пълно с обърнати към вярата, сеньор.

– Казваха, че ще дойде свършекът на света, ако не направим нещо срещу мохамеданите, но той свърши само за мен. Сега разбирам, че много-много не ме е грижа за Рая.

– Сеньор, не бива да говорите така!

Филип се извърна на седлото и погледна към момчето.

– Чу ме какво си говорех ли? Мислиш ли, че съм еретик?

– Баща ми – когато беше жив, Бог да го прости – ми казваше, че ако един човек ще го оставят на мира, ако се прекръсти, тогава да се кръсти. Казваше и че ако на другия ден се появи някой и каже, че не трябва да прави кръст, ами кръг, тогава кръг да бъде. Това прави ли го еретик, сър?

Филип се разсмя.

– Баща ти е бил практичен мъж.

– Калайджия беше, сър, много го биваше, схващаше всичко.

– Както и всяка религия. Но това е Лион, млади сър. Удържах думата си пред вас. Сега си вървете по пътя, пожелавам ви късмет.

Лу слезе от гърба на големия боен кон, но не пускаше стремето.

– Не искате ли да ме оставите при себе си, сеньор? Може да съм ви от полза.

– За какво? – намеси се Рено. – Като хранилище на въшки ли? Върви си. Господарят ми ти показа достатъчно от милостта си.

Филип пришпори коня си и скоро момчето се изгуби сред блъскащите се тълпи.

Докато войниците му се черпеха с разводнено пиво в една от странноприемниците до главния площад, Филип намери църква и влезе вътре. Колкото и да му липсваше влечение към религията, той не беше безбожен, какво като се гневеше на духовенството. Не пътуваше ли с цел да измоли милост от Бог?

Тежки железни свещници осветяваха мрака на църквата като дневна светлина. Изрисуваните по колоните светци изглеждаха почти радостни.

Намери статуя на Богородица, падна на колене и зашепна думите на латинската молитва:

– Аве Мария, грасия плена...

Каза молитвата както винаги заради сина си. Може вече и да не вярваше в папите и в кръстоносните походи, но все още вярваше в чудесата и се надяваше, че само тази вяра може да е достатъчна.

Пред изповедалнята се точеха неравни върволици, толкова много хора бяха натъпкани в църквата, че едва имаше време всеки да прошепне conftteor[30] и да пусне своята лепта в ръката на свещеника и вече беше дошъл редът на следващия скрит грешник. Свещените войни наистина бяха добри за печелене на пари, както твърдяха ханджиите.

Когато излезе, навън завари шумна разпра. Един гражданин в кожен елек и коприни размахваше кърпичката си във въздуха с вид на човек, който всеки миг ще припадне. Двама от свитата му стискаха здраво малък обесник помежду си, а единият от тях държеше високо вдигната копринена кесия.

– Тук е, сър! – извика той. – Бързо го хванахме!

Филип изтича по стъпалата и застана между гражданина и хората му. Изненадата им се смени с тревога. И двамата бързо проумяха, че Филип е рицар и не е човек, с когото биха искали да се забъркат.

– Пуснете го – рече Филип и сграбчи Лу за косата, за да покаже собственическото си отношение към него.

– Но, сеньор, той е крадец. Открадна на нашия господар...

Филип се извърна към него.

– Ако ще се обръщате към барон и рицар, най-добре ще е да го направите на колене и с кротък глас.

Ръката му посегна към меча. Мъжът се отдръпна.

Филип издърпа пищящия Лу зад себе си, приближи се към гражданина и метна сребърна монета в негова посока.

– За притесненията ви, сър. Няма да ви причини други тревоги.

Повлече Лу със себе си.

– Струва ми се, че си решен да изгубиш ушите си, момче. Трябваше да ги оставя да те оковат в тумрук за урок.

– Оооууу, боли ме!

– Трябва повече да те заболи. Да си крадец, означава да не те хващат. Никой ли не ти го е казал?

– Къде ме водите? Ооу...

Филип пусна момчето близо до кръчмата. Лу с престорено старание си оправи косата и се опита да го изрита. Филип поклати глава.

– Много добре, можеш да дойдеш с нас. Поне докато не се научиш да се грижиш за себе си.

Лу се ухили.

– Наистина ли, сеньор?

– Никога не говоря напусто.

Филип вдигна поглед и видя Рено да стои пред странноприемницата и да ги наблюдава.

Оръженосецът му поклати глава. Току-що направихте голяма грешка, говореха очите му.

XLV

ДВА ДНИ ОТИДОХА да шият рани по коне и хора, да броят загубите и да изучават географията на унижението. Жил стоеше в платката си и не излизаше. Отец Ортиз прекарваше дните в пеене на химни под едно дърво. Жегата беше угнетителна; песните на щурците ги подлудяваха. Сент Ибар, това никакво укрепено градче, беше разклатило вярата им. В Нормандия си бяха мислили, че всичко ще стане лесно.

На втората вечер Жил свика съвет. Отец Ортиз и Симон бяха привикани в копринената му шатра заедно с рицарите и оръженосците. Присъстваше и човек, когото Симон не познаваше, слаб мъж с подстригана черна брада. Имаше само два стола, той седеше на втория в ъгъла, облечен в цветовете на рода Транкавел и с изражение, което издаваше вътрешен ужас.

Непостоянен ветрец се появяваше през нощта; въздухът лепнеше по кожата, а жилещите насекоми изнервяха всички. Жил седеше на стол пред масата, на която беше разстлана голяма карта, в ъглите я придържаха малки камъни.

– Господа, позволете да ви представя мосю Робер Марти, напоследък бейл на Сент Ибар. През нощта, бидейки наясно с дълга си пред Бог, а не пред своя господар еретик, той се е измъкнал от града и се е представил пред часовите ни, които го доведоха тук. Иска да ни покаже как да влезем в укрепения град.

– Слава на Бога – възкликна отец Ортиз.

– Можем ли да му имаме доверие? – попита някой, едноок среднощен дявол с червена брада.

Казваше се Юг дьо Бретон и беше от най-доверените офицери на норманеца. Той изпука кокалчетата си и с помощта на обезобразеното си лице накара всички да усетят заплахата, която се излъчваше от него.

Жил се обърна към Робер.

– Можем ли да ти вярваме?

– Оставих се в ръцете ви. Мислите ли, че щях да стоя тук, ако исках да ви мамя? Знам какво повелява дългът ми като добър католик.

– Истината е, че е видял какво сторихме с Безие – обади се Юг дьо Бретон. – И е напълнил гащите.

– Сега е един от нас – застъпи се Жил за него като снизходителен баща. Стана и посочи към картата, която лежеше на масата. – Донесъл ни е това, карта на Сент Ибар. Иска да знаем, че има и друга врата, ето тук. – Той почука по хартията с показалец. – Зад нея съществува таен проход, който води под замъка и нагоре към донжона. Робер ще ни отведе дотам. Юг ще вкара половината от хората ни вътре, за да може този път наистина да стигнем до вратата отвътре. Но трябва да го направим тази нощ, преди да видят, че Робер липсва. Ако осъзнаят, че са били предадени, ще наводнят прохода.

– За какво служи този проход?

– Тунел за бягство, който са използвали, когато са били обсаждани от хората на графа на Тулуза. Повечето от гражданите са напуснали през този тунел след първото ни нападение. Вътре са останали само неколцина войници. Намислили са да изчакат още един ден и също да избягат.

– Той защо ни казва това? – попита Юг.

Жил метна на Робер кесия.

– Знае на кого е по-добре да служи.

– Човек, който веднъж е предал, ще предаде и втори път.

– След като ни отведе до вратата, той ще остане пленник тук, в лагера. Знае какво ще му се случи, ако се опита да ни изиграе.

– Молитвите ни бяха чути – рече отец Ортиз. – Това е чудо.

– Алчността не е чудо – обади се Юг. – Просто неизбежност.

– Пригответе хората. Щом Юг и хората му обезопасят портите, ще взема рицарите си и ще поискам Сент Ибар за Бог.

Аз ли съм единственият човек в това помещение, който вижда безполезността на това начинание, почуди се Симон.

– Ами хората вътре? – попита той. – Ами техните души?

Жил го изгледа удивено.

– Техните души ли? Те са Божия грижа, не наша.

– Следователно се готвим да съсечем неколцина, които са останали верни на своя господар, и да възнаградим този Юда?

Във възцарилата се тишина се чуваше тежкото дишане на хората. Отец Ортиз го гледаше с удивление.

– Тези мъже воюват срещу Божията армия – отбеляза Жил.

– Божията армия е в Каркасон – възрази Симон. – Това тук за нищо няма да ни послужи.

Жил преобърна масата с ритник.

– Ние очистваме земята на ереста, както вашата Църква поиска от нас да направим! Мислех, че сте тук, за да ни съветвате по религиозни въпроси, брат Жорда? А ми се струва, че ние трябва да съветваме вас.

Разнесе се смях. После Жил и войниците му напуснаха палатката, за да вземат доспехите и оръжията си.

Отец Ортиз сграбчи Симон за ръката.

– Не си отваряй устата без мое позволение! Не забравяй кой е учителят тук и кой е ученикът.

Симон разбра, че е безполезно да спори повече. Все още не можеше да премахне вонята от Безие от носа си; горяща и гниеща плът, примесена с мирис на конски фъшкии и монотонното жужене на мухите. Почуди се дали някога изобщо ще успее да се отърве от нея.

XLVI

В ТУЛУЗА, В КАРКАСОН, в Лион, във всеки град на Франция касапите колеха овце и добитък на своите предни тезгяхи и оставяха кръвта и отпадъците да се стичат в каналите; убиваха пилета пред клиентите си, за да могат те да си вземат прясно месо, а после хвърляха главите и перушината на улицата. Симон беше привикнал да повдига полите на расото си, когато вървеше през тази мръсотия, и макар да беше опитен градски жител, от време на време му се случваше да вади парфюмирана кърпичка пред носа си в горещите летни дни, когато миризмата на кърваво месо и вонята от каналите му докарваше гадене.

Но ставаше дума за овце; ставаше дума за крави; и кръвта беше от домашни животни.

А това!

Това...

Не беше виждал, нито си беше представял подобна сеч. Едно беше да убиеш човек; за опитни войници като тези може би и един замах с меча щеше да е достатъчен, най-много два. А защо правеха това? Не им трябваше да съсичат телата за месото, не им трябваше да разхвърлят крайници и осакатени трупове из улицата и да украсяват всяка порта, всеки канал с тях.

Черната кръв беше съсъхнала в каналите, капките от нея, локвите от нея; вонята ѝ на желязо, докато изсъхваше на горещото слънце, го докараха до спазми, той се смъкна от коня си и повърна на улицата. Отец Ортиз го наблюдаваше, отвратен.

Симон избърса уста с опакото на ръката си.

– Какво са сторили тези хора тук?

– Опасявам се, че допуснах грешка с теб.

– Какво очаквахте? Мислех, че търсите теолог и проповедник за този кръстоносен поход, а не касапин.

– Не можем да посветим цялото си време на химни. Бил ли е нашият Господ мил, когато е изгонил търговците от храма?

– Той е преобърнал масите им; не ги и е нацепил като съчки за огън. Погледнете какво са сторили тези хора!

– Милостта е онова, което даваме на слабите и на нуждаещите се от благодеяния. Трябва ли така да се отнасяме и към враговете на Църквата? Онези, които искат да ни съсипят? Ние сме инструменти Божии и нашият дълг е да спасяваме души. Онова, което правим, правим го от любов, любов към Бог.

Пазарният площад представляваше просто пръст с жалък фонтан. От другата му страна имаше димяща руина. Симон посочи към нея удивен.

– Изгорили са църквата!

– Църквата беше осквернена.

Стените от варовик бяха почернели, покривът – хлътнал. Не можеше да се приближи към нея заради горещината, таванските греди все още горяха на пода близо до олтара. Но после разпозна миризмата на прегоряло месо.

– Какво се е случило тук?

– Имаше еретици – някой извика към него.

Той се обърна. Жил дьо Соасон водеше процесия към площада: шепа пленници, хора на Транкавел, оковани в китките и всеки с примка на врата, чийто край беше привързан към седлото на бойния му кон. Рицарите и отрядът от пешаци вървяха след тях.

– Та те са били в убежище! Намирали са се в църква!

– То не беше вече свято. Тези хора бяха еретици в място, което сами са осквернили. Затова го изпепелихме.

– Не знаете дали хората, които сте избили, са били еретици!

– Защитавали са еретици, а това е същото.

– Само защото човек има еретик за съсед, това не го прави лош християнин.

Жил се обърна към отец Ортиз.

– Отче, поучете своя сосиус, става ли? Той си позволява прекалено много. – Жил скочи от коня си. – Бог ще разпознае своите. Когато всички са на небето, нека Неговата мъдрост раздели спасените от прокълнатите. Трябва да разберете, отец Жорда, че когато постъпваме така, постъпките ни подтикват другите да са по-прилежни в молитвите си. Нали това искате от своето паство? Прилежание?

– Сеньорът е прав – рече отец Ортиз. – Мислите ли, че един добър християнин може да живее, опрял страната на лицето си до Дяволската паст?

Симон осъзна, че е безполезно да продължава спора. Той падна на колене и се помоли за душите на мъртвите.

– О, спестете ми благочестивостта – подигра се Жил. – Искате Църквата ви да е спасена за вас, но се разстройвате, когато видите, че е сторено. Лицемери сте до един.

Симон погледна към скупчените пленници – окаяници, които се бяха били смело и бяха предадени в самия край от своя собствен бейл.

– Какво ще правите с тях? – попита той.

– Отрекоха се от кръста. Та ми се стори, че за тях може и да е поучително да разберат от личен опит какво е онова, което според тях не съществува. Вие как мислите, отец Ортиз?

Той се обърна към капитана на войниците и започна да го разпитва. Един от хората му, който говореше езика ок по-добре, предаваше въпросите му. Къде са останалите жители на града? Накъде са тръгнали? Защо са избягали?

– Чуха, че всички сте касапи – отвърна капитанът, – и ни умоляваха да ги пуснем да си вървят. Възнамерявахме да ви задържим още два дни, после също щяхме да избягаме, ако това мръсно псе бейлът не ни беше предал.

– Накъде тръгнаха?

– Към планините. Където никога няма да ги откриете.

Жил се обърна към Юг.

– Тръгвай след тях. Вървят пеша, така че въпреки думите на тоя червей имате възможност да ги откриете и когато го направите, въздайте Божията справедливост. – Той се качи на жребеца си и се завъртя. – Сега им покажи какво правим с еретиците наоколо.

Лятото беше добро за угояването на мухите. За нито една от тях нямаше извинение да не затлъстее и сънливо да дреме, преяла, на слънцето.

XLVII

ВЪРВЯХА ПО СТАРИЯ римски път, който водеше през Минервоа, през опожарени и опустели села и кастра. Първият мъж висеше обесен на маслиново дърво и привлече вниманието им, след дванайсетия вече беше обичайна гледка. С всяка левга Филип губеше по малко от душата си. Колко на брой изоставени бебета може да се престориш, че не забелязваш, защото не можеш да спасиш нито едно от тях и виждаш по двайсетина всеки ден?

Ами онзи войник, когото бяха открили отстрани на пътя без ръце и крака? Филип още чуваше виковете и проклятията му, докато осакатеният ги умоляваше да сложат край на мъките му. Християнски войници му го бяха причинили, и то не в разгара на битката, ами за да сеят ужас.

Но щом християнски войници бяха предприели подобно действие, как би трябвало да постъпи той, като сам беше грешник? Дали да остави мъжа да страда от жажда и да позволи на лешоядите да го довършат, докато е все още жив?

Беше скочил от коня с изваден меч.

– Направи го! В името на Бога! – изкрещя към него мъжът. – Защо чакаш? Моля те, не ме оставяй да страдам така! Умолявам те!

Едно беше да убиеш човек в битка, друго е да го съсечеш от милосърдие. Хората му го наблюдаваха, но стояха безмълвни.

Мъжът изкрещя, претърколи се на една страна и запълзя към него.

– Моля те, мосю, умолявам те! Направи го! Ще те защитя хиляди пътя в Рая, умолявам те!

На колко години беше, почуди се Филип. Лицето му до такава степен беше покрито е кръв и пръст, че беше невъзможно да се каже. Болката беше прорязала дълбоки линии по лицето му. Можеше да е и на двайсет, и на осемдесет.

Филип вдигна меча си, но нещо го накара да се поколебае. Трудно беше да се убие човек, когото не мразиш или от когото не се страхуваш. Точно когато се канеше да забие меча, стрела се заби в гърдите на мъжа. За миг изглеждаше изненадан, а после светлината изчезна от очите му и той умря тихо.

Филип знаеше кой я е изстрелял.

– Благодаря ти, Рено. Но нямаше нужда от твоята помощ.

– Съжалявам, сеньор. Не понасях повече да го гледам. Не се страхувам толкова от смъртта, колкото се страхувам от такава участ.

Погледите им се срещнаха.

– Тогава хайде да направим онова, за което сме дошли, и да се измъкваме от тази земя на лешояди – рече Филип и се метна на коня си.

Вечерта беше безветрена, сенките – наситено черни, а светлината – жива като прясна боя. Земята тук му напомняше за Земите отвъд, маслини и смокини растяха в тънката камениста почва и ронливи каменни стени пазеха свободно разхождащите се овце и кози.

Под сянката на стените терасовидни лозя плуваха в мъгла. Казваха, че са създадени под плющенето на камшика на надзирателя римлянин по времето на Иисус. Но сега да ги види човек! Бяха изкоренени от кръстоносците, корените им горяха и чернееха мъртви.

Въздухът миришеше на мащерка и на костница.

Градчето беше опожарено наскоро, дъждът от изминалата нощ не беше успял още да измие саждите. Струйки сив дим се издигаха от руините. Лисиците и вълците предпазливо си проправяха път през изпепелената земя, дебнеха, привлечени от обещанието за прясно месо.

Пътят продължаваше в тясна уличка, която последваха към градските порти. Филип прикри с ръка устата и носа си, усети как неколцина от хората му също повръщат. На площада имаше седем кръста. Дотогава единственото разпятие, което беше виждал, беше резбованото разпятие на Господ в църквите. Не си представяше, че хората може все още да подлагат други на такива мъчения.

Пред църквата имаше почерняло и почти погълнато от огъня дърво. От него обаче беше останало достатъчно, за да обесят някого. Трупът на мъжа се полюляваше на вятъра.

Лешояд изплющя с криле, за да прогони гарваните, които се бяха насъбрали над мършата.

Никой дума не обелваше.

Филип обърна главата на коня си и тръгна да излиза от града. Толкова път бяха изминали напразно. Клетото момиче, за което беше дошъл, несъмнено беше едно или няколко парчета от тази сурова и почерняла плът, просната на площада.

Господи, помилуй. Тя беше последната му надежда.

Кръстоносците бяха лагерували до реката на юг от Сент Ибар. Намериха конски фъшкии, утъпкана пръст и топла пепел от лагерните им огньове. Сигурно не са били повече от двеста-триста души, предположи Филип.

Той седеше отпуснато под една смокиня, оборил глава върху ръцете си.

– Какво ще правим? – попита го Рено.

– Нищо не можем да правим до утре сутринта. Кажи на хората да направят тук лагера.

Той видя сянка да се прокрадва сред дърветата, жена в туника с качулка.

Рено също я видя.

– Какво е това? – попита той.

Филип вече беше скочил на крака и тичаше. Бягството ѝ беше затруднено от дългата ѝ рокля и нападалите клони по земята, той бързо я настигна и повали на земята.

Тя остана да лежи, не се опита да се съпротивлява. Филип се изправи. Ръцете ѝ и краката ѝ бяха мръсни и покрити с прорезни рани. Каза нещо на езика ок, което той не разбра.

После се претърколи на гръб и отвори крака.

Рено тичаше след него. Следваше го Лу.

Жената каза още нещо на Филип.

– Какво говори тя? – попита Рено Лу.

– Каза да направиш онова, което искаш, но без да я нараняваш.

Филип коленичи до нея.

– Няма да те нараня – рече ѝ той. По глезена ѝ, по туниката ѝ имаше кръв. – В Сент Ибар ли живееш?

Тя поклати глава. Каза, че била от Безие. Двамата със съпруга ѝ побягнали преди идването на кръстоносците, но разбойници им устроили засада на пътя. Убили съпруга ѝ и бебето ѝ, а нея изнасилили. По някакъв каприз я оставили жива.

– Как е името ти? – попита я той.

– Гуилхемета.

– Гуилхемета, ще ти помогнем, ако можем.

– Не искам помощта ви – рече тя. – Не искам вече никой да ми помага.

– Какво правиш тук? – продължи да я разпитва.

– Кръстоносците ме доведоха. Имаха свещеник с тях и той беше мил към мен и ми помогна да погреба бебето си и го благослови, за да може да отиде в Рая. Но после войниците също ме изнасилиха и аз избягах.

– Какво е станало с градчето?

– Войниците се ядосаха, когато хората не им отвориха вратите. Биха се с тях, а после избягаха. Затова те избиха останалите. Дори бейлът, който им помогна. Обесиха го.

– Някои от хората са избягали, така ли?

– През нощта. Измъкнали се и отишли в планините.

Филип се обърна към Рено.

– Май вещицата още е жива.

Рено поклати глава, ужасен от обрата, който беше приел разпитът.

– Моля ви, сеньор. Да оставим жената на мира и да си вървим. Безнадеждно е. Вещицата, която търсите, сега може да е къде ли не из планините. Никога няма да я намерим.

– Ако е жива, повярвай ми, ще я намеря.

– Но не знам дали е още жива. Дори не знаем дали може да прави чудеса. Може би гоним вятъра.

– Не стигнах чак дотук, за да се откажа сега, Рено. Кажи на хората. – Той стана и протегна ръка на Гуилхемета. – Стани. Ела е мен. Тук никой няма да ти стори зло. Ние сме хора на честта. Tmes de partage – рече той на езика ок.

Гуилхемета се подвоуми. Погледна към момчето за потвърждение. Лу кимна. Филии ѝ помогна да се изправи и я поведе към лагера.

XLVIII

НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН, докато яздеше, Филип си мислеше за осакатения войник, когото бяха намерили на пътя за Сент Ибар.

Той сам трябваше да довърши окаяника. Защо се беше поколебал? Рено нямаше такива задръжки. Не можеше да забрави изражението на оръженосеца си. Това не беше нито жалост, нито ужас; изражението на Рено го потресе.

Филип беше поставил Гуилхемета върху дребното конче заедно с Лу. Виж ги само как са се залепили един за друг. За нея беше добре да има за кого да се грижи, помисли си той, може би това щеше да я измъкне от отчаянието ѝ. А на Лу сигурно му трябваше друга майка.

Най-накрая умът му се върна, както винаги, към Алезаис; за негова изненада мислеше повече за нея сега, когато беше мъртва, отколкото когато беше жива. Ти си като елф, беше ѝ казал той, трябва да ти сложа звънче, за да знам къде си. Виждаше я в прашните спирали на пладнето, в облаците вечер. От четири години беше в гроба, а мисълта за нея го владееше.

Остави ме, любима; щом не можеш да си тук, остави ме.

Гърлото му беше продрано. Жегата жужеше в ритъма на цикадите, пот се стичаше бавно по носа му. На север по небето тъмнееше гъст синьочерен облак, обещание за буря, която да охлади въздуха. Вървяха сред безлюдни земи, имаше само закърнели дъбови и букови дървета.

И тогава се чу писък.

Не беше само един, много хора закрещяха. Рено посочи и в същия момент Филип ги видя. Войниците бяха спипали жертвите си на открито, докато са пресичали теснината на долината. Засадата беше добре замислена, трима конници се появиха от залесените хребети, за да пришпорят нещастниците към своите другари, които ги съсичаха с мечове или ги премазваха с копитата на бойните си коне.

– Сигурно са избягалите от Сент Ибар – рече Рено.

– Искат да ги избият.

Кобилката на Рено подуши кръвта във въздуха и се изправи на задните си крака. Той я успокои с усилие.

– Какво да правим?

– Не можем да бездействаме – каза Филип.

И той, и войниците му въпреки жегата носеха стоманени ризници и пътуваха в пълно бойно снаряжение от Безие. Очакваха неприятности и ето че се бяха натъкнали на такива.

Филип се обърна към командира на своите хора.

– Изчакайте тук, докато всички излязат иззад скалите. После тръгваме срещу тях.

Войниците, изглежда, се стъписаха от тази заповед. Рицарите и конниците долу носеха кръстове. Правилно ли беше да тръгнат срещу кръстоносци? Но те бяха негови васали и Филип знаеше, че ще направят, каквото им е заповядал.

Обърна се към схватката и видя жена, която се опитва да надбяга кон, тичаше в плитчините на брода, препъваше се по мокрите камъни. Конникът я проследи и дори не се опита да вдигне меча си. Остави коня си да я стъпче, после се насочи към дете, което бягаше да се скрие сред дърветата.

Филип пришпори кобилата си. Склонът беше стръмен, но Лейла се спусна в галоп, със сигурна стъпка, както и всяко ездитно животно, което беше имал, и той пусна юздите ѝ. Кръстоносецът се обърна едва в последния момент, не беше спуснал наличника на шлема си и изражението на лицето му се промени за миг от изненада в ужас. Нямаше време да избегне удара на меча, който го събори от седлото; Филип го подмина и се насочи към следващия.

Движенията на всички се сляха: жена, която бяга нагоре по брега, кръстоносец с яркочервена брада, който я преследва. Друг от бягащите, мъж, се хвърли отгоре ѝ, за да я предпази. Брадатият се канеше да скочи на земята, за да ги съсече, когато видя Филип. Опита се да завърти коня си, за да се окажат лице в лице, но преди да успее, Филип го връхлетя. Замахна към него и червенобрадият успя само наполовина да посрещне удара, после главата му се отметна, шлемът му политна към водата и той падна.

Филип обърна Лейла и видя останалите от хората му да се втурват в нападение. Стреснати и изправени пред по-многочислен противник, кръстоносците избягаха кой както свари. Червенобрадият рицар се качи на коня си, размаха юмрук срещу Филип и последва хората си към хълмовете.

Свърши за няколко минути.

Бродът беше осеян с трупове. Само четири от тях бяха на кръстоносци, останалите бяха на избягалите от Сент Ибар. Водата в реката течеше, примесена с кръв. Дете плуваше по лице в плитчините, на гърба му имаше прорезна рана от меч.

Рено се появи до него.

– Според теб дали това е имал на ум папата, когато е обявил кръстоносния поход? Да го знаеш от мен, Рено. Може никога да не отида в Рая, но понякога си мисля, че и самият Свети отец ще види зор, докато се промъкне през вратата. Хайде, да не се помайваме. Обзалагам се, че Червенобрадия и хората му ще се върнат със своите другари съвсем скоро и ще се опитат да довършат започнатото.

Дрипава група от помрачени души беше спасил. Прокажен в сива дреха и алена шапка, орач, калайджия, зидар. Намерил им беше подслон в изоставена пастирска колиба, четири стени със зейнали дупки в плетеницата от тръстика, замазана с кал. Майката на убитото дете оплакваше рожбата си в ъгъла, другите почистваха раните си, както могат, с вода от реката. Носеше се мирис на слама, кози и кръв.

Бежанците накладоха огън в огнището с нападали клони, за да приготвят храната, която имаха. Филип има даде от осоленото свинско. Изглежда, му се зарадваха, но пък и не бяха яли от дни.

Малките деца имаха огромни тъмни очи, които се взираха в него от сламата. Майка започна да кърми бебето си. Жената продължаваше да люлее на ръце мъртвото дете, а режещата ѝ скръб го накара да трепне.

Небето гореше някъде близо до Каркасон.

Мъж с широки рамене и широк меч коленичи в краката му. Филип разпозна мъжа, когото беше спасил от Червенобрадия, онзи, който се хвърли над сивокосата си жена, за да я защити.

– Който и да сте, сеньор, благодарим ви.

Филип го изправи на крака. Мили Боже, този човек е грамаден като мен.

– Кой си ти? – попита го Филип.

– Името ми е Анселм – рече мъжът, – зидар съм от Сент Ибар.

– Къде отивате?

– В крепостта на Транкавел в Монтайе. Надяваме се там да намерим защита от кроза – кръстоносците.

– Колко е далеч дотам? Онези мъже ще се върнат за вас.

– Можем да свърнем на изток през гората. Пътят е по-дълъг, но ще им е по-трудно да ни намерят.

– Тогава направете така. Отморете се тук, ако трябва, но се постарайте до зазоряване да сте тръгнали.

– Може ли да знам кой ни спаси? Говорите като северняк, като кроза.

– Аз съм северняк. Казвам се Филип дьо Верси и съм от Бургундия.

– Защо не носите кръста? Защо ни помогнахте?

– Не съм кръстоносец, тук съм, защото търся един човек, една лечителка. Може и да я познавате, от Сент Ибар е, казаха ми, че там живее.

Анселм се намръщи и погледна към жена си, после отново към Филип.

– Изминали сте целия този път от Бургундия заради една лечителка?

– Казва се Фабрисия Беранже. Познавате ли я? Тя тук ли е, с вас ли е? Това тя ли е? – Филип посочи треперещо момиче в ъгъла на колибата. Разбрало, че е привлякло вниманието, момичето сведе глава. – Хайде, човече? Говори.

– Откъде знаете името ѝ, сеньор?

– Славата ѝ се носи. Най-напред го чух от една знахарка от моите земи. Тя на свой ред го чула от поклонник, който тъкмо се бил върнал от Тулуза.

– Какво искате от нея?

– Синът ми умира. Дойдох да я помоля за помощ. Искам тя да дойде с мен и да го излекува, беше прекалено болен, за да го водя със себе си. – Филип видя как мъжът и съпругата му се спогледаха. – Познавате ли я?

– Сигурно имате огромна вяра, за да направите подобно нещо.

– Само той ми остана. Ако изгубя сина си, всичко съм изгубил. Дали е вяра, или е отчаяние? Не знам. Моля ви, кажете, каквото знаете.

Анселм въздъхна.

– Жената, която търсите, е наша дъщеря.

– Дъщеря?

– Дали тя прави такива чудеса, за каквито говорите, не знам. И да е истина, тази ѝ дарба не донесе нито на нея, нито на нас добро, само болка. Тя напусна Сент Ибар преди няколко месеца.

– И къде отиде?

– В манастира в Монмерси.

– Тогава е жива?

– Жива е. Бог да я пази. Отиде там, за да потърси малко спокойствие. В градеца хората я наричаха вещица или светица; и в двата случая не я оставяха на мира, затова влезе в манастир. Не знам дали е било от полза.

– Къде е този манастир? Как да я открия?

Анселм поклати глава. Не можеха ли просто да я оставят на спокойствие, искаше му се да попита. Но къде из Пей д'ок имаше сега мир? А и един зидар не спори с рицар.

– На изток е, в планините близо до Монтайе, закъдето самите ние бяхме тръгнали. Но по-бързо е обратно по този, по който дойдохте, а после – по римския път. След четири левги ще видите абатството. Има хълм под формата на рог, то е там, под планина, която наричат Мон Месак. – Анселм постави ръка върху неговата. – Сеньор, моля ви, ако стигнете там, кажете ѝ, че сме добре. Тя ще е чула за касапниците. Кажете ѝ, че все още сме живи и ѝ изпращаме благословията си и че не е минал и ден, без да се молим за нея. Кажете ѝ, че сме тръгнали за Монтайе.

Свечери се. Филип откри Рено да седи сам до огъня под дърветата. Седна до него и го разтърси за рамото, без да може да скрие въодушевлението си.

– Намерих я!

– Сеньор?

– Лечителката! Майка ѝ и баща ѝ са сред бежанците! Казват, че не е далеч оттук, в манастир, който се казва Монмерси. На един ден път с кон!

– Сеньор, осъзнавате ли какво направихме днес? Убихме мъже, които носеха кръста на кръстоносците. Дори и да не са разпознали бойните ни знамена, скоро ще открият кои сме. Това ни прави еретици. Въпреки че не се съмнявам в правотата на стореното от нас, ние сме в огромна опасност, ако останем в Пей д'ок.

– Тя е жива, Рено! Няма да се откажа сега.

Рено поклати глава.

– Имаш още нещо да кажеш ли?

– Аз съм ваш оръженосец и васал. Ще отида, където кажете.

– Утре ще намерим момичето, после ще си тръгнем от това прокълнато място.

Рено не отговори, само мрачно се взираше в огъня.

Филип го остави там. Да съобщя още една лоша новина, помисли си той, после ще си намеря местенце на меката земя и ще се помъча да спя. Намери Лу, сгушен под ръката на Гуилхемета, засмукал палец, почти заспал. Тя го прегръщаше до гърдите си и го галеше по косата. Можеше да ѝ принадлежи, помисли си той, както и тя можеше да му принадлежи. Той приклекна пред тях. Лу отвори сънливи очи.

– Лоша работа беше това днес – рече той.

Лу седна.

– Не! На мен ми хареса! Вие ги размазахте! Разбягаха се като мохамедани!

– Не говори за неща, за които нищо не знаеш, момче. Случилото се тук може и да те е развълнувало прекомерно за момент, но ще има лоши последствия за нас, ако се върнат с останалата армия. Сега ме чуйте, тези хора на зазоряване ще тръгнат към гората. Отиват в място, което наричат Монтайе, крепост, където, казват, ще намерят закрила. Ще отидете с тях.

– С тях ли? Но защо? Искам да остана с вас.

– Невъзможно е. По този начин ти и жената ще сте в безопасност, може да изкараш лятото в Монтайе. До зимата всичко това ще е приключило. Графът на Тулуза и кралят на Арагон ще дойдат с войските си и ще прогонят тези така наречени кръстоносци.

– Изоставяте ли ни?

– Правя така, че да си в безопасност. Не може да дойдете с мен. Винаги съм бил ясен по този въпрос.

Момчето се нацупи.

– Мислех ви за мой приятел.

– Аз съм твой приятел, не съм ти баща.

Той се отдалечи, намери покрито с трева място под един недоразвит дъб близо до огъня и се уви в плаща си. Опита се да спи.

Но сънят не идваше. Не спираше да мисли за своя противник при брода, онзи, червенобрадия. Хора като него не забравяха подобни схватки и обиди. Щяха да се върнат.

XLIX

СИМОН СЕ ПРИСЪЕДИНИ към отец Ортиз под дървото и двамата коленичиха за молитва. Останалите войници дойдоха, за да изпеят Вени Креатор Спиритус[31], за да помолят Бог да благослови свещеното им старание.

Мъглата, която по-късно щеше да изчезне под горещото слънце, все още се носеше сред боровете и кестените и скриваше далечните върхове на Пиренеите.

Намираха се на по-малко от ден езда от Каркасон. Свещеното войнство не беше оставило нищо за тях; всичко по пътя беше опожарено или изкоренено, всяко селце или град бяха безлюдни. Не знаеха дали кръстоносците или бягащите войници на Транкавел бяха отровили кладенците и оставили животните да се разлагат на слънцето.

Каркасон сигурно беше под обсада. Предишната нощ хоризонтът аленееше, а тази сутрин черен дим го зацапваше точно над него. Под синьото небе се носеха гръмотевици. Симон попита отец Ортиз какво е това.

– Обсадни машини – отвърна му монахът.

Той си спомни детството си на това място, часовете, прекарани в боричкания с братята му в двора на склада на баща му. Споменът му донесе неочаквана болка. Дали ще ги познае, ако ги види сега, дали ще познае баща си? Не, реши той, няма да ги позная. Семейството, което имах, за мен вече е мъртво. Всичко, което имам сега, е църквата.

Когато се привдигнаха от молитвите, видяха откъм изток да се приближават ездачи. Симон засени с ръка очите си и различи трите сини орела на герба на Жил. Дори необучено око като неговото можеше да види веднага, че нещо не е наред; отрядът беше раздърпан и няколко от конниците бяха се отпуснали на седлата, а не яздеха в обичайната стойка за рицар или опитен ездач.

Жил дьо Соасон изхвърча от палатката си, за да ги посрещне. Юг дьо Бретон се спусна от седлото и направи само една крачка, преди да падне на коляно. Косата и брадата му бяха сплъстени от кръв. Когато сведе глава пред барона, Симон видя прореза от слепоочието до темето. Шлемът му, който държеше под ръка, беше хлътнал наполовина. Който и да го беше ударил, само дето не му беше отнесъл главата.

Ръцете на Жил се свиха в юмруци до тялото му.

– Сър Юг. Сблъскали сте се с трудности, така изглежда?

– Доста лесно открихме еретиците от Сент Ибар, сеньор. Прилагахме свещената Божия справедливост върху тях, когато ни устроиха пълна засада. Превъзхождаха ни по число и убиха четирима от нас, преди да разберем, че ни нападат.

– Хора на Транкавел ли?

– Не, господарю. Северняци бяха. Шлемовете им имаха четири червени корони.

Жил погледна към небето, сякаш търсеше обяснение на това осуетяване на плановете му от самия Бог, а после гневно изгледа отец Ортиз и Симон, като че те също споделят отговорността за тази спънка.

– Как е възможно? – Не му отговориха и той отново се обърна към Юг. – Колко рицари имаха?

– Четирийсет най-много.

– И си сигурен, че баронът е бил северняк?

– Нямам никакво съмнение.

И сякаш едва сега Жил забеляза раната на главата му.

– Ранен сте – рече той.

– Не обръщайте внимание, сеньор. Дайте ми хора, ще се върна и ще си уредим сметките с тези мръсни предатели.

Отец Ортиз пристъпи към тях.

– Сеньор, стига толкова с това. Достатъчно се отклонихме от истинската ни цел. Трябва да се присъединим към свещеното войнство при Каркасон.

– Това ли ви е духовното напътствие? Не разбирам накъде водят размишленията ви.

– Свещеното войнство се нуждае от нас при стените на Каркасон.

– Нуждаят ли се? И за какво? Ние сме тук, за да отървем Пей д'ок от враговете на Христа, не е ли така? На мен ми се струва, че е по-лесно да изпратиш еретик във вечните пламъци, когато не може да се облагодетелства от здрава стена, зад която да се скрие. Изчадията дяволски, които са нападнали моите войници, са се сдружили с еретиците и сигурно самите те са еретици и трябва да пожънат посятото от тях заради противната си вяра. Тази обида на моята чест няма да остане така, господа! – Той отново се обърна към Юг. – Почисти раните си, вземи останалите мои рицари и иди да намериш тези предатели на Бог.

– Но, сеньор, не можем повече да се бавим! – възрази отец Ортиз. – Тук няма нищо за ядене и кладенците са отровени. Армията се нуждае от друго място.

– И ние ще подкрепим армията, духом и телом, когато трябва. Сър Юг ще се присъедини към нас в Каркасон, след като е въздал Божието възмездие.

– На мен ми се струва, че ние непрекъснато се отклоняваме от свещената цел Божия.

– Напротив, неотклонно я следваме.

– Но ако Юг вземе нашите рицари и офицери, ние ще останем само с пешаци и обикновени конници!

Жил тропна с крак като сърдито дете. Лицето му стана розово и изпъкна на белотата на косата и клепките му.

– Не ме поучавайте, отец Ортиз! Нито пък ще ме назидавате за моя дълг и тактика!

Стояха лице в лице. Симон затаи дъх.

Жил се обърна към него.

– Ами ти, имаш ли какво да добавиш?

– По този въпрос съм на страната на отец Ортиз. Можем само да ви съветваме за духовния ви дълг, за който аз също ще напомня, че е да отидете в Каркасон и да се присъедините към свещеното войнство.

– Благодаря за съвета ви – Жил се обърна към Юг. – Отмъсти за мъртвите ни събратя и после ни почети с присъствието си в Каркасон, колкото ти е възможно по-скоро. Три дни. Не повече.

Юг се ухили.

– Благодаря, сеньор – рече той, свали ранените от конете им и каза на останалите да са готови до час отново да се метнат на седлата.

L

ЗАОБИКОЛИХА СЕНТ ИБАР на път обратно за планината. Черни гарвани и лешояди кръжаха над градеца. Поне на хранещите се с мърша птици войната им идваше добре.

Филип пришпорваше хората и конете си докрай.

Докато яздеше, се опита да изчисли колко дни са изминали, откакто напусна Верси, колко още може би ще изминат, преди да види познатия донжон отново. Времето изтичаше в пясъчния часовник. Помоли се на Бог, който досега беше показал, че не бива да му се има вяра: Дай ми достатъчно часове, за да го спася. Близо сме, нека да я открия и нека тя да е чудото, което ми се пада.

Но когато прекосиха потока под каструма, Филип видя самотен ездач на другия бряг, отпуснат под едно дърво. Изтощената кобила на мъжа пасеше на поляната, около халките и челюстите ѝ имаше ивици бяла пяна. Разпозна четирите червени корони, избродирани на платнището на коня, а когато се приближиха, разпозна и младия мъж, който стана да го посрещне – ездач от неговия дом на име Жан-Пиер Геняк.

Лицето и дрехите му бяха изпръскани с кал от бързата езда. Това можеше да означава само едно. Филип се изправи на седлото, изпъна рамене, готов да понесе удара.

Жан-Пиер падна на коляно.

– Как ни откри? – попита Филип.

– Отидох до Нарбона, попитах стражите при градските порти за пътя към Сент Ибар, защото господарката ми каза, че сте се запътили насам. Мъжът ми каза да вървя по римския път, който щял да ме доведе дотук.

– Откога чакаш?

– Час, не повече. Отчаях се, че няма да ви намеря, но не можех да продължа да яздя, преди да съм си отпочинал.

– Бог те е пазил. Самотен ездач в това забравено от Бога място...

Той не зададе други въпроси, а Жан-Пиер не гореше от желание да предаде съобщението си, сякаш отлагането на момента щеше да помогне на сина му да поживее още малко.

– Нали господарката ти те е пратила?

– Така е, сеньор. Дойдох най-бързо по нареждане на господарката Жизел.

Рено накара коня си да застане до него и двамата се спогледаха. Какво означаваше погледът в очите му? Съжаление, разбира се, но вероятно и облекчение. Приключило беше, сега можеха да си идат у дома.

– Каква новина носиш?

Жан-Пиер впери поглед в земята.

– Нося думи на утеха и съпричастие от господарката Жизел. Синът ви е мъртъв. Тя ви моли да се върнете бързо във Верси, за да утешите нея и своето домакинство в тяхната споделена с вас мъка.

Филип се спусна от седлото. Жан-Пиер трепна, може би се чудеше как ли ще се отнесе сеньорът към новината, дали няма да е склонен да накаже приносителя на съобщението. Само че Филип просто подаде юздите на Лейла на Рено и влезе в гората, без да промълви ни дума.

Не знаеше накъде върви, знаеше само, че иска да върви и че иска да е сам. Чу Рено да го вика, но не му обърна внимание.

Проправяше си път през храсталака. Стресна елен, младият рогач беше толкова близо, че можеше да протегне ръка и да го погали. Животното се взря в него с бистри черни очи, после избяга в храсталака.

Той стигна до руините на някаква стена. Няколко стъпки по-нататък имаше друга. Визиготите бяха строили тук големи и малки градове; това беше стара земя със стари призраци. Кой да си помисли, че ще ги намери тук в шубрака? Старите крале на меровингите също бяха минали оттук, после сарацините за известно време; всички тези отдавнашни кости под нозете му, безкръвни мъртъвци, които хранеха маслиновите дървета, лозята и смокините И аз скоро трябва да се присъединя към тях. Защо не? Всичко скъпо за мен си отиде.

Черна врана програчи.

Сега трябва да ридая. Защо не мога да ридая? Къде са сълзите, които задържах през всички тези месеци?

Приклекна, пръстите му изследваха пукнатините на рушащите се тухли под горския мъх.

Защо сега не мога? Не ми остава друго, освен да се прибера у дома.

А какво беше вече "у дома". Студен, одимен замък в усойна гора, съпруга, която не обича, гробът на сина до този на майка му в гробницата. Призраци се прокрадват сред зелените сенки на листата.

Може би навеки ще остана да седя тук. Може би няма да имам сили да се върна.

Той бръкна в туниката си, извади сребърния гребен, който носеше през целия път от Верси. Ако го подържеше до носа си, още можеше да долови уханието на косата ѝ.

Какво трябва да направя, за да измоля от моите неверни богове късче благодат, отклонение от бляскава набожност, за да мога да намеря малко надежда в мрака на тази синя сутрин?

Чу Рено да го вика по име. Насили се да се изправи, после се върна на поляната, остави призраците, изградили стената на своя древен сън. Намери пътя си през дърветата, като следваше гласа на Рено, прииска му се да чуе и други гласове, които някак да призоват душата му, да се отдалечи от въздуха и светлината, да поеме към зелените сънища на мъртвите, стига само да му покажеха пътя.

LI

ОСТАВАШЕ МУ ДА ИЗПЪЛНИ още едно задължение и то беше да върне хората си безопасно обратно до Верси. Вече нищо нямаше значение за него. Почти бяха излезли от хълмистата местност, дори виждаше римския път в далечината. Щом стигнеха Нарбона, пред тях щеше да се изправи чист път на север към Бургундия и дома.

Инстинктът му го предупреди пръв, косъмчетата на тила му настръхнаха. Видя няколко гарги да ровичкат в купчина жълт тор на тревата, а когато слезе от седлото, установи, че фъшкиите са още топли. Скоро по този път бяха минавали коне. И разбра, че са влезли в клопка.

– Сложете шлемовете – извика той. – Извадете мечовете.

Едва беше изрекъл думите, когато във въздуха засвистяха първите стрели, последвани от виковете на мъжете и цвиленето на конете. Неколцина от войниците му паднаха и бяха стъпкани под копитата на подплашените животни. Ездачите им се въртяха в кръг, оглеждаха хълмовете за скритите врагове.

И тогава ги видяха съвсем ясно.

Връхлетяха ги от дърветата над тях, десетки от всяка страна на засадата, чийто обсег стесняваха. Той погледна към бойните знамена, различи три кралскосини орела на флаговете и ливреите им. Червенобрадия се беше завърнал, както Филип си знаеше, че ще направи.

Прекалено много бяха, за да се бият с тях. Трябваше или да избягат с езда, или да умрат.

– След мен! – извика той.

Пришпори Лейла напред. Тя за това и беше родена. Кобилата присви уши и се втурна в галоп, мускулите на врата ѝ се опъваха. Двата лъча на засадата вече бяха започнали да се доближават и първият от нападателите изскочи пред тях. Копието му полетя към щита на Филип и се разцепи.

Друг ездач се завъртя пред него, Филип развъртя меча си, почувства удар по шлема, по щита или доспехите, не знаеше по кое точно, после го подмина, когато Лейла отскочи. Изведнъж видя Червенобрадия до себе си, хилеше се към него през вдигнатия наличник на шлема. Филип завъртя обратно меча си.

Лейла се отдръпна, изправила се пред още трима конници.

Мъжете крещяха, викаха и проклинаха около него, но Филип вече не ги чуваше. Осъзнаваше само най-близките около себе си, следващия враг, следващата схватка. Биеше се, както го бяха учили от дете, удряше най-близката мишена, непрекъснато въртеше Лейла, за да не го изненадат в гръб. Видя до себе си Рено, после някаква ръка грабна юздите на оръженосеца му, той замахна с меча си и отсече ръката при китката.

За един удар на сърцето спря, видя как от отсечения крайник руква кръв, кръстоносец, който се отдръпва, обзет от болка и ужас. Усети удар по задната част на шлема. Норманец на сивокафяв кон вдигаше меча си за нов удар и той замахна със своя, откри пролука в ризницата на мъжа, точно под мишницата, кръстоносецът изкрещя и падна по гръб от коня си.

Отново завъртя Лейла, търсеше Рено. Той беше изчезнал.

Нападението на кръстоносците беше преустановено за малко. Трима от хората му лежаха на поляната, прободени или премазани; нови рицари на Червенобрадия се носеха устремно към него. От удара по шлема си беше замаян. Виждаше двойно, не можеше да фокусира погледа си. Нямаше изход от това положение, осъзна той. Щеше да умре.

Изненада се с каква жар все още иска да живее.

Командирът на хората му, Годфроа, се озова до него. Заби меча си в ребрата на единия от конниците с по-лоши доспехи, после с ръмжене го измъкна, дърпаше и ругаеше. Нов ездач се насочи към Годфроа с пика. Филип завъртя главата на Лейла и го нападна, отби го от целта му, после го съсече. Помисли, че ударът му е отишъл напразно, но мъжът падна и кръв пръсна в дъга по тревата.

Вкопчи се в гривата на коня си, за да не падне. Зрението му беше замъглено. Видя пред него да се отваря пътека и той препусна с Лейла по нея, към пътя.

Най-накрая спря и погледна назад, почувства нещо топло по тила си; махна ръкавицата и посегна към врата си. По ръката му имаше кръв. Някой яздеше след него с вдигнат меч.

– Сеньор! – беше Годфроа, командирът на отряда му.

И други от хората му бяха успели най-накрая да се измъкнат и приближаваха.

– Къде е Рено? – попита Филип.

Тръгна да се спуска от седлото. Годфроа го улови и го задържа. Чу го да казва: Трябва да го махнем оттук, и това беше последното, което помнеше от този ден.

LII

ФИЛИП ОТВОРИ ОЧИ, премигна два пъти, опита се да си спомни къде е. Взираше се в небето, светлината се процеждаше през горския листак. Чу ромоленето на поток и седна. Годфроа, командирът на бойците му, седеше на голям камък с крака във водата. Когато видя, че Филип се е събудил, стана и тръгна към него с боси нозе.

– Късмет извадихте, че не ви отряза главата, сеньор.

– Кой?

– Червенобрадия. Летеше към вас с бойна секира. – Годфроа се пресегна и вдигна шлема на Филип. – Виждате ли назъбеното. – Той го почука по бедрото си. – Добра толедска стомана, иначе от вас нямаше да остане кой знае какво.

Филип взе шлема си и се опита да огледа щетите, но все още не можеше да вижда ясно. Захвърли го встрани.

– Къде са останалите?

– Толкова са – рече Годфроа.

– Само петима ли останахме?

– Късмет имаме, че изобщо се измъкнахме.

Филип със залитане отиде до ръба на реката и пъхна глава във водата, за да се пробуди. Ръката му предпазливо опипа тила му. Кръвта се беше съсирила в косата и на мястото на удара имаше подутина, колкото ябълка.

– Тук не сме в безопасност – каза Годфроа. – Все още ни търсят. Минаха наблизо преди малко, докато вие бяхте в безсъзнание под дървото. Няма да се откажат лесно.

Годфроа носеше ръката до гърдите си. Беше я превързал с парче ленен плат, който вече беше пропит с кръв и безполезен. Филип огледа останалите от хората си. Всеки от тях беше ранен.

– Хванаха Рено, така ли?

– Осмелявам се да предположа, че е мъртъв, както и останалите.

– Със собствените си очи ли видя, че е мъртъв?

– Да – Годфроа погледна към другите за подкрепа.

Филип се почуди дали и те ще се опитат да го излъжат.

Мразеха го, четеше го в погледите им.

– Трябва сам да го видя. Няма да тръгна оттук, ако има вероятност да е жив.

– Но, сеньор, кръстоносците все още ни търсят, сега сме само петима!

– Става ли дума за чест, не е важно колко сме – възрази му Филип.

Стана, олюлявайки се. Червенобрадия здравата го беше халосал по главата. Добре, може би следващия път ще успее да си го върне. Но първо трябва да намерят Рено.

Той си спомни как оръженосецът му седеше на кобилката си в дъжда първия път, когато го видя.

– Измръзна ли?

– И повече съм мръзнал.

Ако беше мъртъв, нямаше да го остави да гние под слънцето; поне едно християнско погребение можеше да му осигури. Имаше вероятност и да е жив, да се крие в гората.

На Годфроа и на останалите не им хареса. Но и не трябваше да им харесва. Такава беше участта им и тя не беше много по-лоша от неговата. Вече трудно можеше да твърди, че е привилегирован.

Оказа се прав; намериха Рено.

Седеше близо до кладенец с кървава превръзка на очите. Кладенецът сигурно е бил използван от някой овчар да пои овцете си, защото около него вонеше на животински тор. Оставили го бяха до оскъдна вадичка, за да не умре, поне да не умре веднага. Копитата на конете им бяха разровили калта наоколо и стъпкали тревата.

Филип слезе от коня си и падна на колене.

– Божичко, Рено, какво са ти сторили?

– Сеньор, не викайте, когато викате, ме боли.

Момчето трепереше от главата до петите като ранено животно. Филип си спомни какво беше, когато уцелиха Лейла със стрела високо в предницата при Акра, как беше стояла неподвижна, просто така, а хълбоците ѝ трепереха.

Капка кръв се стече от носа на Рено. Филип се обърна към Годфроа, извика да донесат вода, призова за утеха, която никой не можеше да предложи, призова Дявола да се надигне изпод земята и да накаже всички, които бяха направили това с момчето.

Малко можеше да стори за него, само да му смени превръзката с чиста. Рено дишаше на пресекулки, ръцете му лежаха на раменете на Филип, докато той го превързваше. Даде му прясна вода, а и всичкото червено вино, което им беше останало, за да възстанови кръвта, която беше изгубил. На Филип му се искаше да имаха опиум или беладона.

Когато приключи, целият беше омазан с кръвта на Рено, кръвта и сълзите му.

– Знаех си, че ще се върнете – каза Рено.

– Не бих те оставил.

– Помислиха си, че може и да го направите. Чакаха тук доста време, чувах ги сред дърветата. Но се отказаха и си тръгнаха.

– Има ли други оцелели?

– Само аз съм. Изгубих меча си в битката и те ме надвиха. Сеньор, предпочитам тези дяволи да ме бяха убили.

– Ще отмъстя за теб, Рено, кълна се, кълна се в гроба на баща си.

– Недейте, само ме заведете у дома. Не искам да умра тук.

Филип го изправи на крака и с помощта на Годфроа го качи на Лейла, нагласи го отзад на седлото. Другите стояха, извърнали глави, докато го качваха, не можеха да понесат онова, което му бяха сторили. Сигурно го мъчеше раздираща болка, помисли си Филип, но не издаваше и звук.

– Накъде ще ни водите – попита Годфроа.

Филип не му отговори.

– Слънцето скоро ще залезе – рече той. – да се махаме оттук и да намерим подслон.

Чуха да вие вълк в далечината. Преял лешояд лениво изплющя с криле сред дърветата.

LIII

ЖИВА ДУША НЕ СРЕЩНАХА до Авиньон или поне не видяха никого, който да се осмели да покаже лицето си пред въоръжени мъже, колкото и жалка гледка да представляваха. Вече се здрачаваше, когато намериха селце в сянката на един пролом. Скоро беше опожарено и гниещата слама в плевниците все още димеше. Църквата и няколко опърпани колиби обаче бяха избегнали пламъците и щяха да им осигурят известен подслон.

Годфроа подуши възкиселата миризма на изгоряла плът.

– Може дори да намерим нещо за ядене, сеньор.

– Досега вече всичко е овъглено.

– Изглежда, пак ще ядем сврачешки курешки – обади се друг.

Тревата все още пламтеше, горящият храсталак пропукваше. Из долината се носеше червен дим, осветен от спускащото се към хоризонта слънце. Филип си помисли колко удивително е, че последствията от разрухата и ужаса могат да притежават такава зловеща красота.

– Виж това – рече той на Рено, преди да успее да се спре.

Оскъдна вечеря: няколко диви смокини, шепа маслини. Наблюдаваха как сенките им танцуват по покритите със сажди стени на колибата, опитваха се да не гледат към младежа, който седеше прегърбен и нещастен и трепереше в ъгъла.

Рено не пожела да яде. Един по един се оттеглиха навън, предпочитаха да спят под дърветата в отрязъците между времето за пост, отколкото да слушат сподавеното му хлипане.

– Обещавам ти – рече Филип, когато останаха само двамата, – ще намеря човека, който ти го е сторил.

– Сеньор, вината не е ваша. Не се обвинявайте.

– Аз те доведох тук, Рено. Ти ме предупреди за опасностите.

– Опитвахте се да спасите сина си. Тогава говорех от страх. Въпреки че не ви го казах преди, възхищавах ви се много за онова, което направихте. Аз не бих имал такава смелост.

– И въпреки това ме последва.

– Нямах избор. Вие сте мой господар.

Филип скочи на крака, замахна с облечения си в ръкавица от плетени метални нишки юмрук към стената. Мазилката и плетът се зарониха под удара му.

– Що за хора биха сторили подобно нещо?

Рено извика тихичко.

– Толкова боли – рече той.

Потрисаше се от негодувание, как едно красиво младо момче е превърнато в присвит, треперещ окаяник.

– Ще се грижа добре за теб, Рено.

– Не искам да живея така – отвърна оръженосецът му.

Филип не знаеше какво да отговори. И аз не бих искал да живея без очите си, помисли си той.

– Помните ли оня войник на пътя? Отрязали бяха ръцете и краката му. Умоляваше ви да го убиете, сещате ли се?

– Не е лесно да отнемеш живот без никаква причина.

– И няма да го направите, ако ви помоля?

– Най-малко теб. Не искай това от мен.

В огъня изпращя цепеница. Навън жуженето на цикадите се извиси до кресчендо.

– Вие сте добър човек, сеньор. Мъж на честта. Исках един ден да бъда като вас. Горд съм, че ви служих. Винаги съм искал да се бия рамо до рамо с вас и го направих, нали, този единствен път.

Сега вече изгубих двама синове, помисли си Филип. Синът, когото имах, и синът, в когото можех да превърна това момче. Навън беше тъмно, тъмно като в сърцето на Бог. Вътре в себе си почувства студена болка, по-лоша от глада. Слушаше как момчето хлипа в ъгъла. Може ли човек без очи да плаче?

– Моля ви, господарю – рече Рено. – Спрете да вървите така напред-назад. Елате тук и спете до мен.

Филип отиде и седна до него, прегърна го и се опита да го утеши.

Не помнеше да е заспивал. Събуди се стреснато, когато едва беше започнало да се виделее, зората беше сива и предателска и бавно пълзеше по небето. Къде беше Годфроа? Вече трябваше да са оседлали конете. Стана и излезе.

Командирът на войниците му и останалите му хора се бяха събрали около нещо в храстите. Всички се отдръпнаха, когато го видяха, и по вида на лицата им разбра, че каквото и да е, те се страхуват да не ги държи отговорни.

Рено.

Но Рено беше заспал точно до него. Защо сега да е навън?

– Тези двамата са били на пост – рече Годфроа и кимна по посока на двама от хората си. – Твърдят, че не са заспивали, но според мен са спали. Как иначе би могло да се случи?

Рено лежеше по корем с подпъхнати под себе си ръце. Филип го претърколи, колкото може по-внимателно. Използвал беше камата му, която беше взел от него, докато е спял. Справил се беше с вещина, държал беше острието точно под ребрата си, така че, когато падне, да се забие направо в сърцето. Сигурно е свършил бързо. Но все пак не беше лесно да се умре тихо, предположи той; да умре и дори да не събуди часовите.

– Грешката не е на хората ти. Рано или късно щеше да намери начин. – Той се изправи. – Имаме ли как да го погребем?

Годфроа поклати глава.

– Тогава ми помогнете. Ще го занесем надолу по дефилето, до потока. Там земята ще е по-мека. Няма да го оставим на лешоядите. Ще изкопая гроба му със собствените си ръце, ако се наложи.

– Нямаме време! Кръстоносците, сеньор! Ще ни преследват от зазоряване. Колкото по-скоро напуснем Пей д'ок, толкова по-добре.

– Когато аз кажа, тогава ще напуснем – рече Филип.

Гробът беше плитък, но отгоре му натрупаха големи камъни от реката, за да попречат на вълците и на лисиците да го изровят, Филип каза молитва над него.

Годфроа поклати глава.

– Молитвите са безполезни, господарю. Той е самоубиец. Знаете какво се случва със самоубийците там горе – и очите му се насочиха към небето.

– Ако Бог не позволи на този добър младеж да влезе в Рая, а вместо това отвори вратите си за хората, които го ослепиха, само защото са носели червен кръст на туниките си, тогава това не е Раят, в който бих искал да отида.

Годфроа се прекръсти при думите му и мрачно се спогледа с останалите. Филип не го беше грижа дали богохулства. Душата му не беше във вечното; в този миг жадуваше само да изтръгне сърцето на мъжа, който беше ослепил неговия оръженосец, който беше и негов приятел.

LIV

СЛЕД КАТО ПОГРЕБАХА Рено, колкото могат по-добре, мъжете вече нямаха търпение да тръгнат на път. Филип пренебрегна настойчивите им молби и влезе в разрушената църква. Каква църква беше само: жалка квадратна кутия с голи варовикови стени и под от утъпкана пръст, с изключение на няколко каменни плочи в участъка пред църковния хор и олтара. Прозорци нямаше. Имаше почерняло от саждите дървено разпятие на стената. Някак не бе изгоряло, когато я бяха подпалили.

Той падна на колене.

Никога нямаше да разбере Божия промисъл. Защо трябваше да дава победата на мъчителите и да остави момче като Рено да страда от такава отвратителна жестокост? Каква причина имаше за това, къде беше милостта?

– Алезаис – рече той.

Спомни си я как стоеше до вратата сутринта, в която беше тръгнал за кръстоносния поход. Никога не го помоли да не отива, разбираше какво му повелява дългът. Вече му се изплъзваше. Вече не можеше да извика в паметта си представата за кожата ѝ, нито да чуе смеха ѝ, щом затвореше очи, както някога. Всичко, което беше скъпо за него, му се изплъзваше, дори спомените.

Алезаис, чакай ме в Рая. Чакай ме.

Чакай ме, докато аз правя – какво, зачуди се той. За съпругата ми, за болния ми син и за оръженосеца ми има Рай; за мен има печален замък, пълен с призраци, и дълг. Дълг към кого? Към децата, които може би Жизел носи от мен? Към Жизел със сигурност нямаше дълг. Ако не се върна, тя хич и няма да скърби.

Замъкът и феодът отиваха при братята ѝ, които щяха да са много щастливи от това. Тя може би щеше да пророни няколко крокодилски сълзи, но какво от него би могло да ѝ липсва? Към нея се беше държал, като цяло, съвсем безразлично и ако го няма, щеше да ѝ е по-добре. Все още беше млада и семейството ѝ можеше да ѝ намери по-добър съпруг, който повече да я зачита.

И все пак той не можеше да стори това, което беше направил Рено. Скастрил беше Годфроа, но и той като него вярваше, че небето е затворено пред ония, които избират пътя на саморазрушението. Имаше обаче и други начини за съкращаване на живота: едни хора го издирваха в този момент и просто трябваше да спре да бяга от тях.

И защо не? Трябваше ли той все още да храни вяра в живота, в Бог, когато самият Бог му беше обърнал гръб? Щом Бог беше всемогъщ, защо стоеше настрана и оставяше злото да се случи по такъв начин? Този несвят Бог му беше отнел всичко, което обича, и всичко, в което вярваше.

Много добре. Може и да си ме превил, но няма да се счупя. Ще ти се съпротивлявам, Боже. Ще плюя в лицето ти.

Качи се на олтара и изтръгна кръста от стената, после го вдигна с две ръце и го тресна в каменните плочи. Първия път не се строши, но втория изпука малко под средата и така кръстът с неговата жертва останаха като две отделни парчета на пода.

– Проклет да си, Боже!

Годфроа влезе тичешком, останалите се струпаха на входа на опожарената църква зад него. Взираха се в полуделия човек пред тях, а после в кръста, който лежеше в краката му. Очите им се разшириха.

– Сеньор, добре ли сте?

– Пригответе конете – рече той.

– Връщаме се във Верси ли?

– Не, отиваме да намерим сатаната с червена брада и ще се разплатя с него.

– Но, сеньор! Ние сме само петима. Те са поне осемдесет души.

– Искам само него. Можете да избиете останалите, ако желаете.

Изгледа ги. Те се отдръпнаха.

След като си отидоха, той падна на колене и зарида за начина, по който би трябвало да съществува светът; свят, където честта се възнаграждава от Бог и Бог е милостив; свят, където децата не умират невръстни и съпругите доживяват да бъдат майки и баби, а мъжете не вадят на други мъже очите и не ги изоставят да живеят в мъчения. В това вярваше, но светът не беше такъв.

Извади меча си и допря дръжката му в челото си.

– Кълна се в душата на баща си, че ще отмъстя за теб, Рено. Ще намеря мъжа, който ти го стори, и ще се разплатя за теб и за това престъпление.

В този момент вратата хлопна с трясък и нещо тежко се тресна срещу нея – дървена подпора, предположи той. После чу как Годфроа се отдалечава на коня си, следван от оцелелите негови войници.

LV

ФИЛИП СЕ ХВЪРЛИ към вратата. Тя не помръдна. Опита се да я отвори с ритник, макар да знаеше, че напразно се мъчи. Най-накрая приклекна, опрял гръб до студената каменна стена.

Затвори очи, представи си как Годфроа слиза от коня във Верси заедно с парцаливата му шайка, а конярчетата ги гледат, ококорили очи. Ще разиграят истинско представление, докато показват раните си. Годфроа ще падне на коляно, когато се появи господарката Жизел. Простете, господарке. Убиха го при засада, устроена от разбойници. Ние се измъкнахме на косъм.

Тя щеше да изплаче, колкото от приличие, но животът за нея да стане по-справедлив. Годфроа и останалите ще спят неспокойно на сламениците си известно време, ще се стряскат всеки път когато чуят пазачите на вратите на замъка, докато се чудят дали пък Филип не се връща. Но като цяло ще мислят, че е имало за какво да рискуват.

Само дето не можеха да са сигурни, че ще стане така. Годфроа знае, че ако се разбере какво е сторил, нещата ще тръгнат зле за него.

И въпреки това май си е струвало да поемат тоя риск. Ако бяха останали с господаря си, щяха да се изправят пред сигурна смърт. Щом животът се беше оказал по-важен за тях от честта, тогава той ги беше оставил без избор.

Филип се огледа, за да види как да се измъкне от тази тъмна кутийка, където го бяха изоставили. На покрива имаше дупка, но се съмняваше, че може да стигне до нея. Имаше обаче кръгъл помътен прозорец точно над олтара и той се почуди дали не може да се промъкне през него.

При опожаряването на църквата от кръстоносците няколко от гредите на покрива бяха паднали. Почернелите дървета все още бяха топли при допир. Той довлече едно от тях до стената и го изправи, подпря го точно под прозореца.

Трябваше му нещо, с което да разбие стъклото. Предположи, че желязната подпора на разпятието ще свърши работа. Ако Бог искаше да спаси душата му, можеше да му изпрати някаква практична идея.

Не беше лесно да се пази равновесие върху гредата. Той я възседна и така се покатери по-удобно, докато не се оказа в подходяща близост до замъгленото стъкло. Дървото под него проскърца и се изви. Падането щеше да е опасно, ако поддадеше, намираше се на височина два човешки боя от пода, но нямаше избор.

Наложи се три пъти да замахне с железния кръст, преди стъклото да се счупи. Но този момент на триумф беше краткотраен; чу се шумно изпукване, дървото под него поддаде и той падна.

Подът под прозореца беше от утъпкана земя, иначе нараняването можеше да е по-лошо. Дори и така, когато падна, усети как десният му глезен се подвива под него. Лежеше вцепенен. Моля те. Боже, който си на небесата, нека не е счупен.

Седна и опипа крака си, за да провери за счупване или открита кост. Стори му се, че всичко е наред. Сви коляното си, като предпазливо го изпробваше. Изправи се, подпираше се на стената, болеше, но търпимо. Изкуцука до ъгъла на църквата, изтегли друга греда от почернялата купчина и я завлече до олтара. Подпря я на стената, после я повдигна по-високо, докато достигна разположения високо прозорец.

Отново се изкатери, държеше железния кръст в дясната си ръка и с негова помощ изпотроши останалата част от стъклото. Дупката беше малка, а той беше едър мъж.

Преметна двете си ръце през нея и се улови за външната страна на стената. Докато се издърпваше, дървената греда се изплъзна и падна с трясък на пода на църквата. Заопипва с крак къде да се задържи на грубата стена, като се издърпваше напред, така че главата и раменете му се провряха през отвора. За момент заседна там, обездвижен от широчината на собствените си рамене.

Провираше се малко по малко, докато първо едната му ръка, после другата не се освободиха. Погледна надолу.

Когато стоеше под прозореца, изглеждаше, че е много високо. Сега отново му се стори, че ще е голямо падане. Щом малко остана да си строши глезена, стоварвайки се от гредата върху краката си, колко ли по-опасно ще е падането с главата напред? Той се изви в дупката така, че да се залови за камъка с колене, упорито, останало в рамката на прозореца парче стъкло скъса дрехите му и го одра.

Сега висеше с главата надолу. По земята беше израсла жилава трева. Надяваше се в нея да няма скрити камъни. Можеше само да протегне ръце, за да омекоти падането си. Пое дълбоко дъх и събра смелост. Отпусна колене и прасци и се остави да се изхлузи.

Смаза и двата си пищяла на рамката на прозореца при измъкването, китките му се присвиха, когато поеха падането, главата му се удари здраво в земята и той припадна.

Филип отвори очи. Лежеше с лице в калта. Колко време беше прекарал така? Размърда длани, после ръцете си, първо едната, после другата, после стъпалата и краката си, очакваше да почувства болка. Нямаше нищо кой знае колко лошо. Окуражен, той се отпусна по гръб и изплю пръстта от устата си. С езика си усети, че е изгубил зъб. Ако това беше най-страшното, можеше да се смята за късметлия.

Вдигна ръце към лицето си и се завзира в тях. Нямаше стърчащи кости. С мъка движеше лявата си китка и при всяко помръдване усещаше остра прорязваща болка. Спомни си, че беше протегнал лявата повече от дясната при падането, за да защити ръката, с която държеше меча.

Седна.

Имаше чувството, че главата му е три пъти по-голяма от обичайното, и щом се изправи, простена от връхлетялото го гадене. Тялото му се окъпа веднага в студена пот, застана на колене и повърна. Когато пристъпът попремина, той дълго седя неподвижен и се съвземаше.

Чу шум, вдигна поглед и видя Лейла. Вързали я бяха за едно дърво. Беше наострила уши, опъваше въжето, мъчеше се да стигне до него.

– Здравей, старо момиче. Не са те взели с тях, така значи? Останала им е някаква чест явно.

Постави ръка на тила си. Раната от секирата на Червенобрадия отново беше зейнала. Като се подпираше със здравата си ръка за стената на църквата, той се изправи и остана неподвижен, докато замайването, което чувстваше, премине.

Оставили му бяха също меча и доспехите. Чест или самозащита беше постъпката им, почуди се той. Без доспехи и оръжие можеше и да забрави за отмъщението си и да препусне след тях. Вместо това му бяха оставили цялото снаряжение, за да преследва Червенобрадия и сам да си докара смъртта.

Тръгна, олюлявайки се, към Лейла, облегна чело на врата ѝ, усети как и тя се притиска в него.

– Готова ли си за още една битка? – прошепна той.

Прекара оставащото от следващия час в седене под дървото, лъскаше доспехите си, колкото може по-добре, приготвяше се за онова, което предстоеше. Не искаше да посрещне смъртта си в немарлив вид. Когато остана доволен, той се настани на седлото. Бързо размисли над това, доколко е готов; лявата ръка го болеше неистово и не можеше да командва стремето с десния си крак. Щеше да му се наложи да се довери на Лейла при следващия близък бой и да разчита, че кобилата му знае какво да прави, но тя и преди го беше измъквала на косъм.

– За последно – прошепна ѝ той.

Пулсирането в главата му беше най-лошото. Повърна още два пъти, преди да напуснат селцето. Зрението му беше замъглено и дори само да се държи на седлото, му струваше усилие, но беше уверен, че когато удари часът, главата му ще се проясни. Винаги ставаше така.

LVI

БОЙНИТЕ ИМ ЗНАМЕНА и щитовете им бяха увенчани с герба с трите светлосини орела на Соасон. Нито един от тях не беше облечен като за битка, някои носеха доспехи само наполовина. И бяха по-малко от четирийсет, защото Червенобрадия беше разделил силите им, за да го преследват. Филип се усмихна мрачно. От сто срещу един – на четирийсет срещу един: шансовете бяха къде по-добри.

Червенобрадия яздеше най-отпред с вдигнат наличник, лесно се разпознаваше.

Филип ги наблюдаваше отгоре, измежду дърветата. Хората му вървяха по тясна пътека в гората, яздеха в нишка по един между испански кестени и борове. Такава дързост, та мястото беше идеално за засада. За техен късмет тя се състоеше от един човек.

Мислил си беше, че когато дойде денят, в който ще умре, ще чувства повече страх. В други случаи, при далеч по-несигурен изход от битката, той не се беше чувствал така уверен. Може би просто предателската надежда унищожава човек. Сега, когато знаеше какъв ще е изходът, чувстваше само някаква ведрина.

Смъртта винаги побеждаваше, но не беше задължително тя да се разпорежда. Филип осъзнаваше, че сам е избрал кога да удари неговият час и мястото, на което да го посрещне.

Колоната отмина, той подкара коня си надолу през дърветата и когато стигна пътеката, извади меча си. Изсъскването на стоманата беше непогрешимо предупреждение в тишината на гората и последният воин от колоната стреснато се обърна на седлото си.

– Мен ли търсите? – попита Филип.

Мъжът изтегли меча си и извика, за да предупреди останалите, очакваше клопка.

– Не се плаши, войниче, изправен си пред армия от един човек – успокои го Филип. – Сега кажи на кучия син с червената брада да си вдига полите и да бяга, защото ще го пронижа като заек.

Един от ездачите препусна назад през редицата, принуждавайки останалите конници да се отдръпнат. Червенобрадия яздеше в авангарда с неколцина събратя рицари.

– Ето те, кучи сине, грозен като свиня – поздрави го Филип.

Червенобрадия се ухили. Не вярваше на късмета си. Мислеше, че Филип вече е избягал в Бургундия, и вероятно затова носеше само кожен елек без ризница. Извади меча си. Филип забеляза, че го държи с лявата ръка.

Червенобрадия огледа дърветата от двете страни на пътя.

– Клопка ли си ни устроил?

– Щях ли да ти кажа?

– Къде са другите? Не ми казвай, че са се разбягали като подплашени зайци. Такива ли мъже отглеждат в Бургундия?

– Мисля да ти покажа що за мъже отглеждат в Бургундия, ако се позадържиш малко.

– Мислиш, че можеш да надвиеш четирийсетима?

– Не целя да се бия с всички. Само с теб. Ще го направя за Рено. Помниш ли го? Момчето, чиито очи избоде, защото е имало неблагоразумието да се бие срещу теб.

– Извадих му очите, защото е еретик.

– Беше вярващ католик.

– Той се сражава с мъже, които с гордост носят Божия кръст, това го прави еретик. Пищеше като момиче. Да го беше чул. И мъртвите щеше да събуди.

Вбесен, Филип пришпори коня си напред, но после дръпна юздите. Планът беше друг. Не му позволявай да те предизвиква, помисли си той. Бий се, воден от гняв, веднъж му беше казал баща му, и поражението ти е сигурно. За да победиш в битка, се изисква бистра глава.

– Е, ти скоро ще научиш колко добре спят умрелите.

Червенобрадия се изсмя и без предупреждение се втурна право към него, връхлетя лявата страна на Филип, което той и очакваше, и това му даде предимство. Филип беше готов за него и с щита си отби удара на меча му. Остави го да мине, после обърна Лейла, за да е с лице към него. Червенобрадия сега беше отделен от хората си, точно както Филип искаше да стане.

Той взе арбалета от седлото. Червенобрадия беше на петдесет стъпки, държеше меча си с лявата ръка, щита с дясната. Филип извади стрела, като се надяваше наранената му китка да не трепне, и я изпрати в дясното коляно на противника си. По лицето на Червенобрадия, преди болката да го прониже, се изписа слисване от това коварство и той нададе вой. Да не би да очакваше честна борба? Какви бяха шансовете на един срещу четирийсет?

– Момчето, което ослепи, имаше точно око. Веднъж улучи глиган, който се готвеше да ме убие, от сто стъпки. Кой, мислиш, го е научил да стреля така?

Червенобрадия задърпа стрелата от крака си, крещеше в агония. Филип пришпори Лейла в галоп и той нямаше време да реагира, беше полудял от болката в коляното. Филип го нападна от уязвимата му страна. Червенобрадия се извърна на седлото, за да постави щита пред ръката, с която държеше меча, но в последния момент Филип стремително смени посоката и го посече по крака. Ударът съсече както човека, така и коня, който се вдигна на задните си крака, загуби равновесие и заедно кон и човек се изтъркаляха в орловата папрат.

Филип скочи от седлото. Погледна нагоре по пътеката. Хората на Червенобрадия щяха да го убият, разбира се, въпросът беше само колко време щяха да позволят да продължи този двубой. Предполагаше, че отговорът зависи от това, доколко държат на предводителя си.

Конят на Червенобрадия се мъчеше да се изправи. Левият крак на ездача му беше премазан под него. От коляното стърчеше стрелата, кракът надолу беше отсечен от меча на Филип. Беше се напикал, по брадата му течеше слюнка. Засочи към Филип и извика на хората си.

– Убийте го! Убийте го!

Войниците му, забеляза Филип, не се втурнаха да изпълнят заповедта му. Явно не им е много умилял.

– Кой беше? Ти или някой от хората ти?

– За Бога! Погледни какво направи! Осакати ме!

Един от рицарите на Червенобрадия най-накрая се отдели от останалите и препусна по пътеката към него. Филип се почуди дали да довърши Червенобрадия, преди ездачът да довърши него.

Но нямаше време да нанесе удара. Извърна се да посрещне връхлитащия ездач, спря удара на меча му с щита си, но падна от силата на нападението. Глезенът му не удържа. Вече и другите яздеха към него. Един от рицарите скочи от коня и Филип се изправи с мъка, за да го посрещне.

Червенобрадия продължаваше да крещи.

Първият нападател или беше прекалено самоуверен, или прекалено дързък; може би искаше да се покаже пред другарите си. Спусна се по наклона прекалено бързо и Филип остави несъобразеният му устрем да го наниже на меча му. Поведението му беше глупаво, особено след като носеше толкова оскъдни доспехи.

Другите се скупчиха около него, но бяха по-предпазливи, като видяха какво сполетя събрата им. Един от тях замахна, Филип спря удара с щита си, после върна с обратно движение на меча. Мъжът с ризницата се отклони, но Филип предполагаше, че е засегнал ребрата му, защото противникът му тежко изпъхтя и се отпусна на коляно.

Нямаше време да го довърши, случилото се обаче даваше повод за размишления на останалите. Към него вече вървяха трима, разпръснали се предпазливо. Можеха да го убият, стига да го нападнат едновременно, но си знаеха, че най-малко един от тях също щеше да бъде убит, а никой не беше готов да умре. Затова се преструваха и се дебнеха един друг, надяваха се, че другият ще започне нападението и ще поеме риска.

Останалите се задоволиха да наблюдават от конете си, да подсвиркват и дюдюкат, сякаш това е забавление, въпреки ругатните и крясъците на Червенобрадия. Най-накрая един от нападателите несръчно замахна към него с меча си. Филип възпря удара му с лекота, пъргаво се премести от лявата му страна, така че да не могат да го обкръжат. При замаха мъжът се понесе напред и загуби равновесие. Филип го посече по бедрото, където ризницата не достигаше и не можеше да го защити. Той падна на земята с крясъци, от задната част на крака му шурна кръв.

Другите двама вече не бяха така уверени. Вероятно им се искаше да не бяха проявявали такова пламенно желание да си спечелят правото да се хвалят как са победили рицар; не е толкова лесно, колкото им се струва, нали, помисли си Филип. Червенобрадия не спираше да крещи.

– Убийте го, убийте го!

Филип се отдръпна, примамваше ги, чакаше, чакаше и в мига, в който един от тях вдигна меча си, той нападна, нанесе удара си точно в точката под мишницата, където ризницата предлагаше най-малко защита. Мъжът изпусна меча и падна на колене, гърчеше се и се извиваше като набучен за стръв червей. Другарят му загуби желание да се бори и се отдръпна.

Хората на Червенобрадия се наситиха на геройствата на Филип. Рицар в пълно снаряжение се спусна към него по склона, целта му беше да го притисне с бойния си кон. Филип отскочи, но имаше време само колкото да вдигне щита си, за да се предпази, силата на нападението обаче беше толкова голяма, че го събори по гръб. Той се изправи отново, за да посрещне лице в лице следващия си нападател. Друг рицар, с по-леки доспехи го нападна от папратта, изби меча му и премаза пръстите му. Филип изгуби равновесие и паднало клонче го препъна.

Лежеше зашеметен. Когато се изправи, нападателят му вече го нападаше с прицелен удар, който Филип не успя да избегне напълно, ризницата му попречи на меча да пробие гърдите му, но усети еластично прищракване в ребрата си. Филип отново падна, затърси с ръка ножа си в колана, после си спомни, че Рено го беше взел през нощта за своето злокобно намерение.

Беше безпомощен. Сега, когато опасността беше отминала, останалите конници и войниците храбро се скупчваха около него, вече май не бързаха да го довършат. В крайна сметка, беше обезоръжен.

– Сега ли да го убием, или да се позабавляваме? – попита някой.

Нямаше време за отговор. Стрела уцели мъжа в тила и той падна, закашля кръв. От дърветата засвистяха още стрели и неколцина се оказаха улучени.

Хората на Червенобрадия хукнаха за конете си. Някои успяха да се доберат до тях, други не успяха. Филип видя двама да вдигат Червенобрадия на кон и после да се оттеглят с осакатения си командир през дърветата.

Филип беше очаквал засадата да бъде последвана от нападение с конница, но вместо това настъпи зловеща тишина. Той лежеше и слушаше как последните от хората на Червенобрадия умират, докато най-накрая чу как листакът прошумолява, защото спасителите му се спускат надолу пеша.

Вдигна глава и различи герба на Транкавел на щитовете и туниките им. Бяха само шепа хора, най-много дузина, но начинът, по който командирът им беше използвал стрелците, го беше накарало да си мисли – както беше подвело и хората на Червенобрадия, – че са много повече.

Войниците излязоха от гората и довършиха ранените. Един от тях спря пред него озадачен.

– Този не носи кръст. Какво да го правя?

Приближи се млад рицар, момче, на което брадата му едва беше поникнала. Едното му око беше зелено, а другото – синьо.

– Оставете го. С него се биеха. – Коленичи. – Кой си ти?

Филип се опита да отговори, но устата му се напълни с кръв. Закашля се, не можеше да диша. Светът потъна в черен мрак.

LVII

НА ТУНИКАТА, която носеше над бронята си, нямаше пришит кръст, следователно не беше кръстоносец. Но пък косата му беше пригладена с мазнина назад от челото, както я носеха северняците. Водеше собствена армия със себе си, казаха войниците. Вече беше убил или ранил петима.

Явно и той като всички ония другите беше убиец. А имаше толкова омиротворено изражение. Изглеждаше почти... красив.

– Можем ли да направим нещо за него?

С цялата тази кръв по косата му, по доспехите и лицето му. Откъде да започне?

– Не знам – рече тя.

Войниците ѝ помогнаха да го преобърне на една страна, за да махнат ризницата и туниката му. На земята изпадна женски гребен за коса.

Лицето и вратът му бяха загрубели и обжарени от слънцето, но под доспехите кожата му беше бяла като слонова кост. Миришеше на дим от дърва, на коне и кръв. Тя постави ръце върху него и се помоли.

Чудила се беше кога ще влезе в живота ѝ и сега, когато вече беше тук, тя се почуди – защо? Не знаеше кой е, но за нея не беше непознат. Това беше войникът, когото в съня си беше видяла да върви до нейния кон.

Очите му трепнаха и се отвориха.

– Алезаис – рече той. – Липсваше ми.

Филип строеше замъци в дъждовните локви на двора. Баба му излезе с бяла шапчица на главата и му каза да влиза вътре. В кухнята кълба пара се издигаха от пайролата, която висеше над откритото огнище, а съчките пламтяха в червено в куполовидната пещ за хляб. Баба му го накара да седне пред супа от грах. Сутрин беше и каменните плочи бяха студени, а новата тръстика по пода драскаше краката му.

Той се събуди: просто сън. Повика оръженосеца си, Рено. Съпругата му стоеше надвесена над него, посегна към гръдта ѝ и ѝ се усмихна. Тя отблъсна ръката му, което беше грубо от нейна страна, защото гърдите ѝ бяха едно от най-големите удоволствия на живота му.

Чу женски глас:

– Струва ми се, че е по-добре.

Толкова много хора! Оставили го бяха да лежи в голямата зала. Той се огледа за Годфроа, Рено или готвача. Не познаваше никого от присъстващите. Може би господарката Жизел се е отървала от слугите в домакинството му, докато е бил далеч. Видя войник без крака и без ръце. Стрелата все още беше в гърдите му.

– Почини си – чу го да казва. – Най-добре е.

– Не може ли малко по-тихо, а? – изкрещя той.

Но от устата му излезе само грак. Искаше да извика отново, но после забрави. Затвори очи.

Някакъв светец вдигна поглед от книгата със сметките. Е, какви грехове имате вие, господарю Филип?

Никакви, те ми бяха опростени, когато понесох бойното знаме на Христа. И ми обещаха да ида в Рая. Светецът имаше раздвоена брадица и черни къдри. Носеше и тюрбан. Но в този Рай няма да идете, изсмя се той.

Червенобрадия беше там, сечеше си опашката като гущер. Очите на Рено бяха у него и той ги търкаляше като зарове в ръката си. Филип се сепна и се опита да го хване.

– Почивай си – рече му някой и на челото му поставиха хладна кърпа.

Друг го попита дали иска да се изповяда.

– Не – каза, – ще отнеме много време, а аз съм много уморен.

Освен това той се гордееше с греховете си. Щеше му се да ги обсъди с личност като неговия Създател, по мъжки. Погледни, ето списъка ми. Сега погледни своя.

Отвори очи. Над него стоеше приведена жена.

– Паднах на главата си, докато се мъчех да се измъкна от една църква – рече ѝ той.

– С всички е така – отвърна му тя, а на него думите ѝ му се сториха любопитни, но може би той просто сънуваше.

Чу как жената казва:

– Пострадал е от удар по главата, може би повече от един. Наранил си е глезена и лявата китка. Но най-зле са ребрата. Нещо вътре е счупено и той вдишва собствената си кръв.

– Ще умре ли?

– Вероятно. Ще бъде според волята Божия.

Даде му да пие нещо горчиво. Той го изплю.

Налегна го умора от това, че непрекъснато броеше хората в сънищата си. Трийсет и седем. Не, още трима; вече са четирийсет. Седяха пред огнището на пейки, сушаха ботушите и гетите си на огъня. Миризмата на мокра кожа и вълна се примесваше с мириса на тор, глина и гнила слама от пода.

– Просто си почивайте – прошепна Годфроа, преоблечен като красива червенокоса жена.

– Не ви е дошло времето, сеньор. Трябва да се върнете – каза му оръженосецът му Рено.

– Къде да се върна? – попита той, а после и синът му се появи, играеше си с меча му.

– Остави го – скара му се той, – не си пораснал.

А рицарят със синьото и зеленото око се разсмя и отвърна:

– Е, бях достатъчно голям, за да спася окаяната ти кожа.

– Той изгаря – каза жената.

Филип си помисли за малкия Рено, колко студен беше. От кое е по-добре да умреш – от лед или от огън? Краят е все същият. На латински, после на арабски поиска вода и усети как тя повдига главата му и докато сипваше полека между устните му и косата ѝ погъделичка лицето му, усети и ухание на лавандула.

LVIII

– ФАБРИСИЯ БЕРАНЖЕ – рече той.

Тя се грижеше за друг болен, когато го чу да произнася името ѝ. Обърна се и видя, че я наблюдава. Имаше огромни кафяви очи, а погледът му беше толкова прям, че я смути.

– Откъде знаете името ми?

– Ти си, нали?

Тя кимна.

– Ти си причината... да дойда в Пей д'ок.

– Не ви разбирам, сеньор.

– Една знахарка ми каза, че... си велика лечителка. Синът ми беше болен. Мислех, че можеш да го спасиш. Но той... вече е мъртъв. Изглежда, вместо него си спасила мен.

– Бог ви спаси. Аз само се молех за вас.

– Тогава Бог... ме удивява. Защо ще му е да спасява мен?

– Не ни се полага да знаем Божия промисъл. – Тя постави ръка на челото му. – Треската ви е преминала. Дишането ви се е подобрило.

Повдигна главата му и му даде да пие вода.

– Къде съм? – попита той.

– Мястото се нарича Симусен.

– Какво е? Замък ли?

– Пещера. Пещера и катедрала.

– Как... съм се озовал тук?

– Войниците на виконта са ви намерили. Казват, че сте нападнали съвсем сам цялото свещено войнство.

– Това друг сън ли е?

Той се огледа. В пещерата имаше стотици хора, насядали по земята, легнали, хранещи се, разговарящи. И въпреки това всичко изглеждаше в пълен ред. Виковете и смехът на децата отекваха от сводестия таван.

Както и Фабрисия каза, това беше пещера и катедрала.

– Бях избрал деня, в който да умра. Защо съм... тук?

– Никой не избира деня, в който да умре. Денят им е избран.

– Дали и рицарят с червената брада се е измъкнал?

– Можете да попитате лично хората на Транкавел, когато се завърнат. Никога не питам как вие мъжете сте се опитали да се избиете един друг. Това не ме интересува.

– Кои са всички тези хора?

– Някои са от Безие, някои от Сент Ибар. Дошли са, за да избягат от войниците.

Той я улови за китката.

– Истина ли е, че... можеш да изцеляваш? Ти ли ме... изцели?

– Дадох ви билки и се молих за вас. Понякога хората се оправят, понякога не. Не зависи от мен.

– Колко зле съм ранен?

– Когато дойдохте, мислехме, че ще умрете.

– Но сега... съм жив.

– По волята Божия.

Тя се опита да се освободи от него, но той не я пусна.

– Много си красива – рече той. – Очаквах... вещица с пилешки кости в косата си, да мирише на зарасличе. И иглика.

– Къпах се тази сутрин. Измих всички пилешки кости. От тях започваше да ме сърби.

Той се усмихна.

– Имам да ти казвам нещо... важно.

Пусна я, изтощен от малкото усилие, ръката му падна до тялото му.

– Тогава ми го кажете.

– Намерих... баща ти и майка ти.

Фабрисия затаи дъх.

– Къде? Живи са и са добре, нали?

– Живи са. Благодарение на доблестта на... хората, с които яздех. Кръстоносци ги бяха нападнали, но оцеляха. Отправили се бяха към място.... което наричаха Монтайе.

– Говорихте ли с тях?

– Разбира се. Казаха ми, че си в манастир, наречен Монмерси. Бяхме се... запътили натам, когато попаднахме в засада.

– Истина е. Напуснах манастира преди седмица. Щях да се върна в градеца, но разбрах, че там е имало кръстоносци, и дойдох тук. Мислех, че бедните ми родители са мъртви.

– Уверявам те, че бяха много... живи. Пожелаха да ти кажа това.

– Благодаря за тази новина. Не разбирате какво означава за мен.

– Удоволствие беше да ти я... съобщя. Впрочем казвам се Филип, барон Дьо Верси.

– Знам кой сте – отвърна му тя и след това се отдръпна при другите.

Той наблюдаваше как се грижи за болните и ранените. Сигурно бяха четирийсет или дори шейсет души, лежаха на пясъка близо до входа.

Фабрисия Беранже имаше дълги крайници, зелени очи и червена коса, загърната с шал; носеше проста кафява туника. На ръцете си имаше ръкавици, дори в това горещо лято, и видимо куцукаше. Но това не намаляваше красотата ѝ, правеше я още по-възхитителна. И в най-дребното ѝ движение имаше ведрина, каквато през живота си беше виждал само у една жена и това беше съпругата му.

– Я виж ти! Изглежда, има мъже, които е невъзможно да убиеш!

Филип вдигна очи, младоликият рицар с едно зелено и едно синьо око.

– Трябваше да си мъртъв, приятел! – приклекна и протегна ръка. – Казвам се Раймон Перейа, аз съм сенешал на виконт Транкавел.

– Ти си този, който... ме е довел тук, така ли? – попита Филип. – Трябва да ти... благодаря.

– Не на мен, а на жената, която изцелява. Мислех, че си мъртъв. Щом веднъж човек започне да кашля толкова много кръв, той си е вкочанен и студен до час време. Имаш късмет, че тя беше тук. – Раймон дръпна туниката на Филип. – Погледни! Да не е била ризницата, онзи щеше да те е съсякъл на половина.

Филип прокара пръст предпазливо по ребрата си. По цялата му дясна страна имаше моравожълта синина.

– Ти или си най-смелият мъж, когото съм срещал, или най-лудият. Да не би да си мислеше, че ще надвиеш всички? И въпреки това съм благодарен, че им отвлече вниманието. Съмнявам се, че без теб засадата ни щеше да е толкова успешна.

– Какво се случи с онзи рицар... с червената... брада?

– Такъв човек не видях, поне не и сред мъртвите, които оставихме. Имало е лични сметки за уреждане, така ли?

Филип кимна.

– Така.

– Тогава си тте de partage. Мъж на честта. И северняк! Не вярвах, че двете са съвместими. Защо не си с кръстоносците?

– Този кръстоносен поход е... война на папата, а не на Бог. Дойдох тук по мой въпрос. Конят ми... при теб ли е? Лейла. Голяма арабска кобила.

– Разбира се, че конят ти е при нас, ние също сме мъже на честта, не сме конекрадци. Има друга пещера, по-нататък по планината, където държим животните. Там тя е в безопасност, нахранена и напоена. Можеш да си я вземеш и да поемеш към Бургундия, ако това е желанието ти.

– Ами... кръстоносната войска?

– Кръстоносците обсаждат Каркасон. Онези от нас, които останахме, ще се бием с тях тук, в Черната планина. Когато дойде зимата, на тях вече ще им е омръзнало и ще се приберат у дома. А ние ще се върнем в Каркасон и Безие и ще изритаме останалите копелета оттам. – Той тупна Филип по рамото и го накара да трепне. – Късмет, приятелю. До последния си ден ще помня гледката, как един човек язди срещу четирийсет. Ще ми се да се биеше за нас! Бог да те благослови!

И излезе от пещерата.

Филип проучи състоянието на тялото си. Китката му все още беше скована и подута, както и глезенът му. Но му беше омръзнало да лежи като някой сакат. Надигна се и бавно се изправи на крака. Огледа се. Пещера и катедрала, така ли го беше нарекла тя? Уместно описание, защото таванът беше висок и сводест и най-малките шумове отекваха като в църква. Но вместо мрамор и каменни плочи подът на катедралата беше застлан с фин бял пясък. Пещерата беше по-голяма от всяка една от църквите, които беше виждал, трепкащите пламъци на факлите и на огньовете за приготвяне на храна сякаш се простираха на стотици крачки навътре в мрака. Покритите с катран варовикови тавани бяха подпрени с тежки дървени стълбове, забити дълбоко в скалните стени на места, където височината беше колкото дванайсет човешки боя, че и повече. Тази пещера сигурно е тук от много отдавна.

– Трябва да си почиваш – рече глас.

– Фабрисия.

Накара го пак да седне. Носеше пръстена купа.

– Изпий това!

В купата имаше отвара от ечемик и зеленчуци, първата храна, която приемаше от дни. Отпи само глътка от нея и осъзна колко гладен е бил. Допря купата до устните си и не помисли за нищо друго, докато не пресуши всичко в нея до капка.

– Благодаря – каза, когато изпи бульона и ѝ подаде празната купа.

Изведнъж се притесни, че е станала свидетел на вълчия му глад.

– Откога не сте яли?

– Отдавна. Не, почакай. Мисля, че онзи ден сутринта изядох един скакалец.

Двама души, облечени в черни раса, приведоха глави и влязоха. Приличаха на прегладнели врани: високи скули, бледи и костеливи.

– Кои са?

– Това са добри хора.

– Еретици?

– Еретици. Онези, от които папата живее в ужас.

– Не изглеждат... кой знае какво.

– Те са просто хора. Какво очаквахте?

– Ами ти... ти еретичка ли си, Фабрисия Беранже?

– Не, аз съм добра католичка. Но през целия си живот съм живяла до добри хора и последователите им и ето какво ще ви кажа: те са по-добри човеци от всеки свещеник, когото съм срещала, и със сигурност ще влязат в Рая хиляда години преди всеки епископ.

– Очаквах нещо... по-страховито.

Бяха тъмнооки, с дълги черни коси, усукани колани от въже. Слушал беше, че всички били содомити и почитали Сатаната, но със сигурност правеха впечатление.

Коленичиха да се помолят над човек в другата част на пещерата. Видя, че всеки има пергаментов свитък, привързан към расото си. Евангелието на Йоан или поне така му бяха разправяли. Притежанието на евангелието само можеше да направи така, че човек да изгори на клада в Бургундия. Почуди се какво ли толкова има в Божията книга, че свещениците не искат той да го научи.

– Сеньор, наистина ли изминахте целия този път, за да ме намерите?

– Наистина.

– А вместо това някак се оказахте в битка срещу петдесет кръстоносци.

– Тогава вече бях разбрал, че синът ми е мъртъв.

Лицето ѝ се промени, сякаш в очите ѝ угасна свещ.

– Много съжалявам. А убиването уталожи ли скръбта ви?

– Мъжът, с когото се бих, извади очите на оръженосеца ми и все едно го уби. Беше въпрос на чест.

– Никога не съм виждала чест в убийството, само ужас и скръб. Но вие сте рицар, сеньор, а аз съм само дъщеря на строител на църкви, затова съм сигурна, че вие знаете по-добре.

Той улови ръба на роклята ѝ.

– Ако бях стигнал тук навреме, би ли могла да спасиш сина ми?

Тя поклати глава.

– Аз съм обикновена жена. Не мога никого да спася.

– Тогава защо всички тези хора си мислят, че можеш?

– Не знам, сеньор. Може би защото искат да вярват.

Тя скокна.

– Къде отиваш? Обидих ли те? Било е неволно.

– Вие сте воин, сеньор, човек на насилието. Не вие ме обиждате, а вашето призвание. Кажете ми какво ще направите сега, когато Бог ви даде да оздравеете, след като трябваше да умрете от раните си?

– Ще намеря този дявол с червената брада и ще си разчистя сметките с него.

– А после?

– Няма "после". Той е рицар и зад гърба му стоят осемдесет бойци. Дори да успея да си отмъстя – а аз ще успея, – тези мъже ще ме убият.

– А когато и двамата сте мъртви, вашият приятел дали ще си върне очите и дали ще излезе от гроба? Не? Какъв е тогава смисълът?

– Рицарски дълг е с оръжие да защитаваме семейството си, собствеността си и своя крал. И най-важното от всичко – да защитаваме честта си.

– Ами своя Бог?

– Понякога и него.

– Както кръстоносците се биха за честта на Бог в Безие и Сент Ибар ли? Как може изобщо да има мир, когато всички се бият заради Бог? Според мен, сеньор, мъжете използват Бог като извинение да правят, каквото си поискат. Аз съм католичка, но вярвам също като добрите хора, че да се убива при каквито и да било обстоятелства, е грях.

– И въпреки това ме изцели.

– Както ви казах, не съм ви изцелила аз. Само се помолих за вас. Радвам се, че оздравявате.

– Щом обаче ме презираш, защо се моли за мен?

Тя направи нещо удивително, приклекна и с пръстите си опипа лицето му, сякаш търсеше малка тайна, която е написана там. Зелените ѝ очи бяха впити в неговите.

– Какво искате, Филип?

– Какво искам ли? Искам да знам какво означава всичко това. Търся нещо, което да ми обясни случилото се с мен и с живота ми. Готов бях да умра, дори нямах търпение. Бог взе жена ми, сина ми и най-добрия ми приятел. И все пак мен остави жив и аз не разбирам целта му. Нищо от това не ми изглежда смислено. Дали в него има някаква причина, или е просто случаен късмет? Има ли Бог на някакво негово си черно небе, който да се надсмива над нас, и има ли някакъв истински смисъл в моя живот? Това искам. Искам да науча отговора на тези въпроси, преди да умра.

Тя улови ръката му

– Елате с мен.

LIX

ФАБРИСИЯ СВИ ШЕПА около свещта, за да я предпази от теченията.

– Пещерите са изсечени в планините по времето на римските императори – каза тя. – Търсели са злато.

Обширното помещение се стесняваше до тесен тунел. Очевидно е бил много използван, понеже беше укрепен на няколко места с яки дървени стълбове, а по стените в метални поставки горяха факли.

– Свети Боже милостиви! – изведнъж възклика Филип.

Преживял беше нещо подобно, някога, когато влезе в новата катедрала, която строяха в Париж. А това тук беше повече от десет пъти по-голямо от нея. Самият Бог беше издълбал планината с юмрука си, като дете, което изравя средата на хляба и оставя само коричката.

Варовикови стени, почернели от вековете дим, се издигаха към тавана, изгубен във вечна нощ. Вълните от мраморни скали бяха осветявани изотзад от хиляди свещи. Скални кристали проблясваха като звезди. Хлъзгави калцитни стълбове се издигаха от сенките и оформяха пейките и стволовете на църква от истински варовик.

Слънце и сребрист лунен диск бяха изрисувани на мраморната стена в другия край на пещерата. Под тях имаше маса с бяла покривка, подредена като олтар. Отначало беше тихо, чуваше се само как бавно падат водни капки, но след това чу шепота на гласовете от тунела, понеже и други хора го бяха последвали в пещерата; отначало шепа, после станаха четирийсет, после сто, накрая още сто. Говореха само шепнешком, но в тази съвършена катедрала от камък всеки шум отекваше десет пъти.

Филип спря, уловил се за ребрата, задъхан.

– Кои са... тези хора? – попита той. – Еретици... ли са?

– Те не биха се нарекли така, сеньор. Това са вярващи – тя използва думата на езика ок.

– И в какво... вярват?

– Отличава ги онова, в което не вярват, сеньор. Не вярват, че Бог е създал света. Вярват, че създател е Дяволът, когото наричат Рекс Мунди, Крал на света, че той е равен на Бог и че светът е негово творение. Всичко, което виждаме около нас, е тук, за да ни накара да забравим кои сме, а всъщност сме чисти духове и неунищожими. Казват, че след като умрем, няма Ад, че светът всъщност е Адът. Освен това вярват, че всичко, което докосваме или виждаме, е по природа зло и че пътят на душата не е към изкуплението, а към възвисяването, и че всички души трябва да останат тук, да се преселват от тяло в тяло до деня, в който се научат отново да копнеят за звездите.

– Мислят, че... светът е Адът?

– Според тях Адът не е мястото, където човек отива, след като умре, а мястото, където отива, след като се роди. Затова Бог не може да ни помогне тук въпреки всичките ни молби, понеже това е царството на Дявола. Убийството е грях и дори яденето на месо е грешно, защото това означава да се убие друго живо същество. Но най-лошият от всички грехове е любовта, понеже чрез нея друга душа е принудена да се появи в света на болката.

– И всички тези хора са... целомъдрени? Живеят... като монаси, така ли?

Тя поклати глава.

– Не, само добрите хора живеят така. За повечето хора, дори за вярващите, дисциплината е прекалено сурова. От вярващия се изисква да изразява почит към всеки добър човек. Трябва да се поклонят и да кажат: Молете Бог да ме направи добър християнин и да ме отведе до добър край. Иначе вярващият може да прави, каквото пожелае: да се жени, да печели пари, да воюва, дори да посещава католическа литургия в църква. Чак накрая повечето хора дават обет за благочестие, бедност и останалото. Но пък и когато човек се кани да умира, според мен не му е кой знае колко трудно да се откаже от месото и сексуалните удоволствия.

– Много практична религия явно.

– Щом е практична, защо заплашват да изгорят всеки, който не вярва в нея? Според мен тя е човешка. Майка ми е вярваща.

– Ами ти?

– Аз обичам Богородица, но уважавам добрите хора. Те са именно такива, каквито предполага името им: добри човеци. И вероятно имат право за света, не знам. Може би те знаят отговорите, които търсите. Не Бог ви е наказал в света по този начин, защото Бог не може да стигне до вас. Дяволът го е сторил. Това ли е отговорът, който търсите?

Един от добрите хора – Фабрисия му беше казала, че името му е Витал – застана зад олтара и започна да проповядва. Макар гласът му да не беше по-висок от шепот, се чуваше дори в задната част на пещерата, където седяха Фабрисия и Филип. Разказваше историята на Рая; в началото, каза той, някакви духове паднали през дупка в небето на земята. Бог запушил дупката с крак, но вече било прекалено късно да спре падането им. Затова от този момент до края на времето всички добри души ще трябва да се мъчат да се върнат обратно на небето, като стават добри хора или като приемат ритуала на консоламента, утешението. Когато най-накрая на земята не останат хора, тогава ще стане възможен и краят на света. Небето ще се срине на земята, слънцето и луната ще бъдат погълнати от огъня, а огънят ще бъде погълнат от морето. Земята ще се превърне в езеро от катран и сяра.

Когато проповедта приключи, вярващите коленичиха като един и заедно казаха:

– Молете се на Бог за нас, грешниците, за да ни направи добри християни и да ни доведе до добър край.

Витал вдигна ръка за благословия:

– Dieu vos benesiga! Бог да ви благослови, да направи добри християни от вас и да ви доведе до добър край.

Когато приключи, Фабрисия улови ръката му.

– Елате – прикани го тя.

Филип я последва на трепкащата светлина от свещта по-дълбоко в планината. Той се почуди накъде го води. Стените на тунела се стесняваха. Филип удари главата си на издатина, приведе се и така извървя останалата част от пътя.

Чувстваше топлината и близостта ѝ. Може би иска да останем насаме, помисли си той. Отдавна не беше докосвал жена; клетата Жизел би могла да я увери в това.

С мъка не изоставаше, ребрата го боляха, не му достигаше въздух. Тя спря и го изчака.

– Останах без дъх... като... стар човек.

– Не се притеснявайте. Скоро отново ще сте, какъвто сте били преди, и достатъчно силен, за да убивате.

– Не се радвам... на убиването. На турнирите, да... насъсквам ума... и ръката си... срещу друг човек заради... честта или неговия... кон. Но отнемането на живот не е нещо.... което ми носи удоволствие.

– Хората умират независимо дали ви носи удоволствие или не. Резултатът е един и същ.

– Понякога нямаш избор. За да защитиш... семейството си или вярата си, или... земите си, трябва да се биеш. Няма друг... начин.

Усети топъл полъх по лицето си и разбра, че почти са стигнали края на тунела. Чудеше се каква нова изненада му е приготвила.

– Човек може да намери оправдание за всичко. Думите могат да бъдат извъртени. Истината не може.

Тя отстъпи встрани. За миг той застана на ръба на бездна. Сепна се слисан, за малко не се прекатури, но тя го сграбчи за ръката и го издърпа назад.

– Какво е... това място? – попита той, когато дишането му се възстанови.

Тясна ивица светлина се процеждаше през тавана на пещерата от процеп отгоре; пръстът Божи сочи пътя към Ада, помисли си той. Отдолу имаше само мрак, чак до самото дъно на пропастта. Светлината не можеше да проникне дотам.

Тя посочи. Той се обърна и видя огромен стълб от калцит, който се издигаше от самия ръб на бездната. Част от него беше паднал в нея, така че сега двете му части оформяха чук.

– Божият чук – рече тя. – Малцина са го виждали.

Филип взе свещта от Фабрисия, вдигна я над главата си, за да може да вижда по-добре.

– Защо го наричат... така?

– По времето на визиготите тук водели затворниците и ги хвърляли в пропастта. Не мога да си представя колко много смърт е имало. Но така скалата е получила името си. Божият чук, разбира се, е смъртта. Накрая тя всички ни сломява. Това е единствената истина, единственото време в живота ни, когато познаваме истината, че сме родени, за да умрем. Останалото е Дяволският сън.

Когато се обърна към нея, тя леко докосна ръката му с пръсти. Толкова близо беше; през бието на ризата ѝ съзря бледото ѝ, с цвят на слонова кост рамо, видя пулсирането на врата ѝ. Представи си вдлъбнатата празнина под ключицата ѝ и нежните издатини на гърдите ѝ.

– Вие имате благородна кръв, Филип дьо Верси?

– Казах ти, че съм барон.

– Тогава ми простете, ако съм говорила дръзко с вас. В моите тече само кръв на занаятчия. Не съм на вашето положение.

– Ти спаси живота ми. Ако искаш, имаш позволението да говориш с мен, както намериш за добре.

– Не мисля, че е възможно. Жалко, защото ми се щеше да не беше така.

Стоеше толкова близо до него, че можеше да почувства дъха ѝ на бузата си. Тя се обърна и го поведе обратно по тунела, като вървеше бързо след умиращата светлина.

На половината път Фабрисия протегна ръка и спря, за да си почине. Когато отново тръгна, Филип видя, че е оставила кървав отпечатък върху варовика.

– Кървиш – рече ѝ той.

– Нищо няма.

– Да не си се... наранила?

Тя седна на един камък и трепна от болка.

– Трябва да спра за малко – рече тя.

Той приклекна до нея. По стените имаше древни грубо изрисувани фигури. На врата му капна студена капка вода.

– Какво има? Какво не е наред?

– Задръжте свещта – рече тя. Филип взе свещта и тя махна ръкавицата си, която беше прогизнала от кръв. Подаде му я.

– Сам вижте.

Филип и преди беше виждал такава рана, в Земите отвъд, когато сарацинско копие прониза ръката на един мъж. Но тази рана беше чиста и от нея се носеше благоухание като на прясно отрязана лавандула. Той се приведе, за да я огледа, в този момент полъх изгаси свещта.

– Кой ти го стори?

– Никой.

– Трябва да я превързваш както трябва.

– Превързването е без значение. – Тя отново си сложи ръкавицата. – На другата ми ръка има същата рана, както и на двата ми крака.

– Но как си ги получила?

– Не знам. Започнаха като малки разрези, с всеки ден се разрастваха.

– Това са раните от кръста.

– Да.

Тя стана и закуцука обратно към главната пещера.

– Животът е загадка, сеньор. Затова не съм вярваща. Добрите хора наистина са добри, но казват, че знаят отговорите на всичко, а аз не разбирам как е възможно това.

– Всички трябва да вярваме в нещо.

– Можем да вярваме, в каквото си искаме, а не че трябва да го правим. Моля да ме извините, сеньор, но изглежда, вие не търсите нещо, в което да вярвате, а да владеете живота, да владеете дори самия Бог. Искате от него да удовлетвори нареждането ви точно както сте искали да спаси сина ви.

– И толкова несправедливо ли е това?

– Нито е справедливо, нито е несправедливо, просто такива са нещата. Разбирам колко сте обичали детето си. Направили сте, каквото сте могли, вероятно е било повече от онова, което друг би сторил, за да го спаси. Вие сте добър човек. Поне сте такъв, когато не държите меч в ръката си.

Стигнаха до главната пещера. Фабрисия отиде да се погрижи за болните. Филип тежко приклекна, зашеметен от чутото и видяното. Тази пещера му приличаше на собствения му живот. Струваше му се, че има цял един свят под онзи, изпълнения със светлина и въздух, подземно царство, което го чакаше, за да го изследва, място, където лежаха истинските отговори за него.

Буден, той наблюдаваше звездите как преминават по небето пред отвора на пещерата. Фабрисия се движеше сред присвитите болни на светлината от една-единствена свещ. В гората отвън жуженето на насекомите се засилваше и утихваше.

Мисли за Бог, мисли за секс; тя беше пробудила нещо в него, което той вярваше, че е мъртво, а породи пламък в плътта му. Мислеше си, че когато я открие, тя ще му даде отговорите, които търсеше, но вместо това беше поставила още въпроси.

Не беше трудно да се разбере образът на един Бог, който е безсилен да се намеси в човешката съдба, и тогава животът му придобиваше смисъл. Това ли беше отговорът, който търсеше? Изглежда, със сигурност този свят принадлежеше на Дявола независимо какво разправяха свещениците.

LX

НЕБЕТО НА запад беше закрито от червен дим; кръстоносците бяха в действие. Но Черната планина беше недокосната и в безветрена вечер като тази на светлината от бурята, преди слънцето да изчезне зад планините, въздухът беше толкова ясен, че Филип можеше да различи листата по храстите от другата страна на долината. От север идваше буря. Следобедът беше тягостно неподвижен и когато слънцето залезе, първият повей на вятъра донесе благословено облекчение. Чу тътен от гръмотевица.

Тръгна по пътеката под почернелите от дим стени, които водеха към пещерата. Мислеше за сина си. Чудно ми е дали можеше тя да го спаси, ако я бях намерил по-рано. Предадох го. Спомни си последния път, когато малкият Рено погледна към него, сутринта на заминаването. Той ми вярваше. Казах му, че всичко ще е наред, и го подведох.

Гъсталак от смокинови дървета и разни храсталаци скриваше входа на пещерата. Раймон беше тук с неколцина от своите войници. По начина, по който изглеждаха, личеше, че тъкмо се връщат от нападение. Пара се издигаше от хълбоците на конете им, стичаха се струи пяна.

Раймон се засмя, когато го видя.

– Още ли си тук, Северняко? Не се ли вече умори от компанията ни?

– Почти привикнах на вашия приятен южняшки начин на живот.

– Оздравяха ли раните ти?

– Ребрата вече не ме болят. Глезенът ми понякога ме понаболява, но иначе съм здрав, както преди. Ами ти, Раймон? Имаш вид на човек, който се е бил.

– Устроихме засада на отряд кръстоносци на римския път. Мислеха си, че се прибират у дома. Ами ако са спечелили разрешение за Рая, като са дошли тук, тъкмо там са сега. Направихме им услуга. Казвали са ми, че Раят е по-добро място от Франция.

– Надявам се да е така.

– Чу ли какво се е случило в Каркасон? Кръстоносците провъзгласили Симон дьо Монфор[32] за новия му сеньор на мястото на Транкавел. Предложили на нашия виконт сигурност за обсъждане на примирие, а го пленили. След тая проява на любезност гражданите били принудени да се предадат и трябвало да напуснат града само с ризите на гърба си. Казвам ти, французино, тази война не е заради ереста, заради плячкосването е. Добре че това така наречено свещено войнство скоро ще се махне и когато го направят, ние ще сложим това парвеню Монфор на мястото му.

– Кога ще е сигурно за мен да се прибера у дома?

– След сто години. Дотогава ще ти трябва ескорт. Пътищата са пълни с наемници, разбойници и мародери. Сам човек, дори рицар, няма да стигне далеч без охрана.

– Ти можеш ли да ми дадеш охрана?

– Не мога и човек да отделя, за да отидеш и до потока в тоя момент. Но ще помисля. Засега трябва да напоим тези коне, преди бурята да ги изплаши здравата. Да те поживи Бог, приятелю.

В пещерата вонята на тор и животни връхлетя Филип. Очите му засмъдяха от дима от огнищата за готвене. Накъдето и да погледнеше, виждаше пусти очи и умълчани деца, които не се усмихваха. Никой тук не беше ял достатъчно, нито знаеше какво ще му донесе утрото.

– На изискан сеньор като вас – рече глас – сигурно му липсват мекото легло и пухената завивка.

Филип се огледа, за да види кой има неблагоразумието да се обръща към него с подобно неуважение. Някакъв мъж лежеше на земята, увит в мръсен ленен чаршаф. На главата си имаше тонзура като свещеник. Усмивката му беше мазна и на мига не се понрави на Филип.

– Свещеник – рече Филип.

– Да. Искате ли да се изповядате, синко? – той се разсмя.

– Всички тези хора са еретици. Какво правите тук?

– Кръстоносците щяха да ме убият със същото въодушевление, с което съсичат и един катар, само защото съм им се изпречил на пътя. Казвам се отец Марти. Вие сте Филип, изискан благородник и рицар от Бургундия. Виждате, че знам всичко за вас. Ние на практика сме приятели. Моля ви, елате, поседете за малко при мен. Ще ми се да побъбрим. Напоследък само това мога да правя, да говоря.

– Какво ви е, свещенико? Болен ли сте?

– Умирам, Филип дьо Верси.

– Ами момичето? Не може ли да ви излекува?

– Сам вижте – рече той.

Филип приклекна и повдигна чаршафа. На бедрото на свещеника имаше огромен израстък, който беше започнал да гноясва. Филип усети как стомахът му се присвива от гаденето.

– Красота, нали? Накрая ще ме убие. Усещам как ме изяжда отвътре. Тя сложи ръце върху мен, но нямаше никаква полза. Само че казах на хората, че е имало, и това бързо я направи прочута.

– Защо сте го направили, щом не е било истина?

Марти сви рамене.

– Исках хората да я мислят за вещица. Може би затова тя не можа да ме изцели. Грешката е моя, разбирате ли, не съм достатъчно чист, за да бъда спасен. Нося одежди на Божи човек, но сърцето ми принадлежи на Дявола – той отново се разсмя.

– Подобни неща ви се струват забавни ли?

– Имам си причини.

– Откъде я познавате?

– От същия градец съм, както и момичето. Всъщност тя и семейството ѝ живяха в него едва няколко години, докато аз съм прекарал там целия си живот. Брат ми беше бейл на крепостта, но аз избягах, преди да дойдат кръстоносците. Той остана и те го обесиха. Поредната шегичка на живота. Животът е пълен с шеги за човек, който има чувство за хумор.

– Има хора, които се смеят, за да не ридаят.

– Тук ме хванахте натясно. Виждам, че сте човек, който изучава състоянията и поведението на човека. Много добре. Мисля, че сте прав, изобщо не е забавно. Виждате ли онзи човек? Това е Бернар. Той казва, че тя го е върнала към живота. Вероятно го е направила. Виждам как около мен други хора оздравяват – като вас; когато ви донесоха тук, кръвта ви пръскаше от устата и носа при всяко вдишване и издишване. Че вие си бяхте истински мъртвец. Тя сложи ръце върху вас и вижте се сега! При мен обаче не става. Бива си я закачката, нали?

Витал и другият от добрите хора минаха покрай тях. Хората се поклониха или се проснаха на земята. Дори отец Марти вдигна ръка да ги поздрави.

– Ето ги и тях, причината за цялата беда. Изглеждат като изгладнели врани, нали? Мен ако питате, не се съгласявам с нито една тяхна дума, но те са по-свети хора, отколкото аз някога ще бъда.

– Не ги ли мразите?

– Никога не са ми пречели, ако аз не им пречех. Но не харесват момичето. Мисля, че тя ги плаши. Не се вписва в съвършената картина, с която описват света. Тя носи раните на Христос, а те казват, че Христос не е бил разпъван. Не могат да я обяснят. Мисля, че им се иска тя просто да си отиде.

– Как са се появили тези рани по ръцете ѝ?

– Кой знае? Добрите хора твърдят, че сама ги прави.

– И вие ли така мислите?

– Така мисля и аз, защото така ми се иска. Но въпреки че тя има тези рани от месеци, те не заздравяват, нито протичат, нито излъчват лоша миризма. Как го обяснявате? Дори и тя да ги е направила собственоръчно, как някой би могъл да понесе подобна болка?

Отец Марти улови туниката на Филип и го придърпа към себе си. Филип трепна, дъхът му беше отвратителен.

– Някои хора разправят, че е вещица, знаете ли? Други твърдят, че е светица. Знаехте ли го това? Веднъж се опитах да я прелъстя. Представете си само! Свещеник се опитва да изчука светица – засмя се пресекливо. – Видях с какъв поглед я гледате.

– Моля?

– Хубавица е, нали? Но не е девица. Знам го от много сигурно място.

Филип стисна пръстите на свещеника, за да го пуснат.

– Отвращавате ме – рече той и излезе на чист въздух.

Времето рязко се беше променило. Вятърът на силни пориви духаше между дърветата и изведнъж беше застудяло. Почувства първите едри студени капки по лицето си.

Затвори очи, видя своя малък син как лежи в леглото си, преди да се разболее, припомни си как веднъж в почуда беше посочил към малките пръски, които дъждовните капки правеха върху каменния перваз на неговия прозорец.

– Виждаш ли феите? – беше попитал Филип. – Това са дъждовни феи и танцуват за теб.

Скръбта се вкопчи в него като спазъм, толкова силно, че почти се преви на място. Изгубих всичко, което обичах. Когато можеше да обвинява Бог за своя гняв, това му носеше някаква утеха, но ако катарите бяха прави, тогава нямаше кого другиго да обвинява, освен Дявола.

В такъв случай нямаме надежда, помисли си той. Всички сме беззащитни в един свят на болката. Той бръкна в туниката си, извади сребърния гребен. Каква полза имаше от него? Дори не можеше да си припомни мириса ѝ вече. Отметна ръка назад и го захвърли, колкото може по-далеч в мрака.

Дъждът заплющя проливно. Цялата планина сякаш изведнъж потрепери от ромоленето на вода, която се опитва да намери път през варовиковите прорези на скалите. Той се върна в пещерата.

– Тук е прекалено горещо, навън е прекалено студено – рече Фабрисия. Тя си вееше с ръка. Този привичен за едно момиче жест го обезоръжи. Тя изглеждаше крехка на светлината от бурята, с кожа с цвят на сметана и фини кости. – Видях, че се запознахте с отец Марти.

– Каза ми, че си светица.

– Светица ли? Направи всичко по силите си, за да ме оскверни. За това разказа ли ви?

– Да.

– Мисля, че съвестта мъчи клетия човек.

– Вероятно е бил преобразен от Божия чук?

Тя се усмихна.

– Да, вероятно е така. – Наклони глава. – Всеки ден мисля, че ще си тръгнете, а ето че още сте тук.

– Не мога да напусна тези планини без охрана.

– Това ли е причината?

– И освен това съм раздвоен.

– Виждам.

– Толкова ли личи?

– За пръв път виждам, човек, който така се измъчва.

Той сви рамене.

– Ами и аз за пръв път виждам светица. Това ме обърква.

– Никаква светица не съм, сеньор. – Тя се приближи. – Но ще ви кажа следното: сънувах ви преди много време. Когато ви донесоха тук, не повярвах на очите си. Ако ви бях казала, че знаех името ви, преди да ви видя, щяхте да ме помислите за луда. И защо да не го направите? Половината свят ме има за такава. Не знам какво означава всичко това и то ме ужасява.

Фабрисия се обърна и забързано се отдалечи от него.

LXI

МОНАХИНЯ, ОТРИТНАТА, СВЕТИЦА, ВЕЩИЦА.

От зазоряване беше на крак, за да се грижи за болните, да слага ръце върху онези, които искаха, или да вари бульон за онези, които не можеха да се хранят сами. Само за това кратко време ще ме приемат, помисли си тя. Щом кръстоносците си тръгнат, ще ме обожават и ще се страхуват отново от мен. Така ще е, докато не открия мястото си.

Излезе от пещерата и отиде в гората за билки, спря при потока да изпере ленените превръзки за раните си. След това отвърза ръцете си и ги изплакна във водата. Прехапа устни да не извика от болка.

По същия начин изми раните на краката си. Когато приключи, тя се превърза, обу отново обувките си и закуцука нагоре към пещерите, където знаеше, че ще завари Филип, той винаги беше там в този час на деня, да храни и пои коня си.

Известно време го наблюдава, преди да му се обади. Той тимареше голямата си арабска кобила и ѝ шепнеше, докато работеше.

– Защо го правите? – попита тя и се показа от сянката. – Защо говорите на коня си? Тя не може да ви разбере.

– Разбира достатъчно. Може би не разбира от политика и религия, но разчита тона на гласа ми и допира на ръката ми.

– А може ли да ви отвръща?

– Ако щеш, смей ми се, но тя ми показва кога е уморена или кога е болна, предусеща преди мен опасността. Когато яздим, яздим като едно цяло, усещам всяко присвиване и напрежение в мускулите ѝ и се кълна, че тя усеща моите. Ако беше мъж, щеше да е добър приятел. Ако беше жена, щеше да е съпруга.

Фабрисия поклати глава. Сложен човек беше: вещ във войната и убиването според Раймон и въпреки това погълнат от търсенето на смисъла на живота и грижлив към едно глупаво животно като баща към детето си.

– Мислите ли, че тя има душа?

– Знам, че има. Но ако ме попиташ същото за хората, които извадиха очите на моя оръженосец, за тях не съм сигурен. Какво те води тук долу тази сутрин?

– Трябва ми помощта ви.

– На твоите услуги съм. – Той хвърли кърпата, потърка за последно кобилата по муцуната и ѝ даде стиска сено. – Може ли да знам с какво мога да съм ти полезен?

– Отец Марти умира и иска да приеме утешение. Трябват му добри християни за свидетели.

– Не бих се описал като добър християнин.

– Нито пък аз. Но бихте ли го направили.

Докато я следваше нагоре по хълма, я попита защо един свещеник ще приема последно утешение от еретик.

– Защото умира. Не иска да умре неопростен.

– Но той е католически свещеник. Ясно ми е, че това е другата дума за лицемер, но защо ще приема еретик да спаси смъртната му душа?

– Наричаш катарите еретици, сеньор, но те почитат Христос точно както вие и аз. Само защото не обичат папата, не означава, че не обичат Бог. Освен това тук няма свещеник, който да му даде последно причастие, затова няма избор.

– А тези добри хора ще го направят ли?

– Те никога никому не биха отказали последно утешение. Ако отец Марти беше на тяхното място, разбира се, щеше да даде последно причастие само при условие че имат пари да му платят. Там е разликата.

Отец Марти като че за една нощ се беше смалил. Понеже кожата му се бе свила, очите бяха станали огромни на лицето му. Той им се усмихна, когато коленичиха от лявата му страна, от другата страна стояха катарският свещеник Гуилхем Витал и неговият сосиус.

– Ами другите? – попита Филип. – Защо никой от останалите вярващи не се присъедини към нас?

Тя поклати глава.

– Мразят го – прошепна тя. – Вярват, че това е преструвка. В живота си той развращаваше жените им и прибираше първите им плодове, взимаше пари за всяка изповед, за всяко раждане. Няма други приятели, освен нас, клетият.

Витал запали няколко свещи около отец Марти.

– Братко – рече той, – искаш ли да приемеш нашата вяра?

– Да, отче. Искам го. Моля Бог да ми даде силата.

Витал погледна към Фабрисия и Филип.

– Добри християни, молим ви в името на любовта Божия да дадете благословиите си на тук присъстващия наш брат.

– Отче – прошепна отец Марти, – помолете Бог да ме отведе мен, грешника, до добър край.

– Бог да ви благослови, да ви направи добър християнин и да ви отведе до добър край.

– За всеки сторен от мен грях с помисъл, дума или действие умолявам за прошка Бог, Църквата и всички тук присъстващи.

– Нека Бог и Църквата и всички тук присъстващи ти простят греховете и молим Бог той да ти ги опрости.

– Обещавам да посветя себе си на Бог и неговото Евангелие, да не лъжа никога, да не богохулствам, да нямам плътско общуване с жена, да не убивам животно, да не ям месо, да се храня само с плодове. И освен това обещавам да не предавам вярата си, каквато и смърт да ме очаква.

Витал подаде свитъка с Евангелието на Йоана и отец Марти го поднесе към устните си. Тогава Витал и неговият сосиус поставиха десниците си върху главата му.

– Отче наш, който си на небесата, да се свети името ти. Да бъде волята ти както на небето, така и на земята. Насъщния ни хляб дай ни и днес и избави ни от Лукавия.

Постави плетен колан около главата на отец Марти и даде на своя сосиус целувката на мира. След това неговият сосиус се обърна и целуна с целувката на мира Филип, който целуна леко по бузата Фабрисия. Най-накрая тя се наведе и целуна отец Марти по челото.

– Новопокръстеният трябва да яде само хляб и вода в продължение на четирийсетте дни на неговата ендура[33] – заръча Витал на Фабрисия.

Отец Марти се изсмя хрипливо.

– Аз нямам и четирийсет часа.

– Струва ми се – рече Филип на Фабрисия, – че е съвсем разумно от човек на смъртно легло да се откаже от жените и месото.

– Затова именно мнозина дават обета чак преди самия край. Хората се възхищават на добрите хора, може би дори им се иска да са като тях, но обетът е прекалено строг. Малцина могат да живеят по този начин. Тяхната религия проявява търпимост и не осъжда природата ни.

– А това утешение? То ще спаси ли душата му, ще го отведе ли на небето?

– Ще го върне на небето. Без обета душата му просто ще се пресели в друго тяло тук на земята и ще продължи да страда, защото на земята страданието е неизбежно. Щом обичаме – губим. Ако живеем и сме щастливи, умираме. Това е уловката на Дявола.

Той докосна облечената ѝ в ръкавица ръка.

– Ами това? Това Дяволско или Божие дело е?

– Не знам чие дело е.

Тя трепна от болка, спря да почине и се облегна на него. Той се подвоуми, после обви ръка около раменете ѝ.

– Няма го – рече тя, сложила леко ръка върху гърдите му.

– Кое го няма?

– Носехте женски гребен под ризата си. Открих го, когато ви донесоха – затупа по туниката му. – Изчезнал е.

– Беше на жена ми Алезаис. Първата ми съпруга.

– И къде е сега?

– Отиде си, както и тя си отиде.

– Изхвърлихте ли го? Защо?

Той сви рамене.

– Каква полза от него?

– Какво се случи с нея, сеньор?

– Почина преди четири години при раждането на сина ми. Аз бях далеч от дома, на кръстоносен поход.

– И още ви липсва, така ли?

– Всеки ден. Много я обичах.

– Никога не съм обичала мъж. Не зная какво е.

– Искаш ли да ти го опиша?

– А според вас дали ще успеете?

Той я придърпа.

– В Земите отвъд, в пустинята, има места с вода, където пътниците могат да спрат, да намерят отмора, сянка, да се подкрепят с храна и вода. Без тези места те не биха оцелели при прекосяването на дългата пустиня. Точно за тях човек мечтае постоянно, когато е жаден. Когато жегата и пътуването са изпили и последните ти сили, мисълта, че ще стигнеш до подобно място, те кара да не спираш. Когато най-накрая си там, намираш зеленина и прохлада и ти се иска никога да не си тръгваш. Тези места наричат оазиси. Алезаис беше моят оазис.

Фабрисия дълго размишлява над думите му.

– Ще ми се един ден – каза тя най-накрая – да спра за сянка и вода. Но не мога да си представя как ще се случи. Вие сте щастливец, сеньор, защото сте разбрали що за място е оазисът.

Тя целуна пръстите си и ги постави на бузата му.

– Де да бяхте чирак на зидар, който си търси жена.

Стана и го остави.

Филип дълго седя, замислен над думите ѝ. Осъзна, че вече не може да се върне у дома дори ако Раймон му намери охрана. Но пък не му се искаше и да умре, поне не утре. Щеше да остави тези размисли, после да се върне към тях, както беше постъпвал всеки ден, откакто го бяха донесли на това място. Когато дойдеше време да убива и да бъде убит, щеше да го разбере.

LXII

ЮГ ДЬО БРЕТОН СТРАДАШЕ. Вече почти седмица лежеше, стенеше и се мяташе в болницата до Портата на света Ана. Монахините се молеха до леглото му и се опитваха да облекчат треската му с натопени в студена вода кърпи. Дланите на ръцете и стъпалата на краката му бяха прогорени от лекарските инструменти за обгаряне. Даваха му успокоителни и билкови отвари за болката. Но всичко беше напразно и той всеки ден се потеше и бълнуваше, мяташе се и крещеше с поаленяло лице на призраците, които бяха дошли, за да го тормозят.

Отец Ортиз се приведе над него, за да приеме последната му изповед, но не успя да чуе никакви смислени думи. Само неразбираемо ломотене. Даде му последно причастие и помоли Бог за милост.

Жил наблюдаваше случващото се с посивяло лице, сложил ръка на бедрото си.

Симон замахна да прогони муха. Тук, в манастира те бяха нахални и в изобилие, привличани от планините кървави превръзки и гниещи рани на доведените за лечение рицари. Жегата беше съсипваща. Навън градът кипеше. Нямаше място, на което да не се беше просмукала вонята на телата, натрупани по време на обсадата, въпреки че цяла седмица се правеха масови изгаряния на трупове. Дьо Монфор и останалите барони се бяха върнали в лагерите си от другата страна на реката, неспособни да понесат вонята или жегата на града, който бяха превзели с толкова мъка.

– Мъжът, който го е направил, е барон Филип дьо Верси – изсъска Жил. – Разбрахме го по герба на щита му. Бог да направи така, че очите и топките му да изгният! Нападна моите кръстоносци не веднъж, а два пъти!

– Ще доведем това до знанието на папата и той ще го отлъчи от църквата – увери го отец Ортиз.

– Той ще умре бавно. Този добър човек е мой зет!

Бяха се присъединили към свещеното войнство по времето, когато градът договаряше своята капитулация. Жил се ядоса, че е пропуснал битката. Благоразположението на духа му никак не се подобри, когато няколко дни по-късно неговият отряд от рицари и техните оръженосци пристигнаха в Каркасон с двайсетина души по-малко, а Юг дьо Бретон беше преметнат на коня си със съсечен крак.

Стрелата беше раздробила коленната му става, отворената рана под прасеца се беше възпалила. Чакръкчията намести глезена с мъка, а на жегата раната беше загноила и сега инфекцията се разпространяваше из тялото му. Той гниеше пред очите им.

Симон си помисли, че това е наказание, но запази мисълта за себе си.

– Душата му ще отлети направо в Рая – рече отец Ортиз на Жил.

– Надявам се, отче, защото през изминалата седмица той несъмнено мина през истинско чистилище.

– Жертвата му е за Бог.

– Той изповяда ли се?

– Душата му е чиста – отвърна свещеникът дипломатично.

Жил не издържаше повече да гледа мъките му. Отиде до прозореца, впери поглед в покривите на катедралата Сен Назар и двореца на епископа близо до мястото, където пенливите води на река Од се събираха в един ръкав.

– Чухте ли новината? Графът на Ньовер приключва участието си в похода и дукът на Бургундия скоро ще го последва. Казват, че четирийсетте дни на служба в Божията армия за тях са изтекли и е време да се прибират.

– Ами вие, господарю? – попита отец Ортиз. – И вие ли ще напуснете нашия велик кръстоносен поход?

– Аз ще остана по-дълго. За да служа на Бог.

А дали не е, защото все още не си получил своя дял от плячката, почуди се Симон. Тази мисъл също беше най-добре да запази за себе си.

– Имаме заповеди от Монфор – рече Жил. – Докато той прочиства от еретици Тулуза, ние трябва да се присъединим към малък авангард, който се готви да тръгне на север към Черната планина. Ще вземем катапулт и двайсетина рицари, за да превземем Монтайе, после Кабаре. Дано Бог погледне благосклонно на всичките ни усилия.

– Сигурен съм, че така ще направи. Бог досега ни благославяше с чудо след чудо.

– Не ми се вярва Юг да споделя вашето мнение, отче – подхвърли Жил и си тръгна.

LXIII

ПО ЗАВРЪЩАНИЯТА И ОТПЪТУВАНИЯТА на войниците на Транкавел Филип разбра, че нещо се случва. Най-накрая Раймон се изкатери на камъка при входа на пещерата и извика за внимание.

– Имам важни новини за всички ви – рече той и в пещерата се възцари тишина. – Кръстоносците са изпратили отряд към планините, който да нападне замъците ни в Монтайе и Кабаре. Ако останем тук, рискуваме съгледвачите им да ни открият. За тези пещери знаят всички. Може да ни предадат.

– И къде ще отидем? – провикна се някой.

– Има само едно място, където бихте могли да идете, и това е крепостта в Монтайе. Наредиха ми незабавно да тръгна натам с войниците си. Онези, които дойдат с нас, ще имат закрилата ни.

– А как ще стигнем дотам?

– Ще трябва да ни следвате пеша през планините.

– Колко далеч е?

– Пет левги. Пътят е дълъг, но нямате друг избор. Ако имате каруци, трябва да ги оставите. Вземете само онова, което можете да носите.

Когато Раймон свърши да говори, през пещерата премина въздишка. Нов поход, още от техните притежания – изоставени, още по-несигурно бъдеще. Но както каза Раймон, какъв избор имаха? Освен това всички го очакваха. Щом кръстоносците тръгнат на север, беше въпрос на време да ги открият.

Отец Марти премигна с очи.

– Остави ме тук – каза той на Фабрисия. – Скоро ще съм в единия или другия Рай. Нищо не ми дължиш. Останеш ли, още един грях ще падне отгоре ми.

Тя се отдръпна. Сянка закриваше светлината на входа на пещерата. Филип.

– Какво каза той?

– Иска да го оставим.

– А ти няма да го направиш, нали?

– Има и една стара жена ето там, казва се Бруна. Беше приятелка на майка ми. Играех си с момченцето ѝ, когато бях дете. И тя не може да тръгне, прекалено е болна. Не мога да оставя и двамата.

– Помислих си, че така ще кажеш. – Седна до нея. – Ако кръстоносците те намерят, знаеш какво ще направят с теб, нали? Ще останеш ли тук без защита?

– Нямам избор.

Той поклати глава.

– Отец Марти държал ли се е някога човешки с теб? Или с друг? Не се ли е опитал да те изнасили? Защо сега искаш да му помагаш?

Тя поклати глава.

– Не става дума за неговата съвест, а за моята.

Филип поклати глава и се отдалечи. Раймон го видя да говори е нея, хвана го за ръката и го поведе вън от пещерата. Там бяха отец Витал и неговият сосиус.

– Сега какво ще правите, сеньор? Трябва да дойдете с нас. Прекалено опасно е за вас да яздите сам през Албигоя, докато не свърши войната. Можете да прекарате зимата в Монтайе. А пък на нас още един добър войник ще ни е от полза, ако кръстоносците стигнат чак дотам.

Филип поклати глава.

– Не мога.

– Тогава какво ще правите?

– Възнамерявам да остана тук с нея.

– Вие луд ли сте?

– Дали съм, или не съм, не ви влиза в работата. Не си позволявайте друг път да ме разпитвате.

Раймон стисна по-здраво ръката му.

– Виждал съм как я гледате.

Филип се отдръпна от него.

– Забравяте се. Не поставяйте ръка върху сеньор, освен ако не държите да се сдобиете с нов пъп.

– Тя сама си прави тези рани, нали знаете – намеси се отец Витал. – Някой я е видял. Има нож и го прави тайно. Тя е вещица и полулуда. Вижда се в очите ѝ.

– Вие видели ли сте как си нанася раните?

– Имам доверие на човека, който ми го каза.

– Не сте я видели лично тогава. – Той се обърна към Раймон. – Вие какво мислите?

Раймон поклати глава.

– Не знам.

– Вие сте човекът, който ме е донесъл при нея, вие сте човекът, който каза, че ме е изцелила.

– Вероятно вие, така или иначе, щяхте да оздравеете. Отецът може би е прав, може да е номер. Не знам, сеньор, искам да вярвам.

– Внимавайте с нея – предупреди го отец Витал.

Филип поклати глава, отвратен, и си тръгна.

Като призраци, посивели и тъжни, хората бавно се заточиха през отвора на пещерата. Някои мърмореха, че тръгват, но повечето бяха мълчаливи. По-малките деца проплакваха от ранното прекъсване на съня им. Фабрисия видя лихвар, който носеше сметководните си книги под мишница, мъчеше се с товара си, зад него слуга носеше везни и няколко пергаментови свитъка. В крайна сметка, помисли си тя, ще му се наложи да изостави своите финансови книги и стария си живот.

Но май все още не беше готов.

Някои от тях спряха, коленичиха, благодариха ѝ шепнешком, оставиха ѝ по нещо: храна, монета; един търговец ѝ остави пръстен. Другите се направиха, че не я забелязват, или изсъскаха проклятия.

Точиха се, докато и последният от намерилите убежище в пещерата си отиде и мястото опустя. Каруците и вързопите, които бяха изоставили, се търкаляха по пясъка на пода на пещерата. Останали бяха само тримата. Отец Марти хъркаше в съня си. Старата Бруна беше така притихнала, че Фабрисия реши, че е мъртва.

Когато светлината се усили, Фабрисия съзря мъжки силует да се очертава на входа на пещерата.

– Дойдохте да се сбогувате ли?

– Щях, ако заминавах. Но реших да остана.

Фабрисия изхлипа от облекчение. Надявала се беше да прояви достатъчно разум да тръгне с останалите, но се беше молила да не го направи.

– Искало ми се е нощем и двамата ми родители да са мъртви. Още ли ме смятате за светица?

– Никога не съм те имал за светица.

– Тогава защо оставате, сеньор? Защо мъж със замък ще се чувства толкова привързан към една пещера?

– И аз си задавам този въпрос всеки ден, откакто дойдох тук. Все още не знам отговора.

– Ще умрете, ако останете.

– Може да умра, може и да не умра. Тази сутрин, когато се събудих, ми стана ясно. В гората, когато препусках срещу мъжете, които убиха моя оръженосец – тогава умрях. Тялото ми оцеля, но всъщност умрях, защото в този миг се отказах от всичко, което имах на този свят, и с това купих свободата си. Вече съм призрак. Мога да правя, каквото поискам, и светът вече няма ме вижда. Аз съм между единия и другия живот и до голяма степен съм го приел. Ами ти?

Появи се Раймон с шлем под мишница и в пълно бойно снаряжение.

– Това е последната ви възможност да промените мнението си – каза той на Филип.

– Оставам – отвърна Филип.

– Много добре. Но ако кръстоносците ви открият, направете услуга на жената и лично я убийте.

И си тръгна.

Филип коленичи до нея. О, погледни го само, помисли си тя. Убиец, беше една истинска яка заплаха с весела усмивка, прикриваща очите на убиец. Какво иска от теб, а и ти какво искаш от него? Толкова съпричастие има у себе си, а я погледни меча, който носи, платил добри пари на един от войниците на Транкавел, така ѝ бяха казали, защото не можел да понесе да бъде невъоръжен дори сред едни бежанци в пещера. И въпреки това тази сутрин е тук, дава обет да ме защитава, без да мога да се сетя за някаква основателна причина да постъпва така. Ако беше изпълнен с жестокост и себичност, отдавна да се е измъкнал. Не разбирам този мъж.

– Ще го направите ли? Ще ме убиете ли, ако кръстоносците ни намерят?

– Да се молим да не се стига дотам.

– Да, ще се моля. Вие сте добър човек, Филип.

– Полагам усилия да бъда.

– Тогава в идните няколко дни ще разберете сам колко добър сте като човек.

Той се усмихна.

– И ти също. – Той стана. – Трябва да се погрижа за коня си. – На входа на пещерата се обърна и кимна към отец Марти. – Колко време?

– Ден. Може би два.

– Да се надяваме, че няма да е повече.

LXIV

В АБАТСТВОТО сред тишината на скрипториума беше по-лесно да се размишлява над греха на ереста. Тук, в планините, където добрите хора живееха и работеха и толкова бяха напакостили, не беше лесно да се усети присъствието на светостта и сигурността на Божията закрила.

Земята на графство Тулуза беше като небето – плоска и почтена, и човек можеше да види накъде се е запътил, защото нямаше потънали в мрак места. Но когато се отправиха към Черната планина, а горите и пропастите се умножиха и стесниха пътя, студено съмнение обхвана Симон. Борови и дъбови горички хвърляха тъмни сенки по здрач. Пътят напред се виеше около засадени с лозя хълмове, над тях се издигаха каменисти клисури и мрачни върхове.

Погледна назад към одрипавялата им армия: едва дузина рицари и два трополящи катапулта, окаяни останки от могъщото свещено войнство, което бяха събрали пред Каркасон няколко седмици по-рано. Жил яздеше в авангарда, трите орела предвождаха група златни кръстове и бойните знамена, обточени със злато, на други благородни домове; сини вълци и черни мечки, ивици в бургундско червено върху снежнобяло, жълтото на Шампания.

Зад бароните, рицарите и епископите вървяха войниците от не така знатно потекло: обикновени рицари, командири и оръженосци, следваха пешаците, помощните войски, стрелците и стрелците с арбалети, сапьорите и специалистите по обсадни машини.

Окаяна шепа войници или така му се струваше на неговото нетренирано око. Твърде малко бойци и твърде много повлекли се след тях! За пръв път беше на война и досега не беше осъзнавал колко много хора са нужни за поддържането на малка армия в полето дори за ден. Зад тях трополеше дори каруца с обкован с желязо дървен сандък, в който се съхраняваха светите реликви, изпратени за благословия на похода: пръст на Йоан, кост от ухото на Павел. Следваше ги красиво облечена дългокоса дама с воал и момче, което току-що беше проходило, какво ли оставаше да язди; дамата и момчето бяха с тях, понеже един благородник от Пикардия беше избрал да доведе и съпругата и сина си на кръстоносния поход, сякаш е рицарски турнир.

А след това идваше дългата върволица с багаж: клатушкащи се покрити каруци, натоварени с оръжия, продоволствия и доспехи, дребни товарни коне, претоварени мулета с дисаги от двете страни, подкарвани от конярите и мулетарите с дълги остени. Следваха още: налбанти, ковачи, касапи, нотариуси, готвачи, дърводелци, слуги, оръжейници.

И накрая като патета, клатещи се безгрижно в канала, вървеше шайка нехранимайковци и кръвопийци, утайката на Европа: отпред парцалива банда гасконски наемници в прокъсани и пробити доспехи, които изплашиха Симон повече от който и да било еретик; няколко жонгльори; малка армия поклонници, чиято цел, изглежда, беше да пеят химни, докато битката е в разгара си, а след това да плячкосват труповете. Дори докато вървяха, пееха Вени креатор спиритус: "Вени креатор спиритус, Менетес туорум визита..."[34]. Съмняваше се, че и един от тях знае какво означават думите.

А най-отзад беше славната перла на техния свещен поход – дом на любовта на четири колела, проститутките подтичваха до него.

Всичко това за славата Божия.

Помисли си, че чак от Париж могат да видят облака прах, който вдигаха копитата на конете им, краката и колелата.

И какво постигнахме досега, запита се той наум. Съсякохме шепа войници на Транкавел и още толкова обесихме; опожарихме един градец и преследвахме жителите му като кучета; изгубихме петима рицари и четирийсет мъже в някаква маловажна схватка, която, изглежда, не послужи за никаква очевидна цел. През цялото това време той не беше видял нито един покръстен еретик или изпратен в Ада.

Какво правя тук? Наистина ли това иска Бог за мен?

LXV

В ЛЯТНО УТРО в Пей д'ок може да се види вятърът. Като погледна от високоразположените на хълма пещери надолу към долината, Филип различи теченията и вихрушките на ветреца в талазите на утринната мъгла.

Съпругата му стоеше до него, разтриваше настръхналите си ръце, сякаш беше жив човек.

– Станалото – станало – рече тя.

– Иска ми се да не бях ставал кръстоносец. Иска ми се да не бях те оставял.

– Всеки рицар веднъж в живота си трябва да отиде на кръстоносен поход. Ти изпълняваше дълга си пред Бог. Разбрах го.

– Трябваше да почакам. Прекалено рано те оставих сама.

– Щях да умра при раждането на сина ни, независимо дали си останал, или не си. Може би е по-добре, че не чу виковете ми. Не е спомен, който бих искала да ти оставя. Намери покой, скъпи Филип. И радост, ако можеш. Ти ми беше верен приживе повече, отколкото голямата част благородни съпрузи. Не очаквам сега да живееш като монах.

– Бих дал всичко само да можеше да е различно.

– Има неща, които са написани от съдбата – обади се Рено. – Не можеш да промениш участта на друг човек повече, отколкото да промениш своята. – В Рая му бяха върнати красивите тъмни очи. – Погледнете се, сеньор. Дадохте всичко, което имахте, а нищо не се е променило. Шуреите ви са се нанесли в замъка ви, защото папата ви отлъчи от църквата, а и те си мислят, че сте мъртъв. Вече търсят нов съпруг за сестра си.

– Усмихваш се. Какво ти е толкова забавно, Рено?

– Ами защото точно това искахте.

– Исках само да спася сина си.

– И направи най-доброто, татко – обади се малкото му момченце.

Изглеждаше така пълничко и бузките му бяха розови, както преди да се разболее.

– Толкова съжалявам – рече Филип.

Надолу в долината мъглата започна да се вдига.

– С кого говорите? – попита го Фабрисия.

Той се обърна виновно; не беше чул кога се е появила зад него.

– Стресна ме.

– Що за рицар позволява на едно момиче да се промъкне и да го изненада в гръб? – с усмивка го попита тя. – Тук има ли и друг?

– Само призраци – отвърна той. – Как са Бруна и отец Марти?

– Бруна току-що се пренесе на небето. Стана много тихо и кротко.

– Приготвих гроб за нея. Ще я отнеса.

Понечи да се върне в пещерата, но тя го хвана за ръката и го спря.

– Чувате ли това,? – Тя се намръщи и огледа хоризонта. – Идва буря.

Само че утринта обещаваше хубаво време през деня, високо на синьото небе имаше само перести облачета.

– Не е буря – каза Филип. – Това, което чуваш, е обсадна машина. Сигурно мъкнат катапулт от Каркасон. Явно са се запътили към Монтайе. – Посочи към място, където като че имаше пясъчна буря, далече надолу в долината. – Ето там са.

– Сигурно са хиляди.

– Много малко от тях ще са войници. Но скоро ще изпратят своите съгледвачи и мародерите. Не бива да оставаме тук.

– Не можем да местим отец Марти.

– Мога да направя за него носилка от клони и да го влача с нас, зад Лейла. Ще напредваме бавно, но ще е по-добре, отколкото да останем тук. Няма да им е трудно да ни намерят.

– Колко време ще ти е необходимо, за да направиш носилката?

– Зависи от това, какви инструменти са оставили другите и мога да използвам. – Той кимна към пещерата и боклука от вехтории на пода. – Трябват ми няколко одеяла, въже или канап. Няколко зелени клона. До края на деня ще успея да я направя.

– Отец Марти може да не живее толкова.

– Но ако живее, ще сме подготвени.

Той отнесе Бруна в гроба, приготвен за нея, и после се залови за работа. По-късно следобеда довлече носилката, която беше направил, при входа на пещерата, за да ѝ я покаже. Завързал беше два яки клона заедно като рамка, с по-малки клони, привързани напречно за якост. С помощта на няколко въжета беше успял да закрепи одеяла към носилката.

– Не е кралско пухено легло – рече той, – но мисля, че ще свърши работа.

– Явно не сте прекарали цялото време в замъка в ядене на езици от чучулиги и в гонене на слугинчетата.

– Имам си и полезните умения.

Далечната буря беше утихнала; кръстоносците сигурно бяха направили лагер за през нощта. В гората жуженето на цикадите се издигна до кресчендо, небето стана мораво.

– Каза, че си ме сънувала.

– Един сън може да означава много неща.

– Имаш право. Но после ми спаси живота.

– Вероятно и без друго сте щели да оздравеете, сеньор. Със сигурност не съм рискувала живота си, както вие постъпвате сега с вашия.

– Раймон мисли, че е лудост. Но не можех да те оставя.

Неочаквано той се наведе да я целуне, тя извърна лице.

– Сигурна съм, че в замъка слугинчетата са позволявали на сеньора да прави, каквото си поиска, но аз не съм слугинче.

Не беше мислил да я съблазнява. Сам беше изненадан от непохватността си. Какви ги вършеше? Можеше да я има, ако пожелаеше; да, точно както някоя слугиня, силен мъж насаме с жена в подобно положение не се нуждаеше от позволение. Да го отблъснат по този начин, засегна честта му и той се отдръпна.

– Моля за прошка, мадам. Няма да се повтори.

Обърна се и се отдалечи.

– Почакайте! – Изтича след него, улови го за ръката. – Не ме разбрахте.

– Знаеш ли кой съм аз, момиче? А ти си зидарска щерка.

– Баща ми е майстор зидар.

– Все същото. Моята кръв е благородна и това, че дори съм си помислил... – Освободи ръката си от нейната. – Трябва да тръгнем на зазоряване. Ако някой каже на кръстоносците за пещерите, утре може да пратят отряд насам.

Влезе в пещерата и я остави.

През нощта тя лежа будна, заслушана в падащите капки вода някъде под сводовете. Над главата ѝ изжужа комар, в гората навън насекомите вдигаха страхотна врява. Отец Марти дишаше хрипливо. Агонията му се проточваше.

На небето трепереше пълна луна. Тя погледна към Филип, тъмен силует в другата част на пещерата.

Защо да не го има за малко? Църквата щеше да го нарече поквара; отец Витал щеше да го нарече грях. А какво беше казал отец Марти? Грях е само ако не се наслаждаваш. Каза, че ако се изповяда човек, преди да умре, всичките му грехове, така или иначе, биват опростени, тогава защо да е от значение, какво е правил? Утре щяха да напуснат подслона на тези пещери, нямаше кой знае колко вяра, че ще оцелеят в опасностите между това място и Монтайе.

Но ако оцелееха, тя не искаше просто една целувка от него, искаше много повече. Ако тази нощ ожаднееше, щеше да се окаже в пустинята без... как беше нарекъл мястото? Оазис.

Думите му бяха истина; той беше барон, а тя от простолюдието, никаквица. Ако наистина я искаше, можеше просто да я има, не би могла да го спре. Нанесе му смъртна обида с това, че го отблъсна.

Помисли си за жената, която беше видяла на прага на сакристията в голямата катедрала на Тулуза. Иска ми се да науча какво е, преди да умра, помисли си тя. Иска ми се да позная простото удоволствие да имам съпруг, какво е да ме докосне мъж, който не намира окървавените ми ръце отблъскващи и не се отдръпва от мен, сякаш съм омагьосана.

Измъкна се от одеялото си и тихо запристъпя по пясъка към Филип. Той лежеше буден. Чу я и се обърна към нея.

Пещерата тънеше в мрак. Нощта бе душна.

Тя съблече туниката си.

– Прегърнете ме – каза тя.

LXVI

ПЪТУВАНЕТО ПРЕЗ ДЕНЯ беше трудно; едва левга бяха извървели през гъстата гора, Филип водеше Лейла за юздата, отец Марти простенваше при всяка неравност, всеки камък, всеки корен на дърво. Спираха през сто крачки, за да му дадат почивка. След пладне намериха малка пещера, в която да се скрият, изоставили намеренията си за по-нататъшно пътуване.

Филип внесе отец Марти вътре и го постави на няколко одеяла. Фабрисия му даде вода. От него не беше останало почти нищо, само туморът, помисли си Фабрисия.

Той се съвземаше и отново изпадаше в безсъзнание, водата го посъживи.

– И така ще умра като еретик – рече той. – Какъв странен живот. Превърнал се в еретик, вързан за кон, спасен от жена, която оклеветих. – Той погледна към Филип. – Човек става нетърпелив в очакване на смъртта, а?

– Не бързайте.

– Напротив, ще бързам. Човек живее толкова, колкото му е отредено. Но е очевидно, че не мога да оставя плътта достатъчно бързо за някои. – Усмивката му се провидя в мрака. – Мирише на диви животни. Сигурни ли сте, че тук няма мечки?

Филип измърмори нещо и излезе навън. Отец Марти погледна към Фабрисия.

– Лесно е да го предизвика човек. Какво му е? Умирам. На един умиращ е позволено да се позабавлява малко. – Ръката му се вкопчи в нейната, пръстите му бяха костеливи като ноктите на гарван. – Ти си свидетелка, че съм водил добър и благословен живот. Няколко простъпки. Сигурен съм, че когато тръгна да се шмугвам в Рая през задната врата, Бог ще е твърде зает да сритва кардиналите и евреите и няма да ме забележи. – Дъхът му секна от пристъп на болка. – Трудно е да настроиш съзнанието си към другия свят, когато не си приключил с този. Чудя се дали Раят е толкова хубаво място, колкото разправят? Може ли още малко вода?

Фабрисия подържа кожения мех към устните му.

– Знаеш ли, че кръстоносците обесиха брат ми? Бейлът. Е, вероятно ти не си го харесвала. Но ми беше роднина. Той им каза тайния път, по който да влязат в Сент Ибар, и от благодарност за добрата му служба те го обесиха. Предупредих го. Казах му, че кръстоносците имат духовник, който ги напътства; никога не бива да вярваш на духовници. Аз точно знам! – Разсмя се сухо, после смехът му премина в кашлица. – Запали свещ, моля те. Така ли ми се струва, или се смрачава?

Фабрисия запали вощеница от малкия запас, който носеха със себе си.

– Но брат ми каза, че те са католици като нас, ще ни възнаградят. Е, него го възнаградиха с Рая, нали? Само че не по начина, по който той се надяваше. – Отец Марти затвори очи.

– Ще се радвам да се освободя от тази болка. – Затрепери от глава до пети и от ъгълчето на окото му потече сълза. – Ето, вземи това – каза той. Около врата му имаше разпятие; произходът и изработката му бяха необичайни, позлатена мед, инкрустирана с гранати. – Искам да го вземеш – той го притисна към дланта ѝ.

– Благодаря – рече Фабрисия, решила, че с него иска да ѝ се отплати за човечността.

– Имам и друг брат, в Барселона. Там е търговец, и то уважаван. Ако се наложи да бягаш от Пей д'ок, иди там. Лесно ще го намериш, само трябва да го потърсиш по името.

– Не разбирам.

– Дай му разпятието. Той ще разбере, че аз съм ти го дал. Кажи му, че си ми направила голяма услуга. Той ще ти се отплати. Добър човек е, такива сме в семейството – свещеникът се изсмя дрезгаво, смехът му отново се превърна в кашлица. Тя не спираше и не спираше, лицето му стана мораво и вече не можеше да диша. Фабрисия помисли, че това е краят му.

Но свещеникът не се беше разбързал за небето. Издържа още няколко часа и почина едва на разсъмване. Случи се, докато Филип и Фабрисия спяха.

– Каква е тази работа? – изръмжа Жил. Зимата скоро ще дойде, а на нас още ни предстои да избием еретиците. Дьо Монфор пък разправя, че дори да ги избием до крак тук, от другата страна на графство Тулуза имало още.

Симон се смая от невежеството му след всички тези месеци, прекарани в Пей д'ок.

– Половината албигойци са еретици, сеньор. Можем да покръстим малък брой.

Намираха се в норманската копринена шатра. През деня бяха напреднали съвсем малко и благородният господар ставаше нетърпелив.

– Да ги покръстим ли? Защо ще ни е да ги покръстваме? Опитахме ли се да покръстим сарацините?

– Да избием всички еретици, би означавало да избием половината население на Пей д'ок.

– И така да е. Само че нямаме толкова време да го направим.

На Симон му се прииска да се разсмее, после видя, че големият благородник няма да приеме смеха му от развеселяващата му страна.

– Не всички хора са привлечени към ереста. Някои просто са подведени.

– Защо все трябва да ми противоречите по този въпрос, отец Жорда? Тук съм по молба именно на вашия понтификат. Кълна се, че не разбирам духовниците. Това не е ли християнска земя? Тогава или тези безбожни нещастници са с Църквата, или са срещу нея. Това не е ли истината, отец Ортиз?

И двамата се обърнаха за подкрепа към монаха.

– Моля ви, отец Ортиз, напомнете на великия пер, че сме тук, за да върнем Юга към Бог, а не да изколим всички.

– Отец Жорда, не сме ли ние от единствената истинска религия? Не обират ли тези еретици нашите църкви и не изкушават ли другите да се отдалечат от Бог? Не казва ли самият папа, че не е грях, ако убием по време на кръстоносен поход?

– Искате да кажете, че се съгласявате с благородния пер по този въпрос? Мислех, че сме тук, за да проповядваме, а не да колим.

– Времето за проповед свърши.

Някъде из планините зави вълк. Жил отиде до входа на палатката и надзърна в мрака, сякаш можеше да види звяра от мястото, на което стоеше.

– Тук не ми харесва – заяви той. Имаше малки ръце и непрекъснато ги потриваше една в друга. Разправяха, че има заболяване, заради което се поти повече от останалите хора дори при студено време. – Горе има пещери, говори се, че еретиците ги използват за своите оргии и за ритуалите си към Дявола. Ще изпратим неколцина да ги намерят. Какво ще правим с онези, които почитат Дявола, когато ги върнем във вярата, отец Жорда? Искате ли да проповядвате пред тях известно време, преди да ги изгоря? – Симон не отговори и той се обърна към отец Ортиз. – Отче Ортиз, утре сутринта ще застанете начело на колоната. Мисля, че ще отида с моите рицари до пещерите, вместо да се разтакавам с тази обсадна машина и магаретата. Може пък да доведа еретик за отец Жорда, когото да покръсти. Така ще си намери занимание да му минава времето. Вие какво мислите, отче?

LXVII

ГРАК НА ВРАНА я стресна.

Почиваха в гъсталака от жегата на пладнето. Фабрисия беше заспала почти веднага, но за минути, не повече. Когато се събуди, Филип лежеше до нея със затворени очи.

Тя стана. Нещо я привлече навътре в гората, през дебелите дънери на буковите и дъбовите дървета. Жуженето на насекомите не знаеше спиране, пулсиращ ритъм, който я притесняваше. Препъна се в някакъв клон.

Пред нея в прогорена хралупа в основата на едно дърво стоеше черно изображение на жена. По скования ѝ олтар имаше наскоро покапал восък от свещ и оставените цветя бяха свежи. Тя посегна да я докосне и познатите тръпки полазиха по кожата ѝ, студена, лепкава вълна, от която повърна. Падна на колене и ръце, погледът ѝ се замъгли, хлад скова тялото ѝ, плувнало в студена пот.

На Филип не му се вярваше, че си е позволил да заспи на открито. За пръв път се случваше. Когато се събуди, Фабрисия я нямаше, въпреки че следата, която беше оставила в тревата, все още беше прясна. За миг се изплаши не на шега, след това чу гласа ѝ, който идваше отблизо. На кого говореше? Скочи на крака с ръка на меча.

Намери я коленичила сред храсталака. Тя погледна към него, погледът ѝ беше унесен.

– Кой е тук? – попита той. – С кого говориш?

Някой беше издълбал малък отвор в основата на буката. Вътре около черна, четвъртита и грозна статуя имаше каша от восък за свещи и цветя. Виждаше се, че фигурата е женска, с плоски гърди и необичайно плодовит корем.

– Видях ви мъртъв – рече тя.

– Моля?

– Яздехме заедно през планините. Беше зима. В гърдите ви се заби стрела. Сънувала съм го и преди.

Тя го гледаше, но очите ѝ виждаха нещо друго, зад него и много далеч. Кожата ѝ сивееше като кожа на труп. Той я вдигна и уплашен я отведе от демона в дървото.

LXVIII

ИЗОСТАВЕНА ПАСТИРСКА колиба, намаляла с една четвърт луна. Фабрисия го беше възседнала, целуна го по устата.

– Какво се случи днес? – прошепна той.

– Не искам да говоря повече за това.

Издърпа туниката от раменете си и я пусна да се плъзне до кръста ѝ. Очите ѝ бяха като луни, тялото ѝ бе долини и сенки. Откри белег на бедрото му и пръстите ѝ проследиха по дължина назъбените му ръбове.

– Получих го в Земите отвъд. Съпровождахме поклонници до Акра и попаднахме в засада на сарацини.

– Много хора ли сте убили?

– До онзи ден в гората бях убивал само сарацини.

– И сарацините са хора.

– Не са като християните.

Косата ѝ погъделичка лицето му.

– Съпругите и децата им ще ви кажат друго, Филип. Мъжете може и да са различни, но вдовиците са едни и същи. Имам чувството, че спя с Дявола.

– Така ли мислиш? Винаги съм се имал за добър човек.

Тя улови ръцете му и ги постави на гърдите си. Филип прокара палци по зърната им и те се втвърдиха от докосването му. Фабрисия затвори очи, отметна глава и измърмори нещо, което той не чу.

– Какво е това? – посочи разпятието на шията ѝ.

– Отец Марти ми го даде.

– Ценно ли е?

– Не знам. Каза, че има брат от другата страна на планините, който ще ми помогне, ако му го покажа.

– Изглежда старо.

Тя се приведе над него и близна врата му.

– Накарайте ме да забравя за всичко това.

Той искаше да я накара да забрави, искаше и сам да забрави. Фабрисия улови лицето му с ръце и отново го целуна, после се отдръпна.

– Ръцете ми отвращават ли ви?

– Не – рече той.

Донякъде беше истина, донякъде лъжа. Самите рани не го притесняваха, виждал беше и по-страшни. Но бяха там и вероятно бяха дяволски знаци. Чувал беше как демоните се въплъщават в жени, за да примамват мъжете с красотата и сластта си, а щом мъж им станеше роб, те отново се превръщаха в ръмжащи чудовища и отнасяха плячката си в Ада.

Не я ли беше видял да се моли на Дявола днес?

Добре тогава, нека тя се превърне в Дявол и да ме прокълне, да се спре сега, беше равносилно на това да изгребе морето. Пръстите ѝ бяха около него. Възбуждаха го.

Всичко, което беше отказвал на себе си през изминалите години, сега изригваше.

– Толкова време мина – прошепна той като извинение, когато почувства как пулсира в ръката ѝ. – Не спирай. Не искам да спираш. Не искам никога да спираш.

– Не искам семето ви в мен, сеньор – рече тя. – Искам само докосването ви, топлината ви.

– Не трябва повече да ме наричаш "сеньор". Името ми е Филип.

– Не знам дали мога да ви наричам така. Ще имам чувството, че се държа прекалено свойски.

Той се разсмя на думите ѝ. Преобърна я по гръб, доволен от начина, по който тя въздишаше и простенваше и при най-малкото нещо, което той правеше. От тялото ѝ се носеше ухание на пот и виолетки, кожата ѝ имаше солен вкус.

– Не ми е за първи път – прошепна тя.

– Не е необходимо да ми разказваш.

– Искам да ви кажа. Не съм никаквица. Свещеник го направи. Насили ме.

– Така или иначе, от теб не би излязла добра монахиня.

– Казваха, че имам много хубав глас за псалмите. – Тя се сепна, когато влезе в нея. – Внимателно – прошепна.

Мислеше върху думите ѝ, как ще умре със стрела в гърдите на снега. Оставаше му тогава още малко живот, понеже есента още не беше дошла. Перспективата за собствената му смърт изведнъж изобщо вече не го плашеше. Какво се беше случило? Някак всичко беше станало по-лесно, след като не му се налагаше да се грижи за живота; за кратко всичко му се струваше толкова просто. А сега у него отново се беше надигнал бунт за още живот и с него се появиха старите тревоги и лутания, както и онази предателка – надеждата.

Днес беше видял кръстоносците или поне си помисли, че ги е видял, проблясване на слънчевата светлина на копие, мерване на цвят сред дърветата. Скоро щяха да стигнат Монтайе.

Филип целуна долината между гърдите ѝ, прокара ръка по бедрата ѝ, корема ѝ, ханша.

– Толкова си красива. Защо не си се омъжила?

– Баща ми искаше зестрата ми да отиде при друг зидар, който да поеме работата му. Но мъжът, който ми беше избрал, почина, преди да се сгодим.

– Сигурно си имала и други ухажори?

– Кой иска faitilhier – вещица – с дупки в ръцете си? И то вещица, която вече не е девица?

Проблясък на лунен лъч, сребрист както живак, се промъкна през облаците; мрак, светлина, отново мрак. Той я изучаваше с ръцете си и на нея ѝ се струваше, че познава тялото ѝ по-добре от нея самата. Фабрисия ахна, мускулите на стомаха ѝ затрепериха като трепкащите криле на птиче. Извика веднъж, отметна глава. За един дълъг миг не можеше да си поеме въздух.

Най-накрая се разсмя весело, съвсем непривично за светица.

– О, сеньор. Направихте горката зидарска дъщеря много щастлива.

Когато се събуди, беше застудяло, а него го нямаше.

– Сеньор?

Чу гласа му отвън и излезе. Намери го на колене, сключил ръце за молитва.

– Какво правите?

Той се изправи смутен.

– Молех се.

– За какво?

Филип се подвоуми.

– Молех се за сто пъти по сто още развиделявания като това. И във всяко едно да те откривам заспала до мен.

Тя се усмихна и го целуна по бузата. Изведнъж си помисли: това значи било да си радостен? Дали не мога да задържа това чувство за известно време.

LXIX

ФИЛИП ВЪРВЕШЕ нагоре между покрити с гъсти иглички борове и водеше Лейла за юздата. Фабрисия се полюляваше на седлото. Краката ѝ отново кървяха и тя едва стоеше. Филип виждаше Монтайе в далечината, външните му укрепления се издигаха от скалите и се очертаваха на бялото небе. Следобедната жега изпиваше силите.

Изведнъж спря и сложи пръст на устните си. Посочи към долината. Там имаше дванайсет ездачи в пълно бойно снаряжение с вдигнати наличници на шлемовете, на туниките над ризниците им ярко грееха червени кръстове. Рицарят, който ги предвождаше, имаше златен кръст на дясното си рамо, а доспехите му изглеждаха скъпи.

Той разпозна трите бледосини орела върху знамената им. Бяха норманите, с които влезе в разпра при Сент Ибар. Филип изруга тихо. Кръстоносците вървяха покрай реката. Течението ѝ поглъщаше гласовете им, но той виждаше как викат един към друг, когато конете избираха път през плитчините. Филип затаи дъх и се помоли да минат и да не ги видят.

Но един от конниците вдигна очи, спря и посочи към тях, предупреди с вик другарите си.

– Свърши ни късметът – каза Филип на Фабрисия.

Скочи на седлото зад нея и пришпори Лейла нагоре по склона. Може би щяха да успеят да им се измъкнат, защото ония бяха на сто крачки надолу. Погледна през рамо. Норманските коне се препъваха и се пързаляха по камъните на речния бряг, не бяха отгледани за преследване. Единият процвили в паника, когато стъпи накриво.

Двама от рицарите пуснаха стрели към тях, но те паднаха далеч.

Реши, че са в безопасност. Само че и най-добрите допускат грешки; с конете не беше по-различно. Лейла политна настрани и той веднага разбра, че нещо не е както трябва. Конят задърпа юздата и процвили от болка. Филип скочи от седлото и издърпа след себе си Фабрисия.

– Лейла! – извика. – Какво има, момиче, какво стана?

Кобилата държеше десния си преден крак встрани от земята. Филип прокле Бог. Счупен! Виждаше строшената бяла кост да стърчи при глезена ѝ, навсякъде имаше кръв. Сграбчи здраво юздата, за да я принуди да мирува, зашепна ѝ, ръката му лежеше на най-нежната част от гърлото ѝ. Тя се поуспокои, но очите ѝ бяха обезумели от болка.

– О, Лейла – простена Филип, – какво направи?

Но знаеше отговора. Докато здраво я пришпорваше, кракът ѝ беше попаднал в заешка дупка.

– Какво ще правите? – попита Фабрисия.

Филип коленичи.

– Помогни ми да махна тая ризница! Не мога да тичам с нея.

Фабрисия заразвързва връзките отзад. Докато тя се занимаваше с тях, той махна ръкавиците и шлема. Малко богатство лежеше на тревата, нищо не можеше да се направи. Но меча си щеше да задържи.

Една от връзките не можеше да се развърже. Той се извъртя и я разсече с меча си.

– Ще ме убиете ли сега? – попи тя. – Нали това обещахте?

– И защо да те убивам?

– Капитанът каза, че не бива да позволявате да ме хванат жива.

– Все още не са ни хванали.

– Не мога да тичам. Едва ходя.

– Помолих Бог за сто пъти по сто сутрини. Този път той няма да ме разочарова! – съблече ризницата и се изправи. – Ако не можеш да тичаш, пропълзи до върха на хълма. Върви!

– Ами коня?

– Върви! Ще дойда след теб.

И Фабрисия направи онова, което си мислеше, че ѝ е невъзможно; препъваше се и пълзеше на места, но се изкатери почти до върха на покрития с дървета хълм, без да обръща внимание на агонизиращата болка в краката си. Каква полза от това, питаше се тя. Те имат коне. Ще ни настигнат. Без Лейла нямаше надежда.

Падна на колене. Дево Мария, благословена измежду жените, помогни ми сега. Обърна се и погледна през дърветата. Не го виждаше, но чу предсмъртното процвилване на коня му.

Изправи се с усилие на крака и продължи да пристъпя, а когато стигна билото, отново падна, започна да се търкаля надолу по склона от другата страна. Най-накрая спря по гръб, вперила поглед в небето.

Къде беше Филип?

Изправи се и ахна. Намираше се на две крачки от замайваща бездна. Осъзна, че сигурно стои върху издадена над пропастта скала, защото водата беше точно под нея, бучеше през тясната клисура.

Свети Боже. Да скочи човек оттук, беше като да скочи от катедрала.

Нещо проблесна покрай лицето ѝ, усети движението на въздуха, което предизвика на минаване. Тя се обърна. На около двеста стъпки от другата страна на скалата стоеше стрелец, който спокойно протегна ръка зад гърба си за нова стрела.

Фабрисия скокна и извика високо от болката в краката си. Единствената ѝ надежда да избяга беше да скочи в реката, но не можеше да го направи. Сто пъти би предпочела да умре, но не по този начин.

Стрелецът внимателно се прицели. Тя затвори очи и се приготви да умре.

Усети как нещо се удари в нея и тя политна напред, не можеше да спре, с крясък полетя във въздуха и се стовари във водата отдолу.

LXX

ФАБРИСИЯ ДОЙДЕ НА СЕБЕ СИ и се задави, малко беше останало да потъне, но течението я носеше полека към отсрещния бряг. Тя протегна ръка и се улови за надвиснал клон. Пред очите ѝ се мержелееха черни точици. Трябва да се държа. Усети как хватката ѝ се отпуска, но събра сили, за да протегне и другата ръка и да се улови здраво.

Осъзна, че сигурно Филип я е бутнал от скалата. Веднага след като спря да кашля, извика името му. Не го виждаше никъде. Бавно, като местеше ръце по клона, се изтегли на брега и легна там, кашляше и вода излизаше от носа и устата ѝ.

– Филип!

Сега видя какво я е спасило, едно дърво беше паднало близо до брега и наполовина лежеше във водата. Сигурно се беше случило при същата буря, която наводни пещерата.

– Сеньор!

Най-накрая го видя, държеше се за клон близо до брега нагоре по течението. Крехкият ствол, за който се беше уловил, не можеше да удържи теглото му, течението го подхвана и го повлече надолу към нея.

Фабрисия пропълзя по корем върху стърчащия накрайник. С едната ръка се улови за падналия дънер, другата протегна и извика името му.

Той се извърна във водата, когато я чу, и подаде ръка. Фабрисия го хвана, но беше прекалено тежък, едва не го изпусна. Някак успя да го забави достатъчно, за да може да се улови и с другата ръка. Затегли се сам по падналото дърво, точно както и тя беше направила, докато се освободи от течението и не беше в безопасност в плитчините.

Падна по лице на брега, кашляше и плюеше вода. Все още стискаше меча си в ръка. Как беше успял, почуди се тя, да не го изпусне. Фабрисия коленичи до него.

– Добре ли сте, сеньор?

– Защо не скочи?

– Страх ме е от високото.

Той се разсмя, но смехът му се превърна отново в пристъп на кашлица.

– По-малко ли те е страх от това да те изнасилят и заколят.

– Не мога да плувам.

– И аз не мога.

– Вие защо не оставихте меча си? – попита тя.

– За в случай, че трябва да изпълня обещанието си, което дадох на капитана за теб. Или забрави?

Запали огън, за да се стоплят, вече беше късен следобед и клисурата лежеше в сянка. Лятото беше горещо и прахан се намираше предоволно.

– Кръстоносците няма ли да видят дима и да разберат, че сме тук? – попита тя.

– Те вече знаят къде сме, но могат да дойдат само ако скочат от скалата в реката, както направихме ние.

Филип отиде до водата, изпра ленените превръзки, които Фабрисия увиваше около ръцете и краката си, и ги просна да се сушат на огъня. Огледа раните ѝ. Тези на ръцете бяха малки и кръгли, но много дълбоки, помисли, че пронизват цялата плът. Раните на краката ѝ изглеждаха още по-зле. Плътта около тях беше бяла и подпухнала от допира с водата. Как би могъл някой да причини подобно нещо на себе си?

– Какво стана с коня ви?

– Счупи крак. Сигурно е стъпила в заешка дупка.

– Убихте ли я?

– Направих, каквото трябваше.

– Изглеждахте много привързан към този кон.

– Обичах я. Не си мисли, че така съм закоравял от войните, че да спя спокойно след онова, което направих. Но не можех да понеса да я гледам как се мъчи и как съм безпомощен да я спася. Помолих я за прошка и я отървах от мъките ѝ. Направих го бързо и безболезнено. Макар Бог да не знае какво означава милост, ще ми се да си мисля, че аз знам.

– Не ви ли е страх да говорите така? Не се ли страхувате от Бог?

Превръзките изсъхнаха. Той започна да превързва крака ѝ.

– Може би еретиците са прави и Богът на този свят е Дяволът и аз не познавам истинския Бог. На мен това ми се струва много смислено, разбираш ли. Разбирам тази ерес.

– Ами това – тя вдигна ръце. – Как се вписва в онова, което говорят еретиците?

Той поклати глава.

– Както сама казваш, не можем да знаем всичко. Някои неща трябва да останат загадка.

Нямаха завивки. Филип донесе, колкото успя, дърва от гората и се свиха един в друг, за да се стоплят.

Никога не съм си представяла подобно нещо, мислеше си тя. Щом си родена в дома на зидар в Тулуза, стените на града са целият свят и си мислех, че животът ми ще бъде като този на майка ми и като на майката на майка ми. А и не изглеждаше толкова лош: добър и силен съпруг, който не я бие, дом със солие, свински бут над огнището, добри съседи и обещание за топло ъгълче на небето в края на този живот.

Никога не си беше представяла, че един ден ще спи насред горите с френски благородник, преследвана като животно и прокълната с дарба, която я откъсваше от останалите.

– Казахте, че сте видели майка ми и баща ми, че били тръгнали към Монтайе.

– В тези планини това е единственото убежище от кръстоносците.

– Според вас тогава те ще са там, когато пристигнем.

– Ако преживеят пътуването. Надявам се тяхното да не е така пълно с толкова пречки като нашето.

– Какво ви казаха за мен? Дали и те като останалите ме мислят за вещица или за луда?

– Казаха, че се молят за теб всеки ден, и изглеждаха разтревожени, както се тревожат едни родители за детето си. Ако знаеха, че не си на сигурно място в манастира тази вечер, щяха да умрат от притеснение. Защо си тръгна оттам?

– Защото монахините също ме мислеха за вещица. Решиха, че сама си причинявам раните, защото съм луда или защото искам цялото внимание да е насочено към мен. Можете ли да си представите някой толкова да жадува за вниманието на хората, че да си забива нож в ръцете и краката всеки ден? Но хората мислят така. И вие мислите същото понякога, нали?

Той не ѝ отговори.

– Ще ме искате ли още, когато стигнем Монтайе, сеньор? Аз съм дъщеря на зидар. Вие сте пер. Само засега ли ме искате? Мога да понеса истината, ако ми я кажете. Но момиче като мен понякога може да си въобрази разни неща за положението си.

– Забравяш, че вече не съм сеньор, вече не притежавам земя, нито пари и съм отлъчен от църквата. За мен няма бъдеще. Дали е само засега? Всичко в живота ми е само засега.

Чу се вълчи вой и тя се стресна. Последва втори.

Фабрисия сграбчи ръката на Филип.

– Воят идва от много близо.

– Всичко е наред – успокои я той. – Няма да се приближат до огъня.

Но седна и извади меча си от ножницата.

Нащърбената наполовина луна се показа иззад облаците, хвърляйки бягащи сенки. Реката се точеше и потреперваше, а светлината се стрелкаше като живак. Той метна още цепеници в огъня. Нещо сред храстите помръдна.

– Какво беше това?

Той взе клон от огъня и го вдигна високо над главата си. Някъде там просветваха чифт оранжеви очи, два чифта, може би повече.

– Докато стоим близо до огъня, няма да се осмелят да приближат – успокои я той.

– Имаме ли достатъчно дърва, за да гори цяла нощ?

– Не знам.

Тя чу камбаната да бие за утреня в църквата в Монтайе, оставаше втората половина на нощта.

Филип стоя на пост, не допускаше огънят да угасне, от време на време се разхождаше и размахваше горящ клон, за да се отдръпнат вълците по-дълбоко сред мрака. Фабрисия ги чуваше да вият недоволно.

– Гладни са – каза Филип.

Луната залезе зад скалите. И тогава без никакво предупреждение тя чу как един от вълците рискува да се приближи. Филип замахна, мечът му изсъска, после описа свистящ кръг. Искри от клона, който държеше в другата ръка, заблещукаха в тревата.

Чу скимтене, когато едно от животните се запремята, а другите избягаха назад и нагоре по брега към гората. Филип изрева и хукна след тях, размахал факлата в широка дъга. Вълците заръмжаха и се оттеглиха с горящи очи.

Филип блъсна с крак още дърва в огъня.

– Всичко е наред. Вече няма да се върнат.

Фабрисия потрепери и се приближи към огъня.

– Можете ли да пазите цяла нощ? – попита тя.

– Няма да ми е за пръв път. А и има достатъчно неща, които съм направил и които да ме държат буден и в най-спокойната нощ.

– Какви неща?

– Убих коня си. Предадох съпругата и сина си.

– Мъката ви по-поносима ли става, когато я наричате провал?

– Защо го казваш?

– Обвинявате се за толкова много неща, за които не е във ваша власт да ги промените. Може би трябва да оплачете своя син, вместо да обиждате Невидимото или себе си.

Той не ѝ отговори дълго време. Най-накрая прошепна:

– Сигурно си права.

Вълчата глутница не се беше отдалечила кой знае колко. Останаха, докато слънцето не се показа над скалите, и после изчезнаха в гората, като оставиха мъртвия си другар.

Когато слънцето изгря, Филип приклекна от умора, облегнат на меча си и опрял глава на дръжката му. Тя постави ръка на рамото му. И тя като катарите мислеше, че е погрешно да се убива друго живо същество. Лесно е да се мисли така, когато човек е коленичил в църква. Трудно беше да запази тази вяра, когато в мрака е заобиколен от гладни вълци.

LXXI

МОНТАЙЕ СЕ ИЗДИГАШЕ върху самотна остра варовикова скала. Под стените на крепостта светлокафявите покриви на града спяха под жълтото слънце. Хората, които живееха там, скоро щяха да бъдат изтръгнати от съня си, помисли си той.

Главозамайващо стръмни скали се спускаха към клисури с отвесни склонове от северната и източната част. Южните и западните стени бяха защитени от високи укрепления. До тях се стигаше само по път, който се изкачваше от долината.

Филип най-напред огледа местността с очите на войник, прецени слабостите, къде може да постави катапултите си, ако той беше врагът, как може да лиши гарнизона на крепостта от вода. Червените стени около града може и да удържаха на вълци и разбойници, но нямаше да удържат на проведено с решителност нападение от армия с обсадни машини. Помисли си, че хората на Транкавел скоро ще го схванат. Но самата крепост изглеждаше страховито.

Дълго се изкачваха към града в жегата, вървяха покрай опустели лозя и маслинови горички. Фабрисия днес вървеше по-добре, каза, че болката в краката ѝ не била толкова пронизваща. И въпреки това им трябваше цялата сутрин, докато тя изкуцука оставащата половин левга от дефилето.

Отстрани пътят беше ограден от буйно нацъфтяла мащерка и диви лютичета. Най-накрая и малко ведрина! Подминаха мелница и наблюдателна кула. Обесен човек, или малкото останало от него, се полюляваше на вятъра.

На градските порти стояха само двама стражи, които висяха на пиките си. Единият излезе напред и им препречи пътя с оръжието си.

– Къде си мислите, че отивате?

Филип извади меча си и го тикна под гърлото на мъжа. Сграбчи го за косата и го накара да коленичи. После се обърна към другаря му.

– И пръст да мръднеш, ще му разпоря корема и ще го навра в задника му, безсрамни тиквеници такива!

Двамата мъже замръзнаха. Единият не можеше да помръдне, другият беше прекалено уплашен да го направи. Филип се овладя с усилие.

– Казвам се Филип, барон Дьо Верси. Изгубих коня си, доспехите си, вярата си и за малко живота си не изгубих в проклетата ви страна, където дойдох с мир в търсене на помощ. Няма да търпя повече липса на възпитание от никого. Ако някога отново се обърнете така към мен или към тази млада дама, ще ви изтръгна черния дроб и ще ви накарам да го изядете. Ясен ли съм?

Стражите нямаха повече въпроси относно причината, довела ги в Монтайе.

– Ама и нрав имате, сеньор – рече Фабрисия.

– Един от недостатъците ми, господарке моя. Надявам се, че ще ме извините. Все още не съм закусил, а ме обиждат долни биячи с пики и гнили зъби. Отгледан съм в благородство и подобно отношение ме оскърбява.

Градът беше претъпкан с овце, свине, кози и хора. Миришеше на обор.

– Сеньор, в защита на онези хора на портите ще кажа, че нямате вид на пер, нито пък аз на дама. Сливаме се със стадото на простолюдието в настоящите си одеяния.

– Права си, за жалост – рече той. – Видя ли родителите си?

– Все още не.

– Бежанците може би са в крепостта. Хайде.

Каменен мост минаваше над сухия ров, следваше дървена пътека, която можеше да се сваля и вдига от помещението на пазачите на входа. В двора на замъка цареше хаос. Монтайе се готвеше за война. Рицари бързаха в последния миг към ковачницата за поправки по доспехите или за наточване на мечовете. Лакирани шлемове и щитове блестяха на слънцето.

В църквата и извън църквата се бяха настанили бежанци. Наоколо вече се носеше воня, а обсадата все още не беше започнала. Фабрисия заоглежда изплашените лица за майка си и баща си.

– Може да не са преживели пътуването – рече тя.

Спря един непознат и попита за тях: великан с огромни юмруци; съпругата му с посивяваща вече червена коса и изправена походка. Мъжът поклати глава и се отдалечи. Тя видя свой съгражданин и отново попита за родителите си. Човекът неясно посочи към другата страна на двора. Да, май видял Анселм, да погледнела натам.

Парцалив скитник стана от стъпалата на църквата и извика името ѝ, жената с чорлава коса до него се свлече на колене и изхлипа. Фабрисия се хвърли към тях. Тълпата наоколо ги наблюдаваше със студени очи. Толкова малко радости имаше на това място, може би им завиждаха.

– Зайче! – викна мъжът, вдигна я и я подхвърли във въздуха като кукла.

Фабрисия избухна в плач, както и майка ѝ. Филип постоя, замислен за миг дали да се присъедини към празненството, но се обърна. Не беше част от това, по-късно щеше да я намери.

Отряд от войници на Транкавел с лъснати щитове, със знамето в жълтеникаво и черно на виконта мина покрай него, войниците вървяха по двама в посока към южната стена. Някой го извика по име. Филип видя Раймон да се отделя от отряда и да се приближава.

– Успя, значи! Не ми се вярва направо. Но, сеньор, приличаш повече на разбойник, отколкото на пер. Добре ли си?

– Достатъчно добре за човек, който е бил преследван из страната от фанатици, малко му е оставало да се удави и се е отбранявал от диви зверове.

– Стигнал си дотук, това си е достатъчна победа! Ела с мен да ти намеря чаша вино.

Раймон преметна ръка през рамото му и го въведе в донжона.

LXXII

КАК СЕ МЕНИ късметът, мислеше си Филип. В единия ден ядеш диви смокини и горски плодове, лежиш в речната кал за шепа вода, която да изпиеш, а на следващия ден, удобно поседнал, пиеш рейнско и похапваш от дървен поднос ръжен хляб и овче сирене.

Докато той обядваше, Раймон стоеше до прозореца и наблюдаваше приготовленията за обсадата.

– Можеш да останеш тук в донжона – говореше той, – но се опасявам, че леглото ти няма да е с кадифени завеси. Затова пък ще делиш сламеника с изтънчена компания, защото тук ще са двама барони и мнозина от местните по-малки благородници от Минервоа.

– И по-лошо съм виждал.

– Сламеника или компанията имаш предвид? – той поклати глава. – Какво стана с онзи твой великолепен кон?

Филип поклати глава.

– Жалко. Един от най-красивите арабски коне, които съм виждал. Ами доспехите ти?

– Наложи се да плувам в река. С железни доспехи такава задача е много по-трудна, какво като доспехите са правени в Толедо. Затова нямах избор и ги оставих като прощален подарък на мъжете, които ме гонеха.

– Колко бързо се мени съдбата на човек. И моето положение претърпя известна промяна, откакто се видяхме последно при пещерите. Единия ден бях капитан на двайсет рицари, които устройват засади на кръстоносците, на следващия вече съм сенешал на замък и натоварен със задачата да спра навлизането на кръстоносната армия в Пей д'ок.

– Един ден е много време при война. Как така се издигна толкова бързо?

– Предишният сенешал избяга, като му разказаха какво се е случило в Безие. Заловиха го и го обесиха на кулата – може да си го видял на идване. Невинаги е изглеждал толкова добре. Но я ми кажи, ти си опитен войник, какво мислиш за Монтайе? Можем ли да удържим на нападение от кръстоносната армия, какво ще кажеш?

– Имате две слаби страни – рече Филип. – Водата ви идва от кладенец, който е в южната част. Това ли е единственият ви водоизточник?

– Това е военна тайна, сеньор, ще съм глупак, ако я доверя на човек, в чиято вярност мога да се съмнявам.

– Не ми и трябва да отговаряш. Но поиска мнението ми на войник.

– Каква е другата ни слабост?

– Не е самата крепост, а онова, което е в нея. Ще ти се наложи да изоставиш града извън цитаделата вероятно още в първия ден и тогава ще се видиш принуден да приютиш още повече хора и животни зад тези стени. Ако обсадата се проточи, не можеш да изхранваш всички. С хората вероятно ще дойдат и болести.

– Имаш право, но обсадата няма да се проточи. Наближава есен. Кръстоносците ще прослужат своите четирийсет дни за папата, ще си спечелят място в Рая и ще се разотидат по домовете. Няма да искат да прекарат тук зимата. Ако не постигнат бърза победа, както се случи в Безие и Каркасон, скоро ще се уморят от нас. Освен това нуждите на тези хора няма да са тегло. Ще се храним с овцете и кравите им и ще учим жените и децата им да работят с каменохвъргачките.

Отдолу се чуха ядосани гласове. Филип се приближи към Раймон при прозореца. Свещеник с тонзура стоеше на стъпалата на църквата и държеше пламенна реч към тълпата. Изглежда, хората не посрещаха радушно проповедта.

– Кой е това?

– Свещеник от селището. Моли ги всички да се обърнат към Божието благоволение, като отворят вратите на кръстоносците, за да покажат, че тук няма никаква ерес. Но никой не му вярва, всички знаят какво се случи в Безие. А и тук не става дума за религията. Кръстоносците обидиха честта ни и заграбиха земята ни. Дори католиците вече ги мразят. И сам Мойсей да води армията, ние пак ще тръшнем вратите пред него.

– Как мислите да ги спрете?

– Няма да е като в Безие или Каркасон. Първо само малка част от армията им е тук. А и да нападаш замък в равнината, е едно, докато тук зад гърба ни са планините и скалите. Виждаш ли онези момчета?

Той посочи към група наемници, испанци бяха, ако се съдеше по вида им, на южната стена. За наемници бяха добре въоръжени, с хубави френски плетени ризници, но яркочервените или зелени шалове около вратовете им и златните пръстени по ушите им ги сочеха като войници, които се бият срещу заплащане. Главатарят им, красив, свиреп наглед мъж, с прилепнали черни къдрици и прокъсан кожен елек се смееше, докато мажеше с мас тетивата на арбалета си. Филип и преди беше воювал с такива мъже. На такива нищо не им струваше да прережат нечие гърло, а после да заридаят за майките си. Много от наемниците бяха или луди, или безбожници.

– Водачът им се казва Мартин Наварес. Платено им е добре и няма да се предадат, защото знаят какво ще им се случи, ако го направят. Останалата част от гарнизона са васали на Транкавел или барони, които са лишени от имота си заради войната и нямат нищо за губене. Повярвай ми, Монтайе няма да е втори Безие.

Спря и се заслуша. Въпреки виковете на проповедника и провикванията на тълпата отдолу и двамата чуха шум, който приличаше на далечен тътен. Кръстоносците наближаваха.

– Ако можех, щях да те убеждавам да останеш. Може да ни е от полза опитен войник като теб.

– Каква полза от рицар без доспехи?

– Лесно мога да ти намеря ризница и шлем.

– Хубавите доспехи са скъпи.

– Сенешалът вече не се нуждае от своите. Гледай на тях като на надница за добрата си служба при нас.

– Трябва ми и добър кон, за да си тръгна накрая.

– Здравата се пазариш. Много добре, но няма да е красив арабски кон като твоя.

– Стига ми да има четири крака.

– Преди да вземеш решение, помисли какво правиш, сеньор. Все още можеш да се измъкнеш от тази работа.

– И как?

– Тази битка не е твоя.

– Може и да съм северняк, но съм отлъчен. Не мога да се върна.

– Кой червенокос тип не е дразнил Църквата от време на време? Можеш да се спогодиш с архиепископа. Освен това досега си се бил заради свои сметки за уреждане. Обясни обстоятелствата около малката неразбория, в която си се заплел, обещай да идеш на поклонение и дари малко земя на епархията и бързо ще ти простят. Видят ли те обаче веднъж на тези стени, ставаш еретик и няма да имат милост.

– Така да е. Вече е въпрос на чест.

– А, съгласен. Е, сега разбирам. Но помни, че не е лесно да си федит[35] – лишен от имот. Разпитай какво е довечера момчетата, с които ще делиш сламеника, и те също са имали някога замъци.

– Решил съм. Покажи ми доспехите; може да се наложи да ги отнеса до ковача, за да ги излъскат и полират. Не искам в последния си щурм да изглеждам износен и дрипав.

Раймон се ухили.

– Хубаво, изпълних дълга си и почтено те предупредих, сеньор. Не съм си и мислил, че мъж, който е в състояние да язди сам срещу четирийсетима, лесно може да бъде разубеден да не се бие. Радвам се, че реши да останеш. Предпочитам да си на моя страна, отколкото на тяхна.

Семейството беше голямо, пет или шест деца, всичките приклекнали на земята под стрехите. Някакъв хлапак се мотаеше наблизо, грабна половин хляб от едно от децата и побягна. Филип протегна ръка и го улови за ухото. Взе му хляба и го подаде отново на собственика му, докато малкият пакостник скимтеше и се бореше с него.

Мъжът измъкна нож.

– Ще отсека проклетия му нос!

– Направиш ли го, аз ще отсека твоя. Сега се обърни към мен като към пер, благодари ми и се върни при семейството си. Аз ще се погрижа по-нататък.

Намръщен, мъжът докосна перчема си и измърмори:

– Да, сеньор – после се отдалечи.

Филип се обърна към хлапака.

– Защо го правиш, Лу? Май си най-калпавият крадец в света, винаги те спипват.

Момчето го изрита.

– Какво ви е грижа? Вие ме изоставихте!

– Не съм те изоставил. Помогнах ти от милост, неблагодарнико. Не съм ти баща, а не съм ти и роднина.

– Мразя ви и в червата!

Филип поклати глава. Нищо не можеше да се направи с това момче.

– Къде е жената, Гуилхемета?

Момчето кимна към църквата.

– Тя добре ли е?

– Болна е.

– Отведи ме при нея.

Пусна момчето, което неохотно тръгна пред него нагоре по стъпалата към вътрешността на църквата. Гуилхемета лежеше до стената на нефа, бледа и обляна в пот. Хората я прекрачваха, сякаш я няма, просто още един безнадежден вързоп парцали.

– Откога е така?

– От вчера.

– Чакай тук, ще ти донеса храна и ще доведа помощ. И повече не си ври ръцете в чуждото. Положи усилия да си опазиш носа. Това е единственото, което знаеш да вреш.

LXXIII

– ДОБРИ МИ ХОРА на Монтайе. Кръстоносците идват, за да ни отърват от противната ерес! Трябва да им отворим вратите или ще ни превърнат в пепел като в Безие! Това е нашият Съден ден! Ако не изпълним дълга си към Бог, ще познаем свещения му гняв! Останем ли зад тези стени, ще се съюзим с Дявола. Отворим ли вратите, пуснем ли свещеното войнство при нас, няма от какво да се страхуваме! Искат само да предадем онези, които почитат Дявола и отричат единствената и истинска свещена Църква!

Някой го замери със зеле. Настана боричкане между един от зяпачите и един от биячите на свещеника. Войниците си проправиха път в тълпата. Не беше време за брожения, когато се подготвяха за война.

– Зет ми е вярващ, братовчед ми също! Няма да пусна тук някакви си французи, които да ги заколят!

– Дошли са да плячкосат имуществото ни. Ще изнасилват жените ни и ще вземат парите ни, каквото и да правим!

Фабрисия стоеше с баща си в задната част на множеството. Той я прегърна през рамо.

– Имат право – каза той. – Пуснем ли вълка в дома си, ние ще сме глупаците, а не той. Не искам повече да слушам този идиот.

Толкова се беше променил от последния път, когато го видя. Кожата висеше около ръцете му там, където някога имаше мускули; очите му гледаха тъжно и уморено; брадата му беше посивяла и страните на лицето му бяха провиснали. Изглеждаше изнурен.

– Къде е този твой благородник? – попита я той.

– Не знам – отвърна Фабрисия.

– Не знам дали аз съм този, който трябва да го каже, но дали е федит, или не е, пак си остава благородник и повече няма и да се сети за теб сега, когато е тук сред хора от своето положение.

– Но пак ще си остане човекът, който ми спаси живота, затова няма да мисля лоши неща за него.

– Ами спаси и моя, моя и на майка ти. Каза ли ти го?

Тя поклати глава.

– Кръстоносците щяха всички ни да изколят, ако не беше той. Затова трябва да запалим свещ за него. Но той е такъв, какъвто е, не трябва да очакваш прекалено много от него. – Спряха в нефа и той постави ръка на рамото ѝ. – Не биваше изобщо да те пращам в манастира. Постъпих безхарактерно.

– Нямаше избор.

– Съжалявам. Ти си моя дъщеря и аз ще отговарям пред Бог за тази си постъпка един ден.

Влязоха в църквата, в която се вдигаше силна глъч. Стотици мъже и жени бяха натъпкани вътре, караха се за храна и места, където да се настанят. Носеше се воня на пот, рани и вкиснало благовоние; жегата се стоварваше върху новодошлите. Тя неволно отстъпи назад.

Войниците на Транкавел бяха заети да свалят кръста от високия олтар; един от тях дори отнесе статуята на Небесната господарка на рамото си като плячка от войната. Дългокрилите ангели, които бяха нарисувани на високия свод, наблюдаваха със стреснато объркване.

Елионор седеше до стената с малкото си вещи, но не беше сама. На каменните плочи около нея имаше насъбрало се множество.

– Кои са тези хора? – попита Фабрисия.

– Теб търсят – рече Анселм. – Някой те е разпознал и вече знаят коя си. Този тук има болно дете, майката на този пък умира. Искат да им помогнеш.

– Какво да правя? – попита тя.

– Ами не можеш да ги отпратиш. Ако можеш да спреш нещастието на човек, точно това и трябва да направиш.

– Мислех, че не вярваш в тези неща.

– Не знам вече в какво вярвам.

Някой извика името на Фабрисия и тълпата се люшна към нея. През църквата премина шепот. Ето я, светицата от Сент Ибар. На Фабрисия ѝ се искаше да избяга. Оставете ме на мира, моля ви!

Но как би могла да го направи? Така че взе бебето, което натикаха в ръцете ѝ, коленичи и започна да се моли. Скоро дойдоха още хора.

А когато вече си мислеше, че най-накрая е приключила, чу познат глас в ухото си.

– Когато свършиш тук – рече Филип, – ще дойдеш ли с мен? Има една жена ето там, казва се Гуилхемета. Много е болна.

– Сеньор, мислех, че повече няма да ви видя.

– Ами мислела си погрешно. Сега ще дойдеш ли е мен?

Фабрисия се съгласи. Погледна към облечените си в ръкавици ръце. Днес не я боляха толкова много и по вълната нямаше засъхнала кръв. Запита се какво ли означава това.

Хората от Монтайе ги наблюдаваха как напускат: свещеникът на своето муле и любовницата му, която вървеше до него, зад тях неколцина поддръжници, католици, които бяха прекалено набожни или прекалено изплашени, за да останат. Някой се провикна:

– За пръв път виждам магаре магаре да язди!

Разнесоха се присмех и подигравки.

Една жена, по-дръзка от другите, които я заобикаляха, отметна глава и се изплю в лицето на свещеника. Слюнката ѝ потече по качулката му.

Вратите се отвориха и през тях се видяха красивата гледка от билото надолу под града и ярките бойни знамена и шатри в лагера на кръстоносците. Вече подготвяха обсадните си машини.

– Всички сте прокълнати! – извика свещеникът като последна благословия към тях.

Вратите хлопнаха зад него.

Анселм поклати глава.

– Такива свещеници ме карат да се срамувам – каза той на Фабрисия.

Върнаха се пак в църквата. Елионор седеше между отец Витал и неговия сосиус и разговаряха шепнешком.

– Какво искат? – попита го Фабрисия.

– Майка ти пожела да приеме утешение – отговори ѝ той.

– Иска да бъде ръкоположена като добра жена.

– Защо?

Той поклати глава.

– Каза ми, че иска да умре в своята вяра, а аз ѝ отвърнах, че няма да ѝ преча. Как се преобърна светът за нас, зайче!

Фабрисия помисли, че знае за какво ѝ говори; преди три години той беше член на гилдията в Тулуза с хубава къща и дъщеря за женене.

А сега.

– Не иска да чака до смъртния си час, за да стане съвършена – продължи той. – Казва, че иска да пречисти душата си и да живее според Обреда. Майка ти е еретичка от много години, Фабрисия, знаеш го. Винаги е била честна жена и сега иска да постъпи възможно най-почтено.

Той огледа църквата. Посветил беше живота си на изграждането на Божи домове като този. Сега светците, според чийто пример беше живял, до един ги нямаше, нямаше го и кръстът, беше в каруцата, която следваше напусналия града свещеник. Дори съпругата му се готвеше да стане еретичка.

– Мисля, че това е краят на света – рече Анселм.

LXXIV

ФАБРИСИЯ И ЕЛИОНОР седяха, подпрели гърбове до стената на нефа и вперили поглед в светците, изрисувани по стените на колоните, чийто пурпурен и златист цвят се лющеше. Само те бяха останали от старите икони. При олтара малка тълпа се беше насъбрала около отец Витал, стояха на колене и се молеха с "Отче наш".

– Татко те обича – рече Фабрисия.

Елионор протегна ръка и улови нейната.

– Не исках да го наранявам с постъпката си, нито теб. Трябваше да приема утешението много отдавна, но не го направих заради семейството си. Но вече изпълних дълга си и към двамата, сега трябва да последвам съвестта си.

– Но защо сега?

– Уморена съм от света, Фабрисия. Някога мислех, че трябва да приема утешението чак преди смъртта си. Но какво ще стане, ако умра внезапно, ако няма време? Не искам отново да се връщам към този свят въпреки всичката радост, която ти и баща ти ми дадохте.

– Ще станеш ли проповедничка като тях?

– Ако някак преживеем това – да, ще стана проповедничка и ще проповядвам, както прави отец Витал.

Фабрисия оброни глава.

– Не разбирам защо двамата с баща ти толкова настоявате да сте римокатолици, защо се държите за нелепиците, в които вярват. Бебета, родени от девици, и мъртви, които възкръсват! Наистина ли някой си мисли, че тези стари кости някой ден ще изпукат, оживели, след като са лежали в земята?

– Не знам, може би си права. Но да го оставяш сам след всичките тези години заедно, не ми се струва чак толкова добра и свята постъпка, мамо.

Елионор стисна ръката ѝ.

– Моля те, Фабрисия. Остави ме. Душата ми копнее за небето.

Фабрисия трепна и отдръпна ръката си.

– Прости ми – рече Елионор. – Отнесох се. Как са раните ти?

– Малко по-добре са.

Свали ръкавиците си. Изненада се, като видя превръзките чисти за пръв път от месеци. Кръвта беше спряла да се просмуква в тях.

– Ще ми кажеш ли нещо? Истината? – попита я Елионор.

Фабрисия кимна. Знаеше какво ще я попита майка ѝ.

– Тези рани. Ти ли... ти ли ги правиш... ти ли си го причиняваш?

Фабрисия махна ленената превръзка от дясната си ръка. Вдигна я на светлината, за да я види майка ѝ.

– Погледни, майко. Дупката минава през ръката. Мислиш ли, че мога да изтърпя болката, докато си нанасям такава рана? Имам ги на двете си ръце и на двата си крака. Защо бих го правила? Как бих могла?

– Разпятието е лъжа – заяви Елионор. – Всеки здравомислещ човек го знае.

– Само защото ти не разбираш нещо, не означава, че то не може да съществува. Дори в манастира ми казваха, че лъжа, а те почитаха кръста. "Защо раните Христови ще се появяват на жена?", това се питаха. Като че знам отговора.

Елионор погали страната на дъщеря си с пръсти.

– Съжалявам за всичко. Обичам те.

Опря глава на рамото на Фабрисия и зарида.

Но за утеха нямаше време. Фабрисия почувства познато подръпване за ръкава си, до нея стоеше коленичила жена с дете.

– Моля те – рече тя, протегнала невръстната си рожба. – Докосни я. Направи така, че тя отново да оздравее...

LXXV

ПЪРВО ИЗПРАТИХА разбойниците и сганта. Филип стоеше до Раймон на барбикана[36] и наблюдаваше как заляха тесните подстъпи към селището извън цитаделата.

– Стените не са достатъчно стабилни – каза той. – Не можем да удържим позициите си там.

– И не възнамерявам. Казах им да удържат, колкото успеят, да оставят стрелците да свършат тяхната работа и после да се изтеглят, когато положението стане прекалено напечено. Ако успеем да ги вбесяваме няколко часа, може и да им мине настървението.

В лагера на кръстоносците пееха латински химн. Явно пееха с жар, щом ги чуваха чак в града. Долу в селището планът на Раймон не се разви както трябва. Вече виждаше схватки по стените.

– Свети топки Божии – изруга Раймон и се обърна към своя тръбач, който да даде знак към хората му да се оттеглят.

– Може и да не ти се наложи да го правиш – рече Филип. – Виждам, че те сами са взели решение.

Жителите се стичаха по улиците, завладени от паника, вълна от мъже, жени и деца, старците и по-бавните, които падаха под напора на останалите. Войниците на Раймон не бяха далеч зад тях. Раймон слезе от стълбата при укреплението до входа на цитаделата. Филип чу как крещи на пазачите да отворят вратите.

Приготви се за битка. Доспехите на стария сенешал му бяха възтесни, но добре направени и щяха да му свършат хубава работа; качествена стомана от Толедо, обкована с медни пирони, стоманени ръкавици и покриващи бедрата части, щит – излъскан като огледало. Лесно нямаше да го надвият.

Стрелците, които Раймон пазеше в резерв, се изкачиха бързо един след друг по стълбите от двора и заеха позиции по протежение на назъбената стена на укреплението над вратата. Филип взе новия си шлем под мишница и го постави на главата си.

Когато залостените с железни лостове врати се отвориха, навътре се вля вълна от бежанци, паническите им писъци отекнаха от стените на укреплението. Раймон изчака дотогава, докато вече не можеше да държи вратите отворени. Това не беше дисциплинираното оттегляне, което беше планирал, и не всички бяха от правилната страна на портите, когато подвижният мост се вдигна.

Неуспелите да влязат бяха изклани точно пред стените, някои паднаха убити от техните стрелци.

Раймон се появи на барбикана, все още държеше шлема си под мишница. Лицето му беше тебеширенобяло.

– Какво им става? Стрелците ми ги покосяват, а те продължават да налитат.

– Мислят си, че Бог е на тяхна страна – рече Филип.

Когато онези, които най-настървено се стремяха към небето, умряха, другарите им най-накрая изоставиха нападението върху югоизточната стена и се оттеглиха, като пътьом подпалиха селището. Градът горя отначало бавно, но щом следобедът започна да преваля, пламъците се разгоряха буйно. Задушлив черен дим, носен от вятъра, закри слънцето. Началото не беше добро.

LXXVI

КАМБАНИТЕ НА ЦЪРКВАТА биеха; към тревогата се присъединиха и рогове от югоизточната порта. Раймон изкрещя към стрелците си да го следват и хукна по стените към дима. Филип го последва.

На укреплението вече имаше схватки. Мъже със зашити на туниките аленочервени кръстове се изкачваха по стълбите, които бяха подпрели на стените.

Котка – обсадна кула – се издигаше сред дима, пламнала от горящите стрели, изстреляни от стрелците на Раймон. Филип усети неволно възхищение от предводителя на кръстоносната армия. Преценил беше посоката на вятъра и нарочно беше изпратил голямата част от бойната си сила срещу града, за да го запали и да използва дима като прикритие за нападението от другата страна.

Испанските наемници бяха в най-разпалената част на битката. Видя капитана им, Наварес, сам да преобръща стълба и да изпраща надалите крясъци мъже на нея в рова, после пришпори хората си към шепата кръстоносци, които бяха стъпили на една от кулите. Раймон даде команда за нов залп от стрели към котката.

Трудно се дишаше, дори трудно се виждаше врагът в червения дим. Колко от тях вече бяха влезли в цитаделата? Нямаше време да помага на Раймон да подреди наново защитата, можеше само да нанася удари, да парира и да бяга, да стигне до югоизточния барбикан и надвисналата заплаха от котката, колкото може по-бързо.

Филип видя войник с трите нормански орела на щита си и тръгна право към него. Мъжът падна, опита се да парира ударите му, но когато стигна до стената, Филип приложи цялата си тежест срещу щита му и го удари челно. Имаше предимството да е по-висок и да има по-обемисти и по-добри доспехи. Мъжът залитна гърбом и падна.

Само че в жарта си да предизвика един норманец, беше оставил гърба си незащитен. Завъртя се и видя двама други да идват към него, единият със секира, другият с широк меч. Пое удара от секирата с щита, мечът рикошира от шлема му. Противниците му не бяха рицари, но никак не им липсваше смелост въпреки бедната си екипировка. Нанесе нисък удар към единия с меча си. Мъжът със секирата обаче беше решителен и втори удар отскочи от щита му, даже щеше да му отнесе главата да не беше шлемът от добра стомана от Толедо, който Раймон му осигури. Филип рухна замаян.

Войникът вдигна секирата си над главата му за втори път. Филип не можеше да се претърколи надясно, защото до него имаше друг паднал мъж. От лявата му страна беше стената. Нито пък можеше да вдигне щита си, за да се предпази навреме от удара.

Изведнъж мъжът изохка и изпусна секирата, Мартин Наварес беше използвал тока на ботуша си, за да избие меча на мъжа, а после го изрита през ръба. Подаде на Филип ръка и го изправи на крака.

– Длъжник си ми – рече той.

Барбиканът беше прочистен. Котката вече цялата пламтеше; мъжете скачаха от горните етажи с горящи дрехи. Коне с разпорени кореми се гърчеха в рова. По протежението на стената се преобръщаха стълби и се разбиваха сред бъркотия от борещи се и кървящи тела отдолу.

Филип видя през дима рицар със златен шлем да пришпорва коня си близо до стените и да вади един от хората си изпод куп преплетени тела. От ризницата му стърчаха множество стрели.

И сякаш за да заличи всяко съмнение за самоличността си, рицарят махна шлема си и се изправи на стремената на своя жребец, вдигнал ръка към назъбените стени на укреплението. Жестът му беше неизразимо безразсъден и за миг Филип почти му се възхити.

– Всички до един ще изгорите. До седмица ще превзема мръсния ви замък!

За миг погледите им се срещнаха. Бяха толкова близо, че Филип видя лицето му ясно и си го спомни от деня в гората, когато Лейла счупи крака си. Виждали се бяха и разбра, че рицарят и сега го видя. За миг се изненада, после го разпозна. Филип се обърна към стрелеца до себе си и грабна лъка му. Това е моята възможност да си разчистим сметките, помисли си той. Но когато се обърна, рицарят вече го нямаше, изчезнал в носещата се завеса от дим.

LXXVII

ГОЛЯМАТА 3AЛA беше превърната в болница за пострадалите. Ранените и умиращите биваха пренасяни в нея и поставяни на пода, където да лежат, да стенат и да кървят. Монах, който имаше познания за билките, беше принуден да помага, а добрите хора, на които им се носеше славата на лечители, се раздаваха без остатък. Фабрисия и шепа други жени бяха запретнали ръкави и се бяха присъединили към тях, невъзможно им беше да понасят жаловитите писъци, които идваха от донжона.

Всеки път когато коленичеше, за да помогне на някой стряскащо ранен млад мъж, тя се молеше да не е Филип.

Димът от горящите обсадни кули се промъкваше в цитаделата през целия следобед, затова големите сводове и високите прозорци на залата изглеждаха така, сякаш са обвити от мъгла. Жегата беше непоносима, въздухът – смрадлив и душен, и навсякъде имаше мухи. Сред ранените вървеше свещеник, спираше, за да предложи последно причастие на онези, които искаха. Тя се почуди защо не е напуснал. Може би и той като нея беше повече южняк, отколкото католик.

Горяха вощеници. Отец Витал прошепна утешението над умиращ наемник и го изпрати направо в Рая след цял един живот, прекаран в изнасилвания и убийства.

Тя се приведе над един от стрелците, който с мъка си поемаше дъх, стрелата, която беше пробила кожения му елек, все още стоеше забита в гърдите му. Фабрисия извади стъкленица с валериан от туниката си и капна капка на устните му, за да облекчи страданието му.

Усети на рамото си топла ръка. Вдигна очи, беше Филип.

– Благодаря на Бог, че не сте ранен – рече тя. Едва го позна. Лицето му беше почерняло от дима, косата му – прилепнала към черепа от пот. Очите му гледаха отчуждено, сякаш се взира в нещо надалеч. Ръцете му бяха в кръв.

– Какво става навън? – попита Фабрисия.

– Опожариха града и нападнаха югоизточната стена. Засега ги отблъснахме.

– А какво предстои?

– Изгубиха много хора. Съмнявам се, че ще предприемат скоро ново нападение. Ако не могат да се прекачат през стената, ще се опитат да я съборят.

Изведнъж земята под нозете им потрепери. Сякаш донжонът се срути на площада. Тя ахна и протегна ръка за опора към една от колоните.

– Какво беше това?

– Не си губят времето. Вече са започнали.

– Прозвуча така, сякаш целият замък рухна.

– Катапулт.

– Какво е това?

– Помниш ли, когато бяхме в пещерата и ти се стори, че чуваш тътен от буря? Това е обсадна машина, която прилича на огромна прашка. Докарали са я чак дотук с волове. За пръв път виждам такава, макар че напоследък слушам за тях. Изглежда, един от кралските инженери се е сетил да използва противотежести и да ги завърта по оста на обсадната машина, вместо стария начин с въжета. Разказвали са ми, че е толкова сложна, че я изработват специално обучени дърводелци. Мята камъни с размера на Париж. Така че засега се свърши с нашата чест и смелост, оцеляването ни зависи от мъже с престилки и системи от скрипци.

– Имаме ли шансове, сеньор?

– Лятото почти свърши – той избърса потта от лицето си и така размаза саждите. – Разполагат само с армия от доброволци. Щом времето се развали, ще поискат да се приберат у дома. Не ни е необходимо да печелим тази битка, трябва само да удържим няколко седмици.

LXXVIII

КРЪСТОНОСЦИТЕ ДОВЛЯКОХА катапулта толкова близо до замъка, колкото им стигна дързостта, бяха на косъм от края на обсега на стрелците на Раймон. Виждаха ги от зъберите на стената, четирийсет или петдесет души, които здраво бъхтеха около адската машина, но най-накрая изстреляха огромен скален къс към стените. Отначало камъните падаха в двора, в оборите или църквата, убиваха или раняваха по няколко души от гражданите или бежанците. Дълго време им трябваше, за да преценят правилно височината и дължината на хвърлея, помисли си Филип, но щом го направиха, камъните започнаха постоянно да се разбиват в горната част на югозападната стена. Обстрелът беше денонощен.

Стрелците по кулите на барбикана похабиха много от стрелите си в опит да уцелят инженерите, най-накрая Раймон им нареди да спрат и да си пазят амунициите.

Облаци прах се вдигаха при всеки удар по стените. Засега те устояваха.

Командирът на кръстоносците накара останалата част от инженерите си да работи по построяването на малки катапулти, каменохвъргачки, направени с дървено скеле. Изсякоха всички зелени дъбове, които растяха из падината, и използваха шайките от поклонници да ги изтеглят нагоре по острите скални зъбери до високото. Изпратиха дори дечурлигата си да събират из храсталака малки варовикови и гранитни камъни, за да стрелят по стените.

Лятото се проточи. Вонята на струпаните в цитаделата хора беше непоносима. Мухите ги подлудяваха, нивото на водата в цистерната спадна тревожно.

Анселм пак си намери работа, опитваше се да поправи повредите, нанесени по стената от катапулта. Почти не спеше. Изведнъж отново усети в себе си пламък, изправи провисналите си рамене и заживя с цел. Когато не строеше каменни барикади и не подсилваше стените, носеше камъни за балистите – огромни прашки, които бяха изградени на кулите по заповед на Реймон, за да могат кръстоносците да опитат от собственото си жило и да разберат какво е падаща зидария да слага край на вечерята им.

– Трябва да се качиш горе и да помагаш – рече Анселм на Фабрисия. – Има жени, дори деца, които носят нагоре камъни към кулите. Някои жени даже работят сами на балистите.

Тя поклати глава.

– Няма да убивам, татко.

– И на теб ли като на майка ти се размекна мозъкът? Защо да показваме на тези северняци милост? Те ще ни изколят до крак, ако не се защитаваме от тях. И себе си ли няма да защитиш?

Тя беше упорита.

– Няма да вдигна ръка да убивам – рече тя. – Никога.

Тази вечер Елионор най-накрая се сбогува с тях.

Анселм се беше венчал за нея в годината, в която Йерусалим падна в ръцете на сарацините, може би лоша поличба, но те бяха живели доста щастливо през изминалите години. А след тази вечер, каза тя, вече нямаше да е негова съпруга, нямаше да може да спи с него, нито да живеят под един покрив, ако той отново има такъв над главата си. Тя щеше да облече одеждите на добра жена и да живее свят живот.

Шепнешком се сбогуваха на светлината от свещите, седнали на пода в църквата. Така може би е по-добре, разсъди Фабрисия, нека да се отдалечи, вместо просто да пресече нефа, за да спи с останалите проповедници еретици. Като я виждаше всеки ден, щеше да ѝ е по-трудно да възприеме решението ѝ.

След като се сбогуваха, Анселм излезе от църквата, по брадата му имаше сълзи, лицето му беше набраздено от мъка. Вече навън, той изрида на глас, Фабрисия никога не го беше виждала да плаче, риданието му приличаше повече на жалния зов на ранена птица. Нямаше да приеме никакво утешение нито от нея, нито от друг. А когато се успокои, отиде горе на стената, за да събере още камъни за балистите, и работи като човек, обсебен от дяволи.

Фабрисия наблюдаваше как отец Витал шепне молитви над майка ѝ, придружен от неколцина от неговите съмишленици свещеници и дякони. Постави евангелието на Йоан над главата ѝ.

– Нека Бог те отведе до добър край – рече той. Произнесе думите на Захария[37], после три пъти Адоремус[38] и седем пъти "Отче наш". Елионор изрече обета си и всичко приключи.

Тя се сбогува с дъщеря си, прегърна я здраво и след отец Витал и другите добри хора излезе от църквата.

Събуди я малко момче, което я дърпаше за рамото.

– Фабрисия – рече то. – Тя си отиде.

Лy, това беше момчето.

Фабрисия беше прекарала целия ден в голямата зала, смесваше билки и лекарства за ранените войници. Останала без сили, беше заспала в един тих ъгъл. Вече не можеше да спи в църквата, защото там винаги имаше някой, който да иска да положи отгоре му ръце, за да го лекува.

– Кой си е отишъл? – не разбра тя.

Лу не отговори, само ѝ махна да върви след него. Тя с усилие се изправи на крака и го последва. Поведе я през покрития с плочник двор, сега обсипан с камъни и тела, към църквата. Гуилхемета лежеше в нефа, вкочанена и синя. Очите ѝ бяха отворени. Фабрисия не успя да ги затвори, затова покри лицето ѝ с шал.

– Каза, че можеш да я излекуваш – рече Лу.

– Никога на никого не съм казвала такова нещо – възрази му тя. – Хората ме молят да ги лекувам, но аз никога нищо не съм обещавала. Сега върви да доведеш барон Дьо Верси. Бързо!

Филип слезе, за да я огледа, търсеше издайнически следи от чума. Ако е била болна от чума, тогава всички сме пътници, помисли си той. Извика двама от войниците на Раймон.

– Махнете я оттук – рече той.

Може би предприетото от него беше прекалено малко, прекалено окъсняло. При такива условия бързо щяха да тръгнат слухове.

Лу седеше, отпуснат до стената, сврял глава между коленете си.

Насъбра се тълпа. Една от жените изсъска на Фабрисия, някакъв старец се изплю в краката ѝ.

– Какво им става? – попита Филип.

– Казват, че съм измамница, че съм твърдяла, че мога да излекувам децата им, след като не съм била в състояние да ги лекувам. Никога не съм казвала, че мога да лекувам. Те вярваха в това, не аз.

Друг мъж се приближи с викове към нея. Филип го изблъска. Улови Фабрисия за ръка и я изведе, намериха тихо кътче в конюшните. Фабрисия махна ръкавиците и разви една от превръзките на ръцете си.

– Погледнете – рече тя.

Раните бяха прясно завехнали и почти сухи.

– Какво означава това? – попита я той.

– Каквото и да означава, напуска ме.

– Ти нали това искаше?

– Да, това исках. Но постъпих себично.

– Не разбирам.

– Заради вас стана. От онази нощ нещо се промени. Вие ме върнахте в тялото ми, на земята. Не съжалявам за това, но... сякаш прерязах нишката, която ме свързваше с небето.

– Но ти каза, че не разбираш как се случва това с тебе. Тогава как можеш да знаеш защо е спряло?

Тя сви рамене и отново превърза ръцете си.

– Какво ще правите – попита го Фабрисия, – ако оцелеем?

– Не знам. Дори да преживея обсадата, ще трябва да се изправя пред живот без земите ми, замъка ми и доброто ми име като барон Дьо Верси. Какво бих могъл да правя тогава?

– Ето че сте мислили.

Тя имаше право, размишлявал беше за това и се чувстваше засрамен, че толкова лесно разчиташе мислите му.

– Сигурно мога да ида в Арагон и да предложа услугите си на краля там, макар че е малко вероятно да приеме отлъчен. Или пък графът на Фоа ще ме наеме. Мога да се присъединя към останалите федити в двора му.

– Забравихте ли, че помолихте Бог за сто пъти по сто утрини с мен?

– Как мога да издържам съпруга, когато не знам дали мога да издържам себе си?

– Няма да настоявам да спазвате обещанието, което дадохте в гората – успокои го тя. – Знам, че не мислехте думите, които тогава изрекохте. Вие сте добър човек, сеньор, но аз не съм глупаво момиче. Вие все още сте млад. Ако откупите покаянието си пред папата, можете да се озовете в замъка си още преди да дойде пролетта и нищо да не изгубите.

Той се разсмя.

– Да, предполагам, че това е възможният мъдър подход.

– Тогава трябва да го възприемете.

Не можа да ѝ отговори. Някога вярваше в чудеса и това го беше довело тук, до тази прокълната земя и какво добро беше излязло от тази му вяра? А въпреки всичко сред дълбините на собствения си мрак той беше срещнал друго чудо – вещица с раните Христови по ръцете и краката, която твърдеше, че го е видяла в съня си, преди да го познава, а носле беше спасила живота му само с молитви. Или поне така разправяха. Какво да вярва и да мисли?

Колкото до бъдещето: щеше да е по-лесно да умре в Монтайе. Не можеше да си представи бъдеще в своя феод, мрачния замък и озлобената си съпруга, нито можеше да си представи такова с тях.

Ами тази жена? Как би могъл да приеме чувствата си към една жена от простолюдието, към една вещица?

Не, по-лесно беше да умре тук на стените. Животът го превръщаше в страхливец.

Видя Раймон да слиза от донжона със свитата си и тръгна към него, благодарен за прекъсването. Прекоси двора, за да се срещне с него.

– Трябва да се освободиш от тялото при първа възможност – рече Филип. – Подозирам, че жената е имала някакъв вид чума.

– Ако е чума, вече е прекалено късно – рече Раймон.

Но се обърна към войниците си и им даде заповед да махнат тялото. Нямаше къде да погребват мъртвите в Монтайе. Можеха само да ги покриват с покрови и да ги хвърлят през северната стена в реката.

Земята потрепери от поредната варовикова канара, стоварила се върху стените. Раймон поклати глава.

– Чувал съм, че Монфор плаща на обсадните си инженери по двайсет ливри на ден. Представяш ли си? Кучи синове! Нямат капка смелост, нито чест, а затлъстяват само като мятат камъни по нас. – Отиде до нефа и погледна през вратите към барбикана. – Говорих със зидаря, как се казваше? Беранже. Опитва се да подсили стената, но казва, че още два или три дни такъв обстрел и ще започне да се руши. Трябва да направим нещо с тази адска машина.

Смрачаваше се. Факли се показаха по уличките и по зъберите на стените, докато хората се трепеха на барикадата, която строяха зад отслабената стена. Рог засвири тревога при главната порта.

Вероятно нямаше нищо, часовите бяха нервни, скачаха и на сенки.

– Има ли таен изход от замъка?

– Искаш да ни оставиш ли?

– Искам да ви спася.

Раймон се подвоуми.

– Може и да има. От югоизточната страна има процеп в скалата, там където се спуска към пролома. На това място, точно под цистерната, са прокопали тунел за бягство, когато строили крепостта.

– Да го използваме. Забелязах, че конете стават нервни, през цялото това време са в конюшните, няма къде да потичат в галоп. Можем да ги поразходим тая вечер.

Раймон се усмихна за пръв път от дни.

– Според теб трябва да унищожим катапулта ли?

– Или това, или стената ни ще се срине. Имаме ли друг избор?

– Но кой би рискувал да тръгне на такава опасна задача?

– Предполагам, че човек, който би се изправил сам срещу четирийсет души.

– Толкова ли бързаш да се срещнеш с Господ, французино?

– Повече, отколкото той бърза да се срещне с мен.

– Знаех си, че съдбата не те е довела току-така в Монтайе. Добре. Да побързаме и да се приготвим.

LXXIX

ОТ ОНЗИ ПЪРВИ ден на обсадата хората от голямата зала си отиваха по естествени причини; или се оправяха и се връщаха на стените, или умираха. Но всеки ден продължаваха да идват нови ранени, най-вече от обстрела с камъни.

Един стрелец си беше счупил глезена при падане от крепостната стена, раната беше отворена и възпалена. Елионор намери запас от сухи билки, които добрите хора ѝ бяха донесли, и помогна на Фабрисия да смеси отвари от корен и листа от зарасличе в горещ восък, с които превърза крака на клетника.

Фабрисия приключи, вдигна поглед и видя Филип да я наблюдава. Светлината на свещта му придаваше мрачен вид, сякаш се кани да ѝ съобщи лоши новини. Но изведнъж на лицето му изгря усмивка и сякаш слънцето се показа иззад тъмни облаци.

– Трябва да поговоря с теб. – Улови я за ръката и я поведе към уединен ъгъл зад колоната. – Фабрисия. Красиво име.

– Какво не е наред, сеньор?

Целуна я без предупреждение.

– И без това можехте да получите целувка – прошепна тя. – Аз съм момиче като всяко друго.

– Не си. – Фабрисия се почуди дали няма да я поиска, тук, до колоната. Изведнъж той се отдръпна. Улови лицето ѝ в ръце, дишаше пресекливо. – Ти си всичката ми надежда – рече той и си тръгна, остави я, разтреперана и озадачена.

И какво ще се случи, ако тази вечер не се завърнеш, чудеше се Филип. Отишъл беше там с намерението да се сбогува, но откри, че не може. Може би имаше и друг начин. Нямаше закон, който да казва, че само барон със земи може да е щастлив с участта си. Той някога беше открил радостта с Алезаис, би могъл отново да я открие.

Но най-напред трябваше да се погрижат за грамадната обсадна машина и ако се върнеше от набега, може би отново щеше да помисли за това, какво би могъл да направи по отношение на дъщерята на зидаря.

В главната кула на замъка беше студено, есента наближаваше. Лу лежеше присвит на сламеника с колене до гърдите. Неколцина войници седяха до огнището, говореха приглушено и се хранеха с хляб и осолено свинско.

– Я виж ти, Лу – приклекна Филип до него. Кимна към двама възрастни мъже, които лежаха наблизо, увити в плащовете си. – Момче с късмет си, тази вечер ще спиш в компанията на благородници. Онзи възрастен мъж, който лежи по гръб и хърка като прасе, някога е имал замък и земи в Минервоа. Мъжът до него е негов братовчед. Тази вечер спят с простолюдието също като мен и теб.

– Тук ли ще спите тази вечер, сеньор?

– Тази нощ не. Имам задача.

– Може ли да дойда с вас?

– Не и този път.

Лу пъхна ръце в елека си и потрепери.

– А когато обсадата свърши, сеньор? Ще дойда ли тогава с вас?

Някога в замъка имаше кучка, която умря, докато се кучеше. Само едно от кутренцата оцеля. То се привърза към котарака, който държаха, за да яде мишките, и го следваше вярно всеки ден, въпреки че котаракът се отнасяше с нехайно безразличие към палето. Лу приличаше на това кутре, мислеше си той.

– Можех и да те направя част от моето домакинство, ако все още имах такова. Да ти намеря работа в готварницата. Но вече нямам домакинство.

– Не ви ли чух да казвате, че някога сте имали слуги, сеньор? И замък? И кон?

– Имах цяла конюшня с коне.

– И съпруга? И месо за ядене всеки ден?

– Да. И пухено легло с възглавници и завеса около него.

Лу примигна.

– Тогава, след като животът ви е донесъл такъв късмет, защо не е било достатъчно?

Добър въпрос, помисли си той, остатъкът от нощта щеше да се изниже, докато му отговаря. Той разроши косата на момчето и му каза да заспива.

Тази вечер Фабрисия рискува да се върне в църквата. Не ѝ харесваше мисълта, че баща ѝ спи там сам. Привикнала беше вече с вонята от толкова много хора, натъпкани във вътрешността ѝ, и можеше да спи въпреки трясъка от камъните, падащи върху южната стена, макар от тавана да се сипеше прах, а църквата да се люлееше, сякаш ще се срути отгоре им. Никой не я позна в мрака, затова тази вечер нямаше нито проклятия, нито настойчиви молби.

Легна на каменните плочи до баща си, заслушана в бавното му и равно дишане.

– Татко – прошепна тя, – буден ли си?

– Буден съм. Какво има, зайче?

– Какво ще правим, когато кръстоносците се приберат у дома?

– За зидари винаги ще има работа, особено сега, когато половината страна е в руини. Ще се върна на работа и ще ти потърсим съпруг, предполагам. Въпреки че сега нямам много зестра, която да ти дам.

– Мислиш ли, че кръстоносците ще си отидат?

– Какво казва твоят красив пер?

– Че щом времето се развали, те ще се приберат във Франция.

– Ами добре, той знае повече за тези неща от нас. Аз знам само, че графът на Тулуза е васал на краля на Арагон и рано или късно испанските благородници трябва да дойдат с войската си и да изхвърлят французите, ако сами не си тръгнат.

– Какво ще правим без мама?

Анселм дълго мълча. Измяната на Елионор всъщност го беше засегнала по-дълбоко, отколкото нахлуването на кръстоносците.

– Ще оцелея. За теб се тревожа. Без зестра може да се окажеш любовница на някой и никога да не станеш съпруга. Де да беше гледал Пиер къде стъпва онзи ден!

Жена с черна качулка и роба коленичи до него. Тя се приведе и го целуна по бузата, направи същото и с Фабрисия.

– Лека нощ, скъпи мои – прошепна тя. – Dios vos benesiga. Бог да ви благослови!

Анселм нито се помръдна, нито отговори. Жената в тъмната роба се отдалечи в мрака.

– Загадка си остана тази жена за мен и това е – рече той и се обърна към стената.

LXXX

ИМАШЕ ЕСТЕСТВЕН ПРОЦЕП в скалата към клисурата, точно под източната стена. Процепът водеше към варовикова пещера под крепостта и строителят ѝ още по време на строежа беше наредил прокопаването на тунел под нея от помещение в барбикана. За задачата по унищожаването на балистата дадоха на Филип отряд от трийсет от най-добрите рицари на Транкавел, които в този момент водеха конете си по стръмния, покрит с каменни плочи ходник и се събираха в пещерата. На някои от седлата бяха привързани кошове със слама и мехове със зехтин.

Филип беше наредил да омотаят копитата на конете със зебло, за да направят безшумен вървежа им. Изненадата беше единственото им предимство. Кръстоносците щяха да очакват опити за излизане от замъка през главната врата, не от изток.

Раймон им беше казал, че има тясна пътека, която води през клисурата, почти невидима под стените на крепостта.

– И козите не ходят там – им беше казал той. – Няма да можете да използвате факли, но е пълнолуние и луната ще осветява пътя ви. Опитайте се да не поглеждате надолу. Той вдигна факел над главата си и ги поведе към входа на тунела. – Все така не проумявам защо си рискуваш врата – рече Раймон. – Тази битка не е твоя.

– Направиха така, че да стане моя.

Раймон им пожела Бог да е с тях. Филип кимна, поведе коня, който му бяха дали, вън от пещерата и затърси пътеката. Животното се дърпаше, запалената факла го плашеше. Филип улови юздата по-здраво.

Нощта беше ясна; луната като нова-новеничка сребърна монета се отразяваше в реката под тях. Конят се подхлъзна на камъче и запристъпя да си върне равновесието. Филип дори не чу камъкът да пада на дъното. Сигурно пътят вървеше по издатина в скалата и беше над пропастта, въпреки предупреждението на Раймон той хвърли поглед надолу, не видя нищо.

Най-накрая стигна до по-равна част и погледна нагоре, видя часовия на високия барбикан, силуетите на отряда му от часови, въоръжени с пики, се очертаваха на нощното небе. Изчака останалата част от отряда да го настигне. Никой не беше паднал в бездната, дотук се справяха добре. Качиха се на конете си и тръгнаха към лагера на кръстоносците.

На лунната светлина виждаше балистата, можеше да я намери и със завързани очи, с дни я беше наблюдавал как запраща снаряд след снаряд, докато той стоеше със свити юмруци на стената. Знаеше размера и разположението ѝ, както познаваше собствената си ръка.

Но и без това можеше да я намери. Копелетата, благодарение на които работеше, я товареха и през нощта, както през деня, затова местата им бяха добре осветени от факли, дори имаха уютно огнище, което да ги топли в тези първи есенни нощи. Харесва им да воюват, помисли си той, защото мислят, че за тях възмездие няма да има. Да видим сега колко ще им хареса, когато войната се стовари върху тях.

Искаше му се да остави коня си да вдигне глава, но земята беше неравна и опасна и той възнамеряваше да измине в галон само последните стотина крачки. Да се удържи, да улучи правилния миг, това беше най-трудното.

Уповаваше се на късмета си.

Който му изневери.

Нямаше часови, поне нямаше от тази страна на лагера. Но един от кръстоносците, измъкнал се изпод завивката си, за да се облекчи, се озова пред тях точно когато преваляха билото на малко възвишение. Той стоеше насреща им и се олюляваше сънливо, докато насочваше струята си срещу малък храст. Филип пришпори коня си напред, за да го накара да замълчи, преди да се развика и да предупреди останалите, но беше прекалено късно. Мъжът успя да нададе пронизителен крясък, преди да го съсече.

Не им оставаше друго, освен да нападнат. Само че бяха прекалено далече и докато стигнаха до балистата, войниците, които я обслужваха, се бяха разбягали. Съсякоха неколцина, но недостатъчно, останалите изгубиха в мрака.

Неколцина от хората му връхлетяха балистата със секири, онези, които носеха кошове, вече бяха слезли от конете си и я натъпкваха със слама. Други заливаха сламата със зехтин, накрая я запалиха с една от факлите на кръстоносците.

– Гори! – извика един от рицарите. – Гори, гори, гори!

Лагерът вече беше вдигнат под тревога с тръби, викове и тъпани. Филип знаеше, че огънят ще ги превърне в лесни мишени, затова нареди на хората си да се оттеглят и да изчакат контранападението в мрака. Все още не можеха да се измъкнат. Трябваше да попречат на кръстоносците да загасят пламъците, преди балистата да се е разгоряла както трябва.

Първите кръстоносци се появиха забързани, все още се бореха с доспехите си. Филип и рицарите му излязоха от мрака и ги съсякоха. Те обаче ги превишаваха много по брой и вече непрекъснато се стичаха в лагера. Бяха навсякъде около тях, опитваха се да ги свалят от конете им.

Филип неуморно размахваше меча си. Защо на сухото дърво му трябваше толкова време да пламне в огън след дългото лято?

Някой улови юздата на коня му и той нанесе удар с меча си, мъжът изчезна с крясък под копитата. Близо до себе си видя как друг от неговите рицари беше повален от седлото, последва още един.

Порой искри изригнаха от балистата. Изведнъж тя лумна буйно в пламъци. Много добре, помисли си той, защото трябва бързо да се махаме оттук. Завъртя коня си и даде сигнал на хората си да го последват. Нова вълна от кръстоносци се беше насочила към тях. Оставаше му да изиграе една последна карта.

Вдигна меча си.

– Портите са отворени! – изкрещя той. – Следвайте ме! За Бог и Дьо Монфор!

Кръстоносците се присъединиха към възгласа му и го последваха, когато той се вряза в тях в посока Монтайе.

Пришпорваше коня си, колкото се осмеляваше, препускаше през неравната земя и спря, когато се озова в сянката на крепостните стени. Обърна се на седлото си. Едва неколцина от ездачите все още бяха там. Нямаха търпение да чакат. Кръстоносците ги следваха, мислеха си, че ще нападат портите на замъка.

Той поведе оцелелите си рицари към скалите, а преследвачите им останаха в мрака. После нареди на хората си да слязат от конете и по останалата част от рушащата се пътека обратно към пещерата ги водеха за юздите. Раймон и хората му ги чакаха.

– Справихте ли се? – извика Раймон, когато го видя.

– Справихме се. С малко повече късмет, балистата все още гори.

– Ами ти? Добре ли си?

– Не знам – рече Филип.

Предаде юздите на коня си на друг и седна на камък. На светлината от факлата на Раймон откри грозна рана от меч между наколенника и пищяла си. Дори не я беше усетил, но сега го болеше, и то доста.

– Колко хора изгубихме? – попита той.

Раймон преброи оцелелите.

– По моите сметки тринайсет. Ако балистата е унищожена, си е заслужавало.

– Гори буйно. На сутринта ще видим дали сме я повредили достатъчно, за да оправдаем загубата на тринайсет добри бойци.

Всъщност не бяха загубили тринайсет мъже; само шестима. На следващия ден седем от хората на Филип бяха изпратени обратно с отрязани носове, устни и избодени очи. Един бяха оставили с едно око, за да води останалите.

Раймон се поряза с меча си и в собствената си кръв се закле да отмъсти, когато ги видя. Останалата част от деня той прекара, обзет от тих гняв. Балистата изгоря до пепел и на зазоряване от нея все още се издигаше дим. Струваше ли си унищожаването ѝ онова, което бяха направили на тези мъже, чудеше се Филип. Бяха спасили замъка, затова той предположи, че може да се смята за успех. Надяваше се и оцелелите седмина да мислят така.

– Благодаря на Бог, че се бием с Божията армия – рече Раймон, когато най-накрая се успокои достатъчно, за да може да говори. – Защото щеше да ми е неприятно да се бия с тази на Дявола!

Светци – няма светци. Ад – няма Ад. Бог ни обича; Бог ни унищожава. Иисус е кротък и благ, затова ще те убия. Ако не ядеш тялото му в този хляб. Иисус е загинал на кръста – Иисус не е загинал на кръста.

Уморил се беше хората да спорят за това, а най-много се беше уморил хората да умират заради тези спорове.

Не сте ли имали преди замък? Защо не е било достатъчно?

Какво щеше да е достатъчно тогава, щом замъкът, конят, слугите и красивата съпруга не стигаха? Ами това: тясно легло в стая с прозорец с капаци, без слуги, но с хляб и сирене на масата, жена, която обича, и здраво, пълничко бебе в люлката. Не много, но достатъчно. Да, а и да го оставят на мира. Да не посичат приятелите му заради него, да не го преследват призраците на хората, които сам беше убил.

Достатъчно: да изпроси от боговете със сериозни лица някакъв проблясък на благост, някаква милост в тяхното неминуемо възмездие.

Мекотата на женската гръд. Гукането на дете. Изгревът.

Достатъчно.

Фабрисия използва две тънки ивици лен, за да събере раната, после направи лапа от билки и я привърза на крака му.

– Мислех, че сме свършили лековете за ранените – рече ѝ той, – че си използвала всички.

– Пазех малко, в случай че ви ранят.

– Това е нечестно спрямо другите мъже. И те кървят, както и аз.

– Защо премълчахте какво се каните да направите? Можеше повече да не ви видя.

– Предпочетох да изпълня дълга си и да оставя останалото на съдбата, отколкото да се сбогувам протяжно. Сбогуванията ме притесняват. И ето, ти си спяла, докато аз съм бил в опасност, сега всичко е приключило и аз съм тук здрав и читав.

– Колко души убихте?

– Не знам. Схватката беше кървава в мрака и когато свърши, не се замислих много по този въпрос.

– Броят на главите, ръцете и крайниците, които сте отсекли, никога ли не тормози съня ви?

– Ако аз не ги бях убил, те щяха да ме убият.

– Само знам, че никога не бих могла да го направя, сеньор. Никога не бих убила човек. Ще виждам винаги кръвта по ръцете си.

– В мирно време ходим на лов в горите или умираме. А във времена на война се защитаваме от онези, които биха ни убили. Така е устроен животът. – Той стана, изпитателно стъпи на ранения си крак. – Добрите хора няма да се съгласят с мен. Те са добри и свети, признавам. Но аз не съм като тях. Онази нощ, когато вълците кръжаха около нас, ти да не би да предпочиташе отец Витал да е до теб в мрака?

Тя не отговори.

– Само защото не мога да съм като теб, не означава, че не те ценя. Каквото и да е онова, което правиш, когато поставяш ръцете си върху хората, то им дава надежда. Виждал съм го по лицата им. Все едно дали имаш дарба, или нямаш, жестът ти ги кара да си мислят, че Бог не ги е изоставил. Възможността за чудо е безценна, за всеки. Това е божествена искра сред цялото страдание. Ти означаваш много не само за мен. – Той се изправи. – Отново ти изказвам своите благодарности за любезността ти – рече той и си тръгна, накуцвайки.

LXXXI

РАЙМОН НАРЕДИ НА ХОРАТА СИ да разрушат оборите и хамбара, за да осигурят камъни за катапултите. Анселм наблюдаваше поправките по повредените от балистата стени. Прокопаха канали и изградиха барикади зад обкованите с желязо дървени врати на главната порта, защото знаеха, че кръстоносците ще съсредоточат там силата на следващото си нападение.

По ръцете на търговците се появиха мазоли, докато работеха като чираци на зидарите и дърводелците; съпругите и дъщерите им варяха чорби в кухните, поправяха плетените ризници или пък се грижеха за болните и ранените, както правеше Фабрисия. Полите им бяха вдигнати над коленете. Всички бяха заети с работа, дори децата, носеха дъски или строшени греди и ги качваха по нестабилни стълби като гориво за казаните.

Отчаяние обхващаше кръстоносците. Бяха изгубили главното си оръжие и въпреки че ги обстрелваха ден и нощ с по-малките катапулти, камъните не бяха вече достатъчно големи, за да рушат стените.

Филип не вярваше, че едно нападение, насочено към крепостта, ще успее. Но времето изтичаше. Монтайе имаше само една цистерна с вода за цялата цитадела и тя почти беше пресъхнала. Ако скоро не заваляха дъждове, щяха да бъдат принудени да преговарят при каквито и да е условия. Филип не хранеше много надежда за милост от касапите, които лагеруваха под тях.

Другата им тревога не можеше да се разреши от времето и това беше наследството, оставено им от Гуилхемета.

Голямата зала беше претъпкана с трупове. Вонята и кон би повалила, помисли си Филип. Войници, деца и жени лежаха, проснати заедно на каменните плочи, стенеха, повръщаха и умираха. Сигурно половината гарнизон е тук долу.

Фабрисия ходеше сред болните, раздаваше оскъдните лекарства, които имаше. Видя го да стои на стъпалата и си проправи път през хаоса към него.

– Молете се на Бог да не ни нападнат сега – рече тя. – Нямаме достатъчно място за всички болни, няма да има къде да сложим и ранените.

– Надали са останали много, които да ни защитават – отвърна ѝ той. – Тук има два пъти повече хора от вчера.

– Майка ми намери малко корен от зарасличе в килера. Стрихме го и го смесихме с вино, защото почти не е останала вода, която да им даваме. Ще им помогне, ако успеят да го преглътнат, но повечето веднага го повръщат.

– Онази жена беше, Гуилхемета.

– Но Лу не се разболя. Нито аз, която сложих ръце отгоре ѝ.

Той погледна дланите ѝ. Фабрисия все още носеше ръкавици, но по тях ги нямаше познатите кафеникави кървави петна.

– Жалко, че вече не можеш да правиш своите чудеса, Фабрисия.

Чуха се тръби откъм главната порта, последвани от тревожен камбанен звън от църквата.

– Нападат стените – рече тя.

– Може да е фалшива тревога.

– Мисля, че могат да подушат болестта. Някак са разбрали.

– Или са толкова отчаяни, колкото сме и ние – след тези думи Филип хукна по стъпалата, за да се присъедини към останалите защитници на крепостта.

Кръстоносците изчакаха, докато залязващото слънце заслепи гарнизона на западната стена. Войниците на Раймон едва успяваха да ги различат, слънцето грееше срещу тях, но ги чуваха добре как удрят земята с пиките си. Сбирщината от поклонници ги следваше с химн на уста, пееха Вени Санкте Спиритус.

Нещо се разби в двора долу. Оказа се почернялата глава на един от войниците, когото бяха убили по време на нападението на балистата.

– Само половината от войниците ми все още са на крака – рече Раймон.

– Тогава ще трябва да се бием два пъти по-ожесточено – отвърна му Филип.

До него с ръце на хълбоците стоеше Мартин Наварес, върхът на меча му опираше камъните. Той плю през стената.

– Френски кучи синове.

Лу стоеше до рамото на Раймон и държеше прашка, в краката му имаше купчина камъни. При един от катапултите имаше три жени. Зидарят Анселм чакаше до тях с голи гърди на слънцето, товареше огромни камъни за изстрелване. Дотук се стигна, помисли си Филип. Вече жени и деца започнаха да убиват.

Слънцето се спусна на два пръста от хоризонта, когато нападнаха, дървените им кули се полюляваха и се блъскаха през равнината. Покрита с волска кожа каруца се удари в стената. Там бяха кръстоносците, които щяха да се опитат да подкопаят зидарията, разбра Филип. Анселм ги засипа с тежки камъни, сам, докато жените хвърляха горящи главни. Скоро от покривалото нагъсто застърчаха похабени стрели и болтове.

Котел с горещо масло се изля през стената, кожата засъска остро и лумна в огън, черният дим от нея се издигна нагоре. От каруцата обратно към редовете на кръстоносците се разбягаха мъже с горящи дрехи. Стрелците ги избиха, докато тичаха.

Следваше останалата част от армията, хвърляха стълби срещу стените за наемниците и пешаците. Ако успеем и този път да ги отблъснем, помисли си Филип, ще бъдем спасени.

– Не ми се сърди – каза Елионор.

Тя се беше присъединила към останалите добри хора и се грижеше за болните в голямата зала. Вече не изглеждаше като майка ѝ; отрязала беше посребрената си коса късо като мъж. Черното расо с качулка, което ѝ бяха дали, беше прекалено голямо за нея и финото ѝ тяло се губеше в него.

– Не се сърдя, мамо – излъга Фабрисия. Място не мога да си намеря от гняв. Изостави мен, изостави татко, когато се нуждаехме най-много от теб. Всички рискуваме да умрем неопростени, защо ти не можа? Заради нас?

– Следвам сърцето си. Всички трябва да следваме сърцата си.

Елионор вървеше по петите ѝ, опитваше се да я накара да говори с нея, може би търсеше прошка. Фабрисия спря и се заслуша в шума отвън. Вече се водеха схватки, скоро ранените щяха да започнат да идват. Къде щяха да ги сложат?

Най-лошото беше да не знае какво се случва там горе. Всеки момент можеше да види онези зверове с алените кръстове на туниките си да слизат по стъпалата с извадени мечове.

– Моля те, Фабрисия, мила моя, мъничка моя. Не знаем колко време ни остава. Да не се разделяме така.

Двама мъже тромаво слязоха по стъпалата, носеха ранен стрелец. Подхлъзнаха се на кърваво петно и се препънаха.

– Някой да ни помогне – каза единият. – Има прекалено много, не можем сами да ги донесем!

Фабрисия тръгна нагоре по стълбата, но Елионор я улови за китката.

– Остани тук! Не се пъхай в опасността!

Фабрисия се освободи. Последва мъжете по стъпалата и хукна след тях към укреплението при портата. Изкачиха се по дървена стълба до ниския етаж и я подканиха да ги следва. Когато стигна там, тя спря, вцепенена от жегата и грохота. Под краката ѝ дървеното скеле от дъски и греди потрепери, а после от входа на стъпалата над нея падна мъж със забита във врата стрела. Мъжът се стовари в краката ѝ, гърчеше се и хъхреше, рита известно време, накрая издъхна.

– Помогни ми – рече някой.

Тя се обърна. Мъж – осъзна, че го познава, беше калайджия в Сент Ибар! – се опитваше да извлече шейна с камъни нагоре по дървената стълба. Той протегна ръка към Фабрисия, после извика от изненада и посегна зад себе си. Извърна се, но не можа да види стрелата, забила се в гърба му. Впери гневен поглед във Фабрисия, сякаш тя беше изстреляла стрелата, после се пусна от стълбата и се изгуби от погледа ѝ.

Филип хукна към нея по парапета с дузина въоръжени мъже зад себе си. Нареди им да се качват по стълбите.

– Махай се оттук! – ревна ѝ той. – Надвиват ни! Махай се веднага!

Трима кръстоносци спуснаха дървена стълба от по-високото ниво. Филип се хвърли срещу тях и те се отдръпнаха. Нито един от тримата не му беше равен поединично, тя го виждаше, защото нямаха доспехи, а и неговата внушителна височина и телосложение. Но след като се съвзеха от изненадата на бурното му нападение, осъзнаха численото си превъзходство и го принудиха да се оттегли.

Той има време да я сграбчи и почти с тялото си да я изблъска надолу по стълбата.

Тя заслиза. И после какво, запита се тя. Да го остави сам срещу трима?

Фабрисия отново тръгна нагоре.

Нивото на укреплението беше хлъзгаво от кръвта. Двама от нападателите му бяха повалени, но Филип беше изгубил меча си в схватката, а другият кръстоносец стоеше над него и постоянно нанасяше удари с меча си. Филип се отбраняваше само с щита си.

Оръжието му лежеше на дъските пред нея. Тя го хвана, провери тежестта му. Знаеше, че няма да има сили да го вдигне над главата си, както правеше кръстоносецът, но ако можеше с него да нанесе удар по гърба му, можеше да го забави достатъчно време. Кръстоносецът носеше само дебел кожен елек като доспехи; стоманеното острие щеше да го съсече.

Мъжът отново вдигна меча си. Филип я гледаше, умоляваше я с очи.

Направи го. Направи го!

Но тя не можа. Изпусна меча и вместо това се хвърли върху гърба на мъжа, с едната ръка обви врата му, а с другата се вкопчи в ръката му, с която държеше меча. Това можеше да даде на Филип време да се съвземе, ако успееше да удържи хватката си, но кръстоносецът беше прекалено силен за нея и лесно се освободи, хвърли я към стената.

Филип се метна към войника, за да я защити, изгуби щита си в борбата и падна. Вече беше беззащитен, когато кръстоносецът за трети път замахна с меча си към него.

Нещо удари мъжа по лицето, той изви от болка и отстъпи. Това даде на Филип достатъчно време да грабне оръжието си и да нанесе смъртоносния удар, с две ръце, умело описа дъга с меча си и върхът му попадна точно под диафрагмата на противника му, заби го почти до дръжката.

Фабрисия потърси с поглед своя ненадеен спасител. Лу стоеше на вратата на укреплението и държеше прашка в дясната си ръка. Ухили се на Филип.

– Току-що ви спасих живота – обяви той. – Длъжник сте ми.

LXXXII

ЗВЪН НА КАМБАНИ се носеше над цитаделата и възвестяваше победата. Кръстоносците се оттегляха; макар и с половината гарнизон, някак бяха успели да ги отблъснат. Филип приклекна и свали шлема си. Затвори очи, опря глава на стената.

Войниците на Транкавел вече влачеха труповете на мъртвите кръстоносци по двора, хвърляха ги през северната стена в пропастта. Разкарайте ги, преди да се подуят и засмърдят. И ги прокълнете.

В един момент бяха опрели стълбите си на укреплението при главната порта, имаха и стенобойна машина при вратата. Помислил си беше, че с тях е свършено. Жените и старците ги бяха спасили, те изливаха катран и вряла вода от барбикана, обръщаха стълбите, допълваха бройката на липсващите бойци и носеха въодушевлението, което липсваше на стрелците с лък и арбалет и войниците.

Запрепъва се по пътя обратно към донжона. За пръв път в живота си беше толкова уморен.

Видя наемниците на Наварес под югоизточната стена, двайсетина, надаваха възгласи и раздаваха ритници. Войниците на Транкавел ги наблюдаваха, но не се намесваха, държаха ги под око. Заподозря какво става, извади меча си и се приближи, за да сложи край.

Плененият кръстоносец беше гол, ръцете му вързани с конопени върви зад гърба му. Гърчеше се на плочника като животно, по брадата му имаше кръв и слюнка. Наемниците го ръгаха с копията си, но само колкото да кърви и да крещи.

Той ги разблъска. Каква воняща сган бяха! Същинска глутница зверове.

– Какво става тук? – кресна той.

– Стойте настрана – опълчи му се Наварес. – Той е наш пленник. Не ви влиза в работата какво правим с него.

– Къде ти е честта, човече?

– Чест ли? Какво общо има честта? Плащате ни да се бием за вас, ще се бием. Не ми говорете за чест, лицемер такъв.

– Убийте го и приключвайте с това.

– Видяхте какво направиха с нашите хора, които бяха пленници. Извадиха им очите и им насякоха лицата. Защо тая свиня да очаква друго?

Филип не отговори. Гледаше към отчаяния окървавен окаяник на земята в краката му и се почуди какво ли би сторил този човек, ако беше обратното.

– Кой ти е господар? – попита го той. Мъжът не спираше да реве, Филип постави крак на гърлото му, за да привлече вниманието му. – Кой ти е господар? – повтори той.

– Жил дьо Соасон от Нормандия – с мъка изговори той. – Моля ви, господарю, помогнете ми. Аз...

– Какъв му е гербът?

– Три сини орела...

Наварес го изрита да млъкне.

– Какво е това? Какво значение има?

Така значи, той беше един от тях, помисли си Филип, един от мъжете, които са стояли наоколо, смеел се е точно като тези наемници, докато са вадели очите на Рено. А сега положението се беше обърнало. Нека тогава да го остави да разбере какво е да го преживее сам, да вкуси пронизващата агония и унижението до дъно. Това е вид справедливост.

И тогава ще се превърнете в един от тях, чу гласа на Рено. Това ли искате? Това ли си мислите, че искам аз?

Филип отсече главата на мъжа с един бърз удар и се отдръпна.

Всички слисани занемяха. След това Наварес се приближи с кръвясали очи и треперещи мускули. Заби пръст в гърдите му

– Кучи син такъв! Шибано отроче на курва и лайно от пръч! Французин. Копеле!

Стоеше и го ръгаше с пръста си, сякаш е нажежена до червено вилица. Ризницата и гърдите на барона не помръдваха. Думите и заплахите отскачаха от него.

– Вече може да правиш, каквото искаш, с него – рече Филип.

– Днес си спечели враг!

– Заставай на опашката, списъкът е дълъг – отговори му Филип и си тръгна, като така го предизвикваше да го нападне в гръб.

Но колкото и мръсна да беше устата на наемника, Наварес не посмя да го направи.

Фабрисия седеше на стъпалата на църквата, опряла глава на коленете си. Навсякъде миришеше на смърт. Той седна до нея.

– Знаех с какво се занимавате и преди това, сеньор, виждала съм други мъже като вас да се бият и да се убиват. Но за пръв път видях вас да го правите с очите си. И така умело го правехте, сякаш убивахте животно от обора.

– Това е работата на войника. Обучавали са ме от детството ми. Аз съм рицар, Фабрисия, не съм пекар. Нито зидар. Убивам или ме убиват, такъв е законът, по който живея, законът, който днес опази твоя живот и живота на всички други жени и деца.

– Не ви обвинявам, сеньор, просто не очаквах да съм така стъписана, когато го видя.

– Защо не използва меча? Имаше възможност. Той можеше да убие и двама ни.

– Казах ви, не мога да убия. Не мога да нося смъртта на друг човек на съвестта си, независимо какъв е.

– Нали осъзнаваш, че сега с теб си говорим така, защото ти можеш да си позволиш разкоша да си добродетелна, понеже аз вземам греха върху себе си.

– Може би днес и двамата видяхме най-лошото от другия.

– Идваме от различни светове, Фабрисия. Предполагам, че е било невъзможно един ден това да не се случи.

LXXXIII

РАЙМОН БЕШЕ млад мъж, който изведнъж се беше състарил. Бръчки набраздяваха лицето му. Очите му бяха хлътнали от напрежението по командването на отбраната и липсата на сън сред моравите синини от контузиите по главата му.

Стоеше на барбикана със затворени очи, оставил дъждът да се стича по лицето му.

– Най-после хубаво време – рече той.

– Най-после – отвърна Филип.

Такава буря, за една нощ само напълни цистерната. Времето се беше обърнало толкова бързо; Филип беше заспал, изгорял от жегата, и се събуди, зъзнещ от студ.

Сега мразовита мъгла тегнеше над дърветата зад лагера на кръстоносците. Под тях лешояд стоеше над един от труповете под стените и от време на време без припряност навеждаше глава, за да закуси.

– Може би вече ще се откажат и ще се приберат по домовете си – рече Раймон.

Но те не се предадоха и не си отидоха. По-късно същия ден часовият на южния барбикан нададе вик за тревога. Раймон и Филип изкачиха стъпалата до парапета и впериха поглед надолу по склона към лагера на кръстоносците. Колона от мъже яздеше нагоре по пътя от Тулуза и той осъзна, че ако се съди по знамената, които носеха, това трябва да е самият Симон дьо Монфор, дошъл от Каркасон, за да се присъедини към обсадата на Монтайе. Със себе си водеше двайсет рицари. Беше взел и една от своите балисти.

– Всеки пети от бойците ми е мъртъв – рече Раймон. – Всеки втори умира или все още е без сили от треската, която донесе жената. Имаме достатъчно вода благодарение на Бог след бурята от последната нощ, но нямаме достатъчно войници, за да я изпият. Ако отново ни нападнат, ще ни надвият. – Посочи грубата карта, нарисувана с тебешир на дървената маса в средата на стаята. – Отново ще разположат балистата срещу западната страна. – Погледна към Анселм, когото бяха поканили да присъства. – Колко време? – попита го Раймон.

– Стената вече е лошо повредена. Ако отново започнат обстрел... три дни най-много и част от нея ще се срути.

– Какъв избор имаме? – попита Филип.

– Молим се зимата да дойде бързо, може би ще се уморят, дойде ли снегът. Тук зимата е много сурова. Другата ни възможност е да поискаме помощ.

– Помощ ли? – изненада се Филип.

– От граф Реймон в Тулуза.

– Според теб дали ще дойде на помощ на армията на Транкавел?

– Кой знае? Той позволи на свещениците да го бият с пръчка в катедралата на собствения си град, дори язди с кръстоносците при Безие и Каркасон за известно време. Но Църквата все още иска да го надвие, докато той се мъчи да ги укроти, губи шансовете си да отвърне на удара. Това може би е неговата възможност. Дьо Монфор е останал без половината си армия след Каркасон, а сега нашата малочислена армия го спря тук за почти шест седмици. Той не е непобедим. Ако Реймон се присъедини към битката в този момент, можем да сложим край на кръстоносния поход.

– И според теб дали Реймон би се вслушал в тези доводи?

– Може би, ако някой представи доводите достатъчно убедително. Ако той беше тук сега, можехме да уловим в капан Дьо Монфор тук в планините и да разгромим кръстоносците. Не го ли направим, може да се върнат следващата пролет с подкрепления. Те преследват Реймон, той трябва да го осъзнае. Колкото по-дълго се размотава, толкова по-сигурен е краят му. Господарят ми, виконт Транкавел, не беше заплаха за тях и виж какво направиха с него. Граф Реймон си въобразява, че може да разчита на политиката, но трябва да разбере, че в Рим не залагат на нея. Залагат на вечността. Нямай вяра на човек, който е впил поглед в Бог.

– И кой би могъл да е пратеникът ти, в когото да се вслуша?

– Вие, сеньор.

– Аз ли?

– Ще ви дам десетима от най-добрите си рицари като свита. Мъжете, които дойдоха с вас при набега за унищожението на балистата, биха ви последвали навсякъде, след като ги вкарахте и изведохте от кръстоносния лагер.

Филип грееше ръцете си на огнището. Огънят беше никакъв, нямаха достатъчно дърва. Анселм се нуждаеше от тях за допълнителните барикади, които той и дърводелците му издигаха при западната стена.

– Как да стане?

– Може да излезете от замъка, както и първия път, има пропасти и хребети, които ще ви скрият през нощта. Увийте отново копитата на коня си с чували. – Той улови ръката на Филип и го поведе към прозореца. – Виждате ли хребета? Лагерът им е точно под него. Ако следвате клисурата от другата страна, няма да ви видят. Щом веднъж стигнете гората, можете да пришпорите и после се спускате по долината. Трябва да се държите встрани от пътя за Кабаре, но можете да следвате реката. Ще напредвате бавно, но северната звезда ще ви отведе до Тулуза.

– Доколкото разбрах, вие – Транкавел и хората му – сте във война с Реймон от години. Той защо да ме приема, след като моите хора ще носят вашите цветове?

– Прав сте, най-често бяхме врагове. Може и да не приеме представител на Транкавел, но може би ще обърне внимание на рицар от Севера, който се бие срещу кръстоносците.

Филип размисли: мисията беше самоубийствена, почти като последната. Раймон можеше и да я представя като лесна задача от височината на своя барбикан. Но какво имаше да губи? Ако остане тук и не предприеме нищо, щеше да им се наложи или да се предадат, или да умрат. Така поне отново щеше да е господар на съдбата си.

– Добре, намерете ми добри мъже и добри коне. Ще се заема.

– Dieu vos benesiga! Нека Бог да ви даде бързо и сигурно пътуване. Но...

– Но?

– Но ако не се върнете, няма да ви виня. Само направете всичко по силите си да го убедите. Само за това ви моля.

– Ще се върна със или без Реймон.

Раймон се разсмя и поклати глава.

– Ще се върнете? Направите ли го, ще знам, че сте съвсем луд, сеньор.

LXXXIV

ЛУ БЕШЕ ОЧЕРТАЛ КРЪГ на стената на църквата с парче варовикова скала, намерено на земята, вероятно отломък от камък, метнат към тях през нощта от кръстоносците. Използваше го като мишена, отмерваше трийсет крачки и прашката му уцелваше средата всеки път.

– Не мога да намеря Фабрисия – каза му Филип.

– Болна е.

– Болна ли?

– Има треска и непрекъснато повръща. Като Гуилхемета.

– И откога е така?

– От тази нощ – Лy отпусна прашката. – Истина ли е, че ни изоставяте?

– Моля?

– Отивате като пратеник при граф Реймон.

Откъде е научил? Разбира се: Анселм.

– И нямаше да ми кажете, така ли?

– По-късно ще поговорим – той забърза обратно през площада към лечебницата.

В голямата зала беше студено и дъхът му застиваше във въздуха. Само преди два дни се задъхваха от жега. Сега замръзваха.

– Фабрисия! – извика той.

Елионор забърза към него през редиците от болни.

– Къде е? – попита я той.

– Насам.

Невъзможно беше, мислеше си той. Фабрисия не се разболява, тя изцелява. Но Лу не го беше излъгал, Фабрисия лежеше на пода в другия край на залата под големия свод. Изглеждаше окаяно, не се надигна дори когато я повика по име.

– Колко е зле? – попита той Елионор.

Тя поклати глава.

– Кой знае кога ще дойде часът ни? Попитах я дали иска да приеме утешението, но тя отказа. Притеснявам се за душата ѝ.

Филип вдигна ръката на Фабрисия, тя беше отпусната и гореше. Лицето ѝ беше розово и хлъзгаво от пот, пламтеше, а на барбикана все още имаше скреж.

– Фабрисия – повтори той.

Най-накрая клепачите ѝ потрепнаха.

– Сеньор?

Тя се обърна на една страна и повърна, нищо не беше останало в стомаха ѝ, само жлъчен сок.

Елионор натопи кърпа в купа с вода и я постави на челото ѝ.

– Преди – рече тя – болните от тази болест умираха, защото нямаше вода. Сега имаме предостатъчно.

Повдигна главата ѝ и капна няколко капки в устата на дъщеря си. Фабрисия се закашля, но ги преглътна благодарна.

– Помогни ѝ да се съвземе – рече той.

– Не зависи от мен. Най-много ме тревожи съдбата на душата ѝ.

Елионор се отдалечи, стотина други стенеха и търсеха вниманието ѝ.

– Фабрисия, любима. Чуваш ли ме?

Тя стисна ръката му, за да му покаже, че го е чула.

– Налага се да напусна това място. Отивам да доведа помощ.

Каменните плочи потрепериха, прах и люспици хоросан се посипаха от тавана. Една жена изпищя. Кръстоносците бяха сглобили новата си балиста и подновяваха обстрела на цитаделата. Този удар беше паднал съвсем наблизо. Като че се бе приземил в двора, инженерите все още изчисляваха обхвата на новото си оборудване.

– Повече няма да ви видя – прошепна тя.

– Ще ме видиш. Ще се върна за теб, обещавам.

Погледна към ръцете ѝ. За пръв път я виждаше без ръкавици или ленени превръзки. Раните ѝ бяха заздравели.

Тя посегна към гърлото си за разпятието, което отец Марти ѝ беше дал, дръпна го. Верижката се скъса с лекота. Притисна го към дланта му.

– Какво е това?

– Ако минете... през планините... и стигнете Барселона... Марти... има брат... Покажете му го... ще ви помогне.

– Не ми трябва. Ще се върна за теб.

– Вземете го. Сбогом, сеньор. Имахме само едно утро заедно. Изглежда, Бог ревниво е запазил другите.

В клисурата лежеше мъгла: сега бяха над нея, в тяхното собствено небе, гледаха надолу към облаците. Вечерта беше спокойна, после изведнъж заплющя град от камъчета, които заудряха скалите.

Някъде в цитаделата Фабрисия се мяташе и стенеше, потънала в пот; Анселм изпъшка, вдигна огромен камък и го постави в катапулта – пращаше ден и нощ камъни в лагера на кръстоносците, всеки от тях носеше знака му на зидар; в донжона Лу проплакваше на сламеника, измъчван от кошмари.

Долиташе слаб напев от химн, може би от поклонниците или пияните от виното войници от свещеното християнско войнство.

Филип извади кръста, който Фабрисия му беше дала, и завърза верижката, там където тя я беше скъсала. После го промуши през главата си и го пъхна под ризата си.

Студеното време подлюти стария белег на крака му и той го болеше, докато изчакваше да поведе коня си в черния дъжд точно под носа на враговете си. Смъртта под хиляди форми, нейни, негови, го изтезаваше.

LXXXV

ЕТО НИ, СЕДИМ НА ВЯТЪРА, под проливния дъжд, мислеше си Симон, кожата ни е загрубяла от безкрайното лято, чудим се къде се обърка всичко. Аз съм доволен, че няма да има повече осакатявания и касапници.

Вятърът връхлетя шатрата от тънка коприна и заплаши да ги издуха всички в клисурата.

Самият Симон дьо Монфор седеше начело на масата. Всичките негови четирийсет и девет години му личаха, сивобрад и навъсен, с лице, на което човек може да троши орехи. Казваха, че не е обикновен християнски рицар, че е мъж, който ще запази добродетелността си и в бордей с проститутки. Силен като вол, както по всичко личеше, и с невероятна воля.

Отец Ортиз му излагаше обратите на кампанията им до този момент, на Бог приписваше всички успехи, на Жил дьо Соасон – вината за всяко тяхно отстъпление. Въпреки това основните линии бяха изяснени, за Симон беше ясно, че кръстоносният поход започва да навлиза в мъртва точка. Може и да бяха обявили Дьо Монфор за новия господар на земите на Транкавел, но това не стигаше да стане такъв. Зимата наближаваше и херцога на Бургундия и граф Дьо Ньовер се бяха прибрали по земите си със своите войници. Дьо Монфор не разполагаше с повече от трийсет рицари и членовете на техните свити, за да задържи и завоюва Юга на Франция.

– Възнамерявам да обсадя катарската крепост в Кабаре – заяви Дьо Монфор. – Не мога да го направя, докато не съм сигурен, че няма да ме нападнат в гръб. Това означава, че трябва да превземем тази крепост.

– Сега имаме балиста – рече Жил, – давам ви дума, че ще сринем западната стена преди деня на Вси светии.

– Да не бяхме загубили първата балиста, щяхме вече да сме я превзели – подметна отец Ортиз.

Жил го стрелна с отровен поглед.

– Никой командир не може да предвиди подобно безразсъдно действие.

– Добрият командир предугажда действията на врага.

– Нямаме време за препирни – пресече ги Дьо Монфор. – Стореното – сторено. Бог ни подлага на изпитание, но запазим ли вяра, със сигурност накрая ще ни възнагради с крайната победа.

– Амин – рече отец Ортиз.

– Трябват ми повече хора, ако ще щурмувам стените – каза Жил.

– Нямам повече хора – отсече Монфор. – Много от онези, които яздиха с нас от Лион, се разбързаха да се приберат у дома при първия студен вятър. Именно тази последна седмица още двама графове и двама епископи изоставиха свещената ни мисия заради дъжда. Едва ми стигат хората за гарнизони на замъците, които вече сме завладели. Ще спечелите победата с толкова хора, колкото имате.

Симон се почуди как ли ще реагира Жил на тази новина. Той беше прослужил своите четирийсет дни участие в кръстоносния поход, можеше да се прибере в Нормандия, покрит със слава и запазено място на небето, ако го пожелае. Но той не показа никакъв знак на изтощение от обсадата. Симон предположи, че това се е превърнало в личен въпрос за него, може би дори в отмъщение. Щеше да остане, докато Монтайе не бъде сринат до основи.

– Предлагам да преговаряме – рече Монфор.

– Няма нужда. Трябва само да проявите търпение.

Дьо Монфор стана.

– Нямам време за търпение. Тук съм по Божии дела! Цялата Църква се моли за мен. Необходимо ни е да се предадат, веднага. Постигнете го заради мен, по какъвто ще да е начин.

Симон не разбираше от военно дело, но знаеше следното: военните споразумения налагаха обсаждащите да запазят живота на гарнизона, който се предава пред тях. Това нямаше да допадне на Жил, в никакъв случай не и сега.

– Дойдох тук да убивам еретици – заяви Жил, – а не да преговарям с тях.

– Ако сега ги пуснеш – каза Дьо Монфор, – няма да е страшно, защото по-късно ще ги заловим. Справедливостта накрая ще възтържествува. Имай ми доверие. Но засега Монтайе ми е необходим.

– Освен това само неколцина от онези, които са в цитаделата, са еретици – уточни Симон, като избра момента, в който да се обади. – Много от тях са добри католици.

– Добрият католик няма да защитава ереста! – извика Жил. – До един са поклонници на Дявола и трябва да страдат заради това.

Дьо Монфор се обърна към отец Ортиз.

– Вие какво казвате по този повод?

– Мисля, че предложението да съсечем всички в крепостта е лоша платформа за преговори.

– Съгласен съм – рече Дьо Монфор и погледна към Жил. – Чувате ли?

– И ще ги пуснете на свобода?

– Нека онези, които обичат Църквата, се закълнат в нея и да, ще ги пуснем на свобода. Онези, които не го направят, ще изгорим.

– Това е смешно – извика Жил. – Човек и в магарето си ще се закълне, щом това ще спаси живота му!

– Ако това е мнението ви – рече отец Ортиз, – според мен вие неправилно преценявате тези хора. Истинските еретици по-скоро ще влязат в огъня, отколкото да се закълнат срещу своите безбожни вярвания. Точно това е, което ги прави толкова низки и опасни.

Нов порив на вятъра и виолетовата шатра на Жил за малко не хвръкна. Нека да преговаряме и да приключваме, мислеше си Симон. Не мога и ден повече да издържа в този противен край.

– Тогава е решено – отсече Дьо Монфор. – Изпратете им съобщение под флаг за примирие, че искаме да преговаряме.

– Няма да преговарям за никакъв мир с тези кучета – възпротиви се Жил.

– Тогава нека свещениците ви го направят. – Той се обърна към монаха. – Дали ще успеете да намерите начин Монтайе да мине под моя власт, отец Ортиз?

Диего се усмихна.

– Ако такава е волята Божия – отвърна той.

LXXXVI

– ДНЕС КОННИК ог лагера на кръстоносците се приближи до главната порта с бяло знаме. Искат да преговарят.

– Тогава сме ги поставили натясно – рече Анселм. – Няма да искат да се пазарят, ако не са на ръба!

Раймон сви рамене.

– Така или иначе, ние също сме на ръба.

Той огледа тримата мъже, които беше поканил в стаята си за съвета. Те щяха да предадат мнението на останалите: Наварес, командирът на наемниците; Беранже, великанът зидар, който беше станал говорител на бежанците и който вече познаваше всеки камък и тухла в замъка; и търговецът Жоан Бело с копринените си панталони, който беше развълнуван от примирието и имаше много поддръжници сред гражданите в замъка.

– Трябва да чуем какво предлагат – каза Наварес. – Не разполагаме с хора, които да отблъснат друго нападение.

– Те нямат достатъчно хора, за да предприемат такова – отбеляза Анселм. – Всеки може да види, че броят им се топи от края на лятото.

– Ти си зидар, не си войник. Откъде ще знаеш на какво е способна армията им? – Наварес се обърна към Раймон. – Защо го слушате?

– Съгласен съм с капитана – подкрепи наемника Бело. – Нека да чуем какво имат да кажат. В крайна сметка твърдят, че воюват срещу ереста, а не срещу нас.

– Войната е срещу нас и още как! – извика Анселм. – Погледнете какво направиха в Безие и в Каркасон!

– Защо не им предложим еретиците в замяна на мир? – попита Бело. – да видим как ще отвърнат на това предложение.

Анселм тръгна към него, но Наварес застана помежду им. Раймон скочи на крака.

– Господа!

– Тук няма еретици! – извика Анселм. – Има само албигойци и нашественици! Как можеш да изговориш подобна гнусотия? През целия ни живот катарите са ни били съседи и да са ни сторили зло? Защо ще ги предаваме?

– Казваш го само защото жена ти е еретичка – изсмя се Бело.

– Никой никого няма да предава – заяви Раймон. – Или всички ще се спасим, или никой от нас.

Донжонът се разтресе от поредния камък, ударил се в стената. Някой някъде изкрещя.

– Ако тази стена се срине, ние сме изгубени – каза Наварес.

– Ами барон Дьо Верси? – попита Анселм. – Някакви новини?

Раймон поклати глава.

– Той е мъртъв – каза Бело. – Или се е промъкнал през обсадата на кръстоносците, в което твърде много се съмнявам, после се е върнал в Бургундия и вече празнува на масата си, като се има за най-щастливия човек на земята.

– Трябва да преговаряме – настоя Наварес.

– Много добре – каза им Раймон. – Една трета от гарнизона е мъртъв заради болестта или загинал в битката. Другата трета е болна от треската. Изклахме всички животни и привършваме запасите от прясно месо. Нямаме кой знае какъв избор. Да чуем какво имат да ни кажат кръстоносците.

Слънцето се беше издигнало на такава височина, че грееше право през високия прозорец и светлината му огряваше лицето на Фабрисия. Лъчите му като пирони бодяха очите ѝ. Майка ѝ я викаше да стане от леглото и да ѝ помогне да запалят огъня, за да започнат да готвят.

Поне звучеше като майка ѝ, но носеше черна качулка, затова не можеше да е тя. Пиер беше точно до нея. Не забравяй кръста, каза някой. Отец Марти беше. Той имаше дълга опашка като Дявола.

Тя умира, обади се друг.

Дадоха ѝ вода и след това тя влезе в гората, за да събира треви. Имаше поляна с маргаритки, но хората все се изпречваха на пътя ѝ, даваха ѝ разни неща да ги излекува: ръка, черен дроб, крак. Тя се опитваше да си проправи път през тях.

Един вълк ѝ показа дълбоката си рана от меч във врата и я помоли да сложи ръце върху нея. Но когато тя ги протегна, вълкът се превърна във войник и се опита да я удуши. Фабрисия отвори очи, за да се махне от него. Прашинки, всяка една голяма, колкото камък, се носеха около нея и когато падаха на пода, той се разтрисаше.

Толкова уморена беше. Трябваше да поспи. Филип държеше ръката ѝ. Имаше стрела в гърдите си.

– Кога се връщаш? – попита го тя.

– Няма да се върна никога – отвърна ѝ той.

– Фабрисия – каза Анселм. Усети как гали лицето ѝ. – Беше много болна – рече баща ѝ.

– Ти тук ли си?

– Тук съм.

– Не си ли сън?

– Не съм – успокои я той.

Почака да се превърне в Дявол, в змия или елен, но той си остана непроменен. Тя отново заспа.

Когато се събуди, видя как сянка се отдели от едно от телата, които лежаха до нея. Сянката отиде да се присъедини към останалите в ъгъла. Те се почесваха по главите и се чудеха накъде да поемат. Някой изкара телата им и те тръгнаха след тях. Фабрисия искаше също да тръгне с тях, но плътта ѝ беше прекалено тежка и не я пускаше.

Баща ѝ каза:

– Тя изгаря. Все едно седиш до огнище.

Когато отново се събуди, ѝ се стори, че лежи в мазнина, всичко беше прогизнало и вонеше. Поиска вода и мъж в черно расо ѝ даде чаша.

– Изглеждате много по-добре – рече ѝ мъжът.

Гладна беше. Потърси с ръка кръста на гърлото си и си спомни, че го няма.

– Филип – каза тя.

LXXXVII

СИМОН ИЗЛЕЗЕ от лагера на кон заедно с отец Ортиз. Дьо Монфор стоеше пред шатрата си с ръце на хълбоците и ги наблюдаваше как се отправят към крепостта. Жил дори не си направи труда да стане от леглото. Беше спал лошо. Симон често го чуваше как стене и вика нощем. Отец Ортиз му каза, че го мъчели кошмари. Само ако командирът на Монтайе познаваше състоянието на съюза им, помисли си Симон.

Сред руините на града лежаха трупове от нападението в първия ден на обсадата, много от тях сега бяха овъглени. Други, от по-скорошното нападение, се бяха издули и станали сини, зверовете бяха разнесли вътрешностите им из околността. Лешоядите го наблюдаваха е презрение.

Защитниците на Монтайе стояха по стените и барбикана и наблюдаваха приближаването им. Знамената на Транкавел плющяха на вятъра над почернялото укрепление. Главната порта се отвори със скърцане.

Излязоха трима мъже на коне под герба от златно и черно на Транкавел. Това нямаше как да е водачът им! Изглеждаше истински младок.

Спряха на десетина стъпки от тях. Мъжът, който яздеше начело – наистина съвсем момче, – вдигна ръка. Едното му око беше синьо, а другото зелено, забеляза Симон. Удивително.

– Аз съм Раймон Перейа – представи се той – и съм сенешал на Монтайе.

– Аз съм отец Диего Ортиз. Това е отец Симон Жорда.

– Защо Дьо Монфор не е с вас?

– Той ни изпрати да преговаряме от негово име, тъй като въпросът не е от военно, а от църковно естество.

– Нима? Въпроси на вярата ли ще обсъждаме тук? Тогава защо не ни обстрелвате със свещени библии от обсадните си машини, ами с камъни?

– Искаме да ви предложим помилване.

– Канех се да ви предложа същото. Вкочанили сте се в шатрите си, скоро ще дойде и снегът. Ако сега си тръгнете, ще ви обещая да не яздя след вас и да не ви съсека като псета, каквито сте.

Отец Ортиз се усмихна.

– Знаете, че няма как да се случи. След няколко дни нашата балиста ще срине стените ви и със сигурност ще ни молите за милост. Тук сме в свещеното име Божие. Защо затворихте вратите си пред нас?

– Щом сте тук по Божии дела, защо водите със себе си войска?

– Заели сме се да изкореним ереста.

– Ереста? В Монтайе няма еретици. Всички сме добри католици.

– Тогава нека да влезем в крепостта ви и ще изнесем заедно литургия, после ще ви оставим на мира.

– Ако не го направим?

– Симон дьо Монфор иска този замък. Очаква и други от неговите обсадни машини да дойдат от Каркасон, за да подсигурят победата му. Не подценявайте решимостта му да я постигне. Ако обаче се спогодите с него, той ще прояви милост, защото се е посветил на делата на папата. Щом сте добри католици, както казвате, от какво има да се боите?

Симон видя колебанието на младия мъж. Трябва само да удържите няколко дни, помисли си той. Де да знаехте!

Вдигна очи към барбикана и видя жена с червена коса.

– Какви са условията ви?

– На всички ви ще бъде позволено да напуснете с притежанията, които можете да носите със себе си. На никого няма да бъде сторено зло. Дьо Монфор иска крепостта, не живота ви.

– Как да ви имаме вяра?

– Аз съм Божи човек.

– Именно. Тъкмо Божи хора бяха при Безие.

– Тези хора нямат нищо общо с онези в Безие.

Отново колебание.

– Къде да идем? – попита Раймон Перейа, сякаш мисли на глас. – Зимата наближава.

– Можете да идете в Нарбона. Те засвидетелстваха верността си към Църквата и всички живеят в мир. Каквато щастлива съдба можехте да имате и вие, да не бяхте затворили вратите си пред нас.

– Заклевате ли се, че никой няма да пострада?

– Имате думата ми на Божи човек.

– Много добре. Ще предам предложението ви на добрите хора на Монтайе.

– Имате време до утре призори, но ако дотогава нямаме новини от вас, Дьо Монфор се зарече обстрелът да продължи.

Тръгнаха обратно към позициите на своите хора. Симон изчака, докато вече не можеха да ги чуват, после отметна качулката си и извика:

– Излъгахте ги! Това не е споразумението, което ни беше разрешено да сключим!

– Не ме хокайте, брат Жорда. Чухте какво каза той. Всички в Монтайе са добри християни, а ако това е истина, ще бъдат свободни.

– Не споменахте клетвата, която най-напред трябва да положат.

– Не я ли споменах? Сигурно грешите, защото съм сигурен, че я споменах.

Избърза с коня си напред. Симон погледна обратно към Монтайе и за миг в него глас му прошепна: върни се и ги предупреди. Но беше сигурен, че това е гласът на Дявола, затова го пренебрегна.

И при все това тази нощ сън не го хвана. Струваше му се, че въпреки цялата си набожност се превръща в нещо, което не му се нравеше.

LXXXVIII

НА ДРУГАТА СУТРИН по всичко личеше, че силно страдание мъчи отец Ортиз. Той потопи коричка хляб във виното си и трепна от болката в крака. Ревматизъм, така каза. С мъка смени положението на тялото си, но когато Симон понечи да му помогне да стане, той го отблъсна.

– Само лека скованост в ставите, не съм болен!

Зимата наближаваше. Мъглата като злостно присъствие се точеше на талази из долината. От платнищата на шатрата им капеше лапавица.

Тръби изсвириха наблизо и Симон се стресна. Тази сутрин хората показваха плам към делото за пръв път от много седмици насам; уверили ги бяха, че са прекарали последната си нощ в течащите палатки. Спечелихте славна битка за Христа, така им беше казал Дьо Монфор.

– Защо сте мразен? – попита отец Ортиз. – Това е ден за радост. Отварят портите за нас. Бог ни дари с още едно чудо.

– Дали е чудо, отец Ортиз, или е лъжа?

– Какво искате да ми кажете, братко Жорда?

– Казахте на командира им, Раймон Перейа, че няма да пострадат.

– Стига да се закълнат във вярност към Църквата и веруюто ѝ.

– Пропуснахте да им споменете това условие. Не всички ще го направят, нали? Не всички са верни на Църквата.

Отец Ортиз удари здраво с дланта си по масата.

– Ако не обявят верността си към Божията църква, тогава не заслужават окаяните ви сълзи! Защо се грижите за безбожниците? Трябва ли Бог да ме накаже, защото такива хора са подведени? Не ви разбирам, братко Жорда. Тук сме по Божии дела, а вие ми говорите като техен застъпник!

– Те сключиха мир с нас, защото вие ги измамихте.

– Ако тези хора съзнателно са подслонили онези, които нараняват Бог, тогава те нараняват и нашата Църква и трябва да бъдат подчинени, с каквито средства можем да използваме! Те закрилят онези, които плюят върху кръста, наричат содомитите, богохулниците и последователите на Дявола свои съседи! Но аз ще проявя милост към тях и ще им пожаля живота, въпреки че, ако зависеше от мен, те всички щяха да изгорят същия ден, в който и еретиците, които са врагове на Бог!

Симон разбра, че е безсмислено повече да спори, вече беше казал твърде много. А и освен това може би отец Ортиз имаше право, в битката между доброто и злото един свещеник невинаги може да съблюдава подробностите в принципите. Те бяха, както беше казал, във война със Сатаната и не можеха да си позволят да бъдат прекалено чувствителни.

Напусна палатката. Светът беше влажен и навсякъде капеше. Дъждовен порив заля лицето му с остри пръски. Мъже в пълно бойно снаряжение тичаха по двама; рицарите с викове даваха заповеди да доведат конете им; чуваше се трясък на стомана, докато се приготвяха пиките, мечовете и копията. Шепата поклонници, останали все още с тях, вече се бяха събрали и пееха Вени Санкте Спиритус. Каква парцалива шайка представляваха, всичките прогизнали до кости и сгушили се под висок дървен кръст.

Дьо Монфор беше напуснал призори, за да изпълнява мисията си да е едновременно навсякъде из Пей д'ок. След като примирието беше сключено, той си намери задача другаде. Щом си тръгна, Жил преоткри желанието си въодушевено да брани Христос. По негова заповед парцаливците бяха изпратени да събират дърва за кладата за безбожниците в мига, в който вратите се отвореха.

Фабрисия стоеше с баща си на стените и наблюдаваше как кръстоносците напускат лагера си и се приближават. Раймон с малцината си одрипавели рицари на коне чакаха в цитаделата. Наемниците и пешаците стояха наредени в редици зад тях, пазачите на вратите чакаха знак от него. Когато видят колко малко сме останали, помисли си тя, ще съжалят, че са сключили толкова мизерна сделка.

– Наистина ли свърши? – попита тя.

– Да се надяваме – рече Анселм. – Но се изповядах на свещеника за всеки случай.

– Обещали са ни безопасно излизане от крепостта.

– Ще повярвам, когато свърши.

Тя погледна надолу към стъпалата на църквата, към отчаяното множество от граждани и овчари, стиснали нещастните си вързопи, след месеците в този ад богатите трудно се отличаваха от бедните. Видя добрите хора да стоят настрана в черните си раса с качулки, сред тях беше и майка ѝ.

Анселм улови ръката ѝ. Раймон даде знака. Вратите изскърцаха и се отвориха.

Щом влязоха през портите, Симон падна на колене и благодари, стиснал дървеното разпятие на врата си. Погледна към барбикана. Видя жената със стряскащо червена коса и живи зелени очи. Чу глас, собствения си глас отпреди много години: Фабрисия Беранже, мисля за вас ден и нощ. За нищо друго не мисля. Изгарям.

За Ада, рече си той, е излишно да е натъпкан с въглища и горяща сяра. В него можеше да цари студ и да вали проливен дъжд; съжалението и себеомразата можеха да действат, така както ръженът на дявола, и раздираното съзнание можеше да носи толкова мъки, колкото и раздраната плът.

LXXXIX

– СЪПРУЖЕ,

Анселм се обърна изненадан.

– Вече не съм ти съпруг – рече той на Елионор.

– Да, прав си, нямам право да те наричам така. – Но тя улови ръката му и я задържа. – Dieu vos benesiga, Анселм. Бог да те благослови и да те доведе до добър край в тяхната религия или в нашата.

Анселм се опита да издърпа ръката си, но тя я държеше здраво.

– Ти беше добър съпруг и ти благодаря за цялата обич. Съжалявам, че те разочаровах накрая. Но сега се сбогуваме. Никога повече няма да се видим. Може би на небето, защото аз ще бъда там. – Тя се обърна към Фабрисия, прегърна я. – Сбогом, скъпа моя. – Отец Витал приемаше почитта на десетки вярващи. Фабрисия проумя какво предстои. – Не, мамо. Моля те, не позволявай да ти сторят това.

– Нямам избор. Всичко е наред. Готова съм. Нали не мислиш, че наистина ще ни пуснат?

Жил дьо Соасон влезе в галоп в цитаделата, рицарите му заедно с него, белият му жребец мяташе глава, бореше се с юздите. Тълпата се отдръпна, за да не бъде стъпкана. След него вървеше отец Ортиз, вдигнал висок меден кръст.

После нахлуха пешаците и се врязаха сред струпалите се хора от Монтайе, като си проправяха път с копията и пиките си. Добрите хора – очевидната им цел – не се противиха при задържането си. За няколко мига само войниците ги бяха оковали и ги подкараха към портите.

Наемниците, рицарите на Раймон и войниците бяха обезоръжени. Оръжията им бяха нахвърляни на купчина в средата на двора.

– Какво правите? – извика Раймон. Посочи към Ортиз. – Обещахте за всички сигурен излаз от крепостта.

– Вие казахте, че всички тук са християни! – той посочи към добрите хора. – Тогава те какви са? И вие ме излъгахте!

– Това е предателство!

– Позволява се полагането на клетва само между християни. А тези дяволи... – той посочи към окованите катари, които сега изблъскваха към вратите – ...те не са християни. – Отец Ортиз завъртя коня си. – Ще направя истинско разследване на всички тук за доброто на вечните ви души. Всеки, който е застрашил душата си с ерес, трябва да направи пълна и искрена изповед пред мен и в замяна ще бъде сърдечно приветстван в лоното на Светата църква и ще получи снизходително отношение. Всички вие ще положите клетва за вярност пред Христос и след това ние ще бъдем милостиви, въпреки че вдигнахте ръка срещу нас и сте дали подслон на тези безбожни противни твари, които наричате добри хора. Това е условието да ви бъде разрешено да напуснете необезпокоявани!

Елионор се препъна, докато я изблъскваха през вратата. Когато падна, един от войниците заби копието си между раменете ѝ. Тя извика от болка. Анселм изрева и си проправи път през тълпата. Като видя великана да се приближава, войникът отстъпи, но Жил го беше очаквал и с коня си препречи пътя му. Без колебание го повали с плоската част на меча си. Всички останали бяха подкарани към другата страна на площада, за да чакат разпита.

Изведоха добрите хора през вратата, пазени от пешаци от кръстоносната армия. Възседнал сив кон, Симон ги поведе. Кладата беше издигната от дърва, слама и катран. Бързо овързаха катарите заедно с железни вериги.

Щом ги оковаха, еретиците бяха изблъскани към средата на кладата. Симон видя жена сред тях. Не очакваше да горят жени.

Дадоха им възможност да се отрекат от ереста и да се върнат към Христос, но това беше само формалност. Един от войниците доближи главня към сламата. Симон зачете на висок глас от молитвеника си, извисил глас над прашенето на катрана. Жената се разпищя. Симон преглътна с мъка, устата му беше пресъхнала. Осъзна, че трябва да крещи молитвите, за да надвика предсмъртната им агония. Няколко от тях се опитаха да избягат от пламъците въпреки тежките си вериги и бяха изблъскани обратно от войниците с техните пики.

О, Боже, прости ми.

Хаплив вятър подклаждаше огъня и за миг той видя как жената и другарите ѝ се гърчат сред пламъците с горящи дрехи. После вятърът задуха в друга посока и задушлив черен дим скри хората на кладата. Дори войниците трябваше да се отдръпнат.

Симон постави ръка пред лицето си, за да се предпази от горещината. Сивият му кон биеше земята с копито, уплашен от огъня. Симон изпя още няколко думи за прослава Божия и после решимостта му го напусна.

Искаше да запуши ушите си, за да не чува, но знаеше, че войниците го наблюдават. Опита се да запази самообладание, но писъците не спираха и не спираха. Не му се вярваше колко дълго време е необходимо на човешкото същество, за да изгори. Защо не можеха да умрат, защо трябваше да вият така?

За пръв път присъстваше на изгаряне, никога не беше усещал мириса на горяща плът, нито беше чувал как мазнината в човешкото тяло цвърти в огъня. Никога не беше виждал човешки крак да се пръсва от горещината и костите да пукат сред въглените.

Най-накрая свърши, слава на нашия Господ Иисус Христос. Той се взираше в почернелите тела, които догаряха сред пламъците, и държеше плаща си пред устата и носа, за да не видят войниците, че повръща.

След това войниците загребаха в жаравата. Извлякоха овъглените трупове от кладата с дълги прътове и натрошиха костите с метални пръти, защото законът казваше, че от тялото на еретика не бива да остава нищо, което да мърси земята. Пепелта и костите по-късно щяха да бъдат хвърлени в реката, която окончателно да ги затрие.

Симон затвори молитвеника си и се извърна. Чувстваше се омърсен. Никога повече няма да бъда чист.

ХС

ОТЕЦ ОРТИЗ СЕДЕШЕ НА СТОЛ с висока облегалка в укреплението при главната порта. От донжона донесоха за него огромна дървена маса, кракът му отпочиваше на стол. Изглежда, го болеше. До него седеше нотариус с перо, нож и пергамент, с приведена глава и готов да запише разпитите, както изискваха правилата.

Няколко въглена бяха донесени от огнището в голямата зала и поставени в мангал близо до стола на отец Ортиз: безполезен жест, защото беше толкова студено, че дъхът му увисваше във въздуха на малки бели облаци. Няколко лоени свещи бяха поставени на масата и топящият се восък течеше върху дървото, от горящата мазнина из въздуха се носеше лош мирис. Но не толкова лош, колкото вонята, която се носеше извън стените.

До този момент се беше задоволявал да приема според реда клетвите за вярност от войниците и гражданите на Монтайе, въпреки че това му причиняваше болка. Но когато Анселм Беранже беше избутан пред него, поведението му се промени.

– Приемаш ли Светата църква като твое средство за спасение? – попита го той, както беше попитал вече сто души тази сутрин.

– Приемам.

– Вярваш ли, че сам Бог е създал света?

– Вярвам.

– Вярваш ли, че Иисус се е въплътил и чрез саможертвата му ти си спасен?

– Да, вярвам.

– Вярваш ли, че хлябът и виното, осветени от свещеника, са неговото тяло и кръв?

– Вярвам.

Той привърши списъка с подготвените въпроси. Анселм очакваше да му позволят да мине през вратата. Но отец Ортиз не беше приключил с него.

– Никога ли не си се покланял пред свещеник на катарите?

– Никога.

– Но твоята жена е била еретичка, нали?

– Беше.

– А ти се опита да я спасиш тази сутрин, когато тя отиде да се съочи с праведната си присъда?

– Аз съм добър католик, ходя на литургия всяка неделя, ям месо и се изповядвам пред свещеник. Не съм еретик.

Отец Ортиз въздъхна и кимна. Войниците изблъскаха Анселм през вратата при останалите. Следваше червенокосата.

– Как се казваш?

– Фабрисия Беранже.

– А, Фабрисия Беранже! Ти ли си дъщерята на еретичката?

Фабрисия видя баща си да я наблюдава от другата страна на вратата с измъчен, пълен със страх поглед. Само аз му останах, помисли си тя. Той живее за мен.

– Така е.

– Слушал съм за теб. Славата ти стигна Тулуза, знаеш ли? Покажи ми ръцете си.

Фабрисия излезе напред и протегна ръцете си с дланите нагоре. Отец Ортиз огледа белезите.

– Ти си вещицата, която твърди, че цери хората с допира на ръцете си?

– Никога не съм твърдяла, че имам такава дарба – рече тя.

Но после се олюля и падна върху масата.

– Какво ти става? – попита отец Ортиз.

В очите на жената се беше появил налудничав израз. И този поглед го смрази. Небеса! Тя беше обсебена.

– Диего Ортиз – рече Фабрисия. – Бог те знае и познава мислите ти. Ти ще умреш, заобиколен от ангели, преди празника на апостол Йоан. Ще напуснеш тази земя, крещейки от болка и страх, и нищо няма да може да те спаси.

Фабрисия чу как баща ѝ извика от мъка от другата страна на вратата. Отец Ортиз скочи на крака и кресна на двама от стражите си.

– Думите ѝ я осъдиха. Затворете я! Ще я разпитам по-късно.

XCI

ЗАТВОРЪТ, В КОЙТО Я ХВЪРЛИХА, беше прокопан в основата на крепостта; входът беше през капак от главния затвор отгоре. Затвориха я в самота и мрак.

Тъмничарят, Ганаш, махна резето и Симон се спусна по въжена стълба в дупката. Почака на напречника, докато очите му привикнат с мрака.

Вдигна свещта, която тъмничарят му беше дал. В продължение на три дни я държаха на престояла вода и малко плесенясал хляб и последствията от този строг пост бяха налице. Кожата ѝ беше прозрачна като мокър лен, имаше и тъмни сенки около очите. Косата ѝ беше сплъстена и мръсна.

Опита се да си спомни какво беше чувството да съгреши с нея, но неуловим като дим, споменът му убягваше всеки път щом го потърсеше.

– До какво място стигнахме – прошепна той.

Тя не помръдна, дори не го погледна.

– Помниш ли? Баща ти искаше да те разубедя да не влизаш в манастир. Не повярвах на очите си, като те видях днес. – Лойта от свещта запращя, когато пламъкът улови течение. – Често мислех за теб.

Когато Фабрисия заговори, гласът ѝ сякаш идваше от другаде.

– Видях ви да пеете химни, докато изгаряха майка ми.

– Нямам участие в това.

– Вие сте дявол, от най-лошите, защото си казвате колко сте добър, колко сте свят. Испанските наемници, които се биха с нас, мога да ги разбера, убиват за пари и изнасилват, когато могат, но не се притесняват от това. Не се преструват, че са дясната ръка на Бога. Не са... сантиментални.

Симон се олюля.

– Думите ти ме наскърбяват.

– Казвам го заради себе си, отче. Нито за миг не съм помислила, че ще проникнат през вашите доспехи от святост. Все още усещам дима от кладата на майка ми, но предполагам, че вие, който сте свещеник, сте привикнали към мириса на овъглена плът. За вас е като благовоние.

Той пое дълбоко дъх и изрецитира речта, която беше репетирал, преди да дойде.

– Дойдох да ти поискам прошка, Фабрисия Беранже, за случилото се в Тулуза. Онова, което някога споделихме, беше похот, не беше любов, а онова, което сторих, което ме принуди да сторя, обезчести и двамата. То погуби душата ми пред лицето на Бог и доведе семейството ти на това място. Търкаляхме се в мръсотия и трябва да прекараме остатъка от живота си, като се пречистваме.

– Знам, че искате от мен да споделя вината за случилото се, но истината е, че бях безсилна да ви спра. Вярвам, че това е мярка за собствената ви мерзост, че тази единствена проява на похот все още ви тормози, докато изтезавате други човешки същества до смърт, без да се отвращавате, и заради това се имате за набожен. Моля ви, оставете ме сега. Хранят ме само със стар хляб и вода и силите ми са малко. Не искам да ставам, това е всичко, което ще ме поддържа до следващия ден.

Нямаше какво друго да се каже. Той се качи отново по стълбата и извика Ганаш. Когато си тръгна, чу как капакът се тръшна след него.

От донжона отиде в цитаделата, благодарен за студения чист въздух. Опря се на един стълб и пое дълбоко дъх. Последният човек, когото искаше да види, беше Жил дьо Соасон. Великият пер го улови за яката, сякаш е слуга.

– Трябва да поговоря с вас, отче. Ще дойдете ли на някое уединено място?

– Какво има, сеньор?

– Трябва ми духовният ви съвет. Не тук, хората гледат. Вземете си епитрахила и елате в покоите ми.

Жил се беше настанил в покоите на предишния сенешал. Той хвърли калните си ботуши върху копринената покривка на леглото. Симон забеляза, че използва красива сребърна кана като нощно гърне, вероятно за да покаже презрението си към всичко провансалско.

Но в мига, в който вратата се затвори и останаха сами, Жил падна на колене и протегна ръка за епитрахила. Целуна го и Симон го постави на врата си.

– Искате да се изповядате ли?

– Отче Жорда, истина ли е, че като съм служил вярно в кръстоносния поход, съм получил опрощение на всичките си грехове? Бих се повече от исканите четирийсет дни. Така ли е?

– Проявихте изключителна храброст на бойното поле, а Негово Светейшество казва, че всички, които са служили вярно като кръстоносци, ще получат опрощение.

– Ами бъдещите грехове?

– Не съм сигурен, че те са обсъждани.

– Но сте сигурен, че дотук ми е простено... всичко?

– Има ли нещо, което искате да ми кажете? Ако отхвърлите товара си, можете да откриете мир на този свят, както и в следващия.

– Най-малкият ми брат също е свещеник, знаехте ли това, отче? Както и в моето семейство, както и във вашето, има прекалено много братя. Той носи товара да е последният от нас. Не съм го виждал много години, но ми казват, че е благочестив и набожен като вас.

– Това ли искахте да ми кажете? Излишно беше да водим подобен разговор в уединение.

– Казвам ви го само за да можете да ме разберете по-добре. Имате ме за суров човек, нали? Но аз съм това, което вие самият щяхте да бъдете, ако бяхте напуснали утробата по-рано от братята си. Разбирате го, нали?

– Никога нямаше да съм като вас.

– Прав съм тогава, че сте ме съдили. Само че аз не съм чак толкова лош. Вашият Свети отец в Рим би си помислил така, нали бях на кръстоносен поход в Светите земи, а сега отново съм се отзовал на призива му.

– Какво искате да изповядате?

– Става дума за въпрос, който разглеждам в светлината на голямото дело, което извърших в името Божие. Ще ме уверите ли, че ако убия еретик, това е добро деяние? Не е убийство, защото душата на еретика не струва нищо. – Лицето на Жил беше порозовяло и той обилно се потеше. – Не е грях, ако убиеш неверник. Това е правилно, нали? Няма значение на каква възраст е?

– Какво ви тормози, сеньор?

– Имам едни сънища! И колкото и еретици да изгоря или да съсека, сънят не престава да се връща, нощ след нощ.

– Какъв сън?

– Това не е първият ми кръстоносен поход, отче. Служих под знамето Христово в Светите земи преди много години. Нападнахме едно село, една нощ; имаше сарацини, жени и деца. Едно новородено, по него все още имаше слуз от раждането. Аз...

– Убили сте детето? – попита Симон.

– То щеше да порасне и да стане сарацински воин! Ръката, която се протягаше към гръдта, един ден щеше да държи меч. Но...

– Но?

– Но все още го чувам да пищи нощем. Защо става така, отче? Оневинен съм за всички погрешни постъпки; не е необходимо да се изповядвам за стореното, защото не е грях. Това ми каза отец Ортиз. Защо тогава продължавам да го сънувам?

– Може би ако ви дам опрощение и ви наложа наказание, този кошмар ще спре.

– Защо да изтърпявам наказание за нещо, което съм направил от любов към Бог?

Симон не знаеше как да отговори на този въпрос. Постави ръка на главата на Жил.

– Опрощавам всичките ви грехове в името на Отца и Сина и Светия дух – направи кръст и забързано излезе от стаята.

Но аз съм това, което вие самият щяхте да бъдете, ако бяхте напуснали утробата по-рано от братята си. Разбирате го, нали?

Не, не съм като него, мислеше си той. Този мъж е жесток и се води само от собствената си изгода. Използва набожността като извинение, а всъщност служи само на собствената си жажда за величие. Как изобщо можа да направи подобно сравнение?

И въпреки това отец Симон все още усещаше мириса на кладата. Вонята от нея се беше просмукала в кожата му. Пропила се беше в дрехите и косата му, пепелта и мазнината на Елионор Беранже и другите. Не бяха ли крещели в съня ми през изминалите нощи, както детето пищеше в сънищата на Жил дьо Соасон?

Но аз не съм като него. Всичко, което правя, аз го правя за Бог. Не показах ли това с ужасната жертва, която направих, за да бъда по-свят?

Той запуши ушите си с ръце. Еретиците не спираха да пищят в пламъците. Трябваше да намери начин да ги накара да млъкнат.

XCII

В ЦЪРКВАТА имаше ниша зад мястото за хоровите песнопения. Някога тук бе имало олтар на светец. Добрите хора го бяха белосали в краткото време, в което бяха притежавали църквата. Отец Ортиз го беше осветил повторно и поставил на мястото прост дървен кръст и така беше осигурил лично място за размишление над божественото, докато църквата възвърне предишния си блясък.

Симон отиде при кръста и падна на колене, скрит от погледите на поклонниците и наемниците, които се бяха подслонили в нефа. Но безбожната им глъч прекъсваше мислите му, докато търсеше думите от молитвата.

Не можеше да се сети друго, освен: Прости ми.

Мислил си беше, че тя няма повече сила над него, въобразявал си беше, че може да се възхищава на красотата ѝ, така както откриваше удоволствие в съзерцанието на ангелите, изрисувани върху свода на катедралата Сент Етиен. Не вярваше, че все още може да я желае, не и такава, каквато беше – мръсна, паднала духом и облечена в парцали. Това наистина беше прекалено жестока шега.

Прекара с нея само няколко минути и сърцето му отново беше черно.

Когато светлината отстъпи в параклиса, той помоли Бог за изкупление.

– Погледни какво са сторили с нашата църква! – чу познат глас.

– Отец Ортиз!

Милостиви Боже, съществува ли място, където да намери мир?

– Потискащо е да се гледа как тези изгубени души са се вкопчили упорито в мрака. Де да можеха да приемат нашия Спасител, светът щеше да бъде спасен и те да намерят мир на небето, вместо да бъдат прокълнати за вечни мъки и страдания. Толкова е проста тази истина, че се чудя защо хората не я схващат веднага. – Отец Ортиз падна на колене до него.

– За какво се молиш?

– Обезпокоен съм.

– Все още ли сте разстроен от кладата? Трябва да разберете, че аз не приемам леко каквато и да е проява на жестокост, но човекът трябва да страда за своите грехове, защото такова е естеството на нещата. А тези, потъналите в невежество души, които изгорихме, са най-големите грешници от всички, защото са оръдия на Дявола. Щом ние сме избрани за оръдия на Всемогъщия Бог, тогава трябва да приемем бремето си стоически и смирено. Ако се плашите от дълга, тогава не сте от полза за Бог.

– Не трябваше ли да убедим тези еретици в правотата си, вместо да ги умъртвяваме по такъв начин?

– Ако раната е гноясала, не поставяте ли горящо желязо, преди заразата да се е разпространила в останалата част от тялото? Затова еретикът трябва да бъде заличен из корен, братко Жорда, защото, като отказва да се покае, той излага на опасност всички други. Еретикът застрашава нашите институции и градове, нашия крал, нашия викар в Рим, всичко, което стои между нас и диващината. Не забравяйте, ние стоим на стража пред хорските умове. Трябва да унищожим всичко, което идва от Дявола и забавя благодатния миг на окончателното Христово завръщане.

– А вие какво бихте направили на тяхно място, отче? Не бихте ли се надявали на милост?

– Милост? Не! Ако ме заловят неверниците, аз трябва да се моля да ме разкъсат къс по къс и да ми избодат очите. Трябва да тъна в собствената си кръв, за да мога да нося мъченическа корона в Рая! – той постави ръка върху ръката на Симон. – Братко Жорда, не бива да упорствате в тези размишления. Натоварен бяхте със задачата да бъде спасена тази земя от Дявола! Като свещеник от Светата църква вие ще отговаряте един ден не само за собствените си грехове, но и за греховете на тези, които са разчитали на вас за своето спасение. Вие сте избран за пастир на души. Ще позволите ли на вълците да вилнеят в паството ви, или ще стоите и зорко ще ги браните?

– Посветил съм живота си на Христос, отче Ортиз.

– Мнозина се преструват, че обичат Бог, но нямат характер за истинска посветеност. Спомнете си как нашият Господ изхвърля търговците от храма? Добре е да се молите на колене, но за да обича Бог, един монах трябва да е готов и да стои здраво на краката си! – отец Ортиз въздъхна. – Погледнете процепа в стената там горе. Вярвам, че е следствие от обстрела на нашата военна машина. Ще трябва да намерим зидари за поправките.

– Имахме един тук, но вие го пуснахте.

– Как му беше името?

– Беранже, Анселм Беранже. Работеше много години по възстановяването на църквата Сент Антоан в Тулуза. Съпругата му беше еретичка и сред онези, които изгоряха на кладата.

– Знам това име. Дъщеря ѝ е тук в нашия затвор, нали? Истеричката, която има видения и наранява собствената си плът.

– Същата.

– Неведоми са пътищата Божии, братко Жорда. Вземете придружители сутринта и идете да го върнете. Ще го накараме да поработи. Ще работи в замяна на живота на дъщеря си.

ХСIII

МРАЗ И ПРОЛИВЕН дъжд потискаха духа и смразяваха костите. Анселм издърпа качулката на плаща над лицето си, хапливият порой прокапваше от върха ѝ. Зъзнеше неудържимо.

Светът така беше прогизнал от дъжда, та му се струваше, че дори скалите са се превърнали на вода, макар това да бяха потоци, които се появяваха в основата на канарите. Чу камъни да падат на пътя, калта под тях се беше раздвижила от дъждовете и те се откъртваха от скалите.

Подминаха няколко мъртви дървета, разцепени на две от мълния.

Едва виждаше на стотина крачки пред себе си през булото на дъжда. В ума си непрекъснато повтаряше "Отче наш".

След като се предадоха, войниците на Транкавел се бяха отправили към Кабаре. Но какво чакаше там един почтен зидар? Гладна зима, сняг и следващата обсада, когато кръстоносците се насочат нагоре по долината. Испанските наемници бяха тръгнали по своя път, само Бог знаеше накъде са се запътили, вероятно да се чифтосат с женски вълчици в планините. Анселм се беше присъединил към почтените и обикновените граждани, които се спускаха от планината. Малкият негодник Лу трябваше да го води за ръка, иначе той щеше да остане пред самите порти на Монтайе и да вие срещу тях да пуснат дъщеря му.

Очевидно всички се бяха насочили към Нарбона, която засега беше незасегната от войната и където зимата щеше да е по-мека. Вървяха в дълга и мръсна върволица, няколко колички, много от жените се препъваха от изтощение, някои люлееха мълчаливи деца до гърдите си. Децата гледат безизразно, мислеше си той, сякаш душите им вече са се пренесли в Рая и са изоставили телата си.

И той се чувстваше като тях. Съпругата му беше мъртва, дъщеря му – хвърлена в затвора, къщата му беше срината до основи. Какъв смисъл имаше оцеляването му? Живеенето беше просто привичка, която човек придобива.

Видя камък до пътеката и седна. Гледаше как пръстите на краката му потъват в калта. От носа му се стичаше дъжд. Замисли се за хляба на жена си, за топлината от пещта и горещата ѝ супа с бамя, овнешко и зеле. Гледаше как парата се къдри отгоре ѝ и протегна ръце, за да се стопли.

– Татко Беранже – рече Лу. – Какво правиш? – Момчето го разтърси за раменете. – Какво правиш?

– Ще ми се да поседя малко – отвърна той.

– Ако сега спрете, повече няма да станете. Хайде, тръгвайте!

Той го улови за ръката. Анселм се дръпна.

– Ще ви настигна.

Лу поклати глава.

– Знаете, че няма.

– И какво, ако не ги настигна? Трябваше да приема утешението с жена си, когато имах възможност, тогава щяхме да влезем заедно в Рая.

– Само свещеник може да ви изпрати там.

– Добре, тогава щяхме да сме заедно в Ада. Бях страхливец, оставих я да умре сама. Оставих ги да я отведат. Мислех, че ако аз поне остана жив, мога да защитя Фабрисия, а ето че тя е в затвора. Никаква полза няма от мен.

– Да не спираме, хайде.

– Защо? Защо толкова много искаш да оцелееш, момче?

– Защото си обещах един ден да имам меко легло и страхотен кон. Легло с червени кадифени завеси и кон с бяло петно над окото си. За това мечтая и няма да оставя тази мечта да си отиде! – Той отново задърпа ръката на Анселм и го принуди да се изправи. – Хайде. До довечера дъждът ще спре, а аз ще открадна храна за нас и всичко отново ще е наред. Ще видите.

Симон тръгна веднага след като звънът на камбаните се понесе над долината от църквата в Монтайе. Жил му беше дал войници, които да го придружават, а те му намериха кон, който да язди. Конят беше съвсем малко по-висок от него, но достатъчно кротък и послушен.

Той и свитата му тръгнаха в дъжда надолу към долината, по пътя към Сент Ибар. Гората беше черна и като цяло притихнала, само от време на време чуваше как се кършат клоните на храсталаците вероятно от диво прасе или гоблини.

В един момент спряха в най-гъстата част на гората и капитанът на телохранителите слезе от коня си, за да огледа следите.

Симон влезе в гъсталака да се облекчи. Видя олтар, издълбан в сърцето на голямо дърво. Вътре имаше малка черна фигура, езически идол, с кучешки зъби като вълк и подут корем. В основата на фигурката лежеше стъпкана бъркотия от цветя.

Вдигна идола и си помисли да го разбие в земята, но фигурката беше издялана от твърдо черно дърво. Трябваше огън, за да го унищожи, както беше с всички зли неща.

Метна го колкото можа по-дълбоко в дъбравата. Не го чу да пада.

Намери зидаря сред малка група мърляви мъже и жени, които с мъка вървяха през гората. Посрещнаха го с изплашени погледи, щом ги доближиха.

Симон дръпна юздите на коня си.

– Анселм Беранже. Помните ли ме?

Отдръпна качулката на расото от лицето си.

Анселм вдигна поглед към него, после погледна към свитата му от кръстоносци.

– Защо сте тръгнали след нас? Казахте, че ще ни оставите да си вървим, ако положим клетвата.

– Трябва ни зидар.

Анселм падна на колене в калта. Някакво момче до него се опита да го изправи на крака.

– Какво му има? – обърна се към хлапака Симон.

– Само е гладен, отче.

– Защо не ме оставите на мира, хора? – попита Анселм.

– Възложиха ми задача да ви върна в Монтайе. Водим и кон за вас. Тази вечер ще се сгушите до топъл огън и ще има горещ бульон и вино, което да ви съживи.

– Хайде, татко – рече момчето. – Ставайте!

– Спазарих се за вас с отец Ортиз. Поправете църквата и той ще пусне дъщеря ви.

Момчето издърпа Анселм за крака. Един от войниците доведе свободния кон.

– Качете се на коня – подкани го Симон.

– Сериозно ли говорите! Няма да ѝ сторите зло, ако възстановя църквата за вас, така ли?

– Имате думата ми.

– Ами той? – Анселм посочи към момчето.

– Кое е това момче?

– Той ми е... племенник. Трябва да дойде с мен.

Симон сви рамене.

– Много добре, нека седне до вас на коня.

Анселм се качи на седлото и издърпа Лу зад себе си. После обърнаха към Монтайе. Бежанците го наблюдаваха как си отива. Виждаше лицата им. Как го мразеха в този момент: топло огнище и горещ бульон!

Те продължиха дългия си студен поход надолу по планината към Нарбона.

Фабрисия беше прекалено изплашена, за да спи, щом се унесеше, плъховете започваха да гризат късчета плът от пръстите на краката ѝ. Сламата беше малко, а скалният под на килията беше студен. Нямаше дори дупка или кофа за нуждите на тялото ѝ. Държаха я в постоянен мрак, прикована към стената, без да знае дали е ден или нощ.

Като жива погребана. Искаше само да умре.

Щом затвореше очи, макар и за миг, я спохождаха живи, неспокойни сънища, които караха крайниците ѝ да се гърчат от страх, кървяща, унасяща се и пробуждаща се от настоящото си изтезание, така че вече не различаваше действителността от съня.

Молеше се на Богородица за милост.

Но лицето, което видя, докато се молеше, не беше на Богородица, а на Филип. Дори си помисли, че почувства топлия му дъх на лицето си.

– Връщам се за теб – каза ѝ той. – Не се предавай.

Но това беше само сън.

XCIV

ВРЪЩАМ СЕ ЗА ТЕБ, мислеше си той. Не се предавай.

Беше студен ясен ден, знамето на Тулуза плющеше на северния вятър. Градът си беше спечелил известна слава. В Бургундия Филип беше слушал пътешественици да говорят за него; по-красив от Париж, казваха те, и със сигурност по-красив от Троа. Твърдяха, че там има повече от триста кулички и кули, които се очертават на небето, въпреки че той не се сещаше кой може да си е правил труда да ги брои.

А също и църквите: тук бяха кръглата базилика на Сен Сернен, квадратната кула на Сент Етиен и ей там базиликата Нотр Дам дьо ла Дорад, до нея – белите стени на църквата Далбад и Сен Ромен, всичките събрани като грамадни кораби зад стените на пристанище.

Тухлите, направени от глината на Гарона, хвърляха розови отблясъци на слънцето.

Впечатляваща гледка; но щом човек влезеше през портите, притиснатите една в друга къщи и прътовете с парцаливо пране скриваха небето и красотата на Тулуза помръкваше.

Магарета с полюляващи се товари и скотовъдци със стада от овце със сива вълна ги забавиха из улиците. Каруците бяха прорязали дълбоки коловози в калта, а из тях се въргаляха всякакви боклуци; вонята беше замайваща.

Филип чу викове; видя отряд млади мъже, всичките облечени в черно, размахали черни знамена, въоръжени с мечове и тояги, да се бият с друга, надаваща викове, група с червени кръстове, пришити на белите им роби. Хората се разбягаха, освободиха уличката и се насочиха към главната улица. По камъните пръсна още кръв. Дори в задния двор на графа войната все още бушуваше.

През двореца го съпроводиха като прокажен и го принудиха да чака по-голямата част от сутринта, най-накрая го въведоха в покрита с ламперия стая, церемониалмайсторът се намръщи на калните му ботуши и съдрания му елек. Това им беше лошото на слугите; след време започват да възприемат къщата, в която работят, като своя собствена.

Представиха го на главния секретар на графа, Бернар дьо Сини, вял мъж с безцветна външност, която не съответстваше на дрехите, които носеше: облечен беше от глава до пети в богати коприни и реймски лен. Пръстите му бяха отрупани с пръстени от сребро и кехлибар. Раймон го беше предупредил да очаква труфила и превземки; каза, че придворните на Юг никога не обират месото от костите.

Филип не за пръв път се срещаше с хора като Дьо Сини, всички те пееха една и съща песен: Да бъдем предпазливи, да го обсъдим, не прибързвайте, помислете за последствията, да изпратим делегация. Тези хора не разбираха тежката работа, никога не бяха виждали плъх да гризе труп, нито камък с размерите на конюшня да лети към тях, прехвърлил стената на замъка; никога не бяха виждали как заливат хора с вряла вода, как кожата им провисва на ивици по гърбовете им и как им дават заповед да се върнат по местата си до стенобойната.

Дьо Сини имаше нежни ръце и уста, която се усмихваше без участието на очите му.

– И така, сеньор – обърна се към него той, след като представянето завърши и Филип беше изложил задачата си, – молбата е... необичайна. Ако смея да попитам, барон Дьо Верси, каква изгода има един благородник като вас от делата на някакъв си градец в Пей д'ок?

– Ако щете, наречете го личен кръстоносен поход. В служба на справедлива кауза.

– Истински рицар, така ли? Трубадурите с радост ще съчинят балада за вас. Какво е желанието ви към нас?

– Тук съм по заповед на Раймон Перейа, втори братовчед на виконт Роже-Реймон Транкавел. Нося специална молба към граф Реймон.

– Опасявам се, че граф Реймон отсъства от Тулуза.

Раменете на Филип провиснаха.

– Не го ли знаете?

– Яздих ден и нощ под ескорт от Монтайе.

– Който е под обсада, доколкото знам.

– Преминахме през линията им под прикритието на мрака.

– Много... дръзко.

– Положението е отчайващо. Трябваше да бъдем... дръзки.

– Тогава по-добре да не оставям вашата дързост в неведение: Църквата отлъчи многообичания ни граф. Нямат основания за това, но ние вярваме, че намерението им е да конфискуват земите му и за целта използват Светото писание. Графът е на път за Париж, за да посети краля, след това възнамерява да се отправи към Рим, за да изложи случая си лично пред папата.

– Тук съм, за да му предложа настойчиво да се посъветва по-обстойно относно положението и интересите си в Черната планина.

– Моля, говорете свободно, сеньор.

– Монтайе беше под обсада през последните два месеца и през това време ние удържахме уж непобедимата армия на Дьо Монфор. Много усилия хвърлиха срещу нас, уверявам ви. Херцогът на Бургундия и граф Ньо Ньовер се прибраха у дома и отведоха по-голямата част от армията със себе си. На Дьо Монфор останаха само трийсет рицари и може би петстотин души заедно с няколко безбожни свещеници, епископи и шайка парцаливи хрантутници. Докато си говорим тук, някои от замъците, които са се предали пред него през лятото, се вдигат на бунт. Ако Реймон се присъедини към дома на Транкавел в тази битка, можем веднага да сложим край на военната им експедиция, така че тези кръстоносци напълно да изгубят ищаха си да воюват из тези земи.

Дебел и тежък пръст стоеше на устните на събеседника му.

– Разбираме съображенията, които излагате – рече най-накрая секретарят, – но въпреки че лично се чувствам съпричастен към молбата на гражданите и войниците на Монтайе, вярваме, че няма да е мъдро за граф Реймон да бъде въвлечен в този конфликт. Това само допълнително ще утежни положението за в бъдеще. Дьо Монфор наскоро се срещна с краля на Арагон в Монпелие и той отказа да го признае като свой нов виконт. Защо тогава Реймон да вдига оръжие? Това е точно поводът, който епископите чакат от него. Графът изчаква и всичко ще се разреши без неговата намеса.

Квадратният прозорец под придворния беше защитен от решетка. По перваза му наперено вървеше гълъб и гукаше. Усвоил е маниерите си, докато е гледал Дьо Сини, помисли си Филип.

– Но сега бихте могли да ги разбиете, ако ви нападнат. Можете да спасите Монтайе и да разрешите проблемите с по-голяма сигурност, отколкото като не нравите нищо.

– Едва ли бездействаме. Дипломацията може да е също толкова ефикасна, колкото и боят с мечове, сеньор. Съжалявам за хората на Монтайе, но в една по-голяма перспектива те не се броят. Трябва да бъдем дипломатични.

– Монтайе не се брои ли? Надуто лицемерно нищожество!

Думите излязоха от устата му, преди да успее да се възпре.

Страните на Дьо Сини поаленяха.

– Сеньор, няма да търпя подобни обиди от човек като вас. Целият свят знае, че сте отлъчен, че сте предали своите.

Филип скочи на крака и сграбчи секретаря за косата.

– Избодоха очите на оръженосеца ми, проклет да си! За мен стана въпрос на чест да им отмъстя!

Дьо Сини изпищя от страх, миг по-късно стражите се втурнаха през вратата, но като видяха, че е въоръжен, се отдръпнаха. Кръст ѝ турихме на дипломацията, помисли си Филип. Изпратиха го до вратата.

XCV

БЕЗБРОЙ СВЕЩИ горяха до олтара; каещ се грешник, облечен в парцали и с язви по краката, седеше, коленичил пред него. Покривката беше във виолетово и черно и избродирана с перли и сребро. Той я целуна, пръстите му трепереха, когато докоснаха плата.

С наближаването на зимата огромните тълпи от поклонници бяха оредели. Ханджиите, уличните търговци и джебчиите съжаляваха да видят как намаляват, както и монасите и свещениците. Но все още имаше достатъчно поклонници, помисли си Филип, които ридаеха и трепереха, докато изпълваха вътрешната галерия на манастира, зяпнали срещу реликвите на Истинския кръст, окървавения трън от трънения венец на Иисус, благословения нокът от крака на свети Петър и каквото още свещениците бяха сложили. Само в тази църква имаше частици от най-малко двайсет и шестима светци.

В Санс имаха част от жезъла на Мойсей; в Сен Жюлиен в Анжу пазеха едната обувка на Христос. Не беше виждал все още нито една от тези чудесии, въпреки че се говореше как само един поглед към тези реликви изкупвал грехове, колкото за хиляда години в Чистилището. Да имах само повече вяра, помисли си Филип, можех да си спестя много от пърженето в адския огън.

Фабрисия му беше казала, че точно тук в църквата видяла Девата да се движи, помисли си той, ето там на малкия ѝ олтар. Запали свещ и се приближи на колене, без да обръща внимание на студенината на камъка, за да съсредоточи мислите си към Бог. Отправи молба не към Него, а към Богородица. Колко по-въздействащо беше изображението ѝ от това на измъчения Христос; тя просто изглеждаше по-човечна. Някак разсеяно се почуди какъв щеше да е светът, ако повече мъже коленичеха тук, вместо да настояват със своите жестоки искания към света. Щяха ли с такава лекота да наблюдават как някой крещи и гори заради нея?

Чувстваше се прекалено вцепенен, за да се моли. Вместо това само оброни глава и промълви две думи: Помогни ми.

– Какво правиш тук?

Филип стреснато вдигна глава.

– Етиен?

– Мислех, че си мъртъв?

– Само наполовина.

Филип се изправи тромаво, засрамен, че негов познат го е заварил на колене. Почувства се като просяк пред братовчед си. За последно го беше видял на вечерята във Верси. Виж го само, помисли си той, облечен с красив червен плащ, обточен с кожи от бялка, с жакет от зелена коприна и ръкавици от мека телешка кожа. А аз съм в дрехите, с които яздих, бих се и спах през последните два месеца.

– Изглеждаш полужив от глад. Ти си Филип, нали, а не неговият призрак?

– Ако бях призракът на Филип, щях да се отнеса някъде на по-топло.

Прегърнаха се, но Етиен изглеждаше предпазлив, вероятно не беше сигурен дали сложното положение на Филип няма да му навлече лош късмет или най-малкото да му спечели лошо име.

– Какво правиш в Тулуза? – попита го Филип.

– Бях на поклонение в Сантяго де Компостела. Казах ти, че го обмислям.

Филип се усмихна. Елегантно поклонение ще да е било, както изглежда, свита, която се появяваше да поеме плаща му, докато се моли, и двама войници, които имат грижата не толкова честити каещи се грешници да не го блъскат мимоходом. Добър кон и добри курви, така му беше казал Етиен.

– Нека да те черпя чаша вино и вечеря. Изглежда, имаш нужда от това.

Етиен поклати глава.

– Я се погледни! Виждал съм хора, оковани за позорния стълб в очакване на палача в по-приличен вид. Какво се случи с теб?

В кръчмата миришеше на дим и разлято пиво. Едно момче донесе кана с кисело вино, агнешко и половин ръжен хляб на масата им.

– Тази сутрин пристигнах от Черната планина. Оказах се въвлечен в боевете там.

– Яздил си дотук сам, така ли?

– Имах ескорт, войници, верни на виконт Транкавел. Когато стигнахме до града, те свърнаха на юг към войната.

– Но как се случи така? Защо воюваш тук, на юг сам? Твоите войници се върнаха във Верси без теб. Казаха, че си мъртъв.

– Оставиха ме, като мислеха, че съм мъртъв. Разликата е малка, но съществена, не мислиш ли?

– Наистина – Етиен пресуши чашата си с вино и направи физиономия, сякаш преглътна вода от канала.

Биячите му изхвърлиха двама грубияни, които се бяха осмелили да се приближат прекалено към масата им. Ето така трябва да се ходи на поклонение, помисли си Филип. Никакво тътрузене с боси нозе из манастирските галерии и спане из полето за Етиен.

– Но трябва да ти кажа, братовчеде, че живеенето ми създава повече главоболия, отколкото смъртта. Опасявам се, че мога да бъда отлъчен.

– Да, цяла Бургундия е разбунена от слуха. Разправят, че си убил кръстоносец.

– Може и повече от един да съм убил.

– Добре, няма смисъл от тънки сметки. – После зашепна:

– Само не ми казвай, че се биеш на страната на еретиците, моля те?

– Нямах такова намерение, но на някои може и така да им изглежда.

Етиен тревожно потри лице с ръце.

– Ти ума ли си си изгубил?

– Едното доведе до другото. Кръвта ми кипна, братовчеде.

Филип четеше изписаните по лицето на роднината му мисли: Етиен се чудеше какво може да означава това за бъдещето на Филип и разбира се, за неговото собствено. Един еретик в семейството беше пречка пред издигането в обществото и финансов напредък.

– Сега и аз трябва да ти направя едно признание. Излъгах те относно причината да съм тук. Не съм на поклонение. Дойдох теб да търся.

– Мен?

– Роднини сме. А онзи твой командир не удържа да лъже при вида на гроба си. Дойдох насам, за да проведа собствено разследване на историята му, и се радвам, че го направих. Сега ми разкажи всичко.

Филип му разказа за засадата на кръстоносците и как самите те са попаднали в засада, как войниците на Соасон са осакатили Рено. Етиен поклащаше глава и проклинаше тихо.

– На Годфроа и хората му ще им бъде потърсена сметка за това, обещавам ти.

– Ами Жизел?

– Вайка се, че е вдовица, но не съм я видял да скърби кой знае колко. Братята ѝ не се помайваха да предявят претенции пред короната за твоите земи и вярвам, че тя вече има няколко ухажори. Трябва веднага да се върнеш и да спасиш положението.

Ама разбира се, това беше истинската причина за пристигането на Етиен в Тулуза; семейството му щеше да оспорва собствеността на феода Верси с адвокатите на краля, ако той, Филип, не се върнеше.

Етиен се приведе.

– Истина ли е, че си дошъл да търсиш знахарка, за да излекува сина ти?

– Истина е.

Братовчед му се намръщи.

– Ами никой не може да злослови срещу това, че си се опитал да спасиш сина си с всички възможни средства. – Умът му обаче беше другаде. – Дали ти е хрумвало... Носят се слухове, знаеш. За сина ти.

– Какви слухове?

– Как Жизел ревнувала, че вече имаш син от друга жена, и го отровила.

На Филип подобна мисъл не беше му минавала през ум, но отхвърли идеята с един мах на ръката си.

– Хорски приказки. Не мога да повярвам, че го е мразила толкова, че да направи подобно нещо.

– Сигурен ли си?

Не, сега, след като Етиен беше посял съмнението, не беше сигурен. Но какво значение имаше вече?

– Прекалено е късно, така или иначе – каза той.

Етиен стискаше бокала си, сякаш душеше птиче за врата, кокалчетата му побеляха. Отпи голяма глътка и я изплю на пода.

– По дяволите! – Улови Филип за ръката. – Виж, заеми се с този въпрос, веднага.

– Какво предлагаш?

– Направи, каквото направи графът на Тулуза, когато църквата го заплашваше. Изиграй едно голямо представление, как сменяш страните.

– С каква цел?

– Сложи отново кръста, Филип.

– Ако се кача на коня към Черната планина с червен кръст на туниката си, няма да доживея залеза. Мястото гъмжи от разбойници и катари. Чух, че петдесет от хората на Дьо Монфор попаднали в засада близо до Кабаре.

– Тогава се върни начело на армия.

Филип обмисли странното предложение, докато си играеше с прокъсано място на ръкава си.

– Знаеш ли някой, който да наема войници?

– Видя ли днес схватката в града? Онези с белите кръстове, пришити на туниките им, са частна католическа армия, платена от епископа. Той разправя, че щял да ги праща на юг като подкрепление на Дьо Монфор. Ами ако ти ги оглавиш?

Филип се разсмя на дързостта на предложението.

– Измисли го, както си седяхме тук, така ли?

– Епископът и графът от години са се хванали за гушите. Сега Реймон е заминал за Париж и епископът е станал още по-гласовит. Трябва само да го убедиш, че си осъзнал грешката си и търсиш да я изкупиш. Когато се върнеш във войната, не трябва много да се горещиш, просто разигравай голямо представление, за да предотвратиш отлъчването. След това можеш да се прибереш у дома, да вкараш оная кучка жена ти в манастир, да метнеш братята ѝ в рова и да се върнеш към живота си. Както Бог повелява!

– Мислиш ли, че ще се получи?

– При графа се получи. Разправят, че папата угоява пауни и е накарал бижутера си да направи златни пръстени като подарък за пристигането на Реймон в Италия. Никой не обича повече блудния син от католика.

Филип отново се разсмя и го тупна по рамото. Върнаха виното и поръчаха пиво. Обърнаха няколко халби, Филип изяде агнешкото си, за което заподозря, че е овнешко, което някога е лаело и е размахвало опашка. После излязоха на улицата.

Етиен го отведе при шивач и му купи нова туника, панталони и нова ленена риза, зае му един от своите обточени с кожи плащове, за да направи благоприятно впечатление на епископа. Прекараха вечерта като гости на познат на Етиен – състоятелен търговец на вълна в града.

На следващата сутрин се сбогуваха; Филип обеща напролет да се видят в Бургундия. После той се запъти към двореца на епископа, за да сключи мир с майката Църква.

Връщам се за теб. Не се предавай.

XCVI

ЖАЛКО БЕШЕ, че епископът на Тулуза не е така покварен, колкото по-голямата част от другите; той не държеше красиви момчета, нито жени, не изслушваше утринните литургии от леглото, нито се опитваше да скрие тонзурата на темето си, като сресва косата от тила си към челото. Поне така разправяха.

Фалк Марсилски се бе родил като син на богат генуезки търговец, който имал любезността да се спомине и да остави богатството си на своя син, а синът се посветил на задачата да го пилее. Превърнал се в странстващ трубадур и опитен женкар, преди най-накрая да изостави сладкия живот, съпруга и двама синове заради строгостта на монашеския живот в абатството Льо Турне. Фалк обаче не бил от незабележимите. Десет години по-късно го посочили за епископ на Тулуза, след като Рим изритал избраника на граф Реймон. По всичко личало, че Фалк си е поставил за цел да се превърне в трън в очите за хората на Реймон с крайната си ревност към Божието дело.

Епископът го прие, седнал във величествен резбован стол. До него на писалището седеше послушник, който изпълняваше задължението на нотариус. Зад него върху бялата стена висеше черен дървен кръст. Епископът носеше кожа от самур, а уханието на парфюм и на горян кехлибар, което го обгръщаше, замая Филип.

– Искали сте аудиенция при нас? – рече епископът.

Филип огледа стаята. Нямаше къде да седне. Помисли си, че обидата е пресметната, и не му оставаше друго, освен да я понесе.

– По верски въпрос – обясни Филип.

– Имам съобщения за някой си барон от Верси в Бургундия, който воювал срещу бойците от нашия свещен кръстоносен поход в Черната планина. Чух, че земите му скоро може да му бъдат отнети заради това. Това ли е духовният въпрос, по който търсите напътствие?

– Мисля, че тук има неразбиране, Ваше Високопреосвещенство. Никога не съм имал намерение да се бия на страната на еретиците. Имах за уреждане въпрос на чест между мен и друг човек с благородна кръв.

– Дали този въпрос прие такива измерения, че да участвате в защитата на крепостта на Монтайе срещу свещеното Божие войнство?

– Изгубих войниците, които ме съпровождаха от Бургундия; след това почти изгубих живота си. Не съм взимал участие в защитата на Монтайе, по-скоро се озовах уловен в клопка там.

Епископът пренебрежително махна с ръка.

– Има си църковни съдилища за подобни въпроси.

– Така е, Ваше Преосвещенство. Не исках да ви притеснявам с тях. Дойдох при вас да изкупя грешките си и същевременно да служа на вашата пресвета цел.

– Така ли? И как би могло да стане?

– Свещеният кръстоносен поход на Симон дьо Монфор се сблъсква със сериозни затруднения, както всеки знае.

– Глупости! А и кръстоносният поход не е на Дьо Монфор. Той е само избраникът на Светия отец, който да замести представителите на рода Транкавел на мястото им в Минервоа.

– И въпреки това, ако граф Реймон се върне от Рим оправдан, положението на Светия отец ще е донякъде неясно, а положението на Дьо Монфор ще изгуби значението си.

– Наистина ли графът на Тулуза си въобразява, че може да си играе на политика с Рим! Но Негово Светейшество скоро ще прозре тази игра. Кръстоносният поход трябваше да е насочен от самото начало срещу Реймон, защото тук е седалището на ереста, а не в Безие и не в Каркасон!

Хубаво! Накарах го доста да живне, помисли си Филип, като забеляза следи от пяна по долната устна на епископа.

Той все още не беше приключил високопарната си реч.

– Реймон се присъедини към кръстоносния поход и се престори на верен на Църквата, за да спаси собствената си кожа. Играе двойна игра. Транкавел беше негов враг, но никога не би могъл да го надвие, затова остави на нас да свършим тази работа! Сега си мисли, че ще завземе земите на Транкавел, когато кръстоносците се върнат у дома! Но това няма да стане. Църквата знае кой е истинският ѝ враг!

– Но имаше и отстъпления, Ваше Преосвещенство. Дьо Монфор се нуждае отчаяно от подкрепления.

– Част от великия замисъл на Бог е да позволи още повече рицари от Севера да спасят душите си, като вземат кръста.

– Но Бог невинаги може сам да изпълни тези чудеса, нали?

– Внимавайте. За какво сте тук, за да ме предизвиквате или за да богохулствате? – Той се обърна към нотариуса си. – Надявам се, че записвате всичко казано.

– Простете ми, Ваше Преосвещенство. Не исках да проявя неуважение. Нека ви обясня защо съм тук. Когато пристигнах в града, видях голям брой мъже с бели кръстове, пришити на туниките им; имаше кървава схватка с дружина други мъже, облечени в черно.

– Бялото братство защитава Божиите закони в този град. Онези, с които са се били, са паплач, на която плаща граф Реймон.

– Белите, които така смело се биеха на улицата, ще служат по-добре при Симон дьо Монфор, нали?

– И преди е имало такива предложения. Но организацията на подобен план е доста трудна за осъществяване.

– Истина е. Ще ви трябва рицар, който да ги организира и да ги води, някой, който има опит във войната, а още по-добре и опит в условията на войната на Юг.

Епископът се навъси и се приведе напред.

– Вие ли?

– Иска ми се да се прибера у дома, Ваше Преосвещенство и да се върна към живота си. Над главата ми виси отлъчване от Църквата, въпреки че съм отдал година от живота си в служба на Бог в Светите земи. Надявам се, че ако предложа да ви служа по този начин, ще докажа верността си към Църквата отново и възбраната ще падне. И да служа на свещената Божия кауза също, разбира се.

– Предложението е интересно. Мога да изпратя сто души. Но как ще ги изведете от града? Войниците на Реймон имат заповед да ги държат тук.

– Ще излезем през нощта, през незащитеното със стена предградие на запад. Там няма пазачи.

– Приготвил съм още каруци е продоволствия и обсадна машина за Дьо Монфор.

– Те трябва да останат тук. Налага се да се придвижваме с голяма скорост и да избягваме патрулите на графа.

Епископът сви рамене.

– Жалко. И въпреки това Дьо Монфор ще оцени сто добри бойци в този момент.

– А срещу това аз ви моля само да пишете до Негово Светейшество в Рим и да го помолите да отмени моето отлъчване. Сторих глупост; сега го осъзнавам. Ако го направите заради мен, ще поведа хората ви към Черната планина начело във войната срещу еретиците.

Епископът постави пръст на долната си устна. Жестът му придаде зловещ вид.

– Много добре, млади човече, благоволяваме да приемем предложението ви. Докажете се пред мен и отново ще живеете като свободен човек под благосклонната благодат на Църквата. Нo има още нещо.

– Ваше Преосвещенство?

– Налага се да ви бичуват за доброто на душата ви, нали разбирате. Лично ще изпълня церемонията в църквата Сен Жил.

Пръстите на Филип се стрелнаха към гърлото му, намериха разпятието от мед и гранат, което Фабрисия му беше дала. То се беше измъкнало изпод батистената му долна риза. Отново го подпъхна, скри го от чужди очи.

Падна на коляно и целуна дебелия кехлибарен пръстен на пръста на епископа.

– Както решите, че е най-добре, Ваше Преосвещенство – рече той.

XCVII

В НЯКОИ ГОДИНИ зимата идваше бавно откъм планините, това беше открил Анселм; тя се просмукваше през процепите, тиха като мраз. Но в нощта, в която той се върна в Монтайе, нахлу с бурни, ледени, виещи в боровете ветрове, следвани от вихрушки от суграшица и сняг.

На следващата сутрин, когато се събуди, цялата долина беше побеляла, въздухът беше толкова студен, че режеше гърлото като бръснач. В южния трансепт на църквата дори имаше заледени снежни навявания, там където стената беше повредена по време на обсадата.

Анселм се взираше в покрива. Дълбока цепнатина зееше в свода, оставена от изстрелян с катапулта камък.

– През зимата не мога да направя много, за да я поправя – каза той на Симон. – Но вие няма да искате положението да се влоши. Мога да я закърня временно с подпори, за да не падне, ще ми трябват работници.

– Възможно ли е? Да падне, имам предвид.

– Не мога да знам, докато не се кача и не видя отблизо.

Симон огледа църквата.

– Погледнете какво са направили тези еретици! Свалили са дори светците. Само това е останало.

Той посочи към два каменни ангела, застанали на стража от двете страни на апсидата.

– Не се притеснявайте, отче. Ще ви дам нова църква. – Той се обърна към свещеника. – Как е дъщеря ми?

– Не е наранена.

– Може ли да я видя?

– Ще попитам отец Ортиз.

– Тя няма да издържи дълго в онази дупка, в която я вкарахте, особено при това време.

– Завършете работата си и тя ще бъде освободена.

– Работата ми ще отнеме месеци. Не мога дори покрива да започна преди пролетта. Ще оставите дъщеря ми да гние там, така ли?

– Зависи от отец Ортиз – каза Симон.

– Тя е невинна, никакво зло не е направила.

– Твърди, че прави чудеса.

– Казва, че вижда Богородица и понякога се моли за хората. Какво лошо има в това?

– Невероятно е, че Богородица би се появила пред дъщерята на един зидар, а не пред образован човек с духовно познание, който би могъл да използва подобно видение за доброто на всички. Павел е преживял свое откровение на пътя за Дамаск и от това е дошло просветлението на великия мъж и основаването на светата ни Църква; ако Бог се беше разкрил на овчари, какво добро би могло да произлезе от това?

– Освободете я, имайте милост.

– Обещавам ви да поговоря с отец Ортиз, Анселм. Само това мога да направя. Сега се заловете за работата си. Ще ви намеря работници сред поклонниците.

Анселм го изпроводи е поглед. Някога смяташе отец Жорда за добър човек. А сега му се струваше, че сърцето на монаха гние в него като разкапваща се отвътре ябълка.

Симон изкачи изтърканото каменно стълбище до барбикана. Отделни снежинки се носеха от прихлупеното небе, разтваряха се сред влажната и студена козина на плаща му от меча кожа. Вятърът виеше над стените и студът гореше ушите му.

Далече долу различаваше сложни шарки в снега, оставени от някакво дребно животно. Дълги пръсти от лед висяха от клоните на буките.

Еретиците казваха, че цялата красота на света е илюзия, че Дяволът я бил създал със същата цел, с която създал и телесната красота, за да прелъстява душата и тя да се мъчи да се държи за непостоянното.

Убедили бяха Жил да остане и да охранява крепостта през зимата, но новините от други места из Пей д'ок бяха мрачни. Много от замъците, които Монфор беше завоювал през лятото, се бяха разбунтували. Петдесет от неговите мъже, попаднали в засада на пътя за Кабаре, му бяха изпратени обратно без носове, устни и очи. Сега се намираха на остров на християнството, заобиколени от катарите и гоблините, които живееха в тези омърсени гори. Той се замисли за Фабрисия, която зъзнеше в своето подземие. Казаното от Анселм беше истина, тя нямаше да оцелее дълго в това време. Отец Ортиз обеща да я освободи и се отметна от думата си.

От горчивите му размисли го изтръгна тръба, която засвири тревога на главната порта. По замръзналия път трополяха копита, чу дрънченето на доспехи. Симон хукна към барбикана, помисли си, че ги нападат, но хората, които приближаваха, носеха бели кръстове върху плещите си, водеха и коне, натоварени с продоволствия. Най-накрая добри новини.

Или почти. Щом ездачите влязоха в цитаделата и слязоха от конете, започнаха проблемите. Жил прекоси устремно замръзналите локви с изваден меч.

– Какво прави това куче в замъка ми? – кресна той.

Отец Ортиз се хвърли между барона и високия рицар, който командваше подкрепленията им.

– Какво правите? – понита го отец Ортиз. – Той е един от нас!

– Той е предател!

– Трябва да се молите за повече такива предатели – отвърна му Филип. – Доведох ви сто души за подкрепление на вашия гарнизон. Или предпочитате да се биете с войниците на Транкавел сами?

Жил се обърна към отец Ортиз.

– Видях този рицар на същия този барбикан по време на обсадата! Той се биеше на страната на еретиците!

– Аз съм северняк като вас. Попаднах в клопка тук, по време на обсадата, но никога не съм се бил срещу вас. Избягах на своя глава и се върнах в Тулуза. Мислите ли, че епископът щеше да ми повери хората си, ако бях еретик?

Отец Ортиз се нахвърли на Жил.

– Свалете меча си!

– Не му вярвам!

– Той носи светия кръст. Ако го убиете, ще бъдете държан отговорен. Осъзнайте се. Заобиколени сме от врагове и се нуждаем от всеки човек, когото можем да намерим. Не е ли рискувал живота си да язди през тези планини, за да ни доведе подкрепленията, от които така се нуждаем? Сега приберете меча си!

Лицето на Жил поаленя. Той върна меча си в ножницата с неохотата на човек, който сам си реже ръката. Не сваляше поглед от Филип.

– Ще си разчистим сметките ние двамата – заплаши той. – Това няма да остане така.

XCVIII

ОТЕЦ ОРТИЗ СЕ ИЗНЕНАДА колко бързо Анселм издигна скелето си. Някак беше успял да организира паплачта от войнствени поклонници и да ги превърне в надеждна работна сила.

Стояха заедно с отец Жорда в нефа и го наблюдаваха как работи.

– Чевръст е за човек на неговата възраст – рече той.

– Както ви казах, отче, той е един от най-добрите. В Тулуза се радваше на голяма слава. Сега, след като видяхте, че работи с истинска жар, приемам, че ще освободите дъщеря му, както обещахте.

– Обещах да го обмисля.

– Но, отче...

– Налага се да усвоите добродетелта на подчинението, братко Жорда. Защо винаги трябва да спорите с мен?

– Но аз говорих с много хора, които са я познавали. Никога не е твърдяла, че прави чудеса. Не представлява никаква заплаха за вярата ни. Трябва да я пуснете.

– Чухте ли как ми говори при портата? Не мисля повече да разисквам този въпрос с вас, брат Жорда. – Той отново насочи вниманието си към зидаря. – Какво прави там горе, според вас?

Извика го да слезе. Анселм се спусна по скелето с пъргавината на човек, два пъти по-млад от него.

Носеше само ръкавици без пръсти и туника, забеляза отец Ортиз. Изглеждаше неуязвим за студа.

– Има проблем – рече Анселм, щом пъргаво скочи на пода.

– Какъв проблем?

– Оглеждах пукнатините в свода и докато го правех, открих надпис. На латински е, според мен. Не мога да го прочета. Може да е свещен и да се налага да бъде запазен, но се притеснявам, че е оставен от катарите.

– Защо биха сторили подобно нещо?

Анселм сви рамене.

– Бих искал да го видите. За пръв път виждам надпис на подобно място.

Подпряха дървена стълба на скелето, което водеше до платформа до средата на купола, нагоре водеше въжена стълба. Отец Ортиз се поколеба, после подпъхна расото си във въжето на кръста си, както би направила една жена с полите си. Последва Анселм нагоре по стълбата. Платформата се олюля под тежестта им.

Анселм стигна с лекота дъските под свода. Отец Ортиз се изкачи с усилие по въжената стълба и се присъедини към него.

На половината на пътеката зидарят посочи нещо върху изваяния камък. Отец Ортиз се приближи. За пръв път се намираше на скеле, започна да се поти въпреки студа.

– Вижте тук – каза Анселм.

Отец Ортиз видя какво сочеше Анселм – кръст, издълбан в камъка, а до него думите: Рекс Мунди. Рекс Мунди, царят на света! С това име катарите наричаха Дявола.

– Това е светотатство – отсече отец Ортиз. – Как се е озовал тук?

– Аз го поставих, отче.

– Вие? Какво искате да кажете?

– Исках да го видите, преди да умрете. Исках да разберете какво мисля за вас и всички свещеници като вас.

Отец Ортиз се взираше в него, объркан.

– Какво говорите?

– Никога няма да я пуснете. Знам, че няма да го направите. Ще я оставите да изгние в подземието.

– Разбира се, че ще я освободя. Имате думата ми. Сега ме оставете да сляза!

– Високо е, нали? Толкова сме високо, почти в небето сме. Можем заедно да го стигнем, ако искате.

Отец Ортиз погледна назад през рамо. Въжената стълба изглеждаше толкова далеч. Той се затътри назад по дъските, натам, откъдето беше дошъл.

– Помисли за душата си, Анселм. Ако сториш зло на свещеник, ще бъдеш проклет навеки.

– Може и да си струва.

– Ако умра, и тя ще умре! Договорихме се, помните ли? – Той видя Симон далеч долу и изкрещя към него: – Помогнете ми!

– Договорили сме се. Вече не вярвам на никого от вас, кучи синове.

Отец Ортиз се обърна и се запрепъва към стълбата, но Анселм беше по-бърз. Уви ръце около него и лесно го задържа.

– Вечно ще гориш в Ада заради това!

– Струва си да е цяла вечност, дяволско изчадие. – Скелето помръдна и се олюля. – Чудя се кой е прав, вие или катарите? Едните трябва да грешат. Скоро ще го разберем със сигурност. И край на чуденето, нали?

Отец Ортиз се изпусна в гащите. Анселм се намръщи от отвращение.

– Хайде сега и защо сте изплашен? Правя ви услуга. Ще ви отведа в Рая!

– Недей – проплака отец Ортиз.

– Ще идем заедно на небето. Нищо няма да ни нарани чак докато не стигнем земята. Ще е бързо, нищо няма да разберем. Не е като милостта, която показахте към бедната ми Елионор, нали? Сбогувайте се със света, отец Ортиз. Ако наистина е дяволско творение, ние двамата ще го напуснем навеки.

Отец Ортиз крещя, но кратко. Удари се в един от каменните ангели, докато падаше, отчупи крилото и крака му. На Симон му се стори, че отскочиха един пръст от пода, когато се приземиха.

Вече мъртви, оформяха ужасна кървава картина; отец Ортиз лежеше отдолу, а Анселм над него. Едно от строшените криле от статуята лежеше до черепа на отец Ортиз. Главата на ангела беше в краката му.

Симон си спомни какво беше казала Фабрисия: Ще умрете, заобиколен от ангели. Запрепъва се обратно, после хукна за помощ.

XCIX

ТЯЛОТО БЕШЕ измито, облечено в одежди за литургия и поставено в гробница в нефа. Китките му бяха вързани здраво, така че ръцете му да лежат на гърдите му като в молитва, стиснали златно разпятие. Стотици свещи горяха около него.

Жил падна на колене, за да се помоли за душата на отец Ортиз, и когато приключи, стана и тръгна към отец Жорда, който бдеше в мрака на параклиса.

– Вие сте следващият – рече той и излезе.

Филип дойде, за да покаже уважението си. Огледа трупа и повдигна вежди.

– Някога бил ли е хубав?

– Той беше набожен и не се грижеше за плътта.

– Добре че е така предвид онова, на което е заприличала. Човек не може да е сигурен дори имал ли е брада? Имаше ли брада?

– Малка.

– Това би могло да е зидарят. Съществува вероятност да сте изгорили погрешното тяло.

Филип погледна към вратата на криптата. Бяха съвсем сами. Той извади нож от колана си и небрежно го опря до гърлото на Симон.

– Какво правите? – попита Симон.

– Тя къде е?

– Такъв ли ви е планът? Да ми прережете гърлото в гробницата?

– По липса на по-добър. Заплахата да прережа нечие гърло преди ми е вършила работа.

– Затворена е в подземието под донжона, ако ме убиете, това няма да я измъкне оттам.

– Много сте спокоен за човек с опрян нож на гърлото.

– Ако искахте да ме убиете, да сте го сторили. Приемам, че искате нещо от мен. И понеже и двамата искаме едно и също, не мисля, че имам от какво да се страхувам от вас.

– Едно и също ли искаме? Така ли мислите?

– И двамата искаме момичето да излезе невредимо от подземието и да се махне оттук. Нали, Филип?

– Откъде знаете името ми?

– Прекарах няколко часа в компанията на баща ѝ, когато ми заповядаха да го върна в Монтайе. Той беше премръзнал, наскърбен, нещастен и имаше нужда да облекчи душата си. Каза ми всичко за вас, как Фабрисия хранела големи надежди за някакъв благородник от Бургундия. Мислеше, че сте мъртъв или сте я изоставили. Виждам, че и двете му предположения са погрешни.

Филип върна ножа си в колана.

– Знаели сте кой съм, когато пристигнах в замъка ви?

– Разбира се.

– Можехте да ме предадете на отец Ортиз и онова копеле албиноса.

– Нямах интерес да ви предавам.

– Защо искате да помогнете на момичето?

– Не всички свещеници са като отец Ортиз?

– Напротив.

– Добре, може и аз да не съм много добър свещеник. Тя е обвинена несправедливо.

– Кога справедливостта е притеснявала един духовник? Не ще да е само заради това.

Симон сведе поглед.

– Може би тя сама ще ви разкаже, когато сте далече оттук.

Филип изви вежда.

– Със сигурност няма, не приличате на такъв. Повече приличате на педераст, отколкото на любовник, ако ми позволите така да се изразя.

– Как мислите да я измъкнете?

Филип сви рамене.

– Имате ли пари?

– Малко.

Симон протегна ръка.

– Дайте ми ги. Ще подкупя тъмничаря ѝ.

– Защо просто лично не заповядате да я освободят? Не можете ли да го направите сега, когато той е мъртъв?

– Тъмничарят е човек на барона. Той е податлив на златото, а не на заповеди, особено от свещеник. Знаете ли път, през който може да се излезе от това място и то да не е през главната порта?

– Знам. Съмнявам се новодошлите да са го открили.

– Къде?

– Под конюшните. Има желязна решетка в крайната стена; бутате я и през нея стигате до нещо, което може да се вземе за складово помещение. Но има друг тунел, който извежда вън от помещението към една пещера.

– Много добре, оставете на мен. Прекарайте времето си в молитви далеч от Жил. Ще ви намеря тази вечер след вечерня. Бъдете готов за езда.

Филип реши да му се довери, нямаше друг избор. По навик направи кръст над трупа на отец Ортиз и излезе от криптата.

С

МЪРТВАТА ЖЕНА беше една от онези, които следваха лагера, и нямаше на никого да липсва.

Лежеше в ъгъла на църквата като купчина парцали. Само Бог знаеше каква гнилоч или болест я беше отнесла, въпреки че някога май е хващала окото. Тя измърмори последната си изповед, но беше толкова слаба, че едва я чуваше. Даде ѝ опрощение на греховете все пак; скоро щеше да е проблем на далеч по-прозорлив съдник от него.

Когато и последният ѝ хрип отшумя, той направи кръст и стана.

– Какво да правим с нея? – попита един от войниците.

– Отнесете я в криптата.

Двамата войници се спогледаха. Единият се ухили, другият поклати глава, тъжно беше да се види докъде беше паднало мнението за духовниците, щом си мислеха, че възнамерява да изнасилва труп. Само че вече не го беше грижа какво мислят подобни хора за него.

Недалеч Филип седеше, коленичил пред олтара на Богородица в трансепта, и се взираше в кървавите петна по земята. Някои от тях бяха плиснали нагоре по колоните. Фабрисия винаги беше описвала баща си като благ великан; но подобна благост не е вечна, помисли си той. Бяха докарали клетия човек до ръба на лудостта. Страшен е онзи, който няма какво да губи.

Питаше се как ли страда Фабрисия. Само още няколко часа, помисли си той, търпение. Тази нощ ще я измъкне от гроба, в който я бяха погребали. Нямаше да го обмисля дълго. Прекалено много хора беше провалил в живота си. Този път нямаше да го направи.

– Отивате си, така ли? – Вдигна очи. Беше Лу. – Зидарят уби свещеника. Бях тук. Видях всичко.

– Зидарят беше смел човек.

– Беше луд. Фу[39]. За мен ли се върнахте?

– За жената.

– Ще я изведете оттук, така ли?

– Тази вечер. Искаш ли да дойдеш с нас?

– Казвате го само защото, ако не ме вземете, мога да кажа на Жил всичко, което знам за вас.

– Отчасти. Но също така ти дължа живота си. Не съм го забравил.

Лу коленичи. Взираше се в изображението на Богородица на стената до него.

– Тогава няма да тръгнете без мен?

– Чакай до конюшните тази вечер след вечернята. Имаш думата ми.

– И трябва да я спазите, сеньор. Ще съжалявате, ако не го направите.

Филип го изпроводи с поглед, докато момчето се изнизваше. Наистина ли го беше заплашило? Може би трябваше да се вслуша в съвета на Рено онази вечер на пътя. Сеньор, идеята не е добра.

Симон дръпна настрана тъмничаря Ганаш. Човекът не беше, както и предполагаше, напълно тъп. Дъхът му вонеше на чесън, а зъбите му бяха гнили, но знаеше стойността на парите.

Симон разбра и че Ганаш се страхува от него, затова го прониза с поглед и му даде да разбере, че може да е също толкова безжалостен, колкото и предшественика си отец Ортиз.

– Да не си гъкнал или лошо ти се пише. Ще имам грижата.

– Отче, аз съм почтен човек – рече Ганаш, неспособен да оцени иронията в думите си. – Можете да разчитате на мен.

Трябва да разчитам на теб само няколко часа, помисли си Симон. След това е без значение.

Няколко часа по-късно Ганаш дръпна резето на капака и Симон влезе в дупката.

Вдигна факлата и огледа бледия скелет пред себе си на светлината от свещта. Фабрисия беше покрита с мръсотия и рани.

Усети духът му да се раздира като велен.

– Свали си дрехите – каза той.

Тя вдигна ръце, за да скрие очите си, факлата я заслепяваше.

– Отец Жорда?

– Свали си дрехите – повтори той. Даде ѝ вълнена туника, плащ и някакви ботуши. – Сложи тези. Обличай се, бързо.

Тя започна да сваля изгнилите парцали по себе си, но пръстите ѝ, станали безчувствени от студа, бяха пипкави.

– Обърнете се – каза Фабрисия.

Облече новата рокля и сложи наметалото, което ѝ беше донесъл. Плащът беше от меча кожа и имаше качулка. Такава топлина пазеше; не беше чувствала топлина, откакто я бяха вкарали на това място.

– Трябва да побързаме – рече той.

– Какво става? Къде ще ме водите?

– Ще те измъкна оттук.

– Отец Ортиз освободи ли ме?

Как би могъл да отговори на този неин въпрос, без да ѝ разкаже всичко случило се? Вместо това коленичи пред нея.

– Мислиш ли често за онова, което сторихме онзи ден?

– Понякога.

Той вдигна расото си.

– Погледни – рече той. – Тук. Какво виждаш?

Постави факлата така, че тя да види. Тя се задави и отклони поглед.

– Исках да водя целомъдрен живот като Христос, но мислите за теб ме преследваха ден и нощ дори след като се бях изповядал на приора. Опитах се да се пречистя с болка. Бичувах се по гърба, докато кръвта ми не потечеше, но продължавах да мисля за теб по време на молитва, докато пеех псалми. Дори след като го направих; знаех, че е грях, но скоро исках отново да го направя. И затова прибягнах до това. Мислех, че като махна най-мръсната част от себе си, това ще ме освободи, за да продължа с благочестивото служене на моето призвание. Направих го за Бог, направих го, за да се освободя от теб.

Симон поклати глава.

– Едва не умрях. Месеци прекарах в лечебницата. Дори сега раната ме боли всеки ден и не мога както трябва една вода да пусна. Сега разбираш, че от всички хора аз разбрах какво значи истинското покаяние. – Пусна расото си. – Мислех, че след това няма да ме спохождат мисли за жени. Но от мига, в който те видях отново, старият копнеж се завърна, въпреки че вече нямам и плът да го задоволя. Затова кажи ми, Фабрисия, това ли е любовта, за която пеят трубадурите? Амур куртоа[40]? Защото макар никога да няма да мога да те имам, непоносимо ми е да гледам как страдаш и бих дал живота си, за да запазя твоя.

Той стана.

– В църквата има голямо отвращение към евнусите и това е тайна, която пазя. Само приорът и болногледачът в Сен Сериен знаеха за нея. Но те запазиха мълчание заради мен, сега и двамата са мъртви.

– Наистина ли е грях да желаете жена, Симон?

– Това ни отдалечава от Бог. Дори вашите добри хора се съгласни с нас по този въпрос.

Друг монах се спусна по стълбата в подземието с тяло, увито в покров, през рамото. Метна трупа на пода и дръпна назад качулката си.

– Филип!

Прегърна я.

– Видя ли? Не съм мъртъв. Никаква стрела не ме е улучила. Сънят ти е бил просто кошмар. – Взе я на ръце. – да се махаме оттук – обърна се той към Симон.

Отецът отиде до трупа на другата жена и махна покрова. Сега Жил щеше да разполага с труп на млада жена тук в подземието, ако си спомни, че изобщо някога е затварял някого тук; за една нощ Ганаш беше изкарал надницата си за два месеца, а мъртвото момиче беше получило опрощение на греховете си. Всички бяха спечелили.

От свирепия студ чак костите боляха; подуши дим от дърва, човешки нечистотии и натрапчивия мирис на коне от конюшните. Филип коленичи в мрака, далеч от погледа на нощната стража. Конярчето скочи, когато ги чу, Симон му подхвърли няколко монети и му каза да се връща да спи.

Лу чакаше, появил се внезапно от мрака, тръгна по петите им.

– Къде отиваме? – попита момчето.

– Ще видиш.

– Какво става тук? – попита Симон. – За него нямам кон.

– Не му и трябва. Той може да язди с мен.

Филип бутна и отвори решетката.

Симон вдигна факлата, откри входа на тунела и тръгна по него. Трябваше да бързат, в случай че конярчето реши да вдигне тревога.

– Във вашия замък в Бургундия ли се връщате? – попита Лу.

– Не можем да се върнем там, момко.

– И защо?

– След това за мен няма да има прошка от Църквата, уверявам те.

– Тогава какво ще правите?

– Ще стана федит, предполагам. Ще ида в Каталуния. Винаги мога да си намеря работа като войник някъде.

– Наистина ли ще изоставите замъка и земите си? Заради тази жена? Това ли ми предлагате? Да живея, както живях и преди?

– Няма да те изоставя, Лу, обещавам ти. Дължа ти живота си. Но не ти обещавам живот в замък, обещавам ти само, че няма да те изоставя.

Лу се умълча. В един момент беше там, пристъпваше в мрака, в следващия вече го нямаше.

В пещерата ги чакаха два коня. Те бяха неспокойни, дъхът им се издигаше на гъсти облаци.

Филип помогна на Фабрисия да се качи на единия от тях.

– Само два коня? – той се обърна към Симон. – Няма ли да дойдете с нас?

– Аз съм свещеник, посветил съм живота си на Бог. Къде бих могъл да ида?

– Момчето ще се разприказва. Ще ви предаде.

– Ако съм прокълнат, този път ще бъда прокълнат като мъж, а не като половин мъж.

– За какво говорите?

– Тя ще ви разкаже – рече Симон. – Сега вървете, преди някой да е вдигнал тревога.

Фабрисия протегна ръка към него. Симон я улови и целуна пръстите ѝ.

– Вървете с Бог – рече той.

Филип се метна на другия кон и го пришпори. Вятърът простена през отвора на пещерата и завихри ледени пръски.

– Сбогом, свещенико – рече Филип.

– Dieu vos benesiga – повторно ги благослови Симон и изчезна в тъмнината.

CI

ЖИЛ СЕ СЪБУДИ, плувнал в пот. Отново кошмар. Един от слугите му стоеше до него и го разтърсваше за рамото. Плесна ръката на мъжа и седна.

– Какво правиш тук?

Мъжът се отдръпна.

– Сеньор, съжалявам, че ви будя. Но един човек иска да ви види.

– Посред нощ е, в името на светата Божия карантия!

– Каза, че е на живот и смърт и че иска веднага да ви види.

Един от стражите блъсна натрапника в стаята. Слугата подаде на Жил нощната му роба, а той стана от леглото и впери поглед в келеша, който се беше осмелил да дойде в стаята му в подобен час. Оказа се някакво джудже.

Момчето ни най-малко не изглеждаше уплашено от него, проклето да е.

– Аз съм Лу, сър.

– Набийте го и го изхвърлете – обърна се той към стражите си.

– Не, сеньор! Моля ви, сеньор, ако пожелаете да изслушате, каквото имам да ви кажа, няма да съжалявате.

– И какво може да знаеш, което да ме интересува?

– Сведения, сеньор. Имам сведения, които бихте искали да чуете.

На Жил му се прищя да му тегли един здрав шут, но се възпря.

– Какви сведения?

– За французина, когото не харесвате. Онзи, дето дойде с новите войници на епископа.

– И какво за него?

– Излъга отец Ортиз за името си. Истинското му име е Филип дьо Верси. Той е онзи, който устрои засада на хората ви.

– Ти откъде знаеш?

– Бях с него. Видях всичко.

Жил скръсти ръце.

– Кой си ти, момче? Как влезе в Монтайе? От поклонниците ли си?

– Аз съм сянка, сеньор. Промъквам се тук, после там, никой не ме забелязва. Видях едни неща за Филип дьо Верси, които ще искате да научите. Ако мога да ви кажа къде е сега, няма ли да искате да го чуете?

– Той е в крепостта.

– Беше, сеньор, вече не е.

– Какво говориш? Отишъл ли си е? Как?

– Искате да го видите мъртъв и вкочанен, нали? Затова първо ще се спогодим, сеньор. Така е правилно.

– Да се спогодим?

Сериозно говори, помисли си Жил. Това нищожество, тая гнус от помийна яма иска да се пазари с мен?

– Да се спогодим тогава. Ти ще ми кажеш каквото знаеш, а аз няма да те пребия до смърт на двора. – Надвеси се над него. Лу дори не трепна. Стиска му, няма грешка, а беше висок, колкото ръжен. Жил протегна ръка и слугата му подаде кесията. Даде на момчето сребърен дение. – Кажи ми къде е.

Лу му върна монетата.

– Не искам пари, сеньор.

– А какво искаш?

– Искам кон с бяло петно над окото. Искам да спя в пухено легло. Искам да ме отведете в Нормандия във вашия замък и да ме направите оръженосец.

Жил го улови за гърлото и го притисна до стената. Свети Боже, можеше да го стиска така като парцал и да го метне през прозореца. Но после отметна глава и се разсмя.

– В името на Дявола, безсрамен малък негодник, това си ти. Много добре, ще изпълня желанието ти. – Пусна го. – Кажи ми, каквото знаеш, и не се помайвай.

– Под конюшните има тунел, който води вън от замъка по таен път. Той взе жената от затвора и възнамерява да отиде в Каталуния.

– Как я е измъкнал от затвора?

– Свещеникът му помогна.

– Свещеникът? В името на косматите нечестиви топки Сатанински, защо му е да го прави?

– Не знам, сеньор. Но той го направи. Видях го със собствените си очи, наистина.

Жил го вдигна и го метна на леглото.

– Ето, момче, ето ти пухеното легло. Настани го удобно, слуга, защото си го заслужи. Донеси ми доспехи и събудете командира ми. Кажете му, че го чака задача.

– Ами моят кон? – попита Лу.

Жил впери поглед в него.

– Ще те заведа в Нормандия, за да си моята малка сянка там. Ако ми вършиш такава работа, каквато свърши тук за мен, ще си получиш коня. – Поклати глава. – Когато топките ти паднат, момко, ударът от тях ще отекне чак в Константинопол. – Обърна се към слугата си. – Бързо! Чака ме работа!

CII

СНЕЖНА ФЪРТУНА беше нахлула от косовете[41] през нощта и покрила с бял воал долината. Но зората дойде студена и синя, от блясъка на снега на ярката слънчева светлина я боляха очите.

Намираха се във високите проходи и пътят беше коварен. Филип водеше и двата коня за поводите им. Фабрисия, все още не можеше да се съвземе от мъчението в затвора, трябваше да се държи здраво за халките на коня си, за да не припадне. Тялото ѝ беше вцепенено от студ дори под плаща от меча кожа, който Симон ѝ даде.

Снегът беше затрупал пътеката нагоре в планината. Светът, тук на високото, беше притихнал, чуваше се само как някой клон изпращява и пада някъде из гората, неудържал под теглото на белия товар.

– Манастирът в Монмерси е точно зад билото – рече тя.

Сякаш като потвърждение през снега притича лисица с плячката си, между челюстите ѝ висеше пиле.

– Тук има само едно място, откъдето да се крадат пилета – рече той.

Кръвта на птицата обагри снега, яркочервено върху девствено бяло.

– Не мислех, че някога пак ще ви видя, сеньор.

– Много лесно щеше да е да се върна. Изкушавах се. Не можах.

– Какво стана в Тулуза?

– Убедих епископа, че съм негов човек. Той прие покаянието ми и ми даде сто души, които да доведа на помощ на Симон дьо Монфор. Разделихме се най-дружески, но след случилото се сега надали ще говори много любезно за мен.

– Какво покаяние?

– На колене, с гол гръб, с въженце за покаяние около врата ми, последваха сто пръчки, доста кротки, според мен. След това бях приветстван в любящото лоно на Църквата.

– Позволили сте да ви бият?

– Струваше си. Болката беше търпима.

Малко омаловажавам, папското псе ме би като куче. Престара се, раболепната, лицемерно набожна гад!

Филип спря, вперил поглед през долината. В далечината различи върхарите на Пиренеите, вратата към Каталуния и сигурността. Конят му потрепери, заудря с копита по земята. От ноздрите му се издигаше пара. Трябваше да ѝ каже за баща ѝ по някое време. Тя трябваше да знае. Чудеше се как ще намери думи.

– Фабрисия – подхвана той.

Не се наложи да продължава. Лицето му ѝ каза всичко.

Тя постави пръсти на устните му.

– Моля те. Не го казвай.

Но той трябваше да ѝ каже колко много е пожертвал Анселм за нея.

– Той се е върнал за теб. Отец Ортиз го накарал...

Не довърши. Чу шум сред дърветата от лявата им страна, изстъргването на конска юзда. Присви очи срещу блясъка на снега, видя отряд конници, които ги наблюдаваха много спокойно от линията на дърветата. Онова, което не видя, беше стрелецът, който го уцели в средата на гърдите. От силата на удара той се преобърна през ръба на скалата и падна в бездната.

CIII

– ФИЛИП!

Фабрисия скочи от коня си. Но щом краката ѝ докоснаха земята, се плъзна по леда и едва не падна и тя.

Лежеше по гръб, вцепенена. Чу потракването на конски копита и мъжки смях. И тогава излязоха иззад дърветата, дузина, всичките с качулки и плащове. На щитовете им бяха трите сини орела на рода Соасон.

Един от мъжете държеше арбалет. Хилеше се към нея. Имаше счупен зъб.

Жил слезе от коня си, подаде юздите на командира на отряда. Свали кожените си ръкавици и ги пъхна в колана.

Приклекна.

– Познавам те – рече той. – Ти си зидарската щерка, нали? Ако зависеше от мен, щях да те изгоря с проклетата ти майка. Това можеше да спаси живота на онзи монах, но той не ме слушаше.

– За какво говорите?

– Не знаеш ли? Ама разбира се, нали беше в подземието. Той не ти ли каза, твоят любовник с благородна кръв? Онзи испански монах нареди на баща ти да поправи църквата и някак дъртият му кучи син успял да го убеди да се качи на скелето с него. Щом Ортиз се качил, зидарят го сграбчил и заедно с него се хвърлили отгоре. Подът беше пръстен, та оставиха прилична дупка. Изгорихме тялото на баща ти, превърнахме костите му в пепел, както бихме направили с всеки еретик.

Фабрисия се изплю в лицето му. Устата ѝ беше суха, затова нямаше кой знае колко слюнка, но ѝ достави удоволствие да го види как трепва. Зашлеви я здраво, преди да избърше лицето си.

– Покажи ми ръцете си – рече той.

Фабрисия не помръдна. Той сграбчи китките ѝ, смъкна ръкавиците и се вгледа първо в едната, после в другата ръка, после ги обърна.

– Къде са раните, за които всички говорят?

– Заздравяха.

– Значи, е било само поредната измислица. Така си и знаех. Ами твоите лечителски сили? Или и те са били още един от курвенските ти номера? – Отново я зашлеви и се изправи. Кимна към скалата. – Този умря по-бързо, отколкото се надявах. Исках лично да свърша тази работа, когато реша. Все пак честта е отмъстена.

Станало беше, както в съня ѝ. Филип беше загинал и сега това чудовище с розови очи щеше да убие и нея. Не я беше грижа, всички, които обичаше и които я обичаха, вече бяха мъртви. Предпочиташе да е с тях.

– Истина ли е, че според вас еретиците убийството е грях?

– Каквото и да са ви казали за мен, повтарям ви, не съм еретичка.

– Тогава ми го докажи. – Той извади ножа от колана си, задържа острието под носа ѝ, обръщаше го на слабата слънчева светлина, после го прекара през палеца ѝ, за да види колко лесно прорязва кожата. – Вземи го.

Тя поклати глава, Жил сграбчи китката ѝ и я принуди да го вземе.

– Вземи го! Сега ме убий. Докажи ми, че не си еретичка. Един катар не би го направил, нали? Би било петно за душата му. Но ти току-що ми каза, че не си еретичка. Имаш обаче причина, аз наредих да вдигнат кладата, на която изгоря майка ти, и аз убих любовника ти. Сигурно няма човек, когото да мразиш повече. Истина е, виждам го по очите ти. Така че ме убий и ми покажи, че си добра християнка. – Той постави пръст на врата си. – Нанеси удара тук. Това е най-доброто място.

Командирът му се разшава неспокойно на коня си.

– Сеньор...

Жил вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

– Срежеш ли вената – рече той на Фабрисия, – никой няма да може да ме спаси. Това ще е съвършеното отмъщение. Искаш да го направиш, нали?

Погледът му не изпускаше нейния. Усмихна се и отново посочи към врата си, предизвикваше я.

Част от нея наистина искаше да го убие. Може би той също се чудеше; точно това иска да направя. Той ще разчете като предупреждение и най-лекото движение на очите ми, докато се готвя за удара, ще улови китката ми и ще я строши.

– Мислиш си, че хората ми ще те убият, ако ме нараниш – рече той, – права си, така ще направят. Но ако те те убият, смъртта ти ще е бърза. По моя начин, оставиш ли ме жив, ще е бавно. Изборът е твой.

Филип не би се поколебал, помисли си тя. Направи го, направи го. Слаба ли беше или силна? Убийството му щеше да е безсмислено дело, нищо не би променило.

Направи го сега, чу Филип да ѝ шепне.

Тя изпусна ножа в снега.

– Разочарован съм – обяви Жил. – Мислех си, че поне ще опиташ, най-малкото заради любовника си. Беше ти любовник, нали? Затова се е върнал за теб. За теб, някаква проста, нищо и никаква пачавра, каквато може да купи за нищо пари, където и да е. Какъв глупак се оказа.

Вдигна ножа и го върна в колана си.

– Трябваше да го направиш, докато все още можеше. Лошо те чака. Ама много лошо.

СIV

ФИЛИП ОТВОРИ ОЧИ към небе с цвят на сив кварц. Опита се да повдигне глава и простена от болката в черепа си. Снегът валеше по лицето му. Изплези език, за да улови една-две снежинки, усети как ледените кристалчета падат на брадата му.

– Фабрисия?

Спомни си как води коня ѝ за юздата. Какво се беше случило след това?

Опита се да седне и видя стрелата, която стърчеше от гърдите му. Дъхът му секна, сграбчи острието, забито в ризницата, която носеше под плаща си. Строши покрития с пера край и я издърпа.

– Фабрисия?

Усети как в гърлото му се надига гадене, обърна се настрани и повърна. Видя, че се взира в бездна. Протегна ръка назад, за да се задържи.

Лежеше там и преглъщаше с мъка жлъчния сок. Не смееше да помръдне. Намираше се на малка издатина на отвесна скала. Вятърът навяваше ледени късчета и хвърляше малки люспици в лицето му.

Колко време съм лежал тук? Колко време съм падал? Той присви колене, пробва как се движат. После пое дъх и почувства остра болка в гърба си. Предположи, че тялото му е прекалено измръзнало, за да го боли силно. Истинската болка щеше да дойде, когато отново се затоплеше.

Ако доживея отново да се стопля.

Само че повече не можеше да лежи на това място, можеше да премръзне до смърт. Налагаше се да се изправи, да се изкачи по скалата. Не можеше да го направи с ризница. Тя беше спасила живота му за последен път.

Най-напред свали тежките кожени ръкавици, после посегна към колана и потърси ножа си. Пръстите му се сключиха около дръжката; почти бяха премръзнали, сякаш ги нямаше. Започна да ги раздвижва, усещаше ги вдървени, опита се да ги стопли с дъха си. Трябваше да са гъвкави, ако изпуснеше ножа, нямаше да има спасение.

Движеше се бавно и премерено, най-напред сряза туниката си, за да стигне до връзките в горната част от ризницата. Трудно беше да се облече и съблече и в спалнята на замъка с помощта на личния му слуга и още един, който да му помага; да я съблече тук, легнал по гръб, изглеждаше невъзможна задача.

Седна бавно, главата му се въртеше, намери процеп в скалата. Пъхна пръстите на лявата си ръка в него и се задържа, докато замайването премине.

Посегна зад себе си с ножа, откри долната връзка с лявата си ръка и я преряза.

Имаше още една връв на тила му, прекара ножа и през нея. Оставаше една последна, в средата на гърба, знаеше, че нея ще му е най-трудно да среже. Когато посегна назад, премръзналите му пръсти закачиха разкъсания ръб на туниката и изпусна ножа. Проклятие!

Помисли, че за него това е краят. Чу как ножът изтрака на камъка. Затърси го слепешката, сигурен беше, че е паднал от скалата.

Не, още беше тук.

Изпълни го благодарност, когато пръстите му уловиха дръжката.

– Изпуснеш ли го още веднъж, мъртвец си – каза си той.

Напипа връзката в средата на гърба и я преряза с прекомерна предпазливост.

Сега трябваше да се опита да съблече горната част на ризницата.

Задуха вятър и той изчака, докато утихне. Отново затопли с дъх пръстите си, преди да посегне към опората си в скалата, затвори очи ог пристъпа на световъртеж. Не отклонявай погледа си от издатината. Не поглеждай встрани.

Постави ножа между коленете си, близо до меча.

Опита се да се измъкне от ризницата, но тя беше прекалено тясна и тежка. Трябваше да се изправи, за да я съблече. Откри друго място върху скалата, за което да се захване, издърпа се, така че да се обърне и да застане стабилно на лявото си коляно с лице към нея. После се изправи на крака.

Видя, че от това място може да се протегне и да докосне ръба. Паднал беше от височина, която с малко надвишаваше ръста му, по гръб върху място, откъдето се беше отчупила част от скалата; варовиковата издатина и прорасли храсталаци сигурно му бяха попречили да се претърколи надолу в пропастта.

Опря чело на замръзналия камък и вдигна дясната си ръка към лявото рамо, задърпа доспехите. Не можеше да опъва с голяма сила, за да не изгуби равновесие. Затегли ръкава, освободи го на сантиметри. Ако успееше да извади едната си ръка, щеше да е по-лесно с втората.

Връхлетя го порив на вятъра.

Щом свалеше ризницата, щеше да може да се движи свободно, но колкото и тежка и тромава да беше, поне донякъде го защитаваше от студа.

Освободи лявата си ръка, после започна да измъква дясното си рамо. Пръстите му се изплъзнаха от ледената скала и той за малко не падна. Вкопчи се в друга пролука.

Търпение, Филип.

Най-накрая успя да освободи и другата си ръка и горната част на ризницата се свлече в краката му. Веднага се почувства олекнал и студът го връхлетя. Сега трябваше да се движи бързо или щеше да замръзне до смърт.

Прилепи се към скалата, закачи колана на меча и с ботуша си го вдигна до нивото на коляното, после го улови с една ръка. Преметна меча и колана през рамо.

Разстоянието за катерене не беше голямо, но камъкът беше хлъзгав и треперещите му крайници щяха да го затрудняват. Изпъна ръка нагоре и откри място, където да се улови, издърпа се. Светът се завъртя. Лошо. Отново се сниши на издатината.

– Фабрисия!

Отговор не последва. Дали беше мъртва?

Заопипва издатината, за да открие нова опора. Пъхна пръсти в процеп на скалата, изблъска снега и събра сили за нов опит. Заби ботуш в скалата и се издърпа. Пръстите на лявата му ръка откриха нова пукнатина.

Заизкачва се, видя върховете на дърветата, струйка дим от високото над долината. После усети как пръстите му се плъзгат, извика, когато пищялът му изпука на скалата. Свети Боже!

Щеше да падне.

CV

КАКВО ДА НАПРАВЯ? Симон се молеше на колене. Вече не мога да разчитам на онова, в което допреди вярвах. Всичко стабилно изчезна.

Отгоре се чуха викове, тропот от копита по каменните плочи, когато отряд конници влязоха в галоп в цитаделата. Предположи, че Жил най-накрая се е върнал. Стегна се.

Чу го да тича по каменните стъпала и се обърна навреме, за да види как баронът влита в криптата, по плочите от него закапа сняг, розовите му очи горяха. Имаше вид на мъж, който е бил с жена или е убивал.

– Пак ли сте на колене, свещенико? Внимавайте, ще ги износите.

– Излязохте много неочаквано през нощта, сеньор. Всички се зачудихме какво се е случило.

– Имах важни дела.

– Със заминаването си предизвикахте много тревога.

– Предполагам, че вие сте се разтревожили повече от другите. – Жил подуши въздуха. – Тук все още вони на оня монах. Но пък и вие, духовниците, още приживе разнасяте воня. Затова ли горите толкова много тамян? – Падна на колене. – Отче, изслушайте изповедта ми.

– Обиждате ме, а после търсите от мен опрощение?

– Това ви е работата. Просто я свършете.

– Епитрахилът ми го няма. – Печели време, мислеше си Симон. Научи какво се е случило тази нощ. – Ще трябва да го взема.

Жил обаче отново стана, постави ръка на гърдите на Симон, за да му попречи да излезе.

– Епитрахилът ви няма да ви трябва, отче, няма да правя такава изповед. Не ми трябва опрощението ви за нещо, сторено от мен, за което съм сигурен, че Бог откровено ще одобри. Самият папа казва, че убийството на еретици не е грях, тогава за какво да се изповядвам? Но все пак ще ви кажа какво сторих. Вие сте свещеник и ще ви хареса да го чуете.

– Слушам ви, сеньор.

– Обвинявам себе си за убийството на Филип дьо Верси. Не от собствената ми ръка, разбирате ли, дадох заповед да бъде убит. Проявих милост във всяко отношение, защото смъртта му беше по-бърза, отколкото заслужаваше.

– Грях е да убиеш друг християнин както на небето, така и на земята.

– Той не беше християнин, въпреки че се преструваше на такъв.

– Той беше командир на кръстоносците, които ни изпрати епископът на Тулуза!

– Той беше предател, предал епископа и Бог. Открих го да помага на еретик да избяга. Това поведение на християнски рицар ли е?

– Имате ли доказателства, че е бил еретик? Защото, ако нямате, ще бъдете прокълнат пред Бог и пред краля на Франция. Филип дьо Верси не беше отлъчен, затова не сте имали право да го убивате!

– Вашият монах не навлизаше в подобни законови детайли в Сент Ибар. Той ми каза да избия всички там и да оставя Бог да реши кой е еретик и кой е вярващ. Помните ли? Но според мен вие прибързахте в съденето. Нека ви разкажа какво още направих, после, може би, убежденията ви ще се засилят.

Той побутна Симон към олтара.

– Онази жена Беранже. Виждали ли сте белезите от раните по ръцете ѝ? Казват, че от време на време на тези места при нея се появявали дупки като раните на Христос след разпъването на кръста. Вярвате ли в тези истории, отче?

– Не знам в какво да вярвам.

– Разправят и че правела чудеса, че можела да изцелява. В това вярвате ли?

– Някои говорят, че можела да прави чудеса. Тя винаги го е отричала.

Очите на Жил се насочиха към свещите на олтара, от които се издигаше черен дим, докато горяха, восъкът пращеше.

– За какво се молехте?

– Молитвите на човек остават на собствената му съвест.

– Нека позная. Дали пък не сте се молили за собствената си душа? Знам какво сте направили, отче! Знам, че сте отишли в затвора, подкупили сте моя тъмничар, знам, че сте освободили затворничката на отец Ортиз и че сте заговорничили в това заедно с Филип дьо Верси. Знам, че сте уредили два коня да бъдат в очакване на бягството им. Само не знам защо.

Симон запази мълчание. Убил беше Филип, ясно; но какво е направил с Фабрисия?

– Що за свещеник сте вие? От самото начало ми бяхте чуден. Има нещо у вас, което не ми дава мира, но не мога да разбера какво е. Ще ми кажете ли?

– Какво направихте с онова момиче Беранже?

– С нея, да! Видяхте ли как постъпи баща ѝ с монаха? Ако някога съм виждал дяволско дело, това е било. Човек отива в Ада, ако погуби себе си, помислете си какво го очаква, ако едновременно със себе си убива и друг. На всичко отгоре свещеник! Какво е наказанието за това, според вас? Има ли по-лошо място от Ада, с още по-свирепи наказания за подобен човек?

– Какво направихте с нея?

– Какво би направил един християнски рицар с вещица, семката на подобен човек? Тя трябва да плати за греховете на своя баща, не мислите ли?

Като видя изражението на Симон, той се приведе и прошепна на ухото на свещеника точно какво е направил до най-малките подробности.

Филип с усилие се мъчеше да закрепи крака си, като разчиташе на здравината на ръцете си. Пръстите му бяха вкочанени и почти безполезни. Нямаше да издържи повече, усети как силата му го напуска.

Погледна надолу, откри процеп в скалата, пъхна крака си в него. Сега коляното му беше присвито, това щеше да му помогне да се оттласне достатъчно, за да се захване по-нагоре.

Издърпа се, затърси нова опора, усети стабилност под крака си и се напрегна за последно усилие. Протегна дясната си ръка и на сляпо опипа за какво да се захване, каквото щеше да е, стига да не беше покрито с хлъзгав лед. Използва дори брадичката си.

Усети как се изплъзва от ръба.

Кракът му застърга по скалата, после пръстите му, ноктите му; улови се на здраво и отново се оттласна с крак, прехвърли коляно през ръба на скалата и пропълзя по корем над ръба ѝ, най-накрая легна изтощен на снега и простена.

Отвори очи и погледна към ръцете си. Повечето от ноктите на дясната му ръка ги нямаше, но беше така премръзнал, че почти не чувстваше болка. Гледаше ги смаяно. Как беше възможно да си причини такива рани и да не усети? Изпод ноктите му бавно изби черна кръв.

Той се претърколи и застана на колене.

– Фабрисия?

Погледът му беше замъглен и онова, което виждаше, нямаше смисъл. Направи опит да се изправи и се препъна. Падна, отново се изправи.

– Фабрисия?

И тогава я видя. Олюля се на пети.

– Не – простена той.

CVI

– НЕ! – РЕЧЕ СИМОН.

Жил се усмихваше.

– Не мислите ли, че това е съвършеното възмездие?

Симон посегна зад себе си, пръстите му се сключиха около тежкия меден кръст на олтара. Замахна с него към главата на Жил.

Неочакваната жестокост изненада и двама им. Ръбът на трансепта го удари по слепоочието и от силата, с която беше замахнал свещеникът, се заби с върха си в черепа.

Жил падна, без да издаде звук. Просна се по гръб, по плочите рукна на ритмични тласъци кръв. Краката му заритаха, най-накрая застина неподвижен. Очите му все още бяха отворени.

Симон изпусна кръста на пода.

Дълго време се взира в трупа.

– Добре – рече той на глас донякъде за собствено уверение. – Свърши се – Краката му омекнаха. Той рязко се отпусна на стъпалата. – Убих го. – Умът му отказваше да побере мащаба на деянието му. Повтори го отново на висок глас, за да се убеди. – Убих го.

Изправи се и отново седна. Изрита разпятието, изчисти го, преди да го постави на олтара, съвършено центрирано. Коленете му го предадоха. Седна на пода.

Трябваше да направи нещо, но разумът му беше вцепенен. По стената имаше фини пръски кръв. По ръцете му също имаше кръв.

– Не може да останеш тук – рече си той и затича нагоре по стъпалата на криптата.

Жил я беше разпнал на един бор.

Сигурно бяха донесли кръста със себе си, осъзна Филип. Следователно не беше действал случайно, сигурно го е замислил отпреди. Филип тръгна през снега, падна на колене пред кръста, вперил поглед в двете ярки кървавочервени петна на снега от кръвта, изтекла от ръцете ѝ.

Фабрисия дишаше, но едва доловимо. Слаба струя пара се издигаше от устните ѝ, когато гърдите ѝ се повдигаха в измъченото ѝ усилие да вдиша въздух. Не осъзнаваше, че е там, не отвори очи, когато я повика по име.

– Не умирай – рече той.

Забили бяха пирони в ръцете ѝ и завързали въжета около китките ѝ, както и между лактите и раменете ѝ, за да я държат на кръста. Когато римляните наказваха някого, на разпнатия му бяха необходими три дни да умре, но тук, през зимата заради студа смъртта щеше да я отнесе много по-рано.

Как да я сваля, запита се той. Кръстът беше закован в ствола. Той застана зад нея и заудря с дясната си ръка по него. Тя простена, сякаш дървото се вряза в гърба ѝ. Филип застана пред нея, опря десния си крак о дънера и задърпа с всички сили. Най-накрая кръстът се откова и тя увисна с проплакване на въжетата. Почувства как тежестта ѝ се отпуска върху него. Пусна я на колене, после я положи по гръб. Фабрисия извика от болка.

Махна въжетата, с които я бяха вързали към разпятието.

Клепачите ѝ се отвориха.

– Филип?

– Не говори. Ще те освободя от това.

Когато се наведе над нея, кръстът от мед и гранат, който му беше дала, се измъкна от ризата му и присмехулно провисна между тях. Филип го дръпна, скъса верижката и го запрати с всичка сила между дърветата. Изкрещя клетва за мъст и убийство, изслуша как викът му отекна из планините. После падна отново на колене до нея, мъчеше се да се овладее.

Нямаше лесен начин. Никога нямаше да успее да измъкне пироните, можеше само да издърпа ръцете ѝ през тях. Предположи, че понеже са сковани от студа, болката няма да е толкова силна, колкото щеше да е, ако тялото ѝ е топло. Направи го бързо, издърпа първо дясната ѝ ръка, после лявата. Тя извика и двата пъти, а по снежнобелия сняг се появиха ярки кървави петна.

Вдигна я на ръце. През дърветата се виждаше дим. Спомни си думите ѝ, че са близо до Монмерси. Трябваше да бърза, преди студът да ги е убил или да са дошли вълците.

Понесе я през снега, обещаваше ѝ разплата и живот при всяка стъпка.

Бернадет чу камбаната на параклиса да бие за литургията в третия час. От смолистото дърво, което използваха за огрев в параклиса, се издигаше миризлив мазен дим. Дървата, които горяха, даваха оскъдна топлина и я караха да кашля.

Тежкият сняг, паднал толкова рано, беше знак за дълга зима, рязка смяна след изпепеляващото лято. Засуети се около задълженията, които имаше сега, когато беше игуменка. Съдбата на обителта и малката му общност бяха вече изцяло нейна грижа; предишната игуменка се беше освободила от страданията си в последния горещ ден на лятото.

Бернадет се взираше през прозореца над полегатия покрив на манастира и наблюдаваше как снегът се сипе от небето. Непрестанно се притесняваше от разбойници. Войната опустошаваше този край, а сега имаше и бежанци и престъпници от Арагон, които скитосваха навсякъде.

Ето там! Нещо се движеше от долината към тях. Тя измърмори молитва и впери поглед отново. Не беше вълк, прекалено голямо беше за вълк, но и твърде малко, за да е мечка или кон. Сигурно е човек. Който и да беше, той беше сам и се движеше странно. Игуменката хукна по каменните стъпала на галерията, викаше към пазачката на вратата.

Забърза към портата, отвори капака и впери поглед навън.

– Какво има? – попита портиерката, привдигнала полите на монашеската си одежда, докато тичаше.

– Там навън има нещо. Отвори!

Портиерката – сестра Мари – погледна през решетката.

– Ама ние не знаем кой е и какво търси. Може да е опасно.

– Отвори вратата! – повтори Бернадет.

Снегът беше навял до коляно. Бернадет трябваше да го прескочи. Вече виждаше, че странникът е мъж и че носи нещо; ако се съдеше по начина, по който залиташе с товара си, с мъка щеше да стигне до портата.

За всеки случай сестра Мари се върна за тоягата си. Тя се уповаваше на силната молитва и тоягата.

Мъжът се свлече на колене, щом видя Бернадет да тича към него.

Носеше някого, видя тя, млада жена. По брадата му имаше лед и двамата бяха без плащове, само по туники. Ръцете на жената бяха окървавени, а лицето ѝ – посиняло. Мъртва беше.

– Помогнете ѝ – рече мъжът.

Портиерката се притече на помощ на игуменката. Изплаши се, като видя, че мъжът носи меч, преметнат през гърба му, и го взе за разбойник. Удари го по тила с тоягата си и го просна на снега.

– Сестра Мари, какви ги вършите?

Мъртвата жена помръдна. Отвори очи, протегна ръката си със засъхнала кръв по нея и докосна лицето на мъжа.

– Благодаря ви, сеньор – прошепна тя.

– Извикай другите! – нареди Бернадет на портиерката. – Живо! Да подготвят гореща баня и да се запали огън. И веднага хвърли тая тояга!

Коленичи до жената и я прегърна. С изумление осъзна, че я познава.

– Фабрисия.

CVII

ЗАТОПЛИХА КАМЪНИ и ги поставиха в леглото ѝ и макар че монахините и в най-свирепите зими спяха само с тънко вълнено одеяло, донесоха и я завиха с единствената меча кожа и всяко свободно килимче, което имаха, за да я стоплят. Болногледачката направи лапи на ръцете ѝ.

А после се молиха за нея.

Колкото до мъжа: единственото, което той каза, беше, че името му е Филип и че неговите рани не са важни, макар цели два дни да не можа да се вдигне от леглото, без отново да падне. Повръщаше всеки път когато се раздвижеше.

– Получили сте сериозен удар по главата – рече му болногледачката. – Имате цицина, колкото кокоше яйце.

Ръцете му бяха лошо издрани, лекуващата го монахиня внимателно измъкна разкъсаните остатъци от ноктите му. Той търпя, без да се оплаква.

Болногледачката откри и прясна синина в средата на гърдите му. Обясни, че го уцелила стрела и че ризницата му, която изоставил, му спасила живота. Когато разбра, че момичето е живо и се грижат за него, изпадна в дълбоко вцепенение.

На стената на килията, в която го бяха настанили, имаше разпятие. На следващата сутрин болногледачката съобщи, че през нощта го бил изтръгнал от мястото му.

Щом отново можеше да пази равновесие, мъжът отиде до леглото на Фабрисия. Тя приличаше на труп, само дето беше подпряна на възглавници. Видя го, протегна към него наранените си ръце, целуна челото му и отново затвори очи.

Игуменката и Филип заедно бдяха до леглото. Цепениците в огнището бяха зелени и в стаята беше толкова студено, та чак зъбите го боляха. Свещи осветяваха стаята. Снежната вихрушка биеше по капаците на прозорците.

– Кой сте вие, сеньор? – попита Бернадет. – Вие сте рицар, видно е от поведението ви, а говорът ви е от север. Но не сте кръстоносец?

– Права сте, имам замък и земи на север, но Църквата вече ми ги е отнела. Затова ще си тръгна, колкото може по-скоро. Намери ли ме някой тук, ще си навлечете големи неприятности.

– През зимата нямаме посетители, затова не се притеснявайте. Забравени сме до пролетта. Но защо сте отлъчен, сеньор?

– Заради онова, което и вие правите, помагах на еретичка.

– Това момиче не е еретичка.

– Майка ѝ стана катарка, а баща ѝ уби свещеник.

Игуменката се умълча за известно време, докато осмисли чутото. Прекръсти се.

– Тя ще се оправи ли? – попита я той.

– Лечителката каза, че раните на ръцете ѝ са се възпалили. Това е странно.

– Странно ли?

– Когато беше при нас, имаше рани на ръцете и на краката през цялото време, но те не загнояваха. Освен това е много премръзнала. Пък е кожа и кости, клетото момиче.

– Ще оцелее ли?

– Ако такава е Божията воля.

Аз знам колко изменчива е волята му, помисли си Филип.

– Най-страшното е насилието, което е оказано над духа ѝ. Опасявам се, че дори ръцете ѝ да оздравеят, все още ще има белег дълбоко в душата ѝ. Мисля, че ще ѝ трябва много време, дълго след като раните са се затворили, за да се възстанови от изтезанията, на които са я подложили. Ще ѝ трябват обич, търпение и Божията благодат. Къде ще открие такива дарове в този свят?

– Аз ще се грижа за нея.

– Не мисля, че това е умно. С цялото ми уважение, сеньор, вие сте човек на насилието. Що за покой ще открие тя с вас?

– Какво говорите?

– Според мен Фабрисия трябва да остане при нас. Светът не е място за нежни души като нея. Тук тя може да открие истинско убежище. Разбира се, това е само мнението на бедна монахиня, която е прекарала целия си живот в манастир.

Филип протегна ръка и леко я постави на челото на Фабрисия, приглади кичур от косата ѝ.

– Обичам тази жена.

– Излишно е да ме убеждавате в това. Спасили сте живота ѝ. Но ние показваме отдадеността си не само с онова, което имаме, но и с жертвата, която правим. В крайна сметка, можете да откъснете цвете и да го пазите между страниците на някоя книга, но тогава то вече не е цвете. А и ако сте отлъчен от Църквата, кое ще е това място, на което ще отидете и то ще е безопасно за вас, какво остава за Фабрисия? Оставете я, сеньор. Тя не се нуждае от живот като вашия.

Права е, помисли си Филип. Светът, в който аз живея, не е място за нея. Върнах се да я взема, както обещах, но ще е погрешно да я задържа само защото така искам.

Обори глава.

– Толкова искам да стане моя съпруга.

– Тя е дъщеря на зидар със склонност към загадъчни рани и видения. Вие сте войник. Възможно ли е изобщо?

Филип кимна.

– Не мога да си тръгна, докато не разбера, че е добре.

– Останете, докато времето се оправи. Можем да ви дадем магаре и малко храна. Къде ще отидете?

– Имам дела, за които да се погрижа. Както казахте, сестро. Аз съм човек на насилието. Имам още една сметка за уреждане, преди да напусна Албигоя.

Отдели човек от семейството му, мислеше си Симон, и какво остава от него? Вземи майка му, баща му, братята му, вземи правото му да се жени и да създаде собствено семейство, какво остава?

Оставаше надеждата за Бог и небето; оставаха манастирът и молитвената скамейка; оставаше Църквата като единственото място, към което някога ще принадлежа.

Но вземи увереността във вярата – какво остава? Увереността е необходима. Човек трябва да знае; не бива да има място за съмнение. Не можеше да посвети целия си живот на вяра, която най-накрая нямаше да му донесе изкупление.

Защото, ако бъде отнет Бог – какво остава? Само две неща: звукът от биенето на сърцето и безименен черен ужас.

Светът беше загърнат в бяло. Върху земята сякаш беше хвърлено одеяло, за да я накара да притихне.

Различи черната сянка на пещера в основата на скалата. Нямаше знак, че там се спотайват хора, но това не означаваше, че е празна. Усещаше очите, които го дебнат. Вероятно го бяха видели доста по-рано, още когато е идвал към долината.

Привърза коня си към едно дърво.

Помисли си, че вече са намерили Жил. Дочуваше камбаните да бият в Монтайе, камбанният звън се лееше ясно в замръзналия въздух. Конярчето вече ще се е разприказвало пред войниците за припряното заминаване на свещеника. Щяха да разберат, че той е убил великия пер.

– Ехо! – извика той.

Влезе в пещерата, откри останките от огън. Разтри пепелта между пръстите си. Все още беше топла.

Падна на колене. Внимавайте, ще ги изхабите, чу той подигравателния глас на Жил.

Хубаво, но вече видяхме кой по-напред беше изхабен. Подът на пещерата беше покрит с едър пясък. Чу някъде да капе вода.

Изрече "Отче наш". Видя движение в полумрака.

Бяха поне шестима: мъже или жени, невъзможно беше да се каже, всички носеха качулки. Почакаха, докато приключи с молитвата си.

– Какво търсите тук? – изръмжа глас.

– Искам да стана един от вас.

– Клопка! – изсъска друг.

– Никаква клопка не е – рече той. Свали кръста си и плю върху него. После го метна в пепелищата на огъня. – Ако беше клопка, щях да съм придружен от войници. Но виждате, че съм съвсем сам.

Един от добрите хора излезе от мрака.

– Кой сте вие?

– Името ми е отец Симон Жорда. Монах съм от манастира на Цистерцианския орден в Тулуза. Или бях. Вече не съм християнски монах.

– Какво искате от нас?

– Тази вечер убих човек.

– Свещениците непрекъснато убиват – обади се друг глас от полумрака. – Казват, че било свято.

– Човекът, когато убих, беше християнски рицар и го направих, понеже той уби вярващ. Така че към кого да се обърна сега за опрощение?

– Само защото вече не искате да сте свещеник, не означава, че сте готов за утешение.

– Знам в какво вярвате. Мисля, че и аз съм готов да повярвам в него.

Един от добрите хора приклекна отстрани на студеното огнище.

– Знаете ли какво правят вашите хора с нас, когато ни заловят? Несъмнено сте го наблюдавали с очите си. Готов ли сте да умрете по този начин? За вас ще е много по-лошо, ако приемете нашата вяра. Ще ви възненавидят повече, отколкото мразят нас.

– Търся Бог. Помогнете ми.

Един от добрите хора се приближи.

– Можем ли да му имаме вяра?

– Разбира се, че можем. Той има право, ако е желаел смъртта ни, щеше да доведе войници със себе си. – Мъжът се обърна към Симон. – Разбирате ли какво се каните да направите? Готов ли сте да влезете в пламъците?

– Братко – рече Симон, – изглежда съм на път да изляза от тях.

CVIII

СТАЯТА БЕШЕ осветена само от няколко свещи, черният дим висеше тежко във въздуха. Фабрисия с увити в ленени превръзки ръце искаше да ги протегне към него, но той стоеше на две стъпки от леглото ѝ, сякаш вече си беше тръгнал.

Камбаната в параклиса би за вечерня. Филип чу как послушниците забързаха по галерията около манастирския двор под помещението за събирания.

– Как са разбрали? – попита тя. – Отец Жорда ли им е казал?

Той поклати глава.

– Не е свещеникът. Хлапето е било, Лу.

Клепките ѝ примигнаха бавно.

– И какво ще правим сега?

– Мислят, че сме мъртви, така че засега сме в безопасност.

– Не искам да оставам тук. Искам да ида в Каталуния. Искам да забравя това място и всичко, което се случи. Кръстът още ли е у теб?

Кръстът! Никога няма да успее да го намери.

– Трябва да останеш тук, да се върнат силите ти.

Настъпи мълчание. Филип чуваше как восъкът в свещите съска. Фабрисия затвори очи.

– Трябва да останеш тук – повтори той.

– Ами вие?

– Имам да свърша някои дела. Има нещо, което трябва да направя, преди да напусна Пей д'ок.

– Не, моля ви, сеньор. Оставете.

– Не мога.

– Нямате кон, нямате доспехи, нямате хора. Той е в крепост, заобиколен от войници и сняг.

– Ще намеря начин. Няма да имам покой, докато не се разплатя за онова, което стори на теб и на моя оръженосец.

Сълзи потекоха по лицето ѝ. Под превръзките ръцете ѝ бяха увити в лапите, които болногледачката беше сложила върху тях, за да извлекат възпалението, но тя можеше да ги развърже с палеца си.

– Можем да имаме нов живот, ние, двамата.

Филип се замисли за думите на Бернадет. Така беше, но що за живот ще бъде това за теб, запита се той.

– Ако си тръгнете оттук, сеньор, повече никога няма да ви видя. И двамата го знаем. Ще ви убият. Помните ли, че се помолихте двамата да сме заедно? Ето, Бог ви даде своето чудо. Отговори ви. Но сложи и цена на своя дар и цената е да изоставите отмъщението си.

– И да забравя онова, което стори на Рено, така ли? Как мога изобщо да бъда щастлив, когато знам, че такъв човек е жив?

– Ще бъдете щастлив, защото сте щастлив. Ще бъдете щастлив, защото ще забравите за него, ще знаете, че не може да ви стори повече зло. Ако да имаш спомени, означава да си нещастен, тогава щастието е в забравата. Това ви моля да направите. Забравете, заради себе си.

– Може и да съм изоставил титлата си, земите си, но не мога да изоставя правилата, но които живея. Не мога да изоставя честта си. Знаеш какво представлявам. Но ако останеш с мен, накрая ще намразиш онова, което съм.

Тя дълго мълча. Филип слушаше как лойта от свещта цвърти на студения камък на перваза.

– Веднъж ми казахте, че когато поставям ръце върху хората, това им дава надежда. Казахте, че не става дума просто за изцеление, това им показвало, че Бог не ги е изоставил. Казахте, че онова, което правех, е било много важно.

– Така е, продължавам да вярвам в думите си.

– Аз обаче изоставих дарбата си; направих го заради вас, защото много ви желаех. Но на каква цена, сеньор, не за мен, ами за всички онези, които ме потърсиха с надежда. Когато избрах вас, избрах в техен ущърб. Обърнах гръб на Бернар, на отец Марти и на всички като тях.

– Не това е бил изборът.

– Не е ли? От първата ни нощ заедно ръцете и краката ми спряха да кървят. Какво означава това?

– Не знам какво означава. Никой не знае.

– Ами ако кажа, че това е сделка с Бог? Че може и да съм помагала на другите, но в замяна трябваше да страдам. Изоставих дарбата си не заради болката в ръцете си, а защото не исках да изоставя вас. На това как ще отговорите?

– Така е най-добре – рече той, задавяше се от думите.

Тя притвори очи.

– Не го мислите наистина, нито пък аз го вярвам.

Филип я целуна по лицето.

– Баща ми си е отмъстил – рече тя. – Но знаете ли, ако свещеникът, който уби майка ми, в този момент ядеше печен фазан на топло до огъня с всичките бижута на света, закачени за краката му, бих казала – нека, нека пие най-хубавите вина и да носи най-фини коприни. Да прави, каквото му душа иска, стига баща ми да беше жив. Какво му е доброто на отмъщението, когато човек губи всичко, което е обичал?

– Аз изоставих всичко, което ме правеше рицар. Изоставих дори честта си, страхувам се, че нищо не е останало.

– Щом нищо не е останало, започнете тогава отново, бъдете нещо, което никога не сте били.

– Аз съм рицар. Нищо друго не знам. Това е единственият начин. Никога няма да намеря покой на този свят, в който живея.

– Тогава трябва да си взема сбогом с вас и Бог да ви е на помощ, сеньор. Знайте, че ще ви обичам до последния си дъх и се надявам никога да не съжалите за онова, което се каните да направите.

Тя извърна лице към стената. Филип се подвоуми, после се обърна и излезе, внимателно затвори вратата на килията зад себе си.

По каменната настилка имаше коричка лед, студът беше толкова остър, че режеше дробовете му. Филип натовари мулето. Бернадет го наблюдаваше, докато пристягаше хомота.

– Какво мислите да правите? – попита го тя.

– Ще тръгна към Кабаре. Войниците на Транкавел все още са там и те ще ми помогнат.

– Така ли мислите да си отмъстите?

– Както и Фабрисия ми каза, сам нищо няма да постигна.

– Откъде знаете, че няма да ви съсекат още като ви видят?

Филип посегна към туниката и извади бойното знаме на Транкавел.

– Ще им покажа това. Пък и там ще има войници от Монтайе, които ще си ме спомнят.

– Тя казва, че не иска да тръгвате.

– Но както вие ми казахте, сестро, ако я взема със себе си, тя никога няма да намери покой. Аз съм човек на войната. Тя ще ме моли да изоставя отмъщението си към мъжа, който изтезава оръженосеца ми, макар да знае, че никога няма да намеря покой. Имате право, нищо не може да се направи.

– Да, вярвам, че е най-добре да остане тук. Светът не е място за души като нейната.

Филип улови юздите на магарето. Игуменката се изправи на пътя му.

– Не се връщайте в Монтайе заради собствената си душа. Насилието никога няма да ви донесе покой.

– Вие се криете от света тук нависоко. Лесно е да сте милостиви, когато светът е далеч от вас.

– Няма ли да оставите меча си и да се отдадете на молитви?

– Молитвите няма да защитят нито вас, нито мен от онези, които искат да ни унищожат. Сведем ли глави, само ги улесняваме да ги отсекат.

– А ако живеете, както живее врагът ви, един ден няма да можете да различите него от себе си.

– Благодаря ви за човечността. Истина е, че не съм съгласен с много от онова, което казвате, но ми се ще да приличам повече на вас. Грижете се за нея вместо мен. – Той мина покрай игуменката, но се спря на вратата на конюшнята. – Според вас... тези рани, които имаше преди на ръцете и краката си... виждали ли сте ги?

– Разбира се. Те бяха постоянно изпитание за нея като послушница, а на няколко пъти ги видях и без превръзките.

– Как мислите? Истински ли са били, или тя си ги и е причинявала в някаква форма на лудост?

Бернадет въздъхна.

– Наистина вярвам, че Фабрисия е добра по душа, чиста от грях, колкото една смъртна жена може да бъде. Но не вярвам в тези неща, Филип, колкото и да ми се иска да вярвах. Тя не е като вас, нито е като мен, но това не я прави светица.

Филип кимна и поведе мулето през двора към отворената врата.

CIX

ВИЖ Я САМО тази паплач, помисли си Мартин Наварес. Някога бяха добри бойци. Сега изглеждаха като скитници. Кръстоносците бяха взели доспехите им и оръжията им в Монтайе, на следващия ден половината от мъжете бяха избягали, поели към низините или обратно към Каталуния.

Скоро след това ги нападнаха кръстоносни патрули в гората, шестима добре въоръжени мъже, докато те сами те притежаваха само тояги и голи ръце. Биха се отчаяно и повечето от хората, които му бяха останали, умряха в този ден. Но бяха спечелили. Взеха оръжията на кръстоносците и конете им.

Зимата обаче им докара глад, бяха бездомни и само седмина. Трябваше да почакат до пролетта, за да намерят отново работа. При кръстоносците или при катарите. Дотогава се налагаше да намерят начин да оцелеят.

Бяха се снишили на границата с дърветата и наблюдаваха дима, който се издигаше от комина върху покрива на манастира.

– Ето къде ще останем, докато снегът се стопи – рече Мартин.

– Жени и храна – обади се един от тях. – Отдавна не съм имал и едното, и другото.

– Ще ни видят да идваме – възрази друг.

– Бихме могли да им напишем дълго поздравление на велен, да им кажем за нашите планове и да го изпратим на Вси светии – каза Мартин. – Няма да им значение. Няма какво да направят, за да ни спрат. Те са шепа женоря.

– Има стена.

– Висока достатъчно, за да пази от вълци и ядосани джуджета – каза Мартин и другите са разсмяха. – Тук Хуан е най-високият. Той ще я прескочи и ще ни отвори вратата.

Тръгнаха през снега. Всички бяха католици и някои се смутиха, че се готвят да плячкосват манастир. Но Мартин все още беше техен командир и досега ги беше измъквал. Освен това всички бяха едно. Вече никой не можеше да се отдръпне.

Дъхът му замръзваше във въздуха. Вървеше бавно, с приведена срещу вятъра глава, премисляше непрекъснато разговора с Фабрисия.

Ако си тръгнете оттук, сеньор, повече никога няма да ви видя. И двамата го знаем. Ще ви убият. Помните ли, че се помолихте двамата да сме заедно? Ето, Бог ви даде своето чудо. Отговори ви. Но сложи и цена на своя дар и цената е да изоставите отмъщението си.

Нещо привлече погледа му, просветване от елов клон, покрит с лед. Кръстът, чиято верижка беше разкъсал от врата си, когато сваляше Фабрисия от дървото. На това място Жил я беше разпънал.

Трябваше да е изгубен, под пряспа сняг. Някак се бе заплел в клоните. Протегна ръка и го издърпа. Какво искаш от мен, запита се той. Не мога да отгатна намеренията ти.

Веднъж ми казахте, че когато поставям ръце върху хората, това им дава надежда. Казахте, че не става дума просто за изцеление, това им показвало, че Бог не ги е изоставил. Казахте, че онова, което правех, е било много важно.

Заради него тя беше пожертвала всичко, в което вярваше. Защо той не можеше да направи същото за нея? Сестра Бернадет може би щеше да помисли, че я е изоставил, но тя цял живот е живяла в манастир. Какво знае всъщност за мъжете и жените? Претегли кръста в ръката си. Какъвто и план да имаше, той вече беше сигурен, че никой не го е прозрял напълно, нито свещениците, нито дори еретиците. Постави верижката около врата си и решимостта му се възвърна. Обърна мулето и тръгна обратно по пътя, откъдето беше дошъл. С надежда, но не за онова, което беше възнамерявал да направи.

Хуан прескочи стената, но когато се спусна от вътрешната страна, изненада портиерката, която идваше отсреща. Старата монахиня изкрещя и хукна към сградата. Хуан я сграбчи изотзад и запуши с ръка устата ѝ. Поколеба се как да постъпи. Старицата продължаваше да се бори, той извади ножа си и ѝ преряза гърлото.

После отвори вратата на манастира.

Мартин видя какво е направил и нахока момчето.

– Сега ще се наложи да избием всички, празноглавецо – рече той.

Знаеше какво е наказанието за убийство на монахиня, вече не можеха да си позволят да ги оставят живи.

Нахлуха в избата, за да търсят храна. Бяха разочаровани, имаше само стари хлябове, малко мед и почти никакво месо. Мартин чу писъците. Някой беше открил трупа на портиерката. Изпрати двамина да се справят с положението.

Поведе останалите към параклиса. Само толкова злато ли имаха? Една от монахините биеше камбаната за тревога. Мартин изпрати още двамина да я накарат да спре и излезе, останалите го последваха. Почти никаква храна, съвсем малко злато. Готов беше да се обзаложи, че и жените са грозни.

– Трябва да има поне една, дето да я бива достатъчно за чукане – рече Хуан.

– Не си залагай главата на това – отрезви го Мартин. – Защо са се замонашили, как мислиш?

СХ

ФИЛИП НАБЛЮДАВАШЕ как двамата мъже излязоха от параклиса. Явно има нещо в убийството на монахиня, което да изнервя и професионалистите. Единият се озърна назад, като че е забравил нещо.

– От онова, което чувам, не са истински монахини – обърна се той към другаря си. – Повечето от тях са еретички. Да убиеш еретик, не е грях.

В Париж щяха да те обесят, влачат и разчекнат за убийството на монахиня; на небето наказанието щеше да е безкрайно по-лошо. Тези двама дръвници бяха следвали заповеди и сега вината ги разкъсваше.

Добре, да сложи край на терзанията на съвестта им. Филип изскочи иззад колоната, плъзна меча нагоре към врата на първия и го уби с един удар. Другият го гледаше втренчено, окаменял от стъписване, зрител на собствената си смърт. Щом свърши, Филип се обърна и напрегна слух. Чуваше викове откъм избата и конюшните. Колко бяха на брой?

Под командването на Наварес в Монтайе служеха петдесет. Изгубил беше половината от войниците си по време на обсадата. Колко бяха оцелели в гората или бяха дезертирали?

Той извлече двата трупа от църквата. Видя монахинята, която бяха убили, все още смаян от лекотата, с която някои мъже убиваха беззащитни жени.

– Никой няма да скърби за вас – рече той на мъртвия испанец, преди да го пусне на плочника.

Хукна през двора към избата.

– Няма и късче шибано прясно месо – чу един ог наемниците да казва. – Само осолено свинско.

– Това ли е всичко, с което е трябвало да преживеят зимата?

– Има мед и козе сирене. И чесън. От чесъна ще надебелеем!

Мъжът, който тършуваше из хесенските чували, не го чу.

Погледна встрани чак в последния момент, може би си мислеше, че другарите му идват на помощ. Филип се насочи към врата му, един насочен надолу замах, кървав и бърз.

Съучастникът му беше в другия край на избата и нямаше да е толкова лесно да го отстрани. Филип трябваше да прескочи зеленчуците, които лежаха на пода, и когато стигна до него, мъжът вече беше измъкнал меча си и извика, за да предупреди останалите.

Наемникът замахна към него. Филип с лекота отстъпи встрани и изви меча си в ниска плавна дъга, която разпори противника му. Той се улови за стомаха, Филип нанесе втори удар с меча си, миг по-късно мъжът лежеше мъртъв на пода.

Затича по стълбите. Откъм конюшните чуваше писъци.

До този момент изненадата му беше давала предимство. Но ако в манастира имаше повече от наемниците на Мартин, те щяха да го надвият. Не можеше да го позволи. Къде бяха Фабрисия и останалите? Предположи, че се крият в помещението за събирания. Трябваше да спре копелетата, преди да стигнат дотам. При почти всяка битка, в която се беше бил, използваше някакво предимство, било с доспехите, било с обучението. Но тези хора бяха наемници, професионалисти; трябваше да е бърз и безмилостен.

Държаха Бернадет на пода на конюшнята, монашеската ѝ забрадка и одежда бяха свалени, ризата ѝ – вдигната към бедрата. Не бяха поставили пазач; Мартин си правеше удоволствието с нея, а другите го гледаха и надаваха окуражителни викове. От вратата Филип ги прецени с поглед. Само четирима. С бързина и късмет можеше да успее.

Свали плаща си, за да не ограничава движението му. После се вмъкна в конюшнята.

Първият наемник не го видя. Филип описа широка арка и стовари меча си върху тила му. Мъжът не носеше шлем, който да го предпази, и беше мъртъв, преди да рухне на земята. Вторият беше по-бърз от останалите, измъкна меча и дори успя да парира първия удар на Филип.

Втория удар той нанесе ниско и не уби мъжа, но разпори корема му и го повали на земята.

Мартин все още се мотаеше с оръжията си. Другарят му се нахвърли на Филип. Той възпря удара му, но политна назад към едно от отделенията. Войникът се възползва от предимството си; не го разпозна като рицар, вероятно мислеше, че лесно ще го убие. Замахна втори път, остана непокрит за противоудара и падна.

– Ти! – изуми се Мартин. – Ти беше в Монтайе!

Нахвърли се върху него, замахваше отново и отново. Филип се отдръпна, препъна се в един от падналите войници и падна по гръб. Мартин свали меча си, прицели се в главата му. Филип отново парира, мечът се изплъзна от захватката му. Оръжието му отскочи по плочника.

Мартин отново замахна, Филип се претърколи настрана. Острието мина на косъм от него, изтръгна искри от камъка. Не успя да се изправи, а без меча си беше безпомощен. Наварес държеше върха на своя, насочен към гърдите му, и се приготвяше за последния удар.

И тогава Филип я видя, зад него. Разбра, че ще го направи и това някак му се стори по-лошо от това сам да умре. Мартин можеше да отнеме живота му, но другото щеше да погуби душата на Фабрисия.

– Недей! – изкрещя Филип към нея.

За миг испанецът се поколеба, хвърли бърз поглед през рамото си. Дали видя как Фабрисия стоеше зад него с вдигнат нож? Щеше да нанесе удара, нямаше съмнение.

Филип го изрита с десния си крак, Мартин падна на плочника. Филип скочи на крака и грабна ножа от ръката на Фабрисия, приготви се да се бие, но вече беше безполезно. Мартин Наварес умря с изненадано изражение на лицето си. Очите му, пълни с толкова пламък миг по-рано, се замъглиха. Мечът се изплъзна от пръстите му, докато кръвта му течеше и се събираше под главата му.

Беше разбил черепа си на камъните.

Внезапно всичко застина. Бернадет хлипаше в ъгъла, един от войниците на Мартин умираше в дълга агония, риташе и крещеше. Но засега убийствата бяха приключили. Фабрисия стоеше притихнала. Лицето ѝ беше бяло. Не помръдна дори когато я прегърна.

– Спаси ми живота – рече той.

– Щях да го убия – каза Фабрисия.

Истина беше. Видял беше изражението на лицето ѝ. Силите я изоставиха и тя се отпусна в ръцете му.

– Не биваше изобщо да те оставям – рече той. – Съжалявам.

Вдигна я и я изнесе от конюшните.

CXI

В СЪВЪРШЕНИЯ свят на Дявола, помисли си той, наемниците щяха да ме убият, да изнасилят Фабрисия и после и нея да убият за собствено удоволствие; в света на катарите техните души щяха да се съединят с Бог в далечния му Рай, а Наварес и разбойниците му щяха да се върнат на вонящата Дяволска земя в други тела, за да повторят деянията си.

Но този път не беше станало, както Дяволът би искал, защото неговата светица беше избрала насилието пред светостта. Грях беше да убиеш; а беше ли грешно да обичаш някого толкова много, че да убиеш, за да го спасиш? Свещениците и философите можеха да спорят върху стореното от нея, докато слънцето не изстине на небето. Той се радваше, че накрая не се стигна дотам, защото, за да го спаси, тя щеше да унищожи себе си.

Дали върху него щеше да падне проклятие за онова, което беше сторил в Монмерси? Ако беше така, тогава не искаше да е на мястото на Бог в Съдния ден, защото везните, които мереха душите, никога нямаше да застанат в равновесие. Колкото до себе си, той вече не можеше да отсъди кое е доброто и злото в каквото и да било. Наситил се беше на религия. Де да можеха хората да забравят за Бог и вместо това да се опитат да бъдат човечни.

– От другата страна на тези планини не те чака замък – каза тя.

– Сега ти си моят замък. Ще търся убежище при теб и ще те защитавам до последния си дъх.

Той полека поведе мулето по клисурата. На Симон Жорда това щеше да хареса, помисли си той. Съвършената гледка за един християнски свещеник: скромен мъж, който върви през снега, без да има място, където да пренощува, и жена, която се полюлява върху гърба на муле.

– Ами ти? – попита я той. – Без мен ще ти е по-добре. Там, където отиваме, никой не те чака да го лекуваш.

– Освен теб.

– Да, освен мен. – Той погледна назад към нея. – Не мога да ти обещая, че знам какво ще се случи утре.

– Тогава аз ще се възползвам най-пълно от този миг.

Ръката му лежеше на оглавника, тя сложи своята отгоре ѝ.

Филип спря, за да огледа пътя напред, търсеше пътека, но пътеката беше скрита от наскоро падналия сняг. Фабрисия има право, помисли си той. За пръв път никаква крепост не очаква завръщането ми. Нямам нищо.

Ние нямаме нищо.

Освен надежда. Човек не може да живее без надежда.