Стингър

20. Гибел

— Жива и здрава — каза Коди и спря мотоциклета до тротоара пред къщата на Рик Джурадо. С разчорлена от вятъра коса Миранда слезе, стискайки куфара си.

— Някой не ти ли е казвал, че караш прекалено бързо?

— Не. — Той се огледа. По улицата не се виждаха кротали, поне до този момент. От гробището за коли на Кейд отекваха удари на чукове.

— Е, тогава аз ти казвам. Можеше да ни убиеш.

— Човек може да умре дори само ако диша тук наоколо. По-добре се прибирай. — И той кимна към къщата. Лампата на верандата беше запалена. Във въздуха се носеше миризма на лук и боб. — Ще почакам, докато влезеш.

— Не е необходимо.

— Нищо не ми струва — каза той, но всъщност вече се беше изпотил под мишниците.

— Благодаря, че ме докара. А също и задето ме спаси от Беззъбия. — Усмихна се едва доловимо и тръгна към къщата.

— Моля. Винаги на твое разположение. — Докато я наблюдаваше как се качва по стълбите и чука на вратата, Коди форсираше мотора. Тя е окей — реши той. Но беше твърде зле, че… е, просто беше кофти.

Вратата се отвори. Коди видя лицето на Рик Джурадо на жълтата светлина.

— Донесох ти подарък, Рики! — извика му и докато Рик се взираше изненадан и объркан, Коди направи обратен завой с хондата и се изстреля като ракета по Втора улица.

— Проклет глупак! — възнегодува Рик на испански и тогава погледна към момичето, което стоеше пред вратата с куфар в ръка.

— Здрасти! — каза тя.

— Здрасти! — отговори той, но чак след секунди я позна и се отпусна. Последната снимка, която му беше изпратила беше отпреди две години, а през това време се бе превърнала от малко момиче в жена. — Миранда!

Куфарът й тупна на дъските на верандата и тя се хвърли към брат си. Той я прегърна силно и я вдигна във въздуха. Чу я да изхлипва, а и неговите очи горяха.

— Миранда! Миранда! Не мога да повярвам! Как стигна дотук? Просто не мога… — Тогава му дойде наум: Коди Локет с неговата сестра. Без малко да я изпусне. Докато й помахаше да стъпи здраво на земята, погледът му беше станал трескав и като на луд. — Какво правиш ти с Локет?

— Нищо. Просто ме докара.

— Пусна ли ти ръка? Кълна се в Бога, че ако те е докоснал…

— Не, не! — Изражението му я плашеше. Това не беше онзи нежен брат, който й пишеше писма с красив и равномерен почерк. — Нищо не е направил. Само ме докара от автобусната спирка.

— Стой далеч от него! Той е боклук! Разбираш ли?

— Не, не разбирам! — Но в следващия миг разбра. Видя гривните с метални кабари по ръцете на Рик — модата, която много момчета от бандите във форт Уърт следваха — и си спомни как бе реагирал Коди, когато беше споменала името на Рик. Лоша работа, помисли си. — Всичко е наред. Добре съм.

Той трепереше от гняв. Как смее това копеле да докосва Миранда! Още една сметка за оправяне. Наложи си да прикрие гнева си и да го спотаи някъде дълбоко в себе си.

— Съжалявам, не исках да се разпалвам. Влизай вътре.

Той вдигна куфара й и я хвана за ръка. Щом влязоха, затвори и залости вратата.

— Заповядай, седни.

Рик започна да се суети и да оправя прашната стая.

— Къде е Палома?

— Спи. — Беше изоставил уличния жаргон. Изчетка с ръка възглавниците и ги пооправи. — Ще ида да я събудя…

— Не, недей още. Трябва първо да поговоря насаме с теб.

Той се намръщи. Това звучеше доста сериозно.

— Какво има?

Миранда прекоси стаята и отиде до полицата с керамични птички на Палома. Взе кардинала и прокара пръсти по главата му.

— Няма да се върна във форт Уърт — най-сетне каза тя. — Никога.

— Джасни му един — весело крещеше Рубен. — Смлати го това малко копеле!

Пако беше хванал Рей за глезените и се опитваше да го издърпа изпод електронната игра, но Рей бе стиснал един от краката на машината и нямаше намерение да го пуска. Очилата му бяха отхвръкнали настрана, а от устата му се стичаше кръв. Съзнанието му все още бе съвсем ясно. Помисли си, че знае какво изпитва раненото животно, нападнато от лешояди.

Роби Фокнър събра кураж и се спусна напред, но Пако се извъртя към него и го прасна в лицето — един, два, три пъти. Носът му бликна и като извика тихо, Роби се строполи на земята.

Светофара драпаше по пода да се измъкне от Хуан Диегас, който отново беше се нахвърлил върху машините.

— Спрете! Моля ви, спрете! — крещеше Кенишо, свит в един ъгъл.

Светофара видя отворената врата пред себе си и макар че едното му око беше затворено от оток, а бузата му бе разрязана от пръстена с монограм на Диегас, стана и се втурна към улицата. Зад гърба му Хуан изрева с пълно гърло: „Гибел“ и преобърна играта Воин. Вътрешностите на машината се изсипаха и от тях започнаха да изскачат искри.

Светофара продължаваше да тича и подмина канцеларията на шерифа. Това беше работа на ренегатите и той отлично знаеше как да постъпи.

— Тя е, нали? — Очите на Рик бяха потъмнели от гняв. — Какво ти е направила?

— Не е това. Просто трябваше да…

Хвана ръката й. Дланта й беше суха и напукана, ноктите изпочупени — имаше ръце на работничка, а не на гимназистка.

— Разбирам — със стегнато гърло каза той. — Карала те е да миеш подове.

Миранда сви рамене.

— Работех у някои хора след училище. Не беше много. Метях, миех чинии и…

— Изкарваше с количка боклука на някой дебел гринго на улицата?

— Беше просто работа. — Тя издърпа ръката си от неговата. — Идеята не беше нейна, а моя.

— Да — горчиво се усмихна Рик. — И докато ти беше прислужница, тя се размотаваше наоколо и чакаше сводника й да й се обади?

— Престани. — Погледна го в очите. — Просто престани. Не знаеш, затова не можеш да говориш така.

— Знам! По дяволите, четох писмата ти. Пазя ги всичките! Може никога да не си го написала, но аз доста добре чета между редовете. Тя е нищо и никаква курва и не знам защо остана при нея толкова дълго!

Миранда мълчеше. Върна кардинала на мястото му на полицата.

— Никой не е нищо и никакъв. Затова стоях.

— Да, благодари се на Дева Мария, че си се измъкнала преди да превърне и теб в проститутка!

Тя притисна пръст към устните му.

— Хайде — каза умолително, — нека да не говорим грозни неща, а?

Рик целуна пръста й, но очите му останаха замислени.

— Погледни какво пазя още! — Миранда отиде до куфара си, разкопча го и започна да рови в дрехите. Накрая намери парче хартия, сгънато няколко пъти. Започна внимателно да го разгъва и Рик видя, че на места ръбовете бяха облепени със скоч, за да не се разпадне. Знаеше какво е, но я остави да го разтвори и му го покаже. — Виждаш ли? Изглежда почти нов.

Беше автопортрет, нарисуван с пастели преди около три години. Лицето му — доста по-младо тогава, помисли той беше нарисувано с дебели смели линии, доста черни отсенки и червени светли петна. Сега му изглеждаше дяволски любителска работа. Беше го направил за малко повече от час, като се гледаше в огледалото в стаята си.

— Рисуваш ли още? — попита го Миранда.

— Малко. — Под леглото в стаята му имаше дузина скици и пастели — повечето на листове от тетрадки: на Бордъртаун, пустинята, хребета с Шезлонга и лицето на баба му. Но само Миранда и Палома знаеха за това. Отказваше да окачва рисунките си в къщата от страх да не ги види някой от кроталите.

— Трябва да направиш нещо с таланта си — настояваше Миранда. — Да отидеш в художествено училище или…

— Никакво училище повече. Утре е последният ми ден и след него приключвам с училището.

— Какво ще правиш после?

— Вече имам добра работа в железарския магазин. — Не е споменал в писмата си, че беше най-обикновен общ работник в склада. — Отговарям за инвентара. Предполагам, че през уикендите ще започна да боядисвам къщи. Един сръчен бояджия може да направи доста пари.

— Сам знаеш, че можеш да правиш и нещо по-добро. Това го доказва. — Тя вдигна автопортрета.

— Никакво училище повече — твърдо каза момчето.

— Мама винаги казваше, че си… — Миранда спря. Знаеше, че стъпва в минирано поле, но продължи: — Твърдоглав като магаре.

— Поне веднъж е била права. — Наблюдаваше сестра си, която нежно сгъна рисунката и я сложи настрана. — И така, какво се случи? — пожела да чуе истината Рик, макар да знаеше, че ще го заболи от нея.

— Коди! Коди!

Той вдигна глава от инструментите, които подреждаше в гаража. Светофара вървеше, олюлявайки се, към него и всеки момент щеше да се строполи на земята. На лицето си сякаш беше сложил кървава маска.

— Убиват го, Коди! — каза, останал без дъх, Светофара и се приведе напред, готов да повърне. Кръвта му опръска паважа. — Момчето на господин Хамънд. Рентгена. Кроталите. В Игралната зала, убиват го, човече!

— Колко са? — Във вените му сякаш бе потекла ледена вода, но пулсът му блъскаше в главата като часовников механизъм на бомба.

— Не знам. — Помисли, че си е изгубил ума. — Пет-шест. Може би седем.

Мендоза се бе заел да брои парите от касата, но излезе и като видя лицето на момчето, остана с отворена уста.

Коди не се поколеба. Посегна към стената и взе един кожен колан с комплект гаечни ключове, сложи го на кръста си и го закопча.

— Върви и намери Танка, Боби Клей, Дейви, всеки, когото можеш. Действай!

Светофара кимна, събра сили и хукна послушно като войник да изпълни заповедта. Коди веднага яхна мотоциклета, чийто рев заглуши виковете на Мендоза:

— Коди! Почакай!

Коди даде газ и изчезна в тъмнината.

— По дяволите! — Мендоза изтича в офиса си и припряно набра номера на шерифа. На телефона беше един от заместниците му, поел нощната смяна — Лийлънд Тийл, и Мендоза започна да му говори, че ще има война между бандите, но Тийл пропиля ценни секунди в ровене за химикал и хартия, на която да запише информацията.

Коди натисна спирачките и спря пред Игралната зала. С ледено самообладание и пламнал поглед прекрачи прага и видя картината на поголовната сеч.

Електронните машини бяха прекатурени и хвърляха искри по пода. Рубен Хермоса риташе настървено стъклото на една от тях, а старият Кенишо се бе свил в ъгъла и стенеше „Не, моля ви, не…“. Хуан Диегас беше докопал едно от момчетата — май беше Роби Фокнър — и методично натискаше и търкаше лицето му по пода, оставяйки кървави следи. Другите деца стояха скупчени в дъното на Игралната зала.

А ето и Пако Легранде с шинирания нос. Рей Хамънд, който се беше свил под една от машините, отчаяно се мъчеше да предпази тестисите си от ритниците му. Коди чу съскащия звук, с който въздухът от дробовете излезе между зъбите на Рентгена, когато един от големите войнишки ботуши се заби в рамото му.

— Стига!

Пако спря да рита, обърна се и се ухили. Рубен Хермоса спря разрушителните си набези, а Хуан Диегас пусна Роби Фокнър, който остана да лежи и плаче.

— Ей, човече! — каза Пако и разпери ръце. — Просто имаме малко тържество.

— Тържеството свърши — каза му Коди.

Огледа се бързо. Кроталите бяха само трима. Какви бяха тези глупости, че били пет или шест? Е, може би Легранде и Диегас се брояха за двама всеки.

— Мисля, че май едва сега започва — отвърна Пако. Усмивката му замръзна и той започна бавно да се приближава, като тропаше шумно с тежките си ботуши и се приготвяше да се хвърли върху Локет.

Коди не се помръдна и го остави да наближи. Но когато Пако почти беше стигнал до него, ръката на Коди мигновено се стрелна към колана с инструменти, извади един гаечен ключ и го запрати, преди Пако да разбере какво ще последва.

Гаечният ключ уцели Пако в ключицата. Чу се силно изхрущяване. Пако изкрещя от болка и се олюля назад. Блъсна и Рубен и болезнената му гримаса се изкриви още повече. Ключът издрънча на пода.

Хуан Диегас се спусна напред така светкавично, че Коди не можа да го избегне. Кроталът го удари с глава в корема, изкара му въздуха и го отхвърли назад. Коди се просна върху играта Командос, а Хуан започна бясно да го блъска с юмруци в ребрата. Коди опита един ъперкът, но само одраска брадичката му, после заби пръсти в очите му и ги завъртя. Този път Хуан изпищя и отстъпи, като търкаше непрекъснато одрасканите си очни ябълки. Без да губи време, Коди пристъпи напред, зае позиция и го ритна в стомаха. Хуан се свлече със скимтене на земята.

Рубен Хермоса замахна, уцели Коди в челюстта и го накара да се олюлее. Следващият удар само одраска челото му. Коди вдигна ръце, отблъсна третия, после докопа Рубен за фланелката и заби юмрук в лицето му. Нанесе удара инстинктивно, но попадна точно в носа. Шурна кръв и Рубен се опита да отстъпи, но Коди се нахвърли и започна да му нанася бързи и последователни удари в лицето. Рубен се олюля, коленете му се огънаха… И тогава Пако скочи върху играта Слънчева крепост и блъсна машината върху Коди, който пое тежестта й и се просна на земята.

Рубен се разбърза на четири крака към вратата. Щом се озова навън, се изправи и хукна към Бордъртаун.

Устата на Коди се напълни с кръв. Зрението му се замъгли. Чуваше приближаването на тежките ботуши и си мислеше: „Ставай, инак с теб е свършено!“ Опита се да стане, но разбра, че беше твърде късно. Един от ботушите на Пако го удари под дясната мишница. Болката сякаш се разнесе по ребрата му из цялото тяло. Чуваше виковете на Хуан: „Стъпчи го!“ Изви се и следващия ритник попадна върху рамото му. Зрението му се проясняваше, но краката не щяха да го слушат. Вдигна очи и видя Пако, надвесен над него, готов да нанесе следващия си ритник. Представи си как оня го уцелва в брадичката, главата му се отмята назад и вратът му се прекършва като на пиле. Трябваше да се отмести, и то БЪРЗО.

Но преди да успее да го стори, някаква фигура скочи върху Пако Легранде и той загуби опора. Така и не последва друг ритник. Коди видя кървящото лице на Рентгена. На всичко отгоре малчуганът ръмжеше.

Пако изкрещя разгневен и посегна да го откъсне от себе си, но слабичкото момче го хвана за шината на носа и го дръпна с всичка сила.

— Обичам я. — Гласът на Миранда беше тих. Тя седеше на дивана, скръстила ръце. — Но не можех да остана повече при нея. Не можех да издържам…

Рик чакаше, без да я притеснява.

— Ставаше все по-лошо с мъжете — продължи Миранда. — Започна да ги води в апартамента. Тези апартаменти… стените им са толкова тънки. — Тя започна да чопли един от счупените си нокти, неспособна да погледне брат си. — Срещна този мъж. Той поиска да го последва в Калифорния. Каза, че… — по лицето й пробягна измъчена усмивка — я карал да се чувства хубава. И знаеш ли какво още ми каза? — Наложи си да срещне мрачния му поглед. Рик чакаше да чуе. — Каза ми… че двете бихме могли да направим доста пари в Калифорния. Каза ми, че съм достатъчно голяма да започна да печеля истински пари.

Рик седеше неподвижен. Лицето му с искрящите черни очи беше като изваяно с длето, но душата му се гърчеше от мъка. Майка му го беше оставила при Палома на пет годинки и беше взела тригодишната Миранда със себе си. Баща им ги беше изоставил веднага след раждането на Миранда. Къде беше Естебан Джурадо — Рик нито знаеше, нито се интересуваше да научи. През изтеклите години майка му им беше писала дълги писма за „кариерата си като модел“. В тях винаги се говореше за някакъв голям шанс, който така и не се реализира, а писмата постепенно започна да пише Миранда и Рик се бе специализирал в четене между редовете.

— Знам какво си мислиш, но грешиш. Тя ми даваше правото да избирам. Можех или да я напусна, или да отида в Калифорния с нея. Но не вярвам, че действително ме искаше със себе си. Мисля, че й се искаше да си събера нещата, да ида на автогарата и да си купя билет за Пъкъл, както всъщност и направих. Вярвам, че беше така. — Изразът на лицето й беше непоколебим, но сълзите вече блестяха в очите й. — Моля те, Рик… моля те, не ме убеждавай, че не е вярно.

— Рикардо? — Гласът на Палома се разнесе в коридора. Преди да успее да стане и да й помогне, тя влезе в стаята, облечена в памучна нощница, с разчорлена от спането коса. — Чух, че говориш на някого.

— Бабо — каза Миранда и Палома рязко спря и изви глава към неясната фигура, която се надигна от дивана.

— Кой…

— Това съм аз, бабо. — Момичето се приближи до нея и нежно хвана едната от тънките й, набръчкани от възрастта ръце. — Аз съм…

— Миранда — прошепна старицата. — О, Миранда… моя малка Миранда! — Тя погали ръката на момичето и опипа с треперещи пръсти лицето й. — Колко си пораснала! Колко си красива!

Последния път, когато видя детето, то беше само на три години и майка му го отнесе на север с автобус на компанията „Трейлуейс“. Миранда започна да плаче — този път от радост — и да прегръща баба си. Палома не би казала нито на Миранда, нито на Рик, че дълго бе стояла в коридора и беше чула всичко.

— Guerra! Guerra! — крещеше някой на улицата. Кучетата започнаха да лаят като полудели.

— Какво е това? — попита остро Палома. Виковете продължаваха: „Guerra! Guerra!“ Всички знаеха какво означаване това — война между бандите.

Рик усети буца в гърлото си. Остави баба си и сестра си и изтича на верандата. Рубен Хермоса стоеше насред Втора улица с опръскана в кръв фланелка и мокри джинси, кални след прекосяването на вонящия канал на Змийска река. Той продължаваше да крещи с пълен глас и Рик видя Зарра да излиза от къщата си, а после и Джой Гаракоун от своята, последван от Рамон Торес от съседната врата. И други кротали откликваха на вика, а кучетата лаеха бясно и се втурваха напред-назад из дворовете, вдигайки вихрушки от прах.

Рик изтича надолу по стълбите.

— Млъкни! — изкрещя той и Рубен се подчини. — Какви ги дрънкаш, човече?

— Ренегатите! — отвърна Рубен. От носа му капеше кръв. — В Игралната зала, човече! — Той се хвана за ризата на Рик. — Засада… Локет удари Пако с чук… На Хуан му одраха очите. Човече. О, боже… разбиха ми носа.

— Опомни се! Говори по-смислено! — Рик го хвана за ръката, защото момчето изглеждаше така, сякаш щеше да се строполи всеки момент. — Какво става? Какво правехте оттатък моста?

Пекуин дотърча, като весело викаше „Guerra“, имитирайки гласа, призовал го да излезе на улицата.

— Млъкни! — смъмра го Рик.

Очите на момчето засвяткаха от негодувание, но му се подчини.

— Ами… мотаехме се… Не сме се опитвали да бием някого — обясняваше Рубен. — Отидохме просто ей така, това е всичко. Те ни се нахвърлиха. — Той огледа другите кротали. — Убиват Пако и Хуан! Сега, докато говорим! — Усети, че въображението му се развихри като галопиращ див кон. — Може би шест или седем ренегати, а може би и повече… всичко стана така бързо.

— Война! — изкрещя Пекуин. — Ще вземем да стъпчем някой и друг ренегат!

— Казах да си затваряш устата. — Рик го хвана за яката, но дребничкото момче се изскубна и хукна към Трета улица крещейки бойния вик, за да вдигне на крак и кроталите, които живееха там. — Някой да го спре! — заповяда Рик, но Пекуин, опиянен от предвкусването на предстоящото насилие, беше по-бърз от вятъра.

— Трябва да измъкнем Пако и Хуан оттам, Рик — обади се Зарра с навит на ръката и готов за бой камшик. — Трябва да спасим братята си, човече.

— Почакай за минута. Остави ме да помисля. — Но не можеше да мисли. Кръвта му бушуваше, а пискливият глас на Пекуин проникваше през стените на всяка къща в Бордъртаун. Нямаше време да се осмислят нещата, защото вече идваха Джей Джей Мелендез, Фреди Консепсион, Диего Монтана, Тина Мулапес, както и едно червенокосо момиче, което всички познаваха като Животното.

— Тези смотаняци ще ни изпият кръвта! — Беше се появил и Съни Крауфийлд. Лицето му беше потно и жълтеникаво на светлината от верандата. — Ще отидеш ли там или не, Джурадо? — предизвикателно го попита той. Рик видя, че оня стиска парче оловна тръба и очите му святкаха, жадни за бой. Трябваше да вземе решение, а то беше повече от ясно.

— Отиваме.

Докато другите дюдюкаха и крещяха, Рик погледна Палома и Миранда, които стояха на верандата. Видя, че баба му казва НЕ, но не можа да го чуе заради врявата наоколо. Може би така беше по-добре. Миранда не бе съвсем наясно какво ставаше, но виждаше вериги и бейзболни бухалки в ръцете на прииждащите момчета и се досещаше, че сигурно беше битка между банди. Рик се пипна по джоба да провери дали Божият гняв беше на мястото си. Някои от другите вече тичаха към колите и мотоциклетите си или пък направо към другия бряг, сякаш се втурваха за някакво празненство. Рик осъзна, че тълпата беше неуправляема и че преди да настъпи новият ден, щеше да бъде пролята много кръв. Бойният зов на Пекуин за война отекваше из целия Бордъртаун.

Госпожа Алхамбра се появи от другата страна на улицата и започна да вика на Зарра да се прибере, но той нетърпеливо подкани Рик:

— Хайде да действаме!

Рик кимна, запъти се към стълбите на верандата, но после се отказа. Нямаше време да говори с баба си и сестра си. Лицето му се превърна в каменна маска. Гибел! — помисли си той и им обърна гръб. Тръгна към колата си като олицетворение на самото отмъщение.