Стингър

57. Стингър се разкрива

Коди погледна Стингър на усойната светлина от виолетовото слънце и земята като че ли спря да се върти.

Стингър — наемният ловец на избягали престъпници — беше продълговат като змия, с пъстра кожа на черно-бели петна. Слузта върху тялото му блестеше на светлината. Стотина малки крака със сребристи нокти му помагаха да се придвижва напред с вълнообразни движения. Като тлъста мазна стоножка — оприличи го Коди. Двата му предни крака обаче, които сякаш бяха на панти и имаха огромни нокти, приличаха на лопатите на грамаден булдозер. С тези крака той копаеше тунелите и разбиваше подовете на къщите.

Главата му беше копие на онази, която изскочи от коня — плоска като на влечуго, с плътни и удължени челюсти, с четири кехлибарени очи с черни зеници. Само дето вътре в челюстите нямаше игли вместо зъби. Устата беше голяма и влажна, сива на цвят и приличаше на смукало на пиявица.

Тялото на Стингър продължаваше да се плъзга в помещението през отвора. Кабели като еластични червени мускули излизаха от страните му и го съединяваха с дишащата машина. Коди предположи, че тя навиваше и развиваше кабелите автоматично. Ясно беше, че Стингър е свързан за машината, а може би бе част от нея.

Най-страшното обаче беше, че на някои места кожата на Стингър бе почти прозрачна и Коди можеше да види какво има вътре — трупове, които се носеха и подскачаха като в някакъв ужасяващ балет. Провлачени лигави нишки се бяха усукали около труповете и, изглежда, хранеха вътрешните органи на Стингър с тях. Появи се фигура на кон, носен като от мръсен прилив. Проблясвания, навярно от електрически искри, прескачаха по нишките и осветяваха като със стробоскоп мъртвите в това подуто от трупове тяло. Във вътрешния поток на Стингър се появиха още човешки тела. Коди разпозна някои от тях, но му се прииска да не беше го сторил. Той притисна устата си с ръка, борейки се да не изгуби съзнанието или разсъдъка си.

Той знае името ми — помисли си Коди и това го докара на косъм от лудостта.

Накрая се появи и опашката на Стингър, която завършваше с огромна топка от шипове, точно както опашката на съществото, което беше излязло от коня. Тя се гърчеше в мощни тласъци, а стотиците крака носеха надутото шестметрово тяло на Стингър през помещението и стържеха като ножчета за бръснене.

Коди не можеше да помръдне. Сега отворът от другата страна беше свободен, макар и омазнен със слузестия секрет на Стингър. Може би щяха да успеят да притичат? Но какво щеше да стане, ако не успееха? Дишащата машина отново развиваше кабели от вътрешността си. Стингър отиваше към далечния край на помещението. Коди погледна през рамо Миранда и Сардж — двамата се бяха притиснали в прикритието си, а очите на Сардж се бяха изцъклили от ужас. Той им посочи с ръце да останат на място и изпълзя по корем от прикритието, за да види къде беше отишъл Стингър.

Стингър бе стигнал до стената с геометричните фигури. Повдигна се, като осем крака от тялото се откъснаха от пода, а останалите го тласнаха нагоре. Кожата от долната му страна беше гладка и бяла като на личинка. В сравнение с люспестата горна част изглежда уязвима — помисли си Коди. С пушка можеше да пробие доста голяма дупка в нея…

Но той нямаше пушка и единственото нещо, което можеше да направи, бе да наблюдава как краката на съществото започнаха да докосват геометричните символи със страшна бързина. Всеки крак се движеше самостоятелно. След като го натиснеше, виолетовата светлина на всеки символ изгасваше. Главата на Стингър се вдигна. Коди също погледна нагоре. Високо над тях въртящият се циклон на силовото поле на върха на кораба започна да намалява оборотите си. Стингър натисна още няколко символа и светлинният лъч престана да се върти и изгасна.

Силовото поле беше изключено. Веднага след това окаченото виолетово слънце засвети още по-ярко.

Стингър продължи да натиска символите. Цялото му внимание беше приковано върху тях. От стените се чуваха звукове от различни апарати и корабът започна да вибрира.

Коди пропълзя обратно до Миранда и Сардж.

— Сега трябва да излезем — каза той с настоятелен шепот. — Аз ще тръгна пръв. Искам вие да вървите непосредствено след мен. Разбрано?

— Да. — Лицето на Миранда все още беше бяло като тебешир, но погледът й бе ясен.

— Не може да оставим Скутър! Трябва да го вземем.

— Добре. — Коди надзърна навън още веднъж, отбелязвайки мислено къде се намира Стингър, след това погледна към отвора. Сега беше моментът да тръгнат. Той се напрегна, готов да скочи и бяга колкото му държат краката.

Преди да може изобщо да тръгне, през отвора се показа Джеси Хамънд. Този нов шок смрази Коди и той остана на мястото си. След Джеси влязоха Том, Рик и…

— О, боже мой! — изпъшка Коди.

През отвора с наведени рамене влезе баща му. Точно зад него се появи Дофин, с изпънат гръб и предизвикателно вдигната глава, а след нея… кошмарната опашата фигура, дето приличаше на еднорък Мак Кейд с кучешка глава, излизаща от гърдите. Миранда се наведе напред, видя брат си и понечи да изкрещи, но Коди сложи ръка на устата й и я изтегли обратно зад машината.

Рик почувства как вътрешностите му се обръщат. Беше видял съществото, изправено до стената, и пребледня. Джеси хвърли бърз поглед към Кърт — на челото и лицето му бяха избили капки пот. Том хвана Джеси за ръката, а Дофин се обърна към едноръкия двойник.

— Вече имаш мен и капсулата ми. Пусни човешките същества да си ходят.

— Затворниците нямат право да заповядват. — Очите на двойника бяха изключително уверени и пълни с презрение. — Хлебарките толкова много искаха да ти помогнат, че сега могат да дойдат с теб в затвора. — Дофин знаеше, че той изказва мислите на Стингър, който в този момент беше зает с подготовката по излитането на кораба и не се обърна от командния пулт. Очевидно Стингър имаше толкова ниско мнение за нея и човешките същества, че не смяташе за необходимо да изпраща още двойници да ги пазят.

— Къде е сестра ми? — Рик се насили да погледне в лицето на съществото. — Какво направи с нея?

— Освободих я. Освободих и другите двама, както освободих и вас. Отсега нататък във вашия живот няма да има нито една прахосана секунда. Там, където отивате, всяка секунда от живота ви ще бъде продуктивна. — Той обърна очи към Дофин. — Не е ли така?

Дофин не отговори. Много добре знаеше какво ги очаква — мъченията на „тестовете“ и най-накрая дисекцията.

— Ще вървим натам. — Единствената ръка на съществото посочи към отвора от другата страна на помещението. — Хайде, тръгвайте! — И той се пресегна да бутне Джеси.

Рик разбра, че бяха загубени. Беше свършено с всичките. И с Миранда. Нямаше какво повече да губи и предпочиташе да умре на Земята, отколкото в космоса или в затвор някъде далеч оттук. Решението бе взето на момента и това го освободи от ужасяващия вцепеняващ страх. Бръкна в джоба си и ръката му стисна предмета в него. С другата хвана съществото за ръката.

Лицето на Мак Кейд се обърна към него с отворена от възмущение уста. Наточеното острие на Божия гняв щракна при излизането си от дръжката.

— На̀ ти това! — извика той.

Винаги е бил бърз. Можеше с лекота да грабне нож, сложен под змия-пясъчница. И сега светкавично замахна и с все сила заби ножа в лявото око на двойника.

В другия край на помещението Стингър обърна глава към тях, но краката му продължиха да се стрелкат по геометричните символи. Той изсъска разгневено и започна да направлява двойника с мозъчните си вълни като майстор-кукловод.

Рик измъкна ножа и замахна към другото око. Съществото дръпна рязко главата си на една страна и острието разкъса бузата му. Кучето на гърдите му отвори широко уста, изпусна капсулата на пода и направи опит да захапе Рик. Успя да докопа само ризата му и я разкъса. Рик стискаше мятащата се ръка на двойника с мрачна решителност и продължаваше да ръга с ножа лицето му, режейки фалшивата плът.

Том се хвърли напред и сключи ръце около кучешката шия. Тя беше страхотно силна. Главата се обърна към Том и челюстите й щракнаха точно пред лицето му. Той продължи да държи кучето за шията даже когато то изкара късите си крака навън и с двата си закривени нокътя одра ръката му.

Тримата се олюляваха, борейки се. Дофин видя как капсулата й отскочи два пъти от пода и се затъркаля към Стингър. Тя побягна след нея, прескачайки жиците, които предаваха кодираните съобщения от Стингър към машините, произвеждащи двойници. Накрая скочи и успя да я хване.

Стингър се снишаваше от командния пулт. С единия чифт очи следеше биещите се, но другият беше насочен към Дофин. Вътре в тялото му започнаха да проблясват електрически искри и той тръгна с вълнообразни движения към нея. Свистеше като парна машина, която набира скорост.

Опашката на двойника се издигна над главата на Рик, готова да се стовари отгоре му.

Коди излетя от укритието си и се хвърли напред. Протегна се и хвана опашката точно под топката с шипове. Тя го повдигна мощно от пода, но тежестта му все пак я спря. Двойникът изрева от гняв и се опита да се отърси от Коди.

Другите видяха как Коди се вкопчи в опашката, но нямаше време да разберат откъде изскочи. Всичко ставаше светкавично бързо. Ръката на двойника мяташе Рик на всички страни, докато той продължаваше да забива ножа си чак до металния череп. Ръката на Том беше обляна в кръв и ужасна болка пулсираше през цялото му тяло. Можеше да удържи главата на кучето още само няколко секунди.

Джеси притича до Дофин. Вдигна я и я прегърна закрилнически, както би направила всяка майка с детето си. Стингър се приближаваше към тях с нарастваща скорост.

Някой избута Джеси настрана. Кърт Локет пристъпи напред и поднесе горящата запалка към фитила на едната от динамитните шашки, които беше скрил под мишниците си. Лицето му беше пребледняло, виждаше се как пулсират вените на слепоочията му. Той гледаше как смъртта се приближава към него, краката му трепереха, но стоеше изправен, с лице към атакуващия звяр, като държеше в ръка динамитната пръчка с пращящия фитил.

Хвърли я. Тя падна малко пред чудовището и то премина върху нея като валяк.

Не последва взрив, фитилът е загаснал — помисли си Кърт.

— Връщай се! — извика той на Джеси.

Думите му бяха заглушени от глух бумтеж, нещо като изстрел на пушка в купчина мокри възглавници. Стингър потрепера и опашката му удари в стената. В същия момент устата върху насеченото лице на Мак Кейд се изкриви в болезнена гримаса, а кучето зави. Божият гняв се тресна в устата на двойника и отвътре се посипаха изпочупени игли.

Но Стингър продължаваше да идва към тях, като влачеше слуз и червата си зад себе си. Кърт отстъпи, като същевременно изкара последната пръчка динамит. Джеси продължаваше да държи Дофин в прегръдките си, но също отстъпи. Кърт щракна запалката и с треперещи ръце приближи пламъка й към фитила.

— Дръж я! Дръж я! — викаше Джеси, но ръцете на Том бяха целите в рани и кучешката глава се отскубна от него. Рик се сниши, за да избегне челюстите й и двойникът успя да го хвърли настрана, след което закрачи към Кърт, с Коди, увиснал на опашката му. Фитилът на шашката вече димеше и Кърт вдигна ръка, готов да я хвърли.

— Тате! — изкрещя Коди. — Пази се!

Кърт се извърна. Двойникът вече се бе надвесил над него, от лицето му висяха парцали и единственото му око проблясваше в дива ярост.

Ръката с ноктите-триони замахна ожесточено и във въздуха се разхвърчаха парчета от червената каубойска риза на Кърт и от плътта му. Рукнаха потоци кръв. Фитилът на шашката се запали с ярък пламък, но Кърт я изпусна и динамитът се търколи на земята. Двойникът продължаваше да раздира оголената гръд на Кърт, който се опитваше да се защити. Кръв изпълни дробовете му и рукна от устата му.

Обезумял, Коди дръпна с неимоверни усилия чудовището назад от баща си, преодолял ужасната болка в ребрата. Кърт се строполи на земята. Двойникът мяташе яростно тялото на Коди, но той се беше хванал здраво за опашката му.

Стингър се извиси над тях. Вълнообразните движения на тялото му отваряха още по-широко обгорялата рана от долната му страна.

Дофин се отскубна от ръцете на Джеси. Падна на земята, стана отново и се затича към динамита. Единият чифт очи на Стингър се извиха рязко към нея и почти едновременно двойникът се извърна от Кърт Локет и се втурна към нея. Не — с ужас си помисли Коди, — не мога да му позволя да докопа Дофин! Той запъна крака в пода, стиснал зъби и с насълзени от болка очи. Двойникът не можа да се прицели добре и ръката с металните нокти изплющя покрай главата на Дофин.

Стингър започна да се изправя пред нея, но Дофин не отстъпи. Тя си спомни онзи играч в математическата игра, която наричаха бейзбол. Представи си как ръката му се отмята назад, след това бързо се мята напред в някакво общо, чудодейно движение на мускули, кости и сухожилия. Дофин отметна своята ръка по подобие на този играч и след мигновено изчисляване на ъгъл и скорост, хвърли пращящата пръчка динамит. Тя прехвърча четирите метра между нея и Стингър и падна в раната в мекия му корем, точно където се беше целила. Дофин коленичи, а ръката на двойника профуча отново над главата й. Мина само секунда, която се стори на Дофин вечност.

Тялото на Стингър се разтресе и се сгърчи като въпросителна. Чу се глух тътен. Като гръмотевица в празна кофа — помисли си Джеси. Едновременно се случиха две неща: органите на Стингър се обвиха в електрически заряди и плътта му се изду и разтегна като уродлив салам, който всеки миг щеше да се пръсне. Разкъсаната дупка в корема му се разшири още повече и жълти пламъци обрамчиха краищата й. Стингър се просна със страшен шум на пода. Горящите му вътрешности се разлетяха през отвора в корема му.

Двойникът с разбитото лице на Мак Кейд издаде сподавен стон и се запрепъва из помещението. Ръката му замахна напразно, тъй като Дофин се беше отдръпнала на безопасно разстояние от него. Лаят на кучето беше дрезгав и изпълнен с болка. То стискаше зъбите си толкова силно, че иглите в устата му започнаха да се трошат. Джеси се наведе и притисна Дофин. Сърцата им биеха силно и с еднакъв ритъм.

Главата на Стингър започна да се мята и да се отмества назад. От устата му се процеждаше лигава слуз. Тялото под нея представляваше разливаща се пихтия от разкъсани органи и малки същества с тъмночервена плът и усти, пълни с игли вместо зъби. Самите органи тръпнеха като риби на сухо и щом влезеха в контакт със земния въздух, пламваха, изгаряха и се превръщаха в сбръчкана кожа. Стингър се протегна нагоре, сякаш искаше да стигне виолетовото слънце. Нещо в него експлодира с бял пламък. Отворът се разшири още повече, изпускайки навън по-голям поток от вътрешности. Горната част на тялото се строполи на пода.

Двойникът падна на колене.

Коди пусна опашката му и се отдалечи от него. Подхлъзна се върху кръвта на баща си, падна и с пълзене стигна до него.

Тялото на Стингър започна да се сплесква като спукан газов мях. Опашката му продължаваше да бие по стените и пода, но силата на ударите постепенно отслабваше.

Двойникът падна напред и лицето на Мак Кейд се заби в пода. Джеси чу Дофин да прошепва:

— С теб е свършено.

Рик се опитваше да стои прав, като се бореше със силния шок от преживяното. Миранда изтича към него и той не можа да реши дали е умрял, полудял или просто сънува. Тя обви ръце около шията му и той разбра, че е истинска и отпусна глава на рамото й.

Нови пламъци обхващаха и сбръчкваха разпореното тяло на Стингър. Опашката му продължаваше да се мята едва-едва. Някои от краката също се опитваха да се движат. Единият чифт очи се бе извъртял назад. Тялото му потръпваше, а устата-смукало издаваше стържещ звук като от загасващ двигател.

— Боже мили, боже мили! — успя да каже Кърт. — Ама какво направих аз?

— Не говори. Ще те измъкнем оттук. — Коди бе повдигнал раменете на баща си от пода и бе положил главата му на крака си. Там, където преди бяха гърдите на Кърт, сега имаше пулсираща маса от обляна в алена кръв плът. Коди си помисли, че даже вижда как тупти сърцето му.

Кърт преглътна. Твърде много кръв — помисли си той. Едва можеше да си поеме дъх от нея. Погледна към лицето на сина си и му се стори, че вижда… не, не може да бъде. Беше го учил, че истинският мъж никога не плаче.

— Малко съм ранен — каза Кърт. — Не е толкова страшно.

— Шт! — Гласът на Коди секна. — Ще ми го кажеш по-късно.

— Имам… снимка в задния джоб. — Той се опита да се отмести, но тялото му беше като от олово. — Можеш ли да я изкараш?

— Да.

Коди се пресегна, бръкна в джоба и извади снимката. Беше цялата нагъната, но успя да види кой е на нея и сърцето му просто замря. Даде я на Кърт. Той я постави пред себе си и я стисна между кървавите си пръсти.

— Трежър — тихо каза Кърт, — ти наистина се ожени за един голям глупак. — Премигна и погледна отново към Коди. — Майка ти обикновено ми приготвяше пакет с храна за работа. Казваше: „Кърт, и днес искам да ме накараш да се гордея с теб“, а аз отвръщах: „Непременно, Трежър, непременно, съкровище.“ — Очите му се затвориха. — Много отдавна. Някога бях дърводелец… и се хващах за каквото ми падне.

— Моля те… не говори — опита се да го спре Коди.

— Не бях добър с теб… — прошепна Кърт. — Изобщо не бях… Прощаваш ли ми?

— Да, татко. Прощавам ти.

Свободната ръка на Кърт намери тази на Коди.

— Ти ще станеш по-добър човек от мен… — каза той. Усмихна се мрачно. — Няма да е толкова мъчно, нали?

— Обичам те, татко — прошепна Коди задавено.

— Аз… — Нещо се пречупи вътре в него. Изведнъж му олекна от някаква огромна тежест и в същото време осъзна колко е кратък животът. Почувства се лек и свободен. — Аз… обичам те — каза той и му се прииска да беше казал тези думи още преди много години. — Проклето момче — добави. Ръката му стисна ръката на сина му.

Коди не виждаше нищо. Очите му бяха замъглени от сълзи. Той ги изтри, но те отново рукнаха. Погледна към все още потръпващото тяло на Стингър, след това се обърна към Кърт. Той беше затворил очи. Изглеждаше като заспал. Почувства как ръката на баща му се отпусна. Коди продължаваше да я държи, но разбра, че старият си беше отишъл — избягал в ново място, където нямаше затворени улици, а само големи отворени пътища.

Дофин застана до него, стиснала черната сфера в ръце. Под очите й тъмнееха сенки, бузите й бяха хлътнали. Силите на приемника й бяха почти на изчерпване.

— Дължа му — както и на теб — нещо, което никога няма да мога да му платя — каза тя уморено. — Той беше много храбър човек.

— Той беше мой баща. — Коди погледна Дофин.

Рик вече се беше изправил. Той закуцука с помощта на Миранда до падналия двойник, подложи крак под рамото му и ритна тялото да се обърне по гръб. Главата на кучето клюмна на една страна.

Внезапно тялото трепна и измежду иглените зъби излезе хрипливо съскане:

— Вие… хлебарки-и-и-и… — Очите му се обърнаха нагоре и устата за последен път се отвори да поеме въздух.

Опашката на Стингър се вдигна, топката с шиповете се затресе и удари за последен път силно по пода, сякаш се противопоставяше на такъв край.

Огромното туловище застина неподвижно.

Пулсът на корабните механизми вече бе оглушителен. Виолетовото слънце пращеше от акумулираната в него енергия. Дофин се обърна към Джеси, която беше клекнала на пода до Том. Ръката му беше одрана до костта и Джеси късаше парчета от ризата му, за да превърже раните.

— Няма време — каза й Дофин. Тя огледа командното табло, като се мъчеше да дешифрира геометричните символи. — Двигателите съвсем скоро ще достигнат прага на енергийната си мощност и ще са готови да издигнат кораба. — Тя се взря в плота с лостове вътре в малката пирамидка. — Това е центърът на управлението. Мога да забавя излитането достатъчно, за да излезете по тунелите, но няма да имам време да променя навигационните координати и да вляза в хибернационната камера.

— Повтори това на прост английски — каза Том.

— Не мога да задържам повече кораба на Земята — преведе думите си Дофин. — И нямам време да вляза в капсулата си. Имам нужда от друг приемник.

Все едно някой беше забил юмрук под лъжичката на Джеси и й беше изкарал въздуха.

— Какво?

— Съжалявам. Нуждая се от физическа форма, за да задържа кораба да не излети, докато вие вървите през тунелите. Ударната вълна ще ви убие.

— Моля те… върни ни Стиви. — Джеси се изправи. — Умолявам те!

— Аз също искам това! — Лицето на Дофин се беше изкривило в мъчителна гримаса, а малките ръце притискаха черната сфера към гърдите й. — Трябва да имам друг приемник. Моля ви да ме разберете — опитвам се да спася и вас, и себе си.

— Не! Ти не можеш да вземеш Стиви! Искам си дъщерята обратно!

— Ъ-ъ… приемник същото като опекун ли е?

Дофин погледна надясно и след това нагоре към Сардж Денисън.

— Какво прави приемникът? — попита той предпазливо.

— Приемникът — започна Дофин — защитава тялото и мозъка ми. Аз го нося като щит, като се отнасям с голямо внимание към тялото и мозъка му.

— Работа на пълен работен ден, така ли?

— Да. Приемникът почива в мир в място, където неговите мечти се сбъдват. Но той никога няма да се върне на Земята. След като този кораб излети…

— Цялото небе е пред него — довърши Сардж.

Дофин кимна с надежда в очите.

— И ако намериш друг приемник, ти… нещо като… ти си събличаш кожата ли? И семейство Хамънд ще получат обратно дъщеря си? Така ли?

— Точно така.

Сардж се замисли за момент. Лицето му се набръчка от напрежение. Известно време остана, загледан в ръцете си.

— Може ли да вземем Скутър с нас? — попита той.

— Не бих и помислила, че може да отидем някъде без него.

Сардж сви устни и шумно въздъхна.

— Какво ще ядем и пием?

— Няма да имаме нужда. Аз ще бъда в хибернационната камера, а ти ще си тук. — Тя повдигна капсулата. — Заедно със Скутър, ако искаш.

Сардж се усмихна едва-едва.

— Аз… малко ме е страх.

— И аз се страхувам — каза Дофин. — Хайде заедно да станем смели.

Сардж погледна към Том и Джеси, след това към другите. После пак се вгледа в напрегнатите и блеснали очи на малкото момиченце.

— Добре — реши се той накрая. — Ще стана твой приемник.

— Сложи си пръстите тук — каза му Дофин и той предпазливо докосна сферата. — Не се страхувай. Чакай. Просто чакай.

По повърхността на кълбото заиграха сини линии.

— Хей! — извика нервно Сардж. — Я виж това!

Сините линии се съединиха и заплуваха като мъгла под ръцете им. Дофин затвори очи, изключвайки всичко външно и най-вече постоянния грохот на кораба. Тя се концентрира единствено върху това да отприщи огромната енергия, която се намираше вътре в сферата. Усети как кълбото реагира, почувства го като приливите на нейната планета — те я заливаха и всмукваха все по-навътре в дълбините на океана, далеч от тялото на Стиви Хамънд.

Около пръстите на Дофин започнаха да изскачат сини искри.

— Господи! — изненадано каза Сардж. — Какво беше… — Искрите се появиха и около неговите пръсти. Почувства леко изтръпване. То мина нагоре по тялото му, по целия гръбнак. — Господи! — беше всичко, което успя да каже.

В следващия момент потоци енергия бликнаха от сферата и се обвиха около ръцете на Дофин и Сардж. Очите му се разшириха. Ярките сини ленти се увиха една в друга и се насочиха с ясно доловимо бръмчене към очите на Сардж и Дофин, влязоха в ноздрите им и обвиха главите им. Искрите танцуваха в косите на Дофин. Сардж отвори уста и от пломбите му започнаха да прескачат искри.

Том и Джеси се бяха притиснали силно и не се осмеляваха да кажат нещо или да помръднат. Другите също мълчаха.

Огромната сила на енергията от сферата накара Сардж да отметне глава назад. Коленете му се подкосиха и той се свлече на пода. Дофин се строполи две секунди по-късно. Енергийният поток се прекъсна, капсулата падна от детските ръце и се търкулна в краката на Джеси.

Дофин седна и започна да мига. Понечи да каже нещо, но нищо не излезе от устата й.

Тялото на Сардж трепереше. Той се обърна на една страна и бавно се изправи на крака.

Дофин потърка очи. Сардж пое дълбоко въздух няколко пъти, след което заговори:

— Том и Джеси, отведете дъщеря си вкъщи.

— Мамо? — каза Стиви. — Много ми се спи.

Джеси се затича към дъщеря си, вдигна я и я притисна силно до себе си. Том се приближи и прегърна и двете.

— Мамо, защо плачеш? — попита Стиви.

Сардж вдигна сферата от пода и се изправи. Движенията му ставаха по-бързи. Очите му блестяха сурово, но излъчваха поразяваща интелигентност.

— Вашият език няма възможност да изрази… да опише колко съм благодарен на всички. Съжалявам, че донесох на този свят толкова болка. — Той погледна към тялото на Кърт и постави ръка на рамото на Коди. — Не исках това да се случи.

Коди кимна, но не можа да каже нищо.

— Знаем — каза Том. — Бих искал да можеше да видиш някоя по-хубава част от нашия свят.

— Мисля, че видях една прекрасна част от него. Какво е един свят без народа си? Или без поколението, което идва? — Той се пресегна и нежно докосна със загрубялата и изкривена от работа ръка на Сардж кестенявата коса на Стиви.

Очите и мозъкът на Стиви още не можеха да надвият страшното желание за сън.

— Познавам ли те?

— Не. Но някой ден, може би някой ден твоите родители ще ти разкажат за мен.

Стиви сгуши глава на рамото на Джеси. Не я интересуваше къде се намира или пък какво става наоколо. Тялото й беше изтощено. Беше сънувала такъв чудесен сън — че играе на едно огромно пасище със Суийтпи в слънчев летен ден. Такъв чудесен сън…

— Най-големият подарък е втората възможност — каза извънземното същество. — Точно това дадохте на моя народ. Бих искал да мога да ви се отплатя с нещо за това, но единственото, което мога да обещая, е, че на моя свят винаги ще се пее песен за Земята. — Лека усмивка озари лицето на Сардж. — Кой знае, някой ден може би ще се научим да играем и бейзбол.

Джеси грабна ръката му. Трудно намираше думи:

— Благодаря ти, че ми върна Стиви. Добър път — и внимавай, чуваш ли?

— Чувам. — Той погледна към другите, кимна мълчаливо на Коди и Рик, след това отново се обърна към Джеси и Том. — Вървете си вкъщи — каза им. — Знаете пътя. И аз знам моя.

Обърна се и закрачи през помещението. Единият му крак се прегъваше в коляното като акордеон. Влезе в малката пирамида. След кратка пауза, през която оглеждаше уредите, започна бързо да натиска лостовете.

Том, Джеси, Коди, Рик и Миранда излязоха от помещението на кораба. Стиви се бе прилепила за шията на Джеси. Минаха по пътя, по който бяха дошли, през прохода, който водеше спираловидно към една широка черна платформа в тунела отдолу. Лампите, които бяха хвърлили там, още грееха в далечината.

А в черната сфера, която извънземното държеше в ръце, Сардж Денисън беше изправен пред кръстопът. Той беше млад, красив и гъвкав и имаше пред себе си цял живот. По някаква необяснима причина бе облечен в маслиненозелена униформа. В ръцете си държеше куфар. Денят бе слънчев, духаше лек приятен ветрец. Черният път пред него се разклоняваше в две посоки. Пътните табели бяха написани на чужд език. Бяха имена на белгийски селца. От едната посока му се стори, че чу далечен тътен на гърмежи и над земята се издигнаха облаци дим. Нещо лошо става там — помисли си той. — Нещо страшно лошо, което не бива никога да се случва отново.

Чу се лай на куче. Обърна се и видя Скутър. Страшно палаво куче, което седеше и го чакаше, махайки неистово с опашка. Сардж погледна натам, където хоризонтът беше чист. Не знаеше какво има нататък, зад зелените дървета и малките хълмчета, но си заслужаваше да походи малко и да види. Разполагаше с всичкото време на света, за да стигне там.

— Чакай! — извика той на Скутър. — Идвам и аз! — И закрачи. Странно, куфарът в ръцете му беше лек като перце. Той се наведе и взе една пръчка от земята. Хвърли я високо и надалеч и се загледа как Скутър се затича с все сила да я стигне, намери я, захапа я и я донесе обратно. На Сардж му се стори, че така може да играят цял ден. Усмихна се и тръгна по черния път към земята на мечтите си.